Наследството на Пьоленберг

Глава 2

Мистър Блек беше дребен човек. Когато той влезе, Пола седеше зад бюрото си и забеляза с изненада, че е с една глава по-нисък от нея. Не знаеше защо, но очакваше да види някакъв висок мъж. Блек беше слаб и с дребни кости. Свали тъмната си филцова шапка и под нея се показа съвсем бяла коса, сресана назад от широко чело. Това беше славянско лице, с високи лицеви кости, тежки клепачи над сиви очи и малка уста.

Пола подаде ръка. Той я пое с лек поклон и я целуна. Не беше истинска целувка, а типичен жест на германец от висшата класа, при който устните никога не докосваха кожата на ръката.

— Добър ден, мистър Блек. Моля, седнете.

— Добър ден, мисис Стенли. Благодаря, тук ли?

Тя му посочи едно от двете модерни кресла, запълващи кабинета й — приветлива стая, чиито стени бяха покрити с тапети, неин собствен модел. Това помещение беше много важна част от нейния живот. В края на брака й нейната работа като десенатор й създаваше убежище и самочувствие. Тук се раждаха успехите й.

— С какво мога да ви услужа? — запита тя. — Искате ли цигара?

— Благодаря ви, но не пуша. Мисис Стенли, имам да ви съобщя нещо много важно за самата вас, но преди това, струва ми се, трябва да ви кажа кой съм.

— По телефона съобщихте, че познавате баща ми. Бих искала да ми разкажете нещо за него. Моля ви.

— Какво искате да знаете? Служих под негово командване три години, но освен това бях и негов приятел, негов предан почитател. Той беше велик човек, мисис Стенли. Надявам се, вие съзнавате това. — Сивите му очи се бяха разширили; втренченият поглед я накара да се почувствува неудобно. — Много голям човек! Бях заедно с него и знам. Приличате поразително на него. Знаехте ли това?

— Не — отвърна бавно Пола. — Не го знаех.

— Имате неговите очи. Когато влязох и ви видях, беше все едно, че видях отново генерала. Гордееше се с вас. Постоянно носеше в портфейла си ваша снимка. Обичаше да я показва на всички. Не се тревожеше, че няма син. Вие не си ли го спомняте?

— Не. Била съм толкова малка. Нямам дори негова снимка. Не зная даже как е изглеждал.

— О! Майка ви се омъжи отново, нали? За един английски офицер? Да. Чух за това. Предпочитала е в такъв случай генералът да остане в забрава. Не сте й казали, че ви телефонирах, нали?

— Казах и. — Струваше й се безсмислено да лъже.

Изведнъж той се промени така, че я разтревожи. Погледът му излъчваше нещо фанатично. У такъв дребен човечец с побеляла глава и крехка физика този поглед беше нещо страшно. Никога не бе срещала подобен и не беше в състояние да обясни защо се страхува. Тогава внезапно той се усмихна и лицето му отново стана приветливо.

— Не бих искал да я критикувам. Моля, не ме разбирайте криво. Тя е бивала винаги така мила с мен. След войната за всички нас животът бе много труден. Трябваше да преживяваме кой както може. Наистина жалко, че не помните баща си. Беше така силно привързан към вас, така силно…

— Не знаех и това. Никога не ми е било споменавано нищо за него.

— Той ви обичаше. — Блек се бе навел напред, вкопчил ръце една в друга. — Обичаше ви така, както никой мъж не е обичал дете. През последния месец преди края той ми довери, че ако бъде убит, единствената му мъка би била, че ви оставя сама. Предчувствуваше, че майка ви ще се погрижи само за себе си.

— И тя успя да се погрижи. — Пола се изненада от горчивината на тона си. — Омъжи се и се измъкна.

— Имала е щастие. Повечето от големите фамилии загубиха всичко, да не говорим за тези, попаднали във вражи плен. Мнозина от нашите прибегнаха до самоубийство. Аз предпочетох да живея, мисис Стенли. Имам един въпрос към вас, изключително важен въпрос.

— Какъв е той? — Бледите му очи бяха втренчени с блясък в нея. Пола осъзна изведнъж, че това, което правеше този малък човек да изглежда страшен, беше внезапната поява на налудничавост в очите му. Откри, че несъзнателно е впила до болка пръсти в страничните облегалки на креслото. — Какъв въпрос, мистър Блек?

— Какво бихте желали, баща ви да е жив или да е мъртъв?

— Какво значение има моето желание? — Сега тя бе наистина уплашена. Той изглеждаше съвсем луд. — Баща ми е мъртъв от двадесет и пет години. Бил е убит в Русия.

— Много хора бяха обявени за убити в Русия. — Той се усмихна и погледът му стана потаен. — Или в Берлин при последния руски щурм. Но да предположим, че той е успял да избяга по някакво чудо. Как бихте възприели това, мисис Стенли?

— Не зная, но не мога да го приема сериозно. Знам, че баща ми е умрял, и това е всичко. — Тя вдигна ръка и погледна часовника си. — Мистър Блек, след няколко минути имам служебна среща…

— Разбирам. Искате да ме отпратите. Много добре, мисис Стенли. Обещах обаче на баща ви да ви предам едно съобщение и трябва да удържа думата си. Парите и имотите на генерала бяха конфискувани след войната. Той предвиждаше това, предвиждаше, че можем да свършим с поражение. Затова скъта настрана нещо за вас, мисис Стенли. Нещо много, много прекрасно. Означава ли за вас нещо името Пьоленберг?

— Не. Никога не съм го чувала.

— През XVI век е живял граф Фон Пьоленберг, който се оженил за една от племенниците на Медичите. Бракосъчетанието е било извършено във Флоренция и един от подаръците в зестрата на младоженката е бил поднесен още на сватбата. Той бил изработен от Бенвенуто Челини. Това е било чудото на града, мисис Стенли. Огромна солница, вълшебство, изработено от солидно злато, покрито със скъпоценни камъни, изваяно от най-големия майстор на метала, който светът е познавал някога. Грамадно украшение, толкова тежко, че е можело да бъде повдигнато само от изключително силен мъж. Оттогава насам то е известно като Солницата на Пьоленберг. В продължение на четири века тази скъпоценност е била едно от историческите богатства на Германия. По време на войната беше дадена на баща ви.

— Дадена?

— Дадена — повтори Блек. Той произнесе думата с тежко наблягане. — Генералът го прие като личен подарък. Бе извършил голяма услуга на собствениците му и те искаха по този начин да му изкажат своята благодарност. Знаеха, че той е човек с тънък вкус и познавач на изкуството. Така че съкровището на Пьоленберг му е подарено, а той го завещава на вас.

— Не ви вярвам. Не мога да повярвам в нито една от думите ви. Вие, мистър Блек, или ме шантажирате, или трябва да се консултирате с лекар.

Той се изправи. Впи поглед в нея и в него имаше нещо студено и властно, ехо от миналото, когато е бил млад и е служил под командата на баща й, ако и това обстоятелство не беше лъжа, оформила се в главата на луд човек.

— Не ми вярвате?

— Не. Боя се, че не вярвам. Цялата тази история звучи прекалено фантастично. Не мога да разбера с каква цел ме посетихте. Не искам да слушам нищо повече. Бъдете така любезен и си заминете оттук. Ако си позволите да ме безпокоите отново по подобен начин, мистър Блек, ще бъда принудена да се обърна към полицията.

— Споделих с генерала, че вашата реакция може да бъде тъкмо такава. — Върху лицето на дребничкия човек се появи презрително изражение. — Той имаше по-голяма вяра във вашата любов към него, отколкото на мен, затова и не си позволи да ми каже къде е укрил съкровището на Пьоленберг. Нареди ми обаче да ви предам следните думи: Париж, 25 юни 1944. Леля Амброзин и нейният племенник Жако. Ако желаете само съкровището, без баща си, ще бъдете принудена да разрешите така поставената ви загадка. Ако искате да имате и баща си, и скъпоценната вещ, можете да осъществите желанието си, като влезете в контакт с мен. Ще ви телефонирам още веднъж, преди да напусна страната вдругиден.

— Не ви вярвам. — Пола също се изправи. — Струва ми се, че нещо не сте в ред душевно, след като се явявате тук с подобна история. Не съществуват такива неща като Солницата на Пьоленберг и всички тези загадъчни глупости, а също и твърдението ви, че баща ми е жив. Ако беше жив, щеше сам да ме намери!

— Вие казахте, мисис Стенли, че не знаете много за баща си, нали така? Както искате, можете да ми вярвате или не, но аз ви казах самата истина. Помислете върху нея и може би ще промените решението си. Желая ви приятен ден.

Той чукна токове и направи лек поклон с глава. Преди Пола да успее да помръдне, вратата се затвори зад него.

Стаята за справки в Британския музей миришеше на спарено. Облеченият в тъмнозелена работна манта чиновник поклати отрицателно глава.

— Никога не съм чувал за него, госпожице. Прегледайте в раздела за Бенвенуто Челини. Там ще намерите книга с всичките му известни произведения, като някои от тях са и илюстрирани. Потърсете също в „Европейските съкровища“, „История на обработката на злато и сребро“, „Съкровищата на изкуството от Ренесанса“. Опитайте най-напред в Челини. Ако това е един от шедьоврите му, трябва да е описан там.

Пола намери два тома и седна до една от масите. Група студенти, разпръснати из стаята, и двама възрастни мъже се бяха навели над книги и си водеха бележки.

Беше времето за обедната й почивка. Из целия път от службата си дотук Пола си повтаряше, че е истинска глупачка, та вместо да направи една хубава разходка в този слънчев летен ден, е тръгнала да гони дивото, за да доказва твърдението на един безвреден смахнат. Блек безспорно беше луд. Може би е познавал баща й или даже е служил с него. В тази част от историята му тя беше склонна да повярва. По-късно, както тя реши, й се поиска да повярва, понеже желаеше да научи нещо повече за баща си. Що се отнася до укритото съкровище на Бенвенуто Челини, тя не изпитваше ни най-малко желание да чуе за него, тъй като то явно беше рожба на болната фантазия на стария човек. Беше нервна и раздразнителна и се мъчеше да убеди себе си, че е тръгнала да доказва несъстоятелността на чутото. Как може да съществува подобна вещ като Солницата на Пьоленберг, изработена от чисто злато и покрита със скъпоценни камъни. Това беше чиста фантазия.

И ето, тази творба беше показана на илюстрация в последната трета от книгата за Челини. Цветна фотография и под нея сведенията за фигурата в детайли: височина — деветдесет и един и половина сантиметра; инкрустирани сто и осемнадесет диаманта, осемдесет и три рубина, сто и пет сапфира и двадесет и пет големи барокови перли. Донесено във фамилията Пьоленберг като част от зестрата на Адела де Медичи. Сега се намира в замъка Вюрцен, Райнланд, владение на принц Фон Хесел.

Пола седеше и го гледаше.

Много добре. Солницата на Пьоленберг наистина съществуваше. Следователно тази част от разказа беше вярна, но съкровището принадлежеше на някакъв принц, не на баща й. Тогава обърна предните страници на книгата — беше издадена преди войната. Сигурно Блек е видял илюстрацията в някой музей или списание и е съчинил цялата налудничава история. Разбира се, творбата е все още в ръцете на баварския принц Фон Хесел. Това име й беше някак познато. Всъщност тя се нуждаеше от книга за Челини, отпечатана в днешни дни, а не като тази отпреди четиридесет години. Книга, която да идентифицира Солницата и да определя точно сегашното й местонахождение. Пола постави тома на място и започна да търси из полиците. Веднага след това се упрекна, че става смешна — постъпваше така, сякаш би могла да има някаква истина в измислиците на стареца. Погледна часовника, установи, че вече е доста късно и е време да тръгва. Към края на полицата обаче откри един том от днешни дни — „Великите съкровища на изкуството в Европа“. Взе го и чрез индекса намери Пьоленберг на страница 187. Тук също бе отпечатана цветна илюстрация, блестяща от светлина и нюанси. Фигури на нимфи и кентаври се преплитаха около басейн, издълбан в скала от злато, така че да може лесно да се гребе сол от него. Масивна колекция от скъпоценни камъни блестеше в основата му и по листата на огромно дърво, надвесено над басейна. Фигурите бяха така красиво моделирани, че човек очакваше всеки момент да се затичат. Под снимката се излагаше историята на произведението, но в по-общи детайли. Солницата преминала във владение на Фон Хеселови чрез брачна връзка с един от последните останали живи от старата фамилия Пьоленберг през 1693 г. Последното изречение замая Пола, когато го прочете: „За голямо съжаление, съкровището на Пьоленберг се оказа сред богатствата, плячкосани от нацистите по време на последната световна война, и неговото местонахождение оттогава е неизвестно.“

Тя затвори книгата и я постави обратно на полицата. Беше така тежка, че ръката я заболя. Този лунатик трябва да е прочел и това. Тя се насочи към изхода, а чиновникът запита:

— Намерихте ли нещо, госпожице?

— Да, благодаря ви.

Навън беше слънчево и топло. Насочи се зад ъгъла оттатък „Бедфорд Скуеър“, където стоеше паркирана колата й. Всичко беше лъжа, а този човек ненормален. По време на разговора той изглеждаше понякога съвсем луд. Тогава защо името Пьоленберг смути така силно майка й? Досега тя избягваше да си зададе този въпрос, защото връзката между него и разказа на Блек бе явна. На майка й това име беше известно, и то не така между другото като на национален културен паметник.

Плячкосано от нацистите по време на войната. Подарено, бяха думите на зловещото малко човече, и то с ударение върху „подарено“. Дадено в знак на благодарност. Ако искате да го имате, идете до Париж и попитайте за някоя си леля Амброзин и нейния племенник Жако, юни 1944.

Както бе сторил баща й? Наистина ли е притежавал съкровището и го е скрил? Ще има ли някаква полза да пита майка си, да опита да я притисне и да постави на открито разискване забранената тема? Пола включи двигателя и се вля в уличното движение. Да допуснем, че всичко е истина — само за миг да приемем, че този странен посетител каза простата истина, че баща й все пак е жив и че е укрил тази безценна творба на изкуството… Отначало това изглеждаше глупост — фантазиране е по-точната дума, — но сега се разкри достатъчно истина, за да се приеме като достоверна и останалата част от историята. Тя дори не знаеше къде може да намери Блек, а майка й не би се притекла на помощ. Защо тя я увещаваше, че ще е най-добре да остави миналото на мира? Пола бе настоявала по този въпрос през неделната почивка и отговорът беше: защото няма какво да спечелиш от миналото. Сега тя осъзна, че този отговор бе не само банален, но и чиста лъжа. Ако нямаше какво да спечели, по всяка вероятност имаше нещо да се изгуби. Загуба за бригадния генерал и жена му и за техния уютен живот, от който тя винаги е била изключвана. Ако допуснеше само, че най-значителното в историята на Блек не беше илюзия, както тя мислеше, а чист факт — че баща й не беше убит, а само изчезнал, — то майка й е лъгала и живееше в бигамия… Нищо чудно тогава в желанието й тази тема да не се разисква и да се пази пълно мълчание за миналото. Сега вече доста неща започваха да добиват друг смисъл. Ами ако Блек казваше истината? Каква глупачка бе тя, задето го изгони. Колко прибързано и арогантно го нарече лъжец и психично болен и го остави да си замине, ей така, без нищо, с единствено обещание да я потърси още веднъж, преди да е напуснал страната.

Щом се върна в офиса си, Пола опита да се залови за работа, но й бе невъзможно да се концентрира. Прочетеното за съкровището на Пьоленберг се въртеше непрекъснато в главата й. Било е похитено от нацистите. Този факт не съвпадаше с твърдението на Блек — той настояваше, че е подарък. Освен това баща й е бил генерал от армията, а не от СС. Може би това хвърляше съмнение върху думите на Блек, а възможно е и тя да гради някакви безразсъдни надежди върху нещо, което в края на краищата е само илюзия.

Към края на работното време главата я болеше страшно и всъщност бе пропиляла целия си следобед напразно — всичко извършено от нея трябваше да се изхвърли в кошчето. В 19:00 имаше покана за вечеря перспективата да разговаря с приятен, но незначителен човек беше само малко по-добра от изгледите да прекара самотно вечерта в очакване Блек евентуално да телефонира отново. Ако той не позвъни, тя щеше да бъде изправена пред загадка, която по всяка вероятност никога няма да бъде разрешена. Леля Амброзин и племенникът й Жако — това звучеше като приспивна приказка за деца. Приказка за някакво скрито съкровище, която тя никога не би се опитвала да разтълкува, ако сред объркаността и съмненията, нахлули в душата й, един факт не се налагаше над останалите. Ако имаше макар и частица истина в разказа на Блек, единственото важно нещо за Пола беше възможността да се изправи най-сетне лице в лице с баща си.

