Наследството на Карл Велики

16

Уайт Оук, Вирджиния

17:15 ч.

Чарли Смит сведе очи към флуоресциращите стрелки на колекционерския си часовник от серията „Индиана Джоунс“, след което погледна през предното стъкло на паркирания хюндай. С нетърпение очакваше пролетта и хубавото време. Изпитваше органична непоносимост към зимата. Тя се появи още в младежките му години, но се задълбочи, след като се прехвърли в Европа. В „Инсайд Едишън“ прочете материал, който описваше това психологическо състояние. Дълги нощи, малко слънце, минусови температури. Адски депресиращо.

Ярко осветеният вход на болницата се намираше на трийсетина метра от колата. Бетонен триетажен куб със сива мазилка. На седалката до него лежеше папката, готова за бърза справка. Но той отново насочи вниманието си към айфона, по който течеше поредният епизод от „Стар Трек“, свален току-що. Балансиращи на скалист астероид, Кърк и някакво гущероподобно извънземно водеха битка на живот и смърт. Чарли беше гледал по няколко пъти всичките седемдесет и девет епизода на филма и знаеше диалозите наизуст. Между другото тази мацка Ухура наистина бе страхотна. В момента, в който гущерът притисна Кърк, от болницата излязоха двама души и с бърза крачка се насочиха към паркирания наблизо бежов форд хибрид. Чарли погледна регистрационния му номер и го свери с данните в папката. Колата беше собственост на дъщерята и съпруга й.

От входа се появи още един човек — прехвърлил трийсет, с червеникава коса, и се насочи към сребрист джип тойота. Номерът показа, че това е синът. Последва го по-възрастна жена. Съпругата. Лицето й отговаряше на черно-бялата снимка в папката. Колко е хубаво да си подготвен. Кърк бягаше от гущера като дявол, но Смит знаеше, че няма да стигне далеч. Предстоеше истинското шоу. Също като тук.

В момента стая 245 би трябвало да е празна. Той знаеше, че двете операционни на болницата работеха двайсет и четири часа в денонощието, а спешното отделение приемаше линейките на най-малко четири общини едновременно. Високата активност щеше да позволи на преоблечения като санитар Смит безпрепятствено да проникне в сградата.

Той излезе от колата и спокойно се насочи към главния вход. На рецепцията нямаше никой. Служителят си беше тръгнал в пет следобед и щеше да се появи чак в седем на следващата сутрин. Неколцина посетители се насочваха към паркинга отвън. Външните посещения приключваха в пет, но обикновено се точеха докъм шест.

Чарли подмина асансьорите и се насочи към пералнята в задната част. Пет минути по-късно уверено закрачи към асансьора на втория етаж, стъпвайки безшумно с гумените подметки на меките бели обувки. Коридорът беше пуст, вратите на заетите стаи — затворени. В стаята на дежурните сестри в дъното две жени на средна възраст бяха навели глави над папките си.

В ръцете си държеше пълен комплект изгладени и акуратно сгънати чаршафи. В пералнята долу бе получил информация, че стаи 248 и 250 — най-близките до 245, се нуждаят от смяна на бельото.

Единственото по-трудно решение през деня досега бе изборът какво да качи на своя айфон и каква причина за смъртта да избере. За късмет главният компютър на болницата предлагаше свободен достъп до медицинските картони на пациентите. В случая имаше достатъчно вътрешни травми, които можеха да бъдат изтъкнати като причина за фатален срив на сърцето или черния дроб — неговите любими диагнози. Но лекарите очевидно се тревожеха от ниското кръвно налягане и вече бяха предписали съответните медикаменти. Бележка отдолу сочеше, че медикаментите ще бъдат включени в системата най-рано на следващата сутрин.

Прекрасно. Той вече беше направил справка относно закона за аутопсиите, действащ в щата Вирджиния. Такива се правеха единствено в случаите на насилствена смърт, самоубийство, внезапна смърт при добро здравословно състояние в отсъствието на лекар и всякакви други съмнителни обстоятелства. Много обичаше, когато правилата съдействат на пряката му работа. Влезе в стая 248 и хвърли чаршафите на голия матрак. За броени минути оправи леглото и насочи вниманието си към вратата отсреща. Коридорът беше пуст.

Три бързи крачки бяха достатъчни, за да влезе в стая 245. На стената светеше слаба крушка. Мониторът за сърдечната дейност издаваше тихи сигнали, респираторът съскаше. Двата уреда бяха под постоянното наблюдение на сестрите и той внимаваше да не ги докосва.

Пациентът на леглото беше плътно опакован. Череп, лице, ръце и крака — всичко беше покрито с дебел пласт бинтове. Бе докаран в спешното отделение с фрактура на черепа, порезни рани и вътрешни увреждания.

Гръбначният стълб като по чудо беше останал цял. Операцията бе продължила три часа. Кръвозагубата бе толкова голяма, че за момент нещата бяха на кантар. След това надеждите постепенно се превърнаха в обещания и общото състояние бе променено с една степен — от сериозно в стабилно.

Но този човек щеше да умре. Защо? Смит нямаше никаква представа, а и не го интересуваше. Сложи си гумените ръкавици и напипа спринцовката в джоба си. Болничният компютър услужливо му беше предоставил и референтните показатели, което пък му бе позволило предварително зареждане на спринцовката със съответната доза нитроглицерин.

Умело вкара иглата в съответния порт на системата, окачена над леглото. Нямаше опасност от разкриване на субстанцията в организма, тъй като нитроглицеринът има свойството да се разтваря напълно още преди настъпването на смъртта.

В случая внезапната смърт не беше опция, тъй като щеше да предизвика реакцията на мониторите и появата на сестрите. А Смит се нуждаеше от време за оттегляне. Трийсетте минути до смъртта на адмирал Дейвид Силвиан щяха да бъдат напълно достатъчни. След този отрязък от време никой нямаше да е в състояние да установи присъствието му в болницата. Защото щеше да бъде далеч, на път за следващата задача.

17

Гармиш

22:00 ч.

Малоун се върна в „Постхотел“. След срещата в манастира се чувстваше зле. Подкара обратно към Гармиш със свит стомах, а в съзнанието му изплува картината на малката подводница на дъното на студения океан и хората в нея, очакващи помощ. Която тъй и не бяха получили.

Стефани не се бе обадила и той изпита желание да се свърже с нея, но после си даде сметка, че ако има нещо ново, тя положително щеше да му звънне. А тази Доротея Линдауер беше проблем. Дали баща й наистина е бил на борда на НР-1А? А ако не е бил, откъде знаеше името, фигуриращо в доклада? След потъването на подводницата списъкът на членовете на екипажа действително се бе появил в пресата, но той не си спомняше в него да има Диц Оберхойзер. Присъствието на германец на борда очевидно е било запазено в тайна въпреки всички лъжи, изписани след инцидента.

Какво ставаше тук? Нещата около този баварски излет решително не изглеждаха добре.

Пое нагоре по дървените стълби с намерението да се наспи. Утре щеше да анализира ситуацията. Погледна към дъното на коридора и веднага забеляза, че вратата на стаята му е открехната. Надеждата за почивка моментално изчезна.

Малоун стисна пистолета в джоба си и предпазливо пое по шарената пътека, която покриваше дюшемето, опитвайки се да избегне предателското скърцане на дъските. Набързо си припомни разположението. Вратата се отваряше навътре, към малко антре, от което се влизаше директно в просторната баня. Вдясно беше голямата стая, обзаведена с двойно легло, бюро, масичка с телевизор и два стола.

Може би камериерката бе забравила да затвори след почистването? Беше напълно възможно, но след събитията през деня той вече нямаше желание да рискува. Спря пред вратата и предпазливо я побутна с дулото на пистолета. В стаята светеше.

— Всичко е наред, господин Малоун — обади се женски глас.

Той внимателно надникна през процепа.

От другата страна на леглото стоеше висока жена с чудесна фигура и руса коса, падаща свободно към раменете. Лицето й беше гладко, с изваяни черти. Някъде беше виждал това лице. Доротея Линдауер? Не. Не съвсем.

— Аз съм Кристел Фалк — представи се непознатата.

Стефани седеше до илюминатора, а Едуин Дейвис заемаше мястото откъм пътеката. Самолетът на „Делта“ от Атланта започна да се снижава към международното летище „Джаксънвил“. Под тях се простираха безбрежните блата на Националния природен резерват „Окефеноки“, чиято водна растителност беше приела характерната за зимния сезон кафява окраска. По време на 50-минутния полет тя беше оставила Дейвис насаме с мислите му, но вече беше крайно време да поговорят.

— Защо не ми кажеш истината, Едуин?

— Добре де, ще ти я кажа — промърмори Дейвис, без да отваря очи. Главата му почиваше на облегалката, краката му бяха изпънати максимално напред. — Нямам брат на онази подводница.

— Защо излъга Даниълс?

— Защото така трябва — отвори очи той.

— Не е в твоя стил.

— Така ли? — обърна се да я погледне съветникът. — Та ние с теб се познаваме съвсем бегло.

— Тогава защо съм тук?

— Защото си честна. И понякога адски наивна. Голям инат, но винаги честна. Ето ти отговора.

Що за цинизъм, помисли си тя.

— Системата е корумпирана, Стефани — добави той. — Дълбоко корумпирана. Накъдето и да се обърнеш, ще се натъкнеш на отрова.

Накъде ли биеше с тези думи?

— Какво знаеш за Лангфорд Рамзи? — попита след кратка пауза Дейвис.

— Знам, че не го харесвам. Третира хората като идиоти и си въобразява, че светът не може да оцелее без него.

— Вече девет години е началник на военноморското разузнаване. Нещо нечувано в историята на тази служба. Но когато дойде времето за ротация, него винаги го прескачат.

— Това проблем ли е?

— Огромен. Амбициите на Рамзи са безгранични.

— Явно го познаваш добре.

— Много по-добре, отколкото би ми се искало.

— Недей, Едуин — прошепна Милисънт.

Той беше вдигнал слушалката и набираше номера на местната полиция. Тя я издърпа от ръцете му и я върна на мястото й.

— Нека оставим нещата така.

Той се обърна и се взря в дълбоките й тъмни очи. Разкошната кестенява коса беше разрошена. Деликатните черти на лицето й бяха разкривени от тревога. В много отношения двамата си приличаха. Умни, всеотдайни, лоялни. Различаваха се по цвета на кожата — тя, прекрасно творение на африканските гени, той — типичен представител на англосаксонската раса, потомствен протестант. Бе се увлякъл по нея само няколко дни след като беше назначен за пиар на капитан Лангфорд Рамзи, постоянен представител на САЩ в щабквартирата на НАТО в Брюксел.

Ръката му докосна отока върху бедрото й.

— Ударил те е — прошепна той, преглътна с видимо усилие и добави: — Отново…

— Свикнал е да го прави.

Тя беше лейтенант от ВМС, четвърто поколение в семейството на флотски офицери, помощник на Рамзи през последните две години и негова любовница от една.

— Заслужава ли си?

Милисънт се отдръпна от телефона и придърпа полите на халата си. Половин час по-рано му беше звъннала с молба да дойде в апартамента й. Рамзи току-що си беше тръгнал. А Дейвис нямаше отговор на въпроса защо винаги се отзовава на поканите й.

— Той не го направи нарочно — прошепна тя. — Просто характерът му е такъв. Не обича да му отказват.

Стомахът му се сви при представата за тях двамата в леглото. Не каза нищо, защото знаеше, че тя трябва да се освободи от неизбежното чувство за вина. Така изтекоха няколко дълги минути.

— Трябва да го докладваме — промълви най-сетне Дейвис.

— Нищо няма да се промени. Кариерата му върви нагоре, Едуин. Има влиятелни приятели. Никой няма да обърне внимание на думите ми.

— С изключение на мен.

Неспокойните й очи пробягаха по лицето му.

— Той обеща, че няма да се повтори.

— Също както предишния път.

— Грешката беше моя. Не трябваше да го притискам.

Милисънт се отпусна на дивана и му направи знак да седне до нея. Той се подчини. Тя отпусна глава на рамото му и не след дълго заспа.

— Шест месеца по-късно тя беше мъртва — промълви с далечен глас Дейвис.

Стефани мълчеше.

— Спря й сърцето. Според патолозите в Брюксел се дължало на генетичен проблем. — Дейвис замълча за момент. — Рамзи пак я беше пребил. Три дни преди смъртта й. Следи нямаше. Просто няколко добре насочени удара. — Ново мълчание. — Скоро след това подадох рапорт да бъда преместен.

— Рамзи знаеше ли за чувствата ти към нея?

— Не съм сигурен какви чувства съм имал — сви рамене Дейвис. — Но се съмнявам, че това би променило нещата. Тогава бях на трийсет и осем и правех кариера в Държавния департамент. В много отношения службата в чужбина прилича на военната. Просто отиваш там, където те изпратят. Но тогава се заклех, че при първа възможност ще му го начукам на тоя мръсник.

— Какво общо има Рамзи?

Дейвис се облегна назад и затвори очи. Самолетът направи плавен завой и се насочи към пистата.

— Всичко — промълви той.

18

Бавария

22:30 ч.

Уилкърсън превключи на по-ниска скорост и волвото забави ход. Пътят се спускаше стръмно надолу, към сгушената между непристъпните върхове алпийска долина. Снежинки изскачаха от мрака, блъскаха се в стъклото и отлитаха, пометени от чистачките. Намираше се на петнайсет километра северно от Фюсен, сред вековните гори на Бавария в околностите на Линдерхоф. Мястото беше известно с един от приказните замъци, построени от лудия крал Лудвиг II.

Колата почти спря, отби от асфалта и пое по каменист път сред смълчаната тъмна гора. Къщата се появи няколко минути по-късно. Типична за района: с остър покрив, боядисана в ярки цветове, с основи от камък и дървени стени. Прозорците на долния етаж бяха скрити зад зелени капаци и изглеждаха така, както ги беше оставил през деня.

Той паркира и слезе от колата. Снегът заскърца под обувките му. Отключи, влезе в къщата и запали осветлението. После разпали огъня, който тлееше в камината, излезе навън и започна да пренася кашоните, които беше натоварил във Фюсен. Прибра ги в един от кухненските шкафове и се огледа. Задачата беше изпълнена. Върна се да затвори входната врата и отправи поглед навън, към снежната нощ.

След малко трябваше да докладва на Рамзи. Вече беше уведомен, че в рамките на месеца ще бъде изтеглен във Вашингтон и ще получи висок пост в щаба на военноморското разузнаване, а името му ще бъде включено в списъка на офицерите, подлежащи на повишение. Но дали щеше да се случи в действителност?

Нямаше друг избор, освен да се надява.

Напоследък животът му силно зависеше от други хора и това го притесняваше.

Горящите пънове в камината се разпаднаха с тихо съскане. Трябваше да донесе още дърва от навеса, залепен за къщата. Нощта обещаваше да бъде мразовита. Отвори входната врата. Разнесе се оглушителна експлозия. Уилкърсън инстинктивно вдигна ръка, за да предпази лицето си от ослепителния огън и горещата ударна вълна. Ярки пламъци поглъщаха волвото. По-скоро усети, отколкото видя придвижването на някакви сенки в мрака. Двама души, насочили се към него с оръжие в ръце. Той затръшна вратата.

Стъклото на прозореца се пръсна и нещо изтропа на дъските. Очите му светкавично го откриха. Граната, съветско производство. Стрелна се в съседната стая в момента, в който гранатата избухна. Стените явно бяха достатъчно солидни, защото удържаха на взрива. До ушите му достигна свиренето на вятъра. Във външната стена зееше широка дупка. Успя да се изправи и светкавично приклекна. Отвън долетяха гласове. На двама души, заели позиция край ъглите на къщата.

— Иди да провериш трупа — заповяда на немски единият.

Отломките заскърцаха под тежки ботуши, светна фенерче. Нападателите не си правеха труда да скрият присъствието си. Уилкърсън опря гръб на стената.

— Откри ли нещо? — подвикна гласът.

— Не.

— Влез вътре.

Уилкърсън се стегна. Тесният лъч се плъзна по пода, а след това се появи и самото фенерче, в компанията на пистолет. Уилкърсън изчака нападателят да влезе в стаята и скочи отгоре му. Юмрукът му потъна в брадичката, а другата му ръка светкавично издърпа оръжието. Мъжът политна напред, продължавайки да стиска фенерчето. Без да губи нито секунда, Уилкърсън изстреля един куршум в гърдите му и извъртя пистолета по посока на вратата, където се появи светлината на друго фенерче. Нещо тъмно профуча във въздуха и тежко изтропа на дъските. Нова граната.

Той се хвърли зад дивана и го дръпна върху себе си. Гранатата избухна. Външната стена рухна, от тавана се изля дъжд от отломки. Леден въздух нахлу в къщата. Преобърнатият диван го предпази от взрива. В момента, в който си помисли, че е избягнал най-лошото, отгоре се разнесе остро пропукване и една от носещите греди се заби в тапицерията. За негов късмет на сантиметри от рамото му.

Мъжът с фенерчето предпазливо се промъкна напред.

Уилкърсън трескаво се огледа, търсейки пистолета, който беше изпуснал при експлозията. Зърна го почти веднага, измъкна се от укритието и запълзя към него.

Нападателят влезе в стаята, пробивайки си път сред отломките. Един куршум рикошира в пода на сантиметри от главата на Уилкърсън.

Той намери укритие зад купчина тухли и натрошени греди миг преди вторият да свирне покрай ушите му. Но с това шансовете му се стопиха. Пистолетът беше прекалено далеч. Леденият вятър го блъсна в лицето. Секунда по-късно същото стори и лъчът на фенерчето.

По дяволите, изруга той. Проклет да си, Лангфорд Рамзи!

Екна оглушителен изстрел. Лъчът на фенерчето се люшна встрани, после изчезна. На пода се строполи невидимо тяло. В къщата настъпи тишина.

Уилкърсън бавно се изправи и очите му се спряха на тъмната фигура под рамката на кухненската врата. Висока, добре оформена, женствена. С пушка в ръка.

— Добре ли сте? — попита Доротея Линдауер.

— Отличен изстрел.

— Видях, че имате неприятности.

Той направи няколко крачки напред.

— Предполагам, че вече не храните никакви съмнения относно намеренията на вашия любим адмирал Рамзи — подхвърли Доротея.

Уилкърсън кимна.

— Отсега нататък ще работим по вашия начин.

19

Малоун поклати недоумяващо глава. Близначки?

— Току-що се разделих със сестра ви — промърмори той и затвори вратата. — Бях доста учуден, че ме пусна толкова лесно. Вие двете май наистина не желаете да разговаряте заедно с мен.

— Ние изобщо не разговаряме — поклати глава Кристел Фалк.

— Но очевидно работите заедно — погледна я озадачено Малоун.

— Нищо подобно.

Английският й беше безупречен като на сестра й, почти напълно лишен от немски акцент.

— Тогава какво търсите тук?

— Тя ви подмами днес. Накара ви да отидете в манастира. Чудех се защо. Възнамерявах да поговоря с вас, след като слязохте от върха, но видях какво се случи и размислих.

— Видели сте?

Тя кимна.

— А след това ви проследих дотук.

В какво се забърквам, по дяволите, запита се Малоун.

— Нямам нищо общо с онова, което се случи — увери го гостенката.

— С изключение на факта, че сте знаели предварително.

— Знаех само, че ще бъдете там. Нищо повече.

Той реши да прескочи подробностите.

— И вие също искате да научите какво се е случило с баща ви?

— Точно така.

Той седна на леглото и хвърли бърз поглед към дървената пейка под прозорците. Там беше разговарял със Стефани, когато бе забелязал жената от лифта. Докладът за „Блейзък“ лежеше, където го беше оставил. Не можеше да каже дали гостенката е надзърнала в него.

Кристел Фалк се настани удобно на стола срещу него. Беше облечена в дънкова риза с дълъг ръкав и широки панталони в цвят каки, подчертаващи отличната й фигура. Тези две красиви жени, почти еднакви на външен вид, ако не се брояха прическите — косата на Кристел падаше свободно към раменете, — очевидно се различаваха по характер. Доротея Линдауер излъчваше гордост и достолепие, докато Кристел Фалк безспорно беше борбена натура, винаги готова за битка.

— Доротея разказа ли ви за дядо?

— Получих някаква представа — кимна Малоун.

— Работил е за нацистите като председател на „Аненербе“.

— Доста благородно начинание.

— Съгласна съм. — Кристел очевидно бе доловила сарказма. — Но това бил научноизследователски институт, заел се да фабрикува археологически доказателства за политически цели. Химлер наистина вярвал, че немската нация произхожда от древен народ, който доминирал над останалите и е разпространил арийската кръв по света. По тази причина и създал „Аненербе“ — смесица от авантюристи, мистици и побъркани учени, поставяйки му задачата да открие тези арийци и да унищожи всички останали.

— Какъв е бил дядо ви?

Тя озадачено го погледна.

— Авантюрист, мистик или учен?

— Всъщност от всичко по малко.

— Но трябва да е бил и политик, нали? Той е бил ръководител на „Аненербе“ и положително е бил наясно с истинските й цели.

— Тук грешите. Дядо вярваше в мита за арийската нация и нищо повече. А Химлер използвал тази вяра като средство за етническо прочистване.

— Тази теза е била издигната по време на Нюрнбергския процес, но без успех — поклати глава Малоун.

— Вярвайте в каквото желаете — въздъхна жената. — Не това е причината за моята поява тук.

— Чакам да чуя обясненията ви, и то доста търпеливо — рече Малоун.

Тя прехвърли крак върху крак.

— Основната задача на „Аненербе“ била изследването на ръкописи и символи в търсене на древни арийски послания. В края на 1935-а дядо ми всъщност открил нещо. — Кристел махна към леглото, върху което беше хвърлила палтото си. — Там, в джоба.

Той извади книгата, увита в найлонова торбичка. По състояние, размер и форма тя си приличаше като две капки вода с предишната, но върху корицата й липсваше символът.

— Чували ли сте за Айнхард? — попита тя.

— Чел съм неговия „Животът на Карл Велики“.

— Той е роден на изток, в немската част на Франкското кралство. Получил образованието си във Фулда, един от най-големите центрове на знанието по земите на франките. През 791 година бил приет в двора на Карл — един изключителен владетел на своето време: строител, политически лидер, изявен религиозен пропагандатор, меценат на науката и изкуството. Той обичал да се огражда с хора на науката и Айнхард скоро се превърнал в негов близък съветник. След смъртта му през 814-а на трона се възкачил синът му Луи Благочестиви, който назначил Айнхард за свой личен секретар. Шестнайсет години по-късно между Луи и синовете му избухнали разпри и Айнхард напуснал двора. Умрял през 840-а и бил погребан в Зелингенгцат.

— Впечатлен съм от познанията ви — промълви Малоун.

— Притежавам три научни степени по средновековна история.

— Но нито една от тях не обяснява какво, по дяволите, търсите тук.

— „Аненербе“ търсили навсякъде следи от арийците. Разкопали стотици гробници на територията на Германия. Книгата, която държите в ръце, е открита от дядо ми в гроба на Айнхард.

— Аз пък си помислих, че е била в гробницата на Карл.

— Доротея ви е показала своя екземпляр — усмихна се Кристел. — Той е бил в гробницата на владетеля. Но този е друг.

Малоун не издържа на изкушението, извади книгата от опаковката и внимателно я разтвори. Страниците бяха изпълнени с текст на латински, но и тук присъстваха странните скици и рисунки, придружени от обяснения на непознат език.

— Дядо ми открил тази книга през трийсетте години на миналия век заедно със завещанието на Айнхард. По времето на Карл хората оставяли писмени завещания. В това на Айнхард дядо ми се натъкнал на една загадка.

— А вие откъде знаете, че не става въпрос за поредната фантазия? Сестра ви няма особено високо мнение за дейността на вашия дядо.

— Ето една от причините, поради които не се понасяме.

— Защо сте толкова привързана към него?

— Защото е открил и доказателства.

Доротея нежно го целуна по устните. Тялото му все още трепереше. Стояха сред руините на къщата и гледаха горящата кола.

