Наследството на Карл Велики

59

Ашвил

12:15 ч.

Стефани се взираше с възхищение в „Билтмор Ин“. Хотелът бе кацнал на затревен нос с отличен изглед към прочутите лозя. Достъпът на автомобили беше ограничен само за гостите му, но на главния портал те си купиха пропуск за цялото имение, с който можеха да ходят навсякъде.

Тя подмина паркинга и спря на павираната алея след главния вход. Двамата слязоха от колата и поеха обратно. Пиколото ги посрещна с любезна усмивка. Фоайето даваше ясна представа за чувството, което са изпитвали гостите на Вандербилт преди сто години. Стените бяха покрити със светла ламперия, която излъчваше меден блясък. Мраморен под, артистично разхвърляни мебели, чиято дамаска на цветя съвпадаше с тона на завесите. Навсякъде имаше изящни произведения на изкуството. Зеленината в изобилие, пръсната в множество каменни кашпи и по-малки саксии. Допълнително чувство за простор придаваше витата стълба към мецанина. Таван, покрит с дърворезба, се издигаше на повече от осем метра над нивото на фоайето.

През широките прозорци се виждаше огромна веранда с шезлонги, а отвъд нея се разкриваше прекрасна панорама към Смоуки Маунтънс и Националния парк „Пизга“. Гледката беше наистина впечатляваща.

Стефани спря и се заслуша в мелодията, изпълнявана от елегантен пианист на огромен роял близо до пламтящата камина. По дървеното стълбище вдясно се изкачваха и слизаха хора. Отдолу долиташе апетитна миризма. Явно там се намираше ресторантът. От рецепцията ги насочиха към коридор с остъклени стени, започващ зад пианиста. В дъното бяха голямата заседателна зала и центърът за регистрация на участниците в конференцията.

Дейвис взе една програма от купчината до стената и се задълбочи в дневния ред.

— Днес Скофилд няма да говори — обяви той.

Думите му бяха чути от наперена млада жена с черна коса, която се обърна и обясни:

— Професорът ще изнесе своята беседа утре. Днес се провеждат предварителните информационни сесии.

— А знаете ли къде се намира доктор Скофилд в момента? — попита Стефани.

— Преди малко беше тук, но сега не го виждам — поясни тъмнокосата, поколеба се за миг и попита: — И вие ли сте от медиите?

— И други ли има? — отвърна с въпрос Стефани, безпогрешно доловила множественото число.

— Един мъж — кимна момичето. — Преди малко и той попита за Скофилд.

— Какво му казахте? — намеси се Дейвис.

— Същото — сви рамене новата им позната. — Че нямам никаква идея.

Стефани реши да хвърли поглед на една от програмите. Следващата сесия на тема „Извънземната мъдрост в днешното противоречиво време“ започваше в 13:00. Отдолу имаше кратка анотация за автора.

Останалата част от следобеда беше запълнена с още куп щуротии: концентричните кръгове в узрелите жита, края на света през 2012 г., Светите места и една изключително обемиста тема за възхода и падението на човешката цивилизация, към която бяха включени бинарното движение, промените в електромагнитните вълни и последиците от катастрофални явления с ударение върху равноденствието.

Стефани поклати глава. Какво губене на време, господи!

Дейвис благодари на тъмнокосата девойка и се отдалечи от масата с брошура в ръка.

— Никой от пресата не е тук, за да го интервюира — промърмори той.

Тя не беше толкова сигурна.

— Знам какво си мислиш, но нашият човек едва ли ще предприеме нещо в присъствието на толкова много хора.

— Може би е притиснат от времето.

— Но може и да е на другия край на страната.

Дейвис се обърна и забърза към главното фоайе.

— Къде отиваш? — подвикна след него тя.

— Време е за обяд. Нека проверим дали доктор Скофилд има навика да се храни.

Рамзи влезе забързано в кабинета си и се огледа нервно за Хоуви.

Помощникът му се появи секунди по-късно и докладва:

— Маккой веднага напусна района.

— Искам всичко, с което разполагаме за нея! — гневно изръмжа адмиралът.

Хоуви кимна и колебливо подхвърли:

— Вие знаете, че това е солова акция, нали?

— Знам. Но проблемът е там, че тя е решила да ме записва.

Хоуви беше наясно с усилията му да си осигури място в Съвета на началник-щабовете, но не беше запознат с подробностите. Още по-малко пък с близките отношения между шефа му и Чарли Смит. Вече беше получил уверенията на Рамзи, че ще получи назначение в Пентагона, и беше щастлив. За негов късмет всички капитани мечтаеха да станат адмирали.

— Донеси ми информацията за нея! — късо заповяда Рамзи.

Изчака излизането на помощника си и набра мобилния телефон на Чарли Смит. Отсреща вдигнаха на четвъртото позвъняване.

— Къде си?

— В момента си хапвам нещо много вкусно.

Рамзи не поиска подробности, защото знаеше, че те няма да закъснеят.

— Намирам се в една прекрасна зала. Просторна, с елегантни мебели и голяма камина. Меко осветление, спокойна обстановка, великолепно обслужване. Чашата с вода пред мен все още не е празна, а кошничката с хляб е непокътната. Управителят току-що ме посети с въпроса дали съм доволен от обяда.

— Млъквай, Чарли — изгуби търпение Рамзи.

— Днес си доста раздразнителен.

— Слушай внимателно. Предполагам, че вършиш това, което трябва.

— Както винаги.

— Трябва да побързаш, защото утре искам да си тук.

— Току-що ми донесоха да опитам десерта. Крем брюле и шоколадов мус. Най-искрено ти препоръчвам да посетиш това място.

На Рамзи му дойде до гуша.

— Свърши си работата, Чарли! — изръмжа той. — Утре следобед да си тук!

Смит изключи телефона и отново насочи вниманието си към десерта. В далечния край на салона д-р Дъглас Скофилд обядваше в компанията на още трима души.

Стефани се спусна по покритото с килим стълбище и се насочи към малкия подиум. И тук имаше голяма камина от дялан камък, в който гореше буен огън. Повечето от масите с бели покривки бяха заети. Тя се възхити на изящните порцеланови съдове, кристалните чаши, бронзовите свещници и ленените салфетки, оцветени в бежово, златисто и зелено. Сто процента южняшка атмосфера. Дейвис продължаваше да държи в ръка програмата на конференцията, върху корицата на която имаше голяма снимка на Дъглас Скофилд.

Стефани го видя първа, седнал на една маса до прозореца в компанията на трима души. В момента, в който го засече и Дейвис, тя докосна ръкава му и поклати глава.

— Не сега. Не можем да правим сцени.

— Нямам подобни намерения — отвърна той.

— Да седнем и да го изчакаме да се освободи.

— Нямаме време.

— Закъде си се разбързал?

— За теб не знам, но аз съм решил да присъствам на лекцията за извънземните, която започва в един часа.

— Направо си невъзможен! — усмихна се Стефани.

— Гледам от теб.

Тя се предаде и пусна ръкава му. Дейвис започна да си пробива път към масата.

— Доктор Скофилд, много бих искал да разменя няколко думи с вас.

Скофилд наближаваше шейсет, имаше сплескан нос и плешивина на темето. Зъбите му изглеждаха прекалено бели и равни, за да са истински. Върху месестото му лице се изписа раздразнение, потвърдено и от гневния поглед в очите му.

— В момента обядвам — сухо рече той.

— Важно е, доктор Скофилд — запази дружелюбната си усмивка Дейвис. — Наистина трябва да поговорим.

Ученият остави вилицата и вдигна глава.

— В момента съм зает, както виждате. Доколкото разбирам, сте делегат на конференцията, но времето ми е изключително ограничено.

Стефани не хареса тона му. Явно и Дейвис беше отбелязал надменността на този човек. Цялото му поведение говореше: Аз съм звездата тук. Професорът въздъхна и махна към брошурата в ръката му.

— Всяка година правя едно и също, за да съм полезен на участниците. Разбирам желанието ви да обсъдим някои теми и нямам нищо против. Нека си довърша обяда, а след това можем да се срещнем горе, до пианото. Става ли?

Раздразнението му беше видимо. Останалите мъже около масата също изглеждаха недоволни.

— Цяла година сме чакали този обяд — обади се един от тях.

— Бъдете спокойни — все така любезно отвърна Дейвис. — Ще можете да го продължите, след като приключим разговора си.

— Кой сте вие? — попита Скофилд.

— Реймънд Дайлс, морски офицер в оставка.

Стефани забеляза промяната в изражението на учения.

— Е, добре, мистър Дайлс — предаде се той. — Между другото май сте открили извора на младостта.

— Ще останете изненадан от онова, което съм открил.

В очите на Скофилд проблеснаха искри.

— В такъв случай ние с вас наистина трябва да си поговорим.

60

Осо

Малоун реши да действа. Вдигна пистолета и изстреля два патрона към вътрешния двор. Нямаше представа за позицията на нападателя, но посланието беше ясно: внимавай, защото съм въоръжен.

Един куршум се заби в рамката на вратата и го накара да отскочи назад.

Не беше трудно да определи посоката. Беше стрелял вторият нападател, който се намираше вдясно, от неговата страна.

Вдигна глава. Покривът се крепеше на няколко успоредни, грубо издялани греди. Край една от стените се виждаше купчина камъни и парчета зидария. Той тикна пистолета в джоба на якето и започна да се катери. Височината й беше около шейсет сантиметра. Малоун подскочи и уви ръце и крака около гредата над нея. Напрегна мускули и миг по-късно вече я беше яхнал. Надигна се до клекнало положение и внимателно запълзя напред, пазейки равновесие. Не след дълго се озова над вратата, на около три метра височина. Отново измъкна пистолета и замря. Мускулите му се превърнаха в стоманени топки.

Откъм градината прозвучаха още няколко изстрела. Дали Хен беше успял да се присъедини към компанията? До слуха му достигна тътен, последваха глухи удари, придружени от напрегнато пъшкане. От укритието си не можеше да види нищо, дори каменните плочи под краката му се виждаха трудно в настъпващия мрак. После се мерна някаква сянка. Той замря.

Екнаха два изстрела и нападателят се стрелна през вратата. Малоун полетя надолу и се стовари върху него. После се претърколи встрани и се надигна, готов за ръкопашен бой. Мъжът беше гъвкав и здрав, с широки рамене. Тялото му беше твърдо като стомана. Той пъргаво отскочи встрани. Но без оръжие, което мътно проблясваше на няколко крачки от него.

Малоун го удари с дръжката на пистолета по лицето. Мъжът политна назад. В следващия миг зад гърба му изтрещя оглушителен изстрел и противникът му се срути сред отломките.

На прага стоеше Хен с насочена пушка. Зад него изплува фигурата на Кристел. Излишно беше да пита каквото и да било. Но все пак трябваше да бъде сигурен.

— Другият?

— Мъртъв — отговори Кристел и се наведе да вдигне пистолета от плочите.

— Имаш ли нещо против да го взема аз?

Тя направи опит да скрие изненадата си.

— Много си недоверчив.

— Научили са ме хората, които ме лъжат.

Тя му подаде пистолета.

Стефани седеше в компанията на Дейвис и Скофилд. Намериха си закътано място в ниша до фоайето с панорамни прозорци, високи библиотечни рафтове и малки масички с плюшени столове около тях. Малка табела на стената уведомяваше, че достъпът до книгите е свободен. Неколцина посетители прелистваха изданията, които ги бяха заинтригували.

Пред масата се изправи келнер, но тя му направи знак да се отдалечи.

— Очевидно не сте адмирал Дайлс, затова отново ще попитам кой сте — промърмори Скофилд.

— Служител на Белия дом — отвърна Дейвис. — А тя е от Министерството на правосъдието. Работата ни е да се борим с престъпността.

Скофилд видимо потръпна.

— Приех да разговарям с вас, защото мислех, че сте сериозни.

— Като тези глупости, с които се занимавате тук?

Лицето на професора поруменя.

— Никой от нас не възприема конференцията като глупост!

— Наистина ли? В момента стотина души се намират в заседателната зала и правят опити да установят връзка с отдавна изчезнали цивилизации. А самият вие сте опитен антрополог, когото държавата е използвала за някои секретни проучвания.

— То беше отдавна.

— Ще бъдете изненадан колко актуални са тези проучвания и днес.

— Предполагам, че разполагате с документи за легитимиране?

— Разбира се.

— Мога ли да ги видя?

— Снощи е бил убит Хърбърт Роуланд — съобщи с равен глас Дейвис. — Ден преди това са убили и един бивш морски капитан, свързан с Роуланд. Може би няма да си спомните за този човек, но той е работил с вас във Форт Ли. Помагал ви е при складирането на сандъците след операция „Висок скок“. Не можем да бъдем сигурни, че следващата мишена сте вие, но имаме всички основания да вярваме в това. Стига ли като легитимация?

— Говорите за неща, които са се случили преди трийсет и осем години! — засмя се Скофилд.

— Което явно е без значение — обади се Стефани.

— Не мога да говоря за тях. Те все още са засекретени.

Тези думи бяха изречени с оправдателен тон, сякаш бяха щит, който щеше да го предпази от злото.

— Пак повтарям, че това няма значение — рече с равен глас Стефани.

— Губите ми времето — сбърчи чело Скофилд. — Много хора чакат да се срещнат с мен.

— Разкажете ни само онова, което считате за възможно — подхвърли Стефани, надявайки се, че започне ли да говори, този глупак няма да спре.

Скофилд погледна часовника си.

— Написал съм една книга, казва се „Картите на древните изследователи“. Ако си направите труда да я прочетете, ще откриете стотици обяснения. — Махна с ръка вляво от себе си и добави: — Ще я намерите ей там, в книжарницата.

— Разкажете ни я накратко — рече Дейвис.

— Защо? Вие ни смятате за смахнати. Какво значение има моето мнение?

Дейвис понечи да отговори, но Стефани вдигна ръка.

— Убедете ни — настоятелно каза тя. — Не сме били целия този път, за да ви губим времето.

Скофилд замълча, търсейки подходящите думи.

— Чували ли сте за „бръснача на Окам“?

Тя поклати глава.

— Става въпрос за принцип, който гласи, че нещата не бива да се усложняват без причина. Казано с други думи, няма нужда от търсене на сложни решения при наличието на прости такива. Този принцип е приложим към почти всичко, включително древните цивилизации.

Стефани изпита чувството, че горчиво ще съжалява за поисканите разяснения.

— В ранните шумерски текстове, включително прочутия „Епос на Гилгамеш“, многократно се споменават високите, богоподобни хора, живели между тях. Наричали ги Наблюдателите. В старите еврейски книги, включително различни версии на Библията, се споменават шумерските „наблюдатели“, описвани като богове, ангели или синове на небето. Книгата на Енох описва как тези любопитни хора са изпращали свои емисари, които са учили земните обитатели на нови умения. Един от Наблюдателите е ангелът Уриел, който учи Енох на астрономия. В споменатата книга се описват осем Наблюдатели. Те били експерти в различни области: магия, астрология, съзвездия, метеорология, геология и астрономия. Дори в Свитъците от Мъртво море се споменава за Наблюдателите, включително епизодът, в който бащата на Ной започва да се съмнява във верността на съпругата си, защото детето им е твърде красиво.

— Това са глупости! — отсече Дейвис.

— Знаете ли колко често чувам подобни реплики? — пренебрежително се усмихна Скофилд. — Нека ви предложа няколко исторически факта. В Мексико брадатият русокос бог Кецалкоатъл с бял цвят на кожата е споделил мъдростта си с цивилизацията, съществуваща преди появата на ацтеките. Той се появил от морето, облечен в дълга роба с бродирани кръстове. През XVI век в тези земи се появил Кортес и местните го взели за Кецалкоатъл. Маите също имат такъв учител, наречен Кукулкан. И той се появил от морето. От изток, откъдето изгрява слънцето. През XVII век испанците изгорили всички текстове на маите, но един епископ съхранил записките, които си водил. В тях се говори за периодичната поява на чужденци, облечени в дълги роби. Водел ги някой си Вотан. Богът — учител на инките, се нарича Виракоча и е дошъл от Великия океан. И те допускат грешката да го сбъркат с испанския конквистадор Писаро. След всичко това мога да ви кажа само едно, господине от Белия дом, или когото там представлявате: изобщо нямате понятие за какво говорите.

Тоя тип наистина се опиянява от собственото си красноречие, унило си помисли Стефани.

— През 1936 г. при разкопките на партианска гробница от III век преди новата ера един немски археолог открил глинена ваза, в която има меден цилиндър с желязна пръчка в средата. С изумление установил, че когато във вазата се налее плодов сок, в нея се създава електрическо напрежение със сила половин волт, което се запазва в продължение на две седмици. То е достатъчно за електролизата, която, научно доказано, съществувата по онова време. През 1837 г. в Голямата пирамида в Гиза е открита метална плоча, която е била излята при температура над хиляда градуса по Целзий. Удивителното е, че е направена две хиляди години преди желязната епоха и в нея се съдържа известно количество никел. През 502 г. Колумб достигнал до бреговете на днешната Коста Рика, където бил посрещнат с огромно уважение. Местните хора го отвели навътре в сушата и му показали гроб, на който бил поставен странен на вид корабен нос. Върху надгробната плоча била издълбана фигурата на мъж, който си приличал с Колумб и неговите моряци. Но до тяхната поява на онази земя европеец не бил стъпвал.

— Особено интересен е Китай — продължи след кратка пауза Скофилд. — Великият философ Лао Дзъ споменава за Древните. Както и Конфуций, Лао Дзъ ги нарича мъдри, образовани, могъщи, състрадателни и най-важното, човеци. Той пише за тях през VII век преди новата ера, а ръкописите му са оцелели и до ден-днешен. Искате ли да чуете някои цитати от тях?

— Затова дойдохме — кимна Стефани.

Стефани беше принудена да признае, че чутото е наистина интригуващо.

— Знаете ли какво е променило света? Какво е променило завинаги живота на хората? Откриването на колелото? Огънят? — Без да чака отговор, Скофилд тръсна глава. — Не, нещо друго. Писмеността. Светът се променя едва когато се научаваме да записваме своите мисли и да ги предаваме на поколенията след нас. И на кого го дължим? Шумерите и египтяните са оставили писмени доказателства за посещението на разумни създания, които са ги научили на много неща. Те били нормални хора, които живеели и умирали като всички останали. Това не е моя измислица, а исторически факт. Знаете ли, че сега, в момента, в който разговаряме, правителството на Канада изследва една подводна зона в близост до островите Кралица Шарлот и търси следи от неизвестна на науката цивилизация? Тази зона представлява нещо като базов лагер, намирал се преди хилядолетия на брега на езеро.

— А откъде са дошли тези гости? — попита Стефани.

— От морето. Били са много добри мореплаватели. Наскоро край Кипър бяха открити навигационни уреди на възраст дванайсет хиляди години. Някой е кръстосвал Средиземно море и е стигнал до Кипър две хиляди години по-рано, отколкото допуска съвременната история. В Канада мореплавателите са били привлечени от райони, богати на кафяви водорасли. От което следва, че тези хора са подбирали богати на храна места, подходящи за търговия.

— Продължавам да твърдя, че това е научна фантастика — промърмори Дейвис.

— Нима? А какво ще кажете за пророчеството, според което богоподобни същества излизат от морето? То присъства в митологията на племената, населявали Америка в древността. В преданията на маите се говори за Попол Вух — земята, където се срещат светлината и мракът. Праисторически рисунки, открити в пещерите на Африка и Египет, показват непознати мореплаватели. Рисунки във Франция на възраст десет хиляди години показват мъже и жени в удобно облекло, без животинските кожи и кости, характерни за тази епоха. В Родезия е открита медна мина на възраст четирийсет и седем хиляди години. Там са открити доказателства, че рудата е била извличана със съвсем определени цели.

— За Атлантида ли говорите? — попита Дейвис.

— Няма такова нещо — тръсна глава Скофилд.

— Обзалагам се, че доста хора в този хотел са на друго мнение.

— Което е погрешно. Атлантида е мит, който присъства в различни култури. Също като Големия потоп, намерил място във всички религии. Една романтична идея, която няма нищо общо с действителността. Останки от мегалитно строителство са открити на морското дъно на много места по света — до Малта, Египет, Гърция, Ливан, Испания, Индия, Китай, Япония. Постройките са съществували преди Ледената епоха и при разтопяването на ледовете са потънали под водата. Те са били истинската Атлантида и доказват мъдростта на Окам. При наличието на прости решения сложните са излишни. Всички обяснения са рационални.

— Кое от тях е валидно в случая?

— Докато пещерните хора са се учили да използват каменни сечива, на земята са живеели и други хора, които са обикаляли света с кораби и дори са го картографирали. Те явно са знаели какво правят и са се опитвали да ни научат на много неща. При това напълно миролюбиво. Никъде не са открити свидетелства за тяхната враждебност. С течение на времето посланията им избледняват, особено след като съвременното човечество се самообявява за единствен източник на интелектуални постижения. — Скофилд хвърли напрегнат поглед към Дейвис и мрачно добави: — Арогантността ще ни погуби.

— Глупостта има същия ефект.

Скофилд беше готов за подобно подмятане.

— Този древен народ е оставил посланията си на много места по света. Като предмети и сечива, като карти и ръкописи. Вярно е, че тези послания не са директни, но те са форма на комуникация, която съвсем ясно ни казва: „Вашата цивилизация не е първата във Вселената, вашата култура не е коренът на истинското начало. Новото откритие за вас ни е познато от хиляди години. Ние пребродихме младия ви свят още когато ледът бе сковал всичко на север, а южните морета бяха добри за плаване. Оставихме карти на всички места, които посетихме. Споделихме познанията си за вашия свят и за Космоса, математиката, науката и философията. Някои от народите, които посетихме, съхраниха това познание и именно то ви помогна да съградите света, който познавате. Не ни забравяйте.“

Дейвис не изглеждаше впечатлен.

— Какво общо има всичко това с операция „Висок скок“ и Реймънд Дайлс?

— Много общо. Но пак повтарям, тази информация е поверителна. Бих искал да не е, повярвайте ми. Но съм дал своята дума и съм я спазвал през всичките тези години. А сега си тръгвам. Вие двамата очевидно ме мислите за луд, но между другото аз мисля същото за вас.

Скофилд се изправи, направи една крачка и спря.

— Все пак бих ви предложил храна за размисъл. Преди десет години Кеймбриджският университет финансира едно дълго и изтощително проучване, в което взеха участие редица световноизвестни учени. Заключението им? По-малко от десет процента от древните послания и ръкописи са оцелели до наши дни. Останалите деветдесет са безвъзвратно загубени. Как тогава можем да определим кое е глупост и кое не?

61

Вашингтон

13:10 ч.

Рамзи прекоси парка и се насочи към мястото, където вчера се бе срещнал със сътрудника на сенатор Атос Кейн. Младежът отново беше там, плътно загърнат във вълненото си палто и потропваше с крака на студа. Днес Рамзи го беше накарал да чака цели четирийсет и пет минути.

— Добре, адмирале, разбрах — промърмори хлапакът. — Вие печелите, а аз трябва да си платя.

Веждите на Рамзи се повдигнаха в престорено смайване.

— Това не е състезание.

— Напротив. Последния път аз ви го начуках, а вие го начукахте на шефа ми. В момента всички сме любящи братовчеди. Спечелихте тая игра, адмирале.

— Момент — рече Рамзи, измъкна от джоба си малък уред с размерите на дистанционно за телевизор и го включи.

Апаратът бързо установи, че наоколо няма подслушвателни устройства. Хоуви се намираше в противоположния край, откъдето следеше за евентуалното използване на сателитни системи. Рамзи се съмняваше, че това може да се случи, защото дребният лакей насреща му работеше за професионалист, който прекрасно знаеше, че трябва да дадеш, за да получиш.

— Слушам те — кратко нареди той.

— Тази сутрин сенаторът е разговарял с президента и му е изложил позицията си. Президентът пожелал да узнае на какво се дължи нашият интерес и сенаторът отвърнал, че изпитва възхищение към вас.

Това потвърждаваше първата причина за соловата акция на Даян Маккой.

— Президентът изразил своите резерви. Казал, че вие не сте фаворит на администрацията, защото от Белия дом имат други предложения. Но сенаторът разбрал какво всъщност иска президентът.

— Какво? — любопитно попита Рамзи.

— Скоро ще се разкрие свободно място във Върховния съд. След една очаквана оставка. Министерството на правосъдието ще се съобрази с кандидатурата, издигната от администрацията. Даниълс вече е направил избора си, а ние трябва да предложим името за одобрение от сенатската комисия.

Интересно.

— Ние председателстваме комисията по правосъдието. Изборът на президента е много добър и едва ли ще имаме проблеми да го утвърдим. — Сътрудникът очевидно се гордееше, че е част от екипа.

— Президентът имаше ли сериозни възражение към кандидатурата ми?

Сътрудникът си позволи една самодоволна усмивка.

— Какво очаквате, за бога? Официална покана с гравирани инициали? Президентите не обичат да им нареждат какво да правят, а още по-малко да им искат услуги. Те обичат да искат. Но Даниълс се е отнесъл благосклонно. Той по принцип няма високо мнение за Съвета на началник-щабовете.

— Слава богу, че разполага само с три години от втория си мандат.

— Не знам дали е късмет за нас. Даниълс е доказан играч, който знае как да взема и дава. Нямаме проблеми да преговаряме с него, а той е страшно популярен.

— Познато зло — половин зло, а?

— Нещо такова.

Рамзи искаше да го изстиска докрай. Беше му интересно да разбере кой помага на Даян Маккой в изненадващата й акция.

— Бихме желали да знаем кога ще упражните натиск върху губернатора на Южна Каролина — подхвърли сътрудникът.

— В деня, в който получа назначението си в Пентагона.

— А какво ще стане, ако не успеете да убедите губернатора?

— Ще унищожа шефа ти — ухили се с нескривано удоволствие Рамзи. — Операцията ще бъде проведена по моите правила, ясно?

— А какви са те?

— Първо, искам да знам точно как възнамерявате да ми осигурите назначението. Не онова, което искаш да ми кажеш, а всеки детайл. Ако търпението ми се изчерпи, ще приема предложението, което ми отправи при предишната ни среща. Ще си подам оставката и с огромно удоволствие ще гледам как се сгромолясват кариерите ви.

— По-полека, адмирале — вдигна ръце сътрудникът в закачлив опит да се предпази. — Тук съм, за да ви информирам, а не да се бия с вас.

— В такъв случай ме информирай, нещастник такъв.

Младежът прие обидата с равнодушно повдигане на рамене.

— Даниълс е с нас. Казва, че ще стане. Насреща Кейн ще му осигури гласовете на комисията по правосъдието. И Даниълс го знае. Очакваме предложението за вашето назначение да бъде обявено още утре.

— Преди погребението на Силвиан?

— Не е нужно да изчакваме — кимна съветникът.

Рамзи беше съгласен. Но проблемът с Даян Маккой оставаше.

— Някакви възражения от канцеларията на съветника по националната сигурност?

— Даниълс не е споменал нищо. Кой би бил против?

— Не мислиш ли, че трябва да сме наясно с евентуалните планове за саботаж от страна на отделни членове на администрацията?

— Няма проблем — отвърна с лека усмивка сътрудникът. — Веднъж приел, Даниълс остава с нас и толкоз. Той знае как да се оправя с хората си. Имате ли проблем с администрацията, адмирале?

Не, помисли си с облекчение Рамзи. По-скоро усложнение, което май ще се окаже незначително.

— Предай на сенатора, че високо ценя усилията му. Ще поддържаме връзка.

— Свободен ли съм?

Мълчанието на Рамзи означаваше съгласие. Сътрудникът изглеждаше доволен от приключването на разговора и побърза да се отдалечи. Рамзи седна на скамейката. Хоуви изчака пет минути, преди да се настани до него.

— Районът е чист — докладва той. — Никой не ви подслушваше.

— С Кейн всичко е наред, но Маккой е проблем — въздъхна адмиралът. — Явно играе на своя глава.

— Вероятно се надява на решителен скок в кариерата, ако успее да ви притисне.

Май дойде времето да провери дали и помощникът му се надява на „решителен скок“.

— Може би ще се наложи да я отстраним — промърмори Рамзи. — Също като Уилкърсън.

Мълчанието на Хоуви беше по-многозначително от всякакви думи.

— С какво разполагаме за нея?

— Няма нищо особено. Живее сама, няма приятел, работохоличка. Колегите й са същите, но никой не изгаря от желание да седи до нея на официалните вечери. А тя вероятно го използва да си повиши цената.

Логично. Изпод палтото на Хоуви долетя приглушеният звън на мобилния му телефон. Разговорът беше кратък.

— Нови проблеми — въздъхна той.

Рамзи въпросително го погледна.

— Даян Маккой току-що е направила опит да проникне в складовете на Форт Ли.

Малоун последва Хен и Кристел в църквата. Изабел беше слязла долу и стоеше редом с Доротея и Вернер.

Решил да сложи край на представлението, Малоун направи две крачки, заби дръжката на пистолета си в тила на Хен и изтръгна пушката от ръцете му. Отстъпи назад и я насочи в гърдите на Изабел.

— Кажете на иконома си да кротува! — заповяда той.

— А какво ще направите, ако откажа, хер Малоун? — изгледа го тя. — Ще ме застреляте ли?

— Няма да е нужно — свали оръжието той. — Играта на котка и мишка приключи. Онези четиримата трябваше да умрат, макар че едва ли са го съзнавали. Вие не искахте да говорят с мен.

— Защо сте толкова сигурен? — присви очи Изабел.

— Защото обръщам внимание на някои неща.

— Е, добре. Знаех, че ще бъдат тук и ни вземат за съюзници.

— В такъв случай са по-големи глупаци от мен.

— Не те, а човекът, който ги е изпратил. Предлагам да прекратим театъра и да поговорим сериозно.

— Слушам ви.

— Аз знам кой иска да ви убие, но имам нужда от помощта ви.

Температурата на въздуха бързо падаше. Малоун усети и студа в тона, с който бяха изречени думите й.

— Услуга за услуга, така ли?

— Извинявам се за дребните измами, но не виждах как другояче да привлека вниманието ви.

— Бихте могли просто да ме попитате.

— В „Райхсхофен“ опитах, но след това ми хрумна, че има и по-добър начин.

— В резултат на който можеха да ме убият.

— Не говорете така, хер Малоун. Явно моето доверие в способностите ви е по-голямо от вашето.

Разговорът започваше да му писва. Време беше да действа по-решително. От протакането никой нямаше да спечели. Трябваше да се действа.

— Връщам се в хотела — отсече той и се обърна към изхода.

— Аз знам къде е пътувал Диц — подхвърли зад гърба му тя. — Знам точното място в Антарктида, на което го е отвел баща ви.

Върви по дяволите, рече си Малоун и продължи към вратата.

— Някъде в този храм е скрит предметът, който търсеше Диц. Същият, за който отиде там.

Гневът му внезапно изчезна, заменен от усещането за глад.

— Възнамерявам да хапна нещо — подхвърли през рамо той. — Готов съм да ви изслушам по време на вечерята, но ако информацията ви не е убедителна, просто си тръгвам.

— Уверявам ви, че е повече от убедителна, хер Малоун.

62

Ашвил

— Притисна го прекалено силно — подхвърли Стефани.

Все още седяха на остъкления мецанин и се наслаждаваха на залеза и изчезващите в далечината гори. Вляво, на около километър и половина, се очертаваше внушителният силует на замъка.

— Скофилд е глупак — изръмжа Дейвис. — Нима си въобразява, че на Рамзи му пука, че е мълчал през всичките тези години?

— Не знаем за какво му пука на Рамзи.

— Ще очистят Скофилд.

— Какво предлагаш да направим? — несигурно го погледна тя.

— Да се залепим за него.

— Можем да го приберем на сигурно място.

— Така е, но ще го изгубим като примамка.

— Вероятно си прав. Но дали е справедливо спрямо него?

— Той ни мисли за идиоти.

Стефани също не харесваше Дъглас Скофилд, но това не би трябвало да повлияе на решенията им. Имаше и още нещо.

— Нали си даваш сметка, че все още не разполагаме с никакви доказателства?

Дейвис вдигна глава към стенния часовник насреща и промърмори:

— Трябва да се обадя.

Дейвис беше обезпокоен и леко объркан. Силно заинтригуван, но едновременно с това завладян от емоциите си, също като нея. За които не желаеше да говори. Той се обърна и й направи знак да се приближи. Тя се подчини.

— Пак иска да разговаря с теб.

Тя пое телефона и го притисна до ухото си. Отлично знаеше кой е от другата страна на линията.

— Нещата стават сложни, Стефани — заяви президентът Даниълс. — Рамзи е успял да манипулира Атос Кейн. Доблестният сенатор иска от мен да назнача Рамзи на освободеното място в Съвета на началник-щабовете. Няма как да стане, но аз не казах нищо на Кейн. Има една индийска поговорка, която гласи: „Живееш ли в реката, трябва да си приятел с крокодилите.“ Рамзи май действа именно според нея.

— Но може да бъде и обратното — отбеляза Стефани.

— Именно това усложнява нещата. Тези двамата не са се съюзили доброволно. Нещо се е случило. Мога да ги размотавам през следващите няколко дни, но ми трябва напредък от твоя страна. Как е моето момче?

— Старае се.

— Сега вече разбираш какво ми е на главата — засмя се Даниълс. — Трудно е да го държиш на каишка, нали?

— Би могло да се каже.

— Най-добре го е казал Теди Рузвелт: „Прави каквото можеш с това, с което разполагаш, там, където си.“ Не е зле да се придържаш към неговата максима.

— Нямам кой знае какъв избор, нали?

— Така е. А сега ти предлагам новината на деня: в Мюнхен е открит трупът на резидента на военноморското разузнаване в Берлин капитан Стърлинг Уилкърсън.

— Което според вас не е случайно, нали?

— Не е, разбира се. Рамзи провежда някаква операция, която стига чак до там. Нямам доказателства, но усещам, че е така. Какво става с Малоун?

— Не съм го чувала.

— Искам откровеното ти мнение. В опасност ли е този Скофилд?

— Не знам. Но май трябва да останем тук и утре, за да бъдем сигурни.

— Ще ти кажа нещо, за което не споменах пред Дейвис. Гледай да не се издадеш пред него.

— Добре — усмихна се тя.

— Имам сериозни подозрения към Даян Маккой. Отдавна съм се научил да държа враговете под око, защото именно те първи забелязват грешките ни. Наблюдавам я от доста време и Едуин го знае. Но не знае, че днес тя се е качила в колата си и е потеглила към Вирджиния. В момента се намира във Форт Ли и инспектира някакъв склад, който военноморското разузнаване държи под наем. Проверката показа, че вчера и Рамзи е бил там.

Тя вече го знаеше благодарение на екипа си.

Дейвис й направи знак, че отива да си вземе питие от шведската маса до огнището, и попита с очи дали иска нещо. Тя поклати глава, обърна се с гръб и каза в слушалката:

— Той се разкара. Предполагам, че имате причини да ми казвате всичко това.

— Изглежда, че и Даян се е сприятелила с крокодилите, но аз се опасявам, че ще бъде изядена.

— Е, би могло да се случи и на по-добър човек.

— Нямаш добре мнение за нея, а?

— Стремя се да бъда реалистка.

— Струва ми се, че си разтревожена, Стефани.

— Бих възразила, но имам натрапчивото чувство, че нашият човек е тук.

— Искаш ли помощ? — попита Даниълс.

— Искам, но Едуин е против.

— Откога си започнала да го слушаш?

— Това шоу си е негово. Човекът има мисия.

— Не му позволявай да се провали, Стефани. Имам нужда от него.

Смит се наслаждаваше на музиката и топлината, която идваше от камината. Обядът беше отличен. Салатата, предястията и супата бяха изключително вкусни, но най-добро беше печеното агнешко с гарнитура от свежи зеленчуци.

Качи се горе, след като непознатата двойка прекъсна обяда на Скофилд и безцеремонно го отмъкна от масата. Нямаше как да чуе за какво си говорят — както долу, така и тук. Запита се дали не бяха хората, които го нападнаха снощи. Трудно беше да се отговори.

През последните няколко часа Скофилд беше обект на интензивно внимание. Сякаш всички участници в конференцията искаха да му засвидетелстват своята обич и уважение. Професорът беше известен като един от първите организатори на събитието, а утре вечер щеше да изнесе основната беседа. За тази вечер беше предвидено факелно шествие, отново водено от него. Утре сутринта започваше събитието, обозначено в брошурата като „Лов на глигани под ръководството на д-р Скофилд“. Споменатият лов щеше да продължи три часа. Участниците, водени от професора, щяха да използват само лъкове и стрели.

Жената на рецепцията го беше информирала, че подобни излети се организират често, поне трийсет пъти в годината. Двама души повече, които проявяват интерес към д-р Дъглас Скофилд, едва ли могат да бъдат повод за тревога. По тази причина Чарли Смит направи опит да прогони параноята от душата си. Снощи здравата го бяха разтърсили, въпреки че не искаше да си го признае.

Проследи с поглед как мъжът става от дивана, пристъпва към масата със зелена покривка и си налива чаша вода с лед.

Смит го последва с небрежна походка и поднесе чашата си под сребърния контейнер за чай. Прибави пакетче подсладител, тъй като избягваше захарта. Тук освежителните напитки бяха част от безупречното обслужване.

Мъжът се върна на мястото си и отпи глътка вода. Жената говореше по мобилния си телефон. Пламъците в камината се бяха снишили, превръщайки се в алена жар. Един от униформените служители отвори решетката от ковано желязо и хвърли няколко цепеници. Смит си даваше сметка, че може да проследи двамата и да разбере за какво става въпрос, но вече беше решил да използва друг подход.

Нещо ново и различно. Нещо, което гарантираше резултат. Достойно за великия Дъглас Скофилд.

Малоун влезе в „Арлекин“ и тръгна към ресторанта с шарени черги, разпръснати върху дъбовите дъски на пода. Компанията го последва. Изабел размени няколко думи с човека на рецепцията и той бързо се оттегли. Малоун смъкна якето и ръкавиците си. Едва сега забеляза, че ризата му е влажна от пот.

— Горе има само осем стаи — делово поясни възрастната жена. — Наех ги всичките за една нощ, а собственикът ще ни приготви вечеря.

— Много добре, защото умирам от глад — промърмори Малоун и седна на дългата пейка край една от двойните маси, изработени от масивен дъб.

Кристел, Доротея и Вернер се настаниха срещу него. Хен остана прав, с раница в ръце, а Изабел зае мястото начело.

— Ще бъда откровена с вас, хер Малоун — обяви тя.

— Силно се съмнявам, но давайте — промърмори той.

Пръстите й нервно забарабаниха по масата.

— Не съм ви роднина и не фигурирам в завещанието — добави той. — Карайте направо.

— Знам, че Херман е идвал тук два пъти — започна старицата. — Първият преди войната, през 1937 година. Второто му посещение е станало през 52-ра. Свекърва ми го призна, преди да почине. Но не знаеше защо. Диц също е идвал тук година преди да изчезне.

