Гармиш, Германия
11 декември, вторник, 13:40 ч.
В наши дни
Котън Малоун мразеше затворените пространства. Затова се чувстваше ужасно в претъпканата кабина на лифта. Повечето пътници бяха туристи в ярки екипи, нарамили ски и щеки. Неколцина италианци и швейцарци, двама-трима французи. Но повечето бяха германци. Той се качи сред първите, придвижи се към дъното и залепи нос в заскреженото стъкло. Така неприятното усещане ставаше поносимо. Високо в небето с цвят на хладна стомана, на три хиляди метра надморска височина, се очертаваха острите, отрупани с есенен сняг зъбери на Цугшпице.
Малко неразумно беше приел предложението да се появи в този район.
Кабината продължаваше главоломното си изкачване, поклащайки се между дългата редица стоманени пилони, забити направо в скалите.
Стръмното изкачване не беше единствената причина за опънатите му нерви. Горе, на най-високия връх в Германия, го очакваха призраци, които беше избягвал почти четири десетилетия. Хората като него, решително погребали своето минало, не би трябвало да го възкресяват с такава лекота.
Но той беше тук и правеше именно това.
Вибрациите намаляха, после изчезнаха. Кабината гладко се плъзна на площадката в подножието на върха.
Скиорите вкупом се насочиха към друг, по-малък лифт, който щеше да ги отведе към стръмните писти, над които се гушеше малка хижа. Малоун не караше ски. Този спорт никога не го беше привличал.
Проби си път към сградата, над входа на която беше окачена жълта табела с надпис „Мюнхнер Хаус“. Половината от нея беше заета от ресторант, а в другата имаше кинозала, снекбар, обсерватория, магазинчета за сувенири и метеорологична станция.
Той бутна вратите от дебело стъкло и излезе на терасата. Леденият въздух опари устните му. Според Стефани Нел човекът, с когото трябваше да се срещне, щеше да го чака на площадката за наблюдение. Едно беше предварително ясно — на три хиляди метра над морското равнище тази среща в Алпите със сигурност щеше да бъде без нежелани свидетели.
Цугшпице се намираше на самата граница. На юг беше Австрия, към която водеше дълга верига заснежени върхове. На север се виждаше дълбока долина във формата на супник, оградена от непристъпни скали. Ефирно облаче от ледена мъгла маркираше местоположението на германското селце Гармиш и съседа му Партенкирхен — и двете истинска Мека не само за скиорите, но и за любителите на бобслея, кънките и кърлинга.
Още спортове, които Малоун избягваше от малък.
Площадката за наблюдение беше пуста, с изключение на една възрастна двойка и неколцина скиори край парапетите, които бяха спрели за малко, за да се насладят на гледката. Малоун беше тук, за да разкрие една загадка, която го измъчваше от дълги години. От деня, в който на прага на къщата им се бяха появили неколцина униформени мъже и бяха съобщили на майка му за трагичната гибел на баща му.
Преди четирийсет и осем часа изгубихме връзка с подводницата. Незабавно изпратихме спасителни кораби в северната част на Атлантическия океан, където беше осъществен последният контакт. Преди шест часа открихме отломки от плавателния съд, но изчакахме известно време, за да бъдем абсолютно сигурни, че оцелели няма. Сега уведомяваме близките.
Майка му не се разплака. Не беше в характера й. Но несъмнено беше напълно смазана. Изминаха години, преди тийнейджърът Котън да си зададе някои конкретни въпроси. Правителството така и не предложи нищо повече от официалното съобщение. Малко след като постъпи във флота, той направи опит да се сдобие с доклада от разследването, проведено от военната прокуратура. Отказаха му под претекста, че въпросното разследване е засекретено. Втория си опит направи, след като стана служител на Министерството на правосъдието със съответните пълномощия. Отново безуспешен. Новите въпроси възникнаха, когато 15-годишният му син Гари дойде да прекара лятната си ваканция с него. Момчето не познаваше дядо си, но имаше желанието да научи повече за него — особено за смъртта му. В пресата имаше няколко материала, свързани с потъването на подводницата „Блейзък“ през ноември 1971 г. Баща и син внимателно прегледаха всичко, което беше качено в интернет. Разговорите помежду им увеличиха съмненията на Малоун до степен, която го принуди да се заеме с разкриването на загадката.
Той пъхна юмруци в джобовете си и закрачи по терасата.
В близост до парапетите бяха монтирани телескопи. Пред един от тях стоеше жена с тъмна коса, прибрана на опашка. Беше облечена в скиорски костюм с ярки цветове, до нея имаше ски и щеки. Очите й бяха насочени надолу към долината.
Малоун бавно се приближи към нея. От опит знаеше, че не бива да бърза. Това можеше да му донесе единствено неприятности.
— Каква гледка — подхвърли той.
— Страхотна — отвърна жената и се обърна да го погледне.
Лицето й имаше цвят на канела. Чертите й, особено устата, носът и очите, издаваха близкоизточен произход. Най-вероятно египтянка, помисли си той.
— Аз съм Котън Малоун.
— Как разбрахте, че имате среща точно с мен?
Малоун посочи кафявия плик, който лежеше на поставката на телескопа.
— Мисля, че изпълнявате мисията на обикновен куриер — усмихна се той. — Без особен ангажимент.
— Нещо такова — призна жената. — И без друго бях решила да покарам ски, а Стефани ме помоли да го донеса. — Ръката й се насочи към кафявия плик, главата й отново се извърна към телескопа. — Искам да довърша огледа, ако нямате нищо против. Платила съм все пак едно евро.
Телескопът се извъртя към долината, простираща се на километри под тях.
— Имате ли си име? — попита Малоун.
— Джесика — отвърна тя, без да се отлепва от окуляра.
Той посегна да вземе плика, но ботушът й му препречи пътя.
— Още не. Стефани поръча да ви предам, че с това се изчерпват задълженията й към вас.
Година по-рано той беше помогнал на бившата си шефка при една заплетена ситуация във Франция. Тя бе казала, че му дължи услуга, и му бе пожелала да се възползва от нея, когато наистина му се наложи.
И той бе постъпил точно така.
— Съгласен съм. Пито-платено.
Тя се обърна да го погледне. Бузите й бяха зачервени от ледения вятър.
— Сред хората от отдел „Магелан“ се носят легенди за вас. Били сте между първата дузина щатни агенти.
— Не знаех, че съм толкова популярен.
— Стефани казва, че сте и доста скромен.
Малоун не беше в настроение за комплименти. Миналото го чакаше.
— Може ли да взема плика?
— Разбира се — отвърна жената и очите й проблеснаха.
Той се наведе и вдигна кафявия плик. Неволно се запита как е възможно няколко листа хартия да съдържат отговорите на толкова много въпроси.
— Трябва да е важно за вас — подхвърли Джесика.
Още една поука от миналото: игнорирай всичко, на което не желаеш да отговаряш.
— Отдавна ли работите в „Магелан“? — попита той.
— Две години — отвърна тя и се отдръпна от телескопа. — Но не ми харесва и мисля да се оттегля. Чух, че и вие сте напуснал доста бързо.
Като гледам как безгрижно се държиш в момента, да напуснеш май ще бъде най-доброто решение, помисли си Малоун. За дванайсетте години служба в „Магелан“ той самият беше излизал в отпуск само три пъти, но и при трите оставаше на повикване. Параноята е един от многобройните професионални рискове, на които се излагат специалните агенти, а две години са малък срок за нейното излекуване.
— Приятно спускане — рече той.
На следващия ден възнамеряваше да отлети обратно за Копенхаген, но днешния бе определил за кратка обиколка на местните книжарници за редки издания — друг професионален риск, свързан с новата му професия. Книжар.
— Благодаря, така и мисля да направя — отвърна Джесика и вдигна ските си.
Напуснаха терасата и прекосиха полупразния център за посетители. Джесика се насочи към лифта, който щеше да я откара до пистите, а той тръгна към лифта, който щеше да го върне на нормална надморска височина.
Влезе в празната кабина с плика в ръце. Беше доволен, че е единственият пътник. Малко преди вратите да се затворят, вътре скочиха мъж и жена, държащи се за ръце. Униформеният служител затвори вратата отвън и кабината плавно потегли.
Малоун се извърна към прозореца.
Затвореното пространство е нещо доста по-различно от претъпканото затворено пространство, рече си той. Усещането за лишаване от свобода не е толкова интензивно. Беше имал много такива случаи в миналото, най-вече под земя. Но преди години, когато постъпи във флота, именно дискомфортът, който изпитваше, го беше отказал да кандидатства за подводничар — за разлика от баща си.
— Позволете да взема този плик, господин Малоун — заяви жената зад него и насочи пистолет към гърдите му.
Балтимор, Мериленд
9:10 ч.
Адмирал Лангфорд К. Рамзи обичаше да произнася речи.
Беше го осъзнал още като кадет във Военноморската академия, а днес, след повече от четирийсет години във флота, продължаваше да търси поле за изява.
В момента говореше на националната конференция на благотворителната организация „Киуанис“ — нещо доста необичайно за началника на военноморското разузнаване. Работата му беше свързана със света на секретните факти, слухове и спекулации, а публичните му изяви се изчерпваха с редки изявления пред някоя от комисиите на Конгреса. Напоследък обаче с благословията на висшестоящите адмирал Рамзи се появяваше все по-често на публични места и говореше по всякакви теми. Свободно, без ограничения за пресата и всички останали. Колкото повече хора го слушаха, толкова по-добре.
Желаещи имаше в изобилие. Това беше осмата му реч в рамките на един месец.
— Днес ще ви запозная с факти, за които положително не сте чували нищо — обяви той. — Съвсем доскоро те бяха държавна тайна. И засягат най-малката ядрена подводница на САЩ.
Очите му опипаха публиката, замръзнала в напрегнато очакване.
— Вероятно вече се питате дали не съм полудял, нали? Нима шефът на военноморското разузнаване наистина ще ни разкаже за една свръхсекретна подводница?
Той тържествено кимна.
— Именно това ще направя, дами и господа.
— Капитане, имаме проблем! — обади се кормчията.
Рамзи дремеше зад стола на механика. Чул повикването, той се надигна от мястото си и насочи поглед към мониторите. Всички външни камери показваха наличието на мини.
— Пресвета майко! — стреснато възкликна той. — Стоп машини! Нито сантиметър напред!
Матросът изпълни заповедта и натисна поредица от бутони на пулта за управление. Макар че все още беше само лейтенант, Рамзи прекрасно знаеше, че когато са потопени дълго време в солена среда, експлозивите стават свръхчувствителни. В момента подводницата плаваше на голяма дълбочина в Средиземно море, близо до бреговете на Франция. Тук дъното беше осеяно с опасни оръжия от времето на Втората световна война. Дори и най-лекият контакт на корпуса с някоя от металните сфери щеше да изпрати в небитието свръхсекретната подводница на американските военноморски сили, известна с кодовото наименование НР-1.
Беше най-новото и модерно оръжие на САЩ, построено по идея на адмирал Хаймън Риковър, и струваше смайващите сто милиона долара. С дължина от едва четирийсет и пет метра и ширина по-малко от четири — далеч от обичайните размери на бойна подводница, тя се обслужваше от 11-членен екипаж и беше истински шедьовър на корабостроенето. Задвижваше се от единичен ядрен реактор и можеше да се спуска на деветстотин метра дълбочина. В корпуса й имаше три наблюдателни порта, позволяващи директен оглед на околността. Външното осветление беше свързано с телевизионни камери, а механична ръка с оригинален дизайн беше в състояние да събира различни предмети от морското дъно благодарение на електронен манипулатор, снабден с режещ механизъм и възможност за всякакво захващане. За разлика от щурмовите подводници и стратегическите ракетоносачи НР-1 разполагаше с голямо ветроходно платно, боядисано в яркожълто, надстройка с плоска палуба и странно конструиран кил във формата на издължена кутия. От корпуса й стърчаха странни издутини и уреди, а под него имаше специален сгъваем колесар с две големи гуми марка „Гудиър“, напълнени със спирт. Благодарение на тях лодката можеше да се придвижва по морското дъно като обикновен автомобил.
— Включете дюзите за отвесно спускане — заповяда капитанът.
Рамзи веднага разбра какви са намеренията му — да залепи корпуса за морското дъно и да го задържи неподвижен. Идеята беше добра, тъй като на мониторите се виждаха твърде много мини.
— Готови за изхвърляне на основния баласт — отново прозвуча гласът на капитана. — Искам да се издигнем право нагоре, без странично люшкане.
В командната зала се възцари тишина, нарушавана единствено от воя на турбините, съскането на сгъстения въздух, поскърцването на хидравликата и тихите сигнали на електронната апаратура. Звуци, които съвсем наскоро действаха на Рамзи като приспивателно.
— Стабилизира я добре — констатира капитанът. — Задръж в това положение по време на издигането.
Матросът се приведе над пулта.
Тази подводница нямаше рул. Мястото му беше заето от четири лоста за управление, заимствани от реактивните изтребители. Нещо типично за НР-1. Макар и произведение на изкуството по отношение на мощност и плавателни качества, голяма част от оборудването й сякаш идваше от каменната, а не от космическата ера. Храната се приготвяше на някаква евтина имитация на печка, използвана от гражданската авиация. Външната ръка манипулатор беше остатък от друг проект на флота, а навигационната система — преработен вариант на уредите, използвани от презокеанските въздушни лайнери, почти не работеше под вода. Каютите за почивка на екипажа бяха неприлично тесни, тоалетната постоянно се задръстваше, а храната се състоеше от полуготови блюда в пластмасови чинии.
— Защо сонарът не засече тези неща от разстояние? — попита капитанът.
— Никой не знае — сви рамене един от матросите. Просто ни изскочиха под носа, направо от мрака.
Сгъстеният въздух изтласка водата от резервоарите и подводницата започна да се издига. Матросът държеше лостовете, готов за незабавни корекции.
Трябваха им само трийсетина метра, за да напуснат опасната зона.
— Както виждате, успяхме да се измъкнем от минното поле — усмихна се на слушателите си Рамзи. — Случи се през пролетта на 1971 година. — Той бавно кимна. — Да, наистина беше отдавна. Аз бях един от късметлиите, които служиха на НР-1.
По лицата на голяма част от слушателите му се беше изписало удивление.
— Много малко хора знаеха за съществуването на тази подводница — продължи Рамзи. — Беше построена в средата на 60-те, при пълна секретност. Дори адмиралите не знаеха за нея. Уникалната конструкция й позволяваше да се потапя на три пъти по-голяма дълбочина от всички останали съдове. Тя нямаше име, не разполагаше с оръдия и торпеда, нито пък с официално назначен екипаж. Мисиите й бяха секретни, част от тях и до днес си остават такива. Но най-смайващото от всичко е, че е действаща и в момента — втора по дълголетие в целия флот, тъй като плава от 1969 година. Разбира се, вече не е секретна и се използва както за военни, така и за граждански цели. Но когато океанските дълбини се нуждаят от присъствието на човешки очи и уши, мисията задължително се възлага на НР-1. Вероятно си спомняте онази стара история как американците се включили в трансатлантическия телефонен кабел, за да подслушват руснаците. Беше нейно дело. През 1976-а, когато един Ф-14 изпусна в океана ракета „Феникс“, нашата лодка успя да я открие и прибере преди руснаците. Нейна е заслугата и за изваждането на ракетния ускорител с дефектно уплътнение, което доведе до катастрофата със совалката „Чалънджър“.
