Не предавай любовта

ГЛАВА ПЕТНАДЕСЕТА

Аманда гледаше безмълвно към Ерик и не можеше да повярва, че съпругът й и този мрачен, заплашителен непознат са един и същ човек. Тя искаше отново да започне да му се закълне в своята невинност, но страхът й беше толкова голям, че можеше само да гледа втренчено пред себе си. Ерик се отпусна с тихо стенание на един стол и вдигна крака си на отсрещния. Аманда бе притаила дъх и не смееше да мръдне. Само ръцете й придърпваха от време навреме ленения плат.

Ерик си наля чаша вино и отпи. След това я погледна пронизващо.

— Нож ли криеш между гърдите си, любов моя? — попита я нежно той.

Тя поклати глава.

— Никога не съм желала смъртта ти!

— Така ли, аз пък си спомням нещо друго.

— Тогава просто ме бе обхванала ярост.

— Но точно днес беше насочила пушка към гърдите ми!

— Ако исках да те убия, никога нямаше да взема нож, който ти би използвал с по-голяма лекота срещу мен.

— Ах, така ли? — Как мразеше този му начин да й се подиграва! — Бедната Аманда! Знаеш как да използваш слабостта си, когато си натясно и да я превръщаш в сила.

— Аз не съм натясно! Аз съм невинна за това, в което ме обвиняваш!

— Невинна ли? — иронизира я той.

Пръстите й се свиха конвулсивно и чак сега тя разбра, че наистина изглежда така, сякаш крие нещо. Ерик скочи и дръпна чаршафа. Аманда пое дълбоко дъх и застана пред него съвсем гола, такава, каквато неговите очи жадуваха да я видят. Искаше й се да избяга и да се скрие някъде, но от друга страна, нямаше намерение да покаже страха си. Гордо отметна глава назад и тихо каза:

— Както виждаш, нямам нищо! — след което му метна презрителен поглед и посегна към кърпата. — Сега вече можеш да ме извиниш.

— Да те извиня? Да не би да си мислиш, че тук ще си разменяме само учтиви фрази? Не, съкровище мое, повече не мога да те извинявам! — Той сграбчи раменете й я принуди да го погледне. — Още от първия миг ми бе ясно, че имаш други политически разбирания и че ще помагаш на Дънмор според силите си, но не ти попречих. След сватбата ни наредих да те пазят, но не заради информацията, а за собствената ти сигурност! — Гласът на Ерик засече, тъй като страстта, която се надигаше в него, му пречеше да говори. Освен това не можеше да приеме с разума си, че тя е успяла да го шпионира тъкмо защото той е очаквал от нея вярност. Болката ставаше все по-неудържима, но той само стисна още по-силно раменете й. — Господи, ако все още разчиташ на някаква милост, тогава казвай веднага цялата истина!

— Нищо не съм сторила!

— Лъжеш!

— Не! — Очите й се напълниха със сълзи, защото не можеше да му обясни положението си. Беше го мразила, беше се борила с него, но сега в този случай беше действително невинна. И освен това го обичаше. — Нямам какво повече да кажа! — извика тя. — Изправи ме пред съд или ме обеси, но сега ме остави на мира!

— Да те оставя на мира? — отново поде с подигравателен тон Ерик и посочи раздраната си и изцапана униформа. — Извикаха ме тук чак от Ню Йорк, защото жена ми запланувала поражението ми! А може би ти самата си подпалила къщата!

— Не! Напротив! Аз ги помолих да пощадят Кемерън Хол. В замяна им предложих да тръгна с тях доброволно, иначе…

— Затвори си устата! — извика той и посегна да я удари. — Какво си направила?

— Предложих им да тръгна доброволно с тях, ако пощадят къщата. И те удържаха на думата си, Ерик…

— Значи ти наистина си отишла сама в ръцете на Тейритън? Може би просто си забравила, че сме женени! Подарила си се на Тейритън! А през това време армията и аз напразно се мъчим нещо да променим. Всичко ставало много по-лесно, когато курвата се предложи на един британец!

— Как смееш! — изкрещя тя и сълзи от яд и безсилие изскочиха от очите й. Тя се опита да скочи отгоре му и да го удари, но той я хвана и с един замах я метна на леглото. Притисна я към възглавницата с тялото си и я погледна право в очите. В същото това време обаче освободи едната си ръка и я погали по слепоочията.

— Нощем, когато стоях буден, си представях как лежиш сама в това легло. Упреквах се, че съм те оставил сама, но все се надявах, че ще спазиш обещанието си и няма да ме предадеш. Мислех си как вълшебно ухаеш след баня, желаех те и все отхвърлях представата за Тейритън, сложил ръце на гърдите ти така, както сега съм направил аз.

— Никога не съм ти изневерявала! — извика тя трепереща. — Не мога да понасям Робърт Тейритън и ти добре го знаеш.

— Знам само, че днес сутринта си тръгнала доброволно след него.

— Слугите…

— Слугите никога не ме лъжат.

— Но аз…

— Какво ти? — попита той с нарастващ гняв.

Тя имаше намерение да изрече обяснение в любов, но то угасна още на устните й. Думите обаче продължаваха още дълго да звучат в главата й. Но беше твърде късно. И без това Ерик вече не би й повярвал.

— Аз наистина нищо не съм направила — повтори Аманда, но той само се ухили ехидно.

— Може би просто трябваше да убия Тейритън. И теб също.

— Ерик…

— Няма защо да се страхуваш, любов моя, няма да ида чак дотам.

— Ерик, пусни ме!

Аманда знаеше, че той я мрази в този момент, също както и тя не може да понася тази негова тънка усмивчица. И въпреки това усещаше тялото му като приятна тежест. Наистина любовта и омразата бяха толкова близо в човешкото сърце! Искаше да избяга от него, но в същото време жадуваше за допира и ласките му. Вече не можеше да живее, без да чувства ръцете и устните му върху тялото си.

— Забравяш, че си ми жена — предупреди я той.

— Жена, която ти презираш и на която не вярваш. Пусни ме!

— Не, няма да те пусна, независимо какъв ще е изходът от войната. Освен това тази нощ е моя!

Аманда се опитваше да подтисне огъня на страстта, който се разгаряше все по-силно в тялото й. Цели два месеца тя бе жадувала за Ерик. Утеха й беше Кемерън Хол, който тя беше управлявала с цялата си обич и старание. А сега Тейритън бе развалил всичко. Аманда усещаше, че омразата на Ерик расте с всяка изминала минута. Забелязваше го във всеки поглед, във всяко докосване. Понечи да каже нещо, но се спря, тъй като той я изгледа пронизващо, но тя не можа да схване какво се върти в главата му.

Въпреки това Ерик продължаваше да я гали по страните и да заравя пръсти в къдрите й, спомняйки си за онези пусти нощи, когато я държеше мислено в ръцете си. Винаги се беше възхищавал на жизнелюбието й. И сега гледаше полуотворената й уста, толкова близо до него, че целият изтръпваше. Стана му ясно, че ако не бяха тия спомени, щеше да се срути емоционално и че точно заради тях той ще я притежава тази нощ.

Устните му все повече наближаваха нейните.

— Не! Недей! Не! — протестираше Аманда. — Не, щом не ме обичаш!

— Откога моята любов е така важна за теб? Не е ставало дума за любов, когато се женихме, нито по-късно, когато взе бележката от библиотеката и я даде на баща си, нито пък сега, при последното ти предателство!

— Но аз не съм те предала, Ерик! Не се прави на глупак и ме изслушай! Може би съм виновна за много други неща, но… ти нищо не можеш да разбереш! Те искаха Дамиен…

— Сега пък за какво говориш? — попита я той остро.

Аманда преглътна няколко пъти.

— Баща ми винаги ме изнудваше с Дамиен. Отначало ме заплашваше, че ще го арестува и ще нареди да го обесят. След което наистина го хванаха. Конят! Спомняш ли за случая с отровения кон? Баща ми сигурно не би се поколебал да стори същото и с Дамиен!

— Но Дамиен отдавна е на свобода!

— Точно това се опитвам да ти обясня. Вероятно има друг шпионин. Във всеки случай този път не съм била аз.

— Добре скроена история — усмихна се той.

— Ерик, моля те… — Тя се опита да се измъкне изпод него, но с тези си движения само се притисна още повече към тялото му. Вече тръпнеше от страст и едновременно с това се мразеше, че е подвластна на плътските си желания и забравя гордостта си, щом се намери в прегръдките му. — Не можем да го сторим!

— Но ти си моя жена!

— Ти обаче твърдиш, че тази жена те е измамила.

— Тази нощ не се брои.

— Не, Ерик! — Тя бе готова да заплаче всеки момент, но почувства възбудения му член, който лудо напираше към нея под униформата. В ушите й забуча. И в същото време се дърпаше като побъркана. — Не, Ерик, не!

— Но, милейди! Не искаш ли да ти бъде простено? — провокира я той усмихнат.

— Моля? — Тя затаи дъх и облиза пресъхналите си устни.

— Може би пък ще го сторя.

— Ти наистина ли искаш точно по този начин да те помоля за прошка? — погледна го недоверчиво тя.

— Да приемем, че това ще е само началото.

— Искаш да заприличам на курва, която се пазари?! Не, Ерик, никога!

В този момент той притисна страстно устните си към нейните. Отначало тя се опита да се съпротивлява, но когато езикът му плъзна навътре и успя да се промъкне през зъбите й, гореща вълна сладострастие я заля цялата и прогони от главата й всякакви мисли за по-нататъшно противопоставяне. Тя го обичаше и не можеше да му устои, както не можеше да устои и на желанията на тялото си.

Треперещите му ръце я обхождаха цялата. Малко по-късно същото сториха и устните му. Тя се опита да си поеме въздух, когато езикът му започна да дразни връхчетата на гърдите й. По едно време Аманда с почуда установи, че и нейните ръце неудържимо го галят.

— Отдай ми се цялата, любов моя! — шепнеше той в ухото й, докато тялото му се притискаше тръпнещо към нейното. — Подлуди ме със сладостта си, с вълшебството на тази нощ!

В този момент всички несъгласия помежду им бяха забравени. Сякаш целият свят бе изчезнал, за да възкръсне отново в тяхната любов. Единствено на соления вятър откъм реката беше позволено да гали тялото на Аманда там, където Ерик не го бе покрил със своето. Аманда се опитваше да си спомни кога за последен път е лежала в подобна сласт на това легло. Вече без никаква съпротива тя предоставяше тялото си на неговите ръце, устни, език, зъби, които безпрепятствено се движеха навсякъде. По едно време Ерик се надигна, а Аманда го наблюдаваше през спуснатите си клепачи. Но Ерик не се съблече, както предположи тя, а само се наведе и започна да гали крака й, като го целуваше пръст по пръст. След това устните му плъзнаха нагоре по бедрата, докато езикът му проникна дълбоко между краката й. Аманда потръпна от удоволствие, а ръцете й се вплетоха здраво в косите му. Главата й се замята насам-натам. Движенията й ставаха все по-бързи, а стоновете — все по-сладострастни. Ерик продължаваше да я възбужда, но когато тя стигна до предела на силите си, той се отдръпна от нея.

Този път се съблече и няколко минути по-късно вече бе проникнал дълбоко в нея, опивайки се от насладата, която тя му предлагаше. Беше се подпрял на ръцете си, така че Аманда можеше да вижда изражението на лицето му — диво и обезумяло, всеки път, когато с още по-силен тласък влизаше в нея. Какво беше това — любов или омраза? Но страстта грабна разума и издигна тялото й към върховете на удоволствието. После тя се отпусна в ръцете му и усети как Ерик с последен, мощен тласък свърши в нея.

Преди да се изтърколи настрани, той нежно я целуна. Аманда понечи да каже нещо, но той сложи пръсти на устните й: „Не тази нощ!“

— Ерик, моля те, чуй ме най-после! — извика отчаяно тя. — Ерик, обичам те!

Мускулите по цялото му тяло така се свиха, че Аманда се изплаши.

— Моля те, остави тия игрички! — измърмори несмело той.

— Това не е игра, Ерик! — отвърна тя почти разплакана.

— Ох, само да можех да ти повярвам! — простена той с тежка въздишка.

— Защо?

— Не искам повече да слушам за това! Най-трудно можеш да докажеш, че ме обичаш!

Аманда лежеше неподвижно, не смеейки да мръдне, но Ерик изведнъж се хвърли отгоре й и зацелува мокрото й от потта тяло. Желанието да се любят отново ги връхлетя и те го направиха още веднъж. Този път ръцете на Аманда бяха навсякъде. Разпилените й коси гъделичкаха голия му корем, когато тя се бе навела надолу и галеше възбудения член. Първо върха на езичето й леко погали главичката му, а после устните й го обхванаха от всички страни и поеха навътре в устата й.

Дълго след като страстта бе утолена, те продължаваха да лежат прегърнати и така потънаха в дълбок, безпаметен сън. На сутринта, когато Аманда отвори очи, Ерик вече бе облечен, стоеше до прозореца и чакаше нейното пробуждане. Инстинктивно тя усети, че атмосферата вече е друга и дръпна завивката да брадичката си. Ерик се обърна към нея. Погледна я студено и отчуждено.

— Ти тръгваш — констатира тя.

— Трябва да преследваме докрай лорд Дънмор, както може би се досещаш.

— Да — въздъхна тя. — Трябва ли да се считам за пленница?

Ерик поклати глава и това даде някаква минимална надежда на Аманда, че бурята може и да се размине. Ако имаше време, тя вече би могла да му обясни, че той все още е в нейното сърце и че въобще нищо не е променено. Тя беше негова жена и знаеше, че му принадлежи изцяло.

— Свободна ли съм?

— Не.

— Как тогава?

— Ще отпътуваш за Франция — Ерик пресече стаята и остави оръжието си.

— За Франция? Не, Ерик!

— Това е, няма друг начин!

Аманда зави нервно завивката около тялото си и скочи от леглото. В бързането изгуби равновесие, залитна и се озова право в ръцете на Ерик.

— Ерик, моля те! Нека да остана тук! Не съм те шпионирала и няма да го правя…

— За съжаление, не мога да ти повярвам — рече той с безизразен глас. — Прощавам ти, но повече не мога да ти се доверявам.

— Няма да отида във Франция! Ако ме изпратиш там, ще избягам в Англия! — заплаши тя, а в това време едри сълзи се затъркаляха по бузите й.

— Няма да успееш, защото няма да те пусна сама.

— Ерик…

— Стига вече! Молбите ти няма да помогнат. Най-после ще трябва да ми се подчиниш! Във Франция няма да бъдеш опасна за делото ни. А сега се обличай! Всеки момент ще пристигнат придружителите ти.

— Какви придружители?

— Касиди, Пиер и Жак Бисе.

Бисе! От него тя не би могла да се измъкне!

— Ерик, не го прави! — закле го Аманда още веднъж и увисна на врата му. — Ерик, аз наистина не съм го направила! Страшно глупаво е, че не ми вярваш! Който и да е бил, той със сигурност ще ти попречи още веднъж — Ерик обаче не я слушаше, а само се опитваше да я отблъсне от себе си. Тогава тя се разяри. — По дяволите, отсега нататък ще те мразя и никога няма да ти простя!

