Наследството на Пьоленберг

Глава 5

— Тя умря — каза младата жена. До хълбока си притискаше същото дете, засмукало лакомо пръстите си. Тя се взираше враждебно към Фишер, подпряла с крак полуотворената врата, да не би той да опита да влезе.

— Моите съболезнования. Кога се случи това?

— На другия ден след вашето идване. Тази възбуда се оказа твърде голяма за нея. Продължи да беснее след заминаването ви. Благославях вас и приятелката ви, мога да ви призная това! След вас тя едва не се разкъса от викане. На другия ден получи сърдечен пристъп и така свърши, благословен да е Бог! — И тя извъртя очи нагоре. — Трябва да ви благодаря. Мислех, че тази дърта крава ще живее вечно…

— Тогава по всяка вероятност вие бихте ми помогнали? — Фишер натискаше отчаяно вратата, а едната му ръка, пъхната в джоба на сакото, стискаше пачка банкноти.

Младата жена го изгледа подозрително.

— Да ви помогна? С какво? Отново ли тези стари приказки от времето на войната?

— Вашият девер Жако, този, който е бил застрелян от германците. Искам да узная някои неща за него.

— Нищо не мога да ви кажа. — Тя присви рамене и измъкна ръката на бебето от устата му. — Боже мой, мосю, на каква възраст мислите, че съм аз? Мъжът ми е бил шестгодишен, когато се е случило това, а аз дори не съм била родена. Старата крава ви каза всичко, каквото можеше да се каже. Сам се е наврял да го уловят, като се е бъркал там, където не му е било работа, смея да кажа, и германците го ликвидирали. Тя непрекъснато говореше за него и беснееше ли, беснееше. Идваше ми да полудея. Благодарение на Бога, най-сетне си отиде, дъртата му крава…

Фишер измъкна ръката от джоба си, без да има нещо в нея, и отправи към младата мадам Бреве поглед на отвращение.

— Предполагам, че вашата свекърва също е доволна. Да живее с вас, не ще да е било особена радост за нея.

След това се обърна и си тръгна, а тя заизлива ругатни след него. В края на бедняшката улица той си каза гласно: „По дяволите, ами сега?“

Единственият източник на лична информация за Жако си бе отишъл. Когато тази сутрин напусна хотела и се отправи към стаята на старицата, той беше изпълнен с надежди. Беше се приготвил да прекара часове със старата жена, ако това се наложеше, само да можеше да се добере до нещо за сина й, което би могло да обясни защо генералът бе използувал неговото име. Сега тези надежди бяха отлетели. Вратата, която му се струваше, че всеки момент ще бъде отворена пред него, беше затръшната под носа му. На всичко отгоре партньорът му Дънстън бе телефонирал тази сутрин, че пристига в Париж във връзка с друга задача. Фишер обичаше Дънстън, но не му се искаше тъкмо в този момент и той да си пъха носа, да се перчи около Фон Хеселови, да му напомня, че е взел и Пола със себе си. Най-много от всичко Фишер не желаеше той да се срещне с нея, да я оглежда от долу до горе, а след това да пробутва на Фишер уличните си шеги. Той беше хитър човек и добър компаньон на маса, но финесът в държанието му бе като на слон в стъкларски магазин.

Фишер си имаше и друга причина да не желае това посещение — в момента бе стигнал до напълно задънена улица. Всичките му по-нататъшни планове бяха свързани със старицата. Възрастните хора с лекота си спомнят за миналото, докато настоящето ги обърква. Спомняше си една стара леля от бащиния си дом в Брейтън, която можеше да говори с изненадваща яснота за събития от Първата световна война, но не можеше да каже кой ден от седмицата е в момента, а понякога забравяше и собственото си име.

Припомни си преливащото от злоба лице на снахата и изруга. Беше сигурен, че Жако стои така ясно в паметта на майка си, сякаш едва вчера бе убит така жестоко. Тя можеше да изясни много въпроси, но той дойде твърде късно. След нейната смърт не съществуваше вече никой, когото да запита за Жако.

