Наследството на Болейн

Катрин, дворецът Уестминстър, април 1540

Отивам към покоите на кралицата точно преди вечеря, когато усещам нечия ръка леко да докосва ръкава ми. Веднага си помислям, че е Джон Бересби или Том Кълпепър, и със смях се обръщам да му кажа да ме пусне, когато виждам, че е кралят, и припряно правя реверанс.

Той казва: „Значи ме познавате“, и аз виждам, че си е сложил голяма шапка и широко наметало и си мисли, че е напълно неузнаваем. Вместо да кажа: „Как няма да ви позная, след като сте най-дебелият човек в двора. Вие сигурно сте единственият мъж, висок шест фута и широк повече от четири. Вие сте единственият, който вони като плесенясало месо“, аз казвам:

— Ваше величество, о, ваше величество, мисля, че бих ви познала винаги и навсякъде.

Той пристъпва напред, излизайки от сенките, и е съвсем сам, което е необичайно. Обикновено навсякъде, каквото и да прави, го следват половин дузина мъже.

— Как ме разпознавате? — пита той.

Сега си имам една малка хитрост, а именно: всеки път, щом той ме заговори по този начин, си представям, че той е Томас Кълпепър, безкрайно съблазнителният Томас Кълпепър, и си мисля как бих му отговорила, за да го очаровам, и се усмихвам, както бих се усмихнала на Томас, и говоря с краля, използвайки същите думи, които бих използвала с Томас. Затова казвам безгрижно: „Не смея да ви кажа, ваша светлост“, като си мисля: „Не смея да ти кажа, Томас“.

И той казва:

— Кажете ми.

А аз казвам:

— Не мога.

И той казва:

— Кажете ми, хубава Катрин.

Това може да продължи и цял ден, затова сменям тона и казвам:

— Толкова се срамувам.

А той казва:

— Няма нужда да се срамувате, скъпа. Кажете ми как ме разпознавате.

И аз казвам, мислейки си за Томас:

— По миризмата, ваше величество. Това е миризма, напомняща за парфюм, хубав мирис, който обичам, подобен на цветен аромат, като този на жасмин или рози. А после се усеща и един по-плътен мирис, като от потта на добър кон, когато се е сгорещил от лова, после се усеща миризма като от кожа, а после лек полъх като мирис на море.

— Нима мириша така? — пита той и в гласа му има почуда, и аз, леко стресната, осъзнавам, че разбира се, думите ми ще попаднат в целта, тъй като в действителност той мирише на гной от крака си, бедният човек, и често на пръдня, тъй като страда от такъв тежък запек, и тази воня го следва навсякъде, така че трябва да носи топка с ароматични вещества през цялото време, та самият той да не я усеща, но сигурно знае, че до всички останали от тялото му достига миризма на разложение.

— За мен — да — казвам раболепно, мислейки си усърдно за Томас Кълпепър и мириса на чисто, носещ се от кафявата му къдрава коса. — Усеща се мирис на жасмин и на пот, на кожа и на сол. — Свеждам очи и съвсем леко облизвам устни, дори без намек за похот. — Винаги ви познавам по това.

Той ме хваща за ръката име привлича към себе си.

— Сладка девойка — прошепва той едва чуто. — О, Боже мой, сладка девойко.

Ахвам леко, сякаш се страхувам, но вдигам очи към него, сякаш искам да ме целуне. Това всъщност е доста противно. Той ужасно прилича на иконома на баба ми в Хоршам — много стар, почти достатъчно стар да ми бъде дядо, и устата му трепери, а очите му сълзят. Разбира се, аз му се възхищавам, защото той е кралят. Той е най-великият мъж на света и аз го обичам като свой крал. А чичо ми даде да разбера, че ще получа нови рокли, ако успея да го поощря. Но не е много хубаво, когато той обгръща талията ми и слага мократа си уста на врата ми и усещам студения допир на слюнката му върху кожата си.

— Сладка девойка — повтаря той и заравя лице във врата ми с мокра целувка, усещането от която е, сякаш риба засмуква плътта ми с муцуната си.

— Ваша светлост! — възкликвам задъхано. — Трябва да ме пуснете да си вървя.

— Никога няма да ви пусна да си отидете!

— Ваша светлост, аз съм девица!

Това свършва чудесна работа: той леко отпуска хватката си и мога да се отдръпна назад, и макар да хваща и двете ми ръце, поне не диша в пазвата ми.

— Вие сте сладка девойка, Катрин.

— Аз съм честна девойка, сир — казвам задъхано.

Той ме е хванал здраво за ръцете и ме придърпва към себе си.

— Ако бях свободен човек, щяхте ли да станете моя съпруга? — пита той простичко.

