Наследството на Пьоленберг

Глава 6

Беше горещ следобед, когато колата на Фишер спря пред портала на къщата на Риджуей. Той излезе и лабрадорските кучета заскачаха към него, лаейки дружелюбно. Фишер не обичаше кучета. Като момче бе нападнат от бездомно куче. Можеше честно да каже, че това бе единствената уплаха в живота му, това инстинктивно бягство от скока върху него и оголените зъби. Той ги изруга и те се отдръпнаха слисани и обидени. Само след миг вратата се отвори и там застана бригадният генерал.

— Казах ви да не идвате — тросна се той.

— Зная — отговори спокойно Фишер, — но аз трябва да ви видя. Не се опитвам да се натрапвам или тревожа някого. По телефона ви казах истината. От изключителна важност е да поговоря с вас.

Старият човек се обърна, като остави вратата отворена, за да бъде последван. Едва в сенчестия хол той се обърна.

— Добре, влезте тогава. Моята жена чака.

Майката на Пола беше в гостната. Изглеждаше бледа, а под очите й имаше сенки. От първи поглед Фишер забеляза прилика с Пола в начина, по който бе седнала, и в държането на главата. Би трябвало да се чувствува отвратително заради това, което се готвеше да направи, но той не се осъждаше. Зад себе си те имаха един живот, прекаран заедно, тези двамата, застанали с вплетени едни в други ръце, обединили се срещу него така, както и срещу дъщерята.

— Мъжът ми съобщи какво сте казали — започна тя. — На какво основание твърдите, че първият ми мъж е жив? Какви доказателства имате?

— Бил е видян в Париж. Известието във вестника е било истина. Разговарях с жената, която го е видяла. Тя помнеше генерала и имаше достатъчно основания за това. Той е заповядал екзекуцията на сина й. Видяла го на улицата, а после той изчезнал. — Фишер забеляза как пръстите на жената се впиха в ръката на мъжа. — Сигурен съм, че е жив. При тези обстоятелства ви съветвам съвсем чистосърдечно да ми помогнете да приключа с тази работа. Ако бъде разпознат повторно и полицията го залови, представям си в какво затруднено положение ще се окажете.

— Ние сключихме съвсем законен брак — намеси се рязко Риджуей. — На жена ми бе съобщено, че той е убит. Не може да й се припише никакво обвинение.

— Няма никаква полза, Джерълд — каза внезапно мисис Риджуей. — На него му е ясно от какво има да се плашим. Че обществото ще узнае моето минало, не е ли така? Съпруга на военнопрестъпник, жена, която е била арестувана, когато войските на съюзниците влязоха в Мюнхен, и задържана няколко седмици в затвора. Това не ви беше известно, нали, мистър Фишер? Бях съпруга на човек, близък на Хитлер. Бях оплюта, охулена, унижена за съучастничество в престъпленията на мъжа ми, обвинявана, че съм държала пленници роби в къщата си. Ако едно от обвиненията срещу мен бе доказано, щях да бъде осъдена на дългогодишен затвор. Когато ме пуснаха, вън ме чакаше ревяща тълпа, която ме оскърбяваше и плюеше. Бях почти загубила ума си. Мислех за самоубийство. Тогава Джерълд ме откри, докато горях мебели в камината, за да стопля себе си и Пола, без храна и достатъчно засрамена, за да изляза навън по просия, както другите германци. Мразех първия си съпруг. Беше жесток и безсърдечен звяр и отправих благодарност към Бога, когато чух, че е мъртъв. Аз обаче бях единствената, която би могла да бъде наказана за това, което той е вършил. Аз страдах, мистър Фишер. Ако е необходимо да изживявам отново този срам, ще умра. Ето защо няма никакъв смисъл да говорите за „затрудненото ми положение“ и да се опитвате да ни изплашите. Знаем от какво трябва да се боим. Не можете ли да го видите? Съпругата на военнопрестъпник, прикриваща се в едно от градчетата на Есекс. Бригаден генерал, изпаднал в бигамия по време на войната. Боже мой, затруднено положение! Та това означава пълна разруха на остатъка от живота ни. Ние сме уважавани и обичани тук. Джерълд имаше блестяща кариера. Живяхме щастливо и почтено близо тридесет години. Ако искате да зададете въпроси, ще ви отговоря. Но запомнете, сега не може да ме уплаши нищо, което можете да кажете или направите. Не, скъпи — и тя се обърна към съпруга си, — остави ме да сторя това. Не можем да продължаваме гази криеница. Ще останем заедно завинаги.

— Един момент — намеси се бригадният генерал. — Преди жена ми да ви каже нещо, аз имам един въпрос. Ако откриете генерала, какво възнамерявате да правите?

— Нищо — отвърна Фишер. — Издирвам Солницата на Пьоленберг. Не съм ангажиран за залавянето на военнопрестъпник. Както стоят сега нещата, аз желая толкова силно той да не се появява на бял свят, колкото и вие. Нали знаете, че Пола го търси? Тя има натрапчива идея за него. Мисли, че ще открие безпомощен, преследван старец, който се нуждае от някого да се грижи за него. Не съм убеден дали е осъзнала това, но тя няма и най-малкото намерение, ако го види веднъж, да го остави настрана от своя живот. И ако те се намерят, аз ще загубя. Тя ще отиде с него. Не искам да се случва това.

— Не знаехме, че имате лични интереси в това дело — каза бригадният генерал.

— Не сте ме питали — отвърна остро Фишер. — Оставили сте Пола цял живот сама да се оправя с тази мръсна каша, като сте мислили само за своето собствено положение. Ако мога да се изразя така, мисис Риджуей, нямали сте никакво право да държите дъщеря си в неведение за баща й. Ако й бяхте казали истината, сега тя нямаше да е в това състояние на полупобърканост. Кой знае какъв ще бъде ефектът върху нея, ако те се срещнат някога. Ето защо искам да намеря Солницата, без Пола да присъствува там. Ако той има намерение да се появи някъде, това място ще е там, където е укрито съкровището. Той се надява да срещне дъщеря си на това място, търсеща Солницата. Нямам намерение да оставя събитията да се развият по този начин. Искам да се оженя за нея. Надявам се, че сега цялата картина ви е съвсем ясна?

— Виждам — и мисис Риджуей се обърна към съпруга си. — Скъпи, това би се оказало най-доброто за всички нас. Как мога да ви помогна, мистър Фишер?

— Знам, че е бил в Париж през юни 1944 — започна Фишер, — но не мога да открия къде е живял. Квартирата му, естествено, е била държана в тайна, защото Съпротивата е била по петите му. С неговото име са започвали техните списъци за тези, които предстояло да бъдат ликвидирани. Знаете ли, мисис Риджуей, кое жилище е обитавал? Повярвайте, всичко зависи от това, дали ще открия къде е живял.

— Разбира се, зная — отвърна майката на Пола. Тя освободи ръката си от тази на Риджуей и направи жест към креслата из стаята. — Прекарах една неделя там. Но защо не седнем?

— Мисис Стенли? Добро утро. Джо Дънстън е на телефона.

— О, здравейте — отговори сънено Пола.

Фишер беше напуснал стаята й в ранните часове. Тя бе уморена и потисната след нощта, прекарана с него. За първи път тя бе останала безответна, жалка и напрегната въпреки всичките му усилия да пробуди чувствеността й. Не беше успял и за него последиците бяха дълбоки. Беше говорил малко, седнал в леглото далеч от нея, впил поглед в мрака на стаята.

— Пола, ти не ме обичаш вече, нали?

Когато тя отрече, той сякаш не я чу.

— Знам, че не ме обичаш повече. За теб всичко вече е приключило. Не можеш повече да почувствуваш нищо с мен?

— Изморена съм — запротестира тя, готова да се разплаче. — Скъпи, та това е за първи път, когато аз не можах да бъда прекрасна и за двама ни. Моля те, не прави от нищо нещо.

— Нищо — отвърна Фишер и отметна завивките — е практична дума. Сега те оставям да се наспиш. Заминавам рано тази сутрин.

Беше си заминал, а след него остана кратък отблясък светлина, дошла от коридора, когато отвори и затвори вратата. Пола дълго време лежа будна. Тя плака, и то повече заради него, отколкото за себе си. Беше се почувствувала празна, неспособна да бъде увлечена от прилива на неговата чувственост. Всичко стана случайно, а не с преднамерена студенина, както подозираше той — чисто и просто не бе успяла. Обзе я мисълта, че може би никога не ще може вече да успее. Когато най-после се унесе в сън, той беше неспокоен, изпълнен с кошмари за безкрайни пътувания, при които винаги й пречеха да пристигне там, закъдето бе тръгнала.

Като трепна от телефонния звън и погледна часовника си, тя видя, че минаваше десет. Фишер бе отлетял със самолета в 8,30.

— Не ви събудих, нали? — Звучният глас на Дънстън премина в смях.

— Тъкмо това направихте. Ужасно късно е.

— Трябва да сте прекарали бурна нощ?

— Да, точно така беше.

— Зная, че нашето момче отлетя тази сутрин, и се запитах дали не ще можете да предприемете тази пазарска екскурзия с мен. — Настъпи кратка пауза, а след това тонът му се промени: — Ще съжалявам много, ако се натрапвам, но моят вкус по отношение на роклите е ужасен.

— Естествено, не може да става и дума за натрапва-не. — Тя отметна косите си назад и се отпусна върху възглавницата, която още носеше отпечатъка от главата на Фишер. — Ще бъда очарована, ако мога да ви помогна. Къде мислите да правите покупките си?

— Нямам никаква представа. Някъде, където не е съвсем евтино, но и не точно „Кристиан Диор“. Много бих искал да предоставя избора на вас.

— Добре, нека помисля малко… Какво ще кажете за „Лафайет“? При тях може да се намери хубаво облекло, и то не така отчайващо скъпо.

— Каквото кажете вие. — Гласът на Дънстън звучеше възторжено. — Къде е това? По-добре е да отида направо там, ако нямате нищо против, защото имам малко работа след около двадесетина минути. Да речем, между 11:30 и 11:45?

— Чудесно! Ще се срещнем пред главния вход. Намира се на улица „Оноре“. Нека бъде 11:45.

— Прекрасно! Хиляди благодарности! Чао!

Пола стана и влезе в банята. На електрическата светлина сенките под очите й изглеждаха още по-дълбоки. Първият мъж, намесил се в живота й, не бе полагал достатъчно грижи за нея. Сега бе срещнала друг, който пък се грижеше прекалено много. Той искаше от нея това, което тя не можеше да му даде — да я владее изцяло. Джеймс се оплакваше от нейната срамежливост; междувременно Фишер, изглежда, беше заличил резервираността й, която отчасти я бе държала настрана, но в този момент бариерите отново се спускаха. Той бе усетил това, а не толкова неуспеха си да прекарат една приятна нощ заедно, и това го бе накарало да замине отчаян. Отчаяние заплашваше и Пола — отчаянието на възвръщащата се самота, от съзнанието, че се отдалечава от Фишер, от факта, че обича и че е обичана, но че се плъзга обратно в света на самотното очакване. Това беше най-точното описание на състоянието й.

Взе освежителен душ и се облече, приготвяйки се за уреченото с Дънстън време. Очакване на нещо или някого… И страхът, че този някой не беше Ерик Фишер, я караше да бъде доволна да прекара известно време с Дънстън. Облечена вече и готова да излиза, тя се отпусна отново на леглото. Мразеше себе си, задето причиняваше страдание на човека, когото обича. Той също беше независим и поради това уязвим. Беше й казал, че тя е първата жена, която обича, и тя му вярваше. Непривично за нея, тя се бе отпуснала без всякакви задръжки. Дължеше му много. Дължеше му дори себе си — без него се чувствуваше изоставена.

Изправи се, прегледа чантата си за ключа от стаята и взе решение да бъде особено мила и вдъхваща надежди, когато той й се обади по телефона.

В кафенето срещу хотела Дънстън наблюдаваше изхода му, прикрит зад вестник. Видя Пола да излиза и да наема такси. Плати кафето, захвърли вестника и заобиколи хотела откъм черния му вход. От телефонистката беше научил номера на стаята, заемана от Пола, когато се обади. Наоколо нямаше никой, когато отвори вратата и влезе в мръсния коридор. Миришеше на кухня и хранителни отпадъци. Придвижваше се предпазливо, като опитваше вратите. Намери входа за служебното стълбище и тръгна нагоре по него. На първия етаж излезе на площадката и се запъти към асансьора. Той беше автоматичен и след малко спря пред него с двама души, отиващи нагоре. Дънстън влезе, докосна шапката си за поздрав към възрастната двойка и натисна бутона, означен с числото 3. На третия етаж излезе и се запъти към стая 339 — стаята на Пола. В коридора нямаше жива душа. По това време подреждането на стаите бе приключено. Изпитваше страх единствено от възможността да се появи камериерката, за да оправи и тази стая. Това беше риск, който беше длъжен да приеме. Той достигна вратата и за по-малко от минута успя да я отвори с шперц.

Стаята беше неподредена, леглото разхвърляно. Той доближи крадешком прозореца и спусна щорите, а след това запали лампата и започна да оглежда. Стаята не беше от най-луксозните. Стените — боядисани в бледо синьо, а мебелите от махагон, с едва очертана модна линия. Върху писалището стоеше голяма ваза с рози — от Фишер, предположи Дънстън. Отвори чекмеджето на масата — имаше само хотелски бланки за писма, няколко плика и опис на бельото за пране. Върху тоалетната масичка бяха наредени шишенца и различни червила като войници, много скъпа пудра в луксозна кутия — отново се учудваше дали и тук не бяха парите на Фишер. После отвори гардероба и заоглежда роклите. Тършуваше навсякъде, без да знае за какво. Намери нощницата на Пола, ползвана през нощта, и докато я въртеше из ръцете си, очите му засвяткаха похотливо.

Накрая влезе в банята. Тук бяха подредени още шишенца, четка за зъби, паста, гребени и четка за коса. Никакви лекарства, явно не е неврастеничка. Не беше възможно да инсценира нещастен случай вследствие свръхдозиране… Подът беше още мокър. Съвсем безцелно Дънстън дръпна завесата, поставена около ваната. Опръскаха го водни капки. Погледна нагоре и замръзна на мястото си. Когато влезе, не бе и помислил за това. Не беше дори допускал, че можеше да намери такова нещо — идеята беше прекалено старомодна, за да му дойде наум. Но ето че той си стоеше там — дълъг, покрит с решетка електрически нагревател, закрепен на стената високо над ваната. Протегна ръка и дръпна шнура за включването — нагревателят започна да се зачервява. Ново потегляне и червенината започна да избледнява. Дънстън си заподсвирква весело. Улови малката топчица на края на шнура и я напъха под една от пластмасовите гривни, на които се крепеше завесата, и дръпна настрана — нагревателят незабавно се включи. След като освободи края на шнура, той събу обувките си и се покачи на ръба на ваната. Така електрическият уред дойде на равнището на очите му и той го изследва внимателно. Щеше да му е необходимо време и сигурност, че никой няма да го обезпокои. Погледна часовника си — беше вече 11:45. Сега тя сигурно чака пред „Лафайет“. Трябваше да се измъкне, преди да е дошла камериерката. Влезе обратно в стаята, отвори щорите и се измъкна навън. Когато бързаше към асансьора, видя момичето, обслужващо етажа, да излиза от служебния вход, запътило се към стая 339, която той току-що бе напуснал.

