Не предавай любовта

ГЛАВА ПЪРВА

Бостън, Масачузетс

16 декември 1773 г.

— Искаш ли уиски, Ерик? — попита сър Томас.

Ерик Кемерън стоеше до прозореца. Неизвестно какво го беше накарало след подписването на договорите да се отбие в прекрасната къща на сър Томас Мейбри. Беше съвсем тихо, само от време на време файтон изтрополяваше по калдъръма отвън на улицата. Тъй като къщата бе построена на хълм, пред Ерик се разкриваше чудна гледка към града. Църковните кули проблясваха на лунната светлина. Зелените поляни наоколо изглеждаха по това време на денонощието изоставени и пусти. Но въпреки тишината Ерик усещаше, че напрежение владее града. Не можеше точно да обясни предчувствието си за някаква опасност, но то си стоеше ясно оформено в съзнанието му.

— Ерик?

— О, прощавайте! — Ерик се обърна бързо към своя домакин и пое подадената чаша. — Много благодаря, Томас.

Томас Мейбри се чукна с Ерик:

— За ваше здраве, сър, и за нашето общо начинание с „Бон су“! Дано да плава под щастлива звезда и да носи печалба и на двамата!

— За „Бон су“!

Сър Томас и Ерик бяха решили заедно да инвестират в един презокеански платноход. Доставките на тютюн и памук, които Ерик осигуряваше, щяха да пътуват директно за Англия. Бяха въведени нови търговски мита и затова той искаше да транспортира към Америка със собствени кораби луксозни стоки от Южна Европа и дори от Азия. Досега Лондон бе задължителната спирка в тази търговия.

— Любопитен съм дали ще се стигне до гражданско събрание, за което всички приказват — отбеляза сър Томас, поглеждайки също през прозореца. — Би трябвало да са седем хиляди.

— А защо трябва да се събират?

— Заради данъците върху чая. Действително парламентът в Лондон не би могъл да измисли по-глупаво нещо!

Развеселен, Ерик изпя чашата си до дъно.

— На страната на бунтовниците ли сте?

— Аз? Това звучи като предателство към родината, нали? — Сър Томас подсмръкна леко и се засмя. — Искам да ви кажа нещо — от това няма да последва нищо добро. Чрез тази специална отстъпка, която британското правителство направи на Бритиш Ист Индиа Къмпани, много от тукашните търговци ще отпаднат от бизнеса. Все някъде нещо ще се случи, а може би това ще стане тук, където агитатори като Адамс или Джон Ханкок… Да, със сигурност ще има размирици!

— Това прави нашето споразумение още по-интересно — констатира Ерик.

— Вярно — съгласи се Томас ухилен. — Или ще забогатеем и двамата, или ще трябва заедно да се обесим, приятелю! Това е положението.

— Може би — намръщи се Ерик.

— След като обсъдихме работата и политическото положение на колониите — рече сър Томас — ще е най-добре, ако се присъединим към обществото в балната зала. А сърцето на Ан Мари би се скършило от мъка, ако поне веднъж не танцува с вас.

— О, не бих допуснал такава трагедия!

Ерик бе обещал на дъщерята на своя стар приятел да не се впуска в дълги разговори.

— Наистина трябва да побързаме, защото желаещите да танцуват с нея са винаги премного.

Сър Томас се засмя и потупа Ерик по рамото.

— Но тя вижда само вас, приятелю!

Ерик се усмихна любезно, въпреки че не беше съгласен със забележката. Ан Мари беше будна девойка и забелязваше не само кавалерите, а това, което я свързваше с Ерик, беше само добро приятелство. Нищо повече. А Ерик с неудоволствие трябваше да си признае, че огромното му богатство би му осигурило кандидатки за женитба даже и като стане плешив старец с треперещи ръце. Но той все още няма тридесет и бе в разцвета на силите си. Може Ан Мари някой ден и да го покори, но засега той нямаше намерение да започва подобна любовна игра.

Чу се леко потропване на вратата и там се появи самолично въпросната дама — хубаво русо момиче с огромни сини очи.

Тя едновременно озари Ерик с усмивка и му рече сърдито:

— Ерик, този разговор стана прекалено дълъг!

— Дъще, разреши му поне да изпие уискито си.

— Аз също бързам — каза Ерик ухилен и вдигна чашата. Но усмивката му замръзна в секундата, в която през отворената врата мерна в балната зала странно цвете. Танцьорите се изместиха с една стъпка встрани и той видя по-добре момичето, привлякло вниманието му така внезапно. Беше облечена в дълбоко деколтирана копринена рокля в наситено синьо, а по голите й рамене се спускаха вълшебни къдрици. Косите й изглеждаха тъмни, но когато застанеше до светлина, те грейваха в червено — цвят, който може да бъде наблюдаван само при залез слънце.

А когато Ерик видя и лицето й, дъхът му спря в гърдите. Смарагдовозелените й изразителни очи проблясваха под дълги мигли. И още — малък, аристократично изваян нос, високи скули, нежно заоблени вежди и добре оформена уста със сочни устни. Само долната й устна бе по-пълна, отколкото трябва, за да се постигне абсолютното съвършенство. Но затова пък точно тази устна й придаваше вид на изкусителка, усмихваща се винаги на партньора си. Под едното си ухо тя бе прилепила черна кадифена бенка, която още по-силно привличаше погледа към малките й, изящни уши.

Тя му се стори твърде позната, но въпреки че напрягаше паметта си, не можеше да си спомни откъде. При това лицето й бе незабравимо! Откакто я забеляза, той не отрони нито дума, нито пък се помръдна от мястото си, но въпреки това се чувстваше по-буен от всякога. Досега беше водил живот, който не го обвързваше с нищо, без обаче да забравя произхода си. Но нито една жена не бе го привличала толкова силно. Чувстваше се омагьосан и изпълнен с горещи копнежи.

— Ерик, ще дойдете ли? — попита Ан Мари троснато.

Томас Мейбри се засмя:

— Струва ми се, че той току-що си намери приятелка.

— Приятелка? — опита се да се осведоми Ерик учтиво.

— Да, лейди Аманда Стърлинг. Тя е от Вирджиния, като вас самият. Но в последните няколко години посещаваше училище за млади дами в Лондон. Може би вие сте бил по моретата, когато младата дама си е отивала у дома.

— Възможно е — отвърна Ерик. Разбира се, че познаваше лейди Аманда Стърлинг! Но толкова отдавна се бяха запознали. Беше по време на лов, а малката Аманда бе едва седемгодишна. Тя беше препречила пътя му със своето пони така несръчно, че и двамата се бяха озовали на земята. И когато той се бе опитал да я вдигне, дивото дете беше захапало ръката му. Но междувременно момиченцето беше пораснало.

— Ще танцуваме ли, Ерик? — Ан Мари закръгли обидено устни. — Обещавам ви, че ще ви представя един на друг.

Сър Томас се засмя, а Ерик предложи ръка на Ан Мари по всички правила на кавалерството:

— За мен е част!

Ан Мари не изпускаше Ерик из очи, докато двамата се плъзгаха по лъскавия под. Той обаче неотменно следеше новото си откритие. Видя как с блеснали очи Аманда флиртува с партньора си. Нещо в нейното държание му напомняше за самия него и той предположи, че това момиче трудно се подчинява на обществените правила, че е твърдоглава и се опитва да върви по път, избран от нея самата. Когато смехът й достигна до ушите му, усети, че го обливат горещи и ледени вълни. Той трябваше да притежава тази жена! Кой ли пък беше мъжът, когото тя забавляваше с приказките си?

Ан Мари проследи погледа му:

— Това е Дамиен Росуел, братовчед й.

— Братовчед й? — повтори Ерик и обхвана Ан Мари по-здраво през талията.

Тя кимна с мъдро изражение на лицето си.

— Искам да ви предупредя, че дамата е влюбена.

— Така ли?

На тази възраст чувствата отлитаха като мухи еднодневки, но очите на Аманда гледаха диво и страстно, може би тя спадаше към момичета, за които е най-добре човек да се ожени възможно най-бързо.

— И той също я обича — добави Ан Мари.

— Кой е той?

— Лорд Тейритън. Робърт Тейритън. Познават се отдавна. През март тя ще навърши осемнадесет и се очаква тогава Тейритън да поиска ръката й от лорд Стърлинг. Изглежда, че си пасват добре. И двете семейства са тори, лоялни към короната, а и имотите им не са малко. Но защо бърчите чело?

— Така ли правя?

Ерик познаваше бегло този Тейритън. Старият лорд се беше отличил във войната с индианците, но Ерик се съмняваше, че синът притежава качествата на баща си. Именията им не бяха далеч и се е случвало да се срещнат по пътищата. Но единственото, което бе чувал Ерик, бе слухът, че Тейритън иска да се жени за овдовялата дукеса Оуенфилд. Дамата бе още млада и нямаше деца, така че бе напълно възможно да прехвърли титлата си и върху лорд Тейритън.

— Май ви се стори по-безнадеждно, отколкото всъщност е. Трябва да покажете смелост и да се опитате да я поухажвате — добави Ан Мари.

Ерик се ухили до ушите. Той хареса забележката на Ан Мари и се зарадва на приятелството й. Но когато се опита да изрази благодарността си, гласът му отказа да му се подчини. Остана безмълвен, вперил поглед през рамото й. Аманда Стърлинг бе спряла да танцува и си шепнеше нещо със своя придружител. Накрая тя го целуна по бузата, а той взе тихомълком шапката и наметалото си и изчезна незабелязано за околните. След кратко размишление Аманда също взе пелерината си от закачалката и последва братовчед си в тъмната нощ.

— Да, но…

— Какво се е случило?

— Тя току-що напусна дома.

— Аманда? Не е възможно! — Ан Мари бе безкрайно учудена. — Невъзможно е да ми скрои такъв номер. А ако лорд Стърлинг се върне…

Ерик я погледна строго.

— Понякога той по цяла нощ се губи някъде, но не винаги — обясни Ан Мари бързо.

Ерик схвана, че вероятно лорд Стърлинг често обикаля бордеите на града и оставя през това време дъщеря си на грижите на сър Томас.

— А ако се върне?

— Ах, той е такъв…

— Аз познавам Стърлинг — отбеляза спокойно Ерик.

— Винаги се страхувам, че ще стори нещо лошо на дъщеря си. На собствената си дъщеря! Изобщо не й завиждам! В подобни случаи нито титлите, нито богатството имат някакво значение. Само се надявам, че Робърт ще се ожени по-скоро за нея.

Ерик целуна Ан Мари по бузата.

— Ще я настигна и върна — каза той, взе си връхната дреха и също напусна къщата.

Щом излезе навън, веднага почувства отново напрежението, легнало над града. Все му се струваше, че някъде нещо ще се случи. Когато конярчето му доведе коня, той попита с нескрито любопитство:

— Имате ли представа какво става в града?

Тъмните очи на момчето сякаш станаха още по-кръгли:

— Говори се за някакво чайно парти, лорд Кемерън. Боя се, че скоро ще настъпят размирни времена!

— Може и тъй да е — съгласи се Ерик и подкара коня си. Чувстваше се неспокоен, тъй като отвсякъде се долавяха стъпки и тихи подвиквания. Въпреки това, решен да преживее каквото и да му поднесе съдбата, той потъна в тъмната неизвестност.

Фредерик Бартоломю бягаше треперещ по улицата. Гъста мъгла се виеше около уличните фенери, а долу на пристанището мачтите на платноходите, които снабдяваха колониите със стоки от Англия, едва се забелязваха. Студената вода се блъскаше в стените на кея. Изведнъж обаче отнякъде повя лек ветрец и прогони тежките мъгливи кълба.

Внезапно тишината се превърна в спомен. Пронизителен глас извика:

— Тази вечер ще превърнем пристанището в чайник!

Няколко мига по-късно пристанището наистина бе огласено от множество гласове и хиляди крака затрополяха надолу към кея.

„Сигурно представляваме странна гледка“ — мислеше си Фредерик. Петдесетина мъже изникнаха изневиделица от нищото и се спуснаха към корабите. На пръв поглед човек можеше да ги вземе за индианци, тъй като бяха полуголи. Някои от тях си бяха изрисували с бойни знаци телата, а главите си бяха закрили с тъмни перуки. Тичаха през глава към корабите, междувременно разделяйки се на групички.

Фредерик можеше да наблюдава как „главатарят“ иска учтиво от капитана на един от корабите ключа за склада с чая.

— Хайде, момчета! — чу се най-после командата.

„Индианците“ се извиниха, прибраха оръжието си и за възможно най-кратко време триста и четиридесет сандъка с чай полетяха надолу към мътната вода. Мъжете работеха бързо и целеустремено. Не срещаха никаква съпротива, тъй като британците и на сън не можеха да си представят подобно нападение, а освен това всички знаеха, че по-голямата част от местното население е на страната на „индианците“.

Печатарят Бартоломю наблюдаваше мълчаливо полета на сандъците с чай към морето, когато чу приятеля си Джеръми Дъгин да изрича:

— Ще стане голяма мътилка!

— И няма да остане без последици — добави Фредерик.

— Нямаме друг избор. Освен ако не искаме англичаните да ни смъкнат и последната риза от гърба.

— Хайде, побързайте! И оставете палубите така чисти и подредени, както ги намерихме!

Акцията бе планирана от по-старите мъже, а младите, сред които имаше доста харвардски студенти, ги бяха подкрепили безрезервно. Сега те разчистваха палубите със скоростта на светлината и любезно връщаха ключовете на капитаните.

— Да изчезваме! — извика някой. — Англичаните няма да оставят да ги чакаме дълго.

— Бързо, Джеръми! Това се отнася и до нас — каза Фредерик.

Изведнъж мъжете усетиха нощния хлад. Започнаха да се спускат по въжета към лодките.

— Пристанището стана единственото място, където човек може да си свари чай! — избоботи един от мъжагите. — Ври и кипи и съвсем скоро ще ни се наложи да го сърбаме тоя чай.

„Британците притежават твърде силна армия“ — мислеше си Фредерик. „И ако избухне война…“

Щом „индианците“ усетиха здрава почва под краката си, без да се колебаят се отправиха към големия стар бряст, така нареченото дърво на свободата, където и преди се бяха събирали. Изглежда, че нямаха никакво намерение да крият делото си, тъй като се чувстваха многобройни и силни. Беше невъзможно губернаторът да нареди да ги арестуват всички заедно.

И докато останалите, завръщайки се у дома или отправяйки се към родните кръчми, се чудеха как да се изфукат, неспокойство нахлу в душата на Фредерик. Той знаеше, че за него нощта ще е по-дълга, а в този момент краят й още не се виждаше. Няколко минути по-късно двама мъже изскочиха от тъмнината. Единият бе Пол Ривър, също печатар, а другият, който по хващаше окото, беше Джон Ханкок, далечен роднина на известния родолюбец Самуел Адамс. Англичаните бяха плячкосали кораба му „Либърти“ и това бе причината за преминаването му на страната на бунтовниците.

— Донесохте ли оръжието, Фредерик? — заинтересува се той.

Фредерик кимна утвърдително.

— Надяваме се да не се стига до междуособици, но Синовете на свободата трябва винаги да са подготвени и за това — предупреди Ривър, от когото Фредерик не само че бе усвоил професията, но бе приел и свободолюбивите възгледи. Известно време двамата заедно бяха печатали листовки и памфлети за общото дело.

— Получих го от Вирджиния. Един добър приятел е купил оръжието от индианците на запад — обясни Фредерик нервно. Не можеше да става и дума за сравнение между чаеното парти и това, което бе извършил той, тъй като в неговия случай деянието се оценяваше като висше предателство. — Файтонът е близо до гробищата, в края на улицата — допълни Фредерик.

— Отлично, Фредерик! А сега тръгвайте напред! Останалите ще ви последват. Ако случайно забележете някъде червена униформа, бягайте и се спасявайте! Сам ни предупреди, че някъде веригата се къса и британците са осведомени, че се снабдяваме с оръжие. Хайде, бързо и бъдете внимателен!

Фредерик кимна. Той приемаше задълженията си сериозно, но не му беше никак лесно да обясни на младата си съпруга Елизабет, че тайните му дела са свързани с бъдещето на техния малък син. Те бяха свободни хора, а свободата им бе извоювана още през 1215 г. след подписването на Магна Харта. Бяха примерни англичани, ако и да бяха заселници в друга страна. За тях проблем бяха не данъците, а фактът, че трябва да ги плащат, без гласът им да се чува в парламента.

Никой не мислеше сериозно за война, ако и все по-често да се чуваха гласове, предричащи кървава баня. Но сега Фредерик не желаеше да се тормози с тези черни прогнози. Искаше колкото се може по-бързо да заведе мъжете до колата, за да може да се прибере у дома. Вървеше бавно, за да могат Синовете на свободата да го следват неотлъчно. Почти бе стигнал файтона, когато от мъглата пред него изникна човекът му за свръзка, поздрави и изчезна отново по посока на гробището. Стигна до скривалището на оръжието, дишайки тежко. Изведнъж чу зад себе си забързани стъпки. Обърна се и видя жена в широка, развяваща се дреха.

— Дамиен? — долови той гласа й.

Сърцето на Фредерик се разхлопа силно, тъй като само той можеше да бъде лицето, към което тя се обръщаше. Той се постара бързо да изчезне зад следващия ъгъл и точно искаше да пресече улицата, когато изведнъж видя пред себе си човек в червена униформа.

— Стой! — извика войникът.

За нищо на света! Фредерик пресече със страхотна бързина улицата и чу зад себе си вика на жената:

— Не!

Изстрел от „Браун Бес“ проехтя в нощта, но Фредерик усети инстинктивно, че жената се е хвърлила в ръцете на войника. Куршумът обаче, ако и да не беше точен, все пак попадна в рамото му. Той с мъка сподави вика на болка, хвана ранената си ръка и, отпаднал, се подпря на стената на най-близката къща.

Зад него жената и войникът си разменяха гневни думи. Коя беше тя и защо го спаси? Със затворени очи Фредерик благодари на Господа за късмета си и когато погледна отново, забеляза, че краката му отказват да се движат. Бавно се свлече до стената.

Изведнъж се чу конски тропот, Фредерик се опита да се изправи и отдалечи от стената. Трябваше възможно най-скоро да се скрие някъде. Олюлявайки се, той тръгна по улицата.

В този момент се изравни с коня. Ерик с мъка укроти жребеца.

— Не се бой, момче! — извика той и скочи долу.

