Наследството на Пьоленберг

Глава 4

Администраторът в рецепцията на хотел „Риц“ забеляза да пада сянка върху бюрото му и повдигна глава. Пред него стоеше човек с побеляла коса, с представителен външен вид и тъмни очила, предпазващи го от ужасния блясък навън. Администраторът имаше остро чувство за социалното и материалното положение на гостите в хотела — подушваше богатството и титлите даже и под най-непретенциозната външност. Човекът беше облечен добре — лек светлосив костюм, копринена риза и тъмна връзка, — но видът му издавайте войника. Преди още да е заговорил, чиновникът позна, че пред него стои германец — имаше нещо характерно в начина на подстригването му и в стойката на раменете.

— Добър ден. Искам да наема един от апартаментите — заговори той на френски.

Човекът зад бюрото поклати глава отрицателно.

— Съжалявам, мосю, но нито един от апартаментите не е свободен. Всичко е заето, но мога да ви предложа… един момент — отвори книгата той и я прегледа набързо. — Мога да ви предложа двойна стая с баня, обаче не по-рано от други ден.

— Исках да наема апартамента „Луи XV“ на третия етаж. Не ме интересуват стаи. Колко време ще бъде зает апартаментът? В момента не бързам много.

— Не мога да ви кажа. Настоящият наемател не е казал кога ще ни напусне.

— И кой е той?

— Извинете, мосю, но не мога да ви кажа това.

— Принц Хайнрих фон Хесел във вашия хотел ли е?

— Да. — Чиновникът сега беше нащрек. — Отседнал е тук.

— И не сте в състояние да ми кажете дали той заема апартамента „Луи XV“?

— Съжалявам, но ми е забранено да давам сведения за него на когото и да било. Мога само да ви кажа, че апартаментът е зает и нямам никаква представа кога ще бъде освободен. Ако господинът не бърза, след десет дни ще имаме на разположение отличен апартамент на втория етаж.

— Страхувам се, че не мога да чакам десет дни. Принц Фон Хесел е мой много добър приятел. Ще бъдете ли така любезен да ме свържете с него?

— Разбира се, мосю. Идете в телефонна кабина № 6 и ще ви свържа.

Генералът прекоси хола и влезе в звуконепроницаемата кабина. Запали най-хладнокръвно цигара и пое дълбоко дъх. Без да се усети, дребният, раболепен французин му бе дал необходимата информация. Ако Фон Хесел заемаше друга стая, чиновникът щеше да каже, че той не заема апартамента, за който се интересуваше генералът. Сега той знаеше точното му местонахождение. Мисълта да — го потърси по телефона се появи през последните секунди от разговора. Беше дошъл в хотела без определен план, а само да провери за принца и да успокои вътрешното си напрежение. Беше прочел за пристигането на принца и не видя никакво случайно съвпадение във факта, че и той е тук тъкмо по това време. Знаеше всичко за Хайнрих и се усмихваше, докато чакаше. Знаеше го от години. Спомняше си много добре времето, когато го видя за последен път, едва държащ се на нозете си от пиянство, а майка му с пепеляво лице трепереше цялата и обикаляше около него като разярена тигрица, защото той беше стигнал до унижението да плаче. Генералът се бе наслаждавал на тази сцена не защото му беше приятно мизерното състояние на нещастния алкохолик, а защото присъствуваше на унижението на най-арогантната жена, срещнал някога в живота си, така горделива и демонстрираща презрение към целия заобикалящ я свят. Знаеше, че тя проявяваше търпимост към него и подобните нему, облечени в черни униформи, защото не смееше да си позволи нещо друго, а всъщност ги мразеше и презираше. Той беше понасял ледената й снизходителност и пренебрежителното й отношение към жена му, чийто произход беше безупречен, и в онзи момент се бе почувствувал най-после отмъстен. Генералът познаваше Хайнрих по-добре от всеки друг, освен майка му и брат му, затова се питаше дали на сегашния стадий принцът е в състояние да си спомни миналото. Но корените на страха отиват доста дълбоко и той би си припомнил доста неща, ако генералът споменеше известни факти.

Телефонът в кабината иззвъня. Той вдигна слушалката и заговори на немски.

— Принц Фон Хесел?

Генералът разпозна веднага гърления глас. Не беше се променил през изминалите двадесет и пет години, когато го беше чул за последен път.

— Да, Хайнрих фон Хесел. Кой се обажда?

— О! — каза генералът. — Сега ме слушай много внимателно.

След малко той постави слушалката на място, запали друга цигара и прекоси фоайето до едно от креслата. Избра място, откъдето да може да наблюдава вратата на асансьора, и седна, кръстосал крак върху крак, успокоен напълно.

След като обядваха, Фишер прескочи до редактора на „Франс Соар“, с когото бяха приятели от времето на журналистическата работа. Той му предостави старите броеве на вестника, които Фишер преглеждаше сега. Това беше досадно занимание, особено в такъв горещ ден. Връзките от вестници миришеха на прах и бялата ивица светлина в претрупаната архива дразнеше очите му до болка. Материалите за генерала му отнеха два часа за четене и водене на бележки. Първото му посещение в Париж наистина е било през 1942, а повторното през 1944. Имаше много официални репортажи за посещенията му и снимки с тогавашни колаборационисти. Фишер се убеди в точния престой на генерала в Париж. Търсеше някаква статия, от която да си изясни защо в посланието до дъщеря си е избрал датата двадесет и пети юни, но не можа да открие нищо в тази насока.

Когато се върна в хотела, забеляза в пощенската си ниша две бележки. Те го уведомяваха за обаждания по телефона. Едната известяваше, че принц Фон Хесел в продължение на петнадесет минути го търсил два пъти. Другата се отнасяше до обаждане от инспектор Фуле. Принцът бил телефонирал преди повече от час, а Фуле — не много отдавна.

Какво повече може да се спечели от друг разговор с принца, мислеше Фишер. Ако беше намислил да телефонира, той щеше да опитва отново и отново, докато нещо друго отвлече вниманието му. Фишер познаваше много пияници и всички те следваха все една и съща схема. Тя приличаше на грамофонна плоча, в която завладялата ги натрапчива идея се повтаряше непрекъснато. Повикването на Фуле обаче можеше да бъде от голямо значение. От професионалната си практика се бе научил да преценява спокойно всяка ситуация. Погледна часовника си — беше почти пет часа. Може би Фуле е все още в кабинета си, но телефонистката от полицията му съобщи, че инспекторът е излязъл, и го посъветва да го потърси утре.

Фишер изруга и набра номера на „Риц“. Отговори слугата Йозеф. Фишер попита за принца. Прислужникът изглеждаше разтревожен — наистина английският му беше много слаб, когато се опитваше да обясни. Принцът не бил в хотела. Йозеф бил излязъл за малко по частна работа и оставил принца разположен удобно пред телевизора — и с бутилка коняк, помисли си Фишер — и когато се върнал, господарят му бил излязъл. Беше много развълнуван, но тъй като нямал никаква представа къде е отишъл, не му оставало нищо друго, освен да чака. Фишер му обясни, че принцът на два пъти се е опитвал да се свърже с него, има ли Йозеф някаква представа за какво е било всичко. Отговорът беше, че не знае, но принцът е имал телефонен разговор, което явно го е развълнувало, и тогава започнал да опитва да се свърже с Фишер.

