Наследство

Глава 20 Най-неочаквано

Гъстата прах бавно се слягаше по пода на галерията, а сивата й прегръдка задушаваше треперливата светлинка. Една от факлите бе угаснала напълно, затрупана от грамаден каменен блок — само един миг и пламъкът й бе помръкнал завинаги.

Досущ като светлината в сините очи на Уолфгар.

Когато страховитият тътен най-сетне затихна, а по-големите скални късове от рухналия таван спряха да валят като смъртоносен град, Кати-Бри успя да седне и се обърна към срутената, пълна с камъни ниша. Избърса прахта от очите си и примигна няколко пъти, преди да осъзнае напълно страшната истина.

Единственото, което бе останало от чудовището, беше част от пипалото му, все още обвито около глезена й. Прерязано от острия ръб на скален отломък, то продължаваше да потръпва конвулсивно.

Зад него имаше само камъни. Ужасът на току-що случилото се заля Кати-Бри като черна вълна и тя се олюля. Не загуби свяст, само защото в гърдите й внезапно се надигна изпепеляващ гняв, яростен отказ да приеме очевидното. Тя се откопчи от гнусното пипало и опита да се изправи, ала в главата й затуптя изгаряща болка и я принуди да остане на колене. Отново усети как краката й омекват, как й се завива свят и бездната на безсъзнанието я мами в себе си.

Уолфгар!

Кати-Бри запрати гърчещото се пипало далеч от себе си, допълзя до нишата и започна да копае с голи ръце. Острите камъни смъкваха кожата й, от ръцете й рукна кръв, ноктите й се изпочупиха, а тя не преставаше да мисли за първия път, когато прекосиха Митрил Хол. Нишата, която тогава бе рухнала пред очите й, се оказа джуджешки капан — заедно със срутването на тавана в пода бе зейнала голяма дупка и Дризт благополучно се бе озовал в долните нива на Залите.

Само че това не беше капан, напомни си Кати-Бри, нямаше улей, който да отвежда към долните нива. От устните й се откъсна тих стон и тя продължи да копае, с отчаяната надежда, че камъните са паднали под такъв ъгъл, че Уолфгар още да е жив.

Миг по-късно Бруенор се присъедини към нея, запрати щита и митралната брадва на пода и яростно се нахвърли върху каменната грамада. Успя да отмести няколко големи отломъка настрани, ала когато поразчисти входа на малката ниша, се изправи и впери невиждащ поглед пред себе си.

Кати-Бри продължи да копае, без дори да забележи мрачното изражение върху лицето на баща си.

След повече от двеста години, прекарани с чук и миньорска кирка в ръка, Бруенор не можеше да затвори очите си за страшната истина.

Уолфгар беше мъртъв.

Кати-Бри копаеше и подсмърчаше, отказвайки да приеме онова, което разумът й нашепваше все по-настойчиво.

Бруенор нежно сложи ръка върху рамото й, за да я накара да спре безсмислените си усилия. Младата жена вдигна поглед към него и изражението й разкъса сърцето на каленото в безброй битки и нещастия джудже. Лицето й бе почерняло от прах, върху бузата й имаше засъхнала кръв, косата й бе сплъстена. Ала Бруенор виждаше единствено дълбоките й сини очи, влажни и изпълнени с болка, като очите на ранена кошута.

Джуджето бавно поклати глава.

Кати-Бри приседна на пода, отпуснала разкървавени ръце покрай тялото си и вперила помътнял поглед пред себе си. Колко пъти бяха съзирали ужасния край да ги дебне зад ъгъла, помисли си тя, колко пъти бяха надзъртали в очите на Смъртта и колко пъти бяха избягвали хищните й нокти в последния момент?

Ала не и сега — ето че най-сетне, внезапно и без предупреждение, щастливата им звезда бе угаснала, потапяйки Уолфгар във вечен мрак.

Нямаше го вече могъщият войн, мъдрият водач на варварите от Долината, мъжът, с когото Кати-Бри искаше да сподели живота си. Нито тя, нито Бруенор, нито дори Дризт До’Урден можеха да му помогнат сега. Никой не можеше да върне времето назад.

— Той ме спаси — прошепна младата жена, ала Бруенор не я чу.

Джуджето не спираше да бърше напрашените си очи, а сълзите все така се сбираха в тях, докато най-сетне потекоха по бузите му, оставяйки светли ивици върху изцапаното лице. След една битка коравото джудже бе приело младия Уолфгар (тогава още момче) у дома си уж като роб, а в действителност, за да го научи на добро и да отвори очите му за истински стойностните неща в живота. Именно Бруенор бе превърнал варварина в мъж, на когото може да се разчита, мъж доблестен и благороден. Най-щастливият миг в живота му (по-щастлив дори от деня, когато си възвърна Митрил Хол) бе денят, когато Уолфгар и Кати-Бри обявиха, че искат да се оженят.

Яростно изрита един тежък камък и той се търкулна настрани с глухо громолене.

Отдолу лежеше Щитозъб.

При вида на великолепния чук, върху който бяха гравирани символите на Думатоин, Пазителя на тайните под планината, Бруенор усети как краката му се подкосяват. Пое си дълбоко дъх и опита да се овладее, ала мина дълго време, преди да събере достатъчно сили, за да се наведе и да вдигне оръжието.

Това бе най-прекрасното творение, излизало някога изпод ръцете му, върхът на забележителните му ковашки умения. Беше вложил цялата си обич и майсторство в този чук. Беше го направил за своето момче.

Гледката на магическото оръжие бе повече, отколкото Кати-Бри можеше да понесе. Раменете й се разтресоха от тихо ридание и тя потрепери, неочаквано крехка на мътната сивкава светлина.

Сълзите на момичето извадиха Бруенор от вцепенението му. Не биваше да забравя, че е крал, осмият крал на Митрал Хол и като такъв е отговорен за своите поданици… и за дъщеря си. Прибра бойния чук в раницата си и внимателно помогна на Кати-Бри да се изправи.

— Нищо не можем да направим за него — прошепна той, ала Кати-Бри се отскубна от ръцете му и отново коленичи край купчината.

Обзета от безсилен гняв, тя премести няколко по-малки камъка, макар и сама да виждаше, че вече нищо не може да помогне. Нишата бе пълна с мръсотия и скални отломъци, много от тях — прекалено големи, за да бъдат махнати. Но Кати-Бри продължаваше отчаяните си усилия — не можеше просто да изостави Уолфгар, да се откаже от него и да си тръгне. Единствената й надежда бе да не спира да копае.

Бруенор нежно я прихвана през раменете.

Младата жена изръмжа яростно, освободи се от прегръдката му и отново се захвана за работа.

— Не! — извика Бруенор и насила я отведе встрани, после застана пред нишата разкрачен широко, така че Кати-Бри да не може да го заобиколи, колкото и да се мъчи.

— Нищо повече не можеш да направиш! — не спираше да повтаря той.

— Остави ме поне да опитам! — примоли се тя, когато най-сетне разбра, че няма да успее да се промъкне покрай упоритото джудже.

Бруенор поклати глава. Само сълзите в тъмните му очи и болката, изписана на лицето му, възпряха Кати-Бри да не го удари. Осъзнала, че и той страда не по-малко от нея, тя най-после се поуспокои и се отказа от опитите да се добере до рухналата ниша.

— Всичко свърши — меко каза Бруенор. — Момчето… моето момче само пожела така. Той се пожертва заради нас, заради теб и мен. Не обезсмисляй благородната му постъпка като оставаш тук, където опасността дебне отвсякъде.

Кати-Бри сякаш се смали при неоспоримата истина в думите на джуджето и не направи нито крачка към купчината камъни — надгробната могила на Уолфгар — когато баща й отиде да вземе щита и брадвата си.

— Сбогувай се с него — меко каза Бруенор, когато се върна с вярната секира в ръце и я прегърна през раменете.

Двамата помълчаха със сведени глави, после бавно се отправиха към един от изходите на галерията — същия, през който бяха влезли малко по-рано.

Кати-Бри направи няколко крачки, после внезапно спря и вдигна очи към баща си, сякаш се чудеше накъде отиват.

— Пуент и котката ще трябва да се оправят сами — отвърна Бруенор, изтълкувал погрешно немия й въпрос.

Само че Кати-Бри не се тревожеше за Гуенивар — знаеше, че нищо лошо не може да се случи на пантерата, докато ониксовата статуетка е у нея. Не се притесняваше и за опитния бесовойн.

— Ами Дризт? — простичко попита тя.

— Още е жив — уверено отвърна Бруенор. — Някой от онез’ гнусни елфи ме попита за него, искаше да знае къде се намира сега. Не само че е жив, ами е успял и да им се изплъзне. Мен ако питаш, той има много по-добри шансове да се измъкне от туй място, отколкото ние. Кой знае, може даже и котката да е с него сега.

— А може точно в този момент да има нужда от нас — възрази Кати-Бри и се отскубна от джуджето, което още я подкрепяше нежно, после преметна Таулмарил през рамо и скръсти ръце пред гърдите си с мрачно и решително изражение на лицето.

— Отиваме си вкъщи, момиче! — тонът на Бруенор не търпеше възражения. — Та ние дори не знаем къде е елфът сега. Можем само да предполагаме и да се надяваме, че наистина е жив!

— Нима си готов да поемеш този риск? — попита Кати-Бри. — Нима си готов да си тръгнеш, когато знаеш, че той може би има нужда от помощ? Един от нас вече ни напусна… може би дори двама, ако палачът е убил Риджис. Е, аз нямам намерение да се откажа и от Дризт, каквото и да ми струва това.

Внезапно по лицето на младата жена пробяга сянка — беше си спомнила Тартар и невъобразимите ужаси, срещу които Дризт До’Урден се бе изправил, за да я върне обратно в Материалната равнина.

— Забрави ли Тартар? — рече тя.

Бруенор примигна и извърна поглед.

— Няма да се откажа — повтори Кати-Бри. — Каквото и да ми струва това.

И като погледна към изхода в другия край на галерията, онзи, през който бяха избягали Виерна и останалите, добави:

— И нека никой — бил той елф на мрака или някое от пъклените изчадия, което му слугува — не се опитва да ме спре!

Бруенор дълго мълча, размишлявайки върху категоричните думи на дъщеря си. Кой знае, Дризт може би наистина бе някъде наблизо, ранен, дори пленен. Ако той самият се бе изгубил из долните тунели, а Дризт се намираше тук горе, елфът нямаше да се поколебае и за миг какво да стори.

Бруенор вдигна очи към дъщеря си, после се загледа в купчината камъни зад гърба й. Току-що бе изгубил Уолфгар. Можеше ли да рискува да изгуби и нея?

Когато отново се взря в лицето на младата жена, усети елмазено — твърдата решимост, която гореше в очите й.

— Ето туй е моето момиче — тихо прошепна джуджето.

И като вдигнаха единствената факла, която им беше останала, двамата прекрачиха далечния изход и навлязоха дълбоко в тунелите в търсене на изчезналия си приятел.

Само отрасналият в черните недра на Подземния мрак можеше да забележи едва доловимата разлика в наситеността на обгръщащата ги тъма и да усети лекия свеж полъх, който раздвижи застоялия въздух. За Дризт обаче, промяната бе повече от очевидна и той ускори крачка, все така придържайки отпадналия Риджис.

— Какво има? — стресна се полуръстът и уплашено се огледа наоколо, сякаш всеки миг очакваше Артемис Ентрери да изскочи от сенките и да ги погуби.

Минаха покрай широк, но доста нисък страничен тунел, който плавно се изкачваше нагоре. Дризт се поколеба за миг — чувството му за ориентация настойчиво му нашепваше, че току-що е отминал верния коридор. Скиталецът стисна зъби и продължи напред с надеждата, че изходът към външния свят ще се окаже достатъчно достъпен, за да могат двамата с Риджис да напълнят гърдите си със свеж въздух.

Очакванията му се оправдаха напълно. Свърнаха зад поредния завой и почувстваха бръснещата милувка на ледения вятър. Мракът над главите им изсветля и отвъд него съзряха високи планини… и отрупаното с ярки звезди небе!

Облекчената въздишка на Риджис напълно хармонираше с чувствата, които обзеха Дризт. Когато излязоха от тунела, двамата занемяха пред великолепието на гледката, която се простираше в краката им; красотата на разстлания под меката звездна светлина свят, така различен от непрогледните нощи на Подземния мрак, ги накара да затаят дъх. Дори вятърът, който свистеше край ушите им, сякаш бе жив.

Намираха се върху неголяма издатина, на около стотина метра от дъното на дълбока пропаст; над главите им се издигаха още двеста метра стръмна, гладка скала. Тесен, лъкатушещ път идваше от ниското и се изкачваше вдясно от тях, ала изглеждаше така, сякаш не стига нито до дъното на пропастта, нито до върха й.

Дризт се замисли. Знаеше, че с лекота ще успее да се спусне долу, вероятно и скалата, която се извисяваше над главата му, нямаше да го затрудни. Не мислеше обаче, че ще съумее да пренесе Риджис и никак не му се нравеше мисълта да броди из непознатата пустош, без дори да знае колко още го дели от Митрил Хол.

А някъде из мрачните тунели, които бе оставил зад гърба си, приятелите му имаха нужда от него.

— Стражев дол трябва да е ей там горе — обнадеждено се обади Риджис и посочи на северозапад. — Не може да има повече от няколко мили.

Дризт кимна, ала после рече:

— Ще се наложи да се върнем обратно.

Макар че тази мисъл очевидно не му се понрави, Риджис не направи опит да възрази — и сам разбираше, че не може да продължи по този опасен път, не и в сегашното си окаяно състояние.

— Прекрасно! — разнесе се гласът на Ентрери и тъмният му силует се показа иззад близкия завой, а изумрудите по дръжките на камата му искряха като пламналите му очи. — Сигурен бях, че ще дойдеш тук — обърна се той към скиталеца. — Знаех си, че ще усетиш свежия въздух и ще се опиташ да го откриеш.

— Мен ли поздравяваш или себе си? — попита Дризт.

— И двамата! — отвърна Ентрери и избухна в гръмък смях, който трая само миг, после лицето му отново се скова в ледена гримаса. — Тунелът, който отмина преди малко, наистина водеше към горното ниво, където са приятелите ти… мъртвите ти приятели, без съмнение.

Дризт не се хвана в този капан, не позволи на яростта да го заслепи и да го тласне напред.

— Сега вече не можеш да се върнеш, прав ли съм? — подразни го Ентрери. — Ала все още можеш да се махнеш оттук и да се спасиш от битката. Колко жалко за ранения ти спътник! Решавай бързо, Дризт До’Урден. Остави полуръста и бягай!

Думите на палача бяха толкова абсурдни, че скиталецът не сметна за нужно да му отговори.

— Аз бих го оставил — отбеляза Ентрери и леденият му поглед се спря върху Риджис.

Полуръстът изскимтя ужасено и единствено десницата на Дризт го задържа да не се свлече на земята.

Скиталецът се опита да прогони мисълта за мъченията, които приятелят му вероятно бе понесъл от ръцете на убиеца.

— Ала не и ти — продължи Ентрери. — Това е разликата между нас, Дризт До’Урден, онова, което според теб те прави по-силен, а според мен е най-голямата ти слабост.

Палачът продължаваше да се приближава бавно. Тънката му сабя изскочи от ножницата със заплашително съскане и го обля във водопад от синьо-зелена светлина.

— Време е да се захващаме за работа — рече той. — Време е да се изправим срещу съдбата. Харесва ли ти мястото, което съм избрал за последния ни двубой? Единственият изход е тунелът зад гърба ти, така че и аз, също като теб, не мога да избягам. Този път и двамата трябва да играем докрай.

И като надникна в пропастта, добави със зловеща усмивка:

— Страховита гибел очаква загубилия. В тази битка ще има само един оцелял.

Дризт не можеше да се преструва, че не разбира връхлетелите го чувства, че не усеща топлия пулс на възбудата в гърдите си. Не можеше да отрече, че част от него се радва на това предизвикателство и копнее да докаже на Ентрери, че греши, че цялото му съществуване е една лъжа. И все пак, този двубой никога нямаше да се състои, ако скиталецът имаше някакъв избор. Желанието за лична разплата и себедоказване, прекрасно разбираше той, не бяха достатъчна причина да се хвърли в битка на живот и смърт. Ала сега, когато Риджис лежеше безпомощен до него, а приятелите му се лутаха някъде горе, преследвани от елфи на мрака, най-сетне трябваше да приеме предизвикателството на Ентрери.

Само за миг двата ятагана се озоваха в ръцете му, а очите му се настроиха към нормалната светлина. Син пламък окъпа острието на Сиянието.

Ентрери спря, стиснал двете си оръжия в ръце, и даде знак на Дризт да се приближи.

За трети път този ден, Сиянието се удари о сабята на палача със силен звън… за трети и последен път, твърдо бяха решени двамата противници.

Започнаха предпазливо, пристъпвайки внимателно върху необичайното бойно поле. Там, където бяха застанали, терасата бе широка около три-четири метра, ала се стесняваше значително в двата си края.

Замах със сабята, последван от бърз удар с камата — засега Ентрери не предприемаше нищо необичайно.

Магическите ятагани с лекота отклониха двете оръжия, после Сиянието се насочи към пролуката между тях… пролука, която светкавично се затвори, преди Дризт да успее да завърши атаката си.

Двамата бавно се завъртяха. Сега Дризт се намираше от вътрешната страна, близо до стената, докато Ентрери съвсем хладнокръвно се биеше на крачка от ръба. Палачът отново замахна, този път доста по-ниско и — за разлика от предишния път — с камата си.

Дризт парира късия удар, после оръжията му полетяха към сведената глава на Ентрери. Сабята на убиеца се стрелна нагоре, отби ударите на двата ятагана и сама се впусна в атака, задържайки елфа по-надалеч, за да може Ентрери да се изправи.

— Няма да бъде лесно — подхвърли палачът с обичайната си зла усмивка, после, сякаш искаше да опровергае собствените си думи, яростно се хвърли напред.

По-бързи от светкавица, двата ятагана спряха връхлитащата сабя. Дризт дори успя да направи няколко крачки встрани, за да не може Ентрери да го притисне към каменната стена.

