Нежност в ковчег

Глава 2. Силата на цветята

На следващата сутрин изтичах до Армстронг Травел още преди да са отворили. Зад мен чух дрънкане на ключове и тропане на токчета. Беше Джанис Армстронг, собственичката.

— Къде е Руби? — попитах, останала без въздух.

— В четвъртък не идва преди следобед, — каза тя, отваряйки вратата.

— Четвъртък? — изстенах аз.

— Между другото, — каза тя, приближавайки се, — знаеш ли нещо за иконома на Александър?

— Зловещия? — попитах. — Имам предвид, Джеймсън?

— Трябваше да имат среща, — призна тя, докато палеше лампите в офиса.

— Как е минала? — попитах наивно.

Джанис сложи чантата си на най-високия шкаф, включи компютъра си и ме погледна.

— Още ли не знаеш? Той не се появи, — каза тя. — А с прекрасен човек като Руби, той е късметлия, че изобщо го е погледнала!

— Каза ли защо е отменил срещата? — настоях.

— Не. Мислех, че Александър е казал на теб, — каза тя.

— Не съвсем.

Тя поклати глава.

— Знаеш, че добър мъж се намира трудно. Но ти имаш Александър.

Захапах черната си устна.

— Ей, ти не закъсняваш ли за училище? — запита тя, докато гледаше часовника в Армстронг Травел.

— Аз винаги закъснявам! Джанис, можеш ли да ми дадеш адреса на Руби?

— Защо не се отбиеш в края на деня?

— Тя си забрави джобното…

— Можеш да го оставиш тук, — предложи Джанис.

Входната врата се отвори и вътре влезе Руби.

Представих си измъчена жена, носеща дънки, държаща цигара и бира, но дори и зарязана, Руби беше стилна. Носеше цялостен грим, бял пуловер с подхождащи към него тесни бели панталони.

— Подраняваш, — каза Джанис.

— Имам доста да наваксвам, — отвърна Руби с въздишка. — Какво правиш тук? — попита, изненадана да ме види.

— Имам нещо твое.

— Ако идваш тук от името на Джеймсън, — каза, — можеш да му кажеш, че съжалявам, но трябваше да отменя срещата.

— Ти? Но той беше… — започнах аз.

Руби се настани на бюрото си и включи компютъра си, като без да иска бутна чашата си с химикалки.

— Мамка му! — каза, опитвайки се да събере химикалките, докато падат по пода.

Джанис и аз се затичахме да й помогнем да ги събере.

— Това не се е случвало никога досега! — Каза Руби ядосано. — Сега всички ще разберат.

— Аз събарям неща постоянно, — признах.

— Не, имаше предвид за Джеймсън, — прошепна ми Джанис. — И мен са ме зарязвали няколко пъти преди да срещна моя Джо. Но трябва да призная, че съм изненадана от иконома. Беше изненадващо грубо, след като дойдохме на партито да подкрепим семейство Стерлинг. — Джанис ме погледна така, сякаш аз бях виновна за не-появяването на Джеймсън. — Имам чувството, че все едно е зарязал и мен.

— Не е толкова важно, — каза Руби. — Както и да е, той е по-… повърхностен, бих казала, егоцентричен, от мен.

— Той е глупак — каза Джанис.

— Това наистина ме изненада. Той беше такъв джентълмен — оплака се Руби. — И този акцент. Предполагам, че това в него ме е привлякло.

— И той те харесва, — казах. — Само че…

Двете жени ме погледнаха така, сякаш щях да разкрия национална тайна.

— Само че какво? — попита Джанис.

— Само че… е трябвало да се обади.

— Напълно си права! Надявам се, че не си казала на никого за това, — каза Руби притеснена. — В малък град като този, да бъда зарязана може да развали репутацията ми.

— Би трябвало да знаеш нещо, Рейвън, — натърти Джанис.

— Да, Александър казвал ли ти е нещо? — попита Руби.