След петнадесет минути беше пред магазина, задъхан от бързане и изливащ потоци извинения пред Пола.

Когато следобед Фишер телефонира, не се получи никакъв отговор от стаята на Пола. Беше обядвал в мотел на един час път от къщата на Риджуей и се питаше защо все още е в понижено състояние на духа. От края на издирването му го делеше само обратното прелитане в Париж, няколко нищожни разпореждания и уведомяването на принцеса Фон Хесел, че много скоро ще владее Солницата.

Фишер седеше в бара пред чиния сандвичи и чаша бира и му се искаше да може да види или поговори с Пола. Възнамеряваше да не изпълни своето обещание към нея. Усещаше, че натрапчивата й мисъл за генерала беше бариерата, която я възпираше да бъде изцяло негова. Тя странеше от него, за да бъде свободна, когато настъпи моментът да направи своя избор. Фишер пушеше умислен и мрачен, презиращ себе си, че се налагаше да я изиграе, и в същото време беше уверен, че за него не съществуваше друга алтернатива. Тя се нуждаеше от любов. Той би могъл да удовлетвори тази нейна нужда — беше доказал, че чувствата му са нещо повече от обикновен полов нагон. Желаеше я така, както не можеше да си представи, че някога би обичал някоя жена. В същото време тя пораждаше у него такъв ужас, че може да я загуби, та не бе в състояние да познае сам себе си. Беше станал ревнив до лудост. Беше готов да направи всичко, за да я предпази от раздялата поради някакъв побъркан довод, че задълженията към баща й стоят на първо място. Фишер бе обмислял сериозно дали да го предаде на полицията, ако генералът се появи. Това можеше да стане само когато открият съкровището, не разполагаше с друг начин да се свърже с дъщеря си, освен да чака, докато тя достигне мястото, където бе укрита Солницата. А тъкмо Пола не биваше да е там.

Фишер напусна мотела и се насочи с колата си към Лондон, но мислите му следваха същата нишка. Пола не биваше да се окаже близко до съкровището. И ако наистина мъртвецът възкръснеше, Фишер имаше възможност или да го изплаши, та да избяга, или да го предаде. В сегашното си състояние той предпочиташе втората възможност, но страхът от реакцията на Пола я правеше неосъществима. Ако генералът бъдеше заловен и предаден на съд, Пола не би му простила никога. Но ако той не се появеше, Фишер чувствуваше, че има големи шансове да бъде приет като замяна на тази липса. Що се отнася до нейните права върху съкровището, ако тя действително имаше такива, той щеше да направи така, че да я откаже от тях. Нека Фон Хеселовци си го вземат, само веднъж да се приключи с тази мръсна история и той да може да върне със сигурност любимата си там, където й беше мястото заедно с него. Можеха да се оженят и да започнат да си търсят дом. Фишер, професионален скитник, който никога не се бе интересувал от нищо повече, освен да намери мебелиран апартамент, откри у себе си копнеж за собствен дом с имущество в него и съпруга. А също така и деца — в мислите си бе отишъл толкова далеч напред.

Щом пристигна в агенцията, потърси Пола по телефона. Когато научи, че я няма, той изруга и тресна телефонната слушалка. Неприятното впечатление от тяхната раздяла щеше да си остане, докато намери възможност да поговори с нея и оправи сторените неприятности. Да, той беше объркал нещата, като си тръгна по този начин. Мъжката му гордост бе наранена и неувереността бе взела връх над здравия му разум. Беше се държал като последен глупак… Поръча друг телефонен разговор след един час и се свърза с принцеса Фон Хесел в Мюнхен. Нейните думи бяха кратки, но потиснати от прикрита възбуда — Фишер успя да долови как се менеше интонацията й, докато говореше.

— Кога ще бъде?

— Утре, ако можете да уредите всичко с хотела.

— Оставете това на мен. Аз ще прелетя тази нощ. Свършили сте всичко много добре, мистър Фишер.

— Благодаря. Връщам се в Париж утре и ще се свържа с вас. — Фишер остави слушалката на място.

Изглеждаше учудващо нереално, че изясняването на загадката беше толкова просто, а самата тя така находчиво скроена. Пресметлив беше този генерал и иронизираше съдбата. Никакви пещери в недостъпни места за неговото съкровище, никакви хладни води на швейцарските езера. Беше го скрил там, където никой не би си наумил даже да надникне и където бе така леко достъпно за всеки, който го знаеше. Много умно измислено и дори до самия край не можеше да бъде подценено. Той щеше да се появи, Фишер бе убеден в това. В даден момент той щеше да пристъпи напред от сянката, където бе потънал преди толкова години, за да заяви претенциите си към своята дъщеря и към укритата плячка. И Фишер се готвеше да направи така, че той да не може да осъществи нито едно от своите намерения.

Вторият разговор с Париж бе проведен с малко закъснение, но и той беше със същия резултат както първият — Пола все още не бе се прибрала в хотела.

След като приключиха с покупката, Дънстън покани Пола на обяд. Бяха купили елегантно палто и рокля за жена му — първите от всички занапред, напомни си той, когато бяха вече свършили. Беше решил да бъде забавен и очарователен с Пола. Имаше свой подход към жените, който се бе оказал много полезен през изтеклите години. С шеги си бе проправял пътя до много смятани за недостъпни легла за изненада на жените, които в края на краищата откриваха, че са прелъстени. Би направил истинско състезание с Фишер за Пола Стенли, ако нямаше друга цел…

— Е — каза той, когато излязоха от ресторанта и я улови за лакътя, — накъде сега? Обратно в хотела ли?

— Не, отивам да оправя косата си. В ужасно състояние е.

— Не бих казал. Изглеждате чудесно, готова за тържествен прием. Между другото, къде ще вечеряте?

— Някъде навън. Благодаря ви все пак. Надявам се, че жена ви ще хареса роклята.

— Ще бъде възхитена — ухили се Дънстън, — разбира се, ако не знае какво хубаво момиче ми е помагало при избора. Къде е фризьорът ви? Ще ви откарам там.

Когато стигнаха до салона, Дънстън стисна ръката й, показа чудесните си бели зъби в приятелска усмивка и изчака, докато я видя вътре да проверява на касата за запазения час. След това нареди на шофьора да го отведе до някой магазин за електрически материали. Там купи клещи, отвертка, метър и половина жица и ролка изолираща лента. После нае друго такси, като даде адреса на хотела на Пола. Той попита на регистрацията:

— Мисис Стенли, моля?

— Един момент, ще позвъня в стаята й.

Като оглеждаше цялото фоайе, Дънстън пристъпваше от крак на крак, стиснал под мишница покупката си. Беше твърде вероятно да е използувала фризьора като повод да се отърве от него. Може да е влязла в салона, без да е записана предварително, и да са й отказали поради липса на места. Необходимо му беше да е абсолютно сигурен, че тя не е в хотела.

Администраторът вдигна поглед към него и поклати глава.

— Никакъв отговор, мосю. Мисис Стенли излезе преди обед и не съм я виждал да се връща.

— Нищо, не се безпокойте. Минавам случайно…

— Искате ли да й предам нещо?

— Не, благодаря. Ще й позвъня довечера.

Той излезе на улицата и се отправи наляво. Достигна задния вход и влезе. През служебното стълбище се озова при стаята на Пола, без да ползува асансьора. В този следобеден час никой от служителите не беше по коридора, но той не искаше да бъде забелязан и от гостите на хотела. Отвори отново вратата с шперц и влезе, като затвори внимателно и пусна секрета на бравата. Ако дойдеше някой или Пола се завърнеше, щеше да си осигури време да прикрие инструментите.

Стаята беше подредена изрядно. В банята бяха поставени чисти кърпи и хавлия. Миришеше на химически препарати за почистване. Завесата беше изтеглена встрани. Той отвори пакета си и подреди върху капака на клозета жицата, изолиращата лента и отвертката. Събу обувките си и се качи върху ръба на ваната, за да огледа още веднъж електрическия нагревател. Взе отвертката и започна да работи. След десет минути освободи нагревателя от стената и внимателно го отпусна. Уредът увисна с около петнадесет сантиметра, задържан само от жиците си. Дънстън се поколеба за миг какво да прави по-нататък. Присви рамене и прикрепи временно уреда обратно на мястото му. Излезе в празния коридор и започна да го обхожда в двете посоки, като търсеше таблото с бушоните. Не го намери. Отвори вратата към задното стълбище и тук го видя, но беше много високо. Изпсува най-вулгарно. Трябваше да намери някакъв начин да се добере до него. Видя насреща врата и я отвори. Това беше килерът на етажа. Сред метлите, препаратите за почистване и другите вещи видя крачеща стълба. Взе я и с нея достигна таблото.

Той погледна часовника си — беше 15:48. По това време никой не би ползвал електрическо осветление или нагревателни уреди и той изключи общия бушон за етажа. Бързо прибра стълбата и почти тичешком се върна в стаята. Заработи бързо в банята, като удължи жиците на нагревателя с донесения кабел, а след това го закрепи съвсем хлабаво на стената, така че при леко потегляне да полети надолу. Улови кордона за включване на отоплителя и го подпъхна под една от гривните, държащи завесата. В следния миг я дръпна. Уредът веднага полетя надолу и той го улови. Закрепи го пак хлабаво на стената, като прикри удължените жици зад него. Така нагревателят щеше да удари всеки, който застане под душа и дръпне завесата. Жертвата му щеше да бъде веднага убита от електрическия ток. И всичко това ще мине за нещастен случай. Хотелът щеше да бъде отговорен за лошото монтиране на отоплителния уред, а той щеше да получи своя половин милион в Швейцария. Ако Пола наистина ще вечеря навън, трябваше да вземе душ, преди да излезе. И това, каза си цинично Дънстън, щеше да бъде всичко.

Фишер ще бъде съвсем съсипан, но няма как — за да направиш омлет, най-същественото е да счупиш яйцата. Тя беше мило момиче и той не й желаеше злото — изтеглила бе лошия жребий да бъде цената, срещу която той трябваше да стане богат. Дънстън прибра инструментите в джоба си, отиде в килера и с помощта на стълбата включи отново бушона, а после я прибра на мястото й. Миг след това тичаше по задното стълбище надолу. Бе завършил всичко успешно за по-малко от един час. Пристигна в хотела си с такси, поръча бутилка коняк и се изтегна върху леглото. След втората чашка потъна в спокоен сън.

— Цял ден се мъча да се свържа с теб. Къде, по дяволите, се губиш?

Пола тъкмо се събличаше, когато телефонът иззвъня. Беше се завърнала сгорещена и изморена. По-голямата част от следобеда бе прекарала при фризьора, а после бе скитала из нагорещените улици, наблюдавайки характерната парижка картина в ранната вечер, когато кафенетата се изпълваха и цяла армия от туристи кръстосваха града, озъртаха се във витрините и зяпаха паметниците. Би трябвало да се прибере веднага, но празната стая й се струваше много тъжна и отблъскваща. Пола я бе отбягвала съвсем съзнателно, а през това време телефонът звъня няколко пъти, докато най-после последното обаждане на Фишер я намери там.

— Пазарувахме с Джо Дънстън — обясни тя.

— Не чак до този късен час, за бога! — Гласът му звучеше гневно. — Какво си правила?

— Обядвахме, а после ходих да си направя косата, след което се поразходих. Защо си толкова нервен, скъпи? Съжалявам, че не бях тук, но не знаех по кое време ще телефонираш.

Тя се отпусна върху леглото, слушайки резкия обвинителен глас на Фишер. Стаята беше гореща и тиха, дневната светлина бледнееше. Сълзи напираха в очите й. Не ставаше така, както тя си го бе мислила. Това не беше затваряне на пукнатината в техните отношения, а задълбочаването й. И тя не можеше да го спре.

— Предполагам, че ти се е натискал. Винаги постъпва така.

— Моля те, не оглупявай. Беше много любезен. Купихме някои неща за жена му. Не разбирам какво става с теб. Кажи, срещна ли се с майка ми?

— Да, видях я. Какво правиш сега?

— Лежа на леглото и разговарям с теб. Какво ти каза тя?

— Нищо особено — излъга Фишер. — Изобщо не иска да помогне. Така много искам сега да съм при теб. Ще се реабилитирам за последната нощ. Луд съм по теб, знаеш го, нали? Ревнувам те дори от този мръсен простак Дънстън.

— Не бива — каза меко Пола. — И аз искам също така силно да си тук. Кога се връщаш?

— Утре, но не зная точно по кое време. Обичаш ли ме все още?

— Да, разбира се, обичам те.

— Много добре тогава. Пази се. Ще се видим утре.

— Довиждане.

Тя остави телефона и продължи да лежи. Би трябвало да му каже за Филип фон Хесел, но не го стори. И ако той беше ревнив по отношение на такъв безопасен човек като Джо Дънстън… бяха приключили разговора с много по-добър тон. Гласът му звучеше успокоен, щастлив. А майка й не бе му казала нищо. Пола затвори очи. Тя никога не би помогнала. Пътуването му беше напразно.

Телефонът звънна отново. Погледна часовника и стана. Искаше й се да вземе душ, преди да се преоблече за вечерята с Филип фон Хесел. Но на телефона беше той.

— Мисис Стенли? Бих ли могъл да дойда при вас малко по-рано? Говорихте ли вече с мистър Фишер?

— Да, преди няколко минути.

— Тогава сигурно сте много развълнувана? Моята майка ми съобщи. Тя ще пристигне още тази нощ вместо утре сутринта.

— Какво искате да кажете с това „развълнувана“? Какво се е случило?

— Той не ви ли каза? Научил е скривалището на Солницата. Ще я получим утре.

— Не, не ми е казвал нищо. Кога искате да дойдете?

— Сега е седем часът. Искам да посрещна самолета на майка си. Ако мога да дойда в хотела след около двадесет минути, ще вечеряме малко по-рано. Имате ли нещо против?.

— Не, разбира се. Ще бъда готова в 19:30. Довиждане.

Тя остана замислена Фишер я бе излъгал. Получил беше каквото искаше от майка й. Знаеше къде е съкровището, а пред нея отрече. Тя пристъпи замислено в банята и пусна топлата вода, като отвори и двата крана. Значи бяха готови да извадят на бял свят съкровището. Утре, бе й казал принц Филип. Фишер беше предупредил Фон Хеселови, а на нея не каза нищо. Внезапно й прилоша, стана й болно от неговата измама, независимо от причините. Беше му вярвала, обичаше го. По свой собствен начин той не й бе по-верен от Джеймс. Филип бе издал всичко. Фишер не бе предвидил това обстоятелство, когато й заяви, че я обича, а в същото време я измами. След малко принцът щеше да бъде долу. Не й оставаше време да се изкъпе. Пола затвори крановете и изключи контакта. Поизми се на умивалника и облече тъмна копринена рокля. На шията си постави огърлица от перли, подарена й от Джеймс. Косата й бе подредена много шик. Постави си лек грим и скъпия парфюм, подарен от Фишер. Часовникът й показваше 19:30. Излезе и се спусна с асансьора да дочака Филип фон Хесел.