Фредерик се дръпна уплашено назад и падна на земята. Мъжът, който го приближи, бе извънредно висок и носеше топла, подплатена с кожа връхна дреха. Той забеляза ръчно направените му ботуши и безупречните му бели панталони, дълги до коленете. Несъмнено беше член на някаква общност, докато самият Фредерик бе маскиран като индианец.

— Няма защо да се… — започна непознатият.

Но Фредерик го прекъсна:

— За Бога, човече, убийте ме, но не ме мъчете!

Фредерик вдигна ръце за защита и срещна стоманенотвърд поглед. Мъжът имаше енергична брадичка. Беше тъмнокос и не носеше перука. Самият му ръст обаче и явно добре тренираното му тяло вече изглеждаха заплашителни.

— По-полека, приятелю! — успокояваше го с усмивка непознатият. — Тъй като явно не сте индианец, предполагам, че сте взели участие в размириците на пристанището. Така ли е?

Фредерик мълчеше отчаяно. Съдбата му бе скроила подъл номер.

— Натам трябва да търсите! — долетя глас в тъмнината. — Видях един от тях да бяга в онази посока!

— Чакайте! — Фредерик разпозна отчаяния глас на жената от преди малко.

Непознатият клекна до него. Изглеждаше объркан.

— Вероятно червена униформа! — измърмори той. — Елате, имам нещо предвид.

С тези думи той съблече наметалото си и покри Фредерик.

— Не съм дете! Женен съм и сам съм баща! — протестираше Фредерик.

— Нямате друг избор. Хайде, подпирайте се на мен. Трябва да побързаме!

— Ще ме предадете ли на англичаните?

— И да направя детето ви сирак? Не, човече. Естествено, англичаните ще си отмъстят за всичко, но не разбирам защо вие трябва да сте изкупителната жертва.

Фредерик също не беше дребен, но въпреки това непознатият го взе на ръце и го метна върху коня си. След това се качи зад него на седлото и измърмори:

— Струва ми се, че трябва да тръгнем на запад.

Фредерик дишаше дълбоко, за да подтисне болките в ранената си ръка. Преглътна и рече:

— Къщата ми е на края на тази улица, милорд.

Сега вече се издаде напълно. Показа на непознатия къде живее, с което изложи Елизабет и бебето на опасност.

— Покажете ми пътя. Ще ви заведа до дома ви.

Но още преди Фредерик да успее да си отвори устата, пред тях изникна предишния войник, а зад него надничаше жената.

— Сър, един човек изчезна! Прекратете най-после това идиотско търсене и ми помогнете! — извика жената.

Войникът обаче погледна твърде недоверчиво към превитата фигура горе на седлото. В този момент се намеси спасителят на Фредерик:

— Аманда! — викна той и дръпна жената към себе си. — Тя е моя годеница, офицер. Баща й със сигурност ще бъде страшно разгневен, ако разбере, че по тези часове тя се мотае по улиците сама. Във всеки случай… Приятелю, имайте сърце! Ако съобщите за случая, плячката ми ще бъде оспорена!

— Какво? Аз трябва… — понечи жената да протестира.

Но непознатият я хвана още по-здраво и Фредерик чу настойчивия му шепот:

— Ако искате да помогнете на вашия Дамиен, дръжте си езика зад зъбите!

— Нямам нищо против, ако отведете дамата, милорд! — войникът беше видимо облекчен. — Аз търся един опасен бунтовник. Кой е човекът на коня? — попита той още по-недоверчиво.

— Моят приятел си пийна малко повече от необходимото. Бяхме поканени на гости при сър Томас Мейбри. Вие добре знаете какво се случва на такива места. А младите хора обикновено пият неразумно, нали така, Манди?

Гърбът й се вдърви, но секунди по-късно тя дойде на себе си, погледна към войника и изрече:

— Да, наистина беше чудесно празненство!

— Изглежда, че тая вечер на много места се организират вечеринки.

— Щом вие се нагърбвате с грижите за вашите приятели, аз няма да ви преча — каза войникът и отдаде чест.

— Не се безпокойте. Много съм ви благодарен!

След като стъпките на войника отшумяха по каменната улица, жената изшептя:

— Кой сте вие, сър? Къде е Дамиен? Какво знаете за него?

— Знам само, че бяхте избрали най-добрия начин да изпратите хората на краля по следите му, мадмоазел.

— Какво трябва да означава това? — попита тя разгорещено.

— Нямаме време за дълги обяснения! Този човек тук спешно има нужда помощ.

— О, Господи, преди малко тук се стреля. Той сигурно е от бунтовниците.

— Той е ранен и раната му кърви, милейди. И ние ще трябва да му помогнем! А след това ще ви отведа до дома ви.

— Последното не е необходимо.

— Напротив, милейди. А сега позволете да ви прегърна и да запея — обърна се той към Фредерик. Вие ще трябва да ни водите, тъй като аз не знам пътя.

На Фредерик не му оставаше нищо друго, освен да се подчини. Те се заклатушкаха прегърнати по улицата, наоколо им непрекъснато се чуваха викове на войници. Но благодарение на доброто актьорско изпълнение, никой не ги закачи. През цялото време Фредерик трескаво се опитваше да отгатне кой би могъл да бъде непознатият. Без съмнение — благородник, но кадифените тонове в гласа му подсказваха, че може би е родом от Вирджиния. Вероятно това не бе толкова зле, тъй като там, във Вирджиния Джордж Вашингтон печелеше все повече привърженици. Но от друга страна той бе приятел на лорд Феърфакс, който пък бе лоялен спрямо короната. По всичко личеше, че съвсем скоро щеше да настъпи времето, когато човек ще трябва да се определи окончателно към една от двете странни. Да, този ден бе съвсем близо.

Стигнаха до къщата на Фредерик. Огромният мъж смъкна с обучени движения Фредерик от коня, а жената похлопа на вратата. Елизабет отвори. За известно време ги гледаше недоумяваща, после покани тримата вътре.

— Фредерик! — извика тя, след като заключи вратата след себе си.

— Ранен е в рамото — обясни непознатият. — Трябва бързо да извадим куршума. Но нека първо за всеки случай да изтрием боята от тялото му. Опасно е, ако някой реши да ви посети внезапно.

— Боята! — младата дама пое дълбоко въздух.

Объркана, Елизабет обръщаше очи ту към единия, ту към другия. Младата дама беше облечена твърде изискано, а мъжът със сигурност беше джентълмен.

— Бих ли могъл да го оставя тук? — попита настойчиво непознатият.

— О! Разбира се!

От време на време Фредерик изгубваше съзнание, докато те го почистваха от боята. А преди непознатият да посегне към рамото му, отпи няколко здрави глътки домашно уиски. Със сълзи в очите Елизабет притискаше ръката си към устните му и го умоляваше да остане тих и спокоен.

— Оставете на мен! — обади се младата дама и когато непознатият и Елизабет я погледнаха учудено, тя само сви рамене и обясни — Имам опит в тази област.

— Моля? — непознатият не можеше да повярва на ушите си.

— Баща ми е бил често раняван — каза тя и помоли за нож.

Фредерик напълно изгуби съзнание. А Ерик наблюдаваше възхитен как лейди Аманда Стърлинг извади куршума от рамото на ранения със сигурните си и опитни пръсти като истински лекар.

— Според мен костта не е счупена — каза тя и се обърна към Елизабет, която протягаше безпомощно ръце. — Почистете раната с алкохол, за да не се възпали.

Елизабет Бартоломю се свлече на колене и хвана ръцете на Аманда.

— Благодаря ви от цялото си сърце. Аз…

— Моля ви. — Аманда Стърлинг леко почервеня. — Няма за какво да ми благодарите. Само Господ знае как се озовах тук. Само че трябва да си тръгвам, защото в една къща на предатели… — и тя вдигна енергично Елизабет. При това движение качулката й падна назад и рижавите й коси блеснаха на светлината от огнището. — Наистина трябва да си тръгвам! Пуснете ме вече!

— Лейди Стърлинг със сигурност няма да ви предаде — намеси се решително Ерик:

Аманда му хвърли учуден поглед, но не посмя да му противоречи.

— По-добре предупредете любимия си съпруг, че това, което върши, е предателство спрямо краля.

— Тя наистина ли няма да ни издаде?

— Не, давам ви честната си дума! — Ерик взе ръката на Аманда. — Ще се върна веднага щом отведа лейди Аманда…

— Мога да си ида и сама!

— В момента градът гъмжи от британски войници и борци за свобода. Обещах на Ан Мари да ви върна невредима у дома.

Той изглеждаше неумолим и Аманда само скръцна със зъби:

— Е, добре. — След това тя се обърна още веднъж към напълно обърканата Елизабет: — Грижете се за него! — измормори, преди да излезе навън.

Ерик я следваше по петите, държейки я за ръка, за да не може тя да му се изплъзне. Аманда горделиво отметна глава назад, а Ерик й се усмихна и попита учтиво:

— Случайно да ви се намира кон наблизо?

— Не, аз…

— Минали сте по целия път в бурна нощ като тази пеш? Трябва да сте напълно побъркана!

Аманда се помъчи да измъкне ръката си от здравата му хватка, но той бързо я повдигна и метна на коня си. Когато той се настани зад нея, тя за втори път тази нощ усети как гърбът й се вдървява.

— Маниерите ви са твърде груби!

— А вие пък се опитвате да ме изпързаляте!

— Вие наистина можете да ме отведете до сър Томас, но преди това задължително трябва да намеря Дамиен.

Ерик се поколеба. Ако младият Росуел е замесен с бунтовниците, тогава знаеше къде да го търси. Той дръпна юздата на коня така силно, че телата им се прилепиха и той усети уханието на косите й.

— От мен да мине, ще се опитаме да го открием. — Известно време те яздеха по пусти улици, докато най-накрая стигнаха до някаква кръчма, пред която Ерик завърза коня си.

— Не мърдайте оттук! — заповяда й той и се спусна към вратата на кръчмата.

Вътре просто облечени работници се блъскаха около огъня. Пияни нямаше! Повечето от присъстващите бяха потънали в сериозни разговори. При влизането му всички очи се извърнаха към него и повечето лица пребледняха, забелязвайки финото му облекло. Един мъж, който явно беше стопанинът, излезе насреща му.

— Милорд, какво бих могъл да ви предложа…

— Искам да говоря с мистър Дамиен Росуел.

— Милорд, той днес не е…

— Не се притеснявай, Кейми.

Хубавият господин, който беше танцувал с Аманда, се отдели от групата и подаде ръка.

— Вие сте лорд Кемерън, нали? Какво искате от мен? — попита той предпазливо.

Ерик се покашля.

— Не трябвате на мен, а на една дама.

— Аманда! Тогава тя знае, че аз…

— Тя не подозира нищо и затова най-добре е да дойдете с мен.

Дамиен кимна и, подчинявайки се на Ерик, излезе от кръчмата.

— Дамиен, най-после! Така ме уплаши! — извика младата дама, докато скачаше от коня.

— Аманда! Не беше необходимо да тръгваш подире ми!

— Помислих си, че може да ти се случи нещо лошо — отвърна тя загрижено.

Дамиен се обърна към Ерик:

— Много съм ви задължен, милорд! Наистина! Ако мога с нещо да ви върна жеста…

— Когато имам нужда, ще ви потърся — обеща Ерик и се сбогува с двойката.

— Лека нощ, милейди!

— Милорд — отвърна тя хладно.

„Ако беше котка, сигурно щеше да извие гръбче и да изфучи“ — помисли си Ерик и се усмихна скришом. Това момиче бе запалило огън в сърцето му и той бе решен да изчака. Беше сигурен, че съдбата ще ги събере пак. Преди да яхне коня си отново, Ерик свали шапка за поздрав.

— Кой беше този арогантен тип? — чу той гласа на Аманда.

— Но, милейди! Що за изрази! — укори Дамиен братовчедка си.

— Кажи, кой беше?

— Лорд Ерик Кемерън от Кемерън Хол.

— О! — пое тя дълбоко въздух. — Самият той!

Ерик се подсмихна. Вероятно в този момент и тя си бе припомнила тяхната първа среща. Той вече очакваше с нетърпение мига, когато щеше да я види отново.

ГЛАВА ВТОРА

Когато Фредерик се посъвзе, видя, че все още лежи на същото канапе, а Елизабет и непознатият разговарят на прага с една червена униформа.

— Уверявам ви, сержант — точно казваше непознатият, — че нямам представа от никакви безредици на пристанището, а още пък по-малко за доставено отнякъде оръжие. Бих искал само да ви помоля за дискретност, тъй като преди половин час бях тук с една млада дама, а сега се върнах повторно, за да предложа работа на семейство Бартоломю в Кемерън Хол. Но както чувам, Фредерик тук имал добра работа, която се развивала успешно.

— Той печата предателски памфлети! — твърдеше сержантът. — Можете да ми вярвате!

— Моля? Нима човекът не е вече свободен англичанин и няма всички права, които по закон му се полагат? Изобщо не разбирам какво общо има едното с другото. Ние точно пиехме билков чай, когато вие така грубо смутихте компанията ни. Моля, оставете ме на спокойствие, както и тези почтени хора тук! Разбрахте ли ме?

— О, разбира се, милорд! — Сержантът отдаде чест. — Лека нощ, милорд!

Милорд. Милорд Кемерън. Фредерик се усмихна. Бе подочул за този човек неотдавна. Беше проявил храброст в Седемгодишната война с индианците и сега е избран в Съвета на губернатора на Вирджиния. За разлика от членовете на камарата на общините изборът в Съвета на губернатора е пожизнен, което всъщност е и голяма чест. Фредерик знаеше, че това социално положение означава и вярност към короната. Но въпреки това лорд Кемерън му бе спасил живота!

След като вратата бе добре затворена и залостена, Елизабет се подпря трепереща на нея.

— Струва ми се, че ще припадна. А вие ни спасихте за втори път! О, милорд, на вас дължим живота си! Ако имате някакво желание…

— Наистина имам! — засмя се Ерик. — Бих пийнал едно уиски и освен това искам за малко да поговоря със съпруга ви.

Елизабет кимна с глава, хвърли загрижен поглед към Фредерик и изчезна в кухнята.

Ерик притегли стол до леглото и седна.

— А сега искам съвсем точно да ми обясните какво се случи тази нощ.

— Но вие би трябвало да сте наясно с всичко.

— Аз съм от Вирджиния, а в този град съм само по работа. Попаднах кажи-речи случайно в междуособиците и почти нямам представа за причините.

Фредерик пое дълбоко въздух. Този човек бе наистина много упорит.

— Всъщност това не бе запланувано от нас.

— Не звучи убедително. В града не е спокойно още от 1770 година след така наречените „масаци“.

„Масаците“ наричаха една улична битка. Около петдесетина недоволни граждани бяха нападнали британски постове, където пък войниците бяха получили заповед да стрелят в тълпата. Имаше трима убити и осем ранени, от които по-късно починаха още двама. Джон Адамс и Джозия Куинси бяха защитили обвиняемия капитан, тъй като нямаше доказателства, че точно той е дал заповедта за стрелба. В края на краищата двама войника бяха осъдени и уволнени от армията. В последствие случаят бе използван от политици и оратори за насъскване на населението срещу британците.

— Въпреки това ние не сме го искали! — упорстваше Фредерик. — Можете да се ослушате какво говорят хората. Британското правителство разреши данъчни облекчения за чая, транспортиран към Америка, на Бритиш Ист Индиа Къмпани, което всъщност означава установяване на монопол. Това ще избута от играта много от нашите търговци. Ние помолихме губернатора Хътчинсън да върне пратките с чай обратно в Англия, но той отказа. След едно дълго заседание ние се отправихме към канцелариите му, той не ни прие. — Главата на Фредерик клюмна. — Така се стигна до тази нощ. По знак на Сам Адамс завзехме корабите и изсипахме чая в морето.

Ерик постоя мълчалив известно време.

— Предполагам, че знаете какви ще бъдат последствията?

— Разбира се.

— Ние все повече се отдалечаваме един от друг — измърмори Ерик под носа си — Не вярвам, че ви преследват заради участието в чаеното парти. По-скоро е заради доставка на оръжие, което ще се използва срещу британците. Кажете ми истината!

Този път Фредерик наистина се уплаши.

— Оръжие? — Той нервно прокара език по пресъхналите си устни. Май нямаше смисъл да го увърта повече. — Все още няма точни планове за използването на оръжието. При всички случаи то няма да остане в града. Повече наистина не мога да ви кажа.

— В момента не и необходимо. — Преди да продължи, Ерик отправи мълчалив поглед към огъня. — Само бих искал да узная дали лице на име Дамиен Розуел от Вирджиния е замесен в аферата?

От вълнение Фредерик даже не можа да си поеме дъх.

— Милорд, ако искате, бихте могъл да ме предадете. Но аз нямам право да ви казвам имена.

— Добре — задоволи се Ерик. — Вече чух достатъчно.

В този момент влезе Елизабет и поднесе на лорд Кемерън чаша уиски. Ерик й благодари с усмивка.

— Ще ме издадете ли? — прошептя Фредерик и когато Ерик се обърна към него, забеляза, че лорд Кемерън едва ли е с десет години по-възрастен от самия него. Може би беше някъде около тридесетте.

— Ако исках да го направя, защо тогава разигравах театъра с войниците!

— А какво ще кажете за дамата, която спаси ръката ми?

Ерик поклати бавно глава:

— Не, от нея няма защо да се страхувате.

— Тя е така очарователна.

— Очарователна като никоя друга, приятелю. Но тя няма понятие от процесите тук и освен това е в неин интерес да си държи устата затворена.

Фредерик кимна с облекчение:

— Толкова много сме ви задължени!

— Господ да ви пази, милорд! — При тия думи Елизабет падна на колене.

Ерик я погали усмихнат по косите.

— Наистина сте за завиждане, приятелю. Имате жена, която ви обича, и малък син. Тези две неща са много скъпи и трябва добре да помислите как ще действате за в бъдеще.

— Бъдещето ми е моят син. Всичко, което правя, е само заради него. Тъй като нямам никаква титла, а от няколко поколения семейството ми живее в тази страна, вече няма връзки, които да ме свързват с родината.

Ерик се засмя и стана:

— Скъпи приятелю! Моите предци са били вече тук, когато Джеймстаун е бил още село. — Ерик млъкна за няколко мига. — Баща ми, дядо ми, а също така и прадядо ми са погребани във Вирджиния. Обичам тази страна и също съм готов на всичко, за да я запазя.

— Бихте ли се бил за нея, милорд? — заинтересува се Фредерик.

— Божа работа. По-добре е да се молим за мир. Но сега вече наистина трябва да си тръгвам.

