Не предавай любовта

ГЛАВА ШЕСТА

Тази вечер Аманда изглеждаше особено красива. Тя още не беше забелязала Ерик, но затова пък той можеше да я разгледа на спокойствие. Беше потънала в оживен разговор с братовчед си, а топлотата и нежността, които излъчваха очите й, показваха колко много го обича. Ерик с удоволствие би се разменил в момента с Дамиен и даже би продал душата си за един неин поглед от тези зелени очи. Разбира се, това е пълна глупост, каза си той, но в същото време трябваше да признае, че я желае със същата сила, както и преди. Не беше и помислял, че тя може да го потърси и затова беше оставил да мине време до евентуалната им нова среща. Но ето че тя отново се бе изправила на пътя му. Дали знаеше нещо за дейността на Дамиен? Дори и сърцето й да тупти все така силно за Англия, тя никога не би издала своя братовчед!

Жалко, че трябваше да я види при такива обстоятелства. Ерик беше сигурен, че възгледите й не са се променили и че усмивката й е само маска. Иначе тя никога не би се появила доброволно на място като това. Красотата беше нейното оръжие. Днес бе облечена в тъмнозелено, което подхождаше на цвета на очите й и даже го подсилваше. Тъй като нощта беше топла, тя бе наметнала на раменете си само един лек шал, но по-голямата част от ръцете и шията й оставаха непокрити. Няколко кичура се бяха отделели от вдигнатите й нагоре къдрици и се виеха по вълшебната й шия.

В тази кръчма, където и без друго рядко идваха жени, Аманда изглеждаше като екзотично птица и събираше всички погледи. Даже и придружена от братовчед си, тук тя не беше на мястото си. Изглеждаше така млада и невинна, а в същото време би могла само с една усмивка да изправи и най-опитния мъж пред непреодолими трудности. „Смелост, приятелю мой!“ — каза си Ерик. Не му липсваше самочувствие, не само защото бе по-възрастен и по-умен, а и защото бе усетил опасността и беше готов да я посрещне.

— Лейди Стърлинг! Дамиен! — извика той радостно, влизайки в кръчмата.

Дамиен стана, а Аманда подаде ръка на Ерик с прелестна усмивка.

Той се поклони учтиво и седна до Аманда.

— Радвам се, че ви виждам отново — поздрави Ерик младия човек.

— Аз също, сър!

— Признавам, че това неочаквано посещение разбуди любопитството ми, милейди — обърна се Ерик към Аманда. — На какво дължа честта? Бях останал с чувството, че вие не искате повече да ме видите.

— Така ли? — попита Аманда учудено. — Но моите намерения, съвсем не бяха такива. — Тръпка на ужас премина през тялото й, но секунда по-късно тя отново му се усмихна. Руменина покри страните й и Ерик вече усещаше неудържимо влечение към нея. Ах, как искаше да зарови пръсти в косите й, да получи още една чаровна усмивка, да я притисне до себе си и да усеща дъха й в лицето си.

— Да разбирам ли, че съм сбъркал? — попита той.

Тя кимна.

— Дойдох, за да се извиня. Онази вечер се случиха твърде много неща и аз действително съжалявам, че бях груба с вас. Моля, простете ми!

— Какво трябва да направя, за да удовлетворя молбата ви?

— Извинете, че се намесвам — обади се Дамиен, — но аз също съм тук!

Ерик се засмя. Той обичаше този храбър младеж с чувство за хумор, който съвсем очевидно бе застанал на негова страна. Според това, което Ерик бе чул, в Бостън приятелите на Дамиен смятаха, че войната е неизбежна. Въпреки че Вашингтон все още имаше известни колебания, Ерик бе сигурен, че и той споделя това мнение.

— Хиляди пъти моля за извинение, Дамиен, но в момента се питам защо ли една млада дама идва в необичайно за нея място само за да иска прошка. — С ъгълчетата на очите си той наблюдаваше как у Аманда всичко ври и кипи, но тя с ужасни усилия на волята се опитва да скрие бурята в себе си.

— Какво пък толкова необичайно има? — попита тя с усмивка. — Казаха ми, че тук идват само почтени люде.

— Може и да е така, но това едва ли е общество за благородна млада дама.

— И все пак тук срещнах един лорд! — отвърна тя.

— Точно тук е разликата, Аманда — поучи я той.

Поруменяла, тя отпи глътка бира от халбата си.

— Ние живеем в прекрасен нов свят, нали? И аз тъкмо започвам да му се наслаждавам — тя примигна мило и леко погали ръката му.

Той бързо хвана пръстите й.

— Вие сте консервативна до мозъка на костите си, Аманда!

Все още усмихната, тя се опита да отскубне ръката си.

— Милорд! Означава ли това, че сте се отрекли от краля? Толкова далеч, според мен, не са стигали и най-върлите бунтовници!

Вече се носеха какви ли не слухове, а и бяха нападнати собственици на магазини, които не спазваха бойкота на английските стоки. Още нямаше ранени, нито пък арестувани, но бяха причинени материални щети. Горещият вятър на непокорството повя из страната и положението се изостряше с всеки изминал ден. И точно в тази ситуация той трябваше да отговори на молбата на лорд Дънмор и да тръгне с него срещу индианците!

Дамиен го спаси от отговора.

— Шт, Аманда! Само Бог знае точно кой какъв е днес и кой кого подслушва. Лорд Кемерън не е казал нито дума срещу краля. Напротив. Той му служи и съвсем скоро ще рискува здравето и живота си за него в борбата срещу индианците.

— Ти по-добре се погрижи за своето здраве и своя живот, скъпи ми братовчеде! — тихо го предупреди Аманда.

— Какво имаш предвид? — попита учуден Дамиен.

„Вероятно тя знае съвсем точно, като говори така.“ — помисли си Ерик. Вечерта ставаше все по-интересна.

— Не, няма нищо — отговори Аманда и се обърна усмихната към Ерик. — Чух, че всичко ще се проведе тук.

— Всичко? — осведоми се Ерик с невинно лице.

— Тайните срещи, речите…

„Каква прекрасна лъжкиня била тя!“ — помисли си Ерик, а гласно рече:

— И това ви интересува, лейди Стърлинг?

— Даже много.

— Да не би това да е новото хоби на торите?

— Не, милорд. Просто все по-засилващ се интерес към политиката — отбеляза Аманда. — Властта на народа понякога приема чудни измерения.

— Така ли?

— Да. Искало се самостоятелно управление и се чуват оплаквания колко лошо се отнасяли към горките заселници. Обаче същите хора, които се жалват, плячкосаха къщата на лейтенант Хъчинсън в Бостън, въпреки че той ясно застана срещу закона за гербовите такси.

— Да, така е. Уличната тълпа понякога се държи ужасно. Но смея да твърдя, че Хъчинсън не беше разбрал напълно защо хората негодуват срещу този закон.

— Синовете на свободата или така наречените борци за свобода… — каза Аманда иронично и се огледа.

Ерик разбра, че тя иска да научи нещо за водачите на съпротивата. Той се изправи бързо, поклони й се и рече:

— Надявам се, че няма да ми се разсърдите, но когато ме повикахте, аз вече си бях тръгнал. Затова ако искате да продължим разговора си, можете да ме придружите до къщата ми в града.

— Моля? — попита Аманда объркана.

Уплахата й го накара да прикрие усмивката си.

— Бих се радвал, ако ме придружите. Дамиен, разбира се, също е поканен.

— С удоволствие бих дошъл — отвърна Дамиен. — Манди, какво ще кажеш?

— Аз… аз… — колебаеше се тя. После се усмихна. — Да разбирам ли, че сте ми простили, щом ме каните у дома си?

— Мила лейди Стърлинг, в моя дом вие сте винаги добре дошла. Бихте могла и да пренощувате у дома с баща си.

— Благодаря ви много, но в момента гостуваме на лорд Дънмор.

— О, в сравнение с двореца на губернатора моят дом е скромна колиба. В прекрасната гостна на втория етаж ли сте настанена?

— Както виждам, добре познавате къщата.

— По-рано и аз често бях канен там — отвърна й Ерик усмихнат. Беше добре да знае къде може да открие Аманда. — Твърде лесно ви простих, нали. Колата ме чака отвън. Ако желаете, вашата може да ни последва.

Дамиен беше радостно възбуден, а Аманда вече се бе примирила със ситуацията, тъй като знаеше, че не й остава друг избор. Ерик изведе двамата навън, където кочияшът го чакаше, готов всеки миг да скочи и го обслужи.

— Благодаря, Пиер. Ще се справя сам.

— Oui, Ваша светлост.

Ерик отвори вратичката на каретата и смъкна помощните стъпала. Качвайки се, Аманда го докосна и той вдъхна омайващото ухание на косите й.

— След вас, Дамиен.

Ерик се качи последен и потропа по покрива. Колата тръгна. Пътуването бе съвсем кратко, тъй като къщата му се намираше близо до двореца на губернатора, но въпреки това Ерик имаше достатъчно време, за да наблюдава нервната превъзбуда на Аманда. Инстинктивно усещаше, че нещо не е наред, но все още не успяваше да определи точно какво.

Пристигнаха и Пиер отвори вратичката. Ерик скочи навън и подаде ръка на Аманда. С огромна мъка ръката му се отдели от талията й. При всяко ново движение той усещаше, че желанието му да я притежава става все по-непреодолимо. Тъмните й очи изглеждаха още по-големи на лунната светлина, но изразът на лицето й все още говореше, че тя не гори от страст по него. За щастие той владееше до съвършенство изкуството да се самокотролира, иначе отдавна би изгубил ума си по нея и би се подвел по играта й.

Мършава жена с боне на главата отвори вратата.

— Лорд Кемерън, не ви очаквах толкова рано, — каза тя, докато взимаше шапките и връхните дрехи в преддверието.

— Но, Матилда! Аз обещах, че ще се върна навреме! Това са лейди Стърлинг и братовчед й Дамиен Розуел.

Аманда не обърна почти никакво внимание на поклона на Матилда, тъй като впери очи в прекрасната колекция от оръжия и в разкошната подредба на залата. Само яворовият шкаф струваше цяло състояние, да не говорим за сребърните свещници под картините.

— Оттук, лейди Стърлинг — измърмори Ерик и въведе гостите си в разкошно подредена стая, чиито стени бяха покрити с книги. До мраморната камина имаше масивно бюро и голям глобус. Докато Ерик им посочваше уютно подреден ъгъл за сядане, Аманда усети ръката му на гърба си и блесналия му поглед. Сякаш само чака удобния миг да нападне, помисли Аманда, но въпреки зловещата игра милото изражение не слизаше от лицето й. Дамиен й беше не само братовчед, но и най-верният приятел, затова изпаднеше ли той в беда, тя трябваше да бъде готова на всичко, за да му помогне. За съжаление не беше успяла да се запознае с нито един от приятелите на лорд Кемерън, но трябваше да запази добрите си отношения с него заради бъдещите срещи.

— Седнете, милейди! — покани я той, посочвайки към тапицираните столове.

Аманда опита да се усмихне, но играта на безгрижие вече не й се удаваше така леко.

— Прекрасна къща! — отбеляза Дамиен въодушевен.

— Благодаря за комплимента, Дамиен. Ще пиете ли едно бренди? Бих ви предложил чай, милейди, но за съжаление съм се присъединил към бойкота и вече не го купувам.

— Аз също бих взела чашка бренди — отвърна Аманда със сладка усмивка.

— Не вярвам! — засмя се Дамиен.

— Защо пък не? — попита тя, продължавайки да се усмихва, но очите й сякаш горяха. И двадесет чаши щяха да са й малко, за да забрави насилието, което извършиха над нея!

Лорд Кемерън вдигна учудено едната си вежда, но после напълни три чашки с бренди. После погледна Аманда дълбоко в очите, подавайки й чашата а когато пръстите им леко се докоснаха, тръпки разтърсиха тялото й. Той застана плътно до стола й и сякаш тъмната му фигура се издължи. Очите му я гледаха очаквателно, сякаш се надяваха на отговор от нейна страна.

— Благодаря ви. — Тя пое усмихнато чашата.

След това дойде ред на Дамиен, който също благодари и продължи да разглежда книгите. След това се приближи до глобуса и го завъртя.

— За завиждане сте, лорд Кемерън — установи Дамиен. — Тази къща е приказно хубава!

— О, много ви благодаря — отвърна Ерик отсъстващо, тъй като очите му не слизаха от Аманда. Тя с удоволствие би се измъкнала от погледа му, но тази вечер той сякаш я бе омагьосал. — Играете ли шах, лейди Стърлинг?

— Да.

— Искате ли да си премерим силите?

За шаха ли се отнасяше този въпрос? Тъй като Аманда не знаеше точния отговор, само вдигна рамене.

— Ако това ви забавлява.

Ерик мълчаливо стана и отведе Аманда до малка масичка, чийто плот представляваше дъска за шах. Фигурките от слонова кост се намираха в малки чекмеджета отстрани на масичката. Аманда седна там, подреди фигурите и изведнъж се почувства ужасно несигурна, може би от това, че беше прекалено близо до Ерик.

— Вие сте на ход — обяви той.

По време на първите ходове, които бяха напълно механични, Аманда наблюдаваше внимателно ръцете на Кемерън. Те бяха големи, силни, почернели от слънцето. Аманда забеляза, че Ерик следи погледите й, притесни се и направи първата грешка, която бе веднага шумно отбелязана.

— В любовта и на война, а също така и при играта на шах е опасно и за секунда да се разсееш!

— Но истинската игра все още не е започнала, милорд. Може би много по-бързо, отколкото си мислите, ще ви се наложи да се отбранявате.

— Та нима аз съм нападал?

— Искате ли да победите? — попита тихо Аманда.

Лениво усмихнат, Ерик се облегна назад.

— Аз винаги побеждавам, лейди Стърлинг.

— Винаги ли?

— Винаги.

Аманда отмести очи от него и се съсредоточи върху играта. Колкото повече напредваха, толкова по-замислени ставаха и двамата и паузите между отделните ходове се увеличаваха.

— Това се казва мислене с няколко хода напред — отбеляза Дамиен, поглеждайки към дъската. Думите му бяха насочени към Ерик.

— Е да, понякога минават часове, а друг път даже дни, докато успееш да се добереш до целта. Но за съжаление сега нямам много дни на разположение.

— Колко жалко! — извика Дамиен. — С удоволствие бих разгледал Кемерън Хол!

— Няма нищо по-лесно от това, скъпи ми Дамиен. Каня ви най-любезно да разгледате имението и да стоите толкова дълго, колкото ви сърце иска, даже и ако не съм тук.

— Това е изключително великодушен жест и аз съм ви много благодарен, милорд.

— Удоволствието е мое — каза Ерик и с енергичен ход обяви шах.

Тя реагира бързо, но това й струваше още една фигура.

— Бъдете по-предпазлива, милейди! Ще пробия отбранителната ви линия.

— Още не съм победена, милорд!

— Нямаше да сте достоен съперник, ако се предадете толкова рано.

Аманда сбърчи вежди, тъй като разбра, че казаното не се отнасяше до шаха. Единствен Дамиен дори и не подозираше многозначителността на разговора им.

След час те стигнаха до патова ситуация. Дамиен вече едва изтрайваше и чакаше с нетърпение да свършат.

— Библиотеката ви наистина е много впечатляваща — каза той въодушевен.

— Така ли мислите? Видях, че разглеждате книга по ботаника. Имам още една, но тя се намира горе на втория етаж. Ако желаете, бихте могли да разгледате и нея.

— О, да! С огромно удоволствие! — зарадва се Дамиен.

— Тогава заповядайте. Аманда, ще ни извините ли за миг?

— Разбира се — измърмори тя. Изведнъж сърцето й се разтуптя и тя едва изчака двамата да напуснат стаята. Скочи веднага, изтича до бюрото и дръпна бързо голямото чекмедже. Но там имаше само сметки и други подобни хартийки. Списък на запасите от вино допълваха „предателското“ съдържание.

Едва в едно от страничните чекмеджета тя се натъкна на писмо, което явно беше от Бостън. Но тъй като чу, че мъжете се връщат, тя бързо пъхна плика в джоба на широката си рокля. Тихо затвори чекмеджето и се върна на мястото си.

— Сигурен съм, че книгата ще ви хареса — казваше Кемерън, отваряйки вратата. — Както виждам, вие обичате земята.

— О, да — увери го Дамиен. — Само конете ме интересуват повече.

— Напомняте ми моя приятел полковник Вашингтон. Той също е голям почитател на конете, а голямата му страст е ботаниката.

— О, значи съм най-намерил най-подходящата компания! — зарадва се Дамиен.

Най-подходящата компания за бесилката, рече си Аманда, но веднага се помъчи да подтисне мрачните си мисли. Сърцето й се разтуптя лудо като си представи как Ерик я претърсва и триумфиращо измъква от джоба й откраднатото писмо, и после дългите му пръсти се увиват около шията й и я душат.

— Аманда, струва ми се, че вече трябва да си тръгваме. Баща ти сигурно се безпокои.

И сигурно ще бъде по-опасен от всеки друг път. Дамиен не изрече тия думи, но Аманда знаеше, че си ги мисли.

— Добре, да тръгваме — съгласи се тя, усещайки върху себе си многозначителния поглед на Ерик. Когато се ръкуваха за довиждане, тя имаше чувството, че ръката й завинаги ще остане в неговата. Пръстите му сякаш изгаряха нежната й кожа.

— Благодаря за посещението, милейди. Съжалявам, че сте се настанили при губернатора. С удоволствие бих ви поканил в Кемерън Хол.

Аманда се почувства неловко, като се сети за писмото в джоба си. Прииска й се да изчезне колкото се може по-бързо.

— И аз ви благодаря — отвърна тя припряно.

Кочияшът на Дамиен беше задрямал и Аманда забеляза с радост колко внимателно братовчед й го събуди. Един толкова добър младеж не би могъл да бъде предател!

— Елате, аз ще ви помогна, милейди! — Докато Дамиен се занимаваше с кочияша, Ерик повдигна Аманда, за да я качи в каретата.

Тя усети ръцете му на талията си. После те леко се плъзнаха надолу и очите й се разшириха от страх. Бързо извърна глава и го погледна тъй, сякаш я насилваше. Сърцето й се качи в гърлото.

Усмивка на доволство премина по лицето на Ерик.

— Човек може да си помисли, че се възбуждате, когато ви докосвам.

— Как смеете…

— Никога не съм виждал очите ви толкова големи, а й пулсът ви е ужасно силен. — И той приближи лице до нейното. — Май искате целувка.

— Вие… вие се заблуждавате.

— Моля? Нима не копнеете за моите ласки? Тогава остава изводът, че искате нещо друго от мен и затова като крадец се измъквате от къщата ми.

— Не говорете смешки! — с мъка изрече тя.

— Мислех, че извинението ви е истинско.

Дишането й ставаше все по-бързо и гърдите й видимо се повдигаха нагоре. Аманда съвсем не си даваше сметка как е впила пръсти в седалката и колко огромни са станали очите й.

— Разбира се, че беше истинско.

— Облекчение е за мен да го чуя!

При тези думи той скочи при нея вътре в колата. Седна и я притисна с цялото си тяло.

Аманда искаше да протестира, но не можа да издаде нито звук. Ерик я погали нежно по страните, после пръстите му се спуснаха до тила й. Замаяна, тя затвори очи. Може би брендито гореше така в тялото й. Остави се на ласките му бездиханна.

— О, наистина голям товар ми падна от сърцето — шепнеше той съвсем близо до лицето й. — Не обичам да ме мамят.

Няколко мига Аманда търсеше думите, с които да му отговори.

— Аз… аз ви предлагам приятелството си — каза тихо тя. При това вече й беше приятно, че ръката му обгръща шията й. Силна ръка, която съвсем леко би могла да й счупи гръбнака! Дали той е способен и на това? Тя преглътна, сещайки се отново за писмото. Очите му можеха да гледат и сурово. Ясно бе, че той никога не би й простил измама. Може би нямаше да й стори нищо, ако разбереше истината, но тя сигурно ще съжалява цял живот заради постъпката си.

„Пуснете ме!“ — искаше да извика тя, но стоеше без да помръдне в ръцете му и виждаше как лицето му все повече приближава нейното, докато очите му я наблюдаваха, без да мигнат. Устните му нежно преминаха по бузите й чак до ушите. Тя несъзнателно се притисна към него, докато не се сляха в сладка целувка. Отначало Аманда усещаше само брендито, но после езикът му сладостно нахлу в устата й, а ръцете му продължаваха да галят лицето и гърдите й. Дъхът й спря, но едновременно с това тя усети как страстта като огън премина през тялото й и разгоря непреодолимото желание за още нежности.

— Манди… — започна Дамиен, но после се покашля дискретно. Ерик я пусна и слезе от колата, без да дава каквито и да е обяснения на Дамиен. Аманда опипа трепереща устните си и в същото време усети яд, че този мъж е разбудил такива сладостни чувства у нея. Курва ли беше тя наистина? Баща й беше убеден в това, но на нея не й се искаше да му вярва. И никога нямаше да го повярва!

Дамиен изчака, докато Ерик се наведе още веднъж към колата.

— Аз поисках ръката ви и предложението е валидно.

— Не мога да се омъжа за вас! — изрече с мъка Аманда.

— Въпреки това аз всеки миг ще съм готов да ви се притека на помощ, ако това ви е нужно, Аманда! Ще се оженя за вас, въпреки че знам, че обичате друг. Само не се опитвайте да играете с мен някаква мръсна игра!

— Няма да го направя! — излъга тя, без да й мигне окото.

— Тогава всичко е наред — отвърна той и се обърна към Дамиен. — Няма да се извинявам за поведението си, тъй като бих се оженил за нея, ако тя склони.

Дамиен гледаше въпросително ту единия, ту другия.

— А защо?

Двамата го погледнаха изумени и той продължи:

— Не разбирам нито дума! От това, което ти ми разказа, Манди, аз останах с впечатлението, че отклоняваш предложението му, а пък и тази вечер не се държа като ангел! А вие, лорд Кемерън, бихте могли да притежавате целия свят, нали? Виждате, че разпалихте любопитството ми.

— Дамиен! — каза с предупреждаващ тон Аманда.

Ерик прихна.

— Имате право, Дамиен. Тя действително е ужасна, с чепат характер, но в същото време е най-красивата жена, която някога съм срещал.

