— Крис, какво има?
— Има гражданска война, Илейн. Включен ли ти е телевизорът?
— Почти никога не го пускам.
— Е, сега погледни. Веднага. Ще почакам.
— По кой канал?
— По който искаш.
Тя спеше допреди малко. Събуди я обаждането на нейния шеф и самозван наставник, районния прокурор на Сан Франциско — Крис Лок, проявяващ особен интерес към подчинената си Илейн Уейджър.
И тя, като Лок, беше чернокожа. Освен това се отличаваше с интелекта си — на двайсет и осем години вече беше добра юристка и известна с твърдите си похвати прокурорка. Към това се прибавяше и несъмнената привлекателност — кожа като фин италиански мрамор, дългокрако тяло с тънко кръстче, лице на асирийка. Обаче за Лок по-важна от всички тези достойнства беше майката на Илейн, Лорета Уейджър, сенаторка на Съединените щати, първата афроамериканка, представяща в това законодателно събрание щата Калифорния.
Илейн докосна пода с босите си пети. На себе си имаше само мъжка тениска с емблемата на „Уориърс“. Събуждаше се в движение и вече смътно осъзнаваше многогласния хор на сирените долу, в града. Светещият часовник на тоалетната масичка показваше дванайсет часа и четиринайсет минути. Апартаментът с една спалня беше на дванайсетия етаж, няколко квартала северно от „Гиъри“, на улица „Франклин“ до парка Лафайет. Надникна през прозореца и забеляза огньове само на две-три пресечки от своя блок. На юг небето също бе оранжево.
Притисна телефона към ухото си и се разшета по-бързо из оскъдно обзаведения хол.
— Крис, какво става?
Малкият преносим телевизор беше на работния плот в кухненската ниша. Натисна бутона.
— Илейн, в извънредно положение сме — каза й Крис Лок. — Доста квартали горят. Тази вечер са линчували един от братята. — Илейн тежко се отпусна върху табуретката до плота. — Артър Уейд.
— Какво общо има Артър?
— Познаваш ли го?
— Естествено. Заедно следвахме. Та какво за Артър?
Последва кратка пауза.
— Илейн, Артър Уейд е мъртъв. Някаква тълпа го е линчувала.
— Как така са го линчували?
Тя се напъваше да открие някакъв смисъл в думата, да открие обяснение за необяснимото.
А на телевизионния екран виждаше още от същите сцени — тълпите вече се изливаха на улиците, вече чупеха витрини, палеха сгради. Очите й пак се извиха към истинския град под нея.
— Крис?
— Слушам те. Тъкмо се чудех дали си говорила с майка си.
— Още не съм. Но сигурно ще се обади. А какво ще правим?
— Още ли си пред телевизора?
— Да.
— Гледай сега!
Екранът бе запълнен от снимка, на която предстоеше да стане не по-малко известна от любителския видеозапис на полицейския побой над Родни Кинг. Артър Уейд висеше под улична лампа, бял мъж го държеше и явно го теглеше надолу за краката, за да му пречупи врата в примката. В последните, безпомощни секунди, Уейд държеше с едната си ръка въжето над главата си, а с другата изглежда се опитваше да удари мъжа долу, да го отблъсне и да спечели още няколко мига живот.
Илейн се взираше вцепенена от ужас в сцената. Не бе предполагала, че някога отново ще види същото, особено тук, в уж либерално настроения Сан Франциско.
Насили се да погледне отново — чернокожия мъж, увиснал в примката, заобиколен от бялата тълпа. Всички лица бяха размазани, освен двете в средата, фокусирани идеално. Артър Уейд и неговият палач, който и да бе той.
Гласът на Крис Лок хриптеше изтощено.
— Илейн, ще трябва да си припомним някои позабравени нещица от живота. Ще открием този човек. И когато това стане, ще го смажем. Можеш ли да дойдеш в Палатата?…
— Сега ли?
— Незабавно, Илейн.
Ший стигна до дома си пеша.
Повече от два часа се влачеше от тревистата разделителна улица на булевард „Президио“ до апартамента си на Грийн Стрийт до „Уебстър“.
А подробностите се въртяха из ума му. Чернокожият се бореше с въжето. Протягаше ръка към него. Усещаше тежестта на мъжа върху раменете си, докато беше жив.
И все си мислеше, че сигурно не биваше да се хвърля към онези типове до противопожарния кран. Трябваше да стои под мъжа и да го повдига, може би тогава щеше да завърши иначе…
Още не осъзнаваше, че е станало.
Куцукаше, спираше, подпираше се къде ли не, смътно дочуваше сирени, а вдясно небето пламтеше. Засега някак не можеше да събере парчетата в съзнанието си.
В триетажната постройка имаше шест апартамента — три отпред и три отзад. Неговият беше отзад и най-горе. Не беше сигурен дали ще му стигнат силите.
Добре беше да отиде при лекар възможно най-скоро. И да се обади на полицията, макар че сигурно вече са нахлули на глутници към „Пещерата“. И все пак…
Най-сетне допълзя горе, извади ключовете, влезе и заключи входната врата. Божичко, тази ръка го съсипваше. И ребрата. Всичко.
Смъкна бутилка водка от гардероба, сипа си към двеста грама във водна чаша, прибави две кубчета лед и лъжица концентриран портокалов сок и вече надигнал чашата, тръгна към банята. Довърши питието, още преди струята на душа да се сгорещи, преди да смъкне ризата от гърба си.
Взря се в отражението си. Не биваше да пие точно сега, каза на огледалото. Трябваше да се обади в полицията, да повика лекар, все такива неща. Но тази вечер първо имаше нужда да пийне. Кой би го обвинил след такова премеждие? После под душа, да измие кръвта и да се огледа колко е пострадал. Преди лягане ще си сипе още малко, да приглуши виденията, да смекчи болката. И без това вече нищо не могат да направят.
Горкото копеле…
Към три сутринта полицейските подразделения, противопожарната охрана и отделенията за спешна медицинска помощ бяха мобилизирани в Сан Франциско и целия окръг. Кметът Конрад Ейкън се обади в канцеларията на губернатора в Сакраменто и настоя да бъде мобилизирана националната гвардия и да се въведе извънредно положение. Вече регистрираха деветнадесет пожара и щетите нарастваха по-бързо от държавния дълг.
Посред нощ, Ейкън бе зарязал натруфеното си леговище в Градската палата. Предпочете да дойде в Съдебната, на ъгъла между Седмо и „Брайънт“, където бяха разположени полицейското управление, районната прокуратура и окръжният затвор. Намести се в преддверието към кабинета на Крис Лок и зае бюрото, на което денем работеше секретарката.
Кметът имаше достатъчно представителна външност, въпреки значителните за един политик физически недостатъци — ръстът му едва достигаше метър и седемдесет, а беше толкова кльощав, че според майтапчиите нямаше как да го видиш отстрани, ако не се изплези. Освен това оплешивяваше, а под лявото око и по носа имаше едро тъмночервено петно с бучка в средата.
Повечето хора му даваха поне десетина години по-малко от неговите шейсет и две. Стъпките му пружинираха от скрита енергия, сиво-сините очи пронизваха. Бе запазил всичките си зъби, при това бисерно бели, но точно сега не ги показваше в ослепителна усмивка.
При него в канцеларията бяха Лок, помощничката му Уейджър, шефът на полицията Дан Ригби, заместникът му Франк Батисте, окръжният шериф Дейвид Болъс, отговарящ за затвора и обитателите му, административният помощник на Ейкън — млад мъж на име Доналд — и лейтенант Ейбрахам Глицки, на четирийсет и четири години, син на евреин и негърка, който ръководеше отдел „Убийства“ в полицията на Сан Франциско.
Ейкън от вратата поиска Ригби да му докладва какво е положението с безредиците — кои райони са засегнати, какви са взетите мерки, колко служители контролират улиците и така нататък. Ригби беше в разгара на обясненията.
— … засега преди всичко се стараем да ограничим мащаба. Нямаме никаква надежда да овладеем положението, докато не изкараме още от нашите хора на улицата, пък и както винаги, има грабежи…
— Няма да търпим това — прекъсна го кметът. — Искам да се разчуе. Няма да гледаме снизходително на грабежите. Тук не е Лос Анджелис. — Огледа драматично събраните в стаята хора, петното на лицето му сякаш светеше. — Тук не е Лос Анджелис — натърти пак Ейкън.
— Вярно е, сър — съгласи се началникът на полицията, — но според вас как трябва да прекратим грабежите?
— Склонен съм да допусна и стрелба на месо.
Стъписването на Ригби пролича.
— Ами… не бива да правим това.
— Че защо не? Така постъпват с мародерите в Средния запад след смерчове. Защо не? Няма да допусна грабежи в Сан Франциско.
Районният прокурор Крис Лок пристъпи напред. Беше едър мъжага, поне един път и половина по-тежък от кмета и единствен от присъстващите носеше официален костюм.
— Сър, значи ще стреляте само по чернокожи. Това е расизъм.
На Ейкън определението никак не му хареса.
— Крис, не съм расист. Ще стреляме само по мародери. Черни, бели, червени — не ми пука.
И Илейн Уейджър се обади:
— Сър, но засега в бунтовете участват само афроамериканци, както беше в Лос Анджелис…
— Много са освирепели — добави Лок.
— Такива неща да не чувам. Не искам да ми приказвате колко са се ядосали. Тук не обсъждаме ничий гняв, пък и това не е извинение. Важно е да се спазват законите.
— Крайно несигурна мярка — настоя Ригби. — Чернокожите полицаи няма да стрелят по чернокожи тълпи.
Лейтенант Глицки едва не си отвори устата за първи път, за да каже, че той би стрелял — наполовина бял, наполовина негър, той не търпеше надутите пози и самооправдания нито от едните, нито от другите. Но засега стисна устни.
— Защо, по дяволите?! — попита Ейкън. — Нима чернокожите полицаи не арестуват всеки ден чернокожи правонарушители?
Ригби поклати глава.
— Не е същото.
Кметът не се оставяше да го убедят.
— Чуйте ме — говоря ви за опазването на града, за защитата на всички граждани. Хайде да не превръщаме това в расова война.
Илейн Уейджър пак се намеси:
— Но точно с това си имаме работа. В това е въпросът. Сър… един чернокож мъж е бил линчуван.
— Знам, по дяволите! Но сега, в този момент, не обсъждаме расовите проблеми. Говорим за хора, които нарушават закона. Говорим за потушаване на безредици и бунтове.
Ригби повтори, че не може да заповяда да се стреля по мародерите.
Ейкън вдигна ръка.
— Добре де, няма да обсъждаме стрелбата по мародерите. Засега дори не знаем има ли грабежи, но не искам да се отнасяме снизходително към това. Все някъде трябва да теглим чертата. Няма да си седим ей така и само да ги гледаме. Искам да бъдат съдени…
— А къде ще ги затваряме?
Дейвид Болъс зададе въпроса. Неговият затвор горе и бездруго беше препълнен. Ако Ейкън искаше от полицията да арестува замесените в грабежи, точно Болъс трябваше да ги пъхне някъде.
Ейкън го изгледа ядно, предпочете да не отговори и се обърна към Глицки.
— Ейб, какво научихте за самото линчуване? Случайно ли е станало или е нещо друго? Може би ще намерим начин да спрем вълненията, ако знаем как е започнало всичко.
Глицки, с кадифен панталон и кожено пилотско яке, седеше върху ниското шкафче с папки в ъгъла на стаята. Носът му го оприличаваше на ястреб, а през устата му минаваше белег, като че е бил опериран от заешка устна. Късата му коса стърчеше упорито, а погледът на сините му очи стряскаше. Докато отговаряше на Ейкън, не отделяше погледа си от Крис Лок.
— Започна с Джеръм Рийз — изрече той, — не че това е оправдание за всичко останало.
Кметът тръсна глава.
— А кой е Джеръм Рийз?
— Ейб, какво общо има Джеръм Рийз? — подметна Лок.
— Попитах ви кой е Рийз? — повтори Ейкън.
Глицки се надигна от шкафчето и набързо му обясни случая. Кражбата на колата. Майк Мюлън. Освобождаването на заподозрения. Глицки си погледна часовника и пак се вторачи неприязнено в Лок.
— Рийз беше освободен преди по-малко от тринайсет часа. Имаме двама-трима свидетели, макар и не на саморазправата, но те твърдят, че тълпата изскочила от „Пещерата“, кръчма на ъгъла между Второ и „Гиъри“.
— Добре де, и какво? — подкани го Ейкън.
— Ходих там. Влязох и в „Пещерата“. Беше празно, намерих само бармана, казва се Джейми О’Тул. Разправяше, че нямал работа цялата вечер. Никакви клиенти. Естествено, чул разправията навън, но се уплашил, не искал да излезе и да види какво става…
Лок го прекъсна:
— Ейб, а Джеръм Рийз?
Белегът по устните на Глицки побеля. Може би се усмихваше.
— А на задната стена в „Пещерата“ имаше огромна снимка на мъж. Попитах О’Тул кой е този и той ми каза, че е Майк Мюлън. Водел и счетоводството на заведението. Предположи, че като ченге, занимаващо се с убийства, трябва да съм чул какво се случило на човека.
Илейн Уейджър се престраши да наруши мълчанието.
— Искате да кажете, че понеже пуснахме Джеръм Рийз?
Крис Лок отговори на незададения от всички въпрос.
— Наредих да бъде освободен, защото не можехме да му предявим обвинение.
Глицки само го изгледа.
— Е, да, господине, но изглежда някои от онези хора са ви разбрали погрешно.
Ейкън разтри лицето си с длан.
— Значи искаш да ме убедиш, че тази тълпа е побесняла, защото Джеръм Рийз е бил пуснат от затвора?
— Да, сър, така тълкувам събитията. Както някои хора се засегнаха, когато бяха пуснати ченгетата, пребили Родни Кинг. — Той се поколеба и добави: — Е, онова стана в Лос Анджелис.
Лок искаше да се върне към съществената част.
— Установена ли е самоличността на някой от тълпата?
— Още не. Работим по случая, а в „Пещерата“ все едно се натъкнахме на каменна стена.
— Но имаме един. — Вслушваха се в думите на Илейн Уейджър. Без да я подценява, Глицки подозираше, че има значение и нейната майка-сенаторка. — Някой от вас гледал ли е новините тази вечер?
Глицки й кимна.
— Ъхъ. И него разнищваме. Напъваме здраво.
Ший се събуди, когато се обърна и легна върху ръката си. Навън беше още тъмно. По това време обикновено изпитваше последиците от погълнатия алкохол. Усещаше устата си суха. Но за разлика от повечето сутрини, когато нещо тъпо и неспирно блъскаше главата му отвътре, днес лежеше омаломощен от болката.
Ритъмът на парния чук в черепа го караше да не отделя глава от възглавницата. А и ребрата, ръцете, хълбоците… За миг се зачуди доколко сериозно е пострадал. Това не е махмурлук, каза си. Не беше същото. (Много пъти на зазоряване си повтаряше, че не може да е махмурлия, сигурен беше, че не е изпил чак толкова, просто не му достигаше сън.)
Извъртя се настрани и в устата му нахлу жлъч. С пет несигурни крачки едва успя навреме да влезе в банята и се свлече пред тоалетната чиния.
След малко стана и се изпика. Парният чук не му даваше мира. По-добре беше да се върне в леглото, да проспи част от изтезанието. И трябваше да се обади на лекар.
Светлината от лампата в банята едва не го събори като взрив, но искаше да си наплиска лицето, да си измие зъбите. Виждаше се двоен в огледалото, не можеше да си събере очите.
Студена вода по лицето. Махаше засъхналата коричка от побоя. Все още две лица насреща, подути и издрани.
Просна се в леглото и стаята се завъртя.
Дрънченето на телефона до ухото му почти го изхвърли от леглото. Подскочи, стори му се, че ръцете и ребрата му щяха да се изтръгнат от ставите си или каквото там ги крепеше на място.
Вдигна след второто позвъняване.
— Кевин?
Момиче. Мелъни. А, не може да бъде. Нали се чупиха… хайде, признай си, ти я разкара — преди три седмици. Пльосна се по гръб, притиснал слушалката към ухото.
— Колко е часът? — изпъшка.
Пауза. Тя преценяваше фъфленето му. Ший беше сигурен, че това е причината за мълчанието. И сега, ако тя спази традицията, ще последват две минути конско.
Добре де, напи се. Защо й трябва да се карат за това? Пак ли? А, не, сладурче, този път не, цепи ме тиквата. Едва не затвори, но чу гласа й:
— Пет и петнайсет.
Не се учуди, че е толкова рано. През учебната година, докато още си ходеха, тя все нагласяше будилника за пет сутринта, за да стане навреме, да учи, да се подготви за деня. Още една от дреболиите, заради които се разделиха.
— Мелъни…
— За Бога, Кевин, как можа да го направиш?
— Какво съм направил?
Тя му каза.
Ярките улични лампи осветяваха на пръв поглед влажната настилка. Късата задънена уличка беше пуста и неприветлива. По обърнатите към тротоара прозорци тук-там се мяркаха отблясъци, сякаш призраци се плъзгаха по фасадите.
Лейтенант Ейб Глицки си напомни, че преди не му минаваха такива мисли през ума, но започнаха да се мяркат едва след смъртта на Фло. Едва. Ами да, едва. Някакви си девет месеца борба с рака на яйчниците, погубил я бързо, въпреки химиотерапията и всички останали жестоки процедури, на които я подлагаха, за да отложат неизбежното. Девет месеца Глицки изминаваше с нея всяка крачка по този път, двамата отблъскваха напиращото отчаяние и — което беше по-трудно — редките, безумни напъни на надеждата. А после, когато тя си отиде от света, вече петнайсет месеца той се стараеше да крепи маската си, да не издава болката, дори (най-мъчително беше в дните, когато успяваше) да не я преживява толкова остра и прясна.
Петнайсет месеца. Едва петнайсет месеца. Божичко!
Твърде необичайно, но в тези най-мрачни часове преди зазоряване времето още позволяваше да ходиш само по риза. Двойната къща нямаше гараж и той остави колата в най-близкия паркинг, на четири пресечки оттук и докато стигне, вече се тресеше от изтощение. Но никак не бързаше. Вече не припираше да се прибере.
Виждаше лунния сърп през дърветата в парка „Президио“. Утрото беше мъртвешки тихо и стъпките му отекваха. Сети се, че не е чувал дори една сирена, откакто заключи колата. Не че това му вдъхваше надежди. Знаеше колко измамни са надеждите и вече нямаше намерение да се поддава. Днес щеше да стане по-напечено от вчера. Всякакви прегради щяха да паднат.
Тъкмо зави зад ъгъла и един автобус мина с ръмжене по Лейк Стрийт. Озърна се и видя, че освен шофьора, най-отзад седи самотен пътник.
Жена му Фло винаги бе искала да живеят в истинска къща. Крояха планове Фло да остане вкъщи при хлапетата, докато най-малкият Орел стигне до гимназията, което предстоеше през септември. По това време и тя щеше да се върне към учителската си работа и след две години пестене щяха може би да се махнат извън града, да имат своя дом.
Щяха…
Позабави се още минута пред бетонните стъпала към втория етаж. Лампата над вратата беше изгоряла или живеещата при тях икономка Рита бе забравила да я включи за през нощта.
Вътре го посрещнаха познатите миризми, сенките. Над печката в кухнята светеше мъничка крушка и той тихо се прокрадна навътре в къщата. Когато се преместиха тук преди единайсет години, отначало двамата с Фло не можеха да свикнат с просторния си апартамент — две спални, кабинет, хол, трапезария, кухня. Тогава имаха само двете големи момчета, Айзък и Джейкъб, и ги настаниха в едната спалня, в другата се разположиха самите те и пак имаха още една стаичка, където си държаха записките и документите, пишеха чековете или за малко се откъсваха от нескончаемото всекидневие. След като се появи Орел (тогава го наричаха О Джей, но се наложи да забравят прякора), двамата по-големи спяха на двуетажно легло. Накрая бяха принудени да признаят, че в стая три на четири метра няма място за три момчета и всичките им неща. Дадоха кабинета на Айзък, най-големия.
Сега и Рита живееше при тях, усещаше се липсата на достатъчно пространство. Половината от хола около дивана, отделена със сгъваем параван, беше за Рита. Можеха да седнат само около кухненската маса. Креслото на Глицки си беше на постоянното място в хола, но не беше особено удобно да се разполага там, докато оттатък паравана, Рита се опитва да поспи.
Затова отиде да седне до кухненската маса, направи си чай и докато го пиеше, усещаше гнета на призраците.
Обикновено носеше пистолета си, дори и вкъщи, но тази нощ при спешното повикване го остави в шкафа на своята стая. Когато чу трополенето, сграбчи месарски нож от сушилнята и запали лампата в коридора, водещ към стаята на Айзък.
Където всичко си беше мирно и тихо.
Стоеше пренапрегнат в рамката на отворената врата, дишаше тежко. След всичко, което му се струпа на главата тази нощ, беше готов да се пръсне по шевовете. Само някой да докоснеше с пръст дома му…
Стаята на Айзък не беше по-просторна от кутия за хляб и в светлината от коридора се виждаше цялата. Завивките покриваха сина му отгоре до долу, Глицки забеляза как се надигат и спадат от дишането му.
Задната врата на къщата беше заключена. Глицки предположи, че някоя миеща мечка може да е душила по кофите за боклук и е съборила капак на бетона. Хората често се учудваха, когато научеха колко миещи мечки имаше в града — едри и безстрашни като булдози, развъждаха се с бързината на зайци из храсталаците на „Президио“.
Пак мина край вратата на Айзък и реши да погледне още веднъж. Синът му си беше завит. Преди, независимо по кое време се прибираше, Глицки винаги надничаше при момчетата, преди да заспи. Не че имаше нужда. Просто навик — да пристъпя тихо до леглата, да погледне лицата им, да се увери, че дишат спокойно и не са съборили одеялата на пода. Като всеки татко.
Само с три крачки се озова до леглото. Наведе се да махне завивките от главата на сина си и забеляза стърчащите отдолу обувки. Айк май не предпочиташе да спи с обувки на краката си.
— Ей — прошепна, докато присядаше в края на леглото и отпускаше ръка върху рамото на момчето. — Почти успешен опит беше.
Още няколко секунди силуетът под одеялата остана неподвижен. Глицки въздъхна, остави кухненския нож на ученическото бюро и опря лакти на коленете си.
Леглото се раздвижи. Глицки дръпна завивките надолу. Най-големият му син, навършващ седемнайсет години следващия месец, бе плакал. И лежеше напълно облечен.
Глицки се опита да придърпа момчето към себе си, подпъхна ръка под врата му и го надигна.
— Ела насам.
Но Айзък се дръпна.
— Я ме остави!
Когато за първи път чу тези думи от сина си, Глицки усети как скочиха върху последното оцеляло късче от сърцето му и го стъпкаха. И досега не можеше да се примири, но чуваше същото достатъчно често, за да притъпи болката.
— Добре, добре. — Знаеше, че гласът му звучи сдържано и нехайно. — Навън ли беше?
Никакъв отговор.
— Искам да те помоля нещо. Не излизай. Навън стана лошо.
Пак нямаше реакция.
— Чу ли сирените по улиците? Тази вечер са линчували един чернокож, само на десетина пресечки оттук. Навън не е безопасно.
Само една четвърт от кръвта на Айзък беше негърска, той имаше светла кожа и ситнокъдравата коса на баща си. Но всеки с дори намек за негърско потекло знаеше истината — или си бял, или не си. Значи си негър.