Елизабет му донесе връхната дреха, но когато стигна до вратата, Фредерик отново го повика:

— Милорд!

Ерик се обърна и видя протегната ръка на Фредерик.

— Благодаря ви от цялото си сърце, лорд Кемерън! През целия си живот ще бъда ваш верен слуга!

Ерик пое подадената ръка.

— Казвам се Ерик и умея да ценя приятелството, Фредерик! Винаги ще си спомням, че в този град имам добри приятели.

— Така е, милорд, всъщност Ерик. И при това — най-добрите.

Ерик се метна на коня и го остави той да си определи темпото. Вече отникъде не се чуваха стъпките на войниците. Градът тънеше в тишина. Но тук едва ли ще стане някога отново спокойно, мислеше си Ерик. Новината за това чаено парти щеше да стигне до Англия със скоростта на вятъра. Докато вървеше по следите на Аманда и Дамиен, той можа да види само малка част от случващото се, но разбра, че за участниците събитията са безкрайно сериозни. Те искаха техните права и свободи да бъдат признати от английския парламент и ако това не станеше, тогава сами щяха да си напишат нови закони. „Тази нощ промени и мен“ — помисли си Ерик, осъзнавайки че това същото недоволство бушува в гърдите му още от времето на Седемгодишната война. Дали пък отново няма да се стигне до кървава разправа?

Никой не смееше да изкаже гласно подобни мисли. Ерик въздъхна и се обърна да види още веднъж къщата на Фредерик. Тези двама млади хора бяха така страстно и безрезервно вкопчени в убежденията си, че даже бяха готови да умрат заради тях. Разбираше ги, тъй като и той изпитваше подобни чувства. Да, би направил всичко за страната си. Но срещу кого трябва все пак да се бори?

Сети се за лейди Стърлинг и за това как тя страстно убеждаваше Елизабет, че мъжът й е предател. Тя беше предана на британците, но той усещаше инстинктивно, че Фредерик няма защо да се бои от нея. Тя нямаше никаква представа, че братовчед й Дамиен също се занимава с доставка на оръжие за борците за свобода, но явно все пак подозираше нещо. Така че страхът за него щеше да й затваря устата. Горкото момиче! В случай че този глупак Тейритън избереше друга за своя съпруга, Аманда щеше да изживее горчиво разочарование. А и истината за Дамиен не бе лека за преглъщане.

Ерик стигна до дома на Томас Мейбри, слезе от коня и тихо почука на вратата. Ан Мари отвори почти веднага. Вероятно го беше очаквала.

— Прибра ли се лейди Аманда у дома?

Ан Мари кимна и го дръпна навътре в къщата.

— Тя вече спи. Слава Богу, всичко мина благополучно! Лорд Стърлинг също се върна, тъй като утре рано сутринта трябвало да тръгва към дома си. Аманда ще остане няколко седмици при леля си в Южна Каролина. Не искам и да си представя какво щеше да се случи, ако не я беше заварил тук.

Ерик смръщи чело.

— Какво пък толкова можеше да й стори? Все пак дъщеря му е.

Ан Мари подаде на Ерик чаша уиски.

— Ах, понякога много се тревожа за нея! Тя е така импулсивна и не вижда опасностите! По същия начин се отнася и към Дамиен. Обича го повече от всичко на света и останалото й е безразлично. Иска винаги да се налага и се държи самонадеяно и вироглаво. О, може би не трябваше да казвам това? — Уплашена, тя покри устните си с ръка. — Във всеки случай аз съм ви много благодарна, Ерик.

Той я целуна нежно по бузата.

— За мен винаги е радост, когато мога да ви се притека на помощ, Ан Мари.

И той гаврътна наведнъж питието си и й върна чашата.

— Къде ще отидете сега? — заинтересува се девойката.

— Обратно в квартирата си. А утре сутрин тръгвам за Вирджиния.

Ан Мари го изпрати навън и остана пред вратата, докато той отвърза юздите и се метна на коня. Усмихнат, той я погледна от седлото.

— Надявам се скоро да ви видя отново! Поздравете сърдечно баща си от мен!

— Ще го направя, Ерик. А на вас още веднъж ви благодаря. Много, много ви благодаря!

Утрото вече бавно идваше над града. Ерик усети, че в душата му нахлува носталгия по дома. Може би заради хладния бриз, повяваш откъм морето, помисли си той. Досега той подаряваше цялата си любов на имотите, които притежаваше. Но сега с неудобство си призна, че завижда на този Фредерик за неговия син. Дали пък не му е дошло времето за женитба? Кемерън Хол имаше нужда от наследник, който да обича земята също като него.

Несъмнено тези мисли идваха в главата на Ерик под влиянието на преживяното през тази нощ, а може би най-вече заради срещата с Аманда Стърлинг. Ерик се усмихна замислено. Още като малко момиченце Аманда бе така особена, чувствителна и малко горделива. Той си спомни съвсем ясно зелените й гневни очи, говорещи за желязна воля и способност да понесе всичко, без да се оплаква. Тя не беше разказала нищо на баща си, само тихичко, прошепвайки ядни думи, му се бе заканила с юмрук.

Но все пак беше минало време и Аманда се бе променила малко. „Дръж се, приятелю!“ — предупреждаваше се сам Ерик. Времената не бяха подходящи за влюбване в Аманда Стърлинг, тъй като Ерик подсъзнателно усещаше, че съвсем скоро ще избухне война. Естествено той донякъде отдаваше това на типичното си черногледство, но мисълта за военна заплаха не го напускаше. Но в момента го теглеше много силно към дома. Освен всичко друго там би могъл да узнае повече за дъщерята на лорд Стърлинг. Ако Тейритън действително имаше намерение да се жени за дукеса Оуенфилд, просто би трябвало да забрави за Аманда, тъй като Ерик вече знаеше, че за себе си е взел решението.

Приближавайки се към квартирата, Ерик още веднъж си припомни всичко, случило му се през отминаващата вече нощ. Да, тази нощ действително го промени. Той преживя и видя неща, които никога повече не биваше да отминава. Имаше ясни признаци, пък и вече почти всички говореха за назряващ военен конфликт. В този момент той и не подозираше, че следващата му среща с Аманда Стърлинг ще бъде още по-бурна от събитията през тази нощ.

ГЛАВА ТРЕТА

Тайдуотър, Вирджиния

юни, 1774 г.

„Никога досега нощта не е била така прелестна“ — мислеше си Аманда. Наоколо в ширналия се парк лампите светеха с мека светлина, а летните цветя се полюшваха от лекия ветрец. По всичко личеше, че ще бъде прекрасна, тиха вечер. Аманда се чувстваше облекчена, тъй като не й се слушаше повече вечното дърдорене за отделяне от родната Англия. Нима хората във Вирджиния и останалите колонии бяха забравили, че родината бе тази, която им помогна във войната срещу французите и индианците. Естествено, че трябва да се плащат данъци! Не е сериозно да се изисква населението в Англия да плаща и за разходите на колониите.

В момента се говореше само за плащането на данъка върху чая. След нощта, в която в Бостън изсипаха чая в морето, друга тема просто не се обсъждаше. Малко след това британците затвориха пристанището и постепенно последствията започнаха да се усещат даже и в отдалечена Вирджиния.

Аманда не се интересуваше особено от политика, но тъй като напоследък други разговори почти не се водеха, ще не ще и тя започна да надава ухо. Освен това точно през онази нощ беше в Бостън, така че често я разпитваха за личните й впечатления. Иначе тя си бе напълно равнодушна към данъка върху чая. Повече я тревожеше фактът, че и Дамиен не стоеше мирен. А когато се сетеше за него, веднага пред очите й изникваше и лорд Кемерън. Този мъж я въвлече в съзаклятничество, което намирисваше на предателство. Той изобщо не я бе попитал за мнението й, а направо започна да раздава команди. Поради загрижеността си за Дамиен тя нямаше друг избор, освен да му се подчини. Ех, само да знаеше в какво е забъркан Дамиен!

Аманда разглеждаше ръцете си. Изведнъж цялата настръхна. Кемерън би могъл да издаде Дамиен, както и младия печатар, но той не го стори. Тя бе радостна, че в последните няколко месеца не й се бе удал случай да го види отново и тайно се надяваше, че това положение ще продължи и в бъдеще. Що се отнася до Дамиен, тя имаше намерение още тази вечер да го спипа на тясно и да поговори с него сериозно, само че тайно, за да не забележи баща й. За него добродетелите на една жена се състояха единствено в красотата й и в умението да се грижи за настроението на своя съпруг. Той отричаше правото на жената да се меси в политиката, но Аманда не можеше напълно да се съгласи с баща си. В цялата страна мъжете вече разчитаха на съучастничеството на своите съпруги, майки и сестри, за да устоят на бойкота. Жените шиеха дрехи от ръчно тъкано платно и сееха в градините си какви ли не билки, от които варяха чай.

„Не искам да мисля за това и тази нощ“ — прошепна Аманда повече на себе си. Нищо не биваше да смущава нощната прелест. Тя погледна напред към градината от балкона на горния етаж на Стърлинг Хол и усети мириса на цветята, довян от лекия ветрец. Съвсем скоро в галерията над залата ще се настанят музикантите и постепенно къщата ще се изпълни с елегантно облечени гости. Аманда се беше завърнала от Южна Каролина, където бе гостувала на леля си, едва преди седмица, така че този първи за лятото прием бе за нея от особено значение. Каретите спираха една след друга пред вратата и Аманда се опитваше да различи на светлината гербовете им. Би трябвало лорд Тейритън да пристигне с първите гости. Представи си как бавно ще се спусне по откритата стълба, а той с възхита ще я наблюдава. Естествено Робърт отново ще бъде най-елегантният мъж на вечерта. И без това благодарение на високия си ръст се издигаше над всички останали. Представи си светлите му очи и русите коси. Ето той се приближава до нея, тя усеща ръцете му около талията си. Двамата се понасят в буен танц и после той я завлича в тъмната градина, където насред лабиринта пада на колене и я моли за ръката й…

— Аманда! Аманда! Гостите вече пристигат! Ела веднага! — Суровият глас на баща й грубо я върна към реалността.

— Да, татко. Идвам — отговори послушно тя.

Резкият тон на баща й винаги я обиждаше. Все пак тя беше единственото му дете и не разбираше защо той се държи така дръпнато. Дали не я мразеше, задето не е момче, или пък затова, че майка й бе починала по време на раждането? Аманда не намираше отговор на тези въпроси, но с течение на времето свикна да подтиска чувствата си и всичко да трупа вътре в себе си. За нея се грижеше Даниел, която беше винаги мила и добра. Икономът Херингтън също тайно й засвидетелстваше обичта си. Но сега в сърцето и беше влязъл той — Робърт. Лорд Робърт Тейритън. Аманда беше лудо влюбена в него и се надяваше, че още тази вечер той също ще й се обясни в любов. Тя бе флиртувала и с други мъже, но досега никому не бе подарила сърцето си. Въпреки хорските задявки и баща й беше на мнение, че момиче под осемнадесет години трябва да по-изчака с женитбата. След завършване на училището в Лондон тя се беше върнала в колониите и от ноември миналата година беше влюбена в лорд Тейритън, с когото преди това я бе свързвало само добро приятелство.

— Аманда!

— Идвам, татко! — извика тя и бързо напусна удобния наблюдателен пункт, като се секунди се спря в началото на стълбата. Първите гости вече влизаха в залата. Аманда потърси с очи Робърт, тъй като искаше да го впечатли още от първия миг.

Тя забеляза един мъж, който подаваше на иконома шапката и ръкавиците си и размени с него няколко думи. Неволно той погледна нагоре към Аманда, сякаш беше усетил погледа й — точно така както тя си го представяше преди малко. Но за съжаление мъжът не беше Робърт Тейритън.

Това бе лорд Ерик Кемерън. Как, за Бога, се беше озовал точно тук? В нейната къща?! Предположенията се блъскаха в главата й, докато тя го наблюдаваше враждебно. Тази вечер косата му й се стори по-тъмна от преди и освен това беше по-висок, отколкото тя го бе запомнила. Беше облечен с редингот в кралско синьо и къс до коленете копринен панталон, украсена с дантели риза, бели чорапи и обувки с катарами. Въпреки елегантното си облекло той значително се отличаваше от останалите гости заради загорялото си лице с високи скули и острата, издадена напред брадичка. Когато погледите им се срещнаха, той изпрати към Аманда лека, подигравателна усмивка, от която тя усети странни тръпки по гърба си. Уплашена, тя сложи ръка на гърдите си. Миг по-късно вече съжали за този си неразумен жест, но въпреки това не можеше да откъсне очи от Ерик. По същия начин се чувстваше и Кемерън. Той също вече я гледаше враждебно и тайно се питаше как е възможно тази малка зеленооко вещица с рижи коси, която тогава жестоко ухапа сърцето му, изобщо да не се е променила.

Дали Тейритън вече й е съобщил новината? Лично от губернатора Ерик бе узнал, че младият човек с удоволствие бе приел възможността да се ожени за богатата дукеса, приемайки всичките й титли. Но видът на Аманда го накара да се усъмни, че мълвата е стигнала до нея. Дали подозира колко прекрасна изглежда там горе на стълбата, докато гледа объркано към влизащите гости? Тя бе слабичка и поради това изглеждаше по-висока, отколкото всъщност беше. Червеникавата й коса ярко контрастираше с бледата кожа и блестящата рокля. Къдриците й бяха прибрани от едната страна, а от другата се спускаха над рамото й като буен водопад.

Тази вечер тя цялата блестеше. Нежна руменина заливаше страните й, а очите й светеха с тъмен пламък. Ерик се усмихна, усетил отново нейната сила и решимост да се бори за това, което тя смята за важно. Аманда вдигна брадичката си и Ерик разбра, че тя не иска да покаже, че го е видяла. Вероятно все още вестта, че е била заменена срещу богатство и титли, не беше стигнала до нея.

Аманда отвърна хладно на дълбокия поклон на Ерик, което го накара да предположи, че тя още му е ядосана за случката в Бостън. Леко повдигане на веждите бе нейният отговор. След това тя се смеси с гостите и се отдаде на задълженията си на добра домакиня. За кратко време бе заобиколена от множество хора, които се блъскаха с желанието да я поздравят.

— Манди! Скъпа Манди, изглеждаш чудесно! — чу Ерик превъзбуден глас, след което разпозна лейди Жьонвиев Норман, една от най-богатите наследнички наоколо, притежаваща освен това доста имоти и в Англия. Въпреки че говореше прекалено високо, тя беше хубавица и в началото бе впечатлила и Ерик, но сега той предпочиташе да стои настрана от нея, тъй като любимото й занимание бе да води ухажорите си за носа. Вътрешно той бе доволен, че не му се налага да си търси богата девойка за съпруга. Неговите предци бяха получили достатъчно богати земи в Тайдуотър, като в същото време бяха запазили богатствата си и в Англия в областта, откъдето беше родом семейството му. Така че Ерик спокойно можеше да се отдава на любовни игри и да се наслаждава на връзките си, без да взима нищо на сериозно.

В същото време съмнението, че така повече не може да продължава, бе нахлуло в главата му. След нощта в Бостън той срещаше все повече хора, които бяха недоволни от английската корона. Приятелите му наричаха това самоубийство, но той вече не можеше да действа по старому. Нямаше друг път за него, освен да следва убежденията си.

— Лорд Кемерън! — избоботи глас в залата и Ерик видя лорд Найджъл Стърлинг, устремен към него с протегнати ръце. За миг Ерик си спомни разказа на Ан Мари за този човек, но пък, от друга страна, Аманда не изглеждаше като момиче, сполетяно от някакви беди.

— Ерик, отдавна исках да си поговорим. До ушите ми достигат страшни вести!

Усмихнат, Ерик пое ръката на лорд Стърлинг.

— Така ли! Събуждате любопитството ми. С удоволствие ще ви изслушам!

— Елате да изпием по чашка бренди в кабинета ми. Там никой няма да ни безпокои.

Ерик се извърна и последва домакина си, който беше грубоват, набит човек с волева брадичка и искрящи, живи очи. Какъв принос имаше този мъж към възпитанието на прекрасната си дъщеря, беше загадка за Ерик. Не можеше да се каже, че явно силният, но недодялан тип му е безкрайно симпатичен, но тази вечер все пак бе гостенин в неговата къща. След големите препирни, които двамата имаха в Съвета на губернатора, Ерик му дължеше това внимание.

— С удоволствие, Найджъл, щом настоявате. Но искам предварително да ви предупредя, че не съм променил убежденията си.

Докато двамата си пробиха път през залата и Ерик кимваше за поздрав на приятели и познати, забеляза, че веднага след тяхното отминаване гостите събираха глави за коментар. Вече знаеше, че е станал черната овца на това общество.

— Ето те и теб, Аманда! Познаваш ли лорд Кемерън? О, да, вие се знаете от по-рано. Междувременно Аманда беше в Англия в девическо училище, след което прекара известно време при леля си в Южна Каролина. Спомняте ли си дъщеря ми, лорд Кемерън?

— Срещнахме се неотдавна, Найджъл. И то при Томас Мейбри в Бостън.

— Така ли? Значи вие също сте участвал в онова малко тържество?

— Да. — Ерик не изпускаше Аманда из очи. Съзаклятническата усмивка му придаде тайнствен вид. Той целуна нежно ръката й и когато устните му се долепиха до гладката и кожа, усети, че пулсът й се ускорява. — Беше незабравима вечер — каза той и погледна дълбоко в очите й, усещайки под пръстите си пулсирането на нейната кръв.

— Радвам се, че отново ви виждам, лорд Кемерън — каза Аманда и издърпа ръката си.

„Добре излъга“ — помисли си Ерик леко засегнат, тъй като отблизо тя изглеждаше още по-прекрасна.

— Милейди! — промърмори той и се поклони.

— Запази един танц за лорд Кемерън, дете мое — каза бащата — Но първо искам да поговоря с вас, Ерик.

„Този Кемерън ми се подиграва!“ — мислеше си Аманда, наблюдавайки двете фигури в гръб. Толкова години минаха от онзи лов, но той с нищо не се е променил. Останал си е все същият арогантен тип като преди. Аманда бе сигурна, че без никакво колебание би го обявила за предател, само ако посмееше да въвлече Дамиен в нещо опасно.