Палачът беше прав — както и да свършеше този двубой, победата нямаше да бъде лесна. Щяха да се бият още дълго — минути, може би дори часове. И за какво? Какво щеше да спечели той? И дали Виерна и слугите й нямаше да се появят и да сложат край на всичко?

Колко уязвими щяха да бъдат двамата с Риджис тогава, помисли си Дризт — без път за бягство, хванати натясно само на сантиметри от страховитата пропаст!

Ентрери отново се впусна в атака и отново не успя дори да одраска противника си — ятаганите отбиваха всеки удар на сабята и камата.

Неочаквано палачът се хвърли напред, размахал двете оръжия около себе си като витло — за да накара Дризт да отстъпи назад, към по-тясната част на издатината, Ентрери използваше тактиката му от предишните два пъти.

Макар да бе изненадан, че убиецът толкова бързо е успял да усвои до съвършенство сложната маневра, елфът с лекота се справи с нападението — самият той бе измислил това движение и никой не знаеше по-добре от него как да го отклони.

Двата ятагана също подхванаха витлообразния танц и в нощния мрак полетяха рой искри, разнесе се звън на желязо, синя и зелена светлина се смесиха и се превърнаха в неясно, пулсиращо сияние. Дризт вече се намираше на сантиметри от Ентрери. Внезапно убиецът смени посоката, в която въртеше оръжията си, ала елфът не бе пропуснал да забележи светкавичното преобръщане на сабята и камата и рязко спря ятаганите си, отбивайки удара им.

После пак поде същото движение и когато палачът отново се опита да смени посоката, Дризт толкова точно предвиди намеренията му, че го изпревари и го стори пръв.

За Риджис, който не откъсваше безпомощен поглед от страховития двубой, без да смее да се намеси, както и за всички други обитатели на нощта, които се намираха наблизо в този час, думите бяха твърде слаби, за да опишат изумителния танц, вълшебната игра на багри и светлина, когато Сиянието и обляната от зелен пламък сабя се срещаха, тъмния блясък на лавандуловите очи и червените искри, които пръскаха очите на Ентрери. Металният звън се превърна в музика, под чиито звуци четирите оръжия се носеха в омайващ танц. Смъртните врагове сякаш се бяха слели в едно.

Двамата спряха едновременно — прекрасно разбираха, че този танц никога няма да свърши, никой няма да сбърка и никой няма да вземе преимущество над другия. Напълно неподвижни, като две еднакви каменни статуи, излезли изпод длетото на древен майстор, те стояха един срещу друг, облени в звездна светлина.

Ентрери се разсмя с глас, наслаждавайки се на този миг, опиянен от усещането, че играта, в която бе въвлякъл Дризт, може да продължи часове наред, че зората може да ги завари все така вкопчени в борба на живот и смърт… която навярно нямаше да има край.

Скиталецът дори не се усмихна — мимолетното желание за битка, което го бе обзело в началото, отдавна се бе изпарило. Сега Дризт усещаше само товара на отговорността — към Риджис и към приятелите си, залутани някъде из тунелите зад него.

Първият удар на убиеца дойде ниско, следващите продължиха да долитат от всички възможни ъгли и Дризт трябваше да положи немалко усилия, за да ги отбива.

Изведнъж изумрудената кама наруши ритмичния танц на сабята и двата ятагана и се устреми напред. Ентрери нададе тържествуващ вик, помислил за миг, че ударът му е пробил защитата на елфа.

Ала дръжката на Сиянието вече бе пресрещнала връхлитащото оръжие и го бе спряла на сантиметри от гърдите на Дризт. Яростна гримаса разкриви лицето на убиеца, ала той продължи натиска още миг, преди да разбере, че скиталецът и този път го бе надхитрил.

Върху лицето на Дризт не трепваше и мускулче, изумрудената кама сякаш бе замръзнала във въздуха.

Леко движение с китката и двете оръжия отскочиха встрани. Ентрери бе достатъчно умен, за да се откаже и побърза да дръпне ръката си в очакване на нова възможност за опасен удар.

— Размина се на косъм! — подигравателно подхвърли той и с мъка успя да скрие раздразнението си, когато Дризт, без с нищо да покаже, че го е чул, продължи да се бие с все същото каменно изражение.

Един от ятаганите политна напряко… и шумно иззвънтя, когато срещна сабята на палача.

Внезапният звук стресна Дризт и му напомни, че Виерна може би е съвсем наблизо. Представи си приятелите си, изпаднали в беда, заловени или мъртви; без сам да разбира защо, усети как сърцето му се стяга болезнено при мисълта за Уолфгар. Срещна погледа на Ентрери и една мисъл проряза съзнанието му — ето кой бе виновен за всичко, ето кой го бе подмамил в тези мрачни тунели и го бе разделил от приятелите му.

И сега Дризт не можеше да ги защити.

Единият ятаган полетя наляво, другият се стрелна надясно, после отново и отново. Звън след звън огласяха нощната тишина и помагаха на елфа да се настрои, да съсредоточи цялото си внимание върху онова, което трябваше да стори, изостряше до краен предел войнските му инстинкти.

Всеки удар бе премерен до съвършенство, всяко париране — също, ала нито Дризт, нито Ентрери гледаха в ръцете си — впили поглед един в друг, двамата водеха друга битка, без оръжия и физическа болка, битка на ума, а не на тялото. Никой не мигаше — нито Ентрери, когато поредният замах на Сиянието раздвижи косата му, нито пък Дризт, когато отклони изумрудената кама на милиметри от окото си.

Елфът усещаше как движенията му все повече и повече набират сила, как размяната на удари става все по-бърза и по-бърза: удар — париране, удар — париране. Ентрери, погълнат от битката, колкото него, също ускори темпото.

Вече не само ръцете и оръжията, но и целите им тела се бяха превърнали в неясно, непрестанно движещо се петно. Ентрери се хвърли в атака с рамо напред и сабя, протегната право нагоре; Дризт се завъртя светкавично и отби удара гърбом, докато отскачаше встрани от противника си.

Пред очите му се заредиха картини, в които ту Виерна измъчваше Бруенор и Кати-Бри, ту тежко раненият, умиращ Уолфгар лежеше с опрян в гърлото елфически меч. Представи си варварина, обгърнат от пламъците на погребален огън — образ, който (незнайно защо) не можеше да прогони от съзнанието си. Ала елфът вече не се опитваше да избяга от тези ужасяващи мисли, напротив, той им отдаваше цялото си внимание, оставяше ги да подклаждат чувствата, които бушуваха в гърдите му. Точно това бе разликата между него и убиеца, повтаряше той на онази част от себе си, която го караше да очисти ума си от всякакви чувства и да мисли единствено за битката, та ударите му да бъдат съвършено точни и премерени.

Точно по този начин се биеше Ентрери — винаги леденоспокоен, без в съзнанието му да има място за друго, освен за врага пред него.

От устните на Дризт се откъсна тихо ръмжене, лавандуловите му очи лумнаха под звездната светлина. Беше си представил как Кати-Бри вика от болка.

Нахвърли се върху Ентрери с удвоена ярост.

Палачът се разсмя подигравателно, размахал камата и сабята, за да се предпази от магическите ятагани.

— Отдай се на гнева, Дризт До’Урден! — подхвърли той саркастично. — Отдай му се и захвърли никому ненужната дисциплина!

Ентрери не разбираше, че скиталецът цели точно това.

Сиянието се пресегна към него… и разбира се, бе отбито от сабята му. Ала Ентрери съвсем скоро щеше да разбере, че този път ще му бъде трудно, много по-трудно…

Дризт отдръпна оръжието си и замахна за нов удар, после пак и пак, оставяйки палача да посрещне ятагана със сабята си. Второто му оръжие връхлетя от другата страна, където изумрудената кама вече го очакваше.

Безумният на пръв поглед порой от удари, с който скиталецът засипа противника си, накара Ентрери да отстъпи назад. Десет, двадесет удара отекнаха в нощния покой като един-единствен протяжен стон.

Смехът на Ентрери прозвуча жалко и насилено, за първи път по лицето му пробяга страх. Не беше очаквал толкова необуздана атака, не си бе и представял, че Дризт може да бъде толкова дързък. Ако само можеше да освободи някое от оръжията си за миг, елфът щеше да бъде в ръцете му, уязвим и беззащитен.

Ала да отдръпне ръката си означаваше да се обрече на сигурна смърт — ударите на Дризт се сипеха като дъжд. Огънят, който бушуваше в гърдите на елфа, го тласкаше напред, поддържаше немислимо бързия ритъм и съвършената концентрация. Със собствения му живот можеше да става каквото ще, каза си Дризт, решен да заплати и най-високата цена за победата си — приятелите му се нуждаеха от нея и той щеше да им я даде.

Безумният танц на двата ятагана все така не спираше и Риджис покри ушите си с ръка, неспособен да издържа повече ужасяващия вой на триещите се остриета. Ала колкото и голям да бе страхът, който сковаваше тялото му, нищо не можеше да го накара да отмести поглед от вкопчените в битка войни. Колко пъти имаше чувството, че единият ще полети в пропастта! Колко пъти бе сигурен, че сабята или някой от ятаганите най-сетне е изпълнил смъртоносната си задача! Ала всеки път двубоят продължаваше, всеки път атаката пропускаше целта си, отбита миг преди да е станало безвъзвратно късно.

Сиянието отново срещна сабята на убиеца, ала после най-неочаквано успя да се промъкне покрай нея — вместо да отклони удара, Ентрери отстъпи крачка назад.

Изумрудената кама се стрелна напред и палачът нададе тържествуващ вик, помислил за момент, че Дризт най-сетне е допуснал грешка.

Невъобразимо бързо, Сиянието прониза рамото му и се спусна надолу, отбивайки сабята, миг преди тя да се впие в корема на елфа. Ентрери отново пристъпи напред, разбрал колко е уязвим на това място.

Това спаси живота му, ала, макар Дризт да не успя да го прободе смъртоносно, дръжката на Сиянието с всички сили се стовари върху лицето му. Палачът се олюля и политна назад.

Дризт се приближаваше неотклонно, изтласквайки убиеца на сантиметри от ръба на пропастта. Ентрери поиска да заобиколи отдясно, ала ятаганите на скиталеца вече бяха там, принуждавайки го да остане на мястото си. Опита да се прокрадне вляво от елфа, ала ръката, с която държеше камата си, бе лошо ранена и това щеше да го забави достатъчно, за да може Дризт да го спре. През цялото време палачът не спираше да отбива ударите на противника си, докато отчаяно се мъчеше да измисли как да се противопостави на безумната атака на освирепелия си враг.

Дризт дишаше на пресекулки, сякаш цялото му тяло бе станало част от невъобразимо бързия танц на магическите ятагани. Очите му пламтяха безжалостно, в съзнанието му имаше една-единствена мисъл — може би в същия този миг приятелите му умираха, без той да, може да ги защити!

Яростта така го бе обсебила, че той сякаш не забеляза движението на полетялата към него изумрудена кама. Отмести глава едва в последния миг, ала на бузата му се проточи грозна драскотина. Още по-неприятно бе това, че съвършеният ритъм на оръжията му бе нарушен — ръцете го боляха от неимоверното усилие, с безумния танц на ятаганите бе свършено.

Ентрери се нахвърли върху него с подновена жар и не само го изтласка назад и встрани, но дори успя да му нанесе слаб удар. Докато Дризт успее да си възвърне равновесието, вече не палачът, а самият той се намираше на сантиметри от ръба на пропастта и усещаше как вихрите, които бушуват там, го теглят към дъното.

— Аз съм по-добър! — провикна се Ентрери и следващото му нападение едва не потвърди думите му.

Сабята изсвистя във въздуха и кракът на елфа не успя да се задържи на ръба.

Скиталецът светкавично падна на едно коляно, опитвайки се да пренесе тежестта на тялото си напред. Вятърът, който свиреше в ушите му по-силно от всякога, довя отчаяният писък на Риджис:

— Дризт!

Ентрери можеше да се възползва от случая и да вдигне падналата си кама, ала войнските му инстинкти вече усещаха победата — никога повече, разбираше той, нямаше да му се удаде по-добра възможност веднъж завинаги да сложи край на тази игра. Сабята му яростно се спусна към коленичилия елф и той сякаш се плъзна още по-близо до ръба.

В този миг на отчаяна нужда, Дризт насочи мисълта си към наследството на своя народ и създаде черен облак.

Претърколи се встрани, нагоре по скалната тераса и се озова зад кълбото магически мрак, което се тъмнееше недалеч от Риджис.

Ала Ентрери вече беше там и го притискаше все така безмилостно.

За миг Дризт усети, че част от него иска да се предаде, да скочи в мрака на пропастта и да се остави на нежната прегръдка на ветровете. Ала това бе само мимолетна слабост, която отмина така бързо, както го бе обзела; слабост, която подкладе пламъка на несломимия му дух и вля нови сили в изнуреното му тяло.

Ала жадният за победа Ентрери също почувства прилив на енергия.

Внезапно Дризт се подхлъзна и трябваше да се улови за ръба на терасата, за да не полети в бездната. Сиянието падна от ръката му и се търкулна надолу.

Сабята на Ентрери отново изсвистя, но елфът успя да я отбие с другия си ятаган. Палачът изрева тържествуващо и замахна за нов удар.

Удар, който Дризт не можеше да спре. В очите на убиеца лумна възторжен пламък — най-сетне щеше да вкуси победата, която жадуваше толкова дълго! Ятаганът на Дризт бе прекалено далеч, нямаше как да го извърти така, че да отбие връхлитащата сабя навреме.

Не можеше да го спре!

Дризт не се и опита да го спре. Незабелязано от Ентрери, той бе присвил крак под тялото си и, когато сабята се спусна към главата му, успя да отскочи встрани. Острието мина на милиметри от главата му. Без да губи и миг, елфът се хвърли напред и нанесе два силни ритника на Ентрери — един по глезена и втори в сгъвката на коляното.

Едва тогава убиецът разбра, че подхлъзването и изгубеният ятаган не бяха нищо друго, освен капан. Едва тогава Артемис Ентрери осъзна, че собствената му жажда за победа го бе погубила.

Повлечен от инерцията на замаха си, той политна към ръба на терасата. Мускулите му се напрегнаха до краен предел, той заби сабята си в крака на Дризт и някак си успя да се улови за ботуша му със свободната си ръка.

Инерцията бе твърде голяма и за елфа. Той започна да се плъзга надолу по гладката тераса, а раздиращата болка в крака понамаля за миг, заглушена от многобройните натъртвания и порязвания, които покриха тялото му, докато бавно се пързаляше към ръба.

Дризт с всички сили се вкопчи в ятагана си и успя да заклещи дръжката му между два големи камъка, после сключи и двете си ръце около него.

Камъните се оказаха достатъчно здрави и спряха смъртоносното плъзгане, Ентрери увисна под него, без да има за какво да се залови. Дризт стисна зъби, за да не закрещи от болка — имаше чувството, че целият му крак гори. Сведе поглед надолу и видя палача — безпомощно размахал едната си ръка, той отчаяно се бе вкопчил с другата в дръжката на сабята си, зловещо и несигурно „спасително въже“.

Скиталецът простена, а лицето му се разкриви в агония, имаше чувството, че ще припадне, когато острието се плъзна няколко милиметра надолу в плътта му.

— Не! — чу той ужасеният вик на Ентрери и усети как палачът, осъзнал колко лесно може да полети в бездната, се опитва да застане напълно неподвижен.

Дризт отново погледна към него и го видя да виси във въздуха, на около сто метра от дъното на пропастта.

— Не това е начинът да победиш! — изкрещя палачът в отчаянието си. — Така ще обезсмислиш цялото предизвикателство и ще опорочиш принципите си!

Мисълта на Дризт отново полетя към Кати-Бри и Уолфгар… Уолфгар, който все така му се струваше, че е изгубил завинаги.

— Това не е победа! — извика Ентрери.

Единственият отговор, който получи от елфа, беше изпепеляващият пламък на лавандуловите очи. Дризт стисна зъби и като се улови още по-здраво, бавно завъртя крака си, наслаждавайки се на изгарящата болка, която се разля из цялото му тяло, когато сабята започна да се плъзга все по-надолу и по-надолу през плътта му.

Ентрери размаха свободната си ръка и почти успя да се улови за Дризт.

В този миг сабята разряза крака на елфа докрай.

Артемис Ентрери полетя към дъното на пропастта. Черната прегръдка на нощта го погълна, а жаловитият стон на вятъра удави страховития му крясък.

Глава 21 На крилете на вятъра

Дризт бавно се наведе и някак успя да спре кръвта, която шуртеше от грозната рана. За щастие, тя бе чиста и след няколко опита елфът откри, че все още може да използва крака си, макар всяка стъпка да му причиняваше жестока болка.

— Риджис? — извика той и видя как полуръстът предпазливо наднича над ръба на терасата.

— Дризт? — плахо се обади той. — Мислех… мислех, че…

— Добре съм — увери го елфът. — Ентрери вече го няма.

От това разстояние Дризт не можеше да различи чертите на приятеля си, ала не му бе никак трудно да си представи радостта, която трябва да бе обзела изстрадалия Риджис при тази новина. Ентрери го бе преследвал в продължение на дълги години, на два пъти го бе залавял и двата пъти го бе подложил на жестоки мъчения. Риджис се боеше от Артемис Ентрери повече от всичко друго на света, а ето че сега най-сетне можеше да загърби този страх и да продължи напред без сковаващия ужас, с който бе свикнал да живее през последните години.

— Виждам Сиянието! — развълнувано възкликна полуръстът и протегна ръка към нещо в далечината. — Виждам го да блести на дъното, вдясно от теб.

Дризт обърна глава натам, ала скалата, която стърчеше точно под него, спря погледа му. Направи крачка встрани и наистина съзря ятагана да облива тъмното дъно на пропастта със синя светлина. Скиталецът се замисли. Защо ли пламъкът на магическото оръжие продължаваше да гори, дори когато ръката му вече не го държеше? Винаги бе смятал сиянието на ятагана за отражение на самия себе си, за външен израз на огъня, който бушуваше в гърдите му.

Потръпна от болка при мисълта, че по някакъв начин Ентрери можеше да се е добрал до магическото оръжие. Представи си как убиецът размахва безценния ятаган, а по устните му играе зла усмивка.