— Досега не го беше споменавала — обади се възмутено Кристел.

— Изобщо не подозирах, че има нещо общо с нас — въздъхна Изабел. — Знаех само, че и двамата са идвали тук. Направих връзката едва вчера.

Адреналинът бавно се оттече и тялото на Малоун се скова от умора. Но беше длъжен да се концентрира.

— Добре, Херман и Диц са идвали тук — кимна той. — Но ние нямаме никаква полза от това. Дори да е открил нещо, Херман не го е споделил с никого.

— Текстът в завещанието на Айнхард — напомни му Кристел. — Там пише: Изяснете целта на великото начинание, като използвате ангелското съвършенство при освещаването. Това ни доведе от Аахен до тук. И още: Пътят към небето ще се разкрие само на онези, които правилно оценят трона на Соломон и римското лекомислие.

Доротея и Вернер мълчаха. Защо изобщо са тук, запита се Малоун. Може би вече бяха изиграли своята роля в църквата? Насочи пръст към тях и попита:

— Вие двамата помирихте ли се?

— Толкова ли е важно? — отвърна с въпрос Доротея.

— За мен да — сви рамене той.

— Ние трябва да разкрием загадката, хер Малоун — сухо се обади Изабел.

— Нали видяхте църквата? Пълна развалина. Там няма нищо, което би могло да оцелее от XII век до наши дни. Стените едва се крепят, покривът е подновен. Плочите на пода са напукани и се ронят, олтарът е ерозирал. За каква загадка говорите?

Изабел направи знак на Хен, който й подаде раницата. Тя разкопча кожените презрамки и извади стара карта на избеляла от времето хартия. Внимателно я разгърна на масата. Размерите й бяха приблизително шейсет на четирийсет и пет сантиметра. Той веднага забеляза, че не е карта на държава или континент, а по-скоро на някакъв бряг, изпълнен с дълбоко врязани в сушата заливи.

— Ето картата, използвана от немската експедиция в Антарктида през 1938-а. Именно с нея е работил Херман.

— Няма никакъв текст — отбеляза Малоун.

Отделните местности бяха отбелязани с малки триъгълници, а планинските масиви — с кръстчета. В центъра имаше квадратче, свързано с две пунктирни линии, вероятно маршрутите на експедицията на отиване и на връщане. Никъде не се виждаше дори една дума.

— Мъжът ми оставил тази карта, преди да отплава за Америка през 1971-ва. Със себе си носел друга, но аз знам точно накъде се е насочил. — От раницата се появи още една сгъната карта. По-нова, начертана със син туш и озаглавена Международна пътна карта на Антарктида, мащаб 1:8 000 000. — Цялата информация е тук.

От раницата се появиха още два предмета, старателно скрити в непромокаеми пликове. Книгите. Едната от гробницата на Карл Велики, която Доротея вече му беше показала, а другата — от гроба на Айнхард, притежание на Кристел.

Старицата ги постави на масата и вдигна книгата на Доротея.

— Текстът е тук, но ние не можем да го разчетем — обяви тя. — В този манастир е ключът към загадката. Страхувам се, че ако не разгадаем какво се крие между тези страници, евентуалното пътешествие до Антарктида ще бъде абсолютно безплодно. Както казва Айнхард, трябва да получим пълно обяснение как точно да стигнем до небесата.

— Но вашият съпруг е тръгнал, без да притежава някакво обяснение.

— Което е било и грешката му.

На Малоун започна да му писва от тези дрънканици.

— Няма ли да ядем? — попита той.

— Знам, че сте ядосан, но аз съм тук, за да ви предложа споразумение — спокойно отвърна Изабел.

— Не, вие сте тук, за да ми заложите капан! — отсече той, хвърли мрачен поглед към сестрите и добави: — За пореден път!

— Ако разберем как да разчетем тази книга — нещо, което рано или късно ще се случи, — вие ще тръгнете ли за Антарктида?

— Не съм мислил толкова занапред.

— Искам да вземете със себе си дъщерите ми, както и Вернер и Улрих.

— Шегувате ли се? — развеселено я погледна Малоун.

— Говоря сериозно. Това е цената, която трябва да платите, за да узнаете точното място. Ако не го знаете, пътешествието ви ще бъде точно толкова безплодно, колкото и онова на Диц.

— В такъв случай предпочитам да не знам, защото е пълно безумие. Не говорим за някаква зимна екскурзия, а за Антарктида, едно от най-непристъпните места на света.

— Тази сутрин си направих труда и проверих. Температурата в базата „Халворсен“, която е доста близо до евентуалната ни цел, е минус седем градуса под нулата. Не е толкова лошо. А и времето е тихо.

— Но то може да се промени в рамките на десет минути.

— Говорите така, сякаш сте бил там — обади се Вернер.

— Наистина съм бил. И не го препоръчвам на никого.

— Мама вече ни обясни някои неща, Котън — намеси се Кристел и посочи към картата. — Те са се придвижвали към точно определено място. Не допускаш ли, че подводницата е някъде там, съвсем наблизо?

От този въпрос се страхуваше най-много. Защото отдавна си го беше задал. В доклада за издирването на НР-1А черно на бяло беше отбелязано последното известно местонахождение на подводницата: 73 градуса южна ширина и 14 градуса западна дължина, на около 150 мили северно от Кейп Норвегия. Тези координати със сигурност щяха го отведат при потъналата подводница. Но за да го направи, беше длъжен да се включи в играта.

— Предполагам, че ако приема споменатите спътници, няма да науча абсолютно нищо, преди да сме във въздуха — промърмори той.

— По-скоро след като кацнете — хладно отвърна Изабел. — Улрих притежава отлични навигационни умения, получени в ЩАЗИ. Ще ви бъде от голяма полза, когато стигнете до района.

— Недоверието ви ме съсипва — промърмори той.

— То е съвсем адекватно на вашето.

— Вероятно си давате сметка, че не мога да решавам кой ще участва в експедицията. За да стигна до там, ще ми трябва помощта на Пентагона. А те едва ли ще се съгласят да приемат външни хора.

Каменното лице на възрастната дама изведнъж се пропука в нещо като усмивка.

— Моля ви, хер Малоун. Прекрасно знам, че не сте толкова безпомощен. Дори напротив, убедена съм, че ще получите достатъчно пълномощия, за да осъществите тази експедиция.

Очите му се плъзнаха по хората около масата.

— Имате ли представа какво ви очаква?

— Това е цената, която ние трябва да платим — отвърна Доротея.

Стана му ясно, че играта все още не е приключила.

— Лично аз ще се справя — добави Доротея.

— Аз също — кимна Вернер.

Погледът му се закова в лицето на Кристел.

— Искам да разбера какво им се е случило — прошепна със сведени очи тя.

Той също. Предстоеше му да вземе едно налудничаво решение.

— Добре, фрау Оберхойзер. Ако разрешим загадката, имате моето съгласие.

63

Рамзи отвори люка. Беше прелетял разстоянието от Вашингтон до Форт Ли директно благодарение на хеликоптера, който дежуреше двайсет и четири часа в денонощието на площадката в близост до административната сграда на военноморското разузнаване.

Адмиралът се качи в чакащата кола и потегли към помещението, в което беше задържана Даян Маккой. Беше заповядал да я арестуват в мига, в който Хоуви му докладва за появата й в базата. Задържането на един помощник-съветник по националната сигурност положително щеше да създаде проблеми, но той увери командира на базата, че поема цялата отговорност. Вътре в себе си обаче беше убеден, че няма да се стигне до усложнения.

Маккой беше на частно пътуване и едва ли щеше да замеси Белия дом. Фактът, че не беше провела никакви телефонни разговори от базата, го потвърждаваше.

Рамзи слезе от колата и последва дежурния. Маккой бе настанена в кабинета на командира на базата и се радваше на всички удобства.

— Време беше — подхвърли тя. — Чакам вече два часа.

Рамзи разкопча палтото си. Вече му бяха докладвали, че задържаната е проверена за електронни устройства.

— Мисля, че ние с теб имахме уговорка — промърмори той, сядайки срещу нея.

— Не, Лангфорд. Уговорката си е за теб. За мен няма нищо.

— Обещах да ти уредя място в следващата администрация.

— Но не можеш да го гарантираш, нали?

— Нищо на този свят не може да бъде гарантирано. Мога само да увелича шансовете ти и го правя. Но да ме записваш? Да ме караш да правя неволни признания? А после и да се появиш тук? Не е начинът, Даян.

— Какво има в този склад?

— А ти как разбра за него? — любопитно я погледна той.

— Аз съм помощник-съветник по националната сигурност.

След кратко колебание Рамзи реши да сподели част от истината.

— В склада се съхраняват предмети, открити по време на операция „Висок скок“ през 1947-а, а също и такива, намерени при операция „Вятърна мелница“ през 48-а. Доста необичайни неща, които имат връзка със съдбата на НР-1А през 71-ва. Подводницата е изпълнявала секретна мисия, свързана с тях.

— Едуин Дейвис говори с президента за споменатите операции — кимна Маккой. — Чух го с ушите си.

— Даян, знаеш какво ще стане, ако се разчуе, че флотът не е предприел нищо за издирването на потъналата подводница. Не само не я издирва, но и потулва нещата. Лъжат се близките на екипажа, фабрикуват се фалшиви доклади. В онези години това можеше да се размине, но не и днес. Ще стане огромен скандал.

— А каква е твоята роля?

Интересно. Май щеше да се окаже, че дамата не е кой знае колко информирана.

— Заповедта да не се издирва НР-1А беше издадена от адмирал Дайлс. Ако беше станала обществено достояние, репутацията му щеше да се срине. А аз съм много задължен на този човек.

— Защо тогава уби Силвиан?

Тук вече нямаше място за никакви откровения.

— Никого не съм убил!

Тя понечи да каже нещо, но Рамзи вдигна ръка.

— Обаче не отричам, че искам тази длъжност.

Въздухът определено се нажежи. Сякаш в кабинета се водеше напрегната игра на покер. Очите му се забиха в лицето й.

— Говоря открито с теб, надявам се и ти да сториш същото.

Сътрудникът на Атос Кейн го беше уверил, че Даниълс е приел благосклонно идеята за назначението му, но поведението на Маккой не го потвърждаваше. Запазването на око и ухо в Овалния кабинет беше от жизненоважно значение. Добрите решения винаги се опират на добрата информация. Тоест той се нуждаеше от нея.

— Знаех, че ще се появиш — подхвърли Маккой. — Много ми е интересно, че този склад е под личния ти контрол.

— Той е обект на военноморското разузнаване — сви рамене Рамзи. — Преди моето назначение други са се грижили за него. И съвсем не е единственият, който е под наш контрол.

— Предполагам, че е така. Но сега май стават много повече неща, отколкото си склонен да признаеш. Какво ще кажеш за инцидента с Уилкърсън, шеф на бюрото ви в Берлин? Защо умря той?

Новината за този инцидент очевидно бе влязла в служебните сводки, но това съвсем не означаваше, че Рамзи трябва да потвърждава каквото и да било.

— Назначил съм разследване. Има вероятност причините да са лични, защото Уилкърсън е поддържал връзка с омъжена жена. Нашите хора ще изяснят въпроса.

— Искам да видя какво се съхранява в този склад.

Лицето й не изразяваше нищо. Нито враждебност, нито добронамереност.

— Какво ще докажеш?

— Просто искам да разбера за какво става въпрос.

— Убедена ли си?

Продължаваше да я наблюдава. Капризна уста, лице с формата на издължено сърце, около което се спускаха двете завеси на светлата й коса. Беше привлекателна жена и той неволно се запита дали малко ухажване би свършило работа.

— Чуй ме, Даян. Не ти трябва да се забъркваш в тези неща. Ще спазя нашата договорка, но трябва да го направя по моя си начин. Появата ти тук поставя нещата под заплаха.

— Не съм готова да оставя кариерата си в твои ръце.

Рамзи знаеше някои неща за живота й. Баща й беше успял да стигне до поста помощник-губернатор на Индиана, после успешно беше внесъл разцепление сред жителите на щата. Дали в момента не ставаше свидетел на наследствена непокорност? Може би. Нещата трябваше да се изяснят.

— Страхувам се, че в такъв случай се налага да действаш сама.

— Докато бъда убита ли? — подхвърли тя. По очите й личеше, че е схванала намека.

— Да съм казал подобно нещо?

— Не е нужно да го казваш.

Наистина не бе нужно. Но проблемът за ограничаване на щетите продължаваше да стои.

— Ето какво предлагам — въздъхна той. — Ще кажем, че е станало недоразумение. Пристигнала си тук на проучвателна мисия, но Белият дом и военноморското разузнаване не са постигнали съгласие относно информацията, която трябва да ти бъде предоставена. Достатъчно обяснение за командира на базата. Край на неудобните въпроси, които вече са поставени. А ние с теб ще си тръгнем заедно, доволни и щастливи.

— Не си играй с мен! — отсече Маккой, но поражението се прокрадна в очите й.

— Нищо не съм направил — защити се той. — Ти си тази, която върви с рогата напред.

— Заклевам се, че ще те съсипя, Лангфорд. Няма да ти позволя да си играеш с мен!

Рамзи реши, че най-добрата тактика е дипломацията. Поне за момента.

— Отново повтарям, че ще спазя моята част от договорката — спокойно рече той.

Малоун се зае с храната с истинско удоволствие, тъй като цял ден не беше слагал нищо в уста. Когато работеше в книжарницата, гладът го спохождаше в точно определен час. Но в момента, в който тръгнеше да изпълнява някоя оперативна задача, мисълта за ядене изчезваше неизвестно къде. Доста любопитна метаморфоза.

Разговорът на масата се въртеше около Херман и Диц Оберхойзер. Напрежението между дъщерите на Изабел беше повече от очевидно, а Малоун през цялото време държеше под око Улрих Хен. Някогашният гражданин на ГДР не обелваше нито дума, но слушаше с напрегнато внимание.

Беше ясно на всички, че Изабел дърпа конците. Независимо от настроението си дъщерите не си позволяваха да й противоречат. Или се съгласяваха с нея, или мълчаха. Вернер Линдауер почти не се обаждаше.

Малоун отказа десерта и реши да се прибере в стаята си.

В камината във фоайето пламтяха няколко големи цепеници, изпълващи въздуха с аромата на смола. Той спря да се наслади на топлината, а очите му попаднаха на три рисунки с молив на манастира, закачени на стените. Едната представляваше външна скица на кулите, недокоснати от времето. В долния й край личеше годината, през която е била направена: 1784-та. Останалите две показваха различни части от интериора. Арките и колоните във вътрешния двор не бяха голи, а покрити с красиви, издялани в камъка фигури, разположени на равно разстояние една от друга. Фонтанът в центъра беше изобразен в цялото му великолепие. Малоун неволно си представи забулените фигури на монасите под дългата колонада.

Последната рисунка изобразяваше вътрешността на храма, гледана иззад олтара. Именно оттам Малоун се беше промъкнал в гръб на стрелеца. Виждаше се една великолепна постройка от камък, дърво и стъкло — част от нея готическа, друга — римска. Колоните бяха покрити с деликатни и ненатрапчиви гравюри. Нямаха нищо общо с днешните руини. Погледът му се спря на бронзовата решетка около олтара, изпъстрена с каролингски орнаменти. Копие на онази, която беше видял в Аахен. Плочите на пода бяха непокътнати, покрити със сиво-черни сенки, които някога са били в различни окраски. И двете рисунки бяха от 1772 г.

Малоун пристъпи към рецепцията.

— Тези неща оригинали ли са? — махна към стената той.

— Висят тук от десетилетия — кимна администраторът. — Някога е бил много хубав манастир, но за съжаление отдавна вече не е така.

— Какво се е случило?

— Какво ли не. Войни, нехайство, природни стихии. Сградата е била безсилна срещу тях.

Преди да стане от масата, бе дочул Изабел да нарежда на Хен да махне труповете в храма. Сега немецът облече палтото си и изчезна в нощта.

Малоун пое по дървеното стълбище за втория етаж. Откъм входната врата лъхна студ. Беше потеглил насам без никакви дрехи, а тези, които бяха на гърба му, се нуждаеха от почистване. Влезе в малката баня, съблече ризата си и я изпра в емайлирания умивалник със сапунчето, което намери под крана. Простря я да съхне на радиатора и се погледна в огледалото.

Още от шестгодишен бе свикнал да носи долна фланелка и навикът му остана за цял живот. Неприлично е да ходиш гол — казваше баща му. — Освен ако не искаш дрехите ти да миришат на пот. Дори за миг не се бе усъмнил в думите му. И бе започнал да носи фланелка. Странно колко лесно се пробуждат спомените от детството, помисли си той. С баща си беше живял малко — три години, които си спомняше. Докато стана на десет. Все още пазеше националното знаме, което бяха използвали за траурната церемония. Държеше го в стъклена кутия до леглото си. На погребението майка му отказа да приеме всякакви спомени, свързани с флота, но осем години по-късно, когато й съобщи, че ще постъпи на служба във военноморските сили, тя не възрази. С какво друго може да се занимава момчето на Форест Малоун?

И беше права. С какво друго наистина?

На вратата се почука. Той излезе от банята и отиде да отвори. На прага стоеше Кристел.

— Може ли да вляза?

Той отстъпи встрани и тихо затвори след нея.

— Искам да ти кажа, че изобщо не ми хареса случилото се днес. Затова дойдох тук. Предупредих мама да не те заблуждава повече.

— Но и ти правеше същото — отбеляза Малоун.

— Хайде да бъдем честни, искаш ли? Щеше ли да дойдеш в Аахен, ако ти бях казала, че вече съм направила връзка между завещанието и надписите?

Вероятно не, призна пред себе си той, но замълча.

— Едва ли — разчете изражението на лицето му тя.

— Всички вие поемате куп глупави рискове.

— Залогът е голям. Мама пожела да ти кажа нещо, но не пред Доротея и Вернер.

Той бе започнал да се чуди кога Изабел ще изпълни обещанието си да му предостави „дяволски важна информация“.

— Добре. Кой се опитва да ме убие?

— Човек на име Лангфорд Рамзи. Разговаряла е с него. Той е изпратил хората, които ни нападнаха в Гармиш, „Райхсхофен“ и Аахен. А също и днешните. Иска те мъртъв. Началник е на военноморското разузнаване. Мама успя да го заблуди, че е на негова страна.

— Това вече е новина — промърмори Малоун. — Излага живота ми на риск, за да ме спаси.

— Опитва се да ти помогне.

— Как? Като съобщава на Рамзи, че съм тук?

— Точно така — кимна Кристел. — Подготвихме нещата така, че и двамата да бъдат убити. Не очаквахме появата на другите двама. Те трябваше да стоят отвън. Според Улрих са били привлечени от стрелбата. — Поколеба се за момент и добави: — Радвам се, че си тук и си в безопасност, Котън. Искам да го знаеш.

Той се почувства като осъден на смърт, който крачи към бесилката, след като сам си е нахлузил примката.

— Къде ти е ризата? — попита тя.

— Когато човек живее сам, бързо се научава да се пере.

Усмивката й разведри напрегнатата атмосфера.

— Аз цял живот живея сама.

— Нали си била омъжена?

— На практика не сме живели заедно. Една от онези грешки, които се поправят по най-бързия начин. Прекарахме няколко прекрасни уикенда и това май беше всичко. А ти колко време си бил женен?

— Почти двайсет години.

— Деца?

— Един син.

— На теб ли е кръстен?

— Казва се Гари.

Този път паузата беше лишена от напрежение.

Кристел беше с дънки, сива риза и тъмносиня жилетка. Той все още я виждаше завързана за колоната. Разбира се, женските лъжи не бяха някаква новост. Бившата му съпруга го беше лъгала години наред кой е бащата на Гари. Стефани лъжеше по необходимост. Дори майка му, криеща в душата си вулкан от емоции, го беше излъгала за баща му. Добре й беше със спомените, които бе предпочела да запази. Но за него не беше така. Той отчаяно искаше да го опознае. Не мита, не легендата и спомените, а живия човек.

Изведнъж се почувства съсипан от умора.

— Време е за сън.

Тя заобиколи лампата, която светеше до леглото. Преди да й отвори, той беше загасил осветлението в банята. Кристел сложи веригата на вратата и изгаси лампата. В стаята се възцари пълен мрак.

— Прав си, време е — прошепна тя.

64

Доротея открехна вратата точно навреме, за да зърне как сестра й влиза в стаята на Котън Малоун. След вечерята майка им бе разменила няколко фрази с Кристел, а после Улрих бе излязъл да изпълни заповед, за която всички се досещаха. А каква бе ролята, отредена за нея? Очевидно се очакваше да се сближи със съпруга си, тъй като им бяха отредили стая с едно-единствено, при това доста тясно легло. Тя се опита да промени ситуацията и отиде да попита съдържателя дали има други свободни стаи, но той каза „не“.

— Не е чак толкова зле — подхвърли Вернер.

— Зависи какво разбираш под „зле“ — жлъчно отвърна тя.

На практика положението беше доста забавно. И двамата се държаха като гимназисти на първа среща. От една страна, беше комично, от друга, не. Тясното помещение не й позволяваше да избегне натрапчиво познатата миризма на неговия афтършейв, тютюна му за лула и вечната му дъвка. Комбинацията от аромати й напомняше, че този човек не е част от безличното множество мъже, с които се беше забавлявала напоследък.

— Прекалено е, Вернер. И твърде бързо.

— Мисля, че нямаш кой знае какъв избор.

Той стоеше до прозореца със скръстени ръце. Тя все още беше объркана от поведението му в църквата.

— Мислиш ли, че онзи тип в храма действително щеше да ме застреля?

— Като нищо. В момента, в който гръмнах колегата му, той побесня и беше способен на всичко.

— Много лесно уби онзи човек.

— Не беше лесно, но трябваше да бъде направено — поклати глава той. — Все едно застрелях елен.

— Не съм подозирала, че си толкова смел.

— През последните няколко дни разбрах доста неща за себе си.

— Онези в църквата се държаха твърде глупаво. Мислеха само за парите, които ще получат — въздъхна Доротея. Също като жената в манастира, добави наум тя. — Нямаха никакви причини да ни се доверяват и все пак го сториха.

Устните му се превърнаха в тънка черта.

— Защо не приемеш очевидното?

— Мисля, че не е времето и мястото да обсъждаме личния си живот.

Веждите му учудено се повдигнаха.

— Точно сега му е времето. Предстои да вземем наистина важни решения.

Отчуждението през последните години се беше отразило на способността й да усеща лъжите му, дори и най-невинните. Беше го оставила да си живее живота и сега си плащаше.

— Какво искаш, Вернер?

— Същото, което и ти. Пари, власт, сигурност. Твоите права по рождение.

— Но те са мои права, а не твои!

— Интересни права, няма що. Дядо ти е бил нацист, боготворил е Хитлер.

— Не е бил нацист! — разпалено възрази тя.

— Но е помагал на злото, причинявано от нацистите. Улеснявал ги е да убиват хора.

— Това вече е прекалено!

— Ами абсурдните му арийски теории? Предполагаемият ни произход? Специалната господстваща раса, появила се от специално място? На Химлер тези глупости много му допадали. Наливали вода в мелницата на нацистката пропаганда.

В главата й се блъскаха тревожни мисли. За нещата, които й беше разказала майка й, за други, които лично беше чувала още като дете. Дядо й беше изповядвал дясна философия и категорично беше отказал да критикува Третия райх. От друга страна, баща й поддържаше тезата, че следвоенна Германия с нищо не е по-добра от онази преди войната. За него престъпленията на Хитлер бледнееха пред разделянето на страната след края на Втората световна война. Всичко това означаваше, че майка й е права. Историята на фамилията Оберхойзер наистина трябваше да бъде погребана и забравена.

— Налага се да пипаш много внимателно — прошепна Вернер.

В тона му имаше нещо обезпокояващо. Какво всъщност знаеше този човек?

— Може би ти е по-лесно да успокояваш съвестта си, като ме вземаш за глупак — подхвърли той. — Може би е извинение за съсипания ни брак.

Тя замълча, напомняйки си, че мъжът й е майстор в залагането на капани.

— Но аз не съм глупак.

— Какво знаеш за Кристел? — любопитно го погледна тя.

— Знам, че в момента е при Малоун — махна към вратата той. — Разбираш ли какво означава?

— Обясни ми.

— Кове нов съюз. Малоун е свързан с американците и точно затова майка ти се спря на него. Може да ни свърши много работа. Как иначе ще стигнем до Антарктида? В момента Кристел изпълнява нейната заповед.

Беше прав.

— Я ми кажи, Вернер, ще се радваш ли на евентуалния ми провал?

— Ако беше така, нямаше да съм тук. Просто щях да те оставя да се провалиш.

Умишлено безразличният му тон я накара да застане нащрек. Той със сигурност знаеше повече, отколкото споделяше.

С мъка потисна тръпката, която разтърси тялото й, и внезапно усети влечение към този мъж, който беше по-скоро непознат, отколкото съпруг.

— А ти какво изпита, когато уби онзи човек в хижата? — попита на свой ред той.

— Облекчение — процеди през стиснати зъби Доротея.

— Ние трябва да победим, Доротея — промълви след кратката пауза той. — Ако за тази цел се налага да си сътрудничим с майка ти и сестра ти, ще го направим. Не можем да позволим на Кристел да поеме издирването в свои ръце.

— Ти и мама работите заедно от доста време насам, нали?

— Тя страда по Георг не по-малко от нас. Той беше бъдещето на тази фамилия. Без него е заплашено цялото й съществуване. Други наследници на Оберхойзер просто няма.

Тя го погледна в очите, за да се увери, че е разбрала правилно.

— Не говориш сериозно!

— Ти си само на четирийсет и осем. Все още можеш да родиш дете.

Вернер пристъпи към нея и нежно я целуна по врата. Тя се завъртя и го зашлеви.

— Прекомерни емоции, склонност към насилие — усмихна се той. — У теб все пак има нещо човешко.

По челото й избиха капчици пот, въпреки че в стаята съвсем не беше топло. Нямаше никакво намерение да го слуша повече и се обърна към вратата. Той направи скок напред, сграбчи китката й и я завъртя към себе си.

— Няма да стане! Този път няма да ми избягаш!

— Пусни ме! — извика тя, но в гласа й се прокрадна несигурност. — Ти си отвратителен! Повръща ми се само като те гледам!

— Майка ти ясно даде да се разбере, че ако направим бебето, всичко отива за теб. — Ръцете му грубо я притеглиха. — Чуваш ли ме, жено? Всичко! Кристел не се нуждае нито от деца, нито от съпруг. Но ако и тя е получила подобна оферта? Забрави ли къде се намира в момента?

Лицето му беше на сантиметри от нейното.

— Помисли малко! В желанието си да разбере какво се е случило със съпруга й Изабел ви е настроила една срещу друга. Но най-голямото й желание е да продължи рода. Фамилията Оберхойзер притежава пари, високо положение в обществото, многобройни активи. Но й липсват наследници.

Тя се освободи от ръцете му. Прав беше. Кристел беше с Малоун. А майка й наистина не заслужава доверие. Дали не бе направила същото предложение и на сестра й?

— Ние имаме едно голямо предимство — подхвърли Вернер. — Нашето дете ще бъде законно.

Доротея изпита отвращение към себе си, но мръсникът имаше право.

— Предлагам да започваме — рече той, ухили се многозначително и я притегли към себе си.

65

Ашвил

17:00 ч.

Стефани беше малко объркана. Дейвис реши да останат за през нощта и ангажира обща стая.

— Обикновено не съм от момичетата, които отиват на хотел още при първата среща — подхвърли тя, докато той отваряше вратата.

— Не знам. Чувал съм, че си лесна.

— Иска ти се, а? — Плесна го по тила тя.

Той се обърна да я погледне.

— Ето ни в луксозен хотел, цели четири звезди, А първата ни среща беше снощи, в една скована от студ гора. На всичкото отгоре стреляха по нас. Със сигурност сме станали по-близки.

— Не ми напомняй — усмихна се тя. — Между другото много ми хареса деликатният ти подход към Скофилд. Той веднага се хвана и те почувства близък.

— Скофилд е един арогантен и егоистичен всезнайко.

— Който е бил там през седемдесет и първа и знае повече от теб и мен.

Дейвис се просна на широкото легло, покрито с кувертюра на цветя. Стаята сякаш беше излязла от кориците на лъскаво списание. Хубави мебели, елегантни пердета, обстановка като в някое английско или френско имение. Тя изпита силно желание да изпробва дълбоката вана. За последен път се беше къпала вчера сутринта, в Атланта. Така ли се чувстваха и нейните агенти?

— Президентски апартамент — промърмори Дейвис. — Най-доброто, което могат да ни предложат. Цената му е далеч над признатите разходи на държавните служители, но ти напълно го заслужаваш.

Стефани потъна в едно от плюшените кресла и качи краката си на малкото столче, облечено в същата материя.

— След като ти можеш да приемеш подобен вид общуване, ще мога и аз — обяви тя. — Но имам чувството, че едва ли ще имаме много време за сън.

— Той е тук, усещам го — промърмори Дейвис.

Тя не беше толкова сигурна, но и нейният стомах се свиваше от някакво особено и доста неприятно чувство.

— Скофилд се намира в апартамента „Уортън“ на шестия етаж, където отсяда всяка година — добави Дейвис.

— От рецепцията ли измъкна тази информация?

— Да. Момичето там също не го харесва.

Дейвис измъкна от джоба си брошурата на конференцията.

— След малко ще оглави обиколката на „Билтмор“, а утре сутринта отива на лов за глигани.

— Ако нашият човек е тук, със сигурност ще има богат избор от възможности за удар. Включително и през нощта, в апартамента на Скофилд.

Стефани наблюдаваше лицето на съветника. Обичайната му безизразност беше изчезнала, заменена от нетърпение. Обзета от мрачно любопитство, тя подхвърли:

— Какво ще направиш, когато най-сетне се изправиш срещу него?

— Ще го убия.

— Ще бъде престъпление.

— Може би. Съмнявам се, че ще се предаде без бой.

— Ти много ли я обичаше?

— Мъжете не бива да бият жените.

Тя се запита към кого се обръща. Към нея? Към Милисънт? Или към Рамзи?

— Досега не бях в състояние да направя нищо, но вече не е така — добави той и лицето му потъмня. — А сега ми кажи за разговора си с Даниълс. Какво не трябва да знам?

Отдавна очакваше този въпрос.

— Става дума за колежката ти. — Сбито обясни къде е заминала Даян Маккой, замълча за момент, после тихо добави: — Той ти вярва, Едуин. Много повече, отколкото предполагаш.

Веднага забеляза, че Дейвис се досети и за думите, които не бе изрекла: Не го разочаровай.

— Няма — тръсна глава той.

— Не можеш да го убиеш, Едуин. Трябва ни жив, за да пипнем Рамзи. В противен случай мръсникът ще се измъкне.

— Знам — мрачно въздъхна той и се изправи. — Трябва да вървим.

Отбиха се на рецепцията и си взеха билети за предстоящата обиколка на свещи.

— Добре ще е да се държим в близост до Скофилд, независимо дали това ще му хареса, или не — предупреди я Дейвис.

Чарли Смит се присъедини към нощната обиколка на имението. С билета за събитието се бе сдобил още когато се регистрира за конференцията — под чуждо име, разбира се. В магазинчето за сувенири се осведоми, че от ноември до Нова година в имението се провеждат така наречените „магически нощи“, по време на които посетителите могат да се насладят на замъка на светлината на свещите и пламтящите камини, празнична украса и различни концерти на живо. Броят на участниците в тези събития беше ограничен. Особено за последната обиколка тази вечер, която беше запазена само за делегати на конференцията.

От хотела ги превозиха с два автобуса. По негова преценка бяха около осемдесет души. Той беше облечен като повечето от тях — с топли дрехи, вълнено палто и тъмни обувки. По пътя завърза разговор с някакъв делегат. Обсъждаха „Стар Трек“.

— Дръжте се в близост до мен — прикани събралите се Скофилд, изправил се на главния вход. — Чака ви голямо забавление.

Групата влезе в имението през широк портал от ковано желязо. В програмата пишеше, че всяко помещение в огромния замък ще бъде украсено за Коледа по начина, по който го е направил Джордж Вандербилт през 1885 г., когато празненствата са се провели за пръв път. Традицията продължаваше и до днес.

Смит с нетърпение очакваше началото на спектаклите. Този в замъка. И другия, лично неговия.

Малоун се събуди. Голото тяло на Кристел беше притиснато в неговото. Погледна часовника си. 0:35 ч. Нов ден, нов късмет. Петък, 14 декември.

Беше спал два часа.

Обзе го приятно чувство на задоволство. От доста време не беше правил подобни упражнения. В съзнанието му изплуваха различни картини. Рамкираните рисунки във фоайето. Църквата, каквато е била през 1772 г.

После отговорът се появи. Без усилие, изненадващо леко, сякаш отдавна беше кротувал в главата му. Същото му се беше случило и преди две години, в замъка на Касиопея Вит. Замисли се за нея. В последно време го посещаваше рядко. Къде е сега? В Аахен беше близо до мисълта да потърси помощта й, но след това реши да се оправя сам. Лежеше неподвижно и мислеше за милиардите възможности, които предлага животът. Продължаваше да се тревожи от бързината, с която бе взел решение относно Кристел.

Но ето че тя му бе помогнала. Бе разбрал за какво става дума. Какво е наследството на Карл Велики.

Вече знаеше края.

66

Ашвил

Стефани и Дейвис последваха групата в огромното преддверие с високи стени и многобройни каменни арки. Вдясно се виждаше просторна зимна градина с остъклен покрив. Около фонтана от мрамор и бронз белееха лехи с красиви „коледни звезди“. Топлият въздух беше наситен с миризмата на канела и свежа зеленина.

Една жена в автобуса им бе обяснила, че обиколката на свещи се нарича още Празник на светлината и разкрива цялото кралско великолепие на разкошния замък. Невидим хор изпълняваше весели коледни песнички, точно както обещаваше програмата. Гардероб нямаше и Стефани разкопча палтото си. Бяха в опашката на групата, далеч от очите на Скофилд, който очевидно се вживяваше в ролята на гид.

— Целият замък е на наше разположение — обяви професорът. — Вече е традиция за конференцията. Двеста и петдесет стаи, трийсет и четири спални, четирийсет и три бани, шейсет и пет камини, три кухни и покрит плувен басейн. Сам се изненадвам на паметта си… — Той се засмя на собственото си остроумие. — Ще ви придружа навсякъде, ще ви покажа най-интересните неща. После отново ще се върнем тук и ще имате половин час за разходка, преди автобусите да ни върнат в хотела. — Кратка пауза. — Предлагам да започваме.

Скофилд поведе групата по дълга поне трийсет метра галерия, стените на която бяха украсени с копринени гоблени и вълнени килими, изтъкани според думите му някъде около 1530 г. в Белгия.

Посетиха внушителната библиотека с венециански таван, в която се съхраняваха двайсет и три хиляди тома, а от там се прехвърлиха в музикалния салон, в който имаше прекрасна литография на Дюрер. Накрая влязоха в импозантна банкетна зала с френски килими, орган и маса за хранене от масивен дъб, край която можеха да се поберат шейсет и четири души. Тук осветлението беше ограничено само до свещите, пламъците на огъня в камината и мигащите лампички на коледната елха.

— Това е най-голямото помещение в замъка — обяви Скофилд. — Дължината му е двайсет и четири метра, широчината четиринайсет, а сводът му се издига на повече от двайсет метра височина.

Огромната елха се издигаше почти до тавана, украсена с играчки, гирлянди, позлатени топки и сухи цветя. От органа звучеше празнична музика. Стефани се приближи до Дейвис, който беше застанал до голямата маса.

— Какво има? — прошепна тя.

Дейвис махна с ръка към старите оръжия, окачени над камината, сякаш искаше да изрази възхищението си.

— Нисък и строен мъж с тъмносин панталон, ленена риза и вълнено палто с кадифена яка. Точно зад нас.

Тя пристъпи към камината и започна да разглежда релефната полица над нея, наподобяваща орнамент от старогръцки храм.

— Наблюдава Скофилд — подхвърли Дейвис.

— Както всички останали — отбеляза тя.

— Не говори с никого, на два пъти погледна през прозорците. Потърсих погледа му просто да видя какво ще се случи. Той веднага извърна глава. Струва ми се доста напрегнат.

Тя махна с ръка към бронзовите канделабри над главите им. Скофилд обясняваше какво означават флаговете, окачени високо на стената. Принадлежали на тринайсетте колонии преди Американската революция.

— Нямаш никакви идеи, нали? — подхвърли тя.

— Имам предчувствие. Пак гледа през прозорците. Нали сме дошли да се запознаем с вътрешността на сградата, а не с градината?

— Имаш ли нещо против да се уверя лично?

— Моля.

Тя заобиколи елхата и с небрежна походка се насочи към групата туристи до слабия мъж. На пръв поглед поведението му беше съвсем нормално. Но наистина не сваляше очи от Скофилд, въпреки че професорът беше потънал в оживен разговор с неколцина души около себе си. В един момент мъжът обърна гръб на елхата, която излъчваше свеж боров аромат, хвърли нещо в кошчето за боклук и излезе през вратата, която водеше към следващата зала.

Стефани изчака малко и го последва. Дребният мъж се разхождаше в билярдна зала със строго, чисто мъжко обзавеждане. Тук всичко напомняше на благороднически клуб от XIX век — дъбова ламперия, гипсов таван, дебели ориенталски килими в убити тонове. Обектът спря пред стена с множество литографии. Но веднага си пролича, че вниманието му не е насочено към тях.

Стефани се наведе над кошчето и с едно бързо движение измъкна предмета, който лежеше най-отгоре. После се оттегли обратно в банкетната зала и разтвори длан.

Оказа се, че държи кутийка от кибрит. От двете й страни беше изписана рекламата на грил-ресторант „Рутс Крис“. В Шарлот, Северна Каролина.

Малоун се отказа от намерението да заспи, измъкна се изпод дебелата завивка и напусна леглото. Беше решил да слезе във фоайето и отново да разгледа старите рисунки на стената.

— Къде отиваш? — събуди се Кристел.

— Да проверя нещо — промърмори той и вдигна панталоните си от пода.

— Значи си открил нещо — кимна тя, седна в леглото и запали нощната лампа. — Какво?

Голотата й не притесняваше нито нея, нито него. Той дръпна ципа на панталона и навлече ризата, без да си прави труда да обува обувките си.

— Чакай! — напрегнато прошепна тя, скочи от леглото и се огледа за дрехите си.

Фоайето тънеше в полумрак. Осветлението, доколкото го имаше, идваше от аплиците на стената и от жарта в широкото огнище. На рецепцията нямаше никой, ресторантът беше затворен. Малоун пристъпи към рисунката на стената и щракна електрическия ключ.