— Бих предпочела да не ходиш до Лондон. — Мисис Риджуей никога не бе натяквала или възпирала мъжа си. Само дълбоката й загриженост за здравето му я караше да повтаря тази фраза така често през цялата сутрин. Той все още кашляше, беше блед, а торбичките под очите му — подчертани. Беше си наумил да прескочи до Лондон, за да види Пола, и никакви думи на жена му не можеха да го накарат да промени решението си. — Простудата ти е така тежка, а това пътуване до Лондон в понеделник я задълбочи. Знаеш, че докторът ти нареди да не ставаш от леглото. Пътуването с влак може съвсем да влоши състоянието ти. Какво налага да отиваш пак?

— Днес съм много по-добре — отвърна бригадният генерал. — Болките ми преминаха, лекарствата свършиха добра работа. Не се тревожи напразно за мен, скъпа, не е необходимо. Много по-важно е да се прекратят тези щуротии около Пола. Известно ми е, че от нейното посещение насам не можеш да мигнеш.

— Няма да постигнеш нищо. Аз опитах, молих я да зареже всичко, но тя е непреклонна. На всяка цена иска да изрови миналото. И когато изкара всичко наяве, тя ще бъде тази, която най-много ще съжалява!

Съпругът й я обгърна с ръка, целуна бледите й клепачи и я притисна към себе си.

— Не толкова много, колкото ти и аз — добави нежно той. — Ние ще трябва да понесем най-голямата загуба: твоето душевно спокойствие, твоето щастие… това е моята грижа, нищо друго. Пет пари не давам за себе си, но не мога да понеса да те гледам нещастна, никога не бих го понесъл, знаеш добре. Аз пък знам какво означава това за теб. Ние сътворихме собствения си живот, мила моя, и няма да позволим на никого по какъвто и да е било повод да се втурне в него и да започне да го руши в последните ни години. Аз обичам Пола, добро момиче е. Струва ми се, че тя пообърка живота си, като заряза Джеймс, но това си е нейна работа. Генералът и всичко свързано с него пък е наша работа. Затова съм намислил да се срещна с нея и да я убедя да престане да се занимава с тези неща. Обещай ми да не се тревожиш.

— Ще се опитам, но това е като кошмар. След толкова години… защо е притрябвало на някого да се свързва с нея? Защо е споменал Солницата на Пьоленберг!

— Ще отида да разбера тъкмо това. — Той се задави и закашля. — Ще намеря Пола и ако се налага, ще я заплаша даже. Обещавам, скъпа, няма да позволя да бъдеш измъчвана. А сега да тръгвам, защото може да изпусна влака. Ще се върна късно следобед.

Той я целуна повторно и тя го придружи до колата. Беше нежен съпруг. Именно това негово качество я бе привлякло още в началото — тази смесица от неувереност и сърдечност, която, сега тя вече знаеше, беше типично английска.

Генералът, тъкмо обратно, беше далеч от каквато и да било нежност. Неувереността никога не е била черта от неговия характер. Фанатик, дисциплиниран, смел и без следа от каквито и да било чувства, доколкото тя можа да разбере за тринадесет години брачен живот. Към нея се бе отнасял винаги със скрупульозна коректност и пълно равнодушие. Те, казано точно, съществуваха един до друг и не би могло да се твърди, че са живели заедно. В началото беше лягал с нея в леглото, за да удовлетвори своите инстинкти, а по-късно — да създаде деца. Наистина, в този смисъл той никога не е бивал груб или прекалено незаинтересован към нейните изживявания, но едва няколко месеца след женитбата й с Джерълд Риджуей тя можа да разбере какво могат да означават наистина тези отношения за двама влюбени. Генералът беше искал синове, а тя го дари с една дъщеря. Единствената непоследователност, забелязана от нея в проявите му, беше неговата реакция към детето и пола му. Тя бе очаквала неодобрение и обвинения. Вместо това той я беше изумил с нежната си привързаност към момиченцето. Винаги е бил неумолимо строг, отблъскващ човек, от когото тя се бе страхувала. Като го гледаше как люлее детето и му напява тихо приспивни песнички, тя не беше сигурна дали това я отблъсква още повече от него, или само увеличава нервността й. Несъзнателно обаче у нея се бе размърдала някаква примитивна ревност, някакъв погребан дотогава инстинкт на негодувание от реакцията, предизвикана от друг женски индивид, у мъжа, в когото тя не беше успяла да пробуди никаква чувственост. Беше започнала да мрази детето, но бе потиснала омразата, както бе сторила и с ненавистта към съпруга си, започнала като любов. Когато се бяха оженили, той беше млад и блестящ, обаятелен за тогавашния елит. Беше красив мъж, който привличаше жените най-вече поради студенината и недостъпността си за тях. За мазохистичния ламтеж на нейните приятелки той представляваше истинско предизвикателство. За съпругата си бе студен, коравосърдечен странник, с когото тя бе насилена да споделя живота си. В края на краищата тя го намрази, а също така и дъщеря му, защото той обичаше детето по такъв необикновен начин и защото колкото повече израстваше, то се превръщаше в негово копие.

Тя се върна в къщата и въздъхна. Гърдите на Джерълд все още бяха възпалени. В понеделник беше ходил на клубно събрание в Лондон. В никакъв случай не би трябвало да напуска леглото повторно само за да се срещне с Пола. Укоряваше себе си, задето в събота, когато Пола й разказа за Блек, се бе затичала горе при Джерълд и беше хвърлила целия товар върху него. Не би трябвало да постъпи така, но навикът да се опира за всичко на него беше много силен, а и той никога не беше я разочаровал. Обичаше го с маниакална преданост — у него беше намерила пълна емоционална сигурност. Заради Джерълд Риджуей беше готова да направи всичко на този свят, както и той би й отвърнал със същото.

Когато Блек отвори вратата, наетата от него евтина хотелска стая беше тъмна. Той не включи осветлението.

В продължение на двадесет и пет години беше преживявал, така да се каже, от милостиня, мятан от живота тук и там, залавяйки се за дребни, унизителни службици. Бе живял като номад, винаги сам, подкрепян от малка пенсия, идваща от организацията, колкото да съществува. За отплата действуваше като телефонна връзка на другите. В началните години на изгнаничеството се бе питал заслужава ли си да влачи подобно съществувание. Както бе споменал пред Пола, мнозина от приятелите му предпочетоха да умрат пред алтернативата да понасят последиците от поражението. Блек обаче се бе подкрепял от инстинкта си да надживява несгодите. У него тлееше надежда, макар че много отдавна бе забравил за какво и в какво. Живееше само, за да се събужда и вижда слънцето, да се мотае на свобода из света. Всичко това беше достатъчно да замъгли и деформира спомените му. Сега живееше с тях и чрез тях, като всеки ден вмъкваше по малко от настоящето и неговата реалност в това златно минало, когато той и подобните нему владееха света. Това беше свят, който гъмжеше от красиви жени, мили и усмихнати, увиснали по раменете на мъжа в униформа. Лееше се шампанско и звучеше музика. Къщите бяха палати, а леглата — тронове. Колите бяха огромни и лъскави, с бесни скорости. Това беше войнишки рай. За тях даже унищожаването на противника и ужасите, които го съпровождаха, притежаваха някакво вагнеровско величие. Да наблюдават как умират хиляди в този пожар, им действуваше като поезия.

Блек прекара деня в парка „Сент Джеймз“, като се забавляваше да храни птиците. Купи си няколко сандвича и седна на оградата на изкуственото езеро. Хвърляше трохи на врабците и ги подмамваше върху ръката си. Заградиха го група деца, зяпнали с възхищение в него. Той обичаше децата. Раздаде им късчета хляб и им показа как да ги държат мирно, та да привличат трепкащите птици. Усмихваше се и им приказваше, наслаждавайки се на слънчевите лъчи. Преди години и той беше женен, имаше син и дъщеря — и двамата мъртви. Дъщерята била убита при една бомбардировка над Берлин, където работела като медицинска сестра. Синът загинал в Полша. Блек се беше развел с жена си още в началото на войната и оттогава досега не бе помислял за нея. След последното си раждане тя бе станала стерилна и за Блек беше невъзможно да я има повече за съпруга — това би било лош пример за по-младшите офицери. Тя бе понесла много тежко това негово решение, още повече че съдът присъди децата на него, а той пък от своя страна й бе забранил всякакъв контакт с тях. Тя се бе почувствувала жестоко обидена и му отправи куп обвинения. Сега той бе забравил всичко това, включително и мъртвите си деца — та малцина ли бяха загиналите, толкова много бе разрушено и превърнато в пепелище.

Той дремеше на стола си и под слънчевите лъчи. Беше удържал обещанието си. Доставяше му удоволствие да мисли, че след всичките тези години беше все още в състояние да служи на своя генерал. Приликата между бащата и дъщерята беше изключителна. Тя имаше същите сини очи, така блестящи и пронизващи. Очите на генерала влудяваха жените. Но и той си беше хубавец, с вродена напетост, която грабваше вниманието на околните. Независимо с кого биваше, генералът винаги изпъкваше. Блек го бе обичал истински. Нямаше друг, от когото да се възхищава повече. Генералът го бе превърнал в свой приятел и му бе гласувал пълно доверие. По време на последните битки в Русия бяха воювали заедно, когато Червената армия им нанасяше страшни удари и настъпваше към техните граници. През тези последни месеци живееха сред смърт и разрушения. Даже и сега понякога се виждаше като наяве да крачи през проход, чиито стени са изградени от мъртви тела. Това не бе кошмар, измъчващ го нощем — то беше сън с отворени очи. Той бе преминал през тази страшна реалност и я беше преживял, без да се побърка, решил и съумял да я надживее. Годините на изгнание го бяха направили малко смахнат. Самотата го караше да разговаря сам със себе си…

Впечатленията му от генералската дъщеря бяха отлични. В нея имаше дух, както и у баща й. Беше го приела добре и изслушала спокойно. Накрая го поразочарова, като отказа да му повярва и като го посъветва да потърси помощта на лекар. На летището в Цюрих той бе познал веднага генерала. Вярно, че беше позастарял и косите му съвсем побелели, но стойката му беше все същата — горда и надменна, — годините не бяха го прегънали. Когато в един момент той свали за кратко тъмните си очила, очите му бяха все такива сини, каквито Шварц ги помнеше от миналото. Той не беше хомосексуален тип, но бе принуден да си признае, че изпитва към своя генерал нещо по-силно, отколкото нормалната васална вярност на по-младшия офицер. Винаги е било така. Още в началото, когато започна да служи като адютант на генерала, у него се бе зародило почти юношеско боготворене към този герой. Генералът олицетворяваше партийния идеал, чрез който Шварц съществуваше — всички германци трябваше да живеят и действуват като него. Шварц го бе следвал като вярно куче и генералът го беше почел със своето доверие, а също така с известна благосклонност, която в най-широк смисъл можеше да бъде тълкувана като приятелство. Той беше този, който в края на краищата измъкна генерала, защото организацията реши така и той бе избран за една от междинните свръзки. Изведе го извън Германия в Швейцария и тук му бе наредено да го остави и да не се мярка повече. Тъй като никога не бе проявявал неподчинение, Шварц постъпи така, както му беше наредено. През последните двадесет мрачни години беше говорил на два пъти с генерала. Той искаше нови документи и ново местожителство. Шварц уреди всичко. Оттогава не беше нито чувал, нито виждал генерала.

Шварц старееше и тъй като броят на хората в изгнание постепенно намаляваше, неговите задачи все повече се ограничаваха. Той ставаше все по-неустойчив физически и все по-неуравновесен психически. Сега живееше заради примитивното усещане, че съществува. Така пропиляваше и този ден в лондонския парк, заглавикан в хранене на птиците, заобиколен от деца. Срещата му с генерала беше събудила старите силни чувства. Шварц бе стиснал ръката му и бе изтрил сълзи от очите си. Бяха обядвали заедно, а за него това беше нещо като сън, в който метрономът на времето бе спрял и миналото бе възкръснало. Беше изслушал внимателно генерала и беше обещал да стори всичко така, както се искаше от него. Прие парите, дадени му от генерала — доста щедра сума, — и повтори няколко пъти условните думи, предназначени за генералската дъщеря. Беше почувствувал, въпреки че генералът бе твърде горд, та да изрази с думи желанието си, че от него се иска да установи контакт между баща и дъщеря. Но дори в случай че тя отблъснеше протегнатата от баща й десница, както и стана, бащината любов се бе погрижила да й осигури ключа за съкровището на Пьоленберг. Шварц го бе виждал веднъж — това беше най-изящната творба, която той можеше да си представи. Притежанието на подобна вещ беше извън неговите представи. Ако беше негова, той би я разтопил, за да прибере безценните камъни. Само човек с изтънчеността на генерала можеше да притежава подобно нещо. Разбра, че генералът не му се довери напълно, та да му съобщи направо мястото на съкровището — той прие съвсем естествено тази предпазливост. Надяваше се, защото знаеше, че това бе и желанието на генерала, че момичето в края на краищата ще застане на страната на баща си и ще поиска да бъде отведено при него. Надяваше се, но не бе много убеден. Мисълта, че дъщерята може да разочарова баща си, разгневи Шварц. Щеше да й се обади отново на следващия ден, преди да си замине. След като напусна бюрото й, той телефонира веднага на генерала: „Установих контакта и вашите инструкции са изпълнени.“ Генералът бе отлетял за Париж и остана там в очакване. Искаше да бъде наблизо, в случай че дъщеря му дойде. Това му се струваше излишен риск, но не влизаше в работата на Шварц да спори по този въпрос. Париж бил по-близо, отколкото Швейцария. По-близо до къде? Но Шварц отстрани веднага този въпрос от мислите си. Солницата на Пьоленберг не бе негова грижа. Ако генералът му беше разпоредил да отиде и да я открие, той щеше да го направи без някаква мисъл за лична облага.

Шварц отвори вратата и запали лампата. В ъгъла имаше малка газова печка. Приготви кафеничето да си свари кафе. Тъкмо си наливаше една голяма чаша, когато чу, че някой почука съвсем леко на вратата.

— Хайнрих, отвори! — Принцесата чукаше по вратата с дръжката на бастуна си. — Отвори вратата! Знам какво правиш там! — продължаваше да чука тя.

Отвътре се чу тътрене на крака, тежко изтрополяване и шум от несръчно обръщане на ключа в бравата. Когато вратата се отвори, Хайнрих принц Фон Хесел, застана, олюляващ се. Майка му мина край него и се извъртя.

— Затваряй и се скривай вътре! Не ми е приятно някой от слугите да те види в това отвратително състояние!

— Не съм в отвратително състояние. Пийнал съм малко, но това е всичко. Знаеш, мамо, че ще ме намериш така. Защо дойде?

— Защото искам да поговоря с теб. Сядай там, преди да си се строполил на пода!

Самата тя зае вдървената си изправена стойка в едно от креслата. Никога в живота си не бе отпускала гръб. Гледаше по-стария си син със смесица на отвращение и отчаяние.

— Не можа ли да почакаш, докато този детектив напусне дома ни? Толкова ли не можеш да си наложиш самоконтрол за един ден и една нощ?

— Моето присъствие не е необходимо. — Принц Хайнрих подбираше пътя си през стаята така грижовно, сякаш килимът бе постлан с парчета кремък. Той седна на края на леглото си и хлъцна. — Нямам нищо общо с тази работа. Заявих ти, че няма да участвам.

— Ще участваш — наблегна разгорещено майка му. — Ако не беше заради теб… Ох, каква полза да ти отправям обвинения? Каква полза да говоря изобщо с теб?

— Не ми е удобно да те задържам, мамо. Няма да слизам долу за вечеря.

— Филип можеше да претърси тази стая — изгледа го презрително принцесата. — Можехме да унищожим всяка скрита тук бутилка.

— Можеше да ме поставиш и под арест, мамо. Това щеше да бъде по-смислено. Ако прибереш бутилките ми, аз ще си доставя още повече. Защо не ме оставиш да се напия на спокойствие? Не искам кой знае какво от теб. Не те безпокоя с нищо. Занимавам се само със себе си.

— С изключение на случаите, когато си зад волана — повиши глас принцесата. — Тогава пребиваш с колата си някаква окаяно дете и кой трябва да плаща на родителите? Кой трябва да усмирява полицията? Твоята фамилия! Винаги твоята фамилия…

— Вие не желаете скандали — присви рамене гой. — Аз дори не си спомням подобно произшествие.

— И как ще си спомняш? Та ти беше в безсъзнание над кормилото, смърдящ на коняк. Филип едва те измъкна от колата.

— Да бъдеш Фон Хесел си има своите предимства — изсмя й се той. Устата му бе разчекната в пиянски кикот, очите му бляскаха през две цепчици. — Няма нищо на този свят, което ние да не можем да купим, не е ли така? Дори родителите те наричаха „Ваше височество“, кланяха се и се тътреха по корем, когато се разплащаше с тях! Слизай долу и се оправяй с твоя детектив, майко. Нека Филип дойде с теб да му взима ума. Аз не влизам в сметката, докато имаш своя Филип до себе си.

— Ако този детектив те види пиян, ако те подхване с въпроси или ако прояви любопитство около твоето поведение, цялата истина може да бъде хвърлена в лицата ни. Видях го как те наблюдаваше днес в приемната. Ти се олюляваше на краката си. Долових, че ти го заинтригува.