Бързо прогони ужасяващата картина — нали със собствените си очи бе видял Ентрери да полита в пропастта, без да има за какво да се залови. Най-доброто, на което палачът можеше да се надява, бе някоя скала да го спре след двадесетина метра и да му предложи твърдата си прегръдка, докато той бързо се изтъркулва надолу, изранявайки тялото си до смърт. А дори и да не бе мъртъв, със сигурност не стоеше на дъното на пропастта в очакване на Дризт.

Какво да стори, зачуди се скиталецът. Може би трябваше да се върне при Риджис и да продължи да търси приятелите си? Когато всичко отминеше и неприятностите останеха зад гърба им, щеше да се спусне в пропастта откъм Стражев дол и с малко повече късмет щеше да намери оръжието си, все още неоткрито от някой гоблин или планински трол.

После обаче, си представи как отново се изправя срещу бойците на Виерна и веднага разбра, че ще се чувства много по-сигурен, ако Сиянието гори в ръката му. Погледна надолу и усети зова на ятагана си. Убеден бе, че е чул как вярното оръжие го вика, но дали това бе плод на изтощения му ум, или Сиянието притежаваше способности, за които той още не знаеше, не бе сигурен. Ала не само ятаганът го викаше, трябваше да признае скиталецът, ако не пред друг, то поне пред себе си. Любопитството за съдбата на Ентрери също го мамеше надолу — щеше да си отдъхне истински, едва когато видеше безжизненото тяло на палача да лежи на дъното на пропастта.

— Отивам да го взема — каза той на Риджис. — Няма да се бавя дълго. Викай, ако видиш, че се задава опасност.

Полуръстът изскимтя едва чуто, ала не се опита да спори:

— Побързай!

Дризт прибра другия си ятаган и предпазливо заобиколи острия зъбер, като много внимаваше да щади ранения си крак. След около тридесетина метра достигна стръмна, гладка скала, която не предлагаше нищо, за което да се залови. Единственият начин да продължи, бе бавно да се плъзне по нея.

Видя опасността с крайчеца на окото си — с прилепови криле и човешки ръст, тя пореше силните ветрове, които свиреха над пропастта. Дризт напрегна изтощеното си тяло, зърнал синьо-зеленикавото сияние на една добре позната сабя да прорязва мрака.

Ентрери!

Палачът се носеше във въздуха с остър, подигравателен смях на уста и дори успя да одраска рамото на Дризт. Плащът му се бе преобразил и сега вместо обикновен плат, зад Ентрери се развяваха чифт прилепови крила!

Ето защо убиецът бе избрал да се бият върху тясната скална тераса!

Ентрери описа втори, още по-тесен кръг около него, при което го удари с тъпата страна на сабята си и силно го изрита в гърба.

Дризт се олюля и започна да се плъзга надолу заплашително бързо. Все пак успя да извади ятагана си и да отбие следващия удар на палача.

— Имаш ли наметало като моето? — подразни го Ентрери и за миг застана напълно неподвижно във въздуха. — Горкият малък елф, няма си какво да го улови, когато падне.

Злият смях отново отекна над пропастта и палачът пак се спусна към жертвата си, макар все още да не бързаше да се приближава твърде много — знаеше, че има всяко възможно предимство на своя страна и не искаше нетърпението отново да му изиграе лоша шега.

Поела устрема на летящия Ентрери, сабята връхлетя върху ятагана със страшна сила и макар елфът да успя да я отклони, тя вече бе постигнала своето — Дризт отново се пързаляше надолу прекалено бързо.

С отчаяно усилие той подпъхна ръка под тялото си и успя да позабави хлъзгането, като впи пръсти в чакъла, който покриваше гладката скала. В този ужасен миг, Дризт като че ли бе напълно безпомощен — не само че едва съумяваше да не полети към дъното, но и през цялото време трябваше да отбива ударите на Ентрери.

Още няколко прелитания на палача и със скиталеца щеше да бъде свършено.

— Никога няма да научиш всичките ми хитрини! — тържествуващо се провикна убиецът и отново се спусна към жертвата си.

Дризт се обърна с лице към него и вдигна ръка, стиснал последното нещо, което Ентрери очакваше да види в този момент.

— Нито пък ти — моите! — отвърна скиталецът и докато палачът трескаво опитваше да се отдалечи, той се прицели внимателно и опъна тетивата на малкия арбалет, който бе взел от убития в дъното на улея елф.

Ентрери извади стрелата от врата си, миг след като тя се заби там.

— Не! — изрева той, усетил как отровата се разлива в кръвта му. — Проклет да си! Проклет да си, Дризт До’Урден!

Трябваше, на всяка цена трябваше да се добере до скалата; не биваше да лети, когато сънят вече пъплеше из тялото му и вцепеняваше крайниците му. Ала скверната отрова, попаднала право в сънната артерия, замъгляваше зрението му.

Широко разперени, прилеповите крила все още удържаха палача във въздуха, но замаяният му мозък не можеше да направлява движенията му. Силните вихри подеха скованото тяло и го заподхвърляха насам-натам — ту го запращаха към коравата скала, в която то се блъскаше с глух тътен, ту отново го придърпваха към себе си.

Разнесе се зловещо изпукване на строшена кост и Дризт видя как лявата ръка на Ентрери увисва безпомощно под отпуснатото му тяло. Краката му също се люлееха немощно, а отровата бързо изпиваше и последната му капчица сила.

— Проклет да си — сънливо повтори той, докато ту губеше съзнание, ту отново идваше на себе си за няколко мига.

Изведнъж плащът му бе подхванат от особено силен вихър и той се понесе към другия край на пропастта, където тъмнината безшумно го погълна.

Сега вече нищо не пречеше на Дризт и той бързо се заспуска надолу, а мисълта му непрестанно се връщаше към онова, което се бе случило току-що. Враждата му с Ентрери не бе продължила много дълго (особено за един елф на мрака), но по ожесточеност и важност бе надминала всичко, което скиталецът бе познал през живота си. У палача Дризт виждаше своята пълна противоположност; образа на душата си, отразен в черното огледало на омразата и жестокостта; най-големия страх, който таеше за собственото си бъдеще.

Ала сега всичко бе свършило. Огледалото се бе пръснало на хиляди парченца. Беше ли доказал нещо, запита се скиталецът. Навярно не, но поне бе успял да спаси света от един опасен и зъл човек.

Бързо откри Сиянието, което лумна с изпепеляващ пламък, когато ръката на господаря му го докосна, после вътрешната му светлина бавно угасна, оставяйки звездните лъчи да си играят върху сребристото острие. Дризт погледа вярното оръжие няколко мига и благоговейно го прибра в ножницата си. За момент се зачуди дали да не потърси сабята на Ентрери, после си напомни, че няма време за губене — Риджис, а навярно и останалите му приятели, имаха нужда от него.

Малко по-късно вече се бе изкачил при полуръста и като го прихвана през кръста, за да го подкрепя по пътя, се отправи обратно към тунелите.

— Ентрери? — плахо попита Риджис, сякаш не смееше да повярва, че страховитият убиец наистина си е отишъл завинаги.

— Отнесоха го ветровете — уверено отвърна Дризт, а в спокойния му тон нямаше и следа от превъзходство. — Отнесоха го ветровете.

Дризт дори не подозираше колко верен бе загадъчният му отговор. Упоен и бързо губещ свяст, Артемис Ентрери се носеше по въздушните течения, които свистяха над бездната. Умът му бе прекалено замаян, за да направлява магически съживения плащ, ала прилеповите крила все така продължаваха да плющят.

Вятърът свистеше все по-силно и по-силно край ушите му, докато палачът постепенно набираше скорост. Извъртя се на една страна почти без да съзнава, че лети.

Ентрери тръсна глава в отчаян опит да се изскубне от вцепеняващата прегръдка на отровата. Онази частица от мозъка му, която все още не бе напълно упоена, му повтаряше, че трябва да се събуди и да овладее движенията си.

Ала бръснещата милувка на вятъра бе толкова приятна; песента на вихрите нашепваше думи за свобода, караше го да се откъсне от оковите на смъртното си тяло.

Успя да отвори очи и видя само беззвездна, зловеща тъмнина. Не разбра единствено, че това е краят на пропастта, висока планинска стена.

Вятърът все така го мамеше да се отпусне и завинаги да потъне в сън.

Блъсна се в скалата с главата напред. В тялото му сякаш пламнаха безброй огньове, въздухът излезе от дробовете му.

Така и не видя, че ударът разкъса магическия му плащ и унищожи прилеповите крила; не усещаше, че вече не лети, а с трескава скорост пропада надолу. Не знаеше, че се намира на повече от петдесет метра над земята, без нищо, което да го задържи във въздуха.

Глава 22 Тежка артилерия

Дванадесет тежковъоръжени джуджета водеха колоната, а скачените им щитове представляваха непробиваема метална стена, която можеше да спре всяко вражеско оръжие. Щитовете бяха направени така, че бойците да се скрият напълно зад тях, ако коридорът се стесни прекалено много.

След тях, възседнали необичайни „жребци“, идваха генерал Дагна и елитната му кавалерия. Всички бяха въоръжени с тежки арбалети, а върховете на стрелите им бяха обковани в сребристобял метал. Неколцина факлоносци, стиснали по една главня във всяка ръка, кръстосваха редиците на двадесетината ездачи. Останалата част от армията крачеше отзад, а мрачното изражение на лицата им рязко се различаваше от спокойната самоувереност, с която бяха тръгнали срещу гоблините преди няколко седмици.

Присъствието на мрачни елфи в тунелите изобщо не им се струваше забавно, а и по всичко личеше, че кралят им е в голяма беда.

Достигнаха страничния коридор, който отново бе възвърнал обичайния си вид, след като магическият мрак на елфите се бе разпръснал. Костите на етинга все още се белееха над главите им, очевидно незасегнати от скорошната битка, разиграла се край тях.

— Повикайте свещенослужителите — прошепна Дагна и заповедта му бързо се понесе назад.

Дванадесетимата жреци, които вървяха в първите редици зад кавалерията, облечени с ковашки престилки и стиснали в ръце свещени амулети във формата на бойни чукове, бързо забелязаха къде са се спотаили враговете — двамина встрани от тях, двамина отпред и още двама над главите им.

— Хайде — обърна се Дагна към щитоносците. — Дайте им възможност да пострелят малко.

Дванадесетте джуджета побързаха да се отместят встрани.

Нищо не се случи.

— Проклятие! — изсумтя Дагна след малко, досещайки се, че мрачните са се преместили на друго място, за да заложат нова засада.

За по-малко от минута бойният строй отново доби първоначалния си вид и джуджетата продължиха напред с удвоена скорост. Неколцина от тях свърнаха в страничния тунел, за да се уверят, че враговете им не се крият там, с намерението да ги нападнат изотзад.

Из редиците се понесе недоволно мърморене — това забавяне никак не се нравеше на нетърпеливите войни.

Известно време продължиха, без да срещнат никакви следи от неприятелите си. Внезапно, едно от бойните кучета, които джуджетата водеха със себе си, изръмжа.

Това бе единственото предупреждение преди стрелите на скритите елфи да се посипят върху тях. Повечето бяха спрени от щитовете, ала някои, изстреляни от по-високо, успяха да прелетят над преградата и да достигнат втората и третата редица на кавалерията. Един от факлоносците рухна покосен и главните, които изпусна, подплашиха „жребците“ на най-близките войни. Ала както джуджетата, така и верните им животни, бяха добре обучени и ситуацията много скоро бе овладяна.

Свещенослужителите подхванаха своите магически напеви. Дагна и ездачите му поднесоха заредените си арбалети към пламъка на факлите, а войните, които вървяха начело, бавно преброиха до десет, после се хвърлиха на земята, покрили главите и гърбовете си с яките щитове.

Кавалерията изтрополи напред. Бойните прасета яростно грухтяха, а закалените в магнезий стрели искряха с ярко бяло сияние. Бързо излязоха от светлия кръг, хвърлян от факлите, ала свещенослужителите си бяха свършили работата отлично и магическите им лъчи лумнаха около тях, прогонвайки мрака на елфите.

Дагна и останалите нададоха възторжени викове, когато видяха как враговете им панически се мъчат да избягат, хванати неподготвени от свирепото светкавично нападение. Елфите бяха дошли тук, твърдо убедени, че късокраките джуджета не могат да се мерят с тях по бързина и бяха прави. Далеч не така обаче стояха нещата с яките, въоръжени с остри бивни „жребци“.

Внезапно Дагна забеляза как един от елфите се обърна и замахна, сякаш се кани да хвърли нещо, и веднага се досети, че злото същество се опитва да обвие парещата магическа светлина в пелена от мрак.

Това обаче се оказа доста трудно, особено когато пламтящата джуджешка стрела се заби в корема му.

— Пясъчник и калпаво желязо! — изруга ездачът вдясно от Дагна и политна назад.

Макар и смъртно ранен, той все пак успя да изпрати последната си стрела към невидимия нападател, преди да се изтърколи от седлото и да рухне мъртъв на пода.

Горящата стрела пропусна целта си, ала от мига, в който пламъкът й освети спотаения под тавана елф, той бе обречен.

— Там горе! — извика едно от джуджетата и две дузини лъконосци коленичиха и вдигнаха очи към тавана.

Сега, когато знаеха, че там има някой, не им бе никак трудно да забележат едва доловимото движение между сталактитите. Тетивите на арбалетите им звъннаха едновременно.

Докато те презареждаха оръжията си, на помощ им се притекоха още войни, кучетата се разлаяха бясно. Ездачите на Дагна препуснаха по петите на бягащите елфи, без да забавят крачка, когато излязоха от кръга на магическата светлина — тунелите тук бяха сравнително равни, а и врагът не се беше отдалечил кой знае колко.

Един от свещенослужителите поспря, за да помогне на коленичилите стрелци. Те му показаха къде според тях са се притаили враговете и той изпрати лъч магическа светлина натам.

Трупът на убития елф, надупчен от двадесетина тежки стрели, увисна неподвижно във въздуха. Сякаш победена от заклинанието на джуджето, левитиращата магия изгуби силата си и мъртвото тяло рухна на земята.

Ала джуджетата дори не го погледнаха — цялото им внимание бе погълнато от други двама елфи, които се бяха скрили между сталактитите и сега трескаво се опитваха да угасят светлината на джуджешкия свещенослужител със собствения си магически мрак. Ала вече бе твърде късно, и най-непрогледната тъмнина не можеше да ги спаси — забелязали ги веднъж, неприятелите им не се нуждаеха от светлина, за да ги улучат.

Дори оглушителното дрънчене на джуджешките стрели не можа да заглуши болезнените стонове и агонизиращите писъци, отекнали между сталактитите. Двамата елфи се сгромолясаха на земята. Единият от тях, макар и тежко ранен и разтърсван от мощни конвулсии, все още бе жив.

Освирепелите джуджета се нахвърлиха върху него и го довършиха с тежките си арбалети.

Много скоро тунелът се превърна в истински лабиринт, ала въпреки мрака, Дагна и войниците му с лекота намираха правилния път сред плетеницата от стаички и странични коридори. Всъщност тъмнината дори помагаше на генерала — елфът, когото преследваше, бе улучен в рамото и искрящият магнезий, с който бе обработено връхчето на стрелата, служеше като фенер за препускащите джуджета.

Дагна стопяваше преднината на беглеца с всяка крачка. Изведнъж елфът се обърна към него и джуджето видя, че гледано отпред, рамото му излъчва червеникаво сияние. Генералът пусна арбалета си на пода и като извади тежък боздуган, обърна прасето, което бе възседнал, сякаш искаше да нападне откъм ранената страна на мрачния.

Без да усети уловката, елфът се извъртя, за да посрещне нападението и вдигна оръжието си.

В последния момент Дагна сниши глава и рязко дръпна юздите на животното. Очите на противника му се разшириха от ужас, когато разбра какво се кани да направи джуджето. Опита да отскочи встрани, ала вече бе твърде късно — острите бивни се забиха в крака му, а шлемът на Дагна го прониза в корема. Тялото му прелетя няколко метра, преди да се блъсне в стената и да рухне на пода в безформена купчинка.

Макар и замаян от свирепите удари и заслепяващата болка, елфът все пак успя да види как тежкият боздуган се спуска над него.

Взривът спусна яркочервена пелена над очите му, после мракът го погълна завинаги.

Голяма група джуджета, водени от свирепи хрътки, свиха вляво от основната галерия. Пещерите и проходите тук бяха по-груби — дело по-скоро на водата и времето, отколкото на чука и длетото. Част от войниците, както и неколцината свещенослужители, които крачеха с тях, продължиха напред, докато другарите им извадиха инструменти и се заловиха за работа.

Скоро войните достигнаха място, където пътят се разделяше на четири. Кучетата задърпаха каишките си наляво и надясно, но хитрите джуджета ги накараха да продължат напред. Както можеше да се очаква, от основния тунел изскочиха десетина елфи и опънаха тетивите на арбалетите си.

Джуджетата светкавично се престроиха, препречвайки коридора, по който бяха дошли мрачните. Свещенослужителите зашепнаха заклинания за светлина и далеч по-малочислените елфи бързо се обърнаха и хукнаха да бягат. Нямаха причина да се боят, че пътят им ще бъде блокиран, не и при многобройните тунели, които тръгваха във всички посоки. Мрачните имаха доста добра представа колко джуджешки войни са поели на този поход и бяха сигурни, че поне половината от коридорите ще им предложат възможност да избягат.

Още първият проход, в който свърнаха, им показа колко много са сгрешили — не бяха изминали и няколко крачки, когато пътят им бе препречен от току-що издигната желязна порта, здраво залостена от другата страна. Поставена набързо, вратата не пасваше съвсем добре в коридора, но макар да можеха да надзърнат зад нея, елфите нямаше как да я заобиколят.

Следващият тунел изглеждаше по-обещаващ, а и май беше последната им надежда, защото лаят на хрътките и тропотът на джуджешки ботуши все повече се приближаваше. Свиха зад ъгъла… и замалко не се блъснаха в друга метална врата, иззад която се носеше звън на чукове — джуджетата тъкмо привършваха работата си по нея.

Обзети от отчаяние, елфите изпратиха кълба мрак от другата страна, мъчейки се да ги забавят. Откриха няколко широки пукнатини и изстреляха рояк отровни стрели, увеличавайки още повече неразборията зад вратата. Един от елфите успя да промуши ръката си през най-големия процеп и трескаво задърпа резето.