Няма публика, която да устои на подобни истории. А Рамзи разполагаше с купища от тях. Но славната история на подводницата имаше и обратна страна. Далеч от техническото съвършенство, тя беше останала на вода единствено благодарение на гениалната изобретателност на екипажа си. Тези хора отдавна бяха забравили наръчниците и указателите, превръщайки „импровизацията“ в свое мото. Почти всички бяха стигнали до високи постове във военноморските сили, включително Рамзи. Той беше доволен, че вече може да говори на воля за НР-1, което бе станало възможно благодарение на специалната програма за набиране на нови кадри, от които напоследък флотът изпитваше отчаяна нужда. Ветерани като него започнаха да разказват увлекателни случки от своето минало, а хората ги попиваха жадно заедно със закуската. Пресата, за чието присъствие го бяха предупредили предварително, щеше да свърши останалото. Адмирал Лангфорд Рамзи, началник на военноморското разузнаване, сподели със слушателите си…
Представите му за успеха бяха прости и ясни.
Просто не допускаш никаква мисъл за провал.
Рамзи трябваше да се пенсионира още преди две години, но въпреки това бе останал на служба. Причините бяха две: той беше най-високопоставеният цветнокож офицер в армията на Съединените щати и единственият заклет ерген, успял да се издигне до този ранг. Успехът му се дължеше на задълбоченото планиране и изключителното внимание, с което подхождаше към всичко. Лицето му беше точно толкова сдържано, колкото и гласът му. Веждите му не помръдваха, погледът му беше открит, ясен и едновременно с това абсолютно безизразен. Беше планирал цялата си кариера във ВМС с точността и акуратността, с които щурманът на подводницата планира поредния маршрут. Нищо не можеше да го отклони от веднъж поставената цел.
В момента той беше насочил топъл поглед към събралата се публика, готов да разкаже поредната интересна случка.
Но един проблем определено го тормозеше.
Едно потенциално препятствие по пътя.
Гармиш.
Бавария
Заковал поглед в пистолета, Малоун се опитваше да запази самообладание. Беше се държал малко по-грубо с Джесика. И може би беше пренебрегнал предпазливостта.
— Този плик? — попита той и леко го повдигна. — Вътре има само няколко брошури „Да спасим планината“, които обещах да изпратя по пощата на моите колеги от „Грийнпийс“. Така си оправдавам командировъчните.
Кабината продължаваше движението си надолу.
— Смешник — рече жената.
— Едно време мислех да се отдам на комедията. Дали съм се заблуждавал?
Именно заради подобни ситуации си беше подал оставката. Като агент на „Магелан“ се разписваше срещу 72 300 долара годишно, без удръжките. А като продавач на книги печелеше доста повече, при това без рисковете на предишната си работа.
Или поне така си мислеше. Бе време да си спомни старите навици. И да се опита да спечели време.
— Кои сте вие? — попита той.
Жената беше ниска и набита, с кестенява коса. Около трийсет. Синьо вълнено палто и златист шал. Мъжът носеше тъмночервен лоден и приличаше на подчинен. Тя направи леко движение с пистолета и заповяда:
— Вземи го!
Червения лоден направи крачка напред и дръпна плика от ръката на Малоун. За миг жената отклони поглед към острите зъбери, които бавно се нижеха покрай запотените стъкла. Малоун се възползва от този миг. Свита в юмрук, лявата му ръка се стрелна напред и отклони дулото.
Тя натисна спусъка. В кабината нахлу леден въздух.
Юмрукът му потъна в тялото на мъжа, който се олюля и падна. После сграбчи брадичката на жената и заби главата й в прозореца. Стъклото се напука във формата на паяжина. Очите й се обърнаха с бялото нагоре и тялото й рухна на пода.
Червения лоден скочи на крака и се втурна напред. Сблъскаха се в далечния край на кабината и се строполиха на мокрия под. Малоун се претърколи назад, опитвайки се да избегне пръстите на противника, протегнати към гърлото му. Зад него долетя тих стон и той си даде сметка, че съвсем скоро ще трябва да се бори с двама противници, единият от които въоръжен. Изпъна длани и удари силно мъжа по ушите. От обучението си във флота знаеше, че ушите са едни от най-чувствителните части на човешкото тяло. Ръкавиците пречеха, но при третия опит мъжът изкрещя от болка и разхлаби хватката си.
Малоун пъхна коляното си под него, прехвърли го през глава и понечи да се изправи. Но в следващия миг пръстите на Червения лоден се стрелнаха над рамото и успяха да докопат гърлото му. Главата му се заби в рамката между двете стъкла, бузата му изтръпна от ледения конденз.
— Не мърдай! — изръмжа мъжът.
Дясната ръка на Малоун беше болезнено извита назад. Той направи опит да я освободи, но противникът му се оказа изключително силен.
— Казах ти да не мърдаш!
За момента нямаше друг избор, освен да се подчини.
— Паня, добре ли си? — подхвърли през рамо Червения лоден, опитвайки се да привлече вниманието на партньорката си.
Лицето на Малоун остана притиснато към стъклото, очите му гледаха надолу, към все още далечната крайна станция на лифта.
— Паня?
Погледът на Малоун попадна на един от стоманените пилони, който беше на петдесетина метра от тях и бързо се приближаваше. Усети, че лявата му ръка притиска нещо, което прилича на дръжка. Явно двубоят им беше свършил пред вратата.
— Добре ли си, Паня? Отговори ми! Потърси пистолета!
Натискът върху ларинкса и дясната му ръка беше изключително силен. Все пак законът на Нютон си оставаше в сила: всяко действие има еднакво по сила противодействие.
Вретеновидната стоманена подпора беше само на няколко метра от кабината, която всеки момент щеше да се плъзне под нея. Малоун дръпна дръжката нагоре, вратата се плъзна встрани. Със същото движение той промуши тялото си през отвора. Изненаданият мъж с червения лоден излетя от кабината и тялото му се удари в ръба на стоманеното вретено. Малоун се вкопчи в ръчката с всичка сила. Противникът му беше премазан между кабината и пилона.
Кратък вик, после всичко свърши. Напрегнал мускулите си до крайност, Малоун се върна обратно в кабината. Дишаше тежко и разпокъсано, от устата му излиташе пара. Гърлото му пресъхна и започна да се сковава.
Жената се беше надигнала и правеше отчаяни опити да се задържи на крака. Един добре премерен ритник в брадичката я върна на пода.
Малоун залитна навътре в кабината и насочи поглед надолу. На площадката чакаха двама мъже в тъмни палта. Подкрепление? Разстоянието до тях все още беше около триста метра. Гъстата гора стигаше до основите на скалистия връх. Вечнозелените клони бяха натежали от сняг. Очите му попаднаха на контролния панел, на който светеха три зелени и две червени лампички. Извърна глава и видя, че кабината наближава поредния пилон. Протегна ръка и щракна късото лостче, под което пишеше стоп. Кабината се разклати и забави ход, но продължи да се плъзга надолу. Още един закон на Нютон: при триене постъпателното движение постепенно се забавя и спира.
Малоун се наведе за плика, който лежеше на крачка от жената. Натика го в джоба си, прибра пистолета и пристъпи към вратата, готов за приближаването на следващия пилон. Кабината вече пълзеше, но въпреки това скокът си оставаше опасен. Изчислил за последен път времето и разстоянието, той се хвърли към металната греда. Ръкавиците за момент се хлъзнаха по заснеженото желязо, тялото му се блъсна с глух тътен в пилона. Ударът беше значително омекотен от коженото яке.
Снегът изхрущя под пръстите му, които бързо се стегнаха в здрав захват.
Кабината продължи надолу, измина още трийсетина метра и спря. Малоун успокои дишането си и започна да се придвижва на ръце към железната стълба, прикрепена към пилона. Над главата му се изви облаче сух сняг, наподобяващо талк. След няколко секунди гумената подметка на обувката му докосна заснеженото стъпало. А миг по-късно зърна мъжете в черно, които побягнаха от площадката долу. Подозренията му за допълнителни неприятности бяха на път да се потвърдят.
Спусна се по стълбата и скочи в снега. Намираше се на около сто и петдесет метра над дървената платформа на долната станция.
Проби си път между заснежените борове и скоро излезе на тясно асфалтирано шосе. Пред него изникна ниска сграда с кафяви капаци на прозорците. Приличаше на цех или работилница. Отвъд нея чернееше друг път, старателно почистен от снега. Насочи се натам и установи, че порталът е заключен с тежък катинар. Откъм пътя долетя ръмженето на автомобилен двигател. Секунда след като бе успял да се скрие зад някакъв засипан от снега трактор, иззад завоя изскочи черно пежо. Той измъкна пистолета и се приготви за бой. Но колата ускори и скоро изчезна нагоре по завоите.
Не след дълго Малоун откри друга тясна ивица асфалт, която се виеше между дърветата надолу, към станцията на лифта. Той се насочи към нея. Високо над главата му кабината все още се полюшваше на стоманеното въже. На пода й лежеше в несвяст жена, облечена в синьо палто. В снега някъде под нея изстиваше трупът на мъж с тъмночервен лоден.
Никой от двамата не беше негова грижа.
Неговият проблем бе друг. Кой разполагаше с информация за работата, която трябваше да свършат Малоун и Стефани Нел?
Атланта, Джорджия
7:45 ч.
Стефани Нел погледна часовника си. Бе се появила в офиса малко преди седем сутринта и от тогава съсредоточено анализираше оперативните сводки. В момента осем от дванайсетте агенти юристи на нейно подчинение изпълняваха оперативни задачи. Двама в Белгия като част от международен екип, издирващ военнопрестъпници, други двама току-що бяха пристигнали в Саудитска Арабия за изпълнението на мисия, която имаше всички шансове да излезе извън контрол. Останалите четирима бяха пръснати из различни европейски и азиатски държави.
Но един от тях беше на почивка. В Германия.
Личният състав на „Магелан“ беше умишлено ограничен. Освен дузината юристи в него работеха още петима административни асистенти и трима сътрудници. Лично Стефани беше настоявала за минимален екип, опирайки се на правилото, че колкото по-малко са очите и ушите, толкова по-малък е рискът от изтичане на информация. И се бе окачала права. За четиринайсетте години от създаването на отдела нямаше нито един провал.
Тя се отдръпна от компютъра и стана. Офисът й беше малък и спартански обзаведен, защото Стефани не си падаше по разточителствата. Изпитваше глад. Сутринта отново беше пропуснала закуската. Отдавна вече не обръщаше внимание на редовното хранене. Отчасти защото живееше сама, отчасти защото не обичаше да готви. Реши да отскочи до барчето и да хапне нещо. Разбира се, стандартна, предварително приготвена храна. Но стомахът й отдавна настояваше за презареждане. По обед ще изляза навън, обеща си тя. Морски дарове на скара или нещо подобно.
Напусна строго охраняваната зона и се насочи към асансьорите. Тук, на петия етаж на огромната сграда, се намираха канцелариите на Министерството на вътрешните работи, които съжителстваха с няколко отдела на Министерството на здравеопазването и социалната политика. Офисите на специалния отдел „Магелан“ бяха нарочно натикани в най-отдалечения край на коридора. На вратите им бяха окачени табели с неразбираеми съкращения, най-конкретното от които звучеше по следния начин: „Министерство на правосъдието: юридическа кантора“.
Асансьорът пристигна. От кабината излезе висок и слаб мъж с късо подстригана посивяла коса и спокойни сини очи. Едуин Дейвис.
Устните му се разтеглиха в кратка, но приветлива усмивка.
— Стефани. Точно ти ми трябваш.
В съзнанието й моментално светнаха предупредителни лампички. Един от помощник-съветниците на президента по въпросите на националната сигурност се появява в Джорджия, при това без предизвестие. Не означаваше нищо добро.
— Фактът, че все още не си затворена в килия, ми се отразява много освежително — добави Дейвис.
А тя си спомни последната му неочаквана поява.
— Отиваш ли някъде? — попита той.
— В барчето.
— Имаш ли нещо против да дойда с теб?
— Нима имам избор?
— Е, не е чак толкова зле — усмихна се той.
Спуснаха се на втория етаж и намериха една свободна маса. Тя си поръча портокалов сок, а Дейвис се задоволи с бутилка минерална вода. Апетитът й беше изчезнал.
— Искам да ми отговориш на един въпрос — започна без увертюри президентският съветник. — Преди пет дни си изискала доклада от разследването за потъването на бойната подводница „Блейзък“. Защо?
Тя успя да прикрие изненадата си от отличната му осведоменост.
— Нямах представа, че подобно действие ще привлече вниманието на Белия дом.
— Този доклад е класифициран.
— А пък аз наруших закона.
— Изпратила си го в Германия, на Котън Малоун. Имаш ли представа до какво може да доведе това?
Радарът на Стефани включи на пълни обороти.
— Признавам, че разполагаш с отлични информатори — въздъхна леко тя.
— Което е единственият начин всички ние да оцелеем.
— Котън има официален достъп до строго класифицирана информация.
— Имаше. Той вече не работи за нас.
Дойде нейният ред за настъпление.
— Но ти все пак успя да го натикаш в онази бъркотия в Централна Азия, нали? Със сигурност беше строго секретна операция. Президентът също нямаше проблем да го забърка с Ордена на Златното руно.
Върху гладкото лице на Дейвис се появи загрижена гримаса.
— Май още не си информирана за онова, което се е случило само преди един час в подножието на Цунгшпице — поклати глава той.
И без да чака отговор, започна да разказва. За мъж, който пада от кабината на лифта, за друг, който скача от същата кабина и се спуска по един от пилоните, за жена в безсъзнание, открита на пода, след като кабината най-сетне е свалена до началната станция, за пробито от куршум стъкло.
— Кой от тези мъже е бил Котън Малоун според теб? — попита Дейвис.
— Надявам се онзи, който е избягал.
Съветникът кимна.
— Открили са тялото. Не е на Малоун.
— Откъде знаеш всичко? — любопитно го погледна Стефани.
— Предварително наредих наблюдение на района.
— Защо?
Дейвис допи водата си и поклати глава.
— Все още се питам защо Малоун напусна отдела толкова внезапно. Не му оставаше кой знае колко да завърши дванайсетте години служба, след което можеше да се оттегли съвсем законно.
— Тежко понесе смъртта на онези седем души в Мексико Сити — въздъхна Стефани. — А и беше освободен със заповед на твоя началник, президента. В отговор на някаква лична услуга, доколкото си спомням.
— Ето я реалната валута в политиката — замислено промълви Дейвис. — Хората си мислят, че системата се захранва с пари, но не е така. Услугите движат всичко. Един върши услуга, друг му се отблагодарява със същото.
Доловила странната нотка в тези думи, Стефани побърза да се възползва.