— Щом казваш, така ще да е било — присви рамене и разтвори ръце той. — Но защо тогава не зарежеш всичко това? Защо се опитваш да измъкнеш мъртвите от гробовете? Допускате голяма грешка и накрая ще съжалявате; ти и моят брат, който винаги е прав, разбира се. Не сега обаче. Този път вие грешите.

— Не се мъча да изправям мъртъвци, напротив, старая се да потвърдя, че все още са в гробовете си. Ако той е мъртъв, можем да си живеем мирно и тихо. Ако е жив…

— Да! — Пиянското хилене се бе превърнало в злобно озъбване. Омраза преливаше в отправения към старата принцеса поглед. Тя обаче не го забеляза. Бе се извърнала и впила жестоките си очи в нещо далечно. — Да предположим, че вестникът има право. Какво смяташ да правиш с възкръсналия генерал, мамо? Не можеш да го подкупиш… Той притежава сега Солницата. Какво смяташ да сториш?

Принцесата обърна очи към сина си. Тя се изправи бавно от креслото, подпирайки се на бастуна си.

— Ще си възвърна съкровището. Това е моето решение. Искам ти да останеш тук тази вечер и да не се появяваш долу. Фишер и брат ти са в библиотеката. Разглеждат някои от нашите архиви. Той не бива да те вижда, затова ми дай ключа от твоята стая!

— Ето го на бравата. Вземи го, мамо! Заключи ме като непослушно момче. Аз съм вече в петдесет и втората си година, но ти можеш да ме заключиш в стаята, ако това ти е угодно. Аз си имам бутилките за занимания. Нямам намерение да разбия вратата.

— Гледай да не го правиш. Довърши си бутилката. Не ме интересува с какво се занимаваш, стига светът да не узнае какво представляваш.

Тя взе ключа и излезе. Хайнрих чу завъртването му в ключалката и видя как дръжката се наклони при проверката й отвън. Той отвори шкафа до леглото и извади пълна бутилка коняк. На празното място до нея имаше вече една изпита. Напълни водната си чаша и я повдигна по посока на вратата.

— Прозит, мамо! Да се надяваме, че той наистина е жив. За бога, той ще ти е равностоен противник, лика-прилика!

На следващата утрин Фишер си бе запазил място за най-ранния самолет. Тъкмо се разплати с шофьора на таксито и се насочваше към изхода, когато почувствува, че някой докосва ръката му. Обърна се и застана пред принц Филип фон Хесел.

— Добро утро, хер Фишер. — Беше особено любезен и красив. Върху лицето му грееше очарователна, непресторена усмивка. Въпреки своята неохота да се държи дружески към когото и да било от аристократите, Фишер откри, че по-младият Фон Хесел му харесва. — Надявах се, че ще успея да ви настигна навреме. Ще ми отделите ли някоя минута за чаша кафе?

— Струва ми се, да — погледна часовника си Фишер. — Да побързаме към чакалнята.

Хората извръщаха глави да гледат подир тях и Фишер знаеше, че не той привличаше вниманието им, а спътникът му. Той беше висок човек и се движеше с непринудена целеустременост. Повечето от пътниците се суетяха забързани около багажа си, тревожеха се за времето на отлитането. Този прекрасен мъж беше съвсем различен от тях. Фишер го последва и го остави той да се разпорежда със сервитьорката. Усмивката все още беше на лицето му, но някак си леко засенчена. По всяка вероятност, помисли си Фишер, той не е така неуязвим, както изглежда. Нещо го бе довело тук в този дяволски ранен час и то не е било желанието да изпият заедно по едно кафе, нито пък някакъв стремеж да тича след него и да му помахва за сбогом.

— Исках да поговоря с вас насаме, затова и дойдох — обясни принцът.

— Тогава да чуем — и Фишер му предложи цигара.

— Допускате ли възможността този човек наистина да е жив?

— Не бих могъл да зная. Майка ви изглеждаше напълно уверена, че след войната са били направени съвсем сигурни проучвания в този смисъл, но нали знаете, понякога нещо може да се изплъзне. Не мога да ви отговоря положително, преди лично да съм направил някои проучвания. Какво е вашето мнение по този въпрос?

— Струва ми се, че цялата тази работа трябва да бъде изоставена — и Филип се наклони към Фишер. — Така мисли и брат ми. Съкровището на Пьоленберг изчезна завинаги от нашия дом. Това наистина е голяма загуба, но като го сравним с изживяното от другите, ние трябва да се радваме на щастието, че останахме живи.

— Това е съвсем меко казано — съгласи се Фишер.

Принц Филип се засмя.

— Майка ми е много упорита жена. Когато по време на войната баща ми почина, тя пое всичко в свои ръце: фабриките, имотите и останалото. Страшна е. Ние дължим всичко на нея. Сега обаче, хер Фишер, струва ми се, тя отива твърде далеч. Тя е обладана от мания към Солницата на Пьоленберг. Иска да си я възвърне на всяка цена; познавам я много добре, знам колко е неотстъпчива, щом като намисли нещо. Отдавна се бе примирила с тази загуба като факт, който не може да се промени. И ето, изведнъж този вестник съобщи, че генералът е бил видян в Париж. Това събуди надеждите й. Отново бе завладяна от манията си.

— Какво се опитвате да ми внушите, принце? — Фишер довърши кафето си. По радиоуредбата съобщаваха за неговия полет.

— Опитвам се да ви убедя да приключите на бърза ръка с тези издирвания. Договорените пари ще ви бъдат изплатени напълно. Правете се, че се стараете да изпълните желанието на майка ми, но в действителност не предприемайте нищо сериозно. Та това е само губене на време. Той е мъртъв. Съобщението от Париж е истинска глупост, сигурен съм в това. Ще направите ли това за нас?

— Не. — Фишер се изправи. — В нашата работа има едно съществено правило, принц Филип. То е почтеност към този, който ни е наел. Майка ви ни ангажира да открием дали този човек е жив и да й възвърнем съкровището на Пьоленберг. Ще се опитам да направя тъкмо това. Ако е мъртъв и известието от Париж се окаже празна работа, тогава няма за какво да се тревожите. Току-що съобщиха за моя самолет. Трябва да вървя. Благодаря ви за кафето.

— За мен беше истинско удоволствие — изправи се и Филип. — Довиждане. Пожелавам ви приятно пътуване.

Фишер се насочи през изхода към самолета. Фон Хеселови мислеха, че той се завръща в Англия. Всъщност отиваше в главната квартира на Интерпол в Бон. Това беше първото място, където искаше да направи някои запитвания за генерал Паул Хайнрих Бронзарт. Там сигурно има изчерпателно досие на негово име.

Три дни по-късно Фишер влезе в бюрото на Пола Стенли.

Той предпочиташе русите. Червенокосите отбягваше — не му допадаха луничките и темпераментът, съпровождащи този цвят на косата. Към брюнетките беше равнодушен.

Не беше подготвен за комбинацията от цветове у нея и удивителните й очи. Беше шокиран, понеже зрителната му памет отбеляза веднага, че тези очи бяха един от подчертаните белези на генерала. Тя стана и се доближи, за да се ръкува. Фишер долови веднага лъх от скъп парфюм. Ръкостискането й бе здраво и бодро — това му харесваше. Отпуснатата безжизнено ръка — мъжка или женска — го отблъскваше. Красива! Много красива, наистина. Облечена с великолепен вкус. Никак не приличаше на германка. От друга страна, при по-детайлно оглеждане не бе и типична англичанка. Той се настани в същото кресло, което преди няколко дни бе заел Блек, и извади цигарите си. Когато бе поискал по телефона тази среща, той се беше представил от името на френска манифактурна фирма — хората не винаги разговаряха охотно с частен детектив. Беше се подготвил да бъде изхвърлен през вратата, когато се разкрие.

— Какво мога да направя за вас, мистър Фишер?

Приятен глас, съпроводен от очарователна усмивка. Всичко това ще изчезне бързо от лицето й, когато представи служебната си карта. Нямаше никакъв смисъл да протака. Изправи се, доближи бюрото и постави служебната си карта от агенцията, върху която стоеше и снимката му.

— Много съжалявам, мисис Стенли, но съм тук под фалшив претекст. Аз съм от „Дънстън–Фишер Инвеститейтинг Ейджънси“. Правя проучвания за сметка на свой клиент и се надявам, че можете да ми помогнете.

— Заявихте, че сте от фирмата „Леве Фрер“ — изгледа го тя. — Ако това е нормалният път да влизате в контакт с хората, трябва да знаете, че на мен никак не ми харесва.

— Съжалявам искрено, но съгласете се, че в противен случай не бихте ме приели. Хората са много затворени по отношение на детективите. Този факт прави нашия живот изключително труден.

— Много ми е жал за вас — изрече хладно тя. — Сега можете съвсем накратко да ми кажете какво искате или ако това не ви задоволява, да си отидете. Имам на разположение точно пет минути.

— Направете ги десет — ухили й се Фишер, — и не се ядосвайте толкова. Няма да ви губя времето, а може и да ви заинтересувам. Вие сте дъщеря на генерал Паул Бронзарт, нали?

— Да.

За бога, помисли той, това я улучи точно където трябва.

— Планирах да говоря с майка ви, но тъй като вие сте в Лондон, реших да се срещна първо с вас.

— Защо? — Пола се стараеше да успокои гласа си, а после постави ръцете си ниско под бюрото. Човекът имаше остър поглед, с който опипваше всичко, ловеше подробности и си ги натрупваше. Не можеше да разбере защо е нервна и защо ли пък той да не го забележи. — Не познавах баща си. Бил е убит по време на войната. По какъв повод провеждате това разследване?

Фишер взе бързо решение. Приятелят му от Интерпол в Бон бе наблегнал на следното: „Ако мръсникът е жив и се измъква от скривалището си, ще иде при дъщерята, ако изобщо отиде някъде. Майката се е омъжила повторно и няма да търси връзка с нея. Дъщерята може да се окаже ключът в цялата ситуация, ако въобще трябва да се търси нещо…“

— Проучването се провежда по искане на клиенти от германски произход. Не ми е позволено да съобщавам имена. Те искат да открият следите на баща ви.

— Но аз ви казах. Той е мъртъв. Убит в Русия през 1944.

— Мисис Стенли — изправи се Фишер, — нямам намерение да пробуждам някакви надежди у вас, но съществува малка вероятност той да е жив. Ще ми позволите ли да ви поканя на обяд и тогава да ви разкажа нещо повече. Това е дълга история, а вие разполагате само с пет минути.

Час по-късно те седяха един до друг в „Каприз“. Това беше любимият ресторант на Фишер. В заведението го познаваха всички и му предложиха маса в банкетната зала, в близост с един от големите театрални артисти, разположил се тук с приятели. Този факт предоставяше на Пола възможност да се разсейва. Първите минути, когато се срещнаха в бара, бяха доста трудни. Фишер бе опитал да се покаже разговорлив, но тя чувствуваше, че не е по празните приказки.

— Прекрасен актьор, нали? — подхвана Фишер. — Гледах го в „Отело“. Наистина, това беше най-великото нещо, което някога съм виждал на сцената. Вие гледахте ли го?

— Да — отвърна лаконично тя.

Бяха ходили заедно с Джеймс. Спомни си, че останаха много доволни. Не беше се сещала дълго време за Джеймс. Сега така много й се искаше и той да е тук. В човека, седнал до нея, имаше нещо, което я караше да се чувствува неудобно. Той беше твърд, дялан камък. Да, точно такъв беше. Тя усети това му качество, което досега й се изплъзваше. Беше с приятни маниери, привлекателен по някакъв недодялан начин, едновременно властен и с чувство за хумор, но основното в характера му бе твърдост и безцеремонност — човек, напълно различен от нейния свят. Нищо не би могло да я принуди да обядва с него освен фразата: „Има някаква малка възможност все пак да е жив“.

Беше превъзмогнала началния си шок — овладя ръцете си, — запали цигара и пламъкът на запалката в ръката й не трепна. Поиска за аперитив „Том Колинс“ и насочи вниманието си към изпълненията на големия артист. Седнал до нея, Фишер пиеше мълчаливо уиски със сода, оставяйки й на разположение достатъчно време да се отпусне. Изглеждаше бледа и напрегната и той искрено я съжаляваше. Учудваше се какво точно знае за баща си и усещаше инстинктивно от поведението й, че то не е много. Убит в Русия през 1944 — и толкоз. Фишер беше пропилял над досието на генерала в Бон два часа, като си бе взимал бележки, рови далеч в миналото му, разглежда стари фотографии. Много от тях изобразяваха бащата на момичето, чийто лакът сега допираше неговия. Облечен в блестяща униформа, с хубаво, изразително лице. Беше ли възможно тя да знае нещо повече от простия факт за ба-щата-воин, паднал в битките — не допускаше подобно нещо… Подаде й листа с менюто, като насочи вниманието й към специалитета на ресторанта.

— Как предпочитате, да се нахраним по-напред и после да поговорим по работата? Не виждам смисъл да пренебрегваме хубавата храна.

— Не съм много гладна. Бих предпочела още сега да поприказваме. Моля ви, кажете, мистър Фишер, какво означава всичко това?

— Преди да отговоря, мога ли да ви задам два въпроса? Не искам да настоявам, но ако знам доколко сте запозната с нещата, сигурно ще ми е по-лесно да ви обясня всичко. Майка ви се е омъжила повторно, нали?

— Да, наскоро след края на войната. Омъжи се за англичанин на име Риджуей. Той беше на квартира у дома. Едва си го спомням. По онова време трябва да съм била на около три и половина години. Не познавах баща си. Той воюваше някъде.

— Майка ви разказвала ли ви е за него? Как изобщо ви го е представяла?

— Всъщност не ми е казвала нищо. Тя е личност, която не обича да споделя. Ще се уверите сам, когато се опитате да й поставите някои въпроси.

— Ако сте в състояние да ми помогнете, може би няма да се наложи да я безпокоя.

— Надявам се да не я търсите. Това ще я разстрои страшно. Не желае да се говори за баща ми. Предпочита да не е съществувал никога, най-малко такава се е показвала пред мен по този въпрос.

— Така, не ви е казвала почти нищо. Само, че е бил генерал в немската армия и че е бил убит при отстъплението от Сталинград, предполагам?

— Щом казвате така — и Пола запали нова цигара. Откакто бяха седнали, пушеше цигара след цигара.

— Не обичате много майка си, нали? — запита внезапно той.

— Това е съвсем личен въпрос.

— Простете, това нямаше отношение към нашия разговор, беше само една констатация. И тъй, само толкова ви е известно? Нищо за неговата военна кариера? Кои са били приятелите му? Някакви имена, свързани с него?

— Не, нищо. — Тя се поколеба. Беше унизително да показва такова пълно невежество. Той искаше информация от нея, а тя я търсеше от него. Никога в живота си не би желала така силно нещо, както това, което този чужд човек можеше да й даде. — Чакайте малко, сетих се. Имаше един офицер, служил под негово командуване. Наричаше се Блек.

— Блек? — учуди се Фишер. — Това е много интересно. Той е имал адютант на име Албрехт Шварц. Откъде знаете всичко това?

— Този Блек ме посети миналата седмица.

Дори мускул не трепна по лицето на Фишер. Той даже отпи по-спокойно от чашата си, преди да каже нещо.

— Блек ви е посетил? Тук в Англия?

Албрехт Шварц, на английски — Блек. В Бон имаше папка и за него — два пъти по-дебела от тази за генерала. Той се водеше за безследно изчезнал, като се предполагаше, че е убит в Берлин по време на руските удари върху града. Шварц! Христе боже! Фишер промени намеренията си и допи уискито. Взря се в лицето й. То беше бледо, но невинно. Нямаше нищо измамно в тези хубави сини очи.

— Да, дойде в службата ми. Всъщност, стори ми се, че е малко нещо ексцентричен.

Ексцентричен, разсъждаваше Фишер. О, възможно е през тези години да са го преследвали лоши сънища.

— Каква беше целта на посещението му?

— Ей така, да се представи.

Това беше лъжа и Фишер я откри веднага, защото тя отмести поглед настрана — не искаше да срещне очите му. Дощя му се за миг да е все още журналист. Каква сензация щеше да бъде — Албрехт Шварц в Англия, ако изобщо се е измъкнал жив…

Първото ястие бе поднесено. Пола започна да се храни. Чувствуваше се напрегната и без апетит. Поднесоха и хубаво вино и тя отпи малко от него.

— Разказа ли Блек нещо за баща ви?

— Да. Описа го като изключителна личност. — Пола говореше тихо, сякаш на себе си, а не на събеседника си. — Каза, че баща ми носел в портфейла си моя снимка. На вас може да ви се стори глупаво, но аз бях развълнувана силно от това.

— Ни най-малко не го считам за глупаво. Това ли беше всичко? Не ви ли намекна, че смъртта му може да не е съвсем сигурна, че може да се е измъкнал жив?

— Да, имаше подобни подмятания, но човекът не беше съвсем нормален, както вече ви казах. Всъщност не му повярвах.

— Разбирам. Къде е сега този мистър Блек или Шварц? Трябва да го намеря и поговоря с него.