Той потърси цигари из джобовете си и намери една-единствена, а когато опита да я запали, откри, че е пробита. Изруга отново и я захвърли. Видя магазин за тютюн на отсрещния ъгъл и отскочи дотам. Три деца играеха на тротоара с цветни тебешири — скачаха от крак на крак сред нашарените квадрати с викове и смях. Фишер ги заобиколи и влезе в магазинчето. Беше тъмно, а въздухът застоял. Една купувачка тъкмо отброяваше парите си, а иззад тезгяха чакаше продавачът. Той беше облечен в нечиста риза без яка, отворена на гърдите, откъдето се подаваха като пълзящи растения гъсти, черни косми. Ожълтелите му от тютюнев дим мустаци приличаха на храсти. Когато жената плати и се запъти към вратата, той вдигна поглед към Фишер.

— Мосю?

— „Голоаз“, моля.

Фишер отброи сантимите и продавачът ги взе с мазолестата си работническа ръка, после остана загледан във Фишер.

— Извинете — запита той, — нали вие сте приятел на мадам Бреве?

Говореше бързешком, като че ли беше го очаквал да влезе, за да изрече тези думи.

Въпросът изненада Фишер.

— Коя мадам Бреве?

Човекът извъртя палец към прозореца.

— Не тази кучка, а старата жена. Преди малко чух как младата ругаеше след вас. Видях ви застанал на вратата. Не ви позволи да влезете, а?

— Не. Аз дойдох да се срещна със свекървата й. Каза ми, че е починала. Съжалявам за това.

— Не съжалявайте — и продавачът се наведе над тезгяха. Дъх на чеснов лук и кисело вино обви Фишер. — За нея смъртта беше истинска милост. Десет години се измъчи с тази зла жена. Непрекъснато я заяждаше. Не спираше да я нарича с най-мръсни имена. Никога не й каза една блага дума. Сърцата ни се късаха, като гледахме как измъчва горката жена. А тя се нуждаеше от съвсем малко внимание в старческите си дни. Каква жена беше по-рано!

— О? — Фишер беше готов да си тръгне. Нямаше настроение да слуша махленски приказки. — Значи вие я познавахте добре?

— Тя прекара на тази улица целия си живот. Понесохме заедно войната, нейното и моето семейство де. Човек не може да забрави неща като тези никога!

— Не. — Фишер се върна малко назад и му предложи цигара. — Не, сигурен съм, че не ги забравяте. Тогава навярно сте познавали и сина й?

— Много се радвам да ви срещна — подаде Дънстън ръка на Пола.

Фишер изпитваше голямо нежелание да я представи на партньора си, а и самият той не бе очарован да го види. Даже не изслуша измислените основания на Дънстън за идването му — работа с някакъв въображаем клиент. Беше се борил упорито да отклони молбата му да се срещне с Пола и поканата му за вечеря, но Дънстън бе много настоятелен. С любезност и нахалство накрая успя. Срещнаха се във фоайето на техния хотел и той веднага одобри безпогрешния вкус на партньора си. Момичето беше наистина привлекателно. Прецени я много бързо, без да показва това — изящна фигура, стройни крака, красиво лице и тези чудесни очи. Стисна ръката й и се усмихна, като откри блестящите си бели зъби. Жалко, че тъкмо тя трябваше да бъде жертвата, но все още беше рано…

Заведе ги в бара на „Тур дьо Франс“ за почерпка. Стараеше се да получи колкото може повече информация. Струваше му се, че Фишер е нещо оклюман над някакви проблеми — вероятно тя все още отказваше да спи с него. Това не се хареса на Дънстън. Никога преди не беше виждал Фишер да се държи така с която и да било. Тази го беше уловила здраво на въдицата си, от което можеха да произлязат непредвидени неприятности. В плановете си не бе държал сметка за подобно поведение на Фишер, но сега му стана ясно, че това обстоятелство не може да бъде пренебрегвано. Проклетият му глупак беше полудял по нея. А тя, толкова сдържана и благородна с маниерите си от висшето общество и с елегантното си облекло, какво ли мислеше тя за него самия?

