Наследството на Болейн

Ана, дворецът Гринич, 6 януари 1540

Един по един те излизат от стаята и ние оставаме в светлината на свещите и в неловко мълчание. Не казвам нищо. Не е моя работа да говоря. Спомням си предупреждението на майка ми, че каквото и да се случва в Англия, никога, абсолютно никога, не трябва да давам на краля повод да мисли, че съм покварена. Той ме е избрал, защото вярва в добродетелността на жените от Клев. Купил си е добре обучена, сдържана, строго дисциплинирана, възпитана според догмите на Еразъм девица, и аз трябва да бъда именно такава. Майка ми не казва направо, че да разочаровам краля би могло да ми струва живота, защото участта на Ана Болейн никога не е била споменавана в Клев от деня, когато беше подписан договорът за женитбата ми с човек, който избива съпругите си. От годежа ми насам всички се държат така, сякаш кралица Ана е била грабната и отнесена на небето в пълно мълчание. Предупреждават ме, постоянно ме предупреждават, че кралят на Англия няма да търпи съпруга с леко поведение: но никой никога не ми казва, че той може да ми стори онова, което стори на Ана Болейн. Никой не ме предупреждава, че аз също мога да бъда принудена да положа глава на дръвника, за да бъда обезглавена за въображаеми прегрешения.

Кралят, моят съпруг, въздиша тежко в леглото до мен, сякаш е уморен, и за миг си помислям, че може би той просто ще заспи и този изтощителен, плашещ ден ще приключи, а аз мога да се събудя утре като омъжена жена и да започна новия си живот като кралица на Англия. За миг дръзвам да се надявам, че задълженията ми за днес ще приключат.

Лежа, както брат ми би искал да лежа — като неподвижно застинала парцалена кукла. Брат ми се ужасяваше от моето тяло: беше едновременно ужасен и омаян. Нареждаше ми да нося високи, плътни дебели дрехи, тежки шапки, големи обувки, така че единственото, което да може да вижда от мен, единственото, което някой може да вижда от мен, беше обгърнатото ми в сянка лице и ръцете ми от китките до пръстите. Ако можеше да ме изолира и да ме накара да водя уединен живот, както постъпва владетелят на отоманската империя с държаните си като в затвор съпруги, мисля, че би го сторил. Дори погледът ми му се струваше твърде прям, той предпочиташе да не го гледам право в очите: ако можеше, щеше да ме принуди да се забуля с воал.

И въпреки това той постоянно ме шпионираше. Независимо дали бях в покоите на майка си и шиех под неин надзор, или в двора, загледана в конете, щом вдигнех поглед, го виждах да се взира в мен с онова изражение на раздразнение и… не знам какво… желание? Не беше похот. Той никога не ме е желаел така, както мъж желае жена: разбира се, зная това. Но той ме желаеше така, сякаш искаше да има пълна власт над мен. Сякаш искаше да ме погълне, така че да не го притеснявам повече.

Когато бяхме деца, той тормозеше и трите ни: Сибила, Амелия и мен. Сибила, с три години по-голяма от него, можеше да побегне достатъчно бързо, за да се измъкне; Амелия, като най-невръстната в семейството, лесно избухваше в сълзи; единствено аз му се противопоставях. Не отвръщах на удара му, когато ме щипеше или ми дърпаше косата. Не му се нахвърлях, когато ме притиснеше натясно в двора с конюшните или в някой тъмен ъгъл. Само скърцах със зъби, а когато ме нараняваше, не плачех. Нито дори когато насини тънките ми детски китки, нито когато ми разкървави главата, след като ме замери с камък. Никога не плачех, никога не го молех да спре. Научих се да използвам мълчанието и твърдостта като най-големите си оръжия срещу него. Неговото надмощие и властта му над мен се изразяваха в това, че можеше да ме нарани. Моето надмощие над него се изразяваше в това, че се осмелявах да се държа така, сякаш не би могъл да го стори. Научих, че мога да понеса всичко, което едно момче можеше да ми причини. По-късно научих, че мога да преживея всичко, което един мъж можеше да ми причини. Още по-късно осъзнах, че е тиранин, и въпреки това той не ме плашеше. Усвоила съм умението на оцеляването.