— Значи не ме обичате! — заключи Аманда. Но въпреки това тя усещаше, че нещо я тегли към Ерик. Вече копнееше за ласките му, опита да си представи как ръцете му я галят и се запита къде ли още ще я целуват устните му. От срам се изчерви цялата. — Вие не можете само така…

Той се засмя и този тих, леко пресипнал глас премина през тялото й като огън.

— О, Аманда! Мога! Вие напълно ме побъркахте. Толкова много ви желая, че едва сдържам страстта си. Внимавайте, когато ме целувате, милейди, да не изгубя съвсем ума си!

— Когато аз ви целувам? — викна гневно Аманда.

— Не бъдете така несправедлива. Нима не си спомняте, че ме целунахте тази вечер?

— Дамиен, не може ли вече да си тръгваме?

— Хм, бихме могли, естествено — усмихна се Дамиен и скочи в колата.

Аманда гледаше надолу към гърдите си, където пламтеше буен огън. Тя наистина беше обичала силно Робърт, но никога не бе изпитвала чувства като сегашните. Какво беше това? Думите на баща й още бучаха в ушите й. Тя била дъщеря на курва. Не, сърцето й не можеше да го повярва. Беше виждала портрети на майка си и винаги се бе възхищавала на милата й усмивка и умните й очи. Невъзможно бе тази жена да е била развратница!

— Винаги на вашите услуги, милейди! — напомни й Ерик Кемерън, докато колата потегляше.

Аманда потъна в размисъл и се сепна, когато Дамиен я заговори.

— В сравнение с Робърт Тейритън този е истински мъж — отбеляза братовчед й.

— По дяволите, Дамиен, никога повече не казвай това! В края на краищата ти чу и видя всичко.

— Той беше прям — противопостави й се Дамиен. — За разлика от теб.

Ако можеше, тя би скочила отгоре му, но успя да се овладее.

— Остави ме на мира, Дамиен!

— Хайде, Аманда! Ти знаеш колко много те обичам.

Въздишайки, тя потърси ръката му в тъмното.

— Да, Дамиен, аз също много те обичам.

В този момент колата спря пред входа на губернаторския дворец и Дамиен помогна на братовчедката си да слезе.

— Заедно ще се явим пред баща ти! — извика той драматично.

— Няма от какво да се страхувам — увери го Аманда.

— Хайде, ела! — сви рамене Дамиен.

Вратата им бе отворена от слуга в ливрея. Те точно влязоха в преддверието, когато срещу тях по стълбата се появи Найджъл Стърлинг.

— Връщам ви Аманда у дома напълно невредима — каза Дамиен.

— Много добре. Бихте могли още веднъж да излезете, ако желаете — кимна му лорд Стърлинг.

Дамиен смигна на Аманда и й пожела лека нощ. Вратата хлопна зад него. Прислугата също си излезе и Аманда остана насаме е баща си.

— И какво?

Тя сви рамене.

— Лорд Кемерън ще се бие срещу индианците по желание на губернатора.

— Взел ли е вече категорично решението си?

— Да, но Дънмор знае това.

— Представи ли ти познатите си?

— Не.

— Значи всичко е било напразно.

— Той още веднъж ме помоли да се омъжа за него — отвърна му тя хладно. — Значи не е било напразно. — Отговори на погледа, му без да мигне. Този човек я мразеше и постепенно и тя започна да му отвръща със същото. В този миг усети в джоба си писмото, което всъщност би трябвало да му предаде. Но не можеше да го направи, във всеки случай не и преди тя самата да го прочете.

— Когато се върне, отново ще се срещнеш с него.

— Доколкото знам, чайените са войнствено племе и не знаят милост. Може пък и изобщо да не се върне.

— Е, това не бива да ни смущава — ухили се Найджъл Стърлинг. — Лорд Хейстингс е отдавна вдовец и с удоволствие би те взел.

Лорд Хастингс бе над шестдесетгодишен и имаше огромно шкембе и двойна брадичка. Освен това се говореше, че биел слугите си. Само при мисълта, че може и да я принудят да се омъжи за него, й се догади. Аманда погледна към баща си с растяща ярост. Без много да му мисли, а и с удоволствие, той би продал дъщеря си на всеки мъж!

— Утре сутринта се връщаме в къщи — съобщи баща й. — А сега можеш спокойно да си лягаш. Засега няма да закачат Дамиен.

— Лорд Кемерън ми предложи да живея в неговата къща, докато го няма. Струва ми се, че трябва да се възползвам от тази възможност — каза Аманда, без много да му мисли.

— В никакъв случай! — възкликна Стърлинг, но после за момент се замисли и се усмихна дяволито. — О, да, това е чудесно. В негово отсъствие ти би могла на спокойствие да прегледаш кореспонденцията му. Бихме могли да пратим по дяволите предварително всички бунтовници, ако намерим доказателства за тяхното изменническо поведение.

— Не разбираш ли, че няма нищо такова, татко? Този човек е приятел на лорд Дънмор.

— Не. В момента никой няма приятели. Запомни това. Приятелството и кръвните връзки нямат никакво значение в сегашния конфликт.

Студена пот обля Аманда, но баща й вече се беше обърнал и тръгваше нагоре по стълбата.

— Дай му дума, че ще се омъжиш за него. По-късно може и да не я удържиш, но междувременно ще си отвориш всички врати.

— Татко…

Той се обърна още веднъж към нея:

— Освен това една формална венчавка ще удовлетвори гордостта ти. Годеницата на Робърт Тейритън вече е пристигнала от Англия. Сватбата им ще бъде през октомври. — Той изкачи още едно стъпало. — А може би пък действително трябва да се омъжиш за него! Ако наистина е невинен, той всъщност е много влиятелен човек. Ако пък се окаже предател, ще го обесят и ти ще станеш богата вдовица.

Студен ужас стегна сърцето на Аманда.

— Но аз не искам да се омъжвам за него! — извика тя.

— Ще правиш това, което аз ти кажа!

Аманда стисна здраво зъби. Как й се искаше просто да избяга, но знаеше, че трябва да внимава заради Дамиен. Изтича нервно нагоре към стаята и щом влезе вътре, ядосано блъсна вратата зад себе си. Хвърли се отчаяна върху леглото и в този миг отново усети писмото в джоба си. Сърцето й пак заблъска лудешки. В момента тя държеше съдбата на Ерик в ръцете си, но и при най-добро желание не можеше да каже какво смята да прави с нея. Галейки плика, тя отново се сети за горещата му целувка и за допира на ръцете му. Не, нямаше какво да се колебае повече. В края на краищата животът на Дамиен и този на Ерик стояха един срещу друг.

Тя разгледа внимателно плика. В единия ъгъл бе написан адресът на някой си Фредерик от Бостън. С треперещи пръсти тя бръкна вътре. Вътре нямаше нищо.

Безпомощна, Аманда се отпусна назад в леглото и се разсмя до сълзи. По някое време се успокои и стана съвсем сериозна. Може би трябваше да изчака. Но сега вече бе твърде късно и тя нямаше как да се откаже от играта. Трябваше да иде в неговата къща и да му даде обещание, което по-късно нямаше да спази. Боже, каква ужасна комедия й предстоеше.

ГЛАВА СЕДМА

На вратата се почука тихо. Аманда мушна плика в джоба си и стана.

— Да — извика тя силно.

— C’est moi, Danielle.2

Аманда отвори вратата и в стаята влезе Даниел, облечена в светлосиня рокля. Носеше и снежнобяла престилка.

— Добре ли прекарахте вечерта, ma petite? — попита тя и докосна страните на Аманда.

— Да, много добре — излъга Аманда, но пресилената й усмивка издаде. — Ти знаеш колко много обичам Дамиен.

Даниел само кимна с глава и без да каже нито дума, донесе от съседната гардеробна копринена нощница, украсена с нежни дантели.

— Лорд Стърлинг наистина ви купува само най-хубави дрехи! Имаше ли отново някакъв спор между вас?

— Нищо особено. Както обикновено — каза Аманда, вдигайки рамене.

— Не е вярно — отвърна Даниел. — Откакто пораснахте, става все по-лошо. — Тя погледна умислена момичето, което беше отгледала като свое дете. — Още преди години трябваше да го убия.

— Даниел! — извика Аманда уплашена. — Не смей и да си помислиш такова нещо! Просто ще те обесят, без да им мигне окото и даже Бог няма да може да ти помогне!

— Но тогава няма да може да ви тормози!

Аманда почувства, че при тия думи цялата се разтреперва.

— Той нищо няма да ми направи, защото в края на краищата е мой баща! — каза тя смело, но в същия миг си спомни, че точно родният й баща беше нарекъл майка й курва.

С помощта на Даниел Аманда успя да се измъкне от роклята си. После скръсти ръце и попита:

— Каква беше майка ми, Даниел?

— О, тя беше прекрасна жена! — отвърна Даниел нежно. — Очите й бяха с цвят на море, а косите й — като слънчев залез. Често се усмихваше и беше много миролюбив човек, но беше способна и на дълбоки чувства. — Даниел прекъсна разказа си, когато Аманда съблече и долните си дрехи. — От главата до петите вие сте нейно копие, Аманда, и затова…

— Затова?

Даниел поклати глава:

— О, тя беше винаги така мила с Пол и с мен.

— Кой е Пол?

— Брат ми се казваше Пол. Той почина преди вие да се родите.

Докато говореше, Даниел събираше дрехите и обувките на Аманда и ги подреждаше в шкафа.

— Беше ужасно, когато ни прогониха от Нова Скотия. Отначало ни управляваха французите, после дойдоха англичаните. Когато избухна Седемгодишната война, вече никой за нищо не ни се доверяваше. Тогава просто ни взеха земята и ни изгониха оттам. Живеехме в Порт Анри — имение, наречено на името на прадядо ми. Англичаните ни събраха в Порт Роял и ни натовариха като говеда на кораби, които трябваше да ни отведат на юг. Умирах от глад, когато спряхме в Уилямсбърг. Вашата майка помоли баща ви да приеме някои от нас, бегълците. Така Пол и аз се озовахме в новата си родина.

Аманда усети, че в нея всичко се свива на топка, слушайки за несправедливостите, които народът на Даниел е трябвало да понесе. Много от заселниците тогава са отказали да приемат в домовете си бежанци, така че те е трябвало да продължат нататък. Но малко от тях са успели да достигнат френските селища в западните и южните области.

Даниел въздъхна дълбоко:

— Но всичко това стана през 1753 г., когато вие още не сте била родена.

— А майка ми наистина ли е била толкова добра и състрадателна, както я описахте?

— Тя беше ангел във всяко отношение — кимна Даниел. — Защо, нима някой друг ви е казал нещо различно?

Аманда поклати енергично глава и тъй като не искаше повече да измъчва добрата Даниел, премълча думите на баща си.

— Не, просто исках да си поговорим за нея.

— А сега ви желая лека нощ, мила моя! — каза Даниел и, изпълнена с обич, погали Аманда по косите. Тръгна към вратата, но малко преди да я достигне, се обърна още веднъж. — Колко време ще останем тук?

— Аз… аз не знам — отговори Аманда. — Лорд Кемерън ме покани да погостувам в имението му на Джеймс Ривър. Може би ще отидем там.

Очите на Даниел се разшириха от радост.

— О, наистина ли? И без баща ви?

— Да.

Даниел кимна доволна с глава.

— Този лорд Кемерън ми се нрави значително повече от лорд Тейритън.

Робърт. Споменът за него не можеше да бъде така лесно изтрит от сърцето й. Тя толкова често си бе представяла чудни картини от техния бъдещ живот!

— Лека нощ, Даниел! — отвърна Аманда рязко. Прислужницата се поклони, за да си тръгва, а Аманда добави троснато. — Съжалявам, Даниел, но аз обичах този човек. А пък лорд Кемерън, той… той сигурно е бунтовник.

— Може би просто има свой възглед за нещата. Британците ми отнеха всичко, което притежавах, а французите не пожелаха да ме защитят. А сега, като слушам какво говорят хората по улиците, бих дала правото на хора като лорд Кемерън.

— Сега вие сте жител на Вирджиния.

— Аз съм американка — каза Даниел с тихо достойнство. — Който победи във войната, става герой, а който има нещастието да бъде от другата страна, той веднага е обявен за предател! Този лорд Кемерън ми изглежда честен човек с развито чувство за справедливост. Щом ви е казал, че ви обича, това означава, че никога не би ви изоставил, както вече направи другият — добави тя бързо, преди да напусне стаята.

Аманда внимателно спусна резето след нея, а след това се вмъкна под завивките. „По дяволите, но аз няма да се откажа! Той е бунтовник и аз ще сторя това, което считам за свой дълг!“ — говореше си тя тихо, преди да затвори очи. Но за сън и дума не можеше да става. Вместо това в главата й непрекъснато се появяваха сцени от следобеда, когато баща й я заплашваше в градината. И от време на време й се мярваше лицето на Ерик. Той я гледаше хладно, сякаш знаеше вече всичко за нея. Аманда усещаше, че той подозира нечистата игра. „Шах мат, милейди!“

По едно време Аманда подскочи. Сигурно беше заспала и се събуди от необичаен шум. Откъде ли идваше този шум? Огънят беше почти изгаснал. Прозорецът бе леко открехнат. Белите завеси слабо се полюшваха. Аманда можеше да се закълне, че когато си лягаше, прозорецът беше плътно затворен.

Тя трескаво отхвърли завивките и се втурна към прозореца. Наоколо нямаше нищо съмнително. Но изведнъж усети зад себе си някакво движение. Аманда се обърна, но тъй като лунната светлина блесна в очите й, тя не можа да различи кой е там.

— Кой, кой е? — прошепна тя.

Изведнъж Аманда разпозна сянката, която се хвърли отгоре й. Понечи да изкрещи, но една ръка запуши устата й. Ярост изпълни сърцето й. Тя се блъсна в тъмното тяло, но нищо не помогна, за да се измъкне от хватката му. Тя усети, че я повдигат и хвърлят в леглото. Опита се да се изплъзне, но сянката отново я хвана, метна я брутално в леглото и се озова отгоре й. Тя замята глава като диво зверче, търсейки глътка въздух. Времето, през което се освободи, бе твърде кратко, за да извика. Устата й пак бе запушена, а железните ръце се плъзнаха около талията й. Аманда се опита да удря и дращи, но тогава сянката хвана китките й, така че тя се отпусна безпомощно на леглото, притисната към възглавницата.

— Шт! — просъска сянката и дъх на тютюн и бренди се разстла над лицето на Аманда. Тя се опита да хапе, обръщайки отчаяно глава, но нямаше голям успех. Само дето нощницата й се свличаше все по-надолу.

— Милейди, положението е сериозно! Няма смисъл да се съпротивлявате повече!

Аманда се вкамени, тъй като нападателят не бе никой друг, а самият лорд Кемерън. Тя изпадна в дива паника и отново се опита да се освободи, но той отпусна тежкото си тяло върху й и тя вече едва си поемаше дъх. Очите му блеснаха студено на лунната светлина.

— Укротете се най-после! — заповяда той и я погледна съзаклятнически в лицето, отпускайки бавно ръцете й.

— Оставете ме веднага на мира или ще викам! — изхлипа Аманда.

— Точно от това ме е страх.

Тя се размърда, за да си поеме дъх и изведнъж усети до гърдите си хладното острие на нож.

— Вие никога не бихте се осмелили да го направите! — проплака Аманда, преодолявайки първото вцепенение. — Не и една невинна жена!

— Но вие не сте невинна!

Той знаеше всичко! Сигурно я беше наблюдавал. Леден ужас сграбчи Аманда.

— Как изобщо си позволявате да влизате тук по този начин! Ще викам, ще събера цялата къща и ще накарам да ви обесят!

— А как тогава да повярвам на сладкото ви извинение? — иронизира я той. — Исках само да ви предупредя, милейди. — И той отново плъзна студеното острие по кожата й.

Аманда щеше да изкрещи от страх, но неговата ръка се оказа по-бърза. Той откъсна с ножа част от нощницата й и докато Аманда схване, какво точно се случва, видя, че гърдите й са вече голи.

— Ако не се укротите, ще ви разкарам гола из целия град. При всички случаи хората няма да изпуснат подобна гледка, тъй като в момента торите не са любимците на града.

— Не бихте могли…

— Не ме подтиквайте към подобни действия, защото не се знае какво още може да ми дойде на ум.

— Мръсник…

— Ето че отново започвате! Предупредих ви! Престанете най-после!

— Никога… — и тя заблъска глава като побъркана.

— О, ще го направя! — противопостави й се Ерик, оставяйки я да буйства колкото ще. Но не изпусна нито за миг китките й. Тежестта на тялото му вършеше останалото. — А сега застанете кротко!

И наистина Аманда утихна изтощена, изпотена и зачервена от срам. По време на буйството си тя бе осъзнала, че лежи под него с голи крака и гърди и че той необезпокояван може да я наблюдава. Беше усетила и силното му, мускулесто тяло, натиска на бедрата му, допира на члена му. Прииска й се да избяга колкото се може по-надалеч.

Аманда кимна с глава, че се предава и той отдели ръката си от сочните й устни.

— Няма да крещя. Заклевам се!

Той я погледна изпитателно и се отдръпна назад, но така че тя все още оставаше затисната между краката му.

— Какво искате? — попита Аманда с хриптящ глас.

— Много, но на първо време писмото си.

Аманда се сви виновно, но изведнъж с учудена усмивка попита:

— Защо смятате, че…

— Не смятам, а знам. И оставете, за Бога, тази невинна физиономия! Вие лъжете и двамата знаем, че е точно така. Дайте ми писмото, докато не ми е хрумнало нещо друго.

Аманда го мразеше, защото я беше разкрил твърде бързо.

— Вашето държание не може да бъде наречено цивилизован подход, лорд Кемерън! — просъска тя през стиснати зъби.

— В момента нямам повод за вежливости! Не съм глупак! Запомнете го добре! А сега ми дайте писмото!

— То… вече не е у мен.

Той я сграбчи, вдигна от леглото и я разтърси като разярен звяр. След това изведнъж я пусна, така че тя да падне.

— Напълно е възможно заради игрите ви някой ден и да си загубя главата, но няма да позволя това да се случи на други! Къде е пликът?

— Дадох го на баща си.

— Отново лъжете! — каза той и сякаш случайно отново погали бузата й с ножа.

— Не ми вярвате? — попита тя предизвикателно.

— Не. — Очите му светнаха с опасен блясък. — И сега ми идва на ум нещо друго!

Тя не разбра точния смисъл на думите му, но като чуваше заплашителния му тон, нямаше и желание да узнае истината.

— Пликът… той е в джоба на роклята ми.

Той скокна светкавично и вдигна и Аманда от леглото. Тя събра разкъсаната си нощница и така двамата застанаха пред шкафа с дрехите в съседното помещение. Тя измъкна роклята, а той започна трескаво да търси джоба, скрит между гънките на широката й пола. Нервно измъкна плика и върна роклята обратно в шкафа.

— Защо го взехте?

— Защото… защото вие сте бунтовник. А сега изчезвайте!

— Така ли? И искахте може би да го докажете?

— Не! — извика тя уплашено. — Аз… аз само…

— Какво?

— Махайте се или ще викам! — Тя бавно отстъпваше назад, но страхът й вече не бе така смразяващ.

— Защо не дадохте плика на баща си? — попита Ерик, следвайки я бавно.

— Просто не успях.

— Отново лъжете!

— Добре тогава. Исках първо аз да го прочета, но както сам виждате, пликът е празен. Защо изобщо дойдохте, като знаете, че писмо няма?

Той се приближи до леглото и седна, без да изпуска Аманда из очи.

— Заради адреса.

Погледът му я накара да потрепери.

— Там е името на Фредерик, нали? Печатарят от Бостън. „Индианецът“ от пристанището? — Тя преглътна, тъй като хладните му очи я накараха да се почувства несигурна. — Тъй като вече получихте, каквото търсихте, може да си тръгвате.

Той поклати глава:

— Още не съм решил какво да правя с вас.

— С мен? — тя отметна глава назад.

— Да, вие пребъркахте вещите ми и ме ограбихте.

— Ако до две минути не напуснете стаята, ще се разкрещя, докато се събере тук цялата британска армия!

Ерик се облегна с удоволствие назад.

— Те са мили момчета и повечето са мои приятели. — Той сви рамене, надигна се и бавно тръгна към Аманда, така че тя трябваше да отстъпи до вратата. — Ако постъпите така, — просъска той тихо, — ще помоля баща ви за извинение и ще му разкажа, че сте ме прелъстили и измамили. След това с разбито сърце ще попитам с колко още мъже сте постъпвали по този начин. — Ерик се подпря на стената ухилен, а белите му зъби лъснаха в тъмнината.

Аманда се отдръпна гневно назад.

— Той няма да ви повярва, тъй като знае, че аз…

— Че ме презирате? Но, лейди Стърлинг! Тази вечер вашите устни произнесоха най-милото извинение!

— Въпреки това… — спря тя по средата и двамата се ослушаха, тъй като в коридора се чуха стъпки.

Изведнъж ножът отново блесна пред очите й.

— Внимание! — просъска Ерик. — Само една грешна дума и ще има труп!

Няколко мига по-късно той сякаш се бе стопил във въздуха. Аманда напразно се опитваше да го открие в тъмното. Дали се бе измъкнал през прозореца или пък бе потънал в съседната гардеробна? В този момент някой енергично похлопа на вратата.

— Кой е? — Аманда усети, че устата й пресъхва.

— Баща ти. Отвори вратата!

Аманда се поколеба няколко секунди и после леко открехна вратата, без обаче да освобождава входа напълно.

— Какво има? — попита тя.

Баща й я блъсна мълчаливо назад и влезе в стаята. Запали свещ от догарящото огнище, освети стаята и я огледа изпитателно.

— Стори ми се, че чувам гласове.

— Така ли?

Той я удари. Аманда изгуби равновесие и падна върху леглото. Но светкавично събра нощницата си над гърдите и скочи отново права.

— Не можеш да ме излъжеш! Всяка курва предава на децата си своя нрав! Но преди да започнеш да се забавляваш където си искаш, ще изпълниш моите заповеди!

Аманда стоеше пред него със стиснати зъби и се надяваше, че Ерик Кемерън вече е изчезнал и че няма да стане свидетел на тази унизителна за нея сцена. Даже и преди това да беше се разкрещяла, това нямаше да й помогне. В това отношение Кемерън бе прав — баща й би повярвал на неговите, а не на нейните думи.

— Тук няма никой, татко. Сама съм. Ако обичате, идете си, спи ми се.