Твърде късно. Хрътките и джуджетата свиха зад ъгъла и се нахвърлиха върху тях.

Непрогледен мрак обгърна бойното поле. Един от свещенослужителите, останал на ръба на силите си, опита да се противопостави на злата магия, но светлинката едва бе затрептяла, когато елфите отново потопиха всичко в тъмнина. Ала дори това не бе в състояние да спре храбрите джуджета и те се хвърлиха в битката слепешката, отвръщайки на умелите удари на противниците си с всепомитаща ярост.

Свирепа болка пламна в тялото на едно от джуджетата, когато мечът на невидимия му враг се заби между ребрата и прониза гърдите му. Раната бе смъртоносна и войникът знаеше това, усещаше как кръвта изпълва дробовете му и плъзва към гърлото. Все още имаше надежда — можеше да се махне оттам, да изскочи от мрака и някак да се добере до най-близкия свещенослужител с лечителски умения. Ала в този миг джуджето мислеше само за едно — че врагът му е беззащитен и че ако сега отиде да търси помощ, вероятно ще обрече някой от другарите си на смърт от същото острие. Безстрашният войн се хвърли напред и макар мечът да се заби до дръжка в тялото му, успя да стовари тежкия си чук върху главата на елфа.

После рухна върху тялото на мъртвия си противник и издъхна с щастлива усмивка на лице.

Две от джуджетата, които си проправяха път през мрака, внезапно усетиха как елфът, когото си бяха набелязали, се шмугва между тях и тъкмо се канеха да се обърнат и да го последват, когато се блъснаха в металната врата. Макар и замаяни от удара, те доловиха някакво движение до себе си и вдигнаха тежките чукове. И с всичка сила ги стовариха един върху ДРУГ.

Краката им се подкосиха и те рухнаха на земята. Миг по-късно, едно джуджешко копие прикова елфа, когото преследваха, към вратата и той бавно се свлече върху тях. Двамата бойци все още имаха достатъчно сила и присъствие на духа, за да се възползват от неочаквания подарък. Размахали ръце и крака във въздуха, те започнаха да раздават юмруци и ритници, да хапят и да удрят с дръжките на оръжията си. Само за няколко секунди злощастният елф бе разкъсан на хиляди парченца.

Повече от двадесет джуджета загинаха от ръцете на мрачните в тесния коридор, ала същата участ сполетя и петнадесет елфи — половината от войните, които Виерна бе оставила да спрат армията от Митрил Хол.

Шепа елфи успяха да удържат преднината си пред Дагна и неговата кавалерия достатъчно дълго, за да се доберат до стаята, където Виерна бе накарала Дризт и Ентрери да се бият. Изкъртената врата и труповете на другарите им красноречиво говореха, че отрядът на Виерна е пострадал сериозно, ала бегълците все още вярваха, че ще успеят да се спасят… докато първият от тях не скочи в улея и не се оплете в магическата паяжина, която препречваше входа.

Впримченият елф започна да се гърчи безпомощно, ала хватката на паяжинните нишки бе прекалено здрава. Без дори да си помислят да му помогнат, останалите от малката групичка се втурнаха към другия изход.

В този миг се разнесе силно грухтене и дузина от ездачите на Дагна влетяха през изкъртената врата с тържествуващи викове.

Когато малко по-късно пристигна и генералът, битката вече беше свършила — на пода лежаха труповете на петима елфи, две джуджета и три бойни прасета.

Щом се убеди, че наоколо не се навъртат други неприятели, Дагна нареди на войните си да огледат мястото. Потънаха в скръб, когато откриха размазаното тяло на Кобъл под желязната стена, ала заедно с тъгата, в сърцата им затрептя и искрица надежда — Бруенор и останалите не само че бяха нанесли съкрушителен удар на враговете си, но и очевидно бяха успели да избягат.

— Къде си, кралю? — прошепна Дагна в пустия коридор. — Къде си?

Единствено несломимата воля и отказът да се признаят за победени ги караха да продължават — изтощени и покрити с рани, Бруенор и Кати-Бри се облягаха един на друг, докато с мъка си проправяха път през криволичещите тунели, които ставаха все по-груби и необработени. В свободната си ръка джуджето държеше факла, Кати-Бри пък стискаше заредения Таулмарил. Никой от двамата не вярваше, че в това състояние имат какъвто и да било шанс срещу мрачните елфи, ала също така не можеха да си представят, че ще загубят.

— Къде е проклетата котка? — изръмжа Бруенор. — Че и Пуент никакъв не се мярка.

Кати-Бри поклати глава — нямаше ни най-малка представа. Пък и откъде би могла да знае какви ги е забъркал бесовойнът? Последният път, когато го видя, той тъкмо изхвръкваше от галерията, обзет от обичайната си сляпа ярост и младата жена изобщо не би се учудила, ако й кажеха, че е тичал чак до Клисурата на Гарумн. Не така стояха нещата с Гуенивар. Кати-Бри бръкна в кесията, която висеше на кръста й, и прокара пръсти по изящната ониксова статуетка. Не че имаше нужда магическият предмет да й казва, че Гуенивар е напуснала Материалната равнина — сигурна бе, че ако вярното животно още броди из тунелите на Митрил Хол, досега щеше да се е присъединило към тях.

Младата жена спря, а след още няколко крачки Бруенор се обърна и също се върна назад.

— Тръгнала ли си е? — попита той.

Кати-Бри сви рамене и постави черната фигурка на пода, после прошепна името на пантерата. В продължение на няколко дълги мига не се случи нищо и тя тъкмо се канеше да прибере магическия предмет в кесията си, когато добре познатата й сива мъгла се завихри и започна да придобива форма.

Ала колко измъчен вид имаше Гуенивар! Обикновено железните й мускули сега бяха отпуснати от изтощение; гъстата черна козина висеше на няколко места, на рамото й зееше грозна рана.

— О! — възкликна Кати-Бри, ужасена от страшната гледка. — Не биваше да идваш в това състояние! Върви си!

И тя се накани да я изпрати обратно в Звездната равнина.

Само че Гуенивар, колкото и да бе отпаднала, все още бе достатъчно бърза и реагира мигновено. Тежката й лапа се стрелна към Кати-Бри и изби статуетката от ръката й. После вярното животно присви уши назад и заръмжа ядосано.

— Нека остане — намеси се Бруенор и младата жена го изгледа изумено. — Не е много по-зле от нас — обясни той и погали Гуенивар по главата.

Животното се отпусна и спря да ръмжи.

— Нито пък по-малко решена да открие Дризт — добави джуджето, после погледна към тъмния коридор, който се простираше пред тях. — Да тръгваме — може да сме на предела на силите си, но няма да се предадем, без да повлечем и мрачните псета със себе си!

Усетил, че се приближава до мястото, където бе избягал от Виерна, Дризт извади Сиянието от ножницата и съсредоточи цялата си воля, за да удържи синия му пламък. За негово задоволство, ятаганът му се подчини незабавно. Скиталецът почти не усещаше присъствието на Риджис, когото все още поддържаше да не падне. Напрегнал острите си сетива до краен предел, той се мъчеше да открие и най-малката следа от присъствието на мрачните елфи. Мина през ниска арка и се озова в невзрачно помещение, прилично повече на голяма ниша, отколкото на истинска стая. Освен онзи, през който бе дошъл той, стаичката имаше още два входа: един встрани от него и друг, отвъд който тунелът рязко се изкачваше — на отсрещната стена.

Внезапно Дризт бутна Риджис на пода, а сам той се прилепи до стената, стиснал здраво двата ятагана. За негово учудване, онзи, който се показа от страничния отвор, не беше елф, а джудже… може би най-странното джудже, което двамата приятели бяха виждали през живота си.

Пуент се намираше само на няколко крачки от елфа, когато мощният му рев процепи въздуха. Убеден, че е успял да изненада противника си, той сведе глава и се хвърли към корема на Дризт. При вида на острия шип, който стърчеше от върха на джуджешкия шлем, Риджис изпищя ужасено.

Дризт вдигна ръце над главата си и дългите му, чувствителни пръсти заопипваха тавана. Все още държеше двата си ятагана, а и скалата бе доста гладка и не му предлагаше кой знае каква възможност да се залови, но и няколкото миниатюрни вдлъбнатинки, които откри, му бяха напълно достатъчни. Уверен, че противникът му е обречен, Пуент връхлетя върху него… миг след като елфът се бе изтеглил във въздуха.

Бесовойнът профуча под краката му и с всички сили се блъсна в стената, пробивайки десетинасантиметрова дупка в коравия камък. Дризт стисна приведената глава на бесовойна между ботушите си и започна да го налага по гърба с дръжките на двата си ятагана.

Стенейки гръмогласно, Пуент се строполи на земята, а острият шип, който стърчеше от шлема му (изкривен жестоко от свирепия удар) изскърца жално и задращи по твърдия под.

По заповед на Дризт синият пламък на Сиянието, освети стаичката.

— Наистина е джудже! — учудено възкликна Риджис, когато Дризт се приземи до него.

Пуент изстена още веднъж и се претърколи по гръб, при което от дрехите му се показа малък амулет, върху който бе издялан гербът на рода Боен чук — чаша пенещо се пиво.

Внезапно бесовойнът тръсна глава и скочи на крака.

— Точка за теб! — изрева той и се хвърли срещу Дризт.

— Ние не сме врагове — опита се да обясни скиталецът, а Риджис отново изпищя ужасено, когато Пуент вдигна юмруци, облечени в опасни, шипести ръкавици.

Дризт с лекота избегна ударите на противника си, като не пропусна да забележи множеството остри ръбове, които покриваха причудливите му доспехи.

Пуент замахна отново и направи крачка напред, уж за да може да нанася по-точни удари с късите си ръце. Само че тази уловка бе прекалено плитка за войн като Дризт До’Урден. Опитният елф вече се досещаше каква е тактиката на непознатото джудже и бе сигурен, че целта му е да се приближи достатъчно, за да може да се хвърли върху него и да го прониже с острите си доспехи. Бързо като светкавица, Сиянието спря юмрука на бесовойна, докато другият ятаган се издигна във въздуха. Дризт пристъпи напред (за огромна изненада на Пуент, който очакваше тъкмо обратното) и описа широка дъга с оръжието си, като в същото време се дръпна встрани. Острието докосна сгъвката на джуджешкото коляно.

Пуент моментално се отказа от намерението си да скача и инстинктивно дръпна крака си назад. Дризт увеличи натиска съвсем леко, принуждавайки бесовойна да отскочи назад. Ниското набито тяло полетя във въздуха и тежко тупна на земята.

— Престани! — изкрещя Риджис на упоритото джудже, което се мъчеше да се изправи. — Престани! Ние не сме ти врагове!

— Той е прав — обади се и Дризт.

Все още на колене, Пуент спря и любопитно се вгледа в двамата приятели.

— Дойдохме тук, за да заловим полуръста — каза той на Дризт, очевидно объркан от думите им. — Да го заловим и жив да го одерем! А ето че сега ми казваш да му повярвам!

— Това е друг полуръст — спокойно отвърна скиталецът и прибра ятаганите в ножниците им.

По лицето на бесовойна заигра подигравателна усмивка — ето че този мрачен елф сам си надяваше примката.

— Ние не сме твои врагове — повтори Дризт, а в лавандуловите му очи заигра опасно пламъче. — Решавай бързо, защото нямам повече време за губене в глупави игрички.

Пуент се приведе напред, а тялото му потръпна — изгаряше от нетърпение да се хвърли върху елфа и да го разкъса.

Очите на скиталеца отново проблеснаха и бесовойнът побърза да направи крачка назад, разбирайки, че противникът му бе прочел всяка негова мисъл.

— Ела, щом искаш — рече Дризт. — Но знай, че няма да си тръгнеш жив от тази битка.

Разтърсен, както никога досега, Тибълдорф Пуент се замисли над мрачните, изпълнени с хладна увереност, думи на противника си и си спомни какво му бе казала Кати-Бри за този елф… ако това наистина бе прочутият Дризт До’Урден, разбира се.

— Е — отговори най-сетне стреснатото джудже и бавно се изправи. — Май наистина ще излезе, че сме приятели.

Глава 23 Въплъщение на воин

Сега, когато Пуент ги водеше, Дризт бе сигурен, че много скоро ще научи какво се е случило с приятелите му и отново ще се изправи срещу злата си сестра. Бесовойнът не можа да му каже кой знае какво, с изключение на това, че когато се бе разделил с Бруенор и останалите, положението им не изглеждало никак розово.

Тази новина накара Дризт да се разбърза още повече. Пред очите му се заредиха картини, в които Виерна измъчваше безпомощната пленена Кати-Бри; видя Бруенор да заплюва злата жрица; представи си как в отговор на тази дързост змиеглавият камшик смъква кожата от лицето на несломимото джудже.

Наоколо почти нямаше стаи, само обичайната плетеница от криволичещи тунели — понякога обикновени, естествени проходи, друг път грубо обработени коридори, които неумелите ръце на гоблините се бяха опитали да укрепят. След известно време се озоваха в дълъг, прав тунел, с гладки облицовани стени, в които зееха отворите на няколко странични коридори. Наоколо като че ли нямаше никой, но когато от острието на Сиянието бликна яростен, син пламък, Дризт нито за миг не се усъмни в предупреждението на вярното оръжие.

Малката стреличка, която долетя от мрака миг по-късно и прониза рамото на Риджис, превърна подозрението в абсолютна сигурност. Полуръстът изстена от болка и Дризт побърза да го вдигне на ръце и да го сложи на безопасно място в един от страничните коридори зад гърба си, после насочи цялото си внимание към основния тунел. В това време Пуент вече се бе хвърлил напред с възторжена песен на уста, а десетките отровни стрелички, които стърчаха от тялото му, като че ли не му правеха никакво впечатление.

Дризт се втурна след него и когато го видя да профучава край поредната дупка в стената, инстинктивно разбра, че бесовойнът току-що бе влетял право в капана на мрачните.

Изгуби го от поглед миг по-късно, когато в тялото му се заби една от стрелите на събратята му. Сведе очи надолу и я видя да стърчи от ръката си, после усети парещо изтръпване — отварата на Пуент бе плъзнала във вените му, спирайки действието на скверната отрова. За миг се поколеба дали да не се престори на сразен от пъклената стрела и така да подмами нападателите си.

Знаеше обаче, че не може да изостави Пуент, а и бе прекалено разярен, за да изчаква и да крои планове. Дошло бе време да сложи край на тази заплаха… веднъж и завинаги.

Скрил Сиянието зад гърба си, той се прокрадна до отвора в стената. Някъде пред него изригна яростен рев, последван от порой цветисти джуджешки ругатни — очевидно Пуент бе изпуснал плячката си.

Тихото шумолене, което се разнесе откъм отвора в стената, красноречиво говореше, че джуджето е успяло да привлече вниманието на скритите там врагове върху себе си. Скиталецът си пое дъх, мислено преброи до три и се хвърли напред, размахал пламналото Сияние пред себе си. Най-близкият елф побърза да отскочи, но не преди да бе изпратил още една от отровните си стрели срещу Дризт. Успяла да намери миниатюрна пролука в ризницата на скиталеца, тя се заби в тялото му и той можеше само да се надява, че отварата на Пуент е достатъчно силна, за да се справи с новата доза отрова. Все пак, помисли си Дризт, стрелите на мрачните бяха направили тялото на бесовойна на решето, без това ни най-малко да го смути или забави.

Скиталецът се хвърли напред и злият елф панически заотстъпва, мъчейки се да извади меча си. Дризт щеше да го довърши без особени затруднения, ако в този миг не се бе появил още един от мрачните, въоръжен с меч и дълъг кортик. Намираха се в малка, кръгла стаичка, с още един изход, който се чернееше вдясно от Дризт и най-вероятно водеше обратно към основния коридор. Скиталецът даже не забеляза къде точно бе попаднал, не обърна особено внимание и на противника си, макар умело да отбиваше ловките му удари. В този миг виждаше единствено двамината елфи, които стояха в другия край на малката стаичка.

Виерна и Джарлаксъл.

— Създаде ми доста главоболия, изгубени братко — озъби се жрицата. — Ала наградата за главата ти струва много повече от дребните неудобства, които ми причини.

Изцяло погълнат от думите й, Дризт почти изостави защитата си. Успя да отклони удара на врага си в последния момент и се хвърли в атака, размахал бясно магическите ятагани.

Само че двамата му противници се биеха наистина добре заедно и като отбиха нападението му, преминаха в настъпление, принуждавайки го да отстъпи назад.

— Наистина обичам да гледам как се биеш! — продължи Виерна, а по устните й заигра доволна усмивка. Но не мога да допусна да умреш… още не.

И тя подхвана бавен напев. Дризт знаеше, че магията е насочена срещу него и то най-вероятно срещу мозъка му. Стисна зъби и започна да върти двата ятагана още по-бързо, а образът, който извика в съзнанието си — образът на Кати-Бри, подложена на нечовешки мъчения — издигна стена от свиреп гняв около него.

Виерна завърши заклинанието с тържествуващ вик и скиталецът почувства как връхлетелите го талази от магическа мощ му нашепват да спре, да се откаже от битката и да се предаде.

В гърдите му се надигна отдавна забравено усещане, първично и диво; пробуди се част от него, която не бе взимала връх от дните, прекарани в пустошта на Подземния мрак. Ето че отново се бе превърнал в ловец, без чувства, които да го направят уязвим и без друга мисъл, освен тази за преследвания враг.

Изскубна се от лапите на магията и се нахвърли върху противниците си с удвоена жар.

Очите на Виерна се разшириха от изумление, а Джарлаксъл се подсмихна развеселено.

— Гнусните умения, които Лолт ти е дала, нямат власт над мен! — извика Дризт. — Проклинам я от цялото си сърце!

— Кралицата на Паяците ще вкуси от кръвта ти! — изкрещя в отговор Виерна и думите й като че ли бяха на път да се сбъднат, когато от другия вход се показа още един от мрачните войни. — Убийте го! — заповяда жрицата. — Ще го принесем в жертва тук и сега. Повече няма да търпя сквернословията на този изгнаник!