Когато бях по-голяма и наблюдавах внимателното му отношение и напътствията му към Амелия и шеговитото уважение към майка ми, осъзнах, че именно моето упорство, моето твърдоглавие, бяха причина за постоянните кавги между нас. Той наложи волята си на баща ми, заключи го като затворник в собствената му спалня, завзе властта му. Той стори всичко това с благословията на майка ми и с гордото чувство за собствената си правота. Сключи съюз със съпруга на Сибила — двама амбициозни дребни херцози заедно — и по този начин все още налага волята си на Сибила, дори след женитбата й. Той и майка ми са се сплотили в здраво съучастничество: двойка, която ще управлява херцогство Юлих-Клев. Те налагат волята си на Амелия: но аз не мога да бъда контролирана или покровителствана. Няма да позволя да бъда глезена или управлявана. За него аз се превърнах в досаден проблем, с който трябваше да се справи, за да намери спокойствие. Ако бях плакала или умолявала, ако бях припадала като момиче или се бях вкопчвала в него като жена, той можеше да ми прости, да ме приеме, да ме вземе под своя закрила и да се грижи за мен. Щях да бъда неговата малка галеница, каквато е Амелия: негова любимка, сестрата, която той пази и се грижи за нейната безопасност.

Но по времето, когато разбрах всичко това, вече беше твърде късно. Той вече окончателно беше възприел отношението на безсилен гняв към мен, а аз бях научила каква радост е упорито да оцелявам въпреки всички пречки и да вървя по собствения си път. Той се опита да ме превърне в робиня, но единственото, което направи, беше да ме научи да копнея да бъда свободна. Жадувах свободата си така, както други момичета жадуват да се омъжат. Бленувах за свобода, както другите момичета бленуват за любим.

Този брак е моето спасение от него. Като кралица на Англия разполагам с по-голямо състояние от неговото, управлявам страна, по-голяма от Клев, безкрайно по-многолюдна и могъща. Ще опозная краля на Франция като свой равен, мащеха съм на една внучка на испански крал, името ми ще бъде изричано в дворовете на Европа, а ако имам син, той ще бъде брат на краля на Англия и навярно сам ще стане крал. Този брак е моята победа и моята свобода. Но когато Хенри се размърдва тежко в леглото и въздиша отново като уморен старец, не като жених, аз осъзнавам, както съм осъзнавала през цялото време, че съм заменила един мъж с труден характер за друг. Ще трябва да се науча как да избягвам гнева на този нов мъж и как да се справям с него.

— Уморена ли сте? — пита той.

Разбирам думата „уморена“. Кимвам и казвам:

— Малко.

— Бог да ми е на помощ в това трудно дело — казва той.

— Не разбирам? Съжалявам?

Той свива рамене. Осъзнавам, че не говори на мен: оплаква се от нещо просто заради удоволствието да роптае на глас, точно както правеше баща ми, преди сърдитото му мърморене да се превърне в лудост. Непочтителността на това сравнение ме кара да се усмихна, а после да прехапя устна, за да скрия колко съм развеселена.

— Да — казва той кисело. — Има за какво да се смеете.

— Ще искате ли вино? — питам внимателно.

Той поклаща глава. Повдига чаршафа и противният му мирис ме лъхва. Като човек, оглеждащ покупката си, направена на пазара, той хваща крайчеца на нощницата ми, повдига я, издърпва я покрай кръста и гърдите ми и я пуска, така че тя остава навита около врата ми. Боя се, че изглеждам глупаво, като бюргерка със здраво завързан под брадичката шал. Бузите ми горят от срам заради това, че той просто зяпа изложеното ми на показ тяло. Не го е грижа за моето неудобство.

