Наследството на Карл Велики

38

Аахен

18:15 ч.

Малоун последва групата туристи, която се насочи към централния октагон. В храма беше поне с петнайсет градуса по-топло и той изпита чувство на облекчение. Екскурзоводката даваше своите обяснения на английски пред групата от двайсетина души, струпала се около нея. Изпития го нямаше сред тях. По неизвестни причини сянката им беше решила да остане навън. Предпазливост, вероятно предизвикана от затвореното пространство. За която със сигурност беше допринесла и липсата на навалица. Столовете под купола бяха празни. Освен групата в храма имаше не повече от десетина посетители.

Блесна светкавица, която за миг освети белите стени. Един от служителите се насочи към жената с фотоапарата.

— Тук снимането се заплаща — прошепна Кристел.

Жената извади някакви банкноти. Служителят ги прибра и й подаде пластмасова гривна.

— Сега вече всичко е законно, а?

— За поддръжката на храма трябват пари — усмихна се Кристел.

Обясненията на екскурзоводката се покриваха почти сто процента с написаното в туристическите справочници. Малоун пожела да се включи в групата по друга причина: хората с платени билети получаваха достъп до някои забранени за обикновената публика места — най-вече до второто ниво, където беше изложен императорският трон.

Последваха групата в един от седемте странични параклиса. Този беше на свети Михаил, реставриран съвсем наскоро. Срещу мраморния олтар бяха наредени дървени пейки. Малоун забеляза врата в северната стена. Според справочниците именно това би трябвало да бъде вторият изход. Тежките дървени крила бяха плътно затворени. Насочи се с нехайна походка натам. Монотонният глас на екскурзоводката бавно заглъхваше зад гърба му. Протегна ръка и натисна дръжката. Беше заключено.

— Какво правите? — попита Кристел.

— Решавам вашия проблем.

Отново се присъединиха към групата, която мина покрай олтара и се насочи към мястото на църковния хор — то също беше с платен достъп. Малоун спря в средата на октагона и вдигна поглед към мозаечния надпис, който обикаляше парапета над арките. Черни латински букви на златист фон. Кристел носеше плика със справочниците. Той бързо откри онзи, който му трябваше: тънка брошура със заглавие Кратък справочник за Аахенската катедрала. В нея фигурираше и латинският надпис:

Интересът му не остана незабелязан от Кристел.

— Това е от освещаването на храма — прошепна тя. — Оригиналният надпис е бил изписан с боя. Мозайката е направена доста по-късно.

— Но текстът е от времето на Карл, нали? — попита той. — Разположен на същото място?

— Доколко ми е известно, точно така — кимна тя.

— Историята на това място прилича на брака ми — усмихна се той. — Никой нищо не знае.

— А какво стана с фрау Малоун?

В гласа й прозвуча нескрито любопитство.

— Фрау Малоун стигна до заключението, че хер Малоун е голям досадник.

— Може би е била права.

— Пам беше права винаги и за всичко, повярвайте ми — рече с усмивка той. Но вътре в себе си добави и заключението, до което беше стигнал доста години след развода: почти. За сина им беше сбъркала. Разбира се, той нямаше никакво намерение да обсъжда кой е бащата на Гари с тази непозната жена.

Отново насочи вниманието си към надписа. Мозайките, мраморният под и покритите с мраморни плочи стени бяха на по-малко от двеста години. По времето на Карл, което бе и времето на Айнхард, каменните стени на храма били груби и покрити с боя. Но съветът на Айнхард да се започне с новия Йерусалим беше практически неизпълним просто защото тук нямаше нищо, което да е оцеляло след хиляда и двеста години. Въпреки това Херман Оберхойзер беше успял да разреши загадката. Как иначе би открил всичко останало? Отговорът явно се криеше някъде между тези стени.

— Трябва да настигнем групата.

Забързаха след последните посетители и стигнаха прохода точно когато екскурзоводката се готвеше да окачи кадифения шнур на мястото му. На няколко крачки по-навътре групата беше заобиколила стъклена витрина, в която беше изложен позлатен реликварий, стъпил на издължени крачета, отстоящи на около метър над пода.

— Гробницата на Карл — прошепна Кристел. — Построена е през тринайсети век и съхранява костите на императора. Деветдесет и две на брой. Други четири се намират в хранилището, а останалите са изчезнали.

— Броени са, така ли?

— В реликвария се пази дневник, в който се регистрират всички отваряния на гробницата от 1215 година насам. Да, костите се броят изключително внимателно.

Тя го поведе към мемориалната плоча до гробницата.

— Тук е погребан император Ото III. Предполага се, че в този храм лежат тленните останки на още петнайсет владетели.

Екскурзоводката отговаряше на въпроси, свързани с живота на Карл Велики, а туристите правеха снимки. Малоун насочи поглед към мястото на хора: пространство с класически готически форми, чиито бели стени сякаш се разтваряха в стъклата нагоре.

После насочи вниманието си към галерията на втория етаж, която обикаляше над централния октагон. След като разгледа чертежите в справочника, той стигна до заключението, че добрата точка за наблюдение се намира именно горе, на галерията пред мястото на хора. От там се надяваше да види това, което му убягваше. И се оказа прав. Всичко на второто ниво беше свързано. Дотук добре.

Групата се насочи към главния вход и започна да се изкачва по стълбището, което започваше непосредствено до него. Екскурзоводката го нарече „императорското стълбище“. То се извиваше плавно нагоре, всяко от белите му стъпала беше порядъчно протъркано. Жената придържаше отворената вратичка от ковано желязо и обясняваше на преминаващите край нея хора, че единствено свещените римски императори са имали достъп горе.

Стълбището излизаше на просторна галерия над централния октагон. Вниманието на групата бе привлечено от грубо издялани стъпала от камък, носилка, стол и малък олтар. Странната композиция беше оградена с верига от ковано желязо.

— Това е тронът на Карл Велики — тържествено обяви екскурзоводката. — Намира се тук, на горното ниво. Издигнат е по примера на византийските съдилища и като тях е разположен точно по централната ос на храма, срещу олтара, и гледа на изток.

Малоун се заслуша в подробностите. Тронът бил направен от четири къса пароски мрамор, съединени с обикновени бронзови скоби. Каменните стъпала били изрязани от древна римска колона.

— Стъпалата са шест, за да отговарят на водещите към трона на Соломон, описани в Стария завет. Соломон е първият владетел, който строи религиозен храм, първият, който сяда на трон, и първият, който управлява в условията на траен мир. Всичко това е постигнато и от Карл в Северна Европа.

В съзнанието на Малоун се появи част от текста, написан от Айнхард: Но пътят към небето ще се открие само на онези, които правилно оценят трона на Соломон и римското лекомислие.

— Никой не знае кога е издигнат този трон — продължаваше с обясненията жената. — Според някои историци той е тук от времето на Карл, други твърдят, че е поставен по-късно, през десети век, при управлението на Ото Първи.

— Много е обикновен — обади се някаква туристка. — Почти грозен.

— От различната дебелина на мраморните парчета става ясно, че са били използвани като плочи за настилка, определено римска. Вероятно са били пренесени от някое много специално място. Били са толкова важни, че видът им не е имал значение. На този прост мраморен стол с дървена седалка трябвало да бъде коронясан свещеният римски император, а след това да приеме и почитанията на своите принцове. — Тя посочи към тясното пространство под издигнатия трон. — Оттук пълзели поклонниците, за да засвидетелстват своята почит към императора. Мястото било дълбоко почитано в продължение на векове.

Жената направи знак на групата да я последва от другата страна и махна с ръка.

— Разгледайте и тези гравюри.

Точно затова беше дошъл Малоун. В справочниците имаше много снимки с обяснителни текстове, но той искаше да ги види на живо.

Върху неравната повърхност на мрамора се очертаваха вградени едно в друго квадратчета. От центъра на най-голямата фигура излизаше права линия, която пронизваше по-малкия квадрат. От него също излизаше подобна линия, която отиваше към следващия размер. Не всички се бяха съхранили, но Малоун напрегна въображението си и успя да си представи цялата фигура.

— Това доказва, че парчетата мрамор наистина са били част от римска настилка. А разграфеното парче е част от дъската за игра с девет пула, която представлявала нещо средно между дама, шах и табла. Проста, но интересна, римляните я обожавали. Популярна и по времето на Карл. Дори днес се играе по някои места.

— Но какво търси тя на кралския трон? — попита някой.

— Никой не знае — поклати глава екскурзоводката. — Но е доста интересна като елемент, нали?

Малоун направи знак на Кристел да се отдалечат. Туристите снимаха въодушевено. Тронът беше прекалено голяма атракция и вече почти всички носеха пластмасова гривна на китката си в знак, че бяха платили таксата за фотографиране.

Кристел и Малоун се спряха зад арката. Обгърна ги здрач.

Малоун се надяваше, че някъде тук ще открие подходящо скривалище. Поведе Кристел към тъмната ниша във външната стена, като й направи знак да пази тишина. Не след дълго туристите започнаха да слизат по стълбите.

Малоун погледна часовника си. 19:00 ч. Край на работното време.

39

Гармиш

20:30 ч.

Доротея се питаше какво да прави. Съпругът й явно знаеше всичко за Стърлинг Уилкърсън. Но повече я тревожеше фактът, че знаеше и за съперничеството между нея и Кристел. По всяка вероятност Уилкърсън беше отвлечен от Вернер. Какво ставаше, по дяволите?

Качиха се на влака за Гармиш, който потегли от мюнхенската гара в 18:40 ч. По време на 80-минутното пътуване Вернер изобщо не отвори уста. Просто си седеше и четеше някакъв мюнхенски вестник. Тя винаги се беше дразнила от начина, по който поглъща всяка дума, дори некролозите и рекламите. Интересуваше го абсолютно всичко, напечатано на хартия. Тя искаше да разбере какво означава това „отиваме да видим сина си“, но реши да запази мълчание. За пръв път от двайсет и три години насам този мъж беше демонстрирал решителност. За нея оставаше да види докъде ще доведе тя.

В момента пътуваха по тъмен път, който ги отдалечаваше от Гармиш, манастира „Етал“ и „Райхсхофен“. На гарата в Гармиш ги бе чакала кола със скрит под предната стелка ключ. Постепенно разбра накъде пътуват: към едно място, което беше избягвала от три години насам.

— Не съм глупак, Доротея — обади се най-сетне Вернер. — Въпреки че ти ме мислиш за такъв.

Тя реши, че няма смисъл да му доставя удоволствие.

— Изобщо не мисля за теб, Вернер.

Той игнорира жилването и продължи да шофира. Слава богу, поне беше спряло да вали. Това шосе пробуждаше спомени, които тя се беше борила да забрави. Спомени с петгодишна давност. Когато колата на Георг беше изскочила от един завой в Тиролските Алпи. Беше отишъл на ски. Звънна й броени минути преди инцидента, за да я информира, че ще отседне в хижата, която винаги беше предпочитал. Поговориха няколко минути за незначителни неща, като всяка майка със сина си.

Оказа се, че това е последният им разговор. После видя единственото си дете, положено в ковчег. Облечено в сив костюм, готово за погребение.

Семейната гробница на Оберхойзер се намираше до стара баварска църква, на няколко километра западно от „Райхсхофен“. След погребението фамилията издигна малък параклис в памет на Георг. През първите две години Доротея го посещаваше редовно и палеше свещи. През последните три го избягваше.

В далечината се появи силуетът на църквата. Зад матираните стъкла на прозорците мъждукаше светлина. Вернер спря пред входа.

— Защо дойдохме? — попита тя.

— Ако не беше важно, нямаше да сме тук, повярвай ми.

Той излезе навън и се насочи към църквата. Тя го последва. Вътре беше пусто, но желязната врата към параклиса на Георг беше открехната.

— Отдавна не си идвала — подхвърли Вернер.

— Това си е моя работа.

— Но аз идвам редовно.

Тя не се изненада. Приближи се към вратата. Пред малкия олтар беше поставено молитвено столче, изработено от мрамор. Над него се виждаше издълбаната в камъка фигура на свети Георги, яхнал сребрист кон. Доротея рядко се молеше и понякога си задаваше въпроса дали изобщо е вярваща. Баща й беше заклет атеист, а майка й — католичка, която не стъпваше в църква. Ако Бог наистина съществуваше, тя можеше да изпитва към Него само гняв, защото я беше лишил от единственото човешко същество, което беше обичала безрезервно.

— Достатъчно, Вернер! — тръсна глава тя. — Кажи какво искаш! Стоим пред гроба на Георг, който заслужава нашето уважение. Не е място да изразяваме своите различия.

— Искаш да кажеш, че уважаваш него, като не проявяваш уважение към мен?

— Ти не ме интересуваш, Вернер. Имаш си свой живот, аз — също.

— Всичко свърши, Доротея.

— Съгласна съм. Бракът ни отдавна се е разпаднал.

— Не това имах предвид. Край на мъжете. Аз съм твой съпруг, ти си моя жена.

— Я не се шегувай! — разсмя се тя.

— Напротив, говоря напълно сериозно.

— А какво те превърна в съпруг така изведнъж?

Той отстъпи към стената.

— Рано или късно живите трябва да оставят мъртвите на спокойствие. Аз вече стигнах до този етап.

— И ме доведе тук, за да ми го кажеш?

Връзката между тях бе започнала с помощта на родителите им. Не беше класически уговорен брак, но все пак беше планиран. За щастие се харесаха и първите им години бяха наистина щастливи. Раждането на Георг им донесе огромна радост. Детството и юношеството му преминаха чудесно. Дълбокото отчуждаване дойде след смъртта му. Примесено с желанието за гневни взаимни обвинения.

— Доведох те, защото така трябва — отвърна Вернер.

— Но аз не съм достигнала етапа, който явно си достигнал ти.

— Много, много жалко — въздъхна той, без да я слуша. — Сега той щеше да бъде един прекрасен човек.

Съгласна беше.

— Момчето имаше мечти и амбиции, а ние можехме да му помогнем да ги реализира. Със сигурност щеше да бъде по-добър и от двама ни. — Обърна се да я погледне. — Питам се, какво ли би си помислил за нас сега?

Въпросът й се стори странен.

— В какъв смисъл?

— Държим се зле един с друг.

— Вернер, какво ти става?

— Той може би ни слуша и иска да знае какво мислиш.

Тази работа никак не й харесваше.

— Синът ми щеше да одобри всичко, което върша! — отсече тя.

— Дали? Щеше ли да одобри онова, което направи вчера? Ти уби двама души!

— А ти откъде знаеш?

— Улрих Хен разчисти след теб.

Доротея беше объркана и притеснена, но нямаше никакво намерение да обсъжда подобни въпроси тук, на това свято място. Обърна се към вратата, но съпругът й препречи пътя.

— Този път не можеш да избягаш.

В душата й нахлу притеснение и гняв.

— Махай се!

— Имаш ли представа какво правиш?

— Върви по дяволите, Вернер!

— Нямаш никаква представа за действителността.

Изражението му беше на човек, който не се страхува, нито се притеснява.

— Нима искаш да отстъпя пред Кристел? — любопитно го погледна тя.

— Не знаех, че става въпрос за състезание — отвърна той и изражението му видимо се смекчи. — Мислех си, че е по-скоро предизвикателство. Но аз съм тук, за да ти помогна.

Много й се искаше да разбере какво знае този човек и какво възнамерява да прави, но не можа да се сдържи и горчиво поклати глава.

— Мъртвото дете не може да заздрави брака. — Очите й се забиха в лицето му. — Не ми трябва помощта ти. Вече не.

— Грешиш.

— Искам да си вървя. Ще ме пуснеш ли?

Съпругът й замръзна на място и тя за пръв път изпита истински страх. Вернер беше от хората, които се вкопчват в емоциите като удавник за сламка. Биваше го да вдига скандали, но нямаше сили да ги довърши. Затова не се изненада, когато той се дръпна встрани. Тя побърза да излезе навън.

— Трябва да видиш нещо — подхвърли след нея той.

Тя се обърна. Лицето на мъжа й излъчваше нещо, което отдавна не беше виждала. Самоувереност. Страхът отново я прониза. Той излезе от църквата и се насочи към колата. Тя го последва. Капакът на багажника отскочи с меко изщракване. На слабата светлина се очерта разкривеното лице на Стърлинг Уилкърсън с кървава дупка на челото.

Тя ахна.

— Нещата са сериозни, Доротея.

— Защо? — прошепна тя. — Защо си го направил?

— Ти го използваше, както и той теб — сви рамене Вернер. — Важното в случая е, че той е мъртъв, а аз не съм.

40

Вашингтон

14:40 ч.

Поканиха Рамзи в дневната на контраадмирал Реймънд Дайлс-младши, офицер от запаса на военноморските сили на Съединените щати. Деветдесет и четири годишният мъж, родом от Мисури, беше служил по време на Втората световна война, Корея и Виетнам, след което, в началото на 80-те, беше излязъл в пенсия. През 1971 г. като началник на военноморските операции Дайлс беше подписал секретната заповед за прекратяване на всякакви действия по издирването и спасяването на изчезналата подводница НР-1А. Тогава Рамзи беше лейтенант, на когото Дайлс бе възложил задачата да отплава към Антарктида на борда на „Холдън“ и да му докладва лично. След приключването на мисията Рамзи беше повишен в капитан и назначен в щаба на Дайлс. От този момент нататък възходът му беше бърз и лесен.

Рамзи дължеше кариерата си на този възрастен мъж. Който между другото все още имаше сериозно политическо влияние.

С Дайлс се консултираха всички президенти, включително и сегашният. Всички се съобразяваха с мнението му. Пресата го третираше с респект и благоговение, а мнозина сенатори му демонстрираха уважението си на място — в същата стая, в която току-що въведоха Рамзи. В камината гореше буен огън. Старецът седеше пред нея с вълнено одеяло върху съсухрените колене, а ръката му механично галеше котката с дълга козина, която дремеше в скута му. Той дори си имаше прякор. Наричаха го Зимния ястреб — прозвище, което той много харесваше.

— Винаги ми е приятно, когато се отбиваш при мен — промърмори Дайлс и стрелна госта си с изненадващо бистри очи, скрити между дълбоки бръчки.

Рамзи остана почтително прав, очаквайки поканата на своя ментор да седне.

— Очаквах да се обадиш — добави Дайлс. — Едва тази сутрин научих за Силвиан. Едно време служеше в щаба ми. Много добър сътрудник, но малко скован. Въпреки това се справяше добре. Пламенни рапорти, но нищо повече.

— Искам мястото му — каза Рамзи, решил да действа директно.

В меланхоличните зеници на адмирала проблесна одобрение.

— Член на Съвета на началник-щабовете — промърмори той. — Аз така и не стигнах дотам.

— Но бихте могли.

Възрастният мъж поклати глава.

— С Рейгън не се разбирахме. Той имаше своите фаворити. Всъщност те бяха фаворити на сътрудниците му, но аз не бях сред тях. А и беше време да се оттегля.

— А как стоят нещата с Даниълс? Не сте ли в неговия списък с фаворити?

В изражението на Дайлс се появи нещо твърдо и непреклонно.

— Лангфорд, ти много добре знаеш, че президентът не е сред нашите приятели. Той има твърд курс спрямо военните. Орязва бюджета, спира програми. Дори твърди, че нямаме нужда от Съвет на началник-щабовете.

— Греши.

— Може би. За съжаление той е президент, при това доста популярен. Също като Рейгън, само че с друга философия.

— Но той със сигурност уважава някои офицери. Хора, които вие познавате. Ако те подкрепят моята кандидатура, нещата може би ще се получат.

— Мнозина от тях също биха пожелали този пост — промърмори Дайлс и механично погали котката.

Рамзи не каза нищо.

— Не мислиш ли, че е гадно? — подхвърли Дайлс. — Молиш за услуга хора, които отдавна са се превърнали в политически проститутки. Навремето аз се оттеглих точно по тази причина.

— В такъв свят живеем — въздъхна Рамзи. — Правилата са установени от други, а ние просто играем според тях.

Той отлично знаеше, че много кадрови офицери и немалко „политически проститутки“ дължат кариерата си на Дайлс.

Зимния ястреб имаше приятели навсякъде и знаеше как да ги използва.

— Не съм забравил какво направи за мен — промърмори Дайлс. — Често си мисля за НР-1А и онези хора. Моля те, Лангфорд, разкажи ми го пак.

Ледът излъчваше синкаво сияние, което потъмняваше с дълбочината, преминавайки в теменужено и черно. Рамзи беше облечен в обемист термокостюм с двойна изолация, който плътно покриваше цялото му тяло, с изключение на тънка ивица около устните. При спускането му във водата кожата му пламна, но скоро след това изтръпна от студа. Ръцете му изглеждаха напълно безполезни в дебелите ръкавици. Но с потапянето тежестта почти изчезна и той изпита чувството, че по-скоро лети в кристално чистата вода.

Засеченият от Хърбърт Роуланд радиосигнал ги отведе към тясно заливче, където замръзващият океан кротко ближеше ледения бряг. Място, на което през лятото се събират тюлени и птици. Силата на сигнала беше такава, че изискваше директно проучване. Затова навлече тежкия костюм с помощта на Сейърс и Роуланд. Заповедта беше пределно ясна: единствено той можеше да се спусне под водата.

Провери дълбочината. Дванайсет метра.

Не знаеше какво е разстоянието до дъното. Надяваше се да зърне нещо, което да му даде информация за съдбата на подводницата. Роуланд твърдеше, че източникът на сигнала е по-навътре в сушата, към планината, чиито склонове се издигаха направо от морето.

Рамзи размърда крака. Вляво бавно изплува черна назъбена скала от вулканичен произход. Повърхността й беше покрита е яркооранжеви анемони, сюнгери, розови корали и жълто-зелени молюски. Ако водата не беше толкова студена, можеше да бъде коралов риф. Светлината над главата му бързо изчезваше. Допреди миг заледената повърхност на океана имаше цвета на облачно небе в различни комбинации на синьото, но сега вече беше черна.

