Неизбежно правосъдие

30.

Спряха на завиващата в кръг павирана алея пред внушителната бяла къща с колони, разположена на една от най-високите точки в града, с изглед във всички посоки. Само на две пресечки оттук Кевин Ший си поемаше дъх при изкачването на хълма, по-рано същия ден. Градинарите си бяха свършили работата около къщата на Лорета много години, преди да се родят тя или Глицки и сега величествени кленове сплитаха клони отгоре, сякаш за да дарят с уединение мястото.

Мълчаха неловко по пътя дотук. Глицки се сърдеше на себе си за проявената според самия него слабост. И противно на логиката — на Лорета също, защото го подкани да си излее чувствата. Щом видя къде живее тя, неволно му се натрапи сравнението с неговата претъпкана половина от къща и гневът му се разгоря още малко.

Съзнаваше, че заради изтощението и неприсъщия емоционален изблик, душевната му нагласа в момента криеше опасности. Трябваше просто да излезе, да й отвори вратата, да й помогне да излезе от колата и да се сбогува. Но не направи това. Искаше нещо да си изясни. Бе чакал предостатъчно.

— Е, значи се омъжи за най-подходящия човек?

Тя го стрелна с поглед от другата седалка.

— Искаш да ти разкажа за Дейн ли? — Глицки не си вярваше дотолкова, че да отвори уста. — Знам, че тогава не ме разбра. Не съм сигурна дали и аз се разбирах.

Думите се отприщиха.

— Какво толкова имаше да разбирам? Избра си него и край. Ако не беше направила това, аз пък нямаше да срещна Фло, значи всичко свърши добре. Беше отдавна, сега тази история никого не засяга.

— Не е вярно, Ейб. Според мен ни засяга.

Неочаквано той плесна с длани по волана.

— Божичко, той на колко беше тогава, на четирийсет и пет? И с какво успя да те?… Ей това никога не проумях.

Тя кимна, за да покаже, че схваща смисъла на въпроса. Тук се криеше разковничето. Нейният глас също стана безизразен, както Ейб говореше за жена си.

— Той имаше пари. Имаше място сред хората, власт. И ми беше в ръцете. Нямаше тепърва да се блъска в стени, като нас тогава. Нямаше нужда от надежди. Всичко беше постигнал. И аз можех да стана част от това. Той искаше да бъда част от това.

— Лорета, тогава всеки те искаше. Може и още да е така. Според теб, защо те избраха? Хората ги влече към теб, дори отдалече. Сама каза, че просто си такава. Само че, тогава си въобразявах, че ти и аз…

Пак млъкна и тишината в колата се проточи.

— Обичах те, Ейб, наистина.

Стисна волана, сякаш да се задържи за него.

— И ме заряза. Не си направи труда и едно „довиждане“ да кажеш.

Вярно беше. Тя отбягваше спомена вече двайсет и пет годили.

— Аз… не можех да реша. Попитах те, не помниш ли?

— Какво си ме попитала?

— Дали си готов, дали би се обвързал…

— И аз ти отговорих, че имам нужда от малко време, не съм казвал „не“. По дяволите, бях на двайсет години, