Нежност в ковчег

Глава 17. Училищно привидение

Колкото и да не исках да се връщам на училище след пролетната ваканция, поне знаех, че дните на слънце ми носеха спокоен отдих от Джагър.

Върнах се в училището в Дулсвил коренно различен човек — сякаш да бъде единствения готик в града не ме правеше достатъчно различна. Не можех да се фокусирам в час, знаейки че принадлежа на таен свят на вампири.

Съучениците ми продължаваха да забучват глави в учебниците и да очакват новия футболен мач, докато аз дундурках дневника си и не можех да дочакам до следващия залез.

Все още бях аутсайдер, но мисля, че съучениците ми си отвориха очите понеже Тревър беше свален от трона си. И въпреки, че не ме поздравяваха по коридорите или не ме канеха на партитата си, наистина получих честта да срежа панделката при отварянето на фонтана за пиене.

— Колко жалко, че Александър се учи в къщи. Щеше да е хубаво да яде с нас — каза Беки на обяд на бейзболните пейки.

— Да, това би било супер.

— Но все пак, ще трябва да направим нещо заедно.

— Какво ще кажете да отидем на откритото кино? — попита Мат, докато вървеше по пейките зад мен. — Днес дават „Целуващи се ковчези“. Билета е на половин цена, ако носиш костюм.

— Супер! Винаги съм искала да го видя на голям екран. Сигурна съм, че и на Александър ще му хареса.

— А аз ще мога да видя какво става с Джени — каза развълнувано Беки. — Мога да се облека като един от вампирите в града и да нося наметало.

— И зъби! — добавих.

Точно тогава Тревър прекоси полето с неговите приятели-сноби. Той погледна към Мат, който стоеше до Беки.

Колкото и да ме е тормозел Тревър и за колкото и жалък да го мислех, усетих леко съжаление към него. Беше дори още по-тъжен, защото сега нямаше и Мат. Наблюдавах как Мат предлага на Беки сандвича си.

— Радвам се, че дойде в нашия отбор — казах му, който затвори своята кафява чанта и ми се усмихна топло.

След училище, Беки и аз прегледахме в дрешника ми, за да й намерим костюм за киното.

— Човече, наистина имаш много черно — каза тя, докато изхвърлях десетки поли и блузи, за нея, от които да си избере.

Беки пробва черен клин, черна мини пола, и копринен черен потник.

— Чудесно. Ти ще бъдеш една от членките на вампирската банда, която се опитва да промени Джени. Само ми трябва моя костюм.

Чух колата на майка да паркира на алеята, и с Беки се затичахме да я посрещнем.

— Може ли да ми дадеш по-рано джобните? — попитах бързо.

— Успокой се — посъветва ме. — Няма ли поне да получа „здравей“?

— Здравей — отвърнах. — А сега ще може ли да ми дадеш джобни?

— Надявам се не си заложила на тостер с „Здравей Прилепче“ отново. Мисля, че ти казахме…

— Искам да се изруся.

— Руса? — попита, шокирана. — Няма да ти позволя да развалиш прелестната си черна коса.

— Но тя трябва да е руса, за да довърша костюма ми.

— В пиеса ли ще участваш?

— Е, нещо такова.

— За училище?

— Не, просто имам нужда от помощта ти.

— Е, имам няколко перуки от колежа от кутията, която изпразних за Кошмар. Знам, че са кестеняви. Може да има и руси.

— Може ли да отидем и да видим? — помолих се.

Майка ми постави чантата си на кухненската маса и с Беки я последвахме към спалнята.

Тя се разрови в стара пазарска чанта на Харод.

— Ето я! — възкликна, когато намери скритото си съкровище. Подаде ми избеляла руса перука. — Тази я носех в колежа. Баща ти я обожаваше!

Завъртях очи.

— Също ми трябва и бяла рокля — признах.

Тя ме погледна, доволна, сякаш бунтарската й дъщеря най-накрая й иска перлите.

— Ще видя какво имам! — отвърна весело.

Извади чифт клош дънки с фалшиви диаманти от чантата.

— Вярваш ли, че това съм го носила? — попита, придържайки ги към плетената си пола Ан Тайлър.

— Имам бяла блуза — каза. — Ах. Ето тук има бяла пола с връзки.

— Перфектно.

Майка ми нахлузи перуката на главата ми, а аз поставих дрехите пред мен.

— Сякаш се виждам като тийнейджърка — каза тя.

Хвърлих блузата и полата за пране, и с Беки се върнахме в стаята ми.

— Ще бъдем перфектни! — казах. — Но все още ни липсва нещо, за да завършим костюмите си.