— Вече сме заедно в огъня — прошепна тя.

Уилкърсън си даваше сметка, че е именно така. Даваше си сметка и за нещо друго — край на мечтите за адмиралски пагони. Тя няколкократно беше повтаряла, че Рамзи е змия, но той все бе отказвал да й повярва.

Сега вече знаеше.

— Животът сред лукс и привилегии е добър заместител — отгатна мислите му тя.

— Но ти имаш съпруг.

— Само на книга.

Като всеки мъж и Уилкърсън се нуждаеше от убеждаване.

— Тази вечер ти се държа достойно.

Той избърса потта от челото си.

— Дори успях да убия един от тях. Застрелях го в гърдите.

— Което доказва, че умееш да поемеш нещата в свои ръце, когато се налага. Забелязах го, докато идвах насам. Оставих колата в гората и се промъкнах към къщата. Станах свидетел на нападението. Силно се надявах да ги задържиш, докато намеря някоя пушка.

Цялата долина беше собственост на семейството й. Без съседи, от началото до края.

— Цигарите, които ми даде, свършиха добра работа — добави тя. — Беше прав за онази жена. Тя наистина се оказа източник на неприятности, който трябваше да бъде елиминиран.

Комплиментите свършиха работа и Уилкърсън видимо започна да се успокоява.

— Радвам се, че си открила тази пушка — промърмори той.

Леденият въздух се затопляше от пламъците на горящата кола. За всеки случай Доротея презареди оръжието си, но и двамата знаеха, че тази вечер няма да имат други гости.

— Трябва да измъкнем кашоните, които донесох — рече той. — Бях ги подредил в кухнята.

— Видях ги — кимна тя.

Странно как опасността пробужда желанието. Този мъж определено я привличаше. Капитан от флота с добър външен вид, ограничени умствени способности и известна доза кураж. Защо слабите мъже са толкова желани? Съпругът й беше пълна нула и я оставяше да прави каквото си иска. Също като по-голямата част от любовниците й.

Тя опря пушката на близкото дърво, пристъпи напред и отново целуна Уилкърсън.

— Какво доказателство? — попита Малоун.

— Изглеждате уморен — отбеляза Кристел.

— Не само уморен, но и гладен.

— В такъв случай да идем да хапнем нещо.

Беше му писнало от жени, които го държат на каишка. Ако не беше мисълта за баща му, положително щеше да я прати по дяволите, също като сестра й. Но любопитството му вече беше събудено.

— Добре — кимна той. — Но вие плащате.

Излязоха от хотела и се насочиха към един ресторант в пешеходната зона на Гармиш. Снегът продължаваше да вали. Малоун си поръча свинска пържола на тиган с гарнитура от пържени картофи. Кристел Фалк се задоволи със супа и препечен хляб.

— Чували ли сте за Немската антарктическа експедиция? — попита тя. — Потеглила от Хамбург през декември 1938 година с официалната цел да изгради германска китоловна база на Антарктида с оглед производството на китова мас. Представяте ли си? Но най-странното е, че хората са повярвали на това обяснение.

— Всъщност аз също мога да го приема. По онова време китовата мас е била основната суровина за производство на маргарин и сапун. Германия е внасяла големи количества от Норвегия. Логично е да потърси собствена суровинна база, особено в навечерието на войната.

— Виждам, че наистина знаете много.

— Чел съм за дейността на нацистите в Антарктика. Натам се насочил корабът „Швабенланд“ с шейсет души екипаж. Малко преди това Норвегия обявила част от Антарктида за своя територия, наричайки я „Земя на кралица Мод“. Но нацистите проявили апетит към същата територия и я кръстили „Нойшвабенланд“. Заснели я от въздуха и пуснали хиляди немски знамена от бодлива тел. Представям си гледката: ледена пустош, обсипана с пречупени кръстове.

— Дядо ми е участвал в експедицията от 1938 година. Въпреки че маркирали една пета от територията на Антарктида, главната му цел била да провери дали написаното от Айнхард в онази книга отговаря на истината.

Той си спомни скалните късове, събрани в подземието на манастира.

— И е докарал част от камъните, покрити със странните символи?

— Значи вече сте били в манастира? — изненадано го погледна тя.

— По покана на сестра ви. Но защо имам чувството, че вече го знаете?

Тя замълча.

— Каква е присъдата? — настоя Малоун. — Какво е открил дядо ви?

— Проблемът е там, че не знаем. След войната всички архиви на „Аненербе“ били конфискувани или унищожени от съюзниците. Още през 1939 година Хитлер публично заклеймил дядо ни, тъй като не бил съгласен с някои негови възгледи. Най-вече с феминистката теза, според която древната арийска общност била управлявана от пророчици и проповеднички.

— Нещо много различно от убеждението на Хитлер, че жените са само машини за раждане на деца — подхвърли Малоун.

— Точно така — кимна тя. — По тази причина затворили устата на Херман Оберхойзер, а идеите му били забранени. Било му забранено да чете лекции и да издава научни трудове. Приблизително седем години по-късно загубил разсъдъка си. Останалите двайсет от живота си прекарал като сенилен и никому ненужен старец.

— Странно, че Хитлер не го е ликвидирал.

— Имал е нужда от нашите фабрики, петролната рафинерия и вестниците. Запазвайки живота му, той получил възможност да установи контрол над тях. За съжаление дядо бил отявлен привърженик на Адолф Хитлер и с готовност му отстъпил всичко. — Кристел извади книгата от джоба си. — Този текст повдига много въпроси, на които нямам отговор. Надявам се на вашата помощ. Може би заедно ще успеем да разкрием загадката.

— Наследството на Карл Велики?

— Виждам, че доста сте си поговорили с Доротея. Да. Неговото наследство.

Кристел му подаде книгата. Латинският му беше сравнително добър, но все пак му беше трудно да разшифрова част от текста. Тя го забеляза.

— Може ли?

Той се поколеба.

— Уверявам ви, че е интересно. За мене беше.

20

Джаксънвил, Флорида

17:30 ч.

Стефани спря поглед върху лицето на възрастния мъж, който отвори вратата на скромната тухлена къщичка в южния край на града. Беше нисък и пълен, с огромен нос във формата на патладжан, който й напомни за еленчето Рудолф от популярния комикс. Според служебното досие Закари Алегзандър би трябвало да наближава седемдесет. И изглеждаше точно така. Изправена на прага, тя мълчаливо слушаше как Едуин Дейвис обяснява причините за неочакваното им посещение.

— Какво очаквате да ви кажа? — вдигна вежди Алегзандър. — Напуснах флота преди близо четирийсет години.

— Трийсет и шест — поправи го Дейвис.

Месестият показалец се насочи в гърдите му.

— Хич не обичам да ми губят времето! — изръмжа старият морски вълк.

От вътрешността долитаха звуците на някаква телевизионна игра. Къщата беше излъскана до блясък и миришеше на дезинфекционни препарати.

— Отделете ни няколко минути — рече Дейвис. — Аз все пак съм представител на Белия дом.

Стефани трепна при тази лъжа, но запази мълчание.

— Дори не съм гласувал за Даниълс — запъна се старецът.

— Мнозина от нас попадат в тази категория — намеси се с примирителна усмивка Стефани. — Става въпрос за няколко минути.

В крайна сметка Алегзандър отстъпи и неохотно ги покани в дневната. Изключи телевизора и им махна да седнат.

— Дълго съм служил във флота — промърмори той. — Но трябва да ви кажа, че не храня особено добри спомени.

В служебното му досие беше отбелязано, че е стигнал до капитан II ранг. И на два пъти го бяха прескочили за повишение. След което бе подал молба за напускане и го бяха пенсионирали веднага, като му бяха изплатили всички полагаеми се възнаграждения.

— Не ме считаха за достатъчно добър — рече с въздишка домакинът.

— Но достатъчно добър, за да командвате „Холдън“.

Очите му се присвиха, образувайки мрежа от ситни бръчици.

— Него и още няколко кораба.

— Дойдохме заради мисията на „Холдън“ в Антарктика — обясни Дейвис.

Алегзандър замълча, а Стефани се запита дали това е знак за пресметливост или обикновена предпазливост. Трудно беше да се каже.

— На практика бях много развълнуван от тази мисия — проговори най-сетне той. — Много исках да видя ледовете. Но по-късно осъзнах, че именно заради това плаване изпуснах всички възможности за повишение.

— Разкажете ни по-подробно, моля — приведе се напред Дейвис.

— Няма как да стане — изръмжа Алегзандър. — Цялата мисия беше засекретена. Вероятно и до днес е такава. Предупредиха ме да си държа езика зад зъбите.

— Аз съм помощник-съветник по националната сигурност, а тази дама е ръководител на държавна разузнавателна агенция. Имаме право да чуем онова, което сте длъжни да ни кажете.

— Дрън-дрън.

— Има ли причина да се държите толкова враждебно? — попита Стефани.

— Освен, че ненавиждам флота? — вдигна вежди възрастният мъж. — Или че вие двамата ми хвърляте въдици, които отказвам да захапя?

Алегзандър се отпусна назад в креслото с подвижна облегалка. Тя ясно си представи как той седи там в продължение на години и си мисли за онова, което напираше да излети от устата му в момента.

— Изпълних всички заповеди, които получих — продължи с лека въздишка домакинът. — И ги изпълних добре. Винаги съм изпълнявал заповеди. Но всичко беше толкова отдавна. Какво точно искате да знаете?

— Знаем, че „Холдън“ е получил заповед за отплаване към Антарктика през ноември седемдесет и първа — отвърна Стефани. — Със задачата да търси изчезнала подводница.

— За какво говорите? — учудено я погледна Алегзандър.

— Наскоро се натъкнахме на заключенията в доклада във връзка с потъването на „Блейзък“, НР-1А, или както там се е наричал този съд. В него изрично се споменава за спасителната мисия на „Холдън“ под ваше командване.

Алегзандър ги гледаше със смесица от любопитство и враждебност.

— Заповедите ми гласяха да се насоча към море Уедъл, където трябваше да извърша сонарни проби, като обръщам внимание на всички аномалии. На борда имах трима пътници, чиито изисквания трябваше да изпълнявам, без да задавам въпроси. И точно това направих.

— Нямаше подводница, така ли? — попита тя.

— Нищо такова — поклати глава домакинът.

— А какво открихте? — попита Дейвис.

— Абсолютно нищо. Две седмици мръзнахме като кучета.

До стола на Алегзандър имаше кислородна бутилка и Стефани се запита за предназначението й. В библиотеката насреща се виждаха доста медицински книги. Самият домакин не изглеждаше болен, а дишането му беше съвсем нормално.

— Не знам нищо за никаква подводница — повтори още веднъж той. — Спомням си, че по същото време имаше някаква катастрофа в северната част на Атлантическия океан. Мисля, че беше именно „Блейзък“. Да, точно така. Сега си спомних. Но моята мисия нямаше нищо общо с нея. Ние прекосихме Южния Тих океан и се отбихме в Южна Америка, откъдето взехме тримата пътници, за които ви споменах. А след това се насочихме право на юг.

— Как беше ледът? — попита Дейвис.

— Труден за преодоляване, въпреки че беше началото на лятото. Адски студ, навсякъде айсберги. Но много красиво.

— По време на мисията не открихте нищо, така ли? — обади се Стефани.

— Не аз съм човекът, който може да отговори на този въпрос — отвърна Алегзандър. Тонът му значително се смекчи, сякаш най-сетне беше проумял, че тези неканени гости едва ли са враговете, за които ги беше взел. — Не се ли споменава за тримата пътници в докладите, които сте чели?

— Нито дума — поклати глава Дейвис. — В тях фигурира единствено вашето име.

— Типично за шибаното командване! — Лицето му изгуби безизразното си изражение. — Имах заповед да откарам онези тримата там, където пожелаят. Няколко пъти слизаха на брега, но при завръщането си мълчаха като риби.

— Носеха ли някаква екипировка?

— Леководолазни костюми — кимна Алегзандър. — Пригодени за гмуркане в студена вода, с кислородни бутилки. След четвъртото си слизане на брега обявиха, че можем да се прибираме.

— Никой от вашите хора не ги придружаваше, така ли?

— Не. Беше ни забранено. Тримата лейтенанти си вършеха работата сами. Каквато и да беше тя.

Стефани се замисли върху тези странности. Но в армията странности се случваха всеки ден. Въпреки това не можеше да не зададе въпроса за един милион долара:

— Кои бяха те?

Моментално усети ужаса, който обзе възрастния мъж.

— Никога не съм говорил за това — промърмори с видимо притеснение той. — Исках да стана капитан, заслужавах го. Но флотът беше на друго мнение.

— Изминало е страшно много време — въздъхна Дейвис. — Няма как да поправим една толкова стара грешка.

Тя се запита дали съветникът има предвид ситуацията, свързана с Алегзандър или с него самия.

— Сигурно е важно за вас — промърмори старецът.

— Достатъчно, за да изминем целия път дотук.

— Единият се казваше Ник Сейърс, а другият — Хърбърт Роуланд. Наежени и надменни като повечето лейтенанти.

Тя мълчаливо се съгласи с това определение.

— А третият? — попита Дейвис.

— Най-големият фукльо в компанията! — изръмжа Алегзандър. — Него наистина го мразех! Но тъкмо той се издигна и получи капитанските нашивки, а после и златните звезди. Рамзи се казваше. Лангфорд Рамзи.

21

Облаците са подканващи, мъглата ме зове. Подтикван от звездите, аз се оставям на вятъра, който ме възнася в небесата. Приближавам стена, изградена от кристали, заобиколен съм от ледени езици. Влизам в каменен храм, чиито стени приличат на мозаечен под. Таванът е пътят на звездите. Стените излъчват топлина, обзема ме страх, започвам да треперя. Падам по очи и виждам величествен трон, направен от блестящи като слънцето кристали. На него седи Великият съветник. Одеждите му блестят по-ярко от слънцето и са по-бели от снега. Великият съветник ми казва: „Айнхард, ти, писарю на справедливите. Приближи се до мен и чуй какво ще ти кажа.“ Говори на моя език и това ме изненадва.

„Аз съм рожба на Онзи, който е създал човека и го е дарил с разум, за да разбира мъдрите слова. Добре дошъл в нашите земи. Научих, че ти си човек на познанието. Ако наистина е така, значи ще разбереш тайната на ветровете, които се разделят така, че да духат над цялата земя, ще разгадаеш тайната на облаците и росата. Ние можем да те научим на всичко, свързано със слънцето и луната — как се движат, кога ще изгреят. Ще се запознаеш със славното им завръщане, ще разбереш кой е по-висш. Ще научиш за техните неизменни орбити, от които никога не се отклоняват, към които нищо не прибавят и нищо не отнемат. Ще разбереш колко верни са си, спазвайки клетвата, която ги е обвързала.“

Малоун търпеливо изслуша прецизния превод на латинския текст и попита:

— Кога е било написано това?

— Между осемстотин и четиринайсета, когато умира Карл Велики, и осемстотин и четирийсета, когато умира Айнхард — отвърна Кристел.

— Невъзможно! В този текст се говори за орбитите на Слънцето и Луната, за начина, по който са свързани помежду си. Но тези астрономически факти все още не са били открити и доказани. По онова време са били считани за ерес.

— Съгласна съм. Но само по отношение на хората, които са населявали Западна Европа. Положението е съвсем различно за онези, които са живели в други части на света и не са били ограничавани от църковни догми.

Малоун остана скептичен.

— Нека ви го представя в исторически контекст — предложи тя и без да чака отговор, започна: — Двамата най-големи синове на Карл умират преди него. Третият, Луи Благочестиви, наследява империята на Каролингите. Но синовете на Луи водят войни помежду си, бият се и срещу баща си. Айнхард му служи вярно, както е служил на Карл. Но е толкова отвратен от тези междуособици, че се оттегля от кралския двор и прекарва остатъка от живота си в манастира, който му е дарил старият император. Именно тогава пише биографията на Карл Велики и тази книга.

— В която разказва за великото си пътешествие?

Тя кимна.

— Но кой знае дали написаното в нея е истина? Много неща звучат като плод на болна фантазия.

Кристел поклати глава.

— „Животът на Карл Велики“ е една от най-известните книги в историята. Издава се дори и днес.

Малоун продължаваше да изпитва съмнения.

— Знаем много за делата на Карл, но почти нищо за вътрешните му убеждения — продължи Кристел. — В разказите на онези, които са го надживели, няма нищо достоверно. Знаем, че е обичал древната история и епос. Преди него митовете се предавали от уста на уста. Той е първият, който заповядва да бъдат записвани. Задача, чието изпълнение и контрол поверява на Айнхард. Но след като се възкачва на трона, Луи унищожава всички ръкописи заради еретическото им съдържание. Потресен от това варварство, Айнхард прави всичко възможно за оцеляването на своята книга.

— Като я пише на неразбираем език?

— Нещо такова.

— Според някои мнения Айнхард изобщо не е авторът на биографията на Карл — отбеляза Малоун. — Никой не може да е сигурен в това.

— Господин Малоун…

— Защо не ме наричате Котън? Това „господин Малоун“ ме кара да се чувствам остарял.

— Интересно име — отбеляза тя.

— Аз си го харесвам.

Тя се усмихна.

— Мога да ви засипя с подробности. Проучванията на дядо ми и баща ми са продължили с години. Но има неща, които трябва да ви покажа. Когато ги видите и чуете, положително ще се съгласите, че бащите ни не са умрели напразно.

По очите й личеше, че е готова да обори аргументите му, но и двамата знаеха, че в момента тя хвърля най-силния си коз.

— Баща ми е бил капитан на онази подводница, докато вашият е бил само пътник — каза Малоун. — Съгласен съм, че нямам представа какво са търсили в Антарктика, но продължавам да мисля, че са загинали напразно.

И на никого не му е пукало от този факт, добави безгласно той.

Тя отмести супата си и попита:

— Ще ни помогнете ли?

— Кои сте вие?

— Аз. Баща ми. Вашият баща.

Малоун долови острата нотка в гласа й, но първо трябваше да се чуе със Стефани.

— Нека преспим, а утре ще ми покажете каквото искате — предложи той.

Погледът й омекна.

— Става. Вече е доста късно.

Напуснаха ресторанта и тръгнаха по заснежената улица обратно към „Постхотел“. Седмица преди Коледа Гармиш изглеждаше напълно готов за празника, който Малоун посрещаше със смесени чувства. Последните две години бе прекарвал в Кристиангаде с Хенрик Торвалдсен, вероятно и тази година щеше да бъде там. Запита се къде ли ще отиде Кристел Фалк. В поведението й се долавяше някаква меланхолия, която тя не се и опитваше да прикрива. Изглеждаше умна и решителна, също като сестра си. Но той си напомни да внимава, тъй като и двете жени криеха доста тайни.

Прекосиха улицата. Повечето от прозорците на хотела с весело боядисани стени все още светеха. Неговата стая на втория етаж имаше четири от едната страна и още три от другата, на челната фасада. На излизане беше оставил лампите да светят и сега ясно видя някакво движение зад пердетата. В стаята имаше някой. Кристел също го забеляза. На един от прозорците се появи лицето на мъж, който се втренчи в Малоун, погледна вдясно от него към улицата и изчезна.

Малоун забеляза паркирания до тротоара автомобил с трима души вътре.

— Елате! — напрегнато прошепна той.

Трябваше да изчезват, при това бързо. Слава богу, че ключовете на взетата под наем кола бяха в джоба му. Втурнаха се към нея и скочиха вътре. Той запали мотора и с пълна газ напусна паркинга. Колелата леко поднесоха по замръзналия сняг. Малоун свали страничното стъкло и излезе на булеварда. В огледалото за обратно виждане се мерна фигурата на човек, който изскочи от входа на хотела.

Малоун извади пистолета, намали скоростта и се насочи към спрялата до тротоара кола. Стреля в една от задните гуми, а тримата мъже вътре светкавично се наведоха, търсейки укритие.

Той даде газ и бързо се отдалечи.

22

Сряда, 12 декември

0:40 ч.

Малоун напусна Гармиш по най-краткия път, възползвайки се от лабиринта от неосветени улички. Държеше на всяка цена да съхрани аванса си пред мъжете, които го чакаха пред хотела, тъй като нямаше как да знае дали разполагат и с друга кола. Доволен от факта, че преследвачи липсват, той излезе на пътя, който водеше на север. През деня вече беше минавал по него. Механично изпълни инструкциите на Кристел и почти веднага разбра къде отиват.

— Нещата, които искате да ми покажете, се намират в манастира „Етал“, така ли? — попита той.

Тя кимна.

— Няма смисъл да чакаме до сутринта.

Той беше съгласен.

— Сигурна съм, че Доротея ви е разказала само онова, което е пожелала да знаете — добави Кристел.

— А вие сте различна?

— Напълно — втренчено го погледна тя.

— Онези мъже пред хотела — промърмори той, обзет от съмнения. — Ваши хора ли бяха или нейни?

— Каквото и да отговоря, няма да ми повярвате.

Започна стръмното спускане към долината и той включи на по-ниска предавка.

— Ще ви дам един съвет. Крайно време е да ми обясните за какво става въпрос, защото търпението ми се изчерпва.

— Добре. Преди петдесет хиляди години на тази планета се появила цивилизация, която се развивала далеч по-бързо от останалото човечество. Показвала пътя, ако щете. Дали е била развита в технологическо отношение? Не съвсем, но била далеч по-напред от останалите. Математика, архитектура, химия, биология, геология, метеорология, астрономия — във всички тези области имала огромно предимство.

Той мълчеше и слушаше.

— Нашето разбиране за древната история е силно повлияно от Библията. Но текстовете, засягащи древността, са написани от доста ограничена гледна точка. Те смесват и изкривяват понятията за предхождащите я култури, като дори пренебрегват някои от тях — например минойската. Културата, която имам предвид, изобщо не е библейска. Тези хора населявали бреговете на океана, търгували по целия свят. Разполагали с достатъчно солидни кораби, притежавали навигационни умения. По-късните култури — на полинезийците, на финикийците, на викингите и най-накрая на европейците — развили тези умения, но далеч след първата цивилизация.

Той беше чел за подобни теории. Редица учени напоследък отхвърляха тезата за линейно развитие — от каменната ера, през новокаменната, бронзовата и желязната ера. Твърдяха, че човешкото общество се е развивало разделно. В тяхна подкрепа бе фактът, че дори днес в отделни континенти съществуваха примитивни култури, които успешно съжителстваха с напредналото общество.

— С други думи твърдите, че в зората на човешката история, когато Европа е била населена с палеолитни племена, на други места по Земята е имало развита култура? — В главата му изплуваха думите на Доротея Линдауер. — Пак ли опираме до арийците?

— Едва ли. Арийците са мит, но корените му са някъде назад в историята. Вземете Крит и Троя. Дълго време се е считало, че те са плод на фантазията, но днес вече имаме доказателства за реалното им съществуване.

— И какво е станало с тази първа цивилизация?

— За съжаление всяка култура носи в себе си семената на своето унищожение. Прогресът и разпадът вървят ръка за ръка. Историята доказва, че всяко общество работи за своята разруха. Вземете за пример Троя, Вавилон, Гърция, Рим, монголите, хуните, турците. Плюс неизброимите монархии, рухнали по всички краища на планетата. Те винаги работят за своето унищожение. Не прави изключение и първата цивилизация.

В думите на тази жена имаше логика. Човек наистина унищожава сам всичко, което е изградил.

— Татко и дядо са били силно привлечени от тази изгубена цивилизация. Признавам, че аз изпитвам същото.

— Моята книжарница е задръстена от писания в стил „Нова епоха“ — поклати глава Малоун. — За Атлантида и още дузина от така наречените „изгубени цивилизации“, от които липсват каквито и да било следи. Чисти фантазии според мен.

— Войните и завоеванията са оказали силно влияние върху човешката история. Процесът е цикличен — прогрес, война, унищожение, възраждане. Така се ражда една социологическа аксиома: колкото по-развито е дадено общество, толкова по-лесно рухва и оставя минимални следи от своето съществуване. Казано по-просто, ние откриваме онова, което искаме да открием.

