Не предавай любовта

ГЛАВА ДВАНАДЕСЕТА

Околностите на Ричмонд, Вирджиния

църквата „Св. Джон“

Март 1775 г.

Тъй като в Ричмонд не можа да се намери голяма зала, делегатите за събранието отидоха в една църква извън града. Това показа още веднъж, че те бяха решителни хора, които се надяваха да вземат най-точните решения, за да продължат борбата си до успешен край. След дълги и разгорещени дебати се стигна до заключението, че е безсмислено да се подхранва надеждата за мир, тъй като в другите колонии вече почти се е стигнало до военно положение. Вечерта, когато напускаха църквата, беше единодушно решено, че трябва да се сформират отряди, които пълноценно да защитават Вирджиния. През следващите дни трябваше да бъдат избрани делегати за втория конгрес във Филаделфия.

Ерик напусна църквата заедно с Вашингтон. Той не преставаше да мисли за чутото през деня. Преди две години подобни речи щяха да бъдат оценени като чисто предателство. Днес обаче и най-запалените привърженици на краля виждаха, че така повече не може.

— Струва ми се, че днес беше исторически ден — каза Вашингтон, докато влизаха в една кръчма. — Според мен ще се стигне до война.

— И аз така мисля — отвърна Ерик.

— Какво ще правите тогава?

— Мили Джордж, струва ми се, че през тия години съм успял да докажа лоялността си към Вирджиния.

— Това е вън от всяко съмнение. Аз питам повече за другите ви интереси. Много от приятелите ми, а между тях Феърфакс и Сали, решиха да се върнат обратно в Англия.

— Аз също съм водил подобни разговори с някои от роднините си. Още тази вечер ще се срещна с един мой далечен братовчед, комуто искам да продам именията си в Англия. Той пък ще ми предостави тук земята си, която граничи с моята.

— А как стои въпросът с жена ви?

Без да ще, Ерик издаде противоречивите чувства, които се бореха в него, като отговори твърде прибързано:

— Не знам какво искате да кажете? — За себе си той бе решил всичко, но що се отнася до Аманда, там нещата се объркваха. В него сега се бореха любовта с недоверието и несигурността. Той вече не можеше да й вярва. Какво беше правила посред нощ на улицата? Дали се беше срещнала с някой представител на торите или пък с някой любовник, или пък двамата бяха една и съща личност? Беше го излъгала, че е бременна и освен това знаеше повече за смъртта на коня на Дамиен, а не го каза. — За какво всъщност ме питате?

— Не ме разбирайте грешно, Ерик. Аз съм ваш приятел. Но е известно, че лейди Кемерън не е променила възгледите си.

— Подозирате ли я в нещо? — попита Ерик направо.

— Не искам да ви обиждам.

— Аз не се обиждам. Освен това не виждам нещата така. Аманда е моя жена и е естествено да бъде на моя страна. Но… — около устата на Ерик се появи бръчка. — Ще трябва да се погрижа, в случай че…

— В случай че…

— Ако стане наложително, и нея ще изпратя в Англия. Давам ви честната си дума.

— Остава да се надяваме, приятелю, че ще успеете да го направите — въздъхна тежко Вашингтон. — А сега да си поръчаме нещо за пиене. Имам лошото предчувствие, че неизбежното приближава с всеки изминал ден и скоро няма да имаме време за такива удоволствия.

Те седнаха на една маса, където вече се бяха събрали Ричард Хенри Ли, Патрик Хенри и още няколко други от присъстващите на събранието. Към тях се присъедини и Пиер Дюпре, възрастен, елегантно облечен господин от северните покрайнини на града. Мъжете пиеха и се шегуваха, за да разсеят напрежението на изминалия ден. Ерик забеляза, че Дюпре не го изпуска от поглед и всъщност не участва в разговора на останалите.

Когато свещите вече бяха почти догорели и сътрапезниците се сбогуваха, Ерик най-после намери смелост и се обърна към Дюпре:

— Мосю Дюпре, имам чувството, че цяла вечер ме наблюдавахте и бих желал да знам причината.

— Просто съм любопитен — сви рамене старият господин.

— Любопитен? — Ерик вдигна чашата си и я чукна в тази на събеседника си. — Отговорът ви ме озадачава. Кажете по-ясно за какво става дума.

— Надявам се, че няма да се почувствате обиден и информацията ми само ще ви е от полза — пое дълбоко дъх Дюпре.

— Сега пък вие събуждате любопитство у мен. Кажете най-после.

— Доколкото знам, Аманда Стърлинг вече е станала лейди Кемерън.

— Така е — каза Ерик и болка прободе сърцето му. Лицето му помръкна. — Говорете, човече! Уморен съм и лесно губя търпение.

— Добре. Преди години познавах майка й.

— Майката на моята жена?

— Да, беше забележителна личност. Достойна за обич, нежна, страстна, витална, енергична жена. Само като си помисля за нея, и отново се чувствам млад. Беше така жива, така умееше да се радва на живота!

Също като Аманда, помисли си Ерик и подкани Дюпре да говори по-бързо.

— Тогава често ходех в Уилямсбърг. Аз съм французин, но тъй като съм роден във Вирджиния, съм поданик на краля. Когато разбрах за съдбата на прогонените акадци, отидох в Уилямсбърг, за да се присъединя към тях. Разбирате ли?

Ерик кимна и Дюпре продължи:

— Бях един от приятелите на Леонор и един ден тя ме попита за съвет.

— За какво?

— Тя беше благородна душа и бе помолила съпруга си да се погрижи за някои от тия клетници. Приемам, че познавате Найджъл Стърлинг.

Ерик кимна утвърдително.

— Тя не трябваше да се жени за тоя човек. Не заслужаваше точно такъв жесток кариерист за съпруг.

— Моля ви, господине. Добрата жена от години е вече покойница. Тя отдавна се е отървала от него. Какво има тук за съжаление?

— Тя дойде при мен, тъй като очакваше дете, но не от Стърлинг, а от едни млад и мил французин, по-точно — от един от акадците, които Стърлинг бе взел при себе си.

Ерик пое дълбоко въздух и с нарастващо напрежение се вгледа в човека отсреща.

— Леонор обичаше този мъж. Едва ли можете да си представи по-голям контраст от този, който съществуваше между суровия, непреклонен Стърлинг и красивия французин с големи светли очи и тъмна коса. Французинът също обичаше Леонор, но аз ги посъветвах да скрият истината от Стърлинг, защото един скандал не би бил в тяхна полза — Разказвачът поклати тъжно глава. — Това беше най-грешният съвет, който бях давал някога! Тя можеше да избяга с любимия си в Ню Орлиънс и там да започнат нов, щастлив живот. А вместо това…

— Какво се случи вместо това? По дяволите, разказвайте!

— Не мога да кажа, че знам съвсем точно края на тази история — сви със съжаление рамене Дюпре. — Знам само, че Стърлинг разбра всичко. Веднъж, като я ударил, тя паднала надолу по стълбата и родила преждевременно. После, докато тя лежала цялата в кръв на леглото, той се заклел да убие французина и да отмъсти на дъщеря си за греха на майката. Изглежда, че след смъртта на Леонор е изпълнил заканата си.

— Господи! — въздъхна Ерик. Това обвинение бе така силно, че му се искаше да не го е чул. Но той познаваше Стърлинг и бе видял колко грубо се държи той с дъщеря си. Изведнъж сърцето му се сви от луд копнеж. Искаше да бъде до Аманда, да й каже, че й вярва, че я обича, да може да я защитава и се питаше с какво този мерзавец държи дъщеря си в ръце.

Сети се за Коледа, когато едва задържа Жак да не се спусне върху Стърлинг. Преди много, много години бащата на Ерик бе намерил този Жак да се търкаля безпомощен по улицата. Жак бил в безсъзнание и не можел да си спомни нищо. Знаел само, че е французин. Изразителните очи, фините черти на лицето, извивката на устните…

— Това е той, баща й!

— Какво казахте?

— Нищо — Ерик разтърси енергично глава.

Изведнъж Дюпре прие много нещастен вид.

— Лорд Кемерън, никой не знае тази история. Не бива да презирате жена си заради произхода й.

— Искам да ви уверя, че това никога не би ми дошло на ум — Той можеше да й се сърди за много неща, но това, че не е дъщеря на Стърлинг, просто го изпълваше с радост.

— Сър, споделих историята с вас, защото се чувствах виновен пред моята стара приятелка. Съвестта ми не ми даваше мира.

— Уверявам ви, че тайната ще бъде запазена. Моля ви само за разрешение, ако стане необходимо, да разкажа всичко това на жена си.

— Какъв смисъл има да се казва на една дама, че тя е дете на любовта?

— Или казано иначе — копеле — поправи го Ерик и се усмихна. — Въпреки това един ден тя би се радвала на тази си съдба.

— По това нищо не мога да кажа. В края на краищата Аманда е ваша жена и вие по-добре я познавате.

Не толкова добре, колкото бих искал, помисли си Ерик.

— Благодаря ви от сърце, мосю — каза той, сбогувайки се с Дюпре.

Ерик остана още известно време на масата, загледан в пламъка на свещта. После високо поиска листове за писма и перо, тъй като искаше веднага да пише на Аманда. Още не й беше простил и не знаеше дали това изобщо ще му бъде възможно. Но въпреки това я обичаше и желаеше. Жак и останалата прислуга имаха нареждане да не я изпускат из очи, но всъщност само той носеше отговорност за поведението й. През деня Ерик се бе занимавал с важни дела, засягащи отечеството му, но през нощта го мъчеше страстта му по Аманда. Трябваше с мъка да си признае, че не може да отгатне какви ли мисли се въртят из красивата й глава. Сега, след като знаеше повече за нея, щеше отново да се опита да достигне до сърцето й. Но това не означаваше, че ще пренебрегне родината и хората, с които сега се бе събрал или че ще ги изложи на опасност.