— Тази е от 1772 година. Тогава църквата е била в далеч по-добро състояние. Да забелязваш нещо?

Кристел пристъпи по-наблизо и вдигна глава.

— Прозорците са непокътнати. Има статуи. Решетката около олтара е също като в Аахен.

— Не е това.

Изпитваше истинско удоволствие от факта, че най-сетне е на крачка пред нея. А също и от тънкия кръст, стройните бедра и къдриците на свободно падащата й руса коса. Тя протегна ръка и докосна стъклото. Под блузката се очертаха фините прешлени на гръбначния й стълб.

— Подът! — прошепна тя и се обърна да го погледне.

Светлокафявите й очи възбудено блестяха.

— Обясни ми — рече той.

— Плочите са подредени по точно определен начин, въпреки че не се вижда много добре.

Беше права. Рисунката беше направена от ъгъл, акцентиращ върху височината на стените и арките. Но той вече го беше забелязал. Тъмни линии разделяха светлите плочи, на пода всеки квадрат застъпваше следващия. Познато подреждане.

— Дъска за дама с девет пула — прошепна той. — Не можем да бъдем сигурни, докато не проверим на място, но съм убеден, че е така.

— Няма да е лесно — поклати глава тя. — Пълзях по този под и трябва да ти кажа, че от него не е останало почти нищо.

— Част от ролята?

— Идеята не беше моя, а на майка ми.

— А ние не можем да откажем на мама, така ли?

— Не можем — кимна с лека усмивка Кристел.

— Това е втората дъска за дама след онази в Аахен.

— Тази църква е била построена от Айнхард — кимна Малоун. — Години по-късно е скрил наследството на Карл, а двата храма са били ключът към него. По всяка вероятност този трон е бил в Аахен и именно той е помогнал на дядо ти да направи връзката. Ние също ще го сторим. Обърни внимание на долния десен ъгъл — махна към рисунката той. — На пода, в близост до централната пътека, около която би трябвало да са плочите на дъската. Какво виждаш?

Кристел напрегна взор.

— На пода сякаш е издълбано нещо. Трудно ми е да определя какво е, линиите са твърде преплетени. Прилича ми на малък кръст с някакви букви. Мога да различа R и L, но другите са изтрити.

Малоун забеляза как лицето й се озарява от прозрението.

— Това е част от подписа на Карл! — възбудено прошепна Кристел.

— Трудно е да се каже — поклати глава Малоун. — Има само един начин да проверим дали е така.

67

Ашвил

Стефани откри Дейвис и му показа кибрита.

— Съвпаденията стават твърде много — промърмори той. — Този човек не е участник в конференцията, а просто дебне жертвата си.

Убиецът действително беше самоуверен и нагъл. Сам, пред очите на всички, без помощ отникъде — за това действително се искаше кураж. Особено за човек, който беше убил поне трима души през последните четирийсет и осем часа. Освен ако…

Дейвис се обърна и тръгна към билярдната.

— Едуин!

Участниците в обиколката се бяха разпръснали из банкетната зала, а Скофилд вече ги насочваше към следващата забележителност. Стефани поклати глава и тръгна след тях. Дейвис си пробиваше път между масите за билярд, насочвайки се към дребния мъж, който се беше изправил пред голямата камина, украсена със свежи борови клонки. Пред нея беше просната меча кожа. В залата вече имаше неколцина участници, а останалите всеки момент щяха да се присъединят.

— Хей, вие! — подвикна Дейвис.

Мъжът се обърна и инстинктивно отстъпи крачка назад.

— Да, вие! — кимна съветникът и с твърд глас добави: — Трябва да поговоря с вас!

Мъжът се стрелна напред и го изблъска от пътя си. Ръката му потъна под палтото.

— Едуин! — изкрещя Стефани.

Дейвис беше видял движението и бързо приклекна зад близката билярдна маса. Тя измъкна пистолета си и го насочи към непознатия.

— Не мърдай!

Хората в залата видяха оръжието. Една жена изпищя. Мъжът изчезна през отворената врата.

Дейвис се изправи и се втурна след него.

Малоун и Кристел напуснаха хотела. Небето беше покрито с ярки звезди, обливащи смълчаното селце с бледото си сияние. Въздухът беше чист и студен.

Кристел беше открила две електрически фенерчета в едно от шкафчетата на рецепцията. Малоун усети прилив на нови сили. Току-що се беше любил с една изключително красива жена, на която не се доверяваше изцяло, но не бе успял да й устои. Кристел беше прибрала косата си нагоре, но няколко къдрици все пак се спускаха от двете страни на нежното й лице. По неравния терен играеха сенки. В сухия въздух се долавяше миризмата на дим. Двамата поеха нагоре по тясната неутъпкана пътека и не след дълго стигнаха до манастирския портал. Срязаната верига беше на мястото си, създавайки впечатление за заключена врата. Хен си беше свършил работата.

Малоун свали веригата. Посрещна ги дълбоката тишина, която не можеше да бъде нарушена нито от нощта, нито от вековете. Двамата запалиха фенерчетата си, прекосиха тъмния вътрешен двор и влязоха в църквата. Той имаше чувството, че се намират в огромен фризер, толкова беше студено.

По-рано не беше обърнал внимание на подовата настилка, но сега насочи цялото си внимание към нея. Фугите между плочите бяха доста широки и груби, запълнени с мъх. Повечето плочи бяха напукани или счупени, а на места липсваха цели парчета, заместени от замръзнала пръст. Прозрението го прониза чак до костите. За всеки случай си беше взел пистолета заедно с няколко резервни пълнителя.

— Дъската е тук — подхвърли той. — Трудно се забелязва, защото липсва голяма част от нея.

Вдигна глава към мястото на хора в галерията — там, където няколко часа по-рано беше стояла Изабел в компанията на Хен.

— Ела.

Поеха нагоре по стълбите. Отгоре се виждаше много по-добре. Напрегнаха взор към пода на храма. Ако всички плочи бяха там, те без съмнение биха оформили игралната дъска за дама.

Той насочи лъча на фенерчето към центъра на дъската.

— Признавам, че Айнхард е бил изключително прецизен. Тя е там, в средата на пътеката.

— Страшно вълнуващо — промълви Кристел. — Точно така е постъпил дядо.

— Да слезем долу и да видим какво ще открием.

— Чуйте всички! — повиши тон Стефани, опитвайки се да установи контрол. Няколко глави се извърнаха към нея, в залата се възцари тишина.

— Какво става тук? — извика Скофилд, появил се от банкетната зала.

— Доктор Скофилд, моля ви да изведете хората през главния вход. Там трябва да има охрана. Обиколката приключи!

Пистолетът в ръката й придаваше допълнителна тежест на заповедта. Нямаше време да проверява дали Скофилд ще я изпълни и Стефани хукна след Дейвис. От билярдната се озова в някакъв слабо осветен коридор. Табелата на стената информираше, че от тук се отива в ергенското крило. Вдясно се виждаха две сравнително малки помещения, а вляво някакво стълбище. Липсата на украса сочеше, че то най-вероятно е предназначено за прислугата. До слуха й долетяха отдалечаващи се стъпки. Бързи, потъващи надолу.

Тя се понесе след тях.

Малоун се взря в плочите в средата. Макар напукани и покрити с мъх, повечето от тях бяха на мястото си. Лъчът на фенерчето попадна върху централния камък и той се наведе да го разгледа. Върху него се очертаваха едва забележими линии. Прекъснати от многобройни пукнатини, те представляваха нещо като триъгълник, а в краищата им личаха две избледнели букви — K и L.

— Може да бъде единствено знакът на Карл — обяви Кристел, приклекнала до него.

— Трябва ни лопата.

— Отзад има барака за инструменти. Видяхме я, преди да се появим тук вчера сутринта.

— Ще идеш ли да провериш?

Младата жена забързано се отдалечи, а той се наведе над замръзналата земя. Дали Херман Оберхойзер бе открил нещо тук? Според Изабел първото му посещение в този манастир било в края на трийсетте, малко преди да отпътува за Антарктика. За втори път бил тук в края на петдесетте, а съпругът й се появил някъде през седемдесетте.

Нима тези хора не бяха открили нищо?

По околните стени пробяга светлина, после Кристел се появи с лопата в ръка. Той я пое, подаде й фенерчето и натика железния ръб между плочите. Земята се оказа твърда като бетон, точно както предполагаше. Той вдигна лопатата и с всичка сила я заби във фугата. След няколко подобни удара почвата най-после започна да се рони.

Той заби ръба максимално дълбоко и успя да го подпъхне под дебелата плоча. После натисна дървената дръжка с цялата тежест на тялото си. Повтори операцията и от другите краища. Плочата най-сетне помръдна. Той пъхна лопатата максимално навътре и натисна дръжката като лост.

— Дръж така! — задъхано заповяда Малоун.

Кристел хвана лопатата, а той се отпусна на колене и започна да рови пръстта отдолу. Фенерчетата лежаха до него. Той вдигна едното от тях и насочи лъча в процепа. Не се виждаше нищо друго освен пръст.

— Нека опитам оттук — обади се Кристел и започна да нанася силни удари с острието на лопатата по замръзналата земя.

Напредваше бавно, но все пак напредваше. После лопатата звънна в нещо твърдо. Кристел я отмести, а той започна да разрива с две ръце. След известно време напипа нещо. На пръв поглед приличаше на обикновен камък, но при внимателно вглеждане личеше, че става въпрос за хоризонтална плоча с гладка повърхност. Котън избърса с длани последните остатъци от пръстта. Пред очите му бавно изплува подписът на Карл Велики, издълбан ясно и отчетливо в камъка. След още няколко минути Малоун започна да проумява, че пред него се намира каменен реликварий с размери четирийсет на двайсет и пет сантиметра. Облечените му в ръкавиците пръсти бързо напипаха долния край на сандъчето. Височината му не надминаваше петнайсет сантиметра. Пъхна ръцете си под него, напрегна мускули и го измъкна. Кристел коленичи до него.

— От времето на Каролингите — констатира тя. — Личи от формата, от гравюрите, от мрамора. И от подписа, разбира се.

— Отстъпвам ти честта да го отвориш.

Тя се усмихна, сграбчи горната част на камъка и я вдигна. Реликварият покорно се раздели на две. В долната му половина лежеше омаслена кожена торба.

Малоун предпазливо извади и развърза шнура, който я пристягаше.

Кристел насочи фенерчето.

68

Ашвил

Стефани преодоля поредицата от десни завои на стълбището и се озова в подземието на замъка. Дейвис я чакаше долу.

— Много се забави — промърмори той и издърпа пистолета от ръката й.

— Какво си намислил?

— Вече ти казах. Ще го гръмна този нещастник.

— Но ние дори не знаем кой е той, Едуин!

— Достатъчно е, че побягна, когато ме видя.

Явно трябваше да поеме контрола, точно както я беше посъветвал Даниълс.

— Нима мислиш, че те е познал? Снощи никой не ни видя, нито пък ние видяхме него.

— Нямам отговор, Стефани. Но със сигурност ме позна.

Бягството на непознатия действително беше подозрително, но все още не означаваше смъртна присъда. Зад тях се разнесоха стъпки и пред тях се появи униформен пазач. При вида на пистолета в ръката на Дейвис се опита да реагира, но Стефани светкавично измъкна картата си.

— Ние сме федерални агенти — извика тя. — Оттук избяга човек, от когото се интересуваме. Колко изхода има?

— На противоположния край има още едно стълбище плюс няколко врати от външната страна на сградата.

— Можете ли да ги покриете?

Пазачът се поколеба за момент, после, очевидно решил, че двамата срещу него не са престъпници, измъкна радиостанцията от колана си и даде съответните разпореждания.

— Този човек трябва да бъде заловен — настоя Стефани. — Сложете хора отвън, в случай че реши да се измъкне през някой прозорец.

Мъжът кимна, изрече още няколко думи в микрофона и добави:

— Групата вече е в автобусите. Сградата е празна, ако не броим вас.

— И него — изръмжа Дейвис и се обърна.

За съжаление пазачът не беше въоръжен. Стефани забеляза, че от джобчето на ризата му стърчи една от листовките, които носеха повечето от участниците в обиколката.

— Там има ли план на етажа? — посочи тя.

— Да, има планове на всичките четири — кимна мъжът и й подаде брошурата. — Тук сме в приземието. Помещения за почивка, кухни, стаи за прислугата, складове. Много места за криене.

Информацията не беше от най-приятните.

— Свържете се с местната полиция, а после заемете позиция на стълбището. Внимавайте, защото този тип може да се окаже опасен.

— Но не сте сигурни, така ли?

— Там е работата, че не сме сигурни в нищо.

В торбата имаше книга и някакъв бледосин плик. Малоун протегна ръка и извади книгата.

— Остави торбата на пода — промърмори той и посегна за фенерчето.

Кристел внимателно издърпа плика. В него имаше два листа, изпълнени с едър мъжки почерк. На немски.

— Това е почеркът на дядо — прошепна тя. — Познавам го от записките му.

Стефани забърза след Дейвис. Настигна го на мястото, където коридорът предлагаше избор: наляво и направо. През остъклената врата се виждаше някакъв склад за хранителни продукти. Бързата справка с картата показа, че коридорът свършва при главната кухня. До слуха й достигна звук. Отляво. Според плана разклонението водеше към спалните за прислугата и нямаше връзка с другите части. Задънена улица.

Дейвис пое по дългия коридор вляво. По посока на звука. Минаха покрай фитнес зала с успоредка, халки, медицински топки и машина за гребане. Вдясно се виждаше плувен басейн. Всичко беше покрито с бели керамични плочки, включително таванът. Прозорци липсваха. Осветлението идваше от ярки електрически тела. Вода нямаше.

Някаква сянка се мярна отвъд басейна, в близост до втория изход. Двамата поеха по оградената с перила пътека. Водеше Дейвис. Тя направи бърза справка с картата.

— Това е единственият изход за помещенията оттатък. С изключение на главното стълбище, което, да се надяваме, вече е покрито от охраната.

— Значи го пипнахме. Той трябва да се върне оттук.

— Или той е пипнал нас.

Дейвис хвърли кос поглед към картата, бутна вратата и се спусна по няколкото стъпала. После й върна пистолета.

— Ще го чакам. Коридорът прави пълен кръг и завършва тук.

Стомахът й се сви от неприятно предчувствие.

— Това е лудост, Едуин.

— Ти само го изтласкай насам — промърмори съветникът и десният му клепач започна да трепери. — Така трябва. Просто го изпрати към мен.

— Какво мислиш да направиш?

— Ще бъда готов.

Тя кимна, търсейки точните думи. После изведнъж усети колко е силно желанието му.

— Добре.

Той се върна обратно по стъпалата. Стефани тръгна наляво. Не след дълго пред очите й се появи главното стълбище, което водеше нагоре. Охраняваше го униформен пазач, който поклати глава да покаже, че никой не се е появявал. Тя кимна и му направи знак, че ще продължи наляво.

Двата извити коридора без прозорци я отведоха в дълго правоъгълно помещение, пълно със стари вещи и десетки черно-бели фотографии. Стените бяха покрити с цветни колажи. Залата на Вси светии. Тя си спомни за една бележка в пътеводителя, в която се споменаваше за стените, изрисувани от гостите на празника някъде през 20-те години. После зърна дребния мъж, който си пробиваше път сред експонатите към втората врата в дъното.

— Стой!

Мъжът продължи.

Тя се прицели и стреля. Ушите й писнаха от трясъка. Куршумът попадна в стената. Не искаше да го улучи, а само да го сплаши. Но непознатият профуча през вратата и избяга. Тя го последва.

Беше го видяла съвсем бегло и не знаеше дали е въоръжен. Прекоси някаква стая за почивка и се озова в зала за боулинг, оборудвана с две алеи от полирано дърво, топки и кегли. В края на XIX век сигурно е било връх на лукса.

Стефани реши да опита нещо друго.

— Няма смисъл да бягаш — извика тя. — Сградата е блокирана, всички изходи се охраняват.

Мълчание.

Вляво се появиха редица от врати, водещи към малки съблекални. Тя си представи как дамите и господата отпреди един век се преобличат в спортни екипи. Коридорът пред нея свършваше при басейна, където чакаше Дейвис. Беше направила пълен кръг.

— Покажи се — отново извика тя. — Няма как да излезеш от тук.

Усещаше, че мъжът е наблизо. Внезапно нещо помръдна. От вратата на отсрещната съблекалня излетя кегла за боулинг, която свирна във въздуха като странен бумеранг.

Стефани се наведе. Кеглата удари стената над главата й и изтрака на пода. Мъжът профуча покрай нея и изчезна. Стефани хукна след него. В края на коридора спря и се огледа. Нищо. Понесе се към стъпалата, които водеха към басейна. Дребният мъж беше отсреща, откъм плитката страна. Тичаше към вратата на фитнеса. Тя вдигна пистолета и се прицели в краката му. Миг преди да натисне спусъка, Дейвис излетя през вратата и скочи върху беглеца.

Вкопчени едно в друго, телата им строшиха дървения парапет около басейна и паднаха на дъното. Разнесе се глух тътен.

69

— Майка ти твърди, че второто посещение на Херман тук е станало в началото на 50-те — подхвърли Малоун. — Тогава трябва да е бил някъде около трийсетгодишен, нали?

— Роден е през 1921-ва — кимна Кристел. — Умрял е на петдесет.

— Което означава, че Херман Оберхойзер е върнал обратно намереното, за да може синът му да продължи да търси.

— Дядо ми беше човек със странно мислене. През последните петнайсет години от живота си той не напусна „Райхсхофен“. Накрая вече не ни познаваше. Почти не разговаряше с мен.

Малоун си спомни още детайли от историята на Изабел.

— Майка ти казва, че Диц се е появил тук след смъртта на Херман. Но книгата си е на мястото, което означава, че не е открил нищо. — Значението на тези думи моментално проблесна в съзнанието му. — Наистина е тръгнал за Антарктида, без да знае каквото и да било.

— Разполагал е с картите на дядо — поклати глава Кристел.

— Нали ги видя? Към тях няма никакви обяснителни бележки. В Аахен сама каза, че картите нямат стойност без съответните обяснения.

— Разполагал е с тетрадките на дядо, а в тях има достатъчно информация.

— За да узнае онова, което е знаел Херман, баща ти е имал нужда от тази книга — въздъхна Малоун.

Защо флотът бе приел идеята за едно толкова безсмислено плаване? Какво им бе обещал Диц Оберхойзер? Какво бяха очаквали да спечелят?

Ушите му изтръпнаха от студа.

Насочи поглед към книгата. На корицата й личеше същият символ като в гробницата на Карл.

Внимателно я разтвори. По форма, размери и цвят тя беше почти идентична с другите две, които вече беше виждал. Страниците й бяха изписани със същия стар почерк, но имаше някои допълнения.

— Онези завъртулки в другата книга са букви — промърмори той. После забеляза, че на всяка страница има нещо като таблица за превръщането на азбуката в латински. — Това е превод на небесния език.

— Ние можем да го направим — подхвърли Кристел.

— Какво искаш да кажеш?

— Мама сканира книгата и преди година нае екип от лингвисти с идеята, че текстът може да бъде дешифриран. Те се провалиха, разбира се. Езикът е напълно непознат. Очаквах го, защото си давах сметка, че каквото и да открием тук, то ще съдържа ключа за превода. Какво друго можеше да бъде? Вчера мама ми даде електронното копие, а аз разполагам с програма, която би трябвало да работи. Трябва просто да пуснем тези страници през нея.

— А сега ми кажи, че си носиш и лаптопа — с уважение промърмори Малоун.

— Мама го взе от „Райхсхофен“ — кимна тя. — Също и скенера.

Най-после нещо беше свършено както трябва.

Стефани нямаше кой знае какъв избор. Дейвис и непознатият се търкаляха по плъзгавите плочки към дълбоката част на басейна, на цели три метра под нея.

Вкопчени един в друг, те се блъснаха в дървената стълбичка на някаква платформа, която при пълен басейн би трябвало да плува на повърхността. От горната й част стърчаха още три стъпала. Дейвис се отскубна, скочи на крака и препречи пътя на противника си, който видимо се поколеба. Завъртя глава, за да прецени къде е попаднал.

Дейвис съблече палтото си. Непознатият прие предизвикателството и направи същото. Стефани искаше да предотврати сблъсъка, но си даде сметка, че съветникът няма да й го прости. Със своите петдесет години той беше най-малко с десет по-възрастен от противника си, но гневът положително щеше да премахне разликата.

Тя чу хрущенето на юмрук, попаднал в твърда кост. Дейвис бе улучил противника си в брадичката, запращайки го на пода. Но той пъргаво скочи и му нанесе силен ритник в слабините. Въздухът напусна гърдите на съветника с шумно свистене.

Непознатият заподскача около него, нанасяйки му бързи и силни удари. Последният от тях попадна в гръдната кост на Дейвис и той залитна. Миг преди да възстанови равновесието си, дребният мъж се стрелна напред и му нанесе силен удар в адамовата ябълка. Дейвис замахна, но юмрукът му се стрелна във въздуха.

Чертите на непознатия се разтеглиха в усмивка на превъзходство. Дейвис рухна на колене. Ръцете му увиснаха отстрани, главата му се сведе в молитвена поза. Противникът му стоеше и чакаше. Стефани чу как партньорът й си поема дъх, устата й пресъхна. Непознатият направи крачка напред, очевидно с намерението да сложи точка на двубоя. В същия миг, събрал последните си сили, Дейвис се стрелна напред и му нанесе тежък удар с глава в ребрата. Разнесе се противно пропукване. Мъжът изрева от болка и се просна на дъното на басейна. Дейвис връхлетя отгоре му. От носа на противника му бликна кръв и оплиска белите плочки. Ръцете и краката му безсилно увиснаха. Дейвис продължаваше да го удря с юмруци.

— Едуин! — извика тя.

Той не я чу.

— Едуин!

Дейвис спря, дишайки тежко.

— Свършено е, Едуин — рече тя.

Той я погледна с кръвясали очи, после бавно се отдръпна от противника си и стана на крака. Коленете му поддадоха. Протегна ръка да се подпре на стената, но не успя. Тялото му рухна на плочките.

70

Осо

3:00 ч.

Кристел извади лаптопа от пътната си чанта. Бяха се прибрали в хотела, без да срещнат никого. Навън заваля сняг. Тя включи компютъра, а след това извади от чантата си портативен скенер и го свърза.

— Ще отнеме известно време — предупреди тя. — Скенерът съвсем не е от най-бързите.

Котън държеше в ръце книгата, която бяха открили в църквата. Вече бяха успели да я прелистят. Всяка буква от небесния език май бе намерила своя латински еквивалент.

— Вероятно си даваш сметка, че ще има известни несъответствия — предупреди го Кристел. — Част от буквите със сигурност едва ли ще отговарят на латинските, както по смисъл, така и по звучене.

— Но дядо ти се е справил, нали? — изтъкна той.

В погледа й се появи раздразнение, примесено с благодарност.

— Мога да превеждам от латински както на немски, така и на английски. Но и досега не знам дали може да се вярва на дядо. Преди няколко месеца мама се съгласи да ми предостави част от записките му. И тези на татко. Не научих почти нищо от тях. Явно тя беше задържала всичко, което й се е струвало важно. Например картите и книгите, които бяха открити в гробовете на Айнхард и Карл. По тази причина винаги съм се питала дали дядо ми не е просто обикновен глупак.

Какво означава тази откровеност? — запита се Малоун. Звучи много убедително, но е и доста подозрителна.

— Видя колекцията му от нацистки символи. Наистина е бил обсебен. Но най-странното е, че макар и да е избегнал пълния крах, той дълбоко е съжалявал, че не е загинал с Третия райх. Накрая е останала само горчилката. Добре че е изгубил разума си.

— Но сега пак има шанс да докаже правотата си.

Тих звън съобщи, че машината е готова за работа.

— И аз възнамерявам да му го дам — кимна тя, поемайки книгата от ръцете му. — Какво ще правиш, докато работя?

— Мисля да подремна — отвърна Малоун и се изтегна на леглото. — Събуди ме, когато свършиш.

Рамзи потегли за Вашингтон едва след като се увери с очите си, че Даян Маккой напуска Форт Ли. За да не повдига излишни въпроси, той изобщо не посети склада. На командира на базата обясни, че е станал свидетел на поредния малък спор между Белия дом и флота. Това обяснение беше достатъчно, за да оправдае внезапните посещения на важни персони в базата през последните няколко дни.

Ръчният му часовник показваше 8:50. Беше се настанил в малка тратория в покрайнините на Вашингтон, отличаваща се с три неща: истинска италианска храна, скромно обзавеждане и отлична изба. Три неща, които тази вечер изобщо не го интересуваха. Отпи глътка вино и погледна към вратата.

На прага стоеше висока жена, облечена в тъмни маркови дънки и ръчно ушито велурено палто. Около шията й беше увит шал от фин кашмир в бежов цвят. Тя започна да си пробива път към неговата маса.

Беше жената от магазина за карти и атласи.

— Справи се отлично със сенатора — похвали я Рамзи. — Точно в целта.

Тя прие комплимента с леко кимане.

— Къде е тя? — попита Рамзи.

Беше наредил да следят неотлъчно Даян Маккой.

— Информацията няма да ти хареса.

По гърба му пробягаха студени тръпки.

— В момента е в компанията на Кейн.

— Къде?

— Разходиха се около Мемориала на Линкълн, а след това и край езерото.

— Нощта е доста студена за разходки.

— На мен ли го казваш? В момента я следи един от моите хора. Тръгнала е към дома си.

Лоша новина, много лоша. Той би трябвало да бъде единствената връзка между Маккой и Кейн, но явно беше подценил решителността на тази жена. Телефонът в джоба му започна да вибрира. Извади го и погледна екрана. Беше Хоуви.

— Трябва да приема обаждането — вдигна глава Рамзи. — Би ли изчакала до вратата?

Жената кимна и се отдалечи.

— Какво има? — включи телефона той.

— Търсят ви на другата линия и настояват да разговарят с вас — докладва Хоуви. — От Белия дом.

Това не беше изненадващо.

— И какво толкова?

— На линията е лично президентът.

Е, това наистина беше изненадващо.

— Свържи ме — сухо заповяда Рамзи.

Няколко секунди по-късно в мембраната екна гласът, който цял свят познаваше:

— Адмирале, надявам се, че прекарвате приятно вечерта.

— Доста е студено, господин президент.

— Тук сте прав. И ще става още по-студено. Обаждам се, защото Атос Кейн настоява да бъдете назначен в Съвета на началник-щабовете. Твърди, че сте най-подходящата кандидатура.

— Зависи дали вие мислите така, сър.

Рамзи говореше тихо, за да не привлича вниманието.

— Точно така мисля. Цял ден разсъждавам, но в крайна сметка съм съгласен. Ще приемете ли поста?

— С радост ще служа там, където ме изпратите, сър.

— Вие знаете какво е мнението ми за този съвет, но нека бъдем реалисти. Нищо няма да се промени и затова ви изпращам там.

— За мен е чест. Кога ще оповестите официалното ми назначение?

— В рамките на следващия час ще пусна съобщението, утре сутринта вече ще бъде в пресата. Подгответе се добре, адмирале. Там ще бъде съвсем различно от разузнаването.

— Ще се подготвя, сър.

— Радвам се, че приехте.

Гласът на президента изчезна.

Рамзи пое дълбоко дъх, после се отпусна. Страховете му изчезнаха. Беше постигнал своето. Онова, което се опитваше да направи Даян Маккой, вече нямаше значение.

Доротея лежеше в тясното легло. Бе в онова особено състояние, в което човек все пак съумява да контролира мислите си. Нима отново бе правила секс с Вернер? До снощи беше убедена, че е невъзможно, той отдавна се беше превърнал в затворена страница. Е, май не беше така.

Преди около два часа бе чула как вратата на Малоун се отваря. През тънките стени бе долетял някакъв неразбираем шепот. Какво правеше сестра й посред нощ?

Вернер спеше притиснат до нея. Прав беше. Те бяха семейство и детето им щеше да бъде законен наследник. Но да ражда на четирийсет и осем? Може би това беше цената, която трябваше да плати. По всяка вероятност между майка й и Вернер беше сключен някакъв съюз — достатъчно силен, за да бъде пожертван Стърлинг Уилкърсън, а самият Вернер да се превърне в някакво подобие на мъж.

До слуха й достигнаха приглушени мъжки гласове. Тя стана и долепи ухо до стената, но не успя да различи нито дума. Обърна се и тръгна към прозореца, стъпвайки на пръсти по килима. Навън валеше сняг. Чувстваше се у дома си. Целият й живот беше преминал в планината. От малка се беше научила да ходи на лов и да кара ски. Изпитваше страх единствено от майка си и от провал в живота. Опря голия си гръб на студения перваз и насочи тъжен поглед към съпруга си, сгушен в топлата завивка.

Запита се дали неприязънта й към този човек не се дължи на мъката по починалото им дете. Години след смъртта на сина им нейните дни и нощи бяха изпълнени с кошмари. Искаше й се да се махне, да тръгне нанякъде без цел и посока. В стаята се промъкна хлад и тя неволно скръсти ръце на голите си гърди.

С течение на годините ставаше все по-мрачна и по-язвителна. Георг продължаваше да й липсва. Но Вернер вероятно бе прав, може би бе дошло времето да започне нов живот. Да обича и да бъде обичана.

Протегна дългите си крака. В съседната стая беше тихо. Тя се обърна и насочи поглед навън. Снегът продължаваше да се сипе в нощта. Погали корема си и се усмихна. Още едно бебе? Защо не.

71

Ашвил

23:15 ч.

Стефани и Едуин Дейвис влязоха във фоайето на „Билтмор Ин“. Дейвис се беше съвзел от битката. Лицето му беше подуто, болеше го навсякъде, но самочувствието му си оставаше непокътнато. Дребният мъж бе откаран в болница с многобройни наранявания. Представители на местната полиция придружиха линейката и щяха да го пазят до пристигането на Сикрет Сървис, което се очакваше до един час. Лекарите бяха категорични, че пациентът им ще може да бъде разпитан най-рано на сутринта. Полицията вече претърсваше замъка, надявайки се да открие някакви улики. Специален екип преглеждаше записите от охранителните камери с надеждата да се добере до повече информация за инцидента.

След излизането си от басейна Дейвис не бе казал почти нищо. Телефонното обаждане до Белия дом потвърди самоличността и пълномощията им и полицията предпочете да не им задава въпроси. Което беше добре, защото Стефани ясно виждаше, че Дейвис няма настроение да им отговаря.

До хотела ги придружи началникът на охраната.

— Номерът на апартамента на Скофилд — подаде на Дейвис листче хартия администраторът на рецепцията.

— Да вървим — отсече съветникът.

Не след дълго спряха пред вратата на шестия етаж и той почука. Скофилд отвори, облечен в халат с монограм на хотела.

— Късно е, а утре трябва да ставам рано! — навъсено рече той. — Какво още искате вие двамата? Не ви ли стига бъркотията, която създадохте?

Дейвис безцеремонно го избута и влезе в апартамента, в който имаше просторна дневна с диван и фотьойли, минибар и огромни прозорци.

— Следобед изтърпях пренебрежителното ви поведение, защото бях длъжен да го сторя — мрачно изръмжа съветникът. — Вие ни взехте за смахнати, но сега ще трябва да отговорите на въпросите ми, защото ви спасихме живота.

— Някой е искал да ме убие ли?

— Вижте лицето ми — натъртено рече Дейвис. — Той е в болницата. Време е да споделите някои неща с нас, професоре. Най-вече класифицирана информация.

Скофилд преглътна част от обичайната си арогантност и кимна.

— Имате право. Днес наистина се държах като задник, но не знаех, че…

— Този човек беше тук, за да ви ликвидира — намеси се Стефани. — Все още не сме го разпитали, но всичко сочи в тази посока.

Скофилд отново кимна и ги покани да седнат.

— Не мога да си представя, че след всичките тези години мога да бъда заплаха за някого — промърмори той. — Спазих дадената клетва и не съм говорил с никого, въпреки че трябваше. Ако го бях сторил, днес със сигурност щях да съм прочут.

Стефани мълчеше и чакаше.

— От хиляда деветстотин седемдесет и втора до днес търся други начини да докажа онова, в което съм сигурен — добави професорът.

Тя вече се беше запознала с резюмето на книгата му, което вчера беше получила от сътрудниците си под формата на имейл. В него се твърдеше, че на Земята е съществувала напреднала цивилизация хиляди години преди Древния Египет. В подкрепа на тезата си професорът предлагаше нов прочит на отдавна известни доказателства, най-вече на карти и атласи отпреди много столетия. Такава беше прочутата Карта на Пири Райс, съставена на базата на древни и отдавна изгубени карти. Скофилд беше убеден, че съставителите на тези карти са притежавали огромни научни познания — далеч по-големи от съществуващите цивилизации на Древна Гърция, Египет, Вавилон, а дори и на по-късна Европа. В тях са били очертани всички континенти на Земята, включително Америка, открита от Колумб хиляди години по-късно. А картата на Антарктида е била съставена далеч преди покриването на континента с дебел пласт лед. В имейла се подчертаваше, че теорията на Скофилд не се подкрепя от сериозни научни изследвания, но не се и отхвърля от тях.

— Професоре — започна с лека въздишка тя. — За да разберем защо някой желае смъртта ви, трябва да разберем за какво изобщо става въпрос. Налага се да ни разкажете за своята работа във флота.

Скофилд наведе глава.

— Трима лейтенанти ми донесоха купища сандъци, пълни с камъни. Събрали ги по време на операциите „Висок скок“ и „Вятърна мелница“, проведени през 40-те години на миналия век. От тогава били на съхранение в някакъв склад. Никой не им бил обърнал внимание, представяте ли си? Страхотни доказателства, които просто чакаха да бъдат проучени!

Само на мен бе разрешен достъп до тях. Освен Рамзи, разбира се. Вътре имаше парчета скали, гравирани със странни надписи. Още по-странни бяха буквите — уникални със своите завъртулки. На Земята няма писменост, която да прилича на тях. Още по-любопитно е, че са открити в Антарктида — континент, който от хиляди години е покрит с дебел пласт лед. Всъщност открили ги германците. Тяхната експедиция през 1938 г. локализирала местата, а американските експедиции през 47-а и 48-а открили каменните плочи.

— Има и още една, през седемдесет и първа — добави Дейвис.

— Така ли? — учудено го погледна Скофилд.

Стефани веднага разбра, че човекът срещу тях наистина не е чувал за последната експедиция.

— В района е била изпратена подводница — поясни тя. — На нейното изчезване дължим всички днешни усложнения. Някои хора очевидно не желаят да се разбере целта на мисията й.

— Никой не ми е казал. Явно не са счели за необходимо. Задачата ми беше да анализирам написаното и да се опитам да го разшифровам.

— Успяхте ли?

— Не ми дадоха възможност да довърша започнатото — въздъхна Скофилд. — Адмирал Дайлс внезапно прекрати проекта. Заклех се да пазя тайна и ме освободиха. Беше най-тъжният ден в живота ми. — Поведението му потвърждаваше думите му. — Доказателството за съществуването на висша цивилизация беше в ръцете ми. Ако бях успял да разшифровам писмеността им, щяхме да знаем всичко за тези хора, включително и да разберем дали те са били древните господари на моретата. Нещо ми нашепваше, че е именно така, но не ми разрешиха да го докажа.

Думите му прозвучаха едновременно развълнувано и тъжно.

— А как точно възнамерявахте да разгадаете тази писменост? — попита Дейвис. — Може би като вземете случайно подбрани думи, а след това се опитате да откриете точното им значение?

— Нищо подобно. На тези плочи бяха изписани букви и думи, които ми бяха познати. Както латински, така и гръцки. Дори и известен брой йероглифи. Не схващате ли? Тази цивилизация е общувала с нас. Имало е контакт. Надписите върху плочите може би са били съобщения, послания или обяви. Кой знае? Със сигурност обаче те можеха да бъдат разчетени.

Стефани се ядоса на собствената си глупост. После си спомни за Малоун и гневът й се превърна в несигурност.

— Да сте чували името Оберхойзер? — попита тя.

— О, да — кимна Скофилд. — Херман Оберхойзер, участник в експедицията през 38-а, организирана от нацистите. Той е една от причините за операция „Висок скок“ и „Вятърна мелница“. Адмирал Бърд прояви голям интерес към теорията му за арийците и изгубените цивилизации. Разбира се, след Втората световна война за такива неща не се говореше открито. По тази причина Бърд организира нещо като частно разследване в рамките на операция „Висок скок“ и откри тези камъни. По всяка вероятност той е потвърдил теорията на Оберхойзер, а правителството е засекретило проекта. С течение на времето неговите открития били просто забравени.

— Но защо някой ще убива заради подобно нещо? — замислено промърмори Дейвис. — Това е нелепо.

— Има и още — поклати глава Скофилд.

Малоун се стресна и се събуди.

— Хайде, ставай — разнесе се гласът на Кристел до главата му.

Той тръсна глава да прогони съня и погледна часовника си. Бяха изминали два часа. Очите му постепенно свикнаха със светлината на настолната лампа. В погледа на Кристел се четеше триумф.

— Успях! — развълнувано прошепна тя.

Стефани мълчеше и чакаше продължението.

— Нещата се променят, когато разглеждаме света под различен ъгъл. Ние засичаме дадена точка с помощта на географската дължина и ширина, но това е сравнително модерен метод. Началният меридиан пресича английския град Гринуич, нарочно избрана в края на XIX век отправна точка. Но моите проучвания на древните карти разкриват нещо различно и доста необикновено.

Скофилд стана и отиде да вземе бележник и писалка от бюрото. Стефани гледаше как скицира една доста груба карта на света и нанася отстрани дължината и ширината. След това изтегли една права линия към центъра, започвайки от трийсет градуса източна дължина.

— Мащабите не са точни, но чертежът ще ви помогне да разберете за какво говоря. Можете да ми повярвате, че ако го положим върху една разграфена карта, точките ще съвпаднат съвсем точно. Тази права линия отговаря на трийсет и един градуса и осем минути източна дължина и пресича Голямата пирамида в Гиза. Вижте какво става, ако приемем, че именно там е нулевият меридиан.

Писалката се насочи към Южна Америка — някъде около мястото, където би трябвало да е разположена Боливия.

— Тиахуанако, построен около 15 000 г. преди новата ера на брега на езерото Титикака. Столица на неизвестна цивилизация, съществувала преди инките. Някои учени твърдят, че това е най-старият град на Земята. Намира се на сто градуса западно от Гиза. Това тук е Теотихуакан — посочи друга точка на картата Скофилд. — В превод означава „родно място на боговете“. На същата възраст, намира се на територията на днешно Мексико, но никой не знае кой го е построил. Свещен мексикански град, на сто и двайсет градуса западно от Гиза.

Писалката се премести към Тихия океан.