Глицки се взираше право в очите на сина си, който полагаше големи усилия да отбегне погледа му. Виждаше такива неща всеки ден в Палатата. Нямаше намерение да изгуби това момче или някой от братята му. Но вярваше, че за да запазиш уважението на околните, трябва да искаш от тях да уважават и себе си. Реши да настоява.
— Значи, комитетът по правилата се е събирал и аз не съм бил поканен?
— Комитетът е само на майтап.
Глицки въведе този „комитет по правилата“ в първите месеци, когато той и момчетата се опитваха да оцелеят след смъртта на Фло. Състоеше се от всички тях, дори и икономката Рита. Възрастните имаха по два гласа, а момчетата — по един, така че можеха да надделеят над мнението на Глицки, ако беше сам.
Комитетът по правилата ги преведе през доста бури, когато синовете му решаваха, че нищо не е наред, че самият живот е лишен от основи. Глицки беше убеден, че така им позволи да разберат как сами да направляват събитията. Е, имаха не едно спречкване, но иначе всичко беше наред. Приемаше предизвикателства от тях. Но мълчанието го гнетеше.
А точно това му се случваше сега. Той стана.
— Погледни нагоре, Айк, погледни ме в очите.
Синът му се отмести, за да не му свети лампата от коридора. Вдигна зачервените си очи.
— Ти не беше вкъщи. Като те чух да излизаш…
— Айк, има безредици. Из целия град. Повикаха ме и трябваше да отида.
— Винаги трябва да отиваш.
Глицки разроши косата си с длан.
— Знам. — Прекалено уморен беше, за да задълбава в темата. Вярно беше, но какво толкова? — Айзък, не искам да излизате два-три дни.
— Затваряш ме вкъщи? Насред лято ме затваряш вкъщи?
— Само казвам, че не искам да излизате.
— Докога?
— Не знам. Може да е само за ден, може да са два. Навън не е безопасно.
— О, тъй ли било, ама за тебе е, нали?
Глицки с нежелание си служеше с такъв тон, но тук беше неговият дом и синовете му щяха да се подчиняват на определения от него ред. Точка.
— Айк, не ми създавай излишни грижи. Можем да поговорим и сутринта. — Почувства нужда да докосне момчето си.
— Спи спокойно.
Излезе и затвори вратата.
Рита спеше. Глицки чуваше равномерното й дишане от другата страна на паравана, когато се отпусна в старото кресло в „своята“ половина на хола.
Щом притвори очи, вече нямаше сила да се бори с образа на Лорета Уейджър и с наложеното върху него, като прозрачна плака, по-скорошно впечатление от лицето на нейната дъщеря Илейн. В изтощения му мозък, сред хаоса на емоциите (може би вече задрямваше в утринния здрач) отново видя Лорета, каквато беше в колежа. Каквато беше онзи първи път, в нейното апартаментче с огромното кресло и набиващите се в очи плакати по стените — Елдридж Клийвър с „Леден соул“, „Песни в ритъма на живота“ на Стиви Уондър, озареното от мечтата лице на Мартин Лутър Кинг.
Бе поканила Глицки да прегледат заедно списъците на новите студенти и да подберат подходящи за Студентския съюз на чернокожите. Той се преструваше пред себе си, че всичко е съвсем невинно, но се надяваше да не е така, дори и да не си признаваше. Бяха в спалнята и наистина прелистваха списъците, когато тя го помоли да я извини за минутка и излезе, уж да си сипе малко кола или нещо подобно. После го повика.
На двайсет и две години тя беше почти съвършена, а Глицки я виждаше като богиня, протегнала се на дивана с разтворени крака, под косите лъчи на следобедното слънце, галеше се и го питаше дали се е стреснал, дали я желае и стиска ли му да я има…
Седна по-изправен и отвори очи. Това, каза си, е жалка глезотия, дори е тъпо — да си припомня приятна случка от юношеството и почти да се надърви на креслото, когато в другия край спи икономката, а градът гори.
Отвратен от себе си, той стана и отиде в стаята. На тоалетната масичка бе поставена снимка на усмихнатата Фло. Той угаси лампата, съблече се в мъждивата светлина и се строполи в леглото.
Не искаше да гледа усмивката на Фло. Нито пък да се отдава на романтични фантазии за миналото си с Лорета Уейджър. И въобще не му се искаше да мисли за онова, което щеше да се случи след няколко часа, щом слънцето отново се издигне в небето, както всеки ден.
Опита се да заспи насила, да забрави.
Час след изгрева, Кевин Ший се надигна насила от леглото и застана пред най-широкия прозорец откъм задната стена на сградата. Нищо пред него дори не приличаше на район, борещ се с нищетата. От тази страна апартаментът му гледаше към Кравешката падина, на свой ред излизаща на „Юниън“, може би най-населената с преуспели млади бизнесмени миля. Оттатък „Юниън“ бяха още по-богаташките квартали „Форт Мейсън“ и „Марина“. Ако погледнеше на изток, Ший можеше да зърне Руския хълм и блещукащия залив зад него. Наляво пищният зелен простор на „Президио“ открояваше червеникавите опорни кули на моста „Голдън Гейт“.
Тази сутрин дъга от седем димни колони се издигаше над панорамата. Отвори прозореца, за да надникне навън и да огледа по-добре и чу наближаващия вой на сирени. След малко заглъхна някъде из улиците. Затвори прозореца и спусна щорите. В хола стана по-тъмно.
В кухнята неловко заопипва кутията с кафе и разсипа половината зърна, преди да напълни електрическата мелничка. Постави съд с вода на единия котлон, включи телевизора и побутна с крак жълтото кресло по-близо до апарата.
Започваше да се надява, че само си е изкълчил рамото. Отново можеше по малко да раздвижва ръката и в някои положения дори не го болеше толкова, а нямаше да е така, ако беше счупена. Обаче при всяко помръдване ребрата му причиняваха адски страдания.
Напълни с кафе една халба, която беше по-подходяща за бира. Излегна се почти успоредно на пода в старото кресло, тапицирано с износена, напукана изкуствена кожа. Беше твърде ниско, за да види нещо над первазите на прозорците, а и без това щорите бяха спуснати.
Мелъни го заръфа, убедена от приказките по телевизията за неговата роля в инцидента. Дали наистина вярва, че е някакъв главатар на изроди, ръководил линчуване? Би трябвало да знае, че той не може да направи такова нещо. Но ако и тя си мисли, че е бил замесен, значи ще му се наложи да се оправя с по-сериозни проблеми от няколкото счупени ребра.
Замаян от махмурлука, само успя да я попита как е възможно да говори такива неща?
„Да се беше видял на снимката“, троснато отвърна тя и прекъсна разговора.
Телевизорът пръскаше мътни отблясъци в слабо осветената стая. Ший се закотви в креслото, като че се готвеше да надмогне буря и взе да сърба кафето. Лицето на един от водещите сутрешните новини запълни екрана:
„Днес основното събитие тук, а и за цялата страна, продължава да е линчуването на чернокож адвокат от тълпа, съставена само от бели мъже. Това се случи снощи в Сан Франциско, последвано от опустошителна вълна насилие и размирици, заляла кварталите около залива. Последствията от произшествието вече се усещат и в другите по-големи градове — Ню Йорк, Чикаго, Атланта, Детройт, Вашингтон и Лос Анджелис.
Тук кметът поиска въвеждането на полицейски час от мръкване до зори и помоли губернатора да обяви извънредно положение в Сан Франциско и окръга. Според някои оценки, щетите от разрушенията достигат двеста и петдесет милиона, а сумата ще нарасне може би над милиард. Червеният кръст и други организации вече изграждат палаткови лагери и допълнителни медицински центрове в парковете «Голдън Гейт», «Долорес» и «Марина» и на още няколко места в града, за всички онези, които се нуждаят от подслон и помощ. Дори в този ранен час, хората се стичат към тези райони. Нашите репортерски екипи съобщават, че в различни квартали на града все още бушуват деветнайсет пожара, включително и на мястото, където е линчувана жертвата. Сега ще ви покажем това на живо…“
Ший забрави за кафето. Пламъците, които виждаше на екрана пред себе си, скоро щяха да погълнат целия квартал между улиците „Гиъри“ и „Клемънт“ (заедно с кръчмата „Пещерата“), и Второ и Трето Авеню, зает преди всичко от дребни предприемачи и двуетажни семейни къщи.
Водещият говореше на своя репортер:
„Доколкото знаем, Тери, властите са особено обезпокоени точно от този пожар…“
„Така е, Марк. Тукашната реакция е съвсем различна от яростта на тълпите в Лос Анджелис след случая с Родни Кинг. Както знаете, това не е гето на чернокожи и по-рано тази сутрин тук е имало полицаи, когато е извършено нападение срещу заведението «Пещерата». Предполага се, че оттук е излязла тълпата преди линчуването.“
„Нападение ли?“
„Точно така. Свидетелите ни разказаха, че няколко коли се събрали едновременно, разбили полицейската барикада и хората в колите започнали да хвърлят саморъчно направени запалителни бомби. За щастие, на улицата са били само няколко минувачи, иначе е щяло да стане още по-зле. Имало е стрелба от колите по полицаите, двама от тях са ранени. Смятам, че това е по-скоро предварително планирано нападение, а не спонтанен изблик на гняв.“
„Значи призив «На оръжие»? Началото на гражданска война?“
Тери поклати глава.
„Марк, да се надяваме, че не е така. Но е възможно, няма никакво съмнение.“
Изведнъж Ший вече гледаше своята снимка — своето лице, а водещият продължаваше:
„Ето как започна всичко. Началникът на полицията Дан Ригби предполага, че е имало нещо като дружески помен за Майкъл Мюлън, застрелян при отвличането на колата му преди около две седмици. Бе арестуван заподозреният извършител, афроамериканец на име Джеръм Рийз, който…“ Снимката все така запълваше екрана и най-ясно се виждаше лицето на Ший. Но още му се струваше, че тя недвусмислено показва какво наистина се опитваше да направи тогава — да повдигне онзи мъж, да му подаде ножа, за да среже въжето над главата си. Съсредоточи се в гласа:
„… и кметът призовава този човек, все още с неустановена самоличност, да се предаде…“
Кметът беше на някоя улица, преди зазоряване, само по риза и много потиснат. Зад него горяха къщи.
„Не бива да позволяваме това да ни разедини. Сблъсъкът не е между бели и черни. Една малка група от объркани бели мъже са нарушили закона и ще понесат наказанието за това. Всеки честен човек в Сан Франциско, а това са почти всички жители на града, иска тази група и най-вече нейният водач да бъдат изправени пред правосъдието.“
Ший не вярваше на ушите си, само зяпаше и слушаше. Сенаторката Лорета Уейджър бе пристигнала със самолет през нощта, репортерите я пресрещнаха на излизане от летището.
„Преди дори да говорим как да излекуваме раните — казваше тя, — първата стъпка е властите в Сан Франциско да предприемат всичко по силите си, за да заловят тези убийци, да покажат на малцинствените общности, на всички нас, че беззаконието, опиращо се на омразата, е нетърпимо. Това не се прави с приказки, а с действия. Достатъчно се наслушахме. Ако кметът и началникът на полицията искат да им вярваме, че са искрено загрижени за чернокожата общност и всички достойни граждани, значи мъжът от снимката и останалите участници трябва да бъдат заловени и съдени. При това — бързо. Нека се изправят пред правосъдието, което отказаха на Артър Уейд. И ако бъдат признати за виновни, нека понесат наказание, подобаващо на престъплението им.“
Кафето беше студено като потта му. Когато прекъснаха новините за реклама, Ший чуваше само сирените навън, без да усеща ръката и ребрата си.
Лейтенант Ейб Глицки седеше зад бюрото си в отдел „Убийства“, на четвъртия етаж в Съдебната палата на Сан Франциско. След цял час борба с безсънието, той се отказа и се върна в центъра на града. Тук беше от седем и четвърт, опитваше се някак да овладее безумието, да насочва усилията на отдела си, който и преди вчерашния случай бе затънал до ушите в разследване на убийства — при домашни свади, непредпазливо шофиране, свързани с наркотрафика. Тъпи, безсмислени убийства, обичайната жътва на градските улици.
Работният ден още не бе започнал официално, а без да брои смъртта на Артър Уейд и „неразкритото“ убийство на Майкъл Мюлън, вече му се стовариха на главата още два случая на насилствена смърт — причинени от уличните безредици. Тригодишно бяло детенце бе загинало при пожар в къщата на семейството, след нападението срещу „Пещерата“. И кореец, праснат с тухла, когато се опитвал да опази магазинчето си за пресни плодове и зеленчуци в квартала „Филмор“.
Беше нелепо да се каже, че Глицки провеждаше „политика на отворените врати“ в отдела си. Кабинетът му нямаше врата. Преди имаше. Но един ден я свалиха, за да я байцват, боядисват или нещо подобно. И повече не я окачиха на мястото й. Така че ако някой желаеше да поговори с лейтенанта, просто влизаше в просторната стая, където бяха разположени дванайсетте бюра на инспекторите от отдела, завиваше наляво и се озоваваше в царството на Глицки — четири на пет метра, отделени с шперплатова плоскост.
Имаше два прозореца. Седнал на бюрото си, стига да погледнеше надясно, можеше да наблюдава двойната врата на отдела и поне няколко мига предварително можеше да предположи кой ще се озове в кабинета му. Отпред не се виждаше изглед на залива от картичките за туристи. На фона на овехтелите, издрани и претрупани бюра на инспекторите се издигаше небоядисана бетонна колона, окичена с официални съобщения за отдела, обяви за издирвани убийци, майтапчийски факсове, снимки на женски и мъжки проститутки, някой и друг труп от моргата, жълтеещи изрезки от вестници… Тази колона беше импровизираното информационно табло на отдела.
Но отвъд бюрата и колоната беше прозорецът, два на два метра с нагъсто кръстосани рамки, с дебел слой мръсотия по стъклата, през който (ако се разпръснеше мъглата) допреди известно време човек можеше да зърне основната градска артерия на 101-ва магистрала, пулсираща от живот, а зад нея дори покривите южно от „Маркет“. А в най-ясните дни личеше дори блещукащият купол на Ноб Хил, с легендарните си хотели, домове, с историята си.
Но последните две години през замазаните сажди се виждаха отчасти вторият, третият и четвъртият етажи на новия затвор, сътворено от „бащите на града“ чудовище, чиито заоблени стъкларии и хромирани повърхности би трябвало някак да се съчетаят в естетическа хармония с внушителното сиво туловище на Съдебната палата.
Пред отдела имаше и малка приемна, но поради орязания бюджет от четири години там не седеше никой и всеки, комуто хрумнеше, можеше да изпърха направо в отдела и при Глицки.
Харесваше му, когато в някой филм по телевизията избръмчаваше вътрешната уредба, лейтенантът промърморваше: „Да?“ и секретарката (обикновено едва навършила двайсет, с чудничък грим и не в униформа) съобщаваше, че кметът, районният прокурор или господин Флоксмит са дошли в уречения час. Тогава лейтенантът въздъхваше и казваше: „Позадръж го да втаса, Марша, после го пусни“. На Глицки много му харесваше.
Крис Лок се показа в рамката на липсващата врата, нахълта и вече стоеше пред бюрото, опрял юмруци на плота, надвесил се, преди лейтенантът дори да вдигне глава.
— Ейб, искам да разменим две-три думи, ако имаш свободна минутка.
— Настани се удобно, Крис.
Лок бе дошъл сам, а това не се случваше често. Глицки се питаше дали изобщо човекът си е бил вкъщи, дали е дремнал. Още беше със сакото и вратовръзката, които носеше и през нощта.
Отпусна се назад на стола, за да вдигне поглед към районния прокурор. Обаче се сети, че Лок с удоволствие поставяше хората в такова положение, затова стана — прокурорът беше едър мъж, но Глицки се извисяваше с три-четири сантиметра над него.
— Искаш ли кафе, Крис? Или чай?
Лок не се интересуваше от гостоприемството му.
— Ейб, обърках се.
— Аз също. Така е през цялото време. Но вече не се притеснявам от това.
Лок дръпна ръцете си от бюрото му. Глицки си каза, че другият явно е от хората, които не се чувстват удобно, ако не намерят някаква опора. Едва си го помисли и прокурорът вече си наместваше задника в ъгъла на бюрото.
Глицки реши да използва най-нехайния си подход и скръсти ръце зад гърба.
— Все се надявах, че се разбираме… — подхвана Лок, — а снощи ми натресе тия врели-некипели за Джеръм Рийз. Ясно ми е, че не си съгласен с решението ми да го пуснем, но нямахме и най-нищожния шанс да пробутаме обвинение срещу него.
— Може би.
— Какво искаш да кажеш?
— Крис, според мен, след като си направихме труда да го открием, задържим и приберем, беше малко прибързано да го пуснем.
Лок запремята в ръцете си намотка прозрачни лепенки.
— Май още те мъчи оная история около назначаването, а?
Глицки знаеше за какво намеква — градската управа въведе за служителите си тестове, на които и той се подложи преди година, за да се види подходящ ли е за повишение. И докато кандидатите очакваха резултатите си, Лок бе поканил Глицки в кабинета си, за да му каже, че ще наложи влиянието си и ще се погрижи да бъде повишен в лейтенант, дори да се е провалил на теста. Бе продължил с обяснението, че „цветнокожите“ били за кой ли път подложени на дискриминация чрез тази тестова система, а Глицки бил кадърно ченге и заслужавал да се издигне, ако ще и оценките му да не стигат за това.
Естествено, Глицки прие това като оскърбление (постигна деветдесет и седем процента на теста, втори резултат сред всички кандидати). И никак не му хареса явната воня на политика в разговора — смес от подмолна взаимопомощ между черни и запълване на полицейското управление с лейтенанти, на които районният прокурор е направил „услуга“.
— Е, и това го има, Крис — каза сега. — Но главното е все същият наш добър познайник Джеръм Рийз. И разбира се, останалото, дето ни връхлетя.
Посочи света оттатък прозореца.
Лок завъртя намотката на пръста си и въздъхна.
— Нещо около Рийз може ли да ни помогне в момента?
— Тоест, пак да го арестуваме? Съмнявам се. Но снощи си помислих, че не е зле големият шеф да проумее как започна всичко.
— Ейб, всичко започна с линчуването на Артър Уейд. И ще свърши, когато намерим оня тип — водача на тълпата.
— Сериозно ли вярваш в това?
— Ами да, Ейб, вярвам. Други хора също.
Глицки си пое дъх и бавно издиша. Още не бе свикнал с така наречената си роля на лидер и по душа си оставаше улично ченге, — защитник на жертвите, търсач на доказателства. Човек, който арестува. Опитът и обучението му бяха свързани изцяло с налагането на закона, не с измислянето или тълкуването му. Но сега беше началник на отдел и в дъха на промените долавяше гнила смрад.
— Крис, снощи вече споменах, че разследваме случая.
Лок се наведе към него през бюрото.
— Ейб, не знам дали само това ще стигне. Съмнявам се да е достатъчно.
Ръката на Ший посегна към телефона.
Бе вдигнал щорите на два прозореца, за да добие представа какво ставаше навън. Не изключваше телевизора.
И реши, че всъщност му остава само едно — да повика полицията и да се предаде, за да им обясни какво се случи наистина. Докато се бавеше, нещата наоколо все повече заприличваха на свличаща се лавина и налудничавото тълкуване на снимката се вкореняваше в главите на хората. Трябваше да спре това веднага. Вдигна слушалката.
Изведнъж лицето на Филип Мохандас запълни екрана. Мохандас беше водач на движението „Африканска нация“, символ на афроамериканския сепаратизъм. В доктората си Ший бе отделил цяла глава на този човек — „От сегрегация към интеграция и обратно“. Сега лицето на екрана прикова вниманието му. Също като кмета преди малко, Мохандас говореше някъде навън, май в един от кварталите, строени по проект на градската управа. Включиха гласа му по средата на изречението:
„… и ние не вярваме, че властите на белите хора не знаят кой е насъскал тълпата, убила Артър Уейд. Не приемаме техните лъжи. Не вярваме в техния стремеж да накажат виновните, защото законът на белия човек не наказва бели хора. Ако искаме правосъдие, трябва сами да го постигнем. Ако си искаме обратно властта над улицата, трябва сами да си я вземем!“
Лъщящото лице се завъртя. Изглежда Мохандас инстинктивно усещаше откъде го следи камерата.
„Ей ти, където ще да си — посочи той Ший през екрана. — Ще те намерим. И ще си платиш.“
Камерата се завъртя и Ший отново видя лицето си, увеличено до размазване на подробностите. Операторът отдалечи образа и коментаторите забърбориха оживено, макар че Ший вече не се нуждаеше от обяснения. Лицето му заемаше средата на обява за издирване, предлагаща награда от сто хиляди долара.
Внезапно пак започна да чува гласовете.
„… и отричат, че всъщност поръчват убийството на този мъж? Правилно ли те разбрах, Карън?“
„Точно така, Марк, но тук, по улиците, се чуват подмятания, че парите са за онзи, който убие мъжа. Дори ако някой се добере до него след задържането му под стража, дори ако е в затвора…“
Ший пусна слушалката върху вилката на апарата. Идеята да се предаде на полицията вече не беше най-доброто хрумване.
Доколкото си спомняше, Мелъни Синклер никога не бе постъпвала лошо. По-точно, преди да се запознае с Кевин Ший. А сега… струваше й се, че всичко, което направи, тръгва все по-зле. Въобще не искаше той пак да й се разсърди до полуда, не искаше за нищо да го обвинява, не искаше да го притиска в ъгъла. Наложи й се да стигне до извода, че точно със същото държание го загуби.
Но после видя по телевизията какво е направил снощи, поне така изглеждаше. Не вярваше, не можеше да е Кевин. Но какво друго й оставаше?
Преди да срещне Кевин Ший, Мелъни поне се опитваше да постъпва правилно и това за нея беше съвсем естествено. Завърши гимназия само с отлични оценки. Прибираше старателно обувките си в шкафчето под закачалките с цветни лепенки, на които висяха подредени рокли, поли, панталони, блузи, жакети, пуловери, жилетки. Всяка вечер прокарваше гребена по стотина пъти през косата си, усмихваше се без усилия и беше ценна придобивка за всяка организация, в която би решила да се включи. Обичаше родителите си и по-малките си брат и сестра, а те й отвръщаха със същото.
И досега, вече на двайсет и една години, в гладката тъкан на живота й се бе появила само една неприятна гънка — Кевин Ший, в повечето неща пълна нейна противоположност. Но нали полюсите се привличат?
Би трябвало да им върви заедно. На възраст беше подходящ за нея, несемеен и просто излъчваше изисканост, предполагаща и житейски опит. Каквито и да бяха недостатъците му (но нито един прекалено сериозен), тя охотно би му помогнала да се отърве от тях и така да заслужи неговото уважение и обич. И отгоре на всичко, ако си признаеше искрено, изпитваше особено силно чувствено влечение към него. Знаеше колко важно е това.
Е, не си представяше доколко е важно, защото дотогава беше девствена. Бе решила, че тъкмо Кевин Ший е мъжът, който ще я дефлорира и после ще се ожени за нея. Мелъни Синклер твърдо вярваше в старомодните ценности и добродетели, като всички други в семейството й.
И няколко месеца като че всичко беше наред. Мелъни имаше добра наследственост — блестяща кестенява коса, прекрасни гърди, хубави крака. Смятаха я за разкошно маце и тя съзнаваше това. Сама се остави Кевин Ший да я свали. После, пет месеца след първата им среща, два месеца след първата любовна нощ и преди три седмици, той я отпрати.