И щеше да има пълно право, тъй като Ерик Кемерън си беше предател. Не бяха минали и две седмици, откакто бе избран в Съвета на губернатора и вече успя да връчи оставката си на събранието. Губернаторът обаче не я прие и го помоли да поразмисли още веднъж над възникналите конфликти. Цялата колония бе възмутена, а Робърт Тейритън заклейми Кемерън като шут и предател. Истинско чудо, че не го обесиха на място! В камарата на общините също се чуваха подобни речи, така че на губернатора би му дошло прекалено много, ако бесеше наред, но все пак Кемерън не принадлежеше към тази обществена прослойка. Той беше лорд, което автоматично означаваше, че бе длъжен да защитава своя крал и неговия губернатор.

След всичко, което се чу, Кемерън, който не бе изневерил на оксфордското си възпитание, произнесе прочувствена реч, в която обяви, че е готов още веднъж основно да обмисли становището си. В същото време с поведението си той доказваше, че отминаващото време не е в състояние да промени убежденията му. Той разбираше едновременно и онези, които се събираха в църквата Брътън Периш за молитвата, и другите, които бяха изхвърлили чая в морето. Но Кемерън се съмняваше, че с тези си мисли ще бъде от голяма полза на губернатора. Както и да го сучеше, беше ясно, че убежденията му са по-близки до тези на представителите в камарата на общините и на хора като Патрик Хенри. Освен това всички знаеха, че Ерик е чест посетител на определени кръчми в Уилямсбърг.

— Той действително е най-интересният мъж в колониите! — чу зад гърба си Аманда. Това бяха думи на лейди Жьонвиев, която следеше с поглед лорд Кемерън.

— Кой, Кемерън ли? — попита невярваща Аманда.

Жьонвиев кимна.

— Изглежда вълнуващо, нали? Силен мъж с бунтовническа кръв, който пред никого не скланя глава. Когато влезе в залата, всички се обърнаха, за да го видят. Нима не усещаш излъчването му? Ох на мен чак ми стана горещо.

Лека тръпка премина по тялото на Аманда, когато си спомни как той я гледаше и как погали с устни ръката й. Но веднага разтърси енергично глава, за да прогони тези мисли. После нетърпеливо се огледа за Робърт.

— В сърцето си лорд Кемерън е предател и нищо друго. Изобщо не мога да си обясня защо баща ми го е поканил тук.

— Може един ден да се стигне дотам, че неговото приятелство да бъде безценно богатство. Реформаторите му се доверяват, но странното е, че същото правят и противниците им. Баща ти със сигурност не е глупак, малката ми, и ми се струва, че се стреми да запази добрите си отношения с този човек.

— И ти ли имаш подобни намерения, Жьонвиев?

Жьонвиев се засмя.

— Виж ти, малкото тигърче си показва ноктите! Аз и сега съм му приятелка, но се съмнявам, че това ще продължи още дълго. Привлича ме веселият живот, а в момента този наш горд лорд Кемерън тръгва по съвсем други пътища. Може би някой ден ще му се наложи да нощува в купите сено по полето или пък просто ще го обесят. Що се отнася до сеното, нямам нищо против да ида с него там, виж, за другото… Но ти няма защо да се тревожиш, мила. Състезанието не е предрешено.

— Аз нямам нищо общо с това състезание, — отвърна Аманда сладко. — Не се интересувам от един предател на короната.

Жьонвиев се усмихна над ветрилото си.

— Лорд Тейритън ли е причината?

— Мисли си, каквото щеш — отвърна хапливо Аманда.

— Ако искаш, бих могла да ти съобщя новините.

— Добре, Жьонвиев. Любопитна съм.

— Лорд Тейритън се е сгодил за дукеса Оуенфилд от Англия. Тъй като тя е вдовица, а починалият й съпруг няма наследници, Робърт ще стане дук Оуенфилд.

— Не ти вярвам нито дума — отвърна Аманда разгневена.

— Би могла да попиташ Робърт — ухили се Жьонвиев. — Но сега трябва да ме извиниш. Мъжете се тълпят в кабинета на баща ти и аз също искам да разбера как лорд Кемерън се защитава.

Тя пресече бързо залата и се изгуби в тълпата на входа. След това се промъкна през терасата до стъклената врата, откъдето можеше да подслушва разговора вътре.

Аманда се огледа за Робърт, но не го видя никъде. Не можеше да повярва на току-що чутото. Жьонвиев просто лъжеше. Тя бе сигурна, че Робърт я обича, въпреки че не можеше да му донесе никакви титли, а само доста голяма зестра след сватбата. Нямаше причина той да не иска да се ожени за нея. В края на краищата и двамата бяха родени тук и Аманда не можеше да си представи, че Робърт би могъл да бъде щастлив в Англия.

Аманда пожела да последва Жьонвиев, за да узнае повече, но изведнъж бе заобиколена от много гости и трябваше любезно да отговаря на въпросите им. Мина известно време, докато тя най-после успя да се измъкне. Жьонвиев не се виждаше, но затова пък Аманда откри Робърт, който разговаряше с лорд Хейстингс, лорд Кемерън и баща й в кабинета.

— Ако направите това, практически ще застанете срещу нас — точно изричаше Хейстингс.

Кемерън се надигна от стола до бюрото и пъхна палци в колана си.

— Много ви моля, Хейстингс! Камарата на общините взе решение публично да се помолим за нашия побратимен град. Означава ли това, че чрез молитвата сме обидили някого?

— Но не беше задължително и вие да участвате във всичко това! — намеси се Робърт разгорещен.

Кемерън повдигна едната си вежда.

— Не, сър, не е било задължително, но аз го исках. В Бостън англичаните…

— Англичаните! Ние сме англичаните! — прекъсна го бащата на Аманда.

— Разбира се, че по произход съм британец, но съм роден във Вирджиния. Аз съм поданик на Негово величество и искам да имам съответните права. Затова и присъствах на молитвата…

— Освен това Бостън не е наш побратимен град, във всеки случай не сме чак толкова зависими, че да има вълнения и тук! — извика Хейстингс разпалено.

— Аз уважавам вашето мнение — каза Кемерън и се обърна към домакина. — Не се чувствам длъжен да се извинявам, задето съм послушал сърцето си. Не мога да осъждам тази публична молитва. Лорд Дънмор разпусна камарата на общините, но според мен членовете й ще продължават редовно да се събират. Те избраха представители и за Континенталния конгрес. Трябва бързо да се намери мирно разрешение на конфликта, ако не искаме…

— По дяволите, Кемерън, вие сте отличен офицер и освен това състоятелен мъж! Ние ви уважаваме и ви се възхищаваме, но не можем повече да търпим предателските ви речи — възмутено каза лорд Стърлинг й за по-голяма тежест тропна с юмрук по бюрото.

— Моите думи не са предателски речи, сър! Наистина трябва час по-скоро да уточним трудните взаимоотношения с родината си. Помолих да освободя мястото си в Съвета, защото разбирам колко много моите възгледи ви тежат. Виждам, че решението ми е било разумно, защото по всичко личи, че вие скоро няма да споделите убежденията ми. А сега, джентълмени…

Той се спря по средата на изречението и Аманда разбра, че е видял любопитната подслушвачка. Тя се дръпна бързо зад една колона, но и оттам виждаше подигравателната усмивка. Той знаеше, че тя е на страната на Робърт. Секунда по-късно Ерик отново бе готов да продължи политическия дебат, но Робърт, който също бе забелязал Аманда, се приближи до прозореца.

Лорд Стърлинг смръщи недоволно чело.

— Робърт…

— Сър, аз също бих искал да глътна мъничко свеж въздух, — прекъсна го Ерик Кемерън. — Ще имате ли нещо против, ако направим кратка пауза? — И още преди някой да е отвърнал каквото и да е, той се поклони и напусна кабинета.

— Да, но… — запъна се лорд Стърлинг, но Робърт го прекъсна припряно.

— Сър, наистина е ужасно горещо! Моля, извинете ме за момент.

Аманда се бе върнала вече в залата. Жьонвиев беше успяла да превземе лорд Кемерън и Аманда ги свари да се въртят в изящен танц. „Те си подхождат“ — помисли си Аманда и тутакси се ядоса. Двамата наистина бяха хубава двойка — висок, чернокос кавалер и до него руса красавица, която той здраво държеше през талията. Ако човек надникнеше в присвитите им очи, можеше да усети напрежението между телата им. „Тази Жьонвиев е лъжкиня“ — каза си Аманда. Не, нейният Робърт няма да се ожени за друга жена!

Аманда видя как Жьонвиев прошепна нещо на лорд Кемерън и после двамата изчезнаха нанякъде. В същото време тя забеляза и Робърт Тейритън, който си пробиваше път из множеството, устремен към нея. Тя бе така щастлива да го види, че импулсивно се хвърли на врата му и го целуна. Той се поколеба за миг, но после здраво я обхвана с ръце и отговори жадно на целувката й. После пръстите му нежно я погалиха по косата, а езикът му превзе устата й.

Уплашена, Аманда се дръпна назад. Не толкова страстта му бе смущаваща, колкото обкръжението на непознати хора.

— Аманда! Загивам от желание. Миналата нощ не можахме да останем ни за секунда сами! — каза той по-високо от необходимото, но тя сложи пръст върху устните му, за да го принуди да замълчи.

— Елате, нека да излезем в лабиринта на градината! — предложи тя и го хвана за ръка. След това го повлече надолу по градинската стълба към храстите, където си бе играла като дете. Вятърът леко шумолеше из листата. Мека лунна светлина озаряваше пътя им.

— Аманда! — повика я Робърт, но тя само се засмя, завивайки след последния жив плет. Спря се пред ромонещия фонтан с фигурата на Венера. Мраморната богиня изливаше вода от стомна, докато два купидона си играеха с мраморните й къдрици. Съвсем наблизо имаше пейка от ковано желязо, примамваща всяка двойка, стигнала през лабиринта до фонтана.

Аманда се отпусна бездиханна на пейката.

— О, Робърт! — прошепна тя. — Най-после сами!

Вятърът отново прошумоля из листата, но повеят му не смути Аманда. Усмихната, тя привлече Робърт към себе си.

— Трябва непременно да говоря с вас.

Положи доверчиво глава на рамото му. Тогава той бавно се наведе над нея, докато устните му докоснаха нейните. Това беше сладка, нежна целувка, но изведнъж Аманда се почувства цялата обгърната от тялото му. Трескавите му пръсти бродеха по корсета й, търсейки пролука към голата кожа. Някакъв вътрешен глас предупреди Аманда, че поведението му не е съвсем коректно, но тя беше толкова влюбена, че за известно време не искаше да се вслуша в разума си. Целувките и ласките му ставаха все по-настойчиви. Изведнъж тя се уплаши, че го е възбудила твърде опасно.

— Хайде, стига! Моля ви! — простена Аманда, хващайки трескаво търсещите му пръсти. Но изглежда, че той не я разбра. Само я погледна, като дишаше тежко.

— Робърт!

— Умирам от страст!

— Трябва да бъдем търпеливи! Робърт…

— Но аз не искам да чакам! Тези устни и тази нежна кожа просто ме побъркват! В края на краищата аз съм мъж! О, Господи, не разбирате ли, че трябва да ви притежавам?

— Но, Робърт! Трябва да почакаме. Баща ми…

Не, не баща й беше пречката, а възпитанието, което сега я възпираше да продължи. Тя беше дъщеря на лорд Стърлинг и за момичетата от тази класа бе нещо съвсем естествено някои нежности да се отложат за след сватбата.

— Нека поне се целуваме!

Аманда бе изумена, когато той почти на сила отново я сграбчи в ръцете си. Досега тя възприемаше всичко като игра, но явно тези жадни ръце искаха повече.

— Робърт! — Тя панически се изскубна от хватката му и скочи, но неговата реакция също бе бърза, така че успя да я улови отново за рамената.

— Аманда! — простена той дрезгаво. — Нима не усещате никакво желание? Бих дал живота си, за да мога да ви докосна, а вие какво правите? Само ме измъчвате! Аз просто няма да мога да издържа повече така!

Изпълнена със съжаление, Аманда се обърна към него, но в същото време продължаваше да е нащрек. Нейното желание далеч не бе толкова силно както неговото. Много по-приятно би й било, ако само усещаше, че е близо до него и че той я обича. За останалото имаше време.

— Не, Робърт, ще почакам, докато се оженим.

— Да се оженим?

В мига, в който той произнесе презрително тази дума, Аманда разбра, че Жьонвиев не беше я излъгала. Състраданието към лорд Тейритън бе явно съвсем неуместно чувство! Аманда едва не загуби самообладание от болка, а най-добре щеше да е, ако земята се бе разтворила, за да я погълне в този миг.

— Значи е вярно! — извърна се тя към него. — И вие наистина ще се ожените за оная дукеса заради титлите й!

— Аманда!

Той безпомощно протегна ръцете си към нея, но на лицето му вече беше изписана гузност.

— Аз нямам друг избор, Аманда, но точно затова между нас нищо не би трябвало да се променя.

— Нямате друг избор! — извика Аманда възмутено. — Вие, жалък страхливецо! Как смеете!

И тя го удари с всичка сила през лицето.

Слисаният Тейритън понечи да поеме въздух и присви очи.

— Всичко е точно така, както ви го казвам.

— Повече да не сте посмял да ме приближите!

— Аз не съм страхливец, милейди. Когато баща ви ви избере съпруг, отново ще си поговорим. Мога да си представя извиненията, които ще изричате, за да се измъкнете от това задължение.

— Ха! Продължавайте, милорд. Вие не ме искате, но не желаете да го кажете. Не съм ли права? Да, естествено, разбираемо е, тъй като ще станете дук. Женете се спокойно за вашата дукеса! Надявам се титлата да ви приседне!

— По дяволите, Аманда! — извика Робърт и отново я обхвана в прегръдката си. — Нямате право да разговаряте така с мен. Когато един ден се омъжите за човек като лорд Хейстингс, някой с двойна брадичка и дебел търбух, тогава светът изведнъж ще придобие за вас други измерения. Нито за миг няма да можете да ме забравите и цялата тази разправия…

— Как си позволявате… — започна Аманда, но гласът й трепереше от възбуда и обида.

— Това е истината! Отначало ме разпалвате, след което ми забранявате да се доближавам до вас!

— Пуснете ме най-после!

— Ще видите, Аманда! Когато баща ви пожелае да ви задоми с някой застаряващ тип, отново ще си спомните за мен. Животът не е детска приказка, милейди!

— Пуснете ме веднага!

Но той не искаше и да чуе. Целуваше я все по-настоятелно, така че тя бе принудена да го удря с юмруци по гърдите, за да не я погълне цялата. Аманда никога не си и бе помисляла, че ще й се наложи да се защитава от лорд Тейритън и че любовта й ще се превърне в несбъдната мечта. И точно тук пред фонтана на Венера, нежните й чувства бяха разбити.

— Не! — извика тя, след като с мъка успя да се отскубне от целувката му. В същото време обаче неговите пръсти продължаваха да се опитват да смъкнат презрамките на роклята й, но Аманда не се даваше и продължаваше да се блъска като диво зверче в якия капан на ръцете му. Най-после се освободи, но се спъна и падна на земята. В същия миг той вече беше легнал отгоре й.

— Аманда…

Продължението на изречението застина в гърлото му, тъй като изведнъж някой го сграбчи, вдигна го нагоре и го блъсна към храстите. В първия момент Аманда различи само една огромна сянка. Едва след миг разбра, че тя принадлежи на лорд Кемерън.

Със светкавична бързина Робърт се изправи на крака.

— Как си позволявате! — и като разярен бик той се спусна срещу нападателя си.

Кемерън отскочи умело встрани, така че Робърт отново се пльосна като съдран чувал на земята, но отново се изправи с ръмжене.

— По дяволите, тази история изобщо не ви засяга! Защо се месите? Това са лични неща!

— Така ли? — попита Кемерън с подигравка в гласа.

Той скръсти ръце пред гърдите си и погледна надолу към Аманда.

— Тази връзка не ще да е от най-щастливите. Или?

— Това изобщо не ви засяга! — изкрещя Робърт.

— Не съм съвсем сигурен, тъй като чух как дамата ви умоляваше да я оставите на мира.

— Това изобщо не ви засяга!

Междувременно Аманда се бе посъвзела. Червенина бе плъзнала по страните й заради неудобната ситуация, в която се намираше и с удоволствие би изпратила и двамата мъже по дяволите.

— Мръсник! — изфуча тя.

— Аманда… — понечи да каже нещо Робърт.

— Мразя ви, страхливецо!

Робърт се опита отново да нападне Кемерън, но Ерик хвана ръката му и я изви зад гърба.

— Разбирам — промълви той съвсем тихо, — че това момиче е запалило огън във вас. Тя би могла да докара до безумство всеки мъж. Но вие чухте съвсем ясно нейното „не“. Досега ви мислех за аристократ от когото могат да се очакват добри маниери. Така ли е?

Аманда се чувстваше сломена, че тъкмо Кемерън бе станал свидетел на унижението й. Тя преглътна силно и направи крачка към него.

— Лорд Кемерън, непрекъснато се намесвате в живота ми! Защо съдбата ви изпрати отново при мен? — изрече тя и силно го зашлеви.

Лицето му почти не се промени.

— Веднъж ви разрешавам тази волност, милейди, но повече не я повтаряйте! А що се отнася до вас… — при тези думи той сграбчи Робърт и го блъсна към изхода от лабиринта. — Приключението свърши, господине!

— Още веднъж ви казвам, че нямате право да се намесвате в отношения, които не ви засягат!

— Грешите, приятелю! Благополучието на тази дама спада към моите задължения. Тази нощ достатъчно дълго изтърпях да се отнасяте зле с нея, но ако още веднъж ви видя да я доближите, ще ви убия!

— Моля?

— Чухте добре. Аз съм жалкият тип, който ще й стане съпруг, лорд Тейритън! Поисках ръката й от баща й и що се отнася до него, той даде съгласието си. — Кемерън се поклони пред Аманда. — Така че аз действително съм вашата съдба!

ГЛАВА ЧЕТВЪРТА

— Не ви вярвам нито дума!

Аманда се спусна объркана напред. Разбира се, че от това щеше да излезе опашата лъжа! Тя все още трепереше от изживяното с Робърт, а сега сърцето й затуптя още по-силно. Беше непоносимо след Робърт и баща й да се откаже от нея. Инстинктивно тя направи крачка назад и разтърси глава.

— Вие сте лъжец, сър!

Сребристосините му очи леко се присвиха, тъй като той никак не обичаше да го наричат лъжец.

— Не е вярно, милейди — отвърна той с мек глас и се обърна към Робърт. — Да считам ли, че сте ме разбрали, лорд Тейритън? Като сгоден вече мъж вие трябва да се грижите за годеницата си. Хайде, тръгвайте най-после!