— Великденските острови. Изобилие от паметници, за които нямаме обяснение. Сто и четирийсет градуса западно от Гиза. — Импровизираната показалка се плъзна навътре в океана. — Древният полинезийски център Раятеа, място за поклонение от векове. Сто и осемдесет градуса западно от Гиза.

— И в обратната посока ли се наблюдава същото? — попита Стефани.

— Разбира се — кимна Скофилд и посочи региона на Близкия изток. — Библейският град Ур в Ирак, родното място на Авраам. Петнайсет градуса източно от Гиза. — Писалката се премести. — А тук някъде е Лхаса, свещеният тибетски град, който съществува от памтивека. Шейсет градуса на изток. Много градове лежат на точно определени интервали от линията Гиза. Всички до един свещени, повечето издигнати от непознати народи, изпълнени с пирамиди и високи сгради. Не може да бъде случайно, че всички те лежат на точно определени места по глобуса.

— И вие сте на мнение, че авторите на надписите по древните плочи са ги построили? — попита Дейвис.

— Да не забравяме, че всички обяснения звучат рационално. А когато вземем под внимание и мегалитния ярд, заключенията са неизбежни.

Стефани за пръв път чуваше този термин.

— Шотландският инженер Алегзандър Том изследва 46 каменни кръга, построени през неолита и бронзовата епоха — поясни Скофилд. — Започва през петдесетте години на миналия век и завършва в началото на деветдесетте. Посещава над триста различни обекта и установява, че всички без изключение са били построени с помощта на обща измервателна единица. Нарича я „мегалитен ярд“.

— Но как е възможно, при толкова различни култури? — попита тя.

— Фундаменталната идея е непоклатима. Паметници като Стоунхендж има навсякъде по света и те са просто древни обсерватории. Строителите им изчислили, че ако се изправят в средата на един кръг с лице към изгрева и всяка божа утрин маркират своята позиция, след една година на Земята ще има 366 маркера, а разстоянието между тях е точно 16,32 инча. Разбира се, древните хора не са използвали инчове, но това е съвременният еквивалент на тяхната техника — обясни професорът.

По-късно древните учени открили, че за придвижването на дадена звезда от един маркер към друг са нужни точно 3,93 минути. И тук не става въпрос за минути в нашия смисъл на думата, но те забелязали, че това става за точно определен отрязък от време.

Скофилд замълча за момент.

— А сега идва ред на най-интересното. Махалото, което прави 366 движения за 3,93 минути, трябва да бъде дълго точно 16,32 инча. Смайващо, нали? Но не и случайно. В никакъв случай. Именно това е причината древните строители да изберат 16,32 инча за дължина на мегалитния ярд.

Скофилд забеляза недоверието в очите на слушателите си и добави:

— Не е чак толкова необичайно. Подобен метод бил предложен като алтернатива при определянето дължината на стандартния метър. В крайна сметка французите решили, че е по-добре да използват деленията на квадранта, защото не вярвали на своите часовници.

— Как древните биха могли да знаят такива неща? — попита Дейвис. — За тях се изискват сложни познания по математика и орбитална механика.

— Пак тази съвременна арогантност! — въздъхна професорът. — Тези хора съвсем не са били невежи диваци. Напротив, те са притежавали интуитивна интелигентност и са познавали своя свят. Ние стесняваме усещанията си и изучаваме миниатюрни неща и явления, докато те са притежавали широки възприятия и са изучавали Космоса.

— Има ли някакви научни доказателства в подкрепа на тази теория? — попита Стефани.

— Току-що ви предложих такива от света на физиката и математиката. Между другото въпросните древни мореплаватели са били добре запознати с тях. Алегзандър Том допуска, че дървените пръчици на мегалитните ярдове са били произвеждани на едно място, за да бъде поддържана точността на строителните обекти. Тези хора са преподавали отлични уроци на своите ученици. — Беше ясно, че професорът е дълбоко убеден във всичко, което казва. — Съществуват още много цифрови съвпадения с други използвани във времето измервателни системи, които подкрепят мегалитния ярд. В своите проучвания на минойската цивилизация археологът Джей Уолтър Греъм прави предположението, че народът на Крит е използвал стандартна мярка, която той нарича минойски фут. Триста шейсет и шест мегалитни ярда се равняват на хиляда минойски фута. Още едно смайващо съвпадение, нали? Но това не е всичко. Връзка с мегалитния ярд има и древната египетска мярка, наречена „царски лакът“. Кръг с диаметър половин царски лакът има обиколка, равняваща се на един мегалитен ярд. Как е възможно подобно съотношение без използването на общ знаменател? Като че ли някой е научил минойците и египтяните да използват мегалитния ярд, а след това те са го пригодили към своите специфични условия.

— Защо никога не съм чел или слушал за това? — попита Дейвис.

— Традиционната наука не е в състояние да потвърди или да отхвърли мегалитния ярд. Има спорове дали махалото е било широко разпространено, спори се дори дали принципът на махалото е бил познат преди Галилей. Но и тук проличава арогантността на днешните хора. По някакъв начин сме си въобразили, че ние сме тези, които правят откритията. Твърди се, че хората по време на неолита не са разполагали със система за писмена комуникация, която е в състояние да регистрира движението на планетите по техните орбити. Но…

— Камъните — прекъсна го Стефани. — На тях има някаква писменост.

— Точно така — усмихна се Скофилд. — Древна писменост на непознат език. Но теорията ще остане недоказана до момента, в който успеем да дешифрираме този език или пък открием измервателен уред от неолита.

Скофилд замълча, а Стефани все още очакваше да чуе най-интересното.

— На мен ми разрешиха да работя само върху камъните — продължи след кратка пауза ученият. — Те бяха струпани в един от складовете на Форт Ли. Но там имаше и хладилна камера, заключена и охранявана. В нея имаше право да влиза адмиралът. Дайлс обеща, че ако разчета написаното, ще ми позволи да надникна вътре.

— Но нямате представа какво се е съхранявало там, така ли? — попита Дейвис.

— Адмиралът беше маниак на темата секретност — поклати глава Скофилд. — По негова заповед онези лейтенанти не се отлепяха от задника ми. Никога не ме оставяха сам в склада. Но аз усещах, че интересните неща са във фризера.

— Запознахте ли се е Рамзи? — попита Дейвис.

— О, да. Той беше любимецът на Дайлс и шеф на останалите.

— Значи зад всичко това стои Рамзи! — отсече решително Дейвис.

Безпокойството и раздразнението на Скофилд нарастваха.

— Той има ли представа какво съм писал за тези камъни? Те отдавна би трябвало да станат достояние на света и да потвърдят моите заключения за съществуването на непозната култура далеч преди зараждането на нашата цивилизация. Народ от мореплаватели, които са имали свой език и писменост. Истинска революция в науката!

— На Рамзи изобщо не му пука за науката — мрачно въздъхна Дейвис. — Той се интересува единствено от себе си.

— А как разбрахте, че този народ познава мореплаването? — любопитно попита Стефани.

— От фигурите, издълбани в плочите. Издължени ладии със сложна система от платна, китове, айсберги, тюлени и пингвини. При това големи пингвини, с човешки ръст. На науката вече е известно, че такива животни са съществували на Антарктида, но са изчезнали преди много хилядолетия. Видях рисунките им.

— А какво се е случило с тази древна култура?

— Вероятно същото, което сполетява всички човешки цивилизации — сви рамене ученият. — Ние имаме способността да се самоунищожаваме — умишлено или поради невежество. Но резултатът е един и същ.

Дейвис се извърна към Стефани.

— Трябва да отидем във Форт Ли и да проверим дали тези неща са още там — възбудено каза той.

— Те са държавна тайна — поклати глава Скофилд. — Няма да ви пуснат да припарите до тях.

Беше прав. Но тя знаеше, че Дейвис няма да се спре пред нищо.

— Не бъдете толкова сигурен! — изръмжа съветникът.

— А сега ще разрешите ли да си легна? — надигна се професорът. — Трябва да ставам рано, защото ми предстои традиционният лов на глигани, но с лъкове и стрели. Всяка година водя в гората солидна група делегати.

— Разбира се — стана Дейвис. — Утре сутринта и ние няма да сме тук.

Стефани също се изправи.

— Вижте, съжалявам за отношението си — неочаквано промълви Скофилд. — Всъщност аз високо ценя това, което вършите.

— В такъв случай си помислете дали да ходите на лов — отвърна Стефани.

— Не мога да разочаровам участниците — поклати глава той. — Те го очакват с огромно нетърпение.

— Както решите — кимна Дейвис. — Според мен всичко ще бъде наред. Рамзи не е глупак и едва ли ще направи втори опит за покушение. Едва ли би могъл да заложи бъдещето си на карта.

72

73

Ашвил

Стефани се стресна от резкия звън на телефона. Дигиталният часовник показваше 5:10 сутринта. Напълно облечен, Дейвис спеше дълбоко на съседното широко легло. И двамата не си бяха направили труда да се мушнат под завивките.

Тя вдигна слушалката, послуша няколко секунди, после седна.

— Я повтори!

— Името на арестувания е Чък Уолтърс. Проверихме пръстовите му отпечатъци. Има полицейско досие, но за дребни престъпления, които нямат нищо общо със сегашната ситуация. Живее и работи в Атланта. Проверихме и алибито му. Според показанията на неколцина свидетели преди два дни е бил в Джорджия. Нямаме никакви съмнения, защото ги разпитахме поотделно.

Съзнанието й бавно се проясняваше.

— Защо тогава хукна да бяга?

— Той твърди, че някакъв мъж го нападнал. От няколко месеца насам имал връзка с омъжена жена и решил, че това е съпругът й. Проверихме тази жена и тя потвърди за връзката им. Той побягнал, защото се изплашил от Дейвис. Хвърлил кеглата, след като си стреляла по него, защото изпаднал в ужас. Не знаел какво става. А после Дейвис го смазал от бой. Заплашва, че ще го съди.

— Дали не лъже?

— Не вярвам. Този човек със сигурност не е професионален убиец.

— Какво търси в Ашвил?

— Преди два дни жена му го изгонила и той решил да се разходи насам. Толкова. Нищо зловещо.

— Предполагам, че и жена му е потвърдила тази версия.

— За това ни плащат.

Стефани мрачно поклати глава. По дяволите!

— Какво да правим с него?

— Пуснете го, какво друго.

Остави слушалката и се извърна към Дейвис, седнал на ръба на леглото.

— Не е той.

Миг по-късно и двамата осъзнаха какво става. Едновременно. Скофилд! Скочиха и се втурнаха към вратата.

Чарли Смит вече час се крепеше сред клоните на дървото. Миришеше на смола, плътните иглички предлагаха отлично прикритие. Въздухът в ранното утро беше леден, а високата влажност беше допълнителен източник на дискомфорт. Но той беше облечен с дебели дрехи, а мястото на засадата бе избрал с изключително внимание.

Снощното шоу в замъка беше класика. Чарли наблюдаваше с нескрито удоволствие как жената не само захапва стръвта, но след това поглъща кордата, въдицата, макарата и цялата лодка. Трябваше да разбере дали влиза в капан. За целта се свърза с Атланта и проведе кратък разговор с оперативния работник, който му беше помагал и при други мисии. Инструкциите бяха ясни: чакаш сигнала, а след това привличаш вниманието. Мъжът и жената от фоайето бяха част от групата, която се качи в автобусите. Веднага си помисли, че може да представляват проблем за него. Увери се, че наистина е така, в момента, в който пристигнаха в замъка. Изпрати сигнала и неговият човек започна шоуто, което беше достойно за „Оскар“. Изправен край огромната коледна елха в банкетната зала, той се наслаждаваше на отприщения ад.

Заповедта му към оперативния беше категорична: никакво оръжие. Само бягаш. В един момент се оставяш да те хванат, а после се правиш на смахнат. Два дни по-рано се беше погрижил за алибито на своя човек, защото знаеше, че всичко ще бъде подложено на двойни и тройни проверки. Фактът, че той имаше семейни проблеми и спеше с омъжена жена, подпомагаше това алиби и даваше перфектно обяснение за бягството му. И спектакълът се получи, съвършен до последния детайл.

А сега беше негов ред да си свърши работата.

Стефани заблъска по вратата на координатора на конференцията. От рецепцията им бяха предоставили номера на стаята му.

— Коя, по дяволите…

Тя тикна служебната си карта под носа на слисаната жена.

— Федерални агенти! Искаме да знаем къде точно ще се проведе сутрешният лов!

След кратко колебание жената кимна.

— В рамките на имението, на двайсетина минути оттук.

— Покажете ни как да стигнем до там, моля ви — рече Дейвис.

Смит наблюдаваше ловната група с бинокъла, който беше купил предния ден от местния „Таргет“. Радваше се, че беше задържал пушката, която отмъкна от дома на Хърбърт Роуланд. В нея имаше четири патрона. Повече от достатъчно. На практика му трябваше само един.

Ловът на глигани със сигурност не е за всеки. Лично той почти не познаваше този спорт. Глиганите са зли и опасни животни и населяват гъсто залесени райони, далеч от отъпканите пътеки. В досието на Скофилд беше отбелязано, че той обича да ходи на лов за глигани. Вчера, почти едновременно с получаването на тази информация, Чарли нахвърли плана за ликвидирането на обекта.

Огледа се наоколо. Обстановката беше перфектна. Много дървета, никакви къщи. Гъста, простираща се на километри гора, забулена от влажна мъгла. За щастие Скофилд не използваше кучета — те биха били сериозен проблем. От участници в конференцията беше разбрал, че ловците неизменно тръгват от определено място край реката, разположена на около пет километра от хотела. А след това следват предварително маркиран маршрут. Никакви огнестрелни оръжия. Само лъкове и стрели. Не е задължително да се върнат с глиган. По-важно е да бъдат в компанията на професора, да разговарят с него и да се наслаждават на зимната утрин сред гората.

Всичко това го накара да се придвижи към мястото на засадата два часа по-рано, далеч преди разсъмване. След внимателно проучване на местността избра малко възвишение близо до пътеката.

Надяваше се на добър шанс. Ако такъв не се появеше, щеше да импровизира.

Стефани беше зад волана, а Дейвис играеше ролята на навигатор. Отдалечиха се от хотела и потънаха дълбоко в имението. Пътят представляваше тясна алея, покрита с неравен асфалт, която пресичаше реката и потъваше в гората. Координаторката на конференцията им бе обяснила, че ловният район е разположен отвъд реката и няма да им бъде трудно да открият маркираната пътека.

В далечината се мярнаха червени стоп-светлини. Стефани отби на някаква полянка и двамата изскочиха от колата. Небето започваше да просветлява. Лицето й поруменя от влагата на ледения въздух. Очите й бързо откриха пътеката. Тя се втурна напред.

Смит долови някакво оранжево сияние сред боровите клони, на по-малко от километър от него. Беше яхнал дебел клон и бе опрял гръб в дънера. Бавно просветляващото декемврийско небе обещаваше още един изключително студен ден. Той вдигна бинокъла и проследи групичката ловци, която се отдалечаваше на север. Беше рискувал с избора на мястото, опирайки се на предположението, че те ще се придържат към пътеката. Фигурата на Скофилд в окуляра беше доказателство, че рискът е бил оправдан.

Смит преметна каишката на бинокъла на близкия клон, зае удобна позиция и погледна през оптическия мерник. Би предпочел да работи на сигурно, използвайки заглушител. За съжаление не си беше взел един от онези, които беше изработил лично, а официалната им продажба беше забранена. Притисна приклада към рамото си и търпеливо зачака приближаването на жертвата.

Трябваше да изчака само няколко минути.

Стефани тичаше с всички сили. В душата й се бореха паника и страх. Очите й се взираха напред с надеждата да уловят някакво движение. Леденият въздух прогаряше дробовете й. Дали ловците са облечени в ярки жилетки? Дали убиецът е някъде там?

Смит долови някакво движение зад групата, грабна бинокъла и бързо установи, че двамата от снощи тичат след ловците. Деляха ги някакви си петдесет метра и един завой.

Значи постановката е проработила само частично, въздъхна той.

Веднага си представи какво ще стане, след като застреля Скофилд. Първото предположение ще бъде нещастен случай по време на лов, въпреки че онези двамата ще крещят с пълно гърло, че става въпрос за убийство. Ще бъде проведено следствие от местния шериф и представители на щатските служби. Ще мерят, фотографират и претърсват района, ще изследват всички възможни ъгли и траектории. След като установят, че куршумът е изстрелян от горе на долу, околните дървета ще бъдат подложени на обстойно изследване. Слава богу, че тук гората е гъста и дърветата са хиляди. Кое от тях щеше да привлече вниманието им?

Скофилд беше на около петстотин метра от него. Спасителите му бързо се приближаваха. След няколко секунди щяха да излязат от завоя и да засекат групата.

Чарли Смит настрои оптическия мерник. Нещастни случаи стават непрекъснато. Ловците често стрелят по свои колеги, вземайки ги за дивеч. Четиристотин метра. Дори и когато са облечени в оранжеви жилетки, отразяващи светлината.

Нормално беше да се прицели в гърдите. Главата пък елиминираше необходимостта от втори изстрел. Триста метра. Присъствието на двамата му познайници беше сериозен проблем, но Рамзи очакваше д-р Дъглас Скофилд да умре именно днес.

Смит натисна спусъка. Оглушителният изстрел отекна в долината, усилен многократно от ехото. От главата на Скофилд изригна кървав фонтан.

Рискът се оказа оправдан.

74

Осо

1:20 ч.

Малоун бе прочел достатъчно от превода на Кристел, за да се убеди, че се налага да замине за Антарктика. Дори и ако трябва да вземе четирима пътници. Айнхард положително беше преживял нещо изключително. Именно то беше провокирало въображението на Херман Оберхойзер. За нещастие, предчувствайки съдбата си, старият немец беше решил да върне книгата там, където беше лежала в продължение на хиляда и двеста години, надявайки се синът му да измине обратния път. Но Диц се беше провалил, повличайки със себе си и екипажа на НР-1А. Следователно Малоун трябваше да направи всичко възможно да открие потъналата подводница независимо от степента на риска.

Вече бяха разговаряли с Изабел и бяха споделили откритието си с нея. Кристел довършваше и оглаждаше превода, за да бъдат сигурни в точността на информацията.

Малоун излезе от хотела и тръгна към площада на Осо. Пресният сняг скърцаше под краката му като стиропор. Измъкна телефона от джоба си и набра номера на Стефани. Тя вдигна на четвъртия сигнал.

— Чаках да се обадиш.

— Прозвуча обезпокоително — смръщи вежди той.

— Когато те правят на глупак, винаги е така — въздъхна Стефани, после му разказа за събитията в имението „Билтмор“. — Пръснаха му черепа на няколко крачки от мен.

— Май не се е вслушал в предупреждението да не ходи на лов. Някакви следи от стрелеца?

— Гората беше много гъста. Няма начин да го открием. Избрал е мястото с изключително внимание.

Той усети раздразнението й и подхвърли:

— Но все пак имате следа, която води към Рамзи, нали?

— По-скоро е обратното.

— Връзката вече е установена. На някакъв етап той ще допусне грешка. Ти спомена, че Даян Маккой е отскочила до Форт Ли, а вчера там се е появил и Рамзи. Мисли, Стефани. Неслучайно и президентът те посъветва същото.

— Нещата се развиха гадно, Котън. Професор Скофилд умря, защото не мислех.

— Никой не твърди, че е справедливо. Ти самата ми каза, че правилата са железни, а последствията жестоки. Върши си работата спокойно, но гледай да не се прецакаш още веднъж.

— Ученикът май учи учителя, а?

— Нещо такова. А сега ще ти поискам една услуга. Много голяма услуга.

Стефани се обади в Белия дом. Бе изслушала молбата на Малоун и му бе казала да чака на телефона. Беше съгласна. Трябваше да бъде направено. Беше съгласна и с нещо друго — Дани Даниълс участваше в някаква комбинация.

Набра личния телефон на началника на канцеларията и му обясни за какво става въпрос. Няколко секунди по-късно насреща прозвуча гласът на президента:

— Скофилд е убит, така ли?

— Да. По наша вина.

— А Едуин?

— Бесен е. Какво правите вие и Даян Маккой?

— Браво. Аз пък си мислех, че никой нищо не подозира.

— Не съм аз. Умникът е Котън Малоун. На мен ми стига ум дотолкова, че да слушам какво ми казва.

— Сложно е, Стефани. Да речем, че не бях напълно сигурен в подхода на Едуин. Май ще изляза прав.

Нямаше какво да възрази.

— Котън се нуждае от помощ — подхвърли тя. — Свързано е със същия проблем.

— Слушам те.

— Той е успял да направи връзка между Рамзи, подводницата, Антарктида и склада във Форт Ли. Открил е начин да разчете надписите върху онези камъни.

— Много се надявах, че някой ще успее да го направи — рече с облекчение Даниълс.

— Ще ни изпрати имейл с програмата за превод. Подозирам, че причината за експедицията през седемдесет и първа е била да научат повече за тези камъни. Сега Малоун иска да замине за базата „Халворсен“ в Антарктида. Веднага, с четирима спътници.

— Цивилни?

— Страхувам се, че да. Но те са част от сделката, защото разполагат с точните координати. Без тях няма да открием мястото. Малоун се нуждае от въздушен и наземен транспорт плюс екипировка. Убеден е, че ще успее да разкрие загадката.

— Дължим му го. Имаш съгласието ми.

— Отново се връщам на въпроса, който ви зададох: какво правите вие с Даян Маккой?

— Съжалявам, но това е класифицирана информация. Я ми кажи, дали не възнамерявате да отскочите до Форт Ли?

— Ако разрешите да използваме частния самолет, с който дойдоха агентите на Сикрет Сървис.

— Ваш е — засмя се Даниълс. — Разполагате с него за целия ден.

— В такъв случай отговорът е „да“. Ще отскочим до там.

Седнал на студената пейка, Малоун гледаше хората, които минаваха покрай него. Усмихнати, в празнично настроение. Какво ли го чакаше в Антарктида? Неизвестно защо изпитваше страх.

Почти не помнеше баща си, но от десетгодишна възраст до днес не минаваше ден, без да мисли за него. След постъпването си във флота се бе срещнал с много хора, които бяха служили с баща му. Всички без изключение заявяваха, че Форест Малоун е бил образцов офицер, уважаван от колеги и началници. Никога не усети тежестта на сравнението с него, но често му казваха, че много прилича на баща си. Прям, решителен, лоялен. Приемаше го като комплимент, но дяволски му се искаше да научи повече. За съжаление смъртта му беше попречила.

И все още беше ядосан, защото флотът го беше излъгал. Част от тези лъжи се съдържаха в доклада на разследващата комисия и в онова, което знаеше Стефани. Студената война, уникалната мисия на подводницата, съгласието на екипажа да не търси помощ… Не му звучеше достатъчно убедително. Баща му беше загинал по време на абсурдна мисия в търсене на някаква безсмислица. Въпреки това някой я беше организирал, а след това безцеремонно беше засекретил резултатите от нея. Защо?

Телефонът в ръката му започна да вибрира.

— Президентът се съгласи — информира го Стефани. — Такива мисии обикновено се предхождат от дълга подготовка: обучение, ваксиниране, медицински прегледи, но той е заповядал всичко да бъде прескочено. Към теб вече лети специален хеликоптер. Желае ти успех.

— Ще изпратя имейл с програмата за превод.

— Какво се надяваш да откриеш, Котън?

— Не съм сигурен — мрачно въздъхна той. — Но съм тук с няколко души, които имат огромно желание да предприемат това пътешествие.

— Понякога призраците трябва да бъдат оставени на мира.

— Не си спомням да си казвала тези думи преди две години, когато призраците бяха твои.

— Там, където отиваш, ще те чакат много опасности.

— Знам — отвърна той, навел глава към замръзналия сняг.

— Бъди внимателен, Котън.

— Ти също.

75

Форт Ли, Вирджиния

2:40 ч.

Стефани беше зад волана на колата, която наеха на летище „Ричмънд“, след като самолетът на Сикрет Сървис кацна там след кратък полет от Ашвил. Дейвис седеше до нея, с наранено лице и смачкано самочувствие. На два пъти го бяха направили на идиот. Преди години, когато Рамзи му бе погодил номера с Милисънт, и вчера, когато оня тип майсторски премахна Дъглас Скофилд. На базата на подадената от тях информация местната полиция започна разследване за убийство, но от извършителя нямаше никаква следа. И двамата си даваха сметка, че той отдавна е изчезнал. Задачата им беше да разберат накъде се е отправил, но преди това бяха длъжни да разгадаят целите на тази проточила се във времето операция.

— Как възнамеряваш да проникнем в склада? — попита тя остро. — Даян Маккой не успя.

— Надявам се да нямаме проблеми.

Тя знаеше какво има предвид Дейвис. Или по-скоро кого.

Колата спря пред главния портал на базата. Стефани подаде документите си на войника пред бариерата и поясни:

— Изпълняваме секретна задача и трябва да видим командира на базата.

Ефрейторът влезе в караулното и миг по-късно се появи обратно с плик в ръка.

— Това е за вас, госпожо.

Стефани го пое, подаде го на Дейвис и включи на скорост.

— Има бележка с инструкции — промърмори съветникът, след като разпечата плика.

Следвайки указанията му, тя пое по асфалтираната алея. Не след дълго навлязоха в район с метални конструкции, които приличаха на огромни самуни хляб, разрязани наполовина.

— Склад номер 12Е — каза Дейвис.

Пред входа ги чакаше някакъв мъж. Мургав, с късо подстригана гарвановочерна коса и арабски черти. Стефани спря колата и слезе.

— Добре дошли във Форт Ли — поздрави ги той. — Аз съм полковник Уилям Крос.

Беше облечен с дънки, ботуши и дебело яке.

— Хубава униформа — подхвърли Дейвис.

— Днес възнамерявах да ходя на лов. Обадиха ми се и ми заповядаха да тръгвам веднага. Нямах време за преобличане. Разбрах, че искате да поразгледате.

— От кого го разбрахте? — изгледа го внимателно Стефани.

— Ами от президента на Съединените щати. Досега не бяха разговарял с президенти, но днес и това ми се случи.

Рамзи втренчено гледаше репортерката на „Уошингтон Поуст“, седнала зад заседателната маса. Беше деветото му интервю за деня и първото, което даваше лично. Другите бяха по телефона — нещо обикновено за представителите на печата с техните къси срокове. Даниълс беше изпълнил обещанието си. Решението за назначението на Рамзи беше обявено преди малко повече от четири часа.

— Сигурно много се вълнувате — подхвърли репортерката.

Тя отразяваше работата на военното министерство от няколко години и вече беше вземала интервю от него. Не беше особено умна, но имаше високо мнение за себе си.

— Добър пост, достоен за края на кариерата ми във флота — кимна с усмивка той. — Но нека бъдем откровени. В кариерата на всеки човек има таван. Лично аз не виждам кой знае колко постове, които да са по-високи от този, който ще заема.

— А Белият дом?

Рамзи се запита дали тази жена знае нещо, или просто му хвърля въдица. По-скоро второто. Направи кратка пауза, после реши да се позабавлява.

— Наистина бих могъл да си подам оставката и да се включа в президентската надпревара — промърмори той. — Идеята не е лоша.

— В историята има дванайсет военни, които са стигали до този пост — усмихна се репортерката.

— Уверявам ви, че нямам подобни планове — вдигна ръце той. — Дори не са ми минавали през главата.

— Днес разговарях с няколко души, които са убедени, че вие сте чудесен кандидат. Зад гърба си имате отлична кариера, без никакви скандали. Никой не знае какви са политическите ви убеждения, което означава, че можете да ги моделирате както ви е удобно. Не поддържате връзки с политическите партии и това ви дава право на избор. А народът винаги е харесвал хората с униформи.

Рамзи също мислеше така. Беше твърдо убеден, че едно проучване на общественото мнение ще му донесе всеобщо одобрение — и като човек, и като лидер. Името му не беше толкова известно, но кариерата му говореше достатъчно. Беше отдал живота си на военната служба, беше служил по различни точки на света, включително и в най-горещите. Имаше двайсет и три награди и много приятели в политическите среди. Част от тях — като Дайлс, Зимния ястреб и сенатор Кейн, беше отгледал лично, но останалите гравитираха към неговата орбита, защото беше висш офицер на важен пост, способен да помогне в случай на нужда.

— Вижте какво ще ви кажа — театрално въздъхна Рамзи. — Ще оставя тази чест на някой друг военен. В момента мисля единствено за новото си назначение в Съвета на началник-щабовете. То предлага достатъчно предизвикателства.

— Говори се, че кандидатурата ви е била издигната от Атос Кейн. Вярно ли е?

Тази жена беше далеч по-добре информирана, отколкото допускаше.

— Ако сенаторът се е сетил за мен, съм му много благодарен. При ново назначение винаги е добре да имаш приятели в Сената.

— Допускате ли, че ще имате проблеми с одобрението от Сената?

— Не допускам нищо — сви рамене той. — Просто се надявам, че сенаторите имат добро мнение за мен. Ако се окаже, че не е така, нямам никакви проблеми да довърша кариерата си на поста, който заемам в момента.

— Говорите така, сякаш ви е все едно дали ще заемете мястото.

Куп кандидати за високи постове се бяха провалили по една проста причина: прекалено нетърпение да заемат вакантната позиция и високомерно убеждение, че от тях по-подходящи няма.

— Не съм казал подобно нещо и вие прекрасно го знаете. Какъв ви е проблемът? Може би се опитвате да изровите някаква история около назначението ми? Ако е така, само си губите времето.

Репортерката явно не хареса забележката му.

— Нека бъдем откровени, адмирале — смени тона тя. — Повечето хора едва ли са свързвали името ви с това назначение. За тях логичната кандидатура би била Роуз от Пентагона или Блекуд от НАТО. Но Рамзи? Името ви изскочи буквално от нищото. Ето защо съм любопитна.

— А не допускате ли, че споменатите от вас висши офицери не са проявили интерес?

— Напротив, вече си направих труда да го проверя. Но Белият дом се е спрял на вас. Според моите източници станалото е по настояване на Атос Кейн.

— В такъв случай попитайте Кейн.

— Вече го направих. От канцеларията му обещаха да ми изпратят отговор. Преди три часа.

Дойде времето за примирие.

— Страхувам се, че тук няма да откриете нищо зловещо. Поне от моя страна. Срещу вас стои офицер с дълга кариера, който е благодарен за възможността да служи още няколко години на своята страна.

Стефани последва полковника в склада. Вратата се отвори след въвеждането на цифров код, последван от електронно сканиран отпечатък от палеца му.

— Лично отговарям за всичките тези складове и появата ми тук няма да предизвика подозрение — поясни Крос.

Ясно защо го е избрал Даниълс, помисли си Стефани.

— Предупредиха ли ви, че нашето посещение трябва да остане тайна? — попита Дейвис.

— Да. Първо командирът, а след това и самият президент.

Озоваха се в малко преддверие. Зад остъклената стена се виждаше огромно, слабо осветено пространство, пълно с безкрайни редове метални стелажи.

— Наредено ми е да ви запозная с историята на това място — каза Крос. — Складът е даден под наем на флота през октомври 1971-ва.

— Преди отплаването на подводницата — отбеляза Дейвис.

— Не знам нищо по този въпрос — отсече полковникът. — Но знам добре, че оттогава до ден-днешен този склад се поддържа от флота. — Ръката му махна към вътрешността. — В дъното зад стелажите има отделна хладилна камера, която работи.

— Какво се съхранява в нея? — попита Стефани.

Крос се поколеба за момент.

— Мисля, че ще е най-добре да видите сами.

— Затова ли сме тук?

— Нямам представа — сви рамене водачът им. — Но вече трийсет и осем години ръководството на Форт Ли поддържа този склад в безупречно състояние. Аз самият отговарям за него от шест години насам. Никой не може да влиза тук без мое присъствие с изключение на адмирал Рамзи. Присъствам на всички ремонти работи или дейности, свързани с почистването, също като предшествениците си. Скенерите и електронните ключалки бяха монтирани преди пет години. Всяко влизане се регистрира от компютър, който изпраща ежедневна сводка до щаба на военноморското разузнаване. Всичко, което се съхранява тук, представлява държавна тайна и това е добре известно на персонала на базата.

— Колко пъти е идвал Рамзи? — попита Дейвис.

— Само веднъж през последните пет години. Преди два дни и посещението е надлежно регистрирано от компютъра. Влизал е и в хладилната камера, която има отделна електронна ключалка.

— Заведете ни там — нетърпеливо тръсна глава Стефани.

Рамзи изпрати репортерката на „Поуст“ и затвори вратата след нея. Хоуви му бе казал, че го чакат още три интервюта — две за телевизията и едно за радиото. Но те щяха да се проведат в заседателната зала на долния етаж, която позволяваше монтирането на съответната апаратура. Денят започваше да му харесва. Нямаше нищо общо с живота в сянка. От него щеше да излезе отличен представител на Съвета на началник-щабовете, а ако всичко вървеше по план — и активен вицепрезидент.

Така и не разбираше защо вторият човек в държавната йерархия по традиция се държи в сянка. Дик Чейни беше доказал, че вицепрезидентът може да провежда активна политика, без това да се отразява на имиджа на държавния глава. В ролята на вицепрезидент самият Рамзи можеше да взема участие в каквото намери за добре и когато намери за добре. А и да се измъкне по съшия начин — бързо и без сериозни последици. Защото, както мъдро беше отбелязал Джон Нанси Гарднър, вицепрезидент на Франклин Делано Рузвелт, според повечето хора въпросната институция не струва дори „кофа топли плюнки“.

На лицето му изплува усмивка. Вицепрезидент Лангфорд Рамзи. Звучеше добре.

Мобилният му телефон тихо изцвърча. Вдигна го от писалището си и погледна екрана. Търсеше го Даян Маккой.

— Трябва да говоря с теб — обяви тя.

— Няма да стане.

— Без номера, Лангфорд. Посочи мястото.

— Нямам време.

— Намери, иначе назначение няма да има.

— Защо продължаваш с тези заплахи?

— Ще дойда в кабинета ти. Явно там се чувстваш най-сигурен.

Наистина беше така.

— По-какъв въпрос? — попита той.

— Става дума за човек на име Чарлс Кей Смит-младши. Явно е псевдоним, но ти определено го познаваш.

Рамзи за пръв път чуваше името на Смит, произнесено от друг човек. Хоуви имаше грижа за плащанията, но те отиваха в чуждестранна банка и на друго име, надеждно защитени от Закона за националната сигурност. Но Даян Маккой го беше научила.

Той погледна стенния часовник над писалището. 16:05.

— Добре — въздъхна Рамзи. — Чакам те.

76

Малоун се настани в салона на ДС-130. Бяха се приземили в Кейптаун след десетчасов полет от Франция. Хеликоптер на френските ВВС ги беше превозил от Осо до най-близката военна база, отстояща на 250 километра от планинското селце. Там се бяха прехвърлили на един С-21А — военната версия на „Лиърджет“, който бе прекосил Средиземно море и целия африкански континент с почти свръхзвукова скорост, кацайки само два пъти за бързо презареждане с гориво.

В Кейптаун ги чакаше транспортен ДС-130 „Херкулес“ с два екипажа от 109-а въздушна ескадрила на Нюйоркската въздушна гвардия, с включени двигатели и допълнителни резервоари за гориво. Малоун бързо си даде сметка, че полетът с лиърджета ще се окаже истински лукс в сравнение с онова, което чакаше него и спътниците му по маршрута до Антарктида. Предстоеше им да изминат около 4300 километра над бурния океан. Е, последните хиляда и нещо бяха над дебели пластове вечен лед.

Една наистина ничия територия.

Екипировката им вече беше на борда. Ключовата дума за нея беше „пластове“, а главната й цел — да отстранява телесната влага без замръзване. Основното средство за постигането й беше специалното бельо от бързо съхнеща материя. След него идваше ред на дебел вълнен комбинезон, който позволява на кожата да диша и също съхне бързо, запазвайки топлината на тялото. Отгоре трябваше да облекат подплатени с кожа найлонови якета и панталони, над които щяха да сложат дебели анораци от гортекс и непропускащи вятър панталони. Всичко това в камуфлажните цветове на американската армия. Накрая идваше ред на ръкавиците и ботушите в комплект с два чифта чорапи.

Няколко часа по-рано той беше изпратил номерата на участниците в експедицията. Сега с одобрение откри, че всичко е точно, като ботушите бяха с половин номер по-големи, за да могат да поемат и дебелината на чорапите. Екипите им завършваха с черни качулки от плътна вълна, които предпазваха лицето и шията, с процепи за очите, които на свой ред щяха да бъдат предпазени от очила със специално тонирани стъкла. Сякаш ще правим космическа разходка, помисли си развеселено той, но след това бързо си даде сметка, че не е чак толкова далеч от истината. Беше чувал, че от невероятния антарктически студ понякога дори пломбите могат да се свият и паднат.

Всеки носеше раница с лични вещи. Малоун отбеляза, че са изработени от специална материя — дебела и добре изолирана срещу студа.

„Херкулесът“ се заклатушка към пистата за излитане.

Пътниците бяха заели брезентовите столове с мрежест гръб. Все още не бяха нахлузили качулките и лицата им бяха открити.

— Наред ли е всичко? — обърна се към тях той.

Кристел, която седеше до него, леко кимна. Беше видно, че никой не се чувства удобно в тежките доспехи.

— Мога да ви уверя, че по време на полета ще бъде доста студено — подхвърли той. — Затова си мисля, че съвсем скоро ще оцените предимствата на топлото облекло.

— Според мен май се престарахме — поклати глава Вернер.

— Това е лесната част — увери го Малоун. — Разбира се, ако ти е трудно, спокойно можеш да останеш в базовия лагер. В Антарктида тези лагери предлагат всички удобства.

— Никога не съм предприемала подобно нещо — обади се Доротея. — Истинско приключение.

По-скоро приключението на живота ти, мислено добави Малоун. За пръв път човешки крак бе стъпил на Антарктида през 1820 година, малцина го правеха и в наши дни. Той знаеше, че съществува международен договор, подписан от 25 държави, според който леденият континент е обявен за зона на мира със свободен обмен на научна информация, без териториални претенции. На него са забранени всякакви бойни действия, а добиването на полезни изкопаеми е възможно само при писменото съгласие на всичките 25 страни. Тринайсет милиона и двеста хиляди квадратни километра (повече от територията на САЩ и Мексико, взети заедно), 80 процента от които покрити с лед, чиято дебелина достига километър и половина. Този лед съставлява 70 процента от сладководните запаси на планетата. Дебелината му превръща континента в най-високото плато на света, с над 2500 метра средна надморска височина.

Живот има само по крайбрежието, тъй като валежите над континента са по-малко от пет сантиметра на квадратен метър годишно. Това го прави сух като пустиня. Бялата повърхност не може да абсорбира светлината и топлината, отразява обратно всякаква радиация и поддържа средна температура от 17–18 градуса под нулата.