— Успокой се, любов моя. Може би пък да стане така, че аз да падна в ръчичките на Дънмор, Ще плачеш ли тогава, нали казваше, че ме обичаш?

— О, Ерик, моля те, не ме пращай във Франция!

Без да каже дума, той я взе на ръце и я занесе до леглото. Смарагдовозелените й очи, потънали в сълзи, не се откъсваха от него. Той го почувства и изведнъж усети, че твърдостта му се изпарява. Как би желал да може сега да й вярва, но след предишното огорчение не смееше да рискува втори път. Твърде много хора бяха замесени в играта и той не искаше те да пострадат. Наведе се с усмивка над лицето й и не можа да се сдържи да не я целуне. Ръцете му зашариха по тялото й, сякаш искаха да запомнят всяка малка вдлъбнатинка. Най-после той се дръпна.

— Au revoir, моя любов! — каза той кратко и побърза да напусне стаята.

Ужасена, Аманда хукна подире му.

— Ерик! — чуваше виковете й той. Не й отговори, но по шума разбра, че тя ядосано заудря с юмруци по дървената врата, след което горко заплака. Ерик изправи енергично рамене. Във Франция тя най-малкото ще бъде далеч от Тейритън, а това вече означаваше сигурност. Предстояха му сложни задачи за разрешаване. Най-напред трябваше да се справи с Дънмор, а след това бързо да отиде на помощ на Вашингтон. Бе напълно възможно Континенталният конгрес да бъде свикан всеки момент, за да се обяви независимостта на колониите. Ерик бе изключително доволен, че вирджинец като Томас Джефърсън също работеше над декларацията.

Кемерън бе заложил на карта цялото си съществувание заради тази цел и нямаше никакво намерение да се даде точно сега. Ако попаднеше в ръцете на британците, те щяха да го обесят без никакво колебание, мислеше си той, и затова не биваше да изгуби играта точно заради стария си приятел Дънмор. Колко хубаво би било, ако и Аманда се стремеше към същото! Или пък ако поне наистина го обичаше! Прииска му се да се върне и да я погали още веднъж, но бързо се осъзна и слезе надолу по стълбата.

Пред вратата на къщата го чакаше Касиди с оседлания му кон.

— Сложих бутилка уиски в чантата на седлото. Може би ще имате нужда от нея тази нощ!

— Сигурно ще да е тъй — кимна Ерик. — Но преди това ще трябва здравата да се поработи. — Той скочи на коня и погледна отгоре към прислужника си. — Благодаря ви, Касиди. Предайте благодарностите ми и на Пиер. За мен е много важно да тръгне и Жак.

— Жак ще я пази като зеницата на окото си — отвърна Касиди. — Той е много предан на лейди Кемерън.

— Надявам се да е така — измърмори Ерик.

— Милорд?

След кратко колебание Ерик отново се наведе към Касиди:

— Мисля, че тя е негова дъщеря — прошепна той и се засмя като видя изуменото лице на Касиди. — Но запазете тази тайна!

— Да, разбира се — рече Касиди. — Но означава ли това, че лорд Стърлинг…

— Той е истинско чудовище! — и това бе всичко, което Ерик изрече по въпроса. — Ще се постарая да се върна бързо, но само Господ знае кога ще е възможно това. В случай, че ме убият…

— Моля ви, не говорете така!

— Обявяването на независимостта и началото на войната е само въпрос на време — кимна Ерик нетърпеливо. — Вирджиния ще бъде сред първите, а почне ли се война, там е нормално да се умира. И така — ако ме убият, грижете се за жена ми. Аз я обичам от цялото си сърце.

— Можете да ми имате доверие — увери го Касиди.

Ерик козирува и подкара коня през поляната надолу към реката, където неговите хора бяха разпънали палатки. Не посмя да се обърне, тъй като знаеше, че ще се размекне, ако види лицето й на прозореца.

ГЛАВА ШЕСТНАДЕСЕТА

В първите дни на юли флотът на Дънмор беше разбит край Гуинските острови. По-късно се разбра, че още първият изстрел е улучил кабината на губернатора, при втория загинали няколко войника, а при третия се изпотрошил всичкия порцелан на Дънмор. Който можал, избягал и се спасил. Сега Кемерън се чудеше дали Стърлинг и Тейритън са сред убитите или сред ранените. Но при всички случай за момента опасността бе отстранена и Ерик можеше да въздъхне с облекчение.

Нощно време Ерик често лежеше буден и си мислеше за красивото лице на Аманда и за отчаяните й твърдения, че е невинна. Тогава той не я беше изслушал само от яд, но сега, когато Дънмор бе отстранен, а британската армия навсякъде понасяше големи загуби, той се проклинаше заради безсмисленото си упорство. И вместо да иде по най-бързия начин до Ню Йорк, той реши първо да мине през Кемерън Хол. Може би Аманда все още не беше заминала и той щеше да чуе нейните обяснения, а някои дори и да приеме.

Фредерик остана далеч назад, тъй като Ерик бързаше неудържимо към дома, но когато наближи къщата, сърцето му се натъжи ужасно. Още от хълма той видя, че пристанището е празно. „Добра земя“ бе потеглила към Франция. Въпреки това влезе за кратко в къщата, където го посрещнаха Ричард и няколко домашни прислужници. Докато се качваше нагоре по стълбата, той се почувства страшно самотен. Без гласа на Аманда, без аромата на парфюма й, без шумоленето на полите й Кемерън Хол бе странно празен и бездушен.

— Лорд Кемерън!

Ерик се обърна нервно и видя, че през вратата връхлита Фредерик.

— Лорд Кемерън! Независимостта! Континенталният конгрес прие декларация за обявяване на независимостта, която ще бъде отпечатана по всички вестници! Ние сме свободни и независими граждани!

Ерик се подпря на перилото на стълбата. Мечтаният ден бе настъпил и зад него лежеше дълъг и труден път. Оставаше надеждата, че колелото на историята няма да се завърти обратно. Дълбоко вътрешно вълнение го обхвана целия и той бе доволен, че научава новината тук, в Кемерън Хол. Сега вече можеше да си признае, че си заслужаваше да се изтърпи всички лишения в името на борбата. Той се спусна бързо по стълбата.

— Ричард! Бренди от най-доброто. Елате всички! Нека празнуваме! Да пием за свободата!

„… заслужаваше си да се подложи на всички тия лишения в името на борбата…“ — Смисълът на това изречение отново завладя Ерик, когато няколко дни по-късно той се изправи пред Вашингтон в Ню Йорк. Междувременно британците бяха събрали огромна войска под ръководството на Хю. Късметът беше на тяхна страна, така че Вашингтон бе принуден да изтегли хората си от Лонг Айлънд. Отстъпваха укрепление след укрепление и все пак можеха да се похвалят с това, че са забавили настъплението на британците.

В края на септември Ерик беше в палатката на Вашингтон и двамата разглеждаха картата на Ню Йорк и Ню Джърси, когато пристигна важно съобщение. Докато го четеше, Вашингтон пребледня и се присви на две.

— Хванали са моя шпионин!

Ерик си спомни, че Вашингтон бе търсил сред младите мъже в армията си някой доброволец, който да шпионира британските позиции. Беше се явил младеж на име Натан Хале, който по-късно се бе преправил на холандски учител.

— Беше най-много на двадесет и една година — потърка Вашингтон чело. — Някой го е издал, заловили са го и са го обесили! — въздъхна отново той и погледна към листа. — Последните му думи били, чуйте, Ерик, наистина е впечатляващо: „Съжалявам, че имам само един живот, който мога да отдам на страната си.“ Само един живот. Господи!

— Война… — припомни му Ерик след дълга пауза.

— Да, война е и в нея ще изгубим още много хора… Но този младеж Хале! Как може един толкова храбър човек да умре така мъченически!

Мъченически! Да, така е било, мислеше си Ерик, когато на следващия ден повеждаше хората си. Но не само мъченически. Последните думи на Натан вече се бяха разпространили сред войниците и сякаш бяха дали крила на цяла една армия, с което самият той бе извоювал безсмъртието си.

През нощта Ерик бе сънувал как много от войниците му загиват сред барутен дим, който по едно време се разсея и там се появиха очите на Аманда, които гледаха с упрек. Хале е бил предаден. Тогава това би означавало, че Аманда не е виновна, че казваше истината и издайничеството е дело на някой друг. Ерик се събуди с вик и когато дойде на себе си, осъзна, че след малко ще поведе още много млади мъже към сигурна смърт.

На двадесет и осми октомври при Уайт Пайнс имаше битка, когато за първи път американската армия успя да нанесе значително поражение на британците и след ожесточени битки да спечели победа. През тия дни Ерик често търсеше компанията на сър Томас и Ан Мари, която се грижеше самоотвержено не само за баща си, но и за всички ранени. При всеки удобен случай той се отбиваше при тях, за да похапне, а една вечер, когато бе излязъл на разходка, изведнъж Ан Мари му се хвърли на врата. Ерик отвърна на целувката й със свито сърце, но когато тя взе ръцете му и ги сложи на гърдите си, той се отдръпна и само нежно я погали по бузата.

— Аз съм женен мъж, Ан Мари и ми е съвестно да ви правя моя любовница.

— А ако за мен това няма никакво значение? — прошепна тя.

Ерик я погледна мълчаливо. Ан Мари го разбра.

— По-рано исках първо да се оженя и след това да се любя, но сега ми е все едно. Но вие, разбира се, имате право, Ерик. По-добре идете до Франция и вземете жена си обратно. Не мога да си представя, че тя ви е лъгала така безсрамно.

— Не мога, Ан Мари — каза той и хвана ръцете й. — Може би е по-добре да не се отбивам повече при вас.

— Не! — Тя сложи пръст върху устните му. — Не отхвърляйте приятелството ми. Имам нужда от вас и от Дамиен.

— Малкият кибритлия? Той още не ми е простил и говори с мен само по служба.

— Знаете ли, че е влюбен?

— Не, нямам представа.

— Избраницата е лейди Жьонвиев — весели трапчинки се появиха на страните на Ан Мари. — Струва ми се, че всичко започна в Уилямсбърг. Той страстно я желае и тъй като не може да иде при нея, тя ще дойде на посещение.

— Така ли? Та Жьонвиев обича най-много от всичко удобството си!

— Толкова ли добре я познавате?

— О, беше отдавна. Но може би сега е обхваната от революционна треска. Времето ще покаже какво се е променило у нея.

— Вярно — отбеляза Ан Мари и целуна сестрински Ерик по бузата. — Вземете обратно жена си, Ерик!

— Не мога! — повтори Ерик още веднъж и погледна така гневно, че Ан Мари млъкна.

През ноември форт Вашингтон в северен Манхатън падна и две хиляди и осемстотин американски войници бяха пленени, форт Лий в Ню Джърси също бе принуден да се предаде и, за съжаление, голяма част от оръжието бе изгубена. При изтеглянето си през Ню Джърси бе заловен и Чарлз Лий заедно с още четиристотин мъже.

Вашингтон беше пребледнял, когато разбрал за това. С останалите му триста души той тръгна в южна посока към Пенсилвания. Континенталният конгрес се беше преместил от Филаделфия в Балтимор и оттам възложи на Вашингтон нови задачи, като му даде още по-голяма власт.

Ерик облече индиански дрехи и се опита да разузнае местоположението на врага, мислейки през цялото време за Натан Хале. С какво удоволствие само британците биха го обесили, ако им паднеше в ръцете. Обаче успя да се измъкне невредим и докладва, че генерал Хю се е разположил с по-голямата част от армията си в Ню Йорк и в южен Ню Джърси, вероятно с намерението да изчака спокойно до началото на следващата година.

Наближаваше Коледа. Ерик обикновено прекарваше времето си в палатката на Вашингтон. И тоя ден той беше там и наблюдаваше как Вашингтон ходи нервен напред-назад, току поглеждайки към картата.

— Намираме се в много сложно положение, джентълмени. Армията е слаба. Малкото воини, които останаха, са уморени и искат да се връщат по домовете. Затова аз съставих план на действие…

Това беше един носещ големи рискове и въобще твърде опасен план, но в същото време той бе и блестящо замислен. Така точно в коледната нощ, в снежна буря две хиляди и четиристотин мъже преминаха по море петдесет километра северно от Трентън. Беше кучешки студ и вятърът биеше в лицата така, че те целите се покриха с малки ледени висулчици. През цялото време Вашингтон не мръдна от носа на първата лодка, за да не го изгубят от погледа си и за да служи за ориентир.

Рано сутринта те нападнаха изненаданите британци и взеха в плен най-малко хиляда войници, заспали след снощното пиянство. Американците замъкнаха и доста оръжие и муниции. Но радостта не трая дълго. Двадесет и четири часа по-късно към тях се придвижи генерал лорд Корнуелис, придружен от значителен брой воини, а в същото време още две хиляди и петстотин войници очакваха заповедите му в Принстън.

— Ще изгубим битката — кахъреше се Вашингтон. — Огньовете пред палатките…

— Да ги оставим ли да горят?

— Да, ще ги оставим.

В прикритието на нощта американците се измъкнаха от лагера и нападнаха подкреплението в Принстън, което бе на път към Корнуелис. Битката беше жестока, но този път американците надделяха. Преди да се отправят към Мориктаун, те взеха доста оръжие като плячка. Тази нощ даде повод за празнуване.

— Ще влезете в историята като един от най-добрите американски пълководци — каза Ерик на Вашингтон.

— Но ако изгубя още няколко битки, просто ще ме отпишат.

— За Бога, нищо повече не можеше да се направи!

— Спокойно, до пролетта ще стана герой — рече Вашингтон и усмихнат простря краката си напред. — Корнуелис ще трябва да се оттегли от западната част на Ню Джърси, тъй като прекъснахме връзките му. Но май е дошло време да помислим за зимуване. Между другото, имам няколко писма за вас.

— От жена ми ли? — попита Ерик и ръцете му се разтрепериха от вълнение.

— Не, но са от Франция — поклати Вашингтон глава. — Едното е от слугата ви Касиди, а другото от мистър Франклин.

— Франклин?

— Да, бедничкият Бен. Континенталният конгрес го изпрати като посланик във Франция, за да ги спечели за нашето дело. Както се вижда, изборът е точен, тъй като явно всички там са впечатлени от чара на възрастния господин.

— Да, той действително е забележителен човек — отвърна Ерик, докато разкъсваше писмото на Касиди и бегло преминаваше по редовете. Касиди пишеше, че всичко е наред, но въпреки това настоятелно го молеше да отиде там. Едва тогава Ерик забеляза, че писмото е писано през септември и погледна учудено към Вашингтон.

— Писмото е било изпратено първо във Вирджиния и оттам са го препратили тук — обясни Вашингтон.