Трябваше да утеша бившата си началничка. Все пак аз бях тази, заради която се бе наложило Джеймсън да не отиде на срещата им. Не можех да оставя Руби да го приеме лично.

— Само че причината да не дойде няма нищо общо с теб, — казах.

— Обзалагам се, че има приятелка, — размишляваше Руби. — Прочетох в Космополитън…

— Разбира се, че няма приятелка — подкрепих казаното със смях. — Но и аз трябва да знам нещо. Джеймсън планирал ли е някакво пътуване?

— Знаеш ли нещо, което аз не знам?

— Купувал ли е някакви самолетни билети? Искал ли е някаква пътна карта?

— Защо не ни казваш?

Руби и Джанис ме зяпаха напрегнато. Нямаше да им кажа истината — че Александър не се бе отразил в огледалото й.

Огледалото на Руби! За малко да забравя.

Започнах да го вадя от чантата си, когато мъж, облечен в униформа и червено поло, влезе в офиса с букет цветя. Разсеяна, оставих огледалото и затворих чантата си.

— Руби Уайт? — попита той.

— Аз съм Руби, — каза тя, махайки във въздуха, сякаш току-що е спечелила игра на Бинго.

Той подаде на Руби букет от бели рози. Тя се изчерви и пое цветята.

Цветя за Руби? Можеха да са от всеки един костюмар в Дулсвил.

— Какво пише на картичката? — попита Джанис припряно. — Чудя се дали са от Кайл, професионалният играч по голф.

— Съжалявам, че тези трябва да те поздравят вместо мен, — прочете Руби. Тя погледна нагоре учудена. — Фондли, Джеймсън.

— Джеймсън? — попитах, изведнъж ококорила очи.

— Колко мило! — каза Джанис, докато пълнеше една ваза с вода от автомата за вода. — Казах ти, че е страхотен.

— Можеш ли да повярваш? — учуди се Руби на глас, притискайки букета към себе си.

— Какво друго пише? — попитах.

— Това не е ли достатъчно? — каза Джанис, миришейки цветята и слагайки ги във вазата. — Красиви са!

— Няма информация откъде е поръчана доставката? — попитах.

Руби поклати разсеяно глава.

— Но трябва да има някъде тук… — мърморех си. Погледнах през прозореца и видях доставчикът да се качва в бял микробус, на който с маргаритки бяха написани думите „СИЛАТА НА ЦВЕТЯТА“.

Изтичах през вратата, когато микробусът започна да се отдалечава.

— Чакай! — Извиках, тичаща трудно с моите кубинки. — Забрави нещо!

Но беше прекалено късно. Микробусът зави зад ъгъла.

Останала без въздух и разочарована, се върнах обрано към агенцията. Започнах да отварям вратата, когато забелязах лист, лежащ на тротоара. Беше поръчка за доставка от „Силата на цветята“. Трябваше да е паднала от буса. Бързо я взех, преглеждайки документа за някаква полезна информация. Адресът на агенцията беше изписан изцяло. Но полето за подателя беше празно. Нямаше име. Нито имейл. Нищо.

Тогава, скрит в горния десен ъгъл, забелязах десетцифрен номер.

— Мога ли да използвам телефона ти, Руби? — попитах, след като изтичах вътре. — Трябва ми само за минута.

— Разбира се, — каза тя, подреждайки розите. В този момент можех да се обадя в Африка и изобщо нямаше да я интересува.

Кодът на населеното място ми се стори странно познат. Напънах мозъка си. Принадлежеше на градче на няколкостотин километра, където живееше леля ми Либи.

Набрах. Щеше ли гласът на Александър да ме поздрави? Звън. Или на Зловещия? Звън. Или беше задънена улица? Звън.

— Благодарим ви, че се обадихте в клуб „Ковчег“, — най-накрая ми отговори глас подобен на този на зомби. — Работните ни часове са от залез до изгрев. Оставете съобщение — ако се осмелявате!

Оставих телефона да се изплъзне от ръката ми. Руби още се занимаваше с цветята.

— О, Боже! — прошепнах. Клуб „Ковчег“!