Прерових шкафчетата си, полиците в дрешника, и кутиите под леглото.

Хелоуин беше преди месеци, а в град като Дулсвил беше по-лесно да намериш изкуствена чанта Прада, отколкото изкуствени зъби.

Ядосана, почуках на вратата на Били. Той я отвори леко, подавайки главата си във формата на Чарли Браун. Едва можех да видя Хенри, пишещ на компютъра на брат ми.

— Да не си ми взел вампирските зъби!? — обвиних го.

— Защо ми е да искам гнусната ти плюнка по мен? — отговори ми Били, започвайки да затваря вратата.

— Е, не мога да ги намеря, а ми трябват за довечера — оспорих, притискайки вратата.

Хенри скочи към вратата.

— Аз имам. Никога не са използвани.

Хенри и Били отпрашиха с колелата си, а аз и Беки ги последвахме на моето. Трябва да сме били изключителна гледка докато пътувахме към къщата на Хенри на ръба на Оукли Уудс — две готически момичета и двама загубеняци, рамо до рамо.

Паркирахме колелата си на алеята на Хенри и влязохме в петстайната къща в колониален стил.

Бяхме поздравени от икономката му, която сгъваше пране.

Изкачихме дървените стълби до спалнята му. Табела с надпис: НИКАКВИ ХИПИТА, висеше на вратата му.

— Харесва ми — казах.

Черна изтривалка лежеше на пода, а милиони ключалки обсипваха вратата му.

— Какво криеш вътре? Тайни рецепти за храната в училище? — попитах.

След като отключи външните ключалки, стъпи на килима. Вратата му се отвори автоматично.

Хенри имаше голямо легло с металическо син компютър отдолу. На тавана му бяха нарисувани звезди. Сигурна съм, че бяха в правилна астрономическа последователност. Макет на Слънчевата система висеше от тавана. До прозореца му имаше телескоп.

Той бутна плъзгащите врати на дрешника си и разкри прилежно подредени, чисти пластмасови кутии от обувки.

— Пет долара за всяка мостра — каза той и посочи кутиите.

Всяка от тях имаше надпис: АКНЕ, КРЪВ, ПЪПКИ, ПОВРЪЩАНО, БЕЛЕЗИ.

— Кой иска да има повече пъпки? — попитах.

— Имам и миризми. Тук — каза, отваряйки епруветка и навирайки я в носа ми.

— Ужас! — изпищях отвратена. — Мирише като банята, след като Били я е използвал.

— Млъкни! — каза брат ми.

— Ще ми се да го изсипя върху стола на госпожа Люис някога — каза гордо. — Огледай се. Всички са подредени в азбучен ред.

— Трябваше да се досетя.

Беки и аз дадохме парите си и напълнихме джобовете си с призрачни чудесии.

Когато свършихме, Хенри извади кутия пред мен, която държеше сякаш бе Свещения Граал. Отвори я, разкривайки две перфектни копия на човешки зъби във формата на кучешки зъби.

— С лепилото, седем долара.

Знаех, че имам само шест в чантата.

— Пет долара и парче дъвка — предложих.

— Шест. И ученическата ти снимка — противопостави се.

Изгледах го строго, после погледнах Беки.

— Но ти ми я подари! — изписка тя.

— Моля — помолих се, правейки жален кравешки поглед.

Тя отвори портфейла си и подаде на Хенри снимката.

Аз му дадох парите и заминах, преди да си е променил решението.

Бях се насочила към Александър за срещата ни, когато намерих родителите си в кухнята, плащащи сметки.

— Ще съм навън до малко по-късничко днес — осведомих ги.

— Утре си на училище — каза майка.

— Знам, но ще ходим на открито кино — казах с усмивка.

— Защо не изчакате до уикенда — попита тя.

— Защото днес билетите са на половин цена, ако носиш костюм. Беки и Мат също ще ходят.

— Беки? — попита майка ми учудена.

— Да, моята малка Беки. Ще ни бъде първата двойна среща. А и без това вече си написах домашните, и ще се прибера до вечерния час.

— Изглежда си си подредила всичките извинения — добави баща ми.

— Ще мия чинии цяла седмица — казах на мама. — И тате, ще ти измия колата.

— Последния път, в който ми ми колата, я налепи цялата със стикери Ненормална Вещица.

— Не може да отречеш, че беше готино.

— И последния път, в който ми чиниите, счупи чайника на баба — припомни майка ми.

— Добре. Значи имаме сделка — започнах. — Само ще отида на кино, и ще ви спестя проблеми като не върша задълженията ви.