Ерик само кимна и взе втория плик. С радостни думи Франклин му съобщаваше, че ще става баща. „Единственото, за което съжалявам, е, че детето не може да се роди на американска земя, особено когато баща му е такъв известен човек със силен характер. Почувствах се задължен да ви информирам за бащинството ви, тъй като разбрах, че не поддържате никаква кореспонденция с жена си.“ Писмото продължаваше все в този дух, но Ерик не можа да възприеме нищо повече. Най-после се бе случило това, за което той отдавна мечтаеше, но пък Аманда сега се намираше на противоположната страна на океана. Опита се да пресметне кога се е случило всичко това, но не успя. Знаеше само, че за последен път я бе видял през юни.

— Ерик? — повика го Вашингтон загрижено.

— Тя… тя е бременна! Най-после! — промълви Ерик.

— Най-после? — Вашингтон вдигна учудено вежди. — Ако не се лъжа, вие сте женени едва от две години.

— Три — поправи го Ерик. — Вече бях започнал да се страхувам, че няма… — но замълча, тъй като си спомни обвиненията, които бе произнесъл пред Аманда. Добре поне, че Жак бе при нея. — О, Боже! — простена Ерик.

Вашингтон се облегна назад и се загледа в Ерик.

— Сега, през зимата, няма да има кой знае какви важни събития. Може би бих могъл да ви изпратя с няколко важни писма до Париж, но в случай, че сам си намерите кораб.

— Изобщо няма да е трудно — ухили се Ерик. — Просто ще се кача на „Добра земя“. Джордж, никога няма да забравя това! За да ви се отплатя, ще се опитам да отмъкна някой британски кораб с оръжие. Обещавам ви!

— Веднага ще напиша необходимите документи — рече Вашингтон и се наведе над бюрото си.

— Лейди Кемерън!

Аманда седеше на малка пейка сред Версайския парк. Искаше да остане сама, но като чу веселия глас на Франклин, също се усмихна. Той беше леко задъхан, което според нея бе нормално за възрастта му. Тя не би го нарекла в никакъв случай стар, тъй като държанието му бе винаги младежко, а очите му излъчваха неудържимо жизнелюбие.

— Тук съм, мистър Франклин! — викна тя, скрита в тайното си ъгълче.

— Добър ден, мила моя!

— Седнете, ако въобще остава място от мен — прикани го тя. Вече бе доста наедряла и наистина изпълваше почти цялата пейка. — Как сте? — попита тя новия си приятел, сияеща насреща му.

— Благодаря, не съм зле — отвърна той — Но не може да се каже и че съм добре. Вече намерих някаква подкрепа и се надявам, че ще успея да убедя и краля. Засега кралицата е на моя страна.

— Мария Антоанета? Тя ви харесва, нали? — закачи го Аманда, тъй като на всички бе известно, че дамите веднага ставаха подвластни на обаянието на Бенджамин.

— Ох, понякога си мисля, че гледат на всичко като на игра и не могат да схванат сериозността на положението — изпъшка той.

— Казват, че Луи прави всичко възможно, за да изглежда мъдър крал. Но дали е такъв ще покаже бъдещето. Погледнете само колко огромен е този дворец! Вътре като нищо можеш да се изгубиш.

Наистина беше така и в друга ситуация Аманда сигурно би се наслаждавала на престоя си тук, но сега единственото, което чувстваше, бе огорчението. Никога не си бе представяла, че Ерик може така да я изостави. Тя го бе следила от прозореца и забеляза, че той не се обърна нито веднъж. А как се надяваше да я потърси с поглед и дори да се върне при нея!

Вместо това бе прогонена от къщата, въпреки че беше абсолютно невинна. По време на пътуването непрекъснато повръщаше и мина време, докато открият истинската причина. Настроението й ставаше все по-мрачно. Понякога Ерик така й липсваше, че направо се побъркваше от мъка. Но веднага след това се кълнеше, че никога няма да му прости. И колкото повече го проклинаше, толкова повече се притесняваше, че може дяволът наистина да я чуе и да изпълни клетвите й.

Едва когато пристигна във Франция, разбра, че очаква дете — наследник на Кемерън Хол. Тази мисъл прогони всичко друго от главата й и сега се молеше само за едно — войната да пощади имението. Знаеше, че колониите се бяха обединили в тринадесет щата и че в момента се води война.

Отначало Аманда запази бременността си в тайна, но не мина време и Даниел я откри. Прислужницата веднага я помоли да пише на Ерик. Но Аманда не искаше да се предаде така лесно. Ами ако той й отнеме и детето! Имаше още една причина. Тя не можеше да забрави, че той я бе обвинил в изневяра с Тейритън. Никога не бе виждала Ерик толкова ядосан и така груб към нея и затова бе решила да го мрази докрай и да не му прощава.

Но нещата не се оказаха така прости и с течение на времето тя започна да се моли всяка нощ Ерик да оцелее в тази проклета война. Вестта за смъртта на Натан Хале бе стигнала и до Франция. Аманда бе чула и за отстъплението на армията и за промяната след коледната акция на Вашингтон.

И тъй като Ерик бе винаги до Джордж, тя се надяваше, че засега е жив и здрав.

Засега. Но вече бе дошъл март, което означаваше, че военните действия скоро пак ще започнат. А дали пък Ерик няма да загине, без да разбере, че ще става баща! Аманда очакваше раждането вече всеки ден и дори всеки час.

— Студено ли ви е? — попита Франклин загрижено. Беше му се сторило, че тя трепери. — Може би вече не трябва сама да излизате из парка.

— О, аз не съм сама нито за секунда, мистър Франклин. И това не може да е убягнало от погледа на такъв проницателен човек като вас. Прислужникът на моя мъж не ме изпуска нито за миг от погледа си. Освен това ме придружават един от акадците и моята прислужница. И граф дьо ла Рошел е непрекъснато край мен.

— Моя мила, носят се слухове, че симпатизирате на британците — рече Франклин и я хвана за ръката.

— Някои неща са верни. Дълго време ме изнудваха заради братовчед ми, но за последния случай съм напълно невинна. По това време братовчед ми се намираше на свобода и те нямаше с какво да ме принудят. Не съм издала нито думичка! — Аманда скочи поради възбудата, която я обхвана. — Моля ви, поне вие ми повярвайте!

— Всичко е наред. Успокойте се! — Франклин я притегли обратно към пейката. — Трябва да бъдете предпазлива и да не плашите така бебето. Не се тревожете, дете мое! Разбирам ви добре. Този конфликт засяга мнозина от нас. Щом казвате, че сте невинна, аз нямам причини да не ви вярвам.

— Просто ей така?

— Разбира се. Междувременно ви опознах добре.

— Мъжът ми би трябвало да ме познава още по-добре — усмихна се тя.

— Той е фин човек, лейди Кемерън — въздъхна Франклин. — Не трябва да забравяте, че е принуден всеки ден да доказва себе си в борбата. Бяхте ми споменали, че не си пишете. Моля ви, поне след раждането му изпратете едно писмо.

Аманда издърпа ръката си от неговата. Не можеше да понесе мисълта, че Ерик може да бъде убит и да си иде завинаги от нея. Но изведнъж силна болка я обхвана. Тя се сви на две и изглеждаше, че не може да си поеме въздух.

— Лейди Кемерън? — извика Франклин загрижен.

— Мина ми — каза тя и разтърси глава.

Франклин се успокои, че нищо й няма.

— Трябва да ви призная нещо, мила. Аз писах на мъжа ви преди известно време.

— Какво?

— Трябваше да го направя, дете мое. Вижте, преди време ме изпратиха с поръчение до Лондон и междувременно жена ми почина. Животът е ужасно кратък и изведнъж разбираш, че за някои неща вече е твърде късно. Простете ми…

— О! — прекъсна го Аманда със стон. Силната болка отново бе прорязала тялото й и този път бе вече ясно, че раждането започва. Тя скочи уплашена.

— Мистър Франклин…

Но той вече бе станал и я бе подхванал с ръце.

— Успокойте се! Първото раждане може да продължава часове. Опасявам се само, че аз…

— Лейди Кемерън! — Касиди и Жак вече търчаха към Аманда. Тя само погледна усмихната Франклин.

— Нали ви казах, че никога не съм сама.

Но този път бе радостна, че те са тук, тъй като следващата болка едва не я повали на земята. Силни мъжки ръце я поеха. Аманда погледна загриженото лице на Жак и му благодари.

Жак трябваше да я носи доста дълго чак до края на двореца, но за него тя беше приятен товар. Дьо ла Рошел реагира като светкавица, когато Жак блъсна вратата на стаята.

— Даниел! Раждането е започнало! Бързо! Ей сега ще извикам лекар.

Жак занесе Аманда до стаята й, където Даниел вече бе дръпнала завесите и оправила леглото. Жак я сложи внимателно да легне, но Аманда не го пусна, стискайки силно ръката му. Но Жак успя да я успокои с ласкави френски думи. Преди да напусна стаята, нежно я погали по челото.

Аманда започна да се съблича, но болката отново я връхлетя така силно, че тя не издържа и започна да крещи.

— Дръжте се здраво за края на леглото! — извика Даниел. — Вероятно още известно време ще става все по-трудно, а после изведнъж ще ви олекне.

Даниел имаше право до известна степен, тъй като болките продължиха още часове, като промеждутъците ставаха все по-кратки. Само радостта, че ще има дете, даваше сили на Аманда — най-после на света щеше да се появи някой, когото тя да обича и от когото да има нужда. По някое време така силно я болеше, че искаше да умре. Тя проклинаше света и крещеше, без изобщо да осъзнава какво точно изрича. После падна в леглото напълно изтощена и в полусвяст й се стори, че Ерик Кемерън е при нея и я ругае. Тя отхвърляше жестоките му обвинения, но всичко беше напразно. Но когато Ерик пое в ръце детето й и го отнесе някъде, изведнъж мъката й свърши като отрязана с нож.

— Спокойно, ma petite! Скоро всичко ще свърши! — чу тя отдалеч гласа на Даниел.

Когато болката отново я накара да вика, Даниел леко избърса челото й с мокра кърпа и приглади назад къдриците й.

— Не! — крещеше тя. — Няма да му дам детето си! Проклет да е! Няма да му го дам!

— Ако имаш предвид мен, мила моя, обещавам ти, че нямам никакво намерение да взимам детето! Искам само да го видя!

Аманда отвори очи ужасена от тоя глас й и се стори, че сънува. Ерик стоеше до нея в целия си ръст и бършеше челото й. Това не можеше да бъде вярно! Наистина ли е дошъл да я види? Въпреки че й говореше толкова мило, пак й се стори, че в гласа му има горчивина и отчуждение.

— Не! — прошепна тя невярваща.

— О, тук съм! — отвърна той и се усмихна. Както в съня й, той бе облечен в униформа, само че бе свалил куртката и бе навил нагоре ръкавите на ризата така, че се виждаха мускулестите му ръце.

Тя си помисли, че, Ерик не би трябвало да я види в това състояние. Никога повече нямаше да му се струва хубава. После очите й проследиха погледа му и тя видя, че до края на леглото са застанали Даниел и френският лекар. Тя преглътна здраво, но в този миг отново я връхлетя силната болка. Даниел се наведе към Ерик.

— Така е вече повече от двадесет и четири часа. Не знам изобщо как издържа.

— Съвсем скоро ще свърши — съобщи лекарят. — А сега тя ще трябва да напъне!

Ерик хвана Аманда.

— Махни се! — заповяда му тя.

— Лекарят каза, че ще трябва да напъваш, Аманда. Аз ще ти помагам.

— Не искам помощта ти!

— Прави това, което ти казват.

Но изведнъж всичко се улесни, тъй като Аманда усети силен тласък отвътре. Когато той премина, тя видя, че Ерик продължава да я държи както преди.

— Напъвай! Чуваш ли, Аманда?

— Не съм твой войник да ме командваш — изхълца тя, но в същия миг трябваше отново да си поеме дълбоко въздух.

— Хайде! Главичката му вече е почти излязла!

— Напъвай, Аманда!

— Ерик, моля те…

— Напъвай!

Тя се подчини инстинктивно и този път бе възнаградена с чувството на най-голямото облекчение на този свят. Детето се роди и лекарят вдигна нагоре малкото същество.

— Момиче! — извика Даниел. — Une petite jeune fille, une belle petite jeune fille!

— Ооо! — изстена Аманда отново, радостна за бебето и в същото време уплашена, че болката не свършва.

— Какво има? — попита Ерик паникьосан.

— Болките…

Лекарят се зае с пътната връв, след което подаде малкото момиченце на Даниел. Аманда обаче продължаваше да стене.

— Боже! Близнаци! — извика докторът.

— Хайде, напъвай! — изкомандва Ерик, но Аманда вече бе на предела на силите си. Ерик обаче я натисна и принуди по този начин да напъва.

— Bon, tres bon! — извика лекарят възхитен към Ерик.

Тя се отпусна със затворени очи в ръцете му, търсейки закрила. Само че усети, че все още са си чужди един на друг. Но въпреки това той бе дошъл и сега беше при нея. Дали пък не искаше да й отнеме детето?

— Този път е момче, лорд Кемерън! Едно малко момченце, което обаче скоро ще порасне. Всичко е наред, успокойте се!

Син. Тя имаше дъщеря и син. И двамата били здрави, както тя добре чу. Искаше да ги види, но не можа да отвори очи.

— Аманда? — чу тя гласа на Ерик и усети ръцете му, но и при най-голямо напрежение на волята пак не можеше да отвори очи.

— Бяхте фантастичен, лорд Кемерън! Но жена ви изгуби много кръв и сега е слаба. Има нужда от спокойствие. Даниел се занимава с дъщеря ви и аз ще ви помоля да й помогне за момчето.

— За сина ми? С удоволствие, господине. Разбира се, че ще се погрижа за сина си.

Аманда чу съвсем ясно това последно изречение, но след него целият свят потъна в гъста мъгла.

Трябва да беше спала дълго и непробудно. Когато се събуди, видя, че е измита, преоблечена и че Даниел е завързала косата й със синя панделка. Изведнъж чу детски плач и се ококори безпомощна. Даниел се приближи с двата вързопа към голямото легло.

— Кого предпочитате първо — дъщерята или сина? — подразни я Даниел.

— Ех, ако знаех само! — засмя се Аманда и реши да остави малките още малко да поврещят, докато в това време ги разпови и ги разгледа с любопитство. — Колко са хубави! — Аманда се усмихна, като откри, че нежната косица на дъщеря й има червеникави отблясъци, докато на сина й беше определено по-тъмна. После преброи мъничките пръстчета на ръцете им. — Прекрасни са! И двамата!

— Само дето са по-мънички. Лорд Кемерън имаше намерение веднага да отпътуваме, но след като разбра, че са по-малки, реши да отложи връщането ни.

— Връщането? — изпъшка Аманда.

— Разбира се, връщаме се у дома! — съобщи Даниел.

— Ние… ние всички ли?

— Че кой друг?

Аманда въздъхна с облекчение. Естествено, че Ерик нямаше да вземе децата си, а да остави жена си във Франция. Но това все още не можеше да стопи разстоянието между двамата.

— Трябва да се опитате да кърмите и двамата. Дойката на кралицата смята, че сте в състояние да го направите — с тези думи Даниел й подаде децата. Бебетата веднага забиха лакоми устички в гърдите й и Аманда си пое дълбоко въздух, когато сладката майчинска тръпка прониза цялото й тяло.