— Не се опитвай да ме водиш за носа! Аз ти заповядах да завъртиш главата на Кемерън и ти ще го направиш, каквото и да става!

Аманда напразно се мъчеше да прониже с поглед тъмнината. О, Господи! — молеше се тя на ум. Дано да си е заминал! В този момент баща й я приближи и с нескрит интерес заразглежда разкъсаната нощница, която тя държеше събрана пред гърдите си. После с видимо удоволствие прекара пръст по шията й надолу до дълбочинката между гърдите.

— Какво се е случило? — попита той любопитно.

— Скъсах я, докато спях и още не съм я зашила.

— Наистина хубава нощничка. Аз се грижа добре за детето си, нали?

— Така е — беше принудена да признае тя. Но в същото време като видя, че ръката му все повече я приближава, усети, че й се повдига и отчаяно се дръпна към вратата. Лицето му се смръщи. За първи път Аманда виждаше в баща си само мъжа и разбра, че се страхува от него. Още една негова крачка и тя щеше да се разкрещи. Но в къщата на лорд Дънмор тя се чувстваше сигурна.

— Лека нощ, татко.

Известно време погледът му се местеше от Аманда към полуотворената врата, а тя впери поглед във врата му, където една вена пулсираше тежко. Най-накрая той премина плътно край нея, но се спря още веднъж до вратата.

— По този въпрос още не сме си казали последната дума. Само чакай да се приберем у дома!

Вратата се затвори зад него. Аманда подпря изтощена чело на дървената й част и изохка. Но веднага се обърна, защото й се стори, че долавя движение зад гърба си. Ерик не беше изскочил през прозореца, а се беше скрил зад вратата на гардеробната. В сянката Аманда улови на лицето му смесица от яд и съжаление.

— Бих го убил! — рече той със злоба.

От почуда Аманда повдигна едната си вежда, тъй като по всичко личеше, че в момента Кемерън е ядосан много повече на баща й, отколкото на нея.

— В края на краищата той е мой баща — сви тя рамене и изглежда, че нямаше никакво намерение да споделя с Ерик мъката си.

— Още по-зле!

— А сега ще си тръгнете ли? — попита тя, събирайки нощницата пред гърдите си.

Вместо отговор той се приближи и прегърна раменете й. Гледаше я в очите с любов.

— Доколкото разбрах, заповядаха ви да ми се извините!

— Получихте писмото си, ако обичате, тръгвайте си!

— Предупреждавам ви още веднъж, милейди — каза той натъртено. — Никога повече не ме шпионирайте! А всъщност защо не му казахте, че съм тук?

— Защото или щяхте да убиете някого, или щяхте да му кажете, че сте тук по мое желание.

— И той щеше да ми повярва, така ли?

Тя замълча, не можейки повече да издържа на изпитателния му поглед.

— Отговорете ми! — заповяда й той.

„Колко бързо се ядосва!“ — помисли си тя.

— Да, разбира се, че щеше да повярва! Той ме презира — призна си тя, но после се опита да се измъкне — За Бога, тръгвайте!

— Не съм аз този, който започна тази игра, но аз ще й сложа края! — рече Ерик.

Аманда не разбра точния смисъл на думите му, но забеляза, че той изведнъж стана по-възбуден и неспокоен.

— Баща ми…

— Трябва да ви отмъкна от него!

— Вие изобщо нищо не разбирате! Според мен вие сте от бунтовниците. Нещо, което аз винаги…

— Вие сте глупачка! Ще трябва повече да внимавам за вас. Преди всичко трябва да му стане ясно, че няма право да удря, наранява и изобщо да докосва годеницата ми!

— Никога няма да се омъжа за вас!

— Милото ми глупаче! Разбира се, че никой няма да ви принуждава насила да се омъжвате. Аз просто ви предлагам изход. Колко сте хубава! Но в същото време сте ужасно студена! И страстна! Защо не искате да ме разберете? — мърмореше си той.

— Защото ви мразя, лорд Кемерън! — извика тя. Побъркваше се от това, че винаги в негово присъствие се възбуждаше така бързо и дишането й се учестяваше. Отново трябваше да си спомни за каква я имаше баща й. — Ох, оставете ме на мира!

— Но аз не искам да ви оставя! — отвърна й той тихо. — Утре ще дойдете при мен. Обещайте ми! Не ми остава много време.

— Не разбирам за какво говорите.

— Ще предам на лорд Дънмор съвсем официално предложение. Щом като искате да ме окачите на въжето, ще ви се предоставя, сам надявайки примката. Освен това ще говоря с баща ви, тъй като един официален годеж би ви осигурил необходимата свобода, за да дойдете утре в Кемерън Хол.

— Вие сте побъркан! Аз откраднах писмото ви, казвам, че ви презирам, а вие продължавате да ме искате? Защо трябва да приемам предложението ви?

— Тъй като ще отсъствам дълго и през това време ще мога да ви предоставя Кемерън Хол.

Аманда замълча, тъй като знаеше, че ще приеме предложението му. Да се измъкне от властта на баща си беше в момента най-силното й желание.

— Трябва да се омъжите възможно най-бързо за мен — продължи Кемерън — защото съвсем скоро може и да бъда улучен от индианска стрела.

— Би било истински късмет!

Той се засмя, но секунда по-късно очите му отново гледаха сериозно и малко съчувствено.

— Няма защо да се страхувате от мен.

— Наистина ли? — попита тя, придърпвайки още повече разкъсаната си нощница.

— Трябва да се страхувате от хората в най-близкото си обкръжение, милейди. Ако не дойдете по собствено желание, тогава ще потърся начин да ви спася от вас самата!

— Не разбирам нито дума!

— А аз се надявам изобщо да не разберете за какво говоря. — С тези думи той се поклони дълбоко. — Адио, милейди!

В следващия миг той вече беше изчезнал и само завесата леко се полюляваше на вятъра.

Аманда се учуди, че при скока от прозореца той не си счупи нито главата, нито краката и се заслуша, за да чуе сигналите за тревога от британските постове. С разтуптяно сърце тя изтича към прозореца. На лунната светлина дворът и градината изглеждаха пусти. Аманда знаеше от Дамиен, че по време на Седемгодишната война войниците се бяха научили да се придвижват безшумно като диви зверове.

Кемерън не е див звяр, успокояваше се Аманда. Но лесно се разпалваше, а тя го беше ядосала. Устата й бе пресъхнала, а дишането й ставаше все по-учестено. Не се чувстваше никак добре, но вече беше решила, че ще отиде в Кемерън Хол, ако на сутринта поканата все още е в сила. В никакъв случай не желаеше повече да остава около баща си. В едно Кемерън безусловно имаше право — годежът за нея беше равносилен на свобода.

На следващия ден при залез слънце Аманда за първи път видя Кемерън Хол. Тя никога не узна кога Ерик е ходил при Дънмор и кога са разговаряли. На закуска баща й съобщи, че вече е официално сгодена, а лорд Дънмор добави, че колата на лорд Кемерън е готова да я отведе по всяко време.

Лорд Кемерън трябвало да потегли на война, но той пожелал през това време тя да се запознае с неговото имение. Тъй като времената били размирни, денят на сватбата щял да бъде определен по-късно.

Преди Аманда да влезе в колата, където вече се бе настанила Даниел, баща й я сграбчи за ръката.

— Ще прегледаш основно бюрото и всички хартийки там, разбрахме ли се? Всичко — писма, имена, адреси и други подобни. Всичко може да е от голямо значение. Разбрано?

— Най-вероятно е да ме убие, ако разбере намеренията ми.

— Ти все още си моя дъщеря! Мога по всяко време да те отведа у дома. И освен това не забравяй братовчед си! — Той я гледаше проницателно и погледът му беше така странен, както бе и през предишната нощ. Но само мисълта, че може още веднъж да остане насаме с него, я накара да потрепери.

— Само да ме докоснеш и той ще те убие! — каза тя и с учудване констатира, че в очите му се появи страх.

Бързо се отскубна от ръката му и се качи в колата, която тутакси потегли. Аманда се облегна назад с облекчение и се усмихна на Даниел. Предстоеше й тричасово пътуване през полуострова.

Още първият поглед към Кемерън Хол я развълнува по особен начин. Минаваха по дълга алея с дъбове, в чиито корони се събираше вечерната мъгла. Съвсем в дъното се издигаше къщата на върха на зелен хълм. Тухлената постройка бе опасана от широка веранда, чиито дорийски колони ефектно подчертаваха елегантността и симетрията на архитектурата.

— Mon Dieu! — възкликна Даниел, която бе дръпнала завеските на прозорците, за да вижда по-добре. — Каква прекрасна къща!

Аманда беше прекалено възбудена, за да й противоречи, освен това тя също за първи път виждаше толкова разкошен дом. Покрай пътя беше забелязала редица стопански постройки, заобиколени от китни градинки. Господарската къща сякаш плуваше в небето, но тази оптическа измама се дължеше на вечерната мъгла. От ляво се разстилаха безкрайни поля, на които се трудеха роби и бели работници. Зад една редица от дървета хълмът се спускаше надолу към реката и Аманда видя, че там имаше складове, разположени около малко собствено пристанище. Даниел грееше от радост.

— Тук ще се чувствате добре ma cherie. Този човек е много богат и ще може да ви защити от баща ви.

Изведнъж Аманда се уплаши от невъзвратимостта на приключението, в което се беше впуснала. Тя не криеше политическите си възгледи, така че не можеше да се каже, че е загадка за Кемерън. Но въпреки този факт и въпреки кражбата той я бе взел под своя закрила, когато разбра какъв натиск упражняват върху й и как всъщност я насилват. Тя знаеше, че е невъзможно да се омъжи за него, тъй като дълбоко в сърцето си оставаше вярна привърженичка на короната и се чувстваше горда с английските закони и традиция. В лондонското училище тя бе научила твърде много за тези неща и сега знанията й подкрепяха чувствата. Тя беше горда, че принадлежи към една от най-важните нации в света. В нейните очи Ерик Кемерън бе предател, а Америка — далечна и дива страна.

— Лорд Кемерън вече ни очаква! — съобщи радостно възбудената Даниел.

Аманда не можеше да сподели напълно радостта й и със смесени чувства наблюдаваше мъжа, който бе застанал на стълбата към верандата. Той беше облечен с бял панталон до коленете, а към тъмносиния си редингот носеше бяла риза, украсена с дантела. Както обикновено, косата му не бе напудрена, а само прихваната отзад на опашка. Пиер спря колата така, че Аманда се оказа лице в лице с Ерик. Лека руменина плъзна по страните й. Той беше уверен, че тя е приела поканата му.

— Добре дошла в Кемерън Хол! — приветства я той и й подаде ръка, за да слезе от колата. — Надявам се, че тук ще се чувствате щастлива и на сигурно място, Аманда!

Дали би могла да се чувства на сигурно място, когато той е край нея, питаше се Аманда, докато той я целуваше по бузите. Изобщо не можеше да си обясни как този човек поставя на карта това разкошно имение и охолния живот.

Той пусна ръката й, но продължи още няколко секунди да я гледа в очите. След това се обърна към Пиер.

— Моля, погрижете се за багажа! — каза Ерик и със същата сърдечност се завтече да посрещне и Даниел. — Мога ли сега да ви покажа къщата? — попита той Аманда.

Тя кимна и се сети, че досега не бе отронила нито дума.

— О, да, с удоволствие! — прибави нервно.

— Елате, Даниел, придружете ни!

— Мерси… много благодаря — поправи се тя, спомняйки си за лорд Стърлинг, който ненавиждаше френския й.

Лорд Кемерън само се засмя, което го направи в очите на Аманда много по-симпатичен, а също така и по-млад. Всъщност когато човек не го дразни, той беше съвсем поносим!

Пред тях се разтвориха широки двойни врати, боядисани в бяло.

— Прадядо ми Джеймс и жена му Жасмин са получили тази земя от Джеймс I. След като преживели голямото клане през 1622 г., те поставили основите на къщата — обясняваше Ерик, докато влизаха вътре.

От срещуположната страна на къщата също се отвориха подобни врати, гледащи към реката и от това се получи леко течение. В средата на залата имаше широка извита стълба, която водеше нагоре, а вратите отстрани съединяваха огромния хол със страничните крила. Навсякъде блестеше добре полиран махагон. Стените бяха покрити с копринени тапети, а таванът бе украсен с прекрасни фигурки. Докато двете дами се озъртаха смаяни на всички страни, по стълбата слезе прислужник в ливрея.

— Ах, Ричард! Това са лейди Стърлинг и нейната гувернантка, мадмоазел Даниел.

Слабият белокос Ричард се поклони учтиво.

— На вашите услуги, милейди, мадмоазел. Какво мога да ви предложа за освежаване?

— Донесете ни къпинов чай. След около час в библиотеката. Междувременно ще покажа на дамите стаите им, за да могат да се преоблекат и малко да се поосвежат след дългото пътуване.

Ричард се отдалечи с лек поклон, а лорд Кемерън поведе гостенките си нагоре към втория етаж, където фамилни портрети украсяваха стените. На един от тях тъмнокос мъж, облечен според модата на седемнадесети век, гледаше Аманда със сивосините очи на Ерик. До него висеше портрет на изключително красива жена със светли очи.

— Мога ли да ви представя — Джеймс и Жасмин. А това е внукът му, който също се нарича Джеймс, заедно с неговата Гуендолин. По време на управлението на Кромуел много членове на семейство Роундхийдс са гостували в дома му. Както се вижда, Вирджиния винаги е била лоялна колония!

— А какво се е променило сега? — попита Аманда.

— Семето на свободата покълна тук и се разви много бързо.

— Но въпреки това вие сте предател!

— Силни думи, милейди! Съвсем скоро ще потегля на война на страната на лорд Дънмор срещу дивите индианци — нима това според вас е предателство? — Той се засмя дрезгаво. — Мога добре да си представя какво си мислите в момента. Виждате ме с томахавка в главата, нали? Вие сте твърде жестока, милейди! — Той взе ръката й с усмивка и я доближи до устните си.

Това бегло докосване ускори пулса на Аманда. Сърцето й биеше до пръсване, а коленете й се разтрепериха. Мразеше тия моменти, в които Ерик събуждаше у нея забранени чувства, но въпреки това не помръдна, когато той обърна ръката й и я целуна и от вътрешната страна. Зави й се свят.

— Моля ви! — прошепна тя и в същото време усети, че никак не й се нрави треперливият й глас.

Ерик веднага пусна ръката й и пристъпи към следващия портрет. Беше съвсем ясно, че той има опит в подобни игрички и че обича да определя сам правилата, но тя не искаше в никакъв случай това да се случи.

— Погледнете, това е любимият ми портрет. На него е Патрик Кемерън. Според слуховете бил пират и даже жена си взел чрез грабеж.

— Практика ли това в семейството ви? — попита Аманда, запазвайки миловидното си изражение.

Ерик я погледна право в очите:

— Действал е по поръчение на краля.

— С това се оправдават обикновено.

— Той ми е дядо и ме е възпитал, тъй като баща ми загина във войната срещу французите. Познавам любовната му история, тъй като съм я чувал от него самия. Двамата с баба ми бяха щастливи, че са заедно през целия си живот — тя успя да укроти дивия си мъж. От тях научих твърде много за важните неща в живота и затова съм им безкрайно благодарен.

Ерик и Даниел се преместиха няколко стъпки напред, докато Аманда остана на мястото си замислена. Сърцето я заболя при спомена за нейното безрадостно, сурово детство. С какво удоволствие би влязла в такова семейство, ако можеше да започне отначало! Тя се разтрепери и усети, че сълзите напират в очите й. Вече се бе изтръгнала от властта на баща си и ако сега индианците чайени свършеха своето, най-после щеше да намери спокойствие.

— Милейди?

Ерик я изчака учтиво, след което отвори вратата, до която се бяха приближили. Аманда пристъпи смаяна в голяма стая, от която първо забеляза резбованото махагоново легло и персийските килими, постлани върху излъскания под. Две удобни кресла и малка масичка предлагаха удобство и изглед към реката, а голямата камина обещаваше топлина в студените дни. Стаята беше подредена като за принцеса и бе значително по-разкошна от гостната на лорд Дънмор.

— Харесва ли ви? — попита той.

Аманда кимна мълчаливо, но Ерик се обърна към Даниел:

— Мадмоазел, вие ще живеете там, в края на коридора.

Даниел благодари, очарована от любезността му, и изтича към отворената врата. Въпреки че Аманда не се обърна, тя знаеше, че Ерик стои плътно зад нея, тъй като усещаше мъжката миризма на тютюн и кожа и съвсем лек мирис на соли за вана. Несъзнателно тя навлажни устните си и като вдигна поглед към него, установи, че през цялото време той не е откъсвал очи от нея.

— А вие къде ще спите? — поиска да знае тя.

Учуден, Ерик вдигна нагоре едната си вежда, след което се усмихна.

— Точно до гардеробната. — Той с удоволствие забеляза пребледняването й, след което добави: — Но вие, разбира се, ще имате ключ.

— Разбира се.

— Защо питате? Вероятно се интересувате все още от нещата ми?

— Не, не.

— Моля ви, спестете ни лъжите! Уж търсите наслади, а все се озъртате наоколо. Но ако се приближите до леглото ми, ще си помисля, че искате да се озовем в него заедно.

— Не страдате от липса на самочувствие. Или се лъжа?

— Струва ми се, че ви познавам по-добре, отколкото вие самата се познавате. Този факт ми дава известно предимство.

Аманда тъкмо щеше да протестира след това изречение, но той вече се бе оттеглил към вратата, където още веднъж спря.

— Ричард ще дойде да ви вземе и ще ви доведе в библиотеката. Освен това ще трябва да ви запозная и с личния си прислужник Касиди. Икономката ми Маргарет ще ви донесе всичко, което ви липсва. Оттук нататък ще трябва да се оправяте сама и аз съм любопитен да узная къде ще реши да надзърне моята прекрасна шпионка!

— Със сигурност не близо до вас — извика тя след него. — В края на краищата аз не искам да…

— Да бъдете заловена? — допълни той наслаждавайки се на ситуацията. — Но вие сте в шах!

— В никакъв случай няма да се дам!

— О, не! Ще се предадете! Вярвайте ми! — с тези думи той се обърна и напусна стаята.

ГЛАВА ОСМА

Колкото по-дълго време Аманда разглеждаше стаята, толкова по-неспокойна ставаше. Къщата й бе харесала от пръв поглед. Изгледът към реката я радваше също толкова, колкото и усещането за свобода. Но все още не можеше да разбере защо е така, тъй като бе дошла тук поради особени, фалшиви причини и се бе посветила на опасна игра с противник, който в никакъв случай не бе за подценяване. Въпреки това възприемаше раздялата с баща си като спасение.

На тоалетната масичка в гардеробната беше поставено всичко необходимо за измиване, така че Аманда бързо свърши тоалета си. Несъзнателно погледът й се отправи към ключалката на междинната врата. Там действително имаше ключ. След кратко колебание тя натисна бравата и с решителни стъпки влезе в съседната стая.

Тя имаше същия изглед към огромната поляна, която се спускаше към реката, пристанището и складовете. Леглото на Ерик беше по-голямо от нейното и бе от тъмно дърво. Но стаята не изглеждаше мрачна, напротив — тя беше приветлива и елегантна. Малкото мебели бяха изключително скъпи. Същото важеше и за сребърните свещници на камината и за художествено изработените стъклени лампи, които вечер вероятно разпръскваха прекрасна светлина. Не можеше да се сбърка, че това е стаята на Ерик, тъй като мирисът, който тя преди малко бе усетила, сега се носеше из въздуха. Завладяващо и запомнящо се ухание. Какъвто всъщност бе и самият Ерик.

Изведнъж страните на Аманда поруменяха от срам и смут и тя просто не можа да се измъкне от стаята толкова бързо, колкото й се искаше. Причината, че е пожелала да се поогледа малко, вече й се струваше несъстоятелна и тя въздъхна с облекчение, когато отново се намери в собствената си стая. Баща й беше пълен глупак! Какво всъщност искаше от Кемерън? В днешно време всеки човек се замисляше сериозно за бъдещето си. Тя знаеше, разбира се, че Ерик симпатизира на печатаря от Бостън и че се среща редовно с посетителите в кръчмата „Релайг“. От друга страна полковник Вашингтон, който бе критикувал събитията в Бостън, тъй като нападението бе извършено над собствеността на други хора, този човек също бе избран за делегат на Континенталния конгрес. А съвсем наскоро лорд Феърфакс, в чиято лоялност към короната не можеше да има никакво съмнение, бе обявил Вашингтон за най-великия мъж, с когото кралят можел само да се гордее. Съвременният живот наистина бе станал страхотна бъркотия и никой не можеше да оценява нещата само с черно и бяло.

На това място в разсъжденията си Аманда се замисли дали пък не може да оправдае в себе си поведението на лорд Кемерън. Но тя не искаше да допусне това, пък и се надяваше да се случи така, че повече да не се видят. Тя напусна стаята и се отправи към библиотеката. Но по средата на стълбата изведнъж застина. На най-долното стъпало стоеше негър, висок точно колкото лорд Кемерън. Аманда си пое дълбоко дъх, а човекът се поклони.

— Добър вечер, лейди Стърлинг. Казвам се Касиди. Аз съм личният прислужник на лорд Кемерън. Сега ще ви заведа при него, а иначе ако имате нужда от нещо, само ми кажете.

Аманда успя да се измъкне бързо от вцепенението си и, възвърнала предишното си достойнство, измина останалата част от стълбата и тръгна след Касиди през голямата зала. Двамата стигнаха до една двойна врата.

— Лейди Стърлинг, лорд Кемерън — обяви Касиди, след като отвори крилата и учтиво отстъпи встрани.

Аманда влезе в разкошна стая, където я очакваше Ерик, подпрян на мраморна камина. И тук подът бе застлан с персийски килими. На отсрещната страна в нишата на прозореца бяха направени малки седалчици, така че от тях човек можеше да се любува на прекрасния изглед към простиращия се отпред залив. Пред едно пищно резбовано канапе сребърна количка с принадлежности за чай очакваше гостите.

— Заповядайте, Аманда! — посрещна я Ерик. — Както виждам, вече сте се запознали с Касиди.

— Да — отговори Аманда едносрично и седна на ъгъла на канапето. Честно казано, присъствието на Касиди малко я изнервяше, тъй като знаеше, че баща й никога не би търпял негър в дома си.