Половин час Дънстън бърбори за града и времето, като не изпускаше и двамата от зоркото си наблюдение. Не можеше да реши нищо определено за това момиче. Не беше сигурен какви са чувствата й към Фишер и колко далеч бяха стигнали в отношенията си, а това можеше да се окаже важно. Ако му се наложеше да нагласи нещо за нея, тя трябваше да бъде сама, за да е сигурен, че ще влезе направо в клопката, без да се обърне внезапно към някого за помощ. Реши да продължава играта си и да чака удобен момент.

— А сега кажете ми, мисис Стенли — и той се наведе към нея, — какво бихте изпитали, ако евентуално открием това съкровище?

— Не съм много ентусиазирана. Винаги съм твърдяла пред Ерик, че ако го намерим и аз наистина имам законни права над него, нямам намерение да го задържа за себе си. Истинските му собственици могат да си го получат обратно.

— Това би била много благородна постъпка, но не допускате ли, че може да промените намеренията си, когато го видите изправено пред себе си? Струва ми се, че аз не бих решил такова нещо така набързо! — Той се засмя и погледна напреко към Фишер. — А какво правите по цял ден, когато нашето момче е навън в ролята на Шерлок Холмс?

— Идва с мен — намеси се Фишер.

Нямаше намерение да допусне Дънстън да й определя среща. Постоянната усмивка на Дънстън и нахалният му поглед, обхождащ Пола от горе до долу, му се сториха така обидни, че едва сдържа гнева си. Никога не бе допускал, че Дънстън може да му опротивее. Сега се чувствуваше в състояние да го улови за яката и да му каже да си спести мръсните погледи за друго място.

— Наистина ли те придружава? Навсякъде?

— Не, разбира се, не навсякъде — намеси се сега Пола. — Разглеждам твърде много забележителностите на Париж и, боя се, твърде много купувам. Париж е страхотно място за харчене на пари.

— Това ми напомня, че трябва и аз да пообиколя и взема нещо по-хубаво за Бети. Тя е моята съпруга, мисис Стенли. Може би ще дойдете някой ден с мен да й изберем рокля. Взел съм размерите й.

— С удоволствие — отвърна Пола.

— Колко време смяташ да останеш тук? — запита Фишер.

Никак не му се искаше да пусне Пола по пазар с Дънстън. Не желаеше тя да ходи където и да било и с когото и да било. С изненада откри това. Докато работата му ги разделяше, той беше мрачен и недоверчив, а сега потисканата му ревност бе излязла на повърхността. Фактът, че се бяха превърнали в любовници, не подобри много самочувствието на Фишер. Несигурността му относно намеренията й бе станала за него идея фикс. Колкото повече се отдаваше на любовта си и тя му отговаряше, толкова по-силно желаеше да изостави търсенето на баща й и толкова повече негодуваше, когато тя не се съгласяваше с него. Той трябваше да запълни вакуума в нейния живот. Не можеше да приеме, че заслужава внимание такова нещо, което бе само фантазиране на отхвърлено дете, ако тя наистина го обичаше, а не само се чувствуваше щастлива от физическото усещане. Погледна я как разговаряше с Дънстън, когото той очакваше тя да намери за отвратителен, и се пръскаше от яд, че тя му се усмихваше, и по всичко личеше, че той й е приятен. Защо, по дяволите, той ще иска от нея тя да избира подарък за милата му съпруга?

— Та колко дълго ще останеш тук? — повтори той въпроса.

— Не знам. Зависи колко дълго ще ми се наложи да дебна. Все пак не бързам много да се прибирам. Тук е така приятно. Вие, мисис Стенли, ще стоите тук до приключване на работата, нали?