Ледът явно беше отстъпил място на скалите.

Издърпа фенерчето от колана си и го включи. Забеляза малко планктон. Седименти не се виждаха. Лъчът сякаш се разтваряше в мрака, без да може се спре на каквото и да било. Но около него имаше живот, който чакаше да бъде осветен. Например тюленът, който се стрелна наблизо почти без да помръдва мускули. Последваха го и други.

Рамзи долови призивните им звуци, дори ги почувства с тялото си. Сякаш се беше превърнал в сонар. Каква мисия, господи. Шанс да докаже качествата си пред хората, от които зависеше кариерата му. Прие веднага, а след това лично избра Сейърс и Роуланд за свои помощници. Познаваше ги добре и знаеше, че може да разчита на тях. Роуланд твърдеше, че източникът на сигнала е на около двеста метра в южна посока. По изчисленията на Рамзи вече ги беше изминал. Лъчът на фенерчето проникваше на не повече от петдесет метра надолу. Надяваше се, че всеки момент ще зърне оранжевата сигнална мачта на НР-1А, стърчаща от дъното.

По всяка вероятност се намираше в огромна подводна пещера, издълбана дълбоко във вулканичните скали на Антарктида. Напрегна взор, но не видя нищо. Само вода, разтваряща се в мрака. Но сигналът идваше от тук. Реши да продължи още стотина метра. Край него се стрелна тюлен, следван от втори. Стройните им тела се преплетоха във фантастичен балет. Единият направи широко салто, после се устреми нагоре. Той го проследи с фенерчето. Животното изчезна.

Вторият тюлен помръдна с перки на сантиметри от него и се понесе след побратима си. И той излезе на повърхността. Но как бе възможно? Отгоре би трябвало да има само скали. Рамзи се завъртя и предпазливо последва тюлените.

— Удивително! — прошепна Дайлс. — Какво приключение!

Рамзи кимна.

— Когато изскочих на повърхността, по устните ми имаше някакъв особен вкус. Сякаш бях целувал замръзнал метал.

Адмиралът се засмя.

— Много бих искал да съм на твое място.

— Приключението не е свършило, адмирале.

Сериозният тон, с който бяха изречени тези думи, недвусмислено показваше, че причините за настоящата визита са повече от една. По челото на възрастния мъж се появиха загрижени бръчки.

— Хайде, започвай.

Рамзи му разказа как агентите от специален отдел „Магелан“ са се сдобили с доклада за изчезването на НР-1А и той е станал достояние на Котън Малоун. Не пропусна да спомене за успешния си опит да го прибере обратно. За намесата на Белия дом, изискал личните досиета на Закари Алегзандър, Хърбърт Роуланд и Ник Сейърс. Пропусна единствено мисията на Чарли Смит.

— Някой проявява сериозен интерес — рече в заключение той.

— Въпрос на време — прошепна с въздишка старецът. — Тайните вече трудно остават тайни.

— Мога да ги спра — късо обяви Рамзи.

Очите на адмирала се превърнаха в тесни цепки.

— Значи трябва да ги спреш.

— Взел съм мерки. Но онази ваша заповед гласеше той да бъде оставен на мира.

Името беше излишно. И двамата знаеха кой е той.

— А ти дойде да провериш дали заповедта все още е валидна?

Рамзи кимна, помълча за миг и добави:

— Ако искаме всичко да свърши, той също трябва да бъде включен.

— Аз вече не мога да ти заповядвам.

— Вие сте единственият човек на света, на когото съм готов да се подчинявам безпрекословно. Преди трийсет и осем години, когато екипът ни се разпусна, вие издадохте кратка и ясна заповед: Оставете го на мира.

— Още ли е жив? — попита Дайлс.

— Да, в момента е на шейсет и осем. Живее в Тенеси и преподава на студенти.

— И продължава да дрънка същите глупости?

— Нищо не се е променило.

— А двамата лейтенанти, които бяха с теб?

Той замълча. Приказките бяха излишни.

— Доста работа си свършил — отбеляза адмиралът.

— Имах добри учители.

Дайлс продължаваше да гали котката.

— През седемдесет и първа поехме голям риск. Вярно е, че преди плаването екипажът на Малоун прие всички условия, но ние бихме могли да постъпим и другояче. Да ги потърсим и да се опитаме да ги спасим. И до ден-днешен се питам дали постъпих правилно.

— Абсолютно правилно.

— Откъде си толкова сигурен?

— Времената бяха други. Онази подводница беше нашето най-секретно оръжие. Нямаше начин да обявим съществуването й, а още по-малко нейното потъване. Колко време щеше да мине, преди руснаците да открият останките й? Да не забравяме, че ставаше въпрос и за другата подводница — НР-1. Тя е на вода и до днес. Няма никакво съмнение, че сте постъпили правилно.

— Мислиш ли, че президентът се опитва да разбере какво е станало?

— Не. Става въпрос за хора с по-нисък ранг, но президентът разполага с ушите на Дейвис.

— И ти се опасяваш, че той ще ликвидира шансовете ти за номинация?

— Без никакво съмнение.

Адмиралът не виждаше смисъл да добавя очевидното: И окончателно ще срине репутацията ти.

— В такъв случай отменям заповедта — обяви след кратък размисъл той. — Постъпи така, както намериш за добре.

41

Аахен

21:50 ч.

Малоун седеше на пода в малкото помещение до галерията, където двамата с Кристел се бяха скрили, след като умишлено изостанаха от туристическата група. Преди час тежките крила на портала се бяха затръшнали с глух тътен, ивицата светлина под вратата бе изчезнала. В храма цареше дълбока тишина, нарушавана единствено от приглушения шум на коледния пазар, долитащ през малкото прозорче, и от вятъра, който свиреше покрай каменните стени.

— Каква странна тишина — прошепна Кристел.

— Трябва ни време, за да огледаме мястото на спокойствие — отвърна той. Пропусна да добави, че изчезването им със сигурност е разтревожило Изпития отвън.

— Колко ще чакаме?

— Нещата навън трябва да се успокоят. Може да се появят още посетители. — Решил да се възползва от паузата, Малоун побърза да добави: — Искам да разбера и други неща.

Под зеленикавата светлина на аварийното осветление ясно видя как лицето й се прояснява.

— Вече се чудех кога ще попитате.

— Най-напред за Светите люде. Какво ви кара да мислите, че те действително са съществували?

Тя леко се изненада. Явно беше очаквала друг въпрос, по-личен. Но самообладанието не я напусна.

— Чували ли сте за картата на Пири Райс?

Той имаше някаква информация. Ставаше въпрос за карта, изработена през 1513 г. от някакъв турски пират.

— Била открита през хиляда деветстотин двайсет и първа — продължи Кристел. — Всъщност само фрагмент от нея. На него били очертани Южна Америка и Западна Африка, при това с изключително точни координати. Навигаторите от шестнайсети век не биха могли да определят географската дължина, идеята за нея възниква чак през осемнайсети век. Когато Пири Райс създава първата си карта, Герард Меркатор е бил едва на годинка. Тази карта, представяща Земята като плоскост, съдържа точните географски дължини и ширини. На нея присъстват и северните брегове на Антарктида, при това очертани изключително детайлно. Но този континент е открит едва през 1818 година. А първото сонарно изследване под дебелите ледове е осъществено чак през 1949 година. По-късно се прави и детайлно картографиране с помощта на наземни радари. Установено е почти пълно съвпадение с картата на Пири Райс, която очертава крайбрежието на Антарктида със забележителна точност. Върху нея има и обяснителен текст, от който става ясно, че създателят й е използвал информация от времето на Александър Велики, живял в началото на четвърти век преди Христа. По онова време Антарктида е била скрита под дебел пласт лед. Следователно действителната брегова линия е била очертана приблизително десет хиляди години преди Христа, когато ледът е бил малко. Или преди петдесет хиляди години, когато лед почти не е имало. Напомням ви, че тази карта е безполезна без конкретни бележки относно онова, което търсите. Представете си карта на Европа без уточняващи текстове. Едва ли ще разберете много от нея. По всеобщото мнение на специалистите писмеността възниква три хиляди и петстотин години преди Христа и е създадена от шумерите. Райс използва много по-стара карта, което означава, че писмеността се е появила много по-рано.

— Във вашите аргументи има много бели полета — отбеляза Малоун.

— Винаги ли сте толкова скептичен?

— Предпочитам да съм такъв, особено когато става въпрос за кожата ми.

— Като част от подготовката на дисертацията ми трябваше да проуча редица средновековни карти. И открих една много интересна подробност. Земните карти от онова време по принцип са изключително груби и неточни — например Италия е свързана с Испания, а картата на Англия изобилства от грешки: сбъркани планински масиви и тотално променени речни легла. За разлика от тях мореплавателските карти са съвсем друга работа. Наричали ги „портолани“, тоест показващи пътя от едно пристанище до друго. И са изключително точни.

— И вие стигате до заключението, че техните автори са получили помощ отнякъде.

— Изследвах купища портолани. Например „Дулсърт Голуей“ от 1339 година очертава изключително точно границите на тогавашна Русия. Една турска карта от 1559 година показва света от северна перспектива, все едно, че е надвиснал над Северния полюс. Как е било възможно? Още през 1737 година е направена карта на Антарктида, на която континентът е разделен на два отделни острова. Днес вече знаем, че това наистина е така. На друга изследвана от мен карта, от 1531 година, Антарктида е показана без лед, прорязана от реки и планини. Днес знаем, че те са скрити под дебела ледена обвивка. Но през шестнайсети век такава информация не е съществувала. И все пак средновековните карти са изключително точни: грешките в тях не превишават половин градус географска дължина. Което е смайващо, защото авторите на тези карти изобщо не са имали представа за нея.

— Но Светите люде са знаели какво е географска дължина, така ли?

— За да плават по Световния океан, те би трябвало да прибягват до навигация по звездите или да познават географските дължини и ширини. В хода на изследването открих редица прилики в различните портолани. Твърде много, за да ги приема като съвпадение. И тъй, ако едно общество на мореплаватели е съществувало векове преди геоложките и климатични катастрофи, връхлетели планетата десет хиляди години преди новата ера, то логично би съхранило опита си, за да го предаде на поколенията, които ще оцелеят. И то е станало именно чрез тези карти.

Малоун усети, че неволно започва да променя мнението си. Пропълзя към вратата и предпазливо надникна навън. Пълна тишина. Изправи се и опря гръб на стената.

— Има и още нещо — подхвърли Кристел.

Той я погледна с любопитство.

— Началният меридиан. Своя отправна точка са имали всички мореплаватели. Но едва през 1884 година основните морски държави се събрали във Вашингтон и решили това да бъде линията, минаваща през Гринуич, и я обозначили като нула градуса географска дължина. Всеобща константа, която използваме и днес. Портоланите разказват съвсем различна история. По смайващо съвпадение всички те използват за своя отправна точка съвсем друго място.

Малоун нямаше представа за какво говори жената срещу него.

— Тази линия пресича Голямата пирамида в Гиза — поясни Кристел. — На споменатата конференция във Вашингтон през 1884 година е било предложено нулевият меридиан да мине точно оттам, но идеята била отхвърлена.

Той продължаваше да не разбира нищо.

— Всички портолани, които разгледах, използват концепцията за географска дължина — продължи Кристел. — Не ме разбирайте погрешно: тези древни карти не съдържат познатите днес линии на паралелите и меридианите. Те използват един прост метод — избират една централна точка, чертаят окръжност около нея и разделят кръга, а после излизат извън него, създавайки една доста груба и приблизителна мерна единица. Портоланите, които разгледах, използват един и същ център — точка в Египет, близо до днешен Кайро. Там, където се издига Голямата пирамида в Гиза.

Доста много съвпадения, принуди се да признае пред себе си Малоун.

— Същата линия, която пресича Гиза, продължава на юг чак до Антарктида и достига до района, който през 1938 година нацистите маркират като „Нойшвабенланд“. — Кристел замълча за момент, после добави: — Дядо ми и баща ми са го знаели. Самата аз го прочетох в техните записки.

— Мислех, че дядо ви е бил сенилен.

— Все пак е оставил някои важни бележки. Не са много, но ги има. Баща ми също. Мога само да съжалявам, че не са продължили изследванията си.

— Това са пълни глупости! — отсече той.

— Колко от днешните научни реалности са започнали по този начин? Не, не са глупости, а съвсем реални неща. Там има нещо, което чака да бъде открито.

Може би баща ми е жертвал живота си за това нещо, каза си Малоун.

— Май е време да слезем долу — погледна часовника си той. — Искам да проверя някои работи.

Тя го спря, докосвайки го с ръка. Вече беше стигнал до заключението, че дамата съвсем не е смахната.

— Ценя това, което правите — тихо промълви Кристел.

— Нищо не съм направил.

— Но сте тук.

— Както вече ви е ясно, моят баща също е замесен.

Тя се наведе и го целуна, забавяйки се достатъчно дълго, за да покаже колко й харесва.

— Винаги ли се целуваш още на първата среща? — попита Малоун.

— Само с мъже, които харесвам.

42

Бавария

Замръзнала от ужас, Доротея гледаше мъртвите очи на Стърлинг Уилкърсън, втренчени в нея.

— Ти ли го уби? — рязко се обърна тя.

— Не — поклати глава Вернер. — Но бях там. — Затръшна багажника и добави: — Не познавам баща ти, но хората казват, че си приличаме. Позволяваме на жените си да правят каквото искат, стига и ние да се радваме на същото.

Зави й се свят.

— Откъде знаеш такива неща за баща ми?

— От мен — обади се един глас зад гърба им.

Доротея рязко се завъртя. Майка й стоеше на прага на църквата. Зад нея смътно се очертаваше едрата фигура на Улрих Хен. Нещата изведнъж й се изясниха.

— Улрих е убил Стърлинг — прошепна тя.

— Точно така — кимна Вернер и пристъпи към нея. — Бих казал, че ще убие и нас, ако не се държим прилично.

Малоун се измъкна пръв от скривалището и надникна долу. Пръстите му докоснаха бронзовия парапет, който според Кристел стоеше тук от времето на Карл. Няколко стенни свещника бяха оставени запалени за през нощта. Навън вятърът продължаваше да вие, заглушавайки глъчката на коледния базар. Насочи вниманието си към издигнатия трон в противоположния край на галерията, върху който попадаше разсеяната светлина от тесните прозорчета под купола. После напрегна взор към надписа в мозайката на пода. Думите на Айнхард не бяха чак толкова загадъчни. Слава богу, че на света има туристически справочници и умни жени.

— Това е амвон, нали? — обърна се към Кристел той.

— Да — кимна тя. — До мястото за хора, казвали са му амбо. Доста стар, някъде от единайсети век.

— Поредният урок по история — усмихна се той.

— Казвам това, което знам — сви рамене тя.

Той тръгна по галерията, мина покрай трона и започна да се спуска по извитото каменно стълбище. Направи му впечатление, че вратичката от ковано желязо беше останала отворена. Прекоси октагона и се насочи към мястото на църковния хор. В близост до южната стена се виждаше амвон с богата златна украса. Беше точно над входа за един параклис. Към него водеха няколко дървени стъпала. Той прескочи кадифения шнур и пое нагоре. За щастие това, което търсеше, беше на мястото си. На позлатената катедра лежеше Библия.

Разгърна я на Откровение, Глава 21.

Започна да чете на глас, а Кристел слушаше отдолу с вдигната глава.

— Откровението има важно значение за този храм. Канделабърът на император Барбароса е покрит с цитати от него, мозайката на купола се базира върху неговите текстове. Карл ненапразно нарича храма „нов Йерусалим“. Тази връзка не представлява тайна, защото е описана във всички справочници. — Малоун замълча за момент и посочи Библията. — В този строеж те просто са прехвърлили размерите на небесния град.

— Това е проучвано в продължение на столетия — кимна Кристел. — Но каква е връзката с нашата работа?

— Спомни си какво е написал Айнхард. Откровението ще стане ясно в мига, в който бъде разкрита тайната на това чудотворно място. Той мъдро използва тази дума, тъй като не само едно Откровение е ясно. — Махна към Библията и добави: — Такива са и всички останали.

За пръв път от дълго време насам Доротея изпита чувството, че нещата са извън контрол. Не беше предвидила нищо от онова, което се случваше. Изправена във вътрешността на храма срещу майка си, Вернер и мълчаливата, но заплашителна фигура на Улрих Хен, тя отчаяно се бореше да запази обичайното си самообладание.

— Недей да скърбиш за загубата на този американец — обади се Изабел. — Той беше авантюрист.

— А ти не си, така ли? — обърна се с лице към Вернер Доротея.

— Аз съм твой съпруг.

— Само на хартия.

— Но по твоя воля, нали? — рязко попита Изабел. Замълча за момент, огледа вътрешността на параклиса и все пак успя да се овладее. — Разбирам какво изпитваш след смъртта на Георг. На мен също ми липсва. Но той си отиде и никой не може да го промени.

Доротея винаги беше ненавиждала начина, по който майка й се справяше с мъката. Не си спомняше дори една сълза в очите й, когато баща й изчезна. Нищо не можеше да я изкара от равновесие. Самата тя все още не можеше да прогони спомена за безжизнения поглед на Уилкърсън. Вярно е, че беше авантюрист, но тя хранеше сериозни надежди, че между тях ще се получи нещо повече.

— Защо го уби? — извърна се тя към Изабел.

— Защото щеше да създаде огромни проблеми на семейството ни. И беше обречен, защото американците искаха да го ликвидират.

— Но именно ти доведе американците, нали? Ти искаше да докопаш онова разследване за подводницата. Накара ме да използвам Уилкърсън, а след като получа досието, да се свържа с Малоун и да го убедя да се откаже. Ти искаше да открадна документите на баща ми, а също така и камъните в манастира. И аз изпълних всичко, което поиска от мен!

— Нима аз ти наредих да убиеш онази жена? — контрира Изабел. — Не, беше твоя идея. Отрова в цигарите, ха-ха! А какво стана със семейната вила? Превърна се в руини, погребали двама души. Хора, изпратени от американците. Кого от тях застреля лично, Доротея?

— Беше наложително.

Майка й закрачи напред-назад по мраморния под.

— Практична както винаги — изсъска тя. — Било наложително! Заради твоя американец, нали? Ако беше продължил да се бърка, последиците за нас щяха да бъдат страшни. Тази работа изобщо не го засяга и затова реших да го отстраня. — Направи крачка напред и се втренчи в лицето й. — Беше изпратен да ни шпионира. Аз те насърчих да използваш слабостите му, но ти отиде твърде далеч. В същото време признавам, че подцених техния интерес към семейството ни.

— А защо забърка и него? — попита Доротея и махна към Вернер.

— Защото имаш нужда от помощ.

— Не искам нищо от него! — отсече Доротея, присви очи и злобно добави: — Нито от теб, бабичко!

Изабел вдигна ръка и я зашлеви.

— Няма да ти позволя да ме наричаш така! Нито сега, нито в бъдеще!

Доротея не помръдна. Лесно можеше да се справи с възрастната си майка, но навреме съобрази, че Улрих Хен няма да остане безучастен. Езикът й механично опипа устната кухина. Бузата й пулсираше.

— Тук съм, за да изясня нещата — сухо добави Изабел. — Вернер вече участва по мое изрично настояване. Аз организирах всичко. Ако не желаеш да се съобразяваш с моите правила, кажи го още сега. В такъв случай сестра ти ще поеме нещата.

От очите й пролича, че изобщо не се шегува.

— Знам, че го искаш, Доротея — въздъхна тя. — Просто защото приличаш на мен. Наблюдавам те отдавна. Вземаш дейно участие в семейния бизнес и се справяш отлично. Фактът, че застреля онзи човек, недвусмислено сочи, че притежаваш кураж. Сестра ти не е толкова решителна, но в замяна на това има визия. Жалко, че най-добрите качества не са намерили място у едната от вас. Вероятно грешката е моя. Навремето, преди много години, бях много объркана. Което за съжаление се отрази и на двете ви.

Доротея се втренчи във Вернер.

Отдавна не го обичаше, но от време на време, колкото и жалко да беше, изпитваше нужда от него. По онзи особен начин, който могат да разберат само родителите, изгубили дете. Връзка, скрепена от мъката. Ужасната смърт на Георг беше издигнала бариери, които и двамата се научиха да уважават. Същевременно въпреки пълния провал в личен план останалата част от живота й се развиваше великолепно. Майка й имаше право. Бизнесът беше нейната стихия. Амбицията е могъщо лекарство, което потиска всичко, включително и чувствата.

Вернер стоеше изправен, със сключени зад гърба ръце.

— Може би, преди да умрем, трябва да се насладим на онова, което ни остава — подхвърли той.

— Никога не съм те чувала да говориш за смърт. Ти си здрав и можеш да живееш още дълги години.

— Не, Доротея. Аз мога да дишам още дълги години. Но животът е нещо различно.

— Какво искаш, Вернер?

Той наведе глава и пристъпи към тъмния прозорец.

— Ние сме на кръстопът, Доротея. В рамките на няколко дни може би ще настъпи кулминацията на живота ти.

— Може би? Какво самочувствие!

Устните му леко увиснаха.

— Не исках да те обидя. Помежду ни има много различия, но аз не съм твой враг.

— Кой тогава е мой враг, Вернер?

В очите му се появи стоманен блясък.

— Всъщност ти нямаш нужда от врагове, защото си най-големият враг на самата себе си.

Малоун слезе от амвона.