Фишер реши, че това е било проява на някаква алкохолна мания, и каза на прислужника да не се тревожи. Обеща да телефонира след около час, за Да провери дали принцът се е върнал. После отиде горе при Пола и забрави за него.

Хайнрих фон Хесел слезе с асансьора и бавно и внимателно прекоси хола. Бе успял да намери шапката и бастуна си. Портиерът скочи да отвори вратата пред него и попита желае ли негово височество такси. Принцът се поколеба. Силната слънчева светлина заслепи очите му. Хора бързаха покрай него и той се обърка. Изведнъж у него се появи импулсивно желание да се върне и потърси отново защитата на хотела. Не беше привикнал да се движи сред заобикалящия го свят без помощта на Йозеф, който омекотяваше всеки контакт с околната среда. Сега обаче хотелът не представляваше за него защита. Тъкмо затова беше решил да излезе. Йозеф беше навън. Когато откри това, той изпадна в паника при мисълта, че е сам в апартамента след този телефонен разговор. Първото му решение беше да опита да се свърже с Фишер, но не получи никакъв отговор и остана объркан край телефона, с непрекъснато нарастваща уплаха.

Сега до него беше застанал портиерът и го питаше за такси. Принцът нямаше никаква представа къде искаше да иде. Той поклати отрицателно глава.

— Не, благодаря — и се насочи бавно към площад „Конкорд“.

Беше човек с представителна външност и хората се обръщаха да го оглеждат. Вървеше сковано, с несигурността на нетрезвен човек. Не знаеше накъде се бе запътил, нито пък защо трябваше да се чувствува по-сигурен на улицата. Обикновено Йозеф отговаряше на телефонните позвънявания. В случая той беше седнал удобно пред телевизора с бутилката до себе си и наблюдаваше конни състезания в приятен унес, когато бе чул звън и вдигна автоматично слушалката. Разговорът бе съвсем кратък. Той беше казал името си и бе попитал кой говори. Никакъв отговор, а само кратко предупреждение: „Ако ви се живее, бягайте вън от «Риц», още днес.“ Това беше всичко. Ултиматум — ни повече, ни по-малко — и след това тишина.

Принцът бе поставил слушалката върху апарата, загледан с почуда в него. Не беше се изплашил веднага, а по-късно, когато се замисли върху казаното. Тогава именно бе потърсил Фишер — той е детектив и би трябвало да знае как да се справя със заплахи. От опита си в миналото Хенри фон Хесел бе научен да отбягва полицаите, независимо от обстоятелствата. След онзи нещастен случай, когато онова дете изтича пред колата му, изпитваше органическо отвращение към тях. Фактът, че колата му се бе покачила на тротоара, не се бе запечатал в неговото съзнание. Не се доверяваше на полицията. Там се интересуваха единствено от това, как да лепнат някой скандал на неговото родово име. Даже не му бе минало през ум да ги търси.

От друга страна, Йозеф бе само обикновен слуга и принцът не желаеше да му се доверява. От него той очакваше само питието си и комфорта от съзнанието, че е заедно с него в апартамента, за да го покровителствува. След второто безуспешно позвъняване на Фишер бе станал още по-неспокоен и потърси прислужника. Тогава именно разбра, че се намира сам в апартамента, и изпадна в неописуема паника. Очарователният малък апартамент започна да му се струва неприятно тих. Спалнята, банята, дневната, всичко придоби някаква злокобна отсянка, сякаш предстоеше да се случи нещо. Беше му казано да напусне незабавно „Риц“, защото иначе щеше да се случи нещо страшно. И така, той грабна шапката и бастуна си и се озова навън.

Сега не се боеше вече. В късния предобед слънцето беше топло, но не горещо и той установи, че разходката пеша е много приятна. Винаги беше обичал Париж. Спомените му от Франция бяха много по-мили, отколкото от Швейцария или Дания, където всъщност бе прекарал дълго време в неприятни клиники още преди войната. Той мразеше датчаните. Швейцарците считаше за тъмничари, но отзивчиви към титли и пари, така че животът му под техните грижи не бе протекъл толкова мъчително. Париж беше любимият му град. Почувствува се успокоен и в носталгично настроение. Разходката щеше да му се отрази добре. Само да се върне в хотела, ще даде на Йозеф да се разбере! Та това беше само един телефонен разговор. Какво зло би могло да го сполети? Забрави даже какво го бе изплашило толкова много. Гласът! Вървеше вече по „Шанз Елизе“, когато спря внезапно. Някакъв човек се блъсна в него отзад. Принцът свали шапка и се извини. Другият го изруга и продължи забързано. Оттатък улицата имаше кафене. Хайнрих фон Хесел прекоси широката улица, без да се замисли трябва ли да влезе или не. Седна, като постави шапката и бастуна си на съседния стол, и повика келнера. Беше почувствувал нужда от чашка коняк — една проста нужда, но тя трябваше да бъде удовлетворена. След това паниката щеше да премине и той няма да чувствува нищо. Изпи два коняка един след друг, а после запали цигара. Мястото му се стори чудесно за наблюдение на разхождащата се тълпа. Последваха още две поръчки и той вече забрави защо му бяха необходими те. Забрави и телефонния разговор.

Постепенно притъмня и светлини заблестяха по красивата централна улица — кафенета и магазини се подготвяха да посрещнат вечерните си гости. Миризмата на прах и бензин се смесваше с човешки изпарения и кухненско ухание. Той си помисли, че няма да е зле да похапне нещо, но засега нямаше защо да бърза. Запали нова цигара, а келнерът, който в момента се въртеше около неговата маса, внезапно му поднесе друга чашка.

Хайнрих беше прекарал в Париж два месеца точно преди да започне войната. Беше пътувал с баба си по бащина линия, богата стара жена, която бе наела цял етаж в „Риц“, за да настани гвардията си от слуги, фризьорки и компаньонки. Беше много мила към Хайнрих, чиято болест не можеше да разбере. Той също я харесваше. Обич беше много силна дума, за да изрази която и да е било от емоциите му. Никога не беше обичал. Всъщност не беше обичал истински… той само съществуваше и пиеше, за да направи това състояние по-поносимо. Беше пристигнал в Париж със старата принцеса и бе намерил особен вид щастие, много специален вид…

И сега изгледът и миризмите на града го изпълниха със спомените за онова време. Наистина тези спомени бяха разпокъсани и разкривени, но в същината им имаше реалност. Той помилва чашката коняк с пръсти и се усмихна кротко в безкрая. Келнерите го наблюдаваха и си шепнеха. Наистина, той беше много пиян. Надигна чашката така, сякаш дясната му ръка беше кран, напрегнал се да поеме огромен товар. Цигарата му димеше недокосната в пепелника, а очите му бяха оцъклени право напред. Келнерите започнаха да се обзалагат кога ще се катурне. Притъмня съвсем. Колите по огромния булевард представляваха само движещи се светлини. Принцът седеше вцепенен като пън и продължаваше да пие — само повдигаше ръка и щракваше с пръсти, когато искаше още. Някъде из най-забутаните гънки на мозъка му се появи сигнал, че е време да си върви.