Погледите на Ерик я правеха още по-нервна и тя тайничко се питаше дали въобще постъпи умно, че се съгласи да дойде тук. Къщата и явната свобода й харесваха извънредно много, но отношението й към Ерик внасяше смут в душата й.

— Значи това е прочутият плодов чай. Любопитна съм да го опитам.

— Вкусът му е ужасен, но с времето се свиква.

— Да ви налея ли?

— Да, благодаря.

Ръцете на Аманда леко трепереха, но тя стисна зъби и си заповяда да изглежда спокойна. Със сведена глава тя се опита да налее чая, но в момента, в който вдигна очи, извика уплашено. Лицето на Ерик бе точно пред нейното. Изглежда, че съвсем не бе забелязала приближаването му до масичката. Чаената чашка затанцува върху чинийката и Аманда трябваше здраво да преглътне, за да скрие уплаха си.

— Ох, изплашихте ме! — рече тя тихо.

Ерик спаси чашката и я постави на масичката. При всичките си движения той не отделяше очи от Аманда.

— Омъжи се за мен!

— Не мога — прошепна тя колебливо.

Той взе ръцете й в своите и седна до нея на канапето. Усмихваше й се, но очите му оставаха сериозни.

— Има важни причини, заради които ще трябва да го направиш.

— Но аз не ви обичам!

— Искаш да кажеш, че продължаваш да обичаш онзи мошеник?

— Мошеник? Робърт Тейритън е…

— … е мошеник и това е истината, както е вярно, че аз съм Кемерън. Но ти сама ще трябва да стигнеш до нея. Още тази седмица той ще застане пред олтара. Освен това баща ти също не е за подценяване.

— Баща ми!

Аманда се изчерви, тъй като близостта на Ерик я объркваше. Знаеше, че той говори истината и мислите в главата й се замъглиха. Цялата гореше, а сърцето й се бе качило в гърлото. От една страна тя бе възхитена от всичко наоколо, а от друга — ужасно се страхуваше. Този мъж й действаше възбуждащо във всяко едно отношение, но страхът все пак надделяваше. Да сключи договор с него означаваше да се довери на дявола. Тя разтърси енергично глава и се втренчи в дългите, тъмни пръсти, които покриваха ръката й. Те нежно се плъзгаха по кожата й и вече и дума не можеше да става за ясно мислене и самообладание.

— Баща ти няма да ти разреши дълго да играеш тази игра и не се знае какво ще измисли след това! Ако ти не му съобщиш точна дата на сватбата, той сам ще ти намери мъж. Мисля, че един от неговите кандидати е лорд Хейстингс. Той при всички случаи е три пъти по-възрастен от теб, а освен това знам от сигурен източник, че нощното му хъркане може да се сравни с планинска буря.

Без да иска, Аманда се засмя, което даде повод на Ерик да се приближи още повече до нея и да я погали нежно по бузата. След това пръстите му преминаха по очертанията на устните й, а очите му следяха тези движения.

— Аз вече не съм толкова млад като Тейритън и имам няколко белега, но мога да се закълна, че зъбите ми все още са на мястото си. Освен това се къпя редовно. Не съм беден и при сватба ще получиш земята ми, тази къща и конюшня, пълна с коне. Омъжи се за мен, Аманда! И освен това знам от съвсем достоверен източник, че не хъркам нощем. — Той се усмихна, но очите му продължаваха да я пронизват. — Гарантирам, че съм отличен любовник!

Аманда си пое въздух, чудейки се дали да се засмее или да се ядоса. Но при всички случаи наглостта му я подразни.

— И това ли знаете от сигурен източник?

— Уверен съм, че мога да ви доставя необходимите сведения, ако пожелаете.

— Може би от лейди Жьонвиев?

— Ти ревнуваш! Омъжи се за мен, Аманда! Ако пък чайените ме скалпират, ще можеш да си живееш тук на спокойствие.

— Не е възможно да стане толкова бързо!

— Аха! Значи имаш нужда от време, за да размислиш?

Тя отново трябваше да се засмее. Усещаше, че е литнала към облаците, но въпреки това се чувстваше на сигурно място. Никой, дори баща й, не можеше да й стори нищо лошо.

— Забравихте нещо.

— Какво точно?

— Моите политически възгледи. Аз се страхувам от хората, които предизвикват безредици и от несигурното бъдеще. А според мен вие принадлежите именно към тях.

— Не те принуждавам да променяш политическите си възгледи.

— Дори и ако стана ваша съпруга?

— Да. Можеш да следваш убежденията си до момента, в който те не застрашат гърба ми.

Аманда пое дълбоко въздух и въздъхна. Как можеше да приеме подобно обещание, след като имаше да изпълнява точно противоположната задача и затова и бе изпратена тук? Тя дълго съзерцава ръцете на Ерик, които все още държаха нейните и си каза, че всъщност нищо не знае за този мъж. Но въпреки това усети непреодолимо влечение към него. Пожела милувките му страстно като някоя безсрамница. Истинска дъщеря на майка си.

Изглежда, че лицето й изведнъж се помрачи, защото Ерик я загледа, бърчейки чело.

— Какво има?

— Нищо, нищо! — викна тя, скочи паникьосана и тръсна силно глава. — Не мога да се омъжа за вас. Ние стоим на двата полюса. Просто е невъзможно. Ако трябва да си тръгна…

Ерик също скокна и се опитваше да разгадае по лицето й бързата смяна в настроението на Аманда.

— Да си тръгнеш? О, не! Нямам никакво желание да те отстъпя на лорд Хейстингс! Това би било страхотна глупост!

Но Аманда само се извърна мълчаливо и хукна през глава към стаята си. Междувременно там бяха донесените куфарите, но още никой не ги бе разопаковал. В камината гореше огън и въпреки отворените прозорци вътре беше приятно топло. Аманда стоя дълго до прозореца и гледа навън в нощта. Постепенно спокойствието й започна да се възвръща. Да, тук тя се чувстваше сигурна. Ерик Кемерън се държеше предизвикателно и даже нахално, но нямаше причина да се страхува от него. Той не беше човек, който налага волята си и с това подтиска другите. При него тя се чувстваше приютена на сигурно място. Въпреки всичко.

Аманда се съблече бързо, хвърли дрехите си в безпорядък на земята и се сгуши в мекото легло. Заспа и не усети как Даниел влезе в стаята, за да я повика за вечеря.

Не чу и как по-късно през нощта Ерик отвори междинната врата и влезе в стаята й. Той се вгледа в нежното й и така наранимо лице, огряно от жарта в камината. Студена ярост се надигна в гърдите му, припомняйки си за Найджъл Стърлинг и ужасната сцена, на която стана свидетел вчера вечерта. Още от първата секунда това гордо момиче го бе впечатлило и той се усещаше привлечен от него. Но след тая случка желанието му беше преди всичко да я закриля. Любовта на Аманда към родината показваше на какви силни чувства е способна тя и ако един ден го обикнеше, той с удоволствие би жертвал живота си заради нея. С мечтателна усмивка Ерик се обърна и се прибра в стаята си. В последните дни животът му се бе променил смайващо.

Когато на другата сутрин Аманда влезе в трапезарията, Ерик го нямаше никакъв. Тъмнооката, къдрокоса, със свежи бузи прислужница на име Маргарет съобщи, че в момента лорд Кемерън оглежда мъжете, които са се явили като доброволци за похода. След обилната закуска Аманда реши на собствена глава малко да се поразтъпче и да разгледа имението. Излезе от къщата през задния вход и тръгна по пътя, минаващ покрай стопанските постройки. От всичко страни я поздравяваха изключително любезно, а тя им отвръщаше с леко кимване. От откъслечните френски думи, долитащи до слуха й, тя заключи, че по-голямата част от работници са акадци. Сигурно Даниел щеше да бъде щастлива да разговаря с тия хора на майчиния си език.

Тъкмо си го бе помислила, и забеляза Даниел, потънала в разговор с висок бял човек. Без дълго да му мисли, Аманда се скри зад една стена, откъдето можеше спокойно да наблюдава мъжа. Беше много висок и хубав. Тъмната му коса живо контрастираше с изразителните му светли очи. Фините черти на лицето му подхождаха повече на човек на умствения труд, но работното облекло и големите ботуши противоречаха на това впечатление. Не прилича на ковач, мислеше си Аманда, опитвайки се да отгатне с какво се занимава този човек.

— Лейди Стърлинг!

Аманда се обърна уплашена. Точно зад нея бе застанал Касиди.

— Здравей, Касиди! — поздрави го тя и вътрешно се ядоса, че я бяха заловили да шпионира.

Но лицето на Касиди не издаваше никакви чувства.

— Пристигна лорд Дънмор, за да види доброволците на Кемерън. Придружават го баща ви и лорд Хейстингс.

— Тогава да се връщаме — рече Аманда и се запъти обратно към къщата. Касиди я последва мълчаливо. — Лорд Кемерън върна ли се вече?

— Да. Господата ви очакват в дневната.

— Благодаря.

Тя зави покрай ъгъла и видя множество палатки. Десетки мъже ги разпъваха по поляната, а долу до реката един капитан даваше заповеди. Хората седяха на земята, чистеха оръжието си или просто бъбреха един с друг. По груба сметка бяха някъде около петдесетина и всички бяха облечени в кожени дрехи, което на запад от Вирджиния беше нещо съвсем обичайно. Аманда забави крачка и изчака Касиди.

— Кои са тези хора? Не са от редовната войска, нали?

— Не. Тези мъже са дошли по лична уговорка с лорд Кемерън. Това са фермери, арендатори и занаятчии. Повечето се казват Кемерън.

— Ах, така ли?

— Да, по някакъв начин те са свързани помежду си с роднинска връзка, тъй като с течение на годините семейството се е разраснало неимоверно.

— О, да, разбира се — измърмори Аманда разсеяно. Току-що се беше измъкнала от баща си, и той идваше да я отведе! Без да каже повече нито дума, тя забърза към къщата, прекоси голямата зала и влезе в дневната.

— Здравей, моя мила Аманда! — баща й я прегърна демонстративно и я целуна по бузите.

Ако можеше, Аманда би се разкрещяла и би се защитавала, но тя успя да се овладее, изплъзна се елегантно и се обърна към лорд Дънмор, за да го поздрави.

Губернаторът се поклони учтиво над ръката й.

— Изобщо не вярвах, че Ерик ще може да събере толкова много въоръжени мъже! Чудесно! Но трябваше да дойда, за да се уверя сам.

— Ще дойдат още толкова, Джон. Мисля, че до края на, тази седмица ще съберем достатъчно. След това вече ще можем да потеглим.

— Добре, Ерик. Леви е вече на път и ние ще се явим точно навреме, за да сложим ред веднъж завинаги — рече губернаторът.

Аманда погледна към Ерик, тъй като си помисли, че той едва ли споделя този възглед. Но Ерик заобиколи темата.

— Струва ми се, че е време да се преместим на масата, джентълмени. Лейди Аманда, заповядайте! — предложи й ръка той.

За съжаление в този момент Аманда стоеше съвсем близо до лорд Хейстингс, който, естествено, не пропусна да се възползва от удобната ситуация. Сияещ, той целуна ръката й, след което й натрапи своята, като гледаше искрящите й очи.

— Ще позволите ли, милейди?

— Но… разбира се — промърмори тя и въздъхна облекчено, когато най-после успя да се измъкне от придружителя си и да седне на стола.

Трапезарията се простираше почти по цялата дължина на къщата. Около огромната маса спокойно можеха да насядат поне двадесет човека, но днес бе сервирано само за петима. Най-различни оръжия украсяваха стените, а над камината се виждаше семейният герб. И тук в нишите до прозорците имаше малки пейчици, така че преди или след храна там можеше да се седне на сладки приказки.

Аманда забеляза проницателния поглед на лорд Дънмор и веднага се изчерви. Попита как се чувства жена му, за да прикрие смущението си.

— Много е добре, благодаря.

— Изобщо не знаех, че е била болна — сбърчи чело Ерик.

— Съвсем не е болна, а очаква в скоро време още един малък жител на Вирджиния — обясни губернаторът.

— Тогава да пием за това! — Ерик вдигна чашата си и всички останали го последваха, подкрепяйки неговите благопожелания.

След това Касиди и Том сервираха първите ястия. Малко по-късно Дънмор и Ерик вече бяха потънали в бурно обсъждане на военната стратегия. В някои точки Ерик беше на по-различно мнение от губернатора.

— Аз и по-рано съм се бил с индианците. Те в никакъв случай не са страхливци. Още не са се научили да се бият в редици, но иначе са самоотвержени воини и умеят да използват особеностите на терена и тъмнината. Не трябва да се отнасяме към тях като към диваци.

Аманда изтръпна, защото мисълта, че Ерик действително може да стане жертва на чайените, изведнъж й се видя ужасяваща. Лорд Хастингс забеляза как Аманда изведнъж стана по-бледа.

— Джентълмени, страхувам се, че нашите разговори не се отразяват добре на лейди Аманда.

— Така ли? — Ерик погледна към нея развеселен. — Извинявайте, скъпа!

Аманда стана от стола и се усмихна:

— Моля господата да ме извинят, но глътка чист въздух би ми подействала добре.

Всички се надигнаха учтиво от местата си, но преди някой да успее да каже каквото и да е, тя вече беше напуснала стаята. Изтича бързо на верандата и пое дълбоко въздух.

— Лейди Аманда!

С учудване тя установи, че старият лорд Хейстингс я бе последвал. И докато той пристъпваше тромаво към нея, тя си придаде спокоен вид, подготвяйки се за зла игра, и направи няколко крачки назад.

Много загрижен, той хвана ръката й:

— Не сте ли добре? — попита Хейстингс.

— Не, не. Извинете, че така напуснах, но…

— Не, напротив. Аз се извинявам, че така ви развълнувахме! Но си мисля, че вие, моя мила, вече трябва да свиквате с мисълта, че младият Кемерън може и да не се върне жив оттам.

— О, аз съм убедена, че Ерик ще се върне. Той е опитен и освен това твърде предпазлив.

— Въпреки това. Ако приемем, че нещо може да му се случи, искам да ви предупредя, че аз съм готов винаги да ви закрилям. Знам, че вече съм стар, но въпреки това изпитвам към вас истински, дълбоки чувства. Вече говорих с баща ви и изразих намерението си ако нещо стане с Кемерън, аз да поискам ръката ви.

Смелост беше нужна на Аманда, за прикрие изумлението си. Сладострастните огънчета в малките му очички предизвикаха у нея такова отвращение, че й се наложи здравата да преглътне. За късмет на верандата се появиха и другите господа и така я спасиха от неудобното положение!

— Колко… вълнуващо — изрече тя с мъка и изтръпна, представяйки си месестите му ръце върху кожата си. По-добре да умре! — Наистина е много вълнуващо, но вие сам разбирате, че е невъзможно да чакаме толкова дълго.

— Какво да чакаме? — попита любопитно Найджъл Стърлинг.

Аманда навлажни с език устните си и не пропусна да види смръщването на Ерик. Тя още веднъж се усмихна на Хейстингс, изразявайки съжаление, шмугна се покрай него, отиде при Ерик и го хвана под ръка.

— Ние… ние решихме, че е невъзможно да чакаме до връщането на Ерик и затова ще идем под венчилото, преди той да тръгне.

— Моля? Но ние ще тръгнем след няколко дни!

— Да, да — мърмореше Ерик, а очите му блеснаха доволно. — Наистина веднага трябваше да ви го съобщим — и той погледна предизвикателно към Аманда. — Мисълта, че аз бих могъл и да загина, ни накара да достигнем до това решение. Бих искал, ако нещо се случи с мен, да оставя поне един наследник след себе си.

— Но да се вдигне сватба толкова бързо е невъзможно — заекна Стърлинг.

— Но, сър! Лорд Дънмор ще ни даде извънредно разрешение, а церемонията в църквата Бърт Парис ще бъде по-скромна.

— Това е твърде необичайно! — опита се да протестира лорд Стърлинг безуспешно.

— Идеята започва да ми харесва — отбеляза губернаторът.

— Ще омъжим нашата най-вярна роялистка с големия неверник и така ще се опитаме да го държим под наш контрол. Прекрасна идея, нали?

Като че никой не забеляза нарастващото напрежение, тъй като всички се засмяха.

— При тези обстоятелства Аманда ще трябва да се върне бързо с мен в Уилямсбърг — заяви остро Найджъл Стърлинг.

— О, не! — противопостави се Ерик неприлично бързо. И за да поправи грешката си, продължи: — Предполагам, че няма да имате нищо против тази вечер да сте мои гости. Утре сутринта ще се върнем в града всички заедно.

— Чудесна идея! — похвали го губернаторът и удари Стърлинг здраво по рамото. — Поздравявам ви, Найджъл! А сега да пием за вашия зет и бъдещите внуци! — при тези думи той го хвана под ръка и го дръпна обратно в стаята. Въздишайки дълбоко, след тях тръгна и Хейстингс, като хвърли последен поглед към младите хора.

Когато най-после останаха сами, Аманда се опита да се отскубне от хватката на Ерик, но той не й даде. Тя отметна къдриците си назад и го погледна право в очите.

— Аз съм удивен и се питам какво ли предизвика тази внезапна промяна в мнението ти. Дали пък изведнъж не си открила, че ме обичаш?

— О, не! Открих двойната брадичка на лорд Хейстингс — призна си тя.

Ерик се засмя и на страните му се появиха трапчинки.

— И няма ли да съжаляваш за решението си?

Тя едва успя да си поеме дъх. След това тръсна глава.

— Не, не, няма да съжалявам.

— Говориш така, сякаш тръгваш на екзекуция.

— Точно така се чувствам.

Той се засмя от сърце, после вдигна брадичката й с един пръст, за да може да я погледне в очите.

— Напразни са опасенията ти. Всичко ще бъде чудесно!

— Не вярвам. Щастието винаги стои далеч от жената.

— Ще видиш — Той погали нежно шията й с върховете на пръстите си, но когато и устните му тръгнаха по същия път, стана нетърпимо. Тя преглътна шумно и се опита да го отблъсне. Объркан, той хвана ръцете й и я притегли към себе си. — Какво има?

— Не бива… Не бива да правим това! — рече тя със зачервено лице.

Той я дръпна енергично към себе си, вгледан в разтревоженото й лице.

— Не бива? Мила моя, ти не си ми любовница, която съм открил и използвам за удоволствие и която по-късно ще захвърля. Ние ще се оженим, съкровище!

— Пусни ме! Моля ти се! Още не сме се оженили! — сведе тя клепачи.

Той нямаше никакво намерение да й се подчини.

— Но утре ще сме! И после няма да има връщане назад. Женя се за теб, защото те искам! Разбираш ли?

— Хм, да — изсумтя тя и се измъкна от прегръдката му. После се спусна стремглаво по стълбите. Той постоя още една секунда и влезе обратно в къщата.

Тази вечер Аманда поръча да й поднесат вечерята в стаята, тъй като желаеше да остане сама. Беше изключително нервна и не посмя да попита Даниел кой е бил тъмнокосият мъж, с когото бе разговаряла сутринта. Като животно, затворено в клетка, тя се мяташе от единия ъгъл на стаята в другия. Притихнала, Даниел слушаше самообвиненията й, но и двете знаеха, че изход от ситуацията няма.

Някой почука на вратата и Аманда спря насред стаята. Още преди да попита кой е, вратата се отвори и в стаята влезе баща й, изгонвайки Даниел с краткото: „Вън!“

— Значи утре ще се ожениш? — избухна той.

— Да, татко. Самият ти го поиска.

— Така е. Но трябва да запомниш, че даже и да станеш негова жена, пак си оставаш моя дъщеря.

— Какво искаш от мен?

— Ще правиш това, което аз ти наредя!

Аманда се усмихна, тъй като в едно отношение тя бе доволна от предстоящата сватба, а именно, че Ерик Кемерън би я защитил от целия свят.

— Както знаеш, той е влиятелен човек и няма да се съгласи с това условие.

— Но и той не би могъл да спаси главата на Дамиен Розуел от примката на палача! — Стърлинг видя, че тя пребледня, но въпреки това продължи в същия тон. — На този поход Дамиен ще придружава Кемерън. Знаеше ли това? Не? Така си и мислех. Трябва с напрежение да очакваме края на всичко това! — Той се обърна и тръгна към вратата. — Не забравяй, че щастието ти все още е в моите ръце, детенцето ми!

Стърлинг излезе от стаята, а Аманда се отпусна замаяна на леглото. Оказа се, че Ерик Кемерън не би могъл да я защити от всичко на този мръсен свят!

На другата сутрин Даниел, дойде навреме, за да събуди Аманда. Полуразсънена, тя се остави да я облече. Даниел беше избрала сивосиня рокля с дантели, украсени с малки перлички. После среса косата й да се спуска по гърба като огнен водопад. Младоженката слезе по стълбата, където вече се бяха събрали сватбарите. Когато видяха Аманда, те вдигнаха тост за бъдещата лейди Кемерън. С пребледняло лице Аманда им благодари учтиво, но силите не й стигнаха да се усмихне.

Настроението не стана по-весело и по време на пътуването към Уилямсбърг. Аманда остана сама с Даниел, тъй като Ерик отиде да урежда церемонията. Даниел се радваше на сватбата, но бързината, с която всичко се подготвяше, видимо я притесняваше.

— Най-малкото от този ден нататък ще се измъкнете от лапите на онова чудовище — въздъхна тя.

„Онова чудовище“ беше баща й. За съжаление Даниел се заблуждаваше, тъй като не можеше да се каже, че Аманда му се е изплъзнала.

При пристигането им в Уилямсбърг те бяха сърдечно посрещнати от жената на губернатора, която по-късно също помогна за тоалета на булката.

— Надявам се, че при последното ви посещение тук съпругът ми ви е посрещнал любезно и ме замествал както се полага.

— О, да. Беше много мил — отвърна Аманда учтиво. Той само бе заплашил, че ще отнеме живота на братовчед й, и го беше направил по особено мил начин.

Предложиха на Аманда чаша бренди за освежаване.

— Чудесно средство срещу страх! — Нямаше нужда повече да я подканят. Тя глътна брендито на един дъх.