— Откровението е последната книга в Новия завет. В нея Йоан описва своето виждане за ново небе, земя, нова реалност. — Ръката му махна към октагона. — Тази постройка е символ на това виждане. Те ще бъдат Негов народ, а сам Бог ще бъде с тях. Така пише там. Карл е изградил храма и е живял с народа си. Но тук са важни две неща. Дължината, височината и широчината трябва да бъдат еднакви, а стените трябва да бъдат точно сто четирийсет и четири лакътя. Дванайсет по дванайсет.

— Бива те в сметките — отбеляза Кристел.

— Цифрата осем също има важно значение. Светът е бил създаден за шест дни, а на седмия Господ е седнал да си почине. Христос представлява осмия, когато всичко е готово. Възкресението му увенчава края на Великото сътворение. Това е причината за изграждането на октагон, заобиколен от полигон с шестнайсет страни. Но строителите на храма отиват още една крачка напред. Изяснете целта на великото начинание, като използвате ангелското съвършенство при освещаването, казва Айнхард. Откровението се отнася до ангелите и онова, което правят за създаването на „новия Йерусалим“. Дванайсет порти, дванайсет ангели, дванайсет племена на децата на Израил, дванайсет скъпоценни камъка, дванайсет портала с дванайсет перли. — Замълча за момент и добави: — Числото 12 отразява ангелското съвършенство.

Напусна пространството на църковния хор, влезе в октагона и махна към кръглия мозаечен надпис.

— Можеш ли да го преведеш? Твоят латински е по-добър от моя.

Разнесе се силен тътен. Сякаш някой блъскаше по стената. После отново и отново.

Малоун определи посоката. Тътенът идваше откъм пристройките. Най-вероятно от параклиса на свети Михаил, където беше вторият изход от храма.

Той хукна натам, заобикаляйки празните пейки. Солидната дървена врата беше затворена с желязно резе. От другата й страна нещо изпука.

— Те разбиват вратата.

— Кои са те? — попита Кристел.

— Нови неприятности — промърмори Малоун и измъкна пистолета.

43

Доротея осъзна, че не може да избяга. Оказа се изцяло в ръцете на майка си и на съпруга си. Да не говорим за Улрих Хен. Този човек работеше за семейството над десет години. Официално се грижеше за поддръжката на „Райхсхофен“, но тя отдавна подозираше, че изпълнява и други поръчки. Сега вече знаеше, че сред тях фигурира и убийството.

— Съпругът ти желае да направи известни корекции, Доротея — обади се майка й. — Желанието му е да запазите отношенията помежду си. Явно ти все още изпитваш някакви чувства към него, иначе отдавна би се развела.

— Беше заради Георг.

— Но той е мъртъв.

— Паметта за него е жива.

— Нищо подобно. Ти водиш битка за своето наследство. Мисли добре и вземи това, което ти се предлага.

— А теб какво те интересува? — пожела да узнае тя.

— Сестра ти иска слава и реабилитация за семейството ни — въздъхна Изабел. — Което означава голямо обществено внимание. Ти и аз никога не сме се стремили към него. Твой дълг е да го предотвратиш.

— Как така стана мой дълг?

— Ох, колко приличате на баща си — отвратено поклати глава майка й. — И двете. Нима не сте взели нищичко от мен? Слушай внимателно, дете. Поела си по безполезен път, а аз искам да ти помогна и нищо повече.

Самоувереността и покровителственият тон вбесиха Доротея.

— Научих много неща от прегледа на архивите на „Аненербе“ — тръсна глава тя. — Включително и от подробните записки на дядо за онова, което е открил в Антарктида.

— Херман беше мечтател и вярваше на фантазиите си.

— Той споменава за райони, където снегът отстъпва място на скалите. За езера, които не би трябвало да съществуват. За кухи планини и ледени пещери.

— А с какви доказателства разполагаме? Кажи, Доротея. Нима имаме шанс да открием нещо?

— Разполагаме с един мъртвец в колата отвън.

— Ти си безнадежден случай — въздъхна майка й.

Търпението на Доротея окончателно се изчерпи.

— Ти определи правилата на това начинание. Ти пожела да узнаеш какво се е случило с татко. Ти искаше двете с Кристел да работим заедно, подхвърляйки ни части от загадката. Я ми кажи защо, след като си толкова умна?

— Ще ти разкажа нещо, което преди много време научих от баща ти — рече Изабел.

Карл слушаше Айнхард с напрегнато внимание. Намираха се в храма на двореца, в малкия параклис горе. Лятната нощ беше влязла в правата си. Прозорците бяха тъмни, цареше дълбока тишина. Едва вчера Айнхард се беше завърнал от дългото си пътешествие. Кралят му се възхищаваше. Дребен и слаб, но работлив като пчеличка, събираща мед. Неуморим като мравка, способен на велики дела. Наричаше го Весеугиил, като онзи е Изход. Не би изпратил никой друг на продължителното пътешествие. Айнхард разказваше за опасното плаване до далечни земи, оковани във вечни ледове — толкова чисти и прозрачни, че светлината се пречупва през тях и придобива невероятен синьо-зелен цвят. Описанието на прекрасния замръзнал водопад извика в представите му непристъпните планини на югоизток. Невероятен студ, добави Айнхард и ръцете му неволно потръпнаха. Вятърът духал с такава сила, че би отнесъл дори паракугиса, в който се намираха в момента. Карл се усъмни в това сравнение, но предпочете да запази мълчание. Тук хората живеят в кирпичени колиби без прозорци, с една дупка, в покрива, през която да излиза димът, продължи Айнхард. Леглото е привилегия единствено на богатите, а дрехите представляват грубо обработена кожа. Но там, в далечната земя, всичко било различно. Къщите били изградени от камък, обзаведени и отоплявани. Дрехите били ушити от дебел и топъл плат. Никакви различия. Няма бедност, няма богатство. Една земя, обитавана от равноправни люде. Страна на дългите нощи и неподвижните води, които въпреки всичко са неописуемо красиви.

— Това е казал Айнхард — промълви Изабел. — Научих го от баща ти, който го е чул от своя баща. Написано е в книгата, която ти дадох. Онази, която е била открита в гроба на Карл. С цената на големи усилия Херман се е научил да я чете. Ние трябва да направим същото. Затова организирах цялата акция. Ти и сестра ти трябва да намерите отговорите.

Но книгата, която бе получила от майка си, беше пълна с безсмислици, фантастични чертежи и непознати образи.

— Спомни си завещанието на Айнхард — добави Изабел. — Пълното обяснение на мъдростта на небесата започва в новия Йерусалим. Сестра ти отдавна те е изпреварила и в момента е там, в новия Йерусалим.

Доротея не можеше да повярва на ушите си.

— Това не са фантазии, Доротея. Миналото съвсем не е измислица. По времето на Карл думата „небеса“ е имала съвсем различно значение от днешното. За Каролингите тя е означавала и „високите земи“. Тук не става въпрос за религия или Бог, а за народ, който е живял преди много векове в планинска земя, сред сняг, ледове и дълги нощи. Айнхард е ходил там. На същото място, на което е загинал твоят баща. Не искаш ли да узнаеш защо?

Искаше, разбира се. Дяволски силно искаше.

— Мъжът ти е тук, за да помогне — продължи Изабел. — Отстраних един потенциален проблем в лицето на хер Уилкърсън. Сега търсенето може да продължи без външна намеса. Ще направя така, че американците да открият тялото му.

— Не беше нужно да го убиваш — поклати глава Доротея.

— Така ли мислиш? Вчера неизвестен нападател проникна в дома ни и се опита да убие хер Малоун. А също и сестра ти, която погрешно е взел за теб. Слава богу, че Улрих беше наблизо и успя да го спре. Бъди сигурна, че американците пет пари не дават за твоя живот, Доротея.

Тя неволно потърси погледа на Хен, който леко кимна, потвърждавайки думите на майка й.

— Трябваше да направя нещо. Предположих, че ще те открия в Мюнхен, тъй като си човек с навици. Представи си колко трудно ще бъде за американците, след като аз го направих.

Тя си спомни паниката в гласа на Уилкърсън по телефона.

— Аз изпълних дълга си. А сега е твой ред, дете.

— Но какво трябва да направя? — объркано я погледна Доротея. — Нали сама каза, че досега съм си губила времето?

— Напротив — поклати глава майка й. — Убедена съм, че онова, което си открила в архивите на „Аненербе“, ще ни бъде от помощ. В Мюнхен ли се намират материалите?

Доротея кимна.

— Ще изпратя Улрих да ги вземе. Сестра ти скоро ще тръгне по верния път, затова ти задължително трябва да се присъединиш към нея. Тя трябва да бъде обуздана. Семейните тайни трябва да си останат в семейството.

— Къде е Кристел? — отново попита Доротея.

— Опитва се да направи същото, което опита и ти. Да се довери на един американец — сухо поясни Изабел.

44

Аахен

Хванати за ръце, Малоун и Кристел напуснаха параклиса и тичешком се насочиха към главния портал на храма. Зад гърба им се разнесоха нови силни удари. До слуха му достигна стърженето на метал в ключалката. Вероятно Изпития беше повикал помощ.

— Хей, какво става? — попита Кристел.

— Снощните ни приятели са ни открили. Цял ден ни следят.

— Защо ми го казваш едва сега?

Той се обърна и огледа полутъмния храм.

— Прецених, че няма смисъл да те занимавам с подробности.

— Подробности?

Скърцането на старите панти зад гърба му показа, че главният портал е отстъпил. Той дръпна Кристел и пое по извитото стълбище към галерията. Бе зарязал всякакви опити за безшумно придвижване.

Отдолу се разнесоха гласове и Малоун опря пръст до устните си.

Искаше да намери безопасно място за Кристел. Пред очите му се появи императорският трон. Под него зееше дупката, през която някога се бяха промъквали поклонниците. Според справочниците точно под олтара имаше препречен от дървена вратичка изход. Обърна се и направи знак на Кристел да пропълзи под трона. Тя отвърна с въпросителен поглед, но време за обяснения нямаше.

— Тихо! — заповяда само с устни той.

Откъм извитото стълбище долетяха стъпки. Разполагаха с броени секунди. Кристел най-сетне разбра сериозността на положението и мълчаливо пропълзя в дупката.

Той се нуждаеше от маневра, която да отдалечи преследвачите от трона. По време на подробния оглед беше забелязал един корниз, който минаваше над долните арки и беше нещо като разделителна линия между двете нива. На него имаше достатъчно място за стъпване.

Малоун пропълзя покрай трона и прескочи бронзовата решетка, която му стигаше до кръста. Успя да се закрепи на корниза и опря гръб на колоните, върху които се крепяха осемте арки на октагона. За щастие те бяха двойни, с широчина около шейсет сантиметра всяка, а това означаваше мраморен щит с дебелина повече от метър.

До слуха му долетяха тихи стъпки. Изведнъж го обзе колебание. Какво правя тук, на този 20-сантиметров корниз с пистолет, в който има само пет патрона, увиснал над петметровата бездна? Надникна предпазливо иззад колоната и видя две тъмни сенки зад трона. Едната, с пистолет в ръка, зае позиция до носилката, а другата остана залепена за отсрещната стена. Поведение на професионалисти: единият заема атакуваща позиция, другият го прикрива. Тактика, която издаваше добра подготовка.

Малоун долепи глава до студения мрамор и напрегна взор. През прозорците над трона се процеждаше слаба светлина, лъскавите колони насреща се виждаха съвсем ясно. Трябваше да намери начин да ги привлече още по-наблизо.

Ръката му безшумно потъна в джоба на якето и напипа монета от едно евро. Извади я и внимателно я подхвърли към бронзовата решетка. Тя достигна отсрещния край, близо до двойната колона, удари се в ръба на решетката и звънна на мраморния под долу. Надяваше се, че стрелецът ще напусне прикритието си, за да погледне вляво, докато той беше готов за атака от обратната страна. Но действията на втория стрелец не влизаха в сметките му. Сянката от близката страна на трона помръдна. Нямаше време за точни движения. Пистолетът премина от дясната в лявата му ръка. Сянката се насочи към решетката. В ръката й се очерта пистолет. Малоун се завъртя, сграбчи мъжа за палтото и го прехвърли през парапета. Тялото полетя към мраморния под.

Малоун се претърколи през парапета в мига, в който вторият нападател стреля и куршумът откърти парче от колоната. В същия момент тялото на другия се стовари между пейките долу поне от седем-осем метра височина. Малоун стреля по посока на трона, използвайки мига пауза да скочи на крака и да потърси укритие. Но десният му крак се подхлъзна и коляното му се удари в пода. Гръбначният му стълб беше пронизан от остра болка. Тръсна глава да я преодолее и започна да се надига, но преимуществото вече не беше на негова страна.

— Не, Малоун — прозвуча мъжки глас. — Изправи се!

Малоун бавно се подчини. Изпития заобиколи трона.

— Хвърли оръжието!

Малоун нямаше намерение да се предава лесно.

— За кого работиш?

— Хвърли оръжието!

Имаше нужда от някакво забавяне, но мъжът насреща едва ли щеше да го позволи. Нещо помръдна зад фигурата на Изпития, ниско над пода. В следващия миг краката на Кристел се отблъснаха от мрамора и се забиха в коленете на Изпития. Изненадан, той не успя да запази равновесие и падна по гръб.

В следващия момент куршумът, изстрелян от Малоун, улучи гърдите му с глух тътен. Изпития изкрещя от болка, но реагира изненадващо бързо. Ръката с пистолета започна да се надига. Малоун стреля втори път и тялото на противника му замря. Кристел се измъкна изпод носилката.

— Ти си една много храбра дама — с уважение промълви той.

— Трябваше да ти помогна.

Коляното зверски го болеше.

— Наистина се нуждаех от помощ — призна той.

Отиде да провери пулса на Изпития. Такъв нямаше. Надникна през парапета. Вторият стрелец лежеше между изпочупените столове, а под главата му се събираше локвичка кръв.

Кристел пристъпи към него. В манастира беше обявила, че не може да гледа трупове, но тези тук явно не й правеха впечатление.

— А сега какво?

— Преди да ни прекъснат, те помолих да ми преведеш онзи текст на латински — промърмори той и махна към мозаечния надпис под тях.

45

Вирджиния

17:30 ч.

Рамзи показа документите си и беше пропуснат в периметъра на Форт Ли. Пътуването от Вашингтон му бе отнело малко повече от два часа. Базата беше един от шестнайсетте пункта за разквартируване на войници, изградени в края на Първата световна война и бе кръстена на любимия син на Вирджиния Робърт Ли. През 20-те години бе разрушена и превърната в щатски природен резерват, но през 40-те отново стана действаща. През последните двайсет години, благодарение на близостта си с Вашингтон, нейните съоръжения бяха разширени и модернизирани.

Колата пое по лабиринта от пътища и алеи между тренировъчни полигони и командни пунктове, предназначени главно за управление на транспорта и логистика. Флотът използваше три големи сгради в далечния край на периметъра, част от дълга редица военни складове. Достъпът до тях се контролираше чрез цифрови кодове и електронна идентификация. Двете бяха под контрола на Главното командване, а третата беше запазена за нуждите на военноморското разузнаване.

Рамзи паркира и излезе от колата, придърпа реверите на палтото си и застана под металния навес. Набра кода и опря палец в електронния четец.

Вратата щракна и се отвори.

Озова се в малко входно антре. Осветлението се включи автоматично. Пристъпи към стенното табло и щракна няколко прекъсвача. Огромното, подобно на пещера помещение отвъд вратата с ламинирано прозорче беше залято от ярка светлина. Кога за последен път беше идвал тук? Май преди шест години. Не, може би преди осем или девет.

Първото му посещение беше станало далеч по-рано — преди трийсет и осем години. Вътрешността не беше много променена, ако се изключи модерната система за охрана. Бе го довел адмирал Дайлс в един мразовит февруарски ден, два месеца след експедицията в Антарктика.

— Имаме важна причина да сме тук — осведоми го Дайлс.

Рамзи се питаше защо бяха дошли. Бе прекарал голяма част от времето си в този склад, но преди няколко дни бе излязла заповед за разпускане на екипа и прекратяване на мисията. Роуланд и Сейърс бяха изпратени обратно в частите си, складът беше запечатан, а самият Рамзи бе получил назначение в Пентагона. По време на пътуването от Вашингтон адмиралът мълчеше. Той по принцип не говореше много. Мнозина се страхуваха от него. Не заради избухливия му нрав, защото беше изключително сдържан, нито пък заради ругатните, към които рядко прибягваше. Причина за страха на подчинените му беше леденият поглед на немигащите му очи, който буквално ги парализираше.

— Проучи ли плановете на операция „Висок скок“, които ти изпратих? — попита Дайлс.

— Детайлно — кимна Рамзи.

— Какво ти направи впечатление?

— Открих, че наскоро приключилата ми мисия в Антарктика съвпада с района за провеждането на операцията.

Преди три дни Дайлс му бе предал папка с гриф „Строго секретно“. Съдържанието й беше различно от официалния доклад на адмиралите Крузен и Бърд за мисията им в Антарктика. Той се изчерпваше с обясненията на екип военни експерти, част от подразделенията на флота с обща численост 4700 души, осъществили операция „Висок скок“. Командир на екипа бил лично Бърд, а задачата му била да извърши подробно разузнаване на северните брегове на Антарктида. Докладите на експертите били предназначени единствено за адмирала, който от своя страна информирал тогавашния началник на оперативния щаб. Тяхното съдържание бе предизвикало огромното му смайване.

— Преди „Висок скок“ ние бяхме убедени, че през 40-те години германците изграждат свои военни бази на Антарктида. По време на войната и непосредствено след нея в района на Южния Атлантически океан са патрулирали много немски подводници. През 1938 г. Германия е изпратила там голяма експедиция и е подготвяла втора. За нея липсват сведения, но според нашето командване тя също е осъществена. На практика това са пълни глупости, Лангфорд. В Антарктида не е имало никакви военни бази на Германия.

Рамзи благоразумно замълча.

— Там те са търсили своето минало — добави Дайлс.

Влязоха в склада и адмиралът го поведе по тясна пътечка между дървени сандъци и метални рафтове. Спряха пред няколко реда лавици, на които бяха подредени каменни късове, покрити със странни драсканици и заврънкулки.

— Участниците във „Висок скок“ са открили част от онова, на което нацистите са се натъкнали през 1938 г. Експедицията им се е осланяла на информация от времето на Карл Велики. Откривателят сред тях е Херман Оберхойзер.

Такова презиме фигурира в списъка на екипажа на НР-1А, бързо съобрази Рамзи. Диц Оберхойзер.

— Преди година се свързахме с Диц Оберхойзер — продължи Дайлс. — Откриха го хората от нашия научноизследователски отдел. Германците били убедени, че Антарктида заслужава тяхното внимание. Херман Оберхойзер вярвал, че далеч преди нашата цивилизация там е живял народ с развита култура. Според него това са били отдавна изчезналите арийци, а Хитлер и Химлер пожелали да проверят дали наистина е така. Надявали се да извлекат големи облаги, в случай че такава цивилизация действително е съществувала. По онова време всички били жадни за революционни открития.

И днес нещата не са се променили, помисли си Рамзи.

— Но Оберхойзер разгневил Хитлер и изпаднал в немилост. Нацистите му затворили устата, идеите му били забранени.

— В тях очевидно е имало нещо — промърмори Рамзи и посочи каменните късове. — Това го потвърждава.

— Чел си досието, бил си там. Искам да чуя мнението ти.

— Ние не открихме нищо.

— Правителството на САЩ харчи милиони долари, изпращайки почти пет хиляди души в Антарктида. По време на експедицията има четири смъртни случая. После губим още единайсет души, плюс подводница за сто милиона долара. Хайде, Рамзи, мисли!

Никак не му се искаше да разочарова адмирала, който бе повярвал във възможностите му.

— Представи си култура, която е съществувала десетки хиляди години преди всичко, което знаем — добави Дайлс. — Далеч преди шумерите, китайците и египтяните. Народ, който е познавал астрономията и е използвал мерки за тежест и обем, притежавал е реалистична представа за планетата, напреднала картография, геометрия, морска навигация, математика векове преди съвременната цивилизация. Представяш ли си какви научни открития са направили? От Диц Оберхойзер научихме, че баща му участвал в експедицията до Антарктида през трийсет и осма. Там видял и научил много неща. Но нацистите били твърде глупави, за да го оценят. Педантични, ограничени и арогантни глупци.

— По всичко личи, че и ние сме били като тях, адмирале — поклати глави Рамзи. — В доклада след операция „Висок скок“ е констатирано, че камъните, които съхраняваме тук, са останки от древен народ, най-вероятно от арийската раса. Всички са обезпокоени. По всичко личи, че сме повярвали в мита на нацистите.

— Там ни е грешката — кимна Дайлс. — Но времената са били други. Експертите от администрацията на Труман решили, че въпросът е политически и трябва да бъде запазен в тайна. Не искали да предлагат доказателства на версията за расово превъзходство на Хитлер и компания. По тази причина операция „Висок скок“ е засекретена, а откритията са запечатани тук, далеч от хорските очи. Оказва се обаче, че това решение ни прави лоша услуга.

Дайлс посочи към една стоманена врата в дъното.

— Ела да ти покажа нещо, което със сигурност не си видял по време на онази експедиция.

В момента Рамзи стоеше пред същата врата. Помещението зад нея представляваше хладилна камера.

Същата, в която преди трийсет и осем години бе влязъл за пръв и последен път. В деня, в който адмирал Дайлс бе издал своята кратка и категорична заповед: Оставете го на мира! Днес тази заповед най-после беше отменена, но преди да пристъпи към действие, Рамзи искаше да се увери, че те все още са тук.

Ръката му се протегна към резето.

46

Аахен

Малоун и Кристел се спуснаха долу. Пликът със справочниците лежеше на един от оцелелите столове. Той измъкна една брошура и бързо откри превода на латинския надпис в мозайката.