— Аманда! — проплака Робърт отново. — По-късно отново ще обсъдим всичко.

— Никога повече, лорд Тейритън! А аз, глупачката, наистина го обичах! — прошепна Аманда.

— Аманда…

— Лорд Тейритън! — изръмжа Ерик. — Прекалявате!

Сломен, Робърт най-после си тръгна, минавайки мълчаливо покрай Ерик и Аманда. Когато стъпките му заглъхнаха, тя се хвърли ядно върху Кемерън.

— Съжалявам, че бяхте наранена — опита се да смекчи гнева й Ерик. — Годежът на Тейритън се обсъжда вече доста време, но предполагам, че тези слухове не са достигнали чак до Южна Каролина.

— Не съм наранена, лорд Кемерън — излъга Аманда, която не искаше да признае болката и обидата си. Тя нямаше нужда нито от съчувствие, нито от помощ. Най-добре щеше да бъде, ако я оставеха сама. — Вървете си, сър! Вие сте по-отвратителен и от него. Нямате право…

— Аз съм на съвсем друго мнение, лейди Стърлинг — изведнъж гласът му зазвуча хладно и заплашително. — Не исках да ви шпионирам, но когато чух виковете ви, сметнах, че имате нужда от помощ. Или не съм схванал правилно ситуацията и съм ви попречил, вместо да ви спася?

Мина известно време, докато Аманда схване многозначителността на думите му. Разярена, тя отново се опита да се хвърли отгоре му, но той хвана ръцете й и ги изви зад гърба й, така че тя безпомощно притисна тялото си към неговото.

— Предупредих ви! Повече да не сте посмяла да ме удряте!

— Не ми се подигравайте!

— Изобщо не ми е идвало на ум подобно нещо, милейди.

— Пуснете ме!

— Сега разбрахте ли ме?

— Боя се, че никога няма да мога да ви разбера, лорд Кемерън.

— Трябва да се опитате.

— Пуснете ме да си вървя.

— И дума да не става, милейди!

Аманда отметна глава назад и косата й блесна на лунната светлина. Тя с мъка се опитваше да запази самообладание.

— Мислите ли, че горя от желание и вие да ме прегръщате? Или може би трябва да се огледам за още някой спасител?

Ерик се разсмя от сърце и Аманда се сети за забележката на Жьонвиев „Най-привлекателният мъж в колониите.“ В същото време усети силните му ръце, които я притиснаха към мускулестото му тяло. Дишането й се учести.

— Милейди, вие сте си останала толкова смела, колкото бяхте и като дете.

— А вие сте предишният брутален тип. И даже сте станал още по-лош! Днес към всичко това трябва да прибавим и факта, че сте предател!

— Бъдете по-внимателна с подобни твърдения, мадмоазел! Аз не съм предател, а човек със собствени принципи. Нима мога да бъда наречен брутален само защото ви защитавам от нападатели? Трябва ли да стоя бездеен, когато някой се опитва да ми издере очите? Кръв ли ви се ще да се пролее, милейди?

Той продължаваше да й държи ръцете извити зад гърба, а последните думи произнесе толкова близо пред лицето й, че тя усети допира на устните му. Хладният сатен на дрехата му докосна голата й кожа — усещане, което не бе особено приятно за Аманда.

— Тейритън е пълен глупак, щом се е съгласил да размени красавица като вас за пари.

— Нямате право да го съдите.

— Така е. Всъщност той нямаше намерение да ви разменя, а искаше да притежава и двете.

Аманда се опита да ритне Ерик по пищяла, но той само се засмя и я привлече към себе си на пейката.

— Внимателно, милейди! Наистина е доста трудно човек да бъде мил с вас! Непрекъснато искате да ми причините болка.

— Вие ми причинявате болка! — отвърна Аманда, която се чувстваше крайно неудобно в скута му. Тя бе успяла да поразхлаби хватката около ръцете си, но все още бе обездвижена.

— Съжалявам. С удоволствие бих изпълнявал всяко ваше желание.

— Лъжете.

— Никога, милейди!

— Тъй като никога няма да склоня да се омъжа за вас, всяка дискусия оттук нататък е излишна.

— О, милейди! Вашите думи ме правят нещастен! — простена той в театрално отчаяние, въпреки че разговорът явно го забавляваше.

Аманда усети, че ситуацията започва да прилича на случката по време на лова преди години. Той бе големият възрастен човек, а тя малкото дете. Но сега той се допираше до нея по съвсем друг начин. На лунната светлина красивото му лице придобиваше тайнствен вид. Аманда се раздвояваше между любопитството и желанието да избяга колкото може по-бързо. Трепереща, тя се питаше как ли ще се почувства, ако той я целуне така, както бе направил Робърт.

— Казвам ви, пуснете ме! — помоли тя, но реакцията на Ерик бе само още по-широка усмивка и тогава тя разбра, че той чете мислите й. Продължаваше да държи китките й с едната си ръка, а с другата погали страните й.

— Ще викам!

— Нищо не ви спира! — отвърна той предизвикателно.

Но тя не извика, а само леко простена, когато устните му се докоснаха до нейните и горещината на тялото му я обля. Езикът му напираше към устата й и най-после успя да проникне вътре. Аманда улови дъха му и усети уханието на тялото му. После измъкна ръката си от неговата, понечи да го блъсне, но трепереща разбра, че вече не й достигат силите за подобно нещо. Беше в прегръдката му и не й оставаше нищо друго, освен да му предостави устните си. Но колкото повече се наслаждаваше на целувката, толкова несигурността в нея ставаше още по-силна. Сълзи нахлуха в очите й. Аманда почувства инстинктивно, че в тази нощ, която трябваше да бъде най-щастливата в живота й, тя окончателно ще изгуби невинността си. Беше изживяла сгромолясването на една любов, в която до този момент силно вярваше. В същото време уж желаеше да отхвърли друг мъж, а всъщност премираше под ласките му.

Най-сетне, напълно бездиханна и ужасена от себе си, Аманда се изскубна от ръцете на Ерик и трепереща докосна устните си. После скръсти ръце пред гърдите си.

— Престанете! — заповяда тя и скокна от пейката. В този момент тя мразеше едновременно и Робърт, и Ерик. Закле се пред себе си, че никога повече няма да се влюбва. Особено пък в този мъж, който я наблюдаваше със сребристосините си очи и безпомощно, и прекалено сериозно.

— Престанете най-после! Вие с нищо не сте по-добър от него!

— О, напротив — отвърна той меко и също стана. — За разлика от него аз имам намерение да се оженя за вас.

— Да се ожените!

— Да, да се оженя. И това не е чак толкова учудващо, нали!

Тя се направи, че не забелязва подигравателната нотка в гласа му.

— Вие сте авантюрист и даже бунтовник, сър, и поради тази причина аз не бих могла да ви уважавам. Съвсем сигурно е, че няма да се омъжа за вас. В Бостън ви се удаде да ме уплашите и измъчвате, но тук няма да ви позволя! Междувременно узнахте чувствата, които изпитвам към вас и не мога да разбера какво продължава да ви задържа при мен.

— Вашият баща прие предложението ми като нещо съвсем сериозно, а що се отнася до чувствата ми, аз съм очарован от вас! — засмя се Ерик.

Аманда се изчерви и вдигна поглед нагоре към звездното небе.

— Вие действително не сте по-различен от Робърт. Движен сте единствено от сладострастие.

— Това вече го казахте, милейди, и трябва да призная, че до известна степен може би имате право. Сигурно някъде из моите чувства към вас се крие и сладострастие — ухили се той.

Аманда обгърна с ръце тялото си и се отдалечи още с една стъпка. Все още не можеше да повярва, че баща й е дал съгласието си. В края на краищата в момента всички бяха срещу Кемерън. Въпреки че имотите му бяха едни от най-старите и най-богатите, той заставаше на страната на бунтовниците.

— Не ви вярвам, сър. Не, не мога да си представя, че баща ми няма нищо против вас.

— Милейди, аз никога не лъжа! — поучи я той. После се приближи към нея и тя щеше да избяга, обаче усети, че е прикована на място от искрящите му очи. Двойствени чувства я разкъсваха, когато той отново протегна ръката си към нея. Близостта му и мъжкото му излъчване сякаш я задушаваха. Пръстите му леко погалиха страните й.

— Няма да ви насилвам, милейди. Ако вие наистина имате срещу мен сериозни възражения, ще считам случаят за приключен. Само бих искал да размислите още веднъж, преди да решите каквото и да е по, да го наречем, предложението на лорд Тейритън.

Несъзнателно тя вдигна ръка, за да удари Ерик, но Кемерън бързо успя да я улови, преди тя да разбере какво всъщност се случва. Той обаче нежно обърна ръката й и я погали от вътрешната страна. После притисна там устните си. Аманда усети, че се задъхва, а сърцето й се качи в гърлото. Единственото й желание бе да избяга!

— Предупредих ви, милейди!

Аманда разтегли устни в сладка усмивка.

— Може би все пак е по-приемливо да бъдеш любовница на един лоялен към короната гражданин, отколкото съпруга на предател.

— Така ли смятате? Струва ми се, че бъркате основно, лейди Стърлинг. Тейритън е едно дете, което иска да играе в игрите на големите. Той наистина не ви заслужава. Не искам да оспорвам, че ви желае, а може би и ви обича, но той не притежава смелостта да се бори за вас! В края на краищата вие самата ще бъдете разочарована.

— Аха! Означава ли това, че вие никога не бихте могли да ме разочаровате? — попита тя с предизвикателно-саркастичен тон.

Вместо отговор Ерик я сграбчи и целуна. И въпреки че тя се съпротивляваше, блъскайки с юмруци в гърдите му, той не се помръдна ни на милиметър. Устните му жадно се впиха в нейните. Кръвта й кипна, когато неговият език отново проникна в устата й. В този миг тя отхвърли всякаква предпазливост. Треперещото й тяло се притисна към Ерик и тя усети как страстта се разлива от устните й надолу към гърдите и достига чак до корема, така че тя неволно притисна бедрата си едно в друго.

Точно в този момент обаче той я пусна и каза с усмивка:

— Вие трябва да се ожените за мен, милейди, тъй като аз мога да ви обещая, че никога няма да ви разочаровам.

— През целия си живот ще се боря срещу вас!

— Може и така да е, но това не означава, че ще ви разочаровам. А сега, милейди, трябва да ме извините.

Но Аманда непременно искаше последната дума да бъде нейна.

— Вие сте предател, лорд Кемерън! Вие предавате не само краля, но и съсловието си! — каза тя разтреперана.

Ерик се поклони дълбоко:

— Уважавам мнението ви, милейди! Но нямам намерение в момента да споря дълго с вас. — След което той се обърна и изчезна.

Аманда се свлече на пейката и сълзи нахлуха в очите й. Притисна треперещи ръце към лицето си, защото не искаше да плаче. Този мъж бе събудил неподозирани чувства в нея. Ненавиждаше го по същия начин, както го бе ненавиждала и в Бостън. Той бе научил за годежа на Робърт преди нея самата. Всъщност целият свят знаеше новината преди нея. При тази мисъл по лицето й се търколиха първите сълзи. Робърт! Как можа да постъпи така! И защо говореше за страст и любов, когато отдавна е бил сгоден за дукеса Оуенфилд? И освен това да й предлага да стане негова любовница!

Тя изтри ядно сълзите от лицето си и оправи роклята си. Приглади косата си, доколкото това бе възможно, и се подготви вътрешно да изглежда като лъчезарна домакиня, щом отново влезе в залата, да се забавлява, да се смее и танцува, като че ли нищо не се е случило.

— Аманда!

Тя чу далечен вик и веднага скочи на крака.

— Дамиен! — отговори тя радостно и зачака нетърпеливо той да намери пътя до нея. Лабиринтът му бе познат от детските дни също както и на Аманда, така че не мина много време и той застана пред нея.

Тя се хвърли сияеща на врата му.

— Дамиен! Толкова се радвам да те видя! Мислех, че си заедно с брат си от Филаделфия някъде в Бостън или Ню Йорк. Постоянно се страхувах да не би да ти се случи нещо лошо.

Дамиен тръсна глава и секунда по-късно очите му бяха потъмнели.

— Както знаеш, винаги се стремя да избягвам неприятностите — обясни й той и се засмя. — Щом чух за този празник, направих всичко възможно да пристигна колкото може по-бързо тук, тъй като си помислих, че милата ми братовчедка може да има нужда от мен.

Аманда се отдръпна назад и започна да разглежда внимателно хубавия си и елегантен братовчед. Сериозното изражение на лицето му обаче й разкри всичко и тя тежко въздъхна:

— Добре, че го стори! Сигурно вече целият свят е научил за годежа! Трябва да си призная, че съм доста глупава.

Въпреки тези си мисли Аманда успя да запази самообладание и да задържи отново напиращите сълзи.

— Но той изобщо не те заслужава, Аманда! — извика Дамиен спонтанно и сложи ръка на рамото й. После я отведе обратно до пейката и двамата седнаха.

— Може и да е така, но аз го обичах. И какво ще стане сега?

— Забрави го! Ще се появят и други кандидати за ръката ти, които освен всичко друго и ще те обичат.

— Вече получих първото предложение — отвърна Аманда с горчивина в гласа. — Но я няма голямата любов. Изведнъж сякаш от небето тук се появи лорд Кемерън и каза, че е поискал ръката ми от татко.

— Кемерън? — учуди се Дамиен.

— Да, предателят. Толкова много предателства в една единствена нощ! И той каза, че баща ми се е съгласил.

Дамиен скочи от пейката и тръгна възбудено напред-назад. После изведнъж спря пред братовчедка си.

— Ти отлично знаеш, че той е един от най-търсените и желани мъже в тази страна, нали така, Манди? Досега безброй майки са хвърлили напразно въдиците си към него. Всъщност ти би трябвало да се чувстваш извънредно поласкана.

— Изглежда, че той ти харесва! — изфуча Аманда. — Още в Бостън имах усещането, че май сте добри приятели! Но аз съм длъжна да те предупредя, Дамиен. Виж какво става! Би трябвало да знаеш, че този мъж е предател.

Известно време Дамиен гледа замислен към братовчедката си.

— Не, мила Манди, изобщо нямам подобни впечатления.

Аманда скокна учудена и го хвана за рамената.

— Не говориш сериозно! Аз… аз знам, че той е вършил неща, за които по-добре ще е да мълчим. Освен това той се вслушва в думите на фанатици и глупаци!

Дамиен поклати глава и погледна съчувствено към Аманда.

— Не мисля, че тези хора могат да бъдат наречени фанатици и глупаци, Манди. — Но тъй като тя продължи да гледа неразбиращо, той хвана решително ръцете й — Във Филаделфия се срещнах с писателя и издателя Бенджамин Франклин. Аз…

— Бенджамин Франклин, този дето издава „Poor Richard’s Almanac“?

Франклин живееше в Пенсилвания и алманахът му се четеше като библия не само в колониите, но и в Канада.

— Да, точно той! Бенджамин Франклин. Той се радва на голямо уважение и действително е стар и мъдър човек.

— Чух, че е призовавал към протести и въстание.

— Той би ти допаднал, Манди.

— О, Дамиен, плашиш ме, като ми говориш така. С речите си Франклин само ще приближи войната.

— Не, никой няма интерес от война. Но ако ти се случи поне веднъж да чуеш думите на тези мъже, ще разбереш всичко много по-добре.

— Какво трябва да разбера? Ние сме англичани. Естествено, че трябва да плащаме данъци заради присъствието на британски войски. Можеш ли да ми кажеш какво би станало с нас, ако по време на Седемгодишната война не бяхме подпомогнати от славните британски войници? Нашата гражданска защита се състоеше само от тълпа патетични хвалипръцковци. Страхотна защита, нали!

— Не е съвсем така! — протестира Дамиен. — Това, което ни спаси тогава, бе познаването на военната стратегия на индианците. Когато индианците и французите сразиха британските войски, Джордж Вашингтон служеше като доброволец в армията на генерал Бредък. Тогава младият Вашингтон поведе войските към Вирджиния. А поделението на Робърт Роджърс показа толкова добра подготовка и дисциплина, че даже бе включено в редиците на британската армия.

— Но в края на краищата британските подкрепления сложиха край на тази ужасна и кървава война. Бяхме загубени без армията на короната. И ти знаеш това.

Дамиен замълча за известно време.

— През септември във Филаделфия ще се събере Континенталният конгрес, за да изкаже своя протест срещу затварянето на пристанището в Бостън и другите мерки на Англия, взети срещу нас.

— О, не мога повече да слушам войнолюбивите ти думи — въздъхна Аманда.

Дамиен се засмя.

— Когато през 1756 г. избухна Седемгодишната война, ти още не си била родена, скъпа братовчедке. А в края й през 1763 г. все още си била малко момиченце. Можеш ли да ми обясниш откъде знаеш тези мъдрости?

Аманда сведе глава, тъй като в същия миг се сети, че лорд Кемерън я бе срещнал за първи път в края на войната. Тогава лорд Хейстингс бе организирал лова, точно преди подкрепленията от Вирджиния да се впуснат в последната си битка. Лорд Кемерън не бе длъжен да тръгва с тях, тъй като баща му бе убит във войната. Но дядо му го остава да си решава сам? Аманда си спомни колко млад бе тогава Кемерън. Въпреки всичко той гореше от желание да се впусне в битката. А към нея се бе държал изключително грубо.

Аманда леко потрепера. Тя наистина не знаеше много за войната, но бе видял сълзите в очите на жени, изгубили там бащи, съпрузи, синове и любими. Съвсем в началото на войната акадците бяха изтикани от Нова Скотия. Населението от френски произход пък отдавна се бе разположило в английските земи, но по време на войната, тъй като не будеха особено доверие, постепенно, с насилие или не, ги избутваха към крайбрежията на Мейн, Масачузетс и Вирджиния. Някои щастливци успяха да достигнат френската област в Луизиана, но повечето от тях бяха принудени да си търсят нова работа при англичаните или американците. В Стърлинг Хол също работеха няколко акадци, въпреки че бащата на Аманда да ги презираше от цялото си сърце. Аманда обаче съжаляваше нещастните хора и се опитваше, доколкото може, да облекчи теглото им. Даже камериерката й Даниел беше от Акадия. И сега отново ли щеше да се повтори цялата тази мъка, причинена от войната?

— Аз наистина не съм напълно осведомена за всичко, Дамиен, но се боя за теб.

— За Бога, не, няма защо да се безпокоиш! Както знаеш, аз винаги падам на краката си.