Той намали скоростта и поклати глава.

— Не е така. Най-често просто се натъкваме на разни неща.

— Всички велики открития се основават на прости теории — възрази Кристел. — Да вземем за пример еволюцията. Едва след като Дарвин формулира своите концепции, започваме да забелязваме онова, което безапелационно подкрепя неговата теория. Коперник предлага радикално нов начин за изследване на Слънчевата система. Но ние го приемаме едва след дългогодишни изследвания, които доказват правотата му. Преди петдесет години никой не е вярвал сериозно в съществуването на напреднала цивилизация преди нас. Възприемало се е като безсмислица. Което означава, че сме пренебрегвали доказателствата.

— Какви доказателства?

— Тези — отвърна тя и извади книгата на Айнхард от джоба си.

— Именно Наблюдателите са хората, които Айнхард нарича „първа цивилизация“ — каза в заключение Кристел. — Назовава ги още Светите люде. И той, и Карл са убедени, че тези хора са небесни пратеници.

— Но как можем да сме сигурни, че не са представители на култура, която вече познаваме? — попита Малоун.

— А вие познавате ли народ, който използва азбуката и езика, използвани в книгата на Доротея?

— Това не е убедително доказателство.

— Имало ли е друг народ, който да е запознат с мореплаването, през девети век? Само един — викингите. Но онези хора не са били викинги.

— Не знаете какви са били.

— Вярно. Но знам друго: Карл е заповядал да бъде погребан с книгата, която ви е показала Доротея. За него тя е имала толкова важно значение, че той решил да я скрие от всички с изключение на императорите. Айнхард е направил всичко възможно. Ето защо нацистите са отишли в Антарктика през трийсет и осма, а нашите бащи — през седемдесет и първа.

Пред тях изплува величествената ярко осветена сграда на манастира. Отзад все още не се виждаха преследвачи.

— Сега ще ви покажа нещо, което Доротея със сигурност ви е спестила — каза Кристел и отвори вратата.

23

Вашингтон

20:20 ч.

Рамзи обичаше нощта. Оживлението го спохождаше най-често надвечер, около шест, а най-важните решения вземаше винаги на тъмно. Сънят е необходим, но той го свеждаше до четири-пет часа, колкото да отпочине мозъкът му. Мракът предлага уединение и лично пространство. В два през нощта е много по-лесно да разбереш кой се интересува от теб, отколкото в два следобед. Затова и срещите му с Даян Маккой ставаха винаги на тъмно.

Рамзи живееше в скромна къща в Джорджтаун. Беше я наел от приятел, който се гордееше, че има за наемател един адмирал с четири звезди на пагона. Проверяваше двата етажа най-малко веднъж дневно, търсейки електронни устройства за подслушване и наблюдение. Задължително го правеше преди посещенията на Даян.

Беше извадил късмет, че президентът я беше назначил за съветник по националната сигурност. Разбира се, тази жена притежаваше висока квалификация, имаше научни степени по международни отношения и икономика, а в света на политиката поддържаше тесни връзки както с десницата, така и с левицата. До неочаквания край на кариерата на Лари Дейли като държавен секретар миналата година Даян Маккой работеше в Държавния департамент. Рамзи харесваше Дейли, с когото винаги можеше да се преговаря, но Даян бе определено по-добра. Умна и амбициозна, тя беше твърдо решена да остане в политиката и след изтичането на трите години от втория мандат на Даниълс. Рамзи, по волята на съдбата, беше в състояние да й осигури тази възможност. И тя го знаеше.

— Започва се — подхвърли той.

Бяха се настанили удобно пред камината в хола. Температурата навън беше твърдо под нулата. Все още не валеше, но снегът беше близо.

— Знам твърде малко за онова, което се случва — каза Даян. — Мога само да предполагам, че е добро.

— А как са нещата при теб? — усмихна се той. — Ще можеш ли да уредиш срещата?

— Адмирал Силвиан все още е жив. Пострадал е тежко при катастрофа с мотоциклет, но лекарите очакват да се оправи.

— Познавам Дейвид — поклати глава Рамзи. — Няма да се оправи поне няколко месеца, но през това време със сигурност би искал някой да движи нещата. В крайна сметка ще си подаде оставката. — Замълча за момент и добави: — Ако преди това не умре от раните си.

Маккой се усмихна. Беше ведра, русокоса, самоуверена, излъчваща компетентност. Той я харесваше. Сдържана, с точен поглед върху нещата. И едновременно с това опасна. Дяволски опасна. Седеше на стола с изправен гръб, в ръката си държеше чаша с уиски.

— Почти съм готова да повярвам, че си в състояние да предизвикаш смъртта на Силвиан — подхвърли тя.

— И какво, ако наистина е така?

— Ще получиш моето уважение.

Той се засмя.

— Играем игра без правила, с една-единствена цел: да спечелим. Затова искам да знам за Даниълс. Дали ще сътрудничи?

— Зависи от теб. Не те харесва особено, но си дава сметка, че имаш нужната квалификация. Разбира се, ако се отвори вакантно място.

Рамзи долови подозрителността в гласа й. Първоначалният план беше прост: отстранява Дейвид Силвиан, заема мястото му в Съвета на началник-щабовете, служи там в продължение на три години, а след това преминава към план Б. Но сега трябваше да е сигурен.

— Даниълс ще те послуша ли?

Тя отпи глътка от питието си.

— Не ти харесва, че не контролираш нещата, а?

— Че на кой му харесва?

— Даниълс е президент на тази страна. Може да прави каквото пожелае. Но в конкретния случай действията му ще зависят от Едуин Дейвис.

Рамзи потръпна от недоволство.

— Как е възможно този човек да е някакъв фактор? Та той е само помощник-съветник!

— Като мен?

Презрението й беше видимо.

— Знаеш какво имам предвид, Даян. Нима Дейвис може да представлява проблем?

— Ето един от малкото ти недостатъци, Лангфорд. Подценяваш врага.

— Дейвис е мой враг, така ли?

— Четох доклада за „Блейзък“. Никой на име Дейвис не е загинал в подводницата. Той излъга Даниълс. Няма по-голям брат, който да е изгубил живота си.

— Даниълс знае ли?

— Не, защото не е чел доклада от разследването — поклати глава тя. — Сам ми го каза.

— А ти не можеш ли да контролираш Дейвис?

— Както ти мъдро отбеляза, ние с него сме равни по ранг. Той има точно толкова достъп до президента, колкото и аз. Става въпрос за Белия дом, Лангфорд. Правилата не съм ги писала аз.

— А съветникът по националната сигурност? Надежда за помощ от негова страна?

— Той е в Европа и не участва в играта.

— Мислиш ли, че Даниълс работи директно с Дейвис?

— Откъде мога да знам, по дяволите? Единственото, в което съм сигурна, е, че Дани Даниълс обича да го вземат за глупак, но съвсем не е такъв.

Рамзи хвърли поглед към часовника над камината. Новината за преждевременната смърт на адмирал Дейвид Силвиан съвсем скоро щеше да се появи в националния ефир. Естествено, официалната причина за нея щеше да бъде нелепата мотоциклетна катастрофа. Утре друга кончина, този път в Джаксънвил, Флорида, щеше да намери своето място в местните новини. Машината се беше задвижила и думите на Маккой го разтревожиха.

— Замесването на Котън Малоун също може да бъде проблем — заяви тя.

— По какъв начин? Този човек е напуснал службата. Единственото му желание е да научи истината за баща си.

— Докладът не биваше да попада в ръцете му.

Рамзи беше съгласен, но това едва ли щеше да има значение. По всяка вероятност Уилкърсън и Малоун вече бяха мъртви.

— Просто използвахме глупостта в наша полза — промърмори той.

— Не мога да си представя как може да е в наша полза.

— Просто ми повярвай.

— Ще съжалявам ли, Лангфорд?

— Можеш спокойно да довършиш мандата на Даниълс, а после да си намериш работа в някой институт и да пишеш доклади, които никой няма да чете. Назначаването на бивши служители на Белия дом е престижно за частния бизнес. Чувал съм, че им плащат добре. Може би някоя телевизионна компания ще ти предложи договор за десет секунди в ефир, за да плюеш хората, които се опитват да променят света. И там парите са добри, дори ако непрекъснато се правиш на идиот.

— Пак те питам: ще съжалявам ли?

— Властта се взема, Даян. Няма друг начин да се сдобиеш с нея. Но ти не отговори на въпроса ми. Ще се съгласи ли да ме назначи Даниълс?

— Прочетох доклада за „Блейзък“, а след това направих някои проверки — отвърна тя. — Ти си бил на борда на „Холдън“ по време на спасителната операция в Антарктика. Ти и още двама. Изпратени със секретна мисия от върховното командване. Фактически тази мисия е секретна и до днес. Не успях да науча абсолютно нищо за нея. Но екипът ви е слизал на брега и е изготвил доклад за свършеното. А лично ти си го занесъл на началника на оперативния щаб. Никой не знае какво е станало с него.

— Не открихме нищо.

— Лъжец.

Рамзи внимателно прецени реакцията й. Тази жена беше политическо животно с превъзходни инстинкти. Можеше да помага, но можеше и да нанася удари. Той реши да смени тактиката.

— Права си, излъгах. Но не ти трябва да знаеш какво открихме, повярвай ми.

— Съгласна съм. Но то може би те преследва и до днес.

Беше права. Преследваше го вече трийсет и осем години.

— От него няма спасение.

Тя видимо правеше усилия да сдържи раздразнението си от начина, по който Рамзи избягваше въпросите й.

— От опит знам, че миналото винаги намира начин да се завърне, Лангфорд. А онзи, който не извлича поуки или не си спомня за него, просто е обречен да го повтори. Сега става въпрос за бивш агент, дяволски добър агент, за когото нещата са лични. На всичкото отгоре се включва и Едуин Дейвис. Нямам представа какво точно прави, но…

Чул достатъчно, Рамзи рязко я прекъсна:

— Можеш ли да осигуриш подкрепата на Даниълс, или не можеш?

Даян помълча известно време.

— Бих казала, че всичко зависи от твоите приятели на Капитолийския хълм. Даниълс има нужда от тяхната помощ за куп неща. Той прави онова, което в крайна сметка правят всички президенти — мисли какво ще остави след себе си. Има съвсем конкретни законодателни инициативи и по тази причина няма да откаже на определени членове на Конгреса, ако те поискат от него да бъдеш назначен в Съвета на началник-щабовете. Разбира се, срещу гласовете им. Но тук възникват два въпроса: дали ще се освободи място и дали ти ще успееш да си осигуриш подкрепата на точните конгресмени?

Рамзи въздъхна. Бяха разговаряли достатъчно. Имаше още работа, преди да си легне. Приключи срещата със забележка, която Даян Маккой не биваше да забравя:

— Точните конгресмени не само ще подкрепят моята кандидатура, но и ще настояват за нея.

24

Манастирът „Етал“

1:05 ч.

Малоун гледаше как Кристел Фалк отключва вратата на манастирската църква. Сестрите Оберхойзер очевидно имаха пълното доверие на монасите. Независимо от среднощния час те имаха свободен достъп до светата обител.

Църквата беше полуосветена. Двамата прекосиха каменния под. Единствено скърцането на подметките им нарушаваше дълбоката тишина. Малоун беше нащрек. От опит знаеше, че празните европейски църкви често поднасят изненади.

Влязоха в сакристията. Без да забавя крачка, Кристел се насочи към стълбите, които водеха към подземията на манастира. Вратата долу беше открехната. Стиснал пистолета, с който се беше сдобил в кабината на лифта, Малоун се плъзна напред, без да отделя гръб от стената. Стигна до вратата, побутна я и внимателно надникна. Вътре цареше пълно безредие.

— Може би монасите са се ядосали? — прошепна той.

Камъните и паната с дърворезба бяха разпилени по пода, витрините бяха изпочупени. Съдържанието на двата стенни шкафа лежеше на пода в безпорядък, масите в дъното бяха преобърнати. После видя тялото. Жената от лифта. Липсваше кръв, не се виждаха наранявания. Но ноздрите му доловиха характерната миризма.

— Цианкалий.

— Отровена ли е?

— Погледнете я. Глътнала си е езика.

Кристел не прояви желание да огледа трупа.

— Не понасям мъртъвци — прошепна тя.

Явно беше разстроена и Малоун реши да смени темата.

— Какво трябваше да видим тук?

Кристел очевидно успя да овладее емоциите си и плъзна поглед наоколо.

— Няма ги — констатира тя. — Някой е изнесъл камъните, които дядо е открил в Антарктика.

— Важни ли са? — попита Малоун.

— Върху тях са издълбани част от текстовете на книгата.

— Кажете ми нещо, което не знам.

— Това не е хубаво.

— И още как. Монасите сигурно ще са разстроени.

Тя беше очевидно объркана.

— Само за камъните ли дойдохме тук? — попита Малоун.

— Не, разбира се — тръсна глава Кристел. — Има и други неща.

Приближи се към по-близкия шкаф, който зееше с разтворени вратички и извадени чекмеджета.

— О, господи!

Малоун надникна зад гърба й и видя дупката, пробита в задната стена на шкафа.

— Тук дядо и татко държаха документите си.

— Което явно е било известно и на други хора.

Тя пъхна ръката си в дупката.

— Няма нищо.

Обърна се и хукна към вратата.

— Къде отивате? — извика след нея Малоун.

— Трябва да побързаме! Дано не е прекалено късно!

Рамзи изключи осветлението на долния етаж и пое по стълбите към спалнята си. Даян Маккой отдавна си беше тръгнала. Понякога си мислеше, че трябва да се сближи малко повече с тази жена. Тя беше привлекателна не само с острия си ум. Но в крайна сметка реши, че идеята не е добра. Колко мъже с власт бяха изгубили всичко заради едно женско тяло? Е, той нямаше желание да се включи в списъка им.

Беше ясно, че Маккой е силно разтревожена от поведението на Едуин Дейвис. Той добре познаваше Дейвис. Пътищата им се бяха пресекли преди години, в Брюксел. Там, където беше Милисънт с горещите си ласки. Тя беше умна, млада и темпераментна. Но и…

— Бременна — обяви без заобикалки Милисънт.

Той вече го подозираше.

— Какво очакваш от мен?

— В най-добрия случай да се оженим.

— Но аз не те обичам.

— Обичаш ме, но не искаш да го приемеш — засмя се тя.

— Не, наистина не те обичам. Приятно ми е да спя с теб, с удоволствие слушам клюките от офиса. Обичам да използвам острия ти ум, но не искам да се женя за теб.

Тя се приближи.

— Ще ти бъде мъчно, ако ме няма.

Той остана удивен от начина, по който интелигентните жени забравят всякакво самоуважение. Тази пред него беше изяла доста бой, но въпреки това не го напусна, а дори напротив — това даже й харесваше. Приемаше го като особен вид привилегия, искаше го. В момента няколко плесника със сигурност щяха да свършат добра работа, но той реши, че търпението ще му донесе по-голяма полза. Притегли я в прегръдката си и тихо промълви:

— Права си. Наистина ще ми липсваш.

След по-малко от месец Милисънт беше мъртва. А седмица по-късно изчезна и Едуин Дейвис. Милисънт му беше разказала как Дейвис се отзовава на всяко нейно повикване и прави всичко възможно да я утеши. Можеше само да предполага защо го направи. Сякаш признанията щяха да я защитят от грубостите му. Което не се получи. Той пак я пердашеше, а тя отново му прощаваше. Дейвис не каза нито дума, но Рамзи често виждаше омразата в очите на по-младия мъж. Придружена от безсилието да направи каквото и да било.

По онова време Дейвис беше дребен служител в Държавния департамент, изпратен на първия си мандат в чужбина. Задачата му беше да решава проблемите, а не да ги създава. Да си държи устата затворена, а ушите — наострени. Днес обаче същият Едуин Дейвис беше помощник-съветник по националната сигурност на президента на САЩ. Друго време, други правила. Той има свободен достъп до Даниълс, също като мен. Така каза Маккой и беше права. Каквото и да преследваше Дейвис, то беше свързано с него. Не разполагаше с доказателства. Беше по-скоро предчувствие, но Лангфорд Рамзи отдавна се беше научил да вярва в предчувствията си.

От което следваше, че Едуин Дейвис трябва да бъде елиминиран. Също като Милисънт.

Уилкърсън вървеше през снега към колата на Доротея Линдауер. Неговата все още димеше. Доротея не изглеждаше разстроена от съсипаната къща, въпреки че преди седмици беше споделила, че тя е собственост на семейството й още от средата на XIX век. Труповете останаха сред руините. По-късно ще се погрижим за тях, беше казала Доротея. Сега имаха по-важна работа.

Той носеше последния кашон от купчината, която беше натоварил във Фюсен. Снегът и студът буквално го разболяваха. Обичаше слънцето и топлината. Предпочиташе да бъде римлянин, а не викинг. Отвори вратата и с усилие натика премръзналите си крака под кормилото. Доротея вече беше заела съседната седалка.

— Хайде, направи го — каза тя.

Той погледна светещите стрелки на часовника си и започна да пресмята часовата разлика. След което поклати глава.

— По-късно.

— Не, сега — настоя жената до него.

— Защо?

— Хора като него трябва да бъдат извадени от равновесие. Само по този начин могат да допуснат грешка.

Объркването и страхът го раздвояваха.

— Току-що отървах куршума. Нямам настроение за подобни неща.

— Чуй ме, Стърлинг — докосна ръката му тя. — Машината се движи и нищо не може да я спре. Хайде, кажи му.

Не можеше да различи чертите й в мрака, но съвсем ясно си представи съвършената красота на лицето й. Рядко беше срещал по-привлекателна жена. И умна. Прогнозата й за змийската същност на Лангфорд Рамзи се оказа абсолютно точна. А на всичкото отгоре беше спасила и живота му.

Той бръкна в джоба си за телефона и набра номера. Продиктува секретния си код и дневната парола на телефонистката, след което й каза какво иска.

Две минути по-късно Лангфорд Рамзи вдигна слушалката.

— Там, където си, трябва да е адски късно — приятелски подхвърли адмиралът.

— Жалък мръсник! Гадно лъжливо копеле!

Изтече цяла минута в мълчание.

— Предполагам, че имаш сериозни причини да говориш по този начин на по-висшестоягц офицер — изръмжа най-сетне Рамзи.

— Оцелях.

— От какво си оцелял?

Искреното любопитство в гласа на Рамзи малко го пообърка. Но нима тоя тип би си признал?

— От хората, които си изпратил да ме ликвидират.

— Капитане, мога да те уверя, че ако имах такива намерения, отдавна щеше да си мъртъв. По-добре се запитай кой би пожелал смъртта ти. Може би фрау Линдауер? Изпратих те да установиш контакт с нея, да я опознаеш и да откриеш онова, което ме интересува.

— Изпълних всичко, придържах се стриктно към заповедта. Много исках тая шибана звезда!

— И ще я получиш, както ти обещах. Но трябва да знам какво си свършил.

Гласът на Рамзи се чуваше съвсем ясно в тишината на купето. Доротея грабна телефона от ръката на Уилкърсън.

— Вие сте лъжец, господин адмирал — отчетливо каза тя. — Именно вие сте човекът, който иска смъртта му. А аз бих добавила, че той свърши добра работа.

— Фрау Линдауер, много се радвам, че най-после получавам възможност да говоря с вас.

И тези думи прозвучаха достатъчно ясно, за да бъдат чути от Уилкърсън.

— Защо се интересувате от мен, господин адмирал?

— Не от вас, а от семейството ви — поправи я Рамзи.

— Знаете за баща ми, нали?

— Запознат съм с цялата ситуация.

— Значи знаете защо е бил на борда на онази подводница.

— Въпросът е защо проявявате толкова голям интерес? Семейството ви от години отглежда информатори във флота. Нима допускате, че не съм в течение? А сега просто ви изпратих един от тях.

— Знаем, че е имало и други.

— За съжаление никога няма да получите информация по този въпрос, фрау Линдауер.

— Не бъдете толкова сигурен.

— Каква самоувереност! Много съм любопитен да разбера дали е основателна.

— Ще отговорите ли на един въпрос?

— Добре — засмя се Рамзи. — Но само на един.

— Има ли там нещо, което може да бъде открито?

Уилкърсън объркано я погледна. Какво да бъде открито? И къде?

— Дори не можете да си представите.

Линията прекъсна. Поемайки телефона от ръцете й, Уилкърсън попита:

— Какво искаше да кажеш? Къде трябва да бъде открито нещо?

Доротея се облегна назад. Снегът бързо засипваше колата.

— Точно от това се страхувах — промърмори тя. — За съжаление всички отговори са в Антарктида.

— Какво търсиш?

— Преди да отговоря, трябва да изчета всичко, което натоварихме в багажника. Все още не съм сигурна в нищо.

— Доротея, аз рискувам живота и кариерата си! Нали чу какво каза Рамзи? Може би не той е изпратил убийците.

Тя седеше с изправен гръб, абсолютно неподвижна.

— Ако не бях аз, сега щеше да си вкочанен труп. — Очите й се заковаха в неговите. — Животът ти е свързан с моя.

— Отново ще ти напомня, че имаш съпруг.

— Нещата между Вернер и мен отдавна приключиха. Сега сме само ти и аз.

Той знаеше, че е точно така. Чувстваше се разтревожен и едновременно възбуден.

— Какво мислиш да правиш?

— Много неща. Надявам се, че ще бъдат добри и за двамата.

25

Бавария

Малоун гледаше към стария замък, кацнал на стръмния хълм. Тесни, отвесно наредени прозорци с грациозни арки над тях, красиви тавански прозорчета, от които се излъчваше мека светлина. Извитите високи лампи от ковано желязо хвърляха жълтеникави отблясъци по високите средновековни стени. В главата му се появи една мисъл на Лутер, изречена по повод друга немска цитадела: Величествената крепост е нашият Бог, нашият непристъпен вал.

Беше зад волана на наетата кола с Кристел Фалк до себе си. Бяха напуснали набързо манастира „Етал“ и бяха потънали във вековната баварска гора, следвайки завоите на пустия път. Четирийсет минути по-късно пред очите им се бе появил величественият замък. Той вкара колата под каменната арка и спря във вътрешния двор. Звездите ярко светеха високо горе, в мастиленото небе.

— Това е нашият дом — каза Кристел, слизайки от колата. — Имението „Райхсхофен“ на фамилията Оберхойзер.

— „Надежда и империя“ — преведе той. — Интересно име.

— Мотото на семейството. Този планински връх е наш от седемстотин години.

Той огледа сградата и безупречния вътрешен двор. Неутрални цветове, нарушени тук-там от снежни петна върху каменните стени. Тя се обърна и той хвана ръката й. Красивите жени обикновено са странни, а тази тук беше наистина много красива. На всичкото отгоре си играеше с него и той го знаеше.

— Защо фамилното ви име е Фалк, а не Оберхойзер? — попита Малоун, опитвайки се да я извади от равновесие.

Тя сведе очи към ръката си и той бавно я пусна.

— Брак, който се оказа грешка.

— А сестра ви е Линдауер. Все още ли е омъжена?

— Да, но не бих казала, че бракът й е успешен. Вернер се интересува само от парите й, но тя предпочита да е омъжена. По този начин любовниците й не могат да разчитат на нещо повече.

— Ще ми обясните ли защо вие двете не се понасяте?

На лицето й се появи съблазнителна усмивка.

— Зависи. Може би, ако проявите желание да ми помогнете.

— Вие отлично знаете защо съм тук.

— Заради баща си. Аз също.

Той определено се съмняваше, но реши да изостави темата.

— Добре, нека видим онова, което смятате за толкова важно.

Влязоха в замъка през тежък портал, над който имаше висока арка. Вниманието му беше привлечено от огромен гоблен, покрил цялата насрещна стена. Пак странни шарки, този път в златисто, изтъкани върху основа от тъмнокафяво и морскосиньо.

— Това е фамилният ни герб — забеляза интереса му тя.

Той напрегна взор. Корона върху някакво животно — нещо средно между куче и котка, стиснало в зъбите си някакво влечуго.