Дризт се биеше както никога досега, противниците му едва смогваха да отбиват двата ятагана и дори не можеха да помислят да преминат в настъпление. Ала ако към тях се присъединеше и трети войн…

Само че това така и не стана. Откъм десния вход на стаичката се разнесе бесен рев и Пуент, свел глава в обичайния си свиреп устрем, влетя вътре. Преди смаяният елф да успее да реагира, изкривеният шип на джуджешкия шлем се заби в бедрото му и разпори корема му.

Бесовойнът продължи страховития натиск, докато най-накрая успя да повали противника си на земята и двамата се сгромолясаха в краката на Виерна.

Злощастният елф се разтресе от мощни конвулсии, когато острите доспехи на Пуент се впиха в тялото му.

Дризт знаеше, че трябва да се притече на помощ на джуджето, не можеше да го остави само, когато Виерна и Джарлаксъл се намираха до него и всеки миг можеха да извадят оръжията си. Сиянието се спусна надолу и отби меча и кортика на единия от злите елфи, докато другият ятаган полетя към втория войник, онзи, който май нямаше друго оръжие, освен арбалета си.

Кортикът отскочи нагоре и в последния миг успя да спре Сиянието, но не и преди искрящото оръжие да изрисува яркочервена резка върху бузата му.

Змиеглавият камшик изсъска в десницата на Виерна, когато тя, с пламнало от ярост лице, започна да сипе удар след удар върху гърба на бесовойна. Злите влечуги яростно се застрелкаха напред-назад, търсейки процепи в доспехите на жертвата си, за да забият отровни зъби в беззащитната му плът.

Пуент измъкна върха на шлема си от тялото на умиращия елф, като не пропусна да го удари с острата си ръкавица за последен път, после вдигна очи към новия си нападател и жестокото му оръжие.

Прас!

Една от змиите впи зъби в рамото му, други две го ухапаха по врата. Опита се да ги махне, докато се обръщаше, но вместо това усети как скверните зъби се забиват в ръката му, изпращайки сковаваща вълна по цялото й протежение. Силната джуджешка отвара, която течеше във вените му, отблъсна пъклената отрова, ала Пуент все още имаше чувството, че всеки миг ще изгуби съзнание.

Прас!

Камшикът изплющя отново и петте змии изпохапаха лицето и ръцете му. Пуент отвори уста, сякаш искаше да прокълне черната жрица, ала тялото вече не му се подчиняваше и той се търкулна на пода, скован от ледено вцепенение.

Виерна обърна поглед към Дризт и в очите й загоря люта ненавист.

— Ето че жалките ти приятели са мъртви до един! — изръмжа тя, убедена, че казва самата истина, и направи крачка към него.

Внезапно ръката, която стискаше зловещия камшик, се отпусна, а самата жрица се закова място, изумена от страховитата, необуздана ярост, която разкриви красивото лице на брат й.

Жалките ти приятели са мъртви до един!

Думите се запечатаха в ума му като грозна дамга, разжариха кръвта му и превърнаха сърцето му в бучка лед.

Жалките ти приятели са мъртви до един!

Кати-Бри, Уолфгар и Бруенор, най-скъпите му същества, които придаваха смисъл на живота му, вече ги нямаше — беше ги изгубил завинаги. Малцината, които го бяха приели в сърцата си въпреки черната му кожа, бяха станали жертва на същото мрачно зло, от което отчаяно се бе мъчил да избяга през всичките тези години.

Вече не виждаше движенията на противниците си, макар ятаганите му, превърнали се в неясно, размазано петно, в което нямаше и най-малка пролука, умело да отбиваха всеки техен удар.

Жалките ти приятели са мъртви до един!

Ето че отново се бе превърнал в ловец, принуден да оцелява в пустошта на Подземния мрак. Не, сега бе повече от това, сега бе въплъщение на войнското начало, извечният боец, който носеше битката в кръвта си и чийто инстинкт бе непогрешим.

Мечът на един от противниците му връхлетя отдясно. Сиянието го пресрещна със звънък удар и сведе острието към земята. По-бързо отколкото пъргавият войник можеше да реагира, Дризт завъртя оръжието си и го принуди да отстъпи назад.

Магическият ятаган проблесна, отделяйки мускулите на елфа от костта на десницата му. Раненият боец изпищя от болка, но успя да задържи меча си… което не му помогна кой знае колко, когато миг по-късно Сиянието намери пролука в изящната ризница и се заби в гърдите му.

Дризт светкавично обърна оръжието си и нанесе нов, този път по-висок удар. Завъртя го отново, после още веднъж и единствената причина, поради която последния път пропусна, бе, че главата на елфа, в която се целеше, вече бе отхвръкнала няколко метра назад, отсечена при предишния му замах.

През цялото време докато траеше тази атака, вторият му ятаган с лекота отбиваше ударите на другия войник.

Виерна ахна удивено; не по-малко бе слисването и на елфа, когото Дризт тъкмо се канеше да довърши, когато Джарлаксъл вдигна ръка.

Следващите движения на скиталеца бяха отчаян танц, нашепнат не от разума, а от войнския му инстинкт. Ятаганът отби първата кама със силен звън, миг по-късно Сиянието спря и втората.

Всичко свърши само за няколко секунди — пет безпогрешни ножа, отблъснати от боец, който дори не помнеше да ги е видял.

Джарлаксъл побърза да се отдръпне, после започна да описва широки кръгове из стаята, като през цялото време не спираше да се смее, изумен и възхитен от смайващото майсторство на Дризт До’Урден.

С това обаче неприятностите на скиталеца съвсем не свършиха — призовавайки скверната си богиня на помощ, Виерна се хвърли напред, за да помогне на своя войник, а съскащият й камшик бе много по-опасен от меча на убития пред малко зъл елф.

Риджис се сви на кълбо, когато видя черните сенки да се прокрадват покрай отвора на тунела, в който се криеше. Отпусна се, едва когато малката групичка отмина и дори се осмели да допълзи до изхода и да надникне навън, използвайки инфрачервеното си зрение, за да провери дали това наистина бяха елфи на мрака.

Именно червените точици на очите му го издадоха — малко по-назад от шестимата, които току-що бяха отминали, крачеше още един войн.

Риджис изпищя и отскочи назад. Сграбчи първия камък, който му попадна и го вдигна пред себе си — жалко оръжие, когато насреща му идваше елф на мрака!

Черният войник впери очи в полуръста, после огледа тунела и предпазливо прекрачи вътре. Злата усмивка, която играеше по устните му, се разшири още повече, когато видя колко безпомощен е врагът му.

— Вече сме ранени, а? — изсмя се той и на Риджис му трябваха няколко секунди, докато разбере, че думите бяха произнесени на Общия език.

Стиснал в ръцете си меч и остър кинжал, елфът бавно пълзеше към него. Риджис заплашително вдигна камъка.

Подигравателният смях на мрачния изпълни тунела:

— С това камъче ли мислиш да ме удариш? — подразни го той и разпери ръце, откривайки гърдите си. — Давай, дребосъко! Разсмей ме, преди кинжалът ми да ти пререже гърлото!

Треперещ от глава до пети, Риджис още по-здраво стисна камъка, сякаш наистина се канеше да го използва като оръжие. Вместо това обаче, замахна с другата си ръка… онази, в която държеше изпуснатата от Артемис Ентрери изумрудена кама.

Смъртоносното острие проблесна възторжено, сякаш имаше свой собствен живот, изпълнен с глад за тленна плът и топла кръв, проряза яката ризница и потъна дълбоко в тялото на изумения елф.

Риджис сам не повярва с каква лекота камата бе пронизала противника му, сякаш бе срещнала овехтял пергамент, а не здрава елфическа броня. Замалко не политна назад, когато оръжието затуптя от мощен прилив на енергия, която бързо плъзна и по неговата ръка. Войникът се опита да отвърне на удара и полуръстът изтръпна — знаеше, че няма да успее да спре нито меча, нито кинжала.

Ала нападение така и не последва. С разширени от ужас очи елфът гледаше как тялото му се разтърсва от силни гърчове, докато той самият не може дори да вдигне ръка, за да се защити. На Риджис му се струваше, че по някакъв необясним начин зловещото оръжие изпива живота му. Изплашен до смърт, полуръстът се взираше в обезумялото лице на елфа.

Оръжията на мрачния войник тупнаха на пода, докато талази жизнена енергия прииждаха към ръката на Риджис. Полуръстът неволно си припомни приказките, които бе слушал от баща си много, много отдавна… приказки за страховити създания, бродещи по земята под тъмния покров на нощта. Изведнъж дребничкият полуръст изпита чувството, което според него обземаше вампирите, докато пиеха кръвта на жертвите си, усети как го залива вълна от скверна топлина.

Раните му зарастваха!

Злият елф рухна мъртъв, а Риджис още дълго остана седнал, вперил невиждащ поглед в магическата кама. По тялото му пробягна ледена тръпка, когато си припомни всички онези случаи, в които замалко не бе усетил смъртоносното ухапване на зловещото острие.

Двамата елфи се движеха безшумно, но бързо из лъкатушещите коридори, които щяха да ги отведат до Виерна и Джарлаксъл. Бяха убедени, че са изпреварили бясното джудже и дори през ум не им минаваше, че Пуент ги е надхитрил и пръв се е добрал до стаичката, където се намира жрицата.

Не подозираха също така, че из тунелите броди още едно джудже, чиито заслепени от сълзи очи вещаеха смърт за всеки враг, имал нещастието да се изпречи на пътя му.

Мрачните войни свърнаха зад поредния завой и поеха по коридора, който трябваше да ги отведе до малката странична стаичка. Изведнъж видяха пред себе си ниска, набита фигура и се хвърлиха в свирепа атака.

Само след миг тримата противници се бяха вкопчили в яростна схватка. Вдигнал високо щита си, Бруенор с мрачно въодушевление размахваше осеяната си с безброй резки брадва.

— Вие убихте момчето ми! — изрева той и макар никой от противниците му да не разбираше Общия език, дивата ярост в гласа му бе по-красноречива и от най-страшната заплаха.

Единият от елфите успя да се съвземе и промуши оръжието си покрай златния щит. Ударът, който порази рамото на джуджето, бе достатъчен, за да парализира ръката и на най-якия войн.

Бруенор дори не трепна, като че ли не бе усетил, че е ранен.

— Моето момче! — изръмжа той и изби меча на другия елф само с един замах на митрилната брадва.

Мрачният войник замахна с второто си оръжие. Джуджето пое удара, без дори да мигне, погълнат от една-единствена мисъл — как по-бързо да погуби враговете си.

Брадвата му се спусна надолу за нисък удар. Пъргавият елф подскочи и успя да я избегне. Джуджето смени посоката. Веднага щом краката му докоснаха пода, мрачният се опита да подскочи отново, ала Бруенор бе по-бърз — митрилната секира се впи в глезена му и го повали на земята.

Вторият елф веднага се притече на помощ на падналия си другар и се нахвърли изотзад. Мечът му проряза въздуха, раздра лицето на Бруенор и заслепи едното му око. И този път джуджето с нищо не показа, че усеща болка.

— Моето момче! — изрева той и замахна със страшна сила.

Зловещо пращене огласи целия тунел, когато митрилната брадва прекърши гръбнака на мрачния войн.

Бруенор вдигна щита над главата си тъкмо навреме, за да отбие удара на втория елф. Изгубил равновесие, той направи крачка назад и задърпа с всички сили, докато най-сетне успя да освободи оръжието си.

Сякаш надарени със свой собствен разум, съскащите глави нападаха непрестанно, всяка от различен ъгъл — хвърляха се напред с грозно гърчене, изщракваха със зъби, после отново се свиваха на кълбо, готови да опитват пак и пак. Вдъхновяван от гледката на биещата се до него Виерна, оцелелият елф също се впусна в настъпление, размахал бясно меча и кортика — така силно копнееше да убие предателя в името на своята жрица и в прослава на злата си богиня!

Дори тази яростна атака не накара Дризт да изгуби самообладание и да допусне грешка. Магическите ятагани и краката му се движеха в съвършена хармония, избягвайки ударите на мрачния войн и зъбите на гнусните влечуги.

Разбра, че истинските неприятности тепърва предстоят, когато зърна лукавия наемник да кръстосва дъното на стаята в търсене на пролука между Виерна и другия боец. Скиталецът знаеше, че петте ками всеки миг могат да полетят към него… а този път нямаше да успее да ги избегне, не и когато жестокият камшик на сестра му поглъщаше цялото му внимание.

Опасенията му се удвоиха, когато видя Джарлаксъл да вдига ръка, в която стискаше нещо още по-лошо от камите — магическа пръчка.

— Колко жалко, Дризт До’Урден! — подхвърли наемникът. — Бих дал живота на мнозина от войните си, за да притежавам боец като теб!

После подхвана заклинателски напев. Дризт искаше да се дръпне встрани, но Виерна и другият елф го притиснаха още по-здраво.

Над главите на жрицата и войника увисна ярка мълния. Ала в мига, в който Джарлаксъл изрече думата, която трябваше да освободи смъртоносния лъч, в стаята нахлу огромно черно кълбо. То одраска рамото на скиталеца, докато го прескачаше, и прелетя между Виерна и злия елф.

Пантерата пое удара на магическата светкавица и погълна енергията й, още преди заклинанието да успее да подейства. Понесена от силата на елфическата мълния, тя връхлетя върху смаяния наемник и го повали на земята.

Нито неочакваният взрив от светлина, нито появата на пантерата отвлякоха вниманието на опитния скиталец. Виерна, изгаряна от люта ненавист и напълно обсебена от желанието да погуби брат си, също имаше очи единствено за битката. Другият елф обаче примигна изненадано при внезапния блясък, озарил стаята и погледна през рамо, за да провери какво става.

Отне му само миг, преди отново да насочи цялото си внимание към боя. Миг, в който Сиянието проряза ризницата и се заби до дръжка в гърдите му.

Светлината бе озарила стаята само за секунда, а пък още по-малко от нея се бе процедило в тъмния коридор, но дори това бе достатъчно на приклекналата до стената Кати-Бри, за да забележи приближаващия се елфически отряд.

Младата жена постави стрела в тетивата на Таулмарил и сребристата светлина, която тя разпръсна, й помогна да види къде точно се намират мрачните войни. Лицето й застина в решителна гримаса и тя бавно закрачи към враговете си, следвайки полета на безпогрешната си стрела.

Изгаряна от жажда за отмъщение, тя не усещаше нито страх, нито болка, нито умора и дори не трепна, когато чу очакваното изщракване на елфически арбалети, а две от стреличките се забиха в тялото й.

Тетивата на Таулмарил пропя отново. Пронизан в рамото, един от елфите отхвръкна назад. Преди сребристото сияние да се бе разсеяло докрай, Кати-Бри изпрати нова стрела, която пропищя като разгневено банши, докато се носеше покрай гладката каменна стена.

Младата жена все така не спираше неумолимото си настъпление, макар да знаеше, че докато тя зърва само неясни силуети, когато среброперите й стрели прорязват мрака за миг, неприятелите й могат да видят всяко нейно движение.

Инстинктът й нашепна да се прицели високо и устните й се извиха в мрачна усмивка, когато чу как стрелата се заби в лицето на левитиращия близо до тавана елф и запрати главата му на няколко метра зад него. От силата на удара, тялото на мъртвия войн се преметна във въздуха, после остана да виси там.

Едва когато следващата стрела не остави обичайната сребърна диря след себе си, Кати-Бри разбра, че елфите бяха изпратили облак магически мрак срещу нея. Какви глупаци, помисли си тя — сами я скриха от погледите си!

Несломима, тласкана от скръбта си по Уолфгар, тя излезе от тъмнината и уби още един елф.

Следващата отровна стреличка се заби в лицето й и стигна чак до челюстната кост.

Стиснала зъби в неумолима гримаса, Кати-Бри крачеше напред. Видя червените точици — очите на двамината оцелели елфи — бързо да се приближават към нея и разбра, че враговете й са се хвърлили в атака с мечове в ръце. Вдигнала верния си лък, младата жена не откъсваше поглед от светещите очи на неприятелите си — те щяха да я водят.

Ново кълбо мрак я обгърна в черната си прегръдка.

В гърдите й се надигна сляп ужас, ала тя бързо го потуши и продължи напред. Знаеше, че само няколко мига я делят от момента, в който елфическите мечове ще се забият в гърдите й. Извика в съзнанието си образа на двамата мрачни войни така, както ги бе зърнала преди малко, и се опита да прецени накъде да насочи следващия си изстрел, след това отново опъна тетивата на Таулмарил.

Внезапно чу едва доловимо шумолене вляво от себе си, обърна се рязко и стреля, после пак и пак. Единственият й ориентир бе инстинктът, едничката надежда — че е успяла да рани някой от елфите и така да си спечели още малко време. За следващата маневра легна по корем — стрелата полетя в мрака и Кати-Бри изтръпна, когато разбра, че е пропуснала целта си.

Подчинявайки се единствено на инстинкта си, тя се претърколи по гръб и вдигна лъка над себе си. Чу се глух удар, последван от остро пропукване, когато среброперата стрела прониза елфа и се заби в тавана. Шепа камъчета се откъртиха от здравия камък и изтрополиха по пода. Кати-Бри покри главата си с две ръце.

Остана така дълго време, очаквайки всеки миг таванът да я затрупа или пък някой мрачен елф да се втурне в тунела и да я съсече.

Мечът му проблясваше на сантиметри от тялото на джуджето много по-често, отколкото митрилната брадва успяваше да го застраши, ала въпреки това елфът, който се биеше с Бруенор, вече бе осъзнал извън всякакво съмнение, че е обречен. Нищо не можеше да спре обзетото от сляпа, задушаваща ярост джудже. Повика магическите си умения и обви тялото на брадатия войн със синкав, безвреден пламък, превръщайки го в лесна мишена.

Бруенор дори не трепна.

Следващият мощен удар накара джуджето да направи крачка назад. Мрачният се възползва от това забавяне, обърна се и побягна. Спря на няколко метра от противника си и запрати кълбо магически мрак към него.

Бруенор дори не се опита да го настигне. Вместо това стисна секирата си с две ръце и я вдигна над главата си.

— Момчето ми! — яростният вик бе побрал цялата болка, която го изгаряше като пъклен огън.