Подаде брошурата на Кристел и попита:

— Верен ли е този превод?

Още в ресторанта беше забелязал, че в текстовете в различните справочници има някои незначителни разлики. Тя прегледа написаното, сравнявайки го с мозаечния надпис. Сред локва кръв на няколко крачки от тях лежеше трупът с изкривени под странен ъгъл крайници, но и двамата се правеха, че не го забелязват. Малоун не вярваше, че някой е чул изстрелите. Стените бяха дебели, а и навън духаше силен вятър. Засега липсваше интерес към събитията, разиграли се в храма.

— Преводът е сравнително точен — кимна Кристел. — Има известни разлики, но те не променят смисъла.

— Ти спомена, че макар и направен върху мозайка, надписът е оригинален и е свързан с освещаването на храма. Спомни си Айнхард — ангелското съвършенство при освещаването. Според Евангелието числото 12 символизира ангелското съвършенство. А негов израз е октагонът.

Ръката му махна към мозайката.

— Би могло да бъде всяка дванайсета буква, но според мен по-вероятно е да става въпрос за всяка дванайсета дума.

Началото и краят на текста бяха маркирани с кръстове.

— Claret — преброи тя, после потърси двайсет и четвъртата и трийсет и шестата дума: — Quorum и Deus. Това е всичко. Последната дума Velit е номер единайсет.

— Интересно, нали? Само три думи. Четвъртата е номер единайсет, сякаш за да покаже, че текстът свършва.

— Може да се преведат приблизително като „Сиянието на Бога“.

— Моите поздравления — усмихна се той. — Ти току-що разкри загадката.

— Но ти вече я беше разгадал, нали?

— В ресторанта опитах няколко комбинации, които доведоха до един и същ резултат — сви рамене Малоун.

— Можеше да ме информираш — погледна го с укор Кристел. — Заедно с факта, че ни следят.

— Можех, но ти спомена и още нещо.

В очите й се появи объркване, но той отказа да навлиза в подробности.

— Защо си играеш е мен? — попита тя.

— Знаеш къде е Кристел, така ли? — попита Доротея, втренчила очи в майка си.

— Разбира се — кимна Изабел. — Аз наблюдавам и двете си дъщери. — Направи безуспешен опит да скрие раздразнението си и намръщено добави: — Сестра ти е в компанията на Малоун.

— Но нали ти ме накара да го отблъсна? — сепнато я погледна Доротея. — Каза, че този човек представлява проблем.

— И все още е така. Но сестра ти е разговаряла с него след теб.

Безпокойството й беше заменено от чувството, че я правят на глупачка.

— Ти ли уреди това?

— Да — кимна майка й. — Ти имаше хер Уилкърсън и аз реших да й дам Малоун.

Доротея замръзна на място, умът й блокира.

— Сестра ти се намира в Аахен, в храма на Карл Велики. Изпълнява дълга си, а сега и ти трябва да сториш същото.

Лицето на възрастната жена беше безизразно. За разлика от баща й, който беше безгрижен, топъл и любящ човек, поведението на майка й винаги се беше отличавало със строгост и сдържаност.

И двете сестри бяха отгледани от дойки и гувернантки, но винаги се бяха състезавали за рядкото внимание и благоволение на майка си. Според Доротея именно това беше в основата на враждебността им една към друга. А тъй като бяха близначки, всяка се стремеше да подчертае своята индивидуалност.

— Нима за теб това е само игра? — попита тя.

— Много повече — поклати глава Изабел. — Крайно време е моите дъщери да пораснат.

— Мразя те!

— Охо, най-после се разгневи. Ако това ти помогне да не вършиш глупости, добре — мрази ме.

Изгубила последните остатъци от самообладанието си, Доротея направи крачка към нея, но Улрих бързо се изправи между тях. Изабел вдигна ръка да го спре. Мъжът се подчини като добре дресирано животно.

— Какво, нима ще се нахвърлиш върху мен? — попита тя.

— Стига да можех.

— А ще получиш ли онова, което искаш?

Въпросът накара Доротея да се замисли. Отрицателните емоции бавно изчезнаха, остана единствено чувството за вина. Устните на майка й се разтеглиха в лека усмивка.

— Трябва да ме слушаш, Доротея. Аз наистина искам да ти помогна.

Вернер наблюдаваше сцената с подчертано равнодушие.

— Ти уби Уилкърсън и сега ми предлагаш този — махна в негова посока Доротея. — А Кристел ще задържи американеца, така ли?

— Няма да е честно. Макар да е твой съпруг, Вернер не е бивш американски агент. Утре ще разреша този проблем.

— Откъде знаеш къде ще бъде той утре?

— Ще науча, дете. А след това ще ти кажа.

— Имаш две дипломи, но изпитваш затруднения да разчетеш завещанието на Айнхард? — вдигна вежди Малоун. — Я не ме лъжи. Не може да не си разгадала всичко.

— Не го отричам — бавно отвърна тя.

— Аз съм идиот, че се забърках — горчиво въздъхна той. — Заради вашето семейство убих трима души в рамките на двайсет и четири часа.

Кристел бавно се отпусна на един стол.

— Действително успях да разреша загадката до този етап — рече тя. — Ти си прав, наистина не беше много трудно. Но за хората, живели през средновековието, задачата била непосилна, защото малцина са били грамотни. Тук трябва да добавя, че ми беше любопитно да видя как ще се справиш.

— Е, издържах ли изпита?

— Да, и то много добре.

— Благодаря. А сега накъде?

— Може и да не повярваш, но аз наистина нямам отговор. Преди три дни спрях на този етап и се върнах в Бавария…

— За да ме причакаш?

— От майка ми научих за плановете на Доротея.

— Чакай малко — спря я той, обзет от желание да си изяснят нещата. — Аз съм тук заради моя баща. Останах, защото някой е много разстроен от факта, че съм успял да надникна в един доклад. А откритото в него води право към Вашингтон.

— Значи аз нямам участие в решението ти да останеш?

— Една целувка не означава нищо.

— Въпреки че ти хареса, така ли?

Настъпи часът на истината.

— След като и двамата сме наясно с нещата, може би е време всеки да продължи сам по пътя си — отсече Малоун.

Тръгна към портала, но очите му попаднаха на трупа. Колко души беше убил през годините? Много. Твърде много. Винаги с основание. В името на Бог и Родина. Дълг и чест. А сега? Отговор нямаше. Погледна Кристел Фалк, която спокойно седеше на стола. После се обърна и излезе.

47

Шарлот

17:20 ч.

Стефани и Едуин Дейвис се криеха в гората, на петдесетина метра от крайбрежната къща на Хърбърт Роуланд. Домакинът се беше прибрал преди петнайсетина минути с пица.

Малко след това излезе навън, за да пренесе три дебели цепеници от купчината дърва под навеса. В момента от каменния комин се виеше приятна струя дим. Ех, ако и ние можехме да си запалим огън, въздъхна Стефани.

Следобед, в продължение на два часа, двамата бяха пазарували топли дрехи, дебели ръкавици и вълнени шапки, закуски и напитки. После се бяха върнали и бяха заели удобна позиция за наблюдение.

Дейвис беше сигурен, че убиецът ще се върне след мръкване, но за всеки случай искаше да бъдат на мястото по-отрано.

— Роуланд няма да излиза повече — прошепна той.

Дърветата спираха вятъра, но температурата на въздуха бързо падаше. Мракът бавно настъпваше. Двамата се бяха сгушили в новите ловджийски дрехи, най-добрите на пазара. Стефани никога не беше ходила на лов и се чувстваше доста странно в магазина за специално облекло, разположен близо до един от големите търговски центрове на Шарлот.

Бяха застанали на позиция в корените на вековен бор, където земята беше покрита с дебел килим пожълтели иглички. Тя механично захапа блокче „Туикс“. Много обичаше сладко. Едно от чекмеджетата на бюрото й беше пълно е различни лакомства. Но все още не беше убедена, че постъпват правилно.

— Трябваше да повикаме Сикрет Сървис — прошепна тя и поклати глава.

— Винаги ли си толкова негативно настроена?

— Идеята все пак заслужаваше обмисляне, но ти веднага я отхвърли.

— Това е моя операция.

— По всичко личи, че вече е и моя.

— Хърбърт Роуланд е в беда. Но ако почукаме на вратата да му го кажем, той няма да ни повярва. Сикрет Сървис — също. Не разполагаме с доказателства.

— Освен човека, когото заварихме в къщата му.

— Какъв човек? Кой е той? Какво знаем за него?

Тя замълча.

— Ще трябва да го хванем в момента на престъплението — тръсна глава Дейвис.

— Значи мислиш, че той е убил и Милисънт?

— Разбира се.

— Налага се да ми обясниш какво става. Милисънт няма нищо общо със смъртта на някакъв адмирал и Закари Алегзандър, нито пък с операция „Висок скок“. Това е нещо много повече от лично отмъщение.

— Добре знаеш, че общият знаменател е Рамзи.

— На практика знам само, че разполагам с достатъчно обучени агенти, но въпреки това мръзна в някаква гора в компанията на президентски съветник, който има чип в главата.

Стефани довърши вафлата си.

— Обичаш тези неща, а? — подхвърли Дейвис. — По мое мнение сладкото е ужасно вредно.

— Съгласна съм — кимна тя и извади поредната опаковка от торбичката.

— Я да видя? — дръпна я от ръката й той. — Аха, „Бейби Рут“!

Стефани се усмихна. Този човек я дразнеше, но въпреки това беше забавен.

— Защо никога не си се женил? — попита тя.

— Откъде знаеш, че не съм?

— То си личи.

Той възнагради прозорливостта й с лека усмивка.

— Никога не е възниквала подобна необходимост.

Тя се запита чия ли е била вината.

— Аз работя — добави Дейвис и задъвка сладкиша. — Не ми трябват допълнителни главоболия.

Тя го разбираше. Собственият й брак се бе оказал пълен провал, завършил с отчуждение, последвано от самоубийството на съпруга й преди петнайсет години. Доста продължителен период, прекаран в самота. Едуин Дейвис вероятно беше сред малцината, които можеха да проявят разбиране.

— Но освен главоболия има и радост — подхвърли тя.

— Проблемът е там, че болката винаги присъства.

Тя се сгуши до дънера.

— След смъртта на Милисънт получих назначение в Лондон — промълви той. — Един ден намерих някаква бездомна котка. Болна и бременна. Занесох я на ветеринар, който успя да я спаси, но котенцата умряха. Прибрах я у дома. Оказа се много добро животно. Мила и гальовна. Никога не ме одраска. Беше ми приятно с нея. Но един ден тя просто умря. Много ме заболя. Тогава реших, че обикна ли нещо, то умира. И спрях.

— Прозвуча доста фаталистично.

— По-скоро реалистично.

Мобилният телефон започна да вибрира на гърдите й. На дисплея се изписа номерът от Атланта. Тя го включи, послуша няколко секунди и кимна.

— Добре, свържете ме.

Обърна се към Дейвис и подхвърли:

— Котън. Крайно време е да разбере за какво става въпрос.

Съветникът продължаваше да дъвче, заковал очи в къщата.

— Стефани — прозвуча гласът на Малоун. — Откри ли това, което ми е нужно?

— Нещата се усложниха — отвърна тя, прикри уста с длан и накратко му описа последните събития. След кратка пауза попита: — А докладът?

— Вероятно е изчезнал.

Сега дойде нейният ред да се запознае със случилото се в Германия.

— Какво правиш в момента? — попита Малоун.

— И да ти кажа, няма да ми повярваш.

— След глупостите, които извърших през последните два дни, съм готов да повярвам на всичко.

Тя му обясни.

— Не бих казал, че е чак толкова глупаво — каза Малоун. — Самият аз мръзна пред една църква на Каролингите. А Дейвис е прав. Онзи наистина ще се върне.

— Точно от това се страхувам.

— Някой проявява специален интерес към „Блейзък“, НР-1А, или както там се е наричала проклетата подводница. — В гневния глас на Малоун се прокрадна нотка на несигурност. — След като Белият дом твърди, че разследването е дело на военноморското разузнаване, значи става въпрос за Рамзи. Движим се успоредно, Стефани.

— Тук един тип до мен дъвче „Бейби Рут“ и твърди същото. Разбрах, че вече си се чул с него.

— Когато някой ми спаси задника, аз съм му благодарен.

Тя си спомни за една стара случка в Азия, но въпреки това попита:

— Накъде води твоята пътека, Котън?

— Добър въпрос. Пак ще ти се обадя. Пази се.

— Ти също.

Малоун изключи телефона. Стоеше в далечния край на вътрешния двор, откъдето се виждаше коледният базар. Малкото възвишение се намираше срещу кметството, на около сто метра от заснежената църква, която излъчваше фосфоресциращо сияние. Вятърът беше стихнал и снегът се сипеше почти отвесно. Слава богу. Часовникът му показваше единайсет и половина.

Павилионите отдавна бяха затворени. Глъчката и навалицата щяха да се възобновят едва на следващата сутрин. В момента по площада се мяркаха само няколко самотни фигури. Кристел не го последва навън. След разговора със Стефани той се почувства още по-объркан.

Сиянието на Бога. Термин, който не съответстваше на времето, по което беше живял Айнхард. И очевидно имаше някакво друго значение. Дали тези думи означаваха нещо различно? Не му беше трудно да разбере. Извади своя айфон, набра думата „САФАРИ“ и влезе в безжичния интернет. На екрана се отвориха прозорчетата на Гугъл. Изписа „Сиянието на Бога, Айнхард“ и включи търсачката. Екранът примигна и се запълни с първите двайсет и пет попадения. Още първото от тях даваше отговор на въпроса.

48

Четвъртък, 13 декември

Шарлот

0:40 ч.

Стефани долови някакъв шум. Не силен, но достатъчно ясен, за да няма съмнения. Дейвис беше задрямал и тя го остави да поспи. Имаше нужда от сън. Беше разтревожен, а тя искаше да му помогне. Както Малоун беше помогнал на нея. Все още се питаше дали постъпват правилно.

Стисна пистолета и се взря в къщата. Площадката пред нея се виждаше през дърветата. Светлината в прозорците на Роуланд беше угаснала още преди два часа. Слухът й долови ново пропукване. Клоните на бора вдясно от тях леко се раздвижиха. Прецени разстоянието. Не повече от петдесетина метра. Сложи длан върху устата на Дейвис и го побутна по рамото с пистолета. Той стреснато отвори очи, дланта й усили натиска си.

— Имаме компания — прошепна.

Той кимна. Ръката й се отлепи от устата му. Разнесе се ново пропукване. Очите им доловиха движение в близост до колата на Роуланд. Мерна се неясна сянка, която за миг изчезна между дърветата, после отново се появи. Движеше се към къщата.

Чарли Смит се насочи към входната врата. Къщата на Хърбърт Роуланд беше тъмна от доста време насам.

Беше уплътнил следобедните часове в някакъв киносалон, а след това бе хапнал един превъзходен стек. В общи линии денят бе преминал спокойно. Бе изчел информацията във вестника за смъртта на адмирал Дейвид Силвиан и бе останал доволен от липсата на каквито и да било подозрения. Преди два часа се бе появил отново и търпеливо бе изчакал в близката гора.

Всичко изглеждаше спокойно.

Влезе през главния вход, усмихвайки се на лекотата, с която се бе справил с ключалката и резето. В лицето го лъхна топлият въздух на централното отопление. Първата му работа беше да отвори хладилника и да провери ампулата с инсулин. Нивото на течността в нея беше видимо намаляло. Той знаеше, че една пълна ампула съдържа четири дози. Прецени на око, че количеството физиологичен разтвор беше намаляло с около една спринцовка и пъхна ампулата в малка торбичка.

Огледа бутилките изстудено уиски. Отворената беше видимо по-празна. Хърбърт Роуланд не си беше губил времето. Разрови кошчето за отпадъци в кухнята, откри използваната спринцовка и я прибра при ампулата. После с лека стъпка се насочи към спалнята.

Роуланд се беше сгушил под кариран юрган. Дишането му беше разпокъсано. Смит хвана ръката му и измери пулса. Бавен, прекалено бавен. Будилникът на нощното шкафче показваше, че до един след полунощ остават няколко минути. От инжекцията бяха изтекли приблизително седем часа. В работното досие беше отбелязано, че Роуланд си инжектира инсулин вечер, преди новините в шест. А след това започва да пие. Но тази вечер в кръвта му нямаше инсулин и алкохолът беше свършил своето, предизвиквайки дълбока диабетична кома. Смъртта не би трябвало да се забави.

Придърпа един стол и седна. Беше длъжен да чака, докато Роуланд умре. Знаеше, че не бива да се успокоява. Не беше забравил онези двамата, които за малко не го заловиха по-рано през деня. Затова отскочи до шкафа за двете ловни пушки, които беше забелязал при първото си проникване в къщата. Едната от тях беше истинско бижу: едрокалибрена помпа „Мозберг“ с пълнител за седем патрона, оборудвана с впечатляващ оптически мерник. Другата беше „Ремингтън“ 12-и калибър, класически модел „Дъкс Ънлимитед“. Преди време за малко не си бе купил такава, защото моделът беше на път да се превърне в легенда. Чекмеджето беше пълно с муниции. Смит зареди двете пушки и се върна на поста си край леглото. Беше напълно готов.

Стефани сграбчи ръката на Дейвис, който вече беше на крака, готов за действие.

— Хей, какво си намислил?

— Трябва да тръгваме.

— А какво ще правим, когато стигнем?

— Ще го спрем. В момента той отнема човешки живот.

Дейвис беше прав и тя го знаеше.

— Аз поемам входната врата. За теб остава остъклената врата на верандата. Предлагам да го изплашим. Дано да го накараме да сгреши.

Дейвис тръгна напред. Стефани го последва, питайки се дали партньорът й изобщо беше попадал в подобна ситуация. Най-вероятно не, но се държеше храбро.

Стъпиха на покритата с чакъл алея и безшумно се приближиха към къщата. Дейвис заобиколи откъм езерото и пъргаво изкачи стъпалата към верандата. Провери плъзгащата се врата и се отмести встрани. Отвътре пердето беше спуснато. Тя се насочи към входната врата, решила да действа директно.

Вдигна ръка, почука и отскочи встрани.

Смит подскочи на стола. Някой блъскаше по входната врата. Миг по-късно отзад се разнесе друго почукване, този път по стъклото на плъзгащата се врата.

— Излез, мръснико! — изкрещя гневен мъжки глас.

Хърбърт Роуланд не чу нищо. Дишането му беше все така затруднено, а състоянието му беше близо до комата.

Смит взе пушките и се насочи към килера.

Стефани чу крясъците на Дейвис.

Какви ги върши тоя тип, да го вземат мътните?!

Смит се втурна в кухнята, опря пушките на плота и изстреля един залп по посока на задната врата. Стъклото се пръсна на хиляди късове и в кухнята нахлу студен въздух. Той се възползва от грохота и бързо приклекна зад плота. Изстрелите, които долетяха отдясно, го принудиха да се просне на пода.

Стефани пусна два куршума в прозорчето до входната врата. Надяваше се, че по този начин ще отклони вниманието на нападателя от верандата, където се намираше невъоръженият Дейвис.

Двата изстрела я изненадаха. Беше се надявала, че самото им присъствие в близост до къщата ще разколебае мъжа вътре.

Дейвис явно имаше други планове.

Смит не беше свикнал да бъде притискан. Дали това бяха двамата неканени посетители? Сигурно. Полицаи? Едва ли. Полицаите щяха да разбият вратата. А единият дори беше извикал, призовавайки го на бой. Не, тези бяха нещо друго. Анализите можеха да почакат. В момента просто трябваше да изчезне от тук.

Как би постъпил Макгайвър? Смит много си падаше по това шоу. Хайде, поразмърдай си мозъка.

Стефани напусна укритието си и хукна към задната веранда. Използва колата като прикритие, внимавайки за прозорците. Пистолетът й бе готов за стрелба. Нямаше как да знае дали маневрата е безопасна, но трябваше да намери партньора си. Заобиколи тичешком къщата, намери стълбата и завари Едуин Дейвис в момента, в който хвърляше някакъв стол от ковано желязо по остъклената врата.

Смит чу как нещо тежко прониква през остатъците от стъклото и къса пердето. Изстреля поредния патрон, после грабна пушката и хукна обратно към спалнята. Онези отвън щяха да се поколебаят, а той възнамеряваше да използва всичките секунди, с които разполагаше.

Хърбърт Роуланд лежеше неподвижно. Ако все още не беше мъртъв, със сигурност беше на прага на смъртта. Доказателства за престъпление нямаше, тъй като ампулата и спринцовката бяха на сигурно място в джоба на Смит. Вярно, че беше използвал оръжие, но нищо не можеше да докаже самоличността му.

Пристъпи към един от прозорците, вдигна рамката и пъргаво се прехвърли навън. От тази страна на къщата нямаше никой. Плъзна рамката обратно на мястото й. С удоволствие би наказал натрапниците, но рисковете ставаха прекалено много. Реши да действа разумно и потъна в гората.

— Ти полудял ли си?! — изкрещя Стефани, залегнала на земята.

Сънародникът й все още беше на верандата.

— Избяга — полугласно отвърна той.

Тя се надигна и предпазливо пропълзя нагоре, без да се доверява на думите му.

— Чух как се отваря и затваря някакъв страничен прозорец — поясни Дейвис.

— Което не означава, че е избягал. Отворил се е прозорец и нищо повече.

Дейвис тръгна към разбитата врата.

— Едуин…

Той изчезна в мрака и Стефани се втурна след него. Фигурата му се мерна пред вратата на спалнята. Изщрака електрически ключ. Когато главата й надникна през рамката, Дейвис седеше на леглото и измерваше пулса на Роуланд.