Ерик нямаше престава как би реагирала тя на писмото му и затова на път за дома, първо се отби в една кръчма и за освежаване изпи халба студена бира. Докато се къпеше, си мислеше за огромната пукнатина, която се появи помежду им и се питаше дали пък тя не е решила да не се подчини на заповедта му. Писмото му беше кратко и сдържано, тъй като гордостта му не позволяваше да прояви друго.

Когато няколко часа по-късно се приближи към къщата, позна силуета на Аманда в един от осветените прозорци. Луната бе високо в небето, а наоколо се усещаше уханието на първите пролетни цветя. Вероятно тя бе чула нещо, защото няколко секунди по-късно се появи на верандата.

— Ерик?

Без да каже нищо, той скочи от коня и му заповяда сам да се прибере в конюшнята. Аманда стоеше безмълвна, а бялата й рокля светеше на лунната светлина като самата пролет. Ерик не можеше да види очите й, но бе готов да се закълне, че в гласа й бе прозвучала радостна нотка.

Той тръгна бавно към нея, напразно търсейки очите й, докато застана съвсем наблизо и ароматът й го обгърна целия. Видя колко бързо тупти пулсът й на шията и, ако зависеше само от него, веднага би я грабнал и занесъл в спалнята. Но може би тя беше така възбудена, защото отново го бе претърсвала? Той достигна най-после до прекрасните й очи — огромни и питащи, пълни с любов, и с мъка задържа ръцете си да не посегнат към нея.

— Значи си дошла тук — каза той само.

Тя се отдръпна назад и лицето й веднага прие хладно изражение.

— Изпълних заповедта ти.

Той я приближи и с цинична усмивка я погледна отгоре.

— Аз ти заповядах и да ми кажеш причината за нощната си разходка, но ти не ме послуша.

Тя се дръпна от него и се обърна.

— Ако си заповядал да дойда тук само за да се караме…

Той бързо я хвана за ръката и я извърна към себе си, при което тя го стрелна с гневни очи. Ерик тайно проклинаше нарастващото желание да я притежава, което се появяваше всеки път, щом я докоснеше.

— Слушай, съкровище мое — изсъска той, тъй като страстта вече почти бе замъглила съзнанието му. — На улицата ще става все по-опасно за същества като теб. Могат и да те обесят.

— Сигурно има хора, които с удоволствие биха сторили същото и с теб! — каза тя и се издърпа от ръката му. — Непременно ли трябва да обсъждаме всичко това навън?

— Имаш право — засмя се Ерик. — Аз също с удоволствие бих отишъл в спалнята.

Тя се изчерви леко и тогава Ерик се попита дали й е липсвал през тези дни. Влязоха вътре и тя понечи да тръгне към дневната, но той я дръпна нагоре по стълбата.

— Казах, че искам да продължим разговора в спалнята. Тръгвай нагоре!

Тя се отскубна и побягна напред. Когато той влезе в спалнята, завари я да седи пред огледалото и с яд да измъква фибите от косата си. Той се приближи до нея. Тогава тя скочи и изфуча като дива котка:

— Държиш се ужасно! Омръзна ми да ме командваш! Само да си посмял да ме докоснеш!

— О, не, ще го направя! — извика той и хвана стола така, че облегалката изпращя. — Даже още нещо ще направя, ако продължиш така да ме отблъскваш с детинския си маниер. Ще използвам стар, изпитан начин, който ще те принуди да се подчиниш!

Аманда се сети за лова в детството си. Тя вдигна очи нагоре и още преди Ерик да разбере какво става, четката за коса литна към него. За късмет, той се наведе навреме. Аманда се сви виновно, тъй като разбра, че си е позволила твърде много. При това не беше искала да се карат, даже напротив — беше очаквала Ерик с огромно нетърпение.

Но сега вече всичко бе отишло по дяволите. Трябваше да спечели време.

— Ерик, имай търпение. Може би е по-добре да поговорим по-късно.

— Изобщо нямам никакво намерение да си говорим, Аманда — отвърна той.

Той се приближи към нея, но тя грабна една книга, която беше на стола и я запрати по него. Този път имаше успех — книгата го улучи по челото.

Въпреки съпротивата й, той я хвана и няколко секунди по-късно вече седеше в креслото и държеше Аманда в скута си. Но тя така силно размахваше ръце и крака, че и двамата паднаха на земята.

— Трябва да си се побъркал! След всичко, което направи! Но сега нито му е времето, нито мястото — Аманда скочи на крака, но Ерик пак бе по-бърз от нея. Той се спусна към вратата и й препречи пътя.

— Точно подходящото време и подходящото място, скъпа моя! Както виждаш, нашето легло ни очаква!

— Нямам намерение да си лягам с теб! Разбра ли?

— Да си призная, нямам нищо против да го направим и на пода! — Той я хвана стремително и докато тя правеше отчаяни опити за съпротива, усети, че той я повдига нагоре и после я пуска по гръб на пода. — Толкова много ми липсваше! — прошепна той и очите му лъснаха от сладострастие.

— Боже, колко си отвратителен! — сърдеше се тя, но вече по-кротко. — На земята… — Тя направи кратка пауза, за да овлажни устните си и продължи — Не искам да те любя на земята!

Но Ерик не обръщаше вече внимание на протестите й. Целуваше я сладко и сякаш не чуваше нищо. Тя усети пръстите му, които се опитваха да се справят с корсета и си помисли, че и той много й бе липсвал.

— Ще ме любиш там, където ми харесва — рече той, преди езикът му да потъне в устата й.

Беше успял да развърже връзките и ръцете му вече шареха свободно навсякъде. Аманда трябваше да разбере, че няма сили за съпротива и че всъщност съвсем не иска да се съпротивлява, когато пръстите му хлътнаха между краката й. Потъна в сладостно опиянение и съвсем не разбра кога той е разкопчал панталона си. Членът му изскочи навън, пълен със сила, и изчезна в нея. Тялото й прие неговия ритъм и достигна до такова удоволствие, че й причерняваше даже пред очите.

Аманда остана да лежи на пода със затворени очи. Усети, че той става, а после грижливо вдига и нея. Сложи я отново на креслото пред огледалото. Тя отвори очи и погледите им се срещнаха в него.

— Защо винаги се борим така един срещу друг? — попита той, докато разресваше косите й с четката.

Аманда само разтърси глава, без да знае какво да отговори.

С бавни движения Ерик смъкна презрамките на корсета, й и го отвори до кръста, така че можеше да се любува на гърдите й, отразени в огледалото. Аманда стоеше притихнала и наблюдаваше мъжа си някак отчуждено. Той я погали нежно по гърдите и направи кръгове около зърната й. Тя само простена от удоволствие и безсилна опря глава назад на тялото му. Ерик наблюдаваше с учудване как розовите пъпчици оживяват под пръстите му. Той се наведе встрани и вкуси сладостта на устните й.

— Никога повече няма да те питам какво прави навън оная нощ — прошепна той. — Но и никога повече няма да позволя да го правиш. Разбра ли? — Тя само кимна послушно с глава, а той я привлече отново към себе си, прегърна я и продължи: — Няма защо да се страхуваш от него, Аманда! Чу ли? Няма защо да се страхуваш от Найджъл Стърлинг!

Аманда изтръпна от отчетливо произнесените думи.

— По дяволите, разбра ли ме? Трябва да забравиш както за него, така и за Тейритън, иначе ще бъда принуден да убия някой от тях. Ясно ли ти е? Аз съм твоят съпруг и ще те защитавам!

Хълцаща, тя понечи да се сгуши в него, но той я хвана за раменете и здраво я разтърси.

— Разбра ли ме, Аманда?

— Да, да! — извика тя развълнувана и поиска да се отдръпне, но Ерик не я пусна. Твърдо и даже болезнено той притисна устни до нейните. Тя отново омекна и почти безжизнена се отпусна в ръцете му. Езикът й стана по-сочен, а очите й блеснаха съблазнително. Сладострастието я обзе цялата. Жадна за ласки, тя се притискаше в Ерик, дръпна редингота му и даже го скъса в раменете, с треперещи пръсти разкопча ризата му и заби ноктите си в кожата му. В предишната битка Ерик почти я бе разсъблякъл, така че сега тя стоеше само по чорапи. Той я вдигна и я положи на леглото. В меката светлина на свещите тя наблюдаваше с кротко възхищение как той се съблича и протягаше нетърпеливо ръце.

Този път се любиха нежно — с целувки и тих шепот. Ерик се наслаждаваше на всяко нейно докосване и я даряваше с цялата си душа. Когато бурята беше вече отминала и той я гледаше удивен, разбра, че даже в екстаза Аманда пак е далеч от него. Стана му мъчно, че тя крие нещо въпреки голямата му любов към нея.

— Аманда, моля те, довери ми се! За Бога, Аманда, довери ми се!

Въпреки настойчивия му шепот, тя не отвърна нищо и Ерик се попита дали мълчи, защото е заспала или защото не иска да му отговори.

През следващите дни Ерик разказа на Аманда за събранието, подготвяйки я внимателно за това, че съвсем скоро може да се стигне до военен конфликт. Лорд Дънмор бе изключително разочарован от Кемерън, тъй като се бе надявал всички влиятелни люде да се противопоставят на призива за избор на делегати за втория Континентален конгрес.

Когато Ерик влезе в градската си къща след разговора с губернатора, Аманда се затича насреща му с разтревожено лице.

— Какво стана?

Ерик спря и погледна сериозно жена си.

— Ще има война, Аманда, и бих искал да знам на коя страна ще застанеш.

— Аз… аз не мога така лесно да се откажа от убежденията си! — запъна се тя и го помоли с поглед за разбиране. Помисли си, че в такава ситуация всеки се лови за сламката. Тя би тръгнала след него и той го знаеше. Иначе никога повече нямаше да й се довери, а и тя не би го обичала, ако стояха в различни лагери.

Ерик кимна и погледна някъде в далечината.

— Все ми е едно кому симпатизираш. Искам само, ако си с мен, да ми се подчиняваш и да ме не следваш! — предупреди я той меко.

Без да каже нито дума повече, Аманда се качи на горния етаж.