— Да — и тя отбягна погледа на Фишер. — Оставам тук.

— Вярна до смърт! — разсмя се Дънстън и се извъртя леко към партньора си. — Тъй като всичко е в приятелски кръг, колко си се доближил вече до целта?

— Ще прескоча до Англия — отвърна Фишер и като посегна през масата, улови ръката на Пола, без да се интересува какво ще помисли Дънстън. — Нужно ми е да се срещна с майката на Пола още веднъж, а след това започваме да ровим.

— В буквален смисъл ли?

— В преносен, струва ми се.

Фишер усети ръката на Пола вцепенена и безответна на неговото стискане. Преди това не беше споменавал пътуването до Англия. Сега му се струваше трудно да разисква с нея напредъка в разследванията си. Всяка стъпка го водеше все по-близо до генерала и колкото и твърдо да се държеше като любовник, не беше сигурен, че жената, която обичаше, би избрала него, а не баща си. В това си мрачно настроение бе готов да се обзаложи, че изборът щеше да бъде в полза на генерала.

— Искаш да кажеш, че си разрешил загадката с леличка Амброзин?

— Това е било кодово име на съпротивителната организация — обясни Фишер. Толкова бе известно и на Пола. — Жако е псевдонимът на куриер от същата организация. Успях да се добера до достатъчно информация, за да стигна до известни заключения. Може би майка ти ще бъде в състояние да попълни последните оставащи празноти. — Той се обърна към Пола, като стисна ръката й с цел да поиска извинение. Тя му го даде и за момента Фишер се успокои.

Дънстън поръча отново напитки и разговорът се премести върху неговата работа в Париж, а Пола се самоизключи от темата. Тя седеше, хванала ръката на Фишер, наблюдаваше двамата и се учудваше какво общо са могли някога да имат тези мъже. Мрачният, владеещ я нежен човек, седнал до нея, беше от съвсем друга порода мислещи същества. Другият беше весел, самоуверен, изплъзващ се — и това беше подходящо описание. Нищо не можеше да разтревожи Дънстън, докато колкото повече опознаваше Фишер, толкова по-сложен, откриваше тя, че е. Фактът, че се бе предала сексуално, не го задоволяваше. В леглото той водеше нещо, което можеше да бъде определено като война, истинска кампания от пресметнати изкушения, насочени единствено да я завладее напълно. И трагичната истина, която тя никога не би му позволила да види, беше, че успехът в едното му осигуряваше пропадането в другото.

Пола не можеше да бъде завладяна чувствено. Тялото и емоциите й бяха взаимно зависими, а тя не беше още готова да предаде и двете на Фишер, при все че го обичаше. Наистина го обичаше и държеше на това. Необходимо й бе да го обича, за да опровергае постоянните му твърдения, че не е убеден в това. Когато през нощта я напускаше, тя често плачеше. Биха могли да имат щастливи, пълноценни отношения, така различни от повърхностните по времето на брачния й живот, но неговият стремеж да доминира ги рушеше. Би трябвало да го предупреди за последиците, но не смееше. За нея той бе много силен човек, но същевременно и много лесно уязвим. Чувствуваше се нещастна и объркана. Фишер не й беше достатъчен, за да запълни загубените години. Той не можеше да отговори на въпроса, чийто отговор тя трябваше да има, за да може някога да узнае какво е покой и независимост на духа.

Що за човек е бил баща й, генералът? Безчовечният убиец от страховития разказ на старата мадам Бреве или нежният баща на малко момиченце? Фишер не можеше да й прости този стремеж да узнае. Схващаше го като лична обида, като доказателство, че тя все още е свободна да предпочете друг, а не него. И тя беше свободна — с ръката си, обхваната от неговата, Пола изпитваше отчаяно нуждата от тази свобода на избора, от свободата да преразгледа целия си живот, преди да го е поставила под диктата на някой друг. Твърде дълго бе самотна и независимостта й беше наложена отвън. И изведнъж в живота й се появи мъж, който настоява да предаде изцяло и тялото, и душата си на неговите страстни грижи. Тя не би могла да стори това. Отдръпна внимателно ръката си под претекст да запали цигара. Той искаше от нея твърде много и твърде бързо.