Хвърлена със свирепа сила, брадвата полетя в мрака — дързък ход на отчаян баща, който току-що бе изгубил детето си. Секирата нямаше да се върне в ръката му, както правеше Щитозъб. Ако ударът не бе съвършено точен…

Елфът бе застигнат, тъкмо когато свиваше зад ъгъла, за да се върне в криволичещия страничен тунел. Жестокото острие се заби в крака му и запрати тялото му към отсрещната стена. Мрачният войн се загърчи на земята, мъчейки се да си поеме дъх, като в същото време трескаво опипваше пода в търсене на изпуснатия си меч.

Почти бе успял да се добере до него, когато върху ръката му се стовари тежък джуджешки ботуш и разтроши пръстите му.

Бруенор видя секирата, която стърчеше от крака на падналия елф, видя и кръвта, която бързо образуваше локва на пода.

— Мъртъв си — безстрастно отбеляза той и измъкна оръжието си.

В тунела отекна ужасяващо хрущене.

Думите на джуджето долетяха от нейде много далеч, ала мозъкът на мрачния боец вече не можеше да ги осъзнае — мислите му го напускаха така бързо, както изтичаше и кръвта му.

Дори когато войникът рухна мъртъв до нея, свирепото озлобление на Виерна не отслабна и тя с нищо не показа, че изпитва притеснение от лошия обрат на битката. Дризт усети как стомахът му се преобръща при вида на сестра му — болеше го от омразата, изписана на лицето й, същата онази ненавист, която Кралицата на Паяците непрестанно подклаждаше у поданиците си; нараняваше го яростта, разкривила красивите някога черти, ярост отвъд границите на разума, потъпкала всяка друга мисъл и желание.

Макар и раздвоен, Дризт продължаваше да върти ятаганите все така изкусно — нищо не можеше да го разколебае сега, когато бе чул Виерна да казва, че приятелите му са мъртви. Ударите му непрестанно се сипеха върху змийските глави, ала никой не бе достатъчно силен, за да ги нарани по-сериозно.

Изведнъж едно от влечугите впи зъби над лакътя му. Ръката му пламна от вцепеняващата отрова, но той успя да замахне и гнусната глава се търкулна на пода.

Рязкото движение обаче, остави пролука в защитата му и следващото чудовище го ухапа по рамото. Третото се насочи право към лицето му.

Сиянието се върна назад като смъртоносно махало, посече едната змия и отблъсна другата.

Пъкленият камшик вече имаше само три глави, ала ударите му бяха все така болезнени. Дризт усети, че се олюлява и побърза да отскочи назад. Опря гръб о яката стена, близо до входа, опитвайки се да поеме част от силата й. Обърна поглед към рамото си и с ужас видя, че зъбите на мъртвото влечуго са все така впити в плътта му.

Внезапно скиталецът осъзна, че току-що бе видял една от среброперите стрели на Кати-Бри да прорязва мрака на коридора. Гуенивар беше жива и му се бе притекла на помощ; Кати-Бри бе някъде наблизо и също се биеше, а от другия тунел, онзи, който започваше отвъд втория изход на стаичката, се носеше яростният рев на Бруенор Бойния чук:

— Момчето ми!

— Каза, че са мъртви! — прошепна Дризт, докато се съвземаше от изненадата.

— Те не ме интересуват! — изкрещя Виерна, очевидно не по-малко учудена. — Единственото, което има значение, си ти… ти и почестите, които твоята смърт ще ми донесе!

И тя се хвърли към ранения си брат, размахала осакатения триглав камшик.

Ала Дризт бе открил нови сили у себе си, когато разбра, че приятелите му са живи, че също се бият и имат нужда от него.

Вместо да се опита да спре връхлитащите влечуги, той им позволи да впият зъби в тялото му, веднъж, два пъти… и още една глава се изтърколи на пода, а тялото й остана да се гърчи безпомощно.

Преди посечената змия да бе издъхнала, скиталецът се оттласна от стената, принуждавайки изненаданата Виерна да отстъпи назад. Магическите ятагани свистяха страховито, винаги насочени към коварния камшик, макар че на няколко пъти елфът имаше прекрасна възможност да пробие защитата на сестра си и да я прониже.

Още една съскаща глава тупна на земята.

Обзета от заслепяваща ярост, Виерна се хвърли напред, размахала жалката едноглава останка. Преди да успее да направи каквото и да било, Сиянието се впи в рамото й. Безполезният бич полетя към пода. Лишено от животворната хватка на жрицата, гънещото се влечуго се превърна в най-обикновен ремък.

Виерна изсъска безсилно, като хванат в капан див звяр, а пръстите й инстинктивно се свиваха и разтваряха, сякаш в отчаянието си се опитваше да улови въздуха.

Дризт не продължи настъплението си веднага, а и нямаше нужда — върхът на ятагана му проблясваше на сантиметри от незащитените гърди на сестра му.

Ръката на Виерна се стрелна към колана, където бяха втъкнати два боздугана с гравирани паешки руни. Дризт лесно можеше да се досети за силата на магията, заключена в тях, а и с очите си бе виждал колко умело борави сестра му с подобни оръжия.

— Недей! — заповяда той и ги посочи.

— И двамата сме ученици на Закнафейн — напомни му Виерна и при звука на това име Дризт усети как нещо го жегва в сърцето. — Нима се боиш да откриеш кой от нас по-добре е усвоил уроците му?

— И двамата сме деца на Закнафейн — отвърна скиталецът и плесна ръката й със Сиянието. — Спри всичко това и престани да позориш паметта му. Има и подобри пътища, Виерна, светлина, за която дори не подозираш!

Гръмкият й смях отекна в стаята — грозна подигравка с неговите идеали. Нима този наивник наистина вярваше, че ще я вкара в „правия път“, нея, върховната жрица на Лолт!

— Недей! — повтори Дризт по-настоятелно, когато ръката на Виерна отново се запрокрадва към един от боздуганите.

Вместо да се подчини, сестра му светкавично посегна към дръжката. Сиянието потъна в гърдите й, прониза сърцето и излезе от другата страна, обляно от рукналата кръв.

Миг по-късно Дризт бе до нея и я държеше в ръцете си, подкрепяше я да не падне, когато краката й започнаха да омекват.

Двамата не откъсваха поглед един от друг, докато Виерна бавно се свличаше на пода. Нямаше я вече изпепеляващата ярост, отишла си бе обсебващата омраза, заменена от изражение на тих покой, така необичайно за лицето на един мрачен елф.

— Съжалявам… — промълви Дризт.

Сестра му поклати глава — не искаше извинения. Скиталецът имаше чувството, че част от нея — онази погребана част, която не бе черна жрица, а просто дъщеря на Закнафейн До’Урден — е доволна от този край.

Очите на Виерна се затвориха завинаги.

Глава 24 Дългият път към дома

— Майсторско изпълнение! — неочакваният глас стресна Дризт и му напомни, че макар Виерна да бе мъртва, битката все още не беше спечелена.

Бърз като светкавица, той се обърна и вдигна двата ятагана пред себе си.

Всъщност, както веднага разбра, вече нямаше нужда от оръжия и отново ги отпусна — облегнат на отсрещната стена, Джарлаксъл седеше на пода, а кракът му бе извит под доста необичаен ъгъл.

— Пантерата — спокойно обясни наемникът, а общият език се лееше от устата му така гладко, сякаш бе прекарал целия си живот на Повърхността. — Имах чувството, че ще ме убие. Повали ме на земята само за миг. Е — сви рамене той, — предполагам, че трябва да я е заболяло от светкавицата ми.

Думите на Джарлаксъл напомниха на Дризт, че макар и ранен, врагът му има магическа пръчка и все още е опасен. Скиталецът приклекна и се отмести встрани.

Джарлаксъл изкриви лице в болезнена гримаса и протегна празната си ръка.

— Прибрах я — увери го той. — Нямаше да ми трябва, ако не аз, а ти лежеше безпомощен пред мен.

— Готвеше се да ме убиеш — хладно отвърна Дризт.

Наемникът отново сви рамене и се усмихна широко:

— Виерна щеше да ме убие, ако бе спечелила битката без моята помощ — спокойно обясни той. — А колкото и изкусно да въртиш меча, все пак бях убеден, че тя ще те победи.

Звучеше логично, пък и Дризт много добре знаеше, че прагматизмът бе една от най-често срещаните черти на мрачните елфи.

— Лолт ще възнагради и теб, ако й дадеш главата ми — изтъкна очевидното скиталецът.

— Аз не слугувам на Кралицата на Паяците — отвърна Джарлаксъл. — Аз просто се възползвам от ситуацията.

— Заплашваш ли ме?

Наемникът избухна в смях, ала раненият му крак запулсира болезнено и той отново изкриви лице.

В този миг от съседния коридор влетя Бруенор. Все още изгарян от люта ярост, той хвърли бърз поглед към Дризт, после насочи цялото си внимание към Джарлаксъл.

— Недей! — спря го скиталецът, когато джуджето се нахвърли върху безпомощния елф.

Бруенор се закова на място и му хвърли студен поглед, от който Дризт неволно потръпна — лицето на приятеля му бе жестоко изранено, едното му око бе подпухнало, а от челото му се стичаше тънка струйка кръв.

— Няма да мъкнем и пленници с нас! — изръмжа той.

Дризт не пропусна да забележи злъчта в гласа му и веднага си спомни, че още не бе видял Уолфгар.

— Къде са останалите? — попита той.

— Тук съм — отвърна Кати-Бри и влезе откъм главния коридор.

Дризт се обърна към нея — изпоцапаното лице и мрачното й изражение разкриваха доста.

— Уолф… — започна той, ала Кати-Бри тъжно поклати глава, сякаш не можеше да понесе да чуе името му, изречено на глас.

Младата жена пристъпи напред и Дризт потръпна от болка, когато видя малката стреличка, която все още стърчеше от скулата й.

Изящните му пръсти нежно потупаха деликатната й кожа, после много внимателно извадиха отровното острие. Кати-Бри се олюля, усетила, че и прилошава и й се завива свят, ала силните ръце на Дризт я държаха.

— Наистина се надявам, че не съм наранил пантерата — подхвърли Джарлаксъл. — Такова превъзходно животно!

Дризт рязко се обърна, а в лавандуловите му очи лумна опасен огън.

— Предизвиква те — обади се Бруенор и потупа окървавеното острие на брадвата си. — Иска милост, ама не ще да се моли.

Дризт не бе чак толкова сигурен. Прекрасно познаваше Мензоберанзан и неговите ужаси, знаеше и до къде могат да стигнат някои от обитателите му, за да оцелеят. Собственият му баща Закнафейн, мрачният елф, когото Дризт бе обичал най-много през живота си, бе станал убиец — личен убиец на матрона Малис — воден от желанието си да оцелее. Възможно ли бе Джарлаксъл да е приел живота на наемник поради подобни причини?

Дризт искаше да вярва в това. Сега, когато Виерна лежеше мъртва в краката му, когато семейството му — единствената му връзка със света на мрачните елфи — вече го нямаше, отчаяно му се искаше да вярва, че не е сам на този свят.

— Убий туй псе или ще трябва да го влачим с нас! — изръмжа Бруенор, изгубил търпение.

— Е, какво решаваш, Дризт До’Урден? — спокойно попита Джарлаксъл.

Скиталецът отново се замисли. Не, реши той най-сетне, наемникът не бе втори Закнафейн. Та нали още помнеше свирепия гняв на баща си, когато из Мензоберанзан се разнесе мълвата, че Дризт е отнел живота на двама светли елфи! Именно тук бе разликата между Джарлаксъл и Закнафейн — баща му убиваше единствено онези, които вярваше, че заслужават да умрат, само слугите на Лолт или други зли твари. Закнафейн никога не би последвал Виерна по гнусния й път.

Внезапната ярост, която изригна в гърдите му, замалко не го накара да се нахвърли върху наемника. Бързо се пребори с този порив, когато си припомни Мензоберанзан и товара от всепоглъщащо зло, което градът стоварваше върху плещите на своите обитатели, пречупвайки по този начин малцината инакомислещи. Дори Закнафейн му бе признал, че и той самият много пъти е бил на крачка от това да поеме по черните пътища, нашепвани от Лолт; а нима докато скиташе из дебрите на Подземния мрак, Дризт До’Урден не бе изпитвал ужас от онова, в което би могъл да се превърне… не, в което може би вече се бе превърнал.

Как би могъл да съди елфа, който сега лежеше в краката му? Магическите ятагани потънаха в ножниците си.

— Той уби момчето ми! — изрева Бруенор, досетил се за намеренията на приятеля си.

Скиталецът решително поклати глава.

— Милостта е странно нещо, Дризт До’Урден — отбеляза Джарлаксъл. — Но дали е сила или слабост?

— Сила! — отвърна Дризт незабавно.

— Тя може да спаси душата ти — продължи наемникът. — Или да обрече тялото ти.

И като се поклони лекичко, той бръкна в гънките на дрехите си. Някакъв дребен предмет тупна на пода в краката му и се взриви, изпълвайки стаичката около него с гъст, непрогледен пушек.

— Проклет да е! — извика Кати-Бри и опъна тетивата на магическия си лък.

Среброперата стрела проряза дима и се удари в стената. Бруенор се хвърли напред, ала вече нямаше кого да порази с брадвата си — Джарлаксъл бе изчезнал.

Когато отново се показа от димната пелена, джуджето завари Кати-Бри и Дризт надвесени над неподвижното тяло на Тибълдорф Пуент.

— Мъртъв ли е? — попита то.

Дризт се приведе над бесовойна и видя раните от змиеглавия камшик на Виерна.

— Не — отвърна той. — Бичът не убива, само парализира.

Следващите думи на Бруенор бяха измърморени съвсем тихо, но скиталецът бе напълно сигурен, че ги е чул правилно:

— Жалко наистина!

На Дризт му трябваха само няколко минути, за да върне Пуент към живота. Бесовойнът скочи на крака и естествено веднага се строполи обратно на пода. След това се изправи много по-бавно, силно засрамен… поне докато Дризт не направи огромната грешка да му благодари за ценната помощ.

В основния тунел не им бе никак трудно да намерят телата на петимата убити елфи, единият от които още висеше близо до тавана, там, където малко по-рано се чернееше кълбото магически мрак. Дризт изтръпна, когато Кати-Бри обясни откъде бяха дошли нападателите й.

— Риджис! — ужасено ахна той и се втурна към страничния проход, в който бе оставил дребничкия си другар.

За негово огромно облекчение, полуръстът все още беше там — ужасен, полузатрупан от трупа на един мрачен войн, той с всички сили стискаше изумрудената кама.

— Хайде, приятелю — меко каза Дризт. — Време е да се прибираме у дома.

Омаломощени и изранени, петимата се облягаха един на друг, докато бавно си проправяха път през тунелите. Скиталецът се огледа наоколо и сърцето му се сви от болка. Колко окаян вид имаха всички! Бруенор, с подпухналото си, невиждащо око; Пуент, който все още трудно координираше движенията си… Самият Дризт също вървеше с мъка — сега, когато го нямаше адреналина на битката, парещата болка в раненото стъпало се бе завърнала с удвоена сила и целият му крак пулсираше от нея. Ала онова, което го тревожеше, не бе физическото страдание. Оставили непосредствената опасност за живота зад гърба си, приятелите на Уолфгар повече не можеха да избягват мъчителната мисъл за непоправимата загуба, която бяха понесли.

Ако в този миг пред тях се изправеха нови врагове, дали Кати-Бри щеше да се пребори с болката и емоционалния шок и да се бие както преди, без страх и с цялото си сърце? И дали Бруенор, който бе така жестоко ранен, че не бе сигурно дали изобщо ще успее да се добере до дома, можеше да издържи още една битка?

Дризт дълбоко се съмняваше и затова въздъхна с огромно облекчение, когато иззад следващия завой се зададоха генерал Дагна и елитната му кавалерия.

При вида на верните си войни, Бруенор рухна в безсъзнание, покосен най-сетне от болка и скръб. Джуджетата побързаха да му се притекат на помощ, качиха него и Риджис на две от бойните прасета и ги поведоха навън от дивите тунели. Пуент също възседна едно от животните и тръгна с тях, ала Дризт и Кати-Бри имаха още малко работа долу. Придружени от тримата войни, останали без „жребци“ (между тях и генерал Дагна), те се отправиха към съдбоносната галерия, превърнала се в гроб за Уолфгар.

В мига, в който зърна рухналата ниша, Дризт разбра — нямаше и капка съмнение и най-малка надежда, че младежът е оцелял. Приятелят му си бе отишъл завинаги.

Кати-Бри му разказа какво се бе случило, макар че дълго мълча, преди да събере сили и да опише храбрата саможертва на варварина.

Най-сетне, с едно тихо прошепнато „сбогом“ и последен, изпълнен със сълзи поглед, младата жена се откъсна от купчината скални отломки и излезе от галерията, следвана от трите джуджета.

Дризт остана там още дълги минути, свел безпомощен поглед към тоновете камък, които завинаги бяха затрупали приятеля му. Не можеше да повярва, че могъщият Уолфгар лежи отдолу, смазан и безжизнен. Всичко му изглеждаше нереално, като зла измислица или лош сън, от който всеки миг щеше да се събуди.

Ала това не бе кошмар, а жестоката истина.

И той, Дризт До’Урден, бе напълно безпомощен пред нея.

Връхлетя го сковаващо чувство за вина — ако не беше той, Виерна никога нямаше да поведе отряда си във владенията на джуджетата и да стане причина за смъртта на Уолфгар. Дризт побърза да прогони тези мисли, просто нямаше сили да се пребори с тях… не и сега.

Време бе да се сбогува със скъпия си другар и верен спътник в толкова много приключения. Така му се искаше да бъде до него в този момент, да го подкрепя и окуражава, да му смигне закачливо, преди двамата заедно да се изправят пред загадката на смъртта.

— Сбогом, приятелю — прошепна Дризт, опитвайки се безуспешно да преглътне буцата, която бе заседнала в гърлото му и задавяше гласа му. — Уви, този последен път ще трябва да извървиш сам.

Завръщането в Митрил Хол не бе повод за веселие за съкрушените приятели. Не можеха да нарекат случилото се в долните тунели победа. Всеки от тях приемаше загубата на Уолфгар различно, тъй като всеки от тях бе гледал на варварина по различен начин. За Бруенор той беше син, за Кати-Бри — годеник, другар за Дризт и защитник за Риджис.