— Какво символизира това?

— Така и не съм получила смислено обяснение. Но някой от предците ни го е харесал, поръчал е гоблена и го е закачил тук.

Отвън долетя ръмженето на мотор. Малоун се обърна навреме, за да види как някакъв мъж изскача от спортен мерцедес с автомат в ръце. Същият, когото беше зърнал зад пердето на хотелската стая. Какво ставаше, по дяволите? Мъжът се прицели.

Малоун дръпна Кристел назад в мига, в който куршумите проникнаха през отворената врата и превърнаха масичката до стената в купчина отломки. Стъклото на стенния часовник се пръсна на ситни късчета. Кристел му направи знак да я последва и се втурна напред. В стената зад гърба му се забиха още куршуми.

Двамата завиха зад ъгъла и хукнаха по къс коридор, от който се влизаше в голяма и празна зала.

Светкавичният оглед му даде бегла представа за обстановката. Намираха се в помещение с квадратна форма, украсено с колонади, над които имаше тесни балкончета. В дъното, под меката светлина на канделабрите, беше окачен гербът на бившата немска империя — орел на фона на знаме в черно, червено и златисто. Под него зееше черната паст на огромно огнище, в което спокойно можеха да стоят изправени няколко души.

— Разделяме се! — напрегнато прошепна Кристел. — Вие тръгнете нагоре.

Без да чака отговор, тя се обърна и изчезна в мрака. Той видя тясното стълбище, което водеше до галерията на горния етаж. Предпазливо сложи крак на първото стъпало. От двете страни се виждаха безброй тъмни ниши и празни пространства, които предизвикаха безпокойството му. Твърде много удобни скривалища и за други хора със зли помисли. Горе всичко тънеше в мрак с изключение на каменната балюстрада. Долу се появи черна сянка, едва-едва очертаваща се на светлината, която идваше от коридора. Около огромната маса за хранене бяха наредени осемнайсет стола. Гърбовете им с позлатена дамаска бяха подредени в една линия, като войници. Само два бяха разместени, вероятно от Кристел, която се беше скрила под масата.

— Мъртъв си, Малоун! — разнесе се груб мъжки глас, последван от ироничен смях.

Прекрасно. Дори името ми знае.

— Ела и ме хвани — подвикна той, сигурен в ехото, което щеше да скрие точната му позиция.

Видя как мъжът оглежда арките, полускритата в мрака печка и тежката маса, над която висеше бронзов полилей. Прицели се и натисна спусъка. Не улучи.

Противникът му се насочи към стълбището. Малоун се скри зад ъгъла. Тук стъпките не се чуваха, но стрелецът със сигурност беше наблизо. Погледна надолу към масата. Един стол рязко се преобърна, облегалката му се удари в каменния под.

От горната галерия екна автоматичен откос. Куршумите със свистене се забиха в плота на масата. За късмет дървото беше дебело и издържа. Малоун стреля към мястото, откъдето бе долетял изстрелът. Непознатият отвърна на огъня. Куршумите рикошираха в каменната стена зад гърба му.

Малоун всячески се опитваше да засече нападателя. Беше извикал с цел да отвлече вниманието му, но Кристел Фалк развали плановете му, вероятно неволно. В стената зад гърба му имаше още тъмни ниши. Очите му уловиха сянката отсреща, която бавно се промъкваше към него. Приклекна и запълзя към ъгъла, озовавайки се в другия край.

Какво се беше случило? Защо този мъж искаше смъртта му? Изведнъж Кристел изникна в средата на залата. Меката светлина я очерта съвсем ясно.

Малоун предпазливо надникна иззад арката.

— Покажи се — извика Кристел.

Никакъв отговор. Малоун напусна укритието си и бързо смени позицията. Целта му беше да излезе в гръб на стрелеца.

— Аз си тръгвам — обяви жената долу. — Знаеш какво трябва да направиш, ако искаш да ме спреш.

— Глупаво — обади се един глас.

Малоун пак надникна и този път го видя. Нападателят стоеше в средата на галерията, с гръб към него. Кристел все още беше долу. Обзе го хладно вълнение. Сянката пред него вдигна оръжието си.

— Къде е той?

Жената не отговори.

— Малоун, покажи се или тя ще умре!

Малоун пропълзя още метър-два, прицели се и тихо подвикна:

— Тук съм.

Оръжието на нападателя остана насочено надолу.

— Все още мога да убия фрау Линдауер — спокойно обяви той.

Малоун отчете грешката си.

— Ще те застрелям далеч преди да натиснеш спусъка — заплашително изръмжа той.

Изправен пред дилемата, нападателят бавно започна да се обръща към него. После движенията му се ускориха. Дулото се завъртя едновременно с натискането на спусъка. Куршумите изсвириха във въздуха. Миг преди да стреля, Малоун долови друг изстрел. Главата на мъжа отскочи назад, пръстът му се отдели от спусъка. Тялото му се люшна през парапета и полетя надолу. Кратък вик, последван от тежък тътен.

Малоун свали пистолета. Горната част на черепа на стрелеца я нямаше. Пристъпи към парапета и предпазливо надникна. До Кристел Фалк стоеше висок и слаб мъж. Пушката му сочеше нагоре. От другата й страна се беше изправила възрастна жена.

— Благодарим ви, че отклонихте вниманието му, хер Малоун — рече тя.

— Не беше нужно да го убивате.

Старицата махна с ръка и мъжът свали пушката.

— Според мен беше — поклати глава тя.

26

Малоун се спусна долу. Слабият мъж и възрастната жена все още стояха до Кристел Фалк.

— Това е Улрих Хен — представи го Кристел. — Работи за нашето семейство.

— И какво по-точно прави?

— Грижи се за замъка — обади се старата жена. — Нашият главен камерхер.

— А вие коя сте? — изгледа я внимателно Малоун.

Веждите й развеселено се вдигнаха, усмивката й разкри два реда редки зъби. Беше много дребна и слаба, с лакирана златистосива коса. Тънките й ръце бяха прорязани от синкави вени, а по китките й имаше множество кафеникави петънца.

— Аз съм Изабел Оберхойзер.

В очите й се четеше несигурност въпреки широката усмивка.

— Трябва ли да бъда впечатлен? — попита Малоун.

— Аз съм главата на фамилията.

— Току-що убихте човек, вие и този мъж — изръмжа той и махна с ръка към Улрих Хен.

— Човек, който се промъква в дома ми въоръжен и за малко не уби вас и дъщеря ми — спокойно отвърна старицата.

— А пък вие случайно имате пушка подръка и помощник, който може да пръсне черепа на нападателя от десетина метра в слабо осветено помещение.

— Улрих е отличен стрелец.

Хен мълчеше. Явно си знаеше мястото.

— Не знаех, че са тук — обади се Кристел. — Мислех, че мама е извън замъка. Когато ги видях да влизат, просто направих знак на Улрих да бъде готов, докато аз привличам вниманието на стрелеца.

— Глупав ход.

— Но свърши работа.

Виждаше спътницата си в нова светлина. Да се изправиш пред насочено оръжие изисква кураж. Но все още не можеше да реши дали насреща му стои умна и смела жена или обикновена идиотка.

— Не познавам много хора на науката, които биха постъпили като вас — промърмори Малоун и се извърна към възрастната дама. — Този човек ни трябваше жив. Знаеше името ми.

— Забелязах.

— Искам отговори, а не нови загадки. Онова, което направихте, още повече обърка ситуацията.

— Покажи му — кимна на дъщеря си Изабел. — А после, хер Малоун, ние с вас можем да си поговорим насаме.

Той последва Кристел към главното фоайе, откъдето поеха по стълбите към една от спалните. Огромната кахлена камина вътре заемаше цяла стена и се издигаше до тавана. На желязната табелка отпред беше изписана годината на производството й — 1651.

— Това е стаята на баща ми и дядо ми.

Тя се насочи към малка ниша с дървена пейка под висок тесен прозорец с матирани стъкла.

— Дедите ми, построили замъка през XIII век, ужасно се страхували да не попаднат в капан. Затова всяка стая има поне два изхода, включително и тази. На практика тя предлагала максималната сигурност за онова време.

Ръката й натисна ръба на една от зиданите стени, която бавно се отмести. Пред очите им се появи тясно стълбище, виещо се надолу в обратна на часовниковата стрелка посока. Щракна електрически ключ и на каменния таван светнаха няколко слаби крушки. Малоун мълчаливо я последва. В подножието на стълбите тя щракна още един електрически ключ.

Въздухът веднага му направи впечатление. Сух и топъл, с явно контролиран достъп. Подът беше покрит със сиви плочи, слепени с тъмен цимент. Стените бяха облицовани с грубо изсечени камъни, също боядисани в сиво. Тесният проход продължаваше напред, преминавайки от едно помещение в друго. В повечето от тях се съхраняваха странни предмети. Немски знамена, нацистки флагове, дори един олтар, напълно готов за детските кръщенета, така популярни през 30-те години. Картата на Европа от началото на XX век беше покрита с безброй фигурки на войници, нацистки каски, саби и ками, кепета, униформи, пушки и пистолети, бронирани жилетки, патрондаши, пръстени, бижута, ръкавици и фотографии.

— Така дядо ми си запълвал времето след войната — обясни Кристел.

— Прилича ми на нацистки музей — рече Малоун.

— Дядо бил много наранен от начина, по който Хитлер се отнесъл към него. Служил му като вярно куче, но не успял да проумее, че не означава нищо за социалистите. В продължение на шест години, чак до края на войната, отчаяно се опитвал да си възвърне благоволението на диктатора. Събирал тези вещи до петдесетте, когато загубил разсъдъка си.

— Това не обяснява защо семейството му ги е съхранило.

— Баща ми много го уважаваше. Ние рядко слизахме тук.

Тя се приближи до малка остъклена витрина. Вътре имаше сребърен пръстен със символа на СС, изписан по много особен начин.

— Тези пръстени са изработени по стара германска традиция, копиращи древните норвежки щитове — поясни Кристел. — Били предназначени единствено за членовете на „Аненербе“. — Посочи друг предмет в стъклената витрина и добави: — Също като тези значки с руническия символ на Одел и малка свастика. Те са проектирани лично от дядо ми. Иглата им е много особена, изработена е във формата на свещения Ирмисул, или саксонското Дърво на живота. Според легендата то се издигало на върха на Слънчевата планина в Детмолд и било унищожено лично от Карл Велики. Това поставило началото на дългата война между саксонци и франки.

— Говорите много почтително за тези реликви — отбеляза Малоун.

— Наистина ли? — объркано го погледна тя.

— Сякаш имат голямо значение за вас.

— Спомени от миналото, нищо повече — сви рамене Кристел. — Дядо ми е основал „Аненербе“ по чисто научни причини, но организацията се превърнала в нещо съвсем различно. Нейният Институт за военнонаучни изследвания провеждал отвратителни експерименти с концлагеристи. Поставяли хората в барокамери, подлагали ги на хипотермия, изследвали сгъстяването на кръвта им. Ужасни неща. А лабораторията колекционирала кости на мъже и жени от еврейски произход, които били убити и разчленени. Неколцина свършили на бесилката, мнозина отишли в затвора: Отвратително наистина.

Той внимателно я наблюдаваше.

— Дядо ми няма нищо общо — добави тя, отгатнала мислите му. — Станало е след неговото уволнение и публично дискредитиране. — Кратка пауза. — Дълго след като се бил обрекъл на самота в този манастир.

Редом с флага на „Аненербе“ беше изложен гоблен, на който беше изрисувано Дървото на живота. Същото, което беше пресъздадено на иглите. Вниманието му беше привлечено от текста под него. Хората не могат да надживеят свидетелствата за своята култура.

— Дядо ми наистина е вярвал в това твърдение — забеляза интереса му тя.

— А вие?

— Аз също.

Малоун все още не разбираше защо фамилията беше съхранила тази колекция в специални помещения с контролиран въздух, без нито една прашинка. Една от причините все пак му беше ясна. Той също уважаваше баща си. Все още помнеше как си бяха разменяли пасове с топката за бейзбол, как бяха плували заедно и се бяха грижили за градината. Дълги години след неговата смърт беше страдал, че са му отнели онези неща, които децата с двама родители получават даром. Майка му правеше всичко възможно да съхрани живи спомените за баща му, но с хода на годините той откри, че паметта започва да й изневерява. Да си съпруга на моряк е тежко бреме. Също като да си съпруга на агент от специалния отдел „Магелан“. За неговата бивша съпруга бремето се беше оказало непоносимо.

Кристел продължи напред. Всеки експонат в тази странна изложба разкриваше нов детайл от страстта на Херман Оберхойзер. Тя спря пред един шкаф, боядисан в ярки цветове — подобен на онзи в манастира. Издърпа едно от чекмеджетата и извади лист хартия, защитен от прозрачен плик.

— Последната воля и завещание на Айнхард, открито от дядо ми. Копие от него има и в манастира.

Малоун пое плика. Листът под него приличаше на пергамент, изписан с гъст почерк на латински. Избледнялото мастило имаше светлосив цвят.

— На гърба има превод — обади се тя. — Последният параграф е най-важният.

— За това ви говорех — прошепна Кристел. — Наследството на Карл Велики. Великото начинание на Шарлеман. Него трябва да дешифрираме. Въпреки че Ото III и всички римски императори след него не са успели да го сторят. Разкриването на загадката ще ни отведе до онова, което нашите бащи са търсили в Антарктида.

Малоун поклати глава.

— Казахте, че дядо ви е ходил там и не се е върнал с празни ръце. Той очевидно е разкрил загадката. Не е ли оставил някакъв отговор?

— Липсват каквито и да било записки за пътешествието му. Къде е ходил, какво е открил. А по-късно не успя да ни разкаже нищо, тъй като беше сенилен.

— Защо всичко това е толкова важно днес?

Тя се поколеба.

— Баща ми и дядо ми нямаха отношение към бизнеса. Те се интересуваха от света. За съжаление дядо ми е живял по време, в което новаторските идеи са били забранени. Принуден е бил да работи сам. А татко беше безнадежден мечтател, без никакви практически умения.

— Който все пак е успял да стигне до Антарктида на борда на американска подводница — отбеляза Малоун.

— Което повдига един сериозен въпрос.

— Защо американското правителство е проявило такъв интерес, че го е поканило на секретна мисия?

Той знаеше, че през 50-те, 60-те и 70-те години на миналия век САЩ бяха провеждали редица неконвенционални експерименти. Главно в областта на паранормалните възприятия, контрола върху съзнанието и НЛО. С единствената цел да получат предимство пред СССР. Дали и тази мисия не е била един от тези безумни експерименти?

— Надявах се, че вие ще ми помогнете да намеря обяснение — промълви Кристел.

Малоун обаче все още чакаше друг, по-конкретен отговор.

— Защо всичко това е толкова важно днес? — повтори той.

— Защото може да промени света.

Зад гърба на Кристел се появи госпожа Оберхойзер. Вървеше бавно, стъпвайки безшумно с меките си обувки.

— Остави ни сами — заповяда на дъщеря си тя.

Кристел безмълвно се подчини. Малоун се изправи със завещанието на Айнхард в ръце.

— Трябва да обсъдим някои неща — твърдо рече Изабел.

27

Джаксънвил, Флорида

1:20 ч.

Чарли Смит чакаше от другата страна на улицата. Предстоеше му последната задача за нощта.

Последните трийсет години от живота си капитан Закари Алегзандър не правеше нищо друго, освен да се оплаква. От сърце, далак, черен дроб, кости. Нямаше органи, които да не беше подлагал на задълбочено изследване.

Преди дванайсет години беше стигнал до заключението, че се нуждае от операция на апендицит. Отказа се от нея едва след като лекарят му припомни, че такава му е правена десет години по-рано. Преди три години реши, че има рак на белите дробове, тъй като беше пушил по кутия цигари дневно в продължение на десетилетия. Но подробните изследвания не показаха нищо.

Последната му мания беше рак на простатата. Седмици наред обикаляше специалистите и ги убеждаваше, че страда от това ужасяващо заболяване. Тази нощ медицинските тревоги на Закари Алегзандър щяха да бъдат прекратени. Завинаги.

Единственото затруднение беше как точно да стане това. Алегзандър беше изследвал абсолютно всичките си вътрешни органи. Ето защо всяка медицинска причина за смъртта му щеше да изглежда подозрителна. Насилствената смърт беше изключена, тъй като тя винаги привлича внимание. В работното му досие пишеше:

Прибавени към още известно количество данни, тези сведения бяха достатъчни, за да провокират изобретателността на Смит. Скоро бе решено как Закари Алегзандър ще се раздели с живота.

Чарли Смит беше пристигнал в Джаксънвил с късен полет от Вашингтон. Бе паркирал на около половин километър от къщата на Алегзандър. Сега облече дънков елек, измъкна брезентова торба от багажника и пресече улицата.

На тихата уличка имаше само няколко къщи. Според досието Алегзандър имаше тежък сън и хъркаше толкова гръмовно, че можеше да се чуе от улицата. Чарли бутна градинската врата. На страничната стена бръмчеше компресорът на централното отопление, който разпращаше топъл въздух във вътрешността на къщата. Нощта беше студена, но забележимо по-мека от тази във Вирджиния.

Предпазливо се доближи до един от прозорците и търпеливо зачака да чуе ритмичното хъркане на Алегзандър. На ръцете му вече имаше чифт чисто нови гумени ръкавици. Леко пусна брезентовата торба в краката си и извади от нея малък гумен маркуч с метален накрайник. Очите му внимателно се плъзнаха по прозореца и скоро откриха пластове силикон върху лошо изолираната повърхност между стъклото и рамката.

Той проби силикона с металния накрайник и отново бръкна в торбата. В ръцете му се появи цилиндричен флакон, който свърза с маркуча. В него имаше газ под налягане, до чиито услуги прибягваше от години. От него жертвата изпадаше в безсъзнание, без никакви остатъчни следи в белите дробове и кръвта. Разви клапана и химикалите безшумно нахлуха в къщата. След десетина минути хъркането спря. Смит затвори клапана, разкачи системата и я прибра в торбата. В силиконовото уплътнение остана малка дупчица, но той знаеше, че след известно време тя ще изчезне. Насочи се към задния двор. Спря по средата на пътя, пусна торбата и вдигна дървения капак на шахтата за електроинсталацията. Пъхна се вътре и огледа гъсто преплетените кабели, които се губеха под основите на къщата. В работното досие беше отбелязано, че Алегзандър не само е безнадежден хипохондрик, но и голям скъперник. Преди няколко години беше платил на някакъв съсед да прекара директен прекъсвач до спалнята му, който да включва и изключва компресора, свързан с тока преди разпределителната кутия и електромера.

Нищо не беше направено както трябва. Чарли откри разпределителната кутия и разви капака. После откачи входящия кабел за 220 волта. Компресорът утихна. Изчака няколко изпълнени с напрежение секунди, за да се увери, че Алегзандър някак си не е избягнал въздействието на отровния газ. Нищо не наруши нощната тишина.

Извади нож от джоба на елека си и оголи изолацията на кабелите, които влизаха и излизаха от разпределителната кутия. Онзи, който си беше играл с нея, беше пропуснал да изолира жиците. Прекъсването на тока със сигурност щеше да бъде приписано на липсата на заземяване. По тази причина Чарли се постара да не оголи кабелите прекалено много. Прибра ножа. От друг джоб измъкна найлоново пликче, което съдържаше изолационен пластилин и керамична клема. Закрепи клемата и запълни кутията с пластилин. В сегашното си състояние материалът беше безопасен, но при нагряване до определена температура за определено време щеше да се изпари и да разтопи последните остатъци от изолацията. Необходимата за експлозията топлина щеше да дойде от керамичната клема. За достигането на нужната температура беше нужно известно време, но Чарли го беше включил в изчисленията си. Това време му беше необходимо да се оттегли. Затегна винтовете и компресорът отново забуча. Умишлено не постави капака на разпределителната кутия, който натика в джоба си.

Внимателно огледа свършеното. Всичко изглеждаше наред. Подобно на огъня, който бълват факирите, клемата и изолационният пластилин щяха да се превърнат в нажежен газ с изключително висока температура. Те бяха направени от специален материал, използван най-често от колегите му професионалисти, които си падаха по убийства, свързани с палежи.

Той затегна кабелите, върна капака на мястото му и вдигна брезентовата торба. Огледа внимателно всичко около себе си. Искаше да е сигурен, че не е оставил нищо, което впоследствие може да издаде присъствието му.

Отново се върна при страничния прозорец. Лъчът на фенерчето писалка с труд си проби път. На масичката до леглото на Алегзандър се виждаше пепелник с остатък от пура. Перфектно. Ако заключението „късо съединение“ се окажеше недостатъчно, то „пушене в леглото“ със сигурност щеше да доведе до прекратяване на следствието. Обърна се и спокойно се насочи към улицата. Светещите стрелки на часовника му показваха 1:35.

Чарли Смит често будуваше нощем. Преди няколко години си беше купил „Наръчник за планетите и звездите“ от Питърсън, от който бе научил много неща за небето. Хубаво е да си имаш хоби. Вдигна глава и веднага разпозна ярката точка на Юпитер на западния небосклон. Изминаха пет минути. Изпод основите на къщата проблесна искра. Първо се възпламени клемата, а след това и изолационният пластилин. Той ясно си представи как покритието на кабелите се разтопява и електрическият ток започва да подхранва огъня. Къщата беше дървена, поне на трийсет години. Сухите насмолени греди на основите бяха като пънове в добре заредена камина. За броени минути цялата конструкция потъна в буйни пламъци.

Закари Алегзандър така и нямаше да разбере какво е станало. Щеше да се задуши далеч преди огънят да изпепели тялото му.

28

Бавария

— Както виждате, и съпругът ми, и баща му са имали своите тайни — заяви неохотно Изабел Оберхойзер.

— Съпругът ви също ли беше нацист? — запита Малоун.

— Той просто беше убеден, че след войната Германия вече не е същата — поклати глава тя. — А аз бих казала, че се оказа прав.

Избягването на преките отговори явно беше характерна черта на тази фамилия. Тя му хвърли кос изпитателен поглед, десният й клепач потрепна. Дишането й беше плитко и някак накъсано. Дълбоката тишина се нарушаваше само от тиктакането на невидим часовник.

— Страхувам се, че дъщерите ми не са били откровени с вас, хер Малоун.

— Първите думи тази вечер, с които съм напълно съгласен — кимна той.

— След смъртта на съпруга ми аз съм тази, която контролира семейното благосъстояние. Извънредно трудна задача, уверявам ви, защото притежаваме няколко предприятия, които са изцяло фамилна собственост. За съжаление други Оберхойзер няма. Свекърва ми беше смайващо некомпетентна жена, която, слава богу, почина няколко години след Херман. Останалите ни роднини загинаха по време на войната. Докато беше жив, съпругът ми държеше фамилията под контрол. Той беше най-малкият син. А самият Херман окончателно изгуби разсъдъка си някъде в средата на петдесетте. Днес тази болест се нарича Алцхаймер, но по онова време беше известна като сенилност. Като всяко семейство, ние също имахме трудности с наследството. В крайна сметка нещата преминаха под контрола на децата. Имаме две дъщери. Силни жени, всяка от тях по своему различна. Жени, които водят непрестанна война с действителността, опитвайки се да я приемат.

— Нещо като игра?

Краищата на веждите й леко се спуснаха надолу.

— Нищо подобно. Те търсят истината. Обичах съпруга си, но откровено казано, той цял живот се занимаваше с глупости. Също като баща си. Хитлер открито заклейми Херман. Според мен това доведе до психическия му срив. Съпругът ми също беше слаб човек. Трудно вземаше решения. За съжаление дъщерите ни цял живот враждуват помежду си. Никога не са били близки. Причина за това беше баща им. Доротея умееше да се възползва от слабостите му, докато Кристел открито ги порицаваше. Когато той почина, те бяха на десет години. Но и днес отношението към баща им е най-добрият начин да се направи разлика между тях. Доротея е стъпила здраво на земята и е много практична. Тя се нуждае от кротък и спокоен мъж. Кристел е мечтателка и търси силен партньор. И двете са обсебени от своите цели, но никоя от тях не знае какво точно иска.