— Ще ти припомня думите ти, когато един ден те спипат!

— Никой няма да си го позволи. И на твоя годеник никой нищо няма да му стори.

— Годеник?

— Нали каза, че лорд Кемерън…

— Е поискал ръката ми? Не знам нищо със сигурност. Мога само да кажа, че тук изневиделица се появи лорд Кемерън и поднесе към Робърт и мен изненадващото съобщение, че е говорил с баща ми и той от своя страна не е отклонил желанието му. И после… После каза, че ще се ожени за мен само ако и аз съм съгласна. — След кратка пауза тя продължи — Имаш ли представа защо баща ми въобще е обърнал внимание на подобно предложение? Все пак той е убеден роялист! Може пък да му се е сторило достатъчно сериозно.

— По дяволите!

— Не трябва да използваш такива думи, Дамиен!

— Кой? Аз? Ти ги владееш много по-добре и от мен, Манди. Понякога псуваш като моряк! — изведнъж обаче той стана сериозен. — Всъщност кой познава истински баща ти? Във всеки, случай той никога не ме е харесвал.

Аманда събра вежди. Дамиен говореше истината. Той бе син на най-младия брат на майка й. Баща й винаги го толерираше като член на семейството, но не можеше да се каже, че някога го е харесвал особено много. По-възрастният брат на Дамиен, Майкъл, който се бе преселил във Филаделфия, избягваше посещенията си в Стърлинг Хол, тъй като не обичаше притворството.

— Но татко сигурно те цени все пак — започна Аманда колебливо.

Без да ще, Дамиен почна да откровеничи:

— Не искам да бъда подъл, скъпа братовчедке, но ще ти кажа, че понякога се чудя дали той изобщо те обича. Ах, колко съм нетактичен! А сега, хайде да се връщаме обратно в къщи! Преди малко баща ти търсеше, а аз не желая да бъда изкаран виновен за твоето отсъствие. И освен това…

— Освен това?

— Ти би трябвало да танцуваш и да се забавляваш и изобщо да се държиш така, сякаш това е най-щастливият ти ден.

При мисълта за сцената, която се беше разиграла преди малко, Аманда леко пребледня. Но бързо се съвзе, пооправи набързо косите си и забоде отново гребенчето над ухото си.

— Добре ли съм така, Дамиен?

— Добре ли? Ти си просто неустоима. Целият свят ще падне в краката ти. — При тези думи той я хвана под ръка и я поведе през лабиринта. — Спомняш ли си как играхме тук като деца? Повече от всичко на света обичам това парченце земя.

След като се измъкнаха от лабиринта, те спряха. Лампи осветяваха пътеката и верандата и зад стъклена врата плуваха силуетите на гостите — пъстра смесица от елегантно облечени мъже и прекрасни жени с разкошни фризури и вечерни тоалети според последната мода. Аманда усети съвсем ясно, че се е променила и че е пораснала в тази единствена нощ. Вече не гледаше на живота като на игра, а изискванията й бяха станали по-високи. Изведнъж изтръпна при мисълта за всичко това.

— Всичко ще се промени, нали така, Дамиен?

— Кой може да прозре в бъдещето? — отвърна Дамиен със свиване на рамене. — Хайде! Трябва да влезем възможно най-незабележимо в залата и да се смесим с танцуващите.

Това обаче не беше толкова просто, колкото го рече Дамиен. Още на входа те налетяха на бащата на Аманда.

— Дамиен! — каза строго той. — Искам да говоря с теб. А с теб… — изсъска тихо, на заплашително лорд Стърлинг, докато студените му очи изгледаха Аманда от главата до петите. — С теб ще си приказваме по-късно.

— Ах, лейди Стърлинг!

Аманда чу познатия глас и се извърна. Действително беше лорд Кемерън, който се поклони пред баща й по всички правила на етикецията.

— Жалко, сър, но по всичко личи, че вашата пленителна дъщеря не ме иска. Въпреки това обаче преди няколко минути тя ми обеща един танц.

— Преди няколко минути?

— Да, сър. Мога ли да ви помоля?

Той кимна кратко на лорд Стърлинг, след това хвана ръката на Аманда и поведе момичето към средата на залата, където вече се събираха първите двойки. Той й се усмихваше бодро.

— Танцувайте, лейди Аманда! Знам, че го правите чудесно. Отметнете назад чудесните си коси и ми се усмихнете! И нека целият свят да върви по дяволите! Вече всички си шушукат за скандалното ви поведение. Да изчезнете в лабиринта със сгоден мъж! Трябва да им покажете, че не давате пет пари за приказките им.

— Как изобщо можете да си помислите, че обръщам внимание на подобни глупости? — избухна тя, но неговите ръце вече я бяха обгърнали.

— Предполагам, че вашата гордост стои над всичко.

— Така ли?

— Убеден съм.

— Според вас гордостта ми е толкова голяма, че ми позволява да танцувам с демагог?

— Аз, демагог? Не, милейди, нямам тази част.

— Как можете да отричате, лорд Кемерън? Навсякъде в страната говорят за вас.

— Може и да е така, но още не сте чули най-важните речи, милейди. Те ще развълнуват сърцето ви и ще ви променят. Оръжието и проливането на кръв не може така да промени човека, както думите. За съжаление обаче на мен ми липсва дар слово, за да се възползвам от тази сила.

При тези думи Аманда усети, че кожата й настръхва, ей така, без причина. Може би беше мигновено предчувствие, че един ден тя ще разчита на силата на думите му. Не, тя не би желала за нищо да разчита на него. Той е и си остава предател!

— Вие сте негодник, мерзавец и лъжец.

Усмихнат, той леко се поклони пред нея и в този момент тя видя, че всички ги наблюдават.

— Сериозно ли говорите, милейди? Жалко. А пък аз си мислех, че си подхождаме идеално. Но както ви казах, не съм изгубил надеждата, че един ден ще се съгласите с мен. Разбира се, след като сърцето ви си отдъхне от току-що изживяната болка.

— Сигурно ще успея да преживея разочарованието, но бъдете сигурен, че няма да споделя вашето мнение, милорд.

Тя го гледаше, без да мигне. Танцът им ставаше все по-бурен. Атмосферата помежду им непрекъснато се нагорещяваше, сякаш всеки миг щеше да се разрази страхотна буря. Този мъж действително имаше неимоверно високо мнение за себе си. Но когато Аманда си спомнеше за ласките му и видеше очите му, които не се откъсваха от нея, дъхът й спираше, а сърцето й щеше да се пръсне. Мразеше се за това, че той й въздейства по такъв възбуждащ начин.

— Внимание! Усмихнете се сладко! Лейди Жьонвиев ни гледа.

— Може би ревнува. Не танцувахте ли първо с нея?

— Да, но не съм искал ръката й.

— Аха. Но може би сте й направили други предложения?

— Ревността ли прави прекрасните ви очи толкова зелени, съкровище?

— Не съм ваше съкровище, а очите ми са зелени по рождение.

— Лейди Жьонвиев предпочита тя да прави предложенията — каза тихо Ерик, при което Аманда пожела да го остави на място. Тя знаеше, че двамата са били любовници и продължаваше да се ядосва на себе си, че това никак не й харесва.

— Не ми се танцува повече, Нека да спрем.

— О, не, точно сега започва най-хубавото.

Той я завъртя още по-силно, при което чудесната й коса и роклята й се развяха около тях. Без да я изпусне от ръце, с танцова стъпка той я заведе на верандата, откъдето с един смел скок се озоваха на поляната. Тогава той чу нейния смях. Те продължиха да танцуват на лунна светлина. Аманда отметна назад главата си, а усмивка грееше на устните й. В едно Ерик имаше право: доставяше й удоволствие да предизвиква и да показва на клюкарите, че изобщо не страда, напротив даже — забавлява се. И Ерик не можа да скрие доволството си, когато чу смеха й.

По едно време и двамата се поумориха и спряха насред поляната. Ерик изведнъж стана изключително сериозен и погледна втренчено Аманда.

— Чух нещо, което не ми се нрави, Аманда. Искам само да ви кажа, че винаги съм готов да ви се притека на помощ, ако имате нужда от мен.

— Сигурно е, че няма да имам нужда от вас — заяви тя, въпреки че вече усещаше несигурността в себе си. Въпреки топлия нощен въздух потрепери от студ. При спомена за случилото се тази нощ треперенето й се усили и тя нямаше нищо против да се сгуши в прегръдката му, където можеше да намери топлина и успокоение. Въпреки че думите му звучаха приятелски, Аманда знаеше, че Ерик притежава изключително силна воля и че няма да й бъде лесно да му се налага. Не, тя никога не би дала сърцето и душата си на такъв човек! Но при мисълта за новите чувства, които възникнаха с неговата поява, цялото й тяло се разтреперваше.

— Вие… вие едва ли бихте могли да ме обичате безмерно, тъй като изобщо не ме познавате! — извика тя.

— О, но аз знам твърде много за вас — отвърна той с усмивка. — Освен това не бива да забравяте, че съм сладострастен тип.

— Преследвате ме, защото не съм ви се хвърлила сама на врата, както правят другите дами. Умеете да цените борбата и искате да бъдете признат за победител, преди да сте надвили плячката си. Но с мен няма да имате успех, сър!

— Може и така да е, но мен ме привлича предизвикателството. — Той замълча за известно време и след това подхвърли през рамо: — Наистина много интересна вечер! Вашият току-що отхвърлен любовник вече се утешава, както виждам.

— Моля?

Аманда се обърна и се вкамени, когато откри Робърт и Жьонвиев на верандата. Бяха прегърнати, а гърленият смях на Жьонвиев долиташе в градината. Целувката им бе изключително продължителна.

Аманда не се замисли нито за миг. Тя тутакси обви с ръце Ерик и, вдигайки се на пръсти, притисна тяло до неговото. Едновременно с това впи устни в неговите и зарови пръсти в косата му. И докато докосваше устните му с език, усети, че изведнъж всичко се обърква.

Той отвори уста и ролите се смениха. Тя не просто го прегърна, а направо легна в ръцете му и нозете й изгубиха твърдата почва под себе си. Щом устните им се сляха страстно, на Аманда й се стори, че той в този момент сякаш грабва душата й за себе си и обгаря сърцето й с горещи пламъци. После усети ръката му върху гръдта си.

— О! — простена тя, усещайки, че устните му се отделят от нейните.

Той продължи да я държи в ръцете си. Само устата му се изви в иронична усмивка.

— Отговорих ли по някакъв начин на представите ви, милейди? Струва ми се, че сега вие му отмъщавахте. Горкото момче, изглежда съвсем се е побъркало. Трябва ли сега да ви пусна и с това да прекратя мъките му? Или искате да продължим мъчението? Готов съм на всякакви гадости.

— О! О! Мръсник такъв! — рече разярена Аманда. — Пуснете ме! Веднага!

Ерик изпълни толкова бързо заповедта й, че тя щеше да падне, ако не бе обвила още по-здраво ръце около врата му.

— Лорд Кемерън!

— Да, съкровище мое! Какво има отново? Изглежда, че никога няма да мога да ви угодя.

— Презирам ви!

— Много съм любопитен да узная какви ли ще са целувките ви, когато откриете, че ме обичате!

— Целувки? Ще плюя върху трупа ви, когато ви окачат на бесилката!

— Шт! Той се приближава. Жьонвиев също. А изведнъж и лорд Хейстингс се появи на терасата. Наистина впечатляващо е колко много гости тази вечер имат нужда от свеж въздух! А сега се спуснете съвсем бавно надолу!

Възможно най-незабележимо той я смъкна на земята, но тя все още стоеше съвсем близо до него, въпреки че в поведението им вече не се забелязваше нищо съмнително. Очите на Аманда проблясваха гневно, но тя се владееше, тъй като нямаше никакво желание да налива още масло в огъня на недоволството на баща си, който намираше тазвечерното й поведение за скандално.

— Един ден ще ми платите! — закани се Аманда усмихната.

— Да ви платя? Но защо, милейди? Аз просто исках да ви измъкна от една тежка ситуация. Изглежда, че вие непрекъснато търсите отмъщението. Когато се оженим, ще ви избия тия неща от главата.

— А пък аз сигурно ще се омъжа за вас! — погледна го тя намръщено. — А може би това ще стане малко преди примката да бъде хвърлена на врата ви? Както разбрах, бил сте твърде състоятелен.

— Каня ви най-сърдечно да посетите Кемерън Хол, милейди. Ако някога отидете в Уилямсбърг, непременно трябва да ми дойдете на гости — все едно дали съм там или не. Ще наредя на Матилда да ви посрещне по всяко време. О, вече става сериозно! Баща ви също се появи на терасата и ни гледа.

Ерик вдигна ръка и помаха.

Найджъл Стърлинг, който бе с ръце в джобовете на редингота, тръгна веднага към тях през поляната. Аманда мразеше изпитателния, пресметлив поглед на леденостудените му очи.

— Вие сте бил тук, мой скъпи Ерик!

— Тази нощ просто е невероятно хубава. Вашата прекрасна дъщеря и аз не можахме да й устоим. Простете ми!

— С удоволствие ви прощавам това, че сте млад и възторжен, Кемерън, но другото — напротив, не ви го прощавам — обясни Стърлинг, засмивайки се сърдечно. Но когато погледът му се премести върху Аманда, чертите на лицето му сякаш се вкамениха. — Първите гости вече си тръгват, дъще. Погрижи се за тях и се сбогувайте.

— Разбира се, татко. Извинете ме, лорд Кемерън.

Ерик целуна учтиво ръката й и когато вдигаше глава, чу нейното тихо „Довиждане!“

— Но аз не си тръгвам, във всеки случай не веднага — протестира Ерик и вдигна дръзко едната си вежда.

Аманда се извъртя бързо и изтича към къщата. Малко след нея тръгна и баща й и застана до входната врата. В същото това време Аманда вече се сбогуваше на стълбата с Хардинг и лорд Хейстингс. Даниел донасяше дрехите, а заминаващите си гости благодаряха на Аманда за чудесната вечер. Тя беше сигурна, че веднага щом като обърнат гръб, ще започнат да обсъждат поведението й, но си призна, че й е все едно. Стоеше слънчево усмихната и не позволи на никой да забележи колко зле се чувства всъщност.

Пред Аманда застана мисис Нюмайер и предвзето започна да й благодари за прекрасните ястия. Домакинята развеселено си рече на ум, че за първи път тази вечер вижда въпросната госпожа. После изведнъж пред нея се изправи Робърт и я погледна с поглед, който говореше, че едва ли не той е излъганият. Тъй като сър Найджъл се бе задълбочил в някакъв разговор, Робърт успя да дръпне Аманда настрани.

— Господи, как можахте да сторите такова нещо! — прошепна той разгорещено.

— Какво?

— Видях ви в неговите прегръдки! Това е изключително непочтено!

— Непочтено! Не ме карайте да се смея! Този мъж поиска ръката ми! А вие напротив… вие сте този, който прави неприличните предложения!

— Той никога няма да се ожени за вас! — изръмжа Робърт.

— Така ли?

— В тази игра картите са напълно ясни. Той е безмерно богат. Един ден вие също ще станете богата наследница, но и при най-добро желание няма да достигнете това, което той притежава. Така че неговото предложение просто не е сериозно. В края на краищата вие сте…

— Не съм била достатъчно богата! Ох, оставете ме на мира, Робърт! За разлика от вас на тоя свят има хора, чиято първа мисъл сутрин не винаги е богатството.

Робърт смръщи лице. Изведнъж Аманда съзна какво точно не й допада в Робърт и се учуди на собственото си спокойствие и ведрия си поглед въпреки палещата болка в сърцето.

— Вие никога няма да се омъжите за него. Той е фанатичен патриот.

— Патриот? Сега тази дума има различни значения. Но нека ви успокоя — аз имам намерение да се омъжа за него.

Леко шумолене накара Аманда да се обърне. Точно зад нея беше застанал лорд Кемерън и очите му светеха от удоволствие.

— Лека нощ, мое съкровище! — каза той тихо и я дръпна настрани. — Ще се върна скоро и тогава ще обсъдим намеренията си за сватбата.

Тя с удоволствие би го ритнала по кокалчетата, но не посмя, тъй като Робърт не я изпускаше от очи. Вместо това кротко му отговори:

— Лека нощ. — И след кратка пауза добави — Мое съкровище.

Ерик й се поклони дълбоко, след което размени още няколко думи с баща й. Робърт се извърна ядосано и също напусна къщата. А Аманда трябваше да скрие вълнението си от останалите гости. Последен към нея се приближи Дамиен, който живееше на не повече час път оттам. Аманда го целуна по бузата и изрази съгласието си в най-близко време да го придружи до Уилямсбърг.

— Лека нощ, млади човече!

Аманда наблюдаваше ръкостискането между баща й и Дамиен и трябваше да признае, че братовчед й бе прав. Изглежда баща й действително не го понасяше. Безпомощно сви юмруци и си пожела поне баща й да не гледа Дамиен по този зловещ начин.

Всички вече бяха напуснали къщата. Даниел се приближи до лорд Стърлинг.

— Имате ли още някакво желание, сър?

Лекият френски акцент дразнеше бащата на Аманда и той погледна прислужницата едва ли не враждебно. Въпреки че беше доволен от работата й в къщата и от това как наглежда робите, лорд Стърлинг никога не намираше нито една добра дума за жената. Аманда предполагаше, че тя стои в този дом единствено заради нея. Даниел вече нямаше никакви живи роднини. Съпругът и малката й дъщеричка бяха починали в трюма на кораба, с който бяха докарани от Порт Роял във Вирджиния. По-късно Даниел беше изгубила и брат си.

— Не. Можете да тръгвате — отговори лорд Стърлинг. Студеният му поглед се премести върху дъщерята. — А сега да си поговорим с теб, дъще.

— Заповядайте, татко — каза Аманда леко уплашена.

— Ела при мен!

Тонът му не й харесваше, но тя бе твърде изтощена, за да се съпротивлява. Вместо това го последва безмълвно.

— Да?

Изведнъж тежката му ръка се стовари върху лицето й така, че тя се озова на колене на земята. Викът й от силната болка настигна Даниел, която все още не бе напуснала помещението.

— Не се месете! — извика лорд Стърлинг на прислужницата. — Иначе ще наредя да ви бият с камшик. Изчезвайте най-после!

Даниел се поколеба за миг, но после направи крачка напред.

Аманда се надигна. Главата й бучеше.

— Добре съм, Даниел. Tu рeux t’en aller maintenant1 — рече тя с плачевен глас.

Лорд Стърлинг мразеше този език и ядът му нарасна.