— Не зная. Просто се появи в кабинета ми и после изведнъж изчезна. Не остави никакъв адрес, а и аз забравих да го попитам. Казах ви, че беше някак особен. Не мога да ви обясня както трябва… Обеща да ми позвъни отново, но оттогава не съм чула нищо от него. Честно казано, дълбоко се съмнявах, че изобщо познава баща ми. Изглеждаше толкова необикновен, някакъв събуждащ страх дребен човечец.

— Дребен? — повтори бързо след нея Фишер. Беше видял на снимка генерала по време на преглед на някакъв брониран корпус, а зад него крачеше и Шварц.

— Да, доста нисичък, не повече от метър и шестдесет, струва ми се.

— Това се покрива с фактите. Ако ви покажа снимка, бихте ли го познали, дори да е отпреди години?

— О, мисля, че ще мога. Лицето му е доста характерно. Човек може даже да го издирва чрез снимка по вестниците.

— Сигурно. — Тази идея изписа иронична усмивка на лицето му. Той бе опитвал вече този начин, но на хората им липсва желание за публичност, предпочитат да си мълчат и да не отговарят. В момента той наистина съжаляваше Пола Стенли. Неприятното беше, че ловджийският му нюх го тласкаше в насока, задълбочаваща нейната депресия. — Хайде, пийнете още малко вино. Идва ли ви още нещо друго наум? Нещо, с което да ми помогнете? До този момент бяхте вълшебна.

— Нищо. Ще се обидите ли, ако не довърша това ястие? Наистина, никак не съм гладна. Всичко е великолепно, но, повярвайте ми, не мога да поема и трохичка повече. Сега е ваш ред, мистър Фишер. Искам да зная всичко. Например защо казахте, че е възможно баща ми да е жив?

Той срещна горящия й от желание поглед и си помисли колко е красива, когато е развълнувана.

— Преди два месеца в немската преса се появи съобщение, че е бил забелязан в Париж. Тази информация бе направена най-напред от „Алгемайне Цайтунг“, а по-късно чрез „Асошийтед прес“ и от всички по-големи вестници в Европа. Моите клиенти са прочели тази новина и поискаха от мен да проуча достоверността й.

— Видели го в Париж? Невероятно! Та това означава, че Блек може да е прав!

— Вероятно. Новината звучи убедително. Трябва да се разследва. В края на краищата тъкмо за това ми плащат.

— Кой твърди, че го е видял в Париж? И кой ви възложи това разследване?

В чантата на Фишер имаше фотокопие на изрезката от вестника. Съобщението било направено от една французойка, която настоявала, че го разпознала — знаела го лично отдавна.

— Някой е съобщил, че го познава още от времето на окупацията на Франция и сега го видял да се разхожда по улиците на Париж. Опитали се да го заловят, но той изчезнал сред тълпата. Що се отнася до втория ви въпрос, не мога да ви дам отговор, без да имам позволението на клиентите си. — Той се опита да си представи как принцесата би го дала.

Беше обещал до един месец да се върне в Мюнхен и да докладва лично за хода на проучванията. Искаше му се да види лицето на по-младия син, когато представи новите обстоятелства. Защо, по дяволите, той беше така настойчив в искането си Фишер да изостави цялата работа? Защо, от друга страна, по-старият от братята, който бе прекият наследник и глава на рода, не бе отронил нито дума по време на срещата, а само пристъпваше от крак на крак и се държеше за облегалката на софата, сякаш се боеше да не падне? В Бон Фишер бе твърде зает, зададе много въпроси, за да се ориентира. Сега същите въпроси му поставяше Пола. Чувствуваше се неудобно да ги заобикаля, но както бе отговорил на усмихващия се млад брат, който настояваше да бъде измамена майка му, в неговата работа честното отношение към клиента беше най-важният принцип. Почтеност в професията преди всичко.

— Мистър Фишер, вие знаете много подробности за моя баща. Ще бъдете ли така добър да ме запознаете с тях? Ще ви бъда много благодарна.

— Искате ли нещо друго? — Фишер помаха към келнера.

— Не, благодаря. Само кафе.

— Две турски кафета. — И Фишер се обърна към нея: — Когато настоявате за всичко, предполагам, че нямате предвид цялата история от самото начало, нали? Ще ми се да вярвам, че поне с това сте запозната. Интересува ви къде е бил убит, защо изобщо това се е случило, така ли?

Тя имаше желание да чуе всичко от начало до край, но срамът я спираше — срам от факта, че не знае нищо за баща си. Чувствуваше се като изоставено дете. Все повече и повече обвиняваше майка си за нейната проклета затвореност, чрез която я бе изолирала. Джеймс винаги бе твърдял, че е много затворена и дезориентираната. Той обичаше да я характеризира с дълги, звучащи като медицински термини думи и тези описания винаги я бяха вбесявали. Но ако имаше нещо вярно в казаното от него, знаеше кого трябва да вини за това.

— Само края — отговори тя. — Къде и как се е случило?

— Станало е в едно село около Краков по време на последното немско отстъпление през 1944. Позволете ми да ви запаля цигарата. Пушите като комин, мисис Стенли. Не знаете ли, че е вредно? Та главната квартира на баща ви е била в това село. Името му е така трудно, та не мога дори да го започна, но баща ви заедно с щаба си и нашия приятел Шварц, или Блек, са били там, настанени в полицейския участък, някаква тухлена постройка. Тези полски селца са твърде малки и примитивни. Повечето от тях са били окупирани и са преживели още началното немско настъпление, така че мога да си представя в какво състояние са били тогава. Руските войски гонели немците, както се гонят дяволите от ада, и сраженията никак не са приличали на детска игра. И ето че на 23.XI.1944 започва масирана руска канонада по земя и въздух върху тази област. Къщата, където е живеел баща ви, била улучена от пряко попадение и всички в нея загинали. Бил е намерен труп, носещ военните отличителни знаци на баща ви, но не е било възможно да се осъществи друга идентификация. Няколкото души, останали живи след битката, се заклели, че в същото време генералът е провеждал съвещание със своя щаб в тази къща. Никой не е излязъл жив оттам. Останките от убитите били погребани на самото място. Майка ви вероятно е била своевременно известена за смъртта му. Не мога да разбера защо не ви е разказала всичко това.

— Едно нещо ме озадачава — пренебрегна последния му въпрос Пола.

— Какво е то?

— Защо е било необходимо сега, след толкова години, из вестниците да се появи такова съобщение? Защо въпреки изминалото време някой ще седне да се безпокои дали баща ми е мъртъв или жив. Изглежда много странно.

— Той е бил важна личност. Притежавал е рицарската степен на железния кръст и всички останали ордени, които можете да си представите. Бил е един от прославените германски бойци. — Фишер си представи избелялата фотография от папката в Бон. Твърдо, с резки черти лице под накривената фуражка, златни ширити и непогрешимите светкавици на СС върху петлиците. Трябва да е изглеждал доста наперен в своята младост, истински еталон на Вагнеровия свръхчовек. Фишер се усмихна на Пола. — Няма нищо по-интригуващо от възкръснал мъртвец. Естествено, това възбужда — интереса.

— Вярвате ли го, мистър Фишер? Допускате ли, че е възможно?

— Бихте искали да е така, нали?

— А вие не бихте ли, ако никога не сте познавали единия от родителите си?

— Не знам. Не познавах нито един от родителите си достатъчно добре. Починаха, когато бях едва на десет години, но ви разбирам. Трябва и вие да ме разберете. Няма да ви изоставя в тревогата ви. Ако науча нещо, ще ви го съобщя честно, ей така, като между приятели.

— Много мило от ваша страна. — Противно на първоначалната й реакция този човек бе започнал да й харесва. Изглеждаше съвсем различен, когато се усмихваше. Почувствува, че обикновено с хората не е така мил, както с нея. — Обещавате ли?

— Ако се съгласите да вечеряте с мен тази седмица, ще ви поднеса изчерпателен доклад. В случай че ви потрябвам и по-рано, ето ви моя адрес. Чрез този номер винаги можете да ми изпратите съобщение. Това е службата ни за повикване. Какво ще кажете, да вечеряме в четвъртък заедно? Мисля, че в сряда мога да отскоча до майка ви и вашия пастрок. Мога ли да мина и да ви взема около 20:00?

— Не съм ви казала, че ще дойда. Това вече не е във връзка с вашите разследвания, нали? От мен няма какво повече да научите.

— Не, това е само удоволствие от моя гледна точка. — Фишер плати сметката. — И както ви казах, ще имате пълен доклад за хода на проучванията, при това съвсем безплатно. Обикновено вземам страшно високи хонорари за такъв вид сведения. Ще вечеряте с мен, нали?

— Добре. Живея на „Чарлтън Скуеър“ 28, втория етаж. Предупреждавам ви, че няма да научите нищо от майка ми и втория ми баща. Неотдавна аз се помъчих да изкопча нещо в тази насока и резултатът беше абсолютна нула.

— Може би аз знам да се оправям малко по-грубичко от вас. Във всеки случай ще видим. Елате, ще ви намеря такси. Връщате се в службата си, нали?

Стояха изправени на топлия тротоар. Небето се заоблачаваше с всички признаци на връхлитащ летен дъжд.

— Да, разбира се. Имам да довършвам доста неща — и тя протегна ръка. — Довиждане и благодаря за обяда.

— Аз също трябва да свърша нещичко — отвърна Фишер. Много му харесваше начинът, по който бе подредила косата си. Едри къдри, падащи свободно и естествено, обграждаха лицето й. Никога преди това не бе обичал кестенявите коси. Тези очи обаче променяха всичко. — До четвъртък — и той й помогна да се настани в таксито, а после закрачи към мястото, където бе паркирана колата му.

Фишер си задаваше въпроса какво ли ще представлява майката. Нея също беше видял на една от снимките. Висока, хубава жена, с руса коса, завита на плитка около главата й, с лисича кожа на раменете. Ръкуваше се с шефа на мъжа си, а той бе застанал до нея.

Мъчеше се да си представи и английския й съпруг. Що за човек ще да е бил, да я вземе и да я доведе чак тук, след като е знаел каквото трябва да знае? Вероятно са преживели красива любовна история в спокойната провинция Есекс. Сигурно привлекателното момиче, което току-що си отиде, е израсло при тях като подхвърлено дете, носещо проклетото си наследство, без да го съзнава. Фишер не абсолютизираше тези наследствени фактори. Кръвта вода не става. Унаследените белези без съответна среда за развитието им не значеха нищо за него.

Много важен факт за проучването му беше появата на човека, който явно бе бившият адютант на генерала, човек, смятан за мъртъв, и неговият контакт с Пола Стенли, както и внушенията му, че генералът е жив. Фишер можеше лесно да телеграфира в Бон с искане да му изпратят снимка на Шварц, но твърде много факти вече съвпадаха — и английският вариант на името му, и твърдението, че е служил под командата на генерала и се познава с него лично. Защо обаче той се бе свързал с Пола Стенли? Защо след толкова години този фашистки слуга беше рискувал да бъде разкрит? Само за да установи връзка ли — да направи своите подмятания и да чака реакцията й? Това звучеше неправдоподобно, повърхностно. Тя го бе описала като почти побъркан. Може ли с това да се оправдае необяснимата липса на предпазливост? Нищо обаче не можеше да убеди Фишер, че Шварц бе открил дъщерята и й се беше представил без конкретна цел. Каквато и да е било тази цел, Пола не беше му споменала нищо за нея. Поканата му за вечеря не бе породена само от нейната привлекателност. Имаше нещо, което му бе необходимо да научи, и все някак трябваше да я склони да говори. Да се срещне с майка й беше формалност, която той не можеше да си позволи да пренебрегне, но ако водещата нишка се криеше някъде, а той беше започнал да усеща странно убеждение, че такава съществува, то тя можеше да бъде достигната само чрез Пола Стенли.

— Търсих те по телефона в службата, мила, но ти не се бе върнала от обяд, затова реших да се отбия насам.

Пола отвори външната врата и нейният пастрок я посрещна с тези думи. Изглеждаше объркан и в същото време бодър. От него винаги се излъчваше някаква пресилена любезност, която действуваше на Пола потискащо.

— Каква приятна изненада, Джерълд. Заповядай! Какво ще пиеш?

Той се настани в малката дневна. Подхвана абсолютно същите сладникави бележки за подреждането на стаята, които бе казал и при последното си посещение, и започна да се върти и да го усуква до такава степен, че Пола без малко да му кресне да престане с празните си приказки и да каже най-сетне какво иска. И когато накрая стигна до това, направи го така просто, сякаш усилията му да подходи тактично го бяха съвсем изтощили.

— Трябваше да те видя, Пола. Майка ти е толкова разтревожена.

— О? Неприятно ми е да чуя това. За какво? — На нея й бе известно, преди той да го каже. Знаеше какво тревожи майка й, знаеше и защо бригадният генерал беше напуснал уютното си гнездо в Есекс, та да пристигне в Лондон — искаха да научат нещо за Блек.

— Тя загуби съня си. Накарах я вчера да отиде при лекар. Казала си й нещо, което я разстроило дълбоко, нещо във връзка с баща ти.

— Точно така. Споделих с нея, че негов приятел пожела да ме посети. Тя ми нареди да не го приемам. Възникна и караница по този повод. Зная, че ти е казала всичко, Джерълд. Тя не е крила никога и нищо от теб. Искаш да научиш какво съм направила, нали?

— Да, може и тъй да се каже. — Фалшивата бодрост сякаш се бе отмила от лицето му. Беше истински старец, разтревожен, с дълбоки бръчки между веждите, с ядно изражение. — Какво си сторила, Пола? Послуша ли майчиния си съвет? Или се срещна с него?

— Приех го миналия понеделник в кабинета си. Разказа доста неща за баща ми.

— О, боже! — Риджуей улови главата си с две ръце. — Защо не престана да се занимаваш с всичко това? Ако само знаеше през каква агония премина майка ти …

— Не зная нищо за майка си — изрече хладно Пола. — Тя никога не е споделяла нищо с мен. Никога не ми се е доверявала. Цял живот ме е държала на разстояние. И защо произнасяш „Боже мой!“ по такъв начин? Защо не бива да чуя нещо, отнасящо се за баща ми?

Лицето му се зачерви, той се поизправи в креслото и втренчи поглед в младата жена.

— Защото цялата тази история значи твърде много за нея. Не можеш ли да разбереш, че е стара вече?

— Какво общо има тук всичко това? Сякаш никога не е обичала баща ми! Никога не се е интересувала от нищо друго освен от теб! Не ме убеждавай, че понася трудно тези болезнени спомени. Всичко е приключило още преди 26 години. Съжалявам, Джерълд, но мисля, че имам право да знам нещо и за другата половина на своето семейство.

— Дори това да й струва много?

— Но защо би трябвало да й струва много? — настоя Пола. — Какво има да скрива?

Той не отговори веднага. Надигна се тежко от креслото и застана лице с лице срещу нея.

— Пола, ако те помоля да оставиш цялата тази работа и да престанеш да задаваш въпроси, би ли го направила?

— Не, Джерълд. Съжалявам. Покажи ми причината, само една причина, и аз ще те послушам. Иначе обещанието ще е неискрено, а такова не бих дала.

— Не мога да те разбера, Пола. Направихме за теб всичко най-добро, на което бяхме способни. Майка ти…

— Не искам да споменаваш мама. Ти направи всичко, на което бе способен, Джерълд, и аз ценя високо твоите усилия. В края на краищата аз не бях твоя дъщеря. Между другото, да сте имали напоследък посетител?

— Какво искаш да кажеш? Какъв посетител?

— Частен детектив. Ако ти и мама не желаете да се рови миналото, боя се, че това няма да ви хареса. Появило се е съобщение в пресата, че баща ми е бил забелязан в Париж. Може би все пак той е жив. — За нейна изненада не последва никаква реакция на учудване или безпокойство.

— Ние също го прочетохме — кимна той, — но, слава богу, то не отговаряше на истината.

— Но как може, за бога, на никого от вас да не мине и през ум да ми го каже? Та това е моят баща, който е можел да се върне при мен! Теб, Джерълд, мога да извиня, но на нея не бих простила никога! Как е могла да укрива това от мен? Как е възможно да бъде толкова жестока!

— Какво успя да ти разкаже този Блек за него? — Въпросът дойде съвсем неочаквано.

— Каза ми, че е бил чудесен човек, че ме е обичал много. О — в гласа й прозвуча горчивина, — зная за какво е била тревогата ви, винаги съм знаела. Татко е бил нацистки генерал, воювал е за Хитлер, а ти и тя не желаете това да се споменава. Животът ви е самодоволен по английски и няма да прозвучи никак добре, ако в женското дружество се разбере, че тя е вдовица на един от тези нацистки зверове, за които сме чували толкова много. Добре ми са известни зверствата и концентрационните лагери. Зная какви варвари сме били, преди да израсна достатъчно и да разбера, че и аз съм една от тях. Майка ми е страхливка. Бояла се е винаги и от родината си, и от мен. Затова и никога не ме е обичала. Аз съм връзката й и с баща ми, и с Германия. Без мен тя можеше да си бъде чисто и просто само проклетата госпожа Джерълд Риджуей.