— Благодарение на вас, предполагам — обади се Малоун.

Старицата кимна.

— Признавам, че имам известен контрол над тях. Но сега всичко е заложено на карта. Буквално всичко.

— Какво означава всичко?

— Фамилията притежава производствени предприятия, една петролна рафинерия, няколко банки. Плюс акции по целия свят. Става въпрос за милиарди евро.

— Днес двама души намериха смъртта си в тази игра.

— Знам. Но Доротея иска доклада за „Блейзък“ на всяка цена. Той е част от онази реалност, към която се стреми. Бързо разбра, че пътят към успеха не минава през вас, и се отказа от услугите ви. А аз имах основания да подозирам, че ще стане именно така, и затова накарах Кристел да направи всичко възможно, за да разговаря с вас.

— Изпратили сте я на Цугшпице?

— Да — кимна Изабел. — А Улрих трябваше да я наблюдава.

— Ами ако откажа да се забърквам във вашите конспирации?

Във воднистите й очи се появи раздразнение.

— Стига, хер Малоун. Игрите между нас двамата са излишни. Аз съм напълно открита и ще ви помоля за същото. И вие отчаяно искате да разберете какво се е случило преди трийсет и осем години, също като мен. Моят съпруг и вашият баща са загинали заедно. За разлика от вас аз знаех, че той заминава за Антарктика. Разбира се, изобщо не допусках, че няма да го видя повече.

Умът му включи на високи обороти. Тази жена очевидно разполагаше с информация от първа ръка.

— Той търсеше Наблюдателите — добави тя.

— Едва ли вярвате сериозно, че такива хора са съществували.

— Но Айнхард е вярвал. Те са споменати в завещанието, което държите в ръце. Херман също е вярвал, а Диц е жертвал живота си за тази вяра. На практика те са имали различни имена за различните култури. Ацтеките са ги наричали „Пернати змии“, вероятно защото са били едри бели хора с рижави бради. В Битие са наречени Елохими, а шумерите им казват Анунаки. На египтяните са известни като Акху, Озирис или Шемсу Хор. Описани са още от индуизма и будизма. В това отношение аз се присъединявам към мнението на Кристел, хер Малоун. Те наистина са съществували. Успели са да впечатлят дори самия Карл Велики.

Пълни глупости.

— Фрау Оберхойзер, тук става въпрос за събития, станали преди хилядолетия…

— Съпругът ми беше дълбоко убеден, че Наблюдателите съществуват.

А Малоун си даде сметка, че през 1971 г. светът е бил доста различен. Без глобални медии, без джипиес системи за проследяване, без геостационарни спътници, без интернет. Скритото съществуване е било напълно възможно. Но не и днес.

— Това е абсурд — рече на глас той.

— В такъв случай защо американците са приели да го закарат там?

Той усети, че възрастната жена притежава отговора на този въпрос.

— Защото и те са ги търсили. След войната организирали широкомащабно военноморско учение в Антарктика, наречено „Висок скок“. Съпругът ми многократно споменаваше за него. Целта им е била да търсят онова, което Херман е открил още през 1938 година. Диц беше убеден, че по време на учението американците са намерили нещо. Минавали години. А после, около шест месеца преди експедицията до Антарктида, неколцина ваши военни дошли тук, за да се срещнат с Диц. Споменали за „Висок скок“ и демонстрирали добри познания относно изследователската работа на Херман. По всяка вероятност част от неговите книги и документи са били конфискувани след войната.

В главата му изплуваха думите на Кристел: Важно е, защото може да промени света.

В началото беше склонен да отхвърли категорично подобни безсмислици. Но правителството на САЩ не само беше изпратило на секретна мисия една от най-модерните си подводници, но след това беше наложило тотално затъмнение над нейното потъване.

— Диц мъдро е предпочел американците пред руснаците — добави Изабел. — Те също идвали тук, но той просто не понасяше комунистите.

— Имате ли представа какво има в Антарктида?

Тя поклати глава.

— Дълги години си задавам този въпрос. Знаех за завещанието на Айнхард, за Светите люде, за двете книги, които бяха на разположение на Доротея и Кристел. Много исках да разбера какво има там. Но дъщерите ми се заеха да разрешат загадката и аз се оттеглих. Надявах се те двете да се сближат така.

— Май е невъзможно — поклати глава Малоун. — Те дълбоко се ненавиждат.

Очите й се сведоха.

— Не познавам други сестри, които да се мразят толкова силно. Но краят на живота ми е близо и искам да съм сигурна, че фамилията ще продължи да съществува.

— За да прогоните и собствените си съмнения?

— Именно — кимна тя. — Трябва да знаете, че ние винаги намираме онова, което търсим, хер Малоун.

— Така каза и Кристел.

— Баща й го повтаряше непрекъснато и беше прав.

— Но защо замесвате и мен?

— Първоначално решението беше взето от Доротея. Тя очакваше, че от вас ще научи нещо за подводницата. Подозирам, че ви е отхвърлила поради твърдостта, която демонстрирате. Но аз ви избрах именно поради тази твърдост. Вие сте човекът, който би могъл да помогне на Кристел.

Това изобщо не го интересуваше, но той моментално предусети какво щеше да последва.

— Помагайки на нас, вие най-вероятно ще разрешите и собствената си дилема.

— Аз винаги работя сам.

— Известни са ни случаи, при които не сте го правили.

Нямаше как да го отрече.

— Имате ли новини от Доротея? — попита той. — В манастира остана един труп.

— Знам, Кристел ми каза. Улрих ще се погрижи за него, както и за този тук. Питам се кой ли още е замесен, но същевременно съм убедена, че вие най-добре умеете да се оправяте в подобни ситуации.

— Стрелецът дойде за мен и за Доротея. Не спомена нищо за Кристел.

— Чух го.

Адреналинът бързо отстъпваше място на умората.

— Кристел ви е разказала за Айнхард и Карл Велики. Документът в ръцете ви съдържа съвсем ясно предизвикателство. Поход в търсене на истината. Вече видяхте книгата, написана собственоръчно от Айнхард. И онази от гроба на Карл, предназначена единствено за поредния римски император. Всичко това е реално, хер Малоун. Представете си за момент, че първа цивилизация наистина е съществувала. Помислете си за последиците за историята на човечеството.

Той не можа да си отговори дали тази жена е манипулатор, паразит или експлоататор. Вероятно и трите заедно.

— Всичко това изобщо не ме интересува, фрау Оберхойзер. Ако трябва да бъда честен, ще добавя, че смятам всички ви за побъркани. Искам да знам само къде, как и защо е умрял баща ми. — Замълча за момент, надявайки се да не съжалява за думите, които се готвеше да добави. — Ако получа отговор, като ви помагам, това ще бъде достатъчен стимул за мен.

— Значи взехте своето решение?

— Не, не съм.

— В такъв случай позволете да ви предложа гостоприемството си за нощта, а утре ще ми съобщите решението си.

Цялото тяло го болеше от умора. Не му се шофираше обратно до „Постхотел“, който на всичкото отгоре не се оказа най-сигурното място на света. Имаше предвид честите неканени гости в стаята си напоследък. А присъствието на Улрих в замъка определено действаше успокояващо.

— Добре. Приемам поканата.

29

Вашингтон

4:30 ч.

Рамзи съблече хавлията. Новият ден започваше. Можеше да се окаже най-важният в живота му, ново начало.

В съня му се появиха Милисънт, Едуин Дейвис и НР-1А. В странни, взаимно преплитащи се комбинации от образи и цветове. Но той не беше от хората, които биха позволили на фантазиите да изкривят реалността. Беше извървял дълъг път. Само няколко часа го деляха от заслужената награда. Даян Маккой се оказа права. Съвсем не беше сигурно, че президентът ще избере именно него за заместник на Дейвид Силвиан. Знаеше поне две имена, които Даниълс положително би предпочел — разбира се, ако решението бъдеше взето единствено в Белия дом. Слава богу, че в политическия живот на Вашингтон рядко се вземат свободни решения.

Слезе в кабинета си на първия етаж в момента, в който мобилният му телефон иззвъня. Никога не се разделяше с него. На дисплея се появи индикация за международен разговор. Много добре. След разговора с Уилкърсън очакваше да разбере дали в провалената операция е настъпила промяна.

— За съжаление поръчаните от вас коледни подаръци няма да пристигнат навреме — обяви гласът отсреща.

Рамзи с мъка потисна гнева си.

— Причина за забавянето? — попита той.

— Складът се оказа празен. Нямаше нищо от онова, което ни трябва.

— Не е мой проблем. Платих предварително още преди седмици и очаквах бързо действие.

— Наясно сме и вземаме мерки. Пратката ще пристигне навреме. Просто искахме да ви предупредим за малкото закъснение.

— Пратете ми сметката, в случай че се наложи спешна доставка. Цената няма значение. Искам стоката незабавно и това е всичко.

— В момента проследяваме движението й. Съвсем скоро ще потвърдим експедицията.

— Дано — сухо рече Рамзи и изключи телефона.

Едва сега даде воля на вълнението си. Какво ставаше в Германия? Още ли бе жив Уилкърсън? А Малоун? Два провала щяха да му дойдат твърде много. За съжаление не беше в състояние да промени каквото и да било. Беше длъжен да вярва на оперативните си агенти. До този момент нямаха провали, дано и сега се справеха.

Включи настолната лампа. Вграденият сейф беше едно от нещата, които го бяха накарали да избере тази къща — разбира се, освен местоположението, квадратурата и обзавеждането. Сейфът не беше нищо особено, но предлагаше достатъчно сигурност както за служебните документи, които връщаше още на другия ден, така и за няколкото папки с лични архиви.

Отвори добре замаскирания дървен панел и набра кода. Във вътрешността на касата имаше шест вертикално подредени папки. Извади първата отляво. Освен че беше превъзходен убиец, Чарли Смит умееше да събира информация с усърдието на катеричка, трупаща зимнина. Най-много обичаше да разкрива тайните, които хората пазят като очите си. А тази информация Смит събираше вече две години. Част от нея подлежеше на незабавна употреба, останалата щеше да влезе в действие няколко дни по-късно.

Разтвори папката и отново огледа детайлите. Все още се учудваше на разликата между личния и обществения живот на публичните личности. И направо недоумяваше от начина, по който политиците поддържат фасадата си. Сигурно беше адски трудно. Докато инстинктите и желанията сочат в една посока, кариерата и имиджът се намират точно в обратната.

Типичен пример в това отношение беше сенаторът Атос Кейн. Петдесет и шест годишен, четвърти мандат в Сената като представител на Мичиган, женен, с три деца. Професионален политик още преди да навърши трийсет — отначало на щатско, а след това и на национално равнище. Миналата година Даниълс го беше поканил да заеме овакантения пост на вицепрезидент, но Кейн бе благодарил за доверието и бе отказал. Мотивите му бяха, че в Сената може да служи на президента далеч по-добре, отколкото в Белия дом. Цял Мичиган въздъхна с облекчение. В политическите среди Кейн беше известен като най-ревностния привърженик на компромисите в законодателството. След двайсет и две години на Капитолийския хълм Атос Кейн беше усвоил най-важните поуки. Коя бе първата? Че политиката се прави на местно равнище.

Рамзи се усмихна. Обичаше хората, които умеят да преговарят. Въпросът на Доротея Линдауер продължаваше да кънти в ушите му. Какво открихте там? В продължение на години не си беше спомнял за това плаване.

Колко пъти бяха слизали на брега? Четири?

Капитан Закари Алегзандър беше адски любопитен тип, но Рамзи все пак бе изпълнил заповедта за пълна секретност на мисията. Радиостанцията, която екипът му качи на борда, беше настроена на вълната за сигнала за бедствие, на която беше настроена радиостанцията на НР-1А. Такъв сигнал не беше уловила нито една от контролните станции, разположени по цялото Южно полукълбо. Именно това бе улеснило задачата им. Радиация също не беше открита. Идеята на командването беше, че сигналите за бедствие и наличието на радиация ще бъдат уловени най-добре в близост до мястото на инцидента. По онова време вечните ледове пречеха на електрониката. И тъй, в продължение на два дни те бяха прослушвали района на море Уедъл — родното място на ураганни ветрове, светещи в алено облаци и призрачен ореол около бледото слънце.

Нищо. После бяха пренесли оборудването на брега.

— Какво улови? — обърна се Рамзи към лейтенант Хърбърт Роуланд.

— Сигнал на 240 градуса! — възбудено отвърна младият офицер.

Рамзи насочи поглед към мъртвия континент, окован от дебели пластове лед. Осем градуса под нулата, въпреки че лятото наближаваше. Сигнал? Тук? Изключено! Намираха се на около шестстотин метра навътре в сушата, плоска и безлична като океана. Никой не можеше да каже дали под краката му има почва или лед. На хоризонта се издигаха голи планински върхове, стърчащи от ослепително бялата тундра като странно закривени зъби.

— Ясен сигнал, засечен на 240 градуса! — повтори Роуланд.

— Сейърс — подвикна към третия член на екипа Рамзи.

Другият лейтенант вървеше на петдесетина метра пред тях, да търси пукнатини в леда. Тук възприятията бяха постоянен проблем. Бял сняг, бяло небе. Дори въздухът беше бял от парата, която издишваха. Това забравено от бога място представляваше някаква странно мумифицирана празнота, към която човешкото око се приспособяваше почти толкова зле, колкото към пълния мрак.

— Проклетата подводница е! — извика Роуланд, заковал очи в приемника.

Рамзи все още усещаше смразяващия студ на онази лишена от сенки земя, където сиво-зеленикавата мъгла покриваше всичко за броени секунди. Експедицията им беше блокирана от лошото време, ниско надвисналите облаци и постоянния вятър. Никоя зима в Северното полукълбо не можеше да се сравни дори с един-единствен „нормален“ ден в Антарктида. Никога нямаше да забрави четирите денонощия там.

Дори не можете да си представите, беше отвърнал той на въпроса на Доротея Линдауер. Насочи поглед към сейфа. До папките лежеше стар дневник.

Правилата за плаване преди трийсет и осем години изискваха такъв дневник от командващите офицери на всички кораби. Рамзи протегна ръка и го измъкна.

30

Атланта

7:22 ч.

Стефани събуди дълбоко заспалия Едуин Дейвис. Той стреснато се надигна. Трябваха му няколко секунди, за да осъзнае къде се намира.

— Хъркаш.

Цяла нощ беше слушала хъркането му въпреки затворената врата и дългия коридор.

— Така казват — промърмори той. — Особено когато съм уморен.

— Кой ти го казва?

Дейвис разтърка очи. Лежеше облечен, мобилният му телефон беше на възглавницата. Бяха пристигнали в Атланта малко след полунощ, с последния полет от Джаксънвил. Той предложи да отиде на хотел, но Стефани настоя да спи в стаята й за гости.

— Е, не съм монах — промърмори президентският съветник.

Тя не знаеше почти нищо за личния му живот. Неженен и толкова. А бил ли е някога? Има ли деца? Сега едва ли беше най-подходящото време да му задава подобни въпроси.

— Имаш нужда от бръснене.

Той разтърка брадичката си.

— Добре че ми го казваш.

Тя се обърна и тръгна към вратата.

— В банята има кърпи и самобръсначки. Страхувам се, че са дамски.

Вече беше взела душ и се беше облякла, готова за новия ден.

— Слушам, госпожо — надигна се той. — На кораба ви цари желязна дисциплина.

Тя го остави и се насочи към кухнята. Включи телевизора на плота и се огледа. Закусваше рядко — най-много една кифличка или купичка мюсли. Ненавиждаше кафето. Обичайната й топла напитка беше чаша зелен чай. Трябваше да се обади в офиса. Почти пълната липса на персонал отговаряше на мерките за сигурност, но беше и твърде досадна, тъй като се налагаше всичко да върши сама.

— „… Ситуацията обещава да бъде интересна — прозвуча гласът на репортерката от Си Ен Ен. — Неотдавна президентът Даниълс изрази недоволство от работата на Съвета на началник-щабовете. Преди две седмици той намекна, че институцията е станала почти ненужна.“

На екрана се появи Даниълс, изправен зад синя катедра.

— Те не командват нищо — обяви със звучния си баритон той. — На практика са политически съветници, които не правят политика, а само изпълняват политически поръчки. Не ме разбирайте погрешно — наистина уважавам тези хора. Проблемът обаче е в самата институция. Нямам никакви съмнения, че офицерите от Съвета на началник-щабовете могат да бъдат използвани далеч по-пълноценно в други области на управлението.

Камерата се върна на наперената руса репортерка.

— Всичко това ни кара да се запитаме как и дали президентът ще запълни мястото, освободено от преждевременната смърт на адмирал Дейвид Силвиан.

Дейвис влезе в кухнята и закова очи в екрана.

— Какво има? — забеляза интереса му тя.

Той стоеше неподвижно, изражението на лицето му беше мрачно и угрижено.

— Силвиан е представителят на ВМС в Съвета на началник-щабовете.

Стефани озадачено го погледна. От пресата знаеше за катастрофата с мотоциклет и тежкото състояние на адмирала.

— Жалко, че е починал, Едуин. Но има и нещо друго, нали?

Дейвис измъкна мобилния телефон от джоба, набра няколко цифри и го притисна до ухото си.

— Искам да знам как е умрял адмирал Силвиан — сухо заповяда той. — Точните причини за смъртта. Бързо! — Той щракна капачето.

— Ще ми обясниш ли какво става? — попита тя.

— Стефани, има и някои други неща, свързани с Лангфорд Рамзи. Преди шест месеца президентът получи писмо от вдовицата на някакъв лейтенант от флота…

Телефонът изписука. Преди да го включи, Дейвис внимателно погледна екрана. Послуша няколко секунди, после прекъсна разговора.

— Младежът работел в главното счетоводство на ВМС и открил редица нередности. Няколко милиона долара били прехвърляни от банка в банка, след което просто изчезнали. Били под прякото разпореждане на директора.

— Разузнаването често работи с неосчетоводени пари — кимна тя. — Самата аз имам няколко специални сметки, които използвам за външни плащания, частни договори и други такива неща.

— Но въпросният лейтенант е починал два дни преди официално да докладва пред началниците. Вдовицата му отказала да се довери на военните. Вместо това написала лична молба до президента, а той я прехвърли на мен.

— А ти от своя страна си включил всички радари, тъй като си видял, че става въпрос за военноморското разузнаване — кимна тя. — Казвай какво откри в тези сметки.

— Не успяхме да ги намерим — поклати глава Дейвис.

Стефани беше имала подобни, меко казано, смущаващи случаи. Повечето банки по света имаха лошия навик да не закриват сметки, открити при тях — разбира се, заради таксите, които плащаха техните титуляри.

— И какво установи? — попита тя.

— Въпросният лейтенант просто паднал и умрял в дома си, докато гледал телевизия. Жена му била на пазар и когато се върнала, той бил мъртъв.

— Случва се, Едуин.

— Рязко понижение на кръвното. Малко преди това му открили някакъв шум в сърцето и съответно го лекували. Права си, че се случва. Аутопсията не открила нищо.

Стефани мълчеше и чакаше.

— Току-що научих, че адмирал Дейвид Силвиан също е починал от рязко понижение на кръвното налягане.

На лицето му беше изписано смущение, примесено с отвращение и гняв.

— Твърде голямо съвпадение, а? — подхвърли тя.

Дейвис кимна.

— Ние с теб прекрасно знаем, че Рамзи контролира сметките, на които лейтенантът е обърнал внимание. Сега пък изведнъж се отваря свободно място в Съвета на началник-щабовете…

— Отиваш твърде далеч, Едуин.

— Дали? — горчиво попита той. — От службата ми казаха, че тъкмо щели да се свържат с мен. Снощи заповядах да изпратят двама агенти на Сикрет Сървис в Джаксънвил. Исках да държат под око Закари Алегзандър. Преди час пристигнали там. Къщата е изгоряла до основи заедно със собственика.

Тя ужасено го погледна.

— Според предварителните заключения на следствието става въпрос за късо съединение в електрическото табло, което се намира под къщата.

Стефани си отбеляза никога да не играе покер с Едуин Дейвис. Той беше приел и двете шокиращи новини с абсолютно каменно лице.

— Трябва да открием двамата лейтенанти, които са участвали в онази антарктическа експедиция заедно с Рамзи.

— Ник Сейърс е мъртъв от доста години — поклати глава Дейвис. — Хърбърт Роуланд е жив и здрав. Живее в околностите на Шарлот. Снощи се погрижих да направя и тази проверка.

Сикрет Сървис? Съучастие на хора от Белия дом?

— Говориш глупости, Едуин! — отсече Стефани. — В тая работа не си сам, а изпълняваш задача.

— Всичко е относително — отвърна той със странен блясък в очите. — Ако нещата се получат, аз ще бъда добре. Но ако се проваля, ще бъда изритан.

— Залагаш на карта кариерата си?

— Дължа го на Милисънт.

— А къде съм аз?

— Както вече ти споменах, Рамбо отказа. Но после добави, че когато става въпрос за солови акции, никой не може да се сравнява с теб.

Изявлението не й прозвуча особено успокояващо. Какво толкова, по дяволите! Чертата и без това вече беше престъпена.

— Да вървим в Шарлот — въздъхна тя.

31

Аахен, Германия

11:00 ч.

Малоун усети как влакът забавя ход и навлиза в предградията на Аахен. Притесненията от отминалата нощ бяха намалели значително, но той продължаваше да се пита какво търси тук. Кристел Фалк седеше до него. По време на тричасовото пътуване от Гармиш двамата почти не бяха разговаряли.

Бе се събудил в „Райхсхофен“ и с изненада бе открил, че дрехите и тоалетните му принадлежности са в стаята. Кратка бележка обясняваше, че това е работа на Улрих Хен, който през нощта си беше направил труда да прибере вещите му от хотела. Бе спал непробудно на миришещите на детелина чаршафи, после бе взел душ, бе се обръснал и бе облякъл чисти дрехи. За съжаление бе взел от Дания само две ризи и два чифта панталони, тъй като не предполагаше, че ще се забави повече от ден-два. Сега вече не беше толкова сигурен.

Бе информирал главата на фамилията Оберхойзер, че е решил да й помогне. Всъщност нима имаше друг избор?

Искаше да научи истината за баща си, а и за онези, които се опитаха да го убият. Бягството нямаше да промени нищо. На всичкото отгоре възрастната жена съвсем конкретно го бе предупредила, че те знаят неща, които не са му известни.

— Преди хиляда и двеста години това е бил център на познатия свят — каза Кристел. — Столица на новосъздадената Северна империя. Която двеста години по-късно започнала да се нарича Свещена Римска империя.

— И която нито е свещена, нито е римска, нито е империя — добави с усмивка Малоун.

— Вярно — кимна тя. — Но Карл е бил прогресивен владетел. Човек с огромна енергия. Основал университети, изработил правните принципи, които по-късно се превръщат в стройно законодателство, създал държавната власт и я подчинил на онзи национализъм, от който по-късно се ражда Европа. Изучавала съм живота му в продължение на години. Вземал мъдри решения, управлявал четирийсет и седем години и доживял до седемдесет и четири, въпреки че по онова време кралете са управлявали най-много пет години, а на трийсет вече са били мъртви.

— И мислите, че го е постигнал благодарение на помощ отвън?

— Хранел се здравословно, пиел умерено. И то във време, в което властвали чревоугодието и пиянството. Яздел и плувал всеки ден, обичал лова. Една от причините да избере Аахен за столица на своята империя са горещите минерални извори.

— Мислите, че Наблюдателите са го научили на хигиена, начин на хранене и физически упражнения?

Тя долови иронията в гласа му.

— Карл бил воин. Цялото му управление е белязано от завоевателни войни. Но и към войната подхождал дисциплинирано. Планирал кампаниите си по цяла година, изучавал враговете си. Но най-главното е, че ръководел битките, вместо да участва в тях.

— Същевременно бил дяволски жесток — поклати глава Малоун. — При Верден заповядал да обезглавят четири хиляди и петстотин пленени саксонци.