Дънстън се обърна отново към нея:

— Мисис Стенли, и вие ли ще отидете в Англия да се срещнете с майка си?

— Не. Аз оставам тук.

— А ти кога заминаваш? — отправи той въпрос към Фишер.

— Във вторник. Ще отсъствувам само за една нощ.

— О, чудесно! — Усмивката на Дънстън озари и двамата. — В такъв случай, мисис Стенли, можете да ме придружите при покупките ми. Ще ми направите голяма услуга. Имаш ли нещо против, Ерик?

— Защо не, ако Пола е съгласна…

— И не се тревожи — прекъсна го щастлив Дънстън. — Ще положа специални грижи за нея, докато те няма. Сега да вървим да вечеряме. Умирам от глад.

Пола седеше във фоайето на хотела. Беше избрала кресло срещу входа. Когато на вратата се появи висок, рус човек и застана за момент, оглеждайки се наоколо, тя разбра, че това трябва да е Филип фон Хесел. Имаше възможност да го огледа, докато той обхождаше с поглед помещението. Беше един от най-хубавите мъже, които бе срещала през живота си. Стоеше гордо изправен, с известна нахална грациозност, в която нямаше самодоволство. Така изглеждаше човек със стотици милиони и стара родова титла зад гърба си. Към това можеха да се добавят предимствата на младостта и този вагнеровски израз на лицето му. Той улови погледа на Пола и се насочи към нея. Тя стана, за да го посрещне с протегната ръка.

— Принц Фон Хесел?

— Да. Мисис Стенли…

Той улови ръката й и я целуна с лек поклон.

Обаждането му по телефона беше истинска изненада за нея и когато поиска да се срещне с нея в отсъствието на Фишер, тя не успя в момента да измисли никакво извинение за отказ. По телефона той създаде у нея впечатление за по-стар, изключително прецизен и важен, като повечето от чужденците, които говорят добър английски, но им липсва практика.

Реалността беше съвсем различна. Той седна до нея, предложи й цигара и попита може ли да поръча нещо за пиене. Усмихна й се и Пола почувствува да я залива вълна от очарование. Внезапно я осени мисълта, че с изключение на майка й той беше първият от нейните съотечественици, с когото се среща. Бе забравила Шварц с ясните очи, които я изгаряха, седящ напрегнато в кабинета й. Той също беше германец като този красив мъж, седнал до нея.

— Надявам се, ще ме извините, задето ви се натрапвам. Възнамерявах да говоря с мистър Фишер, но имах голямо желание да се срещна и с вас. Когато телефонистката ми каза, че сте тук, това ми се стори хубава възможност, която не бива да се изпуска.

Пола забеляза, че е облечен официално, в черно.

— Много съм радостна да ви видя, но мога ли да изразя скръбта си за това, което се случи с брат ви?

— Благодаря ви — наведе поглед той. — Майка ми е тук. Ще отнесем тялото на брат ми веднага щом приключат формалностите. Били ли сте в Германия, мисис Стенли?

Пола прие с облекчение тази смяна на темата.

— Не, никога. Един ден ще сторя и това, но майка ми напусна страната в края на войната и никога не пожела да се върне.

— Мнозина скъсаха с родината заради миналото, даже и хора като вашата майка, които са били невинни наблюдатели. Мисля, че това е жалко. Може би ви е неприятно да слушате такива неща?

— Не, разбира се. Аз самата израснах, за да се срамувам от това, което съм била, без да зная причините. Най-малкото, никой не ми е казвал какви са.