Ей така.
Съжалявал, но не я обичал и нямал никакво желание да се променя. Например, не искал да се отказва от пиенето. Дори каза, че тя трябвало да се замисли и малко да се отрака. Заяви, че било чудесно хората да се развиват, но не и да гонят съвършенството. Нали е недостижимо. Дори е досадно. Но развитието поне било възможно. Човек би могъл да се стреми към това.
Ами, да върви по дяволите! Отначало тя побесня. Всички тези увъртания бяха фалшиви.
Но я болеше. Божичко, как се измъчваше! И тя имаше чувства…
Сега пък оплеска всичко още по-зле. Да му се обади така… а само си мислеше, че може би трябва да направи нещо за него.
Но не успя да се въздържи от този назидателен тон. Защо се държа така? Нали го обича. Знаеше, че не е направил каквото му приписват, но просто се опитваше да му внуши колко сериозно е загазил. И си въобразяваше, че той ще разбере, че не е нужно да му обяснява. Беше достатъчно способен да разсъждава. Но каквато си е тъпа, не знае кога да спре с поученията. Отново го загуби…
Кевин не харесваше и Синди. Най-добрата й приятелка Синди Тейлър. Още един от тежките проблеми помежду им.
„Тя ти се е качила на главата — казваше й често. — Използва те, Мел, а ти я търпиш. Внимавай, хем е ревнива, хем само гледа да изкопчи полза от тебе.“
(Още един повод за разпри — наричаше я Мел. Никой друг не й викаше така и тя все го поправяше. Тъпотия…)
„И как ме използва?“
„Държи те в сянка, за да изпъква, да прави впечатление.“
Не че Синди наистина се държеше като онази Мадона. Той дори разправяше, че Синди го сваляла, но тогава Мелъни не повярва, защото нейната приятелка твърдеше, че не би й хрумнало да хлътне по Кевин. Обаче, след време Мелъни си припомни, че точно Синди й показа Кевин в университета. Бил интересно момче.
Е… няма значение, вече е минало. За добро или за зло, Синди пак си е най-добрата й приятелка, а все с някой трябва да поговори… Сълзите не спираха, щеше да полудее.
— За Бога, наистина е Кевин! — Звънът на телефона събуди Синди, но беше свикнала. — Сега какво ще правиш?
— Не знам. Обадих му се. А той беше…
Искаше да каже „препил“, но се въздържа.
— И какво ти каза?
— Нищо.
— Дори не отрече?
Макар и склонна да обясни това със стъписването му, Мелъни призна, че дори не е отрекъл.
— Знаех си аз, че може да направи нещо такова.
От гласа й Мелъни се почувства неловко, но това често й се случваше заради Кевин. Казваше си, че й действа прекалено силно на нервите. Но сега не искаше да се занимава с преживяванията си.
Мълчание. Чуваше телевизора на Синди в слушалката.
— Казват, че който го познае, трябва да уведоми полицията — промълви Синди след малко.
— Е, аз поне в никакъв случай няма да се обадя.
— Не знам, Мелъни.
— Стига, Синди. Говорим за Кевин. Каквото и да показват, той не е…
— Обаче е доста убедително, нали? И ако е виновен, полицията трябва да…
— Не е! Знам, че не е виновен.
— Аз не съм сигурна.
— Синди! — Ето, и това обаждане беше грешка. Напоследък вършеше само щуротии. — Синди, ти също нищо няма да правиш, нали?
Мълчание.
Събра остатъците от спокойствието си.
— Само ми обещай, че нищо няма да направиш. Обещаваш ли?
Дълга пауза.
— Ще се опитам, миличка.
— Кевин Ший. И е бил в дома си преди по-малко от час. Жената ни съобщи и адреса.
Глицки не беше особено доволен от събирането на целия фокус в един човек. Все пак там е имало тълпа и даже онзи тип да е бил подстрекателят (поне така изглеждаше), не само върху него падаше вината. Някъде из града имаше между двайсетина и шейсетина мъже, замесени в случая. Глицки изпрати свои хора да убедят Джейми О’Тул, бармана от „Пещерата“, да намине към Палатата за два-три въпроса. И жадуваше да застане лице в лице с фотографа Пол Уестбърг, чието име научи преди броени минути.
Но сега не му оставаше друго, освен да се захване с този Кевин Ший. Глицки заповяда да изпратят патрулна кола на получения адрес. Помисли малко и ето резултата — изпрати втора и трета кола за подкрепление около дома на Ший, после се разходи до кабинета на прекия си началник, за да подуши последната версия на събитията от гледната точка на бюрократа.
— Лейтенант, да ви кажа право, и аз не знам какво да мисля. Но това е сред най-дребните ми грижи в момента.
Шефът Дан Ригби седеше в коженото си кресло зад бюрото. Глицки ръководеше отдела по-малко от година и двамата никога не се срещаха извън работата. Обаче, когато лейтенантът пожела да бъде приет, началникът на полицията го повика веднага. Сега стоеше на персийския килим и се взираше в бляскавия махагонов простор, делящ го от шефа. За миг се подвоуми дали това бюро би заело целия негов кабинет и реши, че чак дотам не би се стигнало, но обикалянето в тесните процепи наоколо може да е трудничко.
— Сър, само казвам, че формално погледнато, не разполагаме с кой знае какви доказателства, за да подкрепим прокуратурата…
— А онази снимка?
Ригби го погледна с надежда, но знаеше не по-зле от лейтенанта, че при по-нормални обстоятелства снимка като направената от Уестбърг щеше да мине през куп проверки, преди да я покажат на разширен състав съдебни заседатели или друг орган, който би я допуснал като доказателство.
Лицето на Глицки беше безстрастно, сякаш задълбочено обмисляше думите на своя началник.
— Е, да — отвърна накрая, — но да стоварим убийство на някой, преди разширеният състав дори да е имал възможност за…
— Лейтенант, подшушнаха ми, че имаме нужда от нещо, каквото и да е, при това незабавно, ако искаме поне да уталожим положението.
— Господин Лок се отби в кабинета ми тази сутрин и ми подсказа почти същото, така че вече знам, но честно казано, изнервям се. Затова и дойдох да говоря с вас. Не съм сигурен точно как да подходя към въпроса…
— Какво толкова има да подхождате? Арестуваме онзи, регистрираме го, предаваме го на Лок. Всички дълбоко си поемат дъх, може би и на улиците става по-тихо. Да не ви гризат съмнения за този човек, как му беше името… Ший?
— Не, сър, но не това ме безпокои. Само казвам, че не става дума за обикновен случай на задържане под стража. Можем да се провалим с трясък. Ако всичко беше нормално, дори още нямаше да сме припарили до човека.
— Положението е твърде далече от нормалното.
— Да, сър, така е. Но въпреки това, щях да съм по-спокоен, ако имахме очевидци. Нещо, което да направи ареста… по-обоснован.
— Ами точно такова нещо имате.
Глицки изчака.
— Фотографа. Ей сега го разпитват на третия етаж.
— В районната прокуратура? Но как е станало?
И двамата знаеха, че това потъпква всякакви процесуални норми. Иначе си беше съвсем ясно — полицията разпитваше всеки, свързан по какъвто и да е начин с някое престъпление, а прокуратурата следеше нещата отдалече, поне докато се събере достатъчно материал, за да убедят разширения състав, че има основания за възбуждане на дело.
— Лок ми каза, и то като услуга, че го разпитват. Като услуга — натърти Ригби. — Подреждат си обвинителния акт срещу Ший.
— Още преди да са знаели името му?
— Ами решили са, че това е човекът.
— Кой? Лок ли е решил?
Ригби кимна.
— Лок, кметът, сенаторката.
— И сенаторката?
— Лорета Уейджър, на живо. Долетяла рано-рано. Досещам се, че тя е пробутала идеята на кмета — да предложи Ший на тълпите. Да насочи вниманието към него, после да се похвали с ареста, да възстанови доверието на черната общност и да заличи обидите. После правосъдието ще си го поеме. И сега ми казвате, че сме го спипали, нали така? Онзи Ший?
— Пратих няколко коли да го приберат. После ще се тревожим имаме ли заповед или не.
— Добре тогава, значи сме си свършили работата.
Глицки прехапа устни, чудеше се на времето, което му отдели началникът. И на откровеността.
— Ами ако тръгне накриво?
— Кое, работата ли?
— Не. Ако приберем Ший, а хората навън пак си беснеят?
— Лорета Уейджър твърди, че няма да стане така. И кметът е готов да се обзаложи. А Крис Лок си е заложил поста на това.
Не точно този отговор търсеше. Глицки каза:
— Бих искал да си поприказвам с фотографа.
— Ами той е долу. На разположение.
След като прояви снимката в тъмната стаичка и пришпори към сградата на KPIX, Пол Уестбърг въобще не помисли да се прибере вкъщи. Беше невъзможно дори да подремне.
Предложиха му петстотин долара за снимката и правата над нея, но той бе изучил всички подробности около случая с Родни Кинг и любителския видеозапис. Мечтата на всеки фотограф и оператор. Представяше си как и него ще сполети такъв щур късмет и кроеше как точно би се вкопчил в шанса. Ето, че му се случи. Накрая отстъпи за две хиляди и петстотин долара, но си запази световните права.
В мазето под студиото се потеше над телефона и лицензира за излъчване снимката в CNN, „Фокс“ и другите големи национални мрежи, но само за новинарските им емисии. През последните шестнайсет часа натрупа почти двайсет и пет хиляди долара. Наоколо душеха трима от представителски агенции и двама-трима адвокати. И все не можеше да се отбие в дома си. Намериха го.
Не се бе и сетил за полицията. Но нали освен фотограф, се оказа и свидетел. Единственият, който не можеше да отрече, че е бил там. Да, беше там — на първото стъпало към известността и славата.
Двамата полицаи бяха вежливи, но непреклонни. Трябва да отиде с тях, за да отговори на някои въпроси. Да, може да кара своята кола. Те ще се движат зад него.
Но не го качиха в полицейското управление, а го поведоха по коридора на прокуратурата, на третия етаж. После го оставиха да се препотява двайсетина минути в някаква стаичка — без охрана, сякаш забравен. Вече не се чувстваше на гребена на вълната. Дори изпитваше неясни опасения. Усещаше кисел вкус в устата си, тежест под очите. Искаше да допълзи до леглото си.
Най-после тежката дъбова врата изскърца и влезе млада чернокожа красавица, облечена твърде делово. Представи се с усмивка като помощник-районната прокурорка Уейджър. Веднага го увери, че не е заподозрян за участие в линчуването, но все пак попита дали иска на разговора да присъства и адвокат. Той отпи от чудесното кафе (над чашката още се вдигаше пара) и не пожела, защото не му трябвал. Не е направил нищо незаконно или даже нередно.
Тя го накара да си припомни събитията от предишната вечер и му помогна да възстанови истината, каквато беше в съзнанието му. Как вървеше по отсрещния тротоар на „Гиъри“, чу бъркотията, погледна натам и си каза, че от това може да стане новина. Накрая стигна до момента, запечатан на снимката — как сборището крещеше: „Дърпай, дърпай!“, а онзи тип правеше точно това. Не, никакви съмнения нямаше. Естествено, готов беше да се закълне. Нали видя. Точно това се случи.
После нахълта онзи чернокожият с лице на ястреб, с пилотско яке и белег на устните. Уплаши го до смърт, когато пое юздите от ръцете на прекрасната помощник-прокурорка. Тя беше невъзмутима и сдържана, но на Уестбърг му се стори, че са я спипали да върши нещо непозволено. Ама че любопитна история!
А мъжът, казваше се лейтенант Глицки, голямата клечка в отдел „Убийства“, предложи да се качат горе, за да продължат разпита. Убеден, че и без това няма избор, Уестбърг се съгласи.
„Аз съм лейтенант-инспектор Ейбрахам Глицки, служебен номер 1144. В момента се намирам в стая за разпити на Съдебната палата, Брайънт Стрийт 880, Сан Франциско. При мен е един господин, представил се като Пол Уестбърг, фоторепортер на свободна практика, бял, роден на 4 март 1971 година. Този разпит се провежда във връзка с дело номер 950867731. Днес е 29 юни, сряда, 8 часа и 25 минути преди обяд.“
Глицки реши да кара точно по правилата, както се провеждаха разпити при разследване на убийство. Седеше срещу Уестбърг до проядена дървена маса, между тях беше включеният касетофон. Първо прекара Уестбърг през стандартните въпроси, за да опише накратко събитията, които фотографът твърдеше, че е видял снощи. Стигнаха до същината:
Въпрос: Значи тълпата крещеше: „Дърпай, дърпай!“ или нещо подобно. Какво се случи после?
Отговор: Ами, онзи мъж дърпаше обесения, увисна на него, както си е на снимката.
В: Значи дърпаше обесения, дърпаше го надолу?
О: Да.
В: Как разбрахте, че правеше точно това?
О: (Пауза.) Беше очевидно.
В: Чуйте добре въпроса ми, господин Уестбърг. Защо беше очевидно? Погледнете тази снимка. (Глицки бе донесъл в стаята късното сутрешно издание на „Сан Франциско Кроникъл“.) С едната си ръка мъжът е обхванал жертвата, с другата протяга нагоре предмет, който на пръв поглед е нож.
О: Беше нож. Посягаше към гърлото на чернокожия.
В: Добре. А после?
О. Какво после?
В: Какво се случи после?
О: Направих снимките. Две.
В: С кратка пауза помежду им?
О: Да.
В: Проявихте ли и другата?
О: Разбира се. Проявих и двете вкъщи. Но втората не се оказа толкова добра.
В: Искате да кажете, че не беше толкова драматична или че имаше технически дефект — нефокусирана, тъмна или нещо друго?
О: А, нямаше технически дефекти. Само че я направих две секунди след другата. Почти същата, но не е толкова добра.
В: Добре, да продължим. След като заснехте кадрите, какво направихте?
О: Побягнах. Онези в тълпата малко се ядосаха от светкавицата. Двама-трима понечиха да ме хванат. Казах си, че ще ми строшат и апарата, и главата, затова избягах.
В: Значи използвахте светкавица?
О: Как иначе. Беше на сянка, малко след залез.
В: И общо колко време бяхте свидетел на ставащото?
О: Не знам. Минута, минута и половина. Горе-долу толкова. Беше много страшно, истинска лудост.
В: А преди да направите снимките, забелязахте ли мъжа, който според вас е дърпал надолу жертвата?
О: Той наистина дърпаше жертвата. Вижте какво, и онази млада дама долу ми каза същото. Каза да се придържам към показанията си. Аз пък си мислех, че заедно си вършите работата.
В: Коя дама долу? Госпожица Уейджър ли?
О: Ами, да, тя беше.
В: Значи ви каза да се придържате към показанията си? Какви показания?
О: Ами, че е дърпал надолу…
В: Е, само показания ли са или точно това се случи?
О: (Пауза.) Така беше. Това видях. И на снимката личи съвсем ясно — погледнете!
В: (Пауза.) Ако държеше с две ръце обесения и беше увиснал на него, с отделени от тротоара крака… но вие казахте, че сте го видял да дърпа надолу? Това ли са показанията ви?
О: Че какво друго можеше да е? Нали беше от същата тълпа… (Пауза.) Да, това са показанията ми.
Мелъни плачеше.
— Синди им е казала.
— Мелъни, какво им е казала Синди?
— Кой си.
— Какво? Но защо? Защо го е направила? — Само че знаеше. — А как тя?…
— Кевин, аз й се обадих. Ох, Боже! Имах нужда от някой, толкова зле се чувствах, Кевин. Поне с някой исках да поговоря…
— Сто пъти съм ти казвал, че Синди не ти е приятелка. — Реши, че е глупаво да продължават спора. — Все едно, благодаря, че ме предупреди…
— Кевин, недей…
— Недей ли! Ти ли ще ми казваш…
Тя плачеше. Кевин още я харесваше, не искаше да я наранява, но да направи такова нещо…
— Кевин, съжалявам. Обичам те, още те обичам и искам да ти помогна. Можеш да останеш при мен…
— Мелъни, а защо трябва да се преместя при теб?
— Синди им е казала къде живееш…
Той дръпна слушалката от ухото си и я погледна. Твърде много му се събра.
Проклета да е тази Синди! Кевин, ето до какво те докара тоя твой кожен пирон. Единствената нощ с нея (още не беше тръгнал с Мелъни) полека се превръщаше в най-кошмарната грешка на живота му. Най-обикновена забивка за една вечер, нищо подобно на връзката му с Мелъни.
Пусна слушалката до апарата, отиде да погледне през прозореца. Излезе на аварийната стълба и се помъкна нагоре по железните стъпала, придържаше се със здравата ръка. Излезе на покрива. Ама че жега. Нали уж в Сан Франциско никога не напичаше толкова.
В главата му туптеше. Дължеше се само отчасти на махмурлука. Носеше стари дънки „501“, маратонки, фланела с емблемата на университета. Присви се и стигна до предния ръб на сградата. Надникна надолу към Грийн Стрийт. Две черно-бели полицейски коли бяха спрели до тротоара, до тях четирима мъже разговаряха.
Отново го обзе странно недоверие. Не беше възможно. Да пукне тая Синди. Нали казват — каквото си надробиш…
Полицаите се разделиха. Двама тръгнаха към предния вход, другите заобиколиха от двете страни на къщата. Обкръжаваха го.
Глицки съзнаваше, че едва се крепи на ръба. Лош признак. Седеше зад бюрото, дъвчеше бучки лед и със зъл поглед отпъждаше всички възможни натрапници, още щом надникнеха през празната рамка на вратата.
Признаваше си, че не се държи като професионалист. Използваше този безмълвен език на тялото, когато бе сержант и искаше да помисли на спокойствие, но сега беше шеф и подобно поведение малко намирисваше на пъчене…
Ами да го набутам на всички, каза си накрая. Главоболията се трупаха твърде бързо (очакваше това), както ставаше винаги при извънредните натоварвания, само че още не можеше да предвиди откъде и какъв удар ще му се стовари. Подозираше отговора — отвсякъде, много болезнено.
Може би се дължеше на недоспиването от снощи или пък биоритмите му бяха в лоша фаза. Айзък, Фло, жените с фамилия Уейджър. С всеки нов обрат нещата тръгваха все по-накриво и вече полагаше усилия, за да се владее.
Патрулните полицаи не успяха да арестуват Кевин Ший. Заподозреният бил изчезнал, когато отишли в апартамента му. Побързал да се махне. Домоуправителят бил готов да помогне, отключил им и намерили отворен прозорец откъм задната стена на сградата. На масичката в хола имало полупразна чаша с още топло кафе. Телевизорът бил включен. Слушалката на телефона била захвърлена на леглото. Очевидно, някой бе предупредил Ший и минутите му бяха стигнали да офейка.
Глицки се вкисваше още повече от разпита на Пол Уестбърг. Остана с впечатлението, че раздумката с Илейн Уейджър е повлияла на показанията му. Имаше и по-сериозен проблем, заради който реши да посети началника си Дан Ригби сутринта — районната прокуратура, вероятно насъскана от сенаторката Лорета Уейджър, видимо се насочваше към политическо решение на случая, а това предвещаваше проблеми, с които Глицки нямаше никакво желание да се разправя. Вече пробутваха дело срещу Кевин Ший, в което нямаше място дори за предположението, че може и да е невинен.
Е, и самият Глицки не смяташе Ший за невинен според известните досега факти. Но винаги се притесняваше от кроежи, намекващи за лов на вещици, а подсказаното от Илейн Уейджър (и реакцията на Пол Уестбърг) намирисваха точно на това.
Явно властите бяха решили, че Кевин Ший е закоравял бял расист и че пъхането му в лапите на тълпата е най-добрият отговор на сложните въпроси, с които се сблъскаха. Глицки мразеше този подход.
От собствен опит се убеди, че въпреки стремежа на бюрократите в цялата страна да се съобразяват с расовото разнообразие и да пробутват представата, че има напредък към единение и расова хармония, разделението се задълбочава. Глицки прекарваше достатъчно време на улицата, за да не се съмнява в това.
В действителност расизмът беше навсякъде — уж просветените бели служители в Палатата наричаха на майтап черните „канадци“, а чернокожите родители на децата от училищата, където учеха и неговите синове, не им позволяваха да играят с белите си съученици.
На пръв поглед всичко беше наред. Хората почти винаги се държаха любезно, прилично, дружелюбно. Вече ставаше старомодно дори да признаеш колко бездънен е проблемът, а в Сан Франциско е истинско престъпление да не се съобразяваш с новите повеи. Расовият въпрос ли? Моля ви, това нали го оправихме още през шейсетте години? По-добре да се престорим, че изобщо го няма. А и в Сан Франциско не е наболял. Днес всеки приема всеки друг такъв, какъвто е. Живеем в последното десетилетие на века. Справили сме се с трудностите преди много години. Я се огледайте.
И изведнъж, в една лятна вечер, линчуват чернокож на име Артър Уейд.
А Глицки бе принуден да признае главната причина да седи тук и да хруска ледени кубчета — въплътена в човека, наричащ проблема „болест на системата“, Филип Мохандас, който стъпкваше и последната искрица надежда за разбирателство, защото отиваше прекалено далече. А би могъл да направи много по-разумни неща. Да покаже чувство за мярка. Да призове към сдържаност. Да убеждава.
Мохандас знаеше, че в близките дни никой нямаше да арестува афроамерикански водач, дори да се изсили. Посветил се бе на делото и се превръщаше в жертва на собствената си ярост. Какво означават овехтелите закони, ако имаш такива сериозни подбуди да действаш?
Глицки страшно се дразнеше, когато самозваните лидери на всички чернокожи се поддаваха на изкушението и само затвърждаваха недоверието на белите (По дяволите, наполовина белият Глицки също се чувстваше така!) към стремежите на чернокожите и желанието им да спазват законите.
Сега Мохандас призоваваше към саморазправа, допускаха той да плещи глупости от все сърце. Но самото му присъствие, словоизлиянията му, опасно накланяха везните. Глицки не вярваше, че трябва да го оставят още повече да възпалява съзнанието на хората, но изглежда никой друг не беше склонен да прекрати това. Ей, имаме свобода на словото. Да бе, ама какво става, ако някой кресне „Пожар!“ в претъпкано кино? Глицки охотно би се заел с това — смяташе, че може да подхвърли на Мохандас идейки, над които онзи да се замисли. Но не му влизаше в работата. Беше длъжен да разследва убийства. Останалото беше политика.
Но и тези прояви на здравомислието не оправяха настроението му. Пак си дъвчеше леда и зяпаше вторачено стената.
Телефонът в кабинета звънна. И понеже обажданията приемаше същият човек, който спираше посетителите на вратата — тоест никой — сам вдигна слушалката и по-неприязнено от друг път изтърси:
— Глицки, отдел „Убийства“.
Мълчание. Почти недоловима въздишка.
— Ейб Глицки.
Вероятно си въобразяваше, но в гласа й звучеше облекчение, като че с големи усилия е пробила плътна преграда. Разбира се, мигновено позна този глас.
— Лорета?…
— И една дума ми стига. Все така си говориш.
Още зашеметен от прилива на адреналин в кръвта, Глицки отвърна:
— Не, доста по-различен съм от преди. Сигурно ще се учудиш.
Прозвуча по-враждебно, отколкото се чувстваше, но думите изскочиха сами, може би по-близо до истината от мислите…
— Но, да, разбира се. — Пак гърлената, дълбока въздишка. — Вече всички сме други, Ейб, променихме се. Но дълбоко в душата си сме все същите.