— Толкова са мънички — рече тя, галейки с брадичка нежния мъх по главиците им. — Чак се страхувам да ги докосна.

— Господ ще ги пази! По-добре им се радвайте, вместо да се страхувате.

В това време без никакво предварително почукване вратата се отвори. Аманда понечи да се прикрие с нощницата си. Беше Ерик. Тя го погледна мрачно, въпреки че много й се искаше да му каже, че е безумно радостна, че го вижда жив и че въпреки всичко е дошъл при нея. Но си спомни, че когато бе признала любовта си, той я бе нарекъл лъжкиня и не й се щеше сега отново да се повтори същото.

— Можеше да почукаш — отбеляза тя.

— Така е, но откога трябва да чукам в стаята на жена си? — Ерик погледна към Даниел. — Мадмоазел, моля…

— Даниел! — извика Аманда, но прислужницата вече бе излязла.

Ерик се приближи до леглото и пое дъщеря си, която, вече сита, беше пуснала зърното и, изтощена от усилията, беше заспала. Положи малката й главица на рамото си. Ръцете му изглеждаха огромни в сравнение с дребничкото същество.

— Така се прави, нали? — попита той.

Аманда нервно закопча нощницата си, след което и тя сложи сина си на рамото си, потупвайки го нежно по гръбчето.

— Искам да я кръстим Леонор — рече Ерик.

— Това беше…

— Името на майка ми. Харесва ли ти?

— Да — отвърна тя. — А синът как ще се казва?

— Джейми — каза Ерик, без да се замисля дълго. — Всичко започна от Джейми Кемерън, а този тук Джейми е първият Кемерън, който започва живота си в свободна страна!

— Но войната все още не е свършила — отбеляза Аманда мрачно. Ерик й отвърна с хладен поглед, но тя вирна предизвикателно брадичка. — След всичко, което ми наговори при последната ни среща, се учудвам, че приемаш тези тук същества като твои собствени деца. — Аманда изобщо не можеше да предположи какво ще последва след тия думи, се надяваше че той ще оттегли обвиненията си.

— Мога да смятам, Аманда — отговори й студено той.

— По-добре да не бяха от теб! — извика тя разочарована и сълзи потекоха от очите й.

— А ти твърдеше, че ме обичаш — припомни й Ерик. След което остави бавно дъщеря си в едната люлка и се приближи до леглото. Протегна ръка, за да я погали по косата, но тя се дръпна назад, така че той само можа да вземе сина си и да го положи в другата люлка. После отново се приближи до леглото на Аманда. Бръкна за малко в джоба си и хвана бързо ръката на жена си. Аманда се опита да изтегли пръсти, но Ерик не я пусна. Тя видя, че той й надява пръстен с огромен смарагд, заобиколен от малки блещукащи диаманти.

— Благодаря ти — рече тихо и топло той, от което сърцето й лудо се разтуптя. Как й се искаше да протегне ръка и да го погали, но не посмя. — Не искам да бъда прекалено суров, но все пак ще ти кажа, че очаквам деня, в който ще мога да се изправя срещу Тейритън. Не забравяй, че веднъж те намерих в неговите обятия.

— Ако си спомням добре, ти ме спаси от обятията му — рече с усмивка Аманда.

— Така е. Но страхът, че може би още го обичаш, не ми даваше мира дълго време. Благодаря ти за децата. Жалкото е само, че не можаха да се родят у дома.

— Ти ме изпрати тук!

— Сега пак аз ще те отведа обратно в къщи. Но ти ще трябва да ми се закълнеш, че няма да предприемаш нищо срещу мен!

— Не съм ли го направила вече?

— Говоря за оттук нататък.

Аманда отпусна глава, тъй като сълзите бурно изпълниха очите й. Той още й нямаше доверие! Толкова прекрасни мигове бяха имали двамата, но той още не й вярва! Тя не знаеше как да прескочи пропастта.

— Заклевам ти се — каза тя тихо.

Ерик я погали нежно по страните. Изглеждаше така, сякаш иска още нещо да каже, но го задържа за себе си. Аманда извърна лице към него.

— Не е ли странно — когато ти ме обичаше, аз не ти отвръщах със същото, а сега, когато аз се влюбих в теб, ти охладня към мен. И сега всичко между нас е мъртво. Или не мислиш така?

Ръката му се отпусна надолу. Той тръгна към вратата, но преди да стигне до вратата, се обърна още веднъж.

— Не, не е точно така — погледът му я прониза до сърцето. — Грешиш, любов моя. Обичам те от мига, в който те видях за първи път. И сега също продължавам да те обичам.

Няколко секунди по-късно вратата хлопна и Аманда остана сама.

ГЛАВА СЕДЕМНАДЕСЕТА

От няколко дни Ерик не се появяваше при Аманда. Когато беше будна, тя непрекъснато размишляваше над последните му думи, но по-често спеше и си почиваше от напрежението на раждането. В това време пристигаха подаръци от Дьо ла Рошел, от Бенджамин Франклин и дори от краля и кралицата. След няколко дена децата бяха кръстени, като кръстници им бяха Франклин и Даниел.

Аманда поукрепна след първата седмица. Тя се любуваше на децата си и се опитваше да открие приликите помежду им и с родителите, но близнаците бяха още твърде малки за това. Все й се струваше, че Джейми има очите на баща й. Аманда беше щастлива с децата си, а също така и заради Ерик. Той й бе казал, че я обича и че винаги я е обичал. Но дали това беше достатъчно? Беше дошъл при нея, но тя все още чувстваше, че не й вярва. Освен това се държеше настрана. Даниел й докладваше, че той всеки ден идвал при децата, а през останалото време имал срещи с френските министри и прекарваше часове наред с мистър Франклин. Отпътуването бе определено за началото на април, за да може Ерик да се прибере до очакваните през лятото и есента събития. Ако изобщо младата държава издържи дотогава! Страхът от неясното бъдеще на децата й често свиваше душата на Аманда.

Една сутрин тя отвори очи и видя, че Ерик наблюдава бебетата с изключително сериозно изражение.

— Имаш ли нещо против да тръгнем на първи април? — попита той.

Тя кимна и се притесни, че той я сварва несресана и неоправена, а тя искаше всеки път да изглежда хубава и привлекателна. Въпреки че той й бе признал любовта си, тя все още имаше чувството, че са двама непознати, които се приближават един към друг сред оръдейни изстрели на кърваво бойно поле. Аманда се измъкна бързо от леглото и приближи до Ерик.

— Няма ли да е по-добре да останем тук — мушна тя ръката си в неговата.

— Моля? — Той я погледна тъй, сякаш ръката й беше чуждо, нежелано тяло. — Да не си се побъркала?

— Страх ме е! — Тя отстъпи крачка назад. — Британците имат силна армия за разлика от колониите.

— Съединените американски щати — поправи я той вече по-нежно.

— А ако ние изгубим войната?

— Ние? Кои сме ние?

— Моля?

— Ти каза ние, любов моя. Сега към нас ли си? Смени ли си позицията?

Тя го погледна несигурно и недоверчиво. Смущаваше я видът й — по нощница и с разчорлени коси, твърде мъничка в сравнение с величествената осанка, която му придаваше стегнатата униформа. Въпросът му я завари неподготвена и освен това в нея продължаваха да се борят страстта да му се отдава постоянно и желанието да се покаже безразлична.

— В известен смисъл аз действително промених възгледите си, но тази промяна не се дължи на теб. Главната причина са дългите и задълбочени разговори с Франклин. Но в момента просто ме е страх и не може да се каже, че съм водена от политически съображения.

— Убедена ли си, че американците няма да успеят да се справят с положението?

— Досега не бях разбрала какво означава да обичаш някого и да не искаш да го загубиш — Аманда наведе поруменялото си лице.

Ерик замълча за момент.

— Знаеш, че не мога да остана тук. Убежденията ми са ти известни още от самото начало и би трябвало да ти е ясно какво значи за мен свободата на страната ми.

— И ти знаеше за моите — припомни му тихо Аманда.

— Но никога не ми е минавало през ума, че… — Ерик разтърси глава и остави изречението недовършено. — Но по-добре да не започваме отначало.

— Ако не можем да говорим за това, по-добре да не говорим изобщо! — извика Аманда развълнувано. Този изблик промени тутакси настроението на Ерик, който вместо да се наведе и да я прегърне, се поклони хладно и рече:

— Засега те оставям сама, за да се подготвиш за пътуването.

Напускането на Версай не натъжи особено Аманда. Много по-трудно й бе да се раздели с Бенджамин. Неговото присъствие беше светъл лъч в най-тежките й дни и затова тя се хвърли на гърдите му в прилив на нежност, целуна го по бузата и чак тогава последва Даниел и близнаците, които вече се бяха настанили в колата. Разбира се, тя не бе забравила и графа, който й осигури убежище през тези трудни месеци. Но когато камшикът изплющя по гърбовете на конете, тя вече не мислеше за нищо друго, освен за завръщането в Кемерън Хол. Тиха радост постепенно обхвана цялото й същество. Според Ерик войната се водела повече в северната част на Щатите, така че тя се надяваше къщата да е пощадена от военните действия. Ерик предпочете да язди след колата и дори, когато спираха за почивка, той пак странеше от останалите. За разлика от него обаче Жак неизменно беше до Аманда и всеки път, когато тя слагаше бебетата в легълцата им, той я гледаше с такава нежност и загриженост, че тя се питаше каква ли съдбата на този човек, който беше станал нейна сянка.

На пети април те продължаваха да са в открито море. Ерик беше предоставил на Аманда и децата капитанската каюта, а самият той се бе настанил в каютата на първия офицер, който пък от своя страна спеше при екипажа. В началото Аманда се чувстваше малко неудобно, тъй като повечето от моряците бяха на борда на кораба миналия юни, по време на битката за „Лейди Джейн“. Но тъй като никой от тях с нищо не намекна за онова събитие, веднага щом времето се пооправи, тя взе децата си и излезе на палубата. Пътуването й се отразяваше видимо добре и тя сякаш си отпочиваше от напрежението, в което живееше напоследък. Особено й беше приятно, когато моряците се радваха като деца на близнаците й и правеха какви ли не гримаси, за да ги развеселят. В тези минути Аманда усещаше погледа на Ерик, който стоеше някъде далеч, но не изпускаше от очи нито нея, нито децата си.

Но колкото повече наближаваха Вирджиния, толкова по-често Ерик изпращаше Аманда и близнаците вътре в каютата. Фредерик, който и сега придружаваше Ерик, й обясни, че на идване са пленили два британски кораба.

— Как иска лорд Кемерън да спипа някъде Тейритън или пък Стърлинг — каза Фредерик, но млъкна, тъй като се сети, че Стърлинг е баща на Аманда. — Извинете ме, милейди, но нападението над Кемерън Хол…

— Няма защо да ми се извинявате. Но какво стана с корабите?

— Изпратихме ги с резервен екипаж до Чарлстън, както лорд Кемерън се бе уговорил с Джордж Вашингтон. По този начин той се отплаща за времето, което прекара във Франция. Естествено е да не иска точно сега да си навлича неприятности, когато вие и децата сте на борда.

В последната вечер от пътуването Аманда остави децата на Даниел и се качи на палубата, за да потърси Ерик. Той се бе подпрял на перилото и гледаше към водата в мрака. Звездите светеха така силно, че силуетът му се открояваше на тъмния фон. Аманда го приближи съвсем тихичко и в момента, в който протегна ръка към него, той се извърна, насочил оръжието си към нея. Въздъхна с облекчение, когато видя, че е тя, а Аманда си помисли колко много са го променили войната и постоянната борба за живот.

— Какво има, Аманда? Не бива да стоиш на палубата. Опасно е.

— Ти каза, че сега вече не е толкова опасно. Иначе не би взел мен и децата. И освен това не мога да търпя, когато се отнасяш към мен като към слуга.

— Ти си моя жена, но още има хора, които те мислят за предател — усмихна се Ерик. — Така че положението ти все още не се е променило особено много.

— В такъв случай няма да те обременявам повече.

— Какво искаш да кажеш?

Аманда сви рамене, изигравайки равнодушие.

— Да приемем, че Стърлинг Хол все още съществува. Ще си взема децата и ще се прибера там.

— Не предизвиквай дявола!

— Лорд Кемерън! — каза в този момент някой зад тях. — Военен кораб отпред! Английски!

— По дяволите! — изруга Ерик и се обърна. — Фредерик, бинокъла! Бързо войниците на оръдията! Можете ли да преброите с колко оръдия разполагат те?

— По всяка вероятност шест.

— Тогава можем да си го позволим — измърмори Ерик. — Аманда, прибирай се в каютата!

— Ерик…

— За Бога, направи го заради мен! В края на краищата долу са децата!

Аманда току-що се бе прибрала в каютата, когато избумтя първият оръдеен залп, от който корабът силно се залюля.

— Вземи Джейми! — извика Аманда, самата тя грабвайки Леонор.

Секунда по-късно корабът се заклати още по-силно.

— Улучиха ни! — извика Даниел.

Наклонът стана толкова голям, че Аманда изгуби равновесие и падна по гръб. За щастие, инстинктивно успя да задържи детето така, че да не го удари никъде. Отвсякъде се чуваха викове и псувни. Вероятно първият английски кораб бе нападнал „Лейди Джейн“. Аманда запуши уши, тъй като шумът от ръкопашния бой горе ставаше все по-силен. Тя се бе свила в най-тъмния ъгъл на каютата, прикривайки Леонор с тялото си. По дяволите тази проклета война! Колко ли такива битки можеше да преживее човек и да остане жив?

По някое време настъпи мъртва тишина. Аманда подпря ухо на вратата, но пак нищо не се чуваше. Отиде до Даниел, пъхна Леонор в ръцете й и рече:

— Веднага се връщам.

— Аманда, не излизайте!

Но Аманда вече не я чуваше. Кашляйки от барутния дим, тя се изкачи на палубата. Прескачаше трупове на войници и от двата лагера, но продължаваше да върви напред. Беше така невероятно тихо! И най-после ги видя. Най-отпред няколко тела се мятаха в битка на живот и смърт. Аманда потърси с очи Ерик и накрая го откри. Биеше се с млад сержант, а в същото време отзад незабелязано се промъкна друг нападател. Ерик се обърна, за да отвърне на удара в гърба и в това време сержантът така го удари, че оръжието изхвърча. Тогава Аманда се спусна към него с вик.

— Аманда!

Тя видя уплашения му поглед, учудването и страха му за нея, но вече бе успяла да хване сабята и отново да му я подаде. За няколко секунди погледите им се срещнаха, след което той се впусна в боя като побъркан, успя да измами и двамата си противници и после един по един да ги обезвреди. Когато схватката свърши, той се обърна към Аманда и леко я погали по бузата.

— Не ти ли заповядах да не излизаш от кабината?

— Нима не го направих?

— Но трябваше да останеш там до края — усмихна се той.

— Тогава нямаше да мога да ти спася живота.

— Така е, любов моя.