Въпреки че венчавката бе обявена в последния момент, в църквата не можеше да се намери празно място. Много от представителите на разпуснатата камара на общините се бяха събрали там. Странна сбирщина, мислеше си Аманда, пристъпвайки под ръка с баща си. Губернаторът се смееше и шегуваше с тия хора, сякаш не беше той човекът, който разпусна камарата. Изобщо правеше им се на добър приятел. Лейди Жьонвиев също беше дошла и стисна леко ръката на Аманда, като се промуши до нея. По едно време съзря и засмяното лице на полковник Вашингтон, който кимаше окуражително на Ерик. Само Дамиен го нямаше никакъв и това обезпокои Аманда, тъй като го беше поканила специално.

Когато Найджъл Стърлинг положи ръката й в десницата на Кемерън, на Аманда й се стори, че ще припадне. Но нищо подобно не се случи. Вместо това свещеникът се приближи към тях и прехвърли през ръцете им бяла лента. После започна нещо да говори, но думите му преминаваха покрай ушите й. В малката църква бе нетърпимо задушно. Изведнъж Аманда чу ясния глас на Ерик да изрича сватбената клетва. След миг дойде нейният ред и Аманда се учуди на спокойствието, с което произнесе необходимите думи. Тя се закле да обича този мъж, да го почита и да му се подчинява. За момент пред нея се мярна ухиленото лице на свещеника, след което единственото, която тя усещаше, бяха устните на Ерик, притиснати до нейните. Последва дълга, отнемаща дъха целувка.

С пронизителен вик Жьонвиев се хвърли отгоре й, прегърна я, а след това се спусна да поздравява и младоженеца. Държанието й не бе съвсем в рамките на добрия тон, но в общата радост, която настана, никой не й обърна внимание. Първите, — които поднесоха благопожеланията си, бяха лорд и лейди Дънмор. След тях се заредиха и всички останали, така че в един момент двойката младоженци бе почти задушена от тълпата.

По някое време на Аманда й дойде твърде много. Тя си проби енергично път през струпалите се да ги поздравят и се измъкна от една странична врата навън в гробището. Отмаляла се подпря на стената със затворени очи. Но чу зад гърба си стъпки, обърна се и видя Вашингтон, който я бе последвал.

Сивосините му очи я гледаха с нежност.

— Добре ли сте, лейди Кемерън?

Кемерън. Нямаше как, трябваше да свикне с новото име. Тя отвори уста, за да отговори, но не можа да издаде никакъв звук и само кимна с глава. Той й се усмихна ободряващо:

— Ако някога с нещо мога да ви помогна, не се колебайте и ми се обадете. О, ето го и щастливият съпруг! Желая ви дълъг живот и много щастие. Нека само да се помолим да има мир!

— Да, да се помолим.

Над главите им шумоляха листата на дърветата, тримата се погледнаха в очите и за миг почувстваха, че са здраво свързани един с друг. Но веднага след това магията изчезна, тъй като Дамиен най-после бе открил братовчедката си.

Той кимна, сияещ от щастие, към Вашингтон, след което прегърна Аманда:

— Сърдечни благопожелания, лейди Кемерън!

— Дамиен! Къде беше? Никъде не те зърнах.

— Естествено, че бях в църквата! Не можех да изпусна това удоволствие! — С тези думи той я повдигна и завъртя няколко пъти във въздуха. — Хванете жена си, лорд Кемерън! — извика той и остави Аманда в ръцете на Ерик, така че тя трябваше да го обгърне целия, за да не падне. Пълната с любов усмивка на Ерик я стопли и тя също му се усмихна от сърце.

Оттук нататък всичко последва в точно определен ред, но едва ли някой можеше да го възстанови в подробности. Някой бе предложил да отидат в къщата на Ерик и предложението бе прието с пълно съгласие. Ерик понесе жена си на ръце, докато придружителите подмятаха шегички подире им. Следобедът мина за Аманда като в мъгла, тъй като за да успокои нервността си, тя често посягаше към чашата с вино. Беше приела, че празненството ще тече още дълго, до късно през нощта и безкрайно се учуди, когато Ерик застана пред нея и отново я вдигна на ръце.

— Какво има? — попита тя паникьосано.

— Отиваме си у дома.

— У дома?

— Да, в Кемерън Хол.

— Но… — опита се да протестира тя, но после утихна. Дългото пътуване означаваше отсрочка! Тя сама, напълно съзнателно, се бе предала на бунтовник, а може би и на самия дявол, а сега тръпнеше какво ще стане с нея.

С духовита реч Ерик се бе сбогувал с гостите, чиито смехове се чуваха и навън на улицата. Той настани грижовно Аманда в колата и после се качи до нея. Даниел щеше да ги последва в друга кола. Конете потеглиха и Аманда затвори очи изтощена, но Ерик се приближи до нея и тя отново панически ги отвори. Той обаче не се помръдна повече. Само я наблюдаваше в полумрака.

— Ще пътуваме дълго и понеже ти доста пийна, най-добре ще е да поспиш.

— Дамите не се напиват! — поправи го тя.

— И, разбира се, не ругаят. Но от Дамиен разбрах, че всеки коняр би се изчервил от срам, ако те чуеше.

След това изречение обаче Аманда бе тази, която се изчерви. После отново затвори очи. Ерик я прегърна усмихнат, притегли я към себе си и положи главата й в скута си. Когато тя понечи да протестира, той само нежно я погали по косата.

— Поспи малко, мила!

Тя се събуди, когато вече бяха спрели, Ерик я бе взел и я носеше нагоре по стълбата. Тя отвори очи страшно уплашена. Разбра, че са пристигнали! Мярнаха й се отново портретите на предците и след това се видя потънала в голямото легло.

— Ще ти изпратя Даниел. Сигурно вече е пристигнала.

Ерик излезе от стаята и Аманда се надигна. Едва тогава забеляза димящата вана пред камината. Скочи и започна да крачи неспокойно из стаята. Сънят я бе ободрил, но беше изчезнала и омаята на алкохола. Когато вратата се отвори и Даниел влезе, Аманда се хвърли на врата й с вика: „Не мога!“

— Разбира се, че можете! — противопостави й се Даниел енергично и я върна обратно. След това разкопча многобройните копчета по роклята й и я измъкна нагоре през раменете.

— Задушавам се! — извика Аманда.

— Това е от корсета! — Даниел измъкна ризата през главата й и отпусна вървите, но и тази операция не помогна. Трябваше да накара Аманда да седне на леглото и да изхлузи чорапите и обувките й. — А сега бързо във ваната, за да не умрете! — изкомандва Даниел.

Треперещата Аманда влезе във водата, която силно ухаеше на рози. Със затворени очи тя хвана ръце, но тъй като треперенето не спираше, Даниел й подаде малка чашка.

— Бренди.

— Благодаря на Бога! — Аманда изля съдържанието в гърлото си и поиска втора чаша. Даниел се подчини. Секунди по-късно и втората чаша бе празна. Колкото повече Аманда се замисляше над положението си, толкова повече страхът се качваше в гърлото й. Тя нямаше никакво желание да се предаде така лесно. Сигурно Ерик щеше да прояви разбиране, че тя още не е дозряла за тази страна на брака. Аманда бързо се изкъпа и след това се изсуши. Въпреки запаления огън нощта бе студена, така че леко потреперваше, когато Даниел й навлече копринената нощница.

— Bonsoir, ma petite! — рече Даниел и нежно целуна Аманда по бузата.

Още не бе успяла да затвори плътно вратата зад себе си, когато Ерик влезе през междинната врата. Вероятно и той се беше къпал, защото косата му бе влажна. Носеше кадифен халат, леко отворен на гърдите му.

Аманда впери очи в тъмните косми, които се подаваха през отвора на гърдите и преглътна. След това съвсем бавно заотстъпва назад към прозореца, шептейки:

— Ерик…

— Да? — Той я последва бавно, гледайки я настойчиво в очите.

— Аз, аз не мога!

— Така ли? Какво не можеш? — попита я той с учтива усмивка.

— Аз… — Тя сведе поглед и едва сега забеляза, че през прозрачната й нощница се виждат зърната на гърдите й и триъгълника между бедрата й. Погледна го уплашена, желаейки по-скоро да се скрие някъде. После поклати глава. — Ерик… моля те! Бъди джентълмен и ме разбери…

— Не! — Той я приближаваше все повече. — За това вече си говорихме вчера и мисля, че се споразумяхме. И ти не можеш да се откажеш!

— Така е, но разбери ме, моля ти се! Аз изобщо не те познавам…

— Затова пък утре сутринта ще знаеш много повече за мен, мила моя! — След тези думи той я хвана за ръката и я притисна така силно до себе си, че тя почувства мускулестото му тяло под халата. Усещаше и възбудения му член, който напираше през тънката й нощница. Видя и блясъка в очите му, преди той да изрече току до устните й:

— Можеш, мила! Не се страхувай, можеш!

В същото време той я взе в ръцете и я понесе към леглото.

— А сега край с притесненията! — изръмжа той, хвърляйки я върху меките възглавници. Тя размаха ръце встрани, но той само леко се засмя и малко по-късно я притисна с тялото си към леглото.

ГЛАВА ДЕВЕТА

На Аманда й се стори, че лети из облаците. Виждаше всичко наоколо в лека мъгла. Въпреки това обаче усещаше бриза, който повяваше през прозореца и караше светлинките на свещите да потрепват. Усещаше и тежестта на мъжкото тяло и топлината му, струяща през кадифения халат. Тя протегна ръце към Ерик, за да го възпре, но пипна косматите му гърди и разбра, че е ужасно възбуждащо да докосва тъмните косъмчета и да усеща как мърдат мускулите му под кожата. В този момент Ерик се засмя.

— Не ми се присмивай! — ядоса се тя на безпомощността си. Като за утеха той я целуна по челото и спусна устните си надолу към устните й, докато усети, че страстта й расте с всяка измината секунда.

— Прощавай, мила, не ти се присмивам!

— Нищо няма да ти простя! — възпротиви се тя. На светлината на свещите очите му грееха така прелъстително, че тя извърна поглед. Не стига всичко друго, ами трябва и да го гледа толкова отблизо.

— Вярвам ти на всяка дума, соколчето ми! Но в момента си само едно малко, беззащитно врабче.

— Врабче! — Тя се надигна със стон, но всичките й усилия отиваха напразно. Тежкото му тяло не й даваше много свобода на движенията. Тя напипа силните му мускули и разбра, че опитите й да се измъкне са безсмислени.

Разтрепери се от безпомощност, поиска да каже нещо, но той запуши устата й с целувка. Езикът му проникна навътре и сякаш докосна самата й душа. Толкова възбуждащо бавно и така навътре, че треперенето й прерасна в треска.

По едно време той все пак я пусна, отдръпна се назад и я загледа в тъмнината. Пръстите му я галеха нежно по устните.

— Още ли се страхуваш от мен?

— Не.

— Ще видиш, че нищо лошо няма да ти направя. Само ще ги докажа какво прекрасно нещо е любовта.

— Но не тази вечер! Това граничи с насилието. Никога не бих ти простила — каза тя с нарастваща паника. При това мушна юмрук между телата им, за да го отдалечи от себе си. След това събра сили и сложи коляно между краката му.

Отначало тя съвсем не схвана какво се бе случило. Виждаше само лицето му, изкривено от болка. Това продължи няколко мига, след това забеляза, че той я беше пуснал. С всичка сила тя се хвърли настрани, опитвайки се да се изтърколи от леглото, но чу как защипаната й нощница се разпра. Ерик веднага се хвърли пак отгоре й.

— Дали пък не си вещица!

— Не! — изшептя тя, без точно да знае дали му противоречи или пък се съпротивлява на тепърва случващото се. Тя събра нощницата на топка пред себе си, виждайки го как заплашително се изправя над нея. Трепереше неудържимо. Разбра най-после, че му е причинила болка. — Не исках да те заболи.

— Така ли? Това ли разбираш под женска нежност? Страхувам се, че ще трябва да те уча на много неща. Ела, стани, Аманда!

Аманда погледна изумена към протегнатата ръка, не разбираща за какво всъщност става дума. Ядосана, тя дръпна крайчето на нощницата си изпод краката му, скочи и хукна към противоположната стена. Гледаше го със страх, докато той заплашително я следваше. Ерик не я докосна, само опря ръцете си от двете й страни, за да не може да му избяга.

— Вече ти казах, че нищо, ама абсолютно нищо няма да може да измени заплануваното за тази нощ. Каквото и още да измислиш. — Преди тя да може да рече каквото и да е, той я вдигна и пак я понесе към леглото. Там отново се метна така бързо отгоре й, че тя вече не можеше да помръдне.

С едната си ръка той я затисна за китките високо над главата.

— Тази нощ ние ще се любим! — обеща й той с дива страст. С другата си ръка повдигна брадичката й и я целуна така жадно, че първо спря дъха й, после прекрати съпротивата й, а най-накрая надви волята й. Тя нямаше представа колко дълго продължи целувката, докато устните му се отделиха от нейните. Видя страстта в очите му и го мразеше, че притежава власт над нея. Въпреки това сърцето й биеше до пръсване — не можеше да се отрече, че тя също го желаеше.

Ерик бавно разхлаби хватката си около китките й, прокара ръка по нежната кожа на ръцете й и преплете пръсти с нейните. При това го напуши смях, защото видя как очите й бляскат диво и ядно изпод мокрите коси. Никога не я беше желал толкова неудържимо както сега, но нейната съпротива му пречеше да бъде нежен. Все повече трябваше да се сеща за думата „насилие“. Не, той не искаше да я превземе със сила, но бе решил да го направи по какъвто и да е начин.

— Без твоето разрешение няма да направя нищо — каза той с напрегнат, дрезгав глас — но бъди сигурна, че ще опитам всичко, за да изтръгна това разрешение.

Пръстите й здраво обгърнаха неговите.

— Никога няма да ти дам разрешението си!

— Тихо! Но ще трябва да изтърпиш целувките и ласките ми!

Той запуши протеста й с устни, след което продължи да я целува по лицето, стигайки до ушите. Безучастна, Аманда гледаше към тавана, а той все така я целуваше по шията, докато стигна до деколтето на нощницата. Тя усещаше топлия му, възбуден член до бедрото си, но подтисна треперенето, надявайки се, че всичко скоро ще свърши.

Но това все не се случваше. Без да обръща внимание на лудата си възбуда, Ерик се посвети на дългото, нежно целуване. Устните му обхождаха лицето й, следвани от пръстите. Аманда затвори очи и притаи дъх. Обля я горещина, когато пръстите му стигнаха до едната й гърда и започнаха да галят зърното. Тя простена и се сви, мушкайки глава в него. Така той можа да достигне и до другата й гърда и да я възбуди. После започна да ги редува, така че никое от розовите хълмчета да не остане пренебрегнато. Аманда се възбуждаше все повече и повече и когато Ерик най-после я пусна, тя беше омекнала като восък в ръцете му. Не желаеше да го погледне в очите, тъй като тялото й се притискаше към неговото по най-безсрамен начин.

Когато ръцете му започнаха да галят бедрата й, Аманда се опита да го възпре и хвана ръката му, но не успя да направи нищо. Без да обръща внимание на протестите й, Ерик продължаваше да я гали нежно по бедрата и корема.

— Ти каза, че ще чакаш, докато ти дам разрешението си!

— Това правя. Легни тихо и ме остави да те галя. Или не — може би обратното ще е по-добре! Когато се мяташ, тялото ти така сладко се притиска до моето!

Ако можеше, тя би го отблъснала от себе си, но силното му тяло я притискаше силно към леглото и всеки подобен опит от нейна страна предварително бе обречен на неуспех. Но изведнъж мисълта за бягство бе забравена, тъй като всеки поглед към косматия му крак, подаващ се изпод халата, предизвикваше у нея гореща вълна, която обливаше цялото й тяло. Топлината тръгна от корема й и вече гореше между бедрата й, като градусът се увеличаваше с всяка изминала минута. Тя тръпнеше и желаеше докосванията му, но в същото време примираше от страх. Преглътна мъчително, а Ерик наблюдаваше възхитен биещия пулс на шията й.

— Ерик…

— Тихо! — Той притисна силно устни в трапчинката и продължи да плъзга жадно ръце по тялото й. Ровеше с пръсти в тъмния триъгълник между краката й, после я галеше нагоре по корема до дълбоката вдлъбнатина между гърдите й. Несъзнателно Аманда също бе започнала да гали неговите раменете и да забива пръсти в мускулите му.

Изведнъж той се дръпна назад и съблече халата. Погледна към Аманда, която лежеше със затворени очи. Дългите й мигли хвърляха сенки позаруменялото й от възбуда лице, а забързаното й дишане караше гърдите й да потръпват. Къдриците й се разстилаха като огнени езичета по възглавницата и той отново почувства познатото желание, както когато я видя за първи път да танцувала с Дамиен. Лек трепет мина през тялото му, но той отново се наведе над нея, за да запази напредъка, който с толкова труд бе извоювал. Тя беше негова жена и той можеше да я притежава, ако желае. Но той искаше повече.

Нежно разтвори краката й, но когато се намести между тях, тя уплашено отвори очи. Но още преди да каже и една дума, той плъзна ръцете си под нея и нежно повдигна задничето й. Първо устните, а след това и езикът му потънаха в тъмния триъгълник, а Аманда вплете пръсти и косите му.

Объркана, тя се извърна встрани и извика:

— Не!

— Ще стане, моя мила! — промърмори той, близвайки меката й плът. Тя не можеше да мръдне от тежестта на широките му рамене, пък и той не искаше още веднъж да предаде завоюваните позиции.

Хвана заровените в косата му ръце и се опита да достигне най-чувственото място в триъгълника. Силен вик и дълбок стон показаха, че е достигнал целта си. Отначало тя се извиваше под него, мъчейки се да избяга, но колкото по-дълго продължаваше неговата игра с езика, толкова повече тялото на Аманда сякаш търсеше неговите ласки. Той усети горещата влага и чу тихите й стонове. Бедрата й започваха да се движат все по-ритмично, докато изведнъж тялото й се вцепени. Тя извика силно, сякаш най-после се освобождаваше от някакво вътрешно напрежение, което я разтърси на вълни.

Ерик не изгуби нито миг. Изправи се между разтворените й бедра.

— Искаш ли да спра? — позаинтересува се той.

Тя лежеше неподвижно и сякаш не го чуваше. Той се наведе над нея.

— Аманда, сега мога ли да те любя?

Устните й се помръднаха незабележимо, но едва когато той я погали нежно по гърдите, се чу нейното измъчено „Да.“ Зелените й очи му отправиха уплашен поглед, но после тя затвори очи и го прегърна.

Ерик напрегна мускули и стисна зъби, за да добие отново необходимата твърдост. Искаше да бъде много нежен и затова напредваше бавно, докато най-после достигна девствената й ципа. Но въпреки цялата подготовка в момента на пробива тя нададе силен вик, който той се опита да заглуши с нежна целувка. Аманда несъзнателно заби дълбоко нокти в раменете му, а главата й се отметна назад на възглавницата. Той продължи да прониква бавно в нея, докато тя го пое напълно. През цялото време не спираше да шепне мили думи в ухото й. Трудно му се удаваше да удържи страстта си и да се движи нежно, бавно и ритмично, но желаеше на всяка цена отново да върне възбудата й.

Не спираше да гали лицето и гърдите й, а когато понечи да я целуне по устните, тя ги разтвори без съпротива и с лек стон. Като светкавица го прониза усещането, че тя колебливо започва да следва ритмичните му движения, като все по-смело се притискаше към него. Последва бурна прегръдка, при която той я завладя напълно. Подтисканите досега страсти избухнаха и той заблъска с такава сила, че буквално експлодира в нея и после няколко минути не можа да се успокои.

Ерик бе дал толкова много от себе си в тази първа нощ, че едва след известно време успя да се свести, сякаш събуждайки се от дълбок сън. Първо усети, че пот се стича по гърдите му. Едва след това видя Аманда, която лежеше под него със затворени очи и без да помръдва, само леко потреперваше. Той я целуна нежно по челото и излезе от нея. Отдръпна се, за да се полюбува на голото й тяло на светлината на бавно гаснещия огън. Погали я нежно по бузата. Аманда отвори очи, но после веднага го отблъсна със стон.

Разтревожен, той я придърпа към себе си.

— Какво има?

Тя скри лице в гърдите му и прошепна дрезгаво:

— Не може да бъде! Какво направи с мен?

— Не те разбирам, любов моя, не съм направил нищо по-различно от това, което щяха на направят с теб Тейритън или пък Хейстингс с двойната гуша.

— Нямам предвид това.

— Тогава какво? Постарах се да не ти причинявам голяма болка. Имах усещането, че ти харесва.

— О! — простена тя и се хвърли обратно в леглото.

Но Ерик отново я притисна в прегръдките си. Опрял лице в нейното, той я погледна право в очите.

— Хайде, кажи какво има!

Аманда затвори очи. Лицето й издаваше мъка.

— Само точно определени жени се държат по начина, по който се държах и аз.

Ерик почти не разбра шепота й.

— Кой ти каза тази глупост? — извика той така, че тя отвори очи.

— Така е. Ти би трябвало да си възмутен от поведението ми.

— Първо, не е така, мила моя, и второ, не съм възмутен, а възхитен от теб. Ти си така прелестно възбуждаща и страстна! Възмутен съм по-скоро от факта, че трябваше така бързо да изляза от теб.

Огромните й очи го гледаха с болка, и той съвсем сериозно се запита кой ли й ги наговорил тези глупости и й е внушил страха. Прегърна я закрилящо и прошепна в ухото й:

— Кажи ми, кой ти е казал всичко това?

— Не мога — отвърна тя тихо, но този път не се отдръпна, а се сви до гърдите му. Той вдъхна омайния мирис на косите й и се закле да я закриля до края на живота си от всички злини на този свят.

Нежно прокара пръсти по косата й.

— Няма да настоявам повече. Един ден, когато ми имаш доверие, знам, че ще ми кажеш всичко — и след кратко колебание допълни: — Ти си много по-прекрасна, отколкото аз смеех да си мечтая. Не ти ли обещах, че ще бъде чудесно? — Той я погали по ухото и когато тя леко потрепери, той се засмя. — Кажи, че беше чудесно.

— Не бива да искаш от мен това!

— Тогава ще трябва още веднъж да ти покажа какво значи наслада! — съобщи й той и бързо се намери отново отгоре й. Очите й се разшириха от страх. Но още в следващия момент тя се усмихна и той я целуна. После я люби още веднъж и двамата отново изпитаха екстаза.

Съвсем изтощена, тя се отпусна в ръцете му и когато той вече си мислеше, че е заспала, тихо прошепна:

— Ерик…

— Да, моя мила?

