Наследството на Болейн

Ана, дворецът Уайтхол, януари 1540

Красотата на двореца в Гринич ме заслепи, но Уайтхол ме разтърсва до дъно. Приличащ повече на град, отколкото на дворец, той се състои от хиляда зали и къщи, градини и дворове, в които изглежда се допускат само хората от благородно потекло. Той е дом на кралете на Англия от цяла вечност и всеки велик лорд и семейството му притежават собствени къщи, построени в рамките на шестте акра на просторния дворец. Всеки знае някой таен проход, всеки познава някой пряк път, всеки знае някоя врата, която е удобно оставена отворена към улиците, и бърз начин да слезе до някой кей на реката, където може да се качи на някоя лодка. Всеки освен мен и моите посланици от Клев, които се губят в този лабиринт по дузина пъти на ден и всеки път се чувстват все по-глупави и все повече като селяци в чужбина.

Отвъд портите на двореца е Лондон, един от най-многолюдните, шумни и гъсто населени градове на света. Още от зори чувам виковете на уличните търговци, дори от покоите си, скрити дълбоко във вътрешността на двореца. С течение на деня шумът и търговията стават все по-оживени, докато започне да ти се струва, че няма кътче на света, където да цари спокойствие. През портите на двореца постоянно се стичат хора, които носят стоки за продан и се пазарят, и по думите на лейди Джейн, постоянен поток от прошения към краля. Това е истинското седалище на неговия Таен съвет: неговият парламент заседава точно надолу по пътя в двореца Уестминстър. Лондонският Тауър, големият укрепен център на властта на всеки английски крал, е точно надолу по реката. Ако ще превръщам това велико кралство в свой дом, ще трябва да се науча да се ориентирам из този дворец, а след това да се ориентирам из Лондон. Безсмислено е да се крия в личния си кабинет, объркана от шума и суматохата. Трябва да се появя в двореца и да позволя на хората — които се тълпят с хиляди от зори до падането на нощта — да ме видят.

Завареният ми син, принц Едуард, е на гости в двора: утре може да гледа турнира. Допускат го в двора съвсем рядко от страх да не прихване някоя зараза и никога през лятото заради страха от чумата. Баща му го обожава — сигурна съм, че това е защото момчето има същата светлокоса глава като него, но също и защото е единственото момче, единственият мъжки наследник на Тюдорите. Толкова ценно нещо е да бъдеш единственото момче. Всички надежди на тази нова династия се възлагат на малкия Едуард.

Късмет е, че той е такова силно и здраво дете. Има най-прекрасните златисти коси и усмивка, от която ти се приисква да го стиснеш здраво и да го прегърнеш. Но той е много независим и ужасно много се обижда, ако го обсипвам с целувки. Затова, когато отиваме в детската му стая, внимавам само да седна близо до него и му позволявам да ми донесе играчките си една по една, а той слага всяка в ръката ми с огромно удоволствие и интерес. „’Глиш“, казва той. „Мау.“ А аз така и не хващам малката му пълничка ръчичка и не целувам топлата длан, макар че той ме гледа с очи, тъмни и кръгли като карамелен бонбон, и със също толкова сладка усмивка.

Иска ми се да можех да остана в детската му стая цял ден. За него няма значение, че не мога да говоря английски, френски или пък латински. Той ми подава издялана от дърво играчка и тържествено изрича „кукла“, а аз повтарям „кукла“, а после той донася нещо друго. Никой от двама ни няма нужда да владее кой знае колко добре езика или да е кой знае колко умен, за да прекараме заедно един час.

Когато идва времето му за хранене, той ми позволява да го вдигна и да го сложа в малкото му столче и да седя до него, докато му сервират с цялата почит и уважение, с каквито се ползва собственият му баща. Те застават на едно коляно, докато сервират на това малко момче, а то сяда с изправен гръб и си взема по малко от всяко от дванайсетте изобилни блюда, сякаш вече е крал.