Келнерите го изправиха на крака. Бяха му необходими няколко минути да намери портфейла си и да извади банкнота. Човекът на съседната маса, който пиеше кафе и преглеждаше вестниците, плати сметката си и ги доближи. Изглеждаше симпатичен.

— Ще го отведа до някое такси — каза той — и ще го изпратя до вкъщи. Бедният дявол! Някога имах брат като него. — Взе шапката и бастуна му и го хвана под ръка. — Добре, добре. Хванете ме и се облегнете на мен.

Не намериха такси. Принцът се силеше да се освободи. Мислеше, че е в състояние да ходи сам. Обидно му беше да го водят. Изтръгна ръката си, но веднага загуби равновесие. Ръката му беше уловена в същия миг и се остави да го водят. Вървяха близо до Сена, приближавайки бавно елегантния силует на Пон Ньоф. Не говореха. Край тях минаваха двойки, преплели здраво ръце. Принцът нямаше никаква представа за времето. Над главите им блестяха звезди и се отразяваха в черните води на реката. Отраженията им танцуваха разкривени върху раздвижената повърхност. Покрай тях се плъзна осветен параход. Лампите на носа му го предхождаха като зорки очи във водата пред него.

Спряха и човекът не го подкрепяше вече.

— А сега — каза генералът, — защо сте тук? Принцът го погледна замаян, стремейки се да го постави във фокус.

— Искам да се прибера у дома. Моят хотел… обратно в моя хотел.

— Ще си отидете, когато ми отговорите. Защо дойдохте в Париж? Защо ви позволиха да се върнете пак тук?

Принцът внезапно се ухили. Нямаше никаква представа защо е при реката и защо трябва да отговаря на въпроси. Не можеше да познае човека, оказал му помощ точно когато имаше нужда от нея, и който сега задаваше въпросите. Съзнанието му беше в състояние да регистрира само последното нещо, което беше чул. Сети се за майка си.

— Тя не би могла да ме спре. Те не искат да се вмесвам, но нали аз съм главата на семейството. Имам право да зная.

— Съвсем правилно. Сигурно сте им станали досаден?

— Аз не искам Солницата обратно у нас. Казах на майка си да зареже всичко, но нали я познавате, винаги постига своето. — Той се олюля и увисна на парапета.

— О, да — прошепна меко генералът, — познавам я, но тя не винаги успява да постигне своето. Какво искате да кажете за Солницата? Няма я. Загубена е за вас.

— Тя смята, че може да я намери — чу се лаещият смях на Хайнрих. Мисли, че Бронзарт е жив. Надявам се да е жив, надявам се. Искате ли да ви кажа нещо? Той е единственият човек, който някога е успял да я уплаши. Знаете ли това?

— Да — кимна генералът, — зная го. Кога ще се връщате в Германия?

— Няма да се връщам. Париж ми харесва. Пазя скъпи спомени за него, много щастливи спомени. Ще си остана, където съм. Мога да стоя тук завинаги. Защо трябва да отивам у дома? А сега искам да се прибирам. Краката ми са капнали.

— Вие сте уморен човек. Това се вижда ясно.

— Много мило от ваша страна да ме отведете в моя хотел — и Хайнрих вдигна глава към него.

— С удоволствие. Веднага ли тръгваме?

— Да, да, нека тръгнем веднага. — Вървяха под парапета, по самия бряг на реката.

— Съвсем сигурен ли сте, че искате да останете в Париж? Няма ли да бъдете по-защитен на някое друго място, а не в „Риц“?

— Не, не. Имаме си детектив. Той търси Солницата. Ще се погрижи и за мен. Струва ми се, аз му телефонирах … Искам да се прибирам. Защо не вървим?

— Ние вървим, но по различен път.

Наблизо нямаше никого. Реката също беше безлюдна. Генералът отстъпи крачка и нанесе удар по челюстта на принца. Преди отпуснатото тяло да падне, той го улови, повдигна го и го блъсна. Чу се плясък и капки вода изпръскаха пътеката и сакото на генерала. Той се отдръпна и ги избърса. На мястото на падането в реката се появи лек водовъртеж и въздушни мехурчета. Даже и да не беше го зашеметил, принцът бе така пиян, че не би бил в състояние да плува. Генералът погледна надолу и видя падналия бастун. Остави го там и си тръгна, като пресече по отсрещната страна на улицата, когато излезе горе. Докато чакаше за такси, запали цигара. Е, сега, когато попита за апартамента в „Риц“, той вече няма да бъде зает.

Следващото телефонно повикване за Фишер беше от принц Филип фон Хесел, който го уведоми, че брат му излязъл от хотела и изчезнал.

На следващата сутрин вестниците вече съобщаваха новината. На първите им страници бе публикувана снимка на бастуна със сребърна дръжка, паднал на пътеката край реката.

— Колко ужасно! — извика Пола. — Това е второ убийство вече.

— Знам. — Фишер държеше ръката й. Пола беше бледа и разстроена. Не му беше никак приятно да я гледа такава. Искаше да му се усмихне, пристъпваща към обятията му. — Зная, човек го побиват тръпки. Слушай, мила, премислих всичко. Уверен съм, че тази идея няма да ти хареса, но ми се струва, че все пак не е лоша. Иска ми се да се върнеш у дома си в Лондон.

— Не! — Пола беше категорична. — Знаех, че ще предложиш тъкмо това! Защо е притрябвало да се връщам? Договорихме се, ти ми обеща.

— Обещах — съгласи се той. — Обещах да ти помогна да намериш баща си. Сега обаче не съм съвсем сигурен, че тази идея е от най-добрите. Бъди разумна и се откажи от нея. Нека продължа да търся сам проклетото съкровище. Ако не успея, ще бъде зле, защото Фон Хеселовци ще изтеглят депозита си, поставен на мое разположение. Не искам и ти да се окажеш забъркана в тази мръсотия. Не ми харесват очертаващите се перспективи.

— Няма да се върна в Лондон. Не тъкмо сега. Ти заяви, че ме обичаш, и аз ти обясних какво означава това за мен. Ако ме подхлъзнеш сега, няма да ти простя никога.

— Знаеш отлично, че не бих рискувал да се случи тъкмо това. Що се отнася до моята любов към теб, не ти ли се струва, че този процес е някак еднопосочен? Известни са ми твоите чувства към баща ти, но не съм сигурен какви са те към мен.

— Трябва да бъдеш сигурен. Заявих ти, че аз също те обичам, но най-напред трябва да уредя тази работа!

— Чудя се не се ли мамиш. Може би в живота ти няма да остане място за нищо друго освен за онзи фантом, който си създала сама. Ти знаеш истинското му име.

— Знам го. — Пола се изправи. — Както ти казах и по-рано, не ме интересува какъв е бил. Сега имам на разположение възможността да го преценя сама. В противен случай ще трябва през целия си останал живот да нося у себе си кошмара, пресъздаден от старицата! Можеш ли изобщо да разбереш това?

— Не, честно казано, не мога. Всичко, което зная, е, че аз самият не съм ти достатъчен, и ми е много тежко да го приема. И най-жалкото в цялата работа е, че ти си първата жена в моя живот, която ме е заинтересувала дълбоко. Ще се съгласиш ли да се омъжиш за мен, или и това трябва да се постави в списъка на чакащите реда си неща?