Физически, Бруенор бе пострадал най-сериозно от четиримата — беше изгубил едното си око, а до края на живота си щеше да носи дълга синьо — червеникава резка на лявата си буза. Ала раните бяха най-малкият му проблем.

Безброй пъти през следващите няколко дни джуджето внезапно се сещаше, че трябва да уреди нещо с Първия свещенослужител… само, за да си припомни миг по-късно, че Кобъл е мъртъв и че тази пролет в Митрил Хол няма да има сватба…

Дризт не можеше да не забележи дълбоката болка, отпечатана сякаш завинаги върху лицето на Бруенор. За първи път откакто го познаваше, приятелят му изглеждаше стар и уморен. Сърцето на елфа се свиваше всеки път, когато зърнеше помътнелите очи на джуджето.

Още повече го нараняваше видът на Кати-Бри. Млада и жизнена, до много скоро тя бе смятала смъртта за нещо далечно, което не може да засегне нея или приятелите й. А ето че всичко бе рухнало и с досегашната й представа за света бе свършено.

Приятелите страняха един от друг, всеки гледаше да остане сам, дните се точеха убийствено бавно. Дризт, Бруенор и Кати-Бри се срещаха рядко, а Риджис бе станал съвсем неоткриваем.

Никой от тримата дори не подозираше, че полуръстът всъщност беше напуснал Митрил Хол през западната порта и бе поел към Стражев дол.

Риджис предпазливо стъпи върху тясната издатинка, която стърчеше на двадесетина метра над каменистото дъно на долината. От ръба й, задържана единствено от тънка ивица плат, висеше безжизнена фигура. Полуръстът се вкопчи в камъка и легна върху останките от разкъсания плащ. За негова изненада, мъжът под него се размърда.

— Възможно ли е? — искрено впечатлен прошепна той — Ентрери, очевидно тежко ранен, висеше тук повече от ден. — Все още си жив?

Винаги предпазлив, особено когато ставаше дума за Артемис Ентрери, Риджис извади изумрудената кама и опря острието й в плаща така, че само едно негово движение да запрати палача на дъното на пропастта.

Ентрери изви глава на една страна и тихо простена — нямаше сили дори да говори.

— Забрави да ми върнеш нещо — каза Риджис.

Убиецът се завъртя още мъничко, мъчейки се да го погледне и полуръстът неволно потръпна при вида на обезобразеното му лице. Скулата му бе натрошена на парченца, кожата на половината му лице беше смъкната, едното око — затворено.

Смазан и агонизиращ, палачът не разбираше, че не би могъл да види кой говори.

— Рубинения медальон — натъртено поясни полуръстът и погледът му се спря върху магическия предмет, който висеше от врата на Ентрери.

Убиецът очевидно го разбра, защото ръката му безсилно се протегна към верижката.

Риджис поклати глава и взе бастуна си. Без да маха камата от плаща на Ентрери, той го побутна с пръчката.

Палачът не помръдна.

Риджис го мушна отново, доста по-силно, после пак и пак, докато не се убеди, че Ентрери не може да се защити. Широко усмихнат, той подпъхна крайчеца на бастуна под верижката на медальона и много предпазливо го откачи от врата на убиеца.

— Е, харесва ли ти? — попита полуръстът и прибра безценния си рубин, после удари палача по тила. — Харесва ли ти да бъдеш напълно безпомощен, жалък пленник на нечии прищевки? Колцина нещастници си поставил в положението, на което се наслаждаваш сега? — продължаваше Риджис и отново стовари бастуна върху главата му. — Сто?

Полуръстът тъкмо се канеше да го удари за трети път, когато видя още нещо ценно да се подава от колана на убиеца. Да се добере до този предмет щеше да бъде много по-трудно, отколкото прибирането на медальона преди малко, ала Риджис неслучайно беше крадец и то (за негова тайна гордост) — един от най-добрите. Той закачи копринената си одежда за скалния ръб и се провеси надолу, подпирайки се на гърба на Ентрери за по-голяма сигурност.

Миг по-късно маската бе в ръцете му.

За всеки случай, просто за да се убеди, че не е пропуснал нещо друго, полуръстът прерови джобовете на палача — намери кесия и шепа нелоши скъпоценни камъни.

Ентрери простена и се опита да се извърти. Изплашен от неочакваното движение, Риджис светкавично се изкатери обратно върху скалата и опря камата о разкъсания плащ.

— Бих могъл да се смиля над теб — отбеляза той и вдигна очи към лешоядите, които кръжаха над главите им и които му бяха помогнали да открие убиеца. — Бих могъл да накарам Дризт и Бруенор да те свалят от тук. Навярно можеш да им дадеш ценна информация.

В този миг спомените за мъченията, които бе понесъл от ръцете на Ентрери, го връхлетяха като вълна и погледът му се спря върху обезобразената му длан, от която липсваха два пръста… два пръста, които палачът бе отрязал със същата тази кама, която сега заплашваше да го запрати на дъното на пропастта. Каква ирония, каква красива, жестока ирония, помисли си полуръстът.

— Не — реши той. — Днес май не съм настроен особено състрадателно.

И като вдигна поглед към небето, добави:

— Като че ли ще е най-добре да те оставя на лешоядите.

Ентрери с нищо не показа, че го е чул.

Риджис поклати глава. И той можеше да е безчувствен, ала не чак толкова, не и колкото безсърдечния Артемис Ентрери.

— Вълшебните крила те спасиха веднъж — каза той. — Ала тях вече ги няма!

Изумрудената кама преряза единствения здрав шев в плаща… тежестта на тялото му щеше да свърши останалото.

Палачът все още висеше от скалата, когато Риджис си тръгна, ала наметалото му бе започнало да се къса.

Пъклените номера на Артемис Ентрери се бяха изчерпали.

Глава 25 В черни ръце

Матрона Баенре се бе разположила удобно върху покрития с меки възглавнички стол и нервно потропваше с пръсти по каменната му облегалка. Насреща й имаше още един стол (единственият в тази приемна зала), където бе приседнал най-причудливият наемник, кръстосвал някога улиците на Мензоберанзан.

Джарлаксъл току-що се бе върнал от Митрил Хол с новини, които матрона Баенре посрещна без капчица изненада.

— Дризт До’Урден все още е на свобода — промълви тя на себе си.

Колкото и да бе странно, лукавата матрона — майка изобщо не изглеждаше ядосана. Какво ли бе намислила този път, зачуди се Джарлаксъл.

— Виерна е виновна — спокойно се обади той. — Тя го подцени… и плати с живота си за това — изсмя се той.

— Аз пък обвинявам теб — отвърна Баенре. — Как смяташ да изкупиш грешката си?

Джарлаксъл не се усмихна и впери нетрепващ поглед в лицето й. Знаеше, че матроната надушва страха точно като хищник и много често именно неговото присъствие (или отсъствие) предрешаваше постъпките й.

Матрона Баенре отвърна на погледа, а пръстите й все така потропваха по каменната облегалка.

— Джуджетата се организираха много по-бързо, отколкото очаквахме — обясни наемникът, когато тишината започна да става неловка. — Защитата им е силна, както и решителността им, а, както се оказа, и верността им към Дризт До’Урден. Моят план — наблегна той, — проработи отлично — успяхме да заловим предателя До’Урден без особени затруднения. Ала Виерна, противно на моите съвети, позволи на човека да се бие с него, преди да се бяхме отдалечили достатъчно от Митрил Хол. Тя просто не разбираше колко много приятелите му държат на брат й.

— Изпратихме те да доведеш Дризт До’Урден — застрашително тихо рече матрона Баенре. — Дризт не е тук. Следователно ти си се провалил.

Джарлаксъл замълча. Нямаше смисъл да спори с нея — тя не се нуждаеше от, съгласието му, още по-малко пък — от одобрението му. Намираха се в Мензоберанзан и тук матрона Баенре не се съобразяваше с никого.

Ала наемникът не се боеше, че престарялата матрона — майка ще го убие. Вярно бе, че още дълго щеше да се наложи да слуша гневните й викове, ала през цялото време не можеше да се отърси от чувството, че всичко това всъщност я забавлява. И защо не — играта продължаваше. Дризт До’Урден все още бе жив и трябваше да бъде заловен, а загубата на Виерна До’Урден и няколко дузини войници (при това мъже) изобщо не можеха да я разтревожат.

След като го нахока здравата, матроната се зае да му описва многобройните мъчения, с които можеше да му отнеме живота. Дори си избра един, „открадване на кожата“, както го наричаха, и който си беше точно това — бавно смъкване на кожата от тялото на жертвата, сантиметър по сантиметър, с помощта на различни киселини и назъбени ножове.

Джарлаксъл с мъка сдържа смеха си.

Изведнъж матрона Баенре млъкна и наемникът се уплаши, да не би да се е досетила, че той не я взима на сериозно. Матроната изобщо не се интересуваше от Виерна и мъртвите войници и очевидно бе доволна, че Дризт все още е на свобода, ала всеки, имал глупостта да нарани гордостта й, бе обречен на бавна и мъчителна смърт.

Мълчанието й сякаш щеше да продължи вечно, тя дори отмести поглед. Когато най-сетне се обърна към него, Джарлаксъл въздъхна с искрено облекчение — лицето й отново бе спокойно, а по устните й играеше усмивка, като че ли току-що й бе хрумнала отлична идея.

— Не съм доволна — излъга тя, — ала този път ще ти простя заради ценната информация, която ми донесе.

Наемникът прекрасно знаеше какво има предвид матроната.

— Върви си — нареди му тя и махна с ръка, очевидно изгубила всякакъв интерес към разговора им.

Джарлаксъл би предпочел да остане още малко и да се опита да разбере какво си е наумила лукавата матрона. Все пак бе достатъчно разумен, за да не й противоречи, когато е в такова странно настроение. Наемникът беше оцелял толкова дълго в този опасен занаят, именно защото знаеше кога да напусне.

Надигна се от стола и внимателно стъпи на счупения си крак. Лицето му се изкриви от болка и той залитна, като замалко не падна в скута на матроната. Разтърси глава, за да се съвземе и вдигна бастуна си.

— Триел така и не ме излекува докрай — извини се той. — Погрижи се за мен, както й нареди, ала ми се стори, че съвсем не вложи цялото си умение в заклинанието.

— Сигурна съм, че си си го заслужил — ледено отвърна матрона Баенре и му даде знак да напусне стаята.

Най-вероятно самата тя бе заповядала на дъщеря си да не прави нищо, за да облекчи болката на наемника и сега искрено се забавляваше, като го гледаше да куцука мъчително.

В мига, в който вратата се затвори зад гърба на Джарлаксъл, матроната избухна в гръмък смях. Наистина, лично тя бе дала одобрението си за преследването, но това съвсем не значеше, че бе вярвала то да се увенчае с успех. Тъкмо напротив, през цялото време се бе надявала нещата да се развият точно по този начин.

— Не си глупак, наемнико — изрече тя на глас, макар в стаята да нямаше никого. — И точно затова все още не съм те убила. Предполагам, че вече си се досетил — изобщо не става дума за залавянето на Дризт До’Урден. Той е просто дребно неудобство, също толкова маловажно като нахална мушица, която забравяш, миг след като те е подразнила. Но пък е прекрасен повод — довърши тя.

После откачи от врата си малък пръстен, изработен от широк джуджешки зъб, положи го върху разтворената си длан и подхвана бавен напев на Древния джуджешки език.

От върха на зъба потече струйка синкав дим, който бързо се завихри и започна да нараства. Много скоро върху ръката на матроната се завихри същински миниатюрен ураган. Подчинявайки се на волята й, той се изви и заискри още по-ярко, докато се разпростираше настрани. Няколко мига по-късно вихърът напълно се откъсна от зъба и се стече към средата на стаята, където синкавото му сияние заискри още по-яростно.

Постепенно в центъра му започна да се оформя фигура — старо сивобрадо джудже, което стоеше неподвижно насред вихрушката, стиснало юмруци над главата си.

Вятърът скоро утихна, светлината угасна и в стаята остана единствено духът на прастарото джудже. Макар да бе безплътно и прозрачно, то не можеше да бъде сбъркано — стоманеносивите очи и рижите кичури в посребрялата брада винаги щяха да го издават.

— Гандалуг Бойния чук — побърза да изрече матроната, възползвайки се от силата на истинското му име, за да го подчини напълно на волята си.

И наистина, пред нея стоеше не друг, а първият крал на Митрил Хол, основоположникът на рода Боен чук.

Старото джудже впери пламнал от омраза поглед в отколешната си мъчителка.

— Доста време мина — подразни го тя.

— Готов съм вечно да гния в пъкъла, стига да знам, че ти, мрачна вещице, няма да си там — разнесе се хрипкавият глас на призрака. — Готов съм да…

Баенре махна с ръка и прекъсна потока на гневните му думи:

— Не съм те повикала тук, за да те слушам как опяваш — сопна му се тя. — Искам само да ти разкажа едно-две нещица, които според мен ще ти се сторят интересни.

Духът наклони глава на една страна и се взря някъде над рамото й, упорито избягвайки погледа й. Искаше да си придаде безучастно изражение, ала, както повечето джуджета, старият крал никак не го биваше да прикрива истинските си чувства.

— Хайде, хайде, скъпи ми Гандалуг — саркастично се разсмя матроната. — Колко ли те отегчава това чакане! Вече векове наред седиш в своя затвор, не може да не си задаваш въпроса как ли се справят наследниците ти!

Гандалуг бавно извърна глава и я погледна. Как само мразеше тази сбръчкана старица! Не можеше да отрече обаче, че споменаването на наследниците му го разтревожи немалко. Както всички от своята раса, и той поставяше семейството над всичко, то бе по-важно от цялото злато и скъпоценности на света. Нещо повече, като глава на рода Боен чук, Гандалуг гледаше на всяко джудже, съюзило се с тях, като на свое дете.

Вече не можеше да крие притеснението си.

— Нима наистина си помисли, че мога да забравя Митрил Хол? — подигравателно продължи Баенре. — Та оттогава минаха едва две хилядолетия, стари кралю!

— Две хилядолетия? — повтори Гандалуг и се изплю отвратено. — Няма ли най-сетне да пукнеш, дърта вещице!

— И това ще стане — отвърна матроната. — Ала не и преди да довърша започнатото тогава. Спомняш ли си онзи съдбовен ден, стари кралю?

Лицето на призрака се разкриви в болезнена гримаса — тя щеше да го направи отново, щеше да отвори старите рани и да го потопи в черно отчаяние.

Победен от магията, заключена в напева на матроната, Гандалуг усети как мислите му неудържимо препускат из мрачните коридори на миналото, назад към времето, когато джуджешките чукове за първи път огласиха Митрил Хол, а самият крал гледаше напред, изпълнен с надежда за децата си и техните деца.

Времето, когато за първи път срещна Ивонел Баенре.

Гандалуг не можеше да не изпита задоволство при вида на неуморните джуджета от рода Боен чук — работата напредваше бързо и полегатите стени на грамадната пропаст бързо се покриваха с внушителни стъпала. Много скоро пустата галерия щеше да се превърне в оживен подземен град — сърцето на Митрил Хол. Идеята бе на Бруенор, третия син на Гандалуг и най-прославения войн на рода. Именно той предвождаше хилядата джуджета по време на похода, който ги бе отвел в Сребърните зали.

— Добре стори, че го даде на Бруенор — обади се мърлявото джудже, което стоеше до стария крал.

Говореше за решението на Гандалуг да отстъпи трона на Бруенор, а не на някой от по-големите си синове. За разлика от много други раси, сред джуджетата не бе разпространен обичаят най-големите синове на всяка цена да наследяват титлите и владенията на бащите си. Прагматични както винаги, те предпочитаха сами да изберат най-достойното измежду децата си.

Гандалуг кимна, изпълнен с тихо доволство. Беше стар — на повече от четиристотин години — и усещаше, че вече е уморен. Целта на живота му бе да създаде свой собствен род, рода Боен чук, и беше прекарал почти два века в търсене на подходящо място, където да положи основите на кралството си. Скоро след като джуджетата от рода Боен чук покориха Митрил Хол и се заселиха там, Гандалуг постепенно започна да разбира, че неговото време е отминало. Беше осъществил мечтата си и като чели повече нямаше сили за многобройните планове, които синовете му и младите джуджета възторжено излагаха пред него — планове за издигане на внушителен подземен град, за мост над страховитата пропаст в източната част на комплекса, за град на повърхността, южно от планините, който да им служи като търговска връзка с останалия свят.

Идеите му се струваха великолепни, ала в него вече нямаше копнеж да ги види осъществени.

Посребрелият крал, който въпреки възрастта все още имаше един-два огненочервени кичури в брадата си, сякаш за да му напомнят за отминалите буйни години, хвърли благодарен поглед към скъпия си приятел. Не би могъл и да мечтае за по-добър спътник от Кромуер Пуент — верният другар, който през последните два века го бе придружавал във всичките му странствания. А сега, когато отказалият се от престола си крал се канеше да поеме на последното си пътуване, сърцето му се стопляше от мисълта, че ще има до себе си приятел като него.

За разлика от царствения Гандалуг, Кромуер беше въз мръсен. Дългата му брада бе останала черна, както и преди два века; главата му бе все така гладко обръсната — за да може шлемът му да приляга плътно. Както самият Кромуер обичаше да казва: „Хич не върви да се блъскам в разни неща с килнат шлем, не е ли тъй?“ А което си е така, си е така — Кромуер Пуент просто обожаваше „да се блъска в разни неща“. Беше си бесовойн до мозъка на костите и гледаше на света от много особен ъгъл, твърде различен от този на обикновените джуджета. Ако нещо застрашаваше краля или обиждаше боговете му… е, това нещо чисто и просто трябваше да бъде убито. Дали щеше да го промуши с острия си шлем, да го пребие с железните си ръкавици, или пък да го наръга с шиповете, стърчащи от лактите и коленете му, бе все едно. Кромуер Пуент можеше да отхапе ухото на противника си, да изтръгне езика от гърлото му или да прегризе врата му — независимо как, той просто побеждаваше.

