Нежност в ковчег

Глава 4. Хипстървил

— Мамо, не отивам в Сибир. Ще се върна след два дена — стояхме на автобусната спирка Грейхаунд в Дулсвил, до магазина за сладолед на Шърли. Тя се опитваше да ме удуши с целувки, когато автобуса взе завоя и се спря пред няколко млади граждани на Дулсвил, излизащи по-рано в пролетна почивка.

Когато автобуса запали и аз помахах за чао от прозореца на седалките отзад, почувствах празнина в стомаха. Това щеше да е първото ми пътешествие извън Дулсвил, сама. Дори се зачудих дали ще се върна.

Облегнах се назад, затворих очи и си представих какво ли ще е да съм вампирката на Александър.

Представих си го, чакайки ме на автобусната спирка на Хипстървил, стоящ под дъжда, носещ стегнати черни дънки и светеща в тъмното тениска на Джак Скелетън, а в едната ръка малък букет с черни рози. Когато ме видеше, лицето му щеше да се зачерви до толкова, колкото да изглежда жив. Щеше да хване ръката ми, да се наведе към мен и да ме целуне за дълго. Щеше да ме отведе в реставрираното си старо возило, цялото в изрисувани паяци и паяжини, а музиката на Слипнот щеше да дъни от колоните.

Щяхме да паркираме пред изоставен дворец и да изкачим скърцащите спираловидни стъпала, водещи към изолираната кула. Античните дворцови стени щяха да са покрити с черна коприна, а изсъхналия дървен под — с розови листенца. Милиони свещички щяха да блещукат из стаята, голите средновековни прозорци едва пропускащи лунната светлина.

— Не мога да живея без теб — щеше да ми каже той. Щеше да се наведе към мен и да захапе врата ми. Щях да усетя лек натиск върху кожата ми. Щях да се замая, но да се почувствам по-жива от всякога — главата ми щеше да се отпусне назад, а тялото ми в ръцете му. Сърцето ми щеше да пулсира забързано, сякаш дишах и за двама ни. С периферното си зрение щях да видя как Александър вдига гордо глава.

После нежно щеше да ме постави долу. Щеше да ми се завие свят и да падна на земята, държейки кървавия ми врат, а кръвта щеше да се стича бавно по дланта ми.

Щях да усетя два остри зъба с крайчеца на езика си.

Той щеше да отвори един от прозорците на кулата, откривайки спящия град. Щях да видя неща, които до сега не бях могла, като усмихващи се призраци, летящи над къщите.

Александър щеше да хване ръката ми, и щяхме да полетим заедно в нощта, над блестящите светлини на града, под мъждукащите звезди, като два готически ангела.

Звукът на звънците ме прекъсна. Не тези, които щяха да ми подскажат, че съм пристигнала в Подземния Свят, а по-скоро намек за наближаващ влак, сигнализиращ края на мечтанието ми. Автобусът спря пред железопътната линия. Малко детенце, седящо на седалката срещу мен, помаха развълнувано на минаващата черна машина.

— Тю-тюю! — извика. — Искам да съм машинист — обясни на майка си.

Аз също наблюдавах как машинистът сваля синята си шапка и я развява, докато влака минава покрай нас. Вместо нови, излъскани купета, покрай нас минаха стари, изрисувани с графити вагони. Като дететето пред мен, което също мечтаеше за бляскавия живот на машинист — прекалено наивно, за да осъзнае изискванията на работата, изолацията, дългите часове и малкото заплащане — аз също се замислих, дали и моята мечта, да се превърна във вампир, не бе по-романтична от това, което е наистина.

Навлизах в света на непознатото, знаейки само едно нещо: Трябваше да намеря Александър.

Официалната табела за добре дошли в града на леля Либи трябва да гласи: „Добре дошли в Хипстървил — жители трябва да проверят всички голф панталони в града.“ Малкият град беше взривоопасен микс от кафената, магазини за дрехи втора ръка и индиански кина, където готините хора приемаха всякакви форми — пънкари, артисти, готически и изтупани мадами. Всеки вид бе приет тук. Можех да разбера, защо Александър и Джеймсън бяха дошли до този град. Беше най-близо до Дулсвил и те лесно можеха да се смесят с останалите жителите.