От своите две посещения тук в качеството си на агент от специалния отдел „Магелан“ Малоун беше добре запознат и с политиката в региона. В момента седем държави имаха териториални претенции към осем района на ледения континент, очертани от географските дължини, пресичащи се на Южния полюс. Това бяха Аржентина, Великобритания, Норвегия, Чили, Австралия, Франция и Нова Зеландия. В момента летяха към територията, върху която имаше претенции Норвегия. Тя се наричаше Земя на кралица Мод и обхващаше територия с координати от 44 градуса и 38 минути източна до 20 градуса западна дължина. През 1938 г. Германия предявила претенции към значителна част от нея, с координати 20 градуса източна и 10 градуса западна дължина, наричайки я „Нойшвабенланд“. Войната сложила край на тези претенции, но районът останал сред най-малко проучените на континента. Крайната точка на пътуването им беше австралийската база „Халворсен“, построена в норвежката част на северното крайбрежие, точно срещу най-южната точка на африканския континент.

Всички си бяха сложили раздадените тапи, но грохотът в ушите им продължаваше. Острата миризма на самолетно гориво им пречеше да дишат, но от предишните полети Малоун знаеше, че скоро ще свикнат с нея. Бяха ги настанили в предната част на самолета, съвсем близо до пилотската кабина, до която се стигаше по пет железни стъпала. Предвид дългия полет имаше и резервен екипаж. Малоун вече беше имал възможност да разбере какво означава кацане върху антарктическия сняг. И все още помнеше колко опасно е то. Не беше предполагал, че ще го преживее отново, но ето че пак беше тук.

По време на дългия полет от Франция Улрих Хен не беше проронил нито дума. Просто седеше до Вернер Линдауер и мълчеше. Малоун усещаше, че този човек ще му създава проблеми, но все още не беше в състояние да определи дали интересът на Хен е насочен лично към него или към някой от другите участници. Но Хен притежаваше важна информация, която щеше да им трябва на земята, а и сделката си е сделка.

Кристел го потупа по рамото и изрече едно безгласно „благодаря“. Той само кимна.

Двигателите на турбовитловия „Херкулес“ достигнаха максимални обороти и тежкият му корпус се понесе по пистата. Секунди по-късно под тях се появи морската шир. Наближаваше полунощ. Започна дългото пътуване към неизвестността.

77

Форт Ли

Стефани гледаше как полковник Крос се справя с електронната ключалка и отваря блиндираната врата на хладилната камера. Във въздуха излетя облаче ледена мъгла. Крос я изчака да се разсее и отстъпи крачка встрани.

— След вас, моля.

Тя влезе първа, следвана по петите от Дейвис. Камерата представляваше квадрат с триметрови метални стени, край една от които имаше рафтове с книги. Пет реда. Най-малко двеста екземпляра, прецени на око Стефани.

— Тук са от 1971 година — поясни Крос. — Нямам представа къде са били съхранявани преди. Но мястото трябва да е било студено, защото, както виждате, всички са в отлично състояние.

— Откъде са ги докарали? — попита Дейвис.

— Не знам — сви рамене Крос. — Камъните са били открити по време на операция „Висок скок“ през 1947-а и операция „Вятърна мелница“ през 48-а. Логиката сочи, че и тези книги трябва да са от там.

Стефани пристъпи към един от рафтовете. Книгите бяха малки по размер, някъде около 15 на 20 сантиметра. Кориците им бяха от дърво и бяха шити с дебели конци, а страниците бяха от дебела и грапава хартия.

— Може ли да разлистя една? — попита тя.

— Имам заповед да ви позволя всичко, което пожелаете.

Стефани внимателно свали една замразена книга от рафта.

Крос беше прав: тя наистина беше в отлично състояние. Термометърът до вратата показваше минус 12,2 градуса. Някъде беше чела, че изследователи, посетили Южния полюс десетилетия след експедицията на Амундсен и Скот, открили хранителните им складове непокътнати. Сиренето и зеленчуците все още ставали за ядене, а бисквитите били запазили своята хрупкавост. Солта, горчицата и подправките били в отлично състояние, дори списанията изглеждали така, сякаш били отпечатани предишния ден. Антарктида е един природен фризер. Там няма гниене, ръжда, ферментация и микроби. Няма влага и прах, нито пък насекоми. Нищо, което да се превърне в органични отпадъци. Например книги с дървени корици.

— Преди време имаше предложение Антарктида да бъде превърната в световна библиотека — подхвърли Дейвис. — Климатът осигурявал пълното запазване на хартията. Тогава идеята ми се стори абсолютно налудничава.

— Ама май не е така.

Стефани върна книгата на мястото й. На корицата в светлокафяв цвят беше изписан непознат символ.

Внимателно разгърна втвърдените страници, запълнени от горе до долу със странно писмо. Завъртулки, кръгчета и камшичета. Странен курсив: равен и стегнат. Имаше и множество рисунки на растения, хора и някакви непознати уреди. Страниците си приличаха като две капки вода — плътно запълнени с текст, изписан с кафяво мастило, без нито едно петънце.

Преди да отвори камерата, Крос им беше показал множеството каменни фрагменти, подредени върху широки лавици. Върху тях личеше същото писмо.

— Нещо като библиотека, а? — подхвърли Дейвис.

Стефани само сви рамене.

— Госпожо — обади се Крос.

Тя се обърна. Полковникът се пресегна и свали от най-горния рафт дневник с кожени корици, увит в парче плат.

— Личният дневник на адмирал Бърд. Президентът нареди да ви го предам.

Тя веднага си спомни думите на Хърбърт Роуланд.

— Засекретен е от 1948 година — поясни Крос. — А от 1971-ва се съхранява тук.

Между страниците на дневника се виждаха няколко разделителя от тънка хартия.

— Отбелязани са най-важните части от него — рече Крос.

— От кого? — попита Дейвис.

— Президентът беше сигурен, че ще зададете този въпрос — усмихна се полковникът.

— И какъв е отговорът?

— Преди известно време занесох дневника в Белия дом и президентът го прочете. Помоли да ви предам, че въпреки вашето мнение и това на част от колегите ви той отдавна се е научил да чете.

Стефани вдигна глава от дневника.

— Невероятно! — прошепна тя. — Открили са такива неща и просто са ги замразили!

— Такива са били времената — въздъхна Дейвис. — Имали са големи грижи със Сталин и разрушена Европа. Изгубените цивилизации не са означавали кой знае какво, особено пък такива, които може би ще се окажат свързани с германците. Именно от това се е страхувал Бърд. — Обърна се към Крос и подхвърли: — Тук се споменава за снимки. Можем ли да ги видим?

— Президентът вече поиска същото, но без успех. Снимките са изчезнали. На практика не е останало нищо освен този дневник.

— Не забравяйте книгите и плочите — обади се Стефани. Дейвис започна да прелиства дневника и да чете на глас отделни пасажи.

— Бърд е посетил много места. Жалко, че не разполагаме с карта. Котите са отбелязани само с номера, без координати.

Стефани също изпита съжаление, най-вече заради Малоун. Но решение все пак имаше: програмата за превод, за която бе споменал той. Същата, която Херман Оберхойзер бе открил във Франция. Тя измъкна мобилния си телефон и набра Атланта. Един от сътрудниците й докладва, че са получили имейл от Малоун. Тя се усмихна и подвикна към Крос:

— Трябва ми една от тези книги.

— Нужно е да останат замразени, за да се съхранят — поклати глава полковникът.

— В такъв случай искам нов достъп до тази камера. Разполагам с лаптоп, но ще ми трябва и интернет връзка.

— Президентът каза да се изпълняват всичките ви желания.

— Разполагаш ли с нещо? — любопитно я изгледа Дейвис.

— Мисля, че да.

78

18:30 ч.

Приключил с последното интервю за деня, Рамзи се върна в кабинета си. Даян Маккой го чакаше там.

— Е, казвай какво е толкова важно — промърмори той и затвори вратата след себе си.

Хоуви вече я беше проверил за евентуални записващи устройства, а кабинетът му беше напълно обезопасен. Така се чувстваше уверен.

— Искам повече — обяви Маккой.

Носеше кафяв вълнен костюм с консервативна кройка, под който имаше черен пуловер. Небрежно елегантно и доста скъпо за служител в Белия дом, но едновременно с това стилно. Палтото й беше преметнато на облегалката на стола.

— Повече какво? — попита той.

— Човек, който използва името Чарлс Кей Смит, от дълго време работи за теб. Ти му плащаш добре, макар и чрез кодирани сметки на различни имена. Той е твоят убиец — същият, който се погрижи за адмирал Силвиан и още куп хора.

Рамзи беше смаян, но успя да запази самообладание.

— Имаш ли доказателства? — изграчи той.

— Защо са ти? — изсмя се тя. — Достатъчно е, че знам. Май ще се окажеш първият човек във военната история на САЩ, който прави кариера чрез убийства. По дяволите, Лангфорд, ти наистина си един амбициозен мръсник!

— Какво искаш? — пожела да узнае той.

— Получи назначението, за което мечтаеше. Убедена съм, че това не е всичко, но в момента е така. До този момент реакцията е положителна и по всичко личи, че ще спечелиш.

Вярно беше. Но когато изборът на президента станеше обществено достояние, вероятно щяха да се появят и проблемите. Анонимни телефонни обаждания в телевизиите и вестниците бързо щяха да настроят обществеността срещу него. Девет часа след обявяването все още нямаше нищо сериозно, но жената насреща му беше права: той действително правеше кариера с помощта на убийствата, извършени от Чарли Смит. Всички препятствия по пътя му бяха отстранени. Всъщност къде, по дяволите, изчезна Смит?

Зает с многобройните интервюта, Рамзи беше забравил за него. Беше наредил на кретена да се погрижи за професора и да се прибере до вечерта. Слънцето вече залязваше.

— Доста си поработила — изръмжа той.

— Не става въпрос за работа, а за интелигентност. Имам достъп до информационни мрежи, за които ти само можеш да мечтаеш.

В което Рамзи не се съмняваше.

— И възнамеряваш да ми създаваш неприятности, така ли?

— Възнамерявам да превърна живота ти в ад.

— Освен ако?

По лицето й пробяга усмивка. Кучката определено се забавляваше.

— Всичко зависи от теб, Лангфорд.

— Искаш да се включиш в играта след оттеглянето на Даниълс, така ли? Мога да го уредя.

— Да ти приличам на ряпа, изпаднала от ремаркето?

— Изразяваш се като Даниълс — усмихна се той.

— Защото ми говори подобни неща поне два пъти седмично. В повечето случаи заслужено — аз наистина го мотая. Умен е, трябва да му се признае. Но и аз не съм глупава. И искам повече, много повече!

Той искаше да попита за какво става въпрос, но си наложи да запази мълчание, колкото и да се притесняваше.

— Искам пари — обяви Маккой.

— Колко?

— Двайсет милиона долара.

— Как стигна до тази цифра?

— Изчислих, че с лихвите ще живея спокойно до края на дните си. Доста ме бива в сметките.

В очите й проблесна почти сексуална възбуда.

— В офшорна банка. Кодирана сметка, достъпна единствено за теб?

— Точно като Чарлс Кей Смит-младши — кимна тя. — С още няколко допълнения, за които можем да поговорим по-късно.

Той направи опит да запази спокойствие.

— Какво те накара да действаш така?

— Ще ме прецакаш. И двамата го знаем. Опитах се да те запиша, но ти си прекалено предпазлив. Затова си казах: Сложи всичко на масата. Кажи му, че знаеш. Сключи сделка. Вземи нещо. Наречи го авансово плащане. Или инвестиция. Само така няма да можеш да ме преметнеш на по-късен етап. Вече ще съм купена и готова за употреба.

— А ако откажа?

— Ще се озовеш в затвора. При малко повече шанс може би ще открия Чарлс Кей Смит-младши и ще чуя какво има да каже.

Рамзи замълча.

— Или просто ще те хвърля на вълците — добави тя. — Имам предвид медиите.

— А какво ще предложиш на репортерите?

— Ще започна с Милисънт Сен.

— Какво знаеш за нея?

— Млада дама, офицер от ВМС, назначена към екипа ти в Брюксел. Ти имаш връзка с нея. Изведнъж обаче тя забременява и няколко седмици по-късно умира. Сърдечен удар. Белгийците потвърждават диагнозата, случаят е приключен.

Тази жена явно беше добре информирана. Опасявайки се, че мълчанието му ще бъде изтълкувано като признание, той побърза да подхвърли:

— Никой няма да ти повярва.

— В момента може би не. Но от тази история ще излезе страхотен материал. От онези, които медиите обичат. Особено такива като „Екстра“ и „Вътрешна информация“. Знаеш ли, че и до ден-днешен бащата на Милисънт е убеден, че дъщеря му е била убита? Той с удоволствие ще застане пред камерите. Брат й също има своите съмнения. Между другото той е адвокат. Разбира се, те не знаят нищо за връзката ти с Милисънт. Не знаят, че си я пребивал от бой. Какво според теб ще си помислят? Ами белгийските власти?

Тя го държеше в ръцете си и прекрасно го знаеше.

— Не е постановка, Лангфорд. Нямам за цел да изтръгна някакви признания от теб. Не са ми нужни. Просто се грижа за себе си. Отново повтарям: искам пари!

— А какво ще ти попречи да ме издъниш, след като си получиш парите? — изгледа я той. — Ако теоретично приема условията ти?

— Абсолютно нищо! — отсече през стиснати зъби Маккой.

Той си позволи една крива усмивка.

— Ти не си жена, а истински дявол!

— Значи си подхождаме — върна му комплимента тя.

Приятелската нотка в гласа й му хареса. Дори не беше предполагал колко много отрова тече във вените й. При най-малкия намек за скандал с подобни мащаби Атос Кейн веднага щеше да забрави ангажиментите си към него. Искам да изпълня своята част от договорката, но ти имаш проблеми, щеше да каже той. На което Рамзи нямаше как да реагира.

В рамките на най-много един час репортерите щяха да установят, че службата му в Брюксел съвпада с мандата на Милисънт. На всичкото отгоре тогава там беше и онзи глупак Едуин Дейвис, който питаеше нежни чувства към въпросната мадама. Рамзи го разбра веднага, но не му пукаше. Тогава Дейвис беше дребна риба. Но не и сега. Един господ знае къде се намираше в момента. От няколко дни не беше чувал нищо за него. Но жената насреща му беше друга работа. В ръцете си държеше зареден револвер и знаеше къде да се прицели.

— Добре, ще ти платя — рече той.

Тя бръкна в джобчето на сакото си и извади лист хартия.

— Тук ще намериш номера на сметката и кода за превод. Искам да изпратиш парите в рамките на един час.

Листчето кацна на бюрото, но той не помръдна.

— Хайде, не бъди толкова мрачен — усмихна се Маккой.

Той не отговори.

— Добре, слушай внимателно — заяви след кратка пауза тя. — За да докажа, че съм добронамерена и готова да работя дългосрочно с теб, ще ти дам нещо, което наистина искаш. Но само след като преведеш парите.

Тя се изправи и посегна за палтото си.

— Какво ще ми дадеш? — дрезгаво попита той.

— Себе си. Утре вечер съм твоя. Разбира се, ако ми бъде платено в рамките на следващия час.

79

Събота, 15 декември

0:50 ч.

Доротея се чувстваше зле. Самолетът се тресеше като камион по неравен път, напомняйки й за детството, когато пътуваше с баща си към вилата в планината. Семейството обичаше живота на открито. За разлика от Кристел тя си падаше по пушките и лова. Тази страст споделяше с баща си. За съжаление удоволствието им продължи само няколко лета. Тя беше едва на десет години, когато той умря. Или, по-точно казано, когато той не се завърна у дома. Тъжните мисли отвориха нов кратер в стомаха й, усилвайки онази особена празнота, която винаги бе усещала.

Отчуждението между нея и Кристел се задълбочи след изчезването на баща им. Имаха различни вкусове и интереси, различни приятели. Всяка живееше свой собствен живот. Как е възможно две жени, които са се появили на белия свят от една обща яйцеклетка, да са толкова далеч една от друга.

На този въпрос имаше само един отговор. Майка им. В продължение на десетилетия беше насърчавала съперничеството помежду им. Постоянните битки родиха гнева. После дойде ред на неприязънта. От нея вече беше лесно да се роди и омразата.

Седеше сгушена на неудобната седалка. Малоун излезе прав по отношение на облеклото. Това противно пътуване щеше да продължи най-малко още пет часа. Екипажът им беше раздал кутиите с обяда още преди да излетят. Кифла със сирене, бисквити, плочка шоколад, пилешко бутче и ябълка. Гадеше й се от самата мисъл за храна. Опита се да се настани по-удобно. Преди час Малоун бе изкачил стъпалата към пилотската кабина и бе останал там. Хен и Вернер спяха, но очите на Кристел бяха широко отворени. Май и тя се притесняваше.

Това беше най-тежкият полет в живота й. Не само заради неудобствата. Те летяха към съдбата си. Дали щяха да открият нещо? И ако откриеха, лошо или добро щеше да бъде то?

След като бяха облекли топлите дрехи, те се бяха заели да пълнят специално подплатените раници. Доротея взе само една смяна бельо, четка за зъби, малко тоалетни принадлежности и автоматичния пистолет, който бе получила от майка си в Осо. Полетът беше частен и по тази причина никой не ги провери за оръжие. Почувства се по-добре, въпреки че не й хареса начинът, по който майка й продължаваше да взема решения вместо нея.

Кристел извърна глава. Очите им се срещнаха. Каква ирония на съдбата ги беше събрала? Дали размяната на няколко думи щеше да промени нещо? Доротея реши да опита. Разкопча предпазния колан, надигна се от седалката и прекоси тясната пътека по посока на сестра си.

— Трябва да прекратим това — извика тя, опитвайки се да надвие рева на моторите.

— Съгласна съм, но след като разберем какво има там.

Гласът на Кристел беше по-студен от въздуха в кабината.

— То е без значение — не се отказа Доротея.

— Само за теб. Ти цял живот си мислила как да прехвърлиш семейното състояние на скъпия си Георг.

Сърцето на Доротея се сви при тези думи.

— Защо го мразеше толкова? — попита тя.

— Защото олицетворяваше всичко, което не можех да имам, мила сестричке.

Доротея усети горчивината в гласа на сестра си. Два дни беше ридала над ковчега на Георг. А Кристел се мярна на погребението и изчезна, без да й поднесе съболезнованията си.

Смъртта на Георг се оказа повратна точка в живота й. Всичко се преобърна. Бракът й, семейството й. И най-вече животът й. Не харесваше жената, в която се превръщаше, но с готовност прие гнева и омразата, които заместиха любимата рожба.

— Не можеш да забременееш ли?

— Интересува ли те?

— Мама знае ли, че не можеш да имаш деца?

— Какво значение има? Вече не става въпрос за деца, а за наследството на Оберхойзер. Него иска семейството ни.

Стана й ясно, че този разговор няма да доведе доникъде. Пропастта помежду им беше прекалено дълбока. Понечи да се надигне, но пръстите на Кристел докоснаха ръката й.

— Не ти поднесох съболезнованията си, защото ти завиждах. Ти поне разбра какво е да имаш дете.

Доротея остана смаяна от дребнавостта на сестра си.

— Бог помага на всички деца, които се раждат. Ти, ти не си способна да се грижиш за деца и може би затова никога няма да имаш.

— Изглежда, и ти не си свършила добра работа, защото синът ти е мъртъв — хапливо отвърна Кристел.

Чудовище!

Доротея сви в юмрук дясната си ръка и я стовари в лицето на сестра си.

Седнал зад бюрото, Рамзи обмисляше предстоящите си действия. Със сигурност щеше да има още интервюта. Погребението на адмирал Силвиан беше насрочено за следващия ден на Националното гробище „Арлингтън“. Отбеляза си да споменава тъжното събитие при следващите си интервюта. Да демонстрирам скръб за изгубения другар. Да демонстрирам скромност, защото съм определен да заема мястото му. Мъка по колегата офицер. Погребението щеше да бъде по устав, с всички почести. Военните най-добре знаеха как да погребват колегите си. Бог е свидетел, че го правеха достатъчно често.

Мобилният му телефон изписука. На екрана се изписа чуждестранен номер, от Германия. Най-после!

— Добър вечер, адмирале — прозвуча мрачен женски глас.

— Очаквах позвъняването ви, фрау Оберхойзер.

— А как разбрахте, че ще се обадя?

— Защото знам, че сте нетърпелива стара кучка, която обича да държи нещата под контрол.

— Такава съм — засмя се тя. — Вашите хора свършиха добра работа. Малоун е мъртъв.

— Предпочитам да изчакам потвърждение на този факт от своите източници.

— Страхувам се, че е невъзможно, защото и те са мъртви.

— В такъв случай проблемът е ваш. Трябва да получа потвърждение.

— Да сте чували нещо за Малоун през последните дванайсет часа? Някакви рапорти, засягащи непосредствената му дейност?

Не беше.

— Видях го как умира.

— Тогава няма какво повече да си кажем.

— Дължите ми отговор на въпроса, който ви поставих. Защо не се върна моят съпруг?

Какво пък толкова, кажи й, рече си Рамзи.

— На подводницата стана авария.

— А екипажът? Съпругът ми?

— Никой не оцеля.

Мълчание.

— Вие видяхте ли подводницата и екипажа?

— Да.

— Разкажете ми какво видяхте.

— Не бихте искали да го чуете, повярвайте ми.

Ново мълчание.

— А защо беше нужно да покривате тази история?

— Подводницата беше строго секретна, мисията й също. По онова време нямахме друг избор. Руснаците можеха да я издирят. На борда имаше само единайсет души и това ни улесни да скрием инцидента.

— Зарязахте ги там, така ли?

— Съпругът ви предварително прие условията. Знаеше за всички рискове.

— А в Америка продължават да твърдят, че немците били безсърдечни.

— Ние сме практични, фрау Оберхойзер. Защищаваме света, докато вие се опитвате да го покорите. Съпругът ви подписа декларация, че осъзнава опасността на мисията. Всъщност тя беше негова идея. Но той съвсем не е първият, направил подобен избор.

Искрено се надяваше, че разговаря за последен път с тази жена. Не му се искаше да чува гробовния й глас.

— Сбогом, адмирале. Надявам се да горите в ада.

Вълнението в гласа й пролича съвсем ясно. Рамзи въобще не се трогна.

— С удоволствие ви пожелавам същото — отвърна той и изключи телефона.

После си отбеляза да смени номера. Само така щеше да е сигурен, че никога повече няма да разговаря с лудата германка.

Чарли Смит обичаше предизвикателствата. Рамзи му възложи нова задача, пета поред. С изричното условие да я изпълни още днес. Без нищо, което да предизвика подозрения. Бързо и чисто убийство, без никакви последствия. Обикновено това не представляваше проблем. Но в този случай беше лишен от работно досие и разчиташе само на няколко бегли описания, получени от Рамзи. А изпълнението на задачата трябваше да се вмести в дванайсет часа. В случай на успех адмиралът бе обещал един силно впечатляващ бонус. Достатъчен, за да плати в брой „Бейли Милс“ и да му останат още много пари за проектиране, ремонт и обзавеждане.

За пръв път от два месеца насам се беше прибрал у дома. Бе успял да дремне няколко часа и вече се беше заел с организацията на новата мисия, когато от кухненската маса се разнесе мелодичен звън. Чарли вдигна телефона и погледна дисплея. Непознат номер, от района на Вашингтон. Може би Рамзи, от резервен номер. Този човек бе разяждан от параноя.

— Търся Чарли Смит — прозвуча женски глас.

Той трепна. Това име се използваше единствено при контактите му с Рамзи.

— Сбъркали сте номера.

— Не, не съм.

— Боя се, че е така.

— Няма да затворя — рече жената. — А онова, което ще ви кажа, би могло коренно да промени живота ви.

— Вече ви казах, че сте сбъркали номера, госпожо.

— Вие убихте Дъглас Скофилд.

По гърба му пробягаха студени тръпки, после той изведнъж разбра.

— Вие бяхте там, с онзи мъж, нали?

— Не бях там, Чарли. Но те работят за мен. Знам всичко за теб.

Той не отговори. Но проблемът беше много сериозен, защото тази жена знаеше името и телефона му. Всъщност проблемът беше катастрофален.

— Какво искаш?

— Задника ти.

Той изпусна къс нервен смях.

— Всъщност искам да го изтъргувам срещу един друг задник — добави жената.

— Нека отгатна. Рамзи, нали?

— Умно момче.

— Предполагам, че няма да ми разкриете самоличността си.

— Напротив. За разлика от теб не водя двойствен живот.

— Тогава коя сте вие, по дяволите?

— Даян Маккой. Заместник-съветник на президента на САЩ по въпросите на националната сигурност.

80

Доловил някакви крясъци, Малоун прекъсна разговора си с пилотите и се втурна към тясната врата на кабината. Погледна надолу, към помещението, което наподобяваше дълъг и полутъмен тунел. Доротея беше наведена над Кристел, която се бореше с коланите, опитвайки се да стане. От носа й течеше кръв. Вернер и Хен се бяха събудили и трескаво разкопчаваха коланите си.

Малоун се плъзна по перилата на тясната стълбичка и хукна към тях. Хен успя да издърпа Доротея от сестра й.

— Шантава кучка! — изкрещя Кристел. — Виж какво направи!

Вернер стисна здраво Доротея. Малоун спря на място.

— Тя ме удари! — проплака Кристел и избърса нос в ръкава си.

Малоун й подхвърли някаква кърпа, която откри на металния стелаж до себе си.

— Трябваше да те убия! — изсъска Доротея. — Ти не заслужаваш да живееш!

— Чухте ли я? — извика извън себе си Кристел. — Тя е луда! Напълно откачена!

— Хей, какво правиш? — попита Вернер, обръщайки се към жена си. — Защо се счепкахте?

— Тя мрази Георг! — задъхано отвърна Доротея, опитвайки се да се освободи от хватката му.

Кристел най-сетне стана. Вернер пусна Доротея и двете лъвици се изправиха една срещу друга. Всяка от тях се опитваше да прецени скритите козове на другата. Малоун ги гледаше с интерес. Облечени по един и същ начин, с еднакви лица, те бяха безкрайно различни.

— Дори не дойде на гроба му! — изсъска Доротея. — Всички почетоха Георг в последния му път, но не и ти!

— Не обичам погребенията.

— Мразя те!

Кристел се извърна към Малоун, притискайки кърпата към носа си. Той веднага улови опасния блясък в очите й, но не успя да реагира. Тя захвърли кърпата, извърна се и нанесе силен удар в лицето на сестра си.

Доротея политна обратно в ръцете на Вернер, а Кристел вдигна ръка за втори удар.

— Достатъчно! — извика Малоун и светкавично застана между тях. — Върна й го, стига толкова!

Лицето й потъмня, в очите й проблесна омраза. От цялото й поведение личеше какво иска да му каже: дръж се настрана, не е твоя работа!

В следващия миг тя му обърна гръб и се наведе да вдигне кърпата.

Вернер помогна на Доротея да седне на мястото му. Хен стоеше и гледаше, без да пророни дори дума.

— Край на дуела! — обяви Малоун. — Предлагам на всички да поспим. Разполагаме с по-малко от пет часа. Веднага след кацането ни чака дълъг и тежък преход. Всеки, който реши да се занимава със скандали, остава в базата!

Смит седеше в кухнята и гледаше втренчено мобилния си телефон на масата. Жената му бе продиктувала един номер за контакт, след което бе затворила. Той се пресегна към апарата и бързо набра номератора на Белия дом.

— Свържете ме с канцеларията на съветника по националната сигурност — рече с несигурен глас той.

Телефонистката се подчини.

— Доста се забави, Чарли — обяви женски глас. Същият глас. — Сега доволен ли си?

— Какво искаш?

— Да ти кажа нещо.

— Слушам те.

— Рамзи възнамерява да прекрати отношенията ви. Той има големи планове и едва ли ще позволи на хора като теб да му попречат.

— Чукаш на погрешната врата — отговори Смит.

— На твое място бих казала абсолютно същото, Чарли. Но искам да ти предложа нещо съвсем просто: ти слушаш, аз говоря. По този начин ще си спестиш евентуалните подозрения, че те записват. Съгласен ли си?

— Да, след като разполагаш с достатъчно време.

— Ти си човекът, който решава личните проблеми на Рамзи. Той те използва от години. И ти плаща. През последните няколко дни беше доста зает, нали? Джаксънвил, Шарлот, Ашвил. Налучквам ли, Чарли? Искаш ли да споменавам конкретни имена?

— Можеш да говориш каквото пожелаеш.

— В момента изпълняваш поредната задача на Рамзи. — Кратка пауза, после Маккой продължи: — Мишената съм аз. Предполагам, че имаш заповед да приключиш още днес, защото вчера здравата го разтърсих. Говорихте ли за това, Чарли?

Смит не отговори.

— Не, нали? Което доказва, че ти вече не фигурираш в плановете на Рамзи. Аз обаче нямам никакво намерение да свърша като всички останали. Ето защо и си приказваме в момента. Ако бях твой враг, сега Сикрет Сървис щеше да чука на вратата ти. Разговорът ни щеше да се води на друго място, в присъствието на други хора — много едри и много яки.

— Мина ми през главата.

— Знаех, че ще проявиш здрав разум. За да се убедиш, че наистина знам какво говоря, ще цитирам номерата на трите офшорни сметки, в които Рамзи депозира твоите хонорари. — Маккой бързо изреди имената на банките, номерата на съответните сметки и дори паролите за достъп, две от които Смит беше променил едва преди седмица. — Нито една от тези сметки не е напълно секретна, Чарли. Човек просто трябва да знае къде и как да погледне. За твое голямо съжаление аз съм в състояние да ги блокирам в рамките на една секунда. Още не съм ги докоснала с единствената цел да ти демонстрирам своята добронамереност.

Съмненията на Смит окончателно се стопиха. Тази жена действително не лъжеше.

— Окей — въздъхна той. — Казвай какво искаш.

— Рамзи наистина е решил да се отърве от услугите ти. Сключил е сделка с един сенатор, в която не фигурираш. Имайки предвид факта, че и без това си мъртъв — без самоличност, без семейство и само с няколко далечни роднини, — мислиш ли, че ще бъде трудно да изчезнеш завинаги? Никой няма да плаче за теб, Чарли. Колко тъжно.

Но е чистата истина, въздъхна той.

— Аз обаче имам по-добра идея — добави Маккой.

Рамзи беше близо до целта. Всичко вървеше по план. Сега му предстоеше да отстрани и последното препятствие: Даян Маккой.

Все още седеше зад бюрото, с чаша изстудено уиски пред себе си. Мислеше за онова, което беше споделил с Изабел Оберхойзер. За подводницата. За изваденото от нея, което беше пазил като очите си.

Дневникът на капитан Форест Малоун.

През годините беше хвърлял по някое око на изпълнените със стегнат почерк страници. Повече от любопитство, отколкото от реален интерес. Но този дневник съдържаше информация за пътешествие, което коренно бе променило живота му. Не беше сантиментален, но някои неща се помнят цял живот. Едно от тях беше пребиваването му под арктическите ледове. Когато последва онзи тюлен. Нагоре.

Изскочи на повърхността и извади фенерчето си над водата. Намираше се в пещера, оформена от скали и лед, с дължината на футболно игрище, но два пъти по-тясна. Бе обляна от пурпурносива светлина. Вдясно от него изсумтя тюленът и скочи обратно във водата. Той вдигна маската на челото си, изплю кислородния шланг и подуши въздуха. После я видя. Конусовидна капсула в яркооранжев цвят, значително по-малка по размери, с добре очертани форми.

НР-1А. Пресвета майко!

Предпазливо заплува към подводницата, която се поклащаше на повърхността.

Вече беше служил на НР-1, което беше и главната причина да бъде изпратен на тази мисия. Добре познаваше подводницата с революционно нов дизайн. Издължена и тънка, с ветроходна мачта в предната част на корпуса с формата на пура. Отгоре беше монтирана хоризонтална покрита платформа от фибростъкло, позволяваща свободно предвижване по дължината на подводницата. Няколко отвора в корпуса позволяваха бързо потапяне на голяма дълбочина.

Той се приближи към подводницата и погали черния метал. Наоколо цареше дълбока тишина, нарушавана единствено от тихия плясък на водата.

Намираше се близо до носа. Обърна се и заплува покрай десния борд. Откри въжената стълба някъде към средата на корпуса. Добре знаеше, че тя се използва за спускане в надуваемите лодки. Кой ли я беше поставил?

Улови едно от металните стъпала и силно дръпна. Нищо. Стълбата беше добре закрепена. Свали плавниците и прехвърли каишките през лявата си китка. Закачи фенерчето на колана си, хвана стълбата и се измъкна от водата. Изкачи се на платформата и легна да си почине, после смъкна кислородната бутилка и колана с тежестите. Наплиска лицето си със студена вода, ободри се и започна да се катери по командния мостик. Не след дълго стигна до върха на конусообразната кула.

Главният люк беше отворен и капакът висеше встрани. Той потръпна. Дали от студа или от представата за онова, което го чакаше долу?

Тръсна глава и започна да слиза. Подовите панели в дъното на стълбата бяха вдигнати. Насочи фенерчето си към пространството под тях, в което се намираха акумулаторите. Всичко беше почерняло. Ето какво се беше случило — пожар с фатален край. Какво ли бе станало с реактора? Вероятно е бил изключен, защото в подводницата цареше непрогледен мрак.

Промъкна се напред. Креслата бяха празни, инструментите на командното табло — тъмни. Прещрака няколко ключа. Нищо. Нямаше електрическо захранване. Прехвърли се в машинното. Отделението с реактора тънеше в тишина. Насочи се към ъгъла, определен за капитана. Нямаше отделна капитанска кабина, тъй като пространството беше прекалено малко за подобен лукс. В ъгъла имаше само една маса, прикрепена към херметическата преграда. Върху нея лежеше корабният дневник.

Той се приближи към него, разлисти го и потърси последното вписване.

Рамзи го помнеше наизуст.

Лед по пръстите, лед по главата, лед в изцъклените му очи.

О, колко прав е бил Форест Малоун.

Бе приключил издирването по един перфектен начин. Мъртви бяха всички, които днес биха създавали проблеми. Наследството на адмирал Дайлс беше осигурено, неговото — също. В безопасност беше и флотът като цяло. Призраците от НР-1А бяха останали там, където им беше мястото. В Антарктида.

Мобилният му телефон светна, но не издаде никакъв сигнал. Беше изключил звука още преди няколко часа. Погледна екрана. Най-после.

— Да, Чарли. Казвай какво има.

— Трябва да ви видя.

— Невъзможно.

— Направете го възможно. След два часа.

— Защо?

— Имаме проблем.

Рамзи си даде сметка, че говорят по открита линия и трябва да подбират думите си.

— Голям?

— Достатъчно голям, за да поискам среща.

Той погледна часовника си.

— Къде?

— Знаете къде. Бъдете там.

81

Форт Ли, Вирджиния

21:30 ч.

Компютрите не бяха силната страна на Стефани, но в имейла на Малоун бяха включени подробни инструкции за използване на програмата. Полковник Крос й осигури високоскоростен скенер и връзка с интернет. Тя свали програмата и сканира една пробна страница, а след това я прехвърли в компютъра.

Резултатът беше колкото бърз, толкова и забележителен. Странният набор от заврънкулки, криволици и камшичета се преобразува първо в латински, а след това и в английски. На места с груби неясноти и липсващи фрази. Но в общи линии текстът беше достатъчен, за да разбере, че хладилната камера съдържа истинско съкровище от информация за отдавна отминали времена.

Стефани втренчено погледна Едуин Дейвис.

— От една страна, става въпрос за примитивно производство на електричество, а от друга, научаваме за механизми и съединения, за които никога не сме чували. Трябва да разберем откъде са дошли тези книги.

— Трудна работа, защото са изчезнали всички архиви на операция „Висок скок“ — поклати глава Дейвис. — Какви тъпаци, господи! Засекретили са всичко! Трима-четирима малоумници са взели решения, които засягат цялото човечество. В този склад е скрито познание, което би могло да промени света. Разбира се, може да се окаже и куп глупости, но никога няма да разберем. Десетилетия наред след откриването на тези книги там се е трупал нов сняг, сантиметър по сантиметър. Пейзажът е променен до неузнаваемост и отдавна няма нищо общо с онзи, който е съществувал тогава.

Стефани знаеше, че Антарктида е истински кошмар за картографите. Крайбрежието бе обект на постоянни промени, дължащи се на произволната поява и изчезване на ледените масиви. Дейвис бе прав: вероятно щеше да се окаже невъзможно да бъдат открити местата, посетени от Бърд.

— Все пак прегледахме само няколко случайно избрани страници — подхвърли тя. — Няма как да знаем какво съдържат останалите томове.

Вниманието й беше привлечено от друг лист, изпълнен с текст и рисунка на две растения, заедно с корените.

Тя сканира страницата и включи програмата за превод.

Тя направи опит да си представи какво е изпитвал пътешественикът, изправен на безлюдния бряг и отправил поглед към една напълно непозната земя.

— Този склад трябва да бъде запечатан — обяви Дейвис.

— Идеята не е добра, защото Рамзи ще се усети — поклати глава тя.

Съветникът съзря логиката в забележката й.

— Тогава да работим чрез Крос — предложи той. — Той ще ни предупреди в момента, в който някой прояви желание да надникне тук.

Тази идея беше доста по-приемлива. Тя си помисли за Малоун. Вече би трябвало да е близо до Антарктида. Но дали ще поеме по вярната следа?

Тук обаче имаше още работа. И те трябваше да я свършат. Да открият убиеца.

Някъде в огромното, подобно на пещера хале се разнесе звук от затръшваща се врата. Полковник Крос беше поставил охрана в преддверието и тя предположи, че е влязъл именно той. Но по циментовия под прозвучаха стъпките на двама души.

Халето тънеше в мрак. Двамата с Дейвис седяха до малка масичка до вратата на камерата. Осветлението идваше от две слаби крушки на стената. Стефани вдигна глава. Към тях се приближаваше Крос, следван от висок мъж с буйна коса, облечен в тъмносиньо яке и джинси. В лявата горна част на якето се виждаше знакът на президента на САЩ.

Дани Даниълс.

82

Мериленд

22:20 ч.

Рамзи напусна тъмния път и навлезе в гората. Отиваше във фермата в Мериленд, където преди няколко дни се бе срещнал с Чарли Смит. „Бейли Милс“, както я бе нарекъл наемникът.

Не му бе харесал тонът на Чарли Смит по време на телефонния разговор. Нафукан, дразнещ, самодоволен — да. Но ядосан, войнствен, почти истеричен? Не, едва ли. Нещо не беше наред.

По всичко личеше, че в лицето на Даян Маккой Рамзи се беше сдобил с нов съюзник. Дамата му бе струвала внушителната сума от двайсет милиона долара. Слава богу, че се беше погрижил да спести много пари, умно разпръснати в различни точки на света. Почти всички бяха останали след преждевременно прекратени операции или провалени такива. Върху документите за тях стоеше клеймото „Строго секретно“, което означаваше, че разходите не подлежат на финансова проверка. По правилник всички инвестирани средства трябва да бъдат възстановени, но на практика това не се случваше почти никога. Той се нуждаеше от средства, за да плаща на Смит — средства, които минаваха под перото „секретни разследвания“, но нуждите му постоянно нарастваха. А заедно с тях и рисковете.