— Да, мисля че… наистина беше чудесно!

Усмихнат, той затвори очи и заспа най-дълбокия сън в живота си.

В следващите няколко дни Аманда опозна Ерик като чувствителен, пълен с енергия и ненаситен мъж, който всеки миг й поднасяше изненади и освен това знаеше как да се наслаждава на живота. Тя вече не можеше да си спомни защо преди това го беше отхвърляла. Сутрин, когато се събуждаше, почти винаги установяваше, че той вече е станал и тренира със своите войници. Обличаше се старателно, но още преди да е слязла надолу по стълбата, той я пресрещаше и я прегръщаше усмихнат. Без да обръща внимание на протестите й, я връщаше обратно в стаята и секунди по-късно вече я беше съблякъл.

Двамата успяха да посетят всички негови земи и така Аманда се запозна с много фермери, градинари и търговци от околността. Навсякъде ги посрещаха сърдечно, но липсващият чай и ръчно тъканите платове показваха, че живеят в размирно време. Иначе разговорите се въртяха около земята и свързаните с нея проблеми. И разбира се, говореше се за състезателни коне, чието отглеждане беше страст за джентълмените от Тайдуотър.

Един следобед Ерик и Аманда се разхождаха по голямата поляна надолу към гробището, където той й показваше къде почиват роднините му и за първи път спомена за някаква леля, която се омъжила за индианец от племето на памунките. Предния ден в имението на Кларк Аманда се бе запознала с нейния синеок и русокос наследник. За да избягнат голямата горещина, те се спуснаха до брега на реката и навлязоха в редичка гора, откъдето още можеха да се чуят виковете на трениращите войници. С непозната досега страст Ерик се хвърли безмълвно върху Аманда и смъкна толкова бързо дрехите й, че тя не можа да схване какво се случва. След това я люби върху огряната от слънце трева сянката на храстите. Почти се беше стъмнило, когато се прибраха в къщата.

Тази вечер за първи път се скараха, въпреки че уж нищо не се беше променило. Малко преди това бе пристигнал Дамиен, който по поръчение на Ерик трябваше да командва един от отрядите. Аманда го посрещна изключително сърдечно. Младежът беше радостен, че получава задача от Ерик и възбуден започна да съобщава новини от Уилямсбърг. Там Патрик Хенри и Едмънд Пендлетън се бяха срещнали с Вашингтон и заедно бяха отпътували за Континенталния конгрес във Филаделфия. Шушукало се, че там нямало да се размине без опасни речи.

Ерик се беше облегнал на камината и пълнеше лулата си, докато Дамиен продължаваше да разказва.

— Мисля, че сме пред повратен момент. За бъдеще ще трябва да се озъртаме дали след нас не върви някой и не носи заповед за арестуване.

— Шепа войници не биха могли да арестуват цяло събрание — отбеляза Ерик.

— Всичко зависи от това дали органите на реда са на страната на короната или на страната на патриотите.

— Стига, Дамиен! — прекъсна го Аманда. — Държиш предателски речи.

— Манди, моля те! Не говори глупости! Волята на народа е решаваща. — Дамиен се наведе развълнуван напред. — Любопитен съм да узная какво ще постигнем на Запад. Ако успеем да усмирим чайените, може би ще успеем да сключим споразумение, което ще е много важно занапред. По брега има струпано много френско оръжие…

— Дамиен! — ядоса се Аманда и се обърна възмутена към мъжа си. — Ерик, затвори му устата!

Ерик вдигна учуден вежди.

— Но, Аманда, аз не бих могъл да му забраня да мисли!

— Можеш! В края на краищата той ти е подчинен! Настоявам този разговор за оръжия и война да спре на минутата!

— Това е моят дом, както знаеш — припомни й Ерик. — При цялото си уважение към теб не мога да сторя това, което искаш.

Аманда скочи ядосана и избяга от стаята. При това така тръшна вратата след себе си, че всеки в къщата разбра, че се случва нещо необичайно. Когато по-късно Даниел се качи да я вика за вечеря, Аманда отказа и пожела вана, която да й бъде донесена в гардеробната.

Тя току-що бе затворила вратата и се беше отпуснала в топлата вода, когато в стаята връхлетя ядосаният и сърдито гледащ Ерик. Аманда искаше отново да започне да ругае, но се овладя и не го направи.

— Заключената врата означава, че искам да остана сама — просъска тя.

— Ако не се лъжа, ние сме женени! Не можеш да ми попречиш да влизам, когато си искам в стаите на собствената си къща.

Той се приближи до нея така заплашително, че Аманда изскочи изплашено от водата.

— Ерик, не се приближавай към мен! Аз…

Без да обръща внимание на копринената си риза, той я хвана с ръка и я вдигна нагоре така мокра, както си беше. Аманда размаха крака като диво зверче, а като видя святкащите му очи, започна и да барабани с юмручета по гърдите му.

— Не! — изпъшка тя, когато той я метна на леглото и веднага след това се озова отгоре й. — Ще те разкъсам на парченца!

— Само опитай, съкровище, само опитай!

— О! — изпъшка тя гневно. — Ти си глупак! Тези речи са опасни за Дамиен, а и за теб също! Не искам да ви гледам на бесилката!

Той обхвана лицето й с две ръце и я погледна настойчиво в очите.

— Не искам политиката да влиза в леглото ми! — обясни й той сериозно.

— Знаеш, че политическите ми възгледи са по-различни от твоите и освен това ми обеща, че няма да ме принуждаваш да ти се подчинявам в това отношение.

— Изобщо нямам намерение да променям възгледите ти, просто искам да се разберем веднъж завинаги, че тия неща няма да бъдат обсъждани в леглото ни! И още — няма да ти позволя заради разминаваме в мненията да ми тръшкаш вратите. Разбра ли?

— Не! — просъска тя през стиснати зъби.

Ерик изглеждаше така заплашителен, че Аманда си помисли, че може всеки момент да я удари.

— Остави ме!

— Няма да стане! — Той хвана китките й в желязна хватка. Аманда продължаваше да се дърпа и да рита с крака. Устните му тръгнаха по познатите пътеки на лицето и гърдите й, като от време на време той я поглеждаше изпитателно.

Аманда не искаше да издаде мислите си и затова продължаваше да се съпротивлява, но Ерик най-после достигна устните й и я целуна дълго и горещо: Ръцете му шареха по тялото й, проникваха навсякъде, където можеше и мамеха към сладката игра. Най-накрая тя не издържа и му се отдаде доброволно. Коляното му се промъкна между бедрата й, тя изстена сладостно и вече отдавна бе забравила всякаква съпротива. Яростта я бе направила по-чувствена и възбудима от друг път и целувките му по шията и гърдите й събуждаха у нея невероятна страст. Ерик трескаво разкопча панталона си и невъздържано се втурна към меката й плът. За кратко време той достигна до върха. Аманда не разбра толкова бързо какво се бе случило, но инстинктивно усети, че не е както обикновено. Тя прошепна, че го мрази, но в същото време обви ръце около врата му и простена от удоволствие, когато сладостната вълна заля тялото й. Засега враждата бе пропъдена, но това не означаваше, че е отстранена завинаги.

Ерик изтри сълзите от лицето й и едва тогава тя разбра, че е плакала. Ерик се изправи бързо.

— Заболя ли те? — попита той загрижен.

Аманда разтърси глава, но не погледна Ерик в лицето.

— Аманда!

— Не, не! Не си ми причинил болка.

— Добре. Тогава ела да слезем долу — каза й той и се извърна, за да сложи в ред дрехите си. — Обещавам ти, че повече няма да разговаряме за оръжие. Ще внимавам за Дамиен, обещавам ти.

— Но измъквате оръжието, нали — прошепна тя.

— Моля?

— Нищо, съвсем нищо.

— Тогава тръгвай!

— Аз… не мога — каза тя. — Всички в къщата чуха как блъснах вратата.

С прелестна, съзаклятническа усмивка той прегърна Аманда.

— Не искам да кажа, че трябва да слезеш долу, за да искаш прошка. По-добре запази гордостта си както винаги и се усмихни!

Тя се опита да му се изплъзне.

— Сигурно вечерята вече е съвсем изстинала.

— Хайде, обличай се или аз ще те облека.

Аманда се обърна, но Ерик я последва, заплашвайки да осъществи заканата си и тогава тя реши, че няма смисъл да се съпротивлява повече. Той действително й помогна при обличането и даже старателно среса къдриците й.

— Знаеш ли, че си прелестна, любов моя? И освен това си и смела. Ти си наистина достойна стопанка на тази къща и ще си останеш такава, даже и ако мен действително ме обесят.

Аманда спря, тъй като въпреки спора им тези мисли я поласкаха. Пред вратата на трапезарията, където Том и Касиди ги очакваха с безразлични физиономии, Ерик се наведе над Аманда и нещо й прошепна, тя се засмя, изобщо двамата демонстрираха най-весело настроение, такова, както се очаква от младоженците. След вечеря Аманда каза, че се чувства уморена и помоли мъжете да не й се сърдят и продължат разговорите си без нея. На сбогуване тя притисна силно към себе си Дамиен, тъй като беше много загрижена за него.

— Прости ми! — прошепна Дамиен с искрено съжаление. — Но се страхувам, че ти и аз сме от различни страни на барикадата.

Никога досега Аманда не бе виждала Дамиен така сериозен, като възрастен човек. Без да каже нито дума повече, Аманда си тръгна. Не се сбогува и с мъжа си, тъй като навсякъде имаше нежелани свидетели.

Дълго време тя лежа с отворени очи и обмисляше ситуацията, докато неусетно заспа. Събуди се от горещи целувки по гърба. В полусън остави ръцете му да се плъзгат по нея, но когато изведнъж горещото му, възбудено тяло я затисна с цялата си тежест, тя поиска да му се изплъзне, ала силните му ръце й попречиха.

— Спокойно, Аманда, до сутринта все ще свършим.

В следващия миг той я притисна силно към себе си и покри шията и раменете й с целувки. Докато ръцете му галеха гърдите й, членът му проникна в нея. Аманда бе въодушевена и покорена от нежността му и прогони мислите си за бъдещите самотни нощи.

— Обаче аз няма да се предам при…

— Само не спирай! — допълни я той. Всъщност тези думи вече нямаха никакво значение, тъй като тя вече се бе предала. Но при всички случаи неговите трескаво прошепнати любовни слова и тихите въздишки от удоволствие събудиха у нея съмнението, че поражението може да означава и победа.

Когато Аманда се събуди на другата утрин, Ерик стоеше до прозореца, облечен с кожени дрехи и високи ботуши. Още сънена, Аманда го погледна с неразбиране, но после си припомни думите му. Ерик усети погледа й, обърна се и седна до нея на леглото. Гледаше я с нескрито възхищение, докато пръстите му се заравяха в косите й.

— Колко е трудно да те напусна! Бих изпратил хора да съобщят на Дънмор, че не искам да рискувам главата си, тъй като душата ми вече е във вериги!

При тези думи Аманда се изчерви и усети как палците му погалиха лицето й. Тя също би го помолила да не я напуска. Поне не сега, когато объркването в душата й е така безгранично. Тя го бе мразила, бе се страхувала от него, но също така и имаше нужда от присъствието му. Какво беше това? Нима любов? През изминалите дни тя не го беше изпускала от поглед. Виждаше елегантните движения на силното му тяло, харесваше светлата му усмивка, вече познаваше всяка гънка на тялото му. Беше сигурна, че той я желае, но постепенно и тя започна да изпитва същото. Поиска й се да го докосне и затова нежно положи дланта си върху прясно избръснатата му буза. Този жест вече дойде твърде много. Без да разбира какво точно върши, тя отхвърли одеялото, седна и го целуна, така че той разбра, че ще й липсва и че тя ще се моли за него.

След неизвестно дълго време устните им най-после се разделиха от продължителната целувка. Ерик хвана ръката й я целуна по дланта.

— Да се надявам ли, че няма да си особено разочарована, ако чайените не ми вземат скалпа? Въпреки тази нощ?

Аманда кимна, тъй като не можа да произнесе нито дума. Любовта й към Робърт й донесе само разочарования. Собственият й баща също я беше предал.

— Пази се, мила моя! Бъди внимателна! — предупреди я той.

— Бог да те закриля, Ерик — прошепна тя.

— Искам да зная как се чувстваш след внезапното си решение? Действително ли ме мислиш за по-добър от лорд Хейстингс с двойната брадичка? — попита Ерик съвсем близо до нейните устни.

— Аз… аз съм приятно изненадана — каза тихо тя. — А ти? — Тя повдигна мигли и го погледна право в очите.

— Пожелах те още от първия миг, в който те видях — устните му нежно галеха нейните. — Моля те, Аманда, не бъди мой противник! Това е всичко, което искам от теб. Не предавай доверието ми в теб! — С тези думи той се изправи и излезе бързо навън.

Аманда скочи светкавично от леглото, хвърли се към шкафа и трескаво зарови там, докато най-после откри халата си от бяло кадифе. Облече го и хукна след Ерик. В началото на стълбата стоеше Том и чакаше с обичайната чаша.

— Може ли аз? — попита Аманда, взе таблата и изтича към вратата, без да изчака отговора.

Ерик вече се бе метнал на големия си черен жребец, а след него беше подреден отрядът му в дълга редица. Аманда се спусна с развети коси към мъжа си. Офицерите я видяха и спряха командите си.

Този спомен щеше да го следва неотлъчно — нейната дива, огнена коса, зелените й очи, босите нозе и тънкото й тяло в белия халат. Аманда му подаде чашата и това предизвика възторжени викове сред войнишките редици. Докато Ерик пиеше, му се стори, че вижда в очите й сълзи. Но веднага след това впечатлението се стопи. Той остави чашата на таблата и се наведе, за да целуне за последен път Аманда.

— Щастливо връщане — извика тя след мъжете, които потеглиха на Запад.

ГЛАВА ДЕСЕТА

Октомври 1774 г.

Войниците, тръгнали срещу чайените, бяха разделени на два отряда. Лорд Дънмор избра пътя през долината към река Охайо, докато Ерик и опитните му хора се присъединиха към генерал Леви, който пък бе поел по пътя през форт Пит. Както в повечето случаи, така и сега, ставаше дума не толкова да се подчинят индианците, колкото за начина, по който ще се живее на една територия.

— Разбира се, сред заселниците се появяват конфликти за завладените земи. Ако пък бъде убит някой бял, сънародниците му налитат на най-близкия индианец, все едно от кое племе е той. Така се получава, че все повече членове на племето биват убити, което от своя страна има непредвидими последици. Друга причина за нашите трудности е безразборната продажба на алкохол, който превръща всеки мирен човек в дивак. А сега ние сме се запътили срещу Корнсталк, от който треперят даже делауорите и черокезите.

— Чух за него — потвърди Ерик.

Корнсталк беше влиятелен индиански вожд, който искаше да обедини племената по Охайо.

— Нима сте забравили бойните викове? — попита Леви, гледайки към небето. — Да, в областта около Тайдуотър отдавна не е ехтял боен вик, но щом наближим Корнсталк, ще си го припомним.

Колко е прав генерал Леви останалите разбраха, когато стигнаха при Пойнт Плизант, където имаше чайени. Индианците веднага нападнаха.

Жадните за кръв изрисувани тела се втурнаха срещу белите хора. Хвърляха се в боя, без изобщо да се страхуват от куршумите. Войните на генерал Леви също показаха храброст. Не мина много време и бели и индианци се хванаха гуша за гуша в ръкопашен бой.

Ерик изгуби коня, когато изведнъж върху него от едно дърво връхлетя цветнокож с огромен нож. Едва в последния момент Ерик успя да отхвърли от себе си гладкия като змиорка и постоянно извиващ се дивак, отне му ножа и го заби в неговата гръд. Но веднага трябваше да скочи на крака, за да отбие ново нападение. Така продължи и нататък. Над цялата бъркотия се носеха виковете и заповедите на Корнсталк, който насъскваше братята си индианци да нападат отново и отново. Едва с падането на мрака кървавата баня утихна. Белите бяха устояли на нападението, но с цената на значителни загуби.

Чайените потънаха в тъмнината нейде към Охайо. Едва тогава хората на Леви имаха възможност да се погрижат за ранените, чиито викове призрачно се носеха над бойното поле. По това време Ерик се сети за обещанието, което бе дал на Аманда. От ранна утрин не бе виждал Дамиен и сега тръгна да го търси от една групичка на друга.

При изгрев слънце най-после го откри. Лежеше на носилка и се усмихваше радостно, въпреки че имаше рана на главата.

— Улучиха ме. Мислих си, че ще умра, но както се знае, черен гологан не се губи. Нали така?

— Така е, Дамиен, добрият войник не може да бъде убит току така — потвърди Ерик с облекчение и го остави на лекаря.

След това имаше съвещание с генерала, който искаше да са започне строеж на ново укрепление. Когато Ерик най-после успя да се добере до палатката си, вече бе съвсем светло. Взе бутилка ром и се хвърли на походното легло. Никога не се беше чувствал толкова самотен и така далеч от дома, както сега. За първи път му се случи и да мине така близо покрай смъртта, но все пак да успее да се измъкне от лапите й. Още усещаше в ноздрите си миризмата на кръв, но само затвори очи и пред него се яви Аманда. „Нямам намерение да им се дам, скъпа моя, пък било и само за да проваля надеждите ти.“

Надигна бутилката и здраво отпи. Усети, че ръцете му леко треперят. Сватбата му беше донесла повече щастие, отколкото се бе надявал, но тази кавга последната нощ сякаш хвърли сянка върху най-вълшебните дни в живота му. Усещаше, че нещо става, но не можеше да разбере какво точно. Аманда както и по-рано го имаше за предател, но въпреки това се усмихваше, когато той я галеше и все повече отприщваше у него сладострастието. Границата между нейната омраза и любовта й беше толкова тънка, че той не можеше да разбере накъде тя клони повече. Явно тя му беше благодарна, че я измъкна от опеката на баща й, но това едва ли обясняваше всичко. Ерик подозираше, че все пак Стърлинг продължаваше по някакъв начин да властва над дъщеря си. Но как точно — това беше загадка за него.

Той се мяташе в леглото си, а мислите му бродеха твърде далеч, някъде из Тайдуотър и на конгреса във Филаделфия. Как ли се чувства сега Аманда? Дали щеше да иде на сватбата на Тейритън и неговата дукеса? Изведнъж сърцебиенето му се усили. Може би пък тя вече да очаква дете! Но мислите му отново скочиха към Тейритън. Дали пък и той не лежи буден и не си спомня за Аманда? Във всеки случай не можеше да си мисли за нея така, както Ерик, защото никога не я беше притежавал, не я беше докосвал истински и никога истински не я бе обичал. Горчива усмивка заигра в ъгълчето на устните му. Неговата любов й бе дала опасно оръжие и той трябваше да внимава да не би някой ден тя да го използва срещу него. Ерик не спираше да си представя очите й, гърдите с розовите зърна, прекрасната й бяла кожа и изведнъж го обзе лудо желание да се върне при нея час по-скоро.

Но този му копнеж не можеше да се осъществи така бързо. На следващата сутрин започна строежът на новото укрепление. След като привършиха с работата, потеглиха в северна посока и след нова среща с чайените се присъединиха към отряда, останал под ръководството на лорд Дънмор. Тогава обаче губернаторът нареди да се тръгне обратно и това накара мъжете открито да възнегодуват, тъй като всички бяха на мнение, че проблемът трябва да бъде решен окончателно и веднъж завинаги. Ерик усещаше, че генерал Леви е на тяхна страна, но като командир и жител на Вирджиния той не биваше да изпуска из очи по-голямата цел. Той помоли Ерик да го придружи на връщане. Ерик се съгласи, въпреки че ако зависеше от него, би хукнал през глава към дома.

В това време Аманда се разхождаше из малката горичка край реката, спомняше си за следобеда, прекаран там с Ерик, и си мислеше, че не би трябвало да бъде недоволна от живота. От онзи ден бяха минали месеци. Лятото си беше отишло и вече беше ноември. Откакто Ерик бе заминал, всяко нейно желание се изпълняваше, още преди да го изрече. Тя лесно свикна с положението си на господарка в новия дом, тъй като той доста приличаше на Стърлинг Хол. Само дето в началото Том я беше погледнал недоверчиво, когато тя се опита да разгледа книгите. Но Аманда подходи хитро и похвали старанието му. Но постепенно тя започна да му дава съвети къде какво би могло да се спести, така че да има всичко, но без разточителства. Обаче от Даниел разбра, че малката Маргарет разпространявала слуха, че новата стопанка се грижела за имението, защото се надявала да го наследи. След известно размишление Аманда реши да не вдига голям шум и да подмине мълчаливо тия думи.

Веднъж една от кобилите раждаше много трудно. Аманда веднага отиде в обора и там се запозна с мъжа, с когото по-рано бе видяла да разговаря Даниел. Той се казваше Жак Бисе и както бе и предположила Аманда, бе акадец. Занимаваше се с животните и земеделската работа в Кемерън Хол. Том беше икономът, а Касиди — личният прислужник на Ерик. Жак не бе особено радостен от появата на Аманда, но все пак я поздрави учтиво. Аманда се осведоми на френски докъде е стигнал с израждането. След това му обясни, че се бави, защото той все още не е успял да завърти жребчето в необходимото положение.

— Може би аз ще имам по-голям успех, сър, тъй като ръцете ми са по-малки от вашите.

Без да каже нито дума, той застана пред нея и й препречи пътя.

— Mais non, лейди Кемерън! Това действително не е…

— Оставете ме, мосю Бисе! — усмихна му се тя. — И в Стърлинг Хол отглеждахме състезателни коне и тъй като баща ми рядко се грижеше за тях, правех го аз. — Тя млъкна, чувайки се да говори така и мина покрай Жак Бисе. След няколко опита наистина й се удаде да завърти жребчето, а след няколко напрегнати часа успя да го изроди.

После двамата наблюдаваха радостни как новото същество се опитва да се изправи на тънките си крачка. Тогава Аманда забеляза, че Жак я гледа с по-голямо доверие от преди. Този мъж действително я впечатли и тя реши да разбере какво толкова са си бъбрили с Даниел. Дали пък не са влюбени един в друг?

Тази мисъл не я напусна и вечерта, докато се къпеше, тя започна да подпитва Даниел. Но за нейна изненада вярната й спътница реагира остро.