— Вие също не носите никаква отговорност за миналото, нито пък аз, мисис Стенли. Вашият баща е извършвал престъпления, това е вършило и моето семейство. Постепенно ставаме приемливи за цивилизования свят както ние самите, така и нашата нация, защото, разбира се, ние сме нужни. Така че не се чувствувайте толкова виновна. Ние не сме толкова черни, а останалата част от света толкова бяла, уверявам ви.

— Баща ми е откраднал семейно съкровище от вас, а вие не му се сърдите, говорите така спокойно за него. Това е достойно за възхищение. Радвам се, че ви срещнах, принц Фон Хесел, защото и аз имам да ви съобщя нещо.

— Моля ви. — Изражението на очите му бе благо. — Не е необходимо да ми казвате нищо.

— Но аз искам да го кажа — и тя се извърна към него. — Възможно е да имам законни права над Солницата на Пьоленберг. Не зная дали е вярно, но ако по някаква случайност се окаже така, искам да знаете, че според мен Солницата принадлежи на вашето семейство. Ще ви я предам незабавно.

— Това е много великодушно и го оценявам високо, но знаете ли колко скъпа е тя?

— Да. Не е възможно да бъде оценена, но това не ме засяга. Не я искам. Тя е била взета от вас по някакъв законен в момента начин, но съм сигурна, че това деяние е било морално незаконно. Сега трябва да я получите обратно. Исках да ви кажа само това. Няма да има никакви трудности и разправии за собствеността. Тя е ваше притежание.

— Мисис Стенли — говореше спокойно той, като въртеше широкия златен пръстен с родовия герб на малкия си пръст, — повтарям, това е най-великодушната декларация, която някога съм чувал, но мога ли да ви попитам нещо?

— Да. Питайте каквото пожелаете.

— Щом като не желаете Солницата на Пьоленберг, бихте ли използували влиянието си върху мистър Фишер, за да спре търсенето? Това е извънредно важно за мен. Не искам това съкровище да бъде открито, мисис Стенли. Дори не желая да го виждам отново. Не можах да повлияя нито на мистър Фишер, нито на майка си в тази насока. Ще продължа да разубеждавам мама, ако вие поговорите с него.

— Но това е едно от световноизвестните произведения на изкуството. Защо да не го приемете обратно?

— Не мога да ви обясня — отвърна сериозно той, — така че, моля ви, не ме питайте. Съзнавам, че нямам право да ви говоря така, защото за вас съм само чужденец, но трябва да ми повярвате, като ви заявявам, че това е вещ, зацапана с кръв, и ще е много по-добре да си лежи там, където баща ви я е скрил. Моля ви… бихте ли сторили това заради мен?

Той имаше хубави очи. Докато говореше, се бе навел напред и я бе уловил за лакътя. Внезапно ръката му се плъзна и покри чувствено нейната. Стана й много неудобно, когато усети топлината на дланта му. Главата й се поклати бавно в знак на отрицание.

— Не мога да го направя. Това е просто невъзможно. Аз съм тук с Ерик Фишер не за да откривам наследството на Пьоленберг, а за да търся баща си. Ако открием съкровището, надявам се, ще открия и баща си. Не мога да ви помогна, принц Филип, а така бих искала.

— Виждам — и той дръпна ръката си. — Извинете, че се развълнувах повече. Ако ми бе известно, не бих ви молил за това.

— Не очаквам никой да ме разбере. Пък и никой не иска да ме разбере. Не познавам баща си. Казах ви, създадена съм, за да се срамувам, че съм негово дете, да се срамувам, че съм германка. Името ми беше променено, националността ми също, всичко… И едва тогава ми казаха за него. Той започна да придобива в мислите ми някаква форма. Никой не ме е обичал, принц Филип. Простете ми, ако сега аз се показвам развълнувана, но това е истината. Не ме е обичала майка ми, не ме е обичал и съпругът ми. Нуждая се от баща си. Необходимо ми е да го видя и самата аз да го преценя. Той е военнопрестъпник и се е укривал близо тридесет години. Каквото и да е сторил, аз съм единствената личност, която се интересува от него, за да му помогне. Заради това не мога да изпълня молбата ви.