Не би могъл и да измисли по-чудновато начало на разговор с бившата си любовница, сега сенаторка на Съединените щати. Сякаш са се виждали (и не само са се гледали) преди два-три дни.
Сграбчи пластмасовата чаша и допи ледената вода, за да се опомни, после попита какво би могъл да направи за нея. Предполагаше, че е свързано с Илейн.
— Току-що бях при кмета — заговори тя. — И когато спомена… нали разбираш, малцина се казват Ейб Глицки…
— Телефонът ми е в указателя, Лорета, открай време.
Тя като че се поколеба, после продължи, все едно не е чула.
— Но Конрад каза нещо за тебе… Вече си лейтенант…
Нервите на Глицки се изопнаха още малко — Лорета просто опипваше почвата, за да задоволи любопитството си, но нямаше намерение да й помага.
— И ти реши да се обадиш, за да чуеш какво става напоследък?
Сега колебанието пролича.
— Още ми се сърдиш, нали? След толкова години.
— Лорета, за нищо не ти се сърдя…
— Говоря за онова, което направих.
— Още не съм сигурен дали знам какво направи, нито пък защо го направи. Но не бих казал, че много ме е мъчило, да речем, през последните двайсетина години. Имам семейство…
Гласът му затихна.
— Стана ми мъчно, когато чух за жена ти…
Глицки се вкопчи в слушалката. Наложи си да отпусне и свие пръстите си. Един от инспекторите — Карл Грифин, почука на рамката и Глицки го отпрати с махване на ръката.
— Ейб, изведнъж ми се прииска да ти чуя гласа. Да разбера добре ли си, как ти върви. Толкова ли е странно?
Не отговори. Чу как тя си пое дъх.
— Добре, Ейб. Извинявай, че ти досадих.
Щеше да прекъсне връзката. Но той не искаше да я отреже така. Трябваше да…
— Лорета!
Но линията вече даваше свободно.
Кевин Ший не искаше да мисли за скока до покрива на съседната къща. Наглед ги деляха два-три метра, но му се сториха пет-шест. Някой ден трябваше да се качи на покрива, за да премери. Непременно. Не му се искаше и да си представя колко метра щеше да падне при несполука. Предостатъчно.
За късмет, отсрещният покрив беше плосък и с ниска оградка, също като неговия. Скочи, претърколи се върху наранената си ръка и болезнено чувствителни ребра, после се примъкна до оградката и легна зад нея, в широката сенчеста ивица, хвърлена от косите лъчи на утринното слънце. Чу полицаите да се качват на покрива, откъдето току-що се махна. След малко ги чу да слизат.
Минаха безкрайни десет минути, преди да рискува поглед надолу. Чудесно, наистина си бяха отишли. Изглежда беше в безопасност. Поне относително.
Вратата към стълбището не беше заключена и Ший изкуцука четирите етажа до улицата, без да срещне никого. По Грийн Стрийт не се виждаха полицейски коли. И тротоарите бяха пусти. Зави надясно и се отдалечи от апартамента си с най-нормалната походка, която му бе по силите.
Ший отрасна в предградията на Хюстън, завърши университета „Райс“, получи си бакалавърската диплома по икономика с намерението да поеме някаква мениджърска работа във фирмата на баща си.
Девическото име на майка му беше Жанин Робитей, от нюорлианския род Робитей. Тя имаше съответните пищни форми на южняшка красавица и се отличаваше с пристрастието към прическа тип „пчелен кошер“, отдавна излязла от мода. Но видеше ли я такава, никой не се сещаше за модата — с тежките вълни тъмна коса, вдигнати над почти съвършените очертания на лицето, винаги привидно по-висока от съпруга си Дениъл.
Баща му, Дениъл Ший, притежаваше заедно с Фред Бронин „Флекситек“, фирма за спортни принадлежности, като ръкавици за бейзбол и голф, ластични и ортопедични превръзки и бандажи. Също и малки топки от твърд каучук („флекситки“), стискането на които развиваше силата на ръката.
Кевин беше на двайсет и две години, току-що излюпил се дипломант, когато един следобед Дениъл се върна твърде рано от продължително търговско пътуване и завари хубавата си жена Жанин в леглото с най-добрия му приятел и съдружник в бизнеса Фред Бронин.
Като добро старо тексаско момче, Дениъл сигурно трябваше да се хвърли към най-близката пушка и да простреля двойката. Обаче той излъга очакванията им. Бащата на Кевин винаги таеше несигурност в душата си, беше особено склонен да изпада в униние. Въпреки че отгледа чудесно семейство (двама сина и дъщеря) и фирмата вървеше добре, той така и не успя да си внуши, че което и да било негово постижение има смисъл, че си е струвало усилията. Измяната на жена му и най-добрия му приятел го съсипа… и той обърна цевта на пушката към себе си.
От този ден нататък светът на семейство Ший се разпадна. Жанин и Фред Бронин не се ожениха и не заживяха щастливо до края на дните си. Впуснаха се в яростна юридическа и лична битка за „Флекситек“, която Фред загуби след време, защото се спомина от инфаркт насред съдебните дела и остави Жанин фактическа собственичка на фирмата. Дотогава тя не бе отделила и минута от живота си за делови грижи. Съответно извънредно умело докара фирмата до фалит за някакви си две години.
Но още преди това Кевин и неговият по-малък брат Джоуи с удоволствие хвърлиха в изумен ужас своята майка, помнеща добре виетнамската война, като и двамата се записаха в армията. През следващите три години момчетата се научиха да оцеляват в трудни условия, да боравят с оръжия, да разбират по нещичко от стратегия. Накрая ги изпратиха с различни подразделения да участват в „Пустинна буря“. На Кевин се паднаха какви ли не преходи, проля литри пот, но дори не помириса сражение. Брат му Джоуи беше в единствения бункер, улучен и разрушен от иракска ракета „Скъд“. И загина. Майката и малката сестра на Кевин стовариха върху него вината, защото бе убедил Джоуи да се запишат в армията. Недвусмислено му дадоха да разбере, че е нежелан во веки веков в Тексас, а и той дори не помисляше да се върне.
Кевин Ший беше съвсем сам. И понякога вярваше, че си го заслужава.
Откакто напусна армията и се засели в Сан Франциско, за да продължи образованието си с военната стипендия, Кевин имаше само един по-близък познат. Беше доста по-възрастен, отдавна прехвърлил четирийсетте, казваше се Уес Фаръл и се занимаваше по същата програма в университета. Случваше се да пийнат заедно и полу на шега да си приказват за живота. Фаръл бил адвокат, имал семейство, после нещо станало (Кевин не научи точно какво) и се отказал от всичко. Вече не вярваше в правото, нито на повечето хора.
И двамата се увлякоха по историята. Струваше им се по-поносимо, че всичко, което изучаваха, е останало в миналото и поне наглед не можеше да засегне ничий живот.
Посвоему бяха добри приятели. Не пречеше и общото им пристрастие към пиенето.
Ший беше до телефонен автомат в южния край на „Президио“. Навсякъде вонята на пушеци тегнеше във въздуха, дори тук, под сянката на кипарисите. Чуваше сирени, а наляво виждаше димни колони над района на „Филмор“. Вдясно също — оттатък големия хълм, някъде около „Клемънт“.
— Уес? Кевин се обажда.
Не знаеше какво да очаква — Уес да тръшне слушалката, да се развряка, да се стъписа? Все нещо щеше да направи.
— Здрасти, Кев. Как я караш?
Кевин помълча. Вярно, Уес живееше с миналото, но защо дори не подозираше в какво се натресе Кевин, защо не бе чувал за Артър Уейд, за бедата, връхлетяла града? Сигурно се будалкаше. Едва ли, каза си, защото познаваше Уес.
Кметът се погрижи сенаторката Лорета Уейджър да има временен кабинет в Градската палата (в края на краищата, тя беше член на американския Сенат). Намираше се на втория етаж, в дъното на ехтящ коридор, зад анонимна врата без никакви обозначения. И това напълно я задоволяваше.
Боляха я петите. Незнайно защо, но винаги се случваше след полет. Когато победи в президентските избори, ще нареди да променят нещо в самолета „Военновъздушни сили Едно“, за да…
Засмя се и засега се съсредоточи в разтриването на ходилата си. Обувките бяха пъхнати под бюрото. Облегна се назад и погледна часовника. Дванайсет и четвърт. Илейн трябваше да дойде всеки момент.
Не беше съвсем сигурна дали се тревожи, че Илейн толкова затъна в случая. От една страна, добре е да си в кипежа на събитията, да направляваш движението им към желания резултат. Благодарение на Крис Лок, Илейн като че изтегли печелившия билет — едва ли не сама се занимаваше с подготовката на обвинението срещу Кевин Ший. И според нейната майка, справяше се чудесно. А от друга страна (неприятната), Илейн щеше да отнесе почти изцяло вината, ако не потръгнеше. В толкова начален етап от нейната кариера това можеше да й навреди. Лорета се успокояваше, че такава е цената, ако искаш да участваш в играта на големите момчета.
Снощи, преди да тръгне от Вашингтон, Лорета остави съобщение за дъщеря си на телефонния й секретар и само след два часа Илейн се свърза по „Еърфоун“ с нея, за да я осведоми докъде се е стигнало в момента. И когато самолетът на Лорета кацна, вече не само схващаше смисъла на произшествието, но и можеше да поднесе най-уместната си позиция на журналистите, струпали се да я посрещнат на летището.
Кевин Ший, започна тя, въплъщава всичко объркано не само в Сан Франциско, но и в цяла Америка. И фактът, че още не е задържан, че дори е неизвестно къде се укрива, само доказва доколко системата бездейства, за съжаление, когато трябва да направи нещо за чернокожите. Това беше нейната версия, но всъщност вярваше в почти всяка дума, още от университетските си години.
Кризата бе избухнала в момент, когато тя можеше да се възползва, за да натрупа политическо предимство. Успееше ли сега да задържи вниманието съсредоточено върху Ший, Лорета би могла да събере достатъчно поддръжници, за да направи широка крачка към Белия дом. Този път — никакви усмивки и снизхождение.
Въобще не беше неуместно да се замисля за това. Възрастта й подхождаше — на четирийсет и седем години е, при това младолика. Не допускаше и сянка на съмнение, че след шестнайсет години сред кандидат-президентите ще има жена. Вярваше и че чернокож ще може да се устреми към поста. Ако двете качества се съчетаят в един човек…
Наближаваше краят на първия й мандат в Сената и се налагаше да реши особено интересен и донякъде изпълнен с ирония проблем. Още при първите признаци на кризата, нейните инстинкти й подсказаха, че при правилен подход вероятно вече е намерила решението. Защото по-голямата част от изминалите шест години Лорета прекара в изучаване на затвърдения от историята урок по оцеляване в американската политика — компромиса. Искаш ли да продължиш напред в клуб на бели мъже, какъвто е Сенатът, трябва да останеш в твърде тесни граници на известността.
Лорета се справяше успешно, винаги я биваше да общува с хората. За жалост, поръчваните от нея предизборни проучвания потвърждаваха онова, което вече подозираше — докато даренията за кампанията се увеличаваха, наложилата се в съзнанието на хората нейна умереност все повече я отдалечаваше от нейните така наречени „естествени“ избиратели, афроамериканците. Този обрат в настроенията им трябваше да бъде преодолян, иначе най-вероятно щеше да й струва всичко, за което се бе преборила досега.
При избирането си бе спечелила осемдесет и седем процента от гласовете на чернокожите. Сега проучванията й даваха от трийсет и пет до четирийсет и пет процента. Дори да прибавеше още един-два процента бели гласоподаватели, с такава подкрепа от афроамериканците нямаше да победи. Нуждаеше се от впечатлението, че е възстановила връзката със своята общност.
Убедена бе, че с Кевин Ший ще постигне точно това. И то в името на правдата.
— Къде ти е свитата?
Дъщеря й се усмихна смутено на шегата си, затвори вратата и остави на бюрото кафява хартиена кесия. Илейн изглеждаше преуморена, изваяното лице беше петнисто от притеснения, недоспиване и още нещо, засега неизвестно на Лорета.
Реши да почака с въпросите, стана и боса заобиколи бюрото, протегнала ръце, за да я поеме Илейн в прегръдката си. Дъщеря й беше с десетина сантиметра по-висока. Притисна я силно за миг.
Пуснаха се и се спогледаха. И двете въздъхнаха. Илейн промълви „Здрасти“ и си позволи колеблива усмивка, отново не докрай ясна за Лорета.
— Здрасти, миличка. Как се справяш?
— Ами, май се уплаших. Има и друго. — Помълча. — Знаеш ли, познавах Артър Уейд. Бяхме състуденти.
— Още по-зле става така, нали? Ти изобщо ли не спиш?
— Още не съм сварила. Донесох нещо да хапнем.
— Няма да откажа. Във Вашингтон е четири следобед. Какво си донесла?
Когато останеха насаме, в говора им се прокрадваше ехото от корените на Лорета. Илейн извади пластмасовите кутии и ги отвори — царевичен хляб, печено телешко, картофено пюре, салата, диетична „Кока-Кола“.
Накрая Лорета попита:
— А какво друго те мъчи?
— О, дреболии в работата — Илейн побърза да отпие глътка. — И Крис… Другите си бяха отишли. И аз щях да тръгвам. Тъкмо ти се бях обадила, нали помниш? В самолета.
Лицето на Лорета застина в маска. Кимна. Сплете пръсти върху бюрото и забрави за болките в петите си.
Дъщеря й продължаваше:
— … но Крис поиска да остана. Имал нужда от помощта ми, за да разнищи случая, да помислим как да започнем. Казах му, че е доста късно и… — Тръсна глава. — И че съм прекалено уморена, за да му помогна с нещо, особено като знаех какво ни чака днес. А той отвърна, че не точно за това съм му нужна.
Лорета вече знаеше какво ще чуе и притвори клепачи. Протяжна въздишка се изтръгна от гърлото й.
— Имал е нужда от самата теб.
— Мамо, никога не бях го виждала такъв. Честна дума. Той ми е началник. И двамата сме юристи. Знаем правилата за въздържане от сексуални посегателства на работното място. Затова се обикаляме на пръсти. Но не беше заради секса. Поне не беше само секс. Мамо?
Лорета отвори очи.
— Слушам те, детето ми. Той какво си позволи?
Илейн гледаше в пода.
— Всичко — прошепна. — Всичко, каквото би могъл да си позволи.
Отново си пое дъх, освободена от напрежението.
— Та, значи, ти и Крис Лок се любихте снощи в прокуратурата?
— Ами, аз…
Лорета вдигна ръка да я спре, студеният гняв вкамени лицето й.
— Не ти, детенцето ми, не ти. — Беше неин ред да въздъхне. — Ти си моя дъщеря. Как е могъл?…
— Не само той поиска… Като се сетя…
— Знам, знам. Случва се. — Огледа прелестната си дъщеря. — Сигурно се е разпалил, а?
— Все се държеше на разстояние, тоест беше добър и мил, като истински наставник, но се дърпаше. Знам, че вие с него… Знам, че ти е помагал в политиката. Само че вчера, поне аз така си мисля, заради този ужас с линчуването… все едно се пречупи отведнъж. — Илейн вдигна поглед от бюрото, търсеше разбиране. — Той имаше нужда от мен, мамо, наистина.
— Вярвам ти, сладката ми. И как си сега?
Пак наведена глава.
— Не съм сигурна. Умирам за сън. Гузна съм. И ми е смутно. Не знам какво означаваше, сега също не знам…
— А той…
Илейн въздъхна.
— Днес е целият деловитост, но какво да очаквам с тази бъркотия наоколо?
— Обаче си мислиш, че може би го обичаш?
— И това не знам.
Очите им се срещнаха само за миг и Лорета прозря, че инстинктът за самосъхранение забрани на дъщеря й да каже истината. Господ да й е на помощ. Беше влюбена в шефа си, в районния прокурор Крис Лок.
Лорета предъвка вече безвкусната храна.
— Миличка, искам да си поблъскаш главицата над едно нещо. Сега няма да ти се карам. Но помисли, дали твоят началник не ти е налетял, когато ти, а не той, именно ти не си стояла здраво на краката си…
— Мамо, не ме е карал насила.
— Не съм казвала това. Обаче емоционално ти си уязвимата. За Бога, та жертвата е бивш твой състудент. Не си мигнала цяла нощ. Градът гори, а ти вече си дясната ръка на този човек, преди да се опомниш. Точно ти се крепиш на ръба, ти си мишената, детето ми. А твоят шеф, господин Лок от нищичко не е заплашен.
— Не беше както го казваш…
— Нали това те моля — да се увериш, че не е така. Нищо повече. Защото може и да съм права.
— Не си.
Лорета протегна ръка към нея, за да се помирят. Илейн я погледа секунда-две и я хвана в своята над бюрото.
— Вярвам ти — каза Лорета. — Само не искам да страдаш. Не си пораснала достатъчно, за да понасяш рани. — Смекчи думите си с усмивка. — Сега ми обясни докъде стигнахте с Кевин Ший.
Под натиска на районния прокурор, кмета и след пристигането на сенаторката, разширеният състав на съдебните заседатели се събра на специално заседание, отложи другите насрочени дела и след само тричасово обсъждане, реши да възбуди дело срещу Кевин Ший по обвинение в убийството на Артър Уейд.
Това се отрази двояко и на отдела, и на Глицки. Вече не те отговаряха за решението длъжни ли са да задържат Ший. Но в същото време работата им по идентифицирането на другите участници в саморазправата отново попадна в клещите на нормалната процедура и отстъпи далеч назад в списъка на най-важните задачи.
— Майк Мюлън ми е… беше ми брат.
Брандън Мюлън се бе постарал да изглежда като порядъчен човек, с прилични дрехи и прилежно сресана коса. Но не постигаше желаното впечатление. Според Глицки, видът му беше направо скапан — напукани и подути устни, кървясали очи. Кръв се просмукваше и в превръзката на дясната му ръка.
Глицки разпредели хората за разпитите. Досега беше в другия край на коридора при Марсел Лание, който пое Джейми О’Тул, чернокожият новобранец Ридли Бенкс се занимаваше с Брандън Мюлън в стая А, Карл Грифин седеше в стая Б с Питър Макей.
После инспекторите щяха да се съберат, за да сравнят чутите истории, да проверят къде съвпадат и къде се разминават. Глицки имаше намерение, останеше ли му време, по-късно да прочете открай докрай протоколите, дори да прегледа видеозаписите, но засега се опитваше да усети нещата, прескачаше от стая в стая.
Наближаваше един по обяд. Къщите около залива, „Оукланд“, „Ричмънд“ и източната част на „Пало Алто“ горяха. В самия град продължаваха безредиците. Чувствителният към избора на думи Конрад Ейкън, дори по време на криза, бе заповядал бунтовете и палежите да се наричат безредици, сякаш това щеше да отслаби някак размаха им. Броят на жертвите за деня в Сан Франциско нарасна от две на четири, може би и пет — залегнал в засада снайперист надупчил чернокож мъж, който тъкмо се качвал в колата си на „Фултън“, двама бели юноши бяха измъкнати от кола, спряла пред червен светофар на кръстовището между Трето и „Палу“. Единият още беше жив, но в критично състояние.
Глицки се обади четири пъти в дома си, като всеки път заповядваше на Рита да не пуска момчетата навън, каквото и да й струва това. Щом успееше да отдели време, щеше да ги закара някъде на безопасно място.
Сега стоеше в стаята за разпит зад Ридли Бенкс и оглеждаше Брандън Мюлън с наранената ръка и напуканите устни. Определи Бенкс за този разпит, защото когато Майкъл Мюлън стана невинна жертва на убиец, точно Ридли се занимаваше със случая и бе разговарял с опечаленото семейство. Сега можеше да изиграе ролята на доброжелателния следовател, да бъде на страната на Брандън.
Глицки реши да бъде гадното ченге. Тъкмо настроението му съответстваше на ролята.
— Ами, да, там започна — каза Брандън Мюлън.
— В „Пещерата“ ли?
Разбира се, Глицки беше сигурен в това. Бе научил имената на тези мъже от Джейми О’Тул предишната вечер. Затова сега седяха тук.
— Ъхъ, в „Пещерата“. Такова де. Пити и аз…
— Кой Пити?
— Ами, Пит Макей, братовчед ми, заедно бяхме…
— И си пийнахте там. С чаша ли си порязахте ръката?
Излизаше дори от ролята на гадно ченге. Направо се заяждаше. Знаеше, че не бива да се държи така. Мюлън се облегна назад, наклони глава встрани. Вече лъхаше на враждебност.
— Виж к’во бе, човече, доброволно дойдох тука. Рекох си, че ще ви помогна. Не съм си докарал и адвокат, щото от нищо не ме е страх. Ще ме слушате ли к’во говоря или ще ме тормозите? Да не ме обвинявате за нещо? Както щете, ваша си работа.
Доброто ченге Ридли го увери, че и през ум не им минава да го обвиняват.
— Само се опитваме да добием представа какво и как е станало.
Погледна Глицки многозначително. С една дума — укроти се.
— Точно това и аз ви разправях.
Добре, продължавайте.
— Право да си кажа, редно беше да намина натам. Нали правеха нещо като помен, та аз и Пити се отбихме за по едно-две питиета. За Майки, де. К’во щяха да си кажат хората, ако ни нямаше?
— И по кое време бяхте там?
— Ами, към седем, седем и половина.
— Ясно.
— Та значи пийнахме по няколко бирички…
— Дотогава заведението напълни ли се?
Глицки говореше по-умерено, опрял небрежно рамо в рамката на вратата.
— Как да ви кажа, май до половината. Петнайсетина-двайсет човека бяха.
Бенкс се наведе напред над масата.
— Кевин Ший там ли беше?
— Ами, не помня.
И пак Глицки:
— Познавате ли Ший?
Погледът на Мюлън се прехвърляше бързо между двамата.
— Колкото да си кажем „здрасти“.
Сега Ридли пое въпросите.
— После?…
— После благодарихме на Джейми и се ометохме.
— Вкъщи ли се прибрахте?
— При Пити. Да продължим с наш си помен. — Той разпери ръце, въплъщение на искреността. — Нали се сещате, щяхме да се накъркаме зверски и не ни се щеше да караме така. — Мюлън забеляза изражението на Глицки и добави: — Ако щете, вярвайте.
Глицки сви рамене.
— Все пак, как си наранихте ръката?
— Ами, Пити и аз се счепкахме малко…
— За какво?
Мюлън бе опрял длани в масата. Сега простодушно ги обърна нагоре, може би с намек за срам.
— Че кой да помни? Доста се наляхме с Пити, мъчно ни беше за Майки. И по едно време се нахакахме в стъклената врата.
Глицки пристъпи към масата и се наведе към ухото на Бенкс, за да прошепне достатъчно гръмко:
— Знаменит ирландски ритуал, за да почиват мъртвите в мир — трошат стъклени врати.
— Това стана, пък не ми пука дали ви харесва.
Лейтенантът потупа своя инспектор по рамото, обърна се и излезе, без да погледне повече свидетеля. Известно му беше, че не трябваше да подхвърля и последната реплика.
Според плана, Уес Фаръл и Кевин Ший щяха да се срещнат в църквата „Свети Игнатий“, намираща се на територията на университета, а оттам Фаръл щеше да го откара до апартамента си на „Джуниперо Сера“ до Стоунстаун, където да умуват каква стратегия да изберат.
Обаче трудното беше Кевин да стигне пеша до университета. Първо се налагаше да изкачи един от най-стръмните хълмове в града, после да мине през горящи квартали. Когато предложи мястото за срещата, въобще не се сети за тези подробности.