Както в настоящия случай.

В светлината на фаровете изплува занемарената сграда на фермата. Пред обора до нея беше спряла кола. Никъде не светеше. Рамзи натисна спирачката, извади от жабката автоматичния си валтер и излезе на студа.

— Чарли! — подвикна той. — Ела тук, защото нямам време за глупостите ти!

Очите му свикнаха с тъмнината и успяха да регистрират някакво движение вляво. Без да се колебае за миг, той се прицели и натисна спусъка. Куршумите се забиха в дървото с глух тътен. Долови ново движение. Явно не беше Чарли Смит.

Кучета. Няколко сенки изскочиха на верандата и побягнаха към гората. Като предишния път. От гърдите му се изтръгна въздишка на облекчение. Смит си падаше по подобни игри. Добре, ще ги получи.

— Чуй какво ще направя, Чарли — подвикна той. — Ще ти спукам и четирите гуми, за да съм сигурен, че цяла нощ ще мръзнеш тук. Обади ми се утре, когато си готов за разговор.

— Никак не си забавен, адмирале — прозвуча един глас от мрака. — Ама никак!

Фигурата на Смит изплува от мрака.

— Имаш късмет, че не те застрелях! — изръмжа Рамзи.

— Защо да го правиш? — подхвърли наемникът и слезе от верандата. — Бях добро момче и изпълних всичко, което поиска от мен. И четиримата са мъртви, чиста работа. После чух по радиото, че ще те назначават в Съвета на началник-щабовете. Хубаво повишение. Ще получиш луксозен апартамент високо горе, в облаците. Ти и Джордж Джеферсън.

— Това не е твоя работа!

— Знам. Аз съм само наемник. Важното е, че получавам пари.

— Вече ги получи. Преди два часа. Цялата сума е преведена.

— Хубаво. Планирам малка ваканция, някъде на топло.

— Не и преди да изпълниш последната си задача.

— Високо се целиш, адмирале. Последната води право в Белия дом.

— Високите цели са единственият път към успеха.

— Искам двойно. Половината в аванс, останалите след изпълнението.

За Рамзи парите нямаха значение.

— Съгласен съм — кимна той.

— Има и още нещо — подхвърли Смит.

В същия миг нещо твърдо опря в гърба му.

— Кротко, Лангфорд — просъска женски глас. — Мръднеш ли, ще те гръмна!

Даян Маккой.

Малоун погледна хронометъра в кабината. Показваше 7:40. Погледът му се зарея навън. Антарктида приличаше на обърната чаша с назъбени краища. Назъбени планински върхове ограждаха три четвърти от огромното плато. Ледът, който го покриваше, беше дебел почти три километра. Планините бяха покрити с дълбоки ледници, които се спускаха към океана. Североизточното крайбрежие, към което летяха, не правеше изключение.

Пилотът обяви, че захожда към база „Халворсен“ и пътниците трябва да се подготвят за кацане.

— Имаме рядък късмет — подхвърли на Малоун той. — Времето е прекрасно, без почти никакъв вятър. — Направи корекции в контролните уреди и добави: — Искаш ли да приземиш тази птичка?

— Не, благодаря — размаха ръце Малоун. — Извън възможностите ми е.

Беше кацал с изтребители на подхвърляни от вълните самолетоносачи, но приземяването на 50-тонния „Херкулес“ върху заледена писта съвсем не беше игра.

Скандалът между Доротея и Кристел продължаваше да го притеснява. През последните два часа се държаха прилично, което съвсем не означаваше, че са забравили за конфликта. Явно Изабел се беше погрижила да разпали враждата между дъщерите си. Сега възрастната жена беше далеч, а проблемните й рожби бяха тук, изцяло оставени на грижите му.

Самолетът започна рязко да се спуска. В момента мислите на Малоун бяха насочени в друга, далеч по-тревожна посока. Улрих Хен. Нападението на Доротея го беше хванало неподготвен. Малоун успя да улови объркването, което се появи на лицето му миг преди да бъде скрито под обичайната маска на равнодушие. Явно не беше очаквал подобни действия от Доротея.

Самолетът зае хоризонтално положение, воят на моторите намаля.

Вторият пилот докладва за спускането на колесника, оборудван със специални ски. Продължаваха да се снижават. Замръзналата земя бързо се приближаваше.

Удар. После още един. Ските заскърцаха по снега. Използването на спирачки беше невъзможно. Скоростта щеше да намалее единствено от триенето. За щастие имаха достатъчно разстояние за пързаляне. Най-после тежкият „Херкулес“ се разклати и спря.

— Добре дошли на дъното на света — обяви пилотът.

Подчинявайки се на навика, Стефани стана от стола си. Дейвис стори същото. Даниълс им направи знак да останат по местата си. Те го послушаха, макар и с голямо неудоволствие. Президентът трябва да се слуша.

— Сядайте. Късно е, всички сме уморени. — Президентът придърпа един стол и се обърна към Крос. — Благодаря ви, полковник. Направете необходимото да не ни безпокоят.

Крос се запъти към изхода.

— И двамата изглеждате зле.

— Сигурно защото пръснаха главата на един човек буквално пред очите ни — унило отвърна Дейвис.

— И на мен ми се е случвало — въздъхна Даниълс. — Във Виетнам. Подобни кошмари остават за цял живот.

— Човекът загина заради нас — мрачно добави Дейвис.

— Но Хърбърт Роуланд е жив благодарение на вас — стисна устни президентът.

Което не е никаква утеха, помисли си Стефани и попита:

— Как така се озовахте тук?

— Измъкнах се от Белия дом, качих се на „Марийн 1“ и поех право на юг. Буш измисли този номер. Излита тайно и стига в Ирак, преди някой да разбере. Днес сме разработили и няколко специални процедури. Ще си бъда в леглото, преди някой изобщо да разбере, че ме е нямало. — Очите на Даниълс се насочиха към вратата на хладилната камера. — Исках да видя какво има там. Полковник Крос ми обясни, но искам да го видя с очите си.

— Онова, което е там, може да промени представите ни за човешката цивилизация — каза Стефани.

— Невероятно! — прошепна Даниълс. — Прав ли е Малоун? Може ли да разчетем тези книги?

— Достатъчно, за да разберем смисъла — кимна тя.

По всичко личеше, че Даниълс държи под контрол буйния си нрав. Стефани беше чувала, че е нощна птица и спи само по два-три часа в денонощието — достатъчна причина за оплакванията на обслужващия персонал.

— Изпуснахме убиеца — промърмори Дейвис.

В гласа му прозираше униние. А поведението му нямаше нищо общо с първата им съвместна мисия, когато тя се беше заразила от непоправимия му оптимизъм и беше тръгнала с него за Централна Азия.

— Направил си всичко възможно, Едуин — промълви президентът. — Помислих те за луд, но се оказа прав.

В погледа на Дейвис се появи отчаяние.

— Това няма да възкреси Скофилд. Нито Милисънт.

— Въпросът е дали искаш да пипнеш техния убиец.

— Нали ви казах, че го изпуснахме.

— Работата е там, че аз го намерих — неочаквано обяви Даниълс.

83

Мериленд

Рамзи седеше на плетен стол. Ръцете, гърдите и краката му бяха омотани в тиксо. Беше се отказал от идеята да нападне Маккой навън, тъй като нямаше как да се защити от Смит, който със сигурност беше въоръжен. Затова не направи нищо и предпочете да дебне за някаква грешка на похитителите си. Поведение, което май не се оказа много умно.

Смит беше запалил малка печка, която предлагаше слаба светлина, но и така желаната топлина. Част от стената на спалнята беше съборена и зад нея се образуваше потънал в мрак правоъгълник. Много му се искаше да разбере какво искат тези двамата. По какъв начин се бяха съюзили?

— Тази жена твърди, че и аз съм включен в списъка за прочистване — каза Смит.

— Не би трябвало да слушаш непознати — въздъхна Рамзи.

Маккой стоеше права до прозореца с пистолет в ръка.

— Кой казва, че не се познаваме? — попита тя.

— Не е трудно да се разбере — изгледа я адмиралът. — Подела си игра от краищата към центъра. Чарли, тя каза ли ти, че ме изръси с двайсет милиона?

— Спомена нещо такова.

Нов проблем. Рамзи отново погледна Маккой.

— Впечатлен съм, че си идентифицирала Чарли и си осъществила контакт с него.

— Не беше особено трудно. Нима си въобразяваш, че никой на нищо не обръща внимание? Мобилните телефони се подслушват лесно, банковите трансфери се проследяват, а междуправителствени споразумения позволяват достъп до банкови сметки и архиви, до които никой простосмъртен не може да се добере.

— Не съм допускал, че проявяваш чак такъв интерес към скромната ми особа.

— Ти поиска помощта ми, нали? Е, аз се отзовах.

— Не това имах предвид — промърмори той и леко се напрегна, за да опита здравината на тиксото.

— Предложих на Чарли половината от двайсетте милиона — хладно го информира тя.

— В аванс — добави Смит.

— Ти си неблагодарен глупак — въздъхна Рамзи.

Смит се стрелна напред и го удари през лицето с опакото на дланта си.

— Отдавна чакам този момент — мрачно изръмжа той.

— Заклевам се, че горчиво ще съжаляваш, Чарли.

— Петнайсет години изпълнявам заповедите ти — продължи все така мрачно Смит. — Ти искаше да убивам хора и аз ги убивах. Но сега усещам, че си намислил нещо. Винаги те усещам. Предстои ти преместване в Пентагона, в Съвета на началник-щабовете. Какво още може да се очаква? Няма начин да кротнеш, защото такъв ти е характерът. Което означава, че аз се превръщам в проблем за теб.

— Кой е казал подобно нещо?

Смит махна с ръка към Маккой.

— И ти й повярва?

— В думите й има логика. Освен това наистина е получила двайсет милиона долара, защото аз вече притежавам половината.

— А ти си ни в ръцете — добави Маккой.

— Едва ли имате куража да ликвидирате един адмирал, който е шеф на военноморското разузнаване и има номинация за Съвета на началник-щабовете. Такова убийство просто не може да се прикрие.

— Наистина ли? — изгледа го Смит. — Колко души съм ликвидирал по твоя заповед? Петдесет, сто, двеста? Дори не си спомням цифрата. И нито едно не беше квалифицирано като убийство. Бих казал, че съм истински експерт в прикриването на престъпления от този вид.

За съжаление този наежен язовец беше прав. Рамзи реши, че е време да опита с дипломатичност.

— Какво трябва да направя, за да те убедя, Чарли? — попита той. — От много години сме заедно. И в бъдеще ще имам нужда от теб.

Смит не отговори.

— Колко жени е убил? — попита го Маккой.

— Какво значение има? — учудено я погледна той.

— За мен има.

Изведнъж му светна. Колегата й. Едуин Дейвис.

— Милисънт ли имаш предвид?

— Мистър Смит ли я ликвидира?

Той реши да бъде откровен и кимна с глава.

— Беше ли бременна?

— Така ми казаха. Но кой знае? Жените често лъжат за тези неща.

— Значи я уби ей така, за всеки случай?

— Беше най-простият начин да реша проблема. Чарли работеше за нас и в Европа. Именно там се запознахме. Справи се добре и от тогава до ден-днешен си остана мой.

— Не съм твой — изръмжа с омраза Чарли. — Работя за теб, а ти ми плащаш.

— Още купища пари чакат да бъдат спечелени.

Смит пристъпи към дупката в стената.

— От тук се слиза в едно скривалище, което сигурно е останало от Гражданската война — подхвърли той. — Отлично място за криене на разни неща.

Например труп, моментално схвана намека Рамзи.

— Убийството ми наистина е лоша идея, Чарли.

— Може би — отвърна Смит, обърна се и насочи пистолета си в гърдите му. — Но със сигурност ще ме накара да се почувствам добре.

Малоун обърна гръб на яркото слънце и влезе в базата „Халворсен“. Останалите го последваха. От домакина им, брадат австралиец на име Тейпърел, се излъчваше компетентност и професионализъм. Беше ги посрещнал на ледената писта, непосредствено до стълбичката на самолета.

Базата представляваше комплекс от високотехнологични сгради, погребани под дебел пласт сняг и захранвани от сложна система слънчеви панели и вятърни модули. Последен писък на техниката според Тейпърел.

— Днес сте късметлии — добави той. — Температурата е само тринайсет градуса под нулата. За тази част на света това си е истинска жега.

Австралиецът ги въведе в просторна зала с дървена ламперия, обзаведена с маси и столове. Във въздуха се носеше приятна миризма на топла храна. Цифровият термометър в ъгъла показваше деветнайсет градуса по Целзий.

— Хамбургери, пържени картофи и безалкохолни напитки — обяви домакинът. — Всичко ще бъде готово след минута. Предположих, че ще се нуждаете от малко кльопачка.

— Ще можем ли да тръгнем веднага след яденето?

— Спокойно, предупреден съм — кимна домакинът. — Хеликоптерът е готов. Къде искате да отидете?

Малоун се извърна към Хен.

— Вече е ваш ред.

— Всъщност аз имам това, което ви трябва — направи крачка напред Кристел.

Стефани гледаше как Дейвис скача на крака и се втренчва в президента.

— Какво означава намерихте го! — стреснато попита той.

— Днес предложих на Рамзи да заеме свободното място в Съвета на началник-щабовете. Позвъних му по телефона и той прие.

— Предполагам, че сте имали сериозни причини да го направите.

— Имам чувството, че постоянно си разменяме местата, Едуин — отвърна с лека усмивка Даниълс. — Сякаш ти си президентът, а аз — помощник-съветникът по националната сигурност.

— Добре знам кой е шефът, вие също — тръсна глава Дейвис. — Просто ни обяснете какво търсите тук посред нощ.

Тя отбеляза, че Даниълс изобщо не се впечатлява от резкия му език.

— Преди няколко години, по време на едно официално посещение във Великобритания, ме поканиха на лов за лисици — започна той. — Британците много си падат по такива щуротии. Ставане на разсъмване, обличане на странни дрехи, яздене на смърдящ кон след глутница виещи кучета. Те постоянно ме уверяваха, че ще бъде страхотно. Разбира се, ако не си в ролята на лисицата. Тогава става наистина гадно. Но аз по принцип съм състрадателна душа и отказах.

— На лов ли ще ходим? — погледна го любопитно Стефани.

В очите на президента проблеснаха палави искрици.

— О, да — кимна той. — Но хубавото в случая е, че лисицата изобщо не подозира за намеренията ни.

Малоун гледаше как Кристел разгъва една карта на близката маса.

— Мама ми обясни всички детайли — обяви тя.

— А защо точно на теб? — присви очи Доротея.

— Заради хладнокръвието ми, предполагам, въпреки че ме счита за безумна мечтателка, която ще съсипе фамилията.

— Такава ли си наистина? — попита Доротея.

Очите на Кристел се забиха в лицето на сестра й.

— Аз съм Оберхойзер — хладно отвърна тя. — Последна издънка на една стара фамилия, чиято чест съм готова да защищавам.

— Нека се концентрираме в настоящето — обади се Малоун. — Трябва да се възползваме от хубавото време.

Кристел беше донесла по-новата карта на Атлантида — същата, с която Изабел се беше опитала да го подмами в Осо. Сега я виждаше за пръв път и със задоволство установи, че на нея са отбелязани всички бази по крайбрежието, включително „Халворсен“.

— Дядо е бил тук и тук — поясни Кристел и посочи точките, отбелязани с цифрите 1 и 2. — В бележките му пише, че повечето камъни са били открити в пункт 1, въпреки че голяма част от времето си е прекарал в пункт 2. Експедицията е донесла сглобяема къщичка, която трябвало да бъде поставена на мястото, за което са претендирали германците. Решили, че това място ще бъде в пункт 2 — ето тук, близо до бреговата линия.

— Къде се намира то? — попита Малоун, обръщайки се към Тейпърел.

— Знам го с точност — отвърна австралиецът. — На около осемдесет километра западно от тук.

— Къщичката още ли е там?

— Положително. Тук дървото наистина не гние. Обзалагам се, че състоянието й е същото като в деня на построяването й. Особено пък в този регион, който е обявен за защитена зона. В Антарктическия договор той фигурира като „зона от специфичен научен интерес“. Посещението там става само с изричното разрешение на Норвегия.

— Защо? — попита Доротея.

— Крайбрежната ивица е рай за тюлените. Там те се хранят и размножават. Достъпът на хора е забранен. Къщата е построена в една от сухите долини, малко по-навътре в континента.

— Мама твърди, че татко е завел американците до самия пункт 2 — вметна Кристел. — Дядо е искал да се върне там за нови изследвания, но не са му разрешили.

— А ние как можем да бъдем сигурни, че именно това е мястото? — попита Малоун.

В очите й се появиха дяволити пламъчета. Бръкна в раницата и извади тънка шарена книжка с немско заглавие. Той мълчаливо си го преведе: Посещение в Нойшвабенланд: петдесет години по-късно.

— Илюстрованото издание е отпечатано през 1988-а. Дело е на екип, изпратен от някакво немско списание. Мама попаднала на него преди пет години. — Пръстите й започнаха да прелистват страниците. — Ето я къщата.

Показа им великолепна цветна снимка, разположена на две страници. На нея се виждаше сива дървена постройка, разположена в дълбока долина, обсипана с черни камъни, между които блестяха ивици чисто бял сняг. На хоризонта се виждаше гола и мрачна планина. Кристел обърна страницата и добави:

— А това е снимка на вътрешността.

Малоун се наведе над снимката. Нищо особено. Маса с разпръснати върху нея списания, няколко стола, два нара, сандъци, превърнати в рафтове, печка и радиоапарат.

— Нещо да ти прави впечатление? — попита с усмивка Кристел.

Очевидно му връщаше за онова, което й беше причинил в Осо. Той прие предизвикателството и се взря във фотографията. Останалите сториха същото.

Скоро го видя. На пода. Издълбано в една от дъските.

— Символът от корицата на книгата от гробницата на Карл — промълви той.

— Значи това е мястото — усмихна се тя и извади един прегънат лист от книгата. — Ето още нещо.

Оказа се страница от старо списание, пожълтяла от времето. На нея имаше черно-бяла снимка с лошо качество, която също показваше вътрешността на хижата.

— Виждала съм тази снимка — обади се Доротея. — Беше в архивите на „Аненербе“ в Мюнхен.

— Мама ги прибрала и забелязала фотографията — поясни Кристел. — Символът на пода личи съвсем ясно. Материалът е дело на дядо. Публикуван е през пролетта на 1939-а и разказва за полярната експедиция година по-рано.

— Казах й, че тези архиви са важни — вметна Доротея.

Малоун се извърна към Тейпърел.

— По всичко личи, че трябва да отидем именно там.

Австралиецът се надвеси над картата.

— Крайбрежният район представлява леден шелф, под който има вода. Тя навлиза на близо три километра в сушата и ако не беше ледът, щеше да образува доста внушителен залив. Къщата се намира от другата страна на възвишението, на по-малко от километър от това, което би трябвало да е западният бряг на залива. Можем да ви оставим там, а после да ви приберем от същото място. Пак повтарям, имате късмет с времето. Днес навън е истинско лято.

— За всеки случай ще вземем и оборудване за извънредни ситуации.

— Вече съм приготвил две шейни — кимна Тейпърел.

— Май не си падаш по въпросите, а? — подхвърли Малоун.

— Така е, приятелю — кимна австралиецът. — Аз съм тук да си върша работата.

— В такъв случай да хапнем и да тръгваме.

84

Форт Ли

— Възможно ли е просто да ни обясните, господин президент? — нервно попита Дейвис. — Без истории и без гатанки. Късно е, вече нямам енергия да бъда търпелив и почтителен.

— Харесвам те, Едуин. Повечето от чиновниците около мен или казват това, което си въобразяват, че ще харесам, или ме занимават с глупости. Но ти си различен. Ти ми казваш това, което трябва да чуя. Директно, без подсладители. Затова се вслушах в думите ти, когато ми съобщи за Рамзи. Ако го бях чул от друг човек, щеше да мине през едното ми ухо и да излезе през другото. Но не и от теб. Да, бях скептичен, но ти се оказа прав.

— Какво сте направили? — изгледа го любопитно Дейвис.

Стефани също долови нещо особено в тона на президента.

— Просто му дадох онова, което искаше. Назначението. Успехът е най-доброто приспивателно. Би трябвало да го знам, защото много пъти са ме приспивали по този начин. — Очите на Даниълс се извърнаха към хладилната камера. — Привлича ме скритото там. Историята на хора, които изобщо не познаваме. Живели преди много години, способни на много неща, измислили много неща. А ние нямахме представа, че са съществували.

Ръката му потъна в джоба и излезе обратно с лист хартия.

— Вижте тук.

— Петроглиф от храма на Хатор в Дендера. Видях го преди няколко години. Храмът е огромен, с високи колони. Сравнително нов е за Египет, построен е през първи век преди новата ера. Тези слуги държат неща, които приличат на лампи. Трябва да са доста тежки, защото са подпрени на колоните. Свързани са с жица към голям сандък на пода. Обърнете внимание на горния край на колоните, под лампите. Не ви ли прилича на кондензатор?

— Нямах представа, че се интересувате от подобни неща — промълви Стефани.

— Знам, знам. Ние, бедните провинциални момчета, не можем да оценим изкуството.

— Казах го в друг смисъл. Просто си помислих, че…

— Спокойно, Стефани. Не споделям интересите си с никого. Обичам Древен Египет. Представям си многобройните гробници, а също така и вътрешността на пирамидите. Нито едно от тези помещения няма следи от опушване. Но как, по дяволите, са били осветявани тези места? Разполагали са с огъня, но факлите и кандилата използват олио, което изпуска страшно много дим. — Пръстът му се закова върху рисунката. — Тук са имали нещо друго. Един надпис в храма на Хатор казва всичко. Направих си труда да го препиша. — Той обърна рисунката и прочете: — „Този храм е построен по план, изложен на древен език върху козя кожа. От времето на Приятелите на Хор.“ Представяте ли си? Те директно посочват, че са получили външна помощ много, много отдавна!

— Не ми казвайте, че египтяните са познавали електричеството — промърмори Дейвис.

— Не знам какво да ти кажа. Но защо трябва да е електричество? Може да са използвали някакви химически вещества. Военните притежават специални лампи с фосфор и тритий, които могат да светят с години без нужда от електричество. Вече не съм сигурен на какво да вярвам. Но този надпис в камъка наистина съществува.

Да, така беше.

— Нека погледнем на нещата по друг начин — продължи президентът. — Преди време така наречените експерти поддържали становището, че всеки континент си има твърде определено място. На пръв поглед това наистина е така — Земята си е там, където е била винаги. Точка по въпроса. После хората започнали да забелязват, че Африка и Южна Америка някак си приличат. Същото се наблюдава при Северна Америка и Гренландия, а и Европа. Обикновено съвпадение, отсекли експертите. Нищо повече. После открили абсолютно идентични вкаменелости в Англия и Северна Америка. Също и определени видове скали. Идеята за съвпадението започнала да се пропуква. След това дошъл ред на друго откритие — движещите се земни плочи на дъното на Световния океан. Така наречените експерти проумели, че континентите действително могат да се движат. Накрая, през шейсетте години на миналия век, било доказано, че експертите грешат. Някога континентите са били едно цяло, което постепенно се е разкъсало. Това, което някога се е считало за фантазия, днес е наука.

Стефани си спомни разговора помежду им през април миналата година, в Хага.

— Преди време споделихте, че нищо не разбирате от наука — подхвърли тя.

— Наистина не разбирам. Което не означава, че не чета и не обръщам внимание на фактите.

— Вие сте пълен с противоречия — усмихна се тя.

— Ще го приема като комплимент — рече Даниълс и махна към масичката. — Действа ли програмата за превод?

— Така изглежда. А вие сте прав: това наистина са сведения за една отдавна изчезнала цивилизация. Тя е съществувала дълго време и е контактувала с хората по цялата земя. Малоун твърди, че го е правила и с европейците, през девети век.

Президентът стана от стола.

— Мислим се за гениални, първи във всичко — поклати глава той. — Пълни глупости, защото има куп неща, за които изобщо не подозираме.

— От преведеното досега личи, че става въпрос за конкретни технически познания. Странни неща. Ще ни трябва време, за да ги разберем. А и доста работа — каза Стефани.

— Малоун може би ще съжалява, че е заминал за Антарктида — промърмори Даниълс.

— Защо? — погледна го любопитно тя.

Тъмните очи на президента се спряха върху лицето й.

— Подводницата беше с ядрен реактор, но на борда е имало и няколко хиляди галона машинно масло, предназначено за смазване на различни части и агрегати. От него не е открита дори капка. — Даниълс замълча за момент, после продължи: — Потъналите подводници изпускат всякакви течности. А е имало и корабен дневник, както сте разбрали от Роуланд. Сух, без нито едно петънце. Следователно, когато Рамзи я е открил, подводницата е била цяла и непокътната. Освен това Роуланд твърди, че когато Рамзи се гмурнал, те се намирали на континента. Близо до брега. Малоун върви по пътя на Диц Оберхойзер, точно като НР-1А. Ами ако тези пътища се пресекат?

— Подводницата едва ли съществува — поклати глава Стефани.

— Защо не? Това е Антарктида.

Президентът направи кратка пауза и добави:

— Преди половин час ме информираха, че Малоун и групата му вече са стигнали до базата „Халворсен“. А сега слушайте внимателно. Имам информация, че Рамзи използва услугите на наемен убиец, Чарлс Смит.

Дейвис седеше, без да помръдва.

— Поисках от ЦРУ пълна проверка на Рамзи — продължи президентът. — В хода на тази проверка беше засечен въпросният Смит. Не ме питайте как. По всяка вероятност този тип използва още куп псевдоними, а Рамзи му е дал цял тон пари. Най-вероятно именно той е убил Силвиан, Александър и Скофилд. Мисли си, че е ликвидирал и Хърбърт Роуланд…

— И Милисънт — добави Дейвис.

Даниълс кимна.

— Значи сте открили Смит? — попита Стефани, спомняйки си началото на разговора.

— Образно казано — колебливо отвърна президентът. — Дойдох, тласкан от огромно желание да видя какво се съхранява тук. И същевременно искам да обсъдим как да прекратим този цирк.

Малоун гледаше през прозорчето на хеликоптера. Ушите му бучаха от грохота на роторите. Летяха на запад. Тъмни очила предпазваха очите му от ярката слънчева светлина. Следваха бреговата линия. Тюлените върху леда приличаха на гигантски голи охлюви. Китове убийци патрулираха във водата около ледените блокове, дебнейки за плячка. Планините започваха от самия бряг и стърчаха като надгробни камъни над безкрайното бяло гробище. Тъмният им цвят контрастираше с искрящия сняг. Хеликоптерът се разклати и пое на юг.

— Навлизаме в забранената зона — прозвуча в шлема му гласът на Тейпърел.

Австралиецът седеше на предната дясна седалка, редом с пилота норвежец. Пътниците се бяха сгушили отзад, в неотоплената кабина. Технически проблеми бяха забавили полета с повече от три часа, но това не ги бе разколебало. Всички изгаряха от нетърпение да видят какво има там. Дори Кристел и Доротея се укротиха, седнали на максимално разстояние една от друга.

Не след дълго се озоваха над залива във формата на подкова, отбелязан на картата. Няколко айсберга охраняваха достъпа до него. Ледът пламтеше, отразявайки ослепителната слънчева светлина.

Хеликоптерът прехвърли билото. Планинските върхове бяха черни, прекалено остри, за да задържат снега. Имаше великолепна видимост. Вятърът беше слаб, в небето белееха малки пухкави облачета.

Изведнъж снегът почти изчезна. Почвата и скалите бяха прорязани от сиво-черни ивици гранит и светъл пясъчник. Цялата околност беше изпъстрена с огромни каменни късове.

— Суха долина — поясни Тейпърел. — Два милиона години без капчица дъжд. Тогава планините растели по-бързо от образуващите се ледници, затова част от леда е останала от другата страна. Силните южни ветрове поддържали платото чисто от сняг и лед. В южната част на континента има много такива долини, но тук се срещат по-рядко.

— Някой изследвал ли е тази? — попита Малоун.

— Посещават ни ловци на вкаменелости. Мястото е истинска съкровищница за тях. Намират се и метеорити. Но договорът ограничава подобни визити.

Пред очите им се появи къщата. Призрачна постройка, издигната в подножието на мрачен и непристъпен връх. Хеликоптерът направи кръг на каменистия терен и се насочи към площадката за кацане, покрита с едрозърнест пясък.

Пътниците слязоха. Малоун остана последен, за да поеме шейните с екипировката. Тейпърел му подаде раницата и леко намигна — беше изпълнил молбата му. Грохотът на мотора се смесваше със свистенето на витлото в ледения въздух.

Разполагаха с две радиостанции. Разбраха се, че първият сеанс ще бъде след шест часа. Тейпърел обясни, че при нужда може да се подслонят вътре. Но хубавото време щеше да се задържи поне още десет-дванайсет часа. Дневната светлина не беше проблем, тъй като слънцето щеше да залезе чак през март.

Малоун вдигна палец и хеликоптерът бързо изчезна зад билото. Обгърна ги дълбока тишина.

Сух като в Сахара, въздухът пареше дробовете им. Тишината беше пълна, но не носеше чувство за покой. Къщата бе на петдесетина метра от тях.

— Какво ще правим сега? — попита Доротея.

— Най-очевидното — промърмори Малоун и пое напред.

85

Приближиха се към дървената постройка. Тейпърел беше прав. След седемдесет години дъските и гредите бяха бели и свежи, сякаш току-що докарани от дъскорезницата. Главичките на гвоздеите блестяха без нито едно петънце ръжда. До вратата висеше навито на руло въже, което изглеждаше чисто ново. На двата прозореца имаше капаци. Към четирийсет квадратни метра, не повече, прецени Малоун. Широка стряха и стръмен ламаринен покрив, от който стърчеше железен комин. Край стената лежеше изкормен тюлен, сиво-черен на цвят. Мустаците под изцъклените очи си бяха на мястото. Изглеждаше така, сякаш просто лежеше да си почине.

Вратата нямаше брава. Той я бутна и свали слънчевите очила. От тавана висяха метални стелажи. Част от тях бяха заети от месото на тюлена и чифт снегоходки. Край една от боядисаните в кафяво стени се виждаха рафтовете от снимката. На тях бяха подредени познатите вече бутилки и консервени кутии с добре запазени етикети. На двата нара имаше кожени спални чували. Останалото също беше на мястото си — маса, столове, желязна печка и радиоапарат. Дори списанията от снимката бяха на масата. Всичко изглеждаше така, сякаш обитателите са излезли за малко и всеки момент ще се приберат.

— Страшничко — прошепна Кристел.

Той беше съгласен с определението.

При липсата на прах, микроорганизми и насекоми, които да разлагат органичните отпадъци, потта на немците със сигурност лежи някъде тук, върху замръзналия под, помисли си той. Заедно с микроскопичните люспици кожа и други телесни частици. Той буквално усети присъствието на нацистите, увиснало в неподвижния въздух.

— Дядо е бил в тази хижа — каза Доротея и махна към списанията на масата. — Виж, издания на „Аненербе“.

Малоун тръсна глава, да се отърси от неприятното чувство, и потърси с очи символа, издълбан на пода. Беше абсолютно същият като онзи на корицата, но в компанията на още един, по-грубо очертан.

— Това е нашият фамилен герб — обяви Кристел.

— По всяка вероятност дядо ти е оставил личния си печат — промърмори Малоун.

— Какво искаш да кажеш? — попита Вернер.

Изправеният до вратата Хен явно разбра, защото грабна желязната маша, изправена до печката. Повърхността й беше гладка, без никакви следи от ръжда.

— Виждам, че знаеш отговора — отбеляза Малоун.

Хен мълчаливо натика плоската част на машата под дъските и рязко натисна. Те отскочиха, разкривайки тъмна дупка. В горния й край се виждаше стъпалото на дървена стълба.

— Как се сети? — попита Кристел, обръщайки се към Малоун.

— Тази хижа е построена на странно място. Неудобно за целта, значи крие нещо. Получих отговора, след като видях снимката в книгата.

— Ще ни трябват фенерчета — обади се Вернер.

— Имаме, в шейната навън. Помолих Тейпърел да ги сложи при екипировката заедно с комплект резервни батерии.

Смит се събуди в апартамента си. Часът беше 8:20. Денят беше започнал чудесно. Благодарение на Даян Маккой беше станал с десет милиона долара по-богат и бе получил възможността да обясни на Лангфорд Рамзи, че отношението към него трябва да бъде сериозно.

Включи телевизора и попадна на повторение на една от любимите му шоупрограми. Привличаха го трите секси вещици, които участваха в него. Лоши, но готини. Определения, които пасваха идеално и на Даян Маккой. Дамата се беше държала изключително добре по време на сблъсъка с Рамзи. Беше ясно, че е недоволна от ситуацията, иска повече и със сигурност знае как да го получи.

Видя как едната вещица напуска къщата. Какъв номер само! Изчезваш без следа от едно място, а след това изведнъж се появяваш на друго. И той действаше по същия начин. Промъква се, върши си работата и изчезва без следа. Мобилният му телефон издаде тих мелодичен звън. Номерът, който се изписа на екрана, му беше познат.

— Какво мога да направя за теб? — попита той.

— Малко допълнително почистване — отвърна ведро Даян Маккой.

— Денят изглежда подходящ — кимна Чарли.

— Двамата от Ашвил, които почти се добраха до Скофилд. Те работят за мен и знаят прекалено много. Бих искала да разполагаме с повече време за детайлите, но такова няма. Което означава, че те просто трябва да бъдат отстранени. Знам точно как ще го направим.

Доротея гледаше как Малоун се спуска в дупката. Какво ли беше открил дядо й? Бе приела да участва в тази експедиция след доста колебания, отчитайки риска и нежеланата лична намеса. Но сега беше доволна, че е тук. Пистолетът в раницата на няколко крачки от нея й даваше допълнителна сигурност. Беше прекалила по време на полета. Сестра й си играеше с нея, изваждаше я от равновесие, докосваше всеки оголен нерв. Беше крайно време да се вземе в ръце и да откаже да захапва въдицата.

Вернер стоеше до вратата редом с Хен. Кристел седеше на масичката с радиоапарата.

Фенерчето на Малоун светна.

— Тунел, който извива към планината — подвикна той.

— Дълъг ли е? — попита Кристел.

— Дълъг и доста широк.

Малоун се появи обратно и се насочи към вратата.

— Трябва да видя нещо.

Останалите вкупом го последваха.

— Интересуват ме онези ивици сняг и лед, които прорязват долината. А и голата земя между тях. — Ръката му махна към планината и снежната пътека с широчина седем-осем метра, която започваше от хижата и водеше към подножието й.

— Линията на тунела — обяви той. — Въздухът в него е много по-студен от този на повърхността, затова има и неразтопен сняг.

— Откъде знаеш? — попита Вернер.

— Сам ще се увериш.

Хен слезе последен по дървената стълба и се присъедини към останалите, които стреснато се оглеждаха. Изсечен в черната вулканична скала, тунелът представляваше права галерия с широчина приблизително седем метра. От тавана се излъчваше синкаво сияние, което предлагаше достатъчно светлина.

— Невероятно! — прошепна Кристел.

— Ледена шапка, оформила се преди хилядолетия — поясни Малоун и насочи лъча на фенерчето към пода. Големите камъни сякаш светнаха, отразявайки светлината. — Кварц — добави той. — Има го навсякъде. Обърнете внимание на формата. Предполагам, че и таванът е бил покрит с него, но в даден момент се е срутил. Останал е ледът и е образувал естествена арка.

Доротея се наведе и огледа камъните в краката си. Хен й помогна с второто фенерче.

— Прав си — обяви след секунди тя. — Това действително са отломки.

— Накъде води този тунел? — попита Кристел.

— Сега ще разберем.

Въздухът беше по-студен в сравнение с този на открито и Малоун погледна термометъра на китката си. Минус двайсет градуса по Целзий. Студено, но поносимо. По отношение на дължината беше прав — тунелът се простираше на седемдесет метра в недрата на планината, а подът му беше обсипан със ситно натрошен кварц.

Преди да се спуснат, бяха пренесли багажа в хижата, включително двете радиостанции. Всеки беше с раница на гърба. От фенерчетата нямаше нужда, фосфоресциращото сияние се оказа достатъчно.

Според приблизителните му изчисления леденият таван свършваше в подножието на планината. Пред тях се издигаше широка арка, оградена от черни и червеникави колони. Сводът между тях беше изпълнен с надписи на непознатия език, на който бяха написани и книгите. Той насочи фенерчето и веднага забеляза, че квадратните стълбове изтъняват към основата си. Гладко полираната им повърхност блестеше.

— По всичко личи, че сме на точното място — отбеляза Кристел.

Малоун пристъпи към две тежки врати е височина близо четири метра. Докосна спираловидната украса на повърхността им и кимна.

— Бронз.

Тежки греди препречваха вратите по ширината им, поддържани от дебели планки. На всяка имаше по шест масивни панти.

Той грабна по-близката греда и рязко я вдигна.

Хен натисна дръжката. Вратата се отвори. Малоун пристъпи прага, чувствайки се като Дороти в замъка на Оз. От вътрешната страна на вратата имаше същата спираловидна украса. Беше достатъчно широка да пропусне цялата група едновременно.

Това, което отвън приличаше на планина, покрита със сняг, на практика се оказаха три върха, разположени в кръг. Пропастите между тях бяха запълнени със синкав полупрозрачен лед — стар, твърд и напълно лишен от снежна покривка. Вътрешността явно някога е била облицована с грубо скрепени помежду си кварцови плочи, наподобяващи огромни оцветени прозорци. Голяма част от тях беше паднала, но онези, които все още бяха на мястото си, даваха достатъчно ясна представа за гениалното строителство. От три широки процепа струяха дебели синкави снопове, достатъчни за осветяването на огромното пространство.

Пред очите им лежеше един град.

Стефани прекара нощта в дома на Едуин Дейвис — скромен апартамент с две спални и две бани в комплекса „Уотъргейт“. Скосените стени, гредите по таваните с различна височина и многобройните ниши създаваха впечатлението за малко странен приложен кубизъм. Лишените от украса стени в цвят зряла круша предизвикваха доста особено, но не и неприятно чувство. Дейвис обясни, че не е пипал нищо и постепенно е свикнал със скромното обзавеждане в жилището си.