Няколко дни по-късно в сутрешния полумрак се чу глъчка от улицата. Аманда не можа веднага да се събуди, но Ерик скочи от леглото и отиде до прозореца.

— Какво има? — попита сънливо тя.

— Нямам представа. Виждам само, че са се събрали много хора. — Ерик обу бързо панталона си и се върна обратно до прозореца. Попита един мъж какво става.

— Мунициите! — отговори онзи. — Оръжието! Проклетите червени униформи са плячкосали всичко! Дойдоха от „Фоуей“, който е пуснал котва долу на реката.

— По дяволите! — изруга тихо Ерик и грабна ризата и ботушите си.

— Ще щурмуват двореца на губернатора! — Аманда го гледаше загрижено.

— Трябва на всяка цена да попречим! Не бива да се лее кръв! — мърмореше той под носа си, сякаш говореше сам със себе си. — Ти стой в леглото, Аманда! — каза той и изчезна навън.

— О, Боже, нима мога да остана така! — Аманда стана бързо, трескаво облече дрехите си и хукна подир мъжа си. Когато напусна къщата, видя, че Жак Бисе пое след нея, така както правеше вече от седмици. Той не й пречеше, даже напротив, така тя се чувстваше по-сигурна. А от баща си тъй и тъй вече нямаше защо да се страхува, след като му бе предала бележката.

Не беше особено трудно да настигне Ерик. Виковете бяха толкова силни, че се чуваха отдалеч. Сякаш целият град бе излязъл по улиците.

— Към губернатора! — извика някой и Аманда едва успя да се качи на стъпалата пред един магазин, защото тълпата се спусна напред и щеше да я повлече!

— Спрете! Спрете! — чу се в този момент друг властен глас. От височината на стъпалата, където се беше качила, Аманда можеше да вижда и по-надалеч и съзря Пейтън Рандолф, Картър Никълъс и Ерик. Рандолф убеждаваше хората наоколо, че по този начин сами ще си навредят и е най-добре официално да протестират в Комън Хол. Ерик и Картър правеха същото и така постепенно тълпата започна да се успокоява и да се разпръсва.

Аманда се залута разтревожена наоколо, докато попадна в здравите ръце на мъжа си, който ядосано я разтърси.

— Казах ли ти да останеш в леглото?

— Но, Ерик…

— По дяволите, Аманда! Правя всичко възможно, да избегнеш смъртта, която Дънмор ти е отредил! Жак ще те върне в Кемерън Хол и то още днес!

Аманда се опита да протестира бурно, но Ерик не й обърна внимание. Някъде по обяд тя вече беше на път за Кемерън Хол.

Новините стигаха бавно до имението. Аманда се надяваше само на това, което казваше прислугата и на вестника. На въпросите на гражданството защо е постъпил така, Дънмор отговорил, че от съображения за сигурност, тъй като се страхувал от въстание на робите.

Една вечер Ерик се появи в Кемерън Хол страшно изморен, раздърпан и изнервен. Каза, че му се удало в Уилямсбърг да усмири хората, но на други места се събирали въоръжени групи и чакали знак, за да започнат въстание. Във Фридериксбърг се били събрали четиринадесет отряда, готови да потеглят към столицата. На 28-и април Рандолф отново бе помолил за още малко изчакване, надявайки се, че конфликтът може да се разреши и мирно.

— Слава Богу! — въздъхна Аманда облекчено, въпреки че лицето й издаваше страх и напрежение. Тя си пое дълбоко въздух и се отпусна назад на канапето.

— Това още не е всичко — отбеляза Ерик, изтупвайки прашните си от пътя дрехи.

— Какво означава това? Беше ли във Фридериксбърг? Какво прави там?

Ерик продължи нататък, все едно изобщо не бе чул въпроса й:

— В Масачузетс вече са стреляли. В Лексингтън и Конкорд англичаните също са посегнали на складираните оръжия, но заселниците са ги прогонили до Бостън.

— О, не! — това означаваше, че вече се е проляла кръв.

— Патрик Хенри влезе с войниците си в Уилямсбърг, но там Дънмор е бил подкрепен от моряци и даже е сложил оръдие насред поляната пред двореца. На втори май се появи някакъв търговец и донесе барут.

— Ти си придружил Патрик Хенри, нали? — попита ужасена Аманда.

— Аз бях само посредник.

— Как можа!

— Опитвам се да призова и двете страни към разум! — прекъсна я той. — Но това все още не е всичко.

— Какво ли още има? — прошепна тя. Загриженият му тон я накара да замълчи.

— Патрик Хенри официално е обявен за бунтовник — и след известно колебание добави — Аз също. Струва ми се, че в близките дни ще се получи заповед за арестуването ми.

— За Бога! — Аманда гледаше с широко отворени очи към своя висок и красив съпруг. В този миг всичко й стана все едно и нямаше да възроптае, ако Англия и Вирджиния изчезнеха завинаги от картата на света. — О, Ерик! — простена тя и се хвърли в ръцете му.

Без да каже нито дума повече, той я прегърна и я отнесе горе, където я люби дълго и страшно нежно. В настъпващата утрин тя лежеше отпаднала в сладостна нега в ръцете му. Той отмести ласкаво един кичур, паднал на челото й и я целуна.

— Тези, които искат да останат верни на краля, но смятат, че конфликтът между колониите и родината вече е неразрешим, се връщат в Англия. Питам те и искам да ми отговориш искрено, убедена ли си, че искаш да останеш при мен?

— О, да! — Аманда въздъхна и зарови лице в него. — Ще остана при теб.

— А на коя страна? — попита той тихо.

— Моля?

— Добре! — тръсна глава Ерик. — В момента аз съм бунтовник, но не вярвам, че Дънмор ще успее да задържи властта още дълго време и че действително ще може да предприеме нещо срещу мен. Но мисля, че ни предстоят трудни дни! — След кратка пауза добави — Може би дори години! Ела, мила! Един бунтовник не може да стои така дълго бездеен. Трябва да свърша още нещо, в случай че…

— В случай че? — попита тя със страх.

— В случай че се наложи да тръгна изведнъж нанякъде — погледна я той право в очите.

ГЛАВА ТРИНАДЕСЕТА

Към края на седмицата Ерик и Аманда отидоха долу на кея, за да се сбогуват с приятели и съседи, които заминаваха за Англия. За оставащите това бе тежка загуба и Аманда пророни няколко сълзи. В момента Ерик нямаше защо да се бои от Дънмор, тъй като губернаторът бе изоставил резиденцията си и се бе установил на кораба „Фоуей“, който бе закотвен насред реката. От там той се опитваше да управлява колонията. Лорд Тейритън, съпругата му Ан и малката им дъщеря също бяха с него, а най-вероятно и лорд Стърлинг, тъй като Аманда отдавна не бе получавала никаква вест от баща си.

Най-голямата грижа за Аманда сега бе Дамиен. Ерик й бе казал, че е заминал за Масачузетс, а там положението бе най-напрегнато. Самият Ерик посвещаваше почти цялото си време да събира нови привърженици около себе си. Континенталният конгрес във Филаделфия се бе състоял. Този път делегатите отпътуваха, придружени от въоръжена охрана, защото имаше опасност да бъдат арестувани по пътя. Джордж Вашингтон пое командването на обсадата на Бостън. Беше завзет и пътят към Канада, за да се контролира входът към колониите.

През юни се стигна до първите сериозни сблъсъци между заселниците и британската армия, но заселниците трябваше да се признаят за победени, тъй като мунициите им привършиха. На трети юли Джордж Вашингтон получи официалното назначение за главнокомандващ и така се роди континенталната армия. В края на август от Филаделфия се завърнаха водачите на Вирджиния, а малко по-късно в Кемерън Хол пристигна Патрик Хенри и помоли Ерик да си поговорят на четири очи.

Когато той си тръгна, Аманда веднага слезе долу. Ерик стоеше пред камината в гостната и гледаше замислено в пламъците. Нямаше нужда да се обръща. Знаеше, че Аманда е влязла при него.

— Джордж ме помоли да отида в Бостън. Конгресът е определил пост и за мен. Боя се, че не бих могъл да откажа.

О, не! Аманда искаше да протестира с цялото си същество, но от устните й не се отрони нито дума. Тя бе сигурна, че той вече е приел. Обърна се и изтича горе, където се хвърли в отчаяние на леглото. Не искаше той да заминава. Обзе я непознат досега ужас. Усети тежка ръка на рамото си и видя, че Ерик я беше последвал.

— Заради мен ли плачеш? — попита той, галейки нежно мокрите й бузи.

— О, Ерик, престани, моля те, престани!

Усмихнат, той се изтегна на леглото и я взе в ръцете си.

— Може би няма да е за дълго — успокои я той.

Аманда се сви трепереща в него. Той вече й липсваше. Трябваше да се научи да говори с него за чувствата си. Усещаше, че въпреки огромната нежност, която изпитваха един към друг, помежду им зееше пропаст. След онази нощна разходка той не смееше повече да й се доверява и я гледаше подозрително. На нея пък й беше невъзможно да преодолее гордостта си и да поиска извинение.

Аманда си помисли за британската армия и страх сви сърцето й. Ако продължават да пристигат подкрепления, съвсем скоро Бостън щеше да бъде превзет и армията съвсем лесно щеше да стигне даже до Ню Йорк.

— Британците ще те обесят, ако им паднеш в ръцете! — проплака тя.

— Но първо трябва да ме хванат — сви рамене Ерик. Той продължаваше да гали нежно лицето и шията й. — Но има и такива, които няма да имат нищо против ти да си им в ръчичките.

Аманда не каза нищо, защото знаеше, че докато Ерик е до нея, няма защо да се страхува от бунтовниците. Но какво щеше да стане, ако нещата се променят?

— Никак ли не се страхуваш? — попита плахо тя.

— Повече се страхувам от това, че ще трябва да те оставя тук сама, отколкото че тръгвам на война.

— Няма защо да ме мислиш. По-добре се погрижи за себе си.

Ерик се засмя тихо прокара пръсти през къдриците й.