— Само да ти дойде още веднъж наум да се противопоставяш на думата ми!

— Моля? — учуди се Аманда.

— Лорд Кемерън сподели, че не е съгласен да се ожени за теб, ако ти не желаеш това. Занапред аз ще взема нещата в свои ръце и ще ти намеря съпруг.

— Не! — извика тя ужасена. — Ти не можеш да ме принудиш да се омъжа за когото и да е! Не го вярвам!

— Лорд Кемерън не те иска вече!

— Но ти не можеш да ме омъжиш ей така!

— Ще се омъжиш за този, когото аз ти посоча! А ако не ме слушаш, ще се запознаеш с камшика. Сега изчезвай от очите ми!

Напук тя остана на мястото си и усети как бузата й се подува, а сълзите пълнят очите й.

— Аз… аз те мразя! — просъска през зъби тя.

За нейно учудване баща й нагло се ухили.

— Можеш да ме мразиш колкото си щеш, щом от това ти става по-добре. Носиш името ми и ще ми се подчиняваш. А сега върви в стаята си!

Аманда хукна нагоре по стълбата и с облекчение блъсна вратата зад себе си. Беше щастлива, че най-после е останала сама, но когато премисли положението си, се тръшна хълцаща на леглото. Какво беше сторила, че така се разбиха мечтите й? Всичкото вълшебство се бе изпарило и тя подозираше, че още по-големи нещастия ще я връхлетят. За кратко време животът й се промени напълно, но сякаш не към добро.

ГЛАВА ПЕТА

През следващите седмици Аманда гледаше да стои по-далеч от баща си. Известно време той отсъстваше по работа. Но и след завръщането му всеки от тях двамата се хранеше сам в стаята си. На Аманда не й беше никак лесно да преживее всичко това. От една страна тя се опитваше да преглътне разочарованието си от Робърт, а от друга — едва сега разбра колко малко всъщност баща й се интересува от нея. Досега тя го мислеше просто за своенравен и изключително сериозен човек, но трябваше да установи, че й е неприятно да го среща.

Освен всичко това се появяваше и мисълта за Ерик Кемерън, която също я измъчваше. Въпреки нейното сурово отношение тя знаеше, че му бе доставило удоволствие да отстрани Робърт и да й помогне в малкото й отмъщение. След празника тя не бе чувала и дума за него. Аманда бе леко разочарована, тъй като го имаше за мъж, който преследва до край обекта на своите желания. Но пък може би той не я желаеше достатъчно силно, утешаваше се Аманда. Когато си спомнеше за ласките, смеха и пронизващия му поглед, Аманда се изчервяваше и неспокойно се мяташе от единия край на леглото в другия. Тя бе обезпокоена от това, че той знае твърде много за нея, но след това се успокояваше, че всъщност знае само за Дамиен и случилото се в Бостън. Но не, това не бе всичко — той май наистина знаеше повече за нея. Очите му бяха проникнали до дъното на душата й.

Понякога положението й се струваше толкова безнадеждно, че даже стоенето в Стърлинг Хол й изглеждаше противно. И въпреки че обичаше прекрасния си дом, все по-често се замисляше за бягство. Но къде ли можеше да отиде? Със сигурност по всяко време би могла да гостува на леля си в Южна Каролина или на сър Томас Мейбри в Бостън, но и двамата биха я приели само със знанието и съгласието на баща й. А как ли стоеше въпросът с Филаделфия, където живееше Майкъл, братът на Дамиен? Не, във Филаделфия и в Бостън в момента вреше и кипеше, така че там не бе никак сигурно. Освен това тя бе вярна поданичка на короната и нямаше намерение да живее сред бунтовници. Стърлинг Хол беше и си оставаше родината й. Едва ли на света можеше да се намери по-прекрасно местенце от Вирджиния през лятото.

Аманда се сети за широката река, свежия въздух, пеенето на робите по полята, мелодичните разговори на слугите и работниците и изведнъж й се прииска да се поразходи. Минавайки покрай дъбовете в края на парка, тя си спомни, че веднъж баща й мимоходом бе споменал, че е възможно отново да я изпрати в Англия. Междувременно Аманда бе разбрала, че той се стреми да я отстрани от пътя си, за да може един ден да я използва като послушен инструмент при изпълнението на собствените си планове. С разтуптяно сърце тя реши по никакъв начин да не се оставя да бъде пожертвана. При никакви обстоятелства!

Аманда погледна замислено от върха на хълма, където се намираше бащината й къща, надолу към поляните, стигащи чак до реката. Стърлинг Хол бе огромно, напълно самостоятелно имение. Под къщата се намираха множество стопански постройки като пералнята, оборите, плевните, ковачницата, обущарницата и навесите за каруци, карета и файтони. Непосредствено до тях се намираха помещенията на робите и малко по-големите къщи на слугите и свободните работници. Докъдето поглед стигаше, се простираха тютюневите поля — най-доходоносният поминък в областта. Бащата на Аманда не можеше сам да се грижи за земите си, тъй като политическите му амбиции и общественият живот го поглъщаха изцяло. Освен това обичаше да си пийва повечко, а и комарът го влечеше.

Аманда знаеше, че баща й си има любовница в Уилямсбърг и освен това често преспива с една от робините си. Тя научи всичко това на петнадесетия си рожден ден от Дамиен. Тогава тя бе зашлевила силна плесница на братовчед си, но по-късно Даниел потвърди, че казаното от Дамиен е вярно. Оттогава Аманда старателно пъдеше от главата си всяка мисъл за любовния акт. Даже и когато вече бе влюбена до смърт в Робърт Тейритън, тя продължаваше да си представя връзката си с него само като хармонично съвместно съжителство в Стърлинг Хол. Милувките на Ерик Кемерън за първи път събудиха в тялото й сладострастие и любопитство към мъжа. „Този човек непрекъснато ли ще ме преследва?“ — прошепна тя и притисна ръце към горящите си бузи. Искаше на всяка цена да изтръгне от съзнанието си мислите за него и изобщо за случилото се в нощта на летния празник. Може би действително трябваше да отпътува нанякъде, за да не й се налага да изслуша всички подробности около сватбата на Тейритън с неговата дукеса.

— Аманда! Аманда!

Даниел стоеше на верандата, бършейки ръце в престилката и гледаше към нея с черните си, уплашени очи. След това й махна с ръка.

— Ma petite, баща ви пита за вас. Трябва да идете в кабинета му!

Аманда се вкамени. Тя нямаше никакво желание да се срещнат, но знаеше, че няма избор. Той я държеше в ръцете си поне докато живееше в неговата къща.

Тя решително изправи гръб.

— Благодаря ти, Даниел. Идвам!

По пътя тя приглади памучната си пола и провери дали косите й са в ред. После почука и след като той се обади, влезе в стаята.

Найджъл Стърлинг седеше до бюрото си пред голяма счетоводна книга и събираше дълга редица от числа. След като свърши със сметките си, той вдигна глава и я погледна неодобрително.

— Заминаваме.

— Моля? — попита Аманда с учудване. — Но аз не искам да ходя никъде.

— Все ми е едно. Имам работа в Уилямсбърг. Губернаторът ме покани и настоя да взема и теб. Така че тръгваме.

Сърцето на Аманда се преобърна. Нямаше как повече да му противоречи.

— Добре. Кога тръгваме?

— Днес следобед. Точно в три часа.

И той се върна отново към колонките с цифри, показвайки, че не желае повече да бъде обезпокояван.

Аманда излезе от кабинета, а отвън я чакаше Даниел с уплашените си очи.

— Всичко е наред — веднага я успокои Аманда. — Днес следобед тръгваме за Уилямсбърг.

— Аз трябва ли да идвам?

— Не съм питала, но ми се струва, че просто трябва да дойдеш, иначе…

— Иначе? — повтори Даниел питаща.

— Иначе няма да издържа — завърши Аманда изречението си съвсем спокойно и избяга бързо в стаята си.

Точно в три тя бе готова за път. Беше си избрала бяла муселинена рокля на малки розови цветчета и цветна, хармонираща на роклята наметка. Беше с бели обувки и широкопола сламена шапка с пера. Даниел се беше изправила до куфарите и чакаше. Аманда я погледна и си помисли, че въпреки възрастта си тя все още изглежда чудесно в светлосивата си тясна рокля и малката шапчица, с които се бе натъкмила.

Най-после се появи и лорд Стърлинг и даде напътствията си. След като първо бе натоварен багажът, той покани дамите в колата. На Даниел беше отделен един дълъг проницателен поглед, после той сви рамене и докато се качваше, заповяда:

— Никакви разговори на френски!

— Да, милорд! — отвърна Даниел и сведе очи.

Аманда наблюдаваше сцената и изведнъж в съзнанието й изплува мисълта, че по-рано баща й е злоупотребявал с Даниел по същия начин, по който сега го прави със своята мулатка. Стана й гадно и си пожела баща й да прекара пътуването, скрит зад вестника си. Така и стана — никой не проговори до появата на първите къщи в Уилямсбърг. Даниел и Аманда гледаха през цялото време мълчаливо през прозореца. Аманда предполагаше, че в Уилямсбърг щеше да й остане много свободно време за срещи с приятели и за общи планове за бъдещето, тъй като баща й щеше да е зает със служебните си дела.

Колата спря пред канцелариите на губернатора. Аманда и баща й бяха тържествено посрещнати и отведени в залата, докато Даниел се изкачи на третия етаж, където бяха помещенията за прислугата. Аманда с интерес разглеждаше сбирката от оръжия, украсяващи стените.

— Ах, лорд Стърлинг!

Джон Мъри, граф Дънмор и същевременно губернатор на щата Вирджиния, беше висок, привлекателен мъж с рижа коса и очи с цвят на камък. На Аманда й допадаше огненият му темпераментни енергичният, но добронамерен и твърде често добре премислен и умен начин за справяне с трудностите. Той бе облечен в жълти, дълги до коленете панталони и редингот с цвят на горчица. На тила напудрената му коса бе събрана в плитка.

Усмихнат, той се поклони над ръката на Аманда.

— Лейди Аманда! Вие сте станали наистина ненадмината хубавица! Жена ми ще се натъжи ужасно, задето не може да ви види.

— О, благодаря ви, милорд! — отвърна Аманда леко смутена. — Не е ли тук съпругата ви?

— Днес следобед не се чувства особено добре — отговори той и лицето му грейна — Както може би знаете, ние очакваме дете.

— Не бях осведомена, милорд, но наистина много се радвам за вас! — С тези думи Аманда учтиво отстъпи назад, за да могат двамата мъже да разменят нужните любезности.

— Найджъл! Колко се радвам! Така свеж и бодър както винаги!

— Точно както и вие, Джон!

— Елате. Нека не оставяме чаят да изстине.

Той хвана Аманда под ръка и я изведе през голямата бална зала навън в градината. Там до маса за чай, разточително покрита с лен и сребро, вече чакаше един прислужник.

Аманда благодари учтиво, когато й подадоха чая. После, отхапвайки от сладкиша, тя си помисли, че едва ли ще може да се отърве от присъствието на баща си.

— Днес е чудесен ден, нали? — попита Джон Мъри, а Аманда се съгласи вежливо с мнението му. Тя не преставаше да се чуди на това, че непрекъснато е въвличана в разговора. Никой не посмя и да се покашля, напомняйки по този начин, че младите дами не бива да се месят в разговорите на възрастните мъже.

Аманда отпиваше вече от втората си чашка чай. Вдигна очи нагоре и видя над тях да лети малко птиче. Прииска й се и тя да може така волно да се носи из въздуха. По едно време забеляза, че разговорът между двамата мъже е замрял. Те просто я наблюдаваха мълчаливо. Аманда поруменя, остави чашката на масата и тихо рече:

— Извинете, бях се замислила за момент.

— О, нима някой може да ви се разсърди за това! Едно толкова хубаво и младо момиче като вас в никакъв случай не бива да се чувства задължено да пие чай с двама възрастни господа. Чух, че лорд Кемерън е помолил за ръката ви, млада госпожице — отбеляза Дънмор.

Нежната руменина по страните на Аманда сякаш се усили. Тя вдигна напред малката си брадичка, без изобщо да поглежда към баща си.

— Доколкото съм осведомена, по този въпрос той е разговарял с баща ми.

— Но вие сте го отхвърлили.

— Аз… — Аманда се поколеба какво да отговори, тъй като усети върху себе си погледа на баща си. Но накрая се засмя очарователно. — Според мен той симпатизира на хора, на които аз не държа, милорд. Неговите политически възгледи изобщо не съвпадат с моите.

— Неговите политически възгледи! Найджъл, чухте ли това? — Дънмор се засмя сърдечно. — Откога младите дами започнаха да се интересуват от политика?

Аманда се усмихна, но й стана неприятно заради погледите, които двамата си размениха. После Дънмор отново се обърна към нея:

— Знаете ли, че той е един от най-богатите мъже във Вирджиния? Освен това е млад, но уважаван от всички хора тук заради смелостта си, справедливостта и чувството за чест. Възможно е понякога да се държи своенравно и по-темпераментно, отколкото ситуацията го изисква, но както съм чувал, за да прояви тези си качества, трябва някой предварително да го е раздразнил. Досега винаги е отхвърлял евентуални кандидатки за женитба с благороднически титли или пък извънредно богатите и всички бяхме учудени на предложението му. Тъй като към вас никой не се обръща с „Ваше Височество“, мила госпожице, а и именията на баща ви в Европа са незначителни, с право може да се твърди, че лорд Кемерън е бил впечатлен единствено от вашата красота. Трябва да се чувствате поласкана, милейди!

Поласкана! Само като си спомнеше за прегръдката му и за собствените си чувства и за това как Робърт трябваше да се свие пред него, на Аманда й прилошаваше.

Тъй като тя нищо не отвърна, лорд Дънмор продължи с хвалебствията си:

— Всичко говорят, че той изглежда твърде добре и че има много красиви очи. Бихте ли могла, скъпа моя, след като се съобразите с тези негови положителни качества, да ми обясните защо все пак не го харесвате?

— Аз… — Аманда не знаеше как да продължи, тъй като обратът на разговора бе изненадващ за нея. Тези лични въпроси всъщност би трябвало да бъдат обсъдени в тесен семеен кръг. Но тя не би могла да обясни на баща си, че истинската причина за нейния отказ е разочарованието, което преживя от разбитата си любов към друг мъж. Присъствието на лорд Кемерън я караше да се чувства като марионетка, а всезнаещата му, иронична усмивка направо я разболяваше.

— Съвсем честно — каза тя най-после усмихната — не мога да ви отговоря на този въпрос. Кой ли пък може?

Лорд Дънмор поклати замислено глава и се облегна назад.

— Както знаете, в тази работа последната дума ще е на баща ви — припомни й той. — Ерик Кемерън е от моите действащи командири. Затова той ще тръгне с мен на Запад, за да потушим едно въстание на чайените. Той е в състояние за кратко време да възпламени много хора и поради тази причина все още е важен за мен.

— Вероятно е така — съгласи се Аманда внимателно и се опита по изражението на бащиното си лице да отгатне докъде може да доведе този разговор. Джон Мъри бе твърде зает човек, за да прекарва времето си в празни приказки. Но баща й също я гледаше изчаквателно с присвити очи.

— Обичате ли нашата Англия и краля? — попита изведнъж напълно изненадващо лорд Дънмор и от тона му Аманда се почувства като обвиняема.

— Но разбира се! — уплашено извика тя.

— Отлично! — отбеляза Дънмор доволно и се поприведе към нея. — Имам за вас една много важна задача, лейди Аманда.

Поради съзаклятническият му глас предчувствията й вече не бяха никак добри. Ръцете й се разтрепериха.

— Както вече ви съобщих, съвсем скоро лорд Кемерън ще потегли с мен на Запад, за да сложим индианците там, където им е мястото. Кемерън вече ми даде думата си.

Аманда си помисли, че новината наистина е чудесна, но какво ли общо щеше да има тя с нея.

— Бих желал до този ден да се срещнете с него.

— Моля, милорд?

— Правите го за Англия, лейди Аманда. Вашият баща също споделя мнението ми. Срещнете се и се сдобрете. Дръжте се така, все едно още претегляте предложението му.

Едва когато чаената чашка издрънча на земята, Аманда усети, че във възбудата си е скочила.

— О, не, не бих могла да го сторя! Обичам отечеството си от цялото си сърце и бих дала живота си за него, но това е твърде много!

— Той често ходи в една кръчма и се среща с някакви луди глави — хора със съмнителни политически убеждения. Аз непременно трябва да разбера дали Кемерън е все още верен на короната. Освен това бих искал да узная какви са плановете на тези така наречени патриоти.

— Но тези хора само изказват мнението си, милорд. Ако те всички бъдат арестувани…

— Може и да имате право, но това не важи за Кемерън. Той е уважаван човек и много от тия хора биха го последвали сляпо. Ако той действително е забъркан в търговията с оръжие, тогава при всички случаи е предател и трябва да му се сложат белезниците.

— Но аз… аз не бих могла да направя това.

Дънмор се облегна назад и остави бащата на Аманда да изиграе следващия рунд.

— Можеш, Аманда и ще го направиш! И без противоречия!

— Татко…

— В джоба на лорд Дънмор има заповед за арестуване на братовчед ти Дамиен.

— Какво казваш? — извика Аманда. Ужас се изписа на лицето й, а ушите й забучаха. Но само един поглед към губернатора беше достатъчен, за да разбере, че баща й казва истината.

— Какво толкова е сбъркал Дамиен? — попита тя сломена, тъй като знаеше отговора. Подозрението отдавна растеше в душата й. Затова и беше тръгнала подире му в Бостън. Имаше доброто желание да го предпази от глупости.

— Дамиен Розуел е извършил редица престъпления. Знаем със сигурност, че е отмъквал оръжие и муниции, че притежава бунтовни текстове, които е разпространявал и сред населението.

— Бунтовнически текстове! Та затова бихте могли да обесите цялата колония, лорд Дънмор!

— Бих могъл да докажа без никакво съмнение, че той е отмъквал оръжие — припомни й Дънмор с мек, даже изпълнен с тъга глас.

Аманда усети, че сърцето й се смразява. Знаеше, че няма да може да понесе, ако с Дамиен се случеше нещо лошо, независимо каква глупост е извършил.

— Това означава предателство. Според закона бихме могли да го обесим. Но Дамиен е дребна риба. Тъй като знаем, че той означава твърде много за вас, с голямо неудоволствие ще го приемем за изкупителната жертва вместо акулите.