Бяха се прибрали във Вашингтон на борда на „Марийн 1“ заедно с президента и бяха успели да поспят няколко часа. Тя взе душ, а Дейвис я заведе да си купи дрехи в един бутик. Доста скъпо се оказа, но тя нямаше друг избор, тъй като онова, е което беше тръгнала от Атланта, беше в доста окаяно състояние. Бе заминала за Шарлот с увереността, че нещата ще приключат за двайсет и четири часа, но те се бяха проточили вече цели три дни. И краят не се виждаше. След душа и бръсненето Дейвис се преоблече в тъмносин панталон и бледожълта риза. Лицето му все още носеше следи от битката с убиеца, но вече изглеждаше доста по-добре.

— Можем да хапнем долу — предложи той. — Аз го правя постоянно, защото не мога да си сваря дори едно яйце.

— Президентът наистина ти е приятел — подхвърли тя, усещайки, че събитията от изтеклата нощ не излизат от главата на съветника. — Заради теб се излага на голям риск.

— Знам — пусна крива усмивка Дейвис. — Сега е наш ред.

Стефани не можеше да скрие възхищението си от този мъж. Оказа се, че той няма нищо общо е представата, която си беше изградила за него. Доста безразсъден по отношение на личната си безопасност, но в замяна на това всеотдаен.

Телефонът иззвъня и Дейвис вдигна слушалката. И двамата очакваха това обаждане. Дълбоката тишина в апартамента й позволяваше да чува всяка дума.

— Едуин — рече Даниълс. — Разполагам с координатите.

— Нека ги чуя.

— Сигурен ли си? Това е последният ти шанс. Имай предвид, че може и да не се върнеш.

— Дайте ми координатите.

Тя се сви. Президентът беше прав. Наистина имаше опасност да не оцелеят.

— Нека просто го направим — затвори очи Дейвис, замълча за момент и през стиснати зъби добави: — Сър…

— Добре, пиши.

Дейвис грабна лист и молив от плота до себе си и задраска.

— Много внимавай, Едуин — приключи с лека въздишка президентът. — Там има много неизвестни.

— И не може да се вярва на жени, нали?

— Радвам се, че го казваш ти, а не аз — засмя се Даниълс.

Дейвис остави слушалката и се втренчи в нея. Очите му излъчваха цял калейдоскоп от емоции.

— Ще трябва да останеш тук.

— Не си познал! — тръсна глава тя.

— Не си длъжна да го правиш.

Хладната му забележка я накара да се изсмее.

— Откога, Едуин? Нали ти беше този, който ме вкара в тази бъркотия?

— Сбърках.

Тя се приближи до него и докосна израненото му лице.

— В Ашвил щеше да убиеш невинен човек, ако не бях аз.

— Даниълс има право — нежно хвана ръката й той. Пръстите му трепереха. — Нещата са абсолютно непредвидими.

— По дяволите, Едуин. Целият ми живот е такъв.

86

Обикаляйки света, Малоун беше виждал много забележителности — съкровището на тамплиерите, Александрийската библиотека, гробницата на Александър Велики. Но всичко бледнееше в сравнение с гледката, която се разкри пред очите му.

От двете страни на широка, настлана с плочи улица бяха наредени сгради с различна форма и големина, прилепени плътно една до друга. По-малки алеи я пресичаха на равни интервали. Селището беше сгушено сред гнездо от скали, издигащи се на петдесет-шейсет метра във въздуха. Най-отдалечените от тях бяха на разстояние близо две футболни игрища. Още по-впечатляващи бяха вертикалните, гладко полирани стени на огромните монолитни блокове, плътно покрити със символи, надписи и рисунки. Лъчът на фенерчето му попадна върху най-близката от тях — жълтеникав пясъчник, прорязан от зелени нишки с черни ръбове. Ефектът беше поразителен. Сякаш не бяха в утробата на планината, а в хубава къща с мраморни стени.

От двете страни на улицата се издигаха каменни колони, върху които имаше блокове фосфоресциращ кварц. Наподобяваха улични лампи, излъчващи тайнствено сияние.

— Дядо е бил прав — прошепна Доротея. — Този град наистина съществува.

— Естествено — каза на висок глас Кристел. — Той за всичко е бил прав.

Малоун ясно долови гордостта и вълнението й.

— Всички го мислехте за фантазьор — добави тя. — Мама постоянно го упрекваше, не вярваше и на татко. А те се оказаха истински ясновидци и всичките им догадки се потвърдиха.

— Откритието им ще промени света! — добави развълнувано Доротея.

— За което ти нямаш никаква заслуга — не пропусна да я ухапе Кристел. — Винаги съм вярвала в теориите им и бях твърдо убедена, че ще доведат до нещо голямо. А ти и всички останали им се присмивахте. Вече никой няма да се присмива на Херман Оберхойзер.

— Да оставим хвалебствените слова и да разгледаме — предложи с твърд глас Малоун и ги поведе по широката улица.

Надничаше и в пресечките, дотолкова доколкото му позволяваше светлината на фенера. Обзе го някакво странно предчувствие, но любопитството го тласкаше напред. Имаше чувството, че от къщите всеки момент ще излязат хора, за да ги посрещнат, но тишината се нарушаваше единствено от стъпките им.

Сградите бяха квадратни или правоъгълни, изградени изцяло от прецизно изрязани каменни блокове, наредени един върху друг без никакъв хоросан. Под светлината на фенерчетата се появяваха ярко оцветени фасади. Преобладаваха ръждивочервеното, кафявото, синьото, жълтото, бялото и златистото. Полегатите покриви имаха фронтони, изписани със спираловидни символи и непознати думи. Всичко изглеждаше подредено, чисто и практично. Антарктическият фризер беше свършил добра работа — всичко беше в отлично състояние въпреки някои следи от геологична дейност. Част от кварцовите блокове на уличните стълбове бяха паднали, подобна съдба беше сполетяла някои външни стени.

Широката улица излизаше на кръгъл площад, очертан от долепени една до друга сгради. Точно насреща им се виждаше наподобяваща храм постройка с красиви колони. В центъра на площада се издигаше монумент, изобразяващ символа от книгата — огромен, лъскав, червен, заобиколен от няколко реда каменни пейки.

Във фотографската памет на Малоун изплуваха думите, написани от Айнхард:

Площадът беше пълен е квадратни колони с височина около три метра. Всички от червен камък, с орнаменти на върха. Той преброи осемнайсет. Стените им бяха гъсто изписани с непознатото писмо.

— Айнхард е бил тук — обади се Кристел, очевидно стигнала до същото заключение. — Всичко е както го е описал.

— Но ние няма как да бъдем сигурни, защото ти не благоволи да го споделиш с нас — отбеляза Доротея.

Кристел не й обърна внимание и пристъпи към една от колоните.

Стояха върху разкошна мозайка. Хен насочи фенерчето си надолу. Животни, хора, сцени от всекидневния живот — в блестящи ярки цветове. Няколко метра по-нататък се виждаше овален каменен парапет е диаметър около десет метра и височина един и двайсет. Малоун се приближи към него и надникна. Черна дупка, оградена с камъни.

Той вдигна камък с големината на малък пъпеш и го хвърли. Изтекоха десет секунди. После двайсет, трийсет, четирийсет. Никакъв звук откъм дъното.

— Много дълбока дупка — отбеляза той.

Подобна на ситуацията, в която се беше озовал.

Доротея им обърна гръб и започна да се отдалечава.

— Добре ли си? — тихо попита Вернер, който побърза да я последва.

Тя кимна, отново изпитвайки неудобство от съпружеската му загриженост.

— Трябва да приключваме — прошепна тя. — Действай.

Вернер кимна.

Малоун разглеждаше една от червените колони. Вернер пристъпи към него.

— Няма ли да е по-добре, ако се разделим на две групи? Така по-бързо ще приключим с огледа, а след това отново ще се съберем тук.

— Добра идея — обърна се Малоун. — Разполагаме с пет часа до контролния радиосеанс, а обратният път е доста дълъг. Можем да го изминем само веднъж.

Никой не възрази.

— За да няма повече спорове, Доротея ще дойде с мен, а ти и Кристел ще вървите е Хен — добави Малоун.

Доротея стрелна с поглед Улрих, който леко кимна. Тя преглътна възраженията си.

Малоун реши, че ако нещо има да се случва, по-добре бе да се случи още сега. Затова и прие предложението на Вернер. Оставаше да види кой ще направи първия ход. Разделянето на сестрите и брачната двойка беше умно решение и той отбеляза, че никой не му се противопостави. Играта щеше да започне по неговите правила.

87

Малоун и Доротея напуснаха централния площад и поеха навътре в лабиринта от сгради. Част от приземните етажи очевидно бяха магазини с едно или две помещения, в които се влизаше от улицата. Достъпът до жилищните сгради на втория ред се осигуряваше от тесни алеи. Корнизи, стрехи и отводнителни канавки липсваха. Архитектурата бе подчинена на правите ъгли, диагоналите и пирамидалните форми. Явно не се търпеше никаква заобленост. Между къщите бяха прокарани керамични тръби, крепени от солидни скоби в сив цвят. Същите тръби се виждаха и по външните стени, боядисани в ярки цветове като част от украсата. Но практическото им значение беше очевидно.

Двамата с Доротея решиха да разгледат вътрешността на една от къщите и влязоха през покритата с орнаменти бронзова врата. Около вътрешния двор имаше четири стаи с квадратна форма, построени от прецизно изрязани каменни блокове. Колоните от оникс бяха по-скоро декоративни, отколкото носещи. До втория етаж се стигаше по каменно стълбище. Прозорци липсваха. Функцията им се изпълняваше от таваните, изработени от големи плочи прозрачен кварц. Те пречупваха слабата външна светлина, усилвайки я до напълно приемливо сияние.

— Всички помещения са празни — отбеляза Доротея. — Сякаш са събрали багажа си и са тръгнали.

— Може би е станало точно така.

Стените бяха покрити с рисунки. На една от тях се виждаха добре облечени жени, седнали около дълга маса, заобиколени от още хора. На друга беше изобразен кит убиец (мъжки, според височината на тръбния плавник), който плуваше в синьото море.

Около него се виждаха назъбени айсберги, населени от колонии пингвини. Двумачтов платноход пореше вълните. Върху квадратното платно беше изрисуван яркочервен символ — съшият като този на площада. Всичко в картините беше подчинено на реализма, с точни пропорции. Стената отразяваше светлината на фенерчето. Малоун се приближи и я докосна с длан. Едва сега разбра, че рисунките всъщност са фини мозайки.

Във всяка стая имаше керамични тръби, които излизаха от пода и изчезваха в тавана. Повърхността им беше боядисана в цвят, който се сливаше с фреските.

Той ги разглеждаше с открито учудване.

— Това трябва да е някаква отоплителна система. Тези хора са знаели как да отопляват домовете си.

— С какво?

— Най-вероятно геотермални води. Древните обитатели на този свят са били умни и съобразителни, но не са притежавали високи технически умения. Допускам, че дълбоката дупка на площада е била термален извор, благодарение на който се е отоплявал целият град. Хората са уловили топлата вода и са я вкарали в системата от тръби. Животът на това място е бил всекидневна битка.

Лъчът на фенерчето му проследи дълга пукнатина на една от вътрешните стени.

— Имало е и земетресения. Чудно ми е как къщите са издържали.

Усетил липсата на реакция, той се обърна. Доротея Линдауер стоеше в средата на стаята. В ръцете си държеше пистолет, насочен в главата му.

Стефани разгледа къщата, до която бяха стигнали, следвайки инструкциите на Дани Даниълс. Стара и порутена, тя се намираше сред вековни гори и тучни ливади в Мериленд. Зад нея се очертаваше занемарен хамбар. Автомобили нямаше. Този път и двамата бяха въоръжени. Слязоха от колата с пистолети в ръце, без да проронят нито дума.

Насочиха се към входната врата, която зееше отворена. Повечето прозорци бяха с избити стъкла. Внимателно прекрачиха прага.

Денят беше ясен и студен. Вътре нахлуваше ярка слънчева светлина. Озоваха се в просторно входно антре с ниши от двете страни. Дълъг коридор водеше навътре. Къщата беше едноетажна, но с много коридори и помещения. Стаите бяха пълни с мебели, покрити с мръсни парчета плат. Стените се ронеха, подовите дъски се бяха надигнали от влагата.

До слуха й достигна някакъв звук. Дращене, придружено от тихо потупване. Нещо се движи? Или ходи? После откъм дъното на коридора долетя злобно ръмжене. Дейвис я отмести и тръгна напред. Спряха пред вратата на една от спалните. Партньорът й се дръпна встрани и вдигна пистолета. Тя разбра какво се иска от нея и предпазливо надникна в стаята. Кучетата бяха две: едното кафяво на бели петна, другото сиво. Еднакви на ръст, доста кльощави, те ожесточено ръфаха нещо на пода. Едното усети присъствието й и вдигна глава. Муцуната му беше окървавена.

Животното изръмжа. Другото също вдигна глава. Дейвис надникна зад рамото й.

— Виждаш ли я? — прошепна той.

Тя кимна. Храната на кучетата лежеше на пода.

Човешка ръка, отрязана от китката. Три пръста липсваха.

Малоун се втренчи в пистолета.

— Какво, ще ме гръмнеш ли? — попита той.

— Ти си в комбина с нея — изсъска Доротея. — Снощи я видях да влиза в стаята ти.

— Не мисля, че една нощ секс е достатъчна за някаква комбина.

— Тя е зла!

— И двете сте луди — поклати глава Малоун и направи крачка напред.

Пистолетът в ръката й рязко подскочи. Той спря на крачка от вратата, която водеше към съседната стая. Тя стоеше на три метра от него, край стена, покрита с лъскава мозайка.

— Ще се унищожите взаимно, ако не престанете — промърмори той.

— Тя няма да спечели!

— Какво няма да спечели?

— Аз съм наследницата на татко!

— Не си. И двете сте наследници. Проблемът е там, че не го осъзнавате.

— Нали я чу? Тя си отмъщава. С нея не може да се говори.

Беше вярно, но на него му беше дошло до гуша от разправиите им.

— Прави какво искаш, но аз си тръгвам — отсече той.

— Ще те застрелям!

— Добре, направи го — тръгна към изхода той.

— Наистина ще го направя, Малоун!

— Само ми губиш времето.

Тя натисна спусъка. Щрак. Той продължи да крачи напред. Тя натисна спусъка още веднъж, после трети път. Нищо. Само остро щракане. Малоун забави крачка и се обърна.

— Докато обядвахме в базата, успях да прегледам раницата ти и открих пистолета — хладно я информира той, отбелязвайки с удоволствие глупавото й изражение. — След скандала по време на полета реших, че ще е по-разумно да извадя патроните.

— Стрелях в пода — промърмори тя. — Нямах намерение да те наранявам.

Той протегна ръка. Доротея покорно се приближи и му подаде оръжието.

— Мразя я с цялата си душа! — изсъска тя.

— Вече го установихме — кимна той. — Но за момента е непродуктивно. Открихме онова, което търсеше семейството ти. Онова, на което баща ти и дядо ти са отдали живота си. Нима не се радваш?

— Аз търсех друго.

Малоун усети колебанието й, но предпочете да не задава въпроси.

— А ти намери ли това, което търсеше? — попита тя.

Въпросът беше логичен. От подводницата нямаше никаква следа.

— Търсенето продължава — промърмори той.

— Може би е там, където са изчезнали бащите ни.

Преди да отговори, в далечината се чуха две последователни пропуквания. После още едно.

— Изстрели! — сепна се Малоун.

Двамата излетяха едновременно от стаята.

Стефани забеляза още нещо.

— Погледни в дъното, надясно — прошепна тя.

Част от далечната стена беше срутена, дупката тънеше в мрак. Тя огледа следите от лапи в праха, които водеха към нея.

— Кучетата със сигурност знаят какво има зад тази стена.

Сякаш разбрали, че говорят за тях, двата песа настръхнаха и започнаха да лаят.

— Трябва да ги разкараме — промърмори Стефани, насочила вниманието си обратно към животните.

Размениха си местата с насочени оръжия, но кучетата нямаха никакво намерение да отстъпят храната си. Едното се стрелна напред, после рязко спря.

— Ще стрелям — предупреди я Дейвис.

Куршумът му попадна в дъските между двете животни. Те изквичаха и объркано отскочиха назад. Вторият изстрел ги накара да излетят през вратата към коридора. Но едва изминали няколко крачки, те спряха и се обърнаха. Бяха се сетили за храната. Стефани стреля на свой ред и прекрати колебанията им. Песовете излетяха през входната врата и изчезнаха.

Тя въздъхна с облекчение. Дейвис влезе в стаята и се наведе над отрязаната ръка.

— Трябва да видим какво има там — промърмори той и погледна към тъмната ниша.

Тя не беше на същото мнение, но замълча. Знаеше, че нищо не може да разубеди партньора й. Следите от кучешките лапи свършваха пред няколко дървени стъпала, зад които цареше непрогледен мрак.

— Може би е някакъв стар килер.

Стефани заслиза, следвана по петите от Дейвис. Спря на площадката, обзета от колебание. Очите й постепенно се нагодиха към тъмнината. В здрача се очерта квадратно помещение, не повече от три на три метра. Далечната стена беше изсечена направо в скалата, а подът беше покрит с пръст. Таванът се крепеше на дебели кръстосани греди. Въздухът беше тежък и застоял.

— Слава богу, че няма други кучета — промърмори зад гърба й Дейвис.

После го видя.

Облечен в палто труп, проснат на пода. Китката на едната ръка липсваше. Моментално го позна, въпреки че част от лицето му беше отнесено от куршум.

Лангфорд Рамзи.

— Дълговете са платени — прошепна тя.

Дейвис я заобиколи и се наведе над трупа.

— Съжалявам, че някой ме е изпреварил! — процеди през зъби той.

— Така е по-добре.

Внезапно над главите им се разнесе шум от стъпки. Очите на Дейвис механично се вдигнаха към дървения таван.

— Не е куче — прошепна той.

88

Малоун и Доротея изскочиха на пустата улица. Нов пукот ги ориентира за посоката.

— Натам — махна той.

С мъка потисна желанието си да хукне към централния площад, но прецени, че дебелите дрехи и раниците не са най-добрата екипировка за бягане. Заобиколиха оградената яма и поеха по друга широка алея. Тук, в сърцето на града, можеха да се видят многобройни доказателства за геологични катаклизми. Уличната настилка беше покрита с каменни отломки. Трябваше да бъдат много внимателни, тъй като тежките им ботуши не бяха пригодени за преодоляване на такива препятствия.

Нещо привлече вниманието му. Тъмно петно в подножието на една от светещите колони. Спря на място. Доротея стори същото.

Шапка? Тук? Изглеждаше много странно на фона на древния, напуснат от обитателите си град.

Малоун пристъпи натам. Син плат. До болка познат. Наведе се над него. Над козирката бе извезан надпис.

Пресвета Майко!

— Не може да бъде! — ахна Доротея, също прочела надписа.

Малоун обърна кепето от вътрешната страна. Там, с черно, беше изписано името ВОТ. В паметта му изплува списъкът от доклада от разследването. В него определено фигурираше и името Дъг Вот, помощнк-механк. Член на екипажа на НР-1 А.

— Малоун.

Гласът на Кристел прозвуча някъде отдалеч, отеквайки в затвореното пространство.

— Малоун.

— Къде си? — изкрещя той, светкавично завърнал се в реалността.

— Насам.

Стефани веднага прецени, че трябва да се изтеглят от това крайно неподходящо за конфронтация място.

Стъпките горе принадлежаха на един човек и бързо се отдалечаваха към другия край на къщата. Стефани пъргаво изкачи стъпалата, спря и предпазливо надникна. Стаята беше празна и тя се измъкна от дупката. Обърна се и направи знак на Дейвис да заеме позиция от другата страна на вратата към коридора. После предпазливо надникна. Нищо.

Дейвис излезе пръв и се насочи към входното антре. Тя го последва. Нещо в дъното помръдна. Близо до вратите, които най-вероятно водеха към трапезарията и кухнята. Появи се жена.

Даян Маккой. Точно според предвижданията на Даниълс. Тя се насочи право срещу нея, а Дейвис напусна укритието си.

— Танго и Кеш — подхвърли Маккой. — Май мъничко закъсняхте, а?

Беше облечена в дълго вълнено палто, под което се виждаха риза, панталони и ботуши. Ръцете й бяха празни, а ритмичното почукване на токчетата й по дъските отговаряше на онова, което бяха чули в мазето.

— Имате ли представа каква каша забъркахте, пъхайки си носа където не ви е работа? — попита Маккой.

— Въобще не ми пука! — изръмжа Дейвис и насочи пистолета си в гърдите й. — Ти си предателка!

Стефани не помръдна.

— Е, това вече не е хубаво — обади се мъжки глас зад гърба й.

Тя рязко се завъртя. На прага на вратата отляво се беше изправил дребен и жилав мъж с автоматичен ХК53, насочен в тях. Стефани отлично познаваше качествата на това щурмово оръжие. Четирийсет патрона в пълнителя, които могат да бъдат изстреляни за няколко секунди и да причинят фатални поражения. Знаеше и кой го държи.

Чарли Смит.

Малоун натика шапката под колана си и хукна напред. Полегатите стълби плавно се спускаха надолу към висока сграда с колони в срещуположния край на площада. От двете й страни бяха подредени статуи и скулптурни групи, други каменни фигури красяха горната част на многобройните квадратни колони.

Кристел стоеше под колонадата на входа. Ръката й беше отпусната покрай тялото, пръстите й стискаха пистолет. Бе проверил и нейния багаж, но оръжието явно е било скрито в дрехите й. Нямаше как да я обискира, без да предизвика подозренията на останалите, които очевидно го считаха за глупак. Освен това не искаше да губи предимствата, които му носеше тяхното отношение.

— Какво става? — задъхано попита той.

— Хен застреля Вернер.

Доротея тихо ахна зад гърба му.

— Защо?

— Мисли, скъпа сестро. Чии заповеди изпълнява Улрих?

— На мама?!

Нямаше време за семейни спорове.

— Къде е Хен? — остро попита Малоун.

— Бяхме се разделили. Аз се появих в момента, в който той застреля Вернер. Извадих пистолета и стрелях по него, но той успя да избяга.

— Защо носиш пистолет?

— Добре че го взех. Не си ли съгласен?

— Къде е Вернер? — попита с рязък тон Доротея.

— Там вътре — махна с ръка Кристел.

Доротея хукна нагоре по стълбите, а Малоун я последва. Вратата беше обвита в нещо като тънка ламарина. Зад нея се появи продълговата зала с висок таван и покрити със златни и сини плочки стени. На пода имаше няколко малки басейна с огладени камъчета по дъното, всеки ограден с отделен парапет. Рамките на прозорците бяха от бронз, по стените блестяха мозайки, които изобразяваха пейзажи, животни, млади мъже с къси полички и жени с плисирани рокли. Последните носеха купи и кани, с които пълнеха басейните. Малоун беше забелязал медните фронтони и среброто на колоните отвън. А тук имаше изобилие от бронзови котли и сребърни съдове. Стана му ясно, че този древен народ бе използвал металургията като някаква форма на изкуство. Таванът беше изцяло от кварц; широката арка бе стъпила на здрави колони по протежение на цялата зала. Отточните тръби по стените и дъното на басейните показваха, че някога те са били пълни с вода. Явно това тук е било обществена баня, помисли си той.

Тялото на Вернер беше проснато в един от басейните. Доротея изтича натам.

— Трогателна сцена, нали? — подхвърли Кристел. — Вярната съпруга оплаква преждевременната загуба на любимия мъж.

— Дай ми пистолета! — заповяда той.

Тя му хвърли остър поглед, но се подчини. Малоун отбеляза, че оръжието е абсолютно същото като онова, което беше отнел от Доротея. Явно Изабел се беше погрижила да даде равни шансове на дъщерите си. Той извади пълнителя и го прибра в джоба си.

Приближи се към Доротея. Мъжът й беше убит с един изстрел в главата.

— Стрелях два пъти по Хен — обясни Кристел и махна към една врата в дъното на залата. — Избяга оттам.

Малоун свали раницата си, дръпна ципа и измъкна 9-милиметровия автоматик. Веднага след като бе открил пистолета на Доротея, бе помолил Тейпърел да сложи някакво оръжие сред личните му вещи.

— За теб правилата са други, а? — подхвърли Кристел.

Той не й обърна внимание.

— Искам Улрих! — злобно изсъска Доротея.

— Защо му е трябвало да убива Вернер? — озадачено запита Малоун.

— По заповед на майка ми, ето защо! — изкрещя Доротея и думите й отекнаха под високия купол. — Тя уби Стърлинг Уилкърсън с единствената цел да ни раздели, а сега стори същото и с Вернер!

Почувствала се длъжна да го информира, Кристел небрежно подхвърли:

— Уилкърсън беше американски агент. Рамзи го беше изпратил да ни шпионира. Последният любовник на Доротея. Улрих го застреля още в Германия.

Малоун беше съгласен, че трябва да открият Хен.

— Мога да ти помогна — предложи Кристел. — Двамата ще се справим по-лесно. Освен това познавам Улрих и знам как мисли.

Тя имаше право. Малоун извади пълнителя от джоба си, вкара го в пистолета, който току-що беше прибрал, и решително й го подаде.

— И аз си искам оръжието — обади се Доротея.

— И тя ли е дошла въоръжена? — вдигна вежди Кристел.

— Вие си приличате като две капки вода — въздъхна Малоун.

Доротея се почувства беззащитна. Малоун категорично отказа да й върне пистолета, въпреки че Кристел беше въоръжена.

— Защо й даваш предимство? — гневно извика тя. — Ти идиот ли си?

— Съпругът ти е мъртъв — напомни й Малоун.

Тя сведе поглед към трупа и мрачно въздъхна.

— Вернер отдавна не ми е съпруг, което не означава, че съм искала смъртта му.

— И на двете това пътешествие ви струва скъпо — промърмори Малоун.

— Но дядо е бил прав — обади се Кристел. — Историята ще бъде пренаписана благодарение на фамилията Оберхойзер. Длъжни сме да го направим.

Доротея беше сигурна, че баща й и дядо й са мислили именно по този начин.

— А какво ще правим с Хен? — попита тя.

— Няма съмнение какво му е заповядала мама — въздъхна Кристел. — Сигурна съм, че ще се опита да убие Малоун и мен. — Тя насочи пистолета към сестра си. — Трябва да оцелееш единствено ти. Написала е онази бележка, за да те мотивира.

— Лъжеш! — изсъска Доротея.

— Така ли? Тогава къде е Улрих? Защо избяга, когато се изправих срещу него? Защо уби Вернер?

Доротея беше готова с отговорите, но Малоун вдигна ръка.

— Няма смисъл да спорите — отсече той. — Да го хванем и да приключваме.

Малоун напусна банята през една от страничните врати. Озова се в дълъг коридор с много стаи, които приличаха на складове или работилници. С доста по-скромна украса, без мозайки. Но и при тях таваните бяха от кварц, който предлагаше достатъчно осветление. Кристел вървеше до него, а Доротея се влачеше отзад.

Прекосиха няколко малки помещения, най-вероятно използвани за съблекални, след които имаше още складове и работилници. Керамичните тръби продължаваха и в тази част на сградата. Стигнаха до разклонение с друг коридор.

— Аз поемам натам — махна с ръка Кристел.

— Добре, ние пък ще тръгнем в другата посока — кимна той.

Кристел зави надясно и фигурата й бързо се стопи в здрача.

— Знаеш, че кучката лъже, нали? — прошепна Доротея.

— Мислиш ли? — замислено попита той, насочил поглед в посоката, в която беше изчезнала Кристел.

89

Чарли Смит държеше положението в свои ръце. Следвайки инструкциите на Даян Маккой, той беше потърсил укритие в хамбара, където бе изчакал неканените гости да влязат в къщата и бе заел позиция във входното антре. След това Маккой се бе появила, а сега им предстоеше да решат проблема.

— Хвърлете оръжието! — сухо заповяда той.

Пистолетите изтропаха на дъските.

— Вие сте двамата от Шарлот, нали? — пожела да узнае той.

Жената кимна. Тя беше Стефани Нел, специален отдел „Магелан“ към Министерството на правосъдието. Маккой му беше съобщила имената и служебното им положение.

— Как разбрахте, че ще дойда в къщата на Роуланд? — попита с неподправено любопитство той.

— Ти си предвидим, Чарли — отвърна Стефани.

Той се съмняваше, но те все пак се бяха появили. При това на два пъти.

— Отдавна знам всичко за теб — обади се Едуин Дейвис. — Без името и външния ти вид, разбира се. Но знаех, че работиш за Рамзи, знаех и характера на задачите, които изпълняваш.

— Хареса ли ви моето шоу в „Билтмор“?

— Признавам, че си професионалист — кимна Стефани. — Онзи рунд беше изцяло в твоя полза.

— Гордея се със своята работа — усмихна се Смит и направи няколко крачки навътре. — За съжаление в момента съм в процес на смяна на работодателите.

— Даваш си сметка, предполагам, че присъствието ни тук е известно на доста хора — подхвърли Стефани Нел.

— Тя ми каза друго — ухили се Чарли и посочи Даян Маккой. — Президентът храни определени подозрения към нея и ви е изпратил да й заложите капан. Между другото Даниълс спомена ли моето име?

Върху лицето на Стефани се изписа изненада.

— Не е, нали? — продължаваше да се усмихва Смит. — Трябваше да бъдете само вие тримата и да обсъдите създалото се положение.

— Това ли му каза? — обърна се към Маккой Стефани.

— Нима не е вярно? Даниълс ви е изпратил да ме пипнете. Той не иска публичност за тези неща, защото ще възникнат прекалено много въпроси. По тази причина вие двамата сте цялата му шибана армия!

Маккой замълча за момент, после добави:

— Танго и Кеш, както вече споменах.

Малоун нямаше представа накъде води лабиринтът от коридори. Но изобщо не възнамеряваше да направи онова, което беше споделил с Кристел.

— Ела с мен — обърна се към Доротея той и пое обратно към помещението с басейните.

На външната стена се виждаха три врати.

— Иди да видиш какво има там — нареди той и й подаде фенерчето.

Тя учудено го погледна, после кимна. Схваща бързо, помисли си той. Първото помещение беше празно. Но на вратата на второто тя спря и му направи знак да се приближи. Вътре, на крачка от рамката, лежеше мъртвото тяло на Улрих Хен.

— Четвъртият изстрел — промърмори Малоун. — Всъщност Хен е бил първият, когото е ликвидирала Кристел, тъй като е представлявал най-голямата опасност. Особено след бележката, изпратена от майка ти. Тя се е опасявала, че вие тримата ще се обедините срещу нея.

— Каква кучка! — хлъцна Доротея. — Убила ги е и двамата!

— Възнамерява да убие и теб — предупредително рече Малоун.

— А теб?

— Не допускам, че ще ме изпусне просто ей така — сви рамене той.

Снощи, принуден от обстоятелствата, той беше свалил гарда. Сексът винаги му помагаше да разсее страховете си. Преди години, като действащ агент от специалния отдел „Магелан“, си бе навличал наистина сериозни неприятности. Но този път нямаше да стане така. Отправил поглед към залата с басейните, той се замисли върху следващите си стъпки. Събитията се развиваха с необичайна бързина, трябваше да…

Нещо го удари в слепоочието. Прониза го силна болка. Залата се разлюля пред очите му и започна да потъмнява. Втори удар. Още по-силен. Ръцете му потрепнаха, пръстите му се свиха в юмруци. После пред очите му се спусна черна пелена.

Стефани светкавично оцени ситуацията. Даниълс ги беше изпратил тук с минимална информация, но такава беше работата на разузнавача — да импровизира. Настъпи моментът да приложи на практика онова, на което беше учила подчинените си.

— Рамзи е имал късмет с теб — подхвърли тя. — Смъртта на адмирал Силвиан беше истински шедьовър.

— И аз мисля така — светна лицето на Смит.

— Идеята за рязко сваляне на кръвното налягане действително е гениална…

— А как уби Милисънт Сен? — прекъсна я Дейвис. — Цветнокожа жена, флотски лейтенант, изпратена на работа в Брюксел. Преди петнайсет години.

Смит се замисли за момент, после кимна.

— Да, спомням си. По същия начин. Но то беше в друго време, на друг континент.

— Но аз съм същият — промърмори Дейвис.

— Бил си там?

Дейвис кимна.

— Какво беше тя за теб?

— По-важното е какво е била за Рамзи.

— Е, тук вече ме хвана — въздъхна Смит. — Изобщо не го попитах. Просто изпълних задачата, за която ми плащаше.

— А плати ли ти, за да убиеш и него самия? — намеси се Стефани.

— Ако не бях го сторил, скоро щях да съм мъртъв — засмя се Смит. — Изобщо не присъствах в новите му планове. — Дулото на автоматичната пушка помръдна към вътрешността на къщата. — Затова сега си лежи в спалнята с една хубава дупка в коварния мозък.

— Имам малка изненада за теб, Чарли — подхвърли тя.

Той въпросително я погледна.

— Трупът не е там.

Доротея стовари тежкото фенерче за трети път в слепоочието на Малоун. Краката му се подгънаха и той се свлече на пода. Тя грабна пистолета.

Дойде времето да си разчисти сметките е Кристел. Още сега. Веднага.

Стефани отбеляза учудването, което се изписа по лицето на Смит.

— Какво, да не би да си е тръгнал?

— Иди да видиш.

— Добре, но ти ще ми покажеш пътя! — изръмжа Чарли и тикна дулото на автомата под носа й.

Тя си пое дъх и направи опит да се успокои.

— Един от вас двамата да изхвърли пистолетите през прозореца! — заповяда Смит, без да отделя очи от лицето й.

Дейвис изпълни заповедта. Смит свали оръжието.

— Окей, да отидем да видим. Тръгвайте пред мен, и тримата.

Прекосиха коридора и влязоха в спалнята. Вътре нямаше нищо освен голата рамка на прозореца, полуразрушената стена и отрязаната китка на пода.

— Май те изиграха, а? — подхвърли Стефани и махна с ръка към Даян. — Това е нейна работа.

— Глупости! — гневно реагира Маккой. — Забрави ли, че ти платих десет милиона долара?

Смит изобщо не я чу.

— Къде е шибаният труп? — изръмжа той.

Доротея се втурна напред. Беше сигурна, че Кристел дебне наблизо. Цял живот се бяха състезавали, борейки се за надмощие. Георг беше единственото нещо, с което тя превъзхождаше сестра си. Винаги се беше питала защо бе станало така. Сега вече знаеше.

Прогони неприятните мисли от главата си и направи опит да се концентрира върху предстоящото. Имаше опит в нощния лов, често беше дебнала дивеча под ярката луна на баварските гори, търпеливо изчаквайки момента да натисне спусъка. В най-добрия случай сестра й беше двойна убийца. Това потвърждаваше досегашното й мнение за нея. Едва ли някой ще я обвини, че е застреляла кучката.

Коридорът свършваше на три метра от нея. Имаше две врати — едната отляво, другата отдясно. Коя от двете, по дяволите? Доротея направи опит да потисне паниката, която се надигаше в душата й.

90

Малоун отвори очи и бавно осъзна какво се беше случило. Докосна пулсиращата цицина на слепоочието си и потръпна от болка. По дяволите! Тази жена май не осъзнава какво прави!

Надигна се, но веднага му прилоша. Дано студеният въздух му помогнеше да се освежи.

Мисли, концентрирай се, заповяда си той. Нещата не се развиваха според очакванията му. Той бръкна в джоба си за пистолета на Доротея. Възползвайки се от еднаквите модели на двете сестри, беше сложил празния пълнител в оръжието, което бе дал на Кристел. Сега извади пълния и го постави в автоматичния „Хеклер и Кох“. После се изправи и с олюляване тръгна към вратата.

Стефани импровизираше, правейки всичко възможно да извади от равновесие Чарли Смит. Даян Маккой беше изиграла ролята си перфектно. Даниълс им бе разказал как я бе изпратил при Рамзи — първоначално в ролята на съзаклятник, а след това и на враг. Целта била да се държи Рамзи постоянно зает. Докато лети, пчелата не може да жили, бе заключил президентът. След като разказал на Маккой за трагичния инцидент с Милисънт Сен в Брюксел, тя сама изразила желание да се заеме с изпълнението на задачата. За успеха бил нужен човек с нейния ранг, тъй като Рамзи никога не би влязъл в преговори с някой от подчинените си. След като президентът научил за съществуването на Чарли Смит, за Маккой не било трудно да го манипулира. Просто защото Смит се оказал суетен и алчен тип, свикнал с успеха. Даниълс ги беше информирал, че Рамзи вече е мъртъв, застрелян от доскорошния си наемник. За съжаление с това се изчерпваше и цялата му информация — плюс факта, че самият Смит със сигурност ще се появи в изоставената къща. Конфронтацията между тях и Маккой също беше част от сценария, но всичко останало влизаше в графата на предположенията.

— Обратно към входа — заповяда Смит и вдигна пушката.

Върнаха се в антрето с двете дълбоки ниши.

— Имаш сериозен проблем — подхвърли Стефани.

— Аз пък мисля, че ти имаш проблем — заядливо отвърна Смит.

— Нима? Наистина ли се готвиш да убиеш двама помощник-съветници по националната сигурност и високопоставен служител в Министерството на правосъдието? Според мен едва ли ще понесеш последиците от един такъв акт. Докато ситуацията с Рамзи е съвсем друга. На кого му пука, че си го гръмнал? Със сигурност не и на нас. Дори обратното — доволни сме, че се отървахме от него. Никой няма да ти търси сметка. С нас положението е различно.

Веднага забеляза, че доводите й попаднаха на благодатна почва.

— Винаги си бил крайно внимателен — продължи да го обработва тя. — Което е и отличителната ти черта. Никакви следи, никакви улики. Ако ни застреляш сега, би било рязко отклонение от начина ти на действие. Не забравяй и още нещо: ние също бихме могли да се възползваме от услугите ти. В крайна сметка ти си отличен специалист.

— Стига бе — усмихна се Смит. — Силно се съмнявам, че някога ще се възползвате от услугите ми, затова дайте да говорим сериозно. — Той посочи Маккой. — Дойдох да й помогна да си реши проблема. Тя ми плати десет милиона долара и ми позволи да убия Рамзи, което определено ме кара да се чувствам задължен. Желанието й беше да ви ликвидирам, но сега виждам, че не е добра идея. Мисля, че ще бъде най-разумно да се оттегля.

— Разкажи ми за Милисънт — рече Дейвис.

Стефани се учуди на спокойствието му.

— Толкова ли е важно? — вдигна вежди Смит.

— Да, за мен е важно. Бих искал да ми разкажеш за нея, преди да си тръгнеш.

Доротея се плъзна към вратата, притиснала гръб към дясната стена. Нищо не нарушаваше тишината в полутъмния коридор. Тя предпазливо надникна вътре. Стаята беше малка, не повече от десет квадратни метра. До стената отсреща забеляза сгърчена фигура, смътно очертаваща се на слабата светлина.