— О! Нека не се караме! — Тя се доближи и го прегърна. — Моля те, не ми говори така. Зная, че ти е трудно, но бъде търпелив. Как мога да кажа, че ще се омъжа за теб тъкмо сега, когато животът ми е в пълен хаос? Разведена съм само от няколко седмици, а освен това ми предстои да открия баща си, когото съм считала за мъртъв от детската си възраст. Не можеш да искаш от мен тъкмо сега такова обещание.

— Не, сигурно нямам право. — Той я прегърна и я целуна нежно по устните. — Страх ме е много да не те загубя, това е болката ми.

— Не бива да се страхуваш. Ти също си ми нужен и сигурно ще ми бъдеш още по-необходим, преди да завърши всичко това. Цял живот съм била изблъсквана настрана, да се занимавам сама със себе си, а жените ненавиждат това. Аз го вършех, но как само го ненавиждах! Уверена съм, че с теб ще бъде съвсем друго. Ти си истински мъж, скъпи, затова те и обичам. От този тип мъже ти си първият, когото срещам.

— И последният, ако мога и аз да се намеся в това твое изявление. Не искаш ли да подкрепиш с доказателства тези свои думи?

— Как?

— Като ми разрешиш да те имам.

— Ще те убеди ли това?

— Не зная — той я притисна силно към себе си, — но, струва ми се, то ще помогне.

Тя не отговори. Стоеше изправена до него, чувствуваше напрежението на тялото му. Ръцете му се плъзгаха по гърба й и разкопчаваха дрехите й. Това беше съвсем различно от любовта със съпруга й. Беше нещо много по-силно и въпреки това под известен контрол. Фишер знаеше какво върши. Той пое изведнъж инициативата и не я изпусна докрай. Отнесе я на леглото, като продължаваше да я целува. Той не казваше нищо. Нито един от суперлативите, които беше чувала — колко великолепна е и какво люшкащо пътешествие им предстои да извършат заедно. Той не говореше изобщо. Ползуваше тялото си, за да я пробуди, да я смути и завладее. Придаваше на тази връзка значение, за което Пола не предполагаше, че може да съществува. Любеше я и беше сериозен в това. За първи път тя се почувствува достойна в това състояние, вместо да се усети употребявана. Когато всичко премина, той я погледна в очите.

— Обичам те — каза простичко той, — нищо и никой не е в състояние да те отнеме от мен. Не забравяй това никога.

— Няма да забравя — прошепна Пола — и сега нищо не може да ме откъсне от теб.

През остатъка от тази нощ Фишер й вярваше. На сутринта обаче, когато се пробуди и я остави заспала, започна отново да се съмнява.

В 11 часа той беше вече в полицията и попита за инспектор Фуле. Инспекторът беше много зает. Изглеждаше неспокоен и не особено очарован да види Фишер. После изведнъж изражението му се промени и покани госта да седне.

— Ще трябва да ме извините — каза гой. — но разполагам с много малко време. Тази случка с Фон Хесел ще ме докара до лудост. Защо такъв богаташ като него ще скача в Сена? Това се случва с бедните малки момичета и гладните студенти, но не и с такъв бош с неговите милиони.

— Познавам го и вероятно ще мога да ви предложа някои обяснения. Изследвайте съдържанието на стомаха му и ще намерите такова количество алкохол, с което можете да удавите когото си поискате. Не е скочил в реката, инспекторе, а е паднал в нея.

— Сигурен ли сте в това?

— Абсолютно. Принцеса Фон Хесел е клиентът, за когото работя. — Той видя как челюстта на Фуле увисна.

— Фон Хеселови? Те се стремят да открият военно-престъпник? Принцът за това ли се намираше тук?

— Отчасти, а също така да се бърка, където не му е работа. Считам, че през по-голямата част от времето той не знаеше какво прави. Бедният копелдак, да умре по такъв мизерен начин!

— Никак не е жалко. — Очите на французина бяха придобили враждебно изражение. — Нямате основание да съжалявате за него или за когото и да било от тях. Фон Хеселовци са банда от милионери престъпници, еднакво виновни с нацистите за всичко, което се вършеше. Работници роби, сътрудничество с Хитлер, натрупване на милиони от жертвите на германския фашизъм. Не хабете симпатиите си за никой Фон Хесел. Всички са еднакво лоши.

— Щом вие казвате, така е. Аз само ползувам парите им и върша своята работа. Та като става дума за това, били сте любезен вчера да ме потърсите по телефона.

— Ах, да, точно така. То беше във връзка с вашето, запитване за леля Амброзин и Жако.

Фишер се оказа на ръба на креслото.

— Да? Успяхте да ги намерите?

— О, не. — Инспекторът поклати глава и се понамръщи. — Не мога да правя чудеса. Тези имена са мистерия за мен, но имам един приятел, когото можете да посетите. Участвуваше в Съпротивата през войната и действуваше в Париж, когато Бронзарт беше тук. Той може би ще успее да се досети. Написах името и адреса … минутка само да видя къде го забутах.

Той подаде един лист на Фишер.

— Мисля, че ще се разберете добре с него. Добър, стар приятел ми е. Беше един от твърдите комунисти и ръководеше умело партизанската мрежа в центъра на Париж. Сега се е оттеглил. Политиката го разболя, както повечето от нас. Но той би бил от голяма полза за вас, ако изобщо някой може да ви помогне. Бихте ли ме извинили сега? Този проклет телефон не престана да звъни от ранна утрин, а освен това ме чака и доста писане.

Фишер му изказа своите благодарности. Когато излезе навън, той препрочете името — Албер Монтан — и адреса му в шестнадесети район. За бивш активен комунист това представляваше изключително луксозно местожителство. Фишер прибра листа и се отправи към „Риц“, за да се срещне с принц Филип. Принцесата щеше да пристигне същия ден със самолет, а по-късно беше запланувано да вземат тялото на Хайнрих за погребение в Германия.

По пътя Фишер се питаше дали цялото семейство няма да е твърде загрижено около скандала, за да имат време да се занимават с нещо друго, пък макар то да е майсторско произведение на Бенвенуто Челини. И това беше първият въпрос, поставен от Филип фон Хесел, след като Фишер изрази своите съболезнования.

— Искам всичко това да бъде преустановено. Мистър Фишер, желая да приемете от мен чек, покриващ всичките ви разходи, а освен това ще ви остане значителна сума за компенсация на загубеното от вас време. Опитах да убедя майка си да изостави това разследване, но не успях. Сега съм сигурен, че ще бъде доволна да се спре това начинание.

— Имате ли нейните разпореждания да сторите така? Искам да кажа, писмени разпореждания?

— Не. Тя е така развълнувана около случилото се с брат ми, за да можем да я безпокоим с подобни неща в този момент. Вие обаче можете да приемете моята дума като гаранция за това.