— Същото направих и аз. Дадох доклада на Малоун в отговор на лична услуга от негова страна. Той иска да разбере какво се е случило с баща му и…
— Това не е твоя работа! — рязко я прекъсна Дейвис.
— Аз пък смятам точно обратното! — кипна тя.
Опразни чашата си, опитвайки се да прогони тревожните мисли, които се блъскаха в главата й.
— От тогава все пак са изминали цели трийсет и осем години — добави тя.
Дейвис бръкна в джоба си. На масата се появи малка флашпамет.
— Ти чела ли си доклада?
— Дори не съм го докосвала — поклати глава тя. — Помолих един от агентите да го преснима и да го изпрати на Котън.
— Трябва да го прочетеш — промърмори Дейвис и махна с ръка по посока на малката електронна кутийка.
При възобновяване работата на комисията през декември 1971 г. от потъналата подводница все още няма следа. По тази причина комисията насочва вниманието си към тезата „ами ако“ и отхвърля варианта „какво би могло да стане“. Без да забравят липсата на каквито и да било веществени доказателства, членовете й правят всичко възможно да не допускат влиянието на предварително съставени мнения от всякакъв характер, които биха попречили на изграждането на най-вероятната хипотеза за причините, довели до трагедията. Работата им се усложнява от факта, че подводницата е тотално засекретена, и те правят усилия да запазят в тайна всичко, свързано с този плавателен съд и неговата последна мисия.
След задълбочено проучване на всички известни факти и обстоятелства, отнасящи се до изчезването на „Блейзък“, комисията излиза със следното становище:
1. Обозначението МК „Блейзък“ на американските ВМС е фиктивно. Истинската подводница, станала обект на това разследване, е НР-1, спусната на вода през май 1969 г. Два подобни съда са построени в рамките на специална програма за създаване на подводници от ново поколение. И двата — НР-1 и 1А, нямат официални имена, но в светлината на трагедията и неизбежното внимание от страна на обществеността, споменатата подводница получава фиктивно име. Официално обаче тя си остава НР-1А. За целите на обществената дискусия МК „Блейзък“ ще бъде наричан експериментален съд за подводно плаване, предназначен за евентуални спасителни операции във водите на Северния Атлантически океан.
2. НР-1А може да се спуска до 900 метра под повърхността на водата. В корабния дневник са регистрирани многобройни технически проблеми, възникнали по време на двегодишното й плаване. Нито един от тях не е причинен от конструктивни несъвършенства. В огромната си част те възникват поради радикалните промени в дизайна, целящи да разширят границите на всичко, което технологията на подводното плаване познава до този момент. НР-1 има подобни оперативни затруднения. Именно те придават изключително значение на настоящото разследване, тъй като въпросният съд продължава активната си служба и евентуалните дефекти могат да бъдат идентифицирани и отстранени.
3. Миниатюрните ядрени реактори на двата съда са изградени специално за клас HP. Макар и революционни по своята конструкция, те не създават проблеми. На вероятното място на трагедията не са открити следи от радиационно замърсяване, което доказва, че причината за нещастието не е свързана с авария на реактора. Разбира се, това заключение не изключва възможността от непреодолим проблем в електрозахранването. И при двете лодки от клас HP са наблюдавани дефекти в акумулаторите.
4. В момента на катастрофата на борда на НР-1А се е намирал 11-членен екипаж: капитан Форест Малоун, първи помощник Бек Стван, навигатор Пол Пинкъм, радист Том Фландърс, ядрен инженер Гордън Джаксън, ядрен механик Джордж Търнър, борд-инженер Джеф Джонсън, отговорник за вътрешните комуникации Майкъл Фендър, оператор сонар и отговорник хранене Майки Блаунт, механик Бил Дженкинс, помощник-механик Дъг Вот и оперативен специалист Диц Оберхойзер.
5. Акустични сигнали, вероятно подадени от НР-1А, са били засечени от наземните станции в Аржентина и Южна Африка. Индивидуалните акустични сигнали, приети от различни наземни станции, са описани в отделен раздел на настоящото разследване, озаглавен „Таблица на фактическите акустични засичания“. Техният брой е установен от експерти, които подчертават високоенергиен източник в ниските честоти без наличието на ясна хармонична структура. Никой от експертите не се ангажира със становище относно причината за катастрофата — експлозия или имплозия.
6. НР-1А се е движела под леда на Антарктида. Флотското командване не е било запознато с нейния курс и крайна цел, тъй като цялата мисия е била дълбоко засекретена. За целите на настоящото разследване съдът е информиран, че последните засечени координати на плавателния съд са били 73 градуса южна ширина и 15 градуса западна дължина, на около 150 мили северно от Кейп Норвегия. Присъствието му в този опасен и почти неизследван район силно затруднява издирването на веществени доказателства от всякакъв характер. До ден-днешен от подводницата няма никаква следа. В допълнение трябва да бъде споменато, че в района на Антарктида почти липсва редовен акустичен мониторинг.
7. След подробно изследване на НР-1 за евентуални конструктивни дефекти е установено, че за по-голяма сигурност отрицателните полюси на акумулаторните батерии са импрегнирани с живак. По действащите стандарти в корабостроенето живакът е забранен за използване в подводниците. Защо е било допуснато това нарушение, остава неясно. Но ако акумулаторите на борда на НР-1А са се запалили — което се е случвало няколко пъти според корабните дневници и на двата съда, живачните изпарения на борда на НР-1А със сигурност са били фатални. Същевременно липсват доказателства за пожар или дефектирало електрозахранване.
8. На 23 ноември 1971 г. в предполагаемия район на изчезването на НР-1А е изпратен МК „Холдън“ с командир капитан първи ранг Закари Алегзандър. Специализираният отряд за издирване не намира никакви следи от подводницата. Продължителните сонарни претърсвания на района не дават резултат, радиация също липсва. Може да се предполага, че една широкомащабна спасителна операция би довела до други резултати, но преди началото на мисията екипажът на НР-1А е подписал оперативна заповед, според която в случай на авария такава операция няма да бъде предприемана. Въпросната доста необичайна заповед е издадена лично от началник-щаба на ВМС с гриф „Строго секретно“. Съдът разполага с копие от нея.
Неуспешната акция по издирването на НР-1А не отменя задължението за идентифициране и отстраняване на всякакви практики, състояния и недостатъци, които подлежат на корекция, в случай че НР-1А би продължила да плава. След внимателна преценка на ограничените доказателства комисията стига до заключението, че липсват преки доказателства за причината или причините, довели до загубата на НР-1А. Ясно е, че става въпрос за инцидент с катастрофални последици, но отдалеченото местоположение, липсата на мониторинг, комуникации и надводна подкрепа превръщат заключенията на тази комисия в предположения и догадки.
Като част от усилията за получаване на допълнителна информация относно причините на тази трагедия и предотвратяване на подобни инциденти комисията препоръчва задълбочен технически преглед на въпросния съд с най-модерните средства, които съществуват в момента. Целта на този преглед е да открие и установи механизмите, които биха довели до сериозна авария, да прецени вторичните ефекти от такава авария и да предложи липсващи до този момент идеи за конструктивни промени и подобрения. А също така и да установи, ако това е възможно, какво всъщност се е случило с НР-1А.
Малоун беше в стаята си на втория етаж на „Постхотел“. От прозореца се разкриваше панорамна гледка към Гармиш на фона на планината Ветергцайн и полегатите склонове на Цугшпице. Далечните очертания на непристъпния връх му напомняха за онова, което се беше случило там само преди два часа.
Прочете доклада за втори път. Уставът на ВМС изисква незабавно разследване на всеки морски инцидент. Участниците в него са кадрови офицери, които са длъжни да установят истината.
Колко много лъжи! Баща му не е изпълнявал мисия в Северния Атлантически океан. МК „Блейзък“ изобщо не е съществувал, а капитан Форест Малоун е бил командир на свръхсекретна подводница, която, Бог знае защо, се е намирала под ледовете на Антарктида.
Спомни си и останалото. Цяла армада бе потеглила на спасителна мисия в Северния Атлантически океан, но не бе открила никакви следи от корабокрушение. Според материалите в печата „Блейзък“ — експериментална подводница с ядрен реактор, вероятно пригодена за спасителни операции на морското дъно, е била смачкана от ВОДНОТО налягане. Малоун отлично помнеше думите, с които един капитан от Пентагона съобщи на майка му за нещастието, по принцип това задължение се падаше на офицер с много по-висок ранг, обикновено на някой вицеадмирал от флота.
Случило се е в Северния Атлантик, на дълбочина четиристотин метра.
Или този капитан бе излъгал, или командването бе излъгало него. Нищо чудно, че докладът бе останал засекретен.
Американските атомни подводници потъват много рядко — едва три от 1945 г. до наши дни. „Трешър“ поради авария в хидравличната система, „Скорпион“ при необясним взрив и „Блейзък“ по неизвестни причини. Или по-точно, НР-1А по неизвестни причини.
Във всеки един от материалите в печата, които двамата с Гари бяха изчели внимателно по време на лятната ваканция, се споменаваше за Северния Атлантик. Отсъствието на отломки се обясняваше с голямата дълбочина и многобройните каньони по океанското дъно. Което не преставаше да го учудва. Дълбочината би довела до смазване на корпуса и тотално наводняване на подводницата. Някакви отломки непременно би трябвало да изплуват на повърхността. Освен това специализираните екипи на флота бяха провели подробно звуково сканиране на района. В доклада изрично се подчертаваше, че са били прехванати някакви акустични сигнали, които са били чути от малцина и не са получили никакво смислено обяснение.
По дяволите. Той беше служил във флота. Беше постъпил като доброволец, беше дал клетва и я беше спазвал. За разлика от тях.
Една подводница потъва някъде в Антарктика, но реакция липсва. Не изпращат флотилия да я издирва, няма сонар, който да изследва морските дълбини. Не се събират показания на експерти, чертежи, графики, снимки. Липсва анализ на оперативните планове, довели до нещастието. Само един мизерен кораб, три дни разследване и доклад, в който няма нищо.
Някъде в далечината звъннаха камбани. Прииска му се да забие юмрук в стената. И после какво? Той посегна към мобилния си телефон.
Погледът на капитан Стърлинг Уилкърсън от военноморските сили на САЩ беше насочен навън, към „Постхотел“, който се виждаше добре през широката витрина на „Макдоналдс“. По улицата крачеха минувачи, сгушени в дебелите си дрехи. Беше студено, валеше сняг.
Гармиш представляваше истински възел от преплитащи се улички, повечето от които бяха превърнати в пешеходни зони. Приличаше на онези градчета играчки, които се предлагаха в магазините на „ФАО-Шуорц“ — с боядисани алпийски хижи, сгушени в памучни преспи и напръскани с пластмасови снежинки. Туристите със сигурност бяха привлечени от красивото селище и прекрасните писти по околните склонове. Капитан Уилкърсън обаче беше тук по друга причина: да наблюдава Котън Малоун. По тази причина той стана свидетел на драмата в кабината на лифта, където бившият агент от отдел „Магелан“ и настоящ собственик на книжарница в Копенхаген уби един въоръжен мъж, а после се спусна по пилона, скочи в снега и избяга с взета под наем кола. Уилкърсън го последва. Уверил се, че обектът остава в „Постхотел“, той зае позиция в заведението отсреща и си поръча бира.
Уилкърсън знаеше всичко за Котън Малоун.
Четирийсет и осем годишен, роден в Джорджия. Бивш флотски офицер, дипломиран юрист от Университета на Джорджтаун, специален агент в отдел „Магелан“ към Министерството на правосъдието. Преди две години участва в престрелка по улиците на Мексико Сити, в резултат на която е ранен за четвърти път. Случилото се очевидно му идва в повече и той подава молба за напускане, одобрена лично от президента на Съединените щати. Почти веднага напуска и флота, преселва се в Копенхаген и отваря книжарница.
Всичко това беше напълно разбираемо. Но Уилкърсън беше озадачен от две неща. Първо, от името Котън. В личното досие на Малоун беше отбелязано истинското му име — Харолд Ърл. В него липсваше обяснение за необичайния прякор. Котън. Памук. И, второ, колко значима бе фигурата на бащата? Или по-скоро паметта за нея? Все пак онзи човек беше загинал преди цели трийсет и осем години.
Дали смъртта му все още имаше значение? Вероятно. Иначе Малоун не би стигнал до убийство, за да спаси материалите, получени от Стефани Нел.
Уилкърсън отпи глътка бира. Снежинките навън затанцуваха под поредния силен порив на вятъра. На платното се появи ярко изрисувана шейна, теглена от двойка лудуващи жребци със звънци на оглавниците. Пътниците в нея бяха завити с топли одеяла.
Той можеше да разбере мотивите на човек като Котън Малоун. Защото беше като него. След петнайсет години служба във военноморското разузнаване Уилкърсън беше изпратен в Берлин като негов неофициален резидент. По време на мандата си беше изпълнявал много важни и нерядко опасни мисии. Разбира се, не се беше случвало да скача от лифта от височина триста метра, но често се беше изправял очи в очи с опасността.
Погледна часовника си. Четири и двайсет следобед. Животът бе хубав.
Разводът с втората му съпруга година по-рано беше минал гладко, без кой знае какви разходи. Тя просто го бе напуснала, без да вдига излишен шум. А той се бе стегнал, бе свалил десет килограма от теглото си и бе добавил малко кестеняво към светлорусата си коса. В момента, благодарение на тези действия, изглеждаше поне с десет години по-млад от своите петдесет и три години. Очите му изглеждаха доста по-живи след намесата на един френски пластичен хирург, който бе опънал бръчките около тях. Друг специалист го отърва от очилата, а съветите на близък приятел диетолог го научиха как да съхранява енергията си с помощта на вегетарианството. Правият нос, леко хлътналите бузи и строгите вежди щяха да бъдат голямото му предимство при дълго чаканото повишение.
Адмирал. Мечтата му. Вече на два пъти го бяха подминавали. Обикновено с това се изчерпват шансовете на всеки висш офицер във флота. Но Лангфорд Рамзи му беше обещал и трети шанс.
Мобилният телефон в джоба му започна да вибрира.
— Малоун е прочел доклада — съобщи гласът отсреща.
— Вероятно до последната запетайка — кимна Уилкърсън.
— Време е да го пришпориш.
— Мъже като Малоун не бива да бъдат пришпорвани.
— Но могат да бъдат насочвани.
— Човечеството е чакало това откритие в продължение на хиляда и двеста години — не се сдържа той.
— Именно. Нека не го караме да чака повече.
Стефани седеше зад бюрото си и дочиташе доклада от разследването.
— И всичко това е фалшиво, така ли? — вдигна глава тя.
— Да — кимна Дейвис. — Подводницата изобщо не е била в Северния Атлантик.
— Какъв е бил смисълът?