— Едва диша — обърна се да я погледне той. — Със сигурност не е чул нищо, защото е в кома.

Тя все още си мислеше за един непознат мъж с пушка в ръка. Дейвис протегна ръка към телефона и набра 911.

49

Вашингтон

1:30 ч.

Рамзи се усмихна, доловил мелодичния звън на входната врата. До този момент беше чакал търпеливо, потънал в поредния трилър на любимия му Дейвид Морел. Затвори книгата, но не побърза да тръгне към вратата. Имаше всички основания да поизпоти среднощния посетител. В крайна сметка се надигна и бавно се насочи към входното антре.

Сенатор Атос Кейн потропваше нетърпеливо на студа.

— Горчиво ще съжаляваш! — изръмжа той.

— Реакцията ми е доста мека — сви рамене Рамзи. — Особено ако я сравним с поведението на твоя сътрудник.

Кейн се втурна вътре. Рамзи не му предложи да си свали палтото. По всяка вероятност агентката от магазина за карти беше изпълнила заповедта, изпращайки съобщение по сътрудника на Кейн — същия арогантен младок, който се беше държал пренебрежително с него. Информацията се отнасяше до изчезването на служителка, работила три години в канцеларията на Кейн. Привлекателна червенокоса дама от Мичиган, станала трагична жертва на сериен убиец, вилнял в района на Вашингтон. По-късно полицията откри тялото на престъпника, който се беше самоубил. Вестниците в цялата страна поместиха репортажи за трагедията.

— Жалък мръсник! — изрева Кейн. — Нали каза, че всичко свърши?

— По-добре да седнем.

— Не искам да сядам! По-скоро ми се ще да ти избода очите!

— Това няма да промени нищо — спокойно отвърна Рамзи, който много обичаше да слага сол в раната. — Последната дума пак ще е моя. Предлагам да си зададеш един простичък въпрос: все още ли искаш да станеш президент? Или предпочиташ публичното заклеймяване?

Гневът на Кейн беше съпътстван от видимо притеснение. Както винаги, гледката от вътрешността на капана е доста различна.

Двамата мъже приличаха на два гладни лъва, изправени един срещу друг в решителна схватка. В крайна сметка не издържа Кейн, който леко кимна. Рамзи го въведе в кабинета и му предложи да седне. Стаята беше малка и двамата по принуда се оказаха близо един друг. Това още повече усили неудобството на Кейн.

— Снощи и тази сутрин дойдох при теб, за да потърся помощта ти — започна Рамзи. — Молбата ми беше съвсем искрена, като към приятел. — Направи необходимата пауза и добави: — Но бях посрещнат с обидна арогантност. Поведението на помощника ти беше отвратително грубо. Естествено, той изпълняваше твоите заповеди. Мисля, че моята реакция е съвсем логична.

— Ти си едно лъжливо копеле!

— А ти си неверен съпруг и мръсник, който не се колебае да поправи грешката си, използвайки удобната смърт на един сериен убиец. Доколкото си спомням, дори предизвика обществено съчувствие по повод трагичната смърт на твоята сътрудничка, тъй като успя да демонстрираш скръб и гняв. Но какво ще си помислят членовете на семейството ти и твоите избиратели, ако научат, че малко преди смъртта си нещастното момиче е абортирало от теб?

— Няма доказателства, че аз съм бащата.

— Но беше изпаднал в паника, нали?

— Тя можеше да ме унищожи, независимо дали бебето е от мен или от някой друг. Само обвиненията й щяха да бъдат достатъчни.

Рамзи седеше с изправен гръб и строго лице. От адмирал Дайлс беше научил как да се държи, когато владее положението.

— А любовницата ти прекрасно го знаеше и можеше да те манипулира — ледено процеди той. — Ето защо потърси помощ от мен.

Кейн видимо се укроти от спомена за отминалото премеждие.

— Нямах представа какво си намислил — промърмори той. — Ако имах, никога нямаше да се съглася.

— Така ли? — изгледа го с презрение Рамзи. — Вероятно затова не възрази срещу идеята да я убием и да лепнем престъплението на сериен убиец, който отне живота си точно навреме. Доколкото си спомням, пресата аплодира тази развръзка. Самоубийството на изверга не само спести на обществото съдебния процес и екзекуцията, но и даде храна за вълнуващи репортажи. Не си спомням да си протестирал.

Рамзи прекрасно знаеше, че обвиненията на предполагаема любовница са най-голямата заплаха за политиците. Кариерата на много хора беше рухнала по този прост и елементарен начин. Няма значение дали обвиненията са недоказани или откровено неверни. Важното е, че са повдигнати. Ето защо не бива да се дават никакви поводи за упреци и съмнения в корупция.

— Когато осъзнах какво си направил, вече нямах избор — облегна се в стола си Кейн. — Кажи ми какво искаш, Рамзи.

Без „адмирал“, без дори малко име.

— Искам да заема освободилото се място в Съвета на началник-щабовете. Още днес го казах пределно ясно.

— А имаш ли представа колко хора искат същото?

— Няколко, със сигурност. Но аз освободих това място, Атос. Затова имам право на него.

Докато осъзнаваше чутото, в погледа на Кейн се появи несигурност.

— Би трябвало да се досетя.

— Казвам ти го по три причини — продължи Рамзи. — Първо, ти няма да кажеш на никого. Второ, ще разбереш с кого си имаш работа. И, трето, аз знам, че искаш да станеш президент. Според експертите шансовете ти са доста добри. Партията те подкрепя, проучванията на общественото мнение сочат отличен рейтинг, а конкуренцията ти не впечатлява с нищо. Имаш достатъчно връзки и контакти, за да набереш достатъчно средства за предизборна кампания. От свои източници разбрах, че вече си осигурил около трийсет милиона долара от различни спонсори.

— Доста си поработил — загрижено промърмори Кейн.

— Ти си сравнително млад, в добро здраве — продължи Рамзи. — Имаш пълната подкрепа на съпругата си, а децата ти те обожават. В общи линии една прекрасна кандидатура.

— С изключение на факта, че преди три години изчуках една жена от екипа си, която забременя, абортира и реши, че ме обича — горчиво поклати глава Кейн.

— Нещо такова. Но за нейно нещастие тя стана жертва на сериен убиец, който впоследствие отне собствения си живот, вероятно в пристъп на лудост. Той обаче остави достатъчно доказателства, че е извършил престъпленията, които му се приписват, включително убийството на въпросната дама. По този начин нещастието, което надвисна над главата ти, изведнъж се превърна в предимство.

Рамзи предвидливо се беше снабдил с документите за аборта, извършен в тексаска клиника, които включваха и видеозапис на събеседването с желаещата да се освободи от бременност — задължително според законите на Тексас. Въпреки че използваше фалшива самоличност и не споменаваше конкретни имена, въпросната дама признаваше пред събеседничката си, че е имала връзка със своя работодател. Детайлите не бяха много, но бяха напълно достатъчни да заинтригуват телевизионни предавания като „Вътрешно разследване“, „Екстра“ или „Шоуто на Мори“. Което, разбира се, би ликвидирало без остатък амбициите на Кейн за Белия дом.

Агентката от магазина за карти бе свършила много добра работа, намеквайки пред началник-канцеларията на Кейн, че именно тя е била събеседничката на онази жена. Бе изразила желание да разговоря със сенатора, а при отказ от неговата страна да се обади във „Фокс Нюз“. Точка по въпроса. Репутацията на Кейн висеше на косъм.

— Ти ли уби Силвиан? — вдигна глава Кейн.

— А ти как мислиш?

Сенаторът го гледаше с дълбоко презрение. Но ситуацията го притискаше, при това здраво. В душата му се бореха омраза и страх.

— Добре — предаде се той. — Мисля, че ще успея да уредя назначението ти, защото Даниълс има нужда от мен.

— Знаех, че ще се съгласиш — дари го с окуражаваща усмивка Рамзи. — А сега да обсъдим и другия въпрос.

Но очите му не издаваха нищо. Нито радост, нито симпатия.

— Какъв въпрос?

— Мисля да се включа в кампанията ти. Ще бъда напълно доволен от поста на вицепрезидент.

— Ти си луд! — изсмя се Кейн.

— Мога да те уверя, че не съм. Не е трудно да се предвиди изходът от предстоящата президентска надпревара. Трима кандидати, може би четирима. Нито един от тях не е в твоя отбор. Разбира се, в началото ще има битки, но ти разполагаш с достатъчно ресурс и огнева мощ, за да излезеш победител. След това би могъл да предприемеш традиционните ходове — или да посочиш за партньор най-силния си противник от групата на победените, или да избереш някоя безопасна и никому непозната фигура. И в двата случая няма да постигнеш нищо. При първия вариант ще вкараш вълка в кошарата, а при втория ще имаш партньор, който не умее да се бори. Би могъл да потърсиш и човек, който да привлече част от собствения си електорат. Но то ще означава, че избирателите гласуват за теб с мисълта за заместника ти, което е пълна безсмислица. По-реалистично е да избереш човек от действащата администрация, който ще ти донесе реални гласове. Безсмислено е. През 2004 г. Джон Кери постъпи точно така. Избра Джон Едуардс и изгуби изборите, включително и в Северна Каролина, родния щат на Едуардс.

Кейн се подсмихна.

— Основният ти недостатък е липсата на опит във външната политика. В тази област сенаторите по принцип нямат шансове, освен ако не положат върховни усилия. Но през всичките тези години мъдро се държеше настрана. Мога да ти помогна именно в това отношение. Там ми е силата. Ти нямаш военен опит, но аз съм трупал такъв в продължение на четирийсет години.

— Освен това си чернокож.

— Сега ли го забеляза? — усмихна се Рамзи. — Май нищо не може да убегне от погледа ти.

— Вицепрезидент Лангфорд Рамзи — промърмори Кейн, без да отделя поглед от лицето му. — Само на една крачка от…

— Нека спрем дотук — вдигна ръка Рамзи. — Искам осем години като вицепрезидент и нищо повече.

— Два мандата? — вдигна вежди Кейн.

— Естествено.

— Извършил си всичко, за да си запазиш място в историята?

— Какво лошо има? Нима твоята цел не е същата? Ти най-добре от всички знаеш какво означава това. Никога не мога да бъда избран за президент. Но имам всички шансове за кресло номер две. — Направи пауза, за да придаде допълнителна тежест на думите си. После въздъхна и смени тона. — Атос, ти със сигурност виждаш предимствата на подобна конфигурация. Мога да ти бъда безценен съюзник. И обратно — опасен враг, в случай че пренебрегнеш офертата ми.

Изричайки тези думи, Рамзи внимателно следеше реакцията на Кейн. Познаваше го много добре — безсърдечен и лишен от морал лицемер, прекарал живота си на високи обществени постове, натрупал връзки и влияние, които беше решил да използва, за да се добере до президентския пост. При това с висока доза основание, тъй като едва ли щеше да срещне особени спънки. Не ги и очакваше.

— Добре, Лангфорд — кимна Кейн. — Ще получиш своето място в историята.

Най-сетне се обърна към него на малко име. Нещата може би вървяха към успешен край.

— Мога да ти предложа и бонус — подхвърли Рамзи. — Приеми го като жест на добра воля и доказателство, че не съм дяволът, за който ме мислиш.

Във внимателния поглед на Кейн се мерна недоверие.

— Разполагам с информация, че по време на предварителните избори твой основен съперник ще бъде губернаторът на Южна Каролина. Вие с него никога не сте се понасяли, следователно битката има всички шансове да стане лична. Той има сериозни проблеми, особено в Юга. А ние не бива да забравяме, че никой не е влизал в Белия дом без подкрепата на Юга. Просто защото от там идват твърде много гласове.

— Кажи ми нещо, което не знам — промърмори Кейн.

— Аз мога да елиминирам кандидатурата му.

— Не, не! — размаха ръце Кейн. — Не искам повече убийства!

— Нима ме вземаш за глупак? — втренчи се в него Рамзи. — Разполагам с информация, която ще ликвидира шансовете му още преди да са се появили.

По лицето на събеседника му пробяга бегла усмивка. Като човек с пъргав ум той вече беше оценил предимствата на сделката, която се очертаваше. В това нямаше нищо необикновено. Кейн се славеше със своята гъвкавост.

— Ако той се оттегли, набирането на средства за кампанията ще стане далеч по-лесно — призна сенаторът.

— В такъв случай го приеми като дар от новия си съюзник — отсече Рамзи, замълча за момент и добави: — Той ще изчезне веднага след като положа клетва като член на Съвета на началник-щабовете.

50

Рамзи ликуваше. Всичко се развиваше според плановете му. Бъдещето му беше осигурено, независимо дали Атос Кейн щеше да стане президент, или не. Дори ако не успееше, Рамзи щеше да се пенсионира като член на Съвета на началник-щабовете. Ситуацията при всички случаи беше печеливша.

Изключи осветлението и пое нагоре по стълбите. Нуждаеше се от няколко часа сън, тъй като следващият ден беше изключително важен. Фабриката за слухове щеше да заработи в момента, в който Кейн се свържеше с Белия дом. Трябваше да е готов да посрещне атаките на пресата, без да потвърждава или отрича каквото и да било. Ставаше въпрос за президентско назначение, което означаваше една-единствена линия на поведение: умерено учудване, съпътствано от сдържана гордост заради издигнатата кандидатура. До края на деня новината щеше да обиколи общественото пространство и ако, дай Боже, бъдеше възприета без особени сътресения, щеше да стане факт още на следващия ден.

Телефонът в джоба на халата му иззвъня. Беше странно, че някой го търси в този късен час. Извади го и погледна екрана. Идентификация на номера липсваше. Любопитството надделя. Рамзи спря по средата на стълбите и включи апарата.

— Адмирал Рамзи, обажда се Изабел Оберхойзер.

Той не беше от хората, които се стряскат лесно, но този път наистина подскочи. Гласът насреща беше мрачен, с едва доловим немски акцент.

— Признавам, че наистина сте изобретателна, фрау Оберхойзер — промърмори той. — От доста време насам се опитвате да изкопчите някаква информация от флота, а сега успяхте да откриете личния ми номер.

— Не беше чак толкова трудно. Взех го от полковник Уилкърсън. Тъй като в главата му бе опрян пистолет, той прояви достатъчно благоразумие.

Безпокойството му бързо нарастваше.

— Уилкърсън ми разказа доста неща, адмирале. Страшно много му се искаше да живее и по тази причина даде изчерпателни отговори на всичките ми въпроси. Уви, те се оказаха недостатъчни.

— Мъртъв ли е?

— Спестих ви усилията.

Рамзи се стегна. Нямаше намерение да признава каквото и да било.

— Какво желаете?

— Обаждам се да ви предложа нещо. Ще разрешите ли един въпрос, преди да го сторя?

Той изкачи стълбите и се отпусна на леглото.

— Слушам.

— Защо умря съпругът ми?

Доловил лекото потрепване в гласа, Рамзи моментално разбра коя е слабостта на тази иначе желязна жена. И реши да бъде откровен.

— Съпругът ви изрази желание да бъде включен в една опасна мисия. Подобна на онази, в която години по-рано е участвал баща му. За съжаление подводницата претърпя авария.

— Всичко това ми е известно, но вие не отговорихте на въпроса ми.

— Нямаме представа как е потънала подводницата. Знаем само, че е потънала.

— Открихте ли я?

— Тя просто не се завърна.

— Отново не отговорихте на въпроса ми.

— Какво значение има дали е открита, или не? И в двата случая екипажът е загинал.

— За мен има значение, адмирале. Защото бих предпочела да погреба мъжа си. Той заслужава да лежи редом с дедите си.

— А вие защо убихте Уилкърсън? — попита на свой ред Рамзи.

— Защото беше авантюрист, решил да живее на гърба на семейството ни. Не можех да го позволя. Освен това беше ваш шпионин.

— Вие сте опасна жена.

— И Уилкърсън каза същото. Но каза още, че вие също желаете смъртта му. След като сте го излъгали и употребили. Той беше слаб човек, адмирале. Направиха ми впечатление думите ви пред дъщеря ми. Как беше: дори не можете да си представите. Така сте отговорили на въпроса й дали сте открили нещо в Антарктида. А сега отговорете на моя въпрос: защо умря съпругът ми?

Тази жена явно си въобразяваше, че го е хванала натясно. Обажда се посред нощ, съобщава за смъртта на сътрудника му. Наистина смел ход, но в него се съдържаше един основен недостатък — той знаеше много повече от нея.

— Преди да предложим на съпруга ви мисията до Антарктика, си направихме труда да проучим както него, така и баща му. Интересът ни беше предизвикан от участието на нацистите в техните проучвания. О, да, вие прекрасно знаете, че през 1938 година те са открили доста интересни неща. За съжаление тесногръдието им е попречило да ги оценят както трябва. След това са затворили устата на баща ви. А след войната, когато е получил възможност да говори, вече не е имало кой да го слуша. И тогава се намесихме ние.

— Какво открихте?

Устните му се разтеглиха в усмивка.

— И защо да ви кажа?

— Защото искам да ви предложа нещо. Вие сте наредили да убият Котън Малоун и дъщеря ми Доротея. Наемникът проникна в дома ни, но подцени нашите възможности за защита и умря. Не искам дъщеря ми да бъде заплашена. Тя не представлява опасност за вас. Което не важи за Котън Малоун. Той вече разполага с информацията за потъването на онази подводница. Кажете, ако бъркам нещо.

— Слушам ви.

— За разлика от вас аз знам точно къде се намира Котън Малоун. Преди броени часове е ликвидирал в Аахен двама мъже, изпратени да го убият. Пак от вас.

Това беше новост за Рамзи, тъй като все още не беше получил информация от Германия.

— Разполагате с добри източници — промърмори той.

— Вярно е. Искате ли да научите къде е Малоун?

Любопитството му се пробуди.

— Каква игра играете?

— Просто не искам да се бъркате в семейните ни работи. Предполагам, че и вие не желаете ние да се бъркаме във вашите. Затова нека си изясним позициите и всеки да си върви по пътя.

Както в случая с Атос Кейн, той моментално подуши, че тази жена може да бъде полезен съюзник, и реши да й предложи нещо в замяна.

— Аз бях там, фрау Оберхойзер. Заминах за Антарктика непосредствено след потъването на подводницата. Гмурнах се под леда и видях разни неща.

— Които ние не можем дори да си представим?

— Които и до ден-днешен не ми излизат от главата.

— Но ги пазите в тайна, така ли?

— Такава ми е работата.

— Искам да науча тази тайна. Преди да умра, искам да разбера защо съпругът ми не се завърна.

— Може би ще успея да ви помогна.

— Срещу информацията за местонахождението на Котън Малоун в момента?

— Не ви обещавам нищо, но съм най-добрият ви избор.

— Затова ви се обадих.

— А сега ми кажете онова, което обещахте — сдържано рече Рамзи.

— Малоун пътува за Франция, към селце на име Осо. След четири часа ще бъде там. Ще имате достатъчно време да организирате посрещане.

51

Шарлот

3:15 ч.

Стефани и Едуин Дейвис чакаха пред болничната стая на Хърбърт Роуланд. Когато го докараха в спешното отделение, той беше на ръба, но лекарите успяха да го стабилизират. Тя обаче все още беше бясна на Дейвис.

— Ще повикам моите хора.

— Вече се свързах с Белия дом — въздъхна той.

Преди половин час беше изчезнал и тя се беше запитала какво прави.

— Какво каза президентът?

— Той спи. Но екип на Сикрет Сървис пътува насам.

— Беше крайно време да започнеш да разсъждаваш.

— Исках да пипна мръсника.

— Имаш късмет, че не ти видя сметката.

— Ще го хванем.

— Как? Той изчезна и се покри, благодарение на теб. Можехме да го изплашим и да го задържим в къщата до пристигането на полицията, но ти реши да разбиеш вратата с някакъв стол.

— Направих онова, което трябва, Стефани.

— Не подлежиш на контрол, Едуин. Поиска помощта ми и аз ти я дадох. Нямам нищо против, ако си решил да се самоубиваш, но защо трябваше да присъствам на този акт?

— Ако не те познавах, със сигурност щях да си помисля, че те е грижа за мен.

— Размяната на любезности нямаше да доведе доникъде.

— Беше прав, че някой избива тези хора, Едуин. Но това не е начинът, приятелю. Въобще не е!

Дейвис сведе очи към екрана на телефона си, който започна да вибрира.

— Президентът! Слушам, сър.

Послуша известно време, после й подаде телефона.

— Иска да говори с теб.

Тя го грабна и извика:

— Вашият съветник е луд!

— Разкажи ми какво се случи.

След като изслуша кратките й обяснения, Даниълс леко въздъхна.

— Права си. Поеми нещата в свои ръце, защото Едуин е прекалено емоционален. Знам всичко за Милисънт. Заради нея се съгласих. Не се и съмнявам, че Рамзи й е видял сметката. Според мен той е убил адмирал Силвиан и капитан втори ранг Алегзандър, но не мога да го докажа.

— Май ще се окажем в безизходица — промълви Стефани.

— Няма да ни е за пръв път. Но трябва да намерим начин да продължим.

— Защо винаги попадам в центъра на подобни бъркотии?

— Такава ти е съдбата — засмя се Даниълс. — В тази връзка трябва да те информирам, че преди няколко часа в катедралата на Аахен са били открити два трупа. По вътрешните стени има следи от куршуми. Единият от мъжете е застрелян, а другият е паднал от галерията. И двамата са познати на нашите разузнавателни служби, които са ги наемали за различни задачи. Германците ни изпратиха официална нота с молба за повече информация, която е включена в сутрешния ми брифинг. Дали има някаква връзка?

Стефани реши да не лъже.

— Малоун е в Аахен — кратко съобщи тя.