— За съжаление не мога да постъпя така. Струва ми се, че е по-добре да ви заявя съвсем ясно това. Нает съм да работя от вашата майка и ако нейното желание е да се преустанови всичко, ще бъда много щастлив да се подчиня. Поради свои лични съображения, принц Фон Хесел, не изгарям никак от нетърпение да открия както генерал Бронзарт, така и съкровището на Пьоленберг, но аз съм поел известни задължения към своя клиент и те ме обвързват. Моля ви, не ми предлагайте повече пари, защото незабавно ще напусна стаята ви, ако продължавате. Не се поддавам на подкупи.

За момент принцът остана загледан в него, а след това внезапно направи учтив жест с ръка.

— Моля ви, мистър Фишер, седнете и ме изслушайте. Забравете, че работите за моята майка. Желая да поговорим като човек с човек. Моят род е стар и почитан от векове. По време на войната загубихме доброто си име и извършихме неща, от които аз лично се срамувам дълбоко. Какво би се случило с нас, ако откажехме да вървим заедно с нацистите, може да бъде оспорвано от най-различни аспекти. Не искам да съдя родителите си, защото по това време съм бил твърде млад, за да отчитам условията в детайли, а най-лесно е сега да се отправят критики със задна дата. Искам да извърша неща, които да компенсират миналото. Искам да затвърдя името на своя род като сила, допринасяща за доброто на нашата страна. Това е грижата на моя живот, ако искате да изразяваме по-драматично нещата. Солницата на Пьоленберг може да разруши всичко, което възнамерявам да направя. Сега, когато моят брат Хайнрих е мъртъв, аз съм в състояние да осъществя своите намерения. Майка ми все още съсредоточава силите в свои ръце, но вече е достатъчно стара и считам, че ще успея да я убедя да прехвърли всички грижи на мен. От нашите богатства мога да изградя нещо значително по-конструктивно, ако щете дори, нещо благородно. Преустановете издирванията. Моля ви да направите това като лична услуга за мен. Не за пари, ако това ви засяга, а в името на нещо много по-голямо и по-значимо. Захвърлете всичко това.

За миг Фишер беше готов да се поддаде на изкушението. Звучеше много сантиментално и благородно. Би било много по-лесно, ако можеше да отклони молбата на принца като емоционален подкуп, но той изложи всичко това много искрено. Той наистина възнамеряваше това, за което говореше със страстен идеализъм — и това беше едно от противоречията на неговата каста. Фишер обаче имаше също своята етика — да не се отказва заради спасение душата на Фон Хесел. Той се изправи.

— Съжалявам много. Казах ви, да изоставя тази задача, ще ме удовлетвори точно толкова, колкото и вас, но не мога да го сторя. Не мога, докато не получа разпореждания от майка ви. Ако поиска моето мнение, ще я посъветвам да забрави всичко, което е било. Но това е всичко, което мога да направя.

— Благодаря ви — каза Филип, въпреки че не изглеждаше много благодарен. Натисна звънеца и се появи прислужник в ливрея. — Изпратете мистър Фишер.

— Така съм опечален от това трагично събитие — каза Дънстън.

— Благодаря ви. — Гласът на принцесата беше бодър, без да показва някакво намерение да разисква повече този въпрос. — Защо ме търсихте по телефона?

— Получих писмо от Швейцария. Изпълнили сте уговореното и сте внесли първата вноска. Много съм ви благодарен. Сметнах за необходимо да ви уведомя, че съм готов да предприема действия във връзка с договорената работа. Трябва да поогледам обстановката на самото място и да видя човека, за когото става дума, разбирате, нали?

— Ако всичко завърши успешно, никак не ме интересуват вашите методи. Партньорът ви е много ефективен. Надявам се и вие да проявите умение.

— О, не се безпокойте. Когато се касае за такова възнаграждение, ще получите най-доброто, което мога да предложа.

— Какво възнамерявате да правите сега?

— Отивам там. Искам да бъда на самото място.

— Добре. Не смятам за необходимо да установяваме отново контакт. Когато приключите задачата си, сумата ще бъде уредена напълно. Довиждане, мистър Дънстън.

— Довиждане. — Той постави слушалката на място и остана загледан за миг в нея.

През последните две седмици имаше моменти, когато се събуждаше посред нощ, докато жена му спеше спокойно до него. Чудеше се дали би могъл да извърши това, с което се бе нагърбил, дори и за огромното състояние, предложено му за него. Дънстън не страдаше от скрупули или прекомерна чувствителност. Никакви призраци не биха гризали съвестта му, нищо не би помрачило радостите на безгрижния му богаташки живот. Никога не би погледнал назад. Но в тихите часове на ранната утрин той обсъждаше проблемите и обмисляше средствата. Някога като полицай той веднъж беше убивал. Този акт не го бе развълнувал. Мнението му за човешките същества беше твърде ниско, а още по-ниско за тяхната значимост в схемата на живота. Притежаваше подчертан афинитет към безчестни дела, както той самият предполагаше, поради продължителния му контакт с престъплението и престъпниците. Приемането на подкуп от контрабандистите на злато беше логична последица на неговото отношение към пряката му работа. Никак не беше трудно да приеме парите. Десет хиляди лири стерлинги не бе малка сума. В замяна трябваше да извърши нещо съвсем просто — да забавя операцията и да унищожи някои доказателства. По-късно оцени тези свои действия като глупави. Беше провалил кариерата си за нищожна придобивка. След като напусна Интерпол с голяма въпросителна в досието си, реши никога повече да не се заема с такива неравни по отношение на заплащането и риска действия. Беше ръководил частната си агенция честно, подпомаган от праволинейното поведение на Фишер към всичко, което не съответствуваше на правните норми.

Предстоящото дело обаче беше нещо съвсем различно от вземането на пари заради възпрепятствуване на нормално разследване. Сега ставаше дума за убийство. Изговаряше тази дума гласно по време на среднощните си разсъждения. Предстоеше му да убие една жена по такъв начин, че да не бъде възможно да се припишат каквито и да е било обвинения на никого. Това ще рече, че смъртта й трябва да бъде нещастен случай. Харесваше му звученето на тези думи. Те предизвикваха във въображението му картини на падащи в пропаст коли, на влак, връхлитащ с трясък върху простряното на релсите тяло, на зеещи прозорци високо над земята. По какъвто и начин да ликвидираше Пола Стенли, то не биваше да прилича на убийство. Като човек опитен в професията си той знаеше, че щом започне разследването, независимо от това как грижливо убиецът е планирал всичко, шансовете му за разкриване винаги са далеч по-големи, отколкото тези да се измъкне сух от водата. Едно обстоятелство го тревожеше особено много — доколко Фишер се бе заплел с момичето. Налагаше му се да разбере докъде бяха стигнали във взаимната си близост. Трябваше да отиде в Париж и да започне с наблюдения върху ежедневието на жертвата. Това трябваше да бъде първата му стъпка към крайната цел — да я изолира от Фишер за планирания смъртоносен инцидент. Това нямаше да му се отдаде така леко. Преценяваше ясно изгледите си за успех и не се опитваше илюзорно да намалява рисковете. Но в края на краищата всичко това се балансираше от сумата, така огромна, та чак се учудваше как бе имал нахалството да я поиска. Само началната вноска бе цяло състояние и тя представляваше сигурна банкова сметка в Швейцария, чийто кодов номер бе известен само на него. Крайното изплащане би могло да отведе него и семейството му на всяко място по света, далеч от каквито и да е било агенции и от необходимостта да мисли отново някога за пари. Ще може да купи вила в Португалия, където бяха прекарали така хубаво, също така яхта и всяка кола, за която е мечтал. Би могъл да подари на жена си фантастични бижута — тя беше добра съпруга, а за децата здрава като скала опора, — освен това би могъл да има каквито си пожелае жени. За всички тях щеше да настъпи златно време…

Свърза се по телефона с кантората си и се разпореди за отлитането към Париж.