— Риковър построил двете лодки от клас HP. Били любимите му рожби. Стрували цяло състояние, но по времето на Студената война никой дори не се замислял дали трябва да се отделят двеста милиона долара за нещо, което може да ни донесе някакво предимство пред руснаците. Но той го карал наистина през просото. Важни били единствено резултатите, никой не го било грижа за сигурността. Още повече, че малцина знаели за съществуването на тези подводници. Потъването на НР-1А обаче повдигнало въпроси на различни нива. Самата подводница. Нейната мисия. Купища неудобни въпроси. По тази причина флотът се скрил зад националната сигурност и се заловил да изработи фалшива теза.
— Изпратили са само един кораб да търси оцелели?
— Напълно съм съгласен с теб, Стефани — кимна е въздишка Дейвис. — Малоун има достатъчно пълномощия, за да прочете този материал. Въпросът е: трябва ли да го прави?
— Абсолютно — без колебание отвърна тя, спомняйки си огромната болка, която беше изпитала след неочакваното самоубийство на съпруга си и смъртта на сина си. Именно Малоун й беше помогнал да се освободи от агонията, именно това беше причината да му бъде задължена.
Телефонът на бюрото иззвъня. Един от сътрудниците й съобщи, че на другата линия е Котън Малоун, който настоява да разговаря с нея.
Стефани и Дейвис се спогледаха.
— Хич не ме гледай — промърмори той. — Не аз му дадох доклада.
Стефани посегна към слушалката, но Дейвис й направи знак да включи микрофона. Това не й хареса, но нямаше как да му откаже.
— Стефани — прозвуча гласът на Малоун. — Веднага бързам да ти кажа, че не съм в настроение да слушам глупости.
— Здрасти и на теб — отвърна тя.
— Ти прочете ли доклада, преди да ми го изпратиш?
— Не.
Което си беше чистата истина.
— Приятели сме от доста време, Стефани. Оценявам жеста ти, но ми трябва нещо друго. Без никакви въпроси.
— Мисля, че ти върнах услугата — отвърна тя.
— Значи тази ще бъде на моята сметка.
Тя вече знаеше какво ще поиска Малоун.
— Моторен кораб „Холдън“. През ноември седемдесет и първа е бил изпратен на специална мисия в Антарктика. Искам да знам дали капитанът му е още жив. Казва се Закари Алегзандър. Ако е жив, искам да разбера къде живее. Ако не е, ще трябва да потърся някой друг член на екипажа, за предпочитане офицер.
— Предполагам, че няма да ми кажеш защо.
— Прочете ли доклада? — отново попита Малоун.
— Защо питаш?
— Усещам го по гласа ти. Със сигурност знаеш защо се интересувам от тези неща.
— Току-що бях информирана за събитията на Цугшпице. След което реших да хвърля едно око на написаното.
— Имаш ли твои хора тук? Оперативни агенти или други?
— Не и от моите.
— След като си прочела доклада, вероятно си даваш сметка, че мръсникът лъже. Зарязали са подводницата на произвола на съдбата. Баща ми и останалите десет души на борда може би са чакали да бъдат спасени. Но никой не се е появил. Искам да разбера защо командването на флота е постъпило по този начин.
Ясно личеше, че е ядосан. Тя също.
— Искам да се срещна с един или няколко от офицерите на „Холдън“ — добави той. — Моля те, намери ми ги.
— Ще се връщаш ли?
— Само ако откриеш някой от тези хора.
Дейвис кимна.
— Добре. Ще ги открия.
Започваше да й писва. Появата на Едуин Дейвис не беше случайна. Малоун със сигурност беше манипулиран, тя също.
— Още нещо, след като вече си научила за лифта — добави той. — В кабината имаше една жена, която тикна пистолет под носа ми. Справих се с нея, но искам да я открия. Прибрали ли са я? Пуснали ли са я?
По-късно ще му обясниш, беззвучно размърда устни Дейвис.
Достатъчно, кипна вътрешно Стефани. Малоун е верен приятел, който винаги е до нея, когато има нужда от него. Беше крайно време да му обясни какво се случва. А Едуин Дейвис да върви по дяволите.
— Всъщност забрави — неочаквано добави Малоун.
— Какво?
— Току-що я открих.
Гармиш
Изправен до прозореца на втория етаж, Малоун гледаше надолу към оживената улица. Жената от лифта, Паня, спокойно крачеше към заснежения паркинг пред „Макдоналдс“.
Малоун върна пердето на мястото му. Какво търсеше тук тази жена? Избягала ли бе, или полицията просто я бе пуснала да си върви? Той взе якето, навлече ръкавиците и тикна пистолета й в джоба си. Излезе от стаята и се спусна във фоайето. Беше напрегнат, но походката му остана спокойна.
Навън въздухът беше леден, като в гигантски фризер. Взетата под наем кола го чакаше до тротоара. Тъмното пежо, към което се бе отправила жената, даде десен мигач и напусна паркинга. Той подкара след него.
Уилкърсън допи бирата си. Беше забелязал как помръдва пердето на втория етаж в момента, в който жената от лифта мина покрай витрината.
Таймингът наистина е всичко. Допреди миг беше убеден, че Малоун трудно ще бъде накаран да напусне хотела. Но се оказа, че греши.
Стефани беше ядосана.
— Няма да участвам в това! — отсече тя и изгледа гневно Едуин Дейвис. — Още сега ще се обадя на Котън, пък ти, ако искаш, можеш да ме уволниш!
— Тук съм неофициално — кротко отвърна Дейвис.
— Без знанието на президента? — подозрително го изгледа тя.
— Въпросът е личен — кимна той.
— Трябва да знам повече.
Тя имаше лоши спомени от единствената операция, в която беше участвала под неговото пряко ръководство. Дейвис беше отказал да й се довери и на практика беше изложил живота й на опасност. Но в крайна сметка бе получила възможност да се увери, че този човек съвсем не е глупак. Беше защитил два доктората — по история на Съединените щати и международни отношения, към които трябваше да се прибавят и изключителните му организационни умения. Бе винаги приятелски настроен, любезен и земен. Точно като прекия си началник — президента Даниълс. Стефани беше имала възможност да се увери с очите си как хората го подценяват. Включително и самата тя. Трима държавни секретари го бяха използвали, за да въведат ред във ведомството си. В момента Дейвис беше член от екипа на Белия дом и успешно подпомагаше усилията на президентската администрация да довърши трите години от втория си мандат. И в момента този типичен бюрократ от кариерата най-спокойно нарушаваше установените правила.
— Бях убедена, че единствено аз си позволявам да излизам извън нормите — подхвърли тя.
— Този доклад не биваше да стига до ръцете на Малоун — поклати глава Дейвис. — Но след като научих, че си му го предала, реших, че ще ми трябва известна помощ.
— За какво?
— За един дълг, който имам да връщам.
— Точно в този момент? С всичките ти пълномощия като представител на Белия дом?
— Нещо такова.
— Какво искаш от мен? — предаде се с лека въздишка Стефани.
— Малоун е прав. Ние трябва да разберем какво е станало с мисията на „Холдън“ и офицерския му състав. Тоест да издирим онези от тях, които все още са живи.
Малоун караше внимателно след пежото. От двете страни на пътя се издигаха непристъпни, частично заснежени зъбери. Пътят водеше на север и бе изпълнен с остри завои. Гармиш остана далеч назад. Вековната борова гора бе достойна за справочника „Бедекер“. Тук, далеч на север, нощта настъпваше бързо. Още нямаше пет, но денят вече си отиваше.
Кратката справка с картата на съседната седалка показа, че скоро ще навлязат в алпийската долина Амергебирге, която се простираше в подножието на величествения връх Еталер Мандел, издигащ се на височина от почти три хиляди метра. Малка точка на картата обозначаваше селцето, в което току-що навлизаха. Той намали скоростта, придържайки се на безопасна дистанция от пежото.
Успя да засече навреме маневрата на жената пред себе си, която рязко завъртя кормилото и влезе в паркинга пред масивна бяла сграда на два етажа, изградена според всички изисквания на готическата архитектура. В средата й се издигаше широк купол, ограден от две остри кули. Върху медните плочки на покрива падаше ярка светлина.
Бронзовата табела над вратата гласеше МАНАСТИР „ЕТАЛ“. Жената слезе от колата и изчезна зад арката. Малоун паркира и я последва.
В сравнение с Гармиш тук въздухът беше значително по-студен. Потвърждение за по-голямата надморска височина. Той си даде сметка, че би трябвало да облече нещо по-дебело, но мразеше тежките палта. Винаги се беше присмивал на стереотипа за агента в шлифер, защото подобен вид дрехи ограничават свободата на движението. Пъхна ръце в джобовете на якето, пръстите му стиснаха дръжката на пистолета. Снегът заскърца под краката му. Циментовата пътечка го отведе във вътрешен двор с големината на футболно игрище, заобиколен от още сгради в бароков стил. Жената пред него крачеше бързо към църквата, в която непрекъснато влизаха и излизаха хора. Малоун ускори крачка. Тишината в затвореното пространство се нарушаваше единствено от скърцането на снега по замръзналата пътека и далечните призиви на невидима кукувица.
Той влезе в храма през високите готически порти, над които имаше скулптурна композиция с библейски сцени. Погледът му веднага беше привлечен от фреските на купола, изобразяващи рая. Покрай вътрешните стени на храма се издигаха каменни статуи и херувими, сякаш оживели от трепкащата светлина, заливаща ги със златни, розови и сиво-зеленикави отражения. Малоун беше виждал и други църкви в стил рококо. Повечето от тях бяха твърде претрупани, заличавайки изцяло идеите на строителя. Но тази беше различна. Тук украсата беше напълно подчинена на архитектурните решения.
Жената, която следеше, тръгна надясно, измина двайсетина метра и се насочи към съседното помещение, пълно със статуи. Тежката дървена врата се затръшна зад нея.
Малоун спря да обмисли следващите си действия. Всъщност нямаше избор. Приближи се до вратата и хвана металната дръжка. Дясната му ръка продължаваше да стиска пистолета в джоба. Натисна дръжката и вратата се открехна. Помещението беше малко. Куполът се крепеше на стройни бели колони. И тук украсата бе в стил рококо, но без да бъде прекалено натрапчива. По всяка вероятност това беше сакристията. Обзавеждането се изчерпваше с два високи шкафа, пред всеки от които имаше маса. До по-близката стояха две жени — тази от колата и още една, напълно непозната.
— Добре дошли, хер Малоун — обади се непознатата. — Отдавна ви чакам.
Мериленд, 0:15 ч.
Къщата беше пуста, в гората наоколо нямаше никой. Но вятърът продължаваше да носи името му.
Рамзи.
Той се закова на място. Не беше глас, а по-скоро неясен шепот, подет от зимния вятър. Адмиралът бе влязъл в къщата през отворената задна врата и в момента стоеше в просторно помещение, чиито мебели бяха покрити с мръсни кафяви чаршафи. През прозорците в дъното се виждаше част от широка поляна. Той стоеше неподвижно и се ослушваше напрегнато. След известно време реши, че така му се е причуло.
Лангфорд Рамзи.
По дяволите! Наистина ли някой го викаше по име, или всичко беше плод на въображението му в тази зловеща обстановка?
След речта в клуба той се бе качил на колата и бе потеглил насам. Без компания, без униформа. Като началник на военноморското разузнаване трябваше да бъде незабележим. По тази причина избягваше както официалното облекло, така и служебната лимузина с шофьор. Нищо по замръзналата земя около къщата не сочеше скорошни посещения. Макар и силно ръждясала, бодливата тел на оградата изглеждаше непокътната. Самата къща беше отдавна изоставена, със счупени стъкла на прозорците и продънен покрив, без следи и някакви опити за ремонт. По негово мнение тя беше строена някъде през XIX век. Някога елегантната лятна резиденция днес се беше превърнала в развалина.
Вятърът продължаваше да вие. Според метеорологичната прогноза снегът най-сетне се беше преместил на изток. Рамзи сведе очи към дървения под. Върху пластовете мръсотия личаха единствено неговите стъпки.
Навън нещо издрънча. Счупено стъкло? Звън на метал? Трудно беше да се каже.
Стига вече. Край на глупостите. Разкопча палтото си и измъкна автоматичния валтер. Предпазливо тръгна наляво по дълъг и тъмен коридор. По гърба му полазиха тръпки. До слуха му долетя нов звук. Стържене, някъде вдясно. Последвано от металическо подрънкване откъм задната част на къщата. Явно компанията му се състоеше от двама души.
Адмиралът продължи бавно напред. Една бърза атака може би щеше да му свърши работа, още повече, че човекът в дъното на коридора продължаваше да демонстрира присъствието си с ритмично потракване.
Той си пое въздух, вдигна пистолета и влетя в кухнята. На плота на срещуположната стена, на три метра от него, се беше покатерило куче. Доста едър екземпляр от смесена порода, с увиснали уши и тъмна козина, изсветляваща към корема. Гърдите и муцуната му бяха бели. Песът изръмжа и заплашително оголи зъби. Задните му крака се стегнаха за скок. Откъм предната част на къщата се разнесе лай.
Две кучета?
Песът пред него скочи от плота и избяга през вратата. Той се върна във вестибюла точно навреме, за да зърне друго куче, което изскочи през прозореца. От гърдите му излетя въздишка на облекчение.
Рамзи.
Сякаш вятърът оформяше гласни и съгласни, превръщаше ги в говор. Тих и неясен, но говор. Наистина ли беше така? Прогони тези глупости с огромно усилие на волята и започна оглед на стаите от другата страна на вестибюла. Още увити с чаршафи мебели, още подгизнали от влага тапети. Само старото пиано не беше покрито. Покритите със зебло картини на стената приличаха на заковани прозорци. Той се приближи и повдигна зеблото. Литографии, изобразяващи различни моменти от Гражданската война. Едната от Монтичело, другата от Маунт Върнън.
Премина в трапезарията. Поколеба се за миг, съвсем ясно си представи групичка бели мъже преди два века, които обядват на масата, отрупана с вкусни ястия — най-вероятно апетитни говежди пържоли и домашно омесена питка. А след това се прехвърлят в салона за чаша уиски със сода. Там играят традиционната партия бридж, а разпаленият мангал край масата изпълва въздуха с аромат на евкалипти. Разбира се, по същото това време предците на Рамзи зъзнат в бараките за роби.
Погледна към дългия коридор, в дъното на който се виждаше затворена врата. Отиде да провери стаята. Дъските на пода бяха покрити с дебел слой прах.
Рамзи.
Този път не беше вятърът. Установил посоката, той се втурна към един покрит стол и смъкна чаршафа. Облак прах се вдигна във въздуха. Върху изгнилата дамаска лежеше магнетофон. Касетата се беше извъртяла някъде до половината.
Пръстите му се стегнаха около ръкохватката на пистолета.
— Виждам, че най-сетне си открил призрака ми — долетя глас зад гърба му.
Рамзи рязко се обърна. На прага стоеше нисък мъж, близо петдесетгодишен, с кръгло лице и бяла като снега навън кожа. В черната му, сресана на път коса блестяха сребристи нишки. Мъжът се усмихваше. Както винаги.
— Какъв е този театър, Чарли? — изръмжа Рамзи, докато прибираше пистолета си.
— По-приятен от едно банално „здрасти“, освен това обичам кучета. Явно тук им харесва.