Аманда седна замаяна обратно на стола си. Това просто не можеше да бъде вярно! После енергично вирна брадичка, не, никога нямаше да прости на баща си. Вече го мразеше от цялата си душа.

— Какво искате да узнаете?

— Всичко за Кемерън. Какво иска да прави, какви са плановете му и по възможност това, което вече е извършил. Искам да знам дали има намерение да ме изостави, когато пред мен се изправят големите трудности.

— В случай, че получа тази информация…

— Тогава ще скъсам заповедта за арестуването на братовчед ви.

— Нищо не ми струва да шпионирам, щом така ще служа на Англия. Но искам да ви предупредя — лорд Кемерън съвсем не е глупак.

— Това ми е напълно ясно. Този човек ми е приятел, въпреки че някой ден може да се озовем в противоположни лагери. Ще трябва да се понапънете, за да изглеждате убедителна. Смелост, скъпа моя! Непременно трябва да знам дали той е с мен или против мен.

— Всъщност това се нарича изнудване — възпротиви се Аманда.

Лорд Дънмор се надигна и даде да се разбере, че ситуацията не му се нрави напълно. Затова пък по всичко личеше, че бащата на Аманда се наслаждава на мъките й. Сигурно предложението бе негово.

— Размислете още веднъж на спокойствие, дете мое! Наистина ще оценим вашия жест. Вие трябва да вземете решението. — Той сложи за миг ръка на рамото й и я остави насаме с баща й.

Известно време Аманда гледаше мълчаливо към баща си, след което проговори, натъртвайки на всяка дума:

— Мразя те! Никога няма да ти простя!

Баща й се изправи и застана съвсем близо до нея. Хвана брадичката й и болезнено изви главата й нагоре.

— Ще правиш само това, което аз ти кажа! През всичките тия години чаках да настъпи мигът, в който ще мога да те използвам. Той най-после дойде и сега ще ми се подчиняваш! Възхищението на краля ми е в кърпа вързано. А ако се противиш, Дамиен ще висне на бесилото. Разбра ли?

С усилие тя се изплъзна от здравата му хватка и сведе очи, за да не се видят напиращите вече сълзи.

— Както вече казах на лорд Дънмор, Кемерън не е глупак. Той знае, че не държа на него.

— Имаш достатъчно време, за да го убедиш в противното.

— Той няма да ми повярва.

— Убеди го!

— А как трябва да го направя? Може би да му се хвърля на врата?

Устата на Стърлинг се разтегли в гримаса.

— Ако е необходимо, да.

Аманда скочи възмутено.

— Ти си чудовище! — изкрещя в лицето му тя. — Нито един баща не би поискал такова нещо от детето си.

Усмивката му се разшири.

— Аз може и да съм чудовище, но ти си родена от курва! — просъска той тихо. — Това наследство в момента може само да ти е от полза.

Няколко мига Аманда стоя вцепенена, но после изведнъж се развика:

— Как можеш да говориш така за майка ми! — с ярост се хвърли тя отгоре му.

Но лорд Стърлинг я хвана здраво в железните си ръце. Стана й лошо, усещайки дъха му пред лицето си и виждайки пълните му с омраза очи.

— Може би няма да е зле да извадя камшика и да те напляскам както трябва. И не забравяй, че Дамиен ми е в ръчичките!

Аманда разбра от празния му поглед, че той мисли всичко това напълно сериозно.

— Трябва вече да се приготвяш. Дамиен е в града. Аз му съобщих за нашето пристигане и му позволих тази вечер да излезете заедно. Ще дойде да те вземе в седем часа. И да не си и посмяла да го предупредиш. Направиш ли го, знай че го убиваш на място!

След тези думи Найджъл се обърна и си тръгна. Аманда се облегна на стола си с лек световъртеж. Погледна към небето и се учуди, че слънцето все още грее и че птичките въпреки всичко си чуруликат. Какво толкова бе сторила, че баща й я презираше? Защо той нарече майка й „курва“ и защо искаше и нея да види в подобна роля? Аманда притисна длани до устата и захапа ръката си до кокал. Тайничко тя проклинаше Дамиен заради глупостта му. Но той бе един от малцината, комуто тя можеше безрезервно да се довери и чиято обич я радваше.

Сега я подхвърляха на лорд Кемерън като плячка! Да, друга по-точна дума нямаше. Щом той се стремеше към нея — пък било и само, за да я притежава — тогава във всичко случаи щеше с нещо да се издаде. Как трябва да се държи тя? Баща й нямаше представа какво се бе случило през онази нощ. Естествено, лорд Кемерън би се учудил от такава внезапна промяна.

По някое време Аманда се надигна и замислена тръгна към къщата. Тя би служила с радост на родината си и би сторила услуга на лорд Дънмор, но това, което искаха от нея, беше прекалено. Разтрепери се. А само като си помислеше за издаващото решителност лице на лорд Кемерън и за несъмнената му сила, треперенето ставаше още по-силно. С огромно усилие Аманда стигна до стаята си и се хвърли върху леглото. Страхуваше се и знаеше съвсем точно защо. Този мъж не беше глупак. Ако той само подушеше предателството или пък я спипаше…

Когато Ерик Кемерън влезе в предверието на кръчмата „Релайг“, като по заповед всички разговори замлъкнаха. На това място се срещаха хора с политически убеждения, по-различни от официалните. За тях Кемерън бе лорд, което веднага означава верен поданик на краля. Именията, които той притежаваше, също бяха от значение. Присъстващите, повечето от които бяха фермери, земеделци или пък търговци, кимнаха с респект към новия гостенин, но веднага след това отново насочиха вниманието си към чиниите и чашите бира. Лорд Кемерън се направи, че не забелязва недоверчивите погледи. Съблече горната си дреха и седна на една маса, близо до задната врата.

Старателният собственик дотърча веднага:

— Радвам се, че ни оказвате чест, Ваша светлост!

— Кажете ми, тук ли е полковник Вашингтон?

Гостилничарят се позамисли:

— Ами, не знам… аз…

— Добре, добре — чу се смях зад гърба на Ерик. Вашингтон се бе промъкнал незабележимо от частните помещения в задната част на кръчмата. Той беше висок, широкоплещ човек и бе прибрал тъмните си, но вече леко посребрени коси отзад на малка опашка.

— Той ми е приятел — обясни Вашингтон на кръчмаря. — Имаме уговорка да се срещнем. Елате, Ерик, останалите вече ви чакат.

Ерик стана и последва полковника в коридора. Вашингтон беше с няколко години по-възрастен от Кемерън. Той бе роден във Фредериксбърг, но от известно време живееше в едно прекрасно имение, наречено Монт Вернон, което бе близо до морето и много напомняше на Ерик за Кемерън Хол. Но не само приликата на домовете въодушевяваше Ерик. Харесваше му голямата обич на Вашингтон към земята и всичко, свързано с нея. Всъщност двамата мъже си приличаха твърде много и що се отнася и до старанието, което влагаха в работата си. Например и двамата бяха инвестирали в канала Охайо — Чезпийк, за да засилят експанзията на колониите на Запад зад планините. Вашингтон се бе оженил за една богата вдовица от Уилямсбърг. Марта Къстис не бе най-изящната красавица, но вероятно при нея Вашингтон намираше така необходимите му топлина и домашен уют. Ерик познаваше добре Марта и ценеше не само ума й, но и способността й да изслушва с внимание събеседника си.

Миналата година бе починала доведената дъщеря на Вашингтон и вероятно той беше преживял тази загуба много по-трагично, отколкото показваше пред хората, мислеше си Ерик, докато го следваше по коридора. Може би пък и сегашните политически затруднения просто да са за него едно отвличане от семейната трагедия. Бяха му се струпали и грижи около имението на брат му Джордж. След смъртта на брат си той наследи Монт Вернон и сега там отиваше цялата му страст. Ерик го разбираше добре, защото почти същото преживяваше и той с Кемерън Хол. Двамата мъже се бяха запознали в Уилямсбърг малко след края на Седемгодишната война и от тогава често се срещаха, за да си поговорят за отношението на краля към колониите, отношение, което те никак не одобряваха. След онази вечер в Бостън Ерик все по-често търсеше Вашингтон и различни членове от Камарата на общините, но все още не му се беше удало да спечели доверието на всички. Имаше хора, които не му вярваха.

През 1769 година тогавашният губернатор на Вирджиния, лорд Ботетур, предизвика размирици, тъй като разпусна парламента на щата заради силния протест на депутатите срещу закона за данъците. Тогава Ерик бе все още млад член на горната камара и гласът му не важеше толкова много за общото решение. По-късно везните се уравновесиха, тъй като законът бе върнат обратно. В момента парламентът също бе разпуснат, но Ерик вече имаше своето сигурно място в Съвета на губернатора. Беше му напълно ясно, че тръгва по опасен път. Заради произхода си той принадлежеше към торите, но срещата с младия печатар Фредерик Бартоломю и събитията в онази нощ го промениха много. Пламенните речи на Патрик Хенри също казаха своето. Много хора смятаха оратора за шут, подстрекаващ към ненужни бунтове, но на Ерик му допадаше силата на словото му, а също така и принципите, които застъпваше. Той се осмеляваше свободно да изразява мислите си, без да се бои за живота си, богатството или пък положението, което заемаше в обществото.

Семейството на Ерик Кемерън бе дошло във Вирджиния още в началото на 17-ти век. В сравнение с родината земите в колониите бяха нови, сурови и вълнуващи. Ерик бе учил в Оксфорд, често посещаваше владенията на семейството в Англия и беше пътувал до Франция, Италия и някои от немските държави и бе установил за себе си, че не може да обича никое местенце в света така силно, както родната си Вирджиния, където все още всичко се намираше в период на изграждане и където всеки можеше да осъществи и най-смелите си мечти. Ерик все още не смееше да го произнесе, но в сърцето си усещаше, че един ден колониите ще се отцепят от отечеството. Не можеше да се отрече, че от ден на ден противоречията ставаха все по-ясни, но въпреки това никой не искаше да вярва, че резултатът ще бъде война.

— Ето тук вътре! — изкомандва Вашингтон, бутайки вратичката към някаква малка стаичка. — Тази вечер ще трябва да се задоволите с компанията на Томас, Патрик и с моята. Всъщност аз вече се подготвям за пътуването.

— Пътуването?

— Да. Първият континентален конгрес ще се състои през септември, а там Пейтън Рандолф, Ричард Хенри Лий, Патрик Хенри, Ричард Бленд, Бенджамин Харисън, Едмънд Пендлетън и аз ще представяме Вирджиния.

— Блестящо представителство — отбеляза Ерик и в тона му личеше почитта към тях.

— Благодаря за комплимента — усмихна се Вашингтон.

Патрик Хенри, който седеше пред камината заедно с Томас Джефърсън, скокна при тяхното влизане.

— О, лорд Кемерън, добре дошъл!

Патрик Хенри бе обут в типичните за Запада панталони и малко го беше грижа за модата на цивилизацията. Пламенният му темперамент, заради който около него винаги се трупаха тълпи последователи, личеше от всеки негов жест. Радостно възбуден, Ерик прекоси помещението и му подаде ръка. Джефърсън обаче бе пълната му противоположност — спокоен, сдържан, елегантно облечен, с изискани маниери. В последно време той ставаше още по-сериозен и замислен.

— Ерик, заповядайте, изпийте първо едно бренди! — предложи му Джефърсън учтиво.

Ерик си помисли, че Джефърсън се е състарил и че може би вина за това има сериозната политическа ситуация в момента.

— Благодаря! С удоволствие ще приема предложението ви — С тези думи той придърпа стол към камината и пое чашата, която Вашингтон вече му подаваше.

— Чухме, че съвсем скоро ще тръгвате с поделенията на лорд Дънмор срещу чайените — започна Джефърсън.

Ерик кимна. Още не бе казал последната си дума, но за него всичко бе ясно.

— Помолиха ме да поведа няколко души срещу нашия общ враг. Не ми беше трудно да взема решение.

Вашингтон наблюдаваше приятеля си с проницателен поглед.

— Приятелю, лорд Феърфакс има намерение да се връща в Англия. Може би ще придружите и него?

Ерик поклати усмихнат глава:

— Не, за мен това не е разрешение. Аз не съм англичанин, аз съм от Вирджиния!

След бърза размяна на погледи между двамата домакини Джефърсън продължи с усмивка:

— До ушите ми достигнаха слухове, че в Бостън един истински лорд се е появил точно когато е трябвало и където е трябвало и е помогнал на един ранен човек, да кажем, индианец. Вие чували ли сте нещо за това?

— Донякъде — рече Ерик.

— Бъдете предпазлив, приятелю! — предупреди го Вашингтон.

— Потвърди ли се този слух?

— О, не! — ухили се Хенри.

Ерик се наведе напред и се загледа замислен в огъня.

— Искам да помоля всички действително да бъдете предпазливи. Аз чух съвсем други неща — Томас Гейг е станал губернатор на Масачузетс, след което е получил заповед от краля да арестува Сам Адамс и Джон Хенкок.

— За тази цел първо трябва да ги залови. Не е ли така? — След този въпрос Хенри се надигна с големи крачки стигна до камината. Той се облегна на перваза й и погледна Ерик право в очите. — Само Бог знае какво ще ни поднесе бъдещето, лорд Кемерън. Ако се стигне до някакво решение, надявам се, че умен и предвидлив мъж като вас ще защити нашата кауза. Във вашето положение аз също бих бил затруднен да взема категорично решение. За нашите поддръжници също не е много лесно.

— Може би все пак има начин войната да бъде избягната — каза Ерик.

Вашингтон, който бе потънал в размисъл, изведнъж тихо изруга.

— Дълго време и ние хранихме тази надежда и все още се молим да стане точно така. Но спомнете си последната война, Ерик! Аз изтеглих групата си, когато ме понижиха в чин, защото съм бил колонист. Твърде дълго страдах от тази обида.

— Законът за гербовите такси бе върнат, но сега със закона „Таунсхенд“ нашите права са още повече ограничени. Винаги сме живели със съзнанието, че сме англичани, но след като започнаха да ни отнемат гражданските права, постепенно отхвърлихме тази мисъл — обясни Джефърсън.

— Законът „Таунсхенд“ също ще бъде върнат — противопостави се Ерик.

— Без данъците върху чая — припомни му Джефърсън.

— Освен това законът бе върнат — намеси се в разговора Хенри — само защото лорд Норд откри, че разходите по увеличението ще надхвърлят приходите от данъка.

Всички се разсмяха от сърце, но изведнъж се почука и те млъкнаха. Вашингтон отиде бързо до вратата.

— Една дама чака отвън — съобщи гостилничарят.

— Дама?

— Да, лейди Стърлинг. Пита за лорд Кемерън.

— Кемерън! — Вашингтон погледна учудено към приятеля си, който тъкмо си пълнеше лулата. И тъй като той само сви рамене и вдигна едната си вежда, усмивка се разстла на лицето на Вашингтон.

— Една от най-хубавите жени във Вирджиния! — отбеляза Джефърсън.

— Дъщеря на важен човек — допълни Патрик с многозначителен тон, по-саркастичен от всеки намек.

— Вярно е — измърмори Ерик, — че поисках разрешение от лорд Стърлинг да й направя предложение за женитба. Но за съжаление нейното сърце се оказа заето и тя ме отхвърли безмилостно.

— И въпреки това сега е тук? Млада дама сама в гостилница… — Доброто й име ще бъде съсипано завинаги! — пошегува се Вашингтон.

— Сама ли е? — попита Ерик гостилничаря. — Не може положението да е чак толкова лошо! — ухили се той към Вашингтон. — Освен това безупречното име е нещо твърде скучно.

— Придружава я братовчед й, мистър Дамиен Розуел. Мъжете отново си размениха многозначителни погледи, а Ерик се обърна към гостилничаря:

— Съобщете й, че идвам веднага и ще бъда на нейно разположение.

След като вратата хлопна зад гостилничаря, Хенри отбеляза:

— Дамиен Розуел е запален патриот и в последно време има големи заслуги за развитието на нашето дело.

— Кралят прецени тези негови заслуги като най-голямо предателство. Надявам се, че младият човек е бил предпазлив пред братовчедка си! — Джефърсън се разтревожи не на шега.

— Може би пък тя харесва и одобрява това, което той върши — предположи Вашингтон без много да му мисли.

Ерик си спомни как сръчно Аманда беше измъкнала куршума от рамото на Фредерик Бартоломю и после как с ярост се подчини на водачеството му — единствено от страх за Дамиен. Не, със сигурност тя не споделяше възгледите на тия мъже.

— А може би иска нещо да разбере — предположи Ерик накрая.

— За да бъдем наясно, трябва да се срещнете с младата дама, нали — заключи Хенри с остър глас.

— Това означава, че трябва да изшпионирате шпионина — пошегува се Джефърсън, но очите му останаха сериозни.

— От мен няма какво да научи — увери ги Ерик.

— Така ли? — попита Вашингтон. — Има хора, които смятат, че вие сте забъркан в нещата много повече от всеки друг.

— Днес се говорят какви ли не глупости — отвърна Ерик лаконично.

— Както и да е, внимавайте! — предупреди го Вашингтон. — Говоря ви като човек и приятел, който не ви мисли лошото.

Ерик потропа неспокойно по облегалката на стола си.

— Благодаря ви за съвета, но аз съм свикнал да внимавам! Може би ще успея с няколко лъжи да измъкна истината от дамата. — Той стана и се поклони. — Мисля, че от това ще излезе нещо интересно и вече се радвам на предоставената ми възможност.

Присъстващите приеха думите му с усмивка.

— Желая ви пълен успех на Континенталния конгрес — допълни Ерик.

— Ние също ви желаем успех в похода срещу индианците!

Ерик им отпрати приятелска усмивка и излезе от стаята. Но в коридора спря за миг, за да се подготви вътрешно за неочакваната среща с лейди Стърлинг. Усмивката му изчезна, когато си спомни за грубостта, с която тя го отхвърли. Според него междувременна нищо не би могло да се промени и това само засили подозрението му, че тя идва с коварен план. Дали ще опита да изкопчи нещо от него? Само да посмее! Но в същото време той я видя отново на стълбите и си представи, че пак я държи в прегръдките си. Нито за секунда не бе забравил искрящите й очи, сочните й устни и нарастващото любовно желание, което тя разпали у него. Той все още бе решен да я притежава някой ден.

Ерик беше убеден, че идването й не е предизвикано от кротка любов. Младата дама си играеше с огъня. И понеже веднъж се беше решила да го стори, той нямаше намерение да я отклонява, а напротив — щеше да приеме играта й. И да спечели.