— Ти не знаеш какво говориш! — Той се бе надвесил над нея. Никога не беше го виждала така разгневен. — Да не си посмяла да говориш така за майка си! Надявам се никога да не ти се наложи да разбереш през какъв ад премина тя. Но ти си толкова предубедена срещу нея, че в такъв случай не би го оценила. А сега си отивам. Всеки детектив, който доближи дома ми, ще бъде принуден да се разкара колкото може по-скоро. Ако е тръгнал по следите на слуха, че баща ти е бил забелязан в Париж, само си губи времето. Той е мъртъв, Пола, и всичко, което мога да ти кажа, е само това, че ти трябва да бъдеш благодарна за това.

Той напусна стаята и тя чу как външната врата се затръшна. Пола седна и запали цигара. Очите й преливаха от сълзи. Това беше първата й свада с нейния доведен баща. Боже, как ненавиждаше тази връзка — това тясно, закрилящо ги единство помежду им, непроницаемо отвън. Той не беше жесток или още по-малко непочтен човек, но не можеше да разбере нейното положение, държеше само за чувствата на жена си. Пола бе изплакала премълчаваната си от години болка. Беше изнесла наяве чувството си на срам, съзнанието, че е по-различна от другите, потискано дълбоко в нея още от юношеските години. Беше израснала, за да осъзнае, че е член на една нация, чиито престъпления против човечеството бяха осъдени навсякъде по света. Нейният народ беше оприличаван с варварските орди от XII век. Геноцид — десет милиона евреи, два милиона цигани. Мъже, жени и деца, покосени във Франция, Италия, Полша, Русия. Ужас след ужас, напластявани един върху друг. Имена, свързани с неизразим позор — Дахау, Белзен, Бухенвалд… Нейното собствено презиме е било променено на Риджуей, когато е била още дете. За да не узнае никой каква е — германка и дъщеря на германски генерал.

Единственият човек, който можеше да утеши тази страшна самота и чувство за вина, беше майка й. А тя беше спуснала завесата на мълчанието и Пола както и да опитваше, не успяваше да я разкъса.

Тя стана и си наля алкохол — това беше необичайно за нея — никога не пиеше сама. Среса си косата и напудри лицето си. То беше бледо, очите й уморени. Цял живот беше гледала това лице, отразявано от огледала, и не можеше да го идентифицира като свое. Джеймс я обвиняваше, че е чужденка — може би е бил прав. Никога не бе излизала от вътрешната си черупка, та да се остави да я подуха студеният вятър на околния свят — това сигурно би й създало неудобство. За първи път разбра защо той й е изневерявал. Нейната първа приятелка беше топла, чувствена жена, наистина недотам красива, но с много заразителен смях. Джеймс я бе харесал и неизбежното се случи. Тя не знаеше за другото, младото момиче и нехаеше за това. Отново среса косата си и осъзна изведнъж, че бе простила на Джеймс — беше съвсем спокойна, като мислеше за всичко това. Наля си втора чашка и седна до телефона, за да му съобщи този факт, когато на вратата се позвъни. Погледна часовника си. Беше 21:00. Забравила бе да вечеря — потопена в миналото, забрави всичко друго. Когато отвори вратата, там стоеше Фишер.

— Днес не е четвъртък. Идвате два дни по-рано.

— Позволете ми да вляза. Щом като прегледах вестниците, реших да дойда веднага.

— Какви вестници? — Тя вървеше след него през хола. Нейният вестник беше долу в пощенската кутия. Беше забравила да го вземе.

Той я изчака в дневната.

— Става дума за Блек, затова пристигнах веднага.

Фишер й подаде вестник. Едрото заглавие не спря погледа й — под него стоеше лице, което тя позна, лице с високи скули и с присвити втренчени очи. Тогава погледна заглавието: УБИТ ЧОВЕК, ИДЕНТИФИЦИРАН КАТО ВОЕННОПРЕСТЪПНИК.

Фишер я остави да чете, като я наблюдаваше зорко. Самият той бе изненадан, когато разгъна вестника в малкия бар на „Шепърд Маркит“. Това беше едно от старите му свърталища и имаше тук среща с приятел от журналистическите години. Напусна бара, без дори да остави бележка. Възбудата му бе породена не от снимката и от откритието, че Албрехт Шварц е бил намерен с разбита глава. Историята под снимката го бе накарала да скочи незабавно.

Изведнъж Пола започна да чете на глас:

— Албрехт Шварц, или Блек, или Винтер, швейцарски жител, с швейцарски паспорт от петнадесет години, беше един от членовете на малката група видни военнопрестъпници, търсени да отговарят за масовите убийства в Украйна и за участието им в позорното изтребление на населението от полското село Дариен по време на немското отстъпление през 1944. — Тя отпусна вестника и отправи поглед към Фишер. Стоеше като замаяна.

— Хайде, седнете — покани я той. — Сега ще ви приготвя да пийнете нещо.

Тя не се помръдна. Беше се заела отново с вестника. Устните й се движеха беззвучно. Фишер намери шишето с уиски и наля прилична доза. Сифонът с газирана вода изсвистя — беше празен. Изведнъж му дойде наум, че празни сифони и липсата на тоници и тем подобни е отличителна черта на самотните жени. Измърмори някакво проклятие и реши, че може да й поднесе питието и неразредено. Подаде й чашата и я накара да седне до него.

— Побледняхте много. Тази история ви шокира здраво.

— Не мога да повярвам. Седеше в моя кабинет. Забавен, дребен старец с побеляла коса. Сметнах го за луд и продължавам да мисля така. Мистър Фишер, не мога да разбера какво става. Току-що тук беше моят пастрок. Крещеше ми, задето съм приела Блек, обвини ме, че огорчавам майка си, че съм нямала право да се ровя из миналото. Защо да нямам това право? Ако баща ми е жив, защо ми забраняват да го намеря?

— Да бяхте запитала себе си защо той самият не дойде при вас — започна много внимателно Фишер. — Защо му е било необходимо да изпраща Блек или Шварц? Защо през изтеклите години се е крил така старателно?

— Какво искате да кажете? — Пола остави чашката. — Нима се опитвате да подметнете, че е извършвал престъпления?

— … Не зная, В Интерпол има негово досие, както на всички високопоставени нацисти. Баща ви не е служил във Вермахта. Бил е генерал от СС.

— Защо не сте ми казали досега?

— Защото моята работа е аз да събера информация от вас. Освен това вие сте така разпалена на темата за баща ви, че съзнателно се стремях да не ви насочвам към този факт. Вижте какво, хрумна ми една идея. Вечеряхте ли вече?

— Не, но след всичко това не съм никак гладна.

— Вие никога не сте гладна — потупа внезапно ръката й Фишер и се усмихна. — Когато ви заведох на обяд, оставихте всичката храна в чиниите. Решил съм тази нощ да ви изведа навън, мисис Стенли, и ако не искате да ядете, не сте длъжна да го сторите. Също така не е необходимо да говорите за всичко, което става. Тази нощ ще бъде само развлечение, не служба. Хайде, облечете се и сложете малко пудра на носа си.

— Нямам желание да ходя никъде. Ако имате желание да пийнете нещо, мога да ви го поднеса и тук.

— Не мога да пия без сода, а вие току-що сте я привършили. Хайде, облечете се и побързайте.

Докато я чакаше, запали цигара. Тя изглеждаше силно разстроена и той беше съвсем убеден, че ако си отиде, тя ще се заключи в апартамента, за да плаче през цялата нощ. А това не биваше да се случва. Фишер не знаеше защо не бива, но просто не му се искаше. Желаеше да прекарат една нощ навън. Нямаше какво да чествуват, въпреки че убийството на Шварц беше първокласен повод за хода на неговото разследване, така че той можеше да отпразнува с готовност тъкмо това. Истинското му желание обаче беше да изведе Пола Стенли вън от апартамента й. Когато тя влезе в стаята, той се изправи.

— Изглеждате превъзходно и ще се постарая да се чувствувате точно така за известно време от този момент нататък. Зная подходящото място за двама ни през тази нощ. Да вървим!

Поеха с колата през центъра на Лондон, покрай Парламента. Тук, в кулата на Биг Бен, гореше светлина, за да показва, че Парламентът си е на мястото. После се спуснаха покрай Уайтхол и Трафалгар Скуеър, където Нелсън наблюдаваше града от върха на колоната си; а гълъбите се бяха загнездили мирно из правителствените постройки въпреки упоритите усилия да бъдат изгонени оттам. Фонтаните изстрелваха водни струи в грациозни дъги и туристи обикаляха басейните, а други се бяха скупчили по стълбищата, наслаждавайки се на топлата вечер. Продължиха по „Пикадили“ и оттатък Циркуса с неоновите му светлини и тъжните групи от наркомани, наредени в търпеливи опашки пред нощните аптеки, за да получат дажбата си.

Накрая Фишер зави в „Бъркли Скуеър“.

— Къде отиваме? — запита Пола.

— В „Анабел“. Мека светлина, гръмка музика и много нещо за гледане. — Той подаде ключа от колата на портиера. — Запази го някъде добре за после, моля те.

Човекът в униформа козирува и се усмихна. Фишер беше популярен тук с щедростта си — за сметка на агенцията, разбира се. И не само тук — можеше да си позволи да посещава най-изисканите нощни клубове в Лондон. Пола не беше влизала никога в тях. Първокласните нощни заведения не бяха по вкуса на Джеймс, а, от друга страна, нейната професия не й даваше възможност да се движи в тези кръгове. Мъжете, които понякога я извеждаха, предпочитаха дискретните народни заведения, където се сервира хубава храна.

Влязоха в бара. Той наподобяваше приемната зала на богат аристократичен замък. Стените бяха покрити с политически и спортни плакати, а също така и с великолепни картини. Камината в дъното беше затворена отпред с желязна решетка в старинен стил. Мебелите бяха с кожена тапицерия, а специално тъкан килим покриваше пода. През странична врата се отиваше в ресторанта — полутъмна пещера, изпълнена с музика. Беше твърде рано, затова посетителите бяха малко. Към 23:00 щеше да бъде препълнено като във влак от върховия час на дневния трафик.

Умишлено не се задържаха в бара — тук беше като на изложба. Хората бяха насядали, за да бъдат видени, а и те да видят. Отидоха право на масата си в ресторанта. Фишер настани Пола така, че да вижда цялата зала. Поръча шампанско, а после посегна и улови ръката й — беше студена.

— Не мога да продължавам да ви наричам мисис Стенли. Звучи твърде престорено в обстановка като тази. Името ми е Ерик.

— Наричайте ме Пола — тя погледна към ръката си, покрита от неговата. Той имаше силни ръце с широки китки, покрити с тъмни косъмчета. Ръката, обгърнала нейната, беше топла и държеше здраво.

— Защо ме доведе тук, Ерик?

— За да те измъкна от самотата ти. Пийни си, не ти ли харесва?

— Харесва ми. Защо правиш всичко това за мен? Защо изобщо трябва да се безпокоиш?

— Много се разтревожи тази вечер, нали? — Той се наклони така близо до нея, че усещаше аромата й. Ръката й започна да се затопля. — Защо някой да не бди над теб? Сигурно си била ухажвана от много мъже?

— Един съпруг, който ме остави заради друга жена, по-точно казано, заради две други. Каза, че не съм била много подходяща.

— Подходяща в какъв смисъл? Сексуален или като съпруга за него? Доколкото знам, двете качества не се покриват винаги.

— И в двете насоки. — Тя отпи малко шампанско. — Бях много въздържана, много затворена в себе си. Мислех си, че той е ад. Така че несъответствието бе взаимно. А по отношение на мъжете си на грешен път. Тези, които понякога са ме ухажвали, са ме отблъсквали винаги.

— Никога не съм харесвал обикновените жени. Може би и затова не се ожених. А трябва да добавя, че в известен смисъл животът ми е разпилян.

— Защо си избрал тъкмо тази професия? Кой ще се залови с частен детектив?

— Чакай, чакай малко. Не всички сме някакви загубеняци в шлифери, които се появяват изневиделица из хотелските спални. С моя партньор притежаваме много голяма агенция и се занимаваме с най-разнообразни проблеми…

Например изчезнали нацистки съкровища. Специални обекти от категорията шедьоври на изкуството от Бенвенуто Челини, струващи милиони, и други подобни — усмихваше се мислено Фишер.

— Сега се чувствуваш по-добре, нали? Не си така разстроена?

— По-добре съм. — Той усети как ръката в неговата трепна в леко ответно стискане. Това предизвика внезапно приятно ускоряване на пулса му.

— Разкажи ми нещо повече за себе си. Освен че не си женен и че си детектив, бил ли си в полицията?

— Пет години бях журналист. Беше много забавно. Постоянни пътувания, непрекъснати вълнения. След това срещнах този приятел, на име Дънстън. Той работеше в Интерпол. Съвместната ни работа по една контрабандна афера със злато в Берлин ни сближи. Той не е като мен. Далеч по-солиден тип, с жена и три деца. Дълго време не бяхме се виждали и един ден той ме потърси. Беше напуснал Интерпол и основал собствена частна кантора за разследвания. Помоли ме да му стана съдружник. Считал, че имам талант за тази работа. Основахме агенцията и това е. Още малко шампанско?

— Не мога повече — запротестира тя.

— О, можеш! Няма да ти навреди. Интересува ли те нещо друго за мен?

— Засега нищо освен това, което не искаш да ми кажеш. Защо търсиш баща ми и кой те е наел за тази работа?

— Знаеш ли какво? Ти ще ми кажеш за какво наистина те посети Шварц, а аз ще отговоря на твоите въпроси. Сега ще те поканя на един танц. Дойдохме тук, за да забравим всички други неща.

— Не мога да ги забравя — изправи се и тя след него. — Не мога да мисля за нищо друго, Ерик.

— Ще трябва да забравиш, поне за гази нощ. Утре ще извикам на помощ и дявола, та да получа твоя отговор, но не и тази нощ. Чуй каква хубава, бавна мелодия. Хайде, ела!

Пола не танцуваше, а увисна върху него. Ръцете му я поддържаха, а с тялото си я топлеше, притиснал я към себе си. Мястото за танцуване бе малко и претъпкано от двойки. Някои от тях лудуваха и жестикулираха. Автоматичната дискотека беше преминала в бърз ритъм и звуците раздираха ухото. Фишер не се съобразяваше с темпото, а я държеше в обятията си. Тя не отвръщаше на неговите притискания. Намеренията му бяха да приспи нервното й напрежение и успяваше. Отлично, мислеше си той и се усмихваше. Тя беше изключително привлекателна. Познаваше много жени, които бяха далеч по-хубави и по-сексуални от нея, но Пола Стенли упражняваше поразителен ефект върху него. Фактът, че тя нямаше никакво съзнание за това свое влияние и че не правеше нищо, за да го задълбочи, вълнуваше още повече Фишер. Отпуснала глава на рамото му, тя танцуваше със затворени очи.

— Да се върнем на масата — побутна я леко той. — Жаден съм.

По това време клубът беше вече неприятно претъпкан. Красиви жени в скъпи вечерни рокли, шикозни млади момичета в кадифени елечета и копринени поли, екскортирани от всякакви възрасти мъже, се втурваха на дансинга.

Настаниха се на местата си и Фишер улови ръката й.

— Не се ли чувстваш по-добре?

— По-добре или замаяна, не мога да разбера. Благодарих ли ти, че правиш това за мен?

— Да. Струва ми се, вече за четвърти път. Нямам намерение да го повтарям отново. Хайде, пийни.

— Още една глътка, и ще заспя.

— Това няма значение. Утре сутринта ще се чувствуваш отвратително, но най-лошото ще е преминало. Още един танц, за да задържа очите ти отворени, и ще те отведа в дома ти.

Когато я срещна за първи път, Фишер бе разбрал, че тя има необикновени очи, каквито не бе срещал досега. Не беше в състояние да опише цвета им. Изражението им откриваше лесно наранимо дете и това го вълнуваше много. Изглеждаше беззащитна. Не бе навикнал на такива неща след живот, преминал в компания с различни печени дами, годни за мошеничества, пиянство и развлечения. Пола Стенли не беше от този тип.

Прекара още петнадесет минути, притисна я до себе си в танц с мъгливото желание да иде с нея в леглото… Всъщност я доведе пред дома й. Спря колата, протегна ръка пред нея и отвори вратата.

— Не съм джентълмен и няма да те заведа до апартамента, защото и моята глава е малко позамаяна и не мога да ти обещая, че ще се държа, както подобава, затова бягай бързо горе.

— Ако искаш — извърна се Пола към него, — можеш да дойдеш с мен. Нямам нищо против.

— Благодаря — поклони се той леко. — Благодаря много, но не съм от тези, които биха завели агне в кланица. Не ставаш сега за нищо друго освен за хубав сън. Посмей да ме поканиш повторно, и ще видиш какво ще стане!

— Можеш да ми се обадиш утре по телефона. — Пола се измъкна от колата и застана на тротоара. Противно на декларацията си и той излезе до нея.