Работеха заедно вече петнайсет години, но Рамзи така и не научи истинското му име. Познаваше го като Чарлс К. Смит-младши, с ударението на младши. Веднъж го попита за Смит-старши и в отговор получи половинчасова лекция по фамилна история, която почти със сигурност беше пълна измислица.
— Кой е собственик на това място? — попита Рамзи.
— Аз. Купих го преди месец. Сигурен съм, че къща в провинцията е добра инвестиция. Мисля да й направя основен ремонт и да я давам под наем. Измислил съм й и име: „Бейли Милс“.
— Малко ли ти плащам?
— Човек се нуждае от разнообразие, адмирале. Не мога да разчитам единствено на заплатата. Старостта наближава, а за нея трябват средства. Един от начините да се сдобия с тях е фондовата борса, друг — търговията с недвижими имоти.
— За ремонта на тази развалина ще ти трябва цяло състояние.
— Казаното ме подсеща за една важна информация, която наскоро прочетох. Поради неочаквания скок в цената на горивата, по-високите транспортни разходи и общото увеличение на цените лихвените проценти ще се повишават изключително бавно. Въпреки че правим всичко възможно за намаляване на разходите, без да влошаваме качеството на услугите, нашите акционери настояват за приемлива норма на печалба.
— Дрънкаш глупости, Чарли.
— Освен това платих куп пари за този имот и се нуждая от още средства.
На хартия Смит получаваше заплата срещу специализирани услуги в областта на наблюдението. Главно в чужбина, където законите срещу подслушването и други форми на проследяване не са толкова стриктни. Особено в Централна Азия и Близкия изток. По тази причина Рамзи изобщо не се притесняваше от сумите, които искаше Чарли.
— Добре, прати ми сметката. А сега е време за действие.
Беше доволен, че подготвителната работа беше свършена предварително, в рамките на годината. Досиетата бяха готови, плановете — утвърдени. Той знаеше, че шансът ще се появи. Не как и кога, а само, че ще се появи.
И това наистина се беше случило.
— Започваме с главния обект, както говорихме. После се местим на юг и се заемаме с другите двама.
— Слушам, капитане! — шеговито отдаде чест Смит. — Ще разпънем платната и ще хванем попътния вятър.
Какъв идиот, господи.
— Никакви контакти помежду ни преди края на операцията. Искам чиста работа, Чарли. Много чиста.
— Връщаме парите, ако не получите гарантираното удовлетворение — продължи да рецитира Чарли. — Задоволяването на нуждите на клиента е наша първа грижа.
Някои хора умеят да композират музика или да пишат романи, други рисуват или ваят скулптури. А Смит убиваше. Чисто и бързо, с ненадминат талант. Ако не беше този талант, ако Чарли Смит не беше най-добрият убиец на света, Рамзи отдавна щеше да го гръмне в идиотски ухилената физиономия. Но сега трябваше да го убеди във важността на предстоящата операция.
За целта измъкна валтера, свали предпазителя и навря дулото в лицето на Смит. Беше с двайсетина сантиметра по-висок и това му позволяваше да го гледа от горе на долу.
— Внимавай да не прецакаш нещата, Чарли! — заплашително изръмжа той. — Позволявам ти да мелиш глупости, но сега ме чуй добре: не прецаквай нещата!
Смит театрално вдигна ръце.
— Не ме бийте, госпожице Скарлет, моля ви! Много ви моля…
Изрече тези думи с изтънял глас, груба имитация на актрисата в стария филм.
Рамзи не обичаше расистките закачки и дулото остана на сантиметър от лицето на Смит.
— Хей, адмирале, я се стегни — ухили се Чарли.
А Рамзи неволно се запита какво може да изкара от релсите тоя тип. После прибра пистолета.
— Имам един въпрос — обади се след секунда Смит. — Много сериозен въпрос.
Рамзи очаквателно го погледна.
— Боксерки или слипове?
Мили боже! Рамзи се обърна и напусна стаята.
— Кажи, адмирале — изкиска се зад гърба му онзи. — Боксерки или слипове? Или си от онези, които си развяват карантиите? Според Си Ен Ен десет процента от гражданите на тази страна не носят бельо. Аз съм един от тях. Обичам да ми е проветрено.
Рамзи продължаваше да крачи към изхода.
— Нека силата да е с теб, адмирале — извика зад гърба му Смит. — При джедай като мен няма празно. Бъди спокоен. Докато мигнеш, всички ще бъдат мъртви.
Малоун напрегнато се огледа. В момент като този всеки детайл има значение. Вдясно зееше отворена врата, зад която цареше мрак.
— Тук сме само ние — отгатна тревогата му домакинята.
Английският й беше добър, с лек немски акцент. Ръката й направи леко движение и жената от лифта тръгна към него, опипвайки отока на лицето си, причинен от неговия ритник.
— Надявам се, че някой ден ще имам шанс да ти го върна — рече тя.
— Вече получи този шанс, успявайки да ме примамиш тук — поклати глава той.
Жената доволно се усмихна, подмина го и затвори вратата след себе си.
Малоун насочи вниманието си към спътницата й. Висока, с отлична фигура и пепеляворуса, късо подстригана коса. Гладка бяла кожа, с едва доловим розов оттенък. Очите й имаха цвят на кафе с мляко и излъчваха някаква особена съблазън. Беше облечена с дънки, бежов пуловер с висока яка и сако от агнешка вълна. Излъчваше аристократизъм, който будеше безпокойство. Беше разкошна жена и го знаеше.
— Коя си ти? — попита той и измъкна пистолета от джоба си.
— Уверявам те, че не съм заплаха за теб — отвърна жената. — Желанието да се срещнем ми донесе немалко неприятности.
— С пистолета все пак се чувствам по-добре, ако нямаш нищо против.
— Както искаш — сви рамене тя. — Отговарям на въпроса ти, казвам се Доротея Линдауер и живея наблизо. Произхождам от старо баварско семейство, чиито корени стигат чак до фамилията Вителсбах. Ние сме от рода Оберхойзер. Свързани сме с планината. Както и с този манастир. Дотолкова, че бенедиктинците ни дават известна свобода.
— Като например да организирате убийство, а после да подмамите убиеца в сакристията им?
Линдауер леко сбърчи веждите.
— И това се случва. Не много често все пак.
— Откъде разбра, че точно в този ден ще бъда в планината?
— Имам приятел, който ме информира за всичко.
— Нуждая се от по-добър отговор.
— Проявявам интерес към съдбата на американската подводница „Блейзък“. Много искам да разбера какво всъщност се е случило. Предполагам, че вече си прочел доклада от разследването. Научи ли нещо ново?
— Съжалявам, но трябва да вървя — промърмори Малоун и се обърна към вратата.
— Ние с теб имаме нещо общо — подхвърли тя.
Той не намали ход.
— Бащите ни са били сред екипажа на онази подводница.
Стефани натисна един бутон на стационарния телефон. Все още беше в кабинета си в компанията на Едуин Дейвис.
— Търсят ви от Белия дом — прозвуча гласът на един от помощниците й.
Тя побърза да се свърже, а Дейвис запази мълчание.
— По всичко личи, че пак започваме — прогърмя един глас в слушалката и отекна и във високоговорителя, включен за удобство на Дейвис.
Гласът на президента Даниълс.
— Какво съм направила този път? — отвърна с въпрос тя.
— Стефани, за всички ще е по-лесно, ако преминем направо на проблема.
Тези думи бяха изречени от друг глас, женски. Той принадлежеше на Даян Маккой, колежка на Дейвис със същия ранг — помощник-съветник по въпросите на националната сигурност, която не можеше да се нарече близка на Стефани.
— Какъв проблем, Даян?
— Преди двайсет минути си изтеглила служебното досие на капитан Закари Алегзандър, пенсиониран офицер от военноморските сили на САЩ. Искаме да разберем защо военноморското разузнаване вече разследва твоя интерес. И, второ, защо преди няколко дни си разрешила копирането на секретен доклад, свързан със загубата на подводница преди трийсет и осем години?
— Бих отвърнала с друг въпрос — рече Стефани. — Защо военноморското разузнаване проявява интерес към толкова стара история?
— Тук сме на едно мнение — намеси се Даниълс. — Аз самият бих искал да имам отговора. Между другото успях да хвърля едно око на прословутия доклад. В него няма нищо. Алегзандър е бил съвестен офицер, който просто е изслужил своите двайсет години и е излязъл в пенсия.
— А вие защо сте замесен, господин президент?
— Замесен съм, защото Даян се появи в кабинета ми и каза, че трябва да се свържем с теб.
Дрън-дрън. Никой не можеше да каже на Дани Даниълс какво трябва да направи. След три мандата като губернатор и един като сенатор той бе спечелил и изборите за президент на Съединените щати. Два пъти. И съвсем не беше глупав въпреки някои мнения в тази посока.
— Извинете, сър, но моите впечатления от вас са малко по-други. Вие винаги правите онова, което решите сам.
— Такава ми е службата. Хубаво. Явно нямаш желание да отговориш на въпроса на Даян, затова аз ще ти задам един: случайно да знаеш къде се намира в момента Дейвис?
Дейвис размаха отчаяно ръце. Тя не биваше да издава присъствието му.
— Изгубил ли се е? — направи опит да спечели време Стефани.
— Не съм забравил как подреди онзи мръсник Брент Грийн, за да спасиш скривалището ми — засмя се Даниълс. — Знам, че си смела жена, Стефани. Но този път проблемът е сериозен. Едуин е решил да полудува. Някакъв личен въпрос. Вчера си взе два дни отпуск и изчезна. Според Даян е дошъл при теб.
— Аз дори не го харесвам — направи гримаса Стефани. — Заради него за малко не ме убиха във Венеция.
— Според дневника на охранителната фирма в момента той се намира във вашата сграда — обади се Маккой.
— Стефани — въздъхна Даниълс. — Когато бях хлапе, един от моите приятели разказа в час как двамата с баща му отишли на риба и почти веднага уловили трийсеткилограмов костур. Но учителката не беше толкова загубена и веднага отсече, че това е невъзможно. А после, за да накара моето приятелче да си извлече поука от лъжата, разказа друга случка. Някаква мечка изскочила от гората и я нападнала, но била прогонена от джафкането на малко кученце. „Вярваш ли на тази история?“ — попита тя. „Разбира се — отвърна приятелят ми. — Беше моето кученце.“
Стефани се усмихна.
— Едуин е моето кученце, Стефани — добави президентът. — Каквото и да направи, аз веднага научавам. В момента обаче е затънал до гуша. Ще можеш ли да ми помогнеш? Защо се интересуваш от този капитан Закари Алегзандър?
Достатъчно. Беше стигнала твърде далеч. Отначало, за да помогне на Малоун, а сега и на Дейвис.
— Защото Дейвис каза, че трябва — искрено отвърна тя.
Лицето на Дейвис помръкна.
— Дай му слушалката — кратко заповяда Даниълс.
Стефани се подчини.
Вперил поглед в лицето на Доротея Линдауер, Малоун чакаше отговор.
— Баща ми Диц Оберхойзер е бил на борда на „Блейзък“ — поясни тя.
Направи му впечатление, че жената продължава да използва фалшивото име на подводницата. Вероятно не знаеше много, но по-вероятно се опитваше да го заблуди. Но името му беше познато. Да, в доклада се споменаваше за оперативен специалист на име Диц Оберхойзер.
— Какво е правил там? — попита на глас той.
Красивите й черти омекнаха, но не и очите й, които продължаваха да го пронизват. Напомняше му за Касиопея Вит — една друга жена, която беше успяла да привлече вниманието му.
— Задачата на баща ми е била да търси началото на цивилизацията.
— Само толкова? Аз пък си мислех, че е била по-важна.
— Много добре разбирам, че иронията може да бъде защитно средство, хер Малоун. Но когато става въпрос за баща ми, не бих прибягвала до нея. Убедена съм, че и ти си на същото мнение.
Острите й думи нямаха особен ефект.
— Не отговори на въпроса ми. Какво е правел на борда?
На лицето й се появи едва забележима гневна руменина, която бързо се стопи.
— Говоря сериозно. Задачата му наистина е била да търси началото на цивилизацията. Това беше голямото предизвикателство на живота му.
— Не обичам да си играят с мен — изръмжа Малоун. — Заради теб днес убих човек.
— Грешката си е негова. Прояви прекалено усърдие и те подцени. Но поведението ти напълно потвърди всичко, което бях чувала за теб.
— Очевидно убийствата не те плашат, но с мен не е така.
— Доколкото съм осведомена, едва ли са нещо непознато за теб.
— От други приятели?
— О, да. Наистина добре информирани. — Ръката й махна към масата, върху чиято похабена повърхност той вече беше забелязал някакво очевидно старо издание. — Хвърли едно око. Нали си специалист по книгите?
Малоун пристъпи към масата и прибра пистолета в джоба на якето си. Ако тази жена искаше смъртта му, по всяка вероятност вече щеше да е мъртъв.
Размерите на книгата бяха около петнайсет на двайсет и пет сантиметра, с дебелина почти пет. Очите му по навик отчетоха характерните й особености. Корица от телешки бокс. Скромно, лишено от цветове оформление. Плосък гръб без никакви обозначения — доказателство за нейната дълга история, тъй като през средновековието книгите са били съхранявани не в отвесно, а в легнало положение. Оттам и чистият гръб.
Внимателно разтвори кориците и започна да прелиства сухите и втвърдени от старост страници, изработени от фин пергамент. Не след дълго забеляза наличието на някакви странни чертежи в полетата, придружени от ръкописен текст на непознат език.
— Какво е това?
— Нека ти разкажа за едно събитие. Случило се е на север оттук, в Аахен, през една неделна майска утрин хиляда години след раждането на Христос.
Ото III гледаше как последните препятствия пред имперските му амбиции бавно се стопяват. Стоеше в преддверието на дворцовия параклис — свещено място, издигнато преди двеста години от човека, в чиято гробница му предстоеше да влезе.
— Всичко е готово, Ваше Величество — обяви Фон Помело.
Графът имаше доста дразнещи обноски, но беше твърде важен, защото отговаряше за реда в двореца при отсъствието на императора. Което в случая с Ото беше едно почти постоянно състояние. Императорът не проявяваше интерес нито към германските гори, нито към горещото лято и тежката зима в Аахен, още по-малко пък към пълната липса на цивилизованост в тази част на империята. Винаги беше предпочитал топлината и културата на Рим.
Работниците изнасяха последните останки от натрошените плочи от пода.
Никой не знаеше къде точно трябва да се копае. Криптата била запечатана преди стотици години, без нищо да посочва точното място. Идеята била да скрият тялото на обитателя й от настъпващите орди на викингите. И се оказала удачна. През 881 г. норманите завладели параклиса, но не открили нищо. Преди пристигането на Ото, Фон Помело беше започнал да копае и работниците бяха стигнали до обещаващо място.
За късмет графът се бе оказал прав. Ото нямаше време за грешки. Годината беше наистина апокалиптична. Първа от новото хилядолетие, тя беше годината, в която мнозина вярващи очакваха появата на Христос и Деня на Страшния съд.