Жегата напичаше до невероятните за Сан Франциско трийсет и пет градуса. Въздухът миришеше на пожар. Небето приличаше на обърната калаена купа, налегнала земята. Кевин куцукаше нагоре, пъшкаше от болките в ребрата, опитваше да забрави за туптенето в безсилната си ръка, а остатъците от вчерашния алкохол още удряха с чук зад очите му, замъгляваха зрението му, принуждаваха го да приседне през петдесетина метра, да събере кураж за още малко пълзене по склона.
Трябваше да пийне нещо освежително, да налее влага в корема си, иначе доникъде нямаше да стигне. Но когато се добра до билото на хълма, не откри нищо, дори напомнящо закусвалня. Щеше да се сети предварително, ако бе помислил, ако въобще беше способен да мисли в момента. В този район, с хубавия изглед и почти постоянния освежителен бриз, се разполагаха най-скъпите имоти, само посолства и грамадни милионерски къщи. Ший знаеше, че тук живееха кметът и единият от двамата сенатори на щата.
Не най-подходящото място да търсиш чаша сок.
Постоя минута-две задъхан, загледан на север. Панорамата, струваща милиони. Тихият океан, „Бъркли“, „Голдън Гейт“, „Президио“, „Алкатраз“. Днес нищо не блестеше под слънцето. Водата имаше отровния мътен цвят на олово.
Наблизо писна сирена и Кевин се извъртя твърде рязко. Замая му се главата. Свлече се върху ръба на голяма бетонна саксия с посаден розмарин в нея. Патрулната кола отмина и ускори надолу по…
Дали го забелязаха тези ченгета? Едва сега осъзна колко се откроява. Насили се да стане, тръгна към следващата пресечка на запад и отново зави на юг, под благословената сянка на гъсто растящите дървета по тази улица. Продължи нататък, край ниските, сивеещи постройки на „Уестърн Адишън“. Виждаше заострените кули на „Свети Игнатий“, само на седемстотин-осемстотин метра по права линия.
Но между него и църквата се издигаха няколко димни купола. Право пред него, на „Калифорния“, имаше обърната кола и пръснати по тротоарите хора в униформи, май че бяха армейци.
После още една черно-бяла кола — или беше същата? — зави и се насочи към него. За миг се поколеба дали да не застане пред нея, да се предаде и да помоли да го пъхнат в единична килия. Поне можеха да го опазят, нали?
Само че дори тук, върху едно дърво, бе залепена обявата, от която го зяпаше собственото му лице, сгърчено от усилието да повдигне Артър Уейд. Или пък (за първи път се опита да прецени обективно сцената), разкривено от ненавист, както си и беше, но към ненормалните типове, обесили чернокожия.
Отдолу изпъкваха едрите цифри на наградата. Сто хиляди долара. И още по-смразяващо — добавено на ръка, като във филм за Дивия Запад — „Жив или мъртъв“.
С надеждата, че сянката го правеше неразличим, той навлезе по най-близката тухлена пътека сред сякаш напръсканата с лак трева и се запъти към викторианска къща с покрив от плочи, с навес над входната врата, в чийто прозорец имаше гравирано матово стъкло. Кевин се притисна навътре в нишата на входа.
Патрулната кола бавно отмина. Не смееше да се подаде навън.
Лампата под навеса светна и някой отвори вратата. Добре облечена жена, към петдесетгодишна. Зад нея се чуваха телевизионни новини.
— Мога ли да ви помогна с… Ох!
Позна го. Сигурно е седяла като залепена пред телевизора, от сутринта. Отстъпи навътре и наполовина се прикри зад вратата. Прошепна през процепа:
— Вие сте Кевин Ший. — Вече го молеше уплашено: — Вървете си, не искам в нищо да се забърквам.
Вратата се затвори. Изчегърта дръпнато резе.
Когато не работеше за делото по улиците, Филип Мохандас използваше своя опорен пункт в преустроено бивше магазинче с две помещения в района „Бейвю“, на километър и половина северно от Хънтърс Пойнт, само на две-три пресечки от постройката, която Джеръм Рийз наричаше свой дом.
Обикаляше барикадите от среднощ почти до обяд и сега си почиваше на дивана в затъмнената задна стаичка. Сакото на официалния му костюм висеше върху сгъваем стол, а той лежеше и дишаше равномерно, разхлабил с два-три сантиметра възела на вратовръзката, за да се движи свободно изпъкващия му гръклян, когато преглъща. Бе затворил очи, на челото си имаше влажна кърпа. Събраните длани на гърдите наглед подсказваха, че е потънал в молитва.
Филип Мохандас и не възнамеряваше да спи твърде дълго. Никога не му се случваше. Понякога дни наред се задоволяваше с кратка дрямка. Имаше двама лични помощници, Алиси Тобейн и Джонъс Н’дум, които винаги го придружаваха, разпределяха времето му и се грижеха за парите му. Сега бяха на пост пред вратата на стаичката, седнали на други сгъваеми столове.
Във външната стая обявите за Кевин Ший се бореха за място по стените с плакати в няколко цвята, показващи разгорещения от словата си Мохандас, вдигнал свит юмрук — неговата запазена марка.
Следобедното слънце вече проникваше през малките стъкла на прозорците. По пода и широките первази бяха пръснати вестници. До едната стена бе опряна дълга маса, огънала се под тежестта на литературата, издавана от „Африканска нация“ и кашони с бутилки минерална вода. Репортери, по някой телевизионен екип, професионални активисти и дейни граждани прииждаха и се отливаха през входа, стараеха се да говорят по-тихо.
На улицата един зелен плимут, последен модел, отби към тротоара и спря. Привлекателна, дребна чернокожа жена, може би към четирийсетгодишна, отвори вратата откъм шофьорската седалка, примижа към ярката фасада на бившия магазин и заобиколи колата.
Един от репортерите я позна.
— Божичко, това е сенаторката Уейджър!
Вътре, Алиси Тобейн чукна веднъж и отвори вратата, пред която седеше на стража.
— Какво търси тук тази жена?
Мохандас опря крака на пода, бързо изтри лицето си с влажната кърпа, изправи се и позволи на Алиси да нагласи сакото на раменете му.
Помощничката за миг докосна с гребен прическата му, после безмълвно му подаде на отворената си длан две освежаващи дъха дражета „Тик-так“.
Мохандас бърчеше вежди, опитваше се да измисли какво да изкопчи от срещата.
— Тя поне обади ли се предварително?
— Не се обади — Алиси бръсна с нокът въображаемо косъмче от сакото. — Нищичко не сме чули досега. Тя си върти играта.
— Но какво иска?
Алиси отиде до отсрещната стена и запали лампата. Беше висока жена с едри кости и пълни гърди, с коса на безбройни тънки плитчици. Носеше черен панталон и сандали, както и широка японска дреха в черно, червено и жълто, препасана със златен шнур.
Отново оправи сакото и докосна с пръст бузата му.
— Гласове. Не забравяй това, Филип. Гласове.
— Как сте, госпожо сенатор? Каква чудесна изненада! Добре дошла.
Мохандас не беше грамаден човек, но гласът му ехтеше и просто смазваше бърборенето наоколо. С Алиси и Джонъс от двете си страни, той вървеше напред с протегнати ръце. Тълпата в предната стая му направи път, камерите снимаха и двамата лидери се прегърнаха, само за да бъдат прекъснати след миг от глас на репортер.
— Госпожо сенатор, с каква цел сте тук? Срещата ви не е ли уговорена предварително?
— Това е неочаквана радост за нас — Мохандас държеше ръката на Лорета, двамата се обърнаха към камерите.
— Дошла съм да помогна — заяви Лорета. — Стига да е по силите ми. С всичко, което мога.
От Мохандас се изтръгна дълбоко „Амин!“.
— Тази общност преживя не само трагичната загуба на един от най-изтъкнатите си членове, не само непоносимото оскърбление от жестоката гавра, но и несравнимо по-тежкото равнодушие на същата тази властническа система, с която се стремим да постигнем единодействие, каквото и да ни струва това.
Лорета поспря, за да обходи с поглед тълпата и вдигна ръката на Мохандас в съзнателно повторение на присъщия му жест.
— Време е, а мисля, че и Филип ще се съгласи с мен, ние, афроамериканците, заедно с всички други цветнокожи, да се обединим — не само в справедливия си гняв, но и за да излезем от този хаос с надежда за обновление, да почувстваме, че най-после ще постигнем промени в своя живот, в отношението към нас, че и ние ще можем да кажем думата си накъде да върви този свят!
Хор от „амин“ и „вярно“, под чийто съпровод сенаторката се насочи към задната стая с Мохандас, отново като с магически трик придружени от Алиси и Джонъс.
Помощниците пак заеха поста си отпред.
— Филип, ти само шум ли ще вдигаш или искаш и малко работа да свършиш?
Останал насаме с нея в тясната, задушна стая, Мохандас не искаше да търпи поучения от една нагаждачка.
— Аз движа нещата тук, госпожо. Никого не съм изпързалял досега. — Той наклони глава встрани. — Онези отвън са мои хора. Наслушаха се на лъжи и знаят кой няма да ги измами. Това съм аз, госпожо, точно аз.
— Филип, аз също никого не лъжа и не пързалям.
Мохандас за миг оголи зъби в усмивка и подръпна яката на ризата си. В това наддаване имаше зад себе си увереността. Беше прав и нямаше какво повече да се обсъжда.
— Но малцина сред нас така тълкуват поведението ви.
— Значи грешите.
Нали долетя от столицата, за да се справи именно с този свой проблем. Но нямаше да постигне резултат, ако се опълчеше на Мохандас, ако започнеха да си крещят. Той не участваше в играта на нейното равнище, затова не би и могъл да разбере. Тя беше по-осведомена и щеше да се възползва от това.
— Чакай. Я да поспрем за малко. — Застана по-близо до него. — Току-що, отвън, също не излъгах. Дойдох да помогна, стига да има с какво. И мисля, че мога, Филип. В състояние съм да ви помогна.
— Целият съм в слух.
— А защо вместо това не започнеш ти? Кажи ми какво искаш.
Съзнаваше, че е настъпил решителният момент. Ако успееше да го отклони от общите приказки за целите, от словоблудството…
— Госпожо, знаете към какво се стремим…
Тя му се усмихна.
— Филип, защо не ме наричаш Лорета? За тебе съм Лорета, а не сенаторка. И не знам към какво се стремиш. Не са ми ясни подробностите. Какво би искал, ако ти се открие възможност да осъществиш желанията си? Чуй ме добре — сега е моментът да си го вземеш.
Мохандас престана да крачи из стаичката, пак си подръпна яката, после се отпусна на сгъваемия стол и с жест предложи на сенаторката да се настани на дивана, където той дремеше допреди малко.
— Платформата на „Африканска нация“ е съвсем ясна.
— Филип, ти казваш, че искате да ви се чува гласа, да бъдете представяни по-добре в органите на властта, да се сложи край на неравноправието, да се спазват законите… кой не иска същото? Но после веднага скачаш към отделяне на чернокожите от системата, а това няма да го бъде. Не си ли проумял досега? Не е печеливша карта, а доларите се падат само на такива карти. Искаш да завземеш някой от щатите ли? Или да преместиш всички в Африка? Значи мечтаеш за черен Израел някъде из пясъците? Това ли ти се иска?
Лицето на Мохандас лъщеше от пот, той се приведе и опря лакти на коленете си.
— Искаме да стане тук. И ще го завоюваме тук.
— Обясни ми, Филип.
— Говоря за равноправие пред закона, за нашите права…
Лорета тръсна глава ядосано, усети се, че повишава глас.
— Филип, аз пък ти говоря за пари. За федерални фондове. Тук и сега. Пари за правото ти дело. Това положение може да ни ги даде, можеш да ги имаш…
Мохандас пристъпи към затворената врата, заслуша се, после се върна при Лорета.
— Добре, говори ми за тези пари.
Кевин беше сигурен, че няма да стигне навреме за срещата си с Уес Фаръл в университета.
Осъзна това, когато пресече „Калифорния“ и излезе изпод сянката на дърветата. Сега не разполагаше с никакво прикритие. От двете страни на единствената улица в „Уестърн Адишън“, където още нямаше проблеми, се редяха жилищни блокове. Тъкмо подминаваше един, когато от пресечката отпред излезе полицейска кола и зави към него.
Шмугна се към поредната площадка под навес, обсипана с хартийки. Огледа се назад. Още една патрулна кола. И двете наближаваха.
Входната врата беше заключена, но той натисна бутоните и под шестте пощенски кутии. Бравата забръмча и той бутна вратата навътре, точно когато колите минаха зад гърба му.
— Да? Кой е? — Стържещ мъжки глас някъде горе, на стълбите.
— Извинявайте. Май сбърках адреса.
Кевин пак отвори вратата и я затръшна силно. Но остана в преддверието. И се питаше: „Сега какво?“.
Забеляза, че пощенската кутия на апартамент 3 е препълнена с пликове. Беше на първия етаж, отзад. Обитателите му или се радваха на многобройни приятелства, или просто отсъстваха. Кевин бе принуден да разчита на втората възможност. Опита овехтелия трик с пъхнатата кредитна карта в процепа на вратата и за негово изумление, успя. Едва не се разсмя, за първи път този ден. Може пък късметът му да се обръща. Но си каза, че още доста ще трябва да извърви, преди наистина да му се усмихне щастието.
Първо опита номера на Уес. Десет позвънявания. Не се включи телефонен секретар. Вероятно Уес го чакаше само на няколкостотин метра оттук. Защо да не повика такси и просто да отиде там? Какъв е шансът някакъв случаен шофьор да го познае? Но въпреки сполуката с кредитната карта, не можеше да поеме такъв риск. Струваше му се, че е време за допълнителна предпазливост. Сто хиляди долара са куп пари, за таксиметров шофьор или кой да е друг. Крачеше из апартамента, накуцваше и се опитваше да стигне до решение. Стъпваше тежко по паркета.
Замръзна, когато чу почукване на вратата и глас.
— Дейв? Дейв, прибра ли се? Има ли някой?
Предположи, че в тялото му има части, които просто не можеха да се сковат от напрежение, но сега не ги откриваше. Почти не смееше да диша.
Сянката на обувки под вратата не мърдаше. Кевин се бореше с притока на адреналин, с болката, с недостига на кислород, със страха — не биваше точно сега да припадне. Но малко оставаше да доизцеди силите си.
Съседът беше упорит. Чул бе нещо, може би крачките на Кевин, и искаше да се увери. Стоеше и се вслушваше.
Моля те, Господи, моля те, дано няма ключ.
Съседът се махна. Кевин изчака още пет минути, като само се протягаше, за да даде отдих на вкочанените си мускули, после с котешка стъпка прекрачи и се отпусна в дълбокото тапицирано кресло. Диванът беше по-наблизо, но можеше да изскърца. Пък и телефонът се намираше върху масичка до креслото.
Безкрайно внимателно вдигна слушалката и набра няколко цифри. Току-виж Уес се е отказал да чака и вече си е у дома.
Никой.
Облегна глава и затвори очи.
Средата на следобеда.
— Е, какво имаме досега?
Глицки седеше в едно от сепаретата с тримата инспектори Карл Грифин, Ридли Бенкс и Марсел Лание. Неофициалната среща бе свикана от лейтенанта в „При Лу Гърка“, където хората от полицейското управление и прокуратурата се отбиваха да наквасят гърлата, защото се намираше точно срещу Съдебната палата. В ресторантчето се влизаше или през страничен вход в дъното на глуха уличка, или надолу по стъпалата, покрити с толкова потъмняла петниста пътека, че оставаше неизвестно точно от какво вонеше.
Но и никой не очакваше твърде много от „При Лу“. Тук наливаха свястно пиене срещу малко пари. А храната почти винаги беше вкусна и засищаше корема. Жената на Лу беше китайка и често имаше специалитети на деня като „супа авголемо с уон-тон“ или „пилешка мусака Кунг-пао“. От години загадката на ресторанта беше нещо, предлагано под името „Гюведже Йин-лин“ и досега не се бе намерил човек, който да отгатне всички съставки.
Но най-важна беше близостта на „При Лу“ до Палатата. Можеше да си поседнеш там, без да ти досаждат, наоколо не се мяркаха твърде много непознати, а прочутите репортери, пък и останалите типове от телевизията и вестниците незнайно защо не се радваха на същото прекрасно обслужване от Лу като служителите на правосъдието. Какво да се прави, каприз на природата.
— Всички са били там — натърти Ридли Бенкс.
Глицки и инспекторите му бяха почти сами в ресторанта и лейтенантът отпусна юздите на озъбените си нерви. Разбира се, „те“, тоест разпитваните допреди малко свидетели, са били там. Това си признаха. Но не и по време на саморазправата. Задачата на инспекторите беше да ги сложат по местата им на онази улица по време на извършеното насилие и Глицки не се надяваше да стане скоро.
— Аз викам да ги арестуваме и да ги попритиснем.
Сред инспекторите от „Убийства“ Карл Грифин се славеше като най-скарания с понятието „изтънченост“, но това въобще не пречеше някои от идеите му да са добри.
— С арестите сме малко закъсали — възрази Глицки.
— Че защо?…
Подигравчията Лание се протегна на стола и надигна чашата червено вино. Ченге да пие червено вино, мислено възкликна Глицки. Възможно е единствено в Сан Франциско.
— При съседите няма място — Глицки отпи от чая си. — Болъс казва, че било препълнено, а и по-лошо ще стане. Напира да убеди Ригби, че трябвало само да връчваме призовки за всичко, чак до въоръжен грабеж.
Грифин рязко вдигна кървясалите си очи.
— Ти да не се майтапиш?
Глицки призна, че е преувеличил съвсем мъничко, само за въоръжения грабеж. Намеси се Ридли Бенкс.
— Но тук си имаме работа със 187-ми… — В Наказателния кодекс на Калифорния 187-ми член третира убийствата. — … и ако тези момчета са участвали, замесени са в убийство.
Глицки цъкна през зъби.
— Е, стигнахме значи до другото. Затова се събрахме тук, а не в моите разкошни частни покои. — Другите чакаха мълчаливо. — Може и да сте забелязали, че замириса на политика.
Лание отпи от виното и размаза с показалец една капка по масата.
— Шашмите около Кевин Ший.
Глицки кимна.
— Властите насаждат впечатление, че е единствен извършител.
Ридли, млад и запален, стовари лакти на масата и ги огледа.
— Само че там… тоест, нали е имало тълпа…
— Някой от очевидците потвърди ли това?
— О’Тул. Или не?
Ридли се обърна към Лание, но онзи само поклати глава.
— О’Тул въобще не излязъл навън — обясни Лание, с каменно лице. — Останал си при бара. Пълнел чашите. А другите клоуни, онези Мюлън и Макей, те си тръгнали преди нещо да е започнало, нали така, Ейб?
— Такива са известните ни факти.
Грифин напомни:
— Ами фотографът, как се казваше?
Лейтенантът леко завъртя глава.
— Добре, имаме него. Един-единствен. Уестбърг. Важното е, че за тълпата трудно могат да раздуват. Бог прошушнал на ушенцето на шефа, че ни трябва Ший, само Ший. Той е символ. Кметът го иска, началник Ригби е съгласен, Лок е стъкмил обвинението. Спипаме ли Ший, край на проблема, всичко е ясно.
Лание все така мажеше влагата по масата.
— И какво? Ще им връчим този Ший.
— Не можем да го намерим. Капка мозък ако има в главата, отдавна се е изпарил — каза Глицки. — Вижте какво. Случи ли се да попаднем на твърди доказателства, че някой от онези смотаняци — Макей, О’Тул, който ще да е — е замесен, лично аз не съм особено склонен да му се размине. Исках и вие да знаете това. — Огледа своите инспектори. — Когато всичко се уталожи, след като се уталожи, не ми се нрави идеята да ме привикат на килимчето, защото сме претупали разследването. Имаме си работа с политическа… — той потърси думата, — … машинация, а такива хитрости имат навика да се обръщат с хастара навън. Затова исках всичко да си изясним, без козове в ръкава. Окей?
Лание вдигна ръка.
— Значи не си убеден, че Ший е замесен?
— Това не съм казал. Засега нямам причини да се съмнявам. Разгледах снимката, като всички останали. Само че, потръгнат ли нещата толкова удобно… — Сви рамене. Всички разбираха за какво говори. — Вероятно са били и той, и другите. Тогава ще го пречупим и ще хванем останалите. Но малко съм притеснен, че никой от апапите в онази кръчма не го е познавал, поне на думи.
Бенкс възрази:
— Мюлън каза, че го познавал, колкото за едно „здрасти“.
Белегът на Глицки се изпъна по устните му.
— И аз чух, Рид. На такива приказки не бих си заложил портфейла. Днес вече всеки в града може да каже същото. А вие, приятели — посочи Бенкс и Грифин, — получихте ли любезно предложение да разгледате раните на Мюлън и Макей? Може би ще решите да поприказвате с лекарите им. Или да наминете към къщата на Макей, да проверите онази стъклена врата.
Лание преглътна остатъка от виното.
— Ейб, значи казваш да се вкопчим в тези типове? Каквито и заповеди да ни стоварят на главите?
— Имаме примерно десетина съучастници в цялата разправия. Да речем, че искам да хванем поне двама-трима.
— А Ший? — попита Грифин.
— Непременно. И Ший. Ще се видим в службата.
Накрая вятърът пак зафуча из улиците, по „Брайънт“ плъзна мъгла и времето се върна към обичайното — студено. Глицки се загърна по-плътно с якето. Очите го боляха от преумората, главата му тежеше.
В голямото фоайе на палатата шерифът Болъс бе подредил импровизирана канцелария за регистрация на арестуваните. Само че вместо да ги задържат, връчваха им призовки, заслужаващи не по-сериозно отношение от квитанциите за неправилно паркиране. Имаше десетки хора, нарушили закона по време на безредиците предишния ден — грабежи, хулиганство, посегателства върху собственост, побой и още каквото се сети човек.
Във фоайето властваше хаосът. Глицки вдигна още малко яката си и се запъти към асансьорите. Непременно трябваше да се обади още веднъж по служебния си телефон на Рита, да провери какво правеха момчетата. И да поспи по някое време. Само че нямаше представа кога ще му падне удобен случай. Чувстваше, че изпънатите му нерви май започваха да се прокъсват и скоро от това щеше да пострада способността му да разсъждава непредубедено. Изтощението бързо го довършваше.
Но вратата на асансьора се плъзна встрани и пред него застана Илейн Уейджър.
— Ейб, току-що бях в твоя отдел. Никой не знаеше къде си. — Това упрек ли беше? Или предупреждение? Нима го държаха под око? — Имаш ли свободна минутка? Хайде да се качим пак горе.
— Ами, добре.
Нямаше смисъл да протака. Щеше да свърши по-късно онова, което искаше да стори непременно, веднага. Не можеше да се обади на синовете си. Длъжен беше да се отзовава при нужда. Нали това му беше работата.
Вмъкна се при нея, докато обичайното плътно гъмжило се натъпка в кутията три на три метра — към двайсетина човека от всякакви раси, миниатюрна картина на града отвън. Вратата се затвори и шумът от фоайето заглъхна, само за да подчертае тишината в асансьора. В затвореното пространство ясно се долавяше напрежение, подозрителността и недоверието удушиха в зародиш обичайното бърборене.
Вратата се отвори на третия етаж и Илейн побутна Глицки.
— Да отидем в моя кабинет.
Той предполагаше, че ще се качат на четвъртия, в „Убийства“, но Илейн поиска разговора и той безропотно се помъкна след нея.