— Защо ли очаквах да чуя именно това?

— Там става нещо. Котън е на мнение, че то има връзка със ставащото тук.

Очите й се извърнаха към Едуин Дейвис, който се беше облегнал на стената на няколко крачки от нея. Вратата на болничната стая се отвори и на прага се появи лекарят.

— Той е в съзнание и иска да говори с вас.

— Трябва да тръгвам — каза в слушалката Стефани.

— Грижи се за моето момче — нареди Даниълс.

Малоун стискаше кормилото. Колата пълзеше нагоре по тесния път, изпълнен с остри завои. Скалите от двете страни бяха покрити със сняг, но местните власти се бяха погрижили за почистването на асфалта. Намираше се високо в Пиренеите, близо до френско-испанската граница. Целта на пътуването му беше селце, наречено Осо.

Рано сутринта беше взел първия самолет от Аахен за Тулуза, откъдето нае кола и пое към заснежените планини. Снощи бе отворил Гугъл, бе набрал „Сиянието на Бога, Айнхард“ и бе научил, че така се казва един манастир във Френските Пиренеи, построен през VIII век. Римляните, които били първите завоеватели на тези земи, построили голям град и го превърнали в културен и търговски център на областта. Но по време на братоубийствените войни между франкските крале през VI век бил опожарен и разрушен. Обитателите му били избити до крак, не останал камък върху камък. Сред голото поле останала да стърчи само една скала, внушаваща „чувство за самота сред тишината“ по думите на неизвестен хроникьор от онова време. След два века пристигнал Карл Велики и заповядал до нея да бъде построен манастир с църква. Не след дълго наоколо се появили къщи, които образували малко село. Строителството било надзиравано лично от Айнхард. Първият епископ на име Бертран се прочул както със своето милосърдие, така и с изключителните си качества на администратор. През 820 г. Бертран умрял в подножието на олтара и бил погребан в основите на църквата, която сам кръстил Храм на свети Лестел.

Пътят минаваше покрай живописни планински села, различаващи се единствено по имената си. Малоун беше идвал тук няколкократно, за последен път през миналото лято. Осо го посрещна със стръмните и извити улички и къщи от груб камък с дървени покриви, по чиито стени имаше древни щитове и красиви орнаменти. Те бяха наблъскани плътно една до друга. Гледани отдалеч, стръмните им покриви приличаха на купчини тухли, разпилени по снега. От комините се виеше дим. Селото имаше около хиляда жители, а четири хотела предлагаха подслон на туристите.

Той спря близо до центъра и изключи мотора. До площада се стигаше по тясна алея. В магазинчетата от двете й страни влизаха и излизаха хора с топли дрехи и неразгадаеми погледи. Часовникът му показваше 9:40 сутринта.

Малоун вдигна глава. Небето беше ясно, без нито едно облаче. На върха на близкия хълм, стръмен и скалист, се издигаше квадратна кула. От двете й страни бяха залепени отломки от каменни зидове. Руините на манастира.

Стефани и Дейвис седяха от двете страни на леглото. Хърбърт Роуланд беше много замаян, но в пълно съзнание.

— Вие ли ми спасихте живота? — попита със слаб глас той.

— Ние работим за правителството, мистър Роуланд — каза Дейвис. — Не разполагаме с много време и бихме искали да ви зададем няколко въпроса.

— Вие ли ми спасихте живота?

Стефани хвърли изразителен поглед към президентския съветник и той кимна с глава.

— Мистър Роуланд, снощи в дома ви проникна човек, който искаше да ви убие. Не знаем точно как, но вие изпаднахте в диабетична кома. За късмет бяхме наблизо. Ще можете ли да отговорите на въпросите ни?

— Защо е искал да ме убие?

— Спомняте ли си за „Холдън“ и Антарктида?

Видя как човекът в леглото напряга паметта си.

— Беше много отдавна — прошепна той.

— Точно така — кимна тя. — Но именно то е причината.

— За кого работите?

— За една разузнавателна агенция. — Стефани махна с ръка към Дейвис и добави: — А той е съветник в Белия дом. Снощи е бил убит капитан втори ранг Алегзандър, някогашният командир на „Холдън“. Преди няколко години умря и Ник Сейърс. Стигнахме до заключението, че следващият сте вие, и се оказахме прави.

— Аз нищо не знам.

— Какво открихте в Антарктида? — попита Дейвис.

Роуланд затвори очи и сякаш задряма. Няколко секунди по-късно отново ги отвори и поклати глава.

— Имам заповед да не говоря за пътуването. С никого. Издаде я лично адмирал Дайлс, чух я от устата му.

Стефани знаеше кой е Реймънд Дайлс. Бившият командващ военноморски операции.

— Той е изпратил НР-1А на мисията в района — подхвърли Дейвис.

Това не й беше известно.

— Знаете за подводницата? — изненада се Роуланд.

— Запознахме се с доклада за потъването й — кимна тя. — И успяхме да поговорим с капитан Алегзандър преди смъртта му. — Поколеба се за момент, после реши да действа директно. — Разкажете ни всичко, което си спомняте. Може би от това ще зависи животът ви.

— Трябва да спра пиенето — сякаш не я чу Роуланд. — Докторът ме предупреди, че то може да ме убие. Вземам инсулин и…

— Снощи взехте ли?

Човекът кимна. Тя започна да губи търпение.

— Лекарите не са установили наличието на инсулин в кръвта ви. Очевидно не сте приели необходимата доза. Ето причината да изпаднете в шок, плюс алкохола, разбира се. Но в момента няма никакво значение. Ние искаме да знаем какво сте открили в Антарктида.

52

Малоун се спря на хотел „Арлекин“ — по планински строг отвън, но елегантен и удобен отвътре, украсен с миришеща на бор коледна елха, ярки декори, пресъздаващи Рождество Христово, и хвойнови клонки по вратите на стаите. Съдържателят посочи книгата за гости и гордо поясни, че в нея са се разписвали всички известни изследователи на Пиренеите и много други прочути личности от XIX и XX век. В ресторанта предлагаха великолепна пъстърва с шунка, задушена в гърне. Малоун с удоволствие се отдаде на ранния обяд, който завърши с продълговато парче шоколадова торта, посипана с настъргани орехи. Но когато стрелките на часовника му показаха единайсет, осъзна, че може би е направил погрешен избор.

От келнера научи, че манастирът е затворен през зимата. Работел от май до август и предлагал подслон на туристите, които пристигали на тълпи, за да се наслаждават на планинското лято. Там няма нищо особено, добави човекът. Развалини, които всяко лято се реставрират по малко с парите на местното историческо дружество, подпомагано от Католическата църква.

Малоун все пак реши да хвърли едно око. Дните бяха къси, стъмваше се малко след пет следобед. Нямаше много време за губене.

Излезе от хотела, въоръжен с пистолета, в който бяха останали само три патрона. Температурата на въздуха беше доста под нулата. Лед нямаше, но снегът беше замръзнал и шумно скърцаше под ботушите му. Слава богу, че в Аахен бе решил да се снабди с тях. Новият пуловер под якето беше достатъчно топъл, а на ръцете му имаше плътно прилепнали кожени ръкавици. С други думи беше готов. За какво? Не беше много сигурен.

Стефани чакаше отговора на Хърбърт Роуланд за събитията от 1971 г.

— Не им дължа нищо на онези мръсници — промърмори той. — Изпълних дълга си. Не казах нищо на никого, но въпреки това са решили да ме убият.

— Искаме да разберем защо — кротко рече тя.

Роуланд пое глътка кислород.

— Отвратителна работа. Рамзи се появи в базата, избра мен и Сейърс и обяви, че заминаваме за Антарктика. В отряда за специални операции бяхме свикнали на какво ли не, но тази мисия беше наистина странна. Адски далеч от дома. Отлетяхме за Аржентина, където ни чакаше „Холдън“. Настаниха ни отделно от екипажа. Задачата ни беше да търсим сонарен сигнал, но не уловихме нищо. После слязохме на брега. Рамзи навлече специалното оборудване и се гмурна. Петдесет минути по-късно се появи обратно.

— Откри ли нещо? — попита Роуланд, докато му помагаше да излезе от ледената вода.

Ник Сейърс го подхвана от другата страна.

— Какво има там?

Рамзи свали скафандъра.

— Сибирски студ — промърмори той. — Дори и с този специален костюм. Но гмуркането беше страхотно.

— Беше долу почти час — отбеляза Роуланд. — Някакви проблеми с дълбочината?

— Никакви — отвърна Рамзи. — Не съм се спускал на повече от десет метра. — Махна с ръка надясно и добави: — Там океанът навлиза в дълбока цепнатина, която води право към планината.

Сейърс му помогна да смъкне дебелите ръкавици и му подаде нов чифт. В тези условия голата кожа не издържаше повече от минута.

— Трябва да махна този екип и да облека нормалните си дрехи — промърмори Рамзи.

— Какво има там? — повтори въпроса си Сейърс.

— Вода. Кристално чиста вода. А под нея всичко е в ярки цветове, като коралов риф.

Роуланд разбра, че любопитството им няма да бъде задоволено. В същото време забеляза специално изолираната торбичка, закачена за колана на Рамзи. Преди петдесет минути тя беше празна, но сега беше порядъчно издута.

— Какво има в нея?

— Той не отговори на въпроса ми — прошепна Роуланд.

— Какво стана после? — попита Стефани.

— Тръгнахме си. Командваше Рамзи. Измерихме още няколко пъти радиацията, но не открихме нищо обезпокоително. После Рамзи заповяда да поемем курс на север. Не каза нито дума за онова, което беше видял по време на гмуркането.

— Нещо не ми е ясно — обади се Дейвис. — Как тогава сте се превърнали в заплаха?

Възрастният мъж облиза устните си.

— Може би заради това, което се случи на връщане.

Роуланд и Сейърс решиха да рискуват. Вече трети ден пореха водите на Южния Атлантик. Рамзи беше на мостика и играеше карти с капитан Алегзандър и още двама офицери. Много им се искаше да надникнат в торбичката, тайнствено издута след гмуркането на Рамзи. Вероятно защото никак не им харесваше да ги държат на тъмно.

— Сигурен ли си, че знаеш комбинацията? — попита Сейърс.

— Научих я лично от боцмана. Човекът с удоволствие ми я даде, тъй като не може да понася копелето, което командва кораба, сякаш е капитан.

Малкият сейф лежеше на масата до шкафчето на Рамзи. В него беше заключено онова, което беше открил по време на гмуркането си.

— Стой на вратата — заповяда на Сейърс той, после коленичи пред сейфа и набра комбинацията.

Разнесе се късо изщракване, последвано от още две. Вратичката се отвори. Роуланд измъкна торбичката. Пръстите му напипаха предмета в нея — правоъгълен, около трийсет на двайсет сантиметра, с дебелина не повече от два. Корабен дневник. На първата страница беше написано: НАЧАЛО НА МИСИЯТА: 17 ОКТОМВРИ 1971 Г. КРАЙ НА МИСИЯТА… Синьо мастило, твърд и равен почерк. Втората дата трябваше да бъде нанесена, след като подводницата се прибере в базата си. Но капитанът така и не бе имал шанса да я впише.

— Какво е това? — приближи се Сейърс.

В същия момент на прага се изправи Рамзи.

— Предвидих, че ще опитате нещо такова — изръмжа той.

— Майната ти — отвърна Роуланд. — Ти не си ни началник, защото всички сме равни по чин.

— Напротив, аз командвам тук — усмихна се с почернелите си устни Рамзи. — Но ще е по-добре да видите за какво става въпрос и да осъзнаете какви са залозите.

— Дяволски си прав — изръмжа Сейърс. — И ние сме доброволци като теб и следователно имаме право на наградата.

— Може и да не ми вярвате, но възнамерявах да ви разкажа всичко, преди да се приберем у дома. Предстои доста работа, а аз не мога да я свърша сам.

— Какво беше толкова важно? — пожела да узнае Стефани.

— То е ясно — погледна я Дейвис.

— Не и за мен.

— Беше корабният дневник на НР-1А — поясни Роуланд.

Малоун се катереше по тясната пътечка нагоре по хълма. От едната й страна се виеше тържествена редица кръстове от ковано желязо, а панорамата от другата ставаше все по-величествена. Дълбоката долина се къпеше в лъчите на слънцето. В далечината синееха непристъпни върхове. Далечни камбани отмериха дванайсет удара.

Целта му беше един от пиренейските циркуси — концентрични кръгове от непристъпни скали, сгушени между планинските склонове. До тях се достигаше единствено пеш. Край пътеката се издигаха брези с оголени и отрупани със сняг клони. Очите му не се отделяха от пътеката. По нея липсваха пресни следи. Явно тези места не бяха особено посещавани през зимата.

Преодоля последния завой и пред очите му се появи входът на манастира. Спря да си поеме дъх и отново се наслади на великолепната панорама. Във въздуха се въртяха редки снежинки, замразени от ледения вятър.

От двете страни на портата се издигаше висок зид от дялани камъни. Ако можеше да се вярва на онова, което пишеше в книгите, манастирът беше посрещал римляни, визиготи, сарацини, франки и всякакви други нашественици. За тази стратегическа кота се бяха водили безброй сражения. Сега всичко тънеше в тържествена тишина. Историята на това място беше погребана заедно с мъртвите, а следи от славата му не можеха да бъдат открити нито в камъка, нито в древните папируси.

Сиянието на Бога. Поредната измислица? Или исторически факт? Измина последните двайсетина метра и спря пред железния портал, заключен с катинар на дебела верига. Прекрасно. Високите зидове бяха абсолютно непристъпни.

Ръката му докосна желязото. Студът бързо проникна до пръстите въпреки дебелите ръкавици. А сега какво? Може би трябваше да обиколи скалите и да потърси някаква пролука. Изглеждаше единственото разумно решение. Беше уморен. Познаваше много добре тази фаза на изтощението, при която съзнанието се обърква в лабиринта на възможните решения и в крайна сметка стига до задънена улица. Обзе го безсилен гняв, ръцете му разтърсиха портала. Желязната верига издрънча и се плъзна на земята.

53

Шарлот

Думите на Хърбърт Роуланд бавно проникнаха в съзнанието на Стефани.

— Искате да кажете, че подводницата е била цяла и непокътната?

Човекът изглеждаше уморен, но очевидно искаше да приключат с въпроса.

— Искам да кажа, че Рамзи донесе корабния дневник със себе си след онова гмуркане — отвърна той.

— Казах ти, че мръсникът е в дъното на тази каша — погледна я Дейвис.

— Рамзи ли се опита да ме убие? — попита Роуланд.

Тя нямаше намерение да отговаря, но Дейвис очевидно беше на друго мнение.

— Има право да знае — промърмори той, обърна се към леглото и кимна. — По наше мнение Рамзи е организирал цялата работа.

— Но не знаем със сигурност — побърза да вметне Стефани. — Засега е само една от вероятностите.

— Винаги си е бил мръсник — прошепна Роуланд. — След като се прибрахме у дома, той обра лаврите. Не аз или Сейърс. Е, дадоха ни по някое и друго повишение, но то не можеше да се сравнява с кариерата, която направи Рамзи. — Замълча, надвит от умората, после дрезгаво добави: — Стигна чак до върха и стана адмирал.

— Може би трябва да прекратим този разговор — загрижено го погледна Стефани.

— В никакъв случай — отсече Роуланд. — Никой не може да ми посегне, без да си плати. Ако не бях в това легло, със сигурност щях да го ликвидирам.

Какъв дух, мълчаливо отбеляза Стефани.

— Снощи изпих последното си питие — добави бившият морски вълк. — Край на алкохола!

Гневът беше най-доброто лекарство. Очите му се проясниха и заблестяха с мрачен пламък.

— Добре, разкажете ни и останалото — отстъпи тя.

— Чували ли сте за операция „Висок скок“?

— Знаем за нея само от официални източници — отвърна Дейвис.

— Официалните източници са пълна глупост.

Адмирал Бърд бе включил в ученията шест самолета Р4-Д, оборудвани с чувствителни фотокамери и въздушни магнитометри, които излетяха от борда на малък самолетоносач. По време на експедицията те прекараха над 200 часа във въздуха, прелитайки близо 40 000 километра над Антарктида. При една от последните мисии за картографиране на континента самолетът на Бърд се прибра с почти три часа закъснение. Официалното обяснение бе загуба на един от двигателите. Но когато личният дневник на Бърд попадна в ръцете на тогавашния командващ военноморските операции, стана ясно, че причините са други.

Бърд бе летял над територията, наречена от нацистите Нойшвабенланд, която се намираше дълбоко във вътрешността на континента, заобиколен от безбрежен бял хоризонт. В един момент забеляза открит район между три езера, разделени единствено от купчини червено-кафяви скали. Водата на самите езера бе синъо-зелена, с червеникав оттенък. Адмиралът засече координатите и на следващия ден изпрати специален екип. Хората му откриха, че водата е топла и пълна с водорасли, на които се дължеше особеното оцветяване. Вкусът й бе леко солен, което сочеше за пряка връзка с океана.

Бърд бе изключително развълнуван от това откритие. Разполагаше с информация за германската експедиция от 1938 г., която бе докладвала за същото явление. До този момент се съмняваше в нейните заключения, тъй като бе посещавал многократно Антарктида и отлично познаваше нейното смразяващо негостоприемство. Но специалният екип продължи изследванията си още няколко дни.

— За пръв път чувам, че Бърд си е водил личен дневник — промълви Дейвис.

— Виждал съм го с очите си — поклати глава Роуланд. — Цялата операция „Висок скок“ беше засекретена, но след завръщането си работихме по най-различни теми и в един момент аз попаднах на него. За тази операция през последните двайсет години се публикуваха някои неща, но повечето от тях са свободни съчинения.

— С какво точно се занимавахте, след като се прибрахте? — попита Стефани. — Имам предвид вас, Сейърс и Рамзи.

— Преместихме се на ново място и подредихме всичко, донесено от Бърд през четирийсет и седма.

— То все още съществува, така ли?

— Абсолютно — кимна Роуланд. — Десетки пълни сандъци. Държавата пази всичко.

— Какво има в тях?

— Нямам представа. Просто ги преместихме, без да ги отваряме. Между другото тревожа се за съпругата си. Тя отиде на гости при сестра си.

— Дайте ми адреса и ще изпратя хора от Сикрет Сървис — кимна Дейвис. — Но Рамзи иска вас, не нея. А вие още не сте ни обяснили защо представлявате заплаха за Рамзи.

Роуланд лежеше неподвижно. И двете му ръце бяха свързани със системи.

— Не мога да повярвам, че почти си бях отишъл — прошепна той.

— Мъжът, когото вчера изненадахме, проникна в къщата, докато ви нямаше — поясни Дейвис. — Предполагам, че е направил нещо е инсулина ви.

— Главата ми ще се пръсне.

Стефани изгаряше от нетърпение да притисне стареца за нови подробности, но си даваше сметка, че той ще говори само когато е готов.

— Ще се погрижим за безопасността ви — тихо рече тя. — Искаме да знаем какво ви заплашва.

Лицето на Роуланд беше като калейдоскоп, отразяващ душевните му вълнения. Явно нещо го измъчваше. Дишането му стана разпокъсано, в насълзените му очи се появи презрение.

— Проклетото нещо беше абсолютно сухо — прошепна той. — По страниците му нямаше нито една капка вода.

— Имате предвид корабния дневник? — погледна го тя.

Той кимна.

— Рамзи го извади от океана в непромокаема торбичка. Което означава, че изобщо не е бил мокър, преди да го открием.

— Пресвета майко! — прошепна Дейвис.

— Подводницата е била непокътната! — осъзна най-сетне Стефани.

— Само Рамзи може да отговори на този въпрос.

— Ето защо иска да ги избие — промълви Дейвис. — Изпаднал е в паника в момента, в който е разбрал, че си изпратила досието на Малоун. Не може да позволи тези неща да излязат наяве. Представяш ли си какво ще се случи с флота?

Стефани не беше толкова сигурна. В тази история имаше и още нещо.

— Кой друг знае? — попита Дейвис и впи очи в лицето на Роуланд.

— Аз и Сейърс. Но той вече е мъртъв. Знае и адмирал Дайлс. По онова време той ръководеше цялата операция. Именно от него дойде заповедта да пазим мълчание.

Зимния ястреб. Прозвището, с което пресата наричаше адмирал Дайлс — както заради преклонната му възраст, така и поради политическите му възгледи. Дълго време го бяха сравнявали с друг застаряващ и арогантен морски офицер, когото впоследствие се бе наложило да изгонят. Хаймън Риковър.

— Рамзи беше любимецът на Дайлс — добави Роуланд. — Получи назначение в личния му екип. Буквално обожаваше стареца.

— Достатъчно, за да му пази репутацията и до днес? — попита Стефани.

— Трудно ми е да преценя. Но Рамзи е особняк и не мисли като повечето от нас. Бях доволен, че след експедицията се отървах от него.

— Значи остава единствено Дайлс — замислено промълви Дейвис.

Роуланд поклати глава.

— Знае и още един човек.

Стефани неволно се запита дали е чула правилно.

— Тези неща не минават без експерти. Този беше някакъв прочут изследовател, когото наеха от флота. Наричахме го „Магьосника от Оз“. Нали се досещате? Онзи, който стои зад завесата, далеч от очите на всички. Дайлс лично го нае. А той докладваше само на него и на Рамзи. Само той имаше право да отваря сандъците. Без никакви помощници.

— Трябва ни име — нетърпеливо рече Дейвис.

— Дъглас Скофилд, доктор на науките. Непрекъснато ни го навираше под носа. Държеше да го наричат доктор Скофилд, но никой от нас не беше впечатлен. Главата му беше завряна толкова дълбоко в задника на Дайлс, че едва ли е виждал дневната светлина.