Засега не казвам нищо, защото е още началото на дните ми като негова мащеха, но след като прекарам тук малко по-дълго време, може би след коронацията ми другия месец, ще попитам негово величество краля дали момчето не може да има малко повече свобода да тича и да играе и да се храни по-просто. Навярно можем да го посещаваме по-често в собственото му домакинство, дори той да не може да идва в двора. Навярно могат да ми позволят да го виждам често. Мисля си за него, горкото малко момче, което си няма майка да се грижи за него, и ми хрумва, че може би мога да поема отглеждането му и да го видя как пораства и се превръща в млад мъж, добър млад мъж, който ще стане крал Едуард Английски. А после съм готова да се присмея на себе си заради дозата егоизъм в дълга. Разбира се, че искам да бъда за него добра мащеха и кралица, но повече от всичко друго копнея да се отнасям майчински към него. Искам да виждам как личицето му грейва, когато влизам в стаята, не само през тези броени дни, а всеки ден. Искам да го чувам как казва „Кан“ — това е единственото, което успява да изрече за „кралица Ан“. Искам да го уча да се моли, да чете и пише, да се държи добре. Искам го за себе си. Не само защото той си няма майка, а защото аз си нямам дете и искам да обичам някого.

Това не е единственото ми заварено дете, разбира се. Но на лейди Елизабет изобщо не й е позволено да идва в двора. Тя трябва да стои в двореца Хетфийлд, доста далече от Лондон, а кралят не я признава освен като своя незаконна дъщеря от лейди Ана Болейн; а има хора, които казват, че тя не е дори и това, а дете на друг мъж. Лейди Джейн Рочфорд — която знае всичко — ми показа портрет на Елизабет, посочи косите й, които са червени като разжарени въглища, и се усмихна, сякаш за да каже, че едва ли може да има съмнение, че това е дете на краля. Но крал Хенри е превърнал в свое право да решава кои деца да признае и лейди Елизабет ще бъде възпитана далече от двора като незаконна кралска дъщеря и омъжена за дребен благородник, когато стане на подходяща възраст. Освен ако аз не успея първо да говоря с него. Навярно след като сме женени от известно време, навярно ако успея да го даря с втори син, навярно тогава той ще бъде по-мил към малкото момиче, което се нуждае от доброта.

За разлика от нея, сега на принцеса Мери е позволено да идва в двора, макар лейди Рочфорд да ми казва, че е била в немилост в продължение на години, още от отхвърлянето на майка й. Отказът на кралица Катерина да освободи Хенри го накарал да отрече женитбата и да отхвърли детето им. Трябва да се опитам да не мисля лошо за него заради това. Било е твърде отдавна, а аз не съм достойна да го съдя. Но да наказваш едно дете, отнасяйки се към него със студенината, заслужена от майката, ми се струва жестоко. Точно така брат ми ме обвиняваше за обичта, която баща ми изпитваше към мен. Разбира се, принцеса Мери вече не е дете. Тя е млада жена и е готова да се омъжи. Мисля, че не е в добро здраве: тя не се чувства достатъчно силна, за да дойде в двора и да се срещне с мен, макар лейди Рочфорд да казва, че тя е добре, но се опитва да избягва двора, защото кралят готви нов годеж за нея.

Не мога да я виня за това: в един момент тя трябваше да бъде сгодена за брат ми Уилям, а после за някакъв принц от Франция, а след това пък за един хабсбургски принц. Естествено е бракът й да бъде въпрос на продължително обсъждане, преди да бъде уреден. Това, което е по-странно, е фактът, че никой не може да разбере какво взема, когато я купува. Невъзможно е да се определи родословието й, тъй като баща й се отрече от нея веднъж, а сега я признава отново, но би могъл пак да се отрече от нея по всяко време, тъй като за него нищо няма каквато и да било тежест, освен собственото му мнение, което той обявява за Божия воля.

Когато се сдобия с повече власт и влияние над негово величество краля, ще говоря с него да уреди положението на принцеса Мери веднъж завинаги. Не е честно спрямо нея тя да не знае дали е принцеса, или нищожество, и да не може да се омъжи за човек с добро потекло, поради собственото си несигурно положение. Смея да кажа, че кралят не е мислил за това от нейна гледна точка. И никой не се е намесвал в нейна защита. Със сигурност ще бъде правилно като негова съпруга да му помогна да види от какво имат нужда дъщерите му, както и какво изисква собственото му достойнство.

Принцеса Мери е изключително твърда привърженичка на католицизма; а аз съм отгледана в страна, която отхвърля неправдите на католицизма и призовава за по-чиста църква. Можем да изповядваме враждебни доктрини и все пак да станем приятелки. Повече от всичко искам да бъда добра кралица на Англия и добра приятелка на Мери, и тя със сигурност би трябвало да разбира това. От всичко, което хората говорят за Катерина Арагонска, всеки разбира, че тя е била добра кралица и добра майка. Това, което искам да направя, е да следвам примера й: дъщеря й може би дори ще приветства решението ми.