— Лорд Кемерън! — извика Фредерик, куцукайки през палубата. — Корабът потъва! Някои вече скочиха във водата!

Ерик не отделяше очи от Аманда.

— Трябва да ги хванем, за да ги тикнем после в затвора!

Фредерик се зае с работата си, а Ерик се обърна отново към жена си:

— Слез, моля те, долу!

Аманда кимна безропотно и се подчини.

Посрещането на пристана се различаваше твърде много от това през миналия юни. Всички бяха дошли, за да поднесат поздравленията си, а Ерик вдигна нагоре близнаците, приемайки поздравленията на слугите и работниците си. Аманда, децата и Даниел отпътуваха за къщата. Ерик се позабави, защото трябваше да се погрижи за пленниците. Сълзи бликнаха от очите на Аманда, когато пристъпи към Кемерън Хол. Тя обичаше това имение повече от всичко и сега таеше в себе си надеждата, че отношението на обитателите към нея ще се е променило.

— Добре дошла, милейди! — към Аманда се приближи засмян Ричард и пое децата от ръцете й. — Боже, ама те са две! Лорд Кемерън не ни издаде тази тайна! Малкият прилича на баща си, нали? Сигурно сте ужасно уморена след дългото пътуване! Елате, ще ви помогна!

Аманда тръгна след Ричард. Влязоха в къщата, където в подножието на стълбата ги очакваше мълчаливо Маргарет. Тя се поклони и тръгна срещу Аманда.

— Милейди, аз останах, защото имам нужда от пари, но ако пожелаете, ще си тръгна оттук.

— Не е нужно да си ходите. Разбирам, че преди си мислехте, че аз съм ви предала. А аз мога само да се закълна, че тогава бях невинна и ако ми повярвате, нямам нищо против да останете.

— Благодаря ви, милейди — въздъхна Маргарет. — Важи ли същото и за Реми?

Аманда си припомни как тогава той я бе заплюл, но нима имаше право да съди слугите, след като собственият й съпруг не й вярваше?

— Да — рече тя тихо. — Той също може да остане — След тези думи тя се обърна и последва Робърт и Даниел към горния етаж.

Някогашната детска стая бе оправена като за бебе — с чудесно детско креватче отстрани с мрежа и прекрасна ваничка.

— Не се безпокойте, милейди, в този дом вече са се раждали близнаци, така че съвсем скоро ще подредим стаята и с останалите неща.

— Чудесно! А сега ще се оттегля за малко с децата.

— Аз наистина се радвам, че отново сте тук. Липсвахте на всички ни!

— И аз се чувствам по същия начин, Ричард. Благодаря ви!

Аманда накърми децата. После ги окъпа заедно с Даниел и едва тогава пристъпи към общата спалня. С радост установи, че Ричард вече е занесъл там вана с димяща вода, френски сапун и огромна кърпа. До ваната бе поставен сребърен поднос с освежителни напитки и бутилка вино. Аманда се отпусна във ваната с огромно удоволствие. През деветте седмици на пътуването този лукс й бе липсвал. След като излезе от водата, тя се загърна в кърпата и седна пред огледалото, за да разреши къдриците си.

Точно в този момент влезе Ерик. Той коленичи пред нея и бавно започна да разтваря кърпата. Аманда притаи дъх. Изведнъж тя усети как падна в плен на все по-нарастващото желание. Двамата не се бяха докосвали почти цяла година. Отношенията помежду им все още не бяха изгладени, но Аманда нямаше сила да се съпротивлява на страстта. В края на краищата тя беше негова жена и знаеше, че и той я желае. Инстинктът й подсказваше, че едва ли е искал друга жена така силно както нея.

— Може би ще е по-добре да си тръгна — мърмореше той, докато пръстите му галеха гърдите й.

— Чаках те — отговори му простичко Аманда.

— Аз съм най-големият глупак на всички времена — с тези думи той я взе на ръце и я занесе до леглото. Известно време само я наблюдаваше с нескрито възхищение, след което се хвърли върху й, подтискайки в себе си напиращия отвътре вик. Никога досега не я беше галил толкова нежно, не беше я целувал така страстно, не беше я възбуждал толкова силно. Накрая тя само стенеше и го молеше да я обладае колкото се може по-скоро. Тогава той проникна изведнъж така дълбоко в нея, че тръпнеща, тя се уви около му и го притисна с пълна сила.

Аманда бе така побъркана от страст, че без малко щеше да му направи любовното си признание, но в последния момент се спря, тъй като екстазът дойде и сля двамата в едно единствено същество.

На следващия ден обаче се наложи да се разделят, защото Ерик трябваше да се погрижи за посевите и изобщо за стопанските дела в имението си. Но веднага след вечеря Ерик бе очакван от тръпнещата Аманда, готова веднага да му предложи нежното си като коприна тяло. Любиха се почти до сутринта.

Но когато съмна, Ерик трябваше да потегли на север. Вашингтон имаше нужда от него. По традиция Аманда излезе на верандата, когато Ерик беше вече на коня си и му подаде чаша.

— Никога не съм предавала тази къща — прошепна Аманда.

Той се наведе и я целуна по устните.

— Грижи се за децата, Аманда! Ако с мен се случи нещо, къщата остава на тях. Това е тяхното наследство — и той я целуна втори път.

Тя остана на верандата и още дълго гледа подире му, а сълзите капеха от очите й. Той сигурно я обичаше, но все още не смееше да й се довери. „Обичам те“ — прошепна тя, но никой не я чу.

През един декемврийски ден Аманда седна на най-горната греда в конюшнята, за да гледа как Жак обучава младите кончета. Изведнъж Даниел се втурна в помещението, като бурно жестикулираше нагоре. Аманда скочи разтревожена, но веднага след това усмивка се разля на лицето й, защото видя, че зад Даниел наднича Дамиен. С вик тя се спусна да прегръща братовчед си, едновременно смеейки се и плачейки. Той я хвана в ръце и я завъртя няколко пъти във въздуха, преди отново да я пусне на земята.

— Дамиен! Не мога да повярвам на очите си! — и тя отново се хвърли на врата му. Едва чак когато влязоха вътре в къщата, тя успя да го разгледа по-спокойно и забеляза, че изглежда раздърпан. Ботушите му бяха изхабени, а униформата отъняла.

Аманда го сложи да седне, след това му поднесе и чаша бренди.

— Ти си отслабнала и си малко бледа, но иначе си по-хубава от всякога, скъпа братовчедке! Ще мога ли най-сетне да видя новите си роднини?

— Веднага щом се събудят, Даниел ще ги донесе тук. Сега кажи как си ти. Какво изобщо се случва? Как е Ерик?

— Какво се случва? — Дамиен смръщи чело. — Има една добра новина — от известно време маркиз дьо Лафайет работи за нас и искам да ти кажа, че всички сме впечатлени от възможностите му. Британците непрекъснато се опитват да разделят колониите, но засега нямат успех. Генерал Хю успя с помощта на брат си, адмирала, да изтика Вашингтон до Филаделфия, но ние защитавахме достойно всяка педя земя. Междувременно англичаните завзеха града и вероятно ще се разположат удобно там до края на зимата. Вашингтон и хората му ще разпънат лагер във Вали Фордж.

— А Ерик?

— Ерик е добре — отвърна кратко Дамиен.

— Но Дамиен, защо говориш така странно? Случило ли се е нещо?

Вместо да й отговори, той се приближи до камината и дълго гледа в пламъците.

— Мисля, че той се отнесе зле с теб.

— Дамиен, веднъж аз го бях проследила.

— Моля? — той се обърна смутен към нея.

Признанията бяха твърде болезнени за Аманда, но все някога Дамиен трябваше да научи истината.

— Но не съм аз тази, която е предала, че тук има склад за оръжие. И Ерик ще трябва да го разбере един ден, защото предателствата продължават. Но… — тя се поколеба за миг и притисна ръка към сърцето. — Баща ми ме изнудваше с теб.

— С мен ли?

— Те знаеха от самото начало, че пренасяш оръжие от западните части към Бостън и Филаделфия. Първо ме заплашваха, че ще те арестуват и обесят. Те отровиха коня ти. Спомняш ли си?

— О, Боже!

— И когато наистина те заловиха, тогава казваха, че ще те измъчват.

— О, Аманда! — Той коленичи пред нея и прегърна коленете й. — Толкова много съжалявам! Аз изобщо нищо не съм и подозирал! Защо си се излагала на такива опасности заради мен?

— Както добре знаеш, много те обичам — и тя погали страните му. — Но можеш да забравиш всичко това, защото е вече минало.

Дамиен се изправи и отново се приближи до камината. След известно мълчание каза:

— Нищо още не е минало.

— Какво означава това?

— Трябва да прекараш зимата при мъжа си в лагера.

— Но…

— Жената на Вашингтон е там и ти трябва да идеш!

— Но никой не ме е викал — отвърна Аманда, хълцайки. — Ерик все още ми няма доверие и може би се страхува, че ще го издам.

— Въпреки това ще трябва да идеш! — повтори Дамиен.

— И защо?

— Ан Мари също е там — въздъхна той.

— Ан Мари Мейбри ли?

— Да. Тя се грижи за баща си, готви често и на Ерик и…

— И? Какво и?

Студени пръсти плъзнаха към гърлото й. Как му дойде на ум да я спомене. Ан Мари винаги е харесвала Ерик. Аманда си спомни нощта в Бостън. Опита се да запази спокойствие и благоразумие. Щом Ерик има нужда от друга жена, нека да иде при нея. В края на краищата тя не можеше да го придружава навсякъде и не можеше да го принуди да я обича. Реши, че въпросът просто трябва да се изясни и ако той иска да бъде с Ан Мари, тогава тя ще напусне просто Кемерън Хол и то преди завръщането му.

— Добре, ще дойда с теб. Кога трябва да тръгнем?

— Храбро момиче си ти! Затова те харесвам. Какво ще правим обаче с децата?

При Даниел те бяха на сигурно място. Но щеше да им е необходима дойка.

— Децата ще бъдат добре. Но ще ми липсват много.

— Добре тогава! Наистина се радвам, че ще дойдеш. След една седмица вероятно вече ще бъда готов за път. Трябва да свърша някои неща в Уилямсбърг и да посетя лейди Жьонвиев.

— Лейди Жьонвиев?

— Да, моя мила братовчедке. Аз също съм способен на любов.

— Ти си влюбен в Жьонвиев? — Всъщност защо не, попита се Аманда. Жьонвиев беше хубава, любвеобилна жена и може би точно партия за Дамиен. — Откога е всичко това?

— По време на война нещата винаги се развиват по-различно от обикновено. Иначе „всичко това“ продължава вече няколко години.

— Много се радвам за теб! Ще се опитам през тази седмица, която ми даваш, да набавя припаси като чаршафи например и хранителни продукти. Мисля, че ще са ви от полза.

— Как иначе! Вече съм любопитен какви ли физиономии ще видим, когато пристигнем там — и той надигна брендито. — Наздраве за зимата във Вали Фордж!

ГЛАВА ОСЕМНАДЕСЕТА

Дамиен бе подготвил с дългите си разкази Аманда, Жьонвиев и Жак Бисе за предстоящото, но Аманда никога не би могла да си представи това, което наистина видя. Докъдето поглед стига имаше само преспи сняг, между които се гушеха мънички, току-що направени колибки. По пътя бяха застанали стотици мъже, които стреляха във въздуха, ръкомахаха или пък гледаха втренчено пред себе си. Те трепереха от студ и се блъскаха един в друг, за да се стоплят. Над изтънелите си униформи повечето бяха наметнали по някое скъсано одеяло. Имаше и такива без ботуши. Бяха завили краката си в някакви парцали, за да могат да стъпват в снега.

— О, Господи! — проплака Аманда, а сълзите напираха в очите й. — Не е по-добре тогава да се предадем?

— Вашингтон дели несгодите и мъката с хората си — съобщи Дамиен. — Досега не съм срещал друг командир, който да го прави. Ето тук пред нас е така наречената Главна квартира. Тази колибка там е твоят дом, Аманда.

— А къде е моят? — попита Жьонвиев.

Аманда се обърна към приятелката си, която бе пожелала да ги придружи и да се грижи за ранените тук. Но при вида на тази мъка едва ли щеше да е във възторг от предложението си.

— Естествено, твоята къща ще е най-видната тук — пошегува се Дамиен.

— Дано да имаш право! — Жьоневив се дръпна назад и Аманда видя, как огън премина през очите и на двамата. Тя се усмихна съзаклятнически към Жак и наведе глава. Двамата й приятели бяха така особени, отчаяно отдадени на страстите си, че сигурно наистина бяха един за друг.

Докато Дамиен завързваше конете, на входа на хижата се появи Ерик. Униформата му също беше доста изтъняла и месинговите копчета не блестяха вече ослепително, но от самият него лъхаше решителност и енергия. Той погледна скептично към Аманда.

Ако зависеше от нея, тя би му се хвърлила на врата, но тъй като реакцията му не оставяше място за илюзии, замръзна и усети как сърцето й спря в гърлото.

— Лейди Кемерън! — Зад Ерик се бе показал Вашингтон. — Тъй като явно съпругът ви изгуби ума и дума, аз ще трябва да ви кажа добре дошли във Вали Фордж — Марта, ела и поздрави жената на Ерик! Лейди Кемерън…

— Аманда — поправи го тя вече в прегръдките на сърдечната съпруга на Вашингтон.

— Ама и вие сте един, Дамиен! Изведнъж изчезвате и се връщате с две прекрасни дами! Добре дошла, лейди Жьонвиев! Господи, Ерик, събудете се най-после! Ще разделим с Дамиен това, което имаме.

— Донесохме припаси от Кемерън Хол — съобщи Аманда, но предвид мизерията тук донесеното беше капка в морето.

— Аманда? — Ерик протегна най-сетне ръка и притегли жена си към себе си, но целувката му бе твърде хладна. После бързо се осведоми за децата. Но когато прекрачиха прага на хижата, Аманда изтръпна и застина на място. До огнището стоеше Ан Мари и приготвяше кафе.

— Здравей, Аманда! — поздрави Ан Мари приятелката си и леко я целуна по бузата.

Аманда се опита да се усмихне от учтивост, тъй като и другите нахълтаха вътре, говорейки един през друг.

— Чух, че придружаваш баща си — опита се да подхване разговор Аманда.

— Да, аз съм с тях почти от самото начало.

— Тук всичко е ужасно — каза Вашингтон. — Има единадесет хиляди мъже, които едва изхранвам. От конгреса не идва никаква помощ. Може би това не е гледка за дами.

— О, стига! — протестира мисис Вашингтон. — Ако не те видя поне през зимата, това би означавало, че вече изобщо нямам мъж! Сготвила съм вечеря. Моля, заповядайте.

Аманда се чувстваше в квартирата на съпруга си като неканен гост, докато Ан Мари се държеше тъй, сякаш е у дома си. Аманда запази самообладанието с огромно усилие, когато по-късно забеляза и женско палто на закачалката до вратата. В стаята имаше маса със столове и печка. Врата водеше към съседното помещение, където Аманда съзря легло със зелено покривка и маса. По усмивката на Ерик тя разбра, че той през цялото време е следил погледа й и че това го е забавлявало. В неговите очи тя изглеждаше недоволна от всичко и вероятно той си мислеше, че съжалява, задето е дошла.