— Не е сигурно. При археологическите разкопки не е намерено нищо, което да доказва подобно клане. В оригиналния документ най-вероятно е използвана по погрешка думата decollabat вместо delocabat, която означава изселване.

— Добре познавате историята — призна Малоун. — Латинския също.

— Не аз, а Айнхард е истинският хроникьор на тези събития. Именно той е стигнал до това заключение.

— Ако приемем, че неговите мемоари са автентични.

Скоростта на влака намаля още повече. Малоун продължаваше да мисли за вчерашния ден и за онова, което лежеше под „Райхсхофен“.

— И сестра ви ли поддържа вашето мнение за нацистите и за онова, което са причинили на дядо ви? — попита той.

— Доротея проявява пълно равнодушие. Фамилията и историята не означават нищо за нея.

— А от какво се интересува?

— Единствено от себе си.

— Враждата между близначки като вас ми се струва странна.

— Не е задължително да бъдем близки. Още като дете разбрах, че Доротея е проблем.

Той искаше да се зарови по-дълбоко в тези различия.

— Но майка ви си има фаворитка.

— Не бих казала.

— Изпрати при мен вас, а не Доротея.

— Вярно. Но преди това помогна и на Доротея.

Влакът спря.

— Ще ми обясните ли по-подробно?

— Тя й даде книгата, която беше открита в гроба на Карл Велики.

Доротея приключи с прегледа на кашоните, които Уилкърсън беше донесъл от Фюсен. Книжарят беше свършил добра работа. След войната съюзниците бяха конфискували голяма част от архивите на „Аненербе“ и тя остана дълбоко учудена от количеството на събраните материали. Залови се с четене, но два часа по-късно установи, че „Аненербе“ продължава да е загадка. Организацията беше привлякла вниманието на историците едва през последните години, а няколкото книги за нея наблягаха главно на провалите й.

Тези кашони правеха подробен преглед на успехите.

Били организирани експедиции до Швеция, откъдето били докарани праисторически рисунки върху камък, и до Близкия изток, където учените изследвали междуособиците и сблъсъците в рамките на Римската империя. За членовете на „Аненербе“ тези борби били просто битка между нордически и семитски народи. Последната била финансирана лично от Гьоринг. В Дамаск тя била посрещната като съюзник в борбата на сирийците с бързо нарастващото еврейско население. В Иран изследователите посетили персийските руини и Вавилон, където с вълнение обсъждали възможната арийска връзка. Във Финландия изучавали древни езически псалми, а в Бавария се натъкнали на пещерни рисунки и доказателства за съществуването на кроманьонци. Според „Аненербе“ те също били арийци. Други пещерни рисунки били изследвани във Франция, където според един наблюдател „Химлер и останалите нацисти мечтаели да потънат в мрачната прегръдка на своите далечни предшественици“.

Но истинските съкровища се оказали в Азия. Членовете на „Аненербе“ вярвали, че ранните арийци били покорили голяма част от Китай и Япония, а самият Буда бил от арийски произход. Голяма експедиция до Тибет се върнала с хиляди снимки, отливки на черепи и скелети, на които се възлагали големи надежди за откриване на реални доказателства в древността. Разчитало се и на многобройните животински и растителни проби. Плановете за експедиции в Боливия, Украйна, Иран, Исландия и Канарските острови така и не се осъществили, въпреки че били изготвени до последния детайл.

В архивите се правеше подробен отчет на възхода на „Аненербе“ с разширяването на войната. След като Химлер заповядал арийско прочистване на окупирания Крим, организацията получила задачата да засади там немски горски видове и да подготви земята за по-големи добиви в полза на Райха. Членовете й надзиравали преселването на етнически германци в региона, който едновременно с това бил прочистван от местните жители.

С нарастването на дейността се увеличавала и нуждата от финансиране. За целта се създала специална фондация, която трябвало да набира необходимите средства. Даренията идвали от Дойче Банк, БМВ и „Даймлер-Бенц“, които получили официални благодарности. Отворен както винаги към научните новости, Химлер научил за светлоотражателите за велосипеди, патентовани от някакъв немски механик. Направил смесено дружество с изобретателя, а после прокарал и специален закон, според който педалите на всички велосипеди трябвало да бъдат оборудвани със светлоотражатели. Благодарение на тази дейност организацията печелила десетки хиляди райхсмарки годишно.

Толкова много усилия в преследването на един мит!

Затънал до гуша в безумното издирване на доказателства за съществуването на арийците, което нерядко се превръщало в съучастие в трагедии и масови убийства, дядо й все пак се беше натъкнал на истинско съкровище. Очите й се спряха на разтворената книга върху масата. Дали наистина бе лежала в гроба на Карл? Никъде в изчетените дотук материали не се споменаваше подобно нещо въпреки твърденията на майка й, че книгата била открита още през 1935 г. в архивите на Ваймарската република. Към нея била прикрепена бележка на старонемски, чийто неизвестен автор твърдял, че книгата била извадена от гробницата в Аахен на 19 май 1000 г. от император Ото III. Как бе оцеляла до XX век, си оставаше загадка. Каква тайна криеше тя? Защо бе толкова важна?

Според Кристел отговорът се криеше в мистичната й същност. Лаконичният отговор на Рамзи не й помогна да се освободи от обземащия я страх.

Дори не можете да си представите.

Не, това не можеше да е отговорът. Или?

Малоун и Кристел излязоха навън. Влажният и студен въздух му напомни за зимата в Нова Англия. Пред гарата имаше дълга редица таксита. Постоянен поток от хора се изливаше през широките врати.

— Мама иска аз да я наследя — рече Кристел.

Той не успя да определи дали младата жена иска да убеди него или себе си.

— Мисля, че майка ви манипулира и двете.

Тя спря и се обърна.

— Господин Малоун…

— Името ми е Котън.

Тя с мъка удържа гневното си избухване.

— Да, снощи вече ми го казахте. Откъде се сдобихте с това странно име?

— По-късно ще ви разкажа. Ако не ви бях изкарал от равновесие, май щяхте да ме наругаете.

Лицето й се отпусна, устните й се разтеглиха в усмивка.

— Вие сте проблем.

— От думите на майка ви пролича, че и Доротея е на същото мнение. След кратко колебание реших да го приема като комплимент. — Той потърка ръкавиците си и се огледа. — Трябва да се отбием в някой магазин. Имам нужда от топли дрехи. Времето тук няма нищо общо със сухия въздух на Бавария. А вие как сте? Студено ли ви е?

— Аз съм родена в този климат.

— А аз не съм. В Джорджия е горещо и влажно поне девет месеца в годината. — Огледа се около себе си и с престорено притеснен вид добави: — Оказа се, че не съм подготвен за продължително пътуване.

— В близост до параклиса има много магазини.

— Предполагам, че все пак ще ми разкажете за майка си и ще ми обясните защо сме тук.

Кристел махна на едно такси, което запълзя към тях. Настаниха се вътре, тя даде указания на шофьора и се обърна да го погледне.

— Да, ще ви обясня.

Малоун се извърна и хвърли поглед назад. Човекът, когото беше забелязал преди три часа на гарата в Гармиш — висок и слаб, с изпито и прорязано от бръчки лице, — махаше на следващото такси. Той нямаше багаж и изглеждаше вглъбен в задачата си. Да ги проследи.

За да се сдобие с архивите на „Аненербе“, Доротея се беше изложила на сериозен риск. Риск беше и контактът с Котън Малоун, оказал се, уви, безполезен. Не беше сигурна кой точно е пътят към успеха, но едно беше ясно: семейството й не трябваше повече да бъде обект на подигравки. От време на време в „Райхсхофен“ се появяваше по някой историк или репортер, който проявяваше желание да прегледа архивите на дядо й и да си поговорят за „Аненербе“. И, естествено, получаваше отказ. Миналото трябваше да си остане в миналото.

Тя насочи поглед към леглото, в което спеше Уилкърсън. Снощи бяха потеглили на север, към Мюнхен. Още преди края на деня майка й щеше да научи за опожарената ловна хижа. Вероятно вече бяха открили и трупа в манастира. Но за него щяха да се погрижат. Хен или монасите. По-скоро Улрих.

Доротея съзнаваше, че след като й бе дала книгата от гробницата на Карл, майка й бе направила нещо и за Кристел. Именно майка й беше настояла да разговарят с Котън Малоун. И затова Доротея и Уилкърсън бяха използвали онази жена, за да го подмамят в манастира. Майка й не се интересуваше от Уилкърсън. Наричаше го „поредния безволев тип“. Нямаме време за слабост, дете. Но майка й наближаваше осемдесет, докато Доротея беше в разцвета на силите си. Красивите авантюристи като Уилкърсън все още й вършеха работа.

Като снощи например.

Тя се приближи към леглото и го побутна. Той се събуди с усмивка.

— Наближава обед.

— Бях уморен.

— Трябва да тръгваме.

Той огледа кашоните, чието съдържание беше разпиляно по пода.

— Къде отиваме?

— Надявам се, че ще успеем да изпреварим Кристел.

32

Вашингтон

8:10 ч.

Рамзи беше пълен с енергия. Вече беше проверил медийните сайтове и с удоволствие бе установил, че новината е там. Пожар с фатален край в Джаксънвил, Флорида. Жертвата е Закари Алегзандър, пенсиониран капитан от ВМС. Нищо необичайно около причините за пожара. Късо съединение в електрическото табло, дължащо се на погрешно свързване. Вчера Чарли Смит явно беше сътворил превъзходни спектакли. Дано и днес е на същото ниво.

Утрото беше типично за региона — свежо, хладно и слънчево. Рамзи се разхождаше пред музея „Смитсониън“. Отсреща блестяха внушителните бели сгради на Капитолия. Обичаше студените зимни утрини. Две седмици преди Коледа Конгресът беше във ваканция, политическият живот вървеше на бавни обороти. Всички чакаха новата година и поредната сесия на законодателите.

Новините също бяха оскъдни. Вероятно това обясняваше големия интерес на медиите към смъртта на адмирал Силвиан. А неотдавнашните критики на Даниълс към Съвета на началник-щабовете бяха солта и пиперът на тази преждевременна смърт. Самият Рамзи ги беше изслушал с пренебрежение, тъй като прекрасно знаеше, че никой в Конгреса няма желание за промени във върховното командване. Вярно е, че Съветът на началник-щабовете не правеше чести изявления, но когато това ставаше, хората слушаха. Което със сигурност беше и основната причина за недоволството на Белия дом. И най-вече на куцото пате Даниълс, което тромаво се клатушкаше към залеза на политическата си кариера.

Пред очите му се появи фигурата на нисък и спретнат мъж, облечен в отлично скроено кашмирено палто. Бледото му изпито лице беше поруменяло от студа. Беше гладко избръснат, с безупречно подстригана тъмна коса. Той потрепваше с крака, опитвайки се да се стопли. Рамзи погледна часовника си и установи, че пратеникът го чака поне от петнайсетина минути.

Насочи се към него.

— Адмирале, имате ли представа каква е температурата в момента?

— Четири под нулата — спокойно отвърна Рамзи.

— Не можахте ли да бъдете точен?

— Ако трябваше да бъда точен, щях да бъда.

— Не съм в настроение за чинопочитания. Ама никак!

Странно как набира кураж една мишка, докопала се до позицията началник-канцелария на някой американски сенатор, помисли си Рамзи. А после се запита дали Атос Кейн е наредил на тоя нещастник да се държи нагло, или поведението му е плод на лична импровизация.

— Аз съм тук, защото сенаторът ми заповяда да ви изслушам.

— Той още ли мечтае да стане президент?

Всичките му досегашни контакти с Кейн се бяха осъществили чрез този посредник.

— Да. И ще стане.

— Говориш с убеждението на предан чиновник, вкопчен в полите на шефа си.

— Всяка акула си има рибка, която почиства зъбите й.

— Вярно — усмихна се Рамзи.

— Какво искате, адмирале?

Поведението на този хлапак започна да го нервира. Беше време да го постави на мястото му.

— Искам да си затвориш устата и да слушаш.

Събеседникът му го огледа с преценяващия поглед на професионален политик.

— Винаги съм се отзовавал на молбите за помощ, които ми е отправял Кейн. Правил съм всичко възможно, без да задавам въпроси. — Изчака някакви мъже, които забързано минаха покрай тях, после продължи: — Тук му е мястото да добавя, че съм нарушил куп закони. Нещо, за което вие сте си затваряли очите.

Слушателят му не беше мъж на възраст, не притежаваше нито мъдрост, нито богатство. Но в замяна беше амбициозен и отлично знаеше цената на политическите услуги.

— Сенаторът прекрасно знае какво сте направили, адмирале. Но ние никога не сме имали пълна представа за плановете ви.

— Което не ви е пречило да се възползвате от благоприятните резултати.

— Приемам, че е така. А сега какво искате?

— Искам Кейн да убеди президента, че трябва да бъда назначен в Съвета на началник-щабовете. На мястото на Силвиан.

— И сте на мнение, че президентът не може да му откаже?

— Не и без сериозни последици.

Напрегнатите черти на посредника се разтеглиха в лека усмивка.

— Няма да стане — обяви той.

Какво?! Правилно ли беше чул?!

— Сенаторът предполагаше, че ще поискате точно това. Вие се обадихте още преди да изстине тялото на Силвиан. — Младежът се поколеба, след което тихо добави: — Подобна бързина повдига някои въпроси… — В наблюдателния му поглед се появи сянка на недоверие. — Но в крайна сметка вие наистина ни направихте една услуга, без да поискате нещо.

Рамзи не обърна внимание на думите му и тежко избоботи:

— Какво искаше да кажеш с това „няма да стане“?

— Вие сте твърде противоречива личност, адмирале. Опасен сте като оголена жица. Прекалено много хора във флота не ви харесват или ви нямат доверие. Подкрепата на назначението ви би била сериозна грешка. Както вече споменах, ние се готвим да щурмуваме Белия дом. Кампанията ни ще започне още следващата година.

Рамзи моментално си даде сметка, че започва прословутият вашингтонски танц: две стъпки напред, една назад. Опитните политици като Атос Кейн го владееха до съвършенство. Кандидатурата му изглеждаше напълно логична. Той беше лидер на своята партия, без сериозна конкуренция. Рамзи знаеше, че Кейн отдавна събира подкрепа. В момента със сигурност имаше милиони на своя страна. Беше от хората, които умеят да предразполагат околните, чувстваше се удобно както пред камерите, така и пред многобройна публика. Не беше нито заклет консерватор, нито изявен либерал, а по-скоро онова, което медиите обичат да наричат „средата на пътя“. Беше женен само веднъж, а трийсетте години брачен живот не бяха белязани с нито един скандал. Беше почти перфектен. „Почти“ заради услугата, която беше поискал преди време.

— Добър начин да се отблагодариш на приятелите си — горчиво поклати глава Рамзи.

— Кой е казал, че вие сте наш приятел?

По челото на Рамзи се появиха бръчки, които той побърза да прогони. Би трябвало да предвиди арогантността — най-често срещаната болест при политиците.

— Прав си — рече той. — Беше прекалено от моя страна.

— Ще говоря откровено, адмирале. Сенатор Кейн ви благодари за онова, което направихте за него. Но той отдавна ви върна услугата, блокирайки намеренията на флота да се освободи от вас. Не веднъж, а два пъти. Направихме го, използвайки цялото си влияние. А вие получихте исканото. Не държите Атос Кейн с нищо. Онова, което искате в момента, е невъзможно. След по-малко от шейсет дни сенатор Кейн официално ще обяви кандидатурата си за Белия дом. Вие сте адмирал, на когото предстои пенсиониране. Направете го. Радвайте се на добре заслужената почивка.

Рамзи мълчеше и кимаше, успял да скрие и последните остатъци от агресивност.

— И още нещо — подхвърли посредникът. — Сенаторът е много ядосан на тазсутрешното ви обаждане. Той ме натовари да ви съобщя, че отношенията между вас са приключени. Край на посещенията, край на телефонните разговори. Сега трябва да вървя…

— Разбира се. Няма да те задържам.

— Вижте, адмирале, знам, че сте бесен. На ваше място и аз бих се почувствал така. Но вие няма да влезете в Съвета на началник-щабовете. По-добре излезте в пенсия. Станете политически коментатор на телевизия „Фокс“ и обяснете на света какви идиоти го управляват. Радвайте се на живота.

Рамзи не каза нищо. Нафуканият хлапак си тръгна, явно много доволен от звездната си изява. Първата му работа щеше да бъде да докладва на господаря си как е подредил шефа на военноморското разузнаване.

Адмиралът се отпусна на близката скамейка и се замисли. Студът бързо проникваше през разтвореното му палто. Сенатор Кейн нямаше никаква представа, да не говорим за началника на канцеларията му.

Съвсем скоро и двамата щяха да бъдат наясно.

33

Мюнхен

13:00 ч.

Уилкърсън спа добре, доволен както от представянето си в ловната хижа, така и от онова в леглото на Доротея. Парите, липсата на отговорност и красива жена като нея бяха доста добра компенсация за изпуснатите адмиралски пагони. Разбира се, ако успееше да остане жив.

Предварителната подготовка за операцията включваше задълбочено проучване на фамилията Оберхойзер. Оказа се, че тя притежава милиарди — не стари пари, както обикновено ги наричат, а направо древни. Оцелели столетия наред въпреки политическите промени. Опортюнисти? Сигурно.

Фамилният им герб казваше всичко. Куче в нещо като украсена с кръстове купа, захапало плъх. Намек за множество противоречия. Също като в семейството. Как иначе биха оцелели?

Все пак времето беше взело своето. Доротея и сестра й бяха единствените останали. Две прекрасни и чувствителни същества. Наближаващи петдесет, почти еднакви на външен вид, те правеха всичко възможно да се изявят в професиите си. Доротея беше завършила икономика и работеше активно във фамилния бизнес редом с майка си. Беше се омъжила на двайсет и няколко. От брака си имаше син, който бе загинал при автомобилна катастрофа преди пет години, седмица след двайсетия му рожден ден. Всички доклади бяха единодушни за коренната промяна, настъпила у нея след инцидента. Станала по-груба и по-затворена, изпаднала в дълбока депресия и поведението й било непредвидимо. Снощи беше доказала точността на поставената диагноза — беше убила човек с ловна пушка, а след това се беше любила страстно, без следа от някакви угризения.

За разлика от нея Кристел не проявяваше интерес нито към бизнеса, нито към семейството и децата. Уилкърсън я беше виждал само веднъж, на някакво благотворително парти. Стори му се скромна и непретенциозна, отдадена на науката подобно на баща си и дядо си. С ярко изявени предпочитания към загадките на света и безкрайните дълбини на митовете и легендите. И двете дисертации, които беше защитила, бяха на тема скритите връзки между митичните древни цивилизации (най-вече Атлантида, установи Уилкърсън, след като си направи труда да ги прочете) и нововъзникващите култури. Пълни глупости, разбира се. Но всички мъже в рода Оберхойзер бяха проявявали интерес към подобни неща, а Кристел явно бе наследила тяхното любопитство. Тя вече съвсем не беше млада и Уилкърсън неволно се запита какво ще стане след смъртта на Изабел Оберхойзер. Империята ще бъде наследена от две жени, които не се понасят. Наследник няма. Любопитен сценарий, предлагащ безкрайни възможности.

Намираше се навън, на студа, недалеч от хотела — величествена сграда, достойна за кралски особи. Снощи Доротея се беше обадила от колата на дежурния портиер, който веднага им бе осигурил луксозен апартамент.

Обленият от слънцето Мариенплац беше пълен с туристи. Над площада тегнеше някаква странна тишина, нарушавана единствено от приглушени гласове и меки стъпки. Наблизо беше градският пазар, заобиколен от магазини и кафенета. Зад тях се издигаха кралският дворец и църквата. На самия площад доминираше местното кметство, масивна сграда с потъмняла от времето фасада. Уилкърсън умишлено заобиколи района на музеите и се насочи към близката пекарна, пред която цареше оживление. Беше гладен и с удоволствие щеше да хапне някоя и друга кифличка с шоколад.

По площада имаше павилиони, украсени с елхови клонки. Част от коледния базар, който продължаваше надолу по главната улица на стария град. Беше чувал, че по празниците тук се стичат милиони туристи, но се съмняваше, че двамата с Доротея ще вземат участие в тях. Тя изпълняваше мисия. Той също. Което го накара да се замисли за работата. Трябваше да се свърже с Берлин и да съгласува присъствието си тук със своите преки началници. Извади мобилния си телефон и набра един номер.

— Капитан Уилкърсън — каза адютантът му, след като го позна по гласа. — Наредено ми е да ви свържа с командир Бишъп в момента, в който се обадите.

Нещо щракна и още преди да реагира, в мембраната се появи гласът на прекия му шеф:

— Капитане, къде се намирате, ако смея да попитам?

Радарът му моментално се задейства. Брайън Бишъп го наричаше „капитан“ само в присъствието на други хора.

— Какъв е проблемът? — попита той.

— Този разговор се записва, сър. Вие сте освободен от служба и сте обявен за риск за сигурността трета степен. Имаме заповед да ви открием и арестуваме.

Уилкърсън с мъка се овладя.

— Кой е издал заповедта?

— Капитан Хоуви от Централното управление. Подписана е от адмирал Рамзи.

На практика самият Уилкърсън беше предложил Бишъп за повишение, изтъквайки неговата дисциплинираност и стриктност при изпълнението на поставените задачи. Тогава беше убеден, че постъпва правилно, но сега нещата се обръщаха срещу него.

— Обявен ли съм за издирване? — попита той, после, осъзнал безсмислеността на въпроса, бързо изключи телефона.

Очите му се спряха на екрана. Тези апарати бяха оборудвани с джипиес система за спешна локализация при извънредни ситуации. По дяволите! Ето как го бяха открили снощи. Изобщо не му беше минало през ума. Разбира се, до момента на нападението той нямаше представа, че се е превърнал в мишена. А след него беше силно разстроен и онзи мръсник Рамзи нарочно го беше приспал, за да спечели време за изпращането на нов екип.

Баща му се бе оказал прав. На тези типове не можеше да се вярва. Изведнъж милионният град се превърна в затвор вместо в убежище. Той се огледа уплашено. И забрави за кифличките.

Рамзи напусна парка пред Капитолия и се насочи към Дюпон Съркъл в центъра на Вашингтон. Обикновено използваше Чарли Смит за изпълнението на деликатни мисии, но този път беше невъзможно. Разбира се, той разполагаше с цял списък от хора, всеки от тях специалист в своята област. Беше си изградил репутацията на човек, който плаща щедро, без да задава въпроси. И това му помагаше да разрешава проблемите по най-бързия начин.

Не беше единственият адмирал, пожелал мястото на покойния Дейвид Силвиан. Знаеше поне петима, които бяха започнали да загряват телефоните на влиятелни конгресмени от мига, в който бяха научили за смъртта му. Траурната церемония и погребението щяха да се проведат след няколко дни, но изборът на заместник със сигурност щеше да бъде направен в рамките на следващите няколко часа. При военните празните места на масата се заемат бързо.

Би трябвало да си даде сметка, че Атос Кейн ще му създава проблеми. Сенатор с дълъг стаж, той познаваше много добре обстановката във висшите политически кръгове. Но опитът идва с цената на определени пасиви. Хора като Кейн разчитат на факта, че опонентите им нямат достатъчно кураж и средства, за да се възползват от тях. За щастие той не притежаваше подобни недостатъци.

Успя да мушне колата на едно току-що освободило се място до тротоара. Поне в това му провървя. Пусна седемдесет и пет цента в колонката и тръгна пеш към „Кепитъл Мапс“. Интересно място. Тук се предлагаха карти и атласи от всички краища на света, а колекцията от туристически наръчници беше наистина внушителна. Но днес Рамзи нямаше намерение да се занимава с картография, защото трябваше да поговори със собственичката.

