Наследството на Болейн

Ана, дворецът Ричмънд, март 1541

Посланик Харст дойде да ми съобщи новините от двора. Настанил е един млад човек като прислуга в покоите на краля и момчето казва, че лекарите посещават краля всеки ден и се стараят да държат раната отворена, за да може отровата да се изцежда от крака му. Слагат топчици злато в раната, така че тя да не може да се затвори, и връзват ръбовете назад с корда, дърпат и опъват живата плът на горкия човек, сякаш правят пудинг.

— Той сигурно страда ужасно — казвам.

Доктор Харст кимва:

— И е отчаян — казва той. — Мисли си, че никога няма да се възстанови, мисли си, че времето му е изтекло, и се е поболял от страх, че ще остави принц Едуард без сигурен настойник. Членовете на Тайния съвет смятат, че ще трябва да сформират регентство.

— На кого ще бъде поверена задачата да бъде настойник на принца, докато е малолетен?

— Той няма доверие на никого, а близките на престолонаследника, семейство Сиймор, са неприкрити врагове на семейството на кралицата — Хауърдови. Няма съмнение, че те ще разкъсат страната и ще я поделят помежду си. Мирът на Тюдорите ще приключи така, както и започна — във война за короната между високопоставени фамилии. Кралят има опасения и относно вярата на хората. Хауърдови са твърди привърженици на старата религия и искат да върнат страната към католицизма, но Кранмър има зад гърба си подкрепата на църквата и е готов да се бори за реформа.

Замислено загризвам нокътя си.

— Кралят все още ли се бои, че има заговор за свалянето му от престола?

— Има вести за нов бунт на север в подкрепа на старата религия. Кралят се страхува, че хората отново ще тръгнат срещу него, че този бунт ще се разпростре: вярва, че навсякъде е пълно с паписти, които кроят заговор срещу короната.

— Нищо от това ли не ме застрашава? Няма ли той да се обърне против мен?

Умореното му лице се присвива в гримаса.

— Възможно е. Той се бои и от лютераните.

— Но всички знаят, че съм приела вярата на краля! — възразявам аз. — Правя всичко, за да покажа, че се придържам към напътствията на краля.

— Бяхте доведена в страната като протестантска принцеса — казва той. — А човекът, който ви доведе, плати с живота си. Боя се.

— Какво можем да направим? — питам аз.

— Ще наблюдавам поведението на краля — казва той. — Докато той действа срещу папистите, сме в достатъчно сигурно положение, но ако се обърне против реформаторите, трябва да се погрижим със сигурност да можем да се приберем у дома, ако се наложи.

Потръпвам леко, мислейки си за безумния деспотизъм на брат ми, сравнен с безумния деспотизъм на този крал.

— Аз нямам дом там.

— Може да нямате дом и тук.

— Кралят ми обеща безопасност — казвам аз.

— Той ви обеща трона — казва иронично посланикът. — А коя седи там сега?

— Не й завиждам — мисля си за съпруга й, потънал в размисли за прегрешенията си, хванат като в капан в леглото си от гноясалата си рана, как брои враговете си и определя кой каква вина носи, докато треската го изгаря и чувството му за онеправданост става все по-безумно.

— Мисля, че никоя жена на света не би й завидяла — отвръща посланикът.