Фишер пристигна на посочения за Албер Монтан адрес и се намери изправен пред елегантна самостоятелна къща с очарователна фасада в стил XVIII век. Домашна прислужница в униформа му отвори вратата и го покани в приемната на първия етаж. Фишер се помъчи да свърже описанието на Фуле за човека боец и комунист с привилегирования квартал и богатия дом. Още от прага погледът му попадна на Модилиани и това изкорени всякакви предварителни представи за онова, което би могъл да очаква. Стаята беше някак продълговата, осветявана откъм тавана с дискретни луминисцентни тела, насочени така, че лъчите им да падат върху картините. Дори за окото на Фишер — око на дилетант — тези картини наистина бяха много хубави. Това беше модерна стая, с меки линии и удобна, имаше далечна прилика с изложбена зала. Виждаха се няколко фигури от класическата скулптура.

— Мосю Фишер — обяви прислужницата.

От едно облицовано с бяла кожа кресло стана жена и се насочи към него с протегната ръка.

— Добър вечер — каза тя. — Аз съм мадам Дженарски. Албер ще бъде тук след минутка. Моля, седнете. Какво бихте предпочели за пиене?

Тя беше някъде в петдесетте си години, тъмнокоса; с черни, пламтящи като въглени очи, с приятно лице, което някога е било хубаво, но сега беше деформирано от дълбок белег, минаващ през едната й вежда. Беше облечена разкошно, а на рамото й блестеше брошка от злато и рубини във формата на тигър. Богата, много богата наистина. Само парфюмът й струваше десет лири за петдесет грама. Усмихна му се и в устата й засвети злато. Не беше французойка — Фишер допусна, че е гъркиня.

Той седна и прие чашка уиски. Бяха му предложени и цигари от малка златна кутия. Той започна разговора с бележки върху времето. Тя седеше срещу него и се усмихваше.

— Защо искате да се срещнете с Албер, мосю Фишер? Приятелят му Жан Фуле ни съобщи за вашето посещение. Надявам се, че не е във връзка с неща, които биха го разтревожили?

— Вярвам да е така, мадам. Провеждам разследване и се надявам той да ми помогне.

— Нещо около войната? Предполагам не във връзка с концлагера. Не бих ви позволила да повдигате този въпрос. Това го разстройва страшно.

— Не — поклати глава Фишер. Възхищаваше се на прямотата й и се възмущаваше от нейния тон. — Нямам нищо общо с концлагери. Предполагам, искате да кажете, че е прекарал в някой от техните лагери?

— Бил е в Дахау за осем месеца. Когато го видите, ще разберете какво са направили там от него. Мнозина се опитваха да го интервюират с желание да станат негови биографи, разбирате тези неща, нали? Ще му дойде твърде тежко да бъде разпитван за онзи период от живота му. Бяха ми необходими пет години, за да го доведа до състоянието, в което е сега, мосю Фишер.

— Грижите се за него, доколкото разбирам. — Фишер реши да си изясни нейното положение. — Инвалид ли е той?

— Не. Сега може да се движи, слава богу. Водих го при най-добрите специалисти в Европа. Германците го осакатиха, разбирате ли? Беше понесъл страхотни страдания. Когато след войната го открих, беше в болница за неизлечими, загиващ в самота и отчаяние. За мен бе такова щастие, че открих къде се намира.

— За него също?

Черните очи засвяткаха насреща му.

— Не, само за мен. През войната той спаси живота ми. Обичах го, когато бе една от великите личности в Съпротивата и когато всеки бош в Париж го търсеше, а сега го обичам два пъти повече от преди. Да бдя над него е моята привилегия, мосю.

— Благодаря ви, че ми казахте всичко това. Няма да го тревожа, обещавам ви.

— Сигурна съм. — Усмивката се появи и тя беше отново очарователна. — Ще се радва да ви види. Обича посетители.

Когато вратата се отвори, изправиха се и двамата. Появилият се човек се опираше върху две патерици, а единият му крак бе гротескно изкривен. Беше плешив, а кожата му сбръчкана и покрита с белези, което го правеше да изглежда много стар. Върху дясното му око имаше тъмна превръзка. Фишер пристъпи напред и се представи.

Мадам Дженарски се озова до него и го подкрепи с ръка.

— Седни тук, Албер. Забавлявах мосю Фишер, докато те нямаше. Сега ще ти поднеса и нещо за пиене.

Фишер не започна разговора. Изчака по-напред старият човек да се настани удобно и да вземе питието си.

— Какво мога да сторя, за да ви помогна? — запита Монтан. — Жан Фуле ми каза малко нещо за вас. Вие сте частен детектив, нали?

— Да. Както разбирате, не мога да се впусна в подробности за задачата си, но, накратко, интересувам се от дейността на генерал Бронзарт, който е бил СС-комендант на Париж през юни 1944.

Монтан имаше светлосиви очи — най-малко останалото едно изглеждаше с такъв цвят и то бе потънало дълбоко в черепа му. Изведнъж Фишер си помисли колко е трудно да съдиш за емоциите на човек, когато му липсва едно око.

— Познавах го. Какво ви интересува за него, мосю?

— Откраднал е едно от съкровищата на изкуството. — Фишер усещаше, че без известни обяснения този човек и гъркинята няма да бъдат склонни да му дадат кой знае каква информация. — Законните му собственици са заинтересувани да си възстановят неговото притежание. Съществуват някои бегли загатвания, едно от които е име на мъж, а инспектор Фуле счита, че това име може да значи нещо за вас.

— Той ми каза. Леля Амброзин и нейният племенник Жако, нали така? Искате да узнаете значението на тези думи?

— Да, искам. Това е от голяма важност. Кои са леля Амброзин и Жако?

Всичко се уреждаше така просто, без някакви усилия от негова страна. Той постави въпроса, и ето че изведнъж, неочаквано, отговорът дойде.

— „Леля Амброзин“ беше шифрованото название на моята съпротивителна организация. „Жако“ беше псевдоним на един от нейните членове. Но не знам как би ви помогнало това, мосю Фишер. Жако е мъртъв. Беше разстрелян по личната заповед на генерал Бронзарт през упоменатия юни.

Стаята беше тиха. Никой от присъствуващите не помръдваше. Внезапно Фишер произнесе тихо:

— Проклятие! Боях се тъкмо от нещо подобно. Познавахте ли Добре този човек, мосю? Защо е притрябвало на Бронзарт да ползува неговото име във връзка с укритата плячка?

— Защо генералът пожела неговата смърт? Той беше тих и скромен човек, много млад и незначим. Беше арестуван и разпитван, а на следващия ден го екзекутираха. Неговата майка ми разказа как се е случило всичко. Сега вие твърдите, че съществува връзка между него и някакво укрито съкровище… — Единственото му око отскачаше от Фишер към мадам Дженарски. — Какво мислиш ти, Мадален?