Много жени бяха опитвали да завладеят Филип. Още от юношеската му възраст момичетата бяха отправяли предизвикателни погледи и многозначителни усмивки към него. Техните действия се засилваха все повече с напредване на възрастта му. Бе изживял много флиртове и любовни истории. От три години имаше любовница, която бе вече омъжена и отдавна бе изгубила всякаква надежда, че може да му стане съпруга. Никога обаче не бе се влюбвал така, та да пожелае някое момиче да му стане жена. Както в кралските фамилии, Фон Хеселовци се женеха за своите братовчедки или се сродяваха с фамилии на същата обществена висота като тяхната. Немислимо беше Филип да избира извън своя кръг или да има сериозни намерения към жена от по-нисък произход. В резултат на всичко това той се бе превърнал в закоравял ерген, очакващ да се случи невероятното — да се появи някоя жена, която и да удовлетвори семейните изисквания, и да може да се влюби в нея. Той отхвърляше всички аргументи на майка си, че можеше да се ожени и без любов. Тя бе го наричала сантименталист, но за своя изненада и неодобрение установяваше, че по този въпрос той проявява упорство, равняващо се на нейното. Той не й се противопоставяше никога с изключение на този проблем, който свързваше със съвестта си, а това винаги дразнеше и разстройваше майка му. Тя отричаше съществуването на морален кодекс — моралът трябвало да се диктува от целесъобразността на дадена обстановка.

Поначало той нямаше никакви по-далечни намерения от тези да се срещне с Пола и да опита да я постави на своя страна, за да убедят Фишер да изостави търсенето на съкровището на Пьоленберг. Поканата за вечеря беше нещо, дошло спонтанно, и по-късно той беше малко изненадан от собствената си инициатива. Не беше човек, действуващ под давление на импулси, а тази покана бе в известен смисъл импулсивна.

Пола не беше най-привлекателната или най-красивата измежду жените, с които се бе срещал досега. Любовницата му беше великолепна блондинка, провъзгласена в своя кръг от богаташи за ослепителен пример на немската женственост. Пола не можеше да съперничи по отношение на елегантност, представителност или значимост с жените, които най-често го заобикаляха — това бяха екстравагантни, разглезени жени, откъснати от действителността. Когато говореше с Пола, бе почувствувал, че е с животрептящ човек — уязвима, колеблива, изпълнена с достойнство и срамежливост.

Когато влезе във фоайето и тя се изправи да го посрещне, гой усети приятен трепет, сякаш предстоеше да се случи нещо необикновено.

— Много мило от ваша страна за съгласието ви да устроим нашата вечеря по-рано. — Той пое ръката й и я целуна.

Усмивка озари лицето му, когато погледите им се срещнаха. Стори му се, че е бледа и затворена, но в следния миг и тя се усмихна и изведнъж напрегнатостта изчезна. Непринуденото протичане на тази вечер бе осигурено, когато Филип я хвана под ръка и я отведе до чакащата кола, въпреки че той рядко си позволяваше физически контакт с непознати все още жени. Беше възпитан да не одобрява волностите, приети като навици в обществото — целуване на сравнително непознати лица, обръщане към някого с малкото му име, цялата практика на принизяващото интимничене, което оформя отношенията между двама току-що запознали се. Никога не бе хващал жена за ръка, за да я задържи под фалшив предлог. Настани се до Пола на задната седалка в лимузината и й предложи цигара.

— Благодаря — отвърна Пола. — Разкажете ми за Солницата. Къде е тя сега?

— Не зная. Майка ми предаде само, че утре се връща и че търсенето ще приключи утре. Бързаше за самолета. Не мога да си обясня защо мистър Фишер не ви е казал. Мислех, че вие сте тук заради това.

— Струва ми се, за мен е ясно. Бедата е, че му повярвах. Къде отиваме?

— В „Grand Vefour“. Там е тихо, но, надявам се, ще ви хареса.

— Убедена съм. Нека почакаме, докато стигнем там, и тогава ще поговорим по този въпрос.

— Не е необходимо да говорим, ако това ви е неприятно. Чувствувам, че ви е неприятно. Изглеждате нервна. Много искам вечерта да бъде приятна и за двама ни. След всичко не бихте приели повторна покана, ако днес не се радвате.

— Не вярвам да сте получавали чак толкова много откази. Не сте женен нали?

— Не, ерген съм за зла участ на майка ми. Тя иска внуци, а аз искам да съм щастлив, така че се намираме в задънена улица. Но ето че пристигнахме.

Това беше елегантен ресторант със спокойна атмосфера, нещо изключително и скъпо — убежище за богати лакомници, които искаха да се съсредоточат над храната, и то в своя компания, без да бъде отвличано вниманието им. Никаква музика, меню, което можеше да бъде обозначено с пет звездички, и безшумно, незабавно сервиране, надминаващо всичко останало.

Пола зае мястото си и Филип забеляза, че повечето от мъжете обърнаха глави към нея.

— Мога ли да ви поднеса един комплимент?

— Моля.

— Вие сте най-привлекателната жена в тази зала.

— Благодаря ви… Но защо се смеете?

— Защото у вас, мисис Стенли, има такава естествена непринуденост, че тя искрено ме очарова. Казах ви нещо ласкателно, а вие не застанахте в предвзета поза и дори не се опитахте да го отричате. Отговорихте просто благодаря. Откъде сте взели сините си очи? Никога не съм виждал такъв цвят.

— Наследство са от баща ми. Ще ми направите ли комплимент и по този повод?

— Не. Никак не се интересувам от него, но зная, че вие се интересувате. Ще го откриете ли скоро?

— Не. И ако това зависи от мистър Фишер, никога няма да го постигна. Той не желае да го намеря. Тъкмо заради това не ми съобщи, че е разкрил загадката на Солницата. Иска да се върна в Англия и да забравя цялата тази история.

— Защо иска това от вас? Защо се меси в живота ви?

— Влюбен е в мен.

Принцът беше поръчал чудесно шери и тя отпи от него. Поради някакви основания, които не можеше да си обясни, тя изпитваше желание да каже на този човек истината. Той имаше навика да се взира в нея напрегнато, когато тя говореше — цялото му внимание се съсредоточаваше върху нея. Тя намираше това повече за израз на близост, отколкото за намерение да я смути. Той имаше хубави очи със сериозен израз, които подканяха към откровеност. Но основно тя искаше да го шокира, а след това да се оттегли.

— А вие? Мога да разбера него, но съм сигурен, че вие не сте…

— Живеех с него — отговори бавно Пола. — Той иска да се ожени за мен.

— Та той имал отличен вкус. Изненадан съм, че е могъл да ви привлече.

— Аз също съм изненадана, но в много отношения той е истински мъж, а за мен това беше нещо съвсем ново. Много решителен… Чувствувах се напълно сигурна с него.

— А обичате ли го?

— Не зная — поклати глава Пола, а той си мислеше каква елегантна и красива шия има тя. — Така ме е яд и съм толкова разочарована от него. Да ме мами! Той знае много добре, че единствената цел на живота ми е да открия баща си, и въпреки това ме лъже. Не мога да му простя това. Той се връща утре, а аз не мога да си представя как ще се изправя пред него. Така ми се иска да напусна този хотел и да не съм там, когато той пристигне.

— Защо не напуснете хотела още тази нощ?

— Няма да намеря свободна стая. През този сезон Париж е претъпкан с туристи. Вие нямате подобни грижи… Вероятно разполагате постоянно с апартамент в „Риц“?

— Да, с апартамента, заеман от брат ми. Защо да не се преместите там? Та това е превъзходна идея! Той не е зает и никой не го ползва. Майка ми и аз имаме отделни апартаменти. Този е съвсем празен.

— Не бих могла да направя това.

— Защо не? За ден-два, докато открием Солницата. След това ще се завърнете в Англия. Това ще ви спести неудобството да се срещнете с Фишер в един и същ хотел.

— Може би така ще е по-лесно. Искам да скъсам с него. Решила съм го вече.

— Тогава вие не го обичате. А искам да ви кажа, че и никога не сте го обичали. Били сте самотна и вероятно нещастна. Сторило ви се е, че той е отговорът на вашите проблеми. Но се оказа, че не е, и несъмнено сега вие виждате това.

— Не виждам нищо освен това, че не мога да продължавам така и не желая отвратителни сцени. Едновременно и ме е яд, и ми е мъчно за него.

— Имате много меко сърце. Аз също не обичам да бъдат обиждани хората.

— И по-специално, когато човек засяга сам себе си. Съпругът ми беше експерт в нараняване чувствата на другите. По времето, когато се развеждахме, не ми бе останала ни една илюзия за самата мен. Ерик ми вдъхна нова увереност, но загуби своята, такъв беше резултатът. Бои се, че ще намеря баща си и ще го предпочета пред него. Тъкмо заради това престъпи дадената дума и започна да ме залъгва. Никога не е и помислял, че бих могла да науча.

— И ще предпочетете ли баща си?

— Ако той се нуждае от мен. Не зная. Никой не може да даде отговор на този въпрос. Когато откриете Солницата, аз искам също да присъствувам.

— Ще бъдете там. Може да се окаже, че тя е ваша собственост.

— Това не е причината за моето желание. Там може да се намери някакво известие от баща ми, нещо, което да ме отведе до него… Казах ви, че не желая Солницата.

— Знам. Обещавам ви, че щом усетя наближаването на момента, ще ви предупредя. Обещавам ви и ще разберете, че за разлика от мистър Фишер аз не престъпвам дадената дума.

— Вие нямате неговите мотиви. Аз го съсипах. Всеки случай без мен той ще прекара много по-добре.

— Мисля, че няма да е съгласен с вас. Жал ми е за него. Ако ме извините за момент, мога да телефонирам в „Риц“ и да ги уведомя, че ще ползвате апартамента. Така ще бъде далеч по-лесно за вас.

— Да. Ще се възползувам от вашето предложение и ще се прехвърля още тази нощ.

След малко той беше отново при нея и й се усмихваше.

— Всичко е наред. Ще се разположите удобно. Там никой не ще може да ви безпокои.

— Колко сте мил. Много съм ви благодарна.

— Не е необходимо. Радостен съм, че можах да ви помогна. А сега нека забравим всички неприятности и да се порадваме на нашата вечер. Имате очарователна усмивка, мисис Стенли. Оттук нататък желая тя да не слиза от лицето ви.

— Забравяте, че на австрийците се полага да са весели. Аз съм чиста немкиня от Средна Германия.

— Аз също. Може би затова се разбираме така добре. Познавам темперамента на нашите. Ние сме единствената раса в света, която се опита да изживее своите легенди.

— Но само тъжните, разрушителните… като „Залезът на боговете“. Най-лошото е, че съм влюбена във Вагнер.

— Мразя го — засмя се Филип. — Аз съм за Моцарт. Обичате ли музика?

— Повече симфонична, отколкото оперна, с изключение на Вагнер.

— Тогава Трябва да дойдете в Германия. Там ще чуете нашата музика така, както би трябвало да се изпълнява от германци за германци. — Той посегна през масата и за момент ръката му се спря върху нейната. Беше топла и притискането трая само секунда. — Трябва да си спомняте само хубави неща за нашия народ. Светът често ще ви напомня в какво сме сбъркали, какви беди сме причинили в миналото. Но моят отговор за тях е, че това е минало. Нашите задължения са в бъдещето и то е и ваше задължение, мисис Стенли. Германка сте и имате собственото си място сред собствената си раса. Разберете това и няма да имате повече нужда от никого като Ерик Фишер.

— Родена съм, за да се срамувам от това. Никой не ми е казвал нищо за баща ми. Името и националността ми бяха променени. Въпреки това никога не съм се чувствувала англичанка.

— Нашата кръв е силна. Не е лесно да се потисне това, което кипи в нея. Защо майка ви е постъпила така с вас?

— Заради срама си. Майка ми мразеше баща ми и всичко, което е вършил той. Сега се убеждавам, че тя е мразела и мен, разбира се, по някакъв прикрит начин, без да си го признава нито за миг, но все едно — мразела ме е.

— Животът ви не е бил щастлив. Съжалявам.

— А какво ще кажете за вашия? Какво ли е да имаш толкова пари и такова могъщество?

— Това значи голяма отговорност, превръщана нерядко в страхотно бреме, но то си има и своите компенсации. Под компенсация нямам предвид възможността да си купуваш каквото ти се прииска или да отидеш навсякъде по света. Имам предвид възможността да извършиш редица дела, да насочваш събитията по правилен път. Сигурно това ви звучи доста надуто, мисис Стенли. Навярно си мислите, глупак, обхванат от налудничава идея за съдбовна мисия…

— Никак дори. Никога не съм била по-дълбоко заинтересувана. Моля ви, продължавайте.

— Аз също съм се срамувал от това, което съм — и той запали цигара. — Нашето родово име беше очернено вследствие сътрудничеството ни с нацистите. И ние наистина бяхме свързани с тях. Майка ми се опита да се противопостави. Тя е горда и не знае какво е страх. Баща ми обаче искаше да оцелее. Цената беше колаборация с Хитлер. В нашите фабрики ползвахме работници роби, давахме огромни суми на нацистката партия. Закриляхме нашите интереси, като ставахме съучастници на техните престъпления. От гледна точка на останалия свят ние бяхме еднакво виновни, това ви е известно. Знаете какво означава името Фон Хесел за хората по света. Сега, когато брат ми е мъртъв, аз съм глава на рода и аз отговарям за неговото бъдеще. Искам да докажа, че създадената за нас представа се е променила. Искам да творя добро с нашите пари и нашата власт. Искам да очистя нашето родово име. Искам да бъда в служба на нашата страна.

— И ще го направите. Наистина вярвам, че ще го сторите. Знаете ли какво ми бе казал някой веднъж на един прием? Те не знаеха нищо за моето минало. „Ако срещнеш добър германец, убий го, преди да е станал лош.“

— Знам, но вие не бива да им обръщате внимание. Ние сме ново поколение, вие и аз. Това е важното. Ние сме различни от нашите родители. Обичам майка си и естествено тя има влияние върху мен, но моят начин на мислене се различава от нейния. Аз принадлежа към новия свят. Решен съм да отдам всичките си сили, за да застане и Германия в него. Това ще бъде единственото ни извинение, че сме така богати, мисис Стен-ли, и че притежаваме такава мощ: да ползуваме парите и силата си за добри дела. В противен случай ние ще бъдем прокълнати като род и осъдени, сигурен съм в това.

— Желая ви сполука. Ще имате нужда от нея. Вярвам, че ще имате успехи. В известен смисъл ви завиждам. Имате цел, към която да се стремите.