— Човек може да си помисли, че наистина си загрижена за мен.

Аманда безмълвно се уви около него и започна дълго и страстно да го целува. Но даже последвалата любовна нощ не можа да скрие напрежението помежду им. Когато на другата сутрин Аманда отвори очи, видя, че Ерик я гледа замислен. Лицето му бе сериозно, въпреки че продължаваше да я гали нежно по страните.

— Аманда, имам само една молба — не използвай отсъствието ми, за да ме шпионираш отново. Моля те, не ме разочаровай, защото ако се случи втори път, няма да мога да ти простя.

— Какво бих могла да шпионирам? — извика тя и дръпна завивката към себе си. — Вирджиния е в ръцете на патриотите.

— Но лорд Дънмор се намира на „Фоуей“, който е пуснал котва надолу по реката. И това не е чак толкова далеч! — обясни й той с въздишка, докато навиваше косите й около пръстите си. — Преди време исках да си на моя страна, мила, но сега те оставям сама да решиш. Ако искаш да ме напуснеш, свободна си да го направиш. Ако поискаш, ще наредя да те заведат на кораба на губернатора.

— Не! — извика тя тутакси.

— Означава ли това, че си на страната на патриотите?

— Не, Ерик, не мога да те лъжа — изчерви се Аманда и поклати глава. — Но и не мога да те напусна!

— Да смятам ли, че все пак мъничко ме поддържаш?

Тя му хвърли един страничен поглед и усети, че му доставя удоволствие да чува всичко това.

— Ерик, ти знаеш, че аз…

— Знам, че ти харесва повече при мен, отколкото при баща ти, но това за мен не е особен комплимент.

— Ерик, за Бога, не бъди жесток в такъв момент!

— Съжалявам, любов моя! Наистина, съжалявам! — каза той тихо и отметна завивката, за да прегърне голото й тяло — Люби ме още веднъж за последен път, за да остане в мен малко от топлината на тялото ти. Ще ми е нужна за дългите студени нощи. Отдай ми се цялата!

Те се любиха както никога досега, но все пак по някое време трябваше да спрат. Аманда остана в леглото, докато Ерик отиде да се изкъпе. После се изми и тя и му помогна при обличането. Когато му наметна тежкото палто, той я вдигна за последен път на ръце и я целуна по челото. След това излезе навън.

— Ще се молиш ли за мен? — попита я Ерик вече от коня, докато тя му подаваше от верандата традиционната чаша за сбогом.

— Да. От цялото си сърце! — прошепна тя. А той я погледна отвисоко и се усмихна.

— Ще намеря Дамиен и ще гледам да пиша възможно най-често. Грижи се за себе си, мила! — каза той, наведе се и я целуна.

Аманда затвори очи и почувства топлината на устните му. Кога ли пак щяха да са заедно? Тогава вече щеше да успее да спечели доверието му и най-после да му каже колко много го обича. После изведнъж усети студения въздух около устните си. Отвори очи и видя, че той се отдалечава от нея. Гледа след него, докато Ерик съвсем изчезна от погледа й.

Две седмици след заминаването на Ерик в стаята влезе Касиди и по странен начин съобщи за посетител.

— Кой може да бъде? — попита Аманда, бърчейки чело.

— Баща ви, милейди — поклони се Касиди.

— Баща ми ли? — учуди се Аманда, скочи веднага и, без да иска, разля мастилницата на бюрото. Но нито Касиди, нито самата тя обърнаха внимание на белята.

— Сам ли е? — заинтересува се тя, тъй като по последни сведения той би трябвало да се намира заедно с лорд Тейритън на кораба на Дънмор. Сушата беше вече твърде опасна за него.

— Дойде с боен кораб, който е закотвен на нашия пристан.

Значи затова е пристигнал при нея необезпокояван от никого! Аманда загриза нервно долната си устна, но после сви в безизходица рамене и отново седна. Нямаше друг изход, освен да направи мила физиономия и да приеме с усмивка ужасната игра на баща си.

— Въведете го — обърна се тя към слугата. По израза му разбра, че не може да схване напълно ситуацията — как така Стърлинг бе стигнал безпрепятствено до къщата. Сега оставаше да се скрие и най-лошото — самият разговор. Няколко минути по-късно влезе Стърлинг. От слуха на Аманда не убягнаха странните шумове зад прозореца. Погледна навън и видя, че по поляната се разполагат британски войници. Аманда се обърна към баща си с безизразно лице:

— Какво правите тук? — попита го тя студено.

— Вече си станала истинска дама, така ли? Първо нямам нищо против чашка бренди за добре дошъл — без да чака да го обслужат, той си наля сам и седна срещу Аманда. — Искам още информация.

— Нямате срам от нищо!

— Тази къща е в моя власт. Бих могъл и да я подпаля.

— Направете го, какво ви спира?

— Да опожаря свещения Кемерън Хол? — усмихна се саркастично Стърлинг.

— Вие не подбирате средствата си.

— Да не би да си се влюбила в Кемерън? — удари той чашата си в бюрото. — Край на играта. Дамиен ни е в ръцете и неговата съдба зависи само от теб!

— Лъжец! — обвини го тя, но си помисли, че това може да е точно така, тъй като Дамиен не се беше вясвал от седмици.

— Арестуван е в Масачузетс. — Стърлинг се облегна доволно назад. — Но тъй като се знае, че ми е роднина, отговорният офицер го постави на мое разположение. Приех го като отдавна отсъстващ племенник, след което го затворих на кораба.

— Откъде мога да бъда сигурна, че не лъжеш? — промърмори Аманда.

Стърлинг подхвърли на масата един пръстен. Аманда се престори, че дълго го разглежда, но всъщност го разпозна от първия миг. Познаваше добре и баща си.

— Какво по-точно искате от мен?

— Информация за разположението на военните отряди и складираното оръжие.

— Но откъде мога аз…

— Можеш да поразузнаеш. Ходи в Уилямсбърг и дай ухо какво си говорят по кръчмите. И пиши на мъжа си. Отговорите му също ме интересуват.

— Надценявате ме, татко. Даже и да искам, не бих могла да работя за вас, тъй като слугите вървят непрекъснато след мен.

— Трябва да ги надхитриш. Освен това не се безпокой как да ми предадеш сведенията. Робърт или аз ще намерим начин да стигнем до теб.

— Робърт!

— Да, казва, че му е домъчняло за теб. Дукесата отпътува с детето за Англия. Сега той е самотен и си мечтае за една нежна любовница.

Аманда едва се въздържа да не се изплюе в лицето му.

— Кога ще получа Дамиен?

— За това и дума не може да става! Единственото, което можеш да направиш, е да спасиш живота му.

— О, не, така няма да стане. Не мога да се оставя да ме изнудвате до безкрайност! И освен това не мога повече да преследвам съпруга си.

— Твоят съпруг! — Стърлинг се изсмя гръмогласно, клатейки глава. — Ти си една малка курва и нищо друго! Също като майка си! Значи лорд Кемерън те погъделичка малко между краката и ти веднага отиде в другия лагер.

Аманда се опита да го удари, но той улови ръката й и й изви китката.

— Един ден ще се молиш да дойда да те измъкна оттук. Ако мъжът ти открие какво си вършила, ще ти се наложи да търсиш подслон при Тейритън!

Аманда измъкна ръката си с рязко движение.

— Ако се появи у мен желанието да напусна Вирджиния, ще се обърна към лорд Дънмор.

Стърлинг обаче бе сигурен, че тя ще направи всичко, за да спаси Дамиен.

— Ще мина отново някой друг път. — С тези думи той стана и напусна ухилен стаята.

Малко по-късно отвън се чуха команди и войниците тръгнаха под строй към кораба. Аманда се отпусна изтощена на стола и затвори очи. Няколко минути след това тя ги отвори и видя, че е обградена от Касиди и цялата останала прислуга от къщата.

— Какво има? — почти извика тя, тъй като всички я наблюдаваха с нескрит упрек в очите.

— Заминаха си. Оставиха къщата непокътната, а също така и никого не заплашиха!

— Е, и какво! — простена Аманда и скри лице в ръцете си. — Баща ми искаше само да разбере дали не желая да тръгна с него. Нищо повече!

Въпреки тези уверения обаче останалите продължаваха да я гледат с недоверие и даже страх.

— А вие нямате ли си друга работа? — сгълча ги Аманда, Те се обърнаха послушно и излязоха от стаята. Аманда отново скри лице в дланите си. Слугите й имаха право да се съмняват в нея, тъй като тя действително бе на път да ги предаде. Но защо му трябваше да братовчед й всеки път да се държи така глупашки храбро?!

Сърцето й се разтупа неудържимо, като си помисли какво й предстои да стори. Какво ли можеше да издаде на баща си, без това да навреди на останалите?

Леден мраз проникваше през униформата на Ерик, докато яздеше на гърба на Джошуа по хълмовете около Бостън. Обсадата все още не бе вдигната и това опъваше нервите до крайност. Ерик бе установил с изненада, че много мъже от други щати също доброволно бяха дошли тук и бяха останалите под командването на вирджинския началник. Още едно доказателство, че хората от колониите се държаха един за друг, щом става въпрос за свободата им.

— Майор лорд Кемерън!

Ерик се обърна и видя Фредерик Бартоломю, който междувременно се бе издигнал до чин лейтенант. Както Вашингтон, така и Ерик се бе обградил само с хора, на които можеше да има пълно доверие. Той вече изобщо не можеше да си представи, че ще съумее да се справи със ситуациите, които се му изпречваха, без помощта на Фредерик. Самата обсада не го тревожеше толкова много, но постоянните разговори с Вашингтон и Хамилтън изискваха от него твърде голямо напрежение.

— Писмо от жена ви — рече Фредерик и размаха някакъв плик.

Ерик скочи бързо от коня, взе плика и благодари в движение. В малкото спокойни часове Кемерън се мяташе на Джошуа и излизаше да го поразходи. В това време образът на Аманда стоеше непрекъснато пред очите му и той с удоволствие си спомняше как тя се бе гушила в него. Но също така редовно я виждаше и да танцува в ръцете на други мъже и тогава си мислеше, че всъщност тя непрекъснато го бе взимала за глупак, когото лесно може да води за носа.