— Но, Даниел! Той има прекрасни очи! Огромни зелени очи и дълги, тъмни мигли! А и останалото не е за пренебрегване. Наистина мъж, за когото е удоволствие да се омъжиш!

— Оставете това, ma petite! Невъзможно е!

— Но, Даниел…

— Той е мой брат!

Няколко секунди Аманда стоя безмълвна.

— Но, но… нали брат ти е мъртъв — заекна тя.

— И аз си мислех същото — отвърна Даниел, докато нервно изсушаваше Аманда — Едва тук разбрах, че е още жив.

— Това трябва да го…

— Нищо не трябва, Аманда! Моля ви, да запазите тайната — и когато Аманда я погледна с неразбиране, тя коленичи до ваната и рече — Моля ви!

— Добре, Даниел. Нали той не е извършил нищо лошо?

— Не бих могла да се закълна. Но това трябва да си остане тайна. През всичките тия години и той самият не е знаел кой е.

— Моля?

— Бил е полумъртъв. Лорд Кемерън го е намерил и прибрал. Не могъл да си спомни какво се е случило преди това.

— До момента, в който те е видял?

— Oui. Но това задължително трябва да си остане наша тайна. Нарекъл се е Жак Бисе и така ще си и остане. Повече и при най-добро желание не бих могла да ви кажа.

— Знаеш, че можеш да ми имаш доверие, Даниел — увери я Аманда. Но в себе си реши да открие истината.

Аманда стоеше в горичката край реката и си припомняше всичко това. Но сякаш по-силен бе споменът какво направи с нея тук Ерик. Изчерви се, въпреки че бе сама. Разбра, че Ерик действително й липсва и че ден и нощ го чака да се върне. Май беше на път да се влюби в съпруга си. Усети, че това ще се случи още като разбра, че сватбата на Тейритън не я вълнува така силно както преди. Тя отиде, но наблюдава церемонията хладно и спокойно. Съвсем нищо не трепна в душата й, когато отиде да го поздрави, а той я целуна по бузата. Аманда мразеше да бъде влюбена, тъй като това я правеше безпомощна и ранима. Но вече беше твърде късно.

Потънала в размисли, Аманда не разбра колко време е минало, докато е стояла така. Изведнъж стана неспокойна. Беше научила, че генерал Леви и Ерик вече са потеглили към дома, а още в самото начало бе получила и писмо от Ерик. Според Пиер пък губернаторът вече се бил прибрал в Уилямсбърг. Аманда се изправи и хукна към къщата, където нетърпеливо потърси Том.

— Моля, съобщете на Пиер, че имам нужда от колата, тъй като искам още тази вечер да отпътувам за Уилямсбърг. Надявам се там да науча нещо повече за моя съпруг — съобщи тя сияеща. — Къде е Даниел?

— В помещението за пране. Веднага ще ви я изпратя — Изглежда, че Том не бе въодушевен от намеренията на Аманда, но тя отметна коси назад и се направи, че не забелязва. Чрез женитбата си бе осигурила свобода на действията и нямаше никакво желание сега да я изгубва. — Благодаря ви — усмихна му се тя и изтича на горния етаж, за да си приготви багажа. Винаги се радваше, когато й предстоеше нещо ново, беше готова за всякакви внезапни разходки, още повече ако те бяха свързани и с обикаляне по магазините.

Даниел обаче също не бе въодушевена от предложението й.

— Там ще срещнете баща си — предупреди я тя със загрижен тон.

Студен страх пролази към сърцето на Аманда. Баща й все още държеше Дамиен в ръцете си и поради тази причина и Аманда бе негова.

— Мразя го! — просъска тя, но въпреки това нареди на Даниел да приготви куфара. Прислужницата изпълни всичко послушно и извика Том, за да отнесе куфара към колата.

— Какво ново в града? — попита Аманда, след като видя, че Матилда е излязла от първоначалното си вцепенение.

— О, много неща. Мъжете се върнаха от Континенталния конгрес. В бъдеще британските стоки стриктно ще бъдат бойкотирани и ще се образуват комитети, които ще следят за изпълнението на тези решения. Ще бъде отказано даже участието в надбягването с коне в Дъмфрис. Можете ли да си представите?

Аманда естествено не можеше да си го представи, но не искаше да се издаде пред домакинята си и затова само попита:

— А докъде ще доведе всичко това?

— Казват, че губернаторът бил извън себе си от гняв. Нищо чудно, при неговия шотландски темперамент. Но тъй като парламентът трябва да работи до идната пролет, засега той си мълчи. Може би подозира, че населението няма да издържи повече така и че ще се стигне до гражданска война.

— Знаете ли нещо ново за лорд Кемерън?

— Знам само, че повече не бива да се страхувате. Сраженията там са приключили. Както разбрах, бил се е много храбро. Тръгнал е заедно с генерал Леви и би трябвало скоро да се върне. Най-късно по Коледа ще си е тук.

Малко по-късно, когато Аманда си легна в огромното легло на Ерик, Коледа й се видя необозримо далеч. Но изведнъж седна в леглото, тъй като усети, че я обзема тиха ярост. Защо Ерик не й бе съобщил всичко това? Куриерите й бяха много по-добре информиране от нея самата. Аманда не можа дълго да заспи. Каква ли беше причината — ядът или мъката, че не са заедно?

Първото нещо, което чу на следваща сутрин, беше гласът на лейди Жьонвиев. В първия момент мисълта, че тази жена някога е била любовница на Ерик, раздразни Аманда, но после успя да се овладее и излезе навън.

— Семейният живот ти се отразява добре, Манди! Татко ми каза, че си тук и дойдох да те измъкна за една разходка.

— Чудесна идея! — Аманда прегърна Жьонвиев.

— Знам едно чудесно кафене. Там винаги е оживено.

— Нямам нищо против! Любопитна съм да го видя — каза Аманда, докато излизаха на улицата.

Радваше се, че отново може да се разхожда по познатите улици и да гледа витрините на магазините. Но докато двете дами си купуваха вестник, станаха свидетели как няколко магазина по-надолу един човек измъкваше пакети стока и ги хвърляше на прашната улица.

— Как не ви е срам, мистър Баркли, да доставяте все още английски плат в магазина си! — викаше той и се оглеждаше, явно очаквайки аплодисменти от насъбралите се граждани.

— Това е престъпление срещу свещената частна собственост! — възмути се Аманда. — Вие от кого искате да бъдете управляван? — извика тя, но намесата й предизвика само намръщени погледи.

— Мило момиче, нашите комитети съблюдават дали се изпълняват решенията на Континенталния конгрес. А аз стоя напълно зад тези решения.

Но изведнъж Аманда трепна радостно и без да обръща внимание на току-що чутото, извика: „Дамиен!“, прегръщайки братовчед си. След това отстъпи крачка назад, за да разгледа кожените му дрехи с висящи ресни, в които той изглеждаше доста привлекателен.

— Дамиен, колко се радвам да те видя отново жив и здрав!

— Освен една малка рана на челото, няма други следи от участието ми в похода. Но и тя вече почти не се забелязва.

— Ах, бедничкият ми! Ерик върна ли се с теб?

— Не. Той остана още по молба на генерал Леви, но вероятно няма да се забавят много — Дамиен забеляза лейди Жьонвиев и учтиво й се поклони. — Лейди Жьонвиев, радвам се да ви видя!

Аманда очакваше от спътницата си жест на пренебрежение към Дамиен и много се учуди, когато тя го хвана за ръцете и го целуна по двете бузи.

— И аз се радвам, че отново сте тук. Ние тъкмо бяхме тръгнали към едно кафене. Не искате ли да се присъедините към нас?

— Такова консервативно момиче като Аманда не може да бъде оставено само в тия времена. Всеки момент може да й се случи нещо лошо.

— Нещо лошо! Тези хора тук са горди жители на Вирджиния, но в същото време се държат като нещастни плебеи! — възмути се Аманда.

— Имаш право само в едно отношение, Аманда — засмя се Дамиен. — Ние, жителите на Вирджиния, наистина сме горд народ, но като държиш главата си високо вдигната, усещаш, че там горе мирише на бунт. Това е факт, но да не го обсъждаме повече, а да вървим.

С елегантно движение той хвана дамите под ръка и не след дълго те влязоха в претъпканото кафене. Собственикът бързо им осигури места. Поднесоха им димящите чашки заедно с парче кейк. Чак тогава те се обърнаха към младия мъж, вероятно студент, който държеше пламенна реч.

— Бог ни е свидетел, ние сме верни англичани и държим на правата си. Затова не можем повече да търпим това положение, при което правителството заповядва мъже от колониите да бъдат товарени на корабите за Англия, а там да ги изправят пред съда заради предателство или други такива щуротии!

Аманда слушаше разпалените възгласи и тръпки полазиха по гърба й.

— Човек би могъл да си помисли, че вече сме във война! — прошепна тя и се направи, че не забеляза неволния поглед на Дамиен.

По едно време братовчед й се обърна, за да си приказва с един човек от съседната маса. Тогава друг непознат мъж се обърна към Аманда с въпрос:

— Вие сте лейди Кемерън, нали?

— Да.

— Исках само да ви кажа, че съм служил под ръководството на вашия съпруг. Не съм срещал по-смел воин от него!

— Вашите думи ме радват много — каза Аманда.

Седящите по околните маси чуха този кратък разговор и започнаха да прииждат към тях, за да разкажат един през друг какво са преживели заедно с Ерик по време на похода. Един млад мъж например се оплака, че Ерик им забранил да убиват индианските жени и деца. Аманда посрещна това съобщение с доволна усмивка.

— Много от роднините на моя съпруг са далечни роднини на индианците от племето памунки. Може би това е била причината за заповедта му.

— Може и така да е. А как се чувства сега вашият съпруг?

Усмивката й замръзна.

— Надявам се, че е добре. Не знаем нищо определено, но го очакваме всеки ден да си дойде.

Аманда се почувства разочарована от това, че Ерик не й бе съобщил нищо и усети как яростта се надига в нея.

Наоколо всички се веселяха, вдигаха наздравици. Жьонвиев също се впускаше в забавни разговори и шумно се смееше. Само Аманда ставаше все по-тиха. Тя седеше, свита в себе си и изведнъж слухът й бе привлечен от разговора зад нея. Без съмнение това бе гласът на Дамиен.

— Успях… няколкостотин… добри френски пушки, които купих от Делауер…

Някой друг каза нещо и след това Дамиен продължи да говори за цените. Аманда все повече наостряше уши, а лицето й пламна от напрежение.

— Отлично. Като се стъмни, ще ги скрием в стария склад на Джонсбъро. Областта не е населена, тъй че няма защо да се страхуваме да ни хванат и изпратят в Англия.

Аманда едва се сдържаше да не извика Дамиен. Непременно трябваше да го предупреди, че Дънмор вече го подозира. Може би тогава най-после ще се откаже от тия опасни игри. Аманда се изправи.

— Трябва да си тръгвам, Жьонвиев! Надявам се, че ще ме извиниш — Аманда се промъкна бързо, разбутвайки тълпата, а навън си пое дълбоко въздух.

Дамиен я беше последвал.

— Аманда… — започна той неуверено.

— Ти си идиот!

— Това важи за теб, Аманда! — Той бе извън себе си. — В момента всички се въоръжават…

— Но те все още не са обвинени в предателство!

— Предателство ли е, когато човек се подготвя за самозащита?

— Те са по следите ти, Дамиен!

— Кой? — Той отстъпи назад уплашен.

Аманда млъкна, тъй като Жьонвиев ги беше догонила.

— Чудесни приятели! Оставяте ме сама с плебеите!

— О, не, Жьонвиев! — Дамиен се поклони, целувайки й ръка за извинение.

Заедно изминаха краткото разстояние до дома на Аманда. Там тя закле Дамиен с поглед отново да се върне при нея, но вечерта вече се беше спуснала и той изчезна в тъмнината.

Аманда отиде в библиотека уж да си почине, но спокойствието бе отлетяло. Ходеше напред-назад из стаята и се чудеше що да стори. Изведнъж погледът й попадна на ботаническата книга, която Ерик бе заел на Дамиен през лятото. Измъкна я от полицата и я отвори. Малко листче се измъкна от книгата и падна в краката й. Първоначално странните знаци по него не й говореха нищо, но после изведнъж се досети какво е това. Бяха отбелязани запасите от пари, муниции и оръжие.

Аманда се отпусна трепереща в най-близкия стол. Ето го първото доказателство за нейната правота. Ерик беше предател и вероятно е далеч по-забъркан в тези черни дела, отколкото тя можеше да си представи. Затвори книгата, върна я обратно на мястото й, но взе листчето. Замислена се качи на горния етаж и там го скри на дъното на кутията си за бижута.

Два дена по-късно, докато четеше вестник, най-неочаквано и без предупреждение се появи баща й. От вестника тя бе разбрала, че Дънмор е радостен от факта, че е разпуснал парламента. Пратениците във Филаделфия се бяха завърнали, обзети от желание за бързи действия. Оставаше надеждата, че с течение на времето пламенните им мисли ще поизстинат и революционното им поведение ще се поукроти, преди отново да се съберат. Аманда беше на мнение, че който се е подписал под онези решения, би могъл да бъде арестуван заради предателство. Но като се сетеше за положението в града, разбираше, че лоялните към короната вече са в реална опасност. Но ако родината можеше да изпрати тук войска…

Точно в този миг силният глас на баща й прекъсна тези размишления. Тя скочи, за да го посрещне, но не можа да направи и две стъпки, тъй като той просто влетя в гостната.

— Излезте! Искам да говоря насаме с дъщеря си! — заповяда той на Даниел, която тичаше след него, за да съобщи за пристигането му.

Вратата се затвори зад прислужницата и Стърлинг вече нямаше нужда да се държи прилично. Аманда се поклони на баща си, но в погледа й се четеше недоверие.

— Добро утро. Ако искате да говорите със съпруга ми, така наречения предател, ще трябва да ви разочаровам. Още не се е върнал от патриотичния си поход — каза тя, усмихвайки се сладко. — Какво да ви предложа — чай или нещо по-силно? И кому трябва да благодаря за посещението ви?

— На Дамиен Розуел — изсъска Стърлинг и метна със замах шапката си върху канапето. След това се приближи до камината и доволно потърка ръце, виждайки как Аманда пребледня. — Е, най-после ще ти натрия нослето!

Аманда погледна баща си твърде хладно.

— Няма да посмеете да заповядате арестуването му точно в този момент! Възможно е да се стигне и до въстание, ако той бъде изпратен в Англия на съд…

— Никой няма да гъкне, ако Дамиен изчезне внезапно някоя нощ. Или ти не мислиш така?

— Дънмор няма да позволи това!

— Грешиш, дете мое! Откакто Пейтън Рандолф се кандидатира за новите избори, Дънмор е станал прекалено нервен. Кой в тази ужасна бъркотия ще разбере, пък и ще се захване да защитава някакъв си неизвестен младеж? — Стърлинг се втренчи в Аманда и усмивката в очите му изчезна. — Освен това аз сам бих могъл да се заема с това. Няма да е първото убийство, което съм извършил и ще убивам дотогава, докато тази дейност ми осигурява благоразположението на краля!

— Съпругът ми ще ви убие! — каза Аманда с леденостуден глас.

— Означава ли това, че си обърнала гръб на родината си и си преминала към врага?

— Не съм променила възгледите си!

— Но трябва да го докажеш! Иначе Дамиен няма да доживее до утре! Заклевам ти се! Ще се погрижа по някакъв начин заканата ми да бъде изпълнена. Само не си прави илюзии, че ще се откажа, детето ми. Лондон ще задуши бунта още в зародиш!

Аманда наблюдаваше мълчаливо баща си. Вярваше му, защото знаеше, че той може да изпрати Дамиен в Англия.

— Не се приближавайте! — предупреди го тя, като видя, че тръгва към нея.

— Докажи лоялността си и ми дай поне една малка следа — каза той.

Страх обви сърцето на Аманда. Трескаво се мъчеше да измисли нещо. Изведнъж се сети за кафенето и разговорите там и реши, че така може да спаси Дамиен, без да навреди на други.

— Знам за едно скривалище на оръжие — рече тя, а очите на Стърлинг светнаха от напрежение.

— И къде е то?

— Долу… до реката. Старият склад на Джонсбъро.

Стърлинг грабна шапката си.

— Ако ми казваш истината, да знаеш, че сама си правиш най-хубавия коледен подарък, детето ми! Довиждане.

Дълго след като той бе излязъл, Аманда седя на канапето като препарирана. Чувстваше се зле. Усещаше, че така не помага на родината си, а напротив — предава патриотите, предава Ерик.

По някое време се надигна и отпи голяма глътка бренди. После обърна още една чашка и усети как питието се спуска надолу в краката й.

През нощта спа неспокойно. В съня й я преследваха лицата на младите мъже от кафенето. Виждаше се обградена от тях, после те се дръпнаха и образуваха коридор, по който към нея идваше Ерик. Сивите му очи я гледаха втренчено. Протегна ръка към нея. Но тя започна да пищи и да се дърпа назад.

— Тихо, любов моя! — Но това действително беше Ерик, който се бе навел над нея. — Така ли ще ме посрещнеш! Аз протягам към теб ръка, изпълнен с желание, а ти се дърпаш, сякаш съм чудовище.

Постепенно Аманда дойде на себе си, излезе от съня си и се успокои.

— Ерик!

Тя погали лицето му. Сигурно се беше къпал, тъй като косата му бе мокра. Успокоена, че всичко е било само сън, тя го притегли към себе си и се наслади на дългата му, страстна целувка. Но по едно време се сети, че му се бе ядосала и леко го отблъсна от себе си.

— Защо не ми писа?

— Нямах време.

— Тревожех се.

— Наистина ли? — В слабата светлина от камината тя видя учудено вдигнатите му вежди. След това той отново се нахвърли отгоре й, жадно търсейки устните й. — Прости ми! — прошепна той дрезгаво. — Не мога повече да чакам!

Ръцете му я обгърнаха цялата. Тя чу скъсването на някакъв плат. След това усещаше само горещото му тяло върху себе си. Ръцете, зъбите, устните му се плъзгаха по гладката й кожа, галеха, целуваха, хапеха, докато неговата горещина възпламени и нея. Тя му даваше гърдите си, ръцете й ровеха из косите му. Започна да стене диво и невъздържано, когато ръцете и езикът му най-после стигнаха до мястото между краката й.

После тя го отблъсна леко, докато той падна по гръб. Тя се качи върху него и започна да обсипва с целувки гърдите му. Той остави ръцете й да докосват леко като пеперуди бедрата му. Отначало той усещаше само докосването на косите й, които нежно гъделичкаха тялото му, но когато нежностите й се насочиха към неговата мъжественост, той усети, че не е на себе си от страст. По гърба му минаха тръпки на сладост. Той изстена и пое дълбоко дъх. След това обхвана заобленото й задниче и с един удар проникна в нея. Спряха за миг и очите им се втренчиха един в друг. После тялото на Аманда постепенно започна да се движи в ритъма, диктуван от неговия член. Най-хубавият момент все повече приближаваше.

Аманда се отпусна отгоре му и за няколко мига имаше чувството, че умира. Изтощена, тя лежеше върху тялото му, но съвсем скоро отново усети горещите му устни и ръцете му по себе си.

— Ерик — прошепна тя почти в безсъзнание, но когато отвори очи и видя лицето му, други мисли нахлуха в главата й. Може би точно в този момент баща й открива склада с оръжието. И този мъж, под чиито ласки примира, няма да се поколебае да сключи пръсти около врата й, ако разбере какво е направила. Тя прекара ръка по мокрите му гърди и усети как мускулите му се стягат при допира.

— Ерик…

С едно единствено движение той я обърна по гръб, зарови глава в шията й.

— Обичай ме! — извика той. — Не мисли за нищо друго и ме обичай! — Устните му отново потърсиха нейните, после погали страните й, захапа ушите й, докато тя простена. Устните му се спуснаха по вените на врата й, засмукаха жадно зърната на гърдите й, така че тя забрави наистина всичко около себе си. Аманда вече не се помнеше от страст, отлетяха всичките й страхове. Остави се на удоволствието и съвсем скоро достигна до нов връх в сладостта.

ГЛАВА ЕДИНАДЕСЕТА

Наближаваше Коледа и напрежението в страната постепенно се уталожваше. В кръчмите продължаваха да държат речи на висок глас, но в същото време вдигаха тостове за новородената дъщеря на губернатора. В края на месеца падна първият сняг и Ерик реши да се прибират у дома. Аманда се зарадва на тази вест, защото Кемерън Хол бе започнал да й липсва.

В един слънчев ден, завити с дебели одеяла, те потеглиха през блестящия сняг към дома. В залата се бе събрала цялата прислуга, за да посрещне господарите с горещ пунш. Резултатът беше, че няколко часа по-късно Аманда седна на масата за вечеря със силно зачервени бузи. И когато вдигна очи и отправи на Ерик мила усмивка, изведнъж той осъзна, че обича жена си.

Никога не му се беше виждала по-хубава. Беше облечена в тъмнозелена кадифена рокля с дълбоко деколте, откриващо прекрасните й гърди. Ерик не пропусна да се възхити на прелестния контраст между бялата й кожа и тъмните рижи коси. Аманда опитваше от ястията, но междувременно умело флиртуваше с мъжа си, привличаше го с ведрата си усмивка, с погледите и изразителните движения на тъмните си мигли.

Ерик едва издържаше на едно място. По едно време остави приборите си и грабна Аманда, без да обръща внимание на слугите. Безмълвно я понесе към спалнята. Сложи я на леглото и коленичи, за да я отърве от кадифените й дрехи. В това време забеляза тъжния й поглед и осъзна, че въпреки всичко тя се бе омъжила за него против волята си. И все още той не бе чул от нея онези нежни слова, за които копнееше душата му.

Той поглади нежно гънката на челото й.

— Какво има?

Тя поклати глава и прелъстителното й ухание го обгърна целия. Той бавно разкопча корсажа й и смъкна роклята. Къдриците й се разпръснаха като пламъчета по голите рамене. Простенвайки от сласт, той зарови лице в гърдите й.

— Ти си магьосница, Аманда! — каза той и сам се учуди, че все още има сили за приказки. — Бих дал живота си за една твоя прегръдка! Аз съм твой, мила, твой завинаги!

Аманда изтръпна от думите му. Ласките все повече я възпламеняваха и тя се сгуши цялата в него, прегръщайки го страстно. Пуншът бе прогонил от главата й всички тъмни мисли. Сега тя се наслаждаваше единствено на любовта и в това опиянение също се закле на мъжа си във вечна вярност.

