Нежност в ковчег

Глава 11. Ужасяващо сбогуване

Бях по гръб отново, мократа трева бе под мен. Дъждовните капки удряха лицето ми. Неспокойно опипах врата си за някакви рани.

Александър се наведе над мен, очите му бяха пълни с тревога.

— Добре ли си? — попита печално той. — Падна по пътя!

— А аз… — дори не исках да довърша мисълта си!

Той поклати глава и ми помогна да стана.

— Трябва да тръгваш! — нареди ми отново.

— Но може никога да не те видя! — умолявах аз.

— Сега трябва да напуснеш! — настоя той.

Александър отново разбиваше сърцето ми. Ако си тръгна, можеше да бъде за последно. Как да бъда сигурна, че Джагър няма да го нарани? Александър можеше да изчезне в нощта завинаги. Но ако не го послушам, може би щях навредя повече на Александър като му се пречкам.

Видях Джагър препъвайки се в паметника на баронесата и бършейки устата си. Синьо-зелените му очи се бяха превърнали в огненочервено. Жилестите му мускули бяха изопнати. Той ми се ухили и облиза устните си като хищник готов да разкъса плячката си.

Дори нямах време да целуна моята готическа половинка за сбогом. Тичах без да поглеждам назад, сълзи и дъждовни капки се стичаха по лицето ми, калта от гробището се разпръскваше под ботушите ми, сърцето ми пулсираше. Гръмотевиците падаха между дърветата и отекваха между гробниците.

Достигнах до изхода на гробищата и изкачих оградата.

Когато се обърнах, Александър и Джагър ги нямаше.