— Мисля, че всичко това е така странно — усмихна му се тя и нежност смекчи чертите на лицето й. — Укрито съкровище… също като в приказка. Бедният малък Жако! Не мога да си представя, какво общо може да има той с подобни неща? Така добре си го спомням. Работеше за Албер, така както работех и аз. Въпреки че не съм французойка, оказах се в Париж, когато те нахлуха в моята родна Гърция. Тук се срещнах с Албер и станах един от неговите куриери. По това време той не ми обръщаше много внимание, не обичаше богатите, нали така, скъпи?

Монтан поклати глава. Голият, му череп отразяваше светлината.

— Не, не ги обичах, но се мъчех да те спася, не беше ли така? Бях ревностен комунист, мосю Фишер, и се надявах да спася душата й, въпреки че притежаваше много пари. Сега продължавам същото, при все че имам щастието да живея от нейните пари. — Той се разсмя и тя се присъедини към него.

— И няма нищо друго, което бихте могли да ми кажете за Жако? — запита Фишер.

— Нищо.

Стори му се, че двамата клатеха глави в унисон.

— Той беше мой куриер — обясняваше Монтан. — Простичък, скромен, млад човек, верен и добър патриот. Беше заловен поради лошия си късмет. Връхлетяла го случайна хайка на гестапо за заложници из улиците. Откарали бедното момче в затвора „Фреснес“, където ги задържаха за няколко дни, преди да ги разстрелят. На следната сутрин Жако бил посочен от генерала по време на прегледа на редиците им и екзекутиран след няколко минути. Това научих от останалите затворници. Казаха ми, че предишната нощ извели Жако, а сутринта се завърнал без всякакви белези от разпитите им. А когато те провеждат разпит, мосю, повярвайте ми, те оставят белези по вас. — Той вдигна ръка и докосна превръзката върху окото си. Внезапно мадам Дженарски се изправи и изгледа Фишер.

— Благодаря ви за посещението, мосю Фишер — каза тя. — Съжалявам, че не бяхме в състояние да ви помогнем с нещо повече. Ще ви изпратя.

Фишер стисна ръката на Монтан. Вече отблизо, той успя да види ужасен белег под превръзката, където трябваше да бъде окото. При външната врата гъркинята му подаде ръка.

— Преди около месец видях съобщение във вестниците. Съобщаваха, че Бронзарт бил забелязан в Париж. Любопитно съвпадение. Горката майка на Жако бе тази, която помислила, че го е видяла.

— Благодаря за съболезнованията ви.

Принцесата седеше в кресло, гърбът й — все така изправен като опъната струна, облечена от главата до петите в черно, бледите й очи гледаха ясно, незамъглени от някакви следи от плач. Фишер я посети на следния ден от пристигането й, за да докладва. Той поднесе съболезнованията си като неизбежна формалност, а тя ги прие рязко, презрително, като чиста загуба на време и за двама им. Гледайки това твърдо лице, подчертано от черните одежди и воала, Фишер си спомни пиянските черти на мъртвия й син със скрито изписаната в очите му жалка съдба, и отново изпита съжаление към него.

— Какви отвратителни церемонии — Каза тя внезапно. — Още с пристигането си бях атакувана от фоторепортери. Стояха скрити из хотела. Предупредих администрацията, че ако някой от тези нахалници ме доближи, ще бъда принудена да се преместя незабавно в „Крилон“!

Беше се настанила в апартамента непосредствено под този, заеман от сина й Филип.

— Да се удави в Сена! — възмущаваше се тя. — Това е невероятно. Тъкмо нас да сполети такова вулгарно нещо, мистър Фишер! Ако синът ми беше срещнал смъртта по всякакъв друг начин, щях да я приема с много по-голямо хладнокръвие.

Фишер можеше да си го представи много добре. Тя правеше толкова малко усилия да покаже някаква скръб, че всичко изглеждаше гротескно. Усещаше, че отвращението му към нея нарастваше пропорционално със съжалението към нещастния алкохолик, чиято загуба беше така пестеливо оплаквана.

— Аз посетих принц Хайнрих — каза той.

Стоманеният поглед се впи в него.

— Защо ви бе необходимо да правите това?

— Исках да му докладвам. — Фишер не можа да се въздържи по-нататък. — Трябва да ви кажа, принцесо, мисля, че беше пил.

Тази забележка беше породена от чиста злоба — така обясни пред себе си своите мотиви Фишер. Искаше му се да види тази арогантна кучка поне малко посърнала. Устата й наистина се присви презрително — но към кого? Фишер не беше сигурен дали не бе към неговото усилие да се подбива с нея.

— Синът ми пиеше от време на време — каза студено тя, — но той го вършеше като джентълмен. А именно това е най-важното. Как напредвате в работата?

— Не твърде много от последния ми разговор с вас. Бях напипал следите на един човек, за когото на пръв поглед изглеждаше, че играе важна роля във всичко, но се оказа, че той е мъртъв. Боя се, че това може да сложи край на диренията ни.

— Защо? Вие сте убеден, че генералът е жив, и аз споделям това ваше схващане. Освен това негов човек направи опит да се свърже с дъщеря му. Остава само да се разреши загадката, оставена от него.

— Този мъртъв човек беше част от загадката. Надявах се, че е жив и ще осветли много от въпросите, но той е бил убит, и то по личната заповед на генерала.

Щом като изрече това, Фишер веднага осъзна нелогичността в тези действия на генерала и се учуди как е пропуснал да я забележи по-рано, когато провеждаше разговора си с Монтан. Когато напусна къщата му, отиде направо при Пола и това обстоятелство заличи всякаква мисъл за нещо друго. На принцесата не й бе необходимо много време, за да види какво се бе изплъзнало от вниманието му.

— Бронзарт не може да не е знаел, че поставя мъртъв човек като част от загадката, ето защо фактът, че е убит, не е от значение. Нещо друго, свързано с този мъртвец, е значимото. Наистина, мистър Фишер, за какво плащам аз?

— Това е — произнесе бавно той, — което очаквах с нетърпение да ви запитам. Кое е по-важно за вас, принцесо Фон Хесел, да открием Солницата на Пьоленберг или да сложим ръка върху генерал Бронзарт?

— Солницата. — Отговорът дойде някак прибързано. — Ангажирах ви да откриете нея. Ако обаче откриете и човека, който я открадна от нас, още по-добре! Не мога да разбера, защо поставяте този въпрос?

— И двамата ви синове опитаха да ме разубедят в преследването на целта. По-старият ви син спомена за някакъв скандал. Желая да зная какво се крие зад неговите думи, какво още не сте ми казали? Не съм съгласен да работя в тъмнина.

— По-големият ми син пиеше — каза остро тя. — Понякога въображението му бягаше далеч от фактите. Нямам представа за какво може да е говорил.

— По-малкият ви син каза същото. — Фишер нямаше намерение този път да отстъпи. — У него няма нищо невменяемо.

— Филип е дошъл да ви наговори подобни глупости? Не мога да повярвам това!

— На два пъти даже. Дойде на летището след първата ми среща с вас, за да ме изпрати. Вторият път беше вчера, тъкмо в този хотел. Едва ли не ми заповяда да зарежа всичко.