Двама епископи мълчаливо наблюдаваха усилията на копачите. Гробницата, в която щяха да влязат, не бе отваряна от 29 януари 814 г. — деня, в който беше починал августейшият, коронован от Бога император, владетел на Римската империя и по Божията воля крал на франките и ломбардите. Приживе той беше мъдрец и чудотворец, защитник на Йерусалим, ясновидец, рицар, върховен епископ. Един поет тържествено обяви, че никой смъртен не може да достигне апостолските висини на духа му. Светското му име беше Каролус. Отначало титлата „Магнус“ бе придадена към това име поради необичайно високата му фигура, но днес вече означаваше величие. Каролус Магнус. Шарлеман. Карл Велики. Хората го произнасяха тихо, с почтително сведени глави, както се произнася името на Бога.
Работниците се отдръпнаха от черната дупка в пода и Фон Лобело се наведе да провери какво са свършили. Преддверието се изпълни със странна миризма — сладникава, влажна и лепкава. Ото знаеше как миришат разваленото месо, вкиснатото мляко и човешките изпражнения. Но този полъх беше друг. Така можеше да мирише само древен въздух, съхранявал столетия наред неща, които никой смъртен няма право да види.
Един от работниците вкара запалена факла в дупката. Миг по-късно извика да донесат дървена стълба.
Днес беше Петдесетница и допреди малко параклисът беше изпълнен с богомолци. Ото току-що се беше върнал от гроба на своя стар приятел Адалберт, епископ на Прага, погребан в Гнесен — града, който той, в качеството си на император, беше въздигнал в ранг на архиепископия. А сега бе тук, за да зърне тленните останки на Карл Велики.
— Аз ще вляза пръв — обяви Ото.
Беше само на двайсет години, висок и строен. Син на немски крал и гъркиня, коронясан за римски император на тригодишна възраст, той беше управлявал под опеката на майка си в продължение на осем години, а други три — под тази на баба си. През последните шест управляваше самостоятелно. Главната цел на живота му беше да установи Renovatio Imperii, или християнска Римска империя, в която да живеят заедно тевтонци, латини и славяни. И която по примера на Карл Велики да бъде управлявана съвместно от императора и папата. Онова, което лежеше в дупката под краката му, може би щеше да помогне за сбъдването на тази мечта.
Сложи крак на стълбата и пое горящата факла от ръцете на Фон Помело. Пред очите му се плъзнаха десет напречни дъски, след което краката му стъпиха на пода. Въздухът беше застоял, като в пещера. Странната миризма стана по-силна, но Ото вече беше убеден, че това е миризмата на властта.
Под светлината на факлата се разкри мраморна гробница, чиито размери отговаряха на параклиса горе. Фон Помело и двамата епископи се спуснаха след него.
После го видя. Карл Велики го чакаше на мраморен трон под каменен балдахин. Трупът беше увит с пурпурни одежди. Лявата ръка, скрита в ръкавица, държеше скиптър. Кралят беше като жив, опрял рамене в облегалката на трона. Прикрепена към короната златна верига държеше главата му изправена. Лицето беше покрито с парче плат. Разложението беше видимо, но крайниците бяха по местата си. Липсваше само върхът на носа.
Ото почтително падна на колене, останалите побързаха да сторят същото. Владетелят беше като в транс. Не бе очаквал подобна гледка. С течение на годините беше чувал най-различни легенди, но бе предпочел да не им обръща внимание. Императорите се нуждаят от легенди.
— Чувал съм, че в короната е вплетена частица от Светия кръст — прошепна Фон Помело.
Ото също го беше чувал. Тронът бе поставен върху дебела мраморна плоча. Трите й видими страни бяха покрити със скулптурни фигури. Мъже, коне, колесница. Двуглава хрътка, пазител на ада. Жени с кошници цветя в ръцете. Римлянки. Подобно великолепие Ото беше виждал единствено в Италия. А присъствието си тук, в тази християнска гробница, възприемаше като знак, че имперските му мечти имат всички основания да се сбъднат.
Встрани от трона лежаха щит и меч, Той беше чувал за щита, благословен лично от папа Лъв в деня, в който Карл е бил провъзгласен за император преди двеста години. Върху него беше изрисуван кралският печат. Младежът беше виждал копия от него в императорската библиотека.
Ото бавно се изправи. Главната причина да е тук бяха скиптърът и короната. Беше очаквал да види най-вече голи кости. Но положението се оказа съвсем различно. Ото се взря в свитъка, който лежеше в скута на императора. Внимателно пристъпи напред. Очите му различиха фин пергамент. Писмото и рисунките по него бяха избледнели, но напълно четливи.
— Някой от вас знае ли латински?
Един от епископите кимна и Ото му направи знак да се приближи. Два от пръстите на облечената в ръкавица лява ръка сочеха един пасаж на най-горния лист.
Епископът се наведе да го разгледа и обяви:
— Това е Евангелието на Марк.
— Чети.
— „… Каква полза за човека, ако придобие цял свят, а повреди на душата си?“
Ото се втренчи в трупа. Папата го беше уверил, че символите на Каролус Магнус са отлични инструменти за възвръщане блясъка на Свещената Римска империя. Миналото придава най-голяма мистика на властта. А в момента пред очите му се разкриваше част от най-славното минало. Едва сега започна да разбира какво бе имал предвид Айнхард, описвайки императора като висок, атлетичен, с широки рамене, яки като стомана плещи, сини очи, кестенява коса, сурово изражение, неимоверно активен, непознаващ умората, енергичен и властен дори в съня си. Такъв бе човекът, който в момента седеше пред него — кротък и неподвижен, но въпреки това велик.
В съзнанието му се появи и втората причина да бъде тук. Очите му обходиха криптата. Преди да умре, баба му беше разказала нещо, което бе чула от Ото I, неговия дядо.
Нещо, което бе достояние само на императорите. И засягаше вещите, които Каролус Магнус бе пожелал да бъдат погребани с него. Най-известни сред тях бяха щитът, мечът и парченцето от Светия кръст. Но цитатът от Марк беше истинска изненада.
А после го видя. Онова, за което всъщност беше тук. Лежеше върху мраморна маса.
Пристъпи към нея, подаде факлата на Фон Помело и се взря в малката, покрита с прах книга. На корицата й беше изрисуван символът, който познаваше от разказа на баба си.
Внимателно я разтвори. Страниците бяха запълнени със символи и странни рисунки, под които имаше бележки, изписани на непознат език.
— Каква е тази книга, Ваше Величество? — попита Фон Ломело. — Що за език е това?
При нормални обстоятелства Ото не би допуснал подобно поведение. Императорите не обичат да им задават въпроси. Но радостта от откритието изпълни душата му с чувство на огромно облекчение. Папата беше на мнение, че короните и скиптрите са символ на върховната власт, но ако можеше да вярва на твърденията на баба си, тези странни рисунки и думи бяха най-могъщият източник на сила. По тази причина Ото отговори на графа с думите, които беше използвала баба му.
— Това е езикът на боговете.
Малоун изслуша историята, без да скрива скептицизма си.
— Според непотвърдени исторически сведения Ото изрязал ноктите на Карл Велики, махнал един зъб и заповядал да направят златна отливка на носа му. След което запечатал гробницата.
— От тона ти разбирам, че вярваш на тази легенда.
— Кой знае? Неслучайно онези времена са наречени „тъмните векове“.
На последната страница се виждаше символът, изографисан върху щита, открит в гробницата — една любопитна комбинация на буквите K, R, L и S, но и още няколко неща. Малоун се обърна към домакинята за обяснение.
— Това е пълният подпис на Карл Велики — отвърна тя. — Буквата А от Карл е открита в центъра на кръста. Другите, разположени отляво и отдясно, вероятно са били добавени от някой писар. Signum Caroli gloriosissimi regis. „Знакът на най-славния крал Карл“.
— Това ли е книгата от неговата гробница?
— Да.
Атланта
Стефани забеляза как Едуин Дейвис се сви на стола, обзет от неудобство.
— Говори, Едуин — прозвуча в мембраната гласът на Даниълс. — Какво става?
— Сложно е.
— Учил съм в колеж, служил съм в армията. Бил съм губернатор и сенатор. Мисля, че ще разбера.
— Искам да се справя сам.
— Ако зависеше от мен, Едуин, щях да ти кажа, разбира се, направи го. Ето, Даян се е изправила на нокти. Военноморското разузнаване задава въпроси, на които ние тук нямаме отговори. В повечето случаи оставям децата да се бият на пясъка, но сега, тъй като вече ме въвлякоха в тази история, искам да знам. Казвай за какво става въпрос.
От ограничените си контакти с помощник-съветника по националната сигурност Стефани беше останала с впечатлението, че този човек притежава огромно самообладание. От което в момента нямаше дори следа. Даян Маккой положително бе имала случаи да наблюдава притеснението му, но Стефани не изпита удоволствие от гледката.
— Операция „Висок скок“ — промърмори Дейвис. — Запознат ли сте с нея?
— Е, тук ме хвана — отвърна Даниълс. — Един на нула за теб.
Дейвис запази мълчание.
— Чакам — обади се президентът.
Годината на победата и възстановяването — 1946-а. Втората световна война била свършила, светът се променил завинаги. Доскорошните врагове сключвали приятелски пактове, приятелите ставали врагове. Превърнала се за една нощ в световна сила, Америка била натоварена с нови отговорности. В международната политика доминирала съветската агресия. Започнала Студената пойна. Балансът на силите бавно се променял. Военноморските сили на САЩ бавно се разпадали. В големите бази в Норфолк, Сан Диего, Пърл Харбър, Йокосука и Куонсет Пойнт царяло униние. Във вътрешните акватории и пристанищни докове били изтеглени множество бойни кораби, крайцери и самолетоносачи. Военноморският флот на САЩ се превръщал в сянка на отминалото си величие.
В разгара на тази криза началникът на оперативния щаб на флота внезапно подписал серия изненадващи заповеди за създаването на Антарктически научен проект, който трябвало да бъде реализиран през полярното лято от декември 1946 до март 1947 г. Получил кодовото име „Висок скок“, този проект включвал участието на дванайсет кораба и няколко хиляди матроси, които отплавали за Антарктика. Задачата им била да проведат учения при екстремни условия, тествайки както надеждността на техниката, така и морално-волевите качества на екипажите. А практическата цел била да утвърдят и разширят американския суверенитет върху голяма част от континентална Антарктида, да изградят и поддържат действащи бази в региона и да проучат възможностите за изграждане на военновъздушни бази върху леда. Главното внимание било насочено към възможността за създаване на подобни бази в Гренландия, чиито географски и климатични условия са най-близо до тези на Антарктида. Ударението било поставено върху проучванията, свързани с хидрографските, геологическите, метеорологическите и специфичните електромагнитни условия.
За командващи операцията били назначени вицеадмиралите Ричард X. Крузен и Ричард Бърд, прочутият изследовател, известен с прозвището „Адмирала на Антарктика“. Експедицията била разделена на три части. Група „Център“, състояща се от три транспортни кораба, една подводница, един ледоразбивач, флагманския кораб и един самолетоносач, командван лично от Бърд, имала за задача да изгради военноморската база „Малка Америка IV“ на покрития с ледове континентален шелф в Залива на китовете. От двете страни на района действали другите две формации. „Изток“, включваща кораб цистерна, разрушител и хидроплан, трябвало да се придвижи към нула градуса дължина, а „Запад“, с подобен състав, получила задачата да се насочи към Баленските острови, откъдето да потегли на запад, да обиколи Антарктида и да се присъедини към формация „Изток“. При успешно изпълнение на задачата леденият континент щял да бъде обиколен и изследван в рамките на няколко седмици, а експедицията щяла да получи повече информация и научни сведения за него, отколкото всички подобни експедиции през последните сто години, взети заедно.
През август 1946 г. на път поели четири хиляди и седемстотин офицери и матроси. По време на експедицията били картографирани общо около 8600 километра от крайбрежната ивица, като близо три хиляди от тях били напълно непознати. Били открити 22 неизвестни планински вериги, 26 острова, 9 залива, 20 ледника и 5 крайбрежни носа, направени били над 70 000 снимки от въздуха.
През цялото време техниката действала при екстремни условия. Четирима души загинали.
— Въпросната операция вдъхнала живот на целия флот — заключи Дейвис. — Успехът й бил безспорен.
— На кого му пука? — изръмжа в отговор Даниълс.
— А знаете ли, че през 1948-а ние отново сме се върнали в Антарктида? — отвърна с въпрос Дейвис. — Операция „Вятърна мелница“. Споменатите седемдесет хиляди снимки от въздуха по време на „Висок скок“ се оказали безполезни, защото никой не се сетил за поставянето на наземни жалони, които биха позволили някаква интерпретация на заснетото. На практика фотографиите не били нищо повече от бели полета. Една от целите на „Вятърна мелница“ била да се поставят такива жалони.
— Какъв е смисълът, Едуин? — обади се Даян Маккой. — Каква връзка има с нас?
— Похарчили сме милиони долари, за да изпратим хора и кораби, които да картографират района, но забравят да поставят жалони по вечните ледове. Нима довършването на започнатото е лишено от смисъл?
— Намекваш, че операция „Вятърна мелница“ е имала и други цели? — попита Даниълс.
— И двете експедиции са имали други цели. В тях са участвали малки специализирани отряди, състоящи се от по шест души. Съответно подготвени и инструктирани. Те няколкократно са слизали на брега. Благодарение на тяхната дейност, корабът на Закари Алегзандър е изпратен на мисия в Антарктика през 1971-ва.
— В личното му досие няма нищо, свързано с тази мисия — каза Даниълс. — Там фигурира единствено заповедта за назначението му като командир на „Холдън“ за срок от две години.
— Алегзандър е отплавал за Антарктика със задачата да търси изчезнала подводница.
Отсреща се възцари тишина.
— Същата, която е изчезнала преди трийсет и осем години? — попита най-накрая Даниълс. — И докладът от разследването, който Стефани е изтеглила току-що?
— Да, сър. В края на шейсетте години ние сме построили две свръхсекретни подводници. НР-1 и НР-1А. Първата е на вода и до днес, но НР-1А изчезнала през 1971-ва някъде в Антарктика. Никой не знае за този провал, защото мисията й била строго секретна и нещата били потулени. Само „Холдън“ отишъл да я търси. Господин президент, капитан на НР-1А е бил офицер на име Форест Малоун.
— Бащата на Котън?
— А какво предизвика твоя интерес? — намеси се рязко Даян.
— Един от членовете на екипажа се казва Уилям Дейвис. Моят по-голям брат. Заклех се, че ако някога получа възможност да разбера какво се е случило с него, непременно ще го направя. — Дейвис замълча за момент и тихо добави: — А в момента имам тази възможност.
— Какво предизвиква интереса на флотското разузнаване? — попита Даян.
— Не е ли очевидно? Потъването на подводница е прикрито с дезинформация. Просто са я изоставили на произвола на съдбата, ако не броим мисията на „Холдън“. Представяш ли си какво ще стане, ако тези факти се появят в предаване като „60 минути“? Ще станем за смях пред цялата страна. И за срам.