Можех само да си представям какъв щеше да е животът ми, ако бях израснала в град, в който щяха да ме приемат, а не да ме отблъскват. Можех да съм в главния списък за петъчни „обладани“ партита, да бъда избрана за Кралицата на Хелоуин и да получавам отлични в час по история на гробниците.

Татко и леля Либи бяха хипита през шейсетте, но докато татко еволюира, Либи си остана същата. Беше се преместила в Хипстървил, участваше в театъра на университета, а сега работеше като сервитьорка в ресторант, за да издържа актьорството си. Винаги изнасяше представления на изкуството или авангардни пиеси в някой режисьорски гараж. Когато бях на единадесет със семейството ми я гледахме на сцената с дни, облечена като огромно снежно грахче, разправяйки истории как е отраснала.

Когато пристигнах в Хипстървил, не бях шокирана да видя, че Александър не ме чака, но бях изненадана, че и леля ми не ме чакаше. „Надявам се, да не закъснее толкова за някое представление“, помислих си, докато чаках на спирката под жаркото слънце до куфара ми. Най-накрая забелязах застарелия й жълт Фолксваген бийтълс, клатушкащ се на паркинга.

— Толкова си пораснала! — изпищя тя, слизайки от колата и прегръщайки ме силно. — Но все още си се обличаш така. Бях сигурна в това.

Леля Либи имаше младежко изражение, украсено с искрящи лилави сенки и розово червило. Носеше червени дрънкащи кристални обеци под кестенявата й коса, небесно синя рокля с бели точки, и бежови сандали Найроби.

Топлината й се предаде на мен. Дори и да имахме различни вкусове, веднага си допаднахме като сестри, говорейки за мода, музика и филми.

— „Целуващи се Ковчези“? — попита тя, когато й казах какво гледах наскоро. — Това е като „Зловещото Снимково Шоу на Роки“. Помня как ходех на предавания в полунощ и танцувах по редовете. „Да се върнем назад във времето отново“ — изпя леля Либи, а минувачите ни изгледаха странно.

— Ъм, „Целуващи се Ковчези“ не е мюзикъл — прекъснах я преди да е получила глоба за нарушаване на спокойствието.

— Колко жалко. Е, знам едно страхотно място за теб — усмихна се, и ме заведе иззад ъгъла към Супер Готик.

— Уау! — изкрещях, сочейки чифт черни кожени ботуши и разкъсан черен плетен пуловер. — Бях виждала този магазин само в Интернет.

Бях в готическия Рай, и беше красиво! Тениски с „Ненормалните Уикас“, комикси „Здравей Прилепче“ и изкуствени татуировки.

Мулти-пиърсинговата лилавокоса продавачка в черни шорти и черни наколенки, петнадесет сантиметрови „Мери Джейнс“ и сива работна блуза, на която пишеше „Боб“ дойде при мен. Тя изглеждаше така, че в Дулсвил щяхме да я гледаме по телевизията. И вместо нормалната реакция включваща или игнориране или да бъда сметната за крадец, тя ме поздрави сякаш бях кино звезда в бутик на Бевърли Хилс.

— Мога ли да ти помогна? Имаме много неща за продан.

Нетърпеливо я следвах около магазина, докато накрая не се изтощих от тонове готическо облекло.

— Чувствай се спокойна да попиташ, ако искаш още нещо — добави.

Ръцете ми бяха препълнени с мрежести чорапи, черни ботуши до коляното и чанта на Оливия Ауткаст.

Либи разглеждаше черна блуза, на която пишеше „Вампирите смърдят“.

Усетих болка в сърцето и буца в гърлото.

— Ще ти я купя — настоя тя, носейки я към касата.