— Ясно. — Очите й се бяха присвили дебнещо. — И какъв беше вашият отговор, мистър Фишер?

— Отвърнах, че съм-нает от вас и не приемам нареждания от него или от когото и да било друг. Ако вие кажете да оставя всичко, ще го сторя, но във всеки друг случай — не.

— Ценя високо вашата лоялност. — Това беше казано подигравателно и Фишер почервеня. — Постъпили сте правилно. Не се вслушвайте в нищо, казано ви от Филип. Аз ще се справя с неговите възражения.

— Много бих искал преди това да се справите с моите.

Това я удари като с камшик. Изведнъж се изпъна в креслото си.

— Не ми е нужно да правя това. На вас ви се плаща и не е необходимо да очаквате нещо повече от мен.

— Искам да знам истината. Можете да си заврете парите навсякъде, докато не ми обясните с какво ви е принудил генералът да му дадете съкровището на Пьоленберг.

Тя понесе това предизвикателство с достойнство — той трябваше да го признае пред себе си. Нито промени цвета си, нито се издаде дори с най-незначително трепване на тези неумолими очи. Погледът й го пробождаше.

— Какво искате вие, повече пари? Това ли се крие зад това настойчиво желание за истината? Не се опитвайте да си играете с мен! Зная какво представляват хората от вашата професия. Всички сте се пръкнали всред престъпници!

Фишер не отговори. Надигна се и се озова до вратата. Гласът й се извиси над нормалния тон:

— Мистър Фишер! Как си позволявате да напускате така!

Той спря при вратата и се обърна.

— Горкият дявол, беше женен, нали? — Фишер говореше съвсем спокойно. — Какво нередно имаше у нея? Защо ви бе необходимо да украсявате всичко това?

— Върнете се, моля ви. — Отправи му поканата с нормален тон, но сега върху двете страни на лицето й се очертаваха две червени петна, а пръстите й, отрупани с диаманти, се впиваха в облегалките на креслото като ръце на удавник в разлюляно море. — Моля ви, седнете и нека и двамата бъдем разумни. Никой от нас няма да спечели, като изпуска нервите си.

Фишер не помръдна.

— Аз не изтървам нервите си, а вие все още не сте отговорили на въпроса ми.

— Защо трябва да ви отговарям? — Горчивина звучеше в гласа й. — Кой сте вие, та да се ровите из моето семейство и да се опитвате да ми се противопоставяте?

— Вие току-що казахте кой съм: човек, оформен сред престъпници. Какво ви плаши? Да не ви изнудвам? Не се бойте. Стремя се единствено към истината. В противен случай не бих могъл да продължа с възложената ми задача. Трябва да помните, че независимо от вас в тази работа е въвлечено и едно съвсем невинно същество.

— Ясно. — Принцесата се изправи. Стори му се по-висока, отколкото я знаеше. — Много добре. Махнете се от тази врата и аз ще ви разкажа това, което искате да знаете. Как узнахте за женитбата на моя син?

— Има такова известие в един швейцарски вестник от 1943. Казано е, че принцът се е оженил тайно по време на пътуване в Париж. Наредих в службата си да проверят и те установиха подобно съобщение и в един от локалните френски вестници. Бракосъчетанието е било извършено в малко село на около двадесет и осем километра от Париж, нали така?

— Да! — Тя сякаш изплю думата. — Но как сте успели да го откриете? Не съществува никаква регистрация.

— Моят агент е намерил тогавашния кмет на селото. Той си спомнил историята с принца просто заради това, че по-късно се е вдигнала страшна разправия и регистрите били унищожени. Не можел да каже нищо повече за бракосъчетанието. Само това, че се е състояло там и той е бил официалното лице при подписване на документите.

Тя направи небрежен жест с ръка.

— Човек трябва да е много глупав, та да не може да се досети: тя беше еврейка. Хайнрих беше напълно невменяем. Моята глупава свекърва имаше слабост към него и настоя да го вземе със себе си при пътуването из Франция. Тогава именно се оженил за това момиче, когато е бил в Париж с баба си.

Тя прекоси стаята и извади кърпичка от чантата си.

— Можете да си представите какво означаваше това за нас в разгара на войната. Набързо потулихме всичко. Разделихме ги и го прибрахме вкъщи, но не успяхме да опазим тайната. Бронзарт я беше узнал и вие можете да разберете защо той се оказа в състояние да сложи ръка върху Солницата на Пьоленберг.

— Тя бе отплатата за неговото мълчание?

— Точно така. Сега вие разбирате защо съм толкова настоятелна да си възвърна обратно това произведение на изкуството.

— Какво стана с вашата снаха?

Стори му се, че тя трепна при произнасянето на тези думи.

— Нямам никаква представа. Тя беше само една авантюристка, чиито планове бяха осуетени. Изчезна, след като прибрахме Хайнрих у дома.

— Не й е било много леко като еврейка по онова време.

— Случи се, преди да започнат гоненията на евреите във Франция. То започна по-късно. Сигурна съм, че е успяла да избяга. Много от тях сполучиха да го сторят. Всичко това не ме засяга сега.

— Виждам. Благодаря, загдето ми казахте всичко.

— Ако тези неща станат известни — произнесе спокойно тя, — ще ви държа отговорен, мистър Фишер. И повярвайте ми, нито вие, нито вашата агенция бихте спечелили нещо от това.

— Вярвам ви. Не се безпокойте, никой няма да узнае, че вашият син се е влюбвал в еврейка, че вие сте го замъкнали в Германия, а нея сте оставили да се оправя сама.

— Ако не бяхме сторили така, ако това стигнеше до знанието на Хитлер, синът ми щеше да бъде изпратен в концентрационен лагер, а ние щяхме да изгубим фабриките си. Направихме това, което обстоятелствата в момента налагаха. Може да не одобрявате нашите постъпки, но нямате право. Не сте били там и не можете да преценявате. Трябваше да защитя сина си.

— Всичко ми е ясно. Ще ви държа в течение, що се отнася до предстоящите проучвания, и ще ви бъда много задължен, ако внушите на принц Филип да не се меси повече. Не желая от негова страна по-нататъшни настоявания да изоставя поетите към вас задължения.

— Значи ще продължите да работите за мен? Ще ми възвърнете съкровището?

— Казах ви, че ще се постарая. И въпреки че съм само един обикновен англичанин, едва ли не престъпник според вашите представи, винаги удържам дадената дума. Желая ви приятна утрин.

Когато вратата се затвори зад него, тя остана загледана в нея, след това взе телефона и поиска апартамента на сина си Филип. Докато чакаше, потропваше нервно с крак.

— Филип? Току-що говорих с Фишер.

— Какво ти каза? — В гласа му се долавяше напрегнато любопитство.

— Искаше да знае истината. Ти, глупако, само ти възбуди подозренията му, като се опита да действуваш зад гърба ми! Това не е твоя работа и ти забранявам да се месиш повече!

— Съжалявам, мислех, че е за наше добро, мамо. Какво му съобщи ти?

— Той беше открил за сватбата. Аз потвърдих и това беше всичко.

— И той се задоволи с това?

— Да. Моля Бога, дано не се рови по-нататък.