Ерик влезе бързо в палатката, седна до масата и нетърпеливо разкъса плика. С огромно учудване прочете разказа на Аманда за посещението на баща й. Действително не бе за вярване, че Стърлинг си е тръгнал мирно и тихо. По-нататък тя пишеше за военното положение във Вирджиния и за това какво е било свършено в Кемерън Хол по време на отсъствието му. Писмото на Аманда бе мило и даже на места прозираше любов, но Ерик все имаше чувството, че тя премълчава нещо. Той изруга тихичко. Защо все така се случваше, че не може да й вярва напълно?

— Неприятности ли, приятелю?

Без каквито и да е официалности в палатката влезе Джордж Вашингтон, изтърсвайки снега от дрехите си. После седна срещу Ерик.

— Имате писмо?

— Да. Лично е.

— Носят се слухове, в които обаче сигурно има нещо вярно, че британските войски са снабдявани с информация от шпионин от Вирджиния. Затова и Дънмор всява страх по цялото крайбрежие.

— Знаем, че изгори до основи Норфолк и затова не му бе нужен никакъв шпионин — сви рамене Ерик.

— Дано да имате право, приятелю — каза Вашингтон и стана. — Надявам се да е така!

След като Вашингтон си тръгна, Ерик помоли Фредерик за хартия и перо. Преди да изпише първите думи, той затвори очи и потъна в себе си. Много му се искаше да извика Аманда в Бостън за Коледа, но Вашингтон го бе помолил да се откаже от тази идея и да отложи срещата с жена си чак за пролетта.

Най-после след няколко дълбоки въздишки той написа първите думи. Съзнателно и много хитро той даваше грешна информация за положението в Бостън, но го правеше така, сякаш тя би била безценна за британците. Когато привърши, той извика Фредерик и го помоли писмото да бъде изпратено колкото се може по-бързо. После впери очи в снега навън. На сърцето му бе студено и странно празно. „О, Аманда!“ — простена тихо Ерик.

Зимата вече си беше отишла окончателно и Аманда усещаше непреодолимо желание да отиде до Уилямсбърг. Тя съобщи това на Даниел и Пиер и беше безкрайно учудена, когато и Жак Бисе яхна коня си, за да я придружи. Той отново нищо не каза, просто я следваше неотлъчно. Аманда знаеше, че така му е било заповядано. Този човек й допадаше и тя се чувстваше сигурно в неговото присъствие. Освен това нямаше какво да крие.

Колата потегли и Аманда се обърна с тъжна усмивка към Кемерън Хол. Постепенно къщата й беше станала твърде свидна и в нея тя се чувстваше вече не като гостенка, а като истинска стопанка. Но затова пък между нея и Ерик беше зейнала пропаст. В първите дни след отпътуването му тя страдаше от липсата му и спеше неспокойно, но след посещението на баща й, което също беше останало в миналото или по-точно — преди шест месеца, отчуждението към Ерик отново се всели в сърцето й. И сякаш пропастта между двамата ставаше все по-дълбока и непреодолима.

Аманда въздъхна, облегна се назад в каретата и затвори очи. Как би могла да обясни на Ерик поведението си, като сама себе си не разбираше? В желанието си на всяка цена да спаси живота на Дамиен и да попречи на проливането на невинна кръв тя бе издавала на пратеници на баща си сведения, които Ерик й бе съобщавал в писмата си. Досега само една информация се бе потвърдила, но по всичко личеше, че лорд Дънмор я беше получил от друг източник. Унесена в тези мисли, Аманда трябва да беше заспала. По едно време отвори очи и видя, че навън е вече тъмно. Колата тъкмо спираше.

— Пристигнахме — съобщи Даниел.

Аманда изскочи бързо навън. Тичайки, тя смъкна ръкавиците си и извика приятелката си Матилда. Учуди се, че външната врата не е заключена, но продължи навътре. Спря едва в дневната, защото видя срещу себе си Ерик. Спря изумена и се подпря на бюрото.

Ерик стоеше до камината и държеше чаша бренди. Беше безупречно облечен, изглеждаше изключително добре и бе видимо доволен, че е успял да я изненада.

— Ерик!

— Аманда! — Без да му мисли, той плисна брендито в огъня, така че пламъците изсъскаха. Няколко мига по-късно Аманда вече бе потънала в прегръдката му.

Тя пое жадно уханието му, усети кожата, силните мускули и накрая нетърпеливите му устни. Струваше й се, че полита към небето, така дълго бе копняла за този момент.

Коленете й се разтрепериха и тя разбра, че повече не може да стои права. Тогава Ерик я вдигна на ръце и разроши косите й. Нежността му разпръсна изведнъж всички черни мисли, които досега се бяха събирали в главата й. Сякаш беше изгубила ума и дума и изобщо не забеляза как Ерик я понесе по стълбите нагоре. В тъмната стая те се отдадоха на безумната треска на телата си. Дълго време единственото желание, което ги владееше, бе да се докосват, галят и целуват.

Едва на разсъмване те отново можаха да се върнат към реалността. Аманда седна пред огледалото и упорито се опита да подреди разбърканите си коси, а Ерик се подпря на леглото, наблюдавайки я с възхищение.

— Най-после дойде краят на обсадата на Бостън. В деня на Свети Патрик англичаните изведнъж се оттеглиха.

Очите им се срещнаха в огледалото:

— Радвам се за теб — откликна Аманда.

— А за англичаните по-малко, нали?

Тя вдигна рамене.

— Е, Аманда?

— Опитвам се с цялата си воля да остана неутрална в този конфликт.

— Наистина ли? — попита той, като скочи от леглото и се приближи към нея. Аманда се почувства хваната на тясно.

Ръцете му се спуснаха по нейните рамене и тя тайно се надяваше, че Ерик няма да забележи треперенето на тялото й.

— Да, правя каквото мога. Наистина.

Сериозността, с която тя изрече тия думи, го развълнува, но не и успокои. Аманда проследи с очи как той отново се върна на леглото и се излегна.

— Съобщиха ми, че подробности от писмата ми до теб са стигали до ушите на врага.

— Повечето неща бяха всеизвестни! — рече тя, но ледените пръсти на страха стегнаха сърцето й.

— Така е, но след завръщането си забелязах, че политическите ми приятели са обезпокоени. Предполагат, че в най-близкия ни кръг има шпионин и то жена. Наричат я „Ваше Височество“. Славата й стигна чак до Бостън и, честно казано, Вашингтон подозира теб — Ерик говореше съвсем спокойно, но нейното сърце щеше да се пръсне от ужас. Въпреки това тя само поклати глава:

— Ерик, аз…

— В края на краищата ти не си изменила на верността си към Англия, съкровище мое — Той отново мина зад нея и събра с две ръце косата й, която се бе разпиляла по лицето.

— Но аз съм и твоя жена — припомни му тя и сведе мигли.

— Означава ли това, че си невинна?

— Никога не ми е минавало и през ум съзнателно да ти навредя — каза тя и очите им отново се срещнаха в огледалото.

— А на приятелите ми?

— На тях също — закле се тя с тих глас.

— Луд ли съм, щом ти вярвам?

Тя поклати глава, след което тя сгуши към голия му корем. Ерик се наведе над нея и нежно потърси устните й.

— Внимавай обаче да не те пипна, скъпа моя — предупреди я той с дрезгав глас, преди да я целуне. Миг по-късно обаче извика — О, Господи! Как забравих да ти кажа! Срещнах Дамиен.

— Моля? — Аманда скокна от стола.

— Да, британците го били заловили, но той успял да им избяга. Пазачите му не били лоши хора и след чаша бира всичко било по-лесно. Скочил зад борда и бил прибран от един от нашите кораби. Върнал се в Бостън от Балтимор. Видях го, преди да тръгна за насам.

— Той наистина ли е на свобода? — не можеше да повярва Аманда.

— Да, свободен като птичка.

Аманда избъбри нещо неразбрано, след което се хвърли на врата на Ерик и го помъкна към леглото. Легна върху него и го обсипа с целувки. Постепенно страстта обхвана и двамата и ги накара отново да забравят всичко. Любиха се още веднъж.

— Колко дълго можеш да останеш тук? — попита Аманда, когато вече можеше по-спокойно да си поема дъх.

— Само една седмица — изпъшка той. — Тук в момента стават важни неща! Разбрах, че жителите на Вирджиния искат да се съберат още веднъж и да вземат решение за независимостта си. Толкова далеч не е стигал даже и Континенталният конгрес. Сега тук наистина се кове историята! Но за съжаление ще трябва да се върна в Ню Йорк, където Вашингтон очаква следващото нападение.

Само една седмица! Колко малко време за тях двамата! Но всъщност достатъчно, за да бъде открито най-важното за Аманда — Дамиен бе жив и на свобода!

— Никога няма да те предам, Ерик — обеща Аманда с усмивка. Искаше да продължи и по-нататък и да му каже, че го обича, но сянката в очите му я накара да замълчи. Тя разбра, че той все още й няма доверие и я наблюдава изпитателно. Аманда трябваше да му докаже, че му е вярна, въпреки че не е изменила на политическите си убеждения.

— Да се надяваме, че ще бъде така — отвърна той тихо и затвори очи. Малко по-късно Ерик задряма и Аманда можеше на спокойствие да разгледа новите бръчици, които се бяха появили около устата и очите му. Явно войната взимаше от хората всичко, което й бе необходимо. Аманда не преставаше да мисли за Дамиен и тъй като не можа да заспи, облече се и слезе долу. Пред вратата на една от спалните видя чифт непознати ботуши. Вероятно Ерик бе поканил у дома някой приятел. Отново страх нахлу в душата й.

Аманда влезе в дневната и изведнъж усети, че две здрави ръце я сграбчват за раменете. Едновременно с това студеното острие на нож допря гърлото й.