— Как се случи това? — почуди се баща ми, докато се насочвах към вратата. — И когато приключиш с тази руса перука, майка ти ще си я прибере обратно.

Преметнах раницата пълна с аксесоарите ми за „Целуващи се Ковчези“ през рамо и взех консерва с чесън на прах от кухнята. Държах я здраво в ръката ми, сякаш държах кутийка със сълзотворен газ, докато вървях към имението. Ако Джагър ми налетеше, исках да бъда подготвена.

Усетих познато дебнещо присъствие, когато завих зад ъгъла към Хълма Бенсън. Чух шумолене зад храст и видях руси кичури да се подават през клоните. Поех си дъх и тихо отворих контейнера с чесън на прах и го хвърлих силно, точно към храста.

— Ох! — проплака мъжки глас.

Тревър изскочи от храста, придържайки челото си.

— Какво правиш? — изкрещях му.

— Видях те идваш по пътя и исках да те изплаша — каза, търкайки раната си.

— Не трябва да се криеш. Само лицето ти може да изплаши Франкенщайн.

Вдигнах кутията от земята и го пуснах в чантата си.

Тръгнах по пътя, а Тревър продължи да ме следва, докато се доближавахме до портата.

— Наистина нямам време за теб — казах. — Отивам на откритото кино — и минах през леко отворената желязна врата.

— Имаш много добра ръка. Трябва да се опиташ в бейзболния отбор. И кажи на готическото си гадже — извика. — Ако иска да кандидатства, наистина имат нужда от бата.

Оставих Тревър и вървях през алеята на Имението, когато чух, че говори с някой пред портата. Погледнах назад и видях своя враг в гръб, стоящ до тип със сива коса.

Спрях. Джагър и Тревър? Опасен дует.

Прекосих внимателно алеята и се скрих зад храст близо до грубата желязна врата.

— Хей, внимавай, пич! — извика Тревър. Трябва да се е сблъскал с Джагър в тъмнината.

Можех само да си представя реакцията му заради шокиращата бяла, татуирана, многопродупчена кожа на Джагър, бродещ си сам из тъмните улици. Не бях сигурна дали Тревър ще го удари или ще офейка.

— Извинявай — каза Джагър със студен глас. — Не те видях. Много е тъмно наоколо — продължи той, местейки крака си.

— Да, мисля, че Стърлинг нарочно са счупили уличните лампи.

Джагър се засмя.

— Онова момиче, с което вървеше. Гадже ли ти е? — попита.

— Рейвън? Тя е кошмарът ми. Не, движи се с момчето, което живее в Имението. Никога не съм те виждал тук преди — каза, оглеждайки го.

— Просто посещавам. Приятел съм на Стърлинг.

— Приятел? Не мислих, че имат такива — каза, смеейки се. — Е, по-добре го хвани сега, преди да са отишли на откритото кино.

— Открито кино? — попита Джагър.

— Да. Построено е на старо гробище — прошепна, сякаш разкриваше тайна. — Чух, че късно вечер можеш да видиш духове, които ядат пуканки.

— Гробище? — почуди се на глас Джагър. — Перфектно.

— За какво? — попита Тревър, объркано.

— Ъ… за клуб — промърмори Джагър. — Но това е много специален клуб… може би за в бъдеще можеш да се присъединиш.

— Мерси все пак. Футболът заема цялото ми свободно време. И без това, Стърлинг не изглеждат като типа, който принадлежи към клубове.

— Той вече е член. Само трябва да убедя Рейвън да влезе. Може би ще ги изненадам там — каза Джагър. — Можеш ли да ме упътиш?

— Последвай ме — отвърна новият му съюзник. — По пътя ми е.

Когато двамата заминаха заедно, устата ми увисна невярващо.

Джагър планираше да проведе церемония за завета днес, на откритото кино, с мен като момиче на завета!

Трябваше ми план, бързо.

Поех си дълбоко дъх и се опитах да мисля. Ако откажех двойната ни среща, Джагър можеше да се върне в къщата ми, поставяйки не само мен, но и семейството ми в опасност.

Нямах много време да намеря начин да го задържа далеч завинаги, без да свърша като вечеря. Защо не можеше с Александър просто да се насладим на филм заедно? Като „Целуващи се Ковчези“, който отразяваше собствената ми ситуация — филм за вампира Владимир Ливингстън, който се опита да спаси невинната смъртна Джени от дълбините на черното Отвъдно.

А после ме озари.

Джагър планираше да ме вземе тази вечер на откритото кино? Но нямаше да може. Не и ако вече бях взета от някой друг.