Гандалуг, който бе прекарал по-голямата част от живота си в диви и опасни местности, ценеше Кромуер повече от всички останали в рода, дори от собствените си деца. Другите обаче, не споделяха отношението му. И макар да бяха издръжливи и съвсем не капризни, мнозина от джуджетата с мъка понасяха миризмата на бесовойна, а скърцането на доспехите му ги караше да настръхват, сякаш слушаха някой да драска с дълги нокти върху гладка плоча.

След два века, прекарани рамо до рамо с някого в битки и опасности, обаче, подобни дреболии започват да изглеждат смешни и маловажни.

— Да вървим, приятелю — проговори най-сетне старият крал.

Вече се бе сбогувал с децата си, с Бруенор, новия крал на Залите, и с останалите от рода. Дошло бе време отново да поеме на път, придружен от верния Кромуер… както неведнъж през последните двеста години.

— Тръгвам, за да разширя границите на Митрил Хол — беше заявил Гандалуг, — да открия нови, още по-големи богатства за рода Боен чук.

Както си му беше редът, поданиците му бяха избухнали във възторжени викове, ала не един и двама тайничко бяха избърсали издайническите си сълзи — всички знаеха, че Гандалуг няма да се завърне от това пътешествие.

— Мислиш ли, че от туй може да изскочи някоя и друга сносна битчица? — нетърпеливо попита бесовойнът, докато крачеше до любимия си крал, а странните му доспехи скърцаха по-пронизително от всякога.

Сивобрадото джудже само се засмя.

Двамата прекараха дълги дни в проучване на тунелите, които лежаха на запад под Митрил Хол. Не откриха кой знае колко митрил, със сигурност нищо, което да се сравни с богатите залежи в основния комплекс. Това обаче съвсем не ги разколеба и двамата приятели се спуснаха още по-надълбоко, в пещери, които изглеждаха негостоприемни и страшни дори за опитни джуджета като тях; в коридори, където стотиците тонове скала над главите им извайваха причудливи кристални лесове; в тунели, изпълнени с приказно многоцветно сияние, където лишеите по стените проблясваха с вълшебни, неземни багри.

Бяха се спуснали право в Подземния мрак.

Дълго след като маслените им лампи бяха угаснали, а от последната факла не бе останало друго, освен обгорено парче дърво, Кромуер Пуент най-сетне получи своята битка.

Всичко започна, когато плетеницата от цветове, която надарените с инфрачервено зрение джуджета виждаха дори в непрогледния мрак, отстъпи място на задушаваща сивота. После ги покри катраненочерна пелена.

— Кралю! — разнесе се обезумелият вик на Кромуер. — Ослепях!

— Аз също — отвърна Гандалуг и наостри уши.

Както очакваше, много скоро долови шумолене до себе си — бесовойнът се бе хвърлил напред в търсене на враг, когото да промуши.

Сивобрадото джудже побърза да последва приятеля си. Беше живяло достатъчно дълго, за да се досети, че някой заклинател или жрец току-що бе спуснал над тях кълбо магически мрак. А то, опасяваше се старият крал, можеше да означава само едно — нападение.

Яростното ръмжене на Кромуер и страховитото скърцане на доспехите му помогнаха на Гандалуг да се измъкне от тъмнината, без да се нарани сериозно. Успя да зърне невидимия си враг миг преди отгоре му да се спусне нов непрогледен облак.

— Елфи на мрака, Кромуер! — изкрещя той панически — още тогава черната слава на безмилостните мрачни елфи караше и най-безстрашния обитател на Повърхността да изтръпва от леден ужас.

— Да, и аз ги видях — долетя учудващо спокойният отговор на бесовойна. — Какво пък, да убием тез’ гнусни твари, да ги окачим нейде с ръце над главите и кат’ изсъхнат, ще можем да си затулваме прозорците с тях!

Присъствието на мрачните, както и това, че бяха прибягнали до магия, говореше само за едно — здравата бяха загазили. Все пак, Гандалуг не можеше да не избухне в смях и да не се почувства поне малко ободрен от самоуверените думи на приятеля си.

Изскочиха от второто кълбо мрак… само за да налетят на още едно. Този път обаче, чуха нещо ново — тихото изщракване на миниатюрни арбалети.

— Няма ли да престанете вече! — изръмжа Кромуер. — Как очаквате да… Ау! Подли, мръсни страхливци! Как очаквате да ви промуша, кат’ не ви виждам!

Когато излязоха от третия тъмен облак и се озоваха в просторен тунел, пълен с големи сталагмитни могили и остри сталактити, Гандалуг видя как бесовойнът със замах изважда малка стреличка от врата си.

Двамата се заковаха на място — тук нямаше магически мрак, не се виждаха и никакви елфи, ала калените в безброй битки джуджета прекрасно разбираха, че сталагмитните могили дават чудесна възможност на враговете им да се скрият.

— Дали беше отровна? — разтревожено попита Гандалуг, който прекрасно знаеше какво се говори за оръжията на мрачните.

Кромуер изпитателно се вгледа в малката стреличка, после внимателно я близна. Сбърчи рунтавите си вежди и премлясна с устни, докато много задълбочено се опитваше да прецени вкуса й.

— Отровна е и още как — заяви той най-сетне и я метна зад себе си.

— Врагът не е далеч — рече Гандалуг и се огледа наоколо.

— Ха! — изсумтя бесовойнът. — Мен ако питаш, плюли са си на петите. Жалко, наистина. Шлемът ми вече започва да ръждясва и малко от мрачната им кръвчица добре щеше да го посмаже. Ау! — изрева той изведнъж и стисна рамото си, от което стърчеше нова стреличка.

Видял странния ъгъл, под който стрелата се бе забила в тялото на Кромуер, старият крал лесно прозря капана, който им бяха заложили — противниците им не се криеха зад сталагмитните могили, а левитираха между сталактитите, които се спускаха от тавана!

— Да се разделим! — изкрещя бесовойнът и без да изчака отговор отблъсна приятеля си далеч от себе си.

Обикновено джуджетата се държаха близо едно до друго и се биеха опрели гръб в гръб. Този път обаче, всичко беше съвсем различно и Гандалуг бе напълно съгласен с тактиката на Кромуер. И преди се бе случвало някое приятелски настроено джудже да пострада, когато Пуент се разбеснее.

Неколцина от мрачните се спуснаха на пода, стиснали голи мечове в ръце. Пред очите на Кромуер Пуент, като на истински бесовойн, се спусна пелена от ярост и той заподскача насам-натам, поваляйки елфи и сталагмитни стълбове с еднаква лекота. Успя да прониже един от мрачните в корема, но веднага запроклина люто — островърхият му шлем се бе заклещил. Приведен на две, Кромуер бе напълно безпомощен… поне докато не получи няколко жестоки удара по гърба. Вместо да го повалят, те само го разяриха допълнително и като напрегна яките си мускули, той се изправи, повличайки агонизиращия, пронизан елф след себе си.

В началото дивашкият устрем на Кромуер погълна вниманието на по-голямата част от злите нападатели и даде възможност на Гандалуг да покаже на какво е способен. Първите му противници бяха две елфически девойки, чиято красота го порази. Лицата им имаха силни, но в същото време много деликатни черти; косите им бяха по-лъскави и меки от добре поддържаните бради на най-изисканите джуджешки дами; дълбоките им очи горяха със загадъчен блясък. Красиви или не, обаче, старият крал имаше едно-единствено желание — да им причини болка, да смъкне кожата от черните им лица, да ги прогони завинаги от тези тунели. Бойната му секира се издигна във въздуха, проби защитата на щитовете и отклони ударите на оръжията им. Те започнаха да отстъпват назад.

Лицето на Гандалуг се разкриви от болка, когато неочаквано силен магически взрив го блъсна в гърба и замалко не го повали на земята. Черната енергия се процеди през здравата ризница и остави грозни рани върху беззащитната му кожа. Миг по-късно до ушите му долетя гневният рев на Кромуер:

— Проклет магьосник!

Очевидно приятелят му също си бе изпатил от мрачното заклинание.

Изпод краката на мъртвия елф, който все още висеше върху шлема му, бесовойнът успя да забележи нападателя и се хвърли към него, без да спира да ръмжи под носа си:

— Ако има нещо дето мразя, туй е някакъв гаден магьосник да ми се пречка из краката!

Не можа да разбере следващите думи на заклинателя, ала не беше никак трудно да се досети какво си е наумил, когато шестимата елфи, които стояха между него и магьосника, побързаха да се отдръпнат.

Само че настървението и жаждата за вражеска кръв бяха обсебили Кромуер дотам, че той вече не можеше да разсъждава трезво. Доволен, че между него и заклинателя вече няма никого, той полетя напред, а тялото на мъртвия елф подскачаше на главата му. Обзет от сляпа ярост, той не обърна никакво внимание на все по-пронизителния напев на елфа, нито на металната пръчка, която той държеше пред себе си.

Светкавицата го хвана напълно неподготвен, заслепи го и го подхвърли на няколко метра във въздуха. Последва глух тътен, когато бесовойнът тупна върху една сталагмитна могила и бързо се хързулна до основата й.

— Мразя разни магьосници да ми се пречкат из краката — изсумтя той отново и разтърси глава, за да махне трупа на елфа от главата си; после скочи на крака и се хвърли напред, сипещ още по-люти клетви и проклятия.

Свел глава, той препускаше право към магьосника, като се блъскаше в изпречилите се насреща му могили, а доспехите му скърцаха и стържеха по-ужасяващо от всякога. Елфите, с които се биеше допреди малко, се нахвърлиха отгоре му, размахали тънки мечове и надарени с магическа сила боздугани.

От тялото на бесовойна рукна кръв, ала той сякаш не усещаше болка. Гръмкият му рев все така ехтеше в тунела, цялата му изпепеляваща ярост бе насочена към мрачния заклинател.

Магьосникът бързо разбра, че войниците няма да успеят да спрат безумното джудже. Надявайки се, че жалките брадати твари не могат да летят, той бавно се издигна към тавана.

Гандалуг чу врявата зад гърба си, но макар да потръпваше от болка всеки път, когато му се стореше, че Кромуер получава някой удар, не можеше да направи нищо, за да му помогне. Двете елфически девойки въртяха оръжията си (остър като бръснач меч и злокобно сияещ боздуган) изненадващо добре — движенията им бяха в съвършен синхрон и те не само че с лекота отбиваха митрилната секира, но и сами нанесоха няколко опасни удара. Тялото му се покри с кръв, ала никоя от раните не беше особено опасна.

Битката постепенно заприлича на страховит, но красив танц, изпълнен със смъртна опасност, но и с истинска хармония. Изведнъж, една от девойките (онази с боздугана в ръце), се дръпна назад и поде магически напев.

— Хич не си го и помисляй! — прошепна Гандалуг и с удвоени сили се нахвърли върху другата си противничка.

Физически много по-крехка от него, тя не можа да го спре и падна право върху спътницата си, с което прекъсна заклинанието й.

Сивобрадият крал продължи устремното си настъпление и стовари тежкия си щит върху тях. Щита, върху който гордо искреше чаша пенещо се пиво — гербът на рода, който самият Гандалуг бе основал.

В другия край на коридора Кромуер рязко се обърна, на един дъх изкачи отвесния сталагмит и подскочи високо. Острият връх на шлема му се заби в коляното на левитиращия магьосник, разтроши капачката и се показа от другата страна.

Елфът изпищя пронизително. Магията, която го издигаше, бе достатъчно мощна, за да задържи и двамата над земята, а самият заклинател бе прекалено замаян от свирепата болка, за да се сети да я развали. Двамата увиснаха във въздуха. Елфът се вкопчи с две ръце в раненото си коляно, докато Кромуер се мяташе бясно насам-натам, разширявайки все повече и повече грозната дупка в крака му. Това обаче, се видя малко на свирепия бесовойн и той с всички сили заби железните си ръкавици в бедрата на магьосника. Когато острите шипове потънаха в меката плът, по устните му заигра доволна усмивка.

Горещата кръв, която го обля от глава до пети, му вля нови сили и подхрани дивата му ярост.

Ала магьосникът не бе сам — останалите войници бързо се скупчиха под тях и Кромуер много скоро разбра, че всъщност не е чак толкова нависоко, колкото си мисли. Помъчи се да свие крака под тялото си, когато елфическите мечове засвистяха във въздуха; дори опита да се залюлее, за да им е по-трудно да го улучат. Разбра, че това е последната битка в живота му, когато един от войните извади дълго копие и с всичка сила го заби в левия му бъбрек.

Девойката с боздугана отстъпи назад и бързо сви зад ъгъла, така че Гандалуг вече можеше да насочи цялото си внимание към жената с меча. Старото джудже си даде вид, че се кани да предприеме ново нападение с щита и да я отблъсне назад. Вместо това, обаче, спря и се приведе, а митрилното острие отсече краката на злата елфическа девойка. После се втурна към нея и макар мечът да го поряза лошо, все пак успя да нанесе съкрушителен удар, който строши главата на противничката му.

Вдигна поглед тъкмо навреме, за да види как един магически чук, прорязва мрака и се стоварва право върху лицето му. Джуджето размърда езика си и изплю един счупен зъб, после впери слисан поглед в младата (а тя наистина бе съвсем млада) елфическа девойка.

— Сигурно се шегуваш — невярващо възкликна то и дори не забеляза, че тя вече бе започнала ново заклинание, с помощта, на което издърпа падналия зъб при себе си.

Магическият чук отново го удари по главата, тъкмо докато старият крал се канеше да се хвърли в атака.

— Мъртва си — заканително рече той и по устните му плъзна зла усмивка, която бързо се изпари при звука на пронизителният писък, който раздра въздуха.

Гандалуг бе преживял твърде много битки, за да не познае един предсмъртен вик, когато го чуе; знаеше също така, че той не принадлежеше на елф.

Отне му немалко усилия, за да напомни сам на себе си, че и двамата с Кромуер прекрасно разбираха, че никога няма да се завърнат от това пътешествие. Когато най-сетне отново успя да насочи вниманието си към двубоя, който водеше, откри, че младата жена бе отстъпила още по-назад, без нито за миг да прекъсва тихия си напев. Сивобрадото джудже знаеше, че сега, когато бесовойнът е мъртъв, останалите елфи ще се нахвърлят върху него, ала твърдо беше решило едно — когато това стане, двете девойки вече нямаше да са живи. Коравият войн продължи напред, напук на магията, която младата елфическа жена му бе приготвила.

Сви зад ъгъла и веднага я откри, застанала съвсем беззащитна в средата на коридора, със затворени очи и отпуснати покрай тялото ръце. Втурна се към нея, тласкан от омраза към черната й раса и болка по изгубения приятел, но изведнъж се закова на място, уловен в капана на силния вихър, който се бе появил отнякъде и сега спъваше краката му, притискаше ръцете към тялото му и го държеше в желязната си прегръдка.

— Какво си си наумила, вещице? — изрева джуджето и се замята яростно.

Ала магията бе прекалено могъща и то не можа да направи дори крачка към своята противничка.

Внезапно нейде дълбоко в гърдите му се надигна най-страшното чувство, което бе изпитвал през целия си четиривековен живот. Вече не усещаше яростните удари на урагана, ала вихрушката продължаваше вътре в него, сякаш бе успяла да проникне през кожата му и сега вилнееше в тялото му. На Гандалуг му се струваше, че някой раздира вътрешностите му; имаше чувството, че черният въртоп е обвил самата му душа в гнусните си лапи.

— Какво си… — опита се да каже той, ала думите му изведнъж се превърнаха в нечленоразделно бръщолевене — беше изгубил власт над устните, над ръцете, над цялото си тяло.

Напълно безпомощен, той се понесе към елфическата магьосница, към протегнатата й ръка и странния предмет, който се белееше върху дланта й… Какво ли беше това, зачуди се джуджето, какво ли стискаше тя така здраво?

Неговия зъб.

После всичко изчезна и отстъпи място на бяла пустота. Някъде от много далече, Гандалуг дочу гласовете на мрачните и се обърна. Пред очите му се разкри ужасяваща гледка: едно тяло — неговото тяло! — лежеше бездиханно на пода, заобиколено от неколцина елфи.

Неговото тяло…

Призракът немощно се олюля, когато напусна царството на видението, на кошмара, който злата Ивонел Баенре отново го бе принудила да изживее. Матроната — майка знаеше, че тези спомени са най-ужасяващото мъчение, което би могла да измисли за упоритото джудже, и никога не пропускаше случай да се възползва от тях.

И ето че сега Гандалуг за кой ли път се взираше в нея, изгарян от люта ненавист. Бяха изминали почти две хиляди години… две хиляди години, прекарани в капана на белия затвор и мрачните възпоминания, от които нямаше спасение.

— Когато напусна Митрил Хол — преспокойно започна Баенре, която прекрасно знаеше цялата история — беше я изкопчила с помощта на мъчения още много-много отдавна, — ти отстъпи трона на своя син. Сегашният крал на Митрил Хол се казва Бруенор… точно както и синът ти, нали така?

Призракът дори не трепна, погледът му си остана все така твърд и решителен.

Матроната — майка се изсмя подигравателно.

— Знам, че в спомените ти са заключени всички подробности за защитата на Митрил Хол — продължи тя. — А доколкото познавам джуджетата, нещата там надали са се променили кой знае колко от твое време насам. Каква ирония! Именно ти, основателят на Сребърните зали и рода Боен чук, сега ще станеш причина за тяхната гибел!

Обзет от неконтролируема ярост, духът на джуджешкия крал изрева и бързо започна да нараства. Гигантските му ръце се протегнаха към мършавия сбръчкан врат на прастарата матрона. Тя обаче само се разсмя още по-силно и вдигна зъба на пленника над главата си. Магическият вихър се появи мигновено, обви тялото на безпомощното джудже и го отнесе обратно в белия му затвор.

— И така, Дризт До’Урден е успял да избяга — промълви матроната и на лицето й се изписа злокобно задоволство. — Той е просто едно нелошо извинение, нищо повече…

Злата й усмивка ставаше все по-широка, докато седеше на мекия стол и си мислеше как Дризт До’Урден ще й помогне да заздрави съюзничеството, от което щеше да има нужда. Не можеше да не се възхити на начина, по който случайността и съдбата се бяха намесили, за да й покажат начина и да й дадат оръжието, необходимо за завоеванието, което жадуваше вече почти две хиляди години.