— Здравейте, лейди Кемерън — поздрави я дрезгав глас и Аманда позна, че принадлежи на един грамаден негър; когото баща й изпращаше за сведения при нея.

— Трябва да сте полудял! — прошепна тя. — Съпругът ми си е у дома, а цял Уилямсбърг е в ръцете на заселниците! Само веднъж да извикам, и смъртната ви присъда ще бъде подписана!

— Но преди това ще се пролее вашата кръв, милейди! Помислете си добре.

Ножът бе опрян толкова плътно до гърлото й, че тя едва можеше да говори. Но не се даваше.

— И освен това Дамиен е на свобода. Няма да има повече никакво „Ваше Височество“! Предайте това на баща ми!

— Страхувахме се, че вече сте узнали това за Дамиен. Баща ви нареди да ви съобщя, че при следващото си посещение няма да пожали Кемерън Хол. Ще го опожари до основи. А пък лорд Тейритън ви очаква, обзет от луда страст.

— Само да посмеят да се приближат до къщата, и ще умрат на място! — отвърна Аманда.

Отговор не последва, а секунда по-късно усети, че и ножът вече го няма. Аманда се обърна, но не видя никого.

През отворения прозорец влизаше свеж, топъл пролетен въздух. Аманда пое дълбоко дъх и седна в едно кресло. Сега бе най-удобният момент да говори с Ерик, да му разкаже всичко. Но тя не можеше да събере сили, за да го стори. Може би пък и не бе необходимо да научава за деянието й. А ако само предизвикаше неговото презрение и той никога не успееше да й прости…

Фредерик влезе в стаята, където останалите закусваха. Аманда току-що бе научила от Матилда кой е гостенинът. Малко по-късно се появи и Ерик. Аманда видя нерадостното му изражение и това затвърди решението й да не му съобщава нищо. Оставаше й само да се моли Богу британците да не достигнат Кемерън Хол.

Фредерик и Ерик нямаха намерение да се задържат дълго в града, тъй като имаха уговорена среща с генерал Чарлс Лий. Генералът бе англичанин, но се бе определил на страната на заселниците и бе дошъл във Вирджиния, за да се запознае лично с политическите лидери.

Един ден, докато яздеха един до друг, Аманда разказа на Ерик за всичко, което бе сторила в имението. Ерик похвали старателната стопанка. В горичката край реката младите съпрузи не можаха да устоят на силата на спомена и се любиха върху влажната земя.

Вътрешната борба у Аманда продължаваше. Тя все още обмисляше дали пък да му признае всичко. Ерик не я изпускаше от очи. Даже понякога нощно време, докато тя спеше, той се подпираше на лакътя си и дълго я наблюдаваше. А ако очите им през деня случайно се срещнеха, лицето му веднага добиваше друг израз и той я поглеждаше студено и отчуждено.

На петия ден след пристигането на Ерик корабът „Лейди Джейн“ успя да направи успешна маневра, да се промъкне покрай корабите на Дънмор и да достигне до пристана на Кемерън Хол. През същата нощ Аманда се събуди и видя, че Ерик не е до нея в леглото. Бързо обви един чаршаф около голото си тяло и изтича до прозореца. Вгледа се внимателно навън и откри, че около „Лейди Джейн“ се трупа народ и въобще нещо става.

— Шпионираш ли, съкровище мое?

Аманда се обърна уплашена и съзря до вратата Ерик в работно облекло. Той я приближи.

— Събудих се и видях, че те няма. Исках само да разбера къде си отишъл.

Ерик кимна и привлече Аманда към себе си.

— А от „Лейди Джейн“ разтоварват оръжие, нали? — прошепна тя.

— И барут — допълни Ерик.

Аманда отхвърли решително глава назад и погледна Ерик право в очите.

— Защо ми казваш истината, след като ми нямаш доверие?

— Не си чак толкова глупава. Или бъркам? Може би искаш да ти кажа, че посред нощ сваляме кожени изделия и вино? — След тези думи той я отблъсна от себе си и започна бързо да се съблича. — Ела пак в леглото, Аманда! Имаме време да поспим още няколко часа.

Аманда се отпусна бавно на ръба на леглото и с възхищение впери очи в тялото на Ерик. Лунната светлина проблясваше примамливо по опънатите му мускули. Неудържимо бе желанието да го докосне, но не искаше в никакъв случай да направи първата стъпка.

Всъщност не стана нужда да чака дълго, защото Ерик също не издържа и със стон на удоволствие се хвърли отгоре й. Буря от страст са разгоря отново, но през цялото време и двамата усещаха твърде болезнено разстоянието, което се бе отворило между тях през месеците на дълга раздяла.

Когато любовният вихър заглъхна, Аманда се отпусна отмаляла в ръцете му. Той нежно я погали, спускайки пръсти от раменете й надолу към заоблените й задни части, а очите му търсеха настойчиво нейното лице.

— Лорд Дънмор вече е много опасен — осмели се да проговори най-сетне Ерик. — Има сведения, че иска да отиде до Монт Вернон и да отвлече Марта Вашингтон.

— Той никога не би си позволил такова нещо! — противопостави се Аманда. Усети, че Ерик повдигна рамене.

— Кемерън Хол също е примамлива цел за тях.

— Заради оръжието ли?

Ерик задържа дъха си за секунда:

— Губернаторът все още не подозира за това оръжие, мила моя.

Аманда извърна очи и погледна Ерик право в очите:

— Никога не бих навредила съзнателно на този дом, Ерик — обеща тя.

— А кой се крие зад обръщението „Ваше Височество“, по дяволите?

Аманда тръсна глава и се сви в гърдите на Ерик.

— Никога не бих навредила.

— Обещай ми! — прошепна Ерик, но Аманда замълча и само още повече се сгуши в него, потрепервайки цялата, тъй като тя още от сега усещаше страха, който щеше да я връхлети в самотните дни без него.

— Трепериш ли?

— Студено ми е.

— Но аз съм те прегърнал и е топло.

— Скоро няма да те има — изхълца тя.

В тъмното тя не можеше да види очите му, а също така не можеше и да предположи колко са силните чувствата, които в този момент той изпитваше към нея. Той истински я обичаше — красивото й лице, силата, с която съумяваше да се справи с всичко, всеотдайността и прекрасните й очи. Но ако тези очи лъжат, какво тогава? Ако тя предаваше някому това, което научаваше от него? „Не, тя не може да го прави“ — мислеше си той. „Не е способна на това.“

ГЛАВА ЧЕТИРИНАДЕСЕТА

Ню Йорк

Май 1776 г.

„Тя никога не би ме излъгала!“ — мислеше си той два месеца по-късно, седейки срещу Вашингтон в палатката му. Генералът току-що му бе заповядал да потегли с кораба си на юг. Старият му приятел и партньор сър Томас междувременно бе успял да измъкне от пристанището в Бостън кораба „Добра земя“.

— Конгресът най-после разреши да се пленяват чужди кораби — каза Вашингтон — и ние се надяваме, че ще успеете да нанесете възможно най-много щети на врага!

През целия май заселниците бяха строили укрепления в Ню Йорк, тъй като според решенията на конгреса това бе важна позиция в северната част на страната и тя не биваше да бъде изгубена. От тази страна се очакваше добре подготвено нападение, тъй като британският генерал Хю Халифакс се придвижваше от към Нова Скотия към Ню Йорк, в същата посока бързаше и брат му от Англия, адмирал Ричард Хю. Задачата на войската на заселниците не беше никак лека. Мъжете вече едва издържаха и много от тях искаха да се приберат у дома.

И точно в този труден момент Ерик научи, че Дънмор има информация за стоварените в Кемерън Хол оръжия и барут. В същото време генерал Левис, който ръководеше войската във Вирджиния, беше молил Ерик за помощ, тъй като се страхувал от нападение от страна на Дънмор.

Въпреки горещината Ерик трепереше. Какъв глупак беше само! Колкото по-силна е страстта, толкова по-болезнена става обидата от лъжата! Докато той е лежал тук в безсънните си нощи и с копнеж си е спомнял за уханието на прекрасната й коса, за нежната кожа на голото й тяло, за тъмнозелените й очи и твърдите гърди, в същото време тя…

Вашингтон го погледна съчувствено и му подаде чаша уиски.

— За последен път си бяхте у дома в края на март, нали?

Ерик кимна и хвърли още един поглед на листчето, подписано с „Ваше Височество“. След това изпсува здравата.

— Може би прибързано я обвинявате — отбеляза Вашингтон, но Ерик махна с ръка.

— Точно обратното, генерале. Аз съм виновен за всичко и вероятно ще ни струва твърде скъпо това невнимание — Ерик изпразни чашата на един дъх. След това козирува. — С ваше разрешение ще им дам да се разберат!

— Какво ще направите?

— Ще гоня Дънмор, Стърлинг и Тейритън до дупка!

Вашингтон също стана и подаде ръка на Ерик.

— Внимавайте, Ерик, и се подгответе за най-лошото. Нападението се очаква тия дни, но Дънмор е способен на всичко. Освен това той вече се намира във водите на Вирджиния. Искам да ви предупредя, че твърде е възможно вече да е влязъл в дома ви и да го е опожарил.

— Готов съм за всичко.

— А жена ви…

— Обещавам, че няма да има усложнения.

— Ерик…

— Имам намерение да я изпратя под стража във Франция.

— Може пък да е невинна — поклати глава Вашингтон.

— Винаги сте твърдели обратното, а и сегашното положение доказва виновността й.

— Така е, така е, но може би пък… Във всички случаи ще трябва поне да я изслушате.

Ерик изслуша изправен по-нататъшните му заповеди и обеща, че ще се върне възможно най-бързо. Разделиха се и Кемерън тръгна към главната квартира, която се намираше в южната част на Манхатън. Там той нареди на Фредерик да намери подходящи хора за кораба.

— Най-добре е да са от Вирджиния. Или поне от Запада. Не е нужно да имат опит като моряци. Важното е да са добри стрелци.

— Ще имате нужда и от хора, вещи в ръкопашен бой — забеляза Фредерик замислено.