Обикновено щях да крещя от радост за блуза като тази, но сега тя само ми напомняше, че Александър го няма.

— Няма нужда.

— Разбира се, че има. Аз съм ти леля. Ще вземем това — каза, подавайки блузата на продавачката заедно с кредитната си карта.

Придържах готическите си нещица. Всичко ми напомняше на Александър.

— Ще ги върна — казах. Но когато си помислих, колко секси ще изглеждам с ботуши и черни мрежести чорапи, се върнах и ги намерих отново.

— Ще вземем и тези — добави леля ми, гледайки през мен, и подаде на продавачката моите съкровища.

Леля Либи живееше на малка градска уличка с бедни апартаменти, наподобяващи къщурки от четиридесетте — остър контраст на моето сегашно жилище и квартал в Дулсвил. Едностайният й апартамент бе малък, но удобен, с бохемски интериор — килими на цветя, възглавници, плетени столове и лилави подпори изпълваха дневната. Италиански маски украсяваха стените, а китайски лампи висяха от тавана.

— Можеш да се настаниш тук — каза леля Либи, сочейки удобен диван в дневната.

— Мерси! — казах, въодушевена от новите си придобивки. — Оценявам това, че ми позволи да те посетя.

— Толкова се радвам, че дойде! — отговори ми тя.

Поставих куфара си до дивана и се погледнах към розов часовник на Пинк Флойд, висящ над античната изкуствена камина, която беше пълна с незапалени свещи. Разполагах с няколко часа до залез.

Либи ми наля сок от моркови, докато разопаковах.

— Сигурно си гладна — извика от малката си декоративна кухня. — Искаш ли ролца с авокадо?

— Да — казах, сядайки на старинната й бежово-жълта маса с поставки за салфетки и подвижни крака. — Обзалагам се, че имаш страшна среща днес — намекнах, докато тя оставяше сандвича ми на масата. — Но няма проблем. Мога да се оправям сама за себе си.

— Баща ти не ти ли каза? Предполагам е искал да го запази в изненада.

— Какво да ми каже? — попитах, наблюдавайки Либи, подаваща ми ВИП пропуск за Клуб Ковчег.

— Имам представление днес.

Представление? Не пропътувах целия път до Хипстървил, за да прекарам три часа в гараж.

— В центъра е — каза гордо. — Ще изнасяме частно представление за по-възрастните граждани, затова се извинявам, че ти ще си единствената, която не е посивяла. Но знам, че ще ти хареса. — Тя хвана плик, закачен на хладилника й с магнит във формата на дъга.

Отвори го, извади билет и ми го даде.

Градската Трупа игра в бившо основно училище. Съблекалнята на актрисата бе стая, в която още миришеше на гъби, а големите прозорци бяха покрити с тежки пердета. Огледала заменяха черните дъски, а червени, кадифени кутии с гримове, цветя и поздравителни картички стояха на мястото на учителското бюро.

Докато леля Либи се гримираше и се нахлузваше в бялата си Викторианска рокля, аз въртях забравен глобус в ъгъла, оставяйки лакирания ми в черно нокът да се спре на Румъния.

Разбира се, при всички останали случаи щях да изгарям от желание да видя представление на „Дракула“. Щях да ходя всяка вечер, особено за да видя леля си като стара, но сигурна съм, убедителна Луси. Щях да си запазвам места на първия ред. Но защо бих искала да гледам „Дракула“, след като можех да видя истинското нещо, пиейки Блъди Мери надолу по улицата в Клуб Ковчег?

Управителят на сцената извика от коридора.

— Пет минути.

Аз прегърнах Либи и й пожелах успех. Надявах се, че няма да забележи празната ми седалка по време на представлението, но не можех да се притеснявам за това, докато бягах по пътеката към задния изход на театъра.

Издърпах един застарял човек, който като нищо можеше да мине за някое зомби.

— Накъде е Клуб Ковчег?

Някои хора прекарват целия си живот, търсейки за сродните си души. Аз имах само час и половина, за да намеря моята.