Загърнат в одеяло мъж, облечен в син найлонов комбинезон. Седеше облегнат на стената, с кръстосани крака. Главата му беше наклонена наляво, а очите му я гледаха, без да мигат.

Доротея предпазливо пристъпи напред. Млад човек, ненавършил трийсет, с продълговато лице и сплъстена кестенява коса. Мъртъв от години, но напълно съхранен. Сякаш всеки момент щеше да й проговори. Връхна дреха липсваше, но кепето му беше идентично с онова, което откриха навън. ВОЕННОМОРСКИ ФЛОТ НА САЩ, НР-1А.

Баща й винаги я беше предупреждавал за опасността от премръзване по време на лов. Човешкият организъм е устроен така, че да съхрани кръвоснабдяването на най-важните органи, включително и чрез жертване на периферията — пръсти, ръце, нос, уши, брадичка и бузи. Но когато студът продължава и спасението не идва, белите дробове се напълват с кръв и сърцето спира. Смъртта настъпва бавно и безболезнено, но агонията е продължителна, тъй като човекът остава в пълно съзнание докрай. Кой бе този нещастник?

Някакъв шум отзад я накара да се обърне. В стаята оттатък коридора се мярна тъмна сянка. На не повече от двайсет метра. Неясните й контури запълниха рамката на вратата.

— Какво чакаш, сестро? — подвикна Кристел. — Хайде, ела да ме хванеш!

Малоун долови гласа на Кристел, зави наляво и пое по друг дълъг коридор, който свършваше петнайсетина метра по-нататък. Придвижваше се бавно, надзъртайки през отворените врати на стаите от двете си страни. Пак складове и работилници, които не съдържаха нищо интересно.

На предпоследния праг той се закова на място. На пода лежеше човешка фигура. Малоун се огледа и влезе в тясното помещение.

Бял мъж на средна възраст с късо подстригана кестенява коса. Лежеше върху одеяло, с разперени ръце и изпънати нозе, като някаква странна вкаменелост. Върху джобчето на униформения му комбинезон беше изписано името ДЖОНСЪН. Автоматично направи връзката: Борд-инженер Джеф Джонсън, НР-1А.

Сърцето му прескочи.

Мъжът изглеждаше така, сякаш се беше предал на студа. От службата си във флота Малоун помнеше, че никой не може да умре от замръзване. При достъпа на студения въздух кръвоносните съдове в кожата автоматично се свиват, редуцирайки загубата на топлина, и насочват кръвта към жизненоважните органи. Процесът беше известен с поговорката „студени ръце, топло сърце“. В главата му изплуваха предупредителните признаци: лек сърбеж, парене, тъпа болка, силно пребледняване. Смъртта настъпва след спадането на телесната температура и изключването на животоподдържащите органи. После идва замръзването.

Тук, при пълното отсъствие на влага, тялото би трябвало да бъде идеално съхранено. Но Джонсън не беше имал този късмет. От бузите и брадичката му висяха почернели парчета кожа. Лицето му беше покрито с жълтеникави струпеи, които го превръщаха в гротескна маска. Клепачите му бяха затворени, миглите бяха заскрежени. Последният му дъх се беше превърнал в две ледени висулки, проточващи се от носа към устата — като миниатюрни бивни на морж.

Малоун усети как в гърдите му потрепва гняв. Негодниците от флота бяха оставили тези хора да умрат. В ужасяваща самота. Безпомощни. Забравени.

До слуха му долетяха стъпки и той побърза да се оттегли в коридора. За миг зърна Доротея, която излезе от стаята в дъното и изчезна в насрещната врата.

Даде й аванс от няколко секунди и я последва.

91

Смит гледаше жената в леглото. Търпеливо беше изчакал да затвори очи, защото алкохолът е добро приспивателно. Беше изпила необичайно голямо количество, празнувайки очаквания си брак с морски офицер с многообещаваща кариера. Не знаеше, че е избрала погрешния хубавец. Капитан Лангфорд Рамзи нямаше желание да се ожени за нея. Имаше желание да я види мъртва, за което си беше платил една хубава сума.

Беше красива. Дълга копринена коса, гладка мургава кожа, безупречни черти. Смит дръпна одеялото. Голото й тяло беше слабо и стегнато, без следи от бременността, за която беше споменал Рамзи. Поръчителят обаче се беше погрижил да го снабди със служебния й медицински картон, в който бяха отбелязани два пристъпа на нарушена сърдечна дейност за последните шест години, които бяха налагали болнично лечение. По мнението на лекарите най-вероятно ставаше въпрос за наследствен недъг. В картона беше отбелязана и загрижеността им по повод необичайно ниското кръвно налягане на пациентката.

Рамзи бе обещал и други поръчки, ако задачата бъдеше изпълнена както трябва. Смит беше доволен от факта, че ще работи в Белгия. Европейците бяха по-малко подозрителни от американците. Всъщност мястото беше без значение. Причината за смъртта на тази жена щеше да остане неизвестна.

Измъкна спринцовката и след кратко колебание избра подмишницата. Разбира се, там също щеше да остане малка дупчица, но тя можеше да бъде открита само при аутопсия. А дори и тогава имаше шансове да остане незабелязана, защото патолозите нямаше да открият нищо — нито в кръвта, нито в тъканите. Една дупчица под мишницата и толкоз. Внимателно повдигна ръката на спящата жена и вкара иглата.

Спомняше си онази нощ в Брюксел до най-дребните детайли, но благоразумно реши да ги спести на мъжа, който стоеше на два метра от него.

— Чакам — промълви Дейвис.

— Тя умря.

— Ти си я убил.

— Нима всичко това е заради нея? — полюбопитства Смит.

— Не, заради теб.

Мрачният тон на Дейвис решително не му хареса.

— Тръгвам си — отново обяви той.

Стефани гледаше как Дейвис предизвиква похитителя. Смит може би наистина не искаше да ги убива, но ако бъдеше притиснат, положително щеше да натисне спусъка.

— Тя беше добър човек — въздъхна Дейвис. — Не заслужаваше да умре.

— Трябваше да го кажеш на Рамзи — сви рамене Смит. — Той поиска смъртта й.

— Но преди това редовно я смазваше от бой.

— А може би й е харесвало?

Дейвис направи крачка напред, но Смит го спря с пушката. Стефани си даваше ясна сметка, че едно леко докосване на спусъка щеше да бъде достатъчно. От Дейвис нямаше да остане много нещо.

— Много си докачлив — отбеляза похитителят им.

Очите на Дейвис бяха потъмнели от омраза. Внезапно зад него се мярна сянка. Тя прекоси пространството пред зейналия отвор на прозореца и се насочи към огряната от слънцето веранда. Миг по-късно една глава надникна през вратата. Полковник Бил Крос.

Маккой също го забеляза, но не реагира. Защо просто не застреляше гадния убиец? Полковникът със сигурност беше въоръжен, а излетелите през прозореца пистолети бяха сигурен знак, че се нуждаят от помощ. После нещата изведнъж й се изясниха. Президентът сигурно искаше Чарли Смит жив.

Явно не изгаряше от желание да се вдига шум и именно това беше причината да няма хора от ФБР и Сикрет Сървис. Но също така беше ясно, че Чарли му е нужен, по възможност цял.

Маккой едва забележимо кимна. Убиецът долови жеста й и рязко извърна глава.

Доротея напусна сградата и се спусна по тесните каменни стъпала, водещи към улицата. Озова се зад обществената баня, съвсем близо до задната стена на огромната пещера — излъскана и гладка, издигаща се на стотици метри височина.

Тя зави надясно. Кристел тичаше на трийсетина метра отпред. Фигурата й ту се мяркаше, ту изчезваше в мрака. Доротея хукна след нея. Изпита чувството, че преследва елен в гъста гора. Дай му аванс. Нека се успокои, нека изпита илюзията, наречена безопасност. После нанеси удара си.

Прекоси една осветена галерия и навлезе в друг площад. Напълно пуст с изключение на една самотна фигура, седнала на каменна скамейка. Мъжът носеше бял термозащитен комбинезон като нейния, но разкопчан отпред. Отдолу се виждаше само един вълнен пуловер. Очите му бяха хлътнали, със затворени клепачи, лицето бе видимо изпито. Скованият врат беше наклонен на една страна, тъмната коса докосваше пепеливобели уши. Стоманеносивата брада беше сплъстена, с преплетени в нея топчета лед, стиснатите устни бяха замръзнали в блажена усмивка. Ръцете кротко лежаха в скута.

Баща й.

Сърцето й заблъска в гърдите. Направи безуспешен опит да отмести очи от замръзналата фигура. Труповете трябва да бъдат погребвани, а не да седят по пейките.

— Да — изрече Кристел.

Вниманието на Доротея отново се насочи към непосредствената опасност. Не виждаше сестра си, но я чуваше съвсем ясно.

— Открих го преди известно време. Чакаше ни.

— Покажи се! — заповяда Доротея.

Отвърна й смях.

— Огледай го добре, Доротея. Свалил е ципа на дрехата си, за да умре, представяш ли си?

Не, такова нещо тя не можеше да си представи.

— За тази постъпка се изисква кураж — добави гласът на сестра й. — Ако се вярва на мама, той не е притежавал кураж. Ако се вярва на теб, е бил глупак. Но ти способна ли си на подобна постъпка, Доротея?

В дъното се виждаше друга висока порта, оградена от квадратни колони. Бронзовите й крила зееха отворени. Зад тях се виждаха каменни стъпала, полъхваше студ. Тя отново насочи вниманието си към мъртвеца.

— Това е нашият баща.

Рязко се завъртя. Кристел стоеше на седем-осем метра от нея с насочен пистолет.

Доротея замръзна на място и започна да вдига ръката с оръжието.

— Не, сестро — поклати глава Кристел. — Не смей да вдигаш пистолета.

Тя не помръдна.

— Намерихме го — добави сестра й. — Изпълнихме поръчението на мама.

— Но то не решава проблемите между нас.

— Абсолютно съм съгласна.

— Оказах се права във всичко, до последния детайл — добави Кристел. — А ти сбърка.

— Защо уби Хен и Вернер?

— Мама изпрати Хен да ме спре. Бедният, верен Улрих. А Вернер? По всяка вероятност си доволна, че вече го няма.

— Възнамеряваш да убиеш и Малоун, нали?

— Аз съм единствената, която ще излезе жива от тук. Последната оцеляла.

— Ти си побъркана!

— Погледни го, Доротея. Погледни скъпия ни баща. Бяхме десетгодишни, когато го видяхме за последен път.

Не искаше да гледа повече. Беше видяла достатъчно. Искаше да го запомни такъв, какъвто го познаваше.

— Ти се съмняваше в него — подхвърли Кристел.

— Ти също.

— Никога!

— Ти си убийца!

— Изобщо не ме интересува какво мислиш за мен — изсмя се Кристел.

Нямаше начин да насочи оръжието си, преди Кристел да натисне спусъка. Реши да действа първа, защото тъй и тъй щеше да умре. Ръката й се стрелна нагоре. Кристел натисна спусъка. Доротея инстинктивно се сви, очаквайки куршумът да я прониже. Но се чу само едно метално изщракване. Кристел изпадна в паника. Натисна спусъка още няколко пъти, но със същия успех.

— Няма патрони — обади се Малоун от другия край на площада. — Не съм чак такъв идиот.

Достатъчно! Доротея се прицели и стреля. Първият куршум улучи Кристел в гърдите, разкъсвайки дебелите дрехи. Вторият, също в гърдите, я извади от равновесие. Третият попадна в челото. Бликналата кръв почти светкавично замръзна.

След още два изстрела тялото на Кристел Фалк се стовари върху плочите и застина.

Малоун бавно се приближи.

— Трябваше да го направя — прошепна Доротея. — Тя беше зла.

Извърна глава към баща си. Имаше чувството, че се събужда от дълбока упойка.

— Оказва се, че те все пак са се добрали до тук. Радвам се, че е открил всичко, което е търсел.

Погледна Малоун и веднага забеляза блясъка в очите му. Вниманието им беше привлечено от големия портал. Нямаше нужда да го казва. Тя беше открила баща си. Той още не.

92

Стефани се запита доколко уместен беше сигналът, подаден от Маккой. Смит отстъпи няколко крачки назад и се завъртя, опитвайки се едновременно да ги държи на мушка и да надникне през дупката на прозореца. Навън се размърдаха нови сенки. Смит пусна къс откос, който отнесе част от стената и остави дълбоки следи по дървената рамка. Маккой се хвърли към него.

Стефани беше сигурна, че Смит ще я застреля, но той се завъртя и заби приклада в корема й. Тя изпъшка и се прегъна на две. В следващия миг коляното му я улучи в брадичката. Тялото й се просна на пода.

Преди двамата да помръднат, Смит скочи между тях и прозореца, местейки дулото наляво и надясно. Очевидно не можеше да реши откъде ще дойде опасността. Навън не помръдваше нищо.

— Преди малко казах, че нямам интерес да ви убия, но нещата се промениха! — заплашително изръмжа той и размаха пушката.

Свита на пода, Маккой тихо стенеше.

— Може ли да се погрижа за нея? — попита Стефани.

— Тя е голямо момиче.

— Въпреки това ще я погледна — отвърна Стефани и коленичи до Даян, без да чака разрешението му.

— Няма да се измъкнеш от тук — мрачно промълви Дейвис.

— Доста смели думи — изръмжа Смит, но в гласа му потрепна несигурност.

Явно се чувстваше в капан.

Нещо тежко се блъсна във външната стена, близо до прозореца. Смит светкавично извъртя пушката натам. Стефани направи опит да се изправи, но получи силен удар с металния приклад, изохка и се строполи.

Никога през живота си не беше изпитвала такава болка. Бореше се за глътка въздух, опитвайки се да не повърне. Претърколи се по гръб и видя как Едуин Дейвис връхлита върху Чарли Смит с глух тътен.

Направи опит да се изправи, опитвайки се да преодолее болката. Смит продължаваше да държи пушката, но за момента не можеше да я използва. Вкопчени един в друг, двамата мъже се претърколиха сред отломките и се блъснаха в отсрещната стена.

Къде, по дяволите, бе Крос? Смит стисна гърлото на Дейвис с дясната си ръка, в лявата се появи ново оръжие — малък автоматичен пистолет.

— Достатъчно! — ревна той и заби дулото в шията на съветника.

Дейвис престана да се бори. Двамата бавно се изправиха, после Смит го блъсна на пода до Маккой.

— Всичките сте откачени! — изръмжа на пресекулки той. — Абсолютно луди!

Стефани бавно се надигна, мъчейки се да прогони мъглата от главата си. Смит отново грабна пушката. Нещата окончателно се объркаха. Двамата с Дейвис се бяха разбрали в никакъв случай да не нервират Смит. Но Дейвис беше направил точно това. Смит пристъпи към прозореца и внимателно надникна навън.

— Кой е той?

— Може ли да погледна? — с мъка преглътна тя.

Смит мълчаливо кимна. Стефани бавно се насочи към рамката на прозореца. Крос лежеше на верандата. От десния му крак бликаше кръв. Беше в съзнание, но очевидно изпитваше силни болки.

— Работи за Маккой — съобщи само с устни тя.

Смит отправи взор отвъд верандата, към кафявата трева на поляната и гъстата гора отвъд.

— Която е една лъжлива кучка! — изръмжа той.

Стефани събра остатъка от силите си и решително тръсна глава.

— Но тази кучка ти плати десет милиона долара!

Смит явно не хареса логиката на довода й.

— Изправен си пред труден избор, нали, Чарли? Досега винаги си имал последната дума при убийствата. Изборът е бил твой. Е, този път не е така.

— Не бъди толкова сигурна. Върни се на мястото си.

Тя се подчини, но не устоя на изкушението и попита:

— А кой е преместил Рамзи?

— Няма ли най-сетне да млъкнеш? — ядосано изсъска Смит, продължавайки да наднича през прозореца.

— Няма да го изпусна тоя тип! — изпъшка Дейвис, Маккой се обърна по гръб, показвайки изкривеното си от болка лице.

— В джоба… на палтото… — беззвучно размърда устни.

Малоун заслиза по стълбите зад портала. Имаше чувството, че върви към ешафода. По гърба му пробягаха тръпки на страх — нещо, крайно необичайно за него.

Долу се простираше огромна пещера. Таванът и голяма част от стените й бяха изсечени в леда. Познатата синкава светлина падаше върху оранжевата мачта на подводницата. Къс и заоблен корпус, плоска надстройка. Всичко беше покрито с дебел пласт лед. Стълбата преминаваше в покрита с керамични плочки пътека, която беше издигната на метър и половина над леда и достигаше далечния край на пещерата. Нещо като пристан, съобрази той.

Може би някогашно пристанище, излизащо в открито море?

Подобни ледени пещери имаше из цялата територия на Антарктида. Тази тук беше достатъчно голяма, за да побере няколко подводници.

Тласкани от неочакван импулс, двамата енергично закрачиха напред. Доротея продължаваше да стиска пистолета си, той — също. Въпреки че вече никой не ги заплашваше, недоверието им един към друг все още беше голямо.

Скалната част от стената беше гладка, с познатата украса и надписи. В основата й се виждаха каменни пейки. На една от тях седеше тъмна фигура. Малоун затвори очи, надявайки се, че това е само призрак. Но когато ги отвори, фигурата все още си беше там.

Седеше изправен, като останалите. Гърбът опираше в стената. Униформена риза в цвят каки, панталони в същата окраска, натикани във високи ботуши. До пейката лежеше тъмносиньо кепе.

Малоун предпазливо тръгна напред. В душата му се бореха противоречиви чувства, зрението му се замъгли.

Лицето беше същото като на онази снимка в Копенхаген, поставена редом със стъклената кутия с националния флаг, която висшите офицери на флота връчиха на майка му по време на траурната церемония. И която тя отказа да приеме.

Издължен нос, издадена брадичка, лунички. Късо подстригана прошарена руса коса. Широко отворени и сякаш замислени очи.

Тялото на Малоун се парализира от силата на шока. Устата му се разкриви.

— Баща ти? — шепнешком попита Доротея.

Той кимна. Острата стрела на болката прониза гърлото му и се спусна надолу. Сякаш някой го беше набучил на шиш.

— Просто са се предали на смъртта — прошепна тя. — Без палта, без никаква защита от студа. Излезли са навън, за да я приветстват.

Точно това са направили, помисли си той. Не са виждали смисъл да протакат агонията.

В скута на баща му се виждаше купчина листа. Подостреният молив изглеждаше така, както преди трийсет и осем години. Дясната му ръка лежеше върху купчината, сякаш да я предпази от разпиляване. Малоун бавно издърпа листовете. Имаше чувството, че осквернява нещо свято.

Едрият и равен почерк му беше до болка познат.

Гърдите му заплашваха да се пръснат. Реалният свят се разтопи в безумни фантазии. Напрегна се и се опита да прогони мъката, надигаща се в душата му. Не беше плакал никога през живота си. Нито когато се ожени, нито при раждането на Гари, нито при разпадането на брака си и ужасната новина, че не е биологичен баща на момчето. Но сега му се доплака. Прогони сълзите с прост, но ефикасен способ — просто си напомни, че те ще замръзнат още преди да се отлепят от клепачите.

С усилие на волята се концентрира върху листовете, които държеше в ръка.

— Би ли ги прочел на глас? — попита Доротея. — В тях може би има нещо, което засяга и баща ми.

Смит трябваше да убие и тримата и да се махне. След като се бе доверил на жена, на която не би трябвало, той вече работеше без информация, на сляпо. Кой беше преместил тялото на Рамзи? Беше го оставил в спалнята с намерението по-късно да го закопае някъде. Някой го беше свалил в мазето.

Гледаше през прозореца и се питаше дали навън има други хора. Нещо му нашепваше, че са сами. Просто предчувствие. На което той трябваше да се довери поради липсата на избор. Стисна пушката, готов да се завърти и да открие огън. Един къс откос ще е достатъчен и за тримата, а после ще довърши и онзи отвън.

След което ще зареже труповете.

Беше платил фермата в брой, под чуждо име. Нямаше как да го открият. Нека правителството се погрижи за почистването.

Стефани гледаше как дясната ръка на Дейвис бавно потъва в джоба на Маккой. Чарли Смит все още стоеше до прозореца. Беше сигурна, че ще ги застреля. На помощ не можеха да разчитат, тъй като подкреплението им лежеше на верандата с кървяща рана. Дейвис спря. Смит рязко извъртя глава, огледа ги, после отново насочи поглед навън. Дейвис измъкна ръката си. В нея проблесна 9-милиметров автоматичен пистолет.

Дано знае как да го използва, отчаяно си помисли тя.

Ръката с пистолета се отпусна, използвайки тялото на Маккой за прикритие. Дейвис очевидно си даваше сметка, че изборът им е ограничен. Трябваше да застреля Чарли Смит. Но да си даваш сметка за подобен акт и да го извършиш са две коренно различни неща. Самата тя бе убила човек за пръв път едва преди няколко месеца. За щастие тогава не разполагаше с никакво време за размисли и просто натисна спусъка. Но Дейвис беше лишен от този лукс. Той размишляваше. Положително искаше да го направи, но едновременно с това не му се щеше. Убиването е сериозна работа независимо от причините и обстоятелствата.

Тя с облекчение отбеляза хладната възбуда в погледа на съветника. Очите му не се отделяха от Чарли Смит, лицето му беше отпуснато, без никакво изражение. Какво ли може да му даде кураж, за да убие човек? Оцеляването? Твърде възможно. Милисънт? Със сигурност.

Дейвис вдигна пистолета и стреля. Куршумът прониза тесните гърди на Смит и го отхвърли към стената. Едната му ръка потърси опора в близката стена. Дейвис скочи на крака и продължи да стреля. Още четири куршума пронизаха противника им. Ушите й писнаха от оглушителните трясъци. После пълнителят свърши.

Тялото на Смит се сгърчи, разтърсено от конвулсии. Краката му бавно се подгънаха и той падна по очи. Претърколи се по гръб и утихна. Безжизненият му поглед се закова в тавана.

93

Гласът на Малоун издайнически потрепна, прочитайки последните думи. Да, баща му бе изпитвал трудност да ги произнесе. Всъщност той не си спомняше да ги е чувал от устата му. Но през цялото време беше знаел.

Спря поглед върху замръзналия труп. Трийсет и осем години. Време, за което се беше превърнал в зрял човек, бе постъпил във флота, бе стигнал до офицерски чин, а след това бе преминал на секретна работа към правителството. А през всичките тези години командир Форест Малоун си бе седял тук, на тази каменна пейка.

В очакване.

Усетила болката му, Доротея нежно докосна ръката му. Той вдигна поглед към нея и с лекота отгатна мислите й.

— Май всички открихме това, което търсехме — прошепна тя. В очите й се четеше решителност. И покой. — Нищо не ми остана — добави тя. — Дядо ми е бил нацист, баща ми — мечтател, живял в друго време и на друго място. Дошъл тук да търси истината и смело посрещнал смъртта. През последвалите четири десетилетия майка ми правеше непрекъснати опити да заеме мястото му, но единственото, което успя да постигне, беше да раздуха омразата между мен и Кристел. Опитите й продължиха дори и тук. Успя да настрои Кристел срещу мен до такава степен, че я превърна в убийца. — Замълча, очите й потъмняха. После тихо добави: — Когато Георг почина, с него умря и голяма част от мен. Доста време се заблуждавах, че ще бъда щастлива, ако успея да наследя семейното богатство. Но това е невъзможно.

— Ти си последната Оберхойзер.

Изричайки тези думи, той внезапно осъзна, че е последният Малоун.

— Ние сме двама нещастници — въздъхна Доротея.

— Би могла да промениш нещата.

— Само ако вкарам един куршум в главата на майка си — промърмори тя, после се обърна и тръгна към стълбите.

Малоун я проследи с поглед. В душата му се сблъскаха уважението и омразата, тъй като прекрасно знаеше къде отива.

— Откритието ни ще има огромно въздействие — подхвърли след нея той. — Кристел беше права: историята на човечеството вече няма да е същата.

— Тази работа не ме засяга — отвърна тя, без да забавя ход. — Нещата трябва да приключат.

В гласа й се доловиха нетърпение и гняв. Всъщност беше права. Всичко на света си има край. Военната му кариера например. Държавната служба. Бракът. Животът в Джорджия. Животът на баща му.

В момента Доротея Линдауер правеше последния си избор.

— Желая ти успех — извика той.

Тя се обърна и го дари с бледа усмивка. И въздъхна.

— Трябва да го направя сама — добави сякаш на себе си тя.

Очите й потърсиха неговите.

— Аз оставам тук — кимна той.

Високата й фигура изкачи стълбите и изчезна зад портала.

Малоун се обърна към баща си. Мъртвите очи не отразяваха нито лъч светлина. Толкова много имаше да му каже. Че е бил достоен син, добър морски офицер, отличен агент и както вярваше, добър човек. Беше носител на шест високи държавни отличия. Като съпруг се беше провалил, но упорито се стремеше да бъде добър баща. Мечтата му беше да бъде част от живота на Гари. Завинаги. Цял живот се беше питал какво е станало със собствения му баща, представяйки си най-лошото. За жалост реалността се оказа далеч по-страшна от всичко, което си беше мислил. Това важеше и за майка му, която така и не се омъжи повторно. Беше избрала самотата и мълчаливото страдание, продължавайки да се нарича мисис Форест Малоун.

Защо миналото отказваше да си отиде?

Разнесе се изстрел, който прозвуча като пукане на балон под одеяло. Малоун ясно си представи сцената горе. Доротея Линдауер беше сложила край на живота си. Самоубийствата най-често се дължат на болен мозък или разбито сърце. В случая ставаше въпрос да предотврати настъпващата лудост. Дали Изабел Оберхойзер изобщо щеше да проумее какво всъщност е направила? Сега вече бе напълно сама. Без съпруг, без внук, без двете си дъщери.

Обзе го дълбоко чувство на самота, многократно подсилено от тишината на ледената гробница. В главата му се появи един стих от „Притчи“, прост като живота:

94

Вашингтон

Събота, 22 декември

16:15 ч.

Стефани влезе в Овалния кабинет. Дани Даниълс стана да я посрещне. Даян Маккой и Едуин Дейвис вече се бяха настанили.

— Честита Коледа — рече президентът.

Тя отвърна на поздрава. Вчера Даниълс я бе повикал от Атланта, изпращайки самолет на Сикрет Сървис — същия, с който двамата с Дейвис бяха пътували от Ашвил до Форт Ли.

Съветникът изглеждаше добре. Отоците и синините вече ги нямаше. Облечен в костюм и с вратовръзка, той седеше малко сковано на тапицирания стол с висока облегалка, възвърнал каменното изражение на лицето си. За миг бе успяла да надникне в сърцето на този мъж, но сега се запита дали подобна привилегия щеше някога да се повтори. Той не беше от хората, които обичат да разголват душата си.

Даниълс я настани до Маккой и седна зад бюрото.

— Мисля, че е време да си поговорим в пълен състав. Последните няколко седмици бяха доста тежки.

— Как е полковник Крос? — попита Стефани.

— Добре. Кракът му зараства нормално, но куршумът е направил и някои пакости. Малко е ядосан на Даян, защото го е издала, но е благодарен на Едуин за точната стрелба.

— Трябва да ида да го видя — въздъхна Маккой. — Не съм искала да го излагам на опасност.

— На твое място бих изчакал поне седмица — поклати глава президентът. — Нали ти казах, че е ядосан? — Меланхоличните му очи се извърнаха към Дейвис. — Едуин, знам, че не си падаш по моите истории, но ще те помоля да чуеш тази. Две светлини в мъглата. Едната принадлежи на кораб. На мостика стои адмирал, който изпраща радиограма. Съобщава, че е командир на ескадрата, и заповядва на другата светлина да се отклони надясно. Другата светлина обаче отговаря, че той трябва да завие надясно. Адмиралът, раздразнителен тип като мен, гневно повтаря заповедта си. И получава следния отговор: „Адмирале, аз съм човекът, който дежури на фара, затова ти предлагам веднага да завиеш надясно!“ Изложих се на голяма опасност заради теб, Едуин. На много голяма опасност. Но ти се оказа умният човек на фара и аз се вслушах в думите ти. В момента, в който разбра за Милисънт, присъстващата тук Даян веднага изрази желание да се включи в операцията, поемайки много голям риск. Ти привлече Стефани, но именно тя свърши главната работа. А Крос? Той получи куршум.

— Ценя високо усилията на всички — отвърна Дейвис. — Много високо.

Стефани се запита дали съветникът изпитва някакви угризения заради убийството на Чарли Смит. Вероятно не, но едва ли щеше да го забрави. Тя се извърна към Даян Маккой и попита:

— Ти знаеше ли какво става, когато президентът звънна в службата ми и попита за Дейвис?

— Не — поклати глава Даян. — Той ми каза, след като приключихте разговора. Тревожеше се, че нещата ще излязат извън контрол, и реши да подготвим резервен вариант. Така се обадих на Рамзи. — Маккой замълча, после продължи: — И се оказа прав. Въпреки че вие двамата свършихте страхотна работа, като насочихте Смит към нас.

— Но има и някои провали, с които трябва да се справим — подхвърли Даниълс.

Стефани знаеше какво има предвид. Смъртта на Рамзи беше обявена за убийство, извършено от агент под прикритие. За смъртта на Смит изобщо не стана дума, тъй като никой не го познаваше. Раняването на Крос приписаха на инцидент по време на лов. Притиснат от заплахата за военен съд, най-близкият сътрудник на Рамзи, капитан Хоуви, направи пълни самопризнания. В рамките на броени дни Пентагонът извърши коренна реорганизация във военноморското разузнаване, назначавайки изцяло нов ръководен екип. Царуването на Лангфорд Рамзи и приближените му мина в историята.

— Наскоро ме посети Атос Кейн — подхвърли президентът. — Съобщи ми, че е бил заплашван от Рамзи. Не беше особено словоохотлив, както винаги.

Стефани улови веселите искрици в очите му.

— Аз пък му показах една папка, която намерихме в домашния сейф на Рамзи. Вътре имаше много интересни неща, но няма да навлизам в подробности. Ще ви кажа само едно: добрият сенатор няма да се кандидатира за президент. На трийсет и първи декември ще си подаде оставката от Конгреса и ще отдели повече време на семейството си. — Чертите на президента видимо се втвърдиха. — По този начин страната ни ще се отърве от един много амбициозен лидер. А вие тримата свършихте отлична работа. Малоун — също.

Преди два дни Форест Малоун беше погребан в едно хладно и сенчесто гробище в Южна Джорджия, съвсем близо до дома на вдовицата му. Синът категорично отказа баща му да бъде погребан с почести в националното гробище „Арлингтън“.

Телата на останалите девет членове на екипажа също бяха прибрани в родината и предадени на близките им. А истинската история на НР-1А най-после стигна до медиите. Тялото на Диц Оберхойзер бе изпратено в Германия. Съпругата му беше изразила желание да бъде погребан в семейната гробница заедно с дъщерите си.

— Как е Котън? — попита президентът.

— Ядосан.

— Не знам дали има значение, но адмирал Дайлс е подложен на огромен натиск от флота и пресата — обади се Дейвис. — Трагедията с подводницата докосна оголен нерв в обществото.

— Убедена съм, че Котън изгаря от желание да извие врата на Дайлс — промърмори Стефани.

— Благодарение на програмата за превод получаваме океан от информация за подземния град и неговите обитатели. Има купища доказателства за контактите им с различни култури, пръснати по всички части на земното кълбо. Те охотно са споделяли знанията си, но слава богу, не са били никакви арийци. Никаква суперраса. Дори не са били войнствени. Вчера изследователите се натъкнаха на текст, който може би ще обясни какво е станало с тях. Живели са на Антарктида преди десетки хиляди години, когато континентът все още не е бил заледен. С падането на температурите започнали да се окопават вътре в планините. По всяка вероятност топлите термални извори са започнали да изстиват и това ги принудило да напуснат родните земи. Трудно е да се каже кога, защото са използвали други мерки за времето и различен календар. И при тях, точно както е при нас, не всеки е имал достъп до познанието. По тази причина не са успели да пресъздадат културата си на друго място. Тук-там са останали свидетелства за нея, доказващи опитите им да се интегрират в нашата цивилизация. Най-добре информираните са останали последни и са поели грижата да запишат всичко. С течение на времето другите култури ги поглъщат. Историята им изчезва, остават само преданията.

— Звучи тъжно — прошепна Стефани.

— Наистина е така. Но последиците ще бъдат от огромно значение. Националната научна фондация вече взе решение да изпрати голяма експедиция на Антарктида, а Норвегия даде съгласието си за изследвания в нейната зона. Бащата на Малоун и останалите членове на екипажа не са умрели напразно. Благодарение на тях човечеството е на път да открие много неща за собственото си развитие.

— Не съм сигурна, че Котън ще се почувства по-добре от този факт — поклати глава тя. — Нито пък близките на останалите загинали.

— Изучавай миналото, за да предвидиш бъдещето, казва Конфуций — тихо рече Дейвис. — Добър съвет. Както за нас, така и за Котън.

— Така е — кимна Даниълс. — Надявам се, че всичко свърши.

— За мен свърши — тръсна глава Дейвис.

Маккой беше на същото мнение.

— Нищо няма да спечелим, ако случилото се стане публично достояние — изтъкна тя. — Рамзи и Смит са мъртви, а Кейн се оттегли. Всичко приключи.

Даниълс стана и взе някаква голяма тетрадка от писалището си.

— Това също дойде от дома на Рамзи — съобщи той. — Корабният дневник, същият, за който ви е споменал Хърбърт Роуланд. Мръсникът го е крил през всичките тези години. — Подаде го на Стефани и добави: — Мисля, че Котън ще го хареса.

— Ще му го предам, след като се успокои — кимна тя.

— Погледни последния ред.

Тя разтвори дневника на последната страница и прочете изписаното с почерка на Форест Малоун:

— Това е извадка от „Балада за Богохулника Бил“ — поясни президентът. — Написана е в началото на двайсети век от Робърт Сървис, голям почитател на Юкон. Бащата на Котън явно го е харесвал.

Малоун й беше разказал как е открил замръзналия труп — с лед в изцъклените очи.

— Котън е професионалист — обади се Дейвис. — Знае правилата не по-зле от баща си. Трудно е да съдим с днешните стандарти хората, които са живели преди четирийсет години. Той трябва да го преодолее.

— Лесно е да се каже — въздъхна тя.

— Някой трябва да съобщи новината на семейството на Милисънт — добави Дейвис. — Заслужават да научат истината.

— Съгласен съм — отвърна Даниълс. — Ти ли ще го направиш?

Дейвис кимна. На лицето на президента се появи усмивка.

— Е, все пак има и нещо ведро в цялата история — промърмори той и насочи пръст към Стефани. — Не си уволнена.

— Безкрайно съм ви благодарна — ухили се тя.

Дейвис се обърна към Маккой и глухо промълви:

— Преценката ми за теб беше погрешна. Проявих се като лош колега, но наистина те помислих за идиотка.

— Винаги ли си толкова откровен? — попита Маккой.

— Не беше длъжна да го правиш. На практика си заложи живота за нещо, което не те засягаше.

— Не съм съгласна. Рамзи беше опасен за националната сигурност — това влиза в служебните ни задължения. И беше убил Милисънт.

— Благодаря ти.

Маккой кимна в отговор.

— Така вече ми харесва — усмихна се Даниълс. — Всички сме в мир и съгласие. Както виждам, борбата с гърмящи змии може да доведе и до нещо полезно.

Напрежението видимо спадна. Даниълс помълча, после се размърда в креслото и промърмори:

— С този проблем приключихме, но за съжаление се появи друг. Той засяга и Котън Малоун, независимо дали ситуацията ще му хареса, или не.

Малоун изгаси осветлението и се качи в апартамента си на четвъртия етаж. Днес в книжарницата беше доста оживено. До Коледа оставаха три дни, а книгите явно заемаха важно място в списъка с подаръците на много граждани на Копенхаген. Трима служители бяха обслужвали клиентите, докато го нямаше. Той изрази благодарността си, като им раздаде щедри коледни бонуси.

Погребаха баща му в семейната гробница, до майка му. Стефани долетя за събитието, бившата му съпруга Пам също беше там. Гари беше много развълнуван. Бе зърнал лицето на дядо си за пръв път едва в ковчега. Благодарение на дълбокото замразяване и майсторството на погребалния агент Форест Малоун изглеждаше така, сякаш беше починал преди няколко дни.

От флота предложиха военни почести, но Малоун ги прати по дяволите. За такива церемонии беше прекалено късно. Нямаше значение, че никой от сегашното командване не беше участвал в необяснимото решение подводницата да бъде оставена на произвола на съдбата. Къде бяха достойнството, справедливостта и честта? Когато тези думи придобиват истинския си смисъл, всички ги забравят. Единайсет души изчезват в Антарктида, но на никого не му пука!

Изкачи се на последния етаж и запали няколко лампи. Чувстваше се уморен. Напрежението през последните две седмици си казваше думата. Не можеше да забрави сълзите на майка си, когато ковчегът бе спуснат в гроба. Двамата бяха останали сами, за да наблюдават как работниците зариват пръстта и поставят надгробната плоча.

— Свърши чудесна работа, като го прибра у дома, Котън — бе прошепнала майка му. — Той щеше да се гордее с теб. Много щеше да се гордее!

След тези думи сълзите най-после бяха рукнали от очите му.

В един момент му се бе приискало да прекара Коледа в Джорджия, но после бе решил да се прибере у дома. Странно и неусетно Копенхаген се беше превърнал в негов дом.

И ето го тук. Вече нищо не можеше да го спре.

Влезе в спалнята и се просна на леглото. Наближаваше единайсет, чувстваше се изтощен. Трябваше да сложи край. Формално беше напуснал държавната служба, но беше доволен, че върна услугата на Стефани.

Утре ще почивам, реши той. Неделята е ден за почивка. Магазините са затворени. Може би ще тръгне на север и ще посети Хенрик Торвалдсен. А може би не. Торвалдсен ще поиска да узнае къде е бил и какво се е случило, но Котън все още не беше готов да говори.

Първо щеше да се наспи.

Отвори очи, сънят бързо отлетя. Часовникът на нощното шкафче показваше 2:34. Лампите светеха. Беше спал около три часа. Нещо го беше събудило. Някакъв звук. Може би беше част от съня, може би не. Звукът се повтори. Три проскърцвания едно след друго.

Сградата беше строена през XVII век, но бе основно преустроена и ремонтирана след пожара преди няколко месеца. След ремонта между втория и третия етаж беше поставена нова дървена стълба. Три от нейните стъпала винаги напомняха за присъствието си — на равни интервали, като клавишите на пиано. А това означаваше, че някой се качва по тях.

Той бръкна под леглото и измъкна раницата, която винаги беше там. Навик, останал от службата му в „Магелан“. Пръстите му напипаха дръжката на автоматичната берета. В цевта имаше един патрон.

Котън Малоун се надигна от леглото и предпазливо се насочи към коридора.