Ерик прокара пръст по страните й, после по устните.

— Моля те само за едно, Аманда, не ме шпионирай. Няма да мога да понеса такова предателство.

Преди тя да може да отвърне каквото и да е, той я привлече към себе си и бурната страст разпръсна мрака в душата й. Безцеремонно, и в същото време безкрайно нежно той я облада и с ритмични движения я водеше от един сладостен връх към друг, докато накрая и двамата изтощени потънаха в дълбок, спасителен сън.

Когато на другата сутрин Аманда отвори очи, Ерик вече бе станал. Той седеше до малката масичка, закусваше и разглеждаше вестник. Високите ботуши и дебелата връхна дреха на стола показваха, че се готви да излиза навън. В Кемерън Хол имаше традиция господарят лично да наобиколи работниците си и да ги покани на коледното празненство.

Ерик усети погледа на Аманда, обърна се към нея усмихнат, но очите му гледаха сериозно. Аманда се загърна в една завивка и се приближа към мъжа си откъм гърба му, за да погледне какво чете.

— Няколко от моряците на Дънмор са претършували стар склад на брега и са намерили струпано френско оръжие!

Аманда бе щастлива, че беше зад гърба му. Трепереща, тя се облегна на стола и в първия момент не можа да изрече нищо. Ерик все още не я подозираше в нищо.

— Добре, че никой не е убит или ранен — добави той, поклащайки глава. После стана от стола и я целуна по челото, без да влага много страст. — Трябва да тръгвам. Би било хубаво, ако утре сутринта ме придружиш.

Аманда кимна мълчаливо. Ерик й отпрати дълъг и изпитателен поглед.

— Или има нещо, което те спира?

— Аз… аз не разбирам какво искаш да кажеш? — отвърна тя и в гласа й се чувстваше несигурност.

— Питам само дали не си бременна.

— О! — Тя тръсна глава с облекчение и даже леко се изчерви. — Не, не!

Ерик я прегърна и започна да я целува с такава страст, че коленете й омекнаха, тя също започна да го желае и безсилно се отпусна на леглото. Но в същото време някой дискретно почука на вратата и те трябваше да се разделят, което им струваше доста голямо усилие.

На другата сутрин Аманда изпълни желанието на Ерик да го придружи. Яздиха през заснежените поля и зъзнеха от студения вятър откъм реката. Зимата идваше неумолимо и в това време беше хубаво да стоиш в кухнята, където винаги се събираха много хора и беше топло. Навсякъде ги приемаха сърдечно, а радостните викове на децата дълго продължаваха да кънтят в ушите им. Жак ги придружаваше навсякъде и Аманда усещаше как очите му с хубавите дълги мигли не се откъсваха от нея. „Той ме гледа по същия начин, както аз него“ — мислеше си Аманда. Но това не я дразнеше, напротив — даже й харесваше.

Най-после дойде Коледа. След черковната служба всички, дошли от близо и далеч, се събраха в Кемерън Хол. Къщата беше украсена с палмови листа, венци, панделки, свещи, във всяка камина грееше огън, а освен това беше нает малък оркестър, който свиреше популярни стари валсове. Аманда танцува с всички поред. Отначало с Том, после с малкия дебеличък готвач и накрая с плахия коняр. Ерик стоеше подпрян до камината и оттам наблюдаваше веселата навалица. Когато празничното настроение вече бе достигнало връхната си точка, на вратата се почука. Ерик даде знак на Касиди и Том, че сам ще отвори. Малко по-късно се чу боботещият глас на бащата на Аманда.

— Здравей, скъпа дъщеричке! — викна той, докато в залата влизаха придружителите му лорд Хейстингс, лорд Тейритън и съпругата му.

Музиката изведнъж секна и усмивките замръзнаха по лицата на присъстващите. Настана тишина.

— Добър ден, татко — поздрави Аманда студено, а ръцете й се разтрепериха. Угризения раздираха душата й, като се сети за скривалището и за това, че бе предала любимия си човек. О, Господи, защо лорд Стърлинг трябваше да дойде точно сега! Така си мислеше Аманда, когато усети студените му устни на бузата си. Том събра шапките и връхните дрехи в антрето, а Аманда покани гостите в салона, където бяха подредени ястията и напитките. През цялото време усещаше върху себе си замисления поглед на Ерик и се чудеше какво ли си мисли сега.

Вървейки зад гостите си, тя усети встрани странно движение и се обърна. Ужасена видя, че Ерик беше стиснал Жак за гърлото, а той отчаяно се бранеше. Въпреки всичко обаче Ерик успя да се усмихне.

— Върви напред, моя мила, аз идвам!

— Но, Ерик…

— Ако обичаш, погрижи се за гостите!

Аманда видя, че Даниел се приближи до Жак Бисе и започна да му говори нещо успокояващо. Объркана, тя се подчини на Ерик и затвори вратата зад себе си.

— Ан, вие трябва непременно да опитате от нашия пунш! И останалите, разбира се, също! — с тези думи тя взе сребърната кана и напълни чашите, където преди това сложи мъничко канела.

Ерик влезе в стаята. Беше съвсем спокоен, сякаш нищо не се бе случило.

— Добре дошли! — приветства той гостите и с подобаваща учтивост целуна ръка на Ан. Може би малко по-учтиво, отколкото на Аманда й се искаше. — Радвам се да се запозная с вас. За съжаление не можах да присъствам на сватбата ви, но всички казват, че било събитието на века! — Очите на Ерик блеснаха лукаво. — Имам ли право или са ме заблудили?

— О, така беше. — С тези думи Робърт се приближи до жена си и я прегърна през раменете. — Ние вече очакваме първото си дете.

— О, това е чудесно! — Аманда вдигна чаша. — Моите поздравления!

— Моите също! — присъедини се Ерик и настани младата жена удобно до камината.

Не мина много и Найджъл започна да разказва за някаква среща на избрани хора, която в момента се подготвяла.

— Съвсем скоро всеки от нас ще трябва категорично да реши дали е с краля, или с неговите врагове.

По начина, по който Ерик се размърда, Аманда разбра, че тези думи го засегнаха.

— Неотдавна се върнах от похода на Дънмор срещу индианците и бих желал да разбера защо се обръщате към мен с тия думи.

— Защото трябва да се опълчите срещу предателите! Вашата сила и влияние са в състояние да вразумят размирниците, а вие заставате на тяхна страна.

— Даже ги и подтиквате към действия! — добави Тейритън остро.

Всичко беше ясно — Ерик беше открито обвинен в предателство!

— Няма дълго да търпя подобни разговори! — намеси се енергично Аманда. — Това е моят дом, а днес е Коледа. Който не иска да се държи прилично, моля да напусне къщата! Тук не е кръчма! Разбрахте ли? Като мой баща вие сте добре дошъл по всяко време, но не и като скандалджия.

За няколко секунди настъпи пълна тишина.

— Аманда… — започна Стърлинг колебливо.

— Чухте какво каза жена ми — Ерик хвърли към Аманда благодарен поглед. — Коледният празник има дълга традиция в този дом. Искаме и тази година да празнуваме така, както винаги сме го правили. Лейди Ан, тази песен е бавна, подарете ми един танц!

Робърт сякаш само това чакаше. Той грабна ръката на Аманда и също я завъртя насред стаята.

— Женитбата ви се отразява добре, Аманда. Изглеждате по-хубава от всякога!

— Благодаря за комплимента и още веднъж моите благопожелания за бебето!

— А при вас как стоят нещата? Спите ли с вашия юнак?

— С най-голямо удоволствие — отвърна тя, усмихвайки се сладко.

— Лъжете! — просъска той и я притисна още по-здраво.

— Не бих могла да си представя по-добър любовник!

— Още не сте ми простили, но аз знам, че тайно продължавате да ме обичате. Ще дойде и нашето време!

— Така ли?

— Британските войски скоро ще бъдат тук и тогава вашият съпруг ще си има доста сериозни грижи!

Аманда щеше да му отвърна с хаплива забележка, но в това време се приближи баща й и я покани за следващия танц.

— Браво, детето ми! — прошепна Стърлинг. — Сведенията ти бяха точни.

— Значи вече сме квит — каза Аманда, която се чувстваше ужасно.

— И дума да не става! Ти ще продължаваш да правиш това, което аз ти заповядам!

— Не забелязваш ли, че времената се промениха, татко! Получават се заповеди за арест, които никой не изпълнява. Хората се отдръпват от фанатици като теб.

— Да се обзаложим ли, че и занапред ще ми служиш така, както досега? — ухили се той и без да пита за разрешението й, я тласна към лорд Хейстингс.

Аманда се опита да се усмихне учтиво, но не се получи, тъй като циничните думи на баща й все още звучаха в ушите й. Едва издържа нахалните пръсти на лорд Хастингс да се плъзгат по роклята й и веднага, щом музиката свърши, го пусна и излезе от стаята. На верандата взе шепа сняг и разтри страните си. Студът й подейства успокояващо. Свечеряваше се. Аманда си спомни с тъга за прекрасното начало на деня.

— Аманда.

Обърна се и с изненада видя, че мъжът й я беше последвал. Не изглеждаше да му е студено, въпреки че бе само по риза. Вятърът развяваше косите му. Той я приближи и прегърна.

— Какво става? Защо дойде баща ти?

— Нали е Коледа.

Той я погледна строго в очите. Аманда усети, че сега е моментът, в който тя можеше да го прегърне и да му признае всичко. Но страхът за братовчед й я спря. Тя облиза устните си. Какво наистина щеше да се случи, ако избухнеше война? Беше женена за мъж, който бе готов на всичко, само и само да наложи възгледите си. Дали би жертвал и нея? А какво щеше да направи самата тя? Не й беше лесно да си го признае, но тя го обичаше. И то още по-отчаяно, отколкото преди време си представяше.

— Мисля, че е дошъл само за да ме ядоса.

— А какво ще кажеш за Тейритън? — Ерик я притисна още по-силно. — Наблюдавах те, докато танцуваше с него.

— Няма нищо за казване. Неприятен ми е.

— Ей, Богу, вярвам ти!

Аманда се дръпна гневно назад.

— Всъщност ти никога не си ми казвала, че ме обичаш — припомни й той и отново я притегли към себе си.

— Той е женен мъж и освен това скоро ще става баща.

— И какво от това? Ти също си омъжена жена.

— Как смееш…

С дива ярост тя се отскубна от него и изтича обратно в къщата, където празненство вече бе към края си. Прислугата разтребваше и почистваше. Аманда се сбогува с гостите си, които искаха да стигнат до Уилямсбърг преди да се мръкне съвсем. По някое време се появи и Ерик и изпрати групата до вратата.

Аманда използва един удобен момент и тихичко се оттегли. Смени официалната си рокля с дебела фланелена нощница, седна пред огледалото и се зае да разплита прическата си. Малко по-късно в стаята влезе Ерик, който тази вечер беше пил повечко от обикновено. Отпусна се тежко на леглото и измъкна ризата си през глава.

— Защо още нямаме дете? — попита той, докато си изуваше ботушите.

Ръката на Аманда замръзна насред движението си.

— Нямам представа, това е Божа работа.

Ерик скочи нетърпеливо. Измъкна четката от ръката й, погледна я право в очите и рече:

— А може би ти му пречиш? Правиш ли нещо?

— Разбира се, че не — скочи тя ядосано. — Как можеш да ме подозираш в такова нещо? Откакто се оженихме, ти почти никога не си в къщи.

Изведнъж чертите на лицето му се смекчиха и той стана изключително нежен.

— Това означава ли, че преди да заспиш, си мечтаеш дукесата скоро да се помине?

— Как можа да си го помислиш? — ужасена извика тя и се дръпна назад, но той я хвана и натисна надолу към стола. Това докосване й дойде твърде много. Гореща страст премина през тялото й и тя наведе глава и я подпря в корема на Ерик. После нежно започна да го гали с език, разтвори панталона му и продължи надолу, докато най-после той не издържа, хвана я с ръце и я прегърна. Вдигна я нагоре и още в същия миг проникна в нея, така че вълните на екстаза тутакси я обляха. След като и Ерик изживя своята наслада, тя отблъсна тялото му от себе си и засрамена се сви настрани. Как можеше едновременно да го мрази и да копнее за ласките му?

— Аманда… — Ерик се опита да я издърпа обратно.

— Не!

— О, ще видиш! — противопостави й се той. После я целуна нежно по челото. — Може би след тази нощ ще ме разбереш по-добре. Отчаяно те желая и в същото се време се презирам заради слабостта си. Ярост, страст, любов и болка — всичко е оплетено в едно кълбо.

Аманда се сгуши до него и усети дъха му в косата си.

— Да можеше времето да спре така — въздъхна той. Аманда леко потрепери, затова той я прегърна още по-здраво и попита дали й е студено.

— Не — излъга тя и смени темата. — Какво всъщност се бе случило с Жак?

— Искаше да убие баща ти. Едва го спрях.

Аманда се изправи и невярваща се втренчи в Ерик.

— Защо?

— Бог знае — каза спокойно Ерик и я погали по брадичката. — Понякога и на мен ми се ще да сторя същото. Не може да се каже, че е много приятен човек, нали? — Ерик отново притисна Аманда към себе си. — Но ти не можеш да бъдеш отговорна за него — приключи той темата.

— Наказа ли Жак?

— Да го накажа ли? Защо, той е свободен човек.

— Как го успокои?

Ерик мълча известно време.

— Казах му, че аз ще убия баща ти — рече той накрая и хвана Аманда още по-здраво, тъй като тя пожела да се измъкне от прегръдката му. — А сега спи, мила. Денят беше доста уморителен.

Аманда притихна в ръцете му, но за сън и дума не можеше да става.

Новата 1775 година посрещнаха в Уилямсбърг, където губернаторът ги беше поканил на голямо празненство. Въпреки политическото напрежение бяха се събрали доста гости. Аманда се чувстваше неспокойна. Плъзна поглед по насъбралите се с усещането, че това ще е последният празник за много дълго време напред. Видя Дамиен да се смее, докато танцува с Жьонвиев и после, когато той се приближи, за да покани и нея на танц, тя го смъмри, че не й се е обадил на Коледа. Но младият човек прие забележката изключително сериозно и почти се отдръпна от Аманда, а на нея й се прииска да му изтегли ушите. Ако не беше той, сега тя нямаше да се намира в това заплетено положение. Тъкмо да му се скара, Дамиен я пусна, тъй като баща й го потупа по рамото.

— Имам нужда от още нещо — рече й Стърлинг, завъртайки я в танца.

— Моля?

— В Бостън се събират британски войски. Страхувам се, че няма да дойдат тук, защото не можем да им предоставим доказателства, че и при нас положението е опасно.

— Откъде да ги взема тия доказателства? Ерик е у дома съвсем отскоро.

— Помъчи се и измисли нещо.

— Не!

— Ще видим — отвърна й той почти равнодушно и я остави насред танцуващите.

Аманда се приближи до отсрещната маса, където наливаха пунш и попадна точно в ръцете на Тейритън.

— Имате нужда от нещо подсилващо, така ли, любов моя?

— Не съм ваша любов!

— Нашето време ще настъпи съвсем скоро — каза той, наблюдавайки над чашата си къдриците й, спускащи се по голите рамене. — През март ще има събрание на избрани хора и то в Ричмонд. Губернаторът все още нищо не знае.

— Не ще да е съвсем вярно, тъй като мистър Рандолф се с обърнал с молба за избори към губернатора.

— Вашият съпруг също е поканен.

— Моля? Мислех, че става дума за затворено общество.

— В никакъв случай. Знам от сигурно място, че съпругът ви е приел — Той се поклони усмихнат. — Ще видите, че ще излезе истина — прошепна и преди да се смеси с тълпата, пусна в чантичката й някаква бележка.

Малко по-късно Аманда видя Ерик, потънал в разговор с един от членовете на камарата на общините. Почувства се двойно измамена и поиска палтото си, за да излезе навън за глътка свеж въздух. Бродеше безцелно между замръзналите лехи, които бяха вкочанени като нейното сърце. Значи все пак мнението й за Ерик се оказа вярно! Но защо все пак го обичаше?

Изведнъж викове откъм оборите я извадиха от мислите й. Изтича по посока на шума и видя как един възрастен мъж дава напътствия на няколко коняри. Те бяха наобиколили един оседлан кон, проснат на земята, сякаш заспал.

— Какво има? — попита Аманда.

Възрастният мъж избърса потта от челото и каза учтиво:

— Страхувам се, че няма да можем да помогнем на бедничкия. Нямам представа какво му е станало. Просто изведнъж се срути. Конят е на мистър Дамиен Розуел.

С общи усилия конярите успяха да вдигнат животното на крака. Огромните му тъмни очи се въртяха като подивели, после изведнъж станаха стъклени, предните крака се подгънаха и прекрасното животно падна на земята.

Аманда се отдръпна ужасена. Конят на Дамиен бе мъртъв! Ако не послушаше баща си, и на Дамиен щеше да му се случи същото.

— Милейди! — извика някой, но в този миг Аманда загуби съзнание…

Когато отвори очи, видя, че се намира сред много хора и че Ерик я носи на ръце. Недоверие и тревога се четяха по лицето му.

— Моля те, заведи ме в къщи — прошепна тя и се притисна към гърдите му, за да не вижда разтревожената физиономия на Дамиен.

У дома я съблякоха и я сложиха в леглото. След това дойде Ерик с чаша димящ китайски чай, който неговият кораб внасяше направо от Китай. Поиска да разбере причината за тревогата й.

— Конят умря пред очите ми.

— Това не би могла да бъде цялата причина.

— Това можеше да се случи на Жьонвиев или на Ан. Гледката не е подходяща за жена.

— Но ти си издялана от кораво дърво. Ти съвсем не си толкова нежно създание и не си никаква лейди.

Тя ядосано замахна към него, така че той едва не изтърва подноса.

— Аманда…

Тя зае предизвикателна поза.

— Бях твърде изненадана, като разбрах, че се готвиш да ходиш до Ричмонд!

Ерик не бе предвидил, че разговорът може да получи такъв обрат и я погледна поразен.

— Да, предполагам, че си научила това от стария си любовник. Забележителен шпионин си!

— Не съм! — просъска тя и го удари по гърдите. — Затова пък ти си…

Той хвана китките й, а очите му се свиха до малки процепчета:

— Знам, аз съм предател! Какво всъщност се случи с коня на Дамиен?

Тя се опитваше отчаяно да измъкне ръцете си, като през цялото време избягваше погледа му, тъй като нямаше сили да му каже, че това, което сполетя коня, може да се случи и на него и Дамиен.

— Уморена съм, Ерик.

— Аманда…

Без много да му мисли, тя намери спасение в една опашата лъжа, от която сама се разтрепери, докато я изричаше.

— Не се чувствам добре. Може би… може би и аз очаквам дете.

Ерик я освободи веднага и се отпусна назад на възглавницата, молейки се това да се окаже истина.

— Мислиш ли, че действително е така?

— Не мога да кажа със сигурност — отвърна тя измъчено. — Моля те, остави ме, чувствам се ужасно уморена!

— Ще спя в друга стая — успокои я той и я целуна безкрайно дълго и нежно по челото и устните.

Тя го гледаше, докато той излизаше от стаята, а сърцето й се свиваше от непоносима болка. После дълго лежа будна в леглото. Въртя се на всички страни, опитвайки се да избяга от мъчителните мисли. По някое време стана и бързо се облече. С треперещи ръце измъкна от чантичката си бележката, която бе пуснал там Робърт. Нямаше защо да я крие, тъй като такава хартийка можеше да бъде намерена и на пода в някоя кръчма.

Безшумно се измъкна навън и няколко къщи по-надолу изведнъж щеше да извика от ужас, тъй като от стената се отдели тъмна фигура, която се приближи към нея и й препречи пътя.

— Бях абсолютно сигурен, че ще направиш нещо за мен — каза баща й.

Тя хвърли листчето в краката му.

— Това е всичко. Повече няма. Разбра ли ме?

— Какво е това?

— Доколкото разбирам, начертан е план на скривалища за оръжие по брега. И това е краят на нашите взаимоотношения.

— А ако се стигне до война?

— О, остави ме на мира!

Тя се обърна и като понесена от вихър, хукна обратно към къщата. Смехът му обаче продължаваше да ехти подире й. Пред вратата тя спря за миг и затвори очи. Нищо друго не й оставаше, освен да се надява, че за няколко месеца ще я остави на спокойствие.

Аманда отвори очи и тръгна нагоре по стълбата. Леден ужас пролази по гърба й. На стълбата стоеше Ерик и това не беше сън, а голата истина. Беше наметнал халата си явно така бързо, че не беше успял да го закопчее на гърдите си. Дланта му така бе обхванала перилото, сякаш това беше нейната шия. Очите му бяха тъмни от яд.

— Къде беше?

— Излязох на чист въздух.

— Каза, че си много уморена. Къде беше?

— Един джентълмен не задава подобни въпроси.

— На всички е известно, че аз не съм никакъв джентълмен. Къде беше?

— Навън! — Тя отстъпи назад, тъй като той заплашително я приближаваше. — Не можеш да ме принудиш да ти кажа. Не можеш…

Ерик застана съвсем близо пред нея и тогава Аманда панически започна да го удря с юмруци. Той само се наведе и я метна на рамото.

— Не! Пусни ме веднага! Ще ни чуят. Престани!

Удари я силно по задните й части.

— Все ми е едно къде си била! Може би наистина не мога да те принудя да кажеш къде си ходила и какво търсиш нощем по улиците, но ще извикам дявола в себе си и ще те изгоня от спалнята си!

Аманда продължаваше да блъска диво по гърба му, но нищо не помагаше. Беше съвсем безпомощна. Той я завлече горе и я хвърли в леглото. Тогава тя си спомни думите му, че яростта и страстта са много близки една до друга. Неговите устни се притиснаха бясно до нейните. Тя понечи да се съпротивлява, но съвсем скоро желанието пламна и у нея.

На сутринта, когато Аманда отвори очи, Ерик вече бе излязъл. В писмо той й съобщаваше, че е заминал за едно събиране и й заповядваше да се прибере у дома. Изразяваше надеждата, че тя ще му се подчини, иначе слугите ще я принудят да изпълни заповедите му.

Със силен вик на отчаяние Аманда се хвърли върху възглавницата. Току-що покълналата й любов трябваше да загине на бойното поле на революцията!