Стаята й беше от стандартните миши дупки, в каквито натикваха помощник-районните прокурори — две бюра, вехти кантонерки, колкото се побираха една до друга, кафеварка и два осаждени прозореца с „очарователен“ изглед към Магистрала номер четири. Илейн пропусна Глицки пред себе си и затвори вратата.
Глицки се намести върху бюрото на нейния колега. Който и да работеше зад това бюро, отсъстваше в момента. Илейн се обърна. Раменете й бяха прегърбени и за да облекчи малко настроението, преди да се усети, Ейб я попита дали и тя се е забавлявала в асансьора като него.
Отвърна му с доста бледа усмивка. И при нея умората вече личеше.
— Изглежда ми като кошмар — каза тя. — В Сан Франциско този проблем просто не може да съществува.
— А ти знаеш ли колко профсъюза си имаме? В полицейското управление? Три. Един за белите ченгета, един за жените и един за черните ченгета. Вече и обратните напират да си направят свой.
— Но нали работите всички заедно, искам да кажа, както ти и аз. Хората се разбират, за да си вършат работата, права ли съм?
— Всичко може да се обърка.
— Но не чак дотам.
— Е, логично е и да се стигне докрай. Първо хората престават да бъдат хора, после… — Глицки сви рамене, стана от бюрото и се протегна. — Само че не си ме търсила да си полафим.
Илейн въздъхна. За миг Глицки видя в нейното лице майка й, нещо почти познато в изражението, в чертите. Разтърка си очите, докато тя потвърди — да, не го е търсила, за да разменят общи приказки за положението. Поколеба се.
— Може ли да поговорим съвсем неофициално?
— За какво?
Глицки съзнаваше, че му се носи славата на корав гадняр. Предполагаше, че не е напълно незаслужена, защото упорстваше в стремежа си към откровеност с хората. Поне не се лигавеше и не ставаше сладникав, предполагаше, че дори когато казва на някого колко го обича и цени, лицето му пак си остава сдържано и студено. Случвало се бе дори с Фло.
Но Илейн беше по-дебелокожа, отколкото очакваше. Погледна го с намек за малко по-топла усмивка от първата и накрая той кимна.
— Добре, неофициално. За какво ще говорим?
— За майка ми… — Тя се запъна. — Е, неточно… не за нея. Не искам и нея да набърквам.
Тя прехапа устни и се загледа над рамото на Глицки през прозореца.
— А не е ли вече набъркана достатъчно?
— Още не. И не за това искам да говорим. Май цялата тази история ме тревожи.
Глицки кимна още веднъж.
— Да, трябва да призная, че е доста необичайна.
— Кариерата ми зависи от това — изтърси Илейн.
— Може и така да стане. Права си.
— Трябва да знам дали е възможно делото да се разпадне.
— Илейн, тъкмо ти се занимаваш с делото — напомни той.
— Знам. Поне това се очаква от мен. Събирам факти. — Мълчание. — Бих искала, така да се каже, вратата между нас да си остане отворена.
Глицки си пое дълбоко дъх и застана пред прозореца. Мъглата се разнасяше и позволяваше да види дима над „Оукланд“, може би и над „Ричмънд“. Изведнъж, щом прозря накъде биеше Илейн, гневът отново се надигна. Май беше готов да избухне всеки момент.
Обърна се с лице към нея.
— Знаеш ли, Илейн, ти си очарователен човек и според мен се опитваш да постъпваш правилно, но страшно мразя да ме пързалят и точно днес не съм настроен особено миролюбиво.
Очите й зейнаха.
— Но аз не…
— Илейн, ти гледаш да си опазиш задника читав. Добре, тази раздумка ще си остане между нас, но аз на никого не съм затръшвал вратата. Не е нужно да правим специални уговорки.
— Това не е специална уговорка.
— Не е ли? Чудна работа, защо ли тогава стоим само двамата в стаята и си приказваме неофициално.
— Само не исках да ни прекъсне някой. И не исках Крис…
Глицки насочи пръст към нея.
— А, ето че стигнахме до същественото. Не си искала Крис да направи какво?…
— Но той ми е началник. От него си получавам задачите.
— Тогава ги изпълнявай. Но не ми се умилквай, за да си добре с всички. Или си на негова страна, може и на страната на майка си, това не знам… или си почтен прокурор. Ти сама ще избереш.
— Ейб, не искам да сбъркам. Не мога да си го позволя.
Белегът по устните на Глицки побеля.
— На твое място бих се притеснявал не точно за това. Аз постоянно правя грешки. Но ще споделя с теб нещо, което облекчава живота.
— Кое е то?
— Върши си работата както е редно. Поне на теория това дори спестява време. — Глицки хвана дръжката на вратата, но спря. — Не знам дали те интересува, но не съм се прехласнал по Кевин Ший. Само че ми е по-спокойно, когато спазвам правилата. Иначе разнесе ли се пушекът, доста мръсници могат да се вкопчат в теб.
— Значи смяташ, че е той?
Стори му се, че тя се окуражи.
И с риск да го обвинят в сексуално посегателство и служебна некоректност, той протегна ръка и я отпусна върху рамото на Илейн.
— Не се опитвам да го отърва. Искам това, което и ти — делото срещу него да е по закон. И вратата ми е винаги отворена. Точка по въпроса.
— Има ли някой при теб?
— Кевин, ти ли си? Можеш ли да говориш малко по-силно?
— Аз съм. Не мога. Чуваш ли ме?
— Ами, достатъчно, за да разбирам. Къде си? Добре ли си?
— Попитах, има ли някой при теб?
— Не.
— Сигурна ли си?
— Кевин…
— Защото имам нужда от помощ, Мелъни. От сериозна помощ и не искам Синди Тейлър или някой… По дяволите!
— Какво?
Прошепна още по-тихо:
— Има един тип горе. Пак се размърда. Ей сега го чух да затваря вратата на апартамента.
— Какво?
— Чакай. Задръж така. Не мога да говоря. Минутка само.
Пак чу приближаващите стъпки, видя сянката в процепа под вратата. Добрият съсед от горния етаж беше направо образцов гражданин, без никакво съмнение, щом държеше под око празните жилища, когато хората заминаваха на почивка. Отново почука на вратата.
— Ей, има ли някой там?
Гласът на Мелъни в слушалката:
— Кевин?
Не смееше да диша. Мелъни или щеше да затвори, или не. Каза й да почака. Може би ще почака.
Накрая, след около две минути, сянката се махна, чуха се затихващи стъпки. Отброи още десет секунди, за да се увери, после прошепна в слушалката:
— Още ли ме слушаш?
— Да. Кевин, какво става?
— Можеш ли да ме прибереш оттук?
Пауза.
— Добре. Къде си?
Затруднение. Не знаеше точно къде се намираше. На масата пред дивана имаше пръснати списания и той рискува да направи две-три стъпки. Незабележимите шумове — пъшкане на пружина в креслото, поскръцване в паркета — му се сториха като взривяващи се бомби. Прочете лепенката на едно списание.
— Колинс Стрийт, сто четирийсет и осем, трети апартамент. Знаеш ли къде е?
— Не.
— В „Уестърн Адишън“. На една-две улици от „Калифорния“. Може би ще трябва да заобиколиш. Там има части на Националната гвардия…
Чудеше се. Тя говореше съвсем делово. И никаква паника в гласа. Откъде се взе тази Мелъни? Тя повтори адреса.
— Добре, разбрах. Ще те намеря.
Пак тропот, трескав, зад гърба му. Обърна се, притиснал слушалката към ухото си. Само на два метра от него, зад прозореца на първия етаж, беше същият онзи добър съсед. Блъскаше по стъклото и крещеше.
— Мел! — Слава Богу, не беше прекъснала връзката. — Забрави за плана. Не мърдай никъде. Стой си вкъщи, докато те потърся. И на никой не се обаждай.
— Кевин, какво?…
— Мел, просто си стой вкъщи и ме чакай. Пак ме намериха.
Не разбираше защо е толкова студено. С тази особеност на Сан Франциско не можа да се помири — в един миг е чудесно, слънчево, ясно, а след десетина минути или след три пресечки вече трепериш от студ. Внезапно температурата спадна до десетина градуса, вятърът гонеше парцалива мъгла сред потискащите редици от блокове.
На тази улица, която и да беше, три съседни сгради бяха овъглени и разяждащият гърлото дим го връхлиташе с всеки каприз на вятъра, принуждаваше го да кашля, изстискваше сълзи от очите му.
Нямаше представа какво разстояние претича, може би пет квартала, през три огради. Добрият съсед не показа никакво желание да се откаже от гонитбата, но най-после Кевин реши, че се е отървал от него. Освен всичко друго, този луд бяг го преведе през най-зле пострадалите части на „Адишън“, доста по-близо до университета.
И какво от това?
Съмняваше се Уес Фаръл да го е чакал цял следобед, но искаше да провери. Защото човекът не си беше у дома. Звънна, когато се събуди в онзи апартамент, почти в пет следобед. Отново никой не отговори, не се включи телефонен секретар.
Така опря до Мелъни.
Наистина, последната възможност, каза си тогава, но тя щеше да дойде и да го прибере, ако можеше да почака там. Сигурен бе. И това поне беше добър знак… че не целият свят се е обърнал срещу него. Мелъни. Кой би помислил?
Но засега дробовете го боляха от препускането, от насилената кашлица. Питаше се дали има счупени ребра, дали ребро може да пробие бял дроб и дали заради пробит дроб може изведнъж да се свлече в кома…
Стигна до по-голяма улица, с оживено движение. „Гиъри“? Нима някъде в града животът си продължаваше нормално? Не му се вярваше, но доказателството беше пред очите му.
Потрепери, прокашля се и пресече улицата. Намери телефонен автомат и се обади на Мелъни, за да й каже къде е. Оставаха му само още две-три пресечки до „Свети Игнатий“. Мелъни знаеше къде е църквата и щеше да дойде след четвърт час.
Никаква следа от Уес.
Не очакваше да го завари толкова късно. Поне беше по-топло тук.
Седна на една скамейка в дъното на църквата, престори се, че е потънал в молитва. Не се бе молил често през последните пет години, откакто Хюстънската епархия отказа да погребе неговия баща-самоубиец в семейния парцел на гробището, където бе погребан собствения му баща, дядото на Кевин. И без това не особено силната му вяра тогава се разклати сериозно. А в армията, в Кувейт, след смъртта на Джоуи и след разчистването на Пътя на смъртта, просто изчезна.
Но долепи длани и застана на колене. По централната пътека мина свещеник и му кимна, за щастие без да го разпознае, поспря — дали за да каже нещо? — но се отказа и отмина. Кевин си отдъхна.
Вратата се отвори отново. Помоли се да не е същият свещеник. Прекалено уморен беше, за да бяга пак.
Мелъни Синклер се настани до него. Той се стресна. Под налегналата я сянка на тревогата, зад страха в очите й, тя изглеждаше особено жизнена, прекрасна. Нима наистина бе решил да я изостави? Сигурно се е побъркал. Но тя беше или поне той я виждаше такава, толкова досадна праведница… Или си въобразяваше, че такава я помни, дори беше убеден, но си оставаше неоспоримият факт, че не се бе радвал така на ничие присъствие досега. Очевидно в главата му се преплитаха какви ли не щуротии.
— Мисля, че трябва да се махнеш оттук.
Тя караше, а той се бе свлякъл на седалката до нея, под линията на прозорците.
— Може и това да направя.
— Кевин, трябва…
Погледът му й беше твърде познат.
— Мел, дай малко почивка на това „трябва“. Та какво щеше да кажеш?
Веднага съжали за думите си. Права беше.
Тя стисна устни, защото едва не възрази по навик, че името й е Мелъни. А не Мел. Но откри, че изобщо не я интересува как ще я нарича. Усмихна се лекичко и едва не му каза, представи си как му казва: „Ей, Кевин, защо не ми викаш Киселата Мел?“.
— Какво смешно има? — попита той.
— Нищо.
Той не се заяде. Какво да се прави — да му се смее, щом иска. Но Мелъни не желаеше да останат недомлъвки.
— Не казах „трябва“, Кевин, защото знам по-добре от тебе какво да правиш. А защото ми се струва, че може би е по-добре да изчезнеш някъде, докато този ужас малко се поукроти. Кевин, тук биеш на очи. Мога още сега да те откарам някъде. Ей така, ще продължим по пътя.
— Би ли направила това?
Тя пак си захапа устните.
— Ами, да, ще го направя.
Той осмисли думите й. Изведнъж в това момиче се показа… или само му се стори… нещо друго. Нещо, което нито бе забелязвал, нито оценил преди.
— Само че тогава ще съм истински беглец. И ако ме хванат…
— Но ти и сега си беглец.
— Вярно.
Спряха пред обгорял светофар, където полицай насочваше движението.
— Не се смъквай по-надолу — предупреди тя.
Наоколо присъствието на Националната гвардия се натрапваше, колона от камиони с петниста маскировка се точеше по улицата и за колите оставаше едно-единствено платно.
Кевин се понадигна.
— Права си.
Махна на няколко войници и се усмихна.
— И така е добре, не се престаравай. Моля те.
Той се обърна към нея.
— Помниш ли Уес Фаръл?
— Да.
Уес, още един от неуморните пиячи, преди беше вечен повод за раздори.
— Е, като си помисля, остава ми единствено да изкарам наяве истинската случка. Всичко друго — да бягам, да се предам — каквото и да направя, като ме докопат, ще ме довършат.
— А Уес какво може да измисли?
— Той е юрист. Ще ги накара да го чуят.
— Вече не е.
— Ами, как да не е. Знае кои лостове да дръпне.
— А ще направи ли това за теб?
— Непременно. Сигурен съм.
— После?
— После поне ще имам някакъв шанс. Мел, знаеш, че не съм виновен за това нещо.
Тя се пресегна, за секунда докосна ръката му и се дръпна. Не му се натрапваше. Само му помагаше. Не му бяха нужни още главоболия.
— Вярно е, знам. Само че, според мен, рискът е голям, това е.
Той сви рамене.
— Сега всичко е риск. Цялата разправия се нажежи прекалено. И ако взема, че избягам… както и да е, не искам да бягам.
— Защото ще излезе, че си признаваш, нали?
— Ъхъ, май е така. Но най-вече ми изглежда неправилно. Тоест, нали знам истината. Знам какво стана. Бях там, Мел. И това трябва да се разчуе. Какво е станало. Не е само заради мен…
— И мислиш, че точно Уес Фаръл е човекът, който ще ти помогне да се очистиш от тази кал?
— Мисля, че за юрист Уес Фаръл е доста свястно човече.
Тя не се сдържа.
— Юрист, който прекалява с пиенето и за нищо не зачита живота, дори своя.
Кевин едва не я захапа, но премълча. Не беше време да се карат. Ето я, дойде да го измъкне. И това беше по-важно. Той свали дясната й ръка от волана и я стисна на седалката между двамата. Тя сведе поглед, засмя се и хвана по-здраво ръката му.
— Не тук! — каза Кевин.
Минаха край дома на Уес Фаръл и „доста свястното човече“ още не се бе прибрало. Мелъни предположи и Кевин не можа да отрече безусловно, че Фаръл е отишъл да се натряска някъде. Опита да я разсее с шегата, че и пияниците понякога били приятни хора, но Мелъни нямаше настроение да се майтапи. И въпреки че откакто се помнеше, шегите му бяха защитна реакция във всяко раздрусващо нервите положение, сега също не му идваха от душа.
Нищо чудно, щом не можеше да се отърси от представата, че целият град го е подгонил. Позна го възрастната жена, пред чиято врата се прикри. Ченгетата в патрулната кола май също го нацелиха. Вероятно и човекът от апартамента над онзи, в който влезе за малко.
Отделни случки ли? Може би. Или не. Защото се случваха все на него. Не че някой би могъл да го познае. По-лошо — случайни и дори безразлични хора вече го разпознаваха.
А в момента Мелъни се нареждаше в колоната коли около павилион за хамбургери, встрани от Деветнадесето Авеню.
— Не тук! — повтори Кевин. — Какви ги вършиш?
— Трябва да ядем — настоя тя. — Нали няма да влизаме вътре.
— Няма значение дали сме вътре. Трябва да…
Вече беше късно да се махнат. Зад тях спря още една кола. Сега му оставаше или да чака с Мелъни, или да изскочи и да си плюе на петите. Но накъде? И какви бяха шансовете му да не го познаят на улицата? По-добри, отколкото тук, както приличаше на мишена в стрелбище? Готов ли беше да заложи на това? Да заложи живота си? И нейния?
Още дори не се здрачаваше. Никакви проблеми с видимостта. Не вярваше да измине дори два-три квартала.
Въртеше глава и срещаше безброй лица — в колата отпред (хората на задната седалка се обръщаха — защо?), отзад, пресичаха на пешеходните пътеки, вървяха по тротоара… и всички се взираха в него.
Мимолетни погледи или внимателно наблюдение — всички бяха насочени към него. Мелъни избра популярно място на претъпкана улица, почти по времето за вечеря. Въпрос на време, докато някой го познае.
Смъкна се колкото можа по-надолу. Мелъни свали стъклото откъм своята страна.
— Какво искаш? — попита го.
— Искам да се разкарам оттук, ей това искам.
Тя се вторачи в огледалото.
— Не можем. Какво друго ти остава?
Прозорецът на колата още беше отворен.
— Виж, Мелъни, и на мен ми се иска, но някак не мога да се държа небрежно…
— Не се държа небрежно — натърти тя. — Но все нещо трябва да ядем и всъщност никой не те гледа, поне тук.
— Всички само мен зяпат.
Шофьорът зад тях ги подкани с клаксона, Мелъни махна помирително през прозореца, после поръча два двойни сандвича със сирене, пържени картофи, шейкове. Премести колата по-напред, заедно с цялата опашка.
Все още бяха притиснати в безизходица, колите пълзяха съвсем бавно. Поне след пет минути щяха да стигнат от другата страна на павилиона, където изпълняваха поръчките.
— Мелъни, може и да ми се е подпалило въображението. Но пък ако не е, значи скоро ще съм труп.
Най-вероятно ти също, добави мислено. Тя не разбираше ли?
— Трябва да ми имаш доверие…
— Трябва да имам доверие на инстинктите си. Поне досега ме отърваха.
Тя го изгледа.
— Между другото, Кевин, и аз имам нещо общо с това, че досега си се отървал. Разбирам… за Бога, снощи си видял как линчуват човек. На кой няма да му тракат зъбите? И аз се боя. Но си мисля, че виждам нещата малко по-ясно.
Усмихна се насила. Надяваше се да е права.
Той неохотно си призна, че му остава още една стъпка до паниката, а тя изглеждаше дори неестествено спокойна.
— Може и така да е, но…
— Само съм сигурна, че тук е безопасно, колкото на всяко друго място в града. Налага се да издържиш и да не побегнеш. Май по-добре вече да свикнем с положението.
Помръднаха още малко напред. Зад тях надуваха клаксоните, хората говореха на висок глас, хилеха се, крещяха досами отворения прозорец на колата, но поне никой не връхлиташе към тях. Кевин заби поглед надолу и стисна с ръка челото си.
— По дяволите, как да се отървем от това?
— Не знам точно, но ще мислим по-добре с пълни кореми — безизразно промълви тя.
Мелъни беше права. Изигра основна роля, за да са сега тук… никой не го позна, павилионът за хамбургери беше избор, белязан с вдъхновение и за добро или лошо, светна му малко пред очите, когато си напълни корема. Взираше се с неизразима благодарност в жената срещу себе си.
Най-важното — тя му повярва.
Винаги бе подозирал, че в нея се крие още нещо — много повече, отколкото той виждаше, докато се срещаха, но някакво разминаване в характерите, или гузната му съвест, или и двете причини оплескаха всичко и той реши, че е време да продължи нататък.
Но когато закъса, положението се промени. Бяха партньори, бяха равни. И това го накара да се почувства най-долния измамник. Държа се нечестно с Мелъни, докато излизаха заедно, защото не й каза, че преди да се свалят, преспа — веднъж, само една нощ — с нейната приятелка Синди Тейлър. Сега дължеше истината на Мелъни — и за себе си, и за нейната „най-добра приятелка“. Защото онази не само му беше „скочила“, както спомена веднъж.
Разказа й.
И сега Мелъни, потиснала паническото му желание да избяга с почти непоклатима твърдост, придържаше полупразната чаша млечен шейк на волана и тихичко плачеше.
В ранната вечер слънцето надничаше през ниските облаци, подсилваше червения блясък на косата й и мокрите пътечки по бузите.
— Не вярвам — изхълца тя. — Синди?
— Помислих си, че е редно да ти кажа.
— Не знам защо… защо не си помислил да ми кажеш преди, когато бяхме… когато си представях, че сме заедно.
— Наистина бяхме заедно, Мелъни.
Тя почти успя да се засмее.
— Как ли сте ми се подигравали зад гърба, през цялото време.
— Не. Със Синди не бяхме гаджета. Стана веднъж, преди изобщо да тръгна с тебе.
— Но тя ми каза…
— Мел, излъгала те е.
Мелъни се извъртя към него.
— А ти защо не ми каза?
— И какво щеше да стане, освен да те заболи? Пък и аз си представях, че Синди си е признала, че си знаела и не ти е пукало.
Мелъни се вгледа задълго в него.
— Кевин…
— Не, май не ми се вярва, че щеше да се отнесеш така.
— И на мен не ми се вярва. Все пак съм жена.
Нямаше спор по това.
Бяха спуснали стъклата сантиметър-два, вятърът свиреше в отворите.
— Добре де — призна Кевин, — исках те. Ако ти бях казал за Синди, нямах никакъв шанс.
Тя пак го погледна, не знаеше на какво да вярва.
— Може да си искал коя да е…
— Ако исках коя да е, щях да си остана със Синди или с някоя друга и честно казано, сигурно щеше да ми е по-леко.
Мелъни не се зарадва особено на забележката. Кевин се обърна към нея.
— Хайде, Мел, какво искаш да ти кажа? Смятах, че си страхотно момиче. Да не мислиш, че нещо съм чувствал към Синди? Виж какво, и двамата се опитахме, но като че не си паснахме.
— Но аз мислех, че си подхождаме… Ох, по дяволите, Кевин, защо точно сега ми изтърси това?
Той протегна ръка, сгърчил лице от болката в ребрата, докосна рамото й.
— Защото си тук, Мел. Не вярвам, че щеше да бъдеш тук преди шест месеца.
— Не е вярно, щях…
— Съмнявам се. Никога нямаше и да се усъмниш, че съм забъркан в тази лудост. Не би се усъмнила в онова, което ти е пред очите. Щеше да ме отпишеш на секундата. Сега поне знаеш всичко за гнусния ми характер. Аз съм си същия, а ти все пак си тук. Ей това е различното.
Измъкна чашата от пръстите й и я допи. Тя се позасмя. Кевин искаше да я види усмихната.
— И затова сега — продължи той, — си помислих, че е по-добре да ти обясня всичко за Синди. Да няма изненади. Такъв съм си. Може пък, ако тази смахната история ни се размине, нали разбираш, пак да се виждаме.
Мелъни кимна. Нямаха повече време за такива разговори. За Бога, той беше беглец. А тя — негова съучастничка.
Глицки се прибра вкъщи в пет без няколко минути и проспа почти четири часа. Рита го събуди за вечеря, както бе помолил. Всичките му момчета бяха бесни, готови за всякакви капризи и щуротии след дългия ден в апартамента. Настояваха за отговор, а по-големите му казаха, че след твърде много години като ченге се е вманиачил.