— Ключовете ти у теб ли са?

— Да. Утре няма да ходя на работа и ще отговоря на всичките ти въпроси, ако ме потърсиш. Длъжна съм ти за това, което направи тази нощ за мен. Лека нощ, Ерик, и пак ти благодаря.

Проследи я как изчезна във входа, а после изчака в колата, докато се появи светлина в прозорците й.

Беше го канила горе, а той отказа. Не можеше да повярва. През цялата вечер я желаеше така силно, та чак изпитваше болка, а после изведнъж се бе проявил като благородник. Беше започнало да става нещо с него, и то в тази прилична възраст.

Маргарет фон Хесел беше насаме с по-младия си син. Пиеха кафе в огромната оранжерия, заемаща цялата южна страна на замъка. Тук се отглеждаха всички видове парникови растения. Принцесата помнеше все същата атмосфера още от времето на баща си — горещина, спареност, влага и обгръщащия всичко тропически дъх. Тя се разполагаше във висок плетен стол, а Филип подреждаше възглавници под гърба й. Майката го погледна с благодарност и потупа ръката му. Той й напомняше толкова много за нейния род, докато Хайнрих беше чист Фон Хесел — духовно слаб, дегенерат, пияница, безполезен за Бога и хората.

Главните занимания на нейния съпруг бяха жените и хазартът. Беше изоставил огромната си империя на самотек — богатствата сами раждаха богатства, без особени усилия от негова страна. На всичко отгоре се бе оженил пак за богатство. Маргарет беше негова втора братовчедка. Тя не го обичаше, любовта не беше клауза от договора. Но верността за пред обществото и над всичко достойнството на рода бяха задължения, които младата принцеса изпълняваше най-стриктно още от началото на брака. Тя беше хубавичка девойка и добре сложена според модата на своето поколение — беше момичето, към което се отправяха най-завистливите погледи от хората в нейните кръгове. Принцът беше млад и с изящна външност. Ако понякога покажеше малко повече свобода или необичайно чувство за хумор, на това не се гледаше като на повод за критични бележки. Гордостта и миналото им стояха като мантия върху плещите на фамилията Фон Хесел. Към жена му се отнасяха със страхопочитание, като към кралска особа. Бижута, скъпи дрехи и коли, вилата й във Франция, където крал Едуард VII беше нерядко гост, замък навръх планината, излязъл сякаш от приказките на Братя Грим, огромната къща в Берлин, ловните хижи и накрая съкровища на изкуството, достойни да украсяват всеки музей в света — всичко това беше част от ежедневието на Маргарет. Животът й с човек, който още през първата година на брачния им живот си навлече венерическа болест, който прекарваше нощите си в хазартни игри с приятели или с някоя от многобройните си метреси, беше скритата грижа на нейното съществувание. Тя бе понасяла унижението, отвращението, вдъхвано й от него, и самотността на своята младост с мълчалива твърдост. Тя беше Фон Хесел и осемстотингодишната традиция й помагаше да издържи. Запълваше времето си в благотворителност, с лично участие в поддържането на имотите и със съставяне на списъци на съкровищата, владени от фамилията.

Това именно породи нейната страст към Солницата на Пьоленберг. Семейството прекарваше известна част от годината в замъка Вурцен, мрачна средновековна постройка, издигната от един от предшествениците им през XIII век и модернизирана доста от дядото на съпруга й. Солницата стоеше в голямата зала за пиршества. Тя не се охраняваше. Издигаше се в центъра на огромна дъбова маса, застанала тук така от стотици години, светеща с неотразима красота в полумрака, а великолепните й скъпоценни камъни лумваха като огньове, когато запалваха свещниците. Маргарет можеше да стои с часове загледана в нея, запленена от красотата на поетичните фигури, докосваща с пръсти златните листа на централното дърво, та да раздвижи клонките. Имаше един рубин с размери на голямо речно камъче. Тя обичаше да се взира в центъра му, където можеше да види лицето си, отразено в миниатюр. Разказваше се, че този рубин някога е принадлежал на Лоренцо Великолепни. Лицата на нимфите също я омайваха. Имаше някаква потайна чувственост в златните им очи и в сластните извивки около устните, много по-изтънчени, отколкото похотливостта у мъжките фигури. Изглеждаше невероятно, но всяко женско лице би различно от другите. Майсторът беше изработил портрети от метал — всяко лице имаше своя прототип сред съвременничките му. Маргарет бе влюбена в тази творба. Нейното чувство бе така дълбоко, че тя се озлобяваше срещу всеки, който даже си позволеше да докосне съкровището, сякаш тази невероятна творба е била създадена само заради нея, а не за друга младоженка, която да му се радва и милва. Но Елеонора Медичи беше мъртва вече петстотин години. Съпругът й намираше подобна страст към един неодушевен обект за твърде ненормална. Изяществото на формите, хармонията в подреждането на скъпоценните камъни, цялата тази възвишена красота не оказваха никакво естетическо въздействие върху него. Той предпочиташе жените от плът и кръв пред студената голота на златните нимфи, но ако на съпругата му й правеше удоволствие да наблюдава захласнато тази купчина от злато, той нямаше нищо против. Изобщо твърде рядко възразяваше на нещо, което тя върши. Беше му родила един син и оттук нататък забрави за нейното съществуване. Можеше да харчи, за каквото си пожелае, да пътува където си иска, да се заобикаля със собствените си приятелки и забавления, докато в същото време той се наслаждаваше на живота по своему. Към сина си също не проявяваше никакъв интерес — за него това беше майчино задължение.

С израстването на детето майката откриваше постепенно у него бащините му черти. Беше много глупав. Още като бебе не проявяваше никакъв интерес към нищо. Беше напълно доволен да си седи и да се забавлява с пръстите си — дъвчеше ги и ги смучеше, докато най-после гувернантката му ги облече в специални ръкавици. Очите му имаха типичния израз на безразличие към света, характерно за Фон Хесел. В учението не показваше никакъв напредък. Частните му учители заявяваха откровено, че работата с него е истинска досада. В училище проявяваше склонност единствено към спорта и бидейки този, който беше, на неуспехите му в науката гледаха през пръсти. Един некадърник, протежиран единствено от родовото си име. Никакъв съвет или действие от страна на майка му не бе в състояние да запали и най-слабата искрица на амбиция или ентусиазъм у него. Колкото по-критично се отнасяше тя към него, толкова по-слабо реагираше той. На четиринадесетгодишна възраст беше намерен мъртвопиян в стаята си. Бе станал член на фашистката организация „Хитлерюгенд“ — за това настояваше баща му, като считаше, че войнишката дисциплина ще му повлияе добре. Маргарет се бе противопоставила остро, но не можа да стори нищо — трябваше да се подчини на волята на мъжа си. Зад приказките за дисциплина всъщност се криеше мисълта му за политика. Те бяха извънредно силни и невероятно богати, но при това положение не се осмеляваха да се противопоставят на растящата мощ на диктатора и да не се съобразяват с нея. Приятелството с нацистката йерархия не бе задължително за хора като тях, но беше неразумно да бъдат избягвани публично големците от хитлеристката партия.

И така Хайнрих бе записан в Хитлеровата младежка организация и облечен в надлежната униформа. След една година бе изключен заради пиянство. Беше настанен в една клиника в Австрия под чуждо име, ограден от слуги и охрана, които да държат любопитните настрана. Завърна се видимо излекуван, но само след шест месеца пиянството бе подновено. Един ден изпочупи мебелите в стаята си и бяха принудени да опитат отново същото лечение, но този път в Швейцария. Тази схема на лечебни курсове се повтаряше периодично през следващите десет години без траен резултат. Така той растеше под сянката на името Фон Хесел — типичен германски аристократ, наследник на огромна империя от фабрики за оръжия, стомана, въглища и индустриални монополи, един от най-предпочитаните кандидати за женитба в света. Той обаче не проявяваше интерес към жените. Неговата вечна и страстна любов беше алкохолът. Животът му се ограничаваше във възможността да си достави пиене и да го има постоянно в достатъчно количество. Никакъв контакт не съществуваше между него и баща му, който съвсем примиренчески го обяви за безполезен човек и не му посвети повече никакви грижи. Единственият интерес към сина му се изразяваше в това да запази тази тайна от публичност и да не се опетни името на рода. Цялото влияние, обезпечавано от богатствата му, бе използувано да държи постъпките на Хайнрих далеч от пресата. Какви ли не клюки обикаляха аристократичните кръгове. Честите му отсъствия породиха слух, че страда от душевна болест. Поради липсата на жени в живота му други говореха, че е хомосексуалист. Когато започна войната, той беше на осемнадесет години. Баща му го направи директор на оръжейна фабрика в Рур и по този начин го освободи от военна служба. Това беше единственият момент в дългия им брачен живот, когато Маргарет съжали мъжа си. През същата вечер бяха заедно — извънредно рядко явление в семейството им, — когато старият Фон Хесел заяви, че този ден бил най-жалкият в живота му: „Моят син не е годен да служи и на отечеството си. Трябва да се крие, докато приятелите му отиват да воюват. Той е последният от рода ни. Този род ще завърши с пиян дегенерат, комуто не можеш да се довериш, без да се страхуваш, че ще опозори себе си и нас. Това е моя грешка, не твоя. Трябваше да имаме повече деца.“ Маргарет подозираше стерилитета му от момента, когато преустанови половите си връзки с нея. Сифилисът му бе излекуван, но последиците бяха налице. Той нямаше какво повече да добави, въпреки че сякаш очакваше някакъв отговор от нея. Мълчанието увисна тежко помежду им и той беше този, който трябваше да го разкъса: „Ако си намерила любовник, нямам нищо против да родиш, но при условие че е от нашата кръв. Струва ми се, бях длъжен да ти кажа това. Сега отивам да си легна.“

И ето че две години по-късно, през 1942, се роди синът й Филип, рожба на единственото й любовно приключение. С бащата на детето се бе срещнала при едно от посещенията си в Берлин. Той беше пилот от военновъздушните сили, седем години по-млад от нея, весел и приятен човек, син на нейна втора братовчедка — и двете бяха влезли в рода Фон Хесел и живееха със същите традиции. С този младеж можеше да опази родовата линия неопетнена. Знаеше, че той ще бъде убит. Около него витаеше атмосфера на нещо нетрайно, което разкъсваше сърцето й. Детето, заченато от него, се роди след смъртта му, настигнала го при една въздушна акция над Ламанш. Бебето бе кръстено в малката черкви-ца на замъка Вурцен, в купела, познал десетки поколения от рода.

Филип Фридрих Аугустус Франц, принц Фон Хесел, копеле от мъртъв човек. Принцесата стоеше в черквицата и приемаше поздравленията на приятелите. Съпругът й бе изправен до нея. Помежду им никога не бе повдиган някакъв въпрос — никога не бе и споменавано, че Филип не е негово дете. Принцът обаче беше доволен — родът имаше втори наследник, името щеше да се продължи независимо от уродството на Хайнрих. По-нататък, чрез същите безмълвни внушения, той даде на жена си да разбере, че не бива да има повече никакви любовници.

— Филип — каза Маргарет, — зная, че съм права. Съобщението на тоя англичанин по телефона ме убеди, че доближаваме целта си.

— Беше ли ти известно, че той е имал дъщеря?

— Да. Имаше едно дете, но бях забравила от какъв пол. Много съобразително от страна на Фишер беше да се свърже с нея така бързо. Твърди със сигурност, че тя знае нещо, но докато не й разкриел нашата заинтересованост в тази история, нямало да получи нищо от нея. Дадох му съгласието си, синко, понеже на всяка цена трябва да узнаем каква вест й е донесъл Шварц. Фишер споделя мнението ми.

— Мамо, необходимо ли е дори сега да те убеждаваме да спреш дотук? Знаеш много добре моите схващания по този въпрос, а също и тези на Хенри.

— Хенри няма право на мнение — заяви ядно тя. — Заради него загубихме това съкровище.

— Един човек е мъртъв — произнесе бавно синът, — пребит до смърт след толкова много години. Кой го е убил? Съществува ли някаква връзка между неговата смърт и това съобщение, че Бронзарт е бил забелязан в Париж? Майко, струва ми се, че се залавяме за нещо, което не бива да бъде докосвано! Да допуснем, че е жив. Както се установи, Шварц се е измъкнал и се е крил през цялото време. Възможно е и Бронзарт да е сторил същото. И ако той излиза наяве и се шляе там, където може да бъде разпознат, то повече от сигурно е, че ще го заловят. Когато го изправят пред съда, всичко ще бъде изяснено. Моля те, майко мила! — Той улови ръката й. Помежду им съществуваше дълбока обич. — Моля те, спри, докато все още има време. Забрави Солницата! Колко хора загубиха огромни богатства? Какво значение има всичко това сега, съпоставено с другия риск!

— За мен има значение. — Гордият, поглед се унесе в спомени. — За мен има значение, че една от най-красивите творби на света беше заграбена от нас от един безпощаден парвеню и грижливо скрита, така че един ден той може да се домъкне с претенциите си към нея. Не, Филип, аз ще си я възвърна! Ако е жив, и аз вярвам в това, той ще ни отведе при нея. Тогава тя ще си отиде на мястото. Тя е наша, синко мой. Един ден ще бъде твоя, знаеш го отлично. Ти ще притежаваш всичко, ще отговаряш за цялостните ни интереси. Солницата на Пьоленберг ти принадлежи!

— А Хайнрих? — дойде спокойно поставеният въпрос. — Говориш, като че ли той не съществува. Не бих искал да постъпваш така.

— Имаш добро сърце. Нима има за какво да го съжаляваш? Няма, мисля аз. Той няма никакво извинение за това, в което се е превърнал. Той е дегенерат. Няма воля, няма чувства, няма никакви други интереси, освен да си лежи в алкохолна кома. Син ми е, но в деня, когато умре, няма да отроня ни една сълза. Освен това той те мрази, Филип, знаеш го много добре.

— Така е, защото насочваш цялата си любов към мен и му демонстрираш това. Не го виня.

— Той ще умре. Черният му дроб е тежко поразен. Здравето му се влошава все повече след всяка пиянска оргия. Един ден няма да се пробуди от пиянския си транс. От известно време лекарите ми заявяват това съвсем недвусмислено. И когато то се случи, ти ще станеш глава на семейството, а аз ще мога да се оттегля и да се превърна в старица, разположила се важно в креслото си. — Тя стисна ръката му и се усмихна. Споменът за баща му беше още жив. Когато Филип се смееше, струваше й се, че човекът, когото бе обичала, се завръща от гроба си… И всичко ще бъде негово. Милиони, могъщество, престиж, огромно бъдеще в Германия, име, известно вече и сред световната икономическа общност, където имаше своето влияние. Солницата също бе негово притежание… Внезапно тя излезе от своя транс. — Ако Бронзарт е жив, ще си възвърнем съкровището, ако умре неоткрит, губим го навеки. И така, всичко зависи от съдбата, сине мой. Тя ще решава какво има да става.

— Не съдбата уби Шварц, мамо.

— Не. Трябва да е бил някой крадец, когото е обезпокоил. Такива са предположенията на вестниците. Сигурно са се спречкали. Възможно е да е бил и генералът, пристигнал да му затвори устата. Така мисля аз, мили мой, а и Фишер е на същото мнение. Сега ще почакаме да видим какво ще каже дъщерята. Представи си само как ли се чувствува да бъде дъщеря на такъв човек! Ела, време е да се прибираме. Трябва да телефонирам за разширението на заводите „Фербеген“.

— В устата ми е страшна горчилка — нареждаше Пола по телефона, — иначе съм добре. А ти как си?

— Чудесно! — Гласът на Фишер звучеше бодро. — Снощи спомена, че няма да ходиш на работа. Какво ще кажеш за един обяд?

— Промених решението си. — Пола говореше със затворени очи. В главата й сякаш блъскаха чукове. — Имам да довърша някои неща, да се оправя с няколко писма. Можем да вечеряме заедно или по-добре ела тук. Ще приготвя нещичко. Трябва да поговорим.

— Значи в тази насока не си променила решението си. Радвам се много. В това дело ние сме си необходими. Както и да е, в момента ти си ми нужна, а аз мога да ти предам информацията, която искаше от мен. Да дойда ли около осем?

— Нека бъде седем и половина. Ще мога да ти се реванширам с напитките. — Гласът й звучеше, като че ли се усмихва.

Той съжаляваше, че Пола отказва да се срещнат по-рано. Гореше от нетърпение да върви напред чрез сведенията, очаквани от нея. Беше говорил с принцесата в осем часа сутринта и изкопчи от нея позволение да разкрие личността й и целта на разследването. Беше нетърпелив да продължи проучванията си, да хване по-точна следа към Бронзарт, но не бяха възможни никакви действия, преди да е чул информацията от Пола. Друго основание, което той не успя да осъзнае веднага в прозаичната утринна светлина, беше силното желание да я види час по-скоро.