Мисис Вашингтон прекъсна общия разговор, като стана и раздели вечерята. Тя беше енергична жена, която обичаше да се грижи за другите. Малко по-късно се появи и барон фон Щойбен. Тя и пред него сложи чиния и му сипа от яденето. С неговото пристигане разговорът моментално се насочи към военното положение, което бе разнищено до последна подробност. Когато дойде време за лягане, мисис Вашингтон предложи на Жьонвиев легло в съседната до нея стая. Предложението бе прието с радост.

— Предполагам, че ние с Жак ще спим тук, на земята? — попита Дамиен отново със странна нотка в гласа си.

— Съжалявам, но повече не мога да ви предложа — отговори хладно Ерик.

— Аз тръгвам — съобщи Ан Мари.

— Ще ви изпратя — рече Ерик и взе палтото й от закачалката.

Ан Мари се сбогува с присъстващите и пристъпи навън, откъдето силният вятър едва не я отнесе. Със стиснати зъби Аманда отбеляза в себе си жеста, с който Ерик се опита да помогне на Ан Мари.

Какво ставаше тук? Аманда искаше на всяка цена да запази самообладание и да не изпада в истерия, но въпреки това й беше ужасно тежко. Ерик я беше нарекъл лъжкиня, а в същото време винаги през отсъствията си от дома до него е имало жена. Тъй като Жак и Дамиен щяха да спят в тази стая, на Аманда не й остана нищо друго, освен да се раздели приятелски с тях и да изчезне в спалнята на съпруга си. А й се искаше да метне нещо и то, по възможност по-тежко, към Ерик!

Тя смъкна одеялото от леглото, зави се с него и коленичи пред почти угасналата печка, за да изчака Ерик. Малко по-късно тя го чу да разговаря с Жак, после той влезе в стаята, смъкна си ръкавиците, затвори тихо вратата и се подпря на нея.

— Предприела си това ужасно пътуване само за да клечиш тук пред печката ли? — гледаше той с недоумение към жена си.

Аманда стисна одеялото с една ръка пред гърдите си, а с другата сложи дърва в огъня.

— Не, нямах намерение да правя това, но след като видях какво е положението тук, просто нищо друго не ми остава.

— Какво значат тези думи? — Той приближи ядосан и я дръпна нагоре за ръката.

— Ан Мари — беше всичко, което Аманда можа да изрече.

— О, Боже!

— О, Боже! Това ли е всичко, което имаш да ми кажеш?

— Какво повече мога да ти кажа? Предполагам, че Дамиен добре те е осведомил.

— И ти няма какво да отвърнеш за оправдание?! — Аманда го стрелна със смъртоносен поглед.

— О, имам, даже доста! Никога не съм я докосвал, не, не е съвсем точно. Веднъж я целунах, тъкмо когато бях узнал за предателството ти и след това още веднъж, съвсем приятелски, преди отпътуването ми за Франция. — Той се отпусна, подпрян на стената, скръстил ръце пред гърдите си. — Във всяко друго отношение съм напълно невинен!

Коленете й се разтрепериха така силно, че й се струваше, че ще изгуби контрола над чувствата си. Пропастта между двама им сякаш никога не е била така голяма.

— Аз… аз не ти вярвам! — прошепна тя.

— О, небеса! — Ерик приближи още малко, явно нетърпелив, но тя само вдигна ръка, за да го задържи по-далеч от себе си и каза с разплакан глас:

— Ти никога не ми повярва, Ерик! Сега е обратното. Не ме докосвай!

— Аманда!

— Казвам ти го сериозно!

— Означава ли това, че ще бъда наказан? — смръщи чело Ерик. — Че няма да мога да ти се порадвам, че ми отнемаш правата?

— Какво толкова? Ти никога не си оставал сам. И преди да се съберем, имаше кой да те забавлява. Знам за аферата ти с Жьонвиев! — Аманда искаше да го ядоса, но той само сви рамене. Тогава тя усети дива ревност. Ерик и Томас Майбри бяха търговски партньори от години, така че и Ерик и Ан Мари се знаеха отдавна…

— Аманда, ти не можеш… — Изведнъж обаче той избухна в смях. — Аманда, говорим за неща от далечното минало. По дяволите, няма нищо, ела при мен сега!

— Не! Нямам желание да ме докосваш!

Ерик скръцна ядно със зъби, но после пак се разсмя.

— Добре, съкровище мое, съобразявай се, че там са Жак и Дамиен. Но аз не те лъжа! Предполагам, не мислиш сериозно, че можеш да ме възпреш да си взема с насилие това, което ми принадлежи?

Ерик я доближи с две големи крачки и още преди тя да успее да си отвори устата, за да извика, той я грабна в ръцете си и я метна на тясното легло.

— Мръсник! — просъска тя.

Но Ерик се отдалечи от леглото и се поклони учтиво.

— Леглото е твое. Ще имаш това, което искаш. Наистина не е необходимо да спиш на земята. Аз ще си намеря друго място.

Ерик излезе, а Аманда се хвърли разридана върху възглавницата. Вероятно освен моментите на страст помежду им нямаше нищо друго! Тя беше търсила някакъв изход и сега бе останала напълно сама.

Ерик изскочи навън в нощта, проклинайки всичко. Дива ярост срещу Дамиен се надигаше в душата му. Нямаше съмнение, че той бе причината за ужасното поведение на Аманда. А така му се искаше да легне до нея и да гали топлата й плът!

Така замислен, той се подпря на колата, с която бе пристигнала Аманда и се усмихна. Тук, в лагера всеки ден се появяха нови, на пръв поглед непреодолими проблеми. Понякога му се искаше да захвърли всичко това и да се прибере край огнището в Кемерън Хол. Тогава с Аманда биха могли да започнат отначало. А сега тя беше при него, но той трябваше да се скита нежелан в нощта. Ерик сви юмруци. По дяволите! Нима тя наистина не разбираше, че той е избухлив човек и малко му трябва, за да излезе от кожата си? Ерик скърцаше със зъби и проклинаше света, а от устата му излизаха малки облачета пара. Не, нямаше да й се даде! В никакъв случай! Тя трябваше да бъде тази, която да се моли!

Седмица по-късно Аманда вече работеше в огромната санитарна барака, където лежаха предимно болни от шарка. Един ден, като минаваше от легло на легло, тя усети, че мъжки ръце я хващат отзад за талията.

— Между другото, той не спи с хубавата Ан Мари. Томас Мейбри е коректен човек и не би разрешил подобно нещо.

— Дамиен, не съм те молила… — обърна се гневната Аманда.

— Ама изобщо ли не си любопитна?

— Ни най-малко — излъга Аманда. След което отново се обърна към пациентите си. — Имам работа, Дамиен.

Дамиен се дръпна леко назад и започна да я гледа как слага студени кърпи на челата на болните.

— През последните три дни той се занимаваше с доставката на хранителни продукти. Знам и къде е бил преди това.

— Така ли?

— Но, изглежда, че това не те интересува.

Аманда се обърна и го настъпи тежко по крака.

— Дамиен…

— Уговаряше с фон Щойбен военните тренировки. Фон Щойбен цени високо знанията на Ерик.

— Ах, така ли? — рече Аманда и млъкна, тъй като в този момент видя мъжа си. Той стоеше до входа и ги наблюдаваше.

— А, генерал-майор лорд Кемерън! — Дамиен отдаде чест и се сбогува с Аманда. Още не беше си излязъл, когато здравата ръка на Ерик сграбчи Аманда.

— Какво търсиш тук? — изгледа я той разярен.

— Опитвам се да помагам.

— Тези хора тук са болни от шарка.

— Дамиен и аз сме я прекарали още като деца — засмя се тя. — А ти какво търсиш тук?

— Дойдох да те измъкна от това място.

— Лорд Кемерън, потегляме ли? На конете? — простена един от трескавите мъже.

— Не, Роджър, има още време — Ерик се наведе над него без никакъв страх от заразата. — Ще тръгнем чак през пролетта, фон Щойбен си знае работата. Не се страхувай!

Болният се засмя, но явно силите му свършиха и се отпусна назад. Ерик провери първо сърцето му, а после сложи ръка на челото.

— Диша — установи Ерик и се обърна към Аманда. — Излез за малко навън. Искам да си поговорим.

Аманда хвърли един поглед към бараката, където множество жени се грижеха за болните си мъже и сълзи нахлуха в очите й. Ако войната бъдеше спечелена, при всички случаи това щеше да се дължи и на тия жертвоготовни жени.

— Аманда?

— Идвам — Тя си свали престилката и го последва.

Навън той я наметна с палтото си още преди студът да е успял да я прониже. Тръгнаха към един от оборите, където поне не бе така ужасно мразовито.

— Е, какво има? — попита Аманда, подпирайки се на дървената стена.

— Знаеш ли къде са се разположили Хю и хората му за през зимата? — усмихна се Ерик.

— Доколкото знам, във Филаделфия — стегнаха се всичките й мускули.

— На тридесет и два километра оттук! При доставка на хранителни припаси някои от нашите хора бяха заловени. Но може би при британците им е по-добре, отколкото тук!

— Защо ми разказваш всичко това?

— Защото както и преди, някой им доставя информация!

Аманда бе напълно изумена, защото тя беше излизала навън една единствена нощ и то с Дамиен. Когато най-после успя да се съвземе, цялата трепереше от гняв.

— Не мога да повярвам, че отново подозренията ти падат върху мен!

— Аманда…

Със сълзи в очи тя го отблъсна от себе си.

— Млъкни! Не искам да слушам нищо повече! Върви по дяволите с ужасните си подозрения!

В диво отчаяние Аманда хукна да бяга, без да обръща внимание на виковете му. Беше й все едно кой я вижда и чува, тъй като вероятно половината лагер вече знаеше, че Ерик не спи при нея. Почти останала без дъх, тя връхлетя в бараката, където Жак спокойно си почистваше оръжието.

— Какво се е случило, милейди? — попита я той загрижен.

— О, Жак! — Аманда разтърси глава, а сълзите се стичаха по лицето й. — Как може той да е толкова сляп! Направих всичко, което можах и въпреки това… — Тя се отпусна до Жак и се поуспокои, когато той сложи ръце на раменете й. Да става, каквото ще, тя си има закрилник!

Докато Жак й шепнеше успокоителни думи, вратата се отвори и вътре с бърза стъпка влезе Ерик. Аманда очакваше, че ще чуе нови обвинения, задето се е сгушила при Жак, но за нейна изненада той не рече нищо. Жак не я пусна, само впи безмълвен поглед в Ерик, докато той не се обърна и не излезе.

Тази нощ тя лежеше трепереща в леглото и не можеше да заспи от студ. Изведнъж вратата се отвори и Аманда чу гласове в съседното помещение. После всичко утихна, но няколко секунди по-късно чу Ерик да влиза тежко в стаята с огромните си ботуши. „Трябва да е пиян“ — помисли си тя, тръпнеща от страх, но се лъжеше.

— Кажи още веднъж, че си невинна! — каза той с тих, дрезгав глас.

— Невинна съм — отвърна тя и го погледна право в очите.

Тогава той се приближи усмихнат към нея, но тя се сви назад.

— Ерик, ти не можеш просто така…

— О, мога, съкровище мое! — и той вече бе я уловил за китките и въпреки отчаяните й протести и клетви я беше прегърнал. Тя започна да удря с юмруци по гърдите му, но той само се засмя и я вдигна нагоре. Но от мятането й той загуби равновесие и двамата се строполиха на леглото.

— Ерик Кемерън…

— Мълчи и ме слушай, Аманда!

Всъщност тя нямаше друг избор, тъй като той продължаваше да стиска китките й, а тялото му я притискаше към леглото. Когато говореше, устните му се допираха до нейните и тихият му спокоен глас проникваше до дълбините на сърцето й.

— Вярвам ти. Вярвам, че си невинна. А сега ме изслушай, любов моя, но слушай добре, защото нямам намерение да повтарям. Аз също съм невинен. Трябва да си призная, че в дългите самотни дни понякога ми се е приисквало жена, но знай, че освен теб за мен не съществува никоя друга. Никоя друга няма тази копринено нежна кожа, тези вълшебни смарагдови очи и такъв кадифен глас. От първата нощ, в която те видях, не съм желал друга жена. И това ще продължава да е така. А сега, мила моя, ако искаш, изхвърли ме!

— А ще си отидеш ли? — усмивка плъзна по лицето й.

— Не.

— Тогава пусни ръцете ми.

— Защо?

— Защото иначе не мога да те галя.

Треперещите й пръсти първо леко минаха по лицето му, после го прегърна страстно и потърси устните му. Заигра съблазнително с езика му като го всмукваше навътре в синхрон с движенията на тялото си. Ерик вече не можеше да издържи на това мъчение. С дрезгав стон той също впи устни в нейните, а ръцете му плъзнаха трескаво по тялото й.

С нечовешко усилие той се откъсна от нея и бързо смъкна дрехите си. Ръцете й обаче не го пускаха, търсеха члена му и когато го намериха, започнаха нежно да го галят и възбуждат още повече, докато Ерик най-сетне проникна дълбоко в нея. Аманда вече не чувстваше студа. Отдаде се на удоволствието и не откъсваше очи от Ерик. Той се бе подпрял на ръцете си и също я гледаше изключително сериозно, като в същото време не преставаше да се движи в нея. Аманда потръпна от вълната силни чувства, която я заля цялата.

— Обичам те, Ерик. Обичам те — прошепна тя едва чуто.

Ерик обхвана лицето й, преизпълнен с нежност.

— Кажи го още веднъж!

— Обичам те — От признанието сълзи бликнаха в очите й. — Обичам те с цялото си сърце!

Стенейки, той сякаш влезе целия в нея, доказвайки любовта си, и в този миг настъпи най-върховното удоволствие, което сля двамата в едно. По-късно Аманда му призна, че го е обичала и по времето, когато го е мразела. Тогава той я прегърна и се любиха още веднъж толкова дълго, докато сънят не ги прие в обятията си.

По някое време през нощта Аманда се събуди и се опита да открие защо. Трябва да е било някакъв шум. Вратата им бе притворена и през процепа се виждаше, че съседното помещение е празно. Тя дръпна завивката над голото тяло на Ерик и отново потъна в съня.

Когато много, много часове след това отново отвори очи, вече бе светло и слънцето закачливо надничаше през прозореца.

— Аманда! За Бога, събуди се!

Замаяна от съня Аманда погледна напред и видя Жьонвиев.

— Аманда! Събуди се! Трябва бързо да станеш! Ерик е ранен!

— Какво! — Аманда скочи от леглото, прикривайки голотата си със завивката.

— Тръгнали за провизии. Изглежда, че Ерик си е счупил крака. В момента Дамиен се опитва да го донесе дотук. Ерик питал за теб. Идвай! Бързо!