Веднага я засече пред един от щандовете, потънала в разговор с някакъв клиент. Тя се обърна и за миг срещна погледа му, но с нищо не показа, че го познава. Рамзи беше убеден, че щедрите му хонорари през годините бяха допринесли до голяма степен за издръжката, но двамата никога не бяха разговаряли на тази тема. Едно от железните му правила гласеше: хората, които работят за мен, са инструменти, точно като чука, триона или отвертката. И той ги използваше като такива. А след това ги оставяше настрана. Повечето от подчинените му бяха наясно с това правило. Останалите просто отпадаха.

Собственичката приключи разговора с клиента и бавно се приближи към него.

— Определена карта ли търсите? — попита тя. — Разполагаме с богат асортимент.

— Радвам се — промърмори той, хвърляйки предпазлив поглед наоколо. — Защото днес ще ми трябва доста съществена помощ.

Не след дълго Уилкърсън разбра, че вече има опашка: мъж и жена на около трийсет метра след него, вероятно изпратени след обаждането му в Берлин. Те не направиха опит за контакт, което означаваше две неща: или искаха да пипнат и Доротея, очаквайки да ги отведе до нея, или просто го наблюдаваха, изчаквайки подходящия момент. И двете перспективи бяха неприятни.

Продължи да си пробива път сред тълпата мюнхенски граждани, излезли на пазар. Нямаше никаква представа колко хора го следят и какво го чака. Риск за сигурността трета степен? Това означаваше, че трябва да бъде спрян с всякакви средства, включително физическо отстраняване. По-лошото беше, че бяха имали достатъчно време за подготовка. Той знаеше, че операция „Оберхойзер“ е важна — повече лична, отколкото професионална. Рамзи притежаваше съвестта на екзекутор, готов да реагира на всяка лична заплаха. А в момента положително се чувстваше лично заплашен.

Рязко ускори крачка. Би трябвало да се обади на Доротея и да я предупреди, но все още изпитваше неприятно чувство от начина, по който снощи се беше намесила в разговора му с Рамзи. Проблемът беше негов, следователно трябваше да се справи сам. Слава богу, че не го бе нахокала за погрешната преценка. Вместо това го бе завела в луксозен мюнхенски хотел, където бе сътворила истински чудеса в леглото. А на всичкото отгоре един разговор с нея означаваше, че ще се наложи да обяснява как са ги засекли. Нещо, което предпочиташе да избегне.

Пешеходната зона свършваше петдесетина метра по-нататък в оживен булевард, от двете страни на който се издигаха жълтеникави сгради в средиземноморски стил.

Той хвърли поглед зад гърба си. Двойката преследвачи скъсяваха дистанцията.

Уилкърсън се огледа наляво и надясно, после насочи вниманието си към оживения булевард, от който долитаха клаксони и ръмжене на мотори. Край отсрещния тротоар бяха наредени таксита. Шофьорите се бяха събрали на малка групичка в очакване на клиенти. От тях го деляха шест платна, по които летяха автомобили. Нивото на шума беше високо, почти колкото пулсът му. После светофарът вляво включи на жълто и колите започнаха да спират. Отдясно се появи автобус, който държеше средното платно. Движението от двете му страни видимо се забави.

Тревогата отстъпи място на страха. Той нямаше избор. Рамзи искаше смъртта му. Знаейки какво могат да предложат двамината зад него, Уилкърсън избра булеварда. Хукна да пресича в мига, в който някакъв шофьор отгатна намерението му и скочи на спирачката. Бе избрал перфектно времето за следващия си ход: когато автобусът спря на червения сигнал. Пресече външното платно, което за късмет беше празно. Добра се до тревната площ в средата на булеварда и се шмугна зад туловището на автобуса, изчезвайки от погледа на преследвачите. Клаксони и скърцащи по асфалта гуми сигнализираха за наличието на някакъв шанс. Беше спечелил няколко скъпоценни секунди и нямаше никакво намерение да ги губи. Прекоси трите платна, опразнени благодарение на червения светофар. Скочи в първото такси на стоянката.

— Карай! — заповяда на немски той.

Шофьорът пъргаво се настани зад кормилото и включи на скорост. Уилкърсън се сгуши на седалката и предпазливо надникна през страничното стъкло.

Светофарът светна зелено и по асфалта се втурна стадо ръмжащи коли. Мъжът и жената си пробиваха път по опразнената част на платното, но лавината от коли в негова посока им попречи да се прехвърлят от другата страна. И двамата напрегнато се оглеждаха. Уилкърсън се усмихна.

— Накъде? — попита на немски шофьорът.

Хрумна му да опита още един ход.

— Няколко преки направо, после спрете.

Не след дълго таксито отби до тротоара. Той хвърли на седалката банкнота от десет евро и изскочи навън. Шмугна се под светещата табела с надпис „U-Bahn“ и затича надолу по стълбите. Купи си билет и изскочи на перона. Минута по-късно влакът се появи, вратите със съскане се отвориха. Влезе в почти пълния вагон, намери едно свободно място и активира мобилния си телефон, който притежаваше няколко доста необичайни добавки в менюто. На екрана се изписа кратък и ясен въпрос: „Изтриване на всички данни?“ Той без колебание натисна „да“. Подобно на втората му съпруга, която никога не го чуваше добре, машинката отвърна с един до болка познат въпрос: „Сигурен ли сте?“ Пръстът му отново натисна същия бутон. Паметта беше празна. Уилкърсън се наведе да оправи чорапите си и незабелязано пусна апаратчето под седалката. Влакът навлезе в следващата гара. Той слезе. Телефонът продължи пътуването си. По този начин щеше да отвори малко допълнителна работа на Рамзи.

Излезе на повърхността, изключително доволен от успешното бягство. Сега вече можеше да се свърже с Доротея, но трябваше да действа внимателно. Защото най-вероятно и тя беше под наблюдение.

Измина известно разстояние под ярките лъчи на следобедното слънце, след което спря и се огледа. Оказа се недалеч от реката, на няколко крачки от музея. Пред него се простираше още един широк и изключително оживен булевард.

Внезапно до него се изправи някакъв мъж.

— Моля, хер Уилкърсън — каза на немски той. — Вървете към колата.

Уилкърсън се вкамени. Ръцете на мъжа бяха в джобовете на дългото вълнено палто.

— Не ми се иска да ви застрелям, но ако се наложи, ще го направя! — хладно предупреди той.

Очите на Уилкърсън механично се плъзнаха по него.

Стомахът му болезнено се сви. Нямаше начин да е бил проследен от хората на Рамзи. Уви, беше насочил цялото си внимание върху тях, без да вижда нищо друго.

— Не сте от Берлин, нали?

— Nein — поклати глава непознатият. — Аз съм нещо съвсем различно.

34

Аахен

13:20 ч.

Малоун с възхищение оглеждаше една от последните останки от империята на Каролингите, известна по онова време като църквата „Света Богородица“, а днес като параклиса на Карл Велики. Сградата се състоеше от три отделни блока. Самостоятелна готическа кула. Кръгла средна част, свързана посредством покрит мост с кулата. Куполът беше нагънат — нещо необичайно за епохата. И накрая висока и тясна постройка с плосък покрив и многобройни прозорци с матирани стъкла. Започната в края на VIII и строена до средата на XV век, тя беше оцеляла сякаш по чудо. Особено през последната война.

Някога църквата била свързана с кралския дворец посредством редица дървени постройки. В тях се помещавали военен гарнизон, съдебни зали, имало и отделно крило за краля и неговото семейство. Палатите на Карл Велики. Днес бяха останали само вътрешният двор, параклисът и основите на кметството, издигнато в средата на XIV век. Останалото беше изчезнало през вековете.

Влязоха през древния западен портал, който не се виждаше от улицата. Три каменни стъпала ги отведоха надолу, към вътрешна тераса в бароков стил с варосани стени.

— Тези стъпала имат особено значение — каза Кристел. — Те показват с колко се е издигнала земната повърхност от времето на Карл.

Малоун си спомни обясненията на Доротея за Ото III.

— Тук долу ли са открили гробницата на Карл? — попита той. — И книгата, която е притежание на Доротея?

Кристел кимна.

— Според някои изследователи Ото III прокопал дупка в пода и открил краля в седнало положение, положил пръст върху един пасаж от Евангелието на Марк. Каква полза за човека, ако придобие цял свят, а навреди на душата си?

Той долови цинизма в думите й.

— Според други Фридрих Барбароса е открил гробницата през хиляда сто шейсет и пета година. Тялото било положено в мраморен ковчег. Римският саркофаг е изложен в съседната зала. Предполага се, че Барбароса е подменил една позлатена ракла, която се намира ей там, на мястото на хора. — Ръката й махна към вътрешността на параклиса.

Зад олтара се виждаше осветена витрина, в която беше изложен златен реликварий. Напуснаха терасата и слязоха в самия параклис. Вляво и вдясно се виеха пътеки, но вниманието му беше привлечено от центъра на вътрешния октагон, едва-едва осветен от прозорчетата, разположени високо горе, под сводестия покрив.

— Хексадекагон, в който е вплетен октагон — прошепна той.

Куполът се опираше на осем двойни масивни колони. Високи арки се издигаха към галериите над тях. Всичко беше свързано посредством стройни колонади, мраморни мостчета и ръчно изковани решетъчни конструкции.

— Три века след своето построяване това била най-високата сграда на север от Алпите — поясни Кристел. — На юг отдавна са използвали камък за градежа на храмове, арени, дворци, а по-късно и църкви, но този тип строителство е било напълно непознато на германските племена. Това тук е първият опит да се изгради каменен свод извън района на Средиземноморието.

Той вдигна глава към високия купол.

— Малко от това, което виждате, е останало от времето на Карл Велики — продължи тя. — Самата конструкция, разбира се. Плюс онези трийсет и шест колони на второто ниво. Част от тях са оригинални, докарани от Италия от Наполеон. Откраднал ги по време на своето управление, но по-късно ги върнали обратно. Осемте бронзови решетки между арките също са оригинални, но всичко останало е било добавено по-късно. Каролингите боядисвали храмовете си в бяло, а цветове използвали само за вътрешните стени. По-късно християните добавили известна елегантност. Това си остава единствената все още съществуваща църква на немска земя, построена по заповед на Карл.

Той изви врат, за да разгледа златистата мозайка от вътрешната страна на купола. Облечените изцяло в бяло двайсет и четири мъдреци поднасяха златните си корони в знак на преклонение пред Агнеца. Ако не грешеше, беше сцена от Откровението на свети Йоан. Стените под купола бяха покрити с още мозайки. Дева Мария, Йоан Кръстител, Христос, архангел Михаил, Гавраил. Между тях се виждаше и самият Карл. Дълга верига от ковано желязо, чиито звена се удебеляваха с приближаването си към тавана, крепеше огромен канделабър във формата на колело. Повърхността му беше покрита със сложни златни инкрустации.

— Канделабърът е дарен от император Барбароса през дванайсети век, в чест на коронясването му. Символизира небесния Йерусалим, града на светлината, който ще се спусне на земята като корона на победителя. Нещо, обещано на всеки християнин.

Малоун си помисли за катедралата „Сан Марко“ във Венеция.

— Това място носи духа на Византия.

— Да, то отразява привързаността на Карл към византийския блясък, който контрастира с римската строгост.

— Кой го е проектирал?

— Никой не знае — сви рамене тя. — В някои текстове се споменава майстор Одо, но за него не се знае нищо, освен че е познавал архитектурата на Юга. В изготвянето на проекта със сигурност е участвал Айнхард, а по всяка вероятност и самият император.

Достъпът до храма беше свободен, но вътре имаше няколко туристически групи, водени от платени гидове. Към една от тях се беше присъединил и преследвачът, който ги бе поел от гарата. След известно време, явно уверил се, че изходът е само един, той излезе навън.

Предположенията на Малоун се оказаха верни. Взетата под наем кола със сигурност беше оборудвана с предавател. Иначе нямаше как да бъдат открити от онзи стрелец снощи. Със сигурност нямаха опашка след себе си. Днес бяха използвали същата кола, за да се придвижат от „Райхсхофен“ до гарата на Гармиш, откъдето взеха влака. Именно там за пръв път бе засякъл мъжа с изпитото лице.

Най-добрият начин да разбереш дали си следен е да започнеш да разхождаш преследвача си.

Кристел посочи към галерията на горното ниво.

— Тази част е била запазена единствено за владетелите. Там са били короновани трийсет свещени римски императори. Сядайки на трона и следвайки стъпките на Карл, те са получавали символично имперската власт. Никой от тях не е бил считан за законен владетел, преди да се възкачи на трона там горе.

Октагонът беше пълен със столове, заети от богомолци и туристи. Малоун намери едно свободно място в края на редицата, седна и вдигна глава.

— Е, добре. Защо сме тук?

— Айнхард е бил влюбен в математиката и архитектурата.

Той веднага долови неизказаното.

— Мислите, че е бил обучен от Наблюдателите?

— Огледайте още веднъж това място. Не ви ли се струва прекалено модерно за девети век? Пълно е с новости. Каменният свод горе е направо революционен. Онзи, който го е проектирал и построил, е знаел какво прави.

— Но какво общо има тази църква със завещанието на Айнхард?

— В него пише, че разбирането на небесната мъдрост започва с новия Йерусалим.

— Тук ли е той?

— Карл нарича църквата точно така.

В главата му изплува останалото.

— Откровението ще стане ясно в мига, в който бъде разкрита тайната на това чудотворно място. Изяснете целта на великото начинание, като използвате ангелското съвършенство при освещаването. Но пътят към небето ще се разкрие само на онези, които правилно оценят трона на Соломон и римското лекомислие.

— Имате добра памет.

— Още нищо не знаете.

— Не ме бива много в загадките. Специално с тази имах големи затруднения.

— Кой казва, че аз съм по-добър?

— Майка ми твърди, че имате завидна репутация.

— Радвам се, че съм издържал успешно изпита пред мама. Вече споменах, че тя май е избрала коя от вас да подкрепи.

— Тя се опитва да ни накара да работим заедно. Мисля, че на даден етап ще ми се наложи да обединя усилията си с Доротея. Но бъдете уверен, че ще направя всичко възможно да го избегна.

— Когато видяхте разбития шкаф в манастира, си помислихте, че е дело на Доротея, нали?

— Тя знаеше, че татко съхранява книжата си там. Но аз никога не съм й казвала как се стига до скривалището. Доскоро то изобщо не я интересуваше. Сега е ясно, че не е искала да имам достъп до документите.

— Но не е имала нищо против да работим заедно?

— Което продължава да ме учудва.

— Може би е решила, че няма полза от мен?

— Не мога да си представя защо.

— Това комплимент ли е?

Тя се усмихна. Малоун искаше да знае повече.

— Защо Доротея краде документите от манастира, но същевременно оставя оригинала на един от тях в замъка?

— Доротея рядко си прави труда да слиза в подземията на „Райхсхофен“. И едва ли знае какво се съхранява там.

— Кой според вас е убил жената от лифта?

— Доротея! — мрачно отвърна тя.

— Защо?

— Вече трябва да сте наясно, че сестра ми е почти напълно лишена от съвест — сви рамене Кристел.

— Вие двете сте най-странните близначки, които съм виждал.

— Фактът, че сме родени в един и същ час, съвсем не ни прави еднакви. Винаги сме се държали на дистанция. Така ни харесва.

— А какво ще стане, когато наследите огромното фамилно състояние?

— Мама се надява, че този поход към истината ще изглади различията помежду ни.

Той усети скептицизма й и внимателно я погледна.

— Мислите, че няма да стане, така ли?

— И двете обещахме да опитаме.

Очите му отново пробягаха по вътрешността на храма. На няколко крачки от тях се издигаше внушителният олтар. Кристел забеляза интереса му.

— Според някои изследователи парапетът пред олтара е бил изработен от златото, което Ото III открил в гробницата на Карл.

— Вече знам какво ще ми кажете. Никой не е сигурен в това.

Обясненията й до този момент бяха подробни, което съвсем не означаваше, че са правилни. Той погледна часовника си и стана.

— Мисля, че е време да хапнем нещо.

— Няма ли най-напред да свършим тук? — озадачено попита тя.

— Стига да знаех как — отвърна с въздишка той.

Преди да влязат, се бяха отбили в магазинчето за сувенири, където научиха, че храмът е отворен до седем вечерта, а последната туристическа обиколка ще започне в шест. По рафтовете се виждаха доста туристически справочници, някои от тях на английски, но повечето на немски.

— Трябва да си починем и да хапнем нещо.

— Марктплац е съвсем наблизо.

— След вас, моля — наведе почтително глава той.

35

Шарлот, Северна Каролина

11:00 ч.

Чарли Смит беше облечен с избелели джинси, тъмна риза и ботуши със стоманени върхове, закупени само няколко часа по-рано от „Уолмарт“. Чувстваше се като каубой, току-що измъкнал се от шофьорската седалка на прашния джип. Движението по двупосочния път северно от Шарлот беше слабо, позволявайки спокойно пътуване. В момента стоеше под замръзналите дървета и наблюдаваше къщата. Знаеше добре нейната история.

Хърбърт Роуланд беше купил парцела, когато беше на трийсет и няколко, а самата къща беше построил след двайсет години. Две седмици след уволнението си от флота беше наел фургон за пренасяне на покъщнината. И от десет години живееше спокойно на брега на езерото заедно със съпругата си.

По време на полета от Джаксънвил Смит изчете работното досие. Роуланд имаше два стари проблема от медицински характер. Първият беше диабет, инсулинозависим, придобит на сравнително ранна възраст. Контролиран с редовни дози инсулин. Вторият беше страстта му към чашката, най-вече уиски. Истински познавач, той отделяше солидна част от пенсията си за отбрани марки, които купуваше от скъп магазин за алкохол в Шарлот. Пиеше само вкъщи, вечер, в компанията на жена си.

Записките му, направени още миналата година, предполагаха свързана с диабета смърт. Която задължително не трябва да изглежда подозрителна и изисква сериозно обмисляне.

Вратата се отвори и Хърбърт Роуланд излезе под яркото слънце, качи се в един мръсен форд „Тундра“ и бързо потегли. Не се виждаше втора кола, принадлежаща евентуално на жена му. Смит остана в храсталаците още десетина минути, след което реши да рискува. Приближи се до входната врата и почука. Никой не отговори. Почука още веднъж. Справянето с ключалката отне по-малко от минута. Предварително беше осведомен, че алармена инсталация липсва. Роуланд я считаше за излишен разход.

Побутна вратата и предпазливо влезе. Шестото съобщение на телефонния секретар му достави нескрито удоволствие. Съпругата се обаждаше от дома на сестра си, за да предупреди, че ще се прибере вдругиден.

Плановете на Чарли претърпяха бърза промяна. Двата дни предлагаха шанс, който не биваше да пропуска.

Той се приближи към шкафа с ловни пушки. Роуланд беше страстен ловец. Чарли протегна ръка и погали една карабина. Той също беше привърженик на лова, но предпочиташе двукраките мишени.

Влезе в кухнята и отвори хладилника. На вратичката, точно където трябваше да бъдат, проблеснаха четири ампули инсулин. Облечените му в ръкавица пръсти внимателно ги изследваха. Всичките бяха пълни и запечатани. С изключение на една, явно предназначена за текущия ден.

Пренесе ампулата до умивалника и извади от джоба си празна спринцовка. Иглата проби гумената капачка и изсмука част от течността. Плавно натискане на буталото и лекарството изтече в канала. След още две процедури ампулата се опразни. От друг джоб се появи шишенце с физиологичен разтвор. Спринцовката прехвърли част от съдържанието му в ампулата и тя отново се напълни почти догоре.

Смит изплакна умивалника и върна обработената ампула в хладилника. След осем часа, когато си поставеше поредната инжекция, Хърбърт Роуланд едва ли щеше да забележи нещо. Но голямото количество алкохол и неконтролираният диабет не вървят заедно. Няколко часа по-късно Роуланд щеше да изпадне в шок, а до сутринта вероятно щеше да бъде мъртъв.

За Смит оставаше единствено да чака.

Отвън долетя бръмчене на мотор и той се втурна към прозореца. Навреме, за да види мъжа и жената, които слизаха от малък крайслер.

Доротея беше сериозно разтревожена. Уилкърсън го нямаше вече доста време. Бе казал, че отива да купи кифлички, но от тогава изминаха почти два часа. Телефонът я стресна.

Никой не знаеше, че е тук, освен… Тя вдигна слушалката.

— Слушай ме внимателно, Доротея — прозвуча гласът на Уилкърсън. — Успях да се изплъзна от хората, които ме следяха.

— Как са ни открили?

— Нямам представа, но на връщане към хотела ги видях да чакат отпред. Не използвай мобилния си телефон, защото най-вероятно го подслушват. Ние го правим непрекъснато.

— Сигурен ли си, че си успял да им се изплъзнеш?

— Използвах метрото. В момента вероятно ще се лепнат за теб, за да ги отведеш при мен.

Умът й запрепуска.

— Помотай се час-два, а след това вземи метрото за Централна гара. Чакай ме пред туристическата агенция. Ще дойда в шест.

— А как ще се измъкнеш от хотела? — попита той.

— С помощта на портиера. Семейството ми използва този хотел достатъчно често, за да изпълнят молбата ми.

Стефани слезе от колата. Едуин Дейвис я последва. Разстоянието между Атланта и Шарлот по междущатската магистрала беше около триста и шейсет километра, което те изминаха за по-малко от три часа. От архивите на флота Дейвис беше успял да открие актуалния адрес на офицера от резерва Хърбърт Роуланд, а Гугъл им даде най-прекия маршрут дотам.

Къщата се намираше северно от Шарлот, на брега на езерото Игъл, което по размер и очертания приличаше на създадено от човешка ръка. Брегът беше скалист и стръмен, покрит с гъста гора. Къщите бяха малко, на разстояние една от друга. Домът на Роуланд беше на около четиристотин метра от пътя, заобиколен от магнолии и вековни широколистни дървета, с чудесна гледка.

Стефани изпитваше сериозни съмнения относно това пътуване и заяви на Дейвис, че предпочита нещата да бъдат поети от силите на реда. Но той беше на друго мнение.

— Идеята продължава да не ми харесва — промърмори тя.

— Стига, Стефани. Ако се обърна към ФБР или местния шериф и споделя подозренията си, те със сигурност ще ме вземат за луд. Всъщност кой знае? Може и да съм.

— Вчерашната смърт на Закари Алегзандър не е фантазия.

— Но също така не е и доказано убийство.

Бяха разговаряли с агенти на Сикрет Сървис в Джаксънвил, които ги увериха, че не са открили нищо подозрително.

Тя забеляза, че пред къщата няма паркирани коли.

— Май няма никой.

— Да идем да проверим — отвърна Дейвис и затръшна вратата на колата.

Стефани го последва.

Той почука на вратата, но никой не отвори. Почука още веднъж, след което внимателно натисна бравата. Вратата се отвори.

— Едуин… — започна тя, но той вече беше вътре.

Тя остана отвън.

— Това е незаконно.

— В такъв случай стой си там на студа — обърна се той. — Не те карам да нарушаваш закона.

Стефани обаче влезе. Бе преценила, че трябва да се действа разумно.

— Сигурно съм се побъркала, за да се забърквам във всичко това — рече с въздишка тя.

— Миналата година си казала същото и на Малоун — усмихна се Дейвис. — Във Франция.

— Наистина ли? — изненада се тя. — Какво друго ти каза Котън?

Той не отговори и се насочи към вътрешността на къщата. Столове с кожени облегалки, диван с разделящи се секции, ютени килими върху излъсканите дъски на пода. Всичко беше чисто и подредено. Стените и масичките бяха отрупани с фотографии в дървени рамки. Веднага ставаше ясно, че Роуланд е спортен тип. За това свидетелстваха купите и трофеите между снимките — повечето от тях на деца и внуци. От верандата се виждаше далечният край на езерото. Къщата сякаш бе кацнала на брега на малко заливче.

Дейвис се залови да отваря вратичките на шкафовете и да издърпва чекмеджетата.

— Какво правиш? — попита тя.

Той се насочи към кухнята.

— Просто се опитвам да усетя атмосферата.

Отвори вратата на хладилника и добави:

— От съдържанието на хладилниците научавам много неща.

— Наистина ли? Какво научи от моя?