Баща й беше нацистки генерал, член на облечените в черно орди от убийци, разнесли хитлеристкия терор из цяла Европа. Нищо чудно, че майката се е старала да скрие всичко от дъщерята. За Фишер бяха ясни нейните мотиви, но това беше жестоко и егоистично поведение към детето. Биха могли да й се направят някои загатвания, някои предупредителни подмятания, че бащата не е бил тази героична фигура, която момичето явно се е мъчило да изгради от нищото. Освен това майката е била омъжена за него. Тя е знаела кой е той и какво е вършил. Съпругите на всички ръководни дейци в Хитлерова Германия пееха една и съща песен след войната — не сме знаели, не ни е било казвано, нашите места бяха в домовете ни. Фишер наричаше тези извинения чисто баламосване. Техните имения бяха претъпкани от работници роби, докарвани от завладените земи, домовете им се препълваха с откраднати чужди богатства, кожите и скъпоценностите идваха от евреите, изпращани в концентрационни лагери, които се опитваха да откупят живота си. У Фишер нямаше никаква симпатия към мисис Риджуей. Тя се бе измъкнала от войната със стабилен английски офицер за покровител. Ако изпитваше съчувствие към някого, това беше Пола, която е била като добавка към живота на майка си. Фишер внезапно почувствува желание да отмъсти за това и реши да отскочи до Есекс още същия ден, та да размърда малко тихата двойка. Защо би трябвало да отговаря на въпроси само дъщерята?

— Реших да посетя майка ти — съобщи й той. — Тази вечер ще ти разкажа преживяното там.

— Сигурно е видяла във вестниците съобщението за убийството. Струва ми се, ще бъде ужасена да не би да я свържат с него.

— Защо, дявол да го вземе? — Раздразнение звучеше в гласа му. — Тя е мисис Риджуей. Тук само това е известно за нея. Може спокойно да продължава да се прикрива зад това име. За убийството на Блек бе съобщено снощи по телевизията, така че няма-да си позволи да ме будалка, че не знае нищо.

— Ще бъдеш изненадан. Не познаваш майка ми. Не ми се е обаждала дори по телефона.

— По дяволите! Какво те е грижа? Нали аз ти се обаждам. Не искай цялото внимание да бъде насочено към теб. А сега вземи нещичко за махмурлука и довечера в 19:30 съм при теб. Не се престаравай много с работата си днес.

— Няма. Чувствувам се така ужасно, че и да искам, не мога. Но съм ти благодарна за снощната вечеря. Беше много мило от твоя страна. Сигурно бих полудяла, ако останех сама в апартамента.

— Ще си го устроим пак. На мен също ми хареса.

Пола постави телефона върху вилката и стана от леглото. Усещаше в главата си тъпа, пулсираща болка — аспиринът сигурно щеше да я успокои. Направи си чай и взе две таблетки.

Вчерашната вечер й се струваше много далечна и нереална. Не можеше да си обясни как си бе позволила да го кани горе. Трябва да е била съвсем пияна. Никога не беше канила мъж в апартамента си и не можеше да повярва, че това става след втората среща. След развода не бе прекарала нито една нощ с мъж, нито пък й минаваше такова нещо през ум. Но този по-скоро грозен човек беше пробудил нещо у нея. Въпреки че й се повдигаше от снощното пиянство, това интригуващо чувство си оставаше. Стоеше в съзнанието й подобно на опора, която ти е подръка и можеш винаги да се уловиш за нея, когато плуваш в безбрежни води. Имаше насреща си мъж и контактът помежду им беше осъществен — преходен контакт, кратка среща, но за момента достатъчна.

Отиде в дневната. Вестникът със снимката на Блек лежеше на пода. Взе го и прочете отново цялата история. Баща й е бил СС-генерал. Никога не беше успявала да си представи портрета му в детайли — не притежаваше ни една негова снимка, нищо, което дори да й доказва, че той някога е съществувал. Въображението й обаче бе родило образ, който нямаше лице, но тя можеше да го опише — беше воин, облечен в немска генералска униформа, каквато познаваше още от дете, когато с интерес бе разглеждала илюстрована книжка с военни облекла. Този образ имаше нейните блестящо сини очи — майка й веднъж бе отбелязала този факт пред Джерълд Риджуей и Пола я беше чула: „Разбира се, тя има неговите очи и това я прави да изглежда досущ като него.“ След това Пола бе разглеждала дълго лицето си пред огледалото и беше се опитала да го види като мъжко. Тази картина беше някаква сянка, но тя й приписваше черти, които заимствуваше от книгите, и качества, набирани през годините откъслечно по повод на случайно чути думи като тези, че немската армия не била отговорна за ужасите, че немците били благородници, най-добрите бойци в света, че кастата на старите офицери мразела нацистите. Баща й е бил мъж като тези хора, а за тях противникът е говорел с уважение. Тайничко тя бе се гордяла с него, въпреки че майка й винаги се бе срамувала.

Изкъпа се и се облече. Чувствуваше се като вкочанена. Една част от нейното същество беше разговаряло с Фишер по естествен начин — бе се усмихвала и шегувала, мъчеше се да бъде в тон с неговия подчертано висок дух, дори очакваше с надежда да го види тази вечер. Отделно от тази част съществуваше друга — хладна, напрегната, почти второ същество, наблюдаващо другата, сякаш тя бе нещо чуждо. И сега, с вестника в ръка, двете части се сляха, а тя установи с изненада, че не е повече Пола Риджуей, а Паула Бронзарт. Най-после беше придобила своята самоличност. Не бе вече разведената жена, кадърна в работата си, със своя собствена кариера и независим живот, с майка и втори баща, забравени в миналото, а германка, живееща в чужда страна. Формираният в главата й образ-сянка придоби известна реалност — появи се миризма на огън и смърт, ехо от медни тромпети в огромна арена, където се събираха хора да отдадат своята почит. Реалността идваше от познанието и сега тя трябваше да живее с нея и със себе си.

Влезе в антрето пред външната врата с чанта и ръкавици в ръка и се спря пред огледалото на стената. Приличаше на него. Нямаше никаква прилика с аристократичната си майка, потомка на стар, консервативен германски род. Тя беше дъщеря на Паул Бронзарт. Какъвто и да е бил, тя беше част от него. В съзнанието й се появи стара фраза — плът от моята плът, кръв от моята кръв. Той бе държал нейната снимка в ръце и я бе показвал на Блек, на другите хора. Бе сътворил здрава връзка между себе си и детето, което никога не го е познавало, и сега тя се протягаше през миналото и я свързваше здраво към него. Какъвто и да е бил като човек, каквото и да е вършил, нищо не можеше да ги раздели. Беше заделил настрана нещо за нея, планирано за годините далеч след смъртта му. Ами ако беше умрял, а не като Блек — скрит някъде и готов да се появи всеки момент! Беше прибрал на скрито място едно от най-големите световни произведения на изкуството, едно от най-големите съкровища, и то заради нея, така че тя имаше доказателства за бащината му любов. Тя обаче не желаеше това богатство.

Отвори вратата и излезе. Решително не желаеше Солницата на Пьоленберг. Ако това беше в границите на човешките възможности и независимо от миналото, тя знаеше, че иска да намери само него.

Майката на Пола плачеше, седнала на тапицираната с кретон софа в уютната дневна. Обвил ръка около раменете й, бригадният генерал я утешаваше.

— Недей, мила — повтаряше непрекъснато той, — недей да се тревожиш! След това, което му казах, той няма да посмее да се появи отново!

Беше се състоял грозен разговор. Поведението на Фишер беше агресивно още от самото начало. Не бе ги предизвестил за идването си. Той просто бе пристигнал и установил, че Риджуей го няма, а съпругата му беше в градината. За мисис Риджуей нямаше друг избор, освен да го покани вкъщи и тук започна безпощадният кръстосан разпит. Не се бе оказала твърд орех, колкото Фишер си представяше, но в случая тя нямаше работа с дъщеря си. Той навря вестника със снимката на Блек в очите й и настоя тя да го идентифицира като бивш адютант на съпруга й. Беше много уплашена и пребледняла, но външно запази спокойствие. Опита се да лъже, но още при първото отричане Фишер бе скочил.

— През март 1938 се омъжихте за полковник Паул Хайнрих Бронзарт от четвърта дивизия на СС-войски. Церемонията се е състояла в потсдамската зала за обреди. Сватбеният прием е бил проведен в бащиния ви дом Шривенбург, където приехте четиристотин души гости. Медения си месец сте прекарали в Дания. Да продължавам ли нататък, или сега вече ще бъдете така любезна да отговаряте на въпросите ми?

Тук тя се бе предала. Нищо у нея не му напомняше Пола и той почувствува облекчение от това обстоятелство. Да, бе признала тя, това е Албрехт Шварц, който служеше като адютант на мъжа ми.

— Знаехте, че се е наканил да посети дъщеря ви, нали?

— Бих предпочела да не споменавам повече нищо, докато не се завърне мъжът ми.

— Знаели сте, че бивш нацистки военнопрестъпник е на свобода и обикаля около дъщеря ви, и не споменахте никому дума за това? Не предупредихте дори дъщеря си? Нима не го считахте за опасен?

— Молих я да не го приема. — Тя заговори с внезапна страст и Фишер разбра, че докато бригадният генерал не се завърне, няма да срещне никаква пречка повече. — Тя отказа да послуша когото и да било от нас. Изключително упорита е. Не можех да направя нищо, за да я спра.

— С изключение на това, че можехте да й кажете истината — подметна презрително Фишер, — вместо да я оставите сама да я открива. Вчера, когато прочете това съобщение във вестника, бях с нея, мисис Риджуей. Видях лицето й. Дано изражението й ви преследва и във вашите сънища!

Тя се опита да го прогони, заплашвайки, че ще позвъни в полицията. Фишер я бе подканил да стори това, като й напомни, че там сигурно биха пожелали да й поставят някои въпроси, когато узнаят за връзките на Блек с нейното семейство.

— Всъщност дойдох тук, госпожо, за да получа отговори на два съвсем прости въпроса. Дайте ми ги, мисис Риджуей, и няма да ви безпокоя повече. Първо, разисквал ли е някога бившият ви мъж с вас въпроса за бягство в случай, че Германия загуби войната?

— Ако познавахте съвсем бегло бившия ми съпруг, нямаше да ме питате такова нещо. — В погледа й бяха примесени горчивина и презрение. — Никой не е посмя-вал да спомене пред него думата поражение, да не говорим пък за бягство. Освен това ние се отвращавахме един от друг. Никога не би седнал да разисква с мен каквото и да било.

— Окей! — Фишер запали цигара. — И така, получихте официално съобщение за смъртта му. Не се ли усъмнихте в достоверността му?

— Никога! Не се съмнявам и сега.

— Какво направи той със Солницата на Пьоленберг?

Тя се извъртя към него. Учудване и изненада бяха разкривили лицето й.

— Тя беше у него, нали? — настоя Фишер.

— Да. Изчезна. Не зная къде я е скрил. Не бих посмяла и да го попитам.

— И сте готова да се закълнете в това, мисис Риджуей?

Фишер усети зад гърба си раздвижване.

— Да се закълне за какво? Какво, по дяволите, става тук? — Беше бригадният генерал.

Ругатните между двамата мъже бяха кратки. Фишер не се усъмни ни за миг, че старият може да доведе полиция и да го изхвърлят насила. Той знаеше, че няма никакво законно право да ги притиска и да изисква някакви отговори. Беше блъфирал жената, но не си позволи да си играе с него. Очите му бяха блеснали от гняв. Сякаш за да нажежи още повече обстановката, жената се бе обляла в сълзи и Фишер си помисли, че мъжът й ей сега ще загуби ума си и ще се нахвърли с юмруци върху него.

— Излизай веднага оттук, мръсен навлек… Опитай се да дойдеш още веднъж да тревожиш жена ми, и ще заплющи камшикът!

Фишер си бе отишъл. Последната картина, останала в съзнанието му, беше мъжът, прегърнал и галещ жена си, да мята злобни погледи към вратата. Не съществуваше нищо на света, което той не би сторил, за да защити съпругата си. Фишер запомни добре това. Пола не бе преувеличила в твърденията си, че бяха предани до смърт един на друг. Наистина, трябва да е била ужасна самота да живее човек край тях.

Когато същата вечер пристигна в апартамента на Пола, той носеше бутилка „Ризлинг“. Стори му се, че е съвсем пребледняла — косата й беше сресана назад, а сините й очи блестяха особено живо на изкуствената светлина.

— Здравей! — възкликва Фишер. Когато тя му се усмихна, усети някаква особена, приятна болка дълбоко в гърдите си. — Извинявай, че закъснях малко, но движението към града беше ужасно.

— Не си закъснял. Влизай — и пое бутилката от ръката му.

— Нещо много хубаво от твоята страна, Пола.

— И добри неща са идвали оттам, нали? Опитвах се днес да се досетя за колкото може повече от тях: Бетовен, Моцарт, Гьоте, Ман, рейнски вина… Не мога да се сетя сред хората на науката за друг освен за Фон Браун. Хайде, седни, Ерик. Сега ще ти донеса нещо за пиене.

— Уиски, моля те.

Наблюдаваше я как се доближи до табличката с напитки. Движеше се без всякаква следа от прекалено самочувствие — никакво полюшване на бедрата, за да привлече внимание към изящната си фигура. В анфас изглеждаше като жена, а не като изпъчило се момче — Фишер одобри и това. После насочи мислите си назад към изтеклия ден, далеч от личните си преценки.

— Днес прескочих до Есекс. — Той й предложи цигара и тя се настани до него на канапето, което особено го зарадва. — Не успях да изкопча нищо друго освен идентифицирането на Блек като Шварц. Също така едно много важно сведение от нейна страна, но ще стигна до него малко по-късно.

— В какво състояние беше мама? Тя все още не е пожелала да ми се обади. — Гласът й беше студен. — Чудно, но това никак не ме вълнува.

— Доволен съм да чуя тези думи. Тя беше изключително разтревожена. Изплака си очите, както се казва.

— Не мога да си я представя да плаче. Мисля, че и никога не съм я виждала. Продължавай нататък.

— Вторият ти баща се втурна в стаята подобно на побеснелия свети Бернард. Заплаши ме с полиция и с камшик. Сигурно това си има и комична страна, но аз помислих, че намеренията му бяха сериозни. Оставих ги във взаимна прегръдка. Съвсем случайно тя спомена нещо интересно. Тя и истинският ти баща взаимно са мразили дори сенките си.

— Разбирам. Това обяснява защо ме е отбягвала. Трябва да е много неприятно да се изтърси на главата ти дете от мъж, когото си ненавиждала. Винаги съм го подозирала. Какво друго ти каза?

— Почакай за минутка. Нали обещах да ти кажа от кого съм нает? Получих съгласието им тази сутрин, преди да ти телефонирам. Това е принцеса Хесел. Знаеш за кого става дума, нали? Производителите на оръжие.

— Зная това име. Колко необикновено звучи всичко. И те искат да намериш баща ми?

— Нещо такова. Знаеш ли, по време на войната той е взел от тях някаква вещ и сега те си я искат обратно. — Фишер беше сложил настрана личните си чувства. Беше само професионален детектив и я наблюдаваше като такъв. Тя го гледаше с открито лице.

— Зная за какво става дума. Тъкмо заради това ме посети и Блек. Наговори ми куп неща за нея, но аз не му повярвах. Счетох го за луд. Става дума за Солницата на Пьоленберг, нали?

— Да, за нея. И баща ти я притежава. Майка ти също го потвърди. Пола, какво ти предаде Блек? То може да разреши всичко!

Тя протегна ръка, въртейки цигарата между пръстите си.

— Каза, че баща ми е скрил това съкровище. Скрил го, за да го даде на мен — и тя вдигна поглед към него. — Предполагам, че това вече звучи по-различно.

Фишер не показа с нищо изненадата си.

— Може и да е така, само че ти нямаш никакви законни права върху това съкровище. То е било откраднато.

— Блек заяви, че му е било подарено. Подчертаваше тъкмо това обстоятелство. Обещал на баща ми да ме намери и ми даде нишката, по която да стигна до него.

— Ще ми кажеш ли каква е тази нишка?

— Не искам това съкровище. Прочетох нещо за него. Принадлежало е на този род стотици години. Бих желала да им го върна обратно. Имам на разположение само известни указания. Блек ми предаде, че баща ми не му е доверил цялата тайна: твърдеше със сигурност, че баща ми е жив. Това, което ми предаде от него, е доста объркано и неясно.

— За бога, какво е то?

— Париж, двадесет и пети юни 1944. Леля Амброзин и нейният племенник Жако. Това беше всичко. Жако е мъжко име. На мен всичко това ми звучи съвсем неясно.

— Баща ти не е бил глупак — каза мрачно Фишер. — Знаел е какво прави. Това послание трябва да има някакъв смисъл. Париж, 25 юни 1944. Леля Амброзин и нейният племенник Жако. Налага се да разкрия какво значи това.

— Ще трябва да го разкрием двамата. Между другото, какво би се случило, ако баща ми бъде намерен?

— Ще бъде екстрадиран в Западна Германия, за да бъде съден. Бил е от големите хора в нацистката партия. Издирван е като военнопрестъпник.