И сега, след вечерята, синовете му седяха отсреща, единни (което му харесваше) и наежени срещу своя старец (а това — не особено). Дори Орел, чието дългуресто тяло допреди половин година понякога се кротваше в скута на Глицки, го стрелкаше зло, доколкото единайсетгодишно хлапе може да овладее умението. И макар да не му се удаваше яростния поглед на неговите братя Джейк и Айк (официално наречени Джейкъб и Айзък), Орел най-много страдаше по Фло и затова твърдостта в очите му най-болезнено пронизваше Ейб. Не че понасяше леко ината на двамата по-големи, които бяха усъвършенствали това поведение до майсторство.
Рита бе скръстила ръце на изобилния си бюст. Мръщеше се. И Глицки се мръщеше. Прозорците в кухнята бяха замъглени от изпаренията. Ядоха спагети за вечеря, навън вече беше тъмно и ветровито. Неразтребените чинии още бяха на масата.
Проблемът тази вечер (като че изобщо не е имало бунтове, като че оттатък прозорците животът продължаваше по благословен от разума път): още през пролетта Глицки бе уредил туристически излет в Йосемити и той се падаше през следващите почивни дни. Семейството винаги отиваше някъде сред природата — беше един от вкоренените навици. Фло се радваше на дивата прелест, но не се отказваха от екскурзии и до разни забележителности. А момчетата, дори Орел, се бяха влюбили в присъщите на туристите занимания — опъваха палатката, стъкмяваха огъня, ловяха риба, подреждаха раниците, търсеха ядивни растения и готвеха. Затова тази година също направиха резервация и предплатиха.
Но един от приятелите на Айзък го канеше (заедно с Джейк, ако поиска) да прекарат същите тези дни в хижа до някакво езеро в Сиера. Глицки току-що научи за поканата и каза на Айзък, че ще му се наложи да отиде на езерото в края на някоя друга седмица. Айк възрази и предложи друго — нищо не пречи да отиде с приятеля си, а другите от семейството нека заминат за Йосемити и да си почиват на палатка.
Глицки заяви, че идеята не му се нрави.
Затова „комитетът по правилата“ се събра. И Джейк, естествено, искаше да кара водни ски с големите момчета, вместо да се поти по стръмните пътеки и да зяпа водопади в Йосемити. И както вече обсъждаха, подхвърли, че щом те с брат си няма да ходят в Йосемити, защо пък Орел ще иска да се озове там сам с баща си?
— Приятелчета — каза Глицки, — направихме резервация. Поехме задължение.
— И какво от това? — засече го Айзък.
— Да не би да ни глобят или нещо такова? — това вече беше Джейкъб.
По-вехт от Метусалем в очите им, Глицки настоя:
— Задължението си е задължение — не разрешиха на други хора да отидат, защото ние заехме мястото.
— Ами, значи ще пуснат някой в последната минута. Голяма работа, винаги така правят.
Айзък ръководеше атаката, затова Глицки реши да се заеме първо с него.
— Виж какво, Айк, платили сме вече. И казахме, че ще бъдем там по това време. Значи край. Само ще благодариш на своя приятел и ще му кажеш, че ще отидеш с него друг път. Уговорките трябва да се спазват.
Джейк повъртя спагетите из чинията си.
— Мама щеше да ни пусне.
Не само беше удар под пояса, но и опит за отвличаща маневра.
— Джейк, мама сега не е с нас. Но ние сме тук. Съгласни ли сте да гласуваме и с това да се свърши?
Айзък побутна стола си назад.
— Значи стигнахме и до другото нещо.
— Какво е то?
Рита се обади за първи път.
— Не искат и аз да гласувам.
Айзък реши да отговори:
— Рита, не е защото не искаме. Само че не е честно.
Глицки мразеше израза „не е честно“. И особено днес го изпълваше неприязън към хората, обвиняващи целия свят, но не и себе си за неправдите, за личните си проблеми. Такава беше позицията на Филип Мохандас… а да я чува и от своите хлапета беше влудяващо. Усещаше се като бомба с включен детонатор, но не повиши глас.
— Айк, кое не е честно?
Застанал до хладилника, синът му се обърна.
— Каквото и да стане, Рита е свободна следващия уикенд, нали? Нали уж така подбирахме датите? За да има тя време и за себе си? Значи няма да идва с нас на никое от двете места.
— Добре де. И какво?
Джейк подхвана — явно бяха обмислили стратегията заедно.
— Значи не я засяга…
— Тогава защо ще се включва в гласуването? — довърши вместо него Айк.
Дори звънливото гласче на Орел се включи:
— Вярно си е.
Глицки изгледа косо Рита. Тя още се мръщеше.
— Правилно казват, този път не ме засяга.
Изобщо не й харесваше, че е попаднала в подобно затруднение, но беше откровена и правдива жена, една от причините Глицки да й има доверие.
Айзък просто се вкопчи в признанието й.
— Видя ли!
И Глицки го биваше в злите погледи. Знаеше, че го надмогнаха и очите му се плъзнаха свирепо по другите в кухнята.
— Дадено. Този път Рита няма да гласува.
Без никакви изненади синовете победиха татко си с три на два гласа. Глицки загуби. Дали беше поличба за онова, което тепърва го чакаше?
Чуваше повтарящите се сигнали в слушалката, после чу и телефонния секретар на най-добрия си приятел Дизмъс Харди. Стори му се, че ще му олекне след няколко минути дружески подмятания с някой, който говореше на същия език. Иначе май би могъл съвсем да си изгуби ума.
В разделения на две хол телевизорът тихо мърмореше поредните новини за пожари, безредици, Кевин Ший. Къде ли беше този Ший, разсеяно се попита Глицки. Дали вече е офейкал от юрисдикцията на съда в Сан Франциско?
А гласът на Дизмъс Харди осведомяваше всеки желаещ да го чуе, че той и семейството му са през почивните дни в Ашлънд, щат Орегон за Шекспировия театрален фестивал, където нямат достъп до телефон. Бихте ли се обадили след понеделник?
Глицки си спомни. През последните четири години бяха придружили два пъти семейство Харди в Ашлънд. Спяха на палатка (пак тази мръсна дума!). Франи, жената на Дизмъс, дори помоли Ейб да вземе момчетата и да дойде с тях сега. Но без Фло не му се искаше. Обясни на Франи, че преди били в Ашлънд заради Фло, макар да не беше съвсем вярно. И Глицки харесваше Шекспир, театъра, дори се престраши да отиде на опера и остана очарован. Доста подигравки отнасяше в службата — подобни интереси като че не подхождаха на едно ченге — но не се срамуваше, че е такъв, какъвто е.
Все пак каза на Франи, че тази година не могат да дойдат. Сега семейство Харди вече беше в Ашлънд, а той — в горящия град, загубил гласуването срещу синовете си, дори след като се постара да ги убеди, че трябва да го послушат.
Записа обичайното немногословно съобщение в телефонния секретар, подкани се да стане и отново да мине през кухнята. Всички бяха в по-голямата спалня на двете по-малки момчета и гледаха по другия телевизор някакво нелепо шоу с предварително записани изблици смях. Айзък и Джейкъб се бяха проснали на пода. Орел спеше с отворена уста, облегнал се на дремещата Рита.
— Ей, момчета.
По-големите вдигнаха глави и промърмориха по едно „ей“, намусени от нахлуването.
— Нищо. Само погледнах какво правите.
Свиха рамене и пак се зазяпаха в програмата, а Глицки се отказа от опита поне да положи усилие и тръгна към своята спалня. Рухна на леглото, както беше облечен.
Айзък го разтърси.
— Тате! Хайде бе, тате, събуди се!
Насили се да отвори едно око — сякаш клепачът тежеше шестнайсет тона, като в онази песничка.
— Какво?
— Викат те на телефона.
— Айк, телефонът не е звънял.
Глицки не беше чул, а апаратът се намираше точно до леглото му. Винаги чуваше звъна на телефона. Този сигнал го будеше безпогрешно. Обърна се и затвори очи. Почти успя да се унесе.
— Тате!
Божичко, защо това хлапе не го оставяше на мира?
— Какво?
— Телефона. Било спешно. Нещо казаха за сенаторка.
Това го раздруса. Силната адреналинова тръпка го вдигна и неговият син му връчи слушалката.
— Глицки.
Поседя така цяла минута. Слушаше. Обаждаше се Марсел Лание, влачещ хомота на нощната смяна. Имал нужда от шефа си в Палатата. Незабавно или още по-скоро. Адът пак се разтворил под краката им. Районният прокурор Крис Лок бил застрелян. Убит. От някой участник в поредната тълпа. Сенаторката Уейджър била в същата кола и се отървала на косъм. Сега седяла в Палатата, изпаднала в шок и помолила да извикат Глицки.
Той притисна длан към пулсиращото си чело.
— Господи!
Айзък още стоеше до него и го гледаше втренчено.
— Какво има, тате? Какво има?
Глицки каза в слушалката:
— Марсел, веднага идвам. Виж дали няма наблизо патрулна кола, нека минат да ме вземат. Ако не могат, обади ми се пак.
Връзката прекъсна. Ейб остави слушалката и забеляза красноречивата поза на Айзък — „Не мога да повярвам!“.
— Пак ли ще излизаш?
Глицки смъкна краката си от леглото.
— Налага се.
Постара се да смекчи гласа си, протегна ръка да погали за миг момчето. Но Айзък отстъпи крачка и гневно се вторачи в него.
— Татко, а сега какво ще искаш от нас? И изобщо, кога ще се прибереш?
Глицки си погледна часовника. Десет и няколко минути. Значи е изключил, щом е докоснал възглавницата. Кога ли точно са убили Крис Лок… и тогава отново почувства удара.
Исусе милостиви! Крис Лок е мъртъв.
Айзък не сваляше поглед от него, дишаше тежко от яд. Съзнанието на Глицки се опитваше да обхване твърде много неща наведнъж и вече губеше представа къде е. Опита да се съсредоточи в присъствието на сина си.
— Извинявай, Айк, какво каза?
В очите на Айзък нахлуха сълзи, последвани от яростта. Той рязко си избърса очите, изтърва ругатня, както се обръщаше и избяга от стаята.
— Айзък!
Глицки вече ставаше, понечи да го последва, но чу как тресна вратата към стаята на Айзък в другия край на къщата. Рита, с разрошена коса, с намачкана нощница, грубо изтръгната от сънищата си, го пресрещна в кухнята.
— Пак трябва да изляза — каза той. — Моля те, задръж ги вътре. Не ме интересува какви ще ги плещят и как ще ги стягаш.
Тя заклати глава, лицето й се сви.
— Не знам, Ейб. С Орел мога да се справя, но другите момчета… — Посочи с глава коридора. — И какво да им кажа?
Права беше и това също го плашеше. Дори повече от хаоса на улиците. Осъзна, че по-големите му синове са пораснали достатъчно и току-виж просто не се подчинят, излязат и Рита ще е безсилна да ги спре.
Глицки кимна.
— Аз ще им кажа.
Или щяха да го послушат, или да излязат. Или още имаше авторитет, или нямаше. Скоро щеше да научи.
Усмихна се едва-едва на Рита и мина край нея към коридора.
Още един ирландски бар — „Малкия Шамрок“, най-стария в града. Безлюдна вечер. Никой не си показва носа навън. Улиците са тъмни. Полицейски час в половината град, а и в другата половина хората предпочитат да си стоят по домовете. Вероятно постъпват разумно.
Да бях се прибрал и аз, каза си Уес. Сигурно щеше да си тръгне след още две-три питиета, но засега му беше добре да си седи тук. Тази „Самбука“ някак успяваше да го върне в дните, когато отиде в Италия по академичния обмен, в нощите с Лидия под звездите. В онези отдавнашни времена тя още го обичаше.
„Самбука Романа“. Съвсем същото като перно във Франция или узо в Гърция. По цяла Европа се наливат с тази мастика, с прозрачната течност, побеляваща от малко вода и лед. А тук, щом помоли Моузес да му сложи лед в чашата, човекът се колеба цяла секунда, преди да се съгласи.
Макгайър беше на годините на Уес, симпатяга, макар и с малко пуритански вкусове спрямо напитките. Е, не е лошо. И Уес се отнасяше строго към течностите, които поглъщаше. Ако нямаше алкохол, не пиеше. Така че имаха нещо общо помежду си.
Ухили се и отпи поредната глътка, както зяпаше в телевизора. Обикновено в този бар не пускаха проклетия апарат. Но днес почти не се мяркаха клиенти. Вътре бяха само Уес, двама непоправими любители на „дартс“ и Макгайър зад бара. А и от снощи всеки телевизор в страната работеше непрекъснато. Уес не упрекваше Макгайър. Светът се обърна с краката нагоре и всеки искаше да види това на живо.
Бе пропуснал началото — линчуването, първите бунтове, пожарите, проблемите на Кевин. Успа се (като всяка сутрин). Предната вечер прекара в Норт Бийч, поразкърши се с малко ча-ча и самба в „Клуб Бразилия“ и според откъслечните спомени, позабавлява се добре. Събуди се вкъщи, легнал на японската постеля в хола. Доколкото усещаше, тази сутрин мозъкът му бе с два номера по-голям от черепа.
Сипа си водка с портокалов сок. Съвсем малко водка, не си струваше дори да се говори за това. После Кевин се обади, още преди да разлисти вестника. И досега прехвърляше заглавията с извратеното (така го наричаше) желание да види поне нещо различно, ако не и смислено. Преди четири месеца твърдо реши, че няма да се подстриже, докато не се случи нещо смислено и сега гривата му стигаше до раменете, сивееща, но все още гъста. Понякога си позволяваше да я върже на опашчица, но повечето време я развяваше свободно, като сега.
Чака Кевин цял час, но момчето не се появи. Уес мина с колата през парка „Голдън Гейт“, пийна една бира „Фостър“ и подремна в градинка, по-далече от палатковите лагери, никнещи като гъби на всяка равна площадка. Отби се в закусвалня на Девето Авеню, за да хапне пирожки и накрая влезе в „Шамрок“, малко преди седем. Реши да пие по-полека. Бе облякъл тениска и широки кафеникави шорти и с тази мъгла наоколо се убеди, че е сбъркал. Щяха да му се смръзнат и костите, ако му се паднеше лошият късмет все пак да се прибира вкъщи. На фланелката изпъкваше надпис — „Попитай някой, на който му пука“.
Уес Фаръл беше на петдесет и три години. Допи си чашата и лекичко потропа по плота, за да привлече вниманието на Макгайър, когато прекъснаха новините по телевизията за извънредно съобщение:
„Току-що получихме потвърждение, че в избухналите с нова сила безредици южно от «Мишън» наистина е загинал районният прокурор Кристофър Лок. Изглежда не са верни предишните съобщения, че сенатор Лорета Уейджър също е ранена, може би мъртва.
Двамата са отишли със служебна кола до мястото на инцидента, за да преценят положението. Лок и Уейджър са афроамериканци и предимно бялата тълпа излязла от контрол точно в момента на пристигането им. Все още не знаем подробностите, но както изглежда, когато колата им се отдалечавала, някой стрелял. Сега ще ви покажем мястото на живо, там е Карън Уолъс, която работи неуморно вече две денонощия. Карън, много ли е зле при тебе?“
„Доста зле, Том…“
Гледката наистина беше тежка. Карън стоеше на фона на разгарящите се от вятъра пламъци. Повечето хора се бяха махнали навреме, само по някоя сянка притичваше зад репортерката. Камерите уловиха неколцина войници от Националната гвардия, напредващи с готови за стрелба оръжия по озарените в червено улици. Над главите им горяха няколко съседни сгради.
— Още едно?
Уес отмести погледа си от телевизора. Убили са районния прокурор Лок! Е, не го засяга. Както и проблемите на Кевин. Сам му се обади, а после никакъв го нямаше. Кимна на бармана. През последната година доста често навестяваше „Шамрок“ и почти се сприятели с Макгайър.
— Ами, да, сипи ми. Ти искаш ли нещо, Моуз?
Уес си бе изпразнил джобовете върху барплота — банкноти, монети, ключове. Побутна купчинката към Макгайър.
Барманът каза, че няма нищо против да глътне няколко капки „Маккалън“ и Уес го подкани да си налее едно голямо. После посочи екрана.
— Видя ли това? Убили са районния прокурор.
Макгайър поспря за миг, погледна и се заслуша. Тръсна глава и даде воля на собствените си мисли.
— Не биваше да имаме бебе. Как да го отгледаме в тази гадост?
— На колко е?
— На три месеца.
Уес не се сети какво да каже. Да, бяха почти приятели, но не бяха разменили и десетина думи за личния си живот. Предполагаше, че децата на Макгайър са вече в пубертета. Но бебе на три месеца? Барманът се вглеждаше в телевизора.
— Мислиш ли, че още ще се разпали това нещо?
Фаръл кимна.
— Да, стана току-що. — Чукна с нокът по ръба на чашата си. — Първото ми дете се роди през 68-ма. Помниш ли я оная година, Моуз? Мартин Лутър Кинг, Боби Кенеди, Чикаго, най-голямото блато във Виетнам, Никсън стана президент. Най-лошата година в историята на Америка, прав ли съм?
— Само че аз бях там. Във Виетнам, де. Доста неща съм пропуснал.
— Ъхъ, значи повярвай ми, като ти казвам, че бяхме вече на дъното тогава. Помня, че с Лидия се чудехме за същото. Как посмяхме да дадем живот на дете в такъв свят? А ето ги моите хлапета, по на двайсет и няколко години, време им е и те да се чудят. На всички се случва. Като станат на три-четири години, вече не се питаш. Ама на три месеца… сигурно ти е трудничко.
Не искаше да добавя, че и да са на двайсет години децата ти, пак не е празник, особено ако вече почти няма за какво да си говорите, но и това беше сред нещата, които отпъждаше от мислите си. Дойде тук да се поразсее — това бе неговото желание, цел, стремеж. Но Макгайър си знаеше своето.
— Ако още някой черен предаде Богу дух, всичко ще гръмне. Да бях затворил, да си стоя вкъщи при жената и бебето. — Пийна още от уискито. — Ако нещо бъркам, поправи ме, но черните убиват бели всеки ден, пък никой не се бунтува.
— Тъй си е, само че не ги линчуват.
Внимаваше да не говори излишно. В града и без това бушуваше достатъчно омраза, нямаше намерение да се включва в играта.
— Прав си. Ей, чуй ме само, плещя като някакъв фанатик. Още малко и ще поискам да линчуват оня нещастник Ший, та да изравним сметката.
— Май точно това се канят да направят, не ти ли се струва? Все такива приказки чувам.
— Е, ако е виновен, хич няма да ми стане мъчно.
— Ако…
— Нали това казах, а не вярвам някой да се съмнява.
Фаръл опря чашата в устните си.
— Винаги има място за съмнение.
— Ти видя ли снимката?
Уес кимна.
— Знам. Но познавам и Кевин Ший. Идвал е тук, виждал си го. Не е виновен.
Макгайър като че се напъваше да си спомни лицето.
— Тогава кой?
— Не знам.
Любителите на стреличките дойдоха да си поръчат още бира, но Макгайър отказа. Щял да затваря по-рано. Върна се при Уес и опря лакти на барплота.
— Да ти повикам ли такси?
— А, не, колата ми е зад ъгъла.
Посегна и сведе поглед в леко, смътно учудване. Чашата пред него бе изчезнала. Ключовете също.
— Ще ти повикам такси. Аз плащам. — Макгайър постави бутилката „Самбука“ на рафта. — Блъснеш ли се, моята кожа ще одерат. Напоследък съдиите много се заяждат. Допий си чашата на спокойствие. Ще се обадя за такси.
— Макгайър, мога да си карам колата.
— Виж какво, Уес, ей с тия ръце ти налях седем чаши за няма и три часа. По закон си пиян. В друго време нямаше да ти се бъркам, но точно тая вечер не е добре да караш със замаяна глава. След десетина минутки ще имаш такси. — Подвикна към другия край на малката зала. — Хайде, момчета, стига сте дупчили мишената, затваряме.
Но и след двайсетина минути таксито не се появи. Макгайър се обади отново и научи, че нямало начин да откарат Фаръл на неговия адрес, защото пътят минавал през район с полицейски час.
— Само ми дай ключовете и ще заобиколя отдалече.
Макгайър не отстъпваше. Вече беше решил.
— Можеш да полегнеш на дивана при мен. Живея на две пресечки оттук. Утре ще си прибереш колата.
— Макгайър, добре съм.
— Може и така да е. Казах ти какво ще направим.
Накрая се отказаха да чакат Уес Фаръл и стигнаха до единодушното заключение, че апартаментът на Кевин сигурно е под наблюдение. Лекси, съквартирантката на Мелъни, си бе намерила работа през лятото като възпитателка в детски лагер. Сега апартаментът с две спални беше изцяло на разположение на Мелъни. Най-разумно им се стори да се скрият там, не много далече и от жилището на Уес Фаръл.
По пътя натам (намираше се над главната щатска магистрала, между районите Сънсет и Парксайд) се натъкнаха на постове на Националната гвардия и трябваше да отбият чак до брега и после обратно. В натовареното движение това им отне почти час. Мелъни караше предпазливо и често поглеждаше Кевин — отпуснал назад седалката, скръстил ръце, затворил очи. Лицето му издаваше напрежението — не искаше да покаже колко го боли, но и при най-лекия подскок на колата не се стърпяваше.
Синди! Значи е преспал със Синди и нейната уж най-добра приятелка продължи да се преструва, просто я лъжеше в очите през цялото време… но поне според думите на Кевин, станало е преди да се сближат. И какво, трябваше ли да очаква, че той ще сподели подробно с нея за всяка жена, с която е лягал през живота си? Не биваше да разчита на това, нито пък би поискала да слуша. Може наистина да й е спестил неприятното преживяване. Може онази нощ със Синди да не е означавала нищо за него, макар че й беше трудно да си представи как е възможно това.
Или същинската причина беше другата — че би загубил всякакъв шанс да я свали, ако тя знаеше, че е спал със Синди. Ами да, по онова време май така щеше да стане.
Реши да не минава по Деветнайсето, където винаги имаше плътни потоци коли, но не и тази вечер — или ги отклоняваха, или шофьорите сами се сещаха какво може да ги сполети. Околните улици също бяха почти празни. В нейния квартал лампите светеха и както винаги, беше невъзможно да открие място за паркиране.
Все пак забеляза кола, която вероятно скоро щеше да се махне. Фаровете не светеха, но вътре седеше някой и тя натисна спирачките.
— Там ли ще спрем? — Кевин бавно се изправи на седалката.
— Само ще попитам този човек дали тръгва… — Спря колата и се пресегна да смъкне стъклото откъм Кевин. — Извинете…
Човекът също седеше с отворен прозорец и изведнъж ярка светлина ги заслепи. Кевин вдигна ръка, за да предпази очите си или да се прикрие, но тя изобщо не можа да реагира, преди някой грубо да почука на сантиметри от ухото й, откъм нейната страна. Там стоеше някакъв мъж и държеше отворена служебна карта.
— Кевин…
— Мамка му… да се махаме!
— Не знам…
— Мелъни!…
Кракът й сам натисна педала и гумите на малкия „Гео Спорт“ изсвириха по хлъзгавата от мъглата улица.
— Но какво правя?… Не бива…
— Правиш каквото трябва. Продължавай напред, карай!
Той се бе извил и се вглеждаше през задното стъкло. Мелъни забеляза в огледалото включените фарове, миг по-късно последвани от ужасните червени и сини проблясъци на полицейска лампа, които сигурно напомниха на Кевин да…
— Угаси фаровете!