— Разбирам — каза смирено принцът. — На ваше място и аз бих се чувствувал така. Това е от нашата немска кръв. Всички ние притежаваме здраво семейно чувство. Надявам се заради вас самата да го намерите, без да откривате Солницата. Иронията е там, че само едно лице желае съкровището, моята майка. То се е превърнало в нейна идея фикс.

— Защо казахте, че то е изцапано с кръв? Какво имахте предвид?

— Аз също не мога да ви обясня това. Мисис Стен-ли, бихте ли ми направили една услуга?

— Ако е в моите възможности.

— Бихте ли се съгласили да вечеряте с мен, преди да отпътувам за Германия? Обещавам да не говоря повече за Солницата.

— Много мило от ваша страна. — Пола се изправи и му подаде ръка. Той я пое и допря устни до пръстите й.

— Бих могъл да ви разкажа много за вашата страна. Има много неща, от които да се срамуваме, но и много, с които да се гордеем. Ще ми доставите огромно удоволствие. Обещайте, че ще дойдете.

— Ще дойда. Във вторник вечерта ще бъда сама. Възможно ли е да се срещнем тогава?

— Имам един ангажимент за вторник, но ще го отложа. Ще дойда тук да ви взема в 20:00. Good bye, мисис Стенли, или още по-добре, Auf Wiedersehen!

Градината в Есекс бе прочута с розите си. Тя бе една от забележителностите на областта. Съпрузите Риджуей бяха склонни да я показват с благотворителна цел. И ето, в блестящия юлски следобед тълпа от стотина души обикаляше поляните на имението, покрай лехите, оградени с широки бордюри от тревисти растения — те бяха любимото занимание на майката на Пола. Бригадният генерал минаваше сред гостите и отговаряше на въпроси за различните насаждения. Градинарството бе им станало хоби в годините след преминаването му в пенсия и се беше превърнало в тяхна страст. Наблюдаваше жена си сред розите с усмивка. Вълна от гордост и любов се разливаше в гърдите му, като я гледаше в семплата ленена рокля, с блестяща на слънцето посивяла руса коса, все така величествена и красива в тази възраст, каквато беше и като млада.

Какво ли не би дал да можеше да запази тази атмосфера на спокойствие, да я вижда усмихната, да върви в живота си без грижи. Беше страдала твърде много, та да може да понесе дори моментно безпокойство. Беше го дарила с любов и радост, каквито той никога не си бе представял. Този свой дълг той можеше да изплати само с непрестанни грижи и гореща защита. Изпитваше щастие дори само от факта, че е жив, за да бъде буфер между нея и заобикалящия я свят.

Тъкмо отговаряше на въпросите на възрастна семейна двойка, когато ги доближи готвачката и му каза, че го търсят по телефона. Извини се и тръгна. Движеше се бавно под палещото слънце и се учудваше ядосан кой от техните приятели бе така несъобразителен да го търси по време, когато градината е отворена за посетители. Местната организация на Червения кръст беше обектът на неговата благотворителна дейност и те всяка година приемаха с готовност даренията му.

Телефонната линия писукаше с характерните за английската комуникационна система атмосферни смущения.

— Бригаден генерал Риджуей?

— Да. Кой е насреща?

— Ерик Фишер, от детективска агенция „Дънстън и Фишер“. Посетих вас и вашата съпруга преди около две седмици.

Риджуей нагласи слушалката по-плътно до ухото си.

— Кой? Съжалявам, но линията нещо не е в ред. — Не искаше и да чуе това име. Оправданието с линията бе инстинктивно. Фишер повтори името си. Този път нямаше извинение за бригадния генерал, нямаше как да се измъкне. Изрече проклятие с ръка върху микрофона и продължи: — Няма какво да говоря с вас — и повиши глас, — а на всичко отгоре сте избрали и най-неподходящо време да телефонирате.

— Утре пристигам в Англия. Искам да ви посетя. Касае се за нещо много важно. Известно ви е, че Пола е с мен?