Толкова съм изненадана от бързината, с която се случва това, че не мога да кажа и дума. Само го гледам, сякаш съм някаква проста доячка и глупава като дойна крава.

— Ваша съпруга? Ваша съпруга ли, сир?

— Моят брак не е истински — бързо казва той: през цялото време ме придърпва по-близо, ръката му отново се плъзва около талията ми. Мисля си, че казва тези думи само за да ме замае, докато ме приклещи назад в ъгъла и плъзне ръка нагоре по полата ми, затова не спирам да се движа, а той продължава да говори. — Бракът ми е недействителен. По няколко причини. Съпругата ми е обвързана с предишно обещание за брак и не е била свободна да се омъжи. Съвестта ми ме предупреди за това и заради душата си не мога да легна с нея в свещен съюз. Дълбоко в сърцето си знам, че тя е съпруга на друг.

— Наистина ли? — Той едва ли ме смята за достатъчно глупава да повярвам това дори за миг.

— Знам го, съвестта ми ме предупреждава. Бог ми говори. Зная го.

— Наистина ли Той ви говори? Наистина ли знаете това?

— Да — казва той твърдо. — И затова по време на сватбата не изрекох напълно убедено съгласието си. Бог беше свидетел на съмненията, които хранех тогава; и не съм лягал с нея. Така че този брак не е никакъв брак и аз скоро ще бъда свободен.

Значи той наистина ме мисли за достатъчно глупава и заблудена, понеже е заблудил себе си. Мили Боже, наистина е удивително какво става с ума на мъжете, когато „им стане“.

— Но какво ще стане с нея? — питам аз.

— Какво? — Ръката му, която се прокрадва бавно нагоре по корсета ми към гърдите, се спира при тази мисъл.

— Какво ще стане с кралицата? — питам аз. — Ако вече не е кралица?

— Откъде да знам? — казва той, сякаш това няма нищо общо с него. — Тя не биваше да идва в Англия, щом не е била свободна да се омъжи. Тя е клетвонарушителка. Може да се върне у дома.

Не мисля, че тя би искала да се върне у дома, не и при онзи свой брат, а и освен това тя се привърза към кралските деца и към Англия. Но ръката на краля настойчиво ме подръпва за талията и той ме обръща така, че да го погледна в лицето.

— Катрин — казва той с копнеж. — Кажете ми, че мога да си мисля за вас. Или има друг, някой млад мъж? Вие сте млада жена, заобиколена от изкушения в един отдаден на похот и сладострастие двор, един циничен, похотлив двор, пълен с лоши момчета, чиито глави са пълни с мръсни мисли: предполагам, че сте си харесали някое от тях? И то ви е обещало нещичко, ако му дадете целувка?

— Не — казвам. — Казах ви. Не харесвам момчетата. Всичките са прекалено глупави.

— Не харесвате момчета?

— Изобщо не.

— Кого харесвате тогава? — пита той. Гласът му звучи напевно от възхищението, което храни към себе си. Той знае отговора в тази песен.

— Не смея да кажа — ръката му отново се прокрадва от талията ми нагоре, само след миг той вече ще милва гърдите ми. О, Томас Кълпепър, с цялата си душа желая това да беше ти.

— Кажете ми — казва той. — О, кажете ми, хубава Катрин, и аз ще ви дам подарък, задето сте били честно момиче.

Бързо и рязко си поемам чист въздух.

— Харесвам вас — казвам простичко, и едната ръка с плясък се стоварва върху гръдта ми, а с другата той ме придърпва към себе си и устата му се спуска върху моята, цялата мокра и засмукваща, и наистина е невероятно ужасно; от друга страна обаче, се налага да се запитам, какъв подарък ще получа, задето съм честно момиче?

Той ми подарява имотите на двама осъдени убийци: тоест, две къщи, малко движимо имущество и малко пари. Не мога да повярвам, че ще притежавам къщи — и то две, и земя и собствени пари!

Никога в живота си не съм имала такова богатство, нито толкова лесно спечелен подарък. Трябва да призная, че беше лесно спечелен. Не е приятно да поощрявам и възбуждам мъж, достатъчно стар да ми бъде баща, почти достатъчно стар да ми бъде дядо. Не е много приятно тлъстата му ръка да опипва гърдите ми, а вонящата му уста да обхожда цялото ми лице. Но трябва да помня, че той е кралят и е мил стар човек, добродушен, оглупял стар човек, а през повечето време мога да затварям очи и да се преструвам, че е някой друг. Освен това не е много приятно да притежаваш имущество на мъртви хора, но когато казвам това на лейди Рочфорд, тя посочва, че всички ние по един или друг начин притежаваме нещата на хора, които са мъртви, всичко е или откраднато, или наследено, а една жена, която се надява да се издигне в света, не може да си позволи да бъде придирчива.