— Вие също бихте могли да работите за тази цел — и гой се наклони към нея. Съвсем без всякаква връзка тя си помисли, че той е най-красивият човек, когото е срещала някога, и най-малко суетният. — Трябва да се върнете в Германия и да видите със собствените си очи какво има да става там. Казах ви и преди, не бива да бъдете бежанка.

— А аз ви отговорих, че е възможно да се случи и това, но кой знае? Кой може да каже къде ще бъда например след три месеца?

— Възможно е да бъдете с баща си, това ли искате да кажете?

— Вероятно, ако всичко върви в тази насока. А може и да не го видя никога и просто да се върна в Англия към същия празен живот. Във всеки случай — присви тя безразлично рамене и се усмихна, сякаш отричайки собственото си пророчество — кой знае? Възможно е също така някой ден да отида и в Германия.

— И когато дойдете, ще бъдете моя гостенка. А сега да платя и ще ви отведа в хотела. Оттам ще идем заедно в „Риц“.

— Глупак такъв — крещеше Маргарет фон Хесел, — вие, некадърен, несръчен глупак! Тя е в „Риц“! Моят син я настани снощи в апартамента…

Дънстън държеше слушалката на известно разстояние от ухото си. Намираше се във фоайето на „Риц“, в кабината за свързване със стаите. Беше дошъл да докладва, макар и предварително, защото се чувствуваше твърдо убеден в успеха си. Предишната вечер към 19:30 беше опитал да се свърже с Пола по телефона, считайки, че не би излязла за вечеря толкова рано с когото и да било, и не получи отговор. Затворил бе телефона, виждайки мислено Пола отпусната мъртва, съвсем гола в банята. Не беше звънял повторно. Щеше да има разследване и той не желаеше да бъде призован като човек, който е обядвал с нея в деня на смъртта й. Цялата вечер се бе притайвал, убеден, че всичко е станало така, както го бе подредил. Когато се обади на принцесата, допусна грешката да й съобщи, че за всичко били взети мерки така, както тя бе пожелала. Яростният отговор го свари напълно неподготвен. Държеше слушалката и пъшкаше, а след това изпсува безсрамно и кратко, без да го е грижа дали тя чува или не.

— Какво, по дяволите, е правил синът ви с нея!

— Не е ваша работа — изкрещя в ухото му тя. — Оставете сина ми на мен и се заловете с вашата задача! Тя е тук, на етажа над мен. Толкова по въпроса за това, което мислите, че се е случило някъде другаде. Вие, проклети некадърнико, разполагахте с толкова много време да уредите нещо. Сега няма време. Фишер пристига днес и той е открил мястото на Солницата. Ако искате да довършите почтено нашата договореност, заемете се и направете нещо незабавно! В следващите няколко часа! И не се лъжете, че можете да задържите дори и началната сума. Банката ще я блокира по мое нареждане.

— Нима искате да кажете, че днес ще свърши всичко?

— Най-късно утре. Така казва Фишер.

— Само още нещо — Дънстън бързаше тя да не затвори, — какво знае вашият син за… вас и мен?

— Нищо. И никога не бива да го узнае. Той не би ви платил. Би ви предал направо на полицията! За бога, дръжте се настрана от него!

— Много добре. Ще трябва да запретна ръкави и да свърша нещо някак си. Но да не се изненадате, ако се окаже много голяма мръсотия. И можете да се сърдите само на сина си, задето я е измъкнал от този хотел. Ако не бе сторил това, всичко щеше да е свършено вече.

— Не се грижете за това — изплющя като с камшик тя. — Свършете го сега, иначе няма да получите и едно пени! — И телефонът тракна.

Той остана зяпнал в слушалката. Не бе получил нищо, дори и парите, внесени като депозит. Старата кучка го бе притиснала от всички страни. Беше опитал вече възможността за „нещастен случай“, но ако искаше да получи тези пари, не можеше да си позволи да бъде мил. Както беше обещал, предстоеше голяма мръсотия. Етажът над нея, каза принцесата, и той погледна нагоре. Три етажа — достатъчно високо. Голяма мръсотия — но за краткото време и при тези обстоятелства нямаше друг начин.

— Съжалявам, сър — каза администраторът от рецепцията, — но — апартамент „Луи XV“ е зает.

Той помнеше високия германец с бяла коса и тъмни очила, който беше идвал преди няколко дни със същото искане. Явно, той беше твърде смахнат по въпроса за този апартамент и това започваше да дразни чиновника. Бе му отговорил вече отрицателно, а германецът не го и чуваше, тъй като зададе пак същия въпрос.

— Сигурен ли сте? — настояваше клиентът. — Мислех, че апартаментът ще е свободен сега след злополуката с принц Хайнрих фон Хесел.

— Той е все още на разположение на тяхното семейство. Сега в него е настанена една дама. Тя пристигна снощи.

— О! — каза генералът. — Колко жалко. Имах намерение да го наема.

— В момента не разполагаме с апартаменти. Онзи, който ви предложих преди, също бе зает, но на третия етаж разполагаме със стая и баня. Остана свободна от завчера поради неявяване на клиента.

— На третия етаж?

— Да. Един момент да видя кой номер беше, и ще ви кажа разположението й. Мисля, че беше откъм фасадата.

Генералът чакаше. Едната му ръка закопчаваше и откопчаваше горното копче на сакото, иначе стоеше неподвижен и видимо спокоен. Една дама? Какво всъщност бе разположението на въпросната стая спрямо апартамент „Луи XV“? И стаята, и апартаментът бяха все на третия етаж.

— Номер 370, мосю. Гледа към площада.

— Благодаря ви — кимна генералът и откопча копчето за последен път. — Ще я наема за една седмица.

— Ще се регистрирате ли, моля? И паспорта, ако обичате.

— Разбира се, ето го. Казвам се Вайс.

Той подаде швейцарски паспорт и попълни формалностите в регистрационната книга. Записа адреса си в Испания и се подписа с името, под което живееше повече от десет години вече.

В този момент видя името Пола Стенли, написано на по-горния ред. Той замря и прочете адреса й в Англия. Същият, на който бе изпратил Шварц. По бузите му се появи лека руменина, а на челото му тя се оформи като петно. Кожата му беше бледа, каквато е у русите хора. Червенината от вълнението избледня бързо. Тя беше тук! Ръцете му останаха спокойни, гласът — непроменен.

— Виждам, че моя близка се е настанила в хотела, мисис Пола Стенли?

Чиновникът погледна регистъра. Швейцарският паспорт бе променил отношението му. Изпитваше дълбока омраза към германците. Той се усмихна любезно към генерала.

— Да, мосю Вайс. Всъщност дамата заема искания от вас апартамент. Тя пристигна снощи.

— Какво съвпадение! Ще прибера багажа си от хотела, където съм отседнал, и ще бъда тук след един час.

— Тук ще се чувствувате много по-удобно.

— Сигурен съм. Винаги съм отсядал тук.

Той се насочи към изхода с горда походка, с една ръка в джоба. Такава беше стойката му, позната на всички подчинени от онези дни. За тях той си спомни със скрита ирония — дните, когато крачеше през фоайето на същия този хотел и всички наоколо правеха път на него и на антуража му.

След един час той се върна с лек куфар и груба брезентова торба, която изненада носача с теглото си. Изкачиха се с асансьора до стаята му на третия етаж. Вещите му бяха внесени вътре и гой даде приличен бакшиш.

Останал сам, той огледа стаята. Беше подредена красиво, с вкус и удобство, на каквито от години не бе се наслаждавал. Даже миризмата на стаята му напомняше миналото. Тя бе изпълнена с приятния лъх, характерен за „Риц“, със свежите цветя във всяка стая и ароматизираните препарати за почистване на мебелите — спомняше си всичко много добре. Апартаментът „Луи XV“ беше през две врати от неговата. Запали цигара и отиде до прозореца. Беше така уплътнен, че отвън не проникваше нито шумът, нито прахът. Климатична инсталация поддържаше стаята приятно хладна. Към стаята бе изградена чудесна баня, облицована с игличеножълти плочки. Генералът отвори прозореца и погледна надолу — бученето от улицата бе непрекъснато. Притвори крилата, предпочитайки лекото поскърцване на паркета под дебелия килим. Сне сакото си, подреди го върху облегалката на един стол и се изпъна върху леглото. Сега не беше удобно време да отиде при нея. Във всеки хотел утрините са запълнени с прекалено много активност — почистват се стаите, пътници пристигат и заминават. За предпочитане беше без-дейният период — най-добре следобедната горещина или часовете между седем и девет, когато всички отиваха на вечеря.

Сега, когато неговият час дойде, той откри с изненада, че е подготвен за него много по-малко, отколкото си представяше. Имаше си и готова реч. Беше започнал да я репетира от онзи следобед в Мадрид, когато видя нейната снимка във вестника. Беше го препрочитал толкова много пъти, че ръбовете му се бяха оръфали. Неговата дъщеря — единствената му връзка с миналия живот и единственото му основание за бъдещия. Сега той беше вече старец без някаква определена цел в живота. Очакваше спокойна смърт за себе си и разочарование за враговете си. Тъжен и глупав край на една кариера, достигнала върховете на могъществото, а после открила дълбочините на горчивото преследване. Все пак бе изпитал чувството на величие, макар и по своему. То му бе давало възможност сам да прикачи известен чар на мръсната си роля — да лети в огромния си черен мерцедес към мисията на смъртта; като ангел, излязъл от ада — рус и ужасяващ, нещо повече от обикновено човешко същество. След разгрома беше избягал и спасил живота си — алтернативата беше публичен съд и жалка смърт чрез обесване. Съдбата го гони близо тридесет години. Беше живял като дребен буржоа в Мадрид и се смяташе за късметлия… Но дошъл обратно в обкръжението от миналото си, днешният ден заедно с настоящето отлетя в небитието — от далеко, сякаш ехо, зазвучаха тромпети в главата му, мистична музика от танц на мъртъвци загърмя пред вцепенения свят… Той бе загубил — всичко, в което бе вярвал, се беше разпаднало и изчезнало, оставяйки след себе си само спомен за огромно, в генетични размери престъпление. За него бе останал само мракът. По отношение дъщеря му всичко беше съвсем различно. Очакваше я богатство и мощ чрез собствеността над Солницата, а за него най-сетне щеше да настъпи доволството да види своята кръв да триумфира чрез едно живо същество, което бе обичал винаги. Тя би била безмерно богата, желана, известна на цял свят — мислите му полетяха разпилени безредно, преминали границите на здравия разум, който си бе налагал така дълго. Чувствата се пребориха с него и взеха връх — фаталната немска любов към сантиментална драма се фиксира в идеала за баща и дъщеря. Тя го понесе, забравил необходимостта от предпазливост и укриване. Лежеше със затворени очи в нетърпеливо очакване.

— Какъв е този ад тук? — изкрещя Фишер.

Беше се върнал в ранните часове на следобеда и бе полетял право към стаята на Пола. Вратата бе отворена, а стаята претъпкана с хора. Той ги разблъска и влезе.

— Къде е мисис Стенли? Какво става тук?

Изведнъж видя, че пред него е управителят. Той беше пребледнял и две вадички пот се спускаха по страните му.

— Нещастен случай, мосю.

— Какъв нещастен случай? — развика се Фишер. — Къде е мисис Стенли?

— Една от чистачките… Беше открита преди малко. Почиствала банята и била ударена от електрически ток. Моля ви, мосю, трябва да ме извините…

— Чистачка? — В мозъка на Фишер се вряза само този факт. Каквото и да се е случило, то не бе с Пола. — Слушайте, а къде е мисис Стенли?

— Тя ни напусна, мосю. — Управителят му обърна нетърпеливо гръб. — Снощи напусна хотела. Толкова мога да ви кажа. А сега, мосю, моля… извинете ме!

Фишер видя как двама души изнасят от банята безжизненото тяло в синя ленена рокля и смачкана бяла престилка. Мярна му се люшкаща се глава и почерняло лице с ужасно изпъкнали очни ябълки. В миг му се до-повръща. Ударена от електрически ток, когато почиствала банята? Обърна се и полетя по стълбите надолу. Едва дишаше, когато спря пред рецепцията.

— Мисис Стенли е напуснала снощи. Каза ли къде отива?

— Не, мосю. Просто си отиде.

— Но сигурно ви е предала някакво съобщение за мен?

— Не мисля. Един момент, да проверя… Не, нищо, мосю.

— Не вярвам. Все трябва да е оставила някаква бележка. Какво каза? Защо напусна?

— Не мога да ви помогна. С нея беше един господин. Дойдоха, събраха багажа й, тя си плати сметката и заминаха. Съжалявам, но това е всичко, което зная.

— Господин? — повтори Фишер. — С нея имаше и мъж?

— Да, мосю.

— Разбирам. Благодаря. О, почакайте, с такси ли заминаха? Дали портиерът няма да знае накъде са отишли?

— Може да го попитате. Възможно е да е запомнил нещо.

Но човекът само поклати глава. Фишер му беше дал десет франка.

— Не бяха с такси, мосю. Мисис Стенли и джентълменът поеха с голям мерцедес. Аз пренесох само багажа и тръгнаха. Съжалявам.

— Няма нищо.

Фишер се обърна и влезе в хотела. Едва можеше да повярва. Пола бе заминала с мъж, без да остави някаква бележка за него, нищо. Просто напуснала хотела, а също така и неговия живот. Това не бе възможно. Реши да се обърне отново към администратора и да го помоли пак да провери няма ли писмо за него, когато изведнъж се досети, че може да има нещо в стаята му. Изтича бързо горе — и тук нямаше нищо. Пътната му чанта беше върху леглото. Нямаше никъде никакъв плик. Беше си отишла. Сега вече му прилоша. Притисна юмруци към корема си, където усети остра, присвиваща болка. Това беше истинска физическа болка, ответна реакция от страна на тялото му по отношение на вулкана, бушуващ в главата му. Беше я загубил. Някой друг беше дошъл и беше я отнесъл, някой, когото тя никога не бе споменавала, някой достатъчно близък, за да пристигне с кола и я отнесе заедно с багажа й.

Но същата вечер те бяха разговаряли по телефона. Тя беше мила и нежна, бе проявила търпение към неговата ревност. Ревнуваше я от Дънстън… Дънстън! Той грабна телефона и го потърси. Изтече доста време, докато му съобщят, че е излязъл. Фишер изруга и остави слушалката. Изправи се бавно и влезе в банята, изми лицето си и се погледна в огледалото. Беше разстроен и посърнал.

— Клети глупако — изрече гласно той. — Бедни тъпако, нека това ти послужи за урок!

Тази сутрин беше купил гривна за нея — златна, с дребни сапфири и диаманти между отделните звена на верижката. Беше оглеждал и пръстени, но нямаше кураж да й поднесе един, когато се срещнат. Беше готов да разопакова кутията и да хвърли гривната на улицата или да я подари на камериерката, когато изведнъж спря и се люшна назад от блесналата като мълния в главата му мисъл. Генералът! С него е заминала. Бяха се намерили. И доколкото му бе известно, те бяха отишли там, където лежеше съкровището на Пьоленберг.