— Зная. Каквото прави моята доведена дъщеря, си е нейна собствена работа. То няма нищо общо с нас.

— Напротив, има много общо. Трябва да говоря с вас и майка й. Ще ме приемете ли?

— Не! — Бригадният генерал крещеше върху телефона. — Не, съвсем сигурно не! Няма да допусна тук да тревожите жена ми!

— Съществува много голяма вероятност тя да не е омъжена законно за вас. — Той сега чуваше съвсем ясно думите на Фишер. Писукането по линията бе спряло и казаното от него идваше сякаш от самата стая. — Съвсем съм сигурен, че генерал Бронзарт е жив. Мисля, че ще е по-правилно да ме приемете. Ще летя утре сутринта и идвам направо у вас.

— Върви по дяволите! — Той тресна телефона и остана загледан в него, сякаш беше противно живо същество.

Риджуей се отпусна бавно в креслото — старец, чиито колена трепереха. Краката бяха единствената част от тялото му, които напомняха за възрастта — те и слабостта на гърдите му, които непрекъснато безпокояха неговата съпруга, когато се простудеше, покри лицето си с ръце и главата му клюмна.

— О, боже мой! О, боже мой! — повтаряше той.

Двойката стари хора, които го чакаха вън под яркото слънце, се отказаха от неговите пояснения и продължиха разходката си.

Филип фон Хесел се изправи пред майка си. Тя седеше полуизправена в леглото си със закуската в поднос, поставен върху коленете й. Беше ослепително слънчева утрин и стаята бе изпълнена със светлина. С напредването на лятото Париж се изпразваше от местните жители и се изпълваше с тълпи туристи, които превръщаха града в чуждо място. „Риц“ беше препълнен с американци. Те дразнеха принцесата, която намираше езика и присъствието им из светите места на европейската аристокрация за досадни. Тя отправи поглед към красивия си син и изразът на лицето й се смекчи. От всички човешки същества, с които бе прекарала дългия си живот, най-много обичаше по-младия си син. Не я тревожеха никакви угризения на съвестта или нежни чувства към Хайнрих. Принадлежеше на един свят, където скръбта се разглеждаше като атрибут на нисшите класи — техните представителки можеха да обвиват главите си с черни кърпи и да плачат. След брака й с принц Фон Хесел чувствителността, която може да е тлеела в душата й, беше избледняла. Протегна ръка към Филип. Той се наведе и целуна майка си.

— Убедена ли си, мамо, че не искаш да те придружавам?

— Да. По-добре е да останеш тук. Фишер отива до Англия за двадесет и четири часа. Погребението ще бъде извършено съвсем скромно. Ще обявя, че ти не си добре. Трябва да си тук, в случай че Фишер се завърне с нещо важно. По телефона изглеждаше много уверен.

— На летището ще има тълпа от фотографи. Около входа на хотела вече висят близо дузина.

— Властите обещаха да ни осигурят заминаване, без да бъдем безпокоени от тях. Щом като приключа в Германия, връщам се веднага. През това време оставям всичко в твоите ръце. Чувствувам, че работите ще тръгнат на добре. Обещай ми да не се тревожиш. Това ще бъде краят на един дълъг и мъчителен период за нашето семейство. Отсега нататък от теб зависи да заличиш миналото и да доизградиш това, което съхраних. Убедена съм, че ще го сториш.

— Ще го направя. Имаш моята дума.

Колко много прилича на баща си, се въртеше в ума й, онзи галантен летец, който бе навлязъл така кратко и съдбоносно в живота й. Могъщество, богатство, световно влияние… Тя се отпусна на възглавницата, леко изморена от пристъпа на чувства, а също така омекнала в своя триумф — въпреки всичко бе успяла и чрез сина си обезпечава сигурност в бъдещето. За миг ръцете им се сплетоха.

— Сине мой — промълви нежно тя, — така много се гордея с теб!