— Ясно, Едуин — рече с лека въздишка Даниълс. — Добре си навързал нещата. Два на нула за теб. Продължавай в същия дух, но се пази. След два дни да си тук.
— Благодаря ви, сър. Оценявам отношението ви.
— Един съвет — небрежно подхвърли президентът. — Вярно е, че рано пиле рано пее, но не забравяй, че втората мишка получава сиренцето.
Линията прекъсна.
— Даян трябва да е бясна — подхвърли Стефани. — Няма как да не е, защото остава извън играта.
— Хич не си падам по амбициозните чиновници — промърмори Дейвис.
— Мнозина са убедени, че ти си именно такъв.
— Но грешат.
— По всичко личи, че правиш самостоятелно разследване. Лично аз имам впечатлението, че адмирал Рамзи е готов да направи всичко, за да потули случая. Да спаси авторитета на службата и всички останали глупости. Той е най-подходящият пример, ако говорим за амбициозни чиновници.
— За Даян си права — промърмори Дейвис и се изправи. — Няма да изтече много време, преди да се включи в играта, а разузнаването ще я последва. — Ръката му махна към разпечатките, които бяха свалили. — Затова се налага да отскочим до Джаксънвил, Флорида.
Според документите, които току-що беше прочела Стефани, капитан Закари Алегзандър живееше именно в Джаксънвил.
— Но защо и аз? — пожела да узнае тя.
— Защото каза „не“.
— Самотният Рамбо, а? — усмихна се тя.
— Имам нужда от помощта ти, Стефани. Нали знаеш за услугите? Сега ще ти бъда задължен.
— Окей, това ми е достатъчно — изправи се тя.
Причината за бързото й съгласие беше друга. И нейният сънародник го знаеше. В заключенията на доклада, който беше прочела по негово настояване, не се споменаваше за член на екипажа на НР-1А на име Уилям Дейвис.
Манастирът „Етал“
Малоун гледаше с нескрито възхищение книгата, която лежеше на масата.
— Идва направо от гробницата на Карл Велики, а? — промърмори той. — Написана преди хиляда и двеста години? Изглежда много добре за възрастта си.
— Много сложна и объркана история, хер Малоун. Която продължава цели дванайсет века.
Тази жена очевидно не обичаше да й задават въпроси.
— Все пак опитай — рече той.
Пръстът й се насочи към книгата.
— Познаваш ли този език?
Той се наведе над една от страниците, запълнена със странен текст. В полетата имаше рисунки на голи жени, излегнали се във вани с особена конструкция. Най-вече по отношение на водопровода, който изглеждаше по-близо до анатомията, отколкото до хидравликата.
Голяма част от страниците бяха запълнени с някакви странни астрономически обекти, сякаш видени през телескоп. Растителност с развита мрежа от корени, странен календар със зодиакални символи, около които имаше голи човешки фигурки, надничащи от някакви кофи за смет. Илюстрациите бяха толкова много, че непознатият текст приличаше по-скоро на обяснения под снимки.
— Ото III правилно е отбелязал, че това е езикът на небесата — каза жената.
— За пръв път чувам, че небесата се нуждаят от език.
— По времето на Карл Велики е имало доста по-различни представи за небесата — усмихна се тя.
Малоун плъзна пръст по символа, изрисуван на корицата.
— Какво е това?
— Нямам представа.
Той бързо осъзна какво липсва в книгата — кръв, чудовища, митични зверове. Никакви конфликти и деструктивни намеци, никакви религиозни символи и капани на индивидуалната власт. Нищо, което да сочи някакъв познат начин на живот — сечива, обзавеждане, средства за транспорт. От страниците на книгата лъхаше нещо извънземно, нещо извън времето и пространството.
— Искам да те заведа на едно друго място — обади се жената.
Той се поколеба.
— Хайде — настоя тя. — Нали си свикнал на всякакви ситуации.
— Аз продавам книги.
Ръката й махна към отворената врата в далечния край на помещението.
— В такъв случай вземи книгата и ме последвай.
Но Малоун не беше в настроение да отстъпва.
— Какво ще кажеш, ако ти вземеш книгата, а аз си остана с пистолета? — подхвърли той и пръстите му здраво стиснаха оръжието.
— Добре — кимна тя. — След като ще се почувстваш по-добре…
Жената вдигна книгата и тръгна към вратата. Малоун я последва.
Озоваха се пред каменно стълбище, което се извиваше надолу и свършваше пред друга слабо осветена врата. Поеха по него. Попаднаха в тесен коридор с дължина почти двайсет метра. От двете му страни имаше симетрично подредени дървени врати. В дъното също имаше врата.
— Крипта ли е?
— Не — поклати глава тя. — Монасите погребват мъртвите си горе, в манастира. Това са останки от средновековна обител, която днес се използва за склад. Дядо ми е прекарвал много време тук, особено по време на Втората световна война.
— Скривалище?
— В известен смисъл — кимна тя и пое напред по коридора, осветен от няколко голи крушки.
Помещението се оказа нещо като музей, запълнен от странни каменни предмети и няколко пана с фина дърворезба. Четирийсет, може би петдесет експоната, всеки под собствен кръг от ярка светлина. В дъното бяха подредени няколко маси, също осветени отгоре. До стената имаше двойка дървени шкафове, боядисани в типичните баварски цветове.
Жената посочи резбованите пана, под които бяха подредени най-различни дреболии, изработени от дърво: кръстове и полумесеци, звезди и сърца, звезди и корони.
— Събирани са от фронтоните на селските къщи в Холандия. Някои хора ги наричат фолклорно изкуство. Но за дядо ми бяха нещо повече, което е изгубило значението си с времето. Затова ги събираше.
— След поражението на Вермахта?
В очите й проблесна раздразнение.
— Дядо ми беше учен, а не нацист.
— Доста изтъркана версия, не мислиш ли?
Тя умишлено пренебрегна заядливостта му.
— Какво знаеш за арийците?
— Достатъчно, за да си давам сметка, че тази идея не е рожба на нацистите.
— Още един пример за фотографската ти памет?
— Ти си истински извор на информация за мен.
— Която положително ще събереш и за мен, ако решиш, че си заслужава.
Това си беше чистата истина.
— Концепцията за арийската раса възниква през осемнайсети век — продължи тя. — Тази раса се състои от високи, стройни и мускулести индивиди със златиста коса и сини очи. По онова време се обръща внимание и на приликата между древните езици. Идеята, обърни внимание, е на британски юрист във Върховния съд на Индия. Той изучавал санскритски и пръв забелязал близостта на този език със старогръцкия и латинския. В един момент започнал експерименти с думата „ариа“, означаваща „благородство“. С нейна помощ изучавал различните индийски диалекти. Повечето учени след него забелязали близостта на санскритския с други езици и започнали да използват думата за описание на тази езикова група.
— Ти лингвист ли си?
— Едва ли, но дядо ми е бил истински познавач. — Тя посочи към един от каменните блокове. Скулптура, изобразяваща човешка фигура на ски. — Тази е от Норвегия, на възраст четири хиляди години. Другите екземпляри са събирани в Швеция. В тях са издълбани кръгове, дискове и колела. Според дядо ми именно това е езикът на арийците.
— Глупости!
— Така е. Но нещата не спират дотук.
Разказът й продължи с историята на един народ от блестящи воини, обитавал преди много години някаква дълбока и спокойна долина в Хималаите. Драматично събитие, което така и не оставило следи, принудило тези хора да напуснат домовете си и да се превърнат в професионални бойци. Част от тях тръгнали на юг и покорили Индия. Други се насочили на запад и стигнали чак до студените и дъждовни гори на Северна Европа. По пътя те нагодили езика си към местните наречия и именно това обяснява откритата по-късно близост. Тези хималайски нашественици нямали име. Такова получили чак през 1808 година от един немски литературен критик, който ги нарекъл арийци. По-късно друг немски писател, който не притежавал качествата на историк и лингвист, свързал арийците с нордическите племена, като ги обявил за едно цяло. Написал серия от книги на тази тема, които се превърнали в бестселъри на двайсетте години.
— Пълно безумие — заключи с въздишка дамата. — Без факти, на които да се опира. На практика арийците са митичен народ с измислена история и взето назаем име. Но през 30-те години на миналия век националсоциалистите били привлечени от романтиката, която излъчва тази сага. Думата „ариец“ все по-често се повтаряла в пряка връзка с историята на нордическите племена и на самите германци. Така е и до днес. Представата за завоевателя с руса коса и сини очи все още докосва душите на германците и подхранва тяхната суета. Така онова, което започва като безобидно лингвистично проучване, се превръща в смъртоносно расистко оръжие, взема милиони жертви и мотивира хората да вършат неща, които при други обстоятелства никога не биха извършили.
— Стари истории — сви рамене Малоун.
— Нека ти покажа нещо, което не е такова — предложи тя и започна да си пробива път сред изложените експонати.
Не след дълго спряха пред пиедестал, на който се крепяха четири напукани каменни плочи. Върху тях личаха дълбоко издълбани знаци. Малоун се наведе и огледа буквите.
— Прилича ми на онзи текст — отбеляза той. — Буквите са същите.
— Абсолютно — кимна тя.
— Още скандинавски заклинания? — изправи се той.
— Тези плочи идват от Антарктида.
Книгата. Камъните. Непознатият език. Баща му. Нейният баща. НР-1А. Антарктида.
— Какво искаш от мен?
— Плочите са открити от дядо ми, който ги докарал тук. Баща ми посвети живота си на дешифрирането им, както и на нея. — Ръката й леко повдигна книгата. — И двамата бяха безнадеждни мечтатели. Аз искам да разбера за какво са жертвали живота си, а ти със сигурност искаш да знаеш защо е загинал баща ти. Но за тази цел трябва да разкрием загадката на онова, което дядо ми наричаше „наследството на Карл Велики“.
— Откъде знаеш, че има връзка с онази подводница? — попита той.
— Татко е попаднал там случайно. Бил е участник в събитията. Фактически именно той е предизвикал тези събития. Десетки години се опитвам да получа класифицирания доклад за „Блейзък“ но без успех. А ти разполагаш с него.
— Все още не си ми обяснила откъде знаеш всичко.
— Имам контакти с флота. От тях разбрах, че твоята бивша началничка Стефани Нел се е сдобила с доклада и ти го е изпратила.
— Това не обяснява откъде си получила информация, че ще бъда в планината именно днес.
— Засега предпочитам да не отговарям на този въпрос.
— Ти ли изпрати двамата, които ме нападнаха в кабината?
Тя кимна.
Малоун изобщо не хареса отношението й, но същевременно беше силно заинтригуван. Намираше се в подземията на древен манастир в Бавария, заобиколен от древни камъни със странни надписи. Пред очите му лежеше книга, която вероятно е била притежание на Карл Велики. И която не можеше да прочете. Ако тази Доротея Линдауер казваше истината, връзката със смъртта на баща му ставаше съвсем вероятна. Но съвместните действия с тази жена бяха лудост. Не се нуждаеше от нея.
— Ще се въздържа, ако нямаш нищо против — промърмори той и тръгна към изхода.
— Съгласна съм — подхвърли след него тя. — Ние с теб никога не бихме могли да работим заедно.
Той се обърна и сбърчи вежди.
— Стой далеч от мен!
— Лека вечер, хер Малоун.
Фюсен, Германия
20:30 ч.
Изправен под един бук с отрупани от снега клони, Уилкърсън наблюдаваше книжарницата в пасажа с живописни магазинчета, който се намираше на две крачки от коледния базар. Пешеходната зона беше пълна с хора, а ярката светлина на прожекторите създаваше илюзията за топлина в мразовитата нощ. Сухият въздух беше пропит от аромата на канела, ръжени хлебчета и захаросани бадеми, сред който се промъкваше апетитната миризма на шницели и кренвирши, цвъртягци на скарите с дървени въглища. В църквата някой свиреше Бах.
Слабите лампички на витрината свидетелстваха, че книжарницата е отворена и собственикът очаква клиенти. Животът на Уилкърсън беше на път да се промени. Прекият му началник, адмирал Лангфорд Рамзи, беше обещал, че ще получи златна звезда на пагона веднага след завръщането му от Европа.
Но той изпитваше известни съмнения относно Рамзи. Проблемът беше в цвета на кожата му. На черните не можеше да се вярва. Все още помнеше детството си в малкото градче в Южен Тенеси, където хора като баща му си вадеха хляба във фабриката за килими. Бели и чернокожи бяха живели десетки години в затворени общности, но промените в законодателството и политиката започваха да ги обединяват. Една лятна вечер той си играеше в стаята, а в малката кухня се бяха събрали съседите и оживено обсъждаха бъдещето си. Деветгодишното момче не можеше да разбере от какво са разстроени те и на другия ден попита баща си.
— Искат да съсипят квартала ни, синко. Негрите нямат работа тук.
Малкият събра кураж и попита:
— Но нали ние сме ги довели от Африка?
— И какво от това? — отвърна баща му. — Нима са наша собственост? Те сами си го причиняват, синко. Никой от тях не може да се задържи на работа във фабриката. Искат само да получават от белите. От такива като мен и всички останали в квартала. Цял живот блъскаме, а те идват на готово и унищожават всичко.
Той си спомни дискусиите от предната вечер.
— Значи ти и другите съседи ще купите онази къща в съседство и ще я разрушите, за да не ги допуснете тук?
— Изглежда ми единственото разумно решение.
— Ще купите и другите къщи, за да ги разрушите?
— Да, след като се налага.
Баща му се оказа прав. На тези хора не можеше да се има доверие. Особено на един от тях, който се беше издигнал до поста адмирал във флота и оглавяваше военноморското разузнаване. Но нима имаше избор? Пътят му към адмиралските пагони минаваше пряко през Лангфорд Рамзи.
Уилкърсън погледна часовника си.
На улицата се появи една тойота и спря пред два магазина по-долу от книжарницата. Страничното стъкло се плъзна и шофьорът махна с ръка. Уилкърсън сложи кожените ръкавици и се насочи към входа на книжарницата. Почука леко и собственикът му отвори.
— Добър вечер, Мартин.
Поздравът му беше предназначен за нисък мъж с наднормено тегло и гъсти черни мустаци.
— Радвам се да те видя — отвърна на немски мъжът.
Беше облечен както при първата им среща, с папийонка и тиранти.
Книжарницата представляваше еклектична комбинация между старо и ново, с видимо ударение върху окултното. А собственикът имаше репутацията на дискретен посредник.
— Надявам се, че си имал добър ден за бизнес.
— Слаба работа. Почти нямаше клиенти. Но при този сняг и изкушенията на коледния базар малцина мислят за книги.
Мартин затвори вратата и сложи резето.
— Дано ти донеса късмет. Май е време да приключваме.
През последните три месеца този немец беше действал като посредник, доставяйки от различни източници широка гама от редки книги и документи. Всички на една и съща тема, с надеждата това да остане незабелязано.
Уилкърсън го последва зад завесата, която отделяше предната от задната част на книжарницата. От първата си визита знаеше, че в началото на XX век в тази сграда се бе помещавала банка. От нея беше останал голям трезор с метална врата, снабдена с цифрова ключалка. Немецът нагласи шифъра, тежките панти изскърцаха. Вътрешността се освети от гола крушка.