— За тази цел ми потърсете моряци от Каролина. Те са най-опитните.

Най-после Ерик остана сам с мъката си. Тя беше толкова огромна, че той просто не знаеше що да стори. Как само й беше повярвал! Думите й звучаха ясно в ушите му и му идеше да я удуши или пък не — косъм по косъм да изскубе косата й. Но едновременно с това искаше и да я притежава, да я разтърси, да проникне в нея, докато тя най-после разбере, че е изгубила играта.

Докато си опаковаше багажа, на вратата се почука. Ерик отвори ядосано, но се вцепени, като видя насреща си Ан Мари Мейбри. Смотаното малко момиченце се беше превърнало в хубава жена, която явно водеше смислен живот. Преди време Ан Мари бе организирала протести на жените срещу купуването на британски стоки. По някое време тя се бе омъжила, но при обсадата на Бостън съпругът й бе загинал. Оттогава тя следваше баща си в походите и се бе превърнала в истински ангел-хранител за много от войниците.

„Защо ли не се ожених за момиче като това, което щеше изцяло да ме подкрепи?“ — попита се Ерик, но в същото време разбра, че въпреки всички разминавания, трудности и неизвестности, които плашеха, той обичаше Аманда с цялото си сърце. Трябваше да изпълнява задълженията си, но това не можеше да измести копнежа на сърцето му. Смарагдовозелените очи и пламтящата коса на Аманда го бяха омагьосали завинаги.

— Заповядайте, Ан Мари! — покани я Ерик леко смутен. — Но за съжаление освен кафе и бренди не бих могъл нищо друго да ви предложа.

— Но, Ерик! Не съм дошла за това. — Тя се поколеба за миг. — Исках само да ви помоля да бъдете много предпазлив и да не си навредите непоправимо!

— Може би моята къща е в опасност, а също така оръжието и барута, предназначени за доброволците и за армията само защото моята скъпа съпруга е издала всичко на врага! — започна Ерик предпазливо, но все повече се разпалваше. Но като забеляза, че Ан Мари отстъпва уплашено назад, спря. — Съжалявам, Ан Мари! Нека по-добре да не говорим за това.

Той отиде до масата и си наля чаша бренди. Ан Мари го последва.

— Ерик, аз също чух тези слухове, но искам да ви уверя, че след вашето заминаване Аманда не е напускала Кемерън Хол.

— Може би има свръзка.

— Ерик, тя ми е приятелка! Познавам я добре.

— Една вечер я хванах като ме предаваше, но й дадох възможност да се поправи. Точно това беше моята грешка! Вероятно трябваше още същата нощ да я насиня от бой и веднага да я изпратя за Франция!

— Вие никога не бихте могли да сторите такова нещо!

— Но без съмнение щеше да бъде най-правилното решение — отвърна той хладно. — Трябва да побързам, Ан Мари, тъй като искам да използвам прилива.

— О, Ерик, може и да е вярно, че Аманда шпионира, но не вярвам, че тя ще тръгне против собствения си дом. Непрекъснато си мисля, че някой я манипулира чрез нещо от миналото й. Не сте ли съгласен с мен?

— Знам само, че Аманда имаше възможност да избира. Бих я защитавал от всекиго и от всичко, обаче тя избра друг път. Но сега наистина ще трябва да ме извините.

Ан Мари го целуна сестрински, а в очите й напираха сълзи. Но в момента, в който устните им леко се допряха, страстта избухна в Ерик. Като диво животно той засмука устата й, а езикът му бурно проникна навътре. Ан Мари не се съпротивляваше. Те се прегърнаха и се целунаха като изжаднели за ласки хора. Но малко по-късно Ерик осъзна, че не е редно така да се възползва от чувствата на Ан Мари. Той се дръпна засрамен, погледна я в очите и тогава и на двамата им стана ясно, че са сторили грешка.

Но Ерик не можа да смогне, за да изрече думи за извинение, тъй като зад вратата се чу гневно покашляне.

— Исках да проверя дали нещо не ви липсва, но както разбирам, имате си всичко — прозвуча гласът на Дамиен Розуел.

— Точно се сбогувах — отбеляза Ерик кратко, без да дава каквито и да е повече обяснения на своя приятел.

— Дамиен, трябва да ме разберете правилно — започна Ан Мари.

— О, разбирам ви много добре! — прекъсна я Дамиен с горчива усмивка. — Нашият многоуважаван лорд Кемерън е истински англичанин! Също като Хенри VIII! Прекарва ги една след друга! Какво ще направите с Аманда, милорд, ще я убиете ли или само ще се разведете?

— И двете неща си ги заслужава — отвърна Ерик вече по-меко.

— Ще ви придружа до Вирджиния.

— Няма да стане!

— Бихте могъл да…

— Дамиен, дръжте се прилично! Вашингтон няма да ви пусне.

— Ако й сторите нещо — закле се Дамиен с вдигнат юмрук, — плюя на цялата ви революция. Тогава аз ще ви убия! — Дамиен бе напълно сериозен, а в очите му блестяха сълзи.

— Дамиен, изслушайте ме — започна Ерик, но младежът вече беше изчезнал.

— Няма нищо. Ще се разбера с него по-късно — обеща Ан Мари.

— Лоша работа и все по-лоша ще става! — измърмори Ерик, преди да се поклони и да напусне стаята.

Сутринта на 25-ти юни Ерик се срещна с хората, които щяха да го придружат на борда на „Синтия“, малко корабче от флотилията на Дънмор. Армията на патриотите имаше все по-голяма нужда от кораби и затова се отнасяха към „Синтия“ с голямо внимание. „Добра земя“ имаше нужда от лек ремонт.

Когато три дена по-късно сутринта потеглиха по Джеймс ривър, Ерик забеляза през далекогледа си, че над Кемерън Хол се издигат пламъци. Там някъде се мяркаше и „Лейди Джейн“. Дали жена му е на борда? Задавайки си подобни въпроси, той предупреди войниците на оръдието да бъдат готови. Няколко минути по-късно даде команда за оръдеен изстрел по собствения си кораб. Сви устни само като си помисли, че може би Аманда се намира точно там. През бинокъла можеше да види, че къщата все още се държи, докато от складовете край брега бяха останали само пламтящи развалини. Междувременно „Лейди Джейн“ бе променила посоката си и сега се носеше право срещу тях.

— Не очакваха нападението ни! Още един изстрел и ще можем да ги ударим отстрани!

Замириса на барут, а видимостта ставаше все по-лоша. Ерик крещеше с все сила заповедите си, така че „Добра земя“ се тресеше от гласа му. Последва нов залп по „Лейди Джейн“. Разстоянието между корабите намаляваше все по-вече и когато съвсем се приближиха и сблъскаха с ужасен трясък, Ерик скочи на другия борд с извадена сабя. Войниците му го последваха и след миг на кораба се завърза лют ръкопашен бой.

— Най-после ми паднахте! — От барутния дим изскочи Тейритън и се хвърли с насочена напред сабя към Ерик, така че той едва ли можеше да отбие удара. — Мислехте си, че можете да ми се подигравате както си искате, така ли? — насъскваше се Тейритън. — Но вече му се вижда краят! Победителят съм аз, тъй като притежавам не само кораба ви, но и жена ви! Обещавам ви, че ще ги спукам от употреба!

На Ерик му бяха нужни само няколко секунди, за да преодолее първоначалното си стресване. С опитни движения той отби атаката на противника си.

— Нищо не сте спечелили, Тейритън! Абсолютно нищо! — Ерик бе отличен фехтувач и веднага го доказа, като завъртя оръжието си така, че върхът му се плъзна по брадичката на Тейритън.

Тейритън отскочи уплашен назад. Кървящата му брадичка така го обърка, че за Ерик не бе трудно да предприеме второ нападение. И точно в този момент видя Аманда.

Тя излезе на палубата от капитанската каюта. С чудната си зелена рокля приличаше на същество от друг свят, което случайна е попаднало в центъра на битката. Вятърът развяваше косите й и я правеше още по-хубава. Неговата жена — предателката! Вероятно е избрала Тейритън и по негово желание е тръгнала за Лондон, тъй като беше ясно, че не може да остане повече в Кемерън Хол.

„Не! Никога няма да го позволя!“ — закле се Ерик пред себе си. „Докато съм жив, ти няма да попаднеш в ръцете на този мъж! Ще се погрижа за това!“ Ерик спря следващото нападение на Тейритън с хладна решителност.

— Пуснете оръжието, Тейритън — извика той на противника си.

— Господи, някой трябва да ми помогне!

„Лорд Робърт Тейритън, а едновременно с това и дук Оуенфийлд не иска да се предава така бързо“ — мислеше си Ерик. „Но едни ден ще те убия!“ — закле се Кемерън и се обърна към петимата моряци, които се бяха притекли на помощ на предводителя си. Благодарение на Фредерик той бързо успя да обезвреди трима от тях, а останалите двама просто изчезнаха в барутния дим.

Силно пляскане на вода припомни на Ерик, че Тейритън се е измъкнал засега, но „Лейди Джейн“ все още е негово притежание.

— Ваше Височество! — викът на един от мъжете върна Ерик към реалността. Без съмнение това се отнасяше до Аманда, тъй като само той, Фредерик и още няколко негови приятели знаеха коя е тя всъщност. Трябваше да побърза, за да я стигне пръв. Учуден видя, че тя държи сабя. Тази лъжкиня! Вероятно ще се съпротивлява до край и даже ще пожертва живота си, само и само тя да бъде победителката.

„О, Господи, съкровището ми, ще ти извия врата!“ — каза си тихо Ерик, като видя как тя размахва сабята, преди да избяга. В движение Ерик заповяда на хората си да охраняват палубата. Дали пък Аманда нямаше да се хвърли във водата? Не. В паниката си тя бе влязла обратно в каютата. Един шотландец й се спусна на помощ, но беше съсечен на място от хората на Ерик. Тялото му падна вътре в кабината.

— Аз ще се погрижа сам за това — извика Ерик и блъсна вратата навътре.

Аманда бе коленичила до шотландеца. Вдигна очи и тях се четеше уплаха и в същото време дързост. Почти беззвучно тя произнесе името му, докато се изправяше на крака, подпряна на оръжието на шотландеца.

— Ваше Височество! — каза той тихо, почиствайки върха на сабята си. И тогава избълва всичко, което бе таил в душата си толкова време. В мига, в който Аманда искаше да го прекъсне, той й нареди да мълчи и въобще, не я остави да каже нито думичка. Струваше му нечовешко усилие да сдържи гнева си и да се овладее. Стараеше се и да не я докосне, защото иначе сигурно щеше да я убие на секундата или пък да я изнасили на палубата пред погледите на всички останали!

— Аз съм абсолютно невинна! — успя да извика тя.

Боже, какви лъжи! Та нали я намери тук при Тейритън!

— Невинна ли, Ваше Височество? — попита той с високо вдигнати вежди.

— Искам да ти кажа само, че…

— А аз ще ти кажа знам, че работиш за британците, че си ме шпионирала и че си известна под името „Ваше Височество“. Всеки път ти давах грешна информация и всеки път тази информация стигаше до Дънмор. Ти просто си ме лъгала — всеки път.

Невероятно, но тя бе насочила оръжието към него. Неговата жена, която нощи наред се бе гушила в прегръдките му, сега се прицелваше в него!

— Дай ми пушката! — заповяда той — Аманда!

— Стой там!

Безумна ярост се надигаше в гърдите му.

— Съвсем скоро търпението ми ще се изчерпи, Аманда! Ще взема оръжието и ако искаш за това да бъдеш убита…

— Не! Пусни ме да си вървя! Заклевам ти се, че съм невинна…

— Да пусна шпионина на свобода? Ако го направя, мен ще обесят! — той пристъпи крачка напред към нея. — Стреляй, но първо провери дали пушката е заредена — С тези думи той неочаквано й грабна оръжието и заедно с него я повлече из каютата. При тия движения пушката възпроизведе изстрел и куршумът се заби в дървения таван. Ерик стрелна с очи Аманда. На лицето му се появи горчива усмивка. — Пушката е била заредена, милейди, и ти си се целила точно в сърцето ми!

Тя е могла да го убие?

— А сега какво ще правите, Ваше Височество?

— Ще чакам.

— Какво? Спасението? Не се тревожи, то няма да дойде! — С какво удоволствие би погалил нежната кожа на бузите й, помисли си Ерик, когато тя застана съвсем близо пред него. Но веднага след това се появи мисълта, че тя е само една лъжкиня.

Изведнъж съвсем неочаквано тя се опита да се измъкне отстрани, но Ерик веднага я сграбчи за косата. Аманда отчаяно се съпротивляваше в ръцете му. Той изруга и изви ръцете й зад гърба, така че тялото й се допря плътно до неговото. Аманда разбра, че няма смисъл повече да се дърпа, затова замря, отметна глава назад и гордо го погледна право в очите.

Той прокара ръка с едва сдържана страст по брадичката й.

— Толкова хубава, а пък такава подла лъжкиня! Но сега вече край на всичко! Хайде, предай се, любов моя!

Тя се усмихна замислено, сякаш си припомни прелестта на отлетелите любовни мигове.

— Никога, милорд!

В този момент пристигна едни млад войник:

— Най-после я спипахме! Тази „Ваше Височество“ е предала на британците кораба и въобще всичките ни тайни!

— Да — отвърна тихо Ерик като не откъсваше поглед от Аманда — най-после я спипахме! — Но изведнъж сякаш го обзе дива ярост. Стана му гадно само от допира до нея. Блъсна я така силно, че тя едва запази равновесие.

Лейтенантът свирна леко през зъби.

— Нищо чудно, че така лесно ни е заблудила.

Горчиви думи!

— Да, не й беше никак трудно — съгласи се Ерик.

— Ще я обесят ли? — попита войникът. — Бесим ли въобще жени, генерале?

Ерик не обърна внимание на въпроса, защото видя как Аманда се сви в себе си. Дали се страхуваше? Или вече усещаше примката около врата си?

— Милорд, вие бихте могли да наредите тя да бъде обесена!

Ерик се усмихна, припомняйки си топлото й прелъстително тяло и страстните целувки.

— Да, така е. Мога да наредя, защото в края на краищата тя е моя жена.

Докато младият човек се съвземаше от изненадата, Ерик вече даваше заповедите си:

— Кажете да поемат курс към Кемерън Хол и наредете този лейтенант да бъде изнесен! Всички убити британци да бъдат изхвърлени зад борда, а нашите ще ги погребем у дома — после се обърна към Аманда — Ще си поговорим по-късно.

Ерик се поклони леко и напусна кабината. Изтича на носа на кораба и остави вятърът да духа право в лицето му. От една страна, беше радостен, че „Лейди Джейн“ и Аманда бяха отново негови. Но при всички случаи оръжието и барутът са загубени. Нямаше и понятие как ще свърши всичко това. Не можеше да се разведе, това означаваше сам да отреже едната си ръка. Имаше нужда от време, за да възстанови душевното си равновесие. Освен това спешно трябваше да се срещне с генерал Леви, за да обсъдят по-нататъшната си стратегия срещу флотата на Дънмор.

Със затворени очи той се подпря на такелажа, докато дойдоха да му съобщят, че съвсем скоро ще акостират.

— Нека Фредерик заведе жена ми под охрана у дома. Предупредете прислугата да държи под око Аманда. През това време аз ще потърся генерал Леви. Нашите хора могат да останат на борда или пък да разпънат палатки на поляната.

— На вашите заповеди, сър!

От височината, на която бе застанал, Ерик можеше да наблюдава как Фредерик поведе Аманда през палубата. Войниците наоколо я гледаха като достоен враг. По дяволите, Аманда!

Видя и как колата потегли по посока на Кемерън Хол. След това напусна кораба и заедно с приятеля си Денис тръгна към генерал Леви. Не им бе необходимо много време, за да открият генерала и да го запознаят със сегашното положение. Не бе трудно да измислят и плана за утрешния ден. След като всичко това бе свършено, Ерик стана, за да си ходи, но генералът го задържа за момент.

— Лорд Кемерън, искам само да ви кажа, че засега нямаме сигурни доказателства за това кой ни е шпионирал — отбеляза Леви.

— Нямате доказателства ли?

— Както виждате, новините се движат със скоростта на вятъра — каза генералът усмихнат. — Победата ви на „Лейди Джейн“ бе наблюдавана от сушата. Както чух, на борда се намирала и жена ви, за която се говори, че била шпионинът. Но припомнете си, че Дънмор имаше намерение да отвлече и мисис Вашингтон! Напълно е възможно същото да е сполетяло и вашата съпруга.

Ерик кимна замислено, но в същото време се сети, че Аманда бе вдигнала насреща му заредено оръжие. Какви ли изненади го очакваха в собствената му спалня?

— Благодаря за съвета. Съвсем скоро жена ми ще отпътува за Франция, така че и тя, и ние ще имаме сигурност в по-нататъшните си действия.

След задъхан галоп през полето Ерик най-после скочи от коня пред дома си, където бе посрещнат от неимоверно щастливия Пиер.

— Какво се е случило, Пиер? Искам да чуя истината и то цялата!

— И аз самият не знам цялата истина — сви рамене Пиер. — Даниел бе така сломена, че чак сега дойде на себе си. Тя се закле, че Аманда е невинна.

— Даниел би казала, че Аманда е невинна, даже и ако я бяхме спипали в леглото на краля!

Виждаше се, че на Пиер му става все по-неприятно.

— Но тя не ни стори нищо лошо! Когато Тейритън посегна да удари Маргарет, Аманда не му позволи да я докосне.

— Но тръгна доброволно с него, нали?

— Така изглеждаше — измърмори Пиер, навеждайки глава.

— Това ми е достатъчно, Пиер — отвърна Ерик. — Искам утре след моето заминаване тя да бъде изпратена незабавно за Франция! За тази цел ще използвам „Добра земя“. Ще придружиш жена ми. И Касиди също ще тръгне.

— А Даниел?

Ерик се поколеба за миг.

— Добре, и тя може да се присъедини към вас.

— Колко дълго ще останем там?

— Още не знам — въздъхна Ерик. — Ще говоря с граф Дьо ла Рошел, който живее във Версай. Когато тук всичко свърши, ще дойда да ви прибера всичките.

— А какво ще стане междувременно с Кемерън Хол?

— Ричард ще остане тук и ще се грижи за къщата. Той познава стопанството вече много по-добре от мен.

— Лейди Кемерън също направи много за Кемерън Хол, ако ми разрешите да забележа.

— Тогава да приемем, че за известно време нещата няма да вървят съвсем добре, но, за съжаление, вече нищо не мога да променя. Разбра ли ме?

— Да, милорд.

— Лека нощ, Пиер!

— Лека нощ, милорд!

След този разговор Ерик огледа сградите, където все още догаряше пожарът, но щетите не бяха чак толкова големи. Преди да влезе в спалнята, той спря за миг и след това тихо отвори вратата.

Още първият поглед върху Аманда изпълни съществото му със страст, желание и гореща ярост. Той отхвърли всяка мисъл за предварително подготвения студен поздрав. Над ваната все още се носеше топла пара. Аманда Стърлинг се бе увила в ленен чаршаф и гледаше през прозореца. Сигурно беше усетила течението от отварянето на вратата, защото се обърна мигновено. Имаше съвсем невинен вид с тези огромни тъмнозелени очи, уплашено стиснала плата пред гърдите си.

Застанаха един срещу друг съвсем като чужди. Най-после Ерик се раздвижи. Затвори вратата и се облегна назад.

— Е, Ваше Височество, часът на разплатата настъпи.

Той почака известно време с надеждата, че тя ще започне да го уверява в своята невинност, но тъй като нищо не последва, Ерик я приближи с иронична усмивка.

— Да, милейди, казах, че часът на разплатата настъпи!