— Какво се случи с него?

— Проклет да съм, ако знам.

Беше крайно време да тръгват, но нещо продължаваше да тормози Стефани.

— Какво стана с онези сандъци от Антарктида?

— Пренесохме ги в един военен склад във Форт Ли, Вирджиния. Оставихме ги на разположение на Скофилд. Нямам представа какво е станало после.

54

Осо

Малоун погледна желязната верига, паднала в снега. Мисли, заповяда си той. Бъди предпазлив. Нещо не е наред. Свидетелство за това беше гладко срязаната халка. Някой си беше донесъл предварително подготвени клещи за работа с метал.

Той измъкна пистолета и бутна портата. Замръзналите панти изскърцаха. Под краката му захрущяха парчета мазилка. Насочи се към арката и се спусна по няколко ронещи се стъпала. Вътре беше полутъмно. Светлината, доколкото я имаше, проникваше през прозорците без стъкла заедно с вятъра. Дебелината на стените, полегатите отвори и железният портал свидетелстваха за тежките времена, когато е било изграждано всичко. Очите му се плъзнаха по най-важната някога част от храма, който приличаше на място за богослужение точно толкова, колкото и на непристъпна цитадела, построена в периферията на една империя.

От устата му излиташе пара. Продължаваше да се оглежда, но не можеше да открие следи от човешко присъствие. Направи няколко крачки напред и застана под колонадата, поддържаща все още здравия покрив. Усещането за обширно пространство идваше отгоре, от тъмните арки. Тръгна между колоните с усещането, че се разхожда сред вкаменена гора. Не беше сигурен какво търси, не знаеше какво да очаква. От прочетеното в интернет беше научил, че Бертран, първият епископ на тази обител, успял да си изгради солидна репутация. Легенди се носели за сътворените от него чудеса. Главатарите на испанските племена в съседство редовно нахлували в областта, оставяйки след себе си опожарени домове и реки от кръв. Жителите на Пиренеите изпитвали ужас от тях. Но Бертран ги разбил, принудил ги да освободят пленниците си и да изчезнат завинаги.

После направил и чудото. В храма се появила жена с малко дете и се оплакала, че бащата не желае да ги издържа. Мъжът, разбира се, отрекъл. Бертран заповядал да напълнят един съд със студена вода и пуснал вътре голям камък. Заповядал на мъжа да го извади. Казал, че ако лъже, Бог ще даде знак. Човекът извадил камъка, но ръцете му изведнъж се покрили с мехури, сякаш били потопени във вряла вода. Изпаднал в ужас, той веднага признал бащинството си и обещал да издържа жената и детето. Благочестието и милосърдието на Бертран станали широко известни сред местните жители и те започнали да го наричат Сиянието на Бога. Той отказал да приеме почетното прозвище, но го харесал за име на манастира.

Малоун напусна колонадата и се насочи към вътрешния двор — трапецоид с неравен покрив, ограден от арки, колони и капители. Гредите на покрива бяха нови, очевидно сменени наскоро. Вдясно имаше две празни помещения. Едното беше без покрив, а стените на другото бяха срутени. Някога явно са били използвани за трапезария на монасите и гостите, но днес бяха оставени на дивите зверове и природните стихии.

Свърна зад ъгъла и пое по късата страна, край която се виждаха отдавна запуснати помещения с продънени тавани и буренясали отвори за вратите. Над един от тях личеше избелелият лик на Дева Мария. Обзет от любопитство, Малоун надникна в голямата зала, която някога беше служила за спалня на монасите. После насочи поглед обратно към двора и полуразрушения фонтан в средата.

Нещо помръдна. Под колоните отсреща, отвъд фонтана. Само за миг, но съвсем ясно. Малоун приклекна и предпазливо се промъкна към ъгъла.

Пред него беше дългата част на двора, поне петнайсет метра, която се опираше в двойна арка, водеща към църквата. Ако в изоставения манастир имаше нещо интересно, то би трябвало да е именно там. Твърде смело предположение, разбира се. Но някой все пак беше срязал онази верига на портата.

Обърна се и огледа стената вляво от себе си. Три врати го деляха от края. Арките над тях бяха голи, без никакви орнаменти. Времето и природните стихии бяха взели своето. Оцелял беше само един херувим с щит в ръце. От колоните вляво долетя някакъв шум. Стъпки, които се приближаваха.

Рамзи излезе от колата и се насочи към входа на административната сграда, в която се помещаваха канцелариите на военноморското разузнаване. Отпред, настръхнал от студа, го очакваше млад лейтенант. Докато вървеше с бърза крачка към кабинета си, той изслуша в движение обичайния сутрешен рапорт.

Вътре го чакаше Хоуви.

— Открили са трупа на Уилкърсън — докладва той.

— Слушам те.

— В Мюнхен, съвсем близо до Олимпийския парк. Убит, с един изстрел в главата.

— Сигурно си доволен.

— Добре е, че се отървахме от него.

На Рамзи не му беше забавно. Разговорът с Изабел Оберхойзер продължаваше да го тревожи.

— Ще заповядате ли да преведем парите на хората за извършената работа?

— Още не. — Той вече беше провел един международен разговор. — Налага се да изпълнят още една мисия, този път във Франция.

Настанил се удобно в „Шонис“, Чарли Смит довършваше купата с овесени ядки. Обичаше ги солени, с много масло. Чувстваше се уморен и недоспал. Изминалата нощ беше тежка. Онези двамата очевидно бяха дошли за него.

След като избяга от къщата, той измина няколко километра по пътя, отби на банкета и изключи мотора. Не след дълго покрай него профуча линейка, насочила се към крайбрежието. Той я изчака да се върне и я проследи до една болница в покрайнините на Шарлот. Потисна желанието си да влезе вътре, обърна колата и се прибра в хотела.

След малко му предстоеше да се свърже с Рамзи, който очакваше да чуе, че и трите мишени са ликвидирани. Дори при най-малкия намек за проблем самият Чарли щеше да се превърне в такъв. Досега успяваше да котка Рамзи, използвайки старото им приятелство и дългата поредица от успехи. Разбира се, и факта, че адмиралът се нуждае от него. Но всичко щеше да се промени в мига, в който докладваше за провал.

Погледна часовника си. Шест и четвърт сутринта. Налагаше се да рискува. Плати сметката и се насочи към телефонната кабина до входа на заведението. Изслуша краткия запис, който изброяваше различните болнични отделения, след което натисна бутона за информация относно пациентите. Не знаеше номера на стаята и се принуди да изчака включването на дежурния оператор.

— Искам да разбера как е вуйчо ми Хърбърт Роуланд. Приели са го по спешност снощи.

Жената насреща го помоли да почака. Изтекоха няколко секунди, преди гласът й отново да прозвучи в слушалката.

— Съжалявам, но мистър Роуланд почина малко след постъпването си в болницата.

— Ужасно! — възкликна шокирано той.

Телефонистката изказа съболезнованията си. Смит благодари, остави слушалката и облекчено въздъхна. Този път се беше разминал на косъм. Измъкна мобилния си телефон и набра познатия номер.

— Три от три! — тържествено обяви той. — В десетката, както винаги.

— Приятно ми е, че се гордееш със своята работа.

— Безупречното обслужване е нашата цел.

— В такъв случай искам да ме обслужиш още веднъж. Имаш зелена светлина за четвъртия обект. Действай.

Малоун напрегна слух. Имаше чувството, че някой се движи едновременно пред и зад него. Приведен към пода, той се плъзна в едно от страничните помещения. Оказа се, че то има както стени, така и покрив. Залепи гръб за стената и се огледа. Ъглите тънеха в мрак. Намираше се на седем метра от входа на църквата. Стъпките се чуха отново. В дъното на колонадата. Извън храма.

Някой се приближаваше. Дали го бяха видели, че влиза тук? Вероятно не, защото стъпките бяха спокойни, без никакви опити да се избегне скърцането по снега. Малоун се стегна, стараейки се да не изпуска от очи отвора на вратата. Стъпките прозвучаха по-ясно. Появи се неясната фигура на мъж, насочил се към църквата. Малоун скочи, сграбчи рамото му и рязко го завъртя към стената. Дулото на пистолета потъна в ребрата му. В погледа на мъжа се изписа ужас.

55

Шарлот

6:27 ч.

Стефани се свърза с офиса на „Магелан“ и поиска информация за д-р Дъглас Скофилд. С Дейвис бяха сами. Преди половин час се бяха появили двама агенти на Сикрет Сървис с поискания от Дейвис лаптоп със специална защита. След това бяха изпратени да охраняват Хърбърт Роуланд — вече преместен в друга стая и с променено име. Дейвис бе успял да убеди административната директорка на болницата, че тези мерки са абсолютно наложителни. След кратко колебание тя се бе съгласила да обявят пациента за мъртъв. Очакванията им за интерес към състоянието на въпросния пациент се бяха потвърдили от дежурната телефонистка, която двайсетина минути по-рано беше докладвала за обаждане от непознат, представил се за племенник на Роуланд.

— Това би трябвало да задоволи любопитството на убиеца — каза Дейвис. — Съмнявам се, че ще рискува да се появи в болницата, но все пак ще пуснем некролог в местната преса. Наредих на агентите да обяснят на семейство Роуланд за какво става въпрос и да ни осигурят сътрудничеството им.

— Ще бъде доста неприятно както за тях, така и за приятелите им — въздъхна Стефани.

— Но ще бъде далеч по-неприятно, ако онзи тип разбере за грешката си и направи опит да довърши започнатото.

Лаптопът издаде кратък сигнал и Стефани бързо отвори имейла от офиса.

— Той е последният — подхвърли Дейвис, който четеше през рамото й. — А Ашвил е съвсем близо.

— Не говориш сериозно — погледна го тя, моментално разбрала намеренията му.

— Аз отивам, а ти както решиш. Трябва да влезем в контакт с този човек.

— Изпрати Сикрет Сървис.

— Не е моментът да демонстрираме сила, Стефани. Дай да отскочим дотам и да видим какво ще излезе.

— Може би и снощният ни приятел се е запътил натам.

— Да се надяваме.

Поредният мелодичен звън обяви за пристигането на другия отговор, който беше поискала. Тя отвори имейла.

— Все още ли си готова да спориш? — попита Дейвис. — Знаеш, че съм прав.

— Още една причина да поискаме помощ.

— Президентът няма да ни позволи — поклати глава Дейвис.

— Дрън-дрън. Ти не желаеш такава помощ.

На лицето на Дейвис се появи умолително изражение, примесено с упорство.

— Трябва да го направя, Стефани — промълви той. — Ти също. Не забравяй, че бащата на Малоун е бил на онази подводница.

— От което следва, че трябва да уведомим и Котън.

— Нека преди това да потърсим някои отговори.

— Снощи можеха да те убият, Едуин.

— Но не ме убиха, нали?

— Отмъщението е най-бързият начин да те сполети подобна съдба. Защо не оставиш нещата в мои ръце? Разполагам с добре обучени агенти.

— Няма да стане — тръсна глава той.

Стефани разбра, че няма смисъл да спори. Дейвис беше прав. Форест Малоун е бил на борда на подводницата и това беше предостатъчен мотив за нея.

— Мисля, че до Ашвил са някъде около три часа път с кола.

— Кой си ти? — попита Малоун.

— Изплашихте ме до смърт!

— Отговори на въпроса!

— Вернер Линдауер.

Той светкавично направи връзката.

— Съпругът на Доротея?

— Паспортът е в джоба ми — кимна мъжът.

Нямаше време за проверки. Малоун отмести пистолета и блъсна пленника си в една от страничните стаи.

— Какво търсиш тук?

— Преди три часа Доротея влезе вътре. Тръгнах да я търся.

— Как е открила това място?

— Явно не познавате Доротея. Тя не обича да дава обяснения. Кристел също е тук.

Е, можеше да се очаква. Той беше останал в хотела с надеждата, че тя или има предварителна информация за мястото, или го е открила по начина, по който самият той го беше направил.

— Дошла е преди Доротея — добави Вернер.

Малоун насочи вниманието си към църквата. Беше крайно време да разбере какво се крие във вътрешността му.

— Тръгвай пред мен — заповяда той и махна с пистолета. — Надясно, към онази арка в дъното.

— Разумно ли е? — погледна го Вернер.

— Нищо в тази история не може да се нарече разумно.

Той побутна Вернер пред себе си. В момента, в който минаха под арката, се скри зад близката колона. Пред очите му се разкри широката централна пътека на храма. Бе оградена от множество колони, които завършваха в широк полукръг зад олтара. Стените от двете страни бяха голи. Не се виждаше украса, орнаменти липсваха. Църквата беше далеч по-порутена от околните манастирски сгради. Вятърът свиреше през отворите на прозорците с каменни кръстове в средата. Вниманието му беше привлечено не толкова от олтара, издигнат върху гранитен постамент, колкото от онова, което се намираше пред него.

Две жени с лепенки на устите. Ръцете им бяха извити назад и привързани към колоните. Доротея и Кристел.

56

Вашингтон

7:24 ч.

Рамзи се насочи обратно към кабинета си. Очакваше доклада на своите хора във Франция. Беше им дал да разберат, че смъртта на Котън Малоун е единствената новина, която е готов да приеме. Едва след това щеше да обърне внимание на Изабел Оберхойзер, макар че все още не беше решил как. По време на току-що завършилия брифинг бе мислил само за нея, припомняйки си думите й. Оказах се права и проявих параноя. Но понякога е по-добре да бъдеш параноичен.

Рамзи беше напълно съгласен. За късмет разполагаше с достатъчно сведения за старицата. Беше се омъжила за Диц Оберхойзер в края на 50-те. Той — наследник на богата и аристократична баварска фамилия, тя — дъщеря на местния кмет. По време на войната баща й бе сътрудничил на нацистите, а веднага след нея американците също го бяха използвали. През 1972 г. Диц бе изчезнал безследно и Изабел бе придобила пълен контрол над богатството на фамилията Оберхойзер. Бе успяла да се сдобие с юридическо потвърждение на смъртта му, което автоматично бе довело до изпълнение на завещанието му. Двете му дъщери бяха наследили всичко, а Изабел изпълняваше ролята на попечител. Преди да възложи конкретна задача на Уилкърсън, Рамзи си беше направил труда да проучи завещанието в детайли. Най-интересният от тях гласеше, че Изабел решава сама кога точно да прехвърли финансовия контрол на двете си дъщери. Трийсет и осем години по-късно тя все още държеше всичко в ръцете си. Уилкърсън докладва за наличието на трайно и необратимо враждебно отношение между сестрите. Това обясняваше много неща, но до този момент Рамзи не беше проявявал интерес към разногласията във фамилията Оберхойзер.

Той знаеше, че Изабел отдавна проявява интерес към „Блейзък“ и не крие желанието си да разбере какво се е случило. Бе наела адвокати, за да се сдобият с информация по официалните канали, а след като не бяха успели, тя бе опитала да се сдобие със сведенията лично, предлагайки дискретни подкупи където трябва. Но неговите хора от контраразузнаването засякоха тези опити и му докладваха. От този момент Рамзи пое нещата в свои ръце и възложи конкретни задачи на Уилкърсън.

Днес този човек бе мъртъв. Как?

Той знаеше, че Изабел ползва услугите на източногерманеца Улрих Хен. Проверката на миналото му бе разкрила, че дядо му по майчина линия бил командир на един от хитлеристките концлагери и лично командвал операция, по време на която 28 000 украински пленници били хвърлени в дълбока пропаст. На процеса след войната той не отрекъл нищо и гордо заявил: Аз бях там. Което, разбира се, довело до съответната присъда — смърт чрез обесване.

Хен бил отгледан от втория си баща, който успешно приобщил новото си семейство в комунистическото общество. Младежът служил в армията на ГДР, откъдето преминал в тайните служби, известни като ЩАЗИ. Днешната му благодетелка почти не се различаваше от бившите му комунистически босове и вземаше своите решения по същия педантичен начин. А изпълнението на тези решения се осъществяваше с неподлежаща на съмнения деспотична твърдост. Да, тази Изабел несъмнено бе забележителна личност.

Тя притежаваше пари, власт и железни нерви. Единствената й слабост бе съпругът й. Искаше да разбере защо е умрял. Преди Стефани Нел да се сдобие със секретния доклад за съдбата на НР-1А и да го изпрати през океана на Котън Малоун, това нейно желание не беше повод за тревога.

Сега ставаше проблем.

Рамзи силно се надяваше, че той вече е решен. Там, във Франция.

Малоун гледаше как Кристел поклаща глава и прави усилия да се освободи. На устата й имаше голяма лепенка.

Иззад колоните се появиха двама мъже. Този вляво беше висок и слаб, с тъмна коса. Другият беше рус, с яко телосложение. Колко ли други се въртят наоколо, запита се Малоун.

— Дойдохме за теб — обясни тъмнокосият. — А тези двете вече бяха тук.

Скрит зад колоната, Малоун вдигна пистолета. Противниците му нямаше как да знаят, че разполага само с три патрона.

— А защо съм толкова интересен за вас?

— Проклет да съм, ако знам. Но съм доволен.

Русокосият опря дулото в слепоочието на Доротея Линдауер.

— Ще започнем с тази — обяви колегата му.

Умът на Малоун работеше на високи обороти. Веднага му направи впечатление, че никой не споменава Вернер. Обърна се към него и прошепна:

— Някога стрелял ли си по човек?

— Не съм.

— А ще можеш ли?

Вернер се поколеба, после кимна.

— Ако се наложи. Заради Доротея.

— Умееш ли да стреляш?

— Цял живот съм бил ловец.

Решил да прибави нова глупост към бързо набъбващото си досие, Малоун му подаде пистолета.

— Какво искаш да направя? — нервно прошепна Вернер.

— Да гръмнеш единия.

— Кой?

— Все едно. Просто стреляй преди тях.

Вернер бавно кимна.

Малоун пое няколко пъти дълбоко дъх, после напусна укритието си и разпери ръце.

— Добре. Ето ме.

Никой от нападателите не помръдна. Очевидно беше успял да ги изненада. Това беше идеята му. Русият отмести дулото от Доротея и излезе иззад колоната. Беше млад, напрегнат като струна.

Проехтя изстрел и гърдите му се превърнаха в кървава каша. Пряко попадение. Вернер Линдауер май наистина бе добър стрелец. Малоун светкавично се хвърли зад колоната вдясно. Прекрасно знаеше, че тъмнокосият ще се отърси от изненадата в рамките на милисекунда. Автоматичният откос изкърти парчета от колоната на сантиметри от главата му.

Погледна оттатък пътеката и установи, че Вернер е намерил укритие зад друга колона.

Тъмнокосият просъска някаква ругатня и изкрещя:

— Тези двете ще ги гръмна! Още сега!

— Пет пари не давам за тях — отвърна Малоун.

— Сигурен ли си?

Трябваше да принуди този тип да сгреши. Махна на Вернер и със знаци му обясни, че възнамерява да тръгне напред, използвайки колоните за прикритие. След което удари часът на истинското изпитание. Направи знак на Вернер да му подхвърли пистолета. Той изпълни желанието му без никакво колебание. Малоун улови оръжието във въздуха, пое дъх и се втурна напред, пресичайки откритото пространство до отсрещната колона.

Екна нов автоматичен откос, куршумите свирнаха в опасна близост.

За миг зърна Доротея и Кристел, все още привързани към колоните. Отчитайки, че разполага само с три патрона, Малоун грабна един объл камък и го запрати към тъмнокосия. Камъкът се удари в подножието на амвона и отскочи встрани, но времето беше достатъчно за прехвърляне към следващото укритие. Само пет колони го деляха от Доротея Линдауер, която беше от неговата страна.

— Погледни насам! — извика тъмнокосият.

Малоун рискува да надникне иззад колоната. Кристел лежеше на грубите плочи. От китките й стърчаха прерязаните остатъци от въжето, с което беше завързана. Тъмнокосият се беше скрил зад амвона.

— Наистина ли не ти пука? — извика той. — Нима искаш да гледаш как ще умре?

Няколко куршума рикошираха на сантиметри от краката на Кристел. Обзета от паника, тя трескаво запълзя по покритите с мъх плочи.

— Спри! — изрева тъмнокосият.

Кристел се вцепени. Малоун изведнъж си спомни за Вернер Линдауер. Къде изчезна този човек?

— Има ли начин да обсъдим положението? — подвикна той.

— Хвърли оръжието и ела насам!

Все още нито дума за Вернер. Но стрелецът със сигурност беше наясно, че в църквата има и още някой.

— Вече ти казах — отвърна Малоун. — Можеш да я убиеш, когато пожелаеш. Пет пари не давам за нея.

Докато изричаше поредното си предизвикателство, той леко се измести вдясно, за да вижда по-добре олтара. В зеленикавия здрач на гаснещия ден успя да зърне фигурата на тъмнокосия, който отстъпи две крачки назад, търсейки по-добро място за стрелба.

Малоун се прицели и натисна спусъка, но не улучи. Останаха му само два патрона. Тъмнокосият бързо се върна в укритието си.

Малоун използва времето да се прехвърли зад следващата колона. В мрака зад олтара се очерта тъмна фигура, която предпазливо се промъкваше в тила на стрелеца. Секунда по-късно сянката й придоби по-конкретни очертания. Този Вернер Линдауер се оказа истински смелчага.

— Окей, имаш пистолет — подвикна тъмнокосият. — Аз стрелям, ти стреляш. Но не забравяй, че мога да гръмна сестра й, без да ти дам никакъв шанс.

В следващия миг се разнесе изпъшкване, последвано от тежък тътен. Такъв звук издава човешкото тяло, срещнало тежко препятствие. Малоун рискува да надникне иззад колоната. Вернер Линдауер се беше стоварил върху тъмнокосия с вдигнат юмрук. Двамата мъже се претърколиха по плочите. Тъмнокосият успя да се освободи. Оръжието все още беше в ръцете му.