До първата пресечка не беше далече и когато зави на ъгъла, тя видя полицейската кола да се отделя от бордюра, като че чу и нейните гуми да скрибуцат по асфалта, чу усилващия се вой на сирена. Повече не погледна. Набра достатъчно преднина. Трябваше да завие на следващия ъгъл, преди онези да са се показали.
— Не виждам на тези лампи…
— Не натискай рязко спирачките.
— Знам, знам.
Преследвачите бяха принудени да забавят при пресечката, за да видят накъде са тръгнали. Мелъни пое по „Сантяго“, насочи се към гимназията „Хувър“.
— Сега накъде? Накъде? Зад нас ли са?
— Още ги няма. Ох, Боже, ето ги!
— Ама че говна!
И това от устата на Мелъни. Доскоро толкова благопристойната Мелъни. Кевин я зяпна, изненадан и доволен насред гонитбата.
— Брей, ти чуваш ли се?
— Млъкни, Кевин. Къде са?
Вмъкнаха се в поредната незнайна улица. Докато успяваха непрекъснато да завиват, за да не наберат скорост преследвачите им, имаха някакъв шанс за спасение, но вече нямаше накъде да бягат. „Таравал“ беше достатъчно голям булевард и ако заседнеха на него, другата кола щеше да ги настигне за няма и две минути.
Нямаха избор. Не можеха да продължат направо, нито да се върнат. Мелъни зави наляво, в тъмнината.
— Внимавай!
Идващият насреща пикап едва не се вряза в тях, свърна в последния момент. Влетяха като на състезание в следващия ляв завой — в задънена улица, свършваща само след стотина метра пред входа на училището. По средата на пътеката стърчеше висок цял метър железен кол, от двете му страни пролуките до оградата не бяха по-широки от два метра. Тя се насочи точно натам.
Кевин изви глава към нея:
— Какво правиш?
— Дръж се здраво! Ще опитам да се промуша. Те отзад ли са?
— Още не ги виждам.
— Добре. Сега.
Няма начин да успеем, каза си тя.
Но само това им оставаше. Насочи колата точно към едната страна на пътеката и натисна педала на газта докрай. Не съзнаваше, че чува собствените си писъци.
Страничното огледало отхвръкна с пукот и вече бяха в открития асфалтов двор на училището. Изви волана колкото можа по-наляво с надеждата, че веднага ще престанат да ги виждат от улицата.
— Показаха ли се?
— Не.
Продължи покрай оградата, видя проход между ниските здания и най-после се осмели да използва спирачките. Колата се провря и Мелъни реши да спре. Изключи двигателя.
Двамата дишаха тежко, погледът на Кевин сякаш бе прикован към входа, откъдето едва се промъкнаха.
Минаха десет секунди.
Двайсет.
Избягаха ли?
— А как са научили адреса ти? От Синди?
— Предполагам. Няма от кой друг.
Изчакаха две минути в скривалището си между двете сгради на училището, после светнаха фаровете и се махнаха през главния изход от паркинга, излязоха на Деветнайсето и поеха на юг, по-далече от града.
Мелъни имаше нужда да изрече подозренията си гласно.
— Сигурно е съобщила на полицаите за нас и че може би ще ми се обадиш.
— Да, нашата Синди е истинско съкровище. Какво ще кажеш — да отскочим при нея и да я пречукаме?
Мелъни поклати глава. Почти цяла минута сериозно обмисляше.
— Мисля, че първо трябва да й счупим краката — вложи много чувство в предложението.
Кевин се засмя от сърце.
— Справи се чудесно! — възкликна възторжено и леко докосна косата й. Тя го погали по ръката. — Според теб, какво да правим сега?
— Смятам, че трябва да се махнеш от града, поне за малко.
Кевин кимна.
— Добре, за една нощ. Ти решавай, Мелъни, по те бива да разсъждаваш от мен.
Минаваше единайсет. Тя сви по първата отбивка вдясно и навлезе в Бризбейн. Край брега бяха наредени множество мотели и Мелъни се спря на третия, „Звездата“, защото паркингът беше във вътрешен двор, невидим откъм улицата. Кевин остана в колата, когато тя отиде в рецепцията. Раменете му увиснаха, ребрата го мъчеха.
— Знаеш ли, че никога не съм правила това?
— Кое?
— Не съм отсядала в мотел. Казах на човека, че съм сама. Май ми хвърли око.
Тя шепнеше, пусна телевизора, за да има шум в стаята. Прескочи каналите с новинарски емисии, видя повторно излъчване на „Земя на гиганти“ и остави тази програма.
Бе спряла точно пред вратата на стаята и Кевин някак се измъкна от колата. Сега проверяваше дали завесите покриват плътно прозорците. После се отпусна на единственото двойно легло и се взря в Мелъни, кръстосала крака в също единственото, почти зелено кресло.
Кевин си каза, че въпреки почти целия ден страшно напрежение зад волана, Мелъни несъмнено е била най-добре изглеждащата жена, която нощният дежурен в мотела е виждал от много дни насам. Нищо чудно, че е опитал да я свали — необвързана млада жена, спряла за през нощта в такова леговище.
И в мъждивата светлина на стаята нейната тъмна коса запазваше блясъка си. Носеше мъжка риза, втъкната под колана на приятно обтегнати по тялото й дънки. Ризата още изглеждаше току-що изгладена, под разкопчаните горни три копчета се виждаше сянката между закръглените гърди. И късче от белия дантелен сутиен. Нямаше и представа, как тя успяваше да съхрани свежестта си дори в подобни условия. Преди се дразнеше от недосегаемия й вид, но тази вечер дори не му хрумваха такива мисли.
Раменете й сякаш се освободиха от напрежението. Мелъни тихичко въздъхна.
— Добре ли си? — попита тя.
— Не знам — отвърна той, болеше го дори от няколко изречени думи. — Май пак ще опитам да говоря с Уес.
Завлече се до телефона, изчака до осмия сигнал и затвори. Не попита Мелъни къде според нея може да е Уес — знаеше какво ще каже и се боеше да не е права, да не се окаже, че Уес пак се натрясква до безсъзнание.
Свлече се на един твърд стол, затвори очи и опря брадичка на гърдите си, но веднага я вдигна.
— Божичко, все ми е пред очите. Щом ги затворя и пак го виждам…
— Артър Уейд ли?
— Минава ми през ума, че само ако знаех… Нали разбираш, не ми се вярваше, че ще стигнат дотам, може би не съм…
— Кевин, каквото си могъл, направил си го.
Кевин поклати глава и се насили да продължи.
— Не. Не беше достатъчно, Мел. Ако бях опитал да…
— Но как?
— Ей в това е работата. Не сели сещаш? Можех. Отначало още трябваше да проумея. Много се забавих.
— Но нали си стигнал до него.
— Стигнах. После онези ме докопаха.
— Не си виновен ти.
Той пак тръсна глава.
— Все се надявах да спрат. И като си пробих път до човека, сякаш за секунди се отпуснах. Не ми се искаше да ритам, да ръгам, да крещя. Тоест, нали пет минути по-рано пиех с тези типове. И си представях, че само да го повдигна и след минутка всички щяха да се усетят, да си кажат — чакай малко бе, прекалихме вече, не може така. Но сбърках. Въобще не очаквах такава омраза. Оставих се да ме пребият и Уейд умря. Сега можем да умрем и аз, и ти…
Мелъни стана от креслото и се отпусна на колене до него.
— Кевин, знаеш ли защо се мъчиш? От умората. От пълното изтощение. Изобщо няма от какво да се срамуваш.
— Все ми е пред очите…
Тя кимна.
— И още дълго ще е така. Направил си всичко възможно да го спасиш. Това е важното.
— Но не успях, Мел.
— Често се случва да не успеем. Но не е безсмислено да опитваме.
Той тежко си пое дъх и се вторачи в тъмния таван.
— Ами ако нищо не върви както трябва? Тогава какво?
Тя стисна ръцете му и го накара да я погледне в очите.
— Тогава е по-зле. Но не се отнася за теб.
Влезе в банята и когато се върна в стаята, завари Кевин проснат на леглото. Дишаше с усилие. Приседна на ръба и той отвори очи.
— Благодаря ти.
Тя плъзна пръст по бузата му.
— Я да видим колко са зле тези твои ребра.
— Ще ти ги покажа, ако първо ти ми покажеш твоите.
Тя се престори, че не чува и започна да вдига тениската към главата му.
— Леко де, леко — помоли той. Пак тежка въздишка. — Не знам дали ще стане.
— Можеш ли да си вдигнеш ръцете?
— Донякъде.
Вдигна ги, колкото можа и Мелъни внимателно издърпа тениската.
— Кевин, за Бога! — Отдясно по гръдния му кош сякаш се виеха дебели въжета — черни, червени, виолетови. На пет-шест места кожата беше напукана и изглеждаше инфектирана. — Трябва да отидеш при лекар.
— Идеята не ми се вижда подходяща.
— Тогава какво ще правим?
— Ще поспим и ще умуваме на сутринта. Не мисля, че са ми останали много сили.
— Добре, лягай удобно.
Тя го прихвана за раменете и внимателно му помогна да се настани по гръб. Долови физическото облекчение, изпълнило тялото му. Кевин затвори очи и се отпусна.
Зави го до кръста с тънкото одеяло, отиде в банята, избра малка кърпа и я намокри с топла вода.
Само след минута застана над Кевин, а той вече спеше дълбоко.
Тя опря кърпата на ръката си, за да провери колко е гореща, после грижливо почисти раните по ребрата му, подсуши ги с хавлия и го зави до брадичката. Заобиколи леглото, изключи телевизора и лампата, свали си обувките. И облечена се плъзна леко до Кевин, легна по гръб, не смееше да диша дълбоко.
Почти пропусна чукането на вратата.
— Госпожице Синклер? Мелъни?
Какво? Никой не знаеше, че е тук, освен…
Открехна завесата три-четири сантиметра и видя насреща си лицето на нощния дежурен от рецепцията на мотела. Не беше млад човек, дълбокият глас като че стържеше по стъклото на прозореца.
— Рекох си, че може да ви е скучно, та да ви направя компания.
Изражението на очите му я вцепени и тя за миг отклони поглед към тънката верижка на вратата.
Пусна завесата и отстъпи от прозореца. Отново тихо трополене по вратата.
— Госпожице Синклер? — Пауза. — Добре, няма да ви досаждам.
Изчака колкото издържаха нервите й, после надникна иззад завесата. Бе си отишъл.
Пак заобиколи леглото, вдигна слушалката на телефона и набра няколко цифри. Бе й втълпено никога да не се обажда след десет вечерта, но този път реши да направи изключение.
Чу уморен глас:
— Ало? Кое време е, та звъните?
— Синди?
— Мелъни? Къде си? Всичко наред ли е?
— Направо чудесно. Обаждам ти се само за едно нещо…
— Ами, да, разбира се, казвай…
— Синди, що не си го набуташ?
Затвори.
Глицки се качи направо в „Убийства“, но когато докараха Лорета Уейджър в Палатата, дежурният в отдела Марсел Лание реши, че е по-благоразумно да премести сенаторката, за да я отърве от журналистическия цирк. Избра стая, която не вярваше да бъде особено посетена през следващите два-три дни — кабинета на Крис Лок. Осигури двама униформени полицаи и им нареди да изчакат в преддверието, докато се появи лейтенант Глицки. Ставаше все по-объркано и той вече в нищо не беше сигурен. Тази вечер сенаторката се размина на косъм със смъртта и Лание нямаше да позволи втори опит, поне докато изтечеше смяната му.
Глицки освободи двамата полицаи от задължението, затвори вратата и за първи път от почти двайсет й пет години остана насаме с Лорета Уейджър.
Тя вдигна глава. Седеше със сковано изпънат гръб, подвила единия крак под себе си на диван в кабинета на Лок. Остана обърната в профил. Глицки се задържа до вратата. Впечатли го овладяната поза, съчетана с уязвимостта, изписана на лицето.
— Здравей, Лорета. — Направи крачка към нея. — Как си?
От шока тя говореше сякаш по навик.
— Не знам как съм. Аз не… казаха ми, че един куршум е минал само на десетина сантиметра от мен.
Тя измъкна крака си, изправи се и застана срещу него. Беше боса и по-ниска, отколкото бе останала в спомените му, малко над метър и половина. Обувките и портмонето с цвета на синия й костюм бяха оставени на пода до дивана.
— Но Крис… — Тя уморено завъртя глава и помълча. — Не по мое желание се срещаме отново така. — Позволи на раменете си да увиснат. — Но пък ти предпочете повече да не се срещаме.
Глицки реши да не отвръща на последните думи.
— Искаш ли да ми разкажеш какво се случи? — Чувстваше, че трябва да каже още нещо, да обясни, но не разбираше защо. — Аз ръководя отдела, разследващ убийствата. Смъртта на Крис Лок е твърде важен случай. И доколкото разбирам, ти си единствената свидетелка. Бих искал да чуя как е станало.
Лорета затвори очи, въздъхна. Глицки знаеше, че трябва да е минала поне веднъж през същото тази вечер.
— Вече разказах пред неколцина полицаи и включен магнетофон. Сигурно досега всичко е напечатано.
— Сигурно.
— Но искаш пак да чуеш?
Глицки сви рамене. Не разбираше защо е поискала да говори с него, но се досещаше какво е накарало Лание да се съобрази с желанието й.
— Ако решиш да изпълниш молбата ми, ще ти бъда благодарен. Казаха ми, че си поискала да ме извикат. Ето, сега съм тук.
— Е, когато е по задължение…
— Такъв съм си, Лорета. Старая се да си върша работата. И ти знаеш това.
Мълчание. А после:
— Помня.
Неочаквано, както вече стоеше пред нея, почувства дланта й на лицето си, но тя се отдръпна в същия миг.
— Добре — промълви Лорета, — но, Божичко, толкова съм уморена!
Глицки кимна.
— Чувал съм я тази дума. Искаш ли да седнеш?
Гласът й стана гърлен.
— Да седна? Сладурче, това вехто тяло иска да полегне. — Отново се върна в ролята на сенатор. — Шегичка, лейтенант. Да седнем.
Той включи касетофончето си и я остави да се изприказва.
— Крис и аз вечеряхме с Мохандас и някои от неговите хора. Опитвах се да съгласувам усилията ни, за да се съсредоточим всички в една цел, да сложим край на тези проблеми, а не да се настъпваме по краката през цялото време. Да си подадем ръка, така да се каже. А Филип не гледа на положението точно както… ами, както го виждаше Крис Лок. Или аз. През цялото време се опитвах да му внуша, че сепаратизмът доникъде няма да ни доведе. Нито сегрегацията. Трябва да работим всички заедно.
Ейб, може и да е било наивно, но си казах, че ако аз и Крис — двама чернокожи, успяващи да направят нещо в самата система — все някак проясним ума на Филип, смекчим поне малко позицията му, ще имаме по-добър шанс да усмирим града.
Филип май упорито вижда тези… тези трагедии като възможност, от която да се възползва. Струва му се, че сега е моментът да изстиска отстъпки от властта. И повечето време ни разясняваше възгледите си. Той поне така си ги нарича.
Вече ми беше ясно, че ще трябва още неведнъж да говорим с Филип, да налеем малко ум в главата му, затова сритах Крис под масата и му напомних, че сме искали да отскочим до палатковия лагер в парка „Долорес“. Вероятно си чул, че там някакъв гений решил да приложи на практика сегрегацията. За да нямало излишни пререкания между представителите на различните раси.
Крис недоумяваше какво точно сме щели да правим там, а аз му казах, че според мен — и сега мисля същото — май това е един от редките моменти, когато можеш и да натрупаш малко точки в политиката, и да свършиш нещо добро. А Крис Лок се поддава… извинявай, поддаваше на такива доводи, вероятно и ти знаеш.
Но докато стигнем там, вече станало напечено. Разбира се, никой от градските умници не се сетил за последствията, но разпънали лагера само на две пресечки от мястото, където бил застрелян Майкъл Мюлън. Затова бялата половина от лагера, представи си само… бялата половина нарекла своята част Мюлънтаун. И за да отвърнат на удара или както щеш го наречи, в другата част, така наречената „африканска“, някой поставил табела „Джеръм Рийз Сити“. Както вече се досещаш, табелата стояла не повече от пет минути.
— И хората пак се разпалили.
Лорета се облегна на дивана, притвори клепачи, въздъхна. Отново се изправи и с видимо усилие се принуди да продължи. Зачервените й очи срещнаха погледа на Ейб с бледа сянка на усмивка.
— Такива сме слепци — промълви тя. — Проклети слепци!
Глицки изключи касетофона.
— Нима наистина те боли от това?
Изглежда я засегна, но тя просто отвърна с отглас от собствените му думи:
— Аз пък съм си такава, Ейб. И се опитвам да върша своята работа.
За миг белегът на Глицки стана по-светъл, той заби поглед в пода.
Тя не се възползва от момента. Пое си дъх и посочи касетофона. Глицки натисна бутона за запис и Лорета мислено се пренесе в парка „Долорес“.
— Крис пи вино на вечерята, затова аз карах. Спряхме там, но не излязохме от колата. Тълпите вече излизаха на улиците. Бяха обърнали полицейска кола. Гореше. Вече притъмняваше.
После стана изведнъж, не знам точно как, твърде бързо. Или не внимавах достатъчно, но някакви хора отзад започнаха да клатят колата и Крис каза да вдигаме стъклата на прозорците и да се махаме. Но нямаше откъде да минем… изведнъж и пред нас застанаха хора, препречиха пътя, а онези отзад вече ни раздрусваха силно, затова превключих на задна скорост и опитах да се отскубнем в тази посока. И двамата гледахме назад. Значи едва пълзим през тълпата, хората блъскат по прозорците и ни крещят. Мятаха и камъни, нещо удари по ламарината, не знам какво, но продължавах да натискам педала съвсем леко, не исках никого да прегазя, но трябваше да се измъкнем…
После се откопчихме, аз поне така си мислех. Продължавах да карам назад, вече по-бързо. Стигнахме до пресечка и реших, че вече мога да обърна. Крис още се озърташе назад, за да се увери, че не ни налитат, след това не знам… стъклото откъм него се пръсна на парченца и там стоеше онзи мъж, насочи пистолета към мен, затова натиснах педала докрай, а той стреля пак, аз пък завих по „Гереро“. Крис се свлече. После май… не помня. Карах, докато видях полицейска кола и спрях.
Глицки се наведе напред. Лицето му не издаваше никакви чувства.
— Би ли могла да разпознаеш онзи, който е стрелял по вас?
Тя се замисли, но поклати глава.
— Не ми се вярва, Ейб. Беше тъмно и виждах само дулото на пистолета. Мъжът беше бял и най-вероятно на по-малко от трийсет години…
— А видя ли дрехите му?
— Нещо като яке, беше разкопчано. Може би тениска и дънки, нищо особено.
— Косата? С брада ли беше?
Същия жест на отрицание.
— Ейб, вече подробно разказах това на твоите инспектори горе. Обещаха да опитат всичко възможно. Ще търсят оръжието, ще сравняват, ще видят дали ще ги отведе до човека. Но самият той… може да е бил почти всеки.
Продължително мълчание. Лорета Уейджър се сви в ъгъла на дивана. Глицки седеше неподвижно, опрял ръце на коленете, зареял поглед в пода. Изключи касетофона.
Когато най-сетне заговори, заради преумората гласът му прозвуча дрезгаво и насилено, почти както го чуха синовете му по-рано вечерта. Не беше присъщият му глас на ченге.
— Не исках да се държа толкова грубо. Когато се обади днес. Тъкмо да ти се извиня и ти затвори.
— Аз… ти беше прав. Не биваше да ти се натрапвам.
Тя като че се отдръпна в себе си, изчакваше, опитваше се да го разгадае.
Очите им се срещнаха. И двамата извърнаха глави.
Той стана, отиде до прозореца, пренави касетата. Повече не помръдна. Времето минаваше. От другия край на стаята тя попита толкова тихо, че едва я чу:
— Още не си говорил с никого за жена си, нали? Не си споделял?
Не се опитваше да му бръкне в душата. На всеки друг, дори на Лорета в друг момент, би отвърнал достатъчно рязко, за да спре толкова личен разговор, но точно сега се чувстваше изцеден, празен, нямаше сили дори да поддържа маската си.
Бе прозряла нещо в състоянието му. Можеше поне да й обясни защо не искаше да обяснява.
— Не е лесно човек да се разприказва за това.
Сдържаше се, откакто научиха диагнозата. На него се падаше да вдъхва смелост, да подкрепя Фло, да не допусне момчетата да се пречупят…
— Добре — каза Лорета.
Ако настояваше, щеше да я отблъсне. Не се обърна, само се взираше в отражението й в прозореца, гласът му остана безстрастен.
— Имаше рак на яйчниците. Когато откриха заболяването, вече нищо не можеха да направят. Свърши за девет месеца.
— Съжалявам, Ейб.
— Чудна работа — изрече той накрая, — толкова планове правихме, за да сме подготвени и Фло да не се мъчи, че ни изоставя в беда. Като си помисля, наистина си внушихме, че правим нещо. Но после, когато… когато я нямаше, четях тези дълги списъци, които трябваше да запомня, да правя всичко това с момчетата, за да не паднем на дъното. И изобщо не проумявах как да подхвана.
Поизправи се и погледна мрака навън.
— Колко момчета имаш?
— Три.
— Много време ли мина?
— В събота ще станат шейсет и четири седмици. — Погледна я за миг. — Не знам защо, но броя в седмици, все едно не искам да призная, че са минали месеци, дори повече от година. Със седмица все някак ще се примиря. Седмицата не е толкова дълга. И като че изобщо не е минало време. Понякога… усещам се да мисля, че е била до мен само преди час. И ей сега ще се върне. Тъпо е. Наричат го „отхвърляне на действителността“.
— Ейб, недей да се ядеш.
Той разкърши рамене.
— Само че като те блъсне по главата истинското време и виждаш, че нищо не е същото, навсякъде има промени. Тогава усещам колко отдавна е било. И в момчетата всичко се променя, в приказките ми с тях. И със самия себе си се справям по-различно. — Гласът му замря. — Извинявай. Увлякох се.
— Не е вярно.
— Е…
Тя стана и дойде при него.
— Имах по-голям късмет с Дейн. Умря, когато Илейн вече беше почти на седемнайсет. И беше много по-възрастен. Изживя си своето. — Тя отметна глава, за да го погледне в очите. — И въпреки това минаха две-три години, докато се оправя. Стискаш зъби и продължаваш. — Докосна ръката му. — Ейбрахам, имаш ли нещо против да ме откараш до дома ми? Вече не издържам.
Той стигна до Палатата с патрулна кола, затова се наложи да поиска един от градските служебни автомобили — същия модел като онзи, в който са били Лорета и Крис Лок по-рано вечерта. Повече не размениха и дума, докато Ейб попълваше бланката и после, по стъпалата към задния изход, за да се изплъзнат на репортерите, щъкащи из фоайето на Палатата.
Вече излизаха от паркинга, а Лорета се облягаше на дясната врата, колкото може по-далече от него, все още потънала в мълчание. Скорошният твърде личен разговор се превърна в преграда.
Глицки съсредоточи вниманието си в пътя. Предишният шофьор на колата бе оставил радиото включено и някакъв жизнерадостен диджей разправяше на каквито слушатели му биха останали в зашеметения град, че е точно полунощ и започва 30 юни, четвъртък, ден преди да започнат празненствата по случай Четвърти юли и хората да си честитят Рождения ден на Америка.
Ейб протегна ръка и прекъсна дърдоркото.
— Този тиквеник май предава от Марс.
— Всички са такива — отвърна Лорета.