— Мамо — говореше Филип фон Хесел, — мамо, къде е съкровището? Аз имам право да зная!

— Нямаш никакво право! Как си посмял да вземеш тази жена и да я доведеш тук? Полудял ли си? — Той никога не бе виждал майка си така побесняла. Беше побеляла от гняв. Обградените й с жълто зеници се разшириха така, че станаха съвсем черни. Стоеше изправена по средата на хола, препълнен с червени рози, и крещеше. За първи път в живота си Филип виждаше майка си да губи контрол над себе си. — Кретен! Ти се мъчеше да се набъркаш от самото начало. Сега ти настани дъщерята на Бронзарт на единственото място в света… О, боже мой! Не съм очаквала такова нещо от теб!

— Къде е Солницата? — повтори той. — Фишер ти е казал. Къде е?

— Наистина ли настояваш толкова много да знаеш? — изръмжа като някое животно тя, приближи се до него и вдигна ръка, готова сякаш да го удари. — Настояваш да знаеш къде е? Много добре, ще ти кажа. Намира се в апартамента! Скрита е в апартамента, където си настанил нея! Разбираш ли сега какво си направил?

— Трябваше да ми го кажеш по-рано. Трябваше да ми имаш доверие.

— Да ти се доверя? Никога не си искал да си възвърнеш това съкровище. Беше против от самото начало. Защо да ти се доверявам? То няма нищо общо с теб.

— Обхваната си от налудничава идея за това съкровище. Добре знаеш с какви рискове е свързано намирането му. Нищо не може да бъде така ценно, та да успее да компенсира разрухата и позора за всички нас. Хайнрих не можеше да ти се противопоставя, да е милостив Бог с него, приживе беше като мъртвец. Аз обаче не се боя от теб, мамо. Обичам те, но не ме е страх от теб. Солницата не е твоя собственост. Тя принадлежи на рода. Започна да търсиш тази вещ въпреки моя съвет, но няма да ти позволя да приключиш това дело сама. Доведох мисис Стенли тук, защото се нуждаеше от помош. Обещах също да й съобщя, когато съкровището бъде намерено, и ще удържа това обещание. Ако то наистина е укрито в апартамента „Луи XV“, това ще стане много по-лесно.

— Ясно — принцесата се дръпна от него. — Искаш да играеш ролята на благородник, на блестящ рицар! В такава светлина се виждаш, нали? Човек на честта, добрият германец? Почакай малко, глупако. Почакай, докато истината излезе наяве, както сигурно ще стане, и тази жена ще бъде свидетел! Няма да ти стигнат парите, за да откупиш мълчанието й!

— Не вярвам да е необходимо — отвърна спокойно синът й. — Нямаше да говориш така, ако се бе срещнала с нея. Тя обеща да ни я върне, ако се окаже, че има законни права върху нея, а сигурно ги има, знаем това много добре и ти, и аз. Няма да търпя да гледам как я мамиш. Кога пристига Фишер?

— Повече нищо няма да ти кажа! — Очите й горяха от гняв. — Нищо! Махай се от стаята ми!

— Много добре.

Тя му обърна гръб, а след това вратата хлопна зад нея. Това беше първата им свада и тя я раздруса. Разчиташе на синовните му чувства и навика да се подчинява на волята й. От смъртта на Хайнрих той се бе променил. Винаги досега се бе проявявал като зрял, сериозен човек. Сега имаше вече собствена линия, не се съобразяваше с нейните желания. Той си бе изработил различен от Хайнрих характер, така страшен по свой собствен начин, както и нейният. За момент тя се замисли, вълнувана от смесени чувства на гняв и гордост — не напразно той беше неин син. Но къде се мотаеше този Дънстън? Какво правеше? Съществуваше постоянна вероятност той да се откаже от техния договор и да реши да загуби парите. Но по нейна преценка това не можеше да се случи — той беше хладнокръвен и безскрупулен, а най-важното — изключително алчен. За предложената от нея сума той би поел риска. Тя нямаше какво повече да прави, нямаше никакъв отдушник за нетърпението й. Оставаше й само да чака.

Пола тъкмо се приготвяше да слезе за обяд, когато чу почукване на вратата. Момичетата бяха почистили спалнята и бяха донесли в хола големи вази с жълти и бели рози. Тя беше много изморена, та да разглежда апартамента, когато пристигна тук предишната вечер. Сутринта обиколи красивата малка, обкована с ламперия стая. Разгледа гравирания бронзов часовник над камината и бронзовите свещници от XVIII век. Това беше тиха, слънчева стая, потопена в смесица от есенни, нежни цветове, сред които доминираше мекият меден оттенък на дървото, облицоващо стените. Изработката и фигурите по него бяха дело на изкусен майстор резбар. Никога не бе предполагала, че може да се намери така хармонично устроен апартамент дори и в хотел като „Риц“. Тук властвуваше атмосфера на усамотение и мир, която й напомняше английската провинция. И ето че последният човек, който бе ползвал тази обстановка, беше братът на Филип фон Хесел. Напуснал тази идилична стая, той бе отишъл да свърши с живота си.

Пола чу първото почукване и когато то се повтори, отвори вратата.

— Добър ден, мисис Стенли.

— О, здравейте, мистър Дънстън.

— Съжалявам, че ви безпокоя, но исках да разменим само две думи. Мога ли да вляза за малко?

Пола разтвори вратата и застана отстрани.

— Да, разбира се.

Генералът все още лежеше, когато чу вика. Той дойде откъм притворения прозорец и се извиси над уличното бучене. Бронзарт бързо се надигна. Чу се и втори писък, но много по-слаб и спря, сякаш нещо го бе потиснало. Генералът скочи и погледна през прозореца навън. Прозорците на апартамента „Луи XV“ бяха отворени. Чу се изтрополяване и шум от счупен върху пода порцелан. Инстинктът му го тласкаше. Приглушеният вик беше женски. Счупването на вещ говореше за някакво насилие. Блъсна вратата и с няколко бързи стъпки достигна апартамента. От двадесет и пет години той носеше ключ на часовниковата си верижка. Постави го в ключалката и отвори вратата.

В хола се бореха мъж и жена. Мъжът беше едър и силен. Прозорците бяха отворени и той дърпаше съпротивляващото се женско тяло към тях. Дънстън затискаше с една ръка устата на Пола, а с другата бе обхванал и двете й ръце към тялото. Малката масичка бе съборена и порцеланова фигура лежеше на парчета върху килима. Тишината на цялата сцена усилваше нейната злокобност. Генералът не се забави. Скочи напред и с полуизтрит рефлекс от времето на военните тренировки замахна с дясната си ръка и стовари юмрука си върху дясната страна от лицето на мъжа, като не улучи за сантиметри жизнения пункт от шията му. Ако ударът би попаднал на място, би го убил. Но тежестта му бе достатъчна.

Хватката на Дънстън се отпусна. За миг той политна, заслепен от болката в лицевата кост. През замъгления му поглед се мярнаха очертанията на друга мъжка фигура. Той улови Пола за ръцете и я тласна с все сила върху генерала. Чу бездиханния й вик, докато тичаше към вратата. Главата му бучеше, а по бузата му се стичаше тънка струйка кръв. Изтрополя по коридора, паникьосан от тази внезапна намеса. На по-долния етаж намери спасение отново през задното стълбище. Залепи носната кърпа върху лицето си и се понесе към изхода. Знаеше какво би станало, ако се вдигнеше тревога в хотела. Всичко пропадна само за няколко минути.

Беше влязъл в апартамента, бърборейки приятелски, като започна с някакви празни приказки за посрещане на Фишер. Тя беше сама и не подозираше нищо. Когато той отвори прозорците и започна да хвали изгледа, тя също се доближи до него. Той я бе нападнал усмихнат и забеляза по израза на лицето й, че тя мисли за някакво сексуално насилие. Когато я улови, нейното впечатление все още бе такова. Беше изкрещяла „не“ и бе опитала да се измъкне, докато той затискаше устата й и приглуши втория вик. Притисна ръцете й към тялото и я за-дърпа по пода. Прозорците зееха само на няколко метра от тях. Не смееше да я удари, та да загуби съзнание, защото нараняването щеше да остави следи, които биха доказали, че не се касае за самоубийство. Но те не успяха да достигнат прозореца…

Вън от хотела Дънстън се строполи в едно такси. Нервите му бяха зле раздрусани. Не успя да я домъкне до прозореца преди намесата на другия. Беше възможно Пола Стенли да не бе осъзнала неговото намерение да я хвърли вън. Вероятно тя все още мислеше, че нападението му цели изнасилване. В началото на борбата, преди да прилепи ръцете й към тялото, той бе опипал гърдите й.

Пристигна в хотела и изтича право в стаята си. В банята изследва лицето си. Върху лицевата му ябълка имаше около пет сантиметра дълго разцепване на кожата. Това беше адски силен удар. Намери бутилка коняк и напълни устата си. Провал! В най-добрия случай можеше да очаква тя да го обвини в сексуално насилие, а в по-лошия — в опит за убийство, ако бе разбрала връзката с отварянето на прозорците. На пътя към прозореца имаше канапе — може да е допускала, че я дърпа към него. Облегна се на масата и си пое въздух. Толкова с парите! Сега нямаше никакви шансове повече. Не му оставаше нищо друго, освен да се маха оттук, по дяволите! Взе куфара си и го постави върху леглото. Когато започна да опакова дрехите си, телефонът зазвъня. Той се поколеба. Винаги можеше да отрече всичко — нямаше никакви свидетели. Кой не знаеше, че жените са склонни да твърдят подобни неща. Обвиняваният можеше винаги да извърти работата като проява на истерия или самоизтъкване… Телефонът продължаваше да звъни и той вдигна рязко слушалката.

— Слава богу! — чу той гласа на Фишер. — Къде ли не те търсих. Я ми кажи, как прекарваш предобедите си?

— Разглеждах забележителности. — Дънстън се чудеше откъде да намери лейкопласт за раната си. Този човек му беше нанесъл истински професионален удар от карате. — Какво става? — Не че се интересуваше много, но трябваше да каже нещо на Фишер.

— Много нещо. Слушай, ще ми бъде необходима твоята помощ. Зная къде е Солницата и ще я извадим днес с принцесата, но се появиха някои усложнения.

— О! — Всички зъби от дясната страна го боляха. — Какво се е случило?

— Генералът. Той е заедно с Пола. Когато отидем за съкровището, той ще чака там. Никак не желая тя да бъде наранена, ако се получи някаква бъркотия. Искам да дойдеш и ти.

— Къде е Солницата? — Мислите на Дънстън летяха далеч от разговора. Видя отново смътните очертания на мъжката фигура, този, който му нанесе майсторски удар. Това беше замахване на убиец, насочено към шията му. Бе придобил впечатление за висок човек с бяла коса, сега си спомняше добре. Бяла коса. — Боже! — промълви той тихо, за да не чуе Фишер. Ето кой спаси Пола Стенли. Разбира се, криел се е в апартамента… — Та къде е съкровището? — повтори той.

— В „Риц“. В някогашния апартамент на генерала, където е живял по време на войната.

— Много хитро измислено. И, струва ми се, съвсем си прав. Когато отидеш за Солницата, ще намериш там и двамата. Не се безпокой, можеш да разчиташ на мен. Ще дойда. Кажи ми само времето и стаята.

— Веднага щом като се срещна с принцесата. И нито дума за генерала, когато я видим. Имам свое основание за това. Не желая да бъде повикана полицията.

— За какво ли пък ще са ти притрябвали. Няма да имаш нужда от тях. Аз ще ти помогна. — Той затвори телефона.

Пола Стенли няма да може да го обвини. Заради баща си няма да смее да се оплаче. Дънстън извади от куфара ризите, които беше опаковал, и ги върна в чекмеджето на гардероба. Не би посмяла да каже нищо пред страха от появата на полицията. Той си беше осигурен. Фишер го бе повикал на помощ, за да приберат Солницата. Бръкна надълбоко в куфара и извади пистолета си, зареди го и го пусна в джоба на сакото. Предстоеше му да застане лице в лице с опасен военнопрестъпник, търсен от Интерпол. Два заека, каза си той и се засмя, но смехът му бързо се превърна в гримаса поради отеклата буза.

Два заека с един изстрел. Та той може чудесно да заслужи парите, а на всичко отгоре и медал.

— Не се страхувай — каза генералът. — Аз няма да ти сторя зло. Погледни ме, Паула. — Тя бе паднала на пода, когато Дънстън я блъсна към него. Бронзарт коленичи до нея с една ръка под раменете й. По лицето й се стичаха сълзи. Втренчи поглед в него и той забеляза как изражението й се промени. — Аз съм твоят баща — произнесе тихо той. — Аз съм баща ти.

— Татко? — прошепна тя. За миг устните й затрептяха, а после повдигна ръка и го докосна, сякаш искаше да се убеди, че това не е сън. — Това си ти?

— Да, аз съм. Не плачи, мое мило дете. Нека те погледам.

Той й помогна да се изправи и за момент останаха така — генералът я държеше, загледан в нея, на една ръка разстояние от себе си. Изведнъж се наведе и я целуна по челото. Пола направи стъпка напред и обви ръце около шията му. Задълго те останаха вкопчени един в друг в настъпилата тишина.

— Не мога да повярвам — промълви тя. — Наистина си ти и ти дойде… Този човек… той внезапно ме нападна…

— Чух твоите викове. Опитваше се да те убие. Защо?

— Не да ме убие, а да ме насили — и тя потрепери. — Познавам се с него бегло. Боже мой, ако не беше влязъл ти…

— Би трябвало да го убия с този удар, но човек с времето губи ловкост, губи умение.

— Татко, не би трябвало да идваш тук. Не биваше да поемаш такива рискове! Без тъмните ти очила всеки ще те познае.

— Нашите очи — усмихна се той. — Белегът на Каин. Ти си красива. Точно както си представях. Седни сега до мен и ми дай ръката си. Двадесет и седем години съм мечтал за това.

— Аз също. — И очите й се напълниха със сълзи.

Лицето му беше хубаво, но набръчкано и със съсухрена кожа. Светлите му сини очи бяха отправени към нея с нежност и проблясък на някакъв страшен триумф. Ръката, уловила нейната, стискаше здраво.

— Усмихвай се! — изкомандва той. — Усмихвай се за мен, бъди щастлива. Това е най-значимият ден в живота и на двама ни. — Той вдигна ръката й и я целуна. — Кажи ми истината, разочаровах ли те? Един старец, леко изумял и белокос. Такъв ли съм, какъвто си очаквала да бъда, Паула?

— Не зная. Никога не съм виждала даже твоя снимка. Не притежавах нищо, по което да съдя. Единствено като малко момиченце си изработих образ за теб и казвах: „Това е моят татко. Така изглежда той.“ Така съм щастлива, че те намерих, та не знам какво да говоря. Нямам думи, съжалявам.

— Бях убеден, че ще дойдеш, щом Шварц ти предаде моето послание. Бях убеден, че ще разкриеш къде е Солницата. Но преди да стигнем до това, моя скъпа Паула, искам да науча всичко за теб.

— Как ме откри, татко? — Пола плъзна ръка под мишницата му и остана така прилепена до него. Миришеше на току-що бръснат мъж. Седнала така, тя се чувствуваше почти дете, сякаш годините и зрелостта й бяха отлетели. — О, татко — наведе тя глава към рамото му, — така се радвам, че сме заедно!

— И аз. Видях в един английски вестник съобщение за твоя развод. Така те разпознах. Имаш голяма прилика с майка ми и сестра ми. Знаех също, че името на човека, за когото майка ти се омъжи след войната, е Риджуей. И така, изпратих Шварц. Той беше добър човек, много верен, но и при това положение не можех да му окажа доверие по нашата тайна. Трябваше да ти изпратя тази загадка, защото никой смъртен не можеше да устои на изкушението пред Солницата, а Шварц я беше виждал.

— Защо не се свърза направо с мен?

— Бих го сторил, ако той не беше убит. Необходимо ми беше да зная, че не се срамуваш от мен, че майка ти не те е предубедила. Не знаех каква би била твоята реакция.

— Мама изобщо не ми е говорила за теб. Каза ми само, че си бил убит на руския фронт.

— Тя не знаеше истината. Не бих могъл да й се доверя. Тя ме мразеше.

— Зная. Не ми е казвала почти нищо за теб. Само че си бил генерал в немската армия. Промениха името ми на Риджуей.

— Бях генерал от елита, в СС, където служеше на фюрера цветът на нашите мъже. Ние бяхме богове, Паула. Ние управлявахме света в тези дни — и той я притисна към себе си усмихнат. — По времето на окупацията на Франция този апартамент беше моето жилище. Живеех като принц. Най-добрата храна и вина, очарователни жени, тълпи от хора, чакащи моето благоволение… Това бяха вълнуващи години, прекрасни години. Като хвърлям поглед назад към тях, разбирам, — че сегашният ми живот е нереалност. Сега съм мистър Вайс от Швейцария, на работа в Мадрид.

— Не съжаляваш ли за миналото си, татко?

Главата му се вдигна и горделива усмивка заигра по устните му.

— Не съжалявам за нищо друго освен за поражението. Съжалявам за загубеното, това е всичко. А бяхме дошли така близо до победата… Сега евреи и комунисти управляват света. Този свят не притежава повече никаква привлекателност за мен. Разкажи ми за себе си, за своя брак, що за човек е бил твоят съпруг?

— Не е лесно да ти го опиша. Мама го харесваше, защото притежава качества на сноб. Не беше създаден за брачен живот. Интересуваха го само автомобилни надбягвания, секс и преживявания. Бракът беше ужас и за двама ни.

— Няма значение. Следващия път ще си избереш по-добър.

— Няма какво да избирам. Приключих с браковете. Сега, когато имам теб, не се нуждая от друг мъж.

— Ти си жена — смъмра я деликатно той, — а не малко момиче. Трябва да имаш мъж, който да се грижи за теб, а не един стар баща, изправен пред прага на гроба.

— Не бива да говориш така. Тъкмо това съм намислила. След като намерих теб, не се нуждая от никой друг. Татко, през целия си живот съм търсила някого, който да ме обича. Мама никога не стори това, съпругът ми също. Сега не се интересувам от никого. По дяволите всичките! Ти и аз можем да бъдем заедно. Мога да прекарам целия си живот с теб и ще бъда напълно щастлива. Затова дойдох да те намеря. Солницата на Пьоленберг не значи нищо за мен. Теб търсех и те намерих.

— Ти не знаеш какво говориш — оживи се генералът и запали цигара. — Не съзнаваш думите си. Това е съвсем невъзможно, повярвай ми.

— О, не, възможно е! Ще се махаме заедно оттук… обратно към Мадрид, ако живееш там. Ще тръгна с теб и просто ще изчезнем.

— Не. — Той поклати категорично глава и издуха струя дим. — Не. Не можеш да се обвържеш с мен.

— Защо не? Какво си очаквал? Да се срещнем и после, ей така, да си тръгнеш и изчезнеш? Не, няма да те оставя!

— Дойдох да те намеря с известна цел. Оставих Испания, където живея в сигурност от десетки години, и се върнах във Франция, в Париж, но не за да те вземам със себе си, та да споделяш моя живот на изгнаник: скромен апартамент, скромни доходи, самота, скука, анонимност! Мислиш ли, че искам съдбата на моята дъщеря да бъде такава?

— Аз искам да е такава — настоя Пола. — Това съм искала винаги: да бъда с теб!

— Ти си моето дете. През всички тези години аз пазех нещо за теб, когато узнах, че идва краят на нашия свят, че мога да бъда убит или отвеян някъде по земята. Исках да осигуря твоето наследство. Запазих едно от най-големите богатства в света, за да ти го дам, и сега, моя мила Паула, то е твое.

— Не го желая. Не искам Солницата. Тя не ме интересува.

— Престани да бъдеш глупава! — извика остро той и стана, като я остави на канапето да впива изненадан поглед в него, а той започна да кръстосва стаята. — Солницата на Пьоленберг е твоя. Как можеш да се отказваш от нея с такава лека ръка? Та ти никога не си я виждала! Не знаеш какво означава тя! Огромно състояние от злато и скъпоценни камъни, творба на изкуството, която винаги може да определя сама цената си. Ще станеш една от най-богатите жени, ще имаш власт, ще се стремят към теб. Ще се омъжиш за принц, ако пожелаеш такъв! Хората ще пълзят пред теб, както правеха и пред мен, жадни за поглед или дума!

— Татко, моля те!

Пола се опитваше да спре потока от думи. В него тя чуваше някакъв грозен тътнеж от преувеличаване. Върху лицето му стоеше някакво твърдо, властно изражение, което правеше лъжливо предишното му благородство. Когато впи поглед в нея, той беше гневен, почти враждебен.

— Аз мога да живея като нищожество, изгнаник съм, но ти няма да живееш така! Какво искаш? Да дойдеш в Мадрид и да споделяш този живот, да станеш моя гледачка, докато потъна в гроба? Ако си въобразяваш, че мога да ти позволя да направиш това, то тогава е голямо нещастие и за двама ни, че се срещнахме изобщо! Не! Ти имаш своя съдба. Аз съм я планирал за теб и ти си длъжна да се подчиниш! Трябва да завладееш Солницата на Пьоленберг! Пристигнах, за да ти я връча.

— Тя не ми принадлежи — отвърна отчаяно Пола. — Собственост е на Фон Хеселови. Те разкриха къде се намира тя и са решили да си я приберат по някое време още днес.

Той спря внезапно. Ръката с полуизпушената цигара се отпусна бавно отстрани на тялото му.

— Какво искаш да кажеш? Откъде знаеш всичко това?

— Наеха частен детектив да работи върху този проблем. Той се свърза с мен и аз му дадох нашата загадка. Договорихме се с него: той да търси Солницата, а аз теб. Те знаят всичко за съкровището.

— Казваш, че им е известно къде е укрито?

Той беше бдителен и нащрек, напълно променен. Пола потрепери. Човекът пред нея беше жесток и застрашителен.

— Добре. Отговори ми, Паула. Знаят ли те точно мястото?

— Да, казах ти. Възнамеряват днес да го приберат.

— Ясно. Изглежда, тази жена се опитва да ме изиграе.

— Те имат права над това съкровище. Ти си го взел от тях, татко. Стотици години то е било тяхно семейно притежание.

— Това е лъжа! Солницата на Пьоленберг е напълно законно моя, следователно по закон и твоя, както сама ще откриеш.

— Не. Решила съм това, татко. Що се отнася до мен, с миналото е свършено. Не съм твой съдия за онова, което си вършил, а Солницата е част от това минало. Няма да я докосна дори. Не желая да бъда богата или прочута чрез нея. А ти не забравяй и себе си. Колкото по-продължително оставаш тук, толкова по-голям е рискът да бъдеш разкрит. Една старица на име мадам Бреве те е познала. Аз я посетих и тя плю в лицето ми, когато й казах коя съм. По твоя заповед синът й е бил разстрелян. Да не говорим за това сега, татко, но Солницата на Пьоленберг е част от твоето минало. И ако ти я дадеш на мен, аз ще я предам направо на Фон Хеселови. Обещала съм да постъпя точно така, ако наистина имам някакви права над нея.

— Ти, глупачке — каза бавно генералът, — да извършиш такова нещо. Ти не знаеш нищо за това. Не знаеш истината. Да върнеш обратно съкровището на Маргарет фон Хесел! — Той се изсмя и това беше груб, презрителен смях. — Ако ти се отречеш от съкровището, обещавам ти, че тя никога няма да го има пак!

— О, недей, недей, татко — замоли се Пола. — Нека не се караме. Как не можеш да видиш, че най-важното сме ти и аз? Парите нямат никакво значение за мен. Не желая нито едно от нещата, които ти искаш за мен. Не ме интересуват съкровища или могъщество, или каквото и да е било. Имам единствено теб на този свят, а ти говориш за заминаване, искаш да ме напуснеш. Ще разкъсаш сърцето ми, ако сториш така.

Той я погледна и изражението му постепенно се промени. Доближи я и й подаде ръка. Тя я пое, а той я прегърна. Тя го притисна здраво и за първи път от времето на детинството в главата й зазвуча молитва. „Моля те, Боже… моля те, Боже… не допускай да го загубя!“

— Искам да бъдеш щастлива, Паула. Ти си единственото живо създание, което някога съм обичал. Мисълта за теб ме поддържаше жив. Окриляше ме надеждата да зная, че ти растеш някъде, далеч от разрухата. Когато беше бебе, вземах те на ръце и ти обещавах света. Но не аз съм светът, скъпа. Нямам какво да ти предложа… Не ме прекъсвай. Остави ме да довърша. За мен няма никакво бъдеще. Аз съм старец, намерил сигурно убежище. За мен това е достатъчно. Ако те взема със себе си и те видя осъдена да влачиш моето съществувание, да погубваш себе си, тогава моето сърце ще се разкъса. Ще загубя всякаква надежда. Възможно ми е да живея само чрез теб, като зная, че се ползуваш от това, което бих ти дал, ако не бяхме загубили войната. Не ми отказвай това. Позволи ми да превърна в дело обичта си към теб. Приеми Солницата или най-малко позволи ми да ти я покажа и да ти докажа, че тя наистина е твоя. Тогава, ако все пак я откажеш… — Той обхвана главата й с две ръце и като я повдигна, се взря в лицето й. Очите му плуваха в сълзи. — Недей ми отказва. Живял съм само за това.

— О, Боже — шепнеше Пола. — О, Боже, какво да направя?

В този момент зазвъня телефонът. Той я задържа, притиснал я здраво. Изведнъж ръцете му се отпуснаха.

— Отговори, Паула.

Тя вдигна слушалката.

— Аз съм — чу гласа на Фишер тя. — Не казвай нищо, само слушай. Той е при теб, нали?

— Да. Откъде знаеш?

— Това няма значение. Пристигам след няколко минути. Каза ли ти той къде е съкровището?

— Не. Защо не ме оставиш на мира? Не искам да те видя.

— Стигнал съм до същия извод от начина, по който ме напусна. Сега обаче не става дума за мен. Солницата е в твоя апартамент. Идвам при теб с един дърводелец и принцеса Фон Хесел, така че по-добре е той да изчезне оттам. Мисля, че те предупредих.

— Благодаря ти. — Пола погледна към баща си, заслушан в репликите й, изпънат прав като струна, без да разбира нещо от чутото. — Благодаря, че ми съобщаваш. Съжалявам за това, което се случи.

— Не го мисли. — Гласът му звучеше отсечено. — Винаги съм знаел, че ако се наложи да избираш между двама ни, ще предпочетеш него. — Линията щракна, когато той затвори телефона.

— Идват — обърна се Пола към баща си. — Татко, трябва да се махнеш оттук!

— Съкровището е в тази стая. Донесъл съм инструменти, с помощта на които да го извадя, но сега няма време. Кой ти каза, че пристигат?

— Детективът. Той се досетил, че ти си при мен. Даде ми време да те предупредя. Моля те, целуни ме за довиждане и тръгвай още сега. Чакай, чакай… Къде мога да те намеря?

— Не би могла.

— Но ти няма да изчезнеш. Искаш да ме оставиш и да изчезнеш?

Той се наведе и я целуна.

— Съкровището, то е от значение сега. Скоро сама ще видиш своето наследство. И то е твое. Доказателствата са заедно с него.

Той се обърна и излезе. Пола се поколеба, борейки се с импулса да се отпусне в сълзи като изоставено дете. После изтича навън и се огледа — коридорът беше празен.

След минута й се обадиха от рецепцията, че принц Филип фон Хесел е на път към нея.

— Вие сте плакали — каза той, като затвори вратата. Тя бе очаквала да види заедно с него майка му и Фишер и се изненада, че е сам.

— Какво се е случило? — продължи той.

— Нищо, съвсем добре съм. Мислех, че и другите са с вас.

— Кои други? Дойдох да видя как сте и да ви поканя за вечеря.

— Майка ви и Ерик Фишер. Солницата е тук, укрита някъде в този апартамент. Те идват, за да я вземат. Когато почукахте, помислих, че са те.

— Тя не ми съобщи — каза замислено Филип. — Не ми спомена ни дума. Явно, много добре е, че аз съм тук. Ако наистина познавам майка си, мисис Стенли, — ще имате нужда от съюзник. Ще ги дочакаме заедно. Това ли бе причината да плачете?

— Не. Нещо съвсем друго. Може ли да ми дадете цигара?

— Разбира се — и гой й поднесе кутията и запалката си. Лицето му беше мрачно. Нехарактерно за него, той докосна ръката й. — Не питам какво ви е разтревожило, но след като завършим всичко това, може би ще се съгласите да отидем някъде и да поговорим?

— Не знам. Не ми е ясно какво предстои да става, но имам желание да се махна!

— Не тъкмо сега. Стигнахте вече до самия край. Ще видите Солницата и сама ще прецените колко струва. Знайте, че съм тук като ваш приятел.

— Да, вярвам ви. А, чувам ги… това бе отваряне на врата.

Първа влезе в хола Маргарет фон Хесел. Като видя Пола и сина си, тя се спря и заговори през рамо:

— Мистър Фишер, какво правят тези хора тук?

Той влезе, следван от човек в работен комбинезон с кутия инструменти в ръка. Фишер погледна най-напред към Пола, а после подозрително и към принц Филип, който се бе придвижил близо до нея. Бяха допрени странично един до друг.

— Мисис Стенли? — прозвуча гласът на принцесата, остър и заповеден. — Ще бъдете ли така добра да напуснете? Това не засяга вас. А ти — тя отправи святкащ поглед към сина си — би направил добре да придружиш дамата.

— Мисис Стенли остава — произнесе спокойно Филип, — аз също.

Чу се шум и в стаята нахлу Дънстън с дясната си ръка в джоба на сакото. Продълговато парче лейкопласт покриваше бузата му. Пола ахна и отстъпи назад. Той й отправи нахален поглед и се усмихна, а след това се обърна към Фишер.

— Струва ми се, трябва да се убедим, че тук не присъствува никой друг.

Преди Фишер да отговори, той отвори вратата на спалнята и влезе. Когато се върна оттам, отново се вгледа в Пола. Искаше да й каже с очи: кажеш ли една дума за случилото се, пускам копоите след него. Тя се обърна, отвратена от циничното му хилене. Споменът за ръцете му върху нея, за мръсната му хватка върху устата й, за коляното му, блъскащо я отзад, я накара да потрепери. Той бе разпознал баща й. Беше разбрал, че тя не може да му стори нищо, че даже с Фишер до себе си тя не би посмяла да го обвини. Сега той се отправяше към прозорците. Дръпна дългите завеси настрани, за да види не е ли скрит някой там.

— Докато ти и мисис Стенли не излезете, забранявам да започне търсенето — отсече мрачно принцесата.

— Те остават, или по-точно, мисис Стенли. Вашият син не ме интересува — прозвуча ледено гласът на Фишер. Той не погледна Пола. Не можеше да се довери на себе си, докато младият мъж стоеше така интимно близо до нея. — Аз единствен зная къде е Солницата и няма да предприема нищо, ако мисис Стенли не е свидетел на това дело. Изправени сме пред проблема кой е законният собственик на това съкровище и тя има право да остане тук.

— Точно това е и моето мнение — намеси се принц Филип. — Моля, действувайте, мистър Фишер.

— Много добре — изстъпи се насреща му Маргарет фон Хесел. — Нека бъде според вашите условия. За бога, защо вашият човек не се залавя за работа?

Дърводелецът на хотела пристъпи напред и Фишер разпореди:

— Проверете стените. Мисля, че ще я открием там. Огледайте дали някои от дървените панели на облицовката не са били подменяни.

— Кажи ми само едно — обърна се Пола към Фишер, — преди да започнеш. Как откри мястото?

За първи път те се погледнаха в очите. Фишер почувствува същата болка в слънчевия си възел. Пола му изглеждаше променена. Нямаше я предишната й самоувереност. Личеше някакво безпокойство. Косата й, обикновено много шик подредена, беше разрошена, оглеждаше се боязливо из цялата стая и най-вече към Дънстън, застанал неподвижен и загадъчен малко настрана от тях.

— Разбрах го от един приятел на мадам Бреве, съсед, който познава отдавна цялото семейство. Жако е бил отличен дърводелец. В това се криеше загадката. Баща ти го подбрал измежду заложниците, защото узнал неговия занаят. През нощта, когато Жако е бил изваден от затвора, баща ти го накарал да работи тук, в частната му квартира, без някой да го безпокои или да узнае какво става. На другата сутрин го посочил измежду затворниците и заповядал да го разстрелят, за да се запази тайната му. Бях убеден, че генералът го е използувал, за да вгради съкровището в стената или някъде другаде. Когато майка ти ми каза, че на споменатата дата е живеел в този апартамент, стана ми ясно, че майсторът дърводелец е работил тук. Така че никак не беше трудно. Когато чух какъв е бил занаятът на Жако, трябваше да открия подходящото място за приложението на неговото умение и майка ти ми то посочи.

— Защо не продължаваме? — озъби се принцесата към Фишер. — Това го разказахте вече на мен. Хайде нека вашият човек започва търсенето!

На дърводелеца му беше нужен половин час да открие тази част от стената, която при почукване звучеше глухо. Той мина по цялата ламперия, като я почукваше леко от пода до горното й ниво. Пола го наблюдаваше напрегната, а принцесата остана в креслото си с изправен гръб, прехвърлила крак върху крак, поклащайки го в такт с почукванията. Тя не погледна нито веднъж към сина си. Накрая дърводелецът се обърна към Фишер:

— Ей тук стената звучи кухо.

Той стоеше вдясно от мраморната камина. Дървената облицовка бе покрита с красива резбована плетеница от листа и цветя. Фишер се наведе и прекара пръсти върху резбата. Никъде не установи място на снаждане.

— Сигурен ли сте? — запита той.

Човекът кимна. Почерняла цигара висеше в единия ъгъл на устата му. Принцесата забрави да се възпротиви, когато той запали цигара.

— Смея да твърдя, че тук стената е куха. Не мога обаче да видя къде е рязана ламперията. За момент, имам силен електрически фенер сред вещите си.

Мощен сноп светлина заигра върху резбата. Фишер го направляваше, а работникът опипваше повърхността.

— Невъзможно е да се открие. Който е свалял този лист и го е поставил обратно на място, е бил голям майстор.

— Да — каза Фишер, — бил е. Не напипвате ли някаква цепнатина?

Дърводелецът застана на колене. Пръстите му бяха обхванали голямо парче от резбата.

— Насочете светлината по-близо. Ха така! Мисля, че го намерих. Ей тук има някаква неравност. Вижте тънка като косъм линия по кривината! Отива нагоре, едва забележима, но я има. Тук дървото е било срязано!

Чу се раздвижване откъм страна на принцесата. Дотогава тя седеше неподвижна, поклащайки само крака си.

— Отваряй! — изкомандува тя. — Режи!

Работникът й хвърли поглед през рамо.

— Нямам намерение да повреждам това дърво, мадам. Това е красива резба от XVIII век. Ще ми трябва дълго време, за да я запазя при работата си.

Никой не продума. Фишер стоеше до него, насочил светлината върху стената. Бавно и с изключителна предпазливост дърводелецът подмушна върха на тънък трион и започна да реже по линията. Шумът от стъргането изглеждаше страшен — наблюдаващите сякаш бяха спрели дишането си. Пола не помръдваше, забила погледа си в яркия кръг от светлина и движенията на триона — напред, назад. Внезапно се чу шум — принцесата бе на крака.

— Режи! — крещеше тя. — Режи направо и, за бога, не се мотай!

— Правете, както ви нарежда — каза му тихо Фишер. — Тя е в състояние да заплати всяка вреда. А вие не можете да я избегнете. Побързайте да снемем този лист.

През прозорците отвън долетяха удари на часовник. Веднага и бронзовият часовник върху камината запя своята мелодия. Оставаше да бъдат разрязани около тридесет сантиметра. Дървеният лист зееше вече от три страни, очертавайки тъмната сянка на кухината отзад.

— Хоп! Готово! — И дърводелецът сне триона и потегли изрязаната плоскост.

Фишер насочи светлината в получения отвор и веднага се видя бляскаво зарево от злато. Дърводелецът зърна първи тези искри и дръпна. Дървеният панел отскочи и чукна близката масичка с трясък.

— Христе Боже!

Фишер изтърва фенера на пода и той угасна.

— Помогнете ми — каза той. — Помогнете ми да я извадим.

Несъзнателно Пола се придвижи напред, тъй като фигурата на Маргарет фон Хесел й пречеше да вижда.

Двамата мъже посегнаха в тъмния отвор и повдигнаха.

— Махнете се! — изстърга като пила гласът на принцесата. — Отстранете се! Искам да я видя!

Скулптурата стоеше върху килима, светнала като слънце, искряща с диамантите си. Огромният рубин в основата й червенееше като отворена рана. Фишер, замръзнал на мястото си, шепнеше:

— Боже мой, Боже мой, погледни това нещо!

Снимките далеч не бяха отразили всичко. Те показваха нещо безценно, но не одухотворено. Това чудо на изкуството изглеждаше сега като живо. Листата на моделирания дъб, обсипани с диаманти, видимо трептяха. Нимфите и преследващите ги сатири бяха живи в позлатената си плът. Красота и величие горяха и искряха като жарава.

— Най-сетне! — Гласът на Маргарет фон Хесел потрепери от тържество, страст и толкова много чувства, че звучеше почти непознато. — Най-после аз я имам отново!

— Не, принцесо Фон Хесел, нямаш я!

Тези думи дойдоха откъм гърба им. Фишер подскочи и се извъртя, а след това замръзна на мястото си. Всички обърнаха глави към човека, застанал на прага. В ръката му тъмнееше пистолет.

Фишер не се нуждаеше от уплашения вик на Пола, нито от ахването на старата жена, която стоеше втренчена, с вдигнати ръце, готова сякаш да отбие атака. Генералът пристъпи в стаята и насочи оръжието си към Маргарет фон Хесел.

— Там, в тази ниша, има още нещо. Един от вас да го извади. Ако някой реши да опита нещо неразумно, ще застрелям тази жена. А ти — и той направи жест към Дънстън — стой с другите. Много ми се иска да те пречукам.

Фишер отиде до отвора в стената. Нещо се белееше в тъмното. Когато го докосна, се чу шум от хартия. Беше един плик, пожълтял и вкоравен.

— Аха — каза генералът, — добре. Всичко вътре е написано на немски. Ще ви кажа какво е съдържанието му.

— Не! — изкрещя Маргарет фон Хесел. — Не!

— На двадесет и трети април 1944 ти подписа документа, поставен в този плик. Той ме правеше законен собственик на Солницата на Пьоленберг чрез дарение, приподписано от свидетели и законно пред който и да е било съд на този свят.

Пистолетът сочеше в нея. Фишер пресметна, че ако само се опита да мръдне, генералът ще прониже с първия куршум лявата й гръд. Не бе възможно да стори нищо.

— Това е един от документите. — Генералът не повдигаше даже поглед към лицето й. — Вторият документ е изготвен от мен за дарение на единствената ми дъщеря. Чрез него Солницата става нейна собственост. Това също е законно пред всички съдилища в света. — Сега той заговори на принцесата: — Но не това те плаши, нали? Можеш да оспорваш тези документи, можеш да вкараш в действие парите си, дори можеш да спечелиш, защото аз нямам възможност да се защитавам. Помислил съм и за това. Знаех, че краят настъпва, затова предвидих всичко. Там има друг лист, Паула. Него именно принцесата не желае никой да види. — Той се обърна към Фишер: — Отворете го и дайте листовете на моята дъщеря. И се движете бавно, иначе тази тук ще умре — и гледайки Маргарет фон Хесел право в очите, той й се усмихна.

Фишер хвърли поглед към Дънстън и поклати кратко глава в знак на отрицание. Той връчи на Пола трите сгънати документа, като се движеше много внимателно. Той неведнъж бе виждал мъже с подобно изражение върху лицата им, поради което не искаше да стане виновник за смъртта на принцесата.

— Генерал Бронзарт — гласът на Филип фон Хесел беше спокоен, — ако имате намерение да застреляте някого, нека това бъда аз. Моля, не насочвайте повече пистолета към майка ми.

— Куражът ви е неуместен — хвърли поглед към него генералът. — Майка ви би рискувала вашия живот, но не и вие нейния. Докато тя е под заплаха, вие няма да помръднете. Никой от вас няма да посмее да мръдне. Паула, двата по-големи листа са доказателства за твоята собственост над Солницата на Пьоленберг. В по-малкото писмо са включени причините, поради които нито един Фон Хесел не ще посмее да оспорва това твое право. Отвори го и го прочети на глас.

Тя стори, както й бе наредено. Пръстите й бяха вкочанени и покрити със студена пот поради растящия й страх. Дънстън стоеше неподвижно до принцесата. Дясната му ръка беше извита леко навътре. Докато пистолетът — беше насочен към нея, той не можеше да посегне към десния си джоб, а следеше зорко генерала.

— Написано е на немски — каза Пола. — Не мога да го прочета.

— Унищожи го! — затресе се принцесата и направи стъпка напред с вдигната ръка. Черното око на дулото я следваше. — Унищожи го! — крещеше тя. — За това писмо ще ти дам всичко, каквото поискаш! Ще ти дам един милион долара!

— Не! — отвърна генералът усмихнат мрачно и неумолимо. — Не можеш да купиш мълчанието ми за втори път. Купи го веднъж преди толкова много години и сега се опитваш да ме изиграеш. Да изиграеш и моята дъщеря. Солницата й принадлежи. Кажете ми, принц Филип, когато предложихте себе си вместо майка си, знаехте ли нещо за това кратко писъмце, отправено от нея до мен? Струва ми се, не. Мисля, че е пазила дълбоко тази тайна. Да ти кажа ли какво е написано там, Паула? Това е писмо от принцесата, адресирано до мен. Получих го една нощ през май 1944.

— Това беше единственият начин — извика принцесата. — Ти беше узнал за брака на Хайнрих. Заплашваше ме, че ще направиш донесение за него, че ще унищожиш всички ни. — Тя се обърна към сина си, застанал бял като платно и неподвижен до Пола. — Казах ти, че нямахме друг избор. Хитлер беснееше. Би изпратил всички ни в концентрационен лагер, щеше да заграби фабриките ни. Щяхме да бъдем разорени!

— Знам всичко това, мамо — обади се Филип. — Каза ми го.

— Ах, да — намеси се генералът, — но това бе всичко, което ви каза, нали? Че ми е дала Солницата на Пьоленберг в замяна на моето мълчание. Знаехте толкова, нали? Знаехте и лъжата, разказана на цял свят, че съм я плячкосал? Но не за това тя сега предлага милиони. Не това е написано в писмото, което държи дъщеря ми. Ще ви кажа какво е написано там.

— Не! — изкрещя Маргарет фон Хесел. — Това е лъжа, фалшификация… — Изведнъж тя спря като поразена.

— Там е посочено името на малко селище на френско-германската граница, до Елзас, и адресът на малък пансион. Там, гласи писмото, ще ги намерите. „Те не подозират нищо и очакват да бъдат докарани у нас.“ Спомни си точно тези думи! Спомни си и пазарлъка ни, принцесо! Тогава ти подписа, че Солницата преминава в мое владение в замяна на мълчанието ми по отношение на снаха ти, еврейката, и за следващата услуга, искана от теб и съответно гарантирана от мен, не беше ли така? От своя страна аз спазих договора ни. Арестувах снахата заедно с бебето, твоето внуче, и ги изпратих в Маутхаузен, в газовите камери, както се бяхме уговорили. На каква възраст беше момченцето? На осемнадесет месеца?

Настъпи пълна тишина. Времето сякаш беше спряло. Пола чу гласа на баща си да задава този последен въпрос с насмешлив тон и внезапно усети, че подът се плъзга под нозете й и всеки миг може да загуби съзнание. Със страшни усилия на волята тя съсредоточи погледа си в лицето му и видя горящите сини очи, бляскащи триумфално към жената, на която бе нанесъл този удар, видя ехидната усмивка върху устата му и страхотната, невероятна липса на каквото и да било разкаяние за това, което току-що бе изповядал. Сега вече подът се люлееше. Усети, че нечия ръка я хвана и я подкрепи. Не беше принцът, застанал на около половин метър от нея. Въпреки нареждането на генерала и неговия насочен револвер Фишер бе дошъл да й помогне.

— Мамо — продължи Филип. — Ти ми каза, че той е намерил само нея. Никога не си споменавала, че е имала и дете.