— Цял ден се блъскам с тези неща — промърмори Мартин.
Уилкърсън пристъпи към купчината кашони и вдигна капака на един от тях. Вътре имаше броеве на „Германиен“ — месечно археологическо и антроположко списание, издавано от нацистите през 30-те години на миналия век. В друг кашон бяха събрани книги с луксозни кожени корици, озаглавени Изследователско-образователно дружество „Аненербе“. Еволюция, същност, действие.
— Това издание е било подарък от Хайнрих Химлер за петдесетия рожден ден на Хитлер — поясни Мартин. — Истинско чудо, че успях да се сдобия с него, при това на съвсем разумна цена.
В останалите кашони имаше още списания, писма, договори и други документи, всичките от периода около Втората световна война.
— Имах късмет, че издирих продавачи с финансови проблеми. В днешно време все по-трудно се намират такива хора. А сега да поговорим за плащането.
Уилкърсън бръкна във вътрешния джоб на сакото си и му подаде един плик.
— Десет хиляди евро, както се договорихме.
Немецът доволно плъзна палец по банкнотите. Напуснаха трезора и се върнаха в магазина. На крачка от завесата Мартин внезапно се завъртя и насочи пистолет в гърдите на Уилкърсън.
— Аз не съм аматьор — изръмжа той. — Но онзи, за когото работиш, явно ме взема за такъв.
Уилкърсън направи безуспешен опит да преодолее изненадата.
— Онези хора навън. Защо са тук?
— За да ми помогнат.
— Аз изпълних условията ти. Купих какво искаше.
— Значи нямаш основания за безпокойство. Тук съм единствено заради кашоните.
— Парите? — попита Мартин и размаха плика пред очите му.
— Едва ли — сви рамене Уилкърсън.
— Предай на хората, които финансират тази сделка, да ме оставят на мира!
— Откъде знаеш, че не я финансирам аз?
Очите на Мартин изпитателно пробягаха по лицето му.
— Някой те използва — констатира той. — Или още по-лошо, ти самият си се предложил. Имаш късмет, че не те гръмнах.
— А защо не го направи?
— Да не си хабя куршумите. Ти не представляваш заплаха за мен. Но пак повтарям, кажи на работодателя си да ме остави на мира. А сега си взимай кашоните и изчезвай.
— Ще ми трябва помощ.
— Не — тръсна глава Мартин. — Онези двамата си остават в колата. Сам ще ги изнесеш. И внимавай, защото ще те гръмна при първото подозрително движение.
Манастирът „Етал“
Доротея Линдауер се беше втренчила в сиво-синкавите камъни, които дядо й беше докарал от Антарктида. Отдавна не беше идвала тук, защото те не я интересуваха. Но сега, докато пръстите й се плъзгаха по вдлъбнатините на странните букви, вече не беше толкова сигурна. Глупаци. И двамата бяха глупаци. Особено дядо й.
Херман Оберхойзер беше роден в аристократично семейство на консервативни политици с твърди убеждения. Включил се в началото на 30-те години в антиполското движение с основната цел да събира средства за война с омразната Ваймарска република. Когато Хитлер дойде на власт, той постави рекламната си фирма в услуга на националсоциалистите, предлагайки почти безплатно печатно пространство за популяризиране на техните идеи. Така помогна на „кафявите ризи“ да се превърнат от терористи в лидери. По-късно постави основите на вестникарската си империя и стана председател на Германската национална народна партия, която по-късно се обедини с нацистите. Междувременно отгледа тримата си синове. Двама от тях така и не дочакаха края на войната. Единият загина в Русия, а другият — във Франция. Бащата на Доротея оцеля по единствената причина, че бе твърде млад, за да го вземат в армията. След края на войната дядо й стана част от хилядите разочаровани германци, спомогнали за възхода на Хитлер и оцелели, за да понесат срама от неговите престъпления. Той загуби вестниците си, но има късмета да запази фабриките за производство на хартия и петролната рафинерия, които бяха нужни на съюзниците. Благодарение на тях греховете му не бяха простени, но потънаха в удобна забрава.
Освен това дядо й изпитваше ирационална гордост от тевтонския си произход. Заслепен от немския национализъм, той бе убеден, че западната цивилизация е на ръба на разрухата и единствената й надежда е възкресяването на отдавна загубените истини. В края на 30-те той забеляза странните символи по холандските къщи и постепенно започна да вярва, че те, както и скалното изкуство, открито в Швеция и Норвегия, са някакви арийски йероглифи. По същия начин възприе и надписите върху камъните, пренесени от Антарктида. Според него тези йероглифи бяха основата на писмеността. Езикът на небето.
Пълни глупости, но нацистите харесваха тези романтични внушения. През 1931 г. в специалните части СС се записаха над десет хиляди доброволци, които впоследствие Химлер ловко превърна в расистки елит от млади арийци. Специален щаб за расова чистота определяше дали желаещите да се включат в СС са генетично годни за членство. През 1935 г. Химлер направи следващата стъпка и създаде мозъчен тръст, който имаше задачата да съживи и реконструира златното арийско минало.
Мисията му бе двустранна.
Да открие доказателства за присъствието на немска кръв още в каменната ера и да ги предостави на германската общественост. За достоверността и важността на тази задача се грижеше една специална организация с дългото име „Немското духовно наследство — Дружество за изследване историята на идеите от древността насам“. Или съкратено, „Аненербе“. Наследството на предците. В нея работеха сто трийсет и седем учени, осемдесет и двама кинорежисьори, фотографи, художници, скулптори, библиотекари, технически персонал, счетоводители и секретарки. Начело с Херман Оберхойзер.
Докато дядото на Доротея гонеше безумните си химери, милиони немци намериха смъртта си по фронтовете. В даден момент Хитлер го уволни, унижавайки публично цялата фамилия Оберхойзер. Тогава Херман се оттегли зад сигурните стени на манастира, където направи опит да се възстанови.
Не му бе писано. Доротея помнеше последния му час.
— Папа — коленичи до леглото тя и стисна съсухрената му ръка.
Старецът отвори очи. Отдавна не помнеше никого.
— Човек не бива да се отказва — прошепна тя.
— Остави ме да сляза на брега.
Думите долетяха по-тихи от шепот и тя се напрегна до крайност, за да ги долови.
— Каква каза, папа?
Очите му се извърнаха към нея, влажни и обезпокояващо мътни. Главата му бавно се размърда.
— Искаш да умреш, така ли?
— Трябва да сляза на брега. Кажи на капитана.
— Какво искаш да кажеш?
Той отново поклати глава.
— Техния свят го няма. Аз трябва да сляза на брега.
Тя понечи да каже нещо, да го ободри. Но ръката падна върху завивката, гърдите му потрепнаха. После устните му тихо промълвиха:
— Хайл… Хитлер.
И до ден-днешен я побиваха тръпки, когато си спомнеше тези думи. Защо беше изрекъл с последния си дъх думите, възхваляващи злото? Защо бе демонстрирал личната си принадлежност към него? Никога нямаше да получи отговор.
Вратата се отвори и в подземието се появи жената от кабината. Доротея мълчаливо я гледаше как се придвижва между експонатите. Какво стана, как се стигна дотук? Дядо й беше умрял като заклет нацист, а баща й — като безумен мечтател.
А тя беше на прага да повтори лудостта им.
— Малоун си тръгна — рече жената. — Видях го да потегля с колата си. Искам си парите.
— Какво стана в планината? — попита Доротея. — Партньорът ти не трябваше да бъде убит.
— Нещата излязоха извън контрол.
— Ти привлече много внимание към нещо, което трябваше да остане незабелязано.
— Но се получи, нали? Малоун дойде и ти успя да разговаряш с него.
— Поведението ти беше твърде рисковано.
— Изпълних онова, което пожела, и искам да ми бъде платено. Плюс дела на Ерик. Със сигурност си го е заслужил.
— Смъртта му нищо ли не означава за теб?
— Той реагира прекалено емоционално и си плати.
Доротея беше отказала цигарите преди десет години, но напоследък отново припалваше. Никотинът се отразяваше добре на вечно опънатите й нерви. Пристъпи към един от боядисаните шкафове, извади пакет цигари и го поднесе на гостенката. От първата им среща знаеше, че е пушачка. Избра една цигара и за себе, намери кибрит и двете запалиха.
— Парите ми, моля — рече жената след две дълбоки дръпвания.
— Разбира се.
Клепачите реагираха първи. Интелигентността в очите отстъпи място на страха, болката, а накрая и на отчаянието. Лицевите мускули се сковаха в агонизираща гримаса. Устните се разтвориха, пръстите изпуснаха цигарата и се вкопчиха в гърлото. Езикът изскочи навън. Жената се задави в напразен опит да си поеме въздух. Устата й гореше. Един последен дъх, последван от задавена кашлица и опит да каже нещо. После главата й клюмна и тялото й рухна на пода. Разнесе се миризма на горчиви бадеми. Цианкалий. Ловко смесен с тютюна.
Мъртвата жена в краката й беше работила за непознати хора. Интересно. Никога не попита нищо. Но Доротея не допусна тази грешка. Провери внимателно всичките си партньори. Тази тук беше най-лесна, защото се интересуваше само от парите. Трябваше да бъде отстранена, за да не проговори. А Котън Малоун? При него беше друго. Нещо й подсказваше, че нещата между тях все още не бяха приключили.
Вашингтон
15:20 ч.
Рамзи се завърна в сградата на Националния център по мореплаване, където се помещаваше и разузнавателната служба на ВМС. В офиса го чакаше началникът на кабинета му, един амбициозен капитан на име Хоуви.
— Какво е станало в Германия? — веднага попита адмиралът.
— Папката с материалите за НР-1А е била предадена на Малоун според плана, на връх Цугшпице. След което се е отприщил адът. В кабината на лифта, докато се спускал обратно.
Рамзи изслуша сбития разказа на подчинения си и рязко попита:
— Къде е Малоун?
— Проследяващото устройство в колата е засякло точните му координати. Отначало се е прибрал в хотела, а след това е отишъл в някакъв манастир на име „Етал“, на около петнайсет километра от Гармиш. Според последната информация е отпътувал обратно към хотела си.
Предвидливо бяха оборудвали наетата от Малоун кола с джипиес. Рамзи се настани зад бюрото си.
— А Уилкърсън?
— Тоя мръсник се прави на много умен — сбърчи вежди Хоуви. — Проследил от разстояние Малоун, изчакал за известно време в Гармиш, а след това се насочил към Фюсен, където се срещнал с някакъв книжар. Отпред го чакали двама помощници с кола. Тръгнали си с няколко кашона.
— Уилкърсън май те дразни, а? — подхвърли Рамзи.
— Създава повече неприятности от ползата, която ни носи. Трябва да го разкараме.
И друг път беше забелязвал тази неприязън.
— Къде са ви се кръстосвали пътищата?
— В щабквартирата на НАТО. Заради него почти се разминах с капитанското звание. За късмет началникът ми също не понасяше копелето, готово да целуне всеки задник, който се изпречи на пътя му.
Рамзи нямаше време за служебни дрязги.
— Знаем ли какво прави в момента Уилкърсън?
— Вероятно преценява кой може да му свърши по-добра работа — ние или те.
В момента, в който бе разбрал, че Стефани Нел се е сдобила с доклада за подводницата и го е предоставила на Малоун, адмиралът бе изпратил на Цугшпице свои агенти на свободна практика. Естествено, без да информира Уилкърсън. Шефът на берлинското бюро беше сигурен, че е единственият оперативен агент на място, получил задачата да следи отдалеч Малоун и да докладва.
— Той обади ли се?
— Не — поклати глава Хоуви.
Телефонът иззвъня. Секретарката съобщи, че го търсят от Белия дом. Той освободи Хоуви и вдигна слушалката.
— Имаме проблем — каза Даян Маккой.
— Ние ли? — пожела да уточни Рамзи.
— Едуин Дейвис е хукнал по следата.
— И президентът не може да го спре?
— Вероятно защото няма желание.
— Така ли усещаш нещата?
— Успях да накарам Даниълс да говори с него, но той просто изслуша някакви глупости за Антарктида, каза му „приятен ден“ и затвори.
Рамзи поиска повече подробности, после попита:
— Не се ли учуди, че се интересуваме от Закари Алегзандър?
— Явно не.
— Значи трябва да усилим натиска.
Именно това беше причината да изпрати Чарли Смит.
— Дейвис е привлякъл на своя страна и Стефани Нел.
— Тя е лека категория.
Специален отдел „Магелан“ обичаше да се представя като основен играч на арената на международния шпионаж. Как ли пък не! Дванайсет смотани адвокати? Хайде де! Никой от тях не заслужаваше внимание. Котън Малоун? Е, той бе малко по-различен, но вече се беше оттеглил. Мислеше единствено за баща си. В момента най-вероятно бе бесен, а гневът пречи на здравия разум.
— Нел няма да бъде фактор.
— Дейвис е заминал направо за Атланта. А той не е импулсивен човек.
Вярно беше.
— Обаче не познава нито правилата на играта, нито залозите — изтъкна Рамзи.
— Даваш ли си сметка, че най-вероятно е тръгнал към Закари?
— Нещо друго?
— Гледай да не прецакаш нещата.
Макар и съветник по националната сигурност, тази жена не можеше да заповядва на човек като Рамзи.
— Ще се постарая — сухо отвърна той.
Работата е сериозна, помисли си с въздишка адмиралът. Колко балона могат да бъдат задържани едновременно под водата? Погледна часовника си. Поне един от тези балони всеки миг щеше да изскочи на повърхността.
Очите му се спряха на вчерашния брой на „Ню Йорк Таймс“, в който бе поместен материал за адмирал Дейвид Силвиан, заместник-председател на Съвета на началник-щабовете. Петдесет и девет годишен, трийсет и седем години служба във флота. В момента хоспитализиран след катастрофа с мотоциклет преди една седмица, станала на някакъв заледен участък от пътя във Вирджиния. Стабилно, но все още сериозно състояние. Белият дом му пожелал скорошно възстановяване. Силвиан беше шампион по съкращаване на разходите и коренно бе променил бюджета на Пентагона. Подводничар. Харесван и уважаван. И сериозно препятствие.
Рамзи не знаеше кога ще настъпи неговият час, но беше готов за него. През изминалата седмица всичко си бе дошло на мястото. Чарли Смит щеше да си свърши работата. Бе време да насочи вниманието си към Европа. Вдигна слушалката и набра един номер. Отсреща вдигнаха на четвъртото позвъняване.
— Как е времето там? — попита адмиралът.
— Облачно, студено и гадно.
Това беше верният отговор. Разговаряше с правилния човек.
— Коледните подаръци, които поръчах. Искам да бъдат внимателно опаковани и изпратени.
— Бърза или обикновена поща?
— Бърза. Празниците наближават.
— Можем да се справим в рамките на един час.
— Чудесно.
Линията прекъсна. Стърлинг Уилкърсън и Котън Малоун бяха обречени.