— Мили Боже! — светкавично, колкото бе възможно това при треперещите й ръце, Аманда си навлече дрехите. За прически време нямаше. О, Господи! Ранените нямаха особени шансове да оцелеят на това място. Не! Това не биваше да случи точно сега, когато те най-после се бяха намерили един друг!

— Жьонвиев, как е той? — попита Аманда, навличайки палтото си.

— Не знам съвсем точно. Знам само, че е питал за теб. Хайде, тръгвай, трябва да побързаме!

Те изтичаха навън, където ги чакаха два коня.

— Къде е Дамиен? — извика Аманда уплашено.

— Ще докара кола. Нямай грижа за това.

Аманда се замисли дали Вашингтон или Фредерик знаят за случилото се.

— Жьонвиев, може би трябва да осведомим другите?

— Дамиен ще свърши тази работа. Сега не мога да открия никого. Хайде, да бързаме!

Те се метнаха на конете и препуснаха в галоп, така че съвсем скоро лагерът остана зад гърба им. Снегът бе дълбок и това правеше придвижването трудно, но Жьонвиев следваше стара пъртина. Леден вятър жулеше бузите на Аманда, а скоро престана да чувства и ръцете си. Но затова пък сърцето й биеше лудо. Додето й поглед стигаше, се стелеше белият сняг, а лагерът остана толкова назад, че бараките му изглеждаха като детски колибки.

— Жьонвиев, колко има още? Да не сме объркали пътя?

— Не, не! — извика Жьонвиев назад. Те продължаваха да яздят в галоп, докато не видяха в далечината някакъв храсталак.

— Ето там е.

— Слава Богу! — извика Аманда и се обърна към приятелката си — Там ли?

— Да, там, в горичката — потвърди тя и сведе поглед.

В този миг обаче около тях изникнаха червени униформи. Аманда светкавично спря коня си и понечи да го обърне обратно.

— Жьонвиев, да бягаме. Това са британци!

— Знам — отговори Жьонвиев напълно спокойно. — Но няма смисъл. Отдавна сме обкръжени.

Аманда гледа известно време спътницата си неразбиращо, но изведнъж прозрението дойде като гръмотевица от ясно небе.

— Значи ти си била тази! Ти си „Ваше Височество“! Ти си изпратила Робърт и баща ми в Кемерън Хол! Ти си спала с братовчед ми, за да измъкваш информация! Курва!

— Но, лейди Кемерън!

Аманда се извърна, за да види ездача, който беше назовал името й. Беше Робърт Тейритън.

— Как може да се изричат такива лоши думи за една приятелка! — попита я той.

— Предателка! — изсъска Аманда и плю към Жьонвиев.

— О, милейди, заблуждавате се! В този случай вие сте предателката! Но не се бойте! Ние не бесим такива хубави жени. Просто с ваша помощ ще успея да заловя мъжа ви и още няколко от патриотите. А може би ще успеем да обезвредим и цялото командване на Континенталната армия!

— Няма да можете!

— Ще видим. Хората там умират от глад!

— Вие все още нищо не сте разбрали, Робърт! Революциите никога не се решават само с оръжие и само в битките, тъй като те първо се извършват в душите на хората. Такава революция не може да бъде спряна нито от Хю, нито от Корнуелис, нито даже от самия крал Джордж!

— Смели думи! Да се хванем на бас, че още днес ще осигуря работа на палача? А вие, лейди Жьонвиев, вървете и ми доведете лорд Кемерън!

Не, не биваше и Ерик да попадне в клопката им! Аманда обърна панически коня си и като посегна да го удари с юздите, шибна с тях Робърт през лицето.

— Хванете я! — заповяда той и няколко червени униформи се нахвърлиха отгоре й. Събориха я на земята и натиснаха лицето й към снега, така че да не може да диша. После я пуснаха и тя бавно се изправи. В това време обаче Робърт й зашлеви силна плесница.

— Вещица! — изсъска той със сатанинска усмивка и я блъсна грубо към коня си. Метна я горе и скочи на седлото зад нея. — Чудя се с кого ли да се позабавлявам първо — с вас или със съпруга ви. Но с него все още имам сметки за уреждане!

— Той ще ви убие! — прошепна Аманда.

Но Тейритън избухна в бурен смях и подкара коня си с безмилостен удар.

— О, не, съвсем не е така! Той ще убие вас, тъй като аз ще му съобщя, че всичко, което се случва сега, е отдавна запланувано от вас самата!

ГЛАВА ДЕВЕТНАДЕСЕТА

Ерик прекара дълъг и уморителен ден. Беше обучавал войниците заедно с фон Щойбен, след което се прибра в квартирата си и се отпусна на топло. Но изведнъж чу, че някой истерично крещи името му, хукна навън и видя Жьонвиев, която тъкмо скачаше от коня си. За щастие, там бе и Дамиен, който привършваше работата си отсреща при ковача, та той успя да я хване.

— Дамиен! Ерик! Слава Богу!

— Какво има? — попита Дамиен възбудено.

— По-добре първо да я внесем вътре. Тя е съвсем замръзнала!

Само след няколко минути Жьонвиев вече седеше в бараката, завита с одеяло и държеше в ръка чаша бренди.

— Аманда настояваше сами да се опитаме да доставим отнякъде хранителни припаси, но се подхлъзна и мисля, че си е счупила крака. Но през цялото време викаше вашето име, Ерик.

Ерик си представи как Аманда лежи сама в снега и изпадна в паника само като си помисли какъв студ е. А навън се задаваше и буря, така че трябваше да се действа незабавно. Може би така тя е искала да му докаже, че е вярна на неговото дело?

— Милостиви Боже! — прошепна Ерик и скочи. — Дамиен, кажете на Фредерик да подготви кола! Опишете ни къде точно е тя сега, Жьонвиев. Фредерик ще има нужда от вашата помощ. Трябва да вземем бренди и одеяла.

— Разбира се, че ще ви покажа — рече Жьонвиев и също стана.

В този момент вратата се отвори и вътре влезе Жак Бисе, гледайки към Жьонвиев с мрачен поглед.

— Тази жена лъже! — каза той тихо, но твърдо.

— Какво искате да кажете? — попита Ерик със строг тон.

— Как си позволявате? — изпъчи се Жьонвиев. — Ерик, Дамиен, надявам се, че няма да повярвате на този… на този слуга!

Но тонът й по някакъв начин смути Ерик. Той се подпря усмихнат на вратата и се обърна към Жьонвиев.

— Мила моя, познавам Жак от много отдавна. Досега той никога не е изричал лъжи. И така, Жак, искам да чуя това, което имаш да ми съобщиш.

— Тази сутрин лейди Жьонвиев дойде при лейди Кемерън и я помоли да я последва. Аз тръгнах тайно след тях и видях отдалече, как бяха обкръжени от група червени униформи. Това е хладнокръвно запланувано отвличане, лорд Кемерън!

Сърцето на Ерик се сви от болка и той полита с пресъхнали устни:

— Кой… кой я отвлече, Жак?

— Тейритън. Лорд Робърт Тейритън, Примамиха я в тази клопка по същия начин, по който се опитват да привлекат сега и вас. За съжаление, не можех да отида при нея, защото исках да ви предупредя. Вашата жена е примамката, която са поставили на пътя, за да ви измамят и убият, лорд Кемерън! — и той хвърли към Жьонвиев убийствен поглед.

Дамиен направи крачка към нея, но тя отстъпи назад.

— Това е лъжа! Нищо не разбирам! Какви ги приказвате?

— Затова пък аз разбрах — рече Ерик и хвана Жьонвиев за раменете. — Вие сте били! Вие сте издали на Найджъл Стърлинг и Робърт Тейритън лагера с оръжието в Кемерън Хол! Вие!

— Не!

— Така е! — каза Дамиен тихо. — Аз й разказах всичко. Разказах й една нощ, когато се любехме. Боже, каква мръсница!

Жьонвиев се изплю по посока на Дамиен, но той я зашлеви през лицето с опакото на ръката си така силно, че тя се намери на земята.

— Ерик, кажете му да престане! — извика тя.

— Какво ще я правим, Ерик? — искаше да знае Дамиен. — Нека Бог ми прости! Как само можах да й се доверя?!

Ерик хвана Жьонвиев за китките, като в същото време я дръпна за краката.

— Колко са хората на Тейритън?

— Двадесет хиляди — отвърна тя троснато.

— Дамиен, давате ли си сметка колко е суетна нашата лейди Жьонвиев? Хубавото й лице е всичко за нея! Жак, донесете желязото от огнището! Ние няма да отнемем живота на дамата, а само ще вземем нещичко от красотата й!

Невярваща на ушите си, Жьонвиев гледаше ококорена, как Жак се приближаваше с нагорещеното желязо, докато Дамиен я държеше здраво за ръцете. Изведнъж тя се задърпа като див звяр.

— Ерик, престанете! Вие не можете… — не довърши и вместо това нададе силен вик на ужас, тъй като желязото вече пърлеше миглите й.

— Истината, Жьонвиев!

Желязото все повече се приближаваше и за Жьонвиев нямаше друг изход, освен да заговори:

— Добре. Ще ви кажа. Те са около стотина. Хю и армията му са във Филаделфия. Идването тук е идея на Стърлинг. Той иска вас, а Робърт иска да притежава Аманда. Освен това вашата смърт би подействала като предупреждение за патриотите.

— Какви са плановете му? — продължи с въпросите си Ерик, без да обръща внимание на сарказма й. — Къде държи Аманда?

— В една къща на около тринадесет километра оттук. Зад малката борова горичка. Аз трябваше да ви заведа, а там ви очаква кавалерията.

— Жак, отведете я при Вашингтон! Дамиен, извикайте Фредерик и го помолете да събере хората ми от Вирджиния. Върнете се бързо, за да мога да ви обясня намеренията си!

Жак хвана ръката на Жьонвиев, извивайки я грубо зад гърба й, така че тя извика от болка и тръгна напред, препъвайки се. Тя все още не можеше да си обясни защо този човек възприемаше случващото се с такъв гняв, но все пак усети, че ще е най-добре да си мълчи.

— О, Господи! За всичко съм виновен аз! — изпъшка Дамиен след излизането на Жьонвиев. — Ще ми простите ли някога, Ерик?

— Аз бях не само сляп, но и глух, Дамиен! Но сега е важно само едно — да я измъкнем жива, преди Тейритън да… — Гласът му отказа, но и двамата знаеха за какво става дума. — Тя е моят живот. Без нея всичко е безсмислено. А сега слушайте добре, имам план как да надхитрим британците, без да жертваме никого!

След мизерията в лагера луксозната къща, в която я отведоха се стори на Аманда нещо невиждано. Робърт Тейритън я беше въвел в разкошна стая, бе я настанил в едно кресло с чаша бренди. Навън вече се свечеряваше, когато той дойде отново, наля си питие и се облегна на масата срещу нея.

— Съжалявам, че трябваше да ви оставя за малко сама.

Аманда не му обърна внимание. Тя продължаваше да гледа невиждащо през прозореца. Колко ли време е било необходимо на Жьонвиев, за да се върне в лагера? А Ерик или ще бъде застрелян от постовите, или пък ще го обесят! В задния двор Тейритън бе потъркал въжето в бузата й и с огромно удоволствие й бе обяснил как точно реагира мъжкото тяло при смъртните спазми. След което я доведе в тази стая, а той самият излезе, вероятно за да се отдаде на садистичните си кроежи. Няколко минути след Тейритън пристигна и баща й.

— През цялото време се надявах, че няма да се чувстваш добре при Кемерън, а ти взе, че се влюби в оня мръсник! Затова сега ще ти се наложи да пострадаш! — след тези думи Стърлинг затвори вратата зад себе си, а Аманда се хвърли към прозореца, търсейки там някакъв изход. Но установи, че прозорецът е закован, а освен това пред него стоеше войник, който следеше всяко нейно движение. Робърт проследи погледа й.

— Стъмва се. Сигурно скоро ще дойдат. Наредих веднага да го докарат тук. Все пак редно е преди смъртта да се види още веднъж с жена си.

— Нямате право да го бесите просто така. Първо трябва да го съдите. А освен това още не сте го хванали.

— О, не се грижете за това, Аманда! Ще го имам! — Докато изричаше тия думи, той се бе приближил до нея и пръстите му плъзнаха по корсажа й. Изведнъж я сграбчи така силно, че платът изпращя. Но Аманда заби нокти в ръката му, което предизвика бурния му смях. Тогава тя го удари през лицето. Тейритън й отвърна, като изви пръстите й и я блъсна силно по посока на камината. Бързо я настигна и я притисна с тялото си към стената така, че тя едва успяваше да си поеме дъх.

— Хубава къща, нали? Собственикът явно се е измъкнал оттук преди време. На горния етаж има прекрасна спалня. Като че ли направена тъкмо за нас! Но може би ще е по-добре, ако го направим тук, на тази стена, а? Като с някоя курва. Да, точно тук, пред очите на съпруга ви!

В това време пръстите му вече преодоляха корсета и сграбчиха гърдите й. Аманда извика пронизително.

— Да, точно така ще направим!

На вратата се почука и Тейритън каза „Влез!“, без да сваля ръце от гърдите й. Аманда се дърпаше като обезумяла, но изведнъж примря. Двама мъже с ниско нахлупени шапки влачеха помежду си вързания Ерик. Ръцете му бяха жестоко извити на гърба, а ризата му — опръскана с кръв.

— Добре дошли! — саркастично отбеляза Тейритън. — Точно се занимавах с жена ви или по-точно казано — забавлявах се с нея.

Ерик изпсува здравата.

— Манди и аз ще наблюдаваме как ви качват на бесилото!

— Вие действително сте ужасен човек, Тейритън!

— О, не, мисля, че е точно обратното, скъпи мой!

— Не! — изкрещя Аманда. — Не го убивайте! Ще направя всичко, което пожелаете. Всичко! Моля ви…

— Аманда! — изръмжа Ерик.

— Предлагам ви своя живот, но пощадете неговия!

— Желаете ли още веднъж да погледнете хубавата си жена, лорд Кемерън? Може би ще поискате да се полюбувате на гърдите й? Вижте тогава…

— Изверг! — извика Ерик, изтръгна се от ръцете на пазачите и измъкна сабята от ножницата на единия. Червената униформа вдигна глава и Аманда примря в почуда, тъй като това беше Фредерик.

Тейритън пусна Аманда тутакси и изкрещя към войника отвън. Пред вратата се чуха няколко бързи стъпки, но в това време отвън някой скочи през прозореца и се търколи на пода. Беше Дамиен. Извадил сабя, той се насочи към вратата. Аманда събра роклята над голите си гърди и се притисна още по-силно към стената. На няколко крачки пред нея Ерик и Тейритън вече се бяха вплели в смъртоносна схватка. Металът проблясваше на светлината. Изведнъж Робърт отстъпи и бутна напред един стол. Ерик обаче не се поколеба, скочи върху стола и нанесе такъв зашеметяващ удар, че сабята на Тейритън хвръкна във въздуха и със звън падна точно пред нозете на Аманда. Тя се наведе бързо и я взе, но Ерик вече бе опрял своята до гърлото на Робърт.