— Но ако откриеш съкровището на Пьоленберг, това ще ти бъде достатъчно, нали? Няма да е необходимо да издирваш тъкмо него.

— Не, няма да го търся. Моят клиент си иска съкровището и това е всичко.

— Те могат да си го приберат. Обещавам, защото сега вярвам на Блек. Вярвам, че баща ми го притежава законно и то е мое. Ще го върна обратно, обаче при едно условие.

— Да се откажа да търся баща ти?

— Не. Да ми помогнеш да го намеря, ако е още жив.

Фишер се поколеба.

— Наистина ли имаш такова желание? Знаеш ли какво вършиш?

— Не, наистина. Все още съм много объркана. Все още търся нещо и не го намирам.

— Трябва ли то непременно да бъде баща?

— Това също не ми е ясно. Сигурно сега той е вече старец. През целия ден съм мислила какъв тип човек трябва да е бил. СС-генерал. Израснала съм с убеждението, че те са проклети дяволи в черни униформи, но искам да го видя заради самата себе си. В момента съм стигнала до тази мисъл. Помогнах ти и ти се доверявам да ми помогнеш. Не е твоя работа да го излагаш на показ, а мое задължение е да му окажа помощ, ако се нуждае от нея. Искам да участвувам в разследването заедно с теб, Ерик. И дори ако по закон съкровището е мое, ще им го върна. Съгласен ли си с това договаряне?

— Съгласен. — Тя се обърна и му подаде ръка. Струваше му се, че е полудяла, и изпитваше желание да й го каже. Също така изпитваше желание да я целуне, което нямаше никаква връзка с нацистките генерали и потулените произведения на изкуството. Беше очаквал събитията да се развият във всяка друга насока, само не в тази. Бе се наел да открие съкровището на Пьоленберг, а тя искаше да намери генерала. И така, за добро или зло, те бяха заедно в тази каша. Пое ръката й и я раздруса. Продължи да я държи известно време, докато тя я изтегли. — Добре — повтори той. — Договорихме се. Следващият пункт е Париж.

— Е — избоботи Дънстън, — заминаваш за Париж, а? Щастлив ли си?

— Ще бъде напрегната работа — отговори Фишер. — Не вярвам да ме убеждаваш, че все още живееш с представите за мюзикхоловете на Париж, където всичко е само чуруликане от „Фоли Бержер“. Възложена ми е мръсна задача и ти винаги си добре дошъл, за да я поемеш.

— Не, благодаря — засмя се Дънстън.

Бяха в един локал, недалеч от тяхната кантора. Седяха на високите столове пред бара. Фишер пиеше бира, а Дънстън — двойно уиски. Според Фишер партньорът му пиеше доста. Беше висок, пълен мъж, с рошава коса и вежди — гениална грозота, компенсирана от блестящо бели зъби. Смееше се охотно по всякакъв повод, за да ги демонстрира. Имаше хубавичка дребна съпруга и три деца. Беше далеч по-умен от впечатлението, създавано от повърхностния му Външен вид. Според собствените му разбирания не беше благородник и парите го привличаха доста много.

— В момента не се нуждая от никакви пътувания до Европа — допълни той. — Имам достатъчно служебна работа тук. Според теб как вървят нещата?

— Не знам, но предполагам, че генералът е жив и се укрива някъде. Всичко говори за това. Друго мое допускане е, че когато излезе наяве, ако изобщо го направи, ще иде само при дъщеря си. Според дочутото бил е луд по нея, когато е била малко момиченце. Чрез Шварц явно е търсил да установи връзка, а това говори, че все още е силно заинтересуван. Поставил й е задача във връзка с откриване на съкровището. От гледна точка на нашите клиенти това ме безпокои. Изглежда, тя мисли, че има законни права върху него, съдейки от разказа на Шварц, така че възможно е да стане хубав бой заради проклетата солница. Е, засега тя декларира, че с готовност ще им го предаде обратно.

— Ще говори така, докато го види веднъж. Чувал съм за подобни великодушни жестове, от които по-късно мнозина са се отказвали. Съобщи ли на принцесата за това?

— Изпратих й подробен доклад. Според мен обаче мисис Стенли ще удържи думата си. Особено момиче е; никак не прилича на пладнешки разбойник.

— О?! — възкликна Дънстън, като веждите му литнаха нагоре, а зъбите му блеснаха. — За първи път те чувам да даваш добри отзиви за такива птички. Взимаш я със себе с в Париж, нали? Предполагам, че всичко ще бъде за сметка на нашите…

— Не я взимам, тя сама отива — прекъсна го Фишер по-остро, отколкото възнамеряваше. Хиленето на Дънстън го дразнеше.

— Дано прекараш приятно.

— Запуши тая уста. Ще пиеш ли още едно уиски?

— Щом черпиш. Кога отлиташ за Ге Пари1?

— Утре сутринта. Ще отседнем в „Одил“. Това няма да претовари служебните разходи. Ще поддържам връзка с теб, за да те уведомявам за хода на действията. Така ми се иска да знаех какво, по дяволите, значи Леля Амброзин и нейният племенник Жако?

— Опитай с телефонния указател. Може да се окаже някой ресторант. Представи си, че наредиш на някой нещастен чужденец да открие „Грейт Америкън Дизастър“, какво, мислиш, ще стори той? Леля Амброзин и нейният племенник може да бъде всичко. Поразпита ли тук-там по този въпрос?

— Свързах се направо с Джо Дели от „Ройтер“ в Париж. За него това също не означава нищо смислено. Нямат нищо общо и с някоя парижка сцена, той би знаел. Както и да е, ще видим какво има да става, когато се озовем там. Първата ми задача ще бъде да намеря на кого се е сторило, че е видял Бронзарт.

— Следобед заминавам за Манчестър? — протегна се лениво Дънстън. Имаше много силно тяло.

— Не се учудвам защо ми завиждаш толкова за Париж. — Сега беше ред на Фишер да се посмее. — Не вярвам да откриеш кой знае какво там.

— Не, но се надявам да припечеля някоя и друга пара за нас двамата. Милички пет стотака, за да проверя миналото на някого си. Богат татко си има глупава кучка за дъщеря, която иска да се омъжи за дългокос тъпак, при когото си прави косата. Ако мога да открия някаква истинска мръсотия за него, та дядото да я покаже на милата дъщеричка, може да получа и нещо извънредно. А сега да поемам. Пожелавам ти щастие с леличка Амброзин.

— Благодарности — кимна Фишер.

При вратата Дънстън се обърна и му помаха с ръка. В работата двамата се разбираха много добре, но като личности бяха съвсем различни типове. При всяко разследване двамата подхождаха по различни начини — Фишер ползуваше богатата си интуиция и отиваше на рискове, докато Дънстън беше методичен, неотклонен и притежаваше забележителна склонност към всякакви мошеничества. Приятелството им не беше дълбоко, но понякога прекарваха някоя и друга вечер заедно и никога не изпадаха в сериозни разногласия. На Фишер му беше интересна неговата компания. Партньорът му можеше да бъде крайно вулгарен и същевременно много забавен.

Фишер плати сметката и се отправи обратно в кантората.

Дънстън нае такси и се изпъна на задната седалка, като запали ментолова цигара. Беше избрал този вид поради психическата си идиосинкразия към тютюна. Не можеше да се откаже от пушенето, а имаше болезнен страх от белодробен рак. Фишер често го подиграваше за това.

Хм, значи Фишер поемаше за Париж с тази мисис Стенли, мърмореше си Дънстън. Взема си добро парче за из път. Иди че му вярвай, никога не пропуска случая. Жените не можеха да завъртят главата на Фишер, Дънстън знаеше това. Винаги избираше един и същ тип — разпасани и груби, но хубави. Беше съвсем изключено Фишер да се увлече по някоя от тях. Ако се увърташе около някоя, правеше го само за да я има и нищо повече. Дънстън изпитваше любопитство по отношение на тази мисис Стенли. Тя се бе развела с Джими Стенли и всеки, който четеше вестници, знаеше що за изпечен плейбой беше той — винаги натискаше здраво, и то върху шестте цилиндъра. Сигурно тя ще да е от същия тип, каквито допадат на Фишер, само че подобрено издание. И същата тази жена претендираше за законни права над Солницата на Пьоленберг. Той бе виждал съкровището на снимка и му беше ясно, че за подобна вещ човек може да извърши дори и убийство. Как ще се откаже тя от такова богатство? Ако е придобила права над него чрез някакъв неподозиран трик, тя ще драпа със зъби и нокти и ще се бори до кръв. Това беше причината Дънстън да заминава не за Манчестър, както бе казал на Фишер, а за Германия по тайното настоятелно искане на принцеса Фон Хесел.

— Влезте, мистър Дънстън. Ще се поразходим малко с колата.

Шофьорът държеше задната врата отворена и го подканваше учтиво. Дънстън видя вътре седнала жена. Лицето й беше бледо и мрачно. Влезе и седна до нея.

— Аз съм принцеса Фон Хесел — представи се тя. После заговори на шофьора по немски и натисна бутон, монтиран под облегалката за ръката й. Стъклена преграда се плъзна нагоре и ги отдели от водача на колата.

— Много мило от ваша страна да дойдете да ме посрещнете.

Дънстън не беше съвсем сигурен как да се обръща към нея. Огромната кола, шофьорът в униформа и патрицианската арогантност на жената до него бяха разклатили самочувствието му. Не би се чувствувал така неудобно, ако работата му бе го свързала с някой новобогаташ, но лице като това на принцеса Фон Хесел беше продукт на вековни аристократични традиции и могъщество.

— Не съм дошла да ви посрещам, а да проведем нашия разговор. Тъкмо затова ще се поразходим с колата. Знаете, че писмото, с което търсих услугите ви, беше адресирано лично до вас?

— Фишер ми го показа. По това време бях на почивка в Португалия. Следвам вашите инструкции и не съм му съобщавал, че идвам тук. Допускам, че нещо не сте доволна от него, така ли е?

— Той не е точно човекът, който ми беше необходим, но тъй като засега се е поставил на мое разположение, може да продължава с проучванията си. Постигна все пак значителен прогрес за кратко време.

— Тогава може ли да попитам за какво поискахте тази лична среща с мен?

Принцесата отправи поглед към него. В очите й прозираше нещо, което го постави нащрек. Притежаваше безпогрешен инстинкт за неочакваното и разбра интуитивно, че този разговор няма да бъде такъв, за какъвто се стремяха да го представят.

— Допреди пет години сте били в Германия, мистър Дънстън, нали така? Тогава сте работили в Интерпол?

— Да, познавам страната доста добре.

— Доколкото ми е известно, последната ви задача е била да ликвидирате контрабандистка организация, пренасяща злато?

Дънстън усети как кожата му настръхва.

— Точно така. Направили сте хубаво разследване на разследвачите.

— Естествено. Винаги предпочитам да съм наясно с кого имам работа. Проучванията ми показаха, че тъкмо вие сте човекът, който ми е необходим. Жалко, че мистър Фишер дойде преди вас. Явно, той е честен човек. — Тя обърна глава към него и се усмихна. Тази усмивка изразяваше забавно презрение. — Почервеняхте, мистър Дънстън. Моля, не се чувствувайте обиден. Да се засягате, надявам се, е лукс, който вие не можете да си позволите.

— Не зная какво се опитвате да кажете, принцесо Фон Хесел — започна гневно той, — но ако искате да намекнете, че има нещо нередно…

— Колко пари получихте от бандата контрабандисти, за да забавите разследването?

Този въпрос го изненада по средата на речта му. Той спря със заекване, а тя продължи все така усмихната и неумолима:

— Напуснахте Интерпол поради подозрения за получен от вас подкуп. Не им се удаде да докажат нищо, но след този епизод за вашата кариера там нямаше повече бъдеще. Споменатата сума представляваше някакви си мизерни десет хиляди лири стерлинги. Може би не толкова мизерни за вас по онова време, но при днешния стандарт действително презрително малко. Не бих ви обиждала да ви предложа нещо толкова жалко.

Дънстън извади кутия цигари. Беше червен като рак и облян целият в пот.

— Махнете това, моля ви. Аз съм против пушенето. Това е отвратителен навик!

За момент Дънстън се поколеба. Спокойното му държание бе разклатено от нейната фронтална атака. Имаше усещане, че стои гол до тази жена, впила поглед в него. Неосезаемата сила на нейната власт беше смазала волята му. Притвори бавно кутията и я прибра в джоба си.

— Добре — каза спокойно той. — Искате да ми направите някакво предложение? Сигурно е доста нечистичко, иначе не бихте започнали с тези отдавна забравени слухове. Наистина бяха само слухове. Нямаше нищо вярно, но те оказаха проклетото си въздействие. Изгубих самообладание и напуснах.

— Мистър Дънстън, ако успеете да ме убедите във вашата морална устойчивост, не бих била в състояние да ви направя каквото и да било предложение. Слава богу, знам, че сте открили частната си детективска агенция с капитал, който дотогава не сте притежавали. Следователно, взели сте подкуп и сте човек, който има своя цена. Да вървя ли по-нататък, или ще продължавате да настоявате на вашите фантазии относно моралния ви лик?

— Никога не е беда човек да изслуша думите на другия.

— Добре тогава. Известни са ви фактите за нашата загуба на съкровището. Знаете толкова, колкото и Фишер, така ли е?

— Той ме държи в течение. Искате си Солницата обратно, като се надявате, че генерал Бронзарт е жив и той ще ви отведе до нея.

— Точно така. Решена съм на всяка цена да открия съкровището. — За миг тя хвърли поглед през прозореца, свъсила вежди. — Решила съм и нищо няма да ме спре. Съществуват обаче усложнения, за които мистър Фишер дори не се досеща.

— Прекалено честен? — Дънстън вече се възстановяваше от шока.

— Твърде прекалено. По-младият ми син се опита да го убеди да ме изиграе и да зареже всичко, но той му отказа.

— Защо е било необходимо синът ви да върши това? Не желае ли той съкровището отново да стане ваше притежание?

— Не желае да поеме риска, но аз съм готова. Готова съм да рискувам каквото и да било и да направя всичко. Затова и ви повиках.

— Какви са усложненията.

— Генералът има законни права върху съкровището — изрече спокойно тя. — Всъщност той извърши кражба, като приложи морално насилие, но го получи легално. Поради основания, които не ви засягат, не можем да си позволим публична борба за доказване на нашето право на собственост.

— Та той изобщо не е в състояние да се бори. Той е търсен от международния съд престъпник. Не смее даже да се покаже на бял свят.

— Не. — Принцеса Фон Хесел се извъртя напълно и застана лице в лице с него. — Не, но неговата дъщеря може. Исках някой да открие и генерала, и Солницата, а после да отстрани генерала.

— Разбирам — кимна замислено Дънстън. — Сега вече разбирам намеренията ви, но не бяхте взели предвид дъщерята, нали?

— Точно така.

— Когато казахте „да отстрани“ — Дънстън се стараеше въпросът му да прозвучи съвсем тривиално, — какво по-точно искахте да изразите?

— Тъкмо това, което си помислихте — отвърна студено тя. — Да се отървем от него… да бъде убит, ако предпочитате точно тази дума. Генералът ми трябва мъртъв.

— А дъщерята? Тя може да отстоява претенциите си и да изчезне със съкровището. Там е истинската беда, нали?

— Да. Откакто се намеси и тя в играта, всичко се промени. Мистър Дънстън, готова съм да заплатя двеста и петдесет хиляди лири стерлинги по шифрована банкова сметка в Швейцария; петдесет хиляди на лична сметка за поемане на работата и остатъка по-късно. Искам обаче Солницата на Пьоленберг и не желая да остане жив никой, който би могъл да предяви претенции за нея.

— Христе боже! — едва чуто възкликна Дънстън. Устните му се присвиха, като да свирне, но не се чу никакъв звук. — Предлагате убийство? Искате да убия това момиче?

— Предлагам ви да убиете и двамата и за това плащам четвърт милион лири стерлинги. Помислете за тези пари, мистър Дънстън. Помислете колко богат ще бъдете. Не е нужно да ми давате веднага отговора си. Премислете всичко хубаво.

— Поемате адски риск, като ми доверявате всичко това. Какво би ме задържало да отида в полицията и да им разкажа цялата история?

— Нищо друго освен здравия ви разум — контрира тя. — Освен това никой няма да ви повярва. Липсват ви свидетели, доказателства. От друга страна, дава ви се шанс да станете много богат. Убедена съм, че ще направите правилния избор.

— И аз съм убеден, че ще го направя, но при условие, че удвоите сумата. И това е моят отговор. Половин милион, и ще се погрижа за двамата. Ще притежавате отново съкровището и няма да съществува никаква мисис Стенли със своите претенции.

— Ако удвоя сумата, ще се наемете ли?

— Още сега можем да стиснем ръце.

— Много добре, нека бъде половин милион.

— Между другото, какво ви е сторил генералът, за да ви принуди да му го дадете?

Презрителна усмивка разкриви отново устните й.

— Ако узнаете това, мистър Дънстън, животът ви не би бил по-сигурен от този на мисис Стенли в момента. А сега ще ви откараме обратно на летището.