Кристел скочи. Тъмнокосият започна да се надига. Малоун се прицели. Екна оглушителен изстрел. Огромното, подобно на пещера помещение отвърна с многогласно ехо. От шията на тъмнокосия бликна кървав фонтан. Ръцете му инстинктивно се вдигнаха към гърлото. Тресна още един изстрел. Тялото на мъжа подскочи във въздуха и падна по гръб с глух тътен. Църквата потъна в тишина.

Вернер лежеше на пода. Кристел се изправи. Доротея седеше в основите на колоната. Малоун извърна глава наляво.

Улрих Хен бавно свали пушката с оптически мерник. Беше заел позиция в горната галерия, в близост до мястото, на което преди векове беше пял църковният хор. До него, мрачна и разгневена, стоеше Изабел Линдауер.

57

Вашингтон

Даян Маккой отвори вратата на лимузината и седна до Рамзи. Бе пристигнал по-рано и я чакаше търпеливо пред административната сграда, разтревожен от телефонното й обаждане.

— Какво си направил, по дяволите? — гневно попита тя.

Той нямаше никакво намерение да навлиза в подробности.

— Преди един час Даниълс ме извика в кабинета си и ме направи на нищо! — все така гневно добави тя.

— Ще ми кажеш ли защо?

— Не се прави на доброто ченге! Притиснал си Атос Кейн, нали?

— Разговарях с него.

— А той е разговарял с президента.

Рамзи запази спокойствие. Познаваше Маккой от няколко години и знаеше всичко за нея. Внимателна и изтънчена, надарена с огромно търпение. Задължителни качества за поста, който заемаше.

Но сега беше бясна. Защо?

Екранът на мобилния му телефон светна. Имаше съобщение.

— Извинявай, но няма как да не отговоря — промърмори той, после провери от кого идва съобщението и щракна капачето. — Всъщност могат и да почакат… Какво става, Даян? Аз просто помолих сенатора за съдействие. Нима в Белия дом това не се случва всеки ден?

— Но Атос Кейн е друго животно и ти прекрасно го знаеш! — сопнато отвърна Маккой. — Какво си намислил?

— Нищо особено. Той беше много доволен, че се свързах с него. Каза, че ще бъда отлично попълнение на Съвета на началник-щабовете. Аз отвърнах, че ако наистина мисли така, нямам нищо против да се възползвам от подкрепата му.

— Престани да дрънкаш глупости, Лангфорд! Май забравяш, че сме насаме. Даниълс е бесен, защото никак не му харесват ходатайствата на Кейн. И обвинява мен. Смята, че съм направила комбина с теб.

— Комбина за какво? — сбърчи чело Рамзи.

— Как така за какво? Едва вчера заяви, че държиш Кейн в джоба си, и вече го доказа! Не искам да знам как и защо, но никак не ми е приятно, че президентът ме свързва с теб! В крайна сметка става въпрос за задника ми!

— Който никак не е лош — промърмори Рамзи.

— Боже! Това пък какво беше?

— Нищо. Само една констатация.

— Няма ли да ми предложиш някаква помощ? Години съм блъскала, за да стигна дотук.

— Какво точно каза президентът? — пожела да узнае той.

Тя плесна с ръце, отхвърляйки въпроса.

— Изобщо не си въобразявай, че ще измъкнеш нещо повече от мен!

— Защо? Обвиняваш ме във всички смъртни грехове и аз искам да знам какво е казал Даниълс.

— Държиш се съвсем различно в сравнение с предишния ни разговор — мрачно промърмори тя.

— Доколкото си спомням, и ти беше на мнение, че кандидатурата ми за Съвета на началник-щабовете е много подходяща — сви рамене той. — Ти си съветник по националната сигурност. В задълженията ти положително влизат и препоръките на подходящи хора за вакантните длъжности.

— Добре, адмирале. Изиграй си ролята на доблестен воин. Но въпреки това президентът на САЩ и сенатор Кейн са изключително ядосани.

— Не мога да разбера защо. Разговорът ми със сенатора беше изключително приятен, а с президента изобщо не съм говорил. Нямам идея защо ми е толкова ядосан.

— Ще ходиш ли на погребението на адмирал Силвиан?

Той моментално отбеляза смяната на темата.

— Разбира се. Помолиха ме да участвам в почетната стража.

— Арогантността ти няма граници — отбеляза Маккой.

Той я дари с най-чаровната си усмивка.

— Наистина бях трогнат от поканата.

— Тук съм, за да поговорим. Но какво става? Седя като глупачка в някаква паркирана кола, защото се оказвам забъркана с теб…

— В какво си забъркана?

— Прекрасно знаеш в какво! Снощи ти съвсем ясно спомена, че в Съвета на началник-щабовете ще се освободи място. Още преди то да стане факт.

— Спомням си. Но ти беше тази, която настоя да разговаряме и дойде у дома въпреки късния час. Беше загрижена за Даниълс и отношението му към армията. За Съвета говорихме в най-общи линии. Нито ти, нито аз знаехме, че в него ще се освободи място. Още по-малко пък още на следващия ден. Смъртта на Дейвид Силвиан е трагично събитие. Беше изключителен човек, но аз не виждам по какъв начин ние с теб сме се оказали замесени.

Маккой смаяно поклати глава, после отсече:

— Трябва да тръгвам!

Рамзи не я задържа.

— Приятен ден, адмирале — промърмори тя и затръшна вратата на лимузината.

Той направи бърз преглед на току-що приключилия разговор. Беше се справил добре, изразявайки становището си с отлично премерена небрежност. По време на снощния разговор Даян Маккой беше негова съюзница, сигурен беше. Но днес нещата се промениха.

Куфарчето му беше на задната седалка. Вътре беше монтиран хай-тек монитор, регистриращ всички електронни записи или излъчвания наблизо. Подобен уред имаше и в дома му. Благодарение на него беше сигурен, че снощният му разговор с Даян Маккой не беше подслушван.

Камерите на Хоуви следяха целия паркинг. Току-що полученият есемес гласеше: „Колата й е в западната част. Някой е работил по нея, защото е оборудвана с приемник и записващо устройство.“ Сигнал беше изпратен и от монитора в куфарчето на задната седалка. Всичко, което Даян Маккой кажеше, се подслушваше.

Рамзи излезе от колата и я заключи. Едва ли бе работа на Кейн. Той имаше интерес нещата да се развият в негова полза и не би рискувал да бъде разкрит. Сенаторът много добре знаеше, че предателството му ще бъде жестоко наказано. Не. Беше работа на самата Даян Маккой.

Малоун гледаше как Вернер развързва Доротея и сваля лепенката от устата й.

— Ти какво си въобразяваш? — гневно извика тя. — Нормален ли си?

— Той щеше да те застреля — кротко отвърна съпругът й. — Аз знаех, че хер Малоун е тук и държи пистолет.

Малоун стоеше в средата на пътеката, насочил цялото си внимание към Изабел и Улрих Хен горе.

— Виждам, че не ви е толкова безразлично — подхвърли той.

— Тези хора искаха да ви убият — отвърна старицата.

— А вие как разбрахте, че ще бъдат тук?

— Дойдох да се уверя, че дъщерите ми са в безопасност.

Това не беше отговор и той се извърна към Кристел. Очите й не издаваха нищо.

— Чаках да се появиш в селото, но ти явно си ме изпреварила.

— Не беше особено трудно да направя връзка между Айнхард и Сиянието на Бога.

— Тя едва ли обяснява присъствието й тук — кимна към галерията той. — Както и твоето, и това на сестра ти.

— Говорих с мама снощи, след като ти си тръгна.

Малоун се обърна и пристъпи към Вернер.

— Съгласен съм с вашата съпруга — рече с въздишка той. — Постъпихте глупаво.

— Трябваше да отклоня вниманието му от вас. Нямах оръжие и бях принуден да прибягна до други възможности.

— Той можеше да те застреля — обади се Доротея.

— Не мислиш ли, че това би решило брачните ни проблеми?

— Никога не съм желала смъртта ти.

Малоун имаше понятие от любовта и омразата, които съпътстват брака. И при него беше така, дори години след раздялата. За късмет беше успял да сключи примирие с бившата си съпруга, макар и с цената на доста усилия. Тези двамата все още бяха далеч от подобно нещо.

— Направих онова, което трябваше да направя — отсече Вернер. — И отново бих го направил.

Малоун отново вдигна глава към мястото на църковния хор. Хен се отдръпна от парапета и изчезна зад гърба на Изабел.

— А сега ще можем ли да открием онова, което търсим? — попита възрастната жена.

Хен отново се появи и прошепна нещо в ухото на работодателката си.

— След вас са били изпратени четирима мъже, хер Малоун — обяви тя. — Надявахме се, че втората двойка няма да ни създава проблеми, но те току-що са влезли в манастира.

58

Ашвил, Северна Каролина

10:40 ч.

Чарли Смит четеше досието на Дъглас Скофилд. Още преди година беше направил предварителните си проучвания, но за разлика от останалите Дъглас оставаше в графата „допълнителни мишени“. Вече не беше така. Плановете се бяха променили и той имаше нужда от освежаване на паметта.

След като напусна Шарлот, Чарли пое на север по магистрала 321, а в Хикъри се прехвърли на шосе 40, което водеше на запад към Смоуки Маунтънс. Вече беше направил справка в интернет, за да се увери, че информацията в досието все още е актуална. Доктор Скофилд щеше да говори на ежегоден зимен симпозиум, който този път се провеждаше в историческото имение „Билтмор“. Събитие, на което очевидно се събираха откачалки от цялата страна. Уфология, призраци, некрология, отвличания от извънземни, криптозоология бяха само част от темите за обсъждане. Макар и професор по антропология в Университета на Тенеси, Скофилд проявяваше подчертан интерес към паранормалното и беше автор на многобройни статии и няколко книги по темата. Смит не знаеше дали и кога ще получи заповед за елиминирането на Дъглас Скофилд и по тази причина не си беше правил труда да подготви цялостен план.

В момента беше паркирал колата си пред „Макдоналдс“, който се намираше на стотина метра от входа на имението „Билтмор“. Пръстите му небрежно прелистваха папката.

Скофилд беше човек с разностранни интереси. Обичаше лова и през зимните почивни дни редовно ходеше да стреля по елени и глигани. Предпочиташе арбалета, въпреки че притежаваше внушителна колекция от ловни оръжия. Смит все още носеше пушката, която беше задигнал от дома на Хърбърт Роуланд. Заредена и готова за стрелба, тя лежеше в багажника. Ей така, за всеки случай. Друга страст на Скофилд бяха риболовът и рафтингът, които обаче не се практикуваха по това време на годината.

Чарли зачете програмата на конференцията, опитвайки се да открие нещо, което би могло да се окаже полезно. Все още беше разтревожен от премеждията си през изминалата нощ. Онези двамата не бяха случайно там. Въпреки че изобщо не бе изгубил своята самонадеяност (в крайна сметка увереността в собствените сили е всичко), нямаше смисъл да се прави на глупак. Трябваше да е подготвен. Вниманието му беше привлечено от две точки в дневния ред и в главата му се родиха две нови идеи. Едната отбранителна, а другата — нападателна. Мразеше да насилва нещата, но нямаше как да признае пред Рамзи, че не може да се справи.

Измъкна мобилния телефон и набра номера в Атланта. Слава богу, че Джорджия е близо.

Малоун погледна Изабел и промърмори:

— Останаха ми само два патрона.

Тя се извърна към Хен, каза му нещо и той измъкна един пистолет изпод дрехата си и го хвърли долу. Малоун улови оръжието, после стори същото и с двата пълнителя, които го последваха.

— Добре сте се подготвили.

— Както винаги — заяви спокойно Изабел.

Малоун прибра пълнителите в джоба на якето си.

— Постъпи доста смело, като ми се довери — обади се Вернер.

— Нямах друг избор.

— И все пак.

Малоун хвърли кос поглед към Кристел и Доротея.

— Вие тримата се скрийте някъде — рече той, огледа се и махна към пространството зад олтара. — Там не е зле… — Изчака ги да изпълнят разпореждането и вдигна глава към Изабел. — Ще можем ли да хванем поне един от тях жив?

Хен вече беше изчезнал.

— Зависи от поведението им — сви безучастно рамене старицата.

Откъм църквата долетяха два изстрела.

— Улрих вече е ангажирал вниманието им — добави тя.

Малоун прекоси централната пътека, профуча през преддверието и излезе във вътрешния двор. Под арките отсреща се мерна фигурата на единия от нападателите. Денят си отиваше, температурата на въздуха рязко спадна.

Чуха се нови изстрели. Този път встрани от църквата.

Стефани напусна магистралата и пое по оживения булевард, който свършваше пред главния вход на „Билтмор“. Два пъти беше идвала тук, единия по Коледа, както сега. Имението се простираше на площ от хиляди декари, в центъра на която се намираше огромен френски замък. Няколко хиляди квадратни метра разгъната площ под формата на ренесансов замък, той беше най-голямата частна резиденция в Америка. Построен през 1880 г. от Джордж Вандербилт като място за почивка и уединение, днес се беше превърнал в претенциозна туристическа атракция, носталгичен спомен за безвъзвратно изгубения Златен век на Америка.

Вляво се виждаше комплекс от каменни и тухлени къщи със стръмни покриви и дървени веранди. Алеите между тях бяха павирани, от двете им страни се издигаха дървета. Богата коледна украса покриваше уличните лампи и клоните на боровете. Празничното осветление трябваше да прогони остатъците от краткия зимен ден.

— Това е Билтмор Вилидж — подхвърли тя. — Тук някога са живели работниците и прислугата. Вандербилт построил за тях отделно градче.

— Прилича ми на сцена от Дикенсов роман — промърмори Дейвис.

— Такава е била идеята — кимна тя. — Селце в английски стил. Сега там има множество магазини и кафенета.

— Добре познаваш мястото — отбеляза той.

— Едно от любимите ми е.

Пред очите им се появи ярко осветен „Макдоналдс“, изграден в тон с живописните къщички наоколо.

— Имам нужда от тоалетна — промърмори Стефани и насочи колата към паркинга.

— А пък аз — от един млечен шейк.

— Имаш доста странни хранителни навици — отбеляза тя.

— Приемам всичко, което може да ми напълни стомаха — сви рамене той.

Тя погледна часовника си. Единайсет и четвърт.

— Отбиваме се тук за малко, а след това продължаваме. Хотелът е на около километър и половина от портала.

Чарли Смит си поръча „Биг Мак“ без сосове и без лук, към който прибави порция пържени картофи и голяма кока-кола. Беше една от любимите му закуски. Тежеше седемдесет кила с мокри дрехи и нямаше никакви притеснения по отношение на калориите. Господ го беше дарил с бърз метаболизъм, който, прибавен към активния начин на живот, фитнеса три пъти в седмицата и здравословното хранене, вършеше работа. Да бе. Идеята му за фитнес се изчерпваше с набирането на вътрешния телефон на румсървиса и пренасянето на плика с храна за вкъщи от ресторанта до колата. Останалото натоварване дължеше на професията си.

Държеше апартамент под наем в предградията на Вашингтон, но рядко стоеше там. Нуждаеше се от корени. Може би вече бе време да купи някакъв имот. Като „Бейли Милс“ например. При последната среща с Рамзи се беше пошегувал, че му е хвърлил око, но идеята да стегне старата ферма в Мериленд и да заживее в нея съвсем не беше лоша. Може би малко странна, но заслужаваща внимание. Като тези къщички тук. Дори „Макдоналдс“ нямаше нищо общо с традиционните заведения от веригата. Беше оформен като стара книжарница, с пиано в залата за хранене, мраморен под и изкуствен водопад в дъното.

Той остави подноса си на една свободна маса. След като се подкрепи, щеше да отиде в „Билтмор Ин“, където вече си беше запазил стая за две нощи. Хотелът беше лъскав, с високи цени. Но Чарли Смит винаги беше предпочитал най-доброто. Защото го заслужаваше. Освен това Рамзи поемаше всички разноски. Какво му пукаше за цените?

В програмата на конференцията беше отбелязано, че Дъглас Скофилд ще прочете основния доклад утре вечер, по време на официалната вечеря. Преди събитието щеше да има коктейл във фоайето на хотела.

Досега само беше чувал за имението „Билтмор“. Може би трябваше да обиколи замъка и да види с очите си как са живели някога представителите на другата част от човечеството. Да открадне някои идеи, свързани с вътрешното обзавеждане. В крайна сметка можеше да си позволи високо качество. Кой казва, че убийството не струва скъпо? От изпълнението на мокри поръчки и разумни инвестиции Чарли беше натрупал близо двайсет милиона долара. И наистина имаше намерение да изпълни онова, което беше подхвърлил на Рамзи при последната им среща: възнамеряваше да преустанови дейността си, макар че изпитваше огромно удоволствие от нея.

Намаза сандвича си с малко горчица и кетчуп. Винаги внимаваше с подправките и ги използваше в минимални количества, само за вкус. Докато дъвчеше, очите му обикаляха заведението. Посетителите бяха главно туристи, решили да прекарат Коледа сред природата и да попазаруват в многобройните магазинчета.

Добре, дори отлично. Навалицата е най-доброто прикритие.

В съзнанието на Малоун се очертаха два проблема. Първо, срещу него имаше двама въоръжени мъже — някъде там, в зле осветения вътрешен двор. И, второ, беше принуден да разчита на съюзници, които не му вдъхваха никакво доверие.

Плюс още две неща, които се нуждаеха от сериозен анализ.

Първо, Вернер Линдауер. Аз знаех, че хер Малоун е тук и е въоръжен. Откъде го знаеше, приятелю? При размяната на кратките реплики между двамата Малоун изобщо не спомена името си. Откъде тогава го знаеше Вернер? Никой в църквата не го беше назовал по име.

И, второ, стрелецът. Изобщо не се беше притеснявал, че в храма може да има и други хора. Които в крайна сметка застреляха партньора му. Кристел му беше дала да разбере, че е споменала пред майка си за Осо. Спокойно би могла да спомене и за неговата поява там. Но това не обясняваше нито присъствието на Вернер Линдауер, нито факта, че го познава по име. Ако се окажеше, че информацията е дело на Кристел, това означаваше съвсем друго равнище на сътрудничество между членовете на фамилията Оберхойзер. Сътрудничество, за което изобщо не беше подозирал. Събрани заедно, тези факти означаваха само едно: проблеми.

Спря на място и се заслуша във воя на вятъра. Снегът се сипеше над двора. Нищо не помръдваше. Леденият въздух изгаряше гърлото и дробовете му. Не би трябвало да дава воля на любопитството си, но нямаше сили да спре. Вече подозираше какво се случва, но трябваше да бъде сигурен.

Доротея не отделяше очи от Вернер, който уверено стискаше получения от Малоун пистолет. За последните двайсет и четири часа бе разбрала много за този човек. Неща, за които дори не беше подозирала.

— Излизам навън — обяви Кристел.

— Видях как го гледаш — не устоя на изкушението Доротея. — Ти си влюбена в Малоун.

— Той се нуждае от помощ.

— От твоята помощ?

Кристел само поклати глава и излезе.

— Добре ли си? — подхвърли Вернер.

— Ще бъда добре, когато всичко свърши. Нямам доверие нито на майка ми, нито на Кристел. Ти също знаеш, че допускаме грешка.

Студът ставаше нетърпим и тя неволно се сгуши във вълненото си палто. Бяха изпълнили желанието на Малоун да се скрият в нишата зад олтара. Руините на църквата излъчваха някаква мрачна обреченост. Нима дядо й наистина беше открил отговорите именно тук?

— Можем да го направим — хвана ръката й Вернер.

— Нямаме друг избор — направи гримаса тя. Планът на майка й определено не й харесваше.

— Или ще извлечеш максимална полза от ситуацията, или ще се бориш с нея, но в своя вреда. За другите това няма значение, но за теб би трябвало да е важно.

В думите му пролича известна несигурност.

— Онзи тип наистина беше изненадан от нападението ти — подхвърли тя.

— Предупредихме го, че ще има една-две изненади — сви рамене Вернер.

— Да, вярно.

Денят си отиваше. Сенките във вътрешността на храма се удължиха, студът се усили.

— Той така и не повярва, че може да умре — добави Вернер.

— Грешката си е негова.

— А Малоун? Мислиш ли, че разбира какво става?

Доротея се поколеба. Спомни си с какви опасения го беше посрещнала оня ден в манастира.

— Дано — промърмори след кратка пауза тя.

Малоун се промъкна към едно от помещенията, които гледаха към вътрешния двор. Сред покритите със сняг руини той направи бърз преглед на възможностите, с които разполагаше. Сега вече имаше пистолет с достатъчно муниции. Защо да не прибегне до тактиката, която беше имала успех с Вернер? Стрелецът отсреща вероятно щеше да тръгне към църквата, а това означаваше да попадне в капана.

— Той е там, вътре! — разнесе се приглушен мъжки глас.

Малоун предпазливо надникна. Във вътрешния двор се беше появил вторият стрелец. Вървеше откъм късата страна. Подмина входа на църквата, зави зад ъгъла и се насочи право към него. По всяка вероятност Улрих Хен не беше успял да го спре. Мъжът вдигна оръжието си и натисна спусъка. Куршумът попадна в стената над главата на Малоун, който бързо се дръпна назад.

Разнесе се още един изстрел. Този път куршумът мина през отвора на вратата и рикошира край ушите му с противно бръмчене. Стреляше се от другата страна на двора. Очите му бързо обходиха помещението. Прозорци нямаше, а покривът беше здрав. Това, което допреди миг изглеждаше надеждно укритие, изведнъж се превърна в сериозен проблем. Нямаше път навън. Беше попаднал в капан.