— С огромно удоволствие бих ви намушкал на място. Но генерал Вашингтон също би желал да се възползва от услугите ви.

— Аманда, събери оръжието! — извика Дамиен, който заедно с Фредерик и младия капитан вече бяха обезвредили двамата войници и държаха в шах другите двама.

Аманда се подчини, но когато се обърна с гръб към вратата, изведнъж почувства хладно острие до тила си.

— О, Боже, господа, защо е този шум? — каза Найджъл Стърлинг с мек глас и притисна още повече ножа към Аманда.

Всички гледаха като поразени от гръм. Тейритън използва ситуация и се измъкна изпод сабята, разтривайки с ръка мястото, където тя бе допряна.

— Въпреки всичко ще бъдете обесен, Кемерън!

— Голяма работа! Нали е решил да жертва живота си за тази страна! — саркастично се обади Стърлинг. — Хайде, да не си губим времето! Кемерън ще бъде обесен и ти, дъще, ще можеш да се отдадеш на удоволствието да… — но Стърлинг трябваше да прекъсне изречението си, тъй като се чу друг глас с лек френски акцент:

— Веднага я пуснете, мръсно животно!

Това бе гласът на Жак Бисе!

— Но първо ще й изтръгна гръклянчето! — заплаши Стърлинг, забивайки ножа все по-навътре в кожата на Аманда. Но съвсем внезапно натискът изчезна. Аманда хукна из стаята, надавайки ужасен вик, а баща й се строполи окървавен. Тя спря и се вторачи неразбиращо в Жак, който стоеше, без да помръдне, до вратата.

— Нямаше друг изход — рече Жак.

В същото време Тейритън се спусна с див рев към Ерик, опитвайки се да му отнеме оръжието. Но Ерик само вдигна сабята и Робърт сам се намуши на нея.

— И този го уредихме! — изръмжа Ерик и хвана Аманда за ръката. — Хайде, трябва да изчезнем колкото се може по-бързо!

Отвън се чуха стъпки и това означаваше, че войниците от горичката са се върнали за нови нареждания.

— Бързо, през прозореца! — извика Ерик и вдигна Аманда на перваза. След това я хвана през талията и двамата скочиха в дълбокия сняг. Дамиен, Фредерик и накрая капитанът ги последваха.

— Оттук — посочи Ерик, но всяко движение се извършваше ужасно бавно поради снега.

Няколко минути по-късно Аманда леко изохка, изгуби равновесие и изчезна в храсталака. Ерик бързо се сви и се търколи по хълма, по който вече хвърчеше на кълбо Аманда. Двамата пристигнаха долу съвсем като две огромни снежни топки. Сълзи се стичаха от очите на Аманда. Но когато видя, че Ерик е до нея жив и здрав, тя с облекчение се хвърли отгоре му.

— Имам само един живот, но нищо не би ме спряло да го дам заради теб!

— За теб — съгласи се той усмихнат. — И за тази прекрасна страна!

Тя се хвърли и го зацелува диво с желанието да отнесе в гроба този прекрасен спомен.

— Аманда, обичам те!

— И аз те обичам!

— Още нищо не е изгубено, скъпа моя! Довел съм войници, които чакат в горичката. Трябва да се опитаме да ги открием.

— И ти ми казваш всичко това? — Той се усмихна, което й даде смелост да се засмее и тя. След това го прегърна. — О, Ерик! Предателката е Жьонвиев!

— Знам.

— Бедният Дамиен!

— Прие го твърдо. Мисля, че ще го преживее.

— Баща ми е мъртъв.

Вместо отговор Ерик вдигна Аманда. Горе в храстите се чуваше звън на саби, а освен това екнаха и няколко изстрела. Ерик хвана Аманда за ръката.

— Хайде! Ще ти намеря кон и ще те изведа далеч оттук!

— Няма да тръгна никъде без теб! — каза твърдо Аманда, клатушкайки се зад него в снега.

— Ще правиш това, което аз… — и той млъкна, тъй като в същия миг разбра, че са победили. Около двадесет червени униформи лежаха мъртви в снега, а неговите хора ликуваха.

— Дамиен, взимай ботушите! Имаме нужда от ботуши! — изкомандва Ерик. — А когато земята поомекне, ще ги погребем. Фредерик, заведете жена ми обратно в лагера!

— Но, Ерик…

Той я прегърна през раменете и я целуна по устните.

— Аманда, моля те! Дамиен, Жак и аз ще дойдем възможно най-бързо. И след това ще си поговорим.

Тя го погледна учудено. Какво искаше да каже? Последното му изречение прозвуча твърде сериозно!

— Добре — примири се тя. — Но побързайте!

— Никога и не съм си помислял, че тя може да направи такова нещо! — отбеляза Дамиен. — Отвратителна гадинка, нали?

Аманда искаше да се обърне и да обясни нещо на братовчед си, но Ерик я изпревари:

— Но все пак хитрата шпионка беше разкрита! — каза той и двамата се засмяха.

Аманда се направи, че не чува, но когато Фредерик й помогна да се качи на коня, двамата се спогледаха усмихнати.

Мъжете се върнаха във Вали Фордж няколко часа по-късно. Аманда седеше на масата в квартирата на Ерик. Когато те влязоха, тя вдигна глава и изгледа въпросително Ерик, Дамиен и Жак, които се наредиха като ученици пред нея.

Ерик понечи нещо да каже, но Жак беше по-бърз:

— Аз убих баща ви, Аманда!

— Но той искаше да убие мен, Жак — отвърна тя спокойно. — Той… той наистина щеше да го направи! Ужасно!

— Аманда, Найджъл Стърлинг не е твой баща — намеси се в това време Ерик.

— Какво? — От изненада Аманда скочи от стола си, а Дамиен я хвана за раменете, върна я обратно на стола и седна до нея.

— Никога ли не си питала как може човек да бъде така жесток към собственото си дете? Разбира се, сега се сещам и за слуховете. Трудно мога да си представя майка ти, но това, което ми е останало като спомен, е, че тя беше много мила и любезна жена и освен това…

— С огромно сърце — прекъсна го Жак. Той гледаше към Аманда, а очите му сякаш проникваха в душата й. — Тя беше много красива, нежна и любвеобилна. Грижеше се за всички около себе си. След като ме изгониха от Нова Скотия, тя ми даде подслон и ми осигури нова родина. — Известно време той се поколеба дали да продължи, гледайки Аманда с тъмните си очи, но все пак го стори. — Ние се влюбихме един в друг и искахме да избягаме заедно в Луизиана, но той ни хвана. Преби ме до смърт, но, за мое щастие, бях намерен от дядото на лорд Кемерън. Животът ми бе спасен, но едва след срещата с Даниел си припомних всичко.

— Какво… какво означава всичко това? — попита Аманда, неспособна да мръдне от мястото си.

— Това означава, че Жак е твоят баща — каза хитро Ерик.

Тези думи предизвикаха такава силна възбуда у Жак, че той започна да говори бързо ту на английски, ту на френски.

— Аз не можех да ти го кажа! Не смеех да кажа и на лорд Кемерън. Страхувах се да не се ужасиш, че не си дъщеря на велик лорд, а на прост работник. Но когато видях как се отнася с теб, реших, че един ден ще го убия! Съпругът ти държеше аз да ти съобщя тази истина. Винаги съм те обичал, но от далече. Чрез теб животът ми ставаше по-богат, чрез теб, а сега и чрез внуците ми.

Аманда гледаше с широко отворени очи ту към единия, ту към другия. Изведнъж скочи и прегърна Жак.

— Моят баща, mon pere! О, как се радвам! — тя го целуваше по бузите.

— Да разбирам ли, че не си чак толкова ужасена от признанието ми? — попита Жак с пресипнал глас.

— Ужасена ли? О, не, аз просто съм ужасно развълнувана и горда! Баща ми не е чудовище, а човек, който ме обича! О, Ерик, не е ли чудесно?

Ерик се облегна с облекчение на стената.

— Да, Аманда, така е! — каза той, доволен, че може да сподели радостта й. — Жак е един достоен мъж и точно заради тези хора водим борбата си. Освен това е фин човек и аз съм щастлив, че точно той е мой тъст! — при тези думи Ерик подаде ръка на Жак.

Двамата мъже си стиснаха ръцете и усмихнати погледнаха към Аманда. После Ерик се обърна към Дамиен:

— Мисля, че е редно да ги оставим за известно време, сами.

Но преди вратата да хлопне подире им, двамата чуха радостните думи на Аманда: „Тогава Даниел трябва да ми е леля! Вече едва издържам, искам по-скоро да я видя!“

Когато малко по-късно Ерик се върна в квартирата си, Аманда беше вече в леглото. Отначало той помисли, че тя вече е заспала, но когато се наведе, погледна право в замечтаните й, широко отворените зелени очи.

— Хей! — възкликна той.

— О, Ерик! — Тя сплете здраво ръце около врата му и се притисна към него. — Благодаря ти! Страшно много ти благодаря! Ти ми подари не само любовта си, но и тези прекрасни деца, а сега ми подаряваш и баща!

— За последното нямам заслуги — усмихна се той.

— А на всички нас сега ни подаряваш родина, Ерик. Едва сега разбирам смисъла на борбата и тези лишения. Заслужаваше си! Ах, само да можех да ти обясня колко съм щастлива! Ужасно е да се чувстваш мразен и да мразиш! А Жак е чудесен!

— Да, скъпа моя, имаш право!

— А какво ще стане с Жьонвиев? — попита Аманда загрижено.

— Първо ще бъде откарана в Балтимор, а после в Англия.

— Тя е издавала всичко!

— Е, почти всичко! — забеляза Ерик.

— Така е — поруменяла каза Аманда. — Аз също имам малка вина. Но ти ме изпрати във Франция заради Жьонвиев!

— За което моля да ми простиш!

— Прекрасно е, че ми говориш така — рече тя и отново се притисна към него.

— Искаш ли да чуеш още нещо?

— Хм…

Тогава той се съблече бързо, шмугна се при нея под завивката, взе лицето й в ръце и дълго го целува.

— Най-после всичко свърши — въздъхна Аманда между две целувки.

— О, съвсем не — възпротиви се Ерик, подпрян на ръцете си над нея.

— Войната? О, да. Всичко това е ужасно и аз много се страхувам, но войната между нас, скъпи мой, вече свърши.

— Да, съкровище мое, така е — усмихна се той. — Все едно какво ще се случва оттук нататък, нас вече нищо не може да ни раздели! Ние най-после успяхме да намерим любовта си! И доверието!

ЕПИЛОГ

Коледа, 1783 г.

Въпреки падащия сняг Аманда веднага разпозна самотния конник, който се приближаваше към къщата. Такъв черен жребец яздеше само един човек.

— Той е! — извика тя на Даниел и се спусна към вратата. Ричард и Касиди, които също чуха вика й, я последваха. Само Жак остана да седи край камината.

Ерик видя Аманда, дръпна юздите и скочи от коня, който сам отлично си знаеше пътя към дома. О, Господи! Най-после в къщи след тази дълга, ужасна война!

— Ерик!

Той също се затича и колкото повече я приближаваше, толкова по-ясно виждаше прекрасните й зелени очи, пълни със сълзи и сияещи от любов.

— Аманда! — Той я вдигна на ръце и я завъртя около себе си, а помежду им се накъдриха белите облачета от дъха им.

— Сега вече свърши ли всичко?

Той кимна. Вече наистина всичко беше свършило. След ужасната зима във Вали Фордж битките пламнаха с пълна сила, но фон Щойбен беше подготвил своите момчета. Отначало войната тръгна с променлив успех, но след голямата битка при Саратога, която завърши с победа на американците, французите се убедиха, че трябва да сключат договор с тях. В резултат на това британците вече не можеха да имат някакви решаващи успехи на Север. Изтеглиха са на Юг, но благодарение на силната съпротива на тамошната армия, и тук нямаха късмет. Отчаяният Корнуолис предпочете да се върне обратно на Север, но във Вирджиния го очакваше добре подготвена клопка. Накрая се укрепи с голяма част от хората си в Джорджтаун.

По това време Аманда често изпитваше страх за съдбата на Кемерън Хол. Беше изпратила близнаците с Даниел на север, а тя и Жак бяха останали по заповед на Ерик в имението, най-малкото за да намерят сигурно скривалище за портретите на предците и останалите от тях ценни сервизи.

Със съгласието на Вашингтон Ерик бе съединил хората си с останалите части от Вирджиния, докато самият Вашингтон търсеше подкрепата на французите. След триседмична обсада на 19 октомври 1781 г. британците най-после се предадоха и Съединените американски щати се превърнаха от мечта на няколко патриоти в реалност за цяла една страна. Този факт бе признат за първи път през 1782 г. в тронното слово на Джордж III, а по-късно, през 1783 г. беше подкрепен с договор във Версай.

— Едва преди няколко седмици последният британски войник напусна американската земя — усмихна се Ерик на Аманда. — А в началото на декември генерал Вашингтон се раздели с войниците си. Всички се просълзихме и трябва да призная, дължим победата и на неговата смелост и решителност, която се проявяваше винаги в заплетени ситуации.

Аманда обви ръце около Ерик и с нежност му прошепна:

— Той наистина е герой! Но и ти също! И аз съм щастлива, че мога да приема отново у дома своя герой!

Ерик също притисна жена си към себе си и прекара пръсти из къдриците й. Десет години минаха, откакто се бяха срещнали в Бостън. В косата й вече проблясваха сребърни нишки, но неговата Аманда бе все така хубава както и преди. Точно както страната им извоюва независимостта, преминавайки през много изпитания, така и те бяха постигнали любовта си след много лишения и страдания. Затова и искрящите й очи и милата й усмивка сега му бяха още по-скъпи, отколкото преди години.

— Ти трепериш! — каза той, усещайки студените й ръце. Свали палтото си и зави и двамата с него.

— Хайде, влизай по-бързо в къщи! Всичко е украсено! Идва Коледа! — и тя го дръпна енергично вътре.

— Татко! Татенце! — викнаха радостно близнаците, а зад тях с достойнство пристъпваха Жак и Даниел. Малкият Джейми беше облечен като истински млад мъж в редингот, а хубавата Леонор бе точно копие на майка си.

— Господи, колко са пораснали! — прошепна сякаш на себе си Ерик. — При последното ми идване бяха съвсем мънички!

— Мисля, че пак ще имаш възможност да наблюдаваш как растат децата! — отбеляза Аманда, докато близнаците се катереха вече по баща си. Отначало Ерик не обърна внимание на думите й, тъй като бе зает с дечурлигата, но изведнъж се сепна и се обърна към нея:

— Какво искаш да кажеш?

— Не мога да гарантирам, че отново ще бъдат близнаци, но през юни пак ще ставаш баща.

— Наистина ли?

— Наистина.

По някакъв начин той успя да включи в прегръдките си и Аманда и да я целуне над детските главици.

— Alors! — извика Даниел нетърпеливо от верандата. — Влизайте най-после вътре! И fait froid!3

— Хайде, тичайте! — рече Ерик към децата, прегърна жена си и двамата влязоха в Кемерън Хол.