Малко преди да тръгнат на път, той се беше пъхнал в нейния хладилник, търсейки нещо за пиене.

— Научих, че не готвиш. А оскъдното му съдържание ми напомни за студентските години.

— А тук? — усмихна се тя.

— Хърбърт Роуланд е диабетик — отвърна той и посочи ампулите с надпис „Инсулин“ и името на собственика.

— Е, не е чак толкова трудно.

— Освен това обича изстудено уиски — добави Дейвис. — При това качествено, „Мейкърс Марк“.

Трите бутилки заемаха най-горния рафт.

— Ти пиеш ли?

Дейвис затвори вратата на хладилника.

— От време на време нямам нищо против чашка шейсетгодишно „Макалън“.

— Да се махаме от тук — подкани го Стефани.

— Нали искаме да помогнем на Роуланд? Някой се готви да го убие, при това по неочакван за него начин. Трябва да проверим и другите стаи.

Тя все още не беше убедена. Излезе в коридора и замръзна на място. Покрай една врата за миг се мярна сянка. В главата й светна предупредителна лампичка. Ръката й се плъзна под връхната дреха и измъкна тежката служебна берета. Дейвис я видя и учудено вдигна вежди.

— Дошла си въоръжена?

Стефани опря показалец до устните си и махна към вратата.

— Имаме си компания — раздвижиха се беззвучно устните й.

Чарли Смит напрегна слух. Двамата непознати бяха проникнали в къщата, принуждавайки го да се оттегли в спалнята и да затвори вратата. Осъзна, че е в беда, в момента, в който мъжът каза, че иска да провери стаите. Не беше въоръжен. По принцип използваше пистолет само в краен случай. А сега това беше невъзможно, защото беше летял със самолет от Вирджиния до Флорида. Освен това пистолетите не са най-доброто средство, когато искаш да причиниш нечия „естествена“ смърт. Те привличат внимание, оставят улики и повдигат въпроси.

Тази къща би трябвало да е празна. В справката беше изрично отбелязано, че всяка сряда Хърбърт Роуланд работи на доброволни начала в местната библиотека до пет часа следобед. Съпругата му беше заминала, а до пет имаше твърде много време. Улови част от разговора между непознатите. Повече лични, отколкото професионални неща. Жената изглеждаше нащрек. Ситуацията коренно се промени, когато чу въпроса на мъжа: Дошла си въоръжена?

Трябваше да изчезва, но беше попаднал в капан. Никой от четирите прозорци в спалнята не предлагаше възможност за незабелязано бягство.

От спалнята се влизаше в баня, а стената от двете страни на вратата беше заета от големи вградени гардероби. Трябваше да направи нещо, при това бързо.

Стефани отвори вратата на спалнята. Широкото двойно легло беше оправено. Вратата на банята беше открехната. През четирите прозореца нахлуваше ярка дневна светлина, по персийския килим играеха весели отблясъци.

— Има ли призраци? — подхвърли зад гърба й Дейвис.

— Фалшива тревога — поклати глава тя.

После забеляза нещо. Единият гардероб с плъзгащи се врати явно беше на мисис Роуланд. Имаше и друг, по-малък, с обикновени вратички на панти. Не можеше да види какво има вътре, тъй като беше разположен под прав ъгъл в нещо като антре, от което се влизаше в банята. Вниманието й беше привлечено от пластмасовата закачалка на вратата, която леко се поклащаше. Леко, но достатъчно.

— Какво има? — попита Дейвис.

— Нищо — отвърна тя. — Прав си. Просто съм изнервена от незаконното ни проникване.

Дейвис или не беше забелязал нищо, или реагираше по правилния начин.

— Няма ли най-сетне да се махаме? — попита тя.

— Тръгваме. Мисля, че видяхме достатъчно.

Уилкърсън беше вцепенен от ужас. Бяха го принудили да се обади на Доротея, като бяха опрели пистолет в главата му. Мъжът от тротоара го бе инструктирал какво точно да й каже. Дулото на 9-милиметровия автоматик бе притиснато в лявото му слепоочие. Беше му обяснено, че дори и най-малкото отклонение от сценария ще доведе до натискането на спусъка. И той прецизно бе изпълнил инструкциите.

След това беше натоварен на задната седалка на един спортен мерцедес, а зад волана се бе настанил похитителят. Прекосиха града и спряха. За няколко минути мъжът го остави сам, защото излезе навън и проведе някакъв разговор по мобилния си телефон. Изтекоха няколко часа.

Доротея щеше скоро да се появи на гарата, докато те се отдалечаваха от центъра на града. Пътуваха на юг, към Гармиш и Алпите, които се намираха на стотина километра разстояние.

— Мога ли да ви задам един въпрос? — попита Уилкърсън.

Мъжът не отговори.

— Явно няма да споделите за кого работите, но ми кажете поне името си. Или и то е тайна?

Бяха го обучавали на това. Първата му работа беше да ангажира похитителите в някакъв диалог. Мерцедесът се люшна надясно и пое по естакадата, която излизаше на аутобана. Колата увеличи скоростта и се смеси с дългата колона от автомобили, напускаща града.

— Казвам се Улрих Хен — отвърна най-после мъжът.

36

Аахен

17:00ч.

Малоун се наслаждаваше на добрия обяд. Ресторантът се намираше в дъното на триъгълния Марктплац, точно срещу сградата на общината. Преди да дойдат тук, влязоха в магазина за сувенири и купиха няколко справочника. После навлязоха в лабиринта на тесни павирани улички, от двете страни на които се издигаха солидни богаташки къщи, напомнящи за средновековието, макар че повечето от тях бяха построени преди петдесетина години, след унищожителните бомбардировки на Аахен по време на Втората световна война. Студеното време не пречеше на хората, които се тълпяха в магазините да избират коледни подаръци.

Изпития продължаваше да ги следи. В момента беше заел позиция в насрещното кафене. Малоун поиска маса в близост до прозореца, с добра видимост към площада.

Замисли се за преследвача. Фактът, че беше сам, сочеше две неща. Следенето беше дело или на аматьори, или на хора, които нямаха достатъчно средства, за да наемат професионална помощ. А може би Изпития се считаше за толкова добър, че не допускаше да бъде разкрит? Често се беше сблъсквал с прекалено самоуверени оперативни агенти.

Вече беше успял да прелисти три от справочниците. Кристел беше права. Карл Велики наистина бе считал църквата за своя „нов Йерусалим“. Векове по-късно Барбароса беше признал същото, дарявайки големия позлатен канделабър. В една от книгите имаше превод на надписа, който беше забелязал върху външния кръг на канделабъра. Тук се появяваш ти в картината, о, Свещени Йерусалим, небесен Цион, молитвен Храм на мира и надеждите за блаженство.

По-нататък се цитираше Ноткер, историк от IX век, който твърдеше, че Карл Велики е изградил храма „съгласно личните си представи“ за дължина, широчина и височина, обединени по символичен начин. Строителството започнало някъде между 790 и 800 г. след Христа, а храмът бил осветен на 6 януари 805 г. от папа Лъв III в присъствието на императора.

Малоун разгърна поредния справочник и вдигна глава.

— Предполагам, че имате задълбочени познания за времето на Карл.

— Това ми е специалността — отвърна Кристел и вдигна чашата с вино. — Управлението на Каролингите е преходен период за западната цивилизация. Преди тях Европа представлявала врящ котел от враждуващи племена, дълбоко невежество и пълен политически хаос. Карл създава първата централизирана държава северно от Алпите.

— Но след него всичко рухва. Империята се разпада, разкъсана и унищожена от сина му, а след това и от внуците му.

— Идеите му обаче са живи. Според него основната цел на държавата е да се грижи за благосъстоянието на своите поданици. За него селяните са разумни човешки същества, които заслужават внимание. Той управлява не за прослава, а в името на общото благо. Често твърди, че мисията му е да съхрани империята, а не да я разширява.

— И въпреки това е завладявал нови територии.

— Минимално и само с определена цел. Той е бил революционер в почти всяко свое начинание. Владетелите от неговата епоха са бойци и копиеносци, докато той е събирал учени и просветители.

— Но всичко потъва в забрава и през следващите четиристотин години Европа затъва в мрак. Промените започват едва след този дълъг период.

— Такава е съдбата на всички велики владетели — кимна Кристел. — Наследниците на Карл не притежавали неговата мъдрост. Той имал много съпруги, създал десетки деца. Никой не знае точния им брой. Първородният му син Пипин бил гърбав и това го лишило от шансове да наследи трона.

Споменаването на този недъг накара Малоун да си спомни за изкривения гръбнак на Хенрик Торвалдсен. Какво ли правеше датският му приятел? Той със сигурност бе чувал за Изабел Оберхойзер, а може би я познаваше и лично. Малко повече информация щеше да му бъде от полза. Но Торвалдсен щеше да попита защо все още е в Германия. Самият той нямаше отговор, затова беше излишно да търси услугите му.

— На по-късен етап Пипин бил лишен от наследство, тъй като новите съпруги на Карл родили здрави и жизнени момчета — добави Кристел. — Пипин се превърнал в заклет враг на баща си, но умрял преди него. В крайна сметка Луи бил единственият син на императора, който оцелял. Бил кротък, дълбоко религиозен, с влечение към науката, ненавиждал битките и му липсвало постоянство. На по-късен етап бил принуден да абдикира, предавайки властта в ръцете на тримата си синове. През 841 година те разделили империята помежду си. Едва в края на десети век тя била обединена отново от Ото Първи.

— И той ли е прибегнал до помощта на Светите люде?

— Никой не знае. Свидетелство за пряката им намеса в европейската култура са само контактите им с Карл. За тях се говори единствено в дневника на Айнхард, с който разполагам.

— Тогава как всичко е било запазено в тайна?

— Дядо е казал единствено на баща ми. Но той очевидно не му е обърнал внимание, защото не е бил наясно дали това не са поредните фантазии на объркания му ум. По-късно се свързал с американците. Но нито той, нито американците имали възможност да надникнат в книгата от гроба на Карл, в която се крият всички подробности. Книгата, която е притежание на Доротея. Така тайната била запазена.

— Тогава как дядо ви е открил нещо в Антарктида? — бързо попита той.

— Не знам. Но съм сигурна, че го е направил. Нали видяхте камъните?

— Кой ги притежава в момента?

— Най-вероятно Доротея. Със сигурност не е искала да попаднат у мен.

— Затова ли унищожи витрините с колекцията на дядо ви?

— Сестра ми никога не се е интересувала от онова, в което е вярвал дядо. И е способна на всичко.

Доловил леда в гласа й, Малоун реши да не я притиска повече. Сведе поглед към справочника пред себе си и се задълбочи в някаква скица на храма, която обхващаше вътрешните дворове и съседните сгради.

Комплексът с почти фалическа форма граничеше със стара леярна, превърната днес в хранилище, в което се влизаше през тясна вътрешна врата. Показана беше само двойната външна врата, през която бяха влезли преди малко. Тук тя имаше име — Вълчият портал.

— За какво мислите? — попита Кристел.

Въпросът го накара да вдигне глава.

— За книгата на Айнхард, която е у вас. Разполагате ли с пълен превод от латински?

— Да, имам го в компютъра си в „Райхсхофен“ — кимна тя. — Но от него няма кой знае каква полза. Айнхард говори за срещите на Наблюдателите с Карл. Важната информация най-вероятно се намира в книгата на Доротея. Нея Айнхард нарича „пълно обяснение“.

— Но дядо ви положително се е запознал с това обяснение.

— По всяка вероятност е така, но не можем да бъдем сигурни.

— Тогава какво ще стане, след като приключим с търсенето? Ние не разполагаме с книгата на Доротея.

— Мама очаква точно тогава да заработим заедно. Всяка от нас има своята роля, но задължително трябва да си сътрудничи с другата.

— Но вие и двете отчаяно се стремите да се сдобиете с всичко, за да нямате нужда една от друга.

Как успях да се забъркам във всичко това, отчаяно си помисли той.

— За мен наследството на Карл Велики е единственият начин да науча каквото и да било. Доротея вярва, че отговорът е в търсенията на „Аненербе“, но аз съм на друго мнение.

— Май знаете отлично какво мисли сестра ви — любопитно я погледна Малоун.

— Бъдещето ми е на карта. Защо да не науча всичко, което мога?

Тази стилна жена нямаше никакви колебания по отношение на езика и начина на изразяване. Беше умна, красива и интересна и все пак нещо около Кристел Фалк изглеждаше не на място. Обзе го същото чувство, което изпита при първата си среща с Касиопея Вит във Франция миналата година. Привличане, смесено с предпазливост.

С какво го привличаха силните жени, изтъкани от дълбоки противоречия? Бившата му съпруга Пат също беше трудна личност. Такива бяха и всички партньорки, с които беше имал отношения след развода, включително Касиопея. А сега и тази немска наследница, която притежаваше красота, ум и кураж.

Извърна глава към прозореца и насочи поглед към сградата на кметството в неоготически стил с остри кули в двата края. На едната от тях имаше часовник, който показваше пет и половина. Кристел проследи погледа му.

— Нека ви разкажа една история. Храмът се намира точно зад кметството. Карл ги свързал с вътрешен двор, заобиколен от сградите на двореца. През четиринайсети век, когато била построена общината на Аахен, входът бил преместен от северната страна, гледаща към вътрешния двор, на южната, гледаща насам. Направили го в чест на новата гражданска независимост. Хората имали друго самочувствие и символично обърнали гръб на църквата. — Тя посочи към фонтана в центъра на Марктплац. — Статуята отгоре е на Карл. Забележете, че и тя е с гръб към храма. Ново утвърждение на свободния дух, този път от седемнайсети век.

Малоун се възползва от поканата и погледна навън към заведението, от което дебнеше Изпития. Сградата с дървена облицовка напомняше английски пъб. Вслуша се в околната многоезична глъч, примесена с потракването на прибори. Внезапно откри, че вече не възразява — нито открито, нито вътрешно, вече не търси аргументи за продължаващото си присъствие тук. Вместо това в главата му се появи нова идея. Студената хладина на оръжието в джоба му го караше да се чувства по-сигурен. В същото време не забравяше, че са му останали само пет патрона.

— Можем да го направим — промълви тя.

— Ние? — обърна се да я погледне той.

— Да. Важното е да го направим именно ние.

Очите й светнаха в очакване. Но Малоун отново беше обзет от съмнения.

37

Шарлот

Чарли Смит се беше втурнал към гардероба, без да разсъждава. С облекчение установи, че е достатъчно дълбок, и бързо се скри зад окачените дрехи. Нарочно остави вратичката открехната, надявайки се, че така нещата ще изглеждат по-невинни. После двамата непознати влязоха в спалнята. След няколкото реплики, които си размениха, в душата на Чарли се промъкна надеждата, че скривалището ще се окаже надеждно. Те решиха да си тръгнат и не след дълго входната врата се отвори, а след това меко се захлопна.

Този път се размина на косъм. Не беше очаквал подобно нещо. Кои бяха тези двамата? Дали да не информира Рамзи?

Не, не. Адмиралът даде да се разбере, че не желае контакти преди изпълнението на трите задачи.

Промъкна се към прозореца и проследи с очи колата, която се отдалечаваше. Двата силуета в нея се очертаваха съвсем ясно. Чарли се гордееше със задълбочената подготовка на операцията. Хората робуват на навиците си. Включително и онези, които са убедени, че нямат такива. Хърбърт Роуланд водеше прост живот, наслаждаваше се на почивката край езерото в компанията на съпругата си. Но този живот също се подчиняваше на рутината. По някое време щеше да се прибере, вероятно с храна за вкъщи, щеше да си сложи инжекцията и да седне да вечеря. А после щеше да изпие някоя и друга чаша уиски и да си легне, без да подозира, че това е последният ден в живота му.

Поклати глава, страхът го напусна. Странен начин да си изкарваш хляба, но някой трябва да върши и тази работа. Разполагаше с няколко свободни часа и реши, че спокойно може да се върне в града и да отиде на кино. Може би да хапне и един стек в „Рутс Крис“. По-късно щеше да се върне.

Стефани мълчеше. Колата се носеше по черния път, който водеше към шосето. В един момент се обърна, но къщата вече беше изчезнала. Обграждаше ги гъста гора. Беше подала ключовете на Дейвис с молбата да шофира. За късмет той не бе попитал нищо и просто бе седнал зад кормилото.

— Спри.

Чакълът под колелата изскърца и колата закова на място.

— Дай ми номера на мобилния си телефон.

Дейвис го продиктува и тя го вкара в паметта на своя. После отвори страничната врата.

— Излез на асфалта и след известно разстояние спри. Чакай да ти се обадя.

— Какво си намислила?

— Имам едно предчувствие.

Малоун и Кристел пресякоха Марктплац. Наближаваше шест следобед. Слънцето висеше ниско над хоризонта. Времето бързо се влошаваше. Задуха леден северен вятър.

Тя го поведе към храма през стария вътрешен двор — павиран правоъгълник, очертан от отрупани със сняг дървета. Дължината му беше два пъти по-голяма от широчината. Околните сгради спираха вятъра, но не и студа. Наоколо тичаха и се боричкаха деца, а дворът беше изпъстрен с коледни сергии. Във всеки германски град имаше такива. Какво ли прави в този момент Гари? Синът му вече беше излязъл в коледна ваканция. Трябва да му се обади. Звънеше му на всеки два дни.

Децата хукнаха към новата атракция — мъж с увиснали бузи, облечен в червена шуба и с дълга шапка с пискюл на главата.

— Санта Клаус — обади се Кристел. — Нашият Дядо Коледа.

— Различен е — промълви Малоун.

Възползвайки се от навалицата, той вече беше установил, че Изпития продължава да ги следи. В момента се мотаеше пред сергиите, подредени около висок смърч, окичен с електрически свещи и разноцветни гирлянди. В носа го удари миризмата на врял оцет, или Gluhwein, както го наричаха местните.

На няколко метра от тях се виждаше сергия, на която дебели лелки с ръкавици предлагаха дълбоки кафяви купи, пълни с лютивата и гореща течност. Обърна се към съседната сергия, на която възрастен мъж продаваше някакви сладки.

— Какво е това?

— Местен деликатес. Хляб с джинджифил и други подправки.

— Да го опитаме.

Тя го погледна някак особено.

— Какво има? Аз обичам сладкиши.

Приближиха се до сергията и купиха две плоски и твърди хлебчета. Малоун захапа едното.

— Не е лошо.

Цялата постановка беше в чест на Изпития, с надеждата да приспи вниманието му. С удоволствие установи, че се получава. Преследвачът им продължаваше да стои пред сергиите, видимо самоуверен и отпуснат.

Скоро щеше да се мръкне. Малоун вече беше купил билети за последната туристическа обиколка на храма, която започваше в шест. В магазинчето за сувенири, откъдето бе взел и справочниците. Оттук нататък се налагаше да импровизира. От помощните материали беше научил, че храмът е обявен за световен паметник на културата от ЮНЕСКО. Всяко насилствено проникване и причиняването на щети би било сериозно престъпление. Но дали това означаваше нещо, особено след събитията в онзи португалски манастир и базиликата „Сан Марко“ във Венеция? Май беше на път да се превърне в експерт по унищожаване на световни исторически паметници.

Доротея влезе в централната гара на Мюнхен, на около два километра от Мариенплац. Тук пристигаха влакове от цяла Европа, вътрешните линии, метрото, трамваи и автобуси. Терминалът нямаше нищо общо с историческото наследство на града и представляваше модерна конструкция от бетон, стомана и стъкло. Електронните часовници показваха няколко минути след шест следобед.

Какво ставаше? Адмирал Лангфорд Рамзи май беше издал смъртна присъда на Уилкърсън, но тя го искаше жив. Защото го харесваше. Огледа се и почти веднага откри туристическата агенция. Уилкърсън не се виждаше никъде, но в замяна на това забеляза един мъж.

Висок, с еднореден костюм под вълненото палто и меки обувки. Около врата му имаше шалче „Бърбъри“ в убити тонове. Въпреки браздите на времето лицето му с приятни черти беше съхранило нещо детско. Стоманеносивите очи под очилата с метални рамки я огледаха с подчертано одобрение.

Беше съпругът й.

Вернер Линдауер.

— Добър вечер, Доротея — пристъпи към нея той.

Тя не знаеше какво да отговори. Бракът им беше навлязъл в своята двайсет и трета година. Съюзът им в началото беше продуктивен и криеше приятни очаквания. Но през последните десет години тя все по-трудно понасяше постоянното му мърморене и липсата на всякакъв интерес към околните. Единственото му положително качество беше любовта му към сина им Георг. Но момчето почина преди пет години и това събитие издълба огромна пропаст между тях. Вернер беше съсипан, тя също. Но двамата се справяха със скръбта по различен начин. Тя се затвори в себе си, той стана гневен. Тя заживя свой собствен живот, позволявайки му да стори същото. Всякакви емоционални контакти бяха прекратени.

— Какво търсиш тук? — попита Доротея.

— Теб.

Тя не беше в настроение за старите му номера. От време на време се правеше на мъж, но това беше по-скоро мимолетен каприз, отколкото някаква промяна.

— Откъде знаеше, че ще дойда? — пожела да узнае тя.

— От капитан Стърлинг Уилкърсън.

На лицето й се изписа шок, който бързо отстъпи място на ужаса.

— Интересен тип — подхвърли Вернер. — С пищов в слепоочието се разпява така, че нищо не може да го спре.

— Какво си направил? — попита Доротея, без да крие смайването си.

Очите му се забиха в лицето й.

— Много неща, Доротея. А сега трябва да хванем един влак.

— Никъде няма да ходя с теб!

По лицето на Вернер пробяга гневна гримаса. Може би не беше очаквал подобна реакция. После устните му се разтегнаха в предразполагаща усмивка, която наистина я изплаши.

— В такъв случай ще пропуснеш сблъсъка между майка ти и любимата ти сестра. Това не те ли засяга?

До този момент тя дори не подозираше, че съпругът й е в течение. Не му беше казала абсолютно нищо, но беше ясно, че той е информиран много добре.

— Къде отиваме? — промълви най-сетне тя.

— Да видим сина си.

Стефани изчака, докато Едуин Дейвис се отдалечи, после превключи телефона на вибрация, закопча палтото си и се шмугна в гората. Заобикаляха я вековни борове и широколистни дървета с оголени клони и покрити с мъх стъбла. Първите стотина метра обратно към къщата измина бавно, стъпвайки безшумно по дебелия килим от борови иглички.

Разклатената закачалка бе прогонила всичките й съмнения. Но дали грешката беше нейна или на онзи, който се криеше в дома на Роуланд?

Непрекъснато втълпяваше на своите агенти, че трябва да се осланят на инстинктите си. Нищо не действа по-добре от здравия разум. В това отношение Котън Малоун беше истински майстор. Какво ли правеше в момента? Не се беше обадил във връзка с информацията относно Закари Алегзандър и останалите офицери на борда на „Холдън“.

Дали не бе в беда?

Къщата бавно изплува между преплетените клони на дърветата. Тя се залепи за един влажен и студен ствол. И най-добрите допускат грешки. Номерът е да си там, когато това се случи. Ако можеше да се вярва на Дейвис, смъртта на Закари Алегзандър и Дейвид Силвиан е била причинена от експерт, който умее да прикрива следите си. Явно това се беше случило и с Милисънт, въпреки че колегата й не беше изразил съмненията си. Сърцето й спря. Явно и той залагаше на предчувствието си.

Но закачалката беше помръднала. Стефани мъдро бе премълчала този факт. Искаше да разбере дали Хърбърт Роуланд е следващият. В същия миг вратата се отвори. В рамката й се появи нисък и слаб мъж с джинси и ботуши. Той се поколеба за момент, после тъмната му фигура изчезна в гората. Сърцето й ускори ритъма си. Ето го мръсника! Какво ли е направил там вътре? Извади телефона си и натисна бутона със запаметения номер на Дейвис. Съветникът вдигна на първото позвъняване.

— Ти беше прав — съобщи му тя.

— За какво?

— За Лангфорд Рамзи. Онова, което каза за него, е абсолютно вярно.