— Нямах друг избор — изрече бавно тя, събирайки сили след краткия припадък. — Докато те продължаваха да живеят, ние щяхме да бъдем винаги уязвими. Той бе разбрал това, така че то можеше да стане достояние и другиму. Тя беше еврейка, авантюристка…

— А детето? — запита Филип. — Синът на Хайнрих, ти си го убила…

Не последва никакъв отговор. Тя направи с ръка жест, като да се защити, а после реши да замълчи.

— А сега, Паула — заговори генералът с ликуващ тон на оправдан човек, — ти вече знаеш истината. Все още ли имаш желание да й върнеш обратно Солницата? Погледни я! Виж каква красота!

— Нека Бог ти прости — затрепери Пола. — Не мога да понасям гледката на тази мръсна, зацапана с кръв вещ! Майка и дете, ти си ги убил, татко!

— Еврейка и полуеврейче — изрече презрително генералът. — Та те не представляваха нищо за мен. Умираха с милиони тогава. Низши създания, мърсещи земята. Колко струваха те в сравнение с това? — И той посочи огромната златна Солница, отправила към тях неизброимите си диамантени очи.

— Не бих докоснала нито нея, нито теб! — изкрещя Пола.

— Виждам. Тъкмо от това се страхувах. Но аз пристигнах приготвен. Паула, иди до входа на апартамента и ми донеси торбата, оставена пред вратата!

— Не! Няма да сторя нищо за теб.

Той погледна към Фишер, обвил с ръка Пола през кръста.

— Идете вие. Снемете ръцете си от моята дъщеря и ми донесете торбата! Ако не сторите това, незабавно ще застрелям принцесата.

— Дръж се, скъпа — прошепна Фишер.

Той се отдели от нея и отиде до входа, а след това донесе тежката полева торба на генерала. Като светкавица му мина мисълта да се хвърли в краката му с надежда, че ненасоченият куршум не ще улучи никого. Ако уцелеше принцесата, не би дал и пет пари, но там беше Пола, бледа и съсипана, олюляваща се върху краката си. Не можеше да рискува.

— Отворете я! — изкомандва генералът. — А сега подайте ми го! — Там имаше малък металически цилиндър. Към него беше прикрепен кабел с металически наконечник и дръжка. Фишер вложи наконечника в протегнатата ръка на генерала. — Сега пали!

Запалката му щракна. Чу се силно изсъскване и от наконечника изскочи дълъг синкавобял пламък. Незабавно стаята се изпълни с ослепителна светлина.

— Не! — пищеше Маргарет фон Хесел. — Не, не… Ох, боже мой!

Силният пламък на оксиацетилена започна да ближе върха на златния дъб. В дясната си ръка генералът държеше пистолета, а с лявата направляваше опустошителния огън върху Солницата. Горните клони вече капеха обезформени на пода. Металът се втечняваше бързо, а хората гледаха безпомощни, прикрили очи от ослепителната светлина. Формите на цялата фигура се размазаха. Нимфите, така чисти в своята грациозност, се топяха в малки златни струйки. Скъпоценните камъни се ронеха като водопад.

Маргарет фон Хесел хълцаше, задавена от сълзи. Не се чуваше нищо друго освен нейния спазматичен плач и грозното съскане на пламъка, докато разкъсваше и поглъщаше огромната златна маса, сега вече така обезобразена, че в нея не можеше да се разпознае нищо.

— Ето я твоята Солница! — викна генералът. — Погледай я! Сега вече можеш да си я получиш обратно!

За няколко секунди той остана загледан в нея и ръката, хванала здраво пистолета, се сниши. Със светкавично движение Дънстън мушна ръката си в джоба и стреля през дрехата. А след това извади револвера и стреля повторно. Генералът се преви и извика. Пистолетът му падна. Дънстън го заобиколи и се прицели в Пола. Лявата ръка на генерала, държаща оксиацетилена, се изви в блестяща арка и Дънстън издаде агонизиращ писък, когато пламъкът го близна. Куршумът, насочен към Пола, удари стената на около тридесет сантиметра встрани от нея. За миг генералът като че ли се втренчи в нея, а после опита да каже нещо. Веднага след това ослепителната светлина угасна, а той се строполи тежко на пода. Пола изпищя. Още по-силно прозвуча гневният вик на принцесата, отправен към обгорения и стенещ Дънстън.

— Глупако! Много късно, идиот такъв!

Фишер обърна тялото на генерала. Очите му бяха все още втренчени, а устата му отворена за неизречени-те думи. На педя от него разтопената безформена маса на Солницата на Пьоленберг ронеше своите златни сълзи.

— Заминавам днес следобед.

Принцът изглеждаше значително по-стар. Покрай очите му личеше мрежица от тънки линии, а дълбока бразда пресичаше чистото чело — Пола не я бе виждала досега. Той стоеше в средата на хола, изправен и горд. Пола си помисли, че външно освен изражението на горчива напрегнатост той изглеждаше съвсем неповлиян от това, което се случи. Каквото и да казваха враговете им, никой не можеше да отрече, че Фон Хеселови умееха да се владеят.

— Тъкмо мислех да ви се обадя — каза Пола. — Връщам се в Англия. Как е майка ви?

Тя бе видяла как почти изнесоха принцесата от апартамента, внезапно припаднала старица, бореща се с шока.

— Предполагам, че се е съвзела. Не съм ходил още да я видя, трябва да си призная.

— Разбирам какво чувствувате. Съжалявам.

— Надявам се никога да не го разберете. Стореното от майка ми не може да бъде извинено. Отсега нататък няма да имам нищо общо с нея.

— Може да промените решението си.

— Вие щяхте ли да го промените, ако баща ви не бе убит?

— Не. Аз също не бих го променила. Искам да ви дам нещо. Няма да се забавя и минута. Седнете, моля, изглеждате изморен.

— Благодаря ви. — Той направи усилие и се усмихна. Това само подчерта тъгата в очите му. — Безпокоя се за вас, мисис Стенли. Надявах се да не ви намеря много разстроена.

— Бях — каза Пола, като се върна с плик в ръка, — но не останах сама, да бъде благословен Бог. Така ми бе много по-лесно. Сега се чувствувам в състояние да забравя миналото. Вие също трябва да опитате.

— Ще бъде много трудно. Аз съм германец, а на всичко отгоре и Фон Хесел. Налага ми се цял живот да просъществувам с него. Трябва да живея със съзнанието за стореното от майка ми. Това ще ми тежи най-много.

— Искам да вземете тези неща — и Пола му подаде плика. — Документите за собствеността и майчиното ви писмо до баща ми. Можете да ги унищожите и никой никога няма да разбере нищо. Моля, вземете ги!

Той се вгледа в нея.

— Не мога да ви изкажа благодарността си. Но вие знаете… сигурен съм, че знаете…

— Скоро ще трябва да тръгвам. Искам да си ида у дома.

— В Англия? У дома?

— Да — и тя му подаде ръка.

Той я пое и вместо официалното докосване с устните просто я задържа.

— Тръгваме в различни посоки — каза смирено той. — Но аз исках да се осъществи това, което ви казах. Ще дойдете ли в Германия?

— Не, не, принц Филип. Не сега. Като търсех корените си в Германия, търсех всъщност баща си. Излекувах се вече от тези фантазии. Няма къде да бягам повече. Казах у дома и имах тъкмо това предвид. Good bye и много щастие.

Той се наведе и целуна ръката й.

— Good bye, мисис Стенли. Така много исках да бъде Auf Wiedersehen!

Вратата се затвори след него и той изчезна. Пола взе телефона.

— Тук е мисис Стенли. Моля, изпратете човек за багажа ми.

Хриптящи предсмъртни звуци изпълваха стаята. Ту се издигаха, ту се снишаваха в ритъм със затрудненото дишане на бригадния генерал. Искрящ сноп следобедни слънчеви лъчи падаше в основата на леглото му и в него блестяха милиони прашинки. Денят беше много топъл и прозорците бяха отворени. Искрици живот прекъсваха от време на време постоянното клокочене във възпалените бели дробове на Джерълд Риджуей. Това беше последното му простудно заболяване и той изживяваше последното си белодробно поражение. За жена му не оставаше нищо друго, освен да стои до леглото и да чака края му. Беше отказала да го остави дори на грижите на медицинска сестра. Той беше все още в съзнание, въпреки че понякога изпадаше в унес, който всеки момент можеше да премине в смърт. Ръката му лежеше в нейната и понякога напрягаше сили да я стисне леко, за да я успокои.

Хората бяха много мили сега, когато се беше разболял. Майката на Пола не бе дооценявала добрите страни на английския характер до момента, в който кошмарът около генерал Бронзарт не се развихри над главите им и фалшивата стена, издигната около нея, не се събори от пресата и телевизията. Приятелите им не ги изоставиха въпреки очакванията на двамата да бъдат изолирани. Вместо това те бяха заобиколени от искрено съчувствие. Не чуха нито една дума на порицание, не им бе отправен нито един поглед, който би могъл да се тълкува като обвинение. Градчето застана здраво зад бригадния генерал и жена му. Тогава той заболя от пневмония и тя беше на път да го загуби.

Легнал с високо издигнати върху възглавници гърди, той обърна глава към нея и се усмихна с посинелите си устни.

— Така много съжалявам, скъпа — пошепна той, — задето не мога повече да се боря.

— Не се и опитвай — замоли го тя. — Недей се изтощава. Затвори само очите си и спи.

— Ще заспя след минутка, скъпа, само след минутка.

Той затваряше очи и сякаш се унасяше. В това състояние на полусън беше неспокоен — въртеше се в леглото, главата му се обръщаше ту на едната, ту на другата страна и издаваше кратки, пълни с напрежение звуци. Клокоченето в гърдите му се усилваше. Майката на Пола сниши глава и тихичко заплака. Досега заради неговото спокойствие тя бе стояла смирено, запазила сълзите си за часовете, които й предстоеше да прекара в самотната спалня. Дъщеря й и човекът, за когото тя щеше да се омъжва, бяха пристигнали веднага щом тя им съобщи. Сега бяха долу в гостната. Докторът им бе казал, че краят му е въпрос на часове, дори не и едно денонощие. Младите й бяха предложили да я вземат със себе си, но тя отказа.

Сега тя ясно виждаше съчувствието на дъщеря си — намираше я далеч по-малко резервирана и враждебна откогато и да било. Не че това имаше голямо значение за нея, защото, когато съпругът й умреше, скоро щеше да дойде и нейният край. Тя усещаше това с неумолимия фатализъм от миналото си, така че нямаше кой знае какво голямо значение дали дъщеря й е дошла, но това беше все пак мила проява.

Ръката, която държеше, внезапно я стисна, а след това се изви настрана. Очите на Риджуей бяха отворени, втренчени в нея. Покриваше ги лека сивкава пеленка, не-съществувала никога по-рано.

— Не успях да спра всичко това — застърга задушаваният му глас. — Опитах, скъпа, но не успях… Аз го убих. В онзи ден го проследих от кабинета на Пола и го убих, за да защитя теб, да спра хода на всички следващи събития…

Жена му се взираше в него през сълзите си. Напипа ръката му и я потупа успокоително.

— Знаех, че ти го стори. Разбрах, че беше ти, когато още първия път се измъкна за Лондон, а нямахте никакво събрание в клуба, както каза ти тогава. Извърши го, защото ме обичаше. И ти имаше право. Върху съвестта ти няма да лежи нищо освен любов.

— Не успях — промърмори той. — Всичките ти страдания… Бих направил всичко… Но ти ще бъдеш добре, скъпа моя, нали?

— Разбира се. Ще направя всичко, каквото пожелаеш. И моли Бога да бъдем по-скоро отново заедно.

— Той умря много бързо — задушаваше се бригадният генерал, като изразходваше сили за всяка дума, — а след това изгорих бастуна си. Не се разкайвам за нищо. Бих сторил всичко на този свят заради теб…

— Няма нищо на света, което ти не направи!

Жена му се наведе по-близо до него. За момент устните й се притиснаха към лицето му.

Изведнъж челюстта му се отпусна и се чу остро изхъркване.

— Обичам те — шепнеше майката на Пола. — Обичам те, Джерълд. Ще чакам само да се съберем отново.

Той не отговори, а и не беше чул. Настъпи последна спазматична въздишка, след което в стаята притихна. Жена му сложи ръка върху полуотворените му клепачи и ги притисна. Преди да напусне стаята, тя го целуна още веднъж.

— Така ми е мъчно, мамо. Толкова ми се искаше да бяхме в състояние да направим нещо! — Сълзи изпълваха очите на Пола.

Фишер бе обвил ръка около нея, но когато влезе майката, той я пусна. Пола изтича при нея и улови ръцете й. Фишер видя как майката се отдръпна — не желаеше да бъде докосвана от Пола. Той не бе изненадан, когато тя се освободи от нея. Тя влезе в стаята и каза просто:

— Баща ти умря.

Беше същият безстрастен израз като онзи, който ги бе довел от Лондон тук: „Баща ти умира. Помислих, че би искала да те известя.“

И сега, изправена в изпълнената със слънчева светлина стая, тя стоеше с двете лабрадорски кучета в краката й и гледаше към двамата със същото гордо безразличие.

— Той беше изключителен човек — каза тя. — Дари ме с истинско щастие.

Изглежда, нямаше какво да добави. Не показа, че иска да й се изказват съболезнования и съчувствия. Тя седна и започна да милва едно от кучетата. Фишер видя Пола застанала по средата на стаята, много по-изоставена и самотна от майка си. Тогава той я доближи и улови ръката й.

— Съвсем сигурна ли сте, че не желаете да останем, мисис Риджуей? Ще бъдем много доволни да останем с вас или да ви вземем със себе си.

— Не, благодаря. — Тя даже му отправи бегла усмивка на учтивост. — Много мило, но не бих искала да задържам вас и Пола тук. Бих предпочела да остана сама. Не искам да напускам тази къща. Тя беше нашият дом. Той я обичаше.

Мисис Риджуей се изправи и дойде при тях. Тя подаде ръка и Фишер я стисна. Настъпи кратък момент, когато майка и дъщеря се прегърнаха, а после мисис Риджуей се отдръпна назад.

— Благодаря ви, че дойдохте. Много съм доволна заради теб, Пола. Ако в живота си имаш нещичко от радостите, които аз и баща ти преживяхме, ще бъдеш наистина много щастлива. Ако нямате нищо против, няма да ви изпращам. Струва ми се, че трябва да се прибера и да легна малко.

Те прекосиха гостната и излязоха под слънчевите лъчи. Колата му бе паркирана до входната порта. Той отвори вратата на Пола, а после седна зад волана. Запали цигара и й я подаде.

— Няма да ти казвам нищо повече, мила. Обичам те и имам намерение да те направя много щастлива… — Той се наведе и я целуна. — Всичко мина, скъпа моя. За двама ни сега настъпва нов живот. — Той завъртя ключа и моторът заработи. — Да се махаме, по дяволите, навън оттук!