Той сваля ръка и рязко стиска гърдите ми, плъзга грубата си длан надолу към корема ми, щипе тлъстината. Лежа абсолютно неподвижна, за да не ме помисли за покварена. Не е трудно да застина от ужас. Бог знае защо някоя жена би се почувствала покварена при такова отношение. Милвала съм коня си с по-любящи движения от това безсърдечно, грубо опипване. Той се изправя и се обляга назад в леглото, като сумти от усилието, и със сила разтваря бедрата ми с тежката си ръка. Подчинявам му се, без да издам и звук. Много е важно той да знае, че съм покорна, но не и нетърпелива. Той се намества тежко върху мен и се отпуска между краката ми. Цялата му тежест пада върху лактите, подпрени от двете страни на главата ми, и върху коленете му, но дори при това положение огромният му отпуснат корем ме задушава. Тлъстите му гърди притискат лицето ми. Аз съм жена с нормален ръст, но съм смалена като джудже под него. Опасявам се, че ако се отпусне малко по-тежко, няма да мога да дишам; почти непоносимо е. Задъхва се и дъхът му върху лицето ми е зловонен от гниещите му зъби. Държа главата си сковано и неподвижно, за да се възпра да не извърна лице от него. Откривам, че съм затаила дъх, опитвайки се да не вдишвам вонята му.

Той спуска ръката си между нас и сграбчва мъжествеността си. Виждала съм конете в конюшните в Дурен и знам достатъчно добре какво означава това упорито опипване. Извръщам се настрани, за да си поема дъх, и се напрягам в очакване на болката. Той издава леко раздразнено сумтене и чувствам как ръката му продължава да се свива и отпуска ритмично: но все още не се случва нищо. Той ме смушква няколко пъти в бедрото със своята движеща се ръка, но само толкова. Лежа съвсем неподвижно. Не знам какво иска да направи, нито какво очаква от мен. Мъжествеността на жребеца в Дурен се втвърдяваше и той се изправяше на задни крака. Този крал сякаш губи сили.

— Милорд? — прошепвам.

Той рязко се отмества от мен и изсумтява някаква дума, която не ми е позната. Заровил е глава в богато избродираната възглавница, все още лежи по очи. Не знам дали е свършил, или едва започва. Той обръща глава към мен. Лицето му е много зачервено и потно.

— Ана… — подхваща той.

На това фатално име спира и замръзва в мълчание. Осъзнавам, че е изрекъл нейното име, на първата Ана, която е обичал; че мисли за нея, любимата, която го е докарала до лудост и която убил в пристъп на примесена с ревност омраза.

— Аз съм Ана от Клев — напомням му аз.

— Знам това — казва той кратко. — Глупачка.

С мощно надигане, от което всички завивки се смъкват от мен, той се обръща на другата страна и ляга с гръб към мен. Въздухът, който се надига от леглото, е наситен с ужасен застоял мирис. Това е мирисът от раната на крака му, това е мирисът на разложена плът, това е неговият мирис. Той ще се усеща по чаршафите ми вечно, докато смъртта ни раздели, по-добре да свикна с него.

Лежа много неподвижно. Да сложа ръка на рамото му сигурно ще е проява на поквареност, и затова по-добре да не го правя, макар че съжалявам, ако тази вечер той е изтощен и преследван от образа на другата Ана. Ще трябва да се науча да не възразявам срещу миризмата и срещу тежкото притискане на тялото му. Ще трябва да изпълня дълга си.

Лежа в тъмнината и вдигам очи към пищния балдахин на леглото над мен. В мъждукащата светлина, която отслабва все повече, докато фитилите на всяка от масивните квадратни свещи един по един догарят и те изгасват, виждам проблясващата златна нишка и наситените цветове на копринените платове. Той е стар човек, нещастен стар човек, на четирийсет и осем години, а денят беше дълъг и изтощителен и за двама ни. Чувам го да въздиша отново, а после въздишката се превръща в гърлено, клокочещо хъркане. Когато се уверявам, че е заспал, слагам леко ръка на рамото му, където дебелата влажна ленена тъкан на нощната му риза покрива тлъстото му потно масивно тяло. Съжалявам, че той се провали тази нощ, и ако беше останал буден и ако говорехме един и същи език и можехме да си кажем един на друг истината, щях да му кажа, че макар помежду ни да не съществува желание, аз се надявам да бъда добра съпруга за него и добра кралица за Англия. Че изпитвам жал към него заради старостта и умората му и че несъмнено, когато е отпочинал и не толкова уморен, ще успеем да направим дете — синът, когото и двамата искаме толкова много. Горкият болен стар човек, бих дала много да можех да му кажа да не се тревожи, че всичко ще се оправи, че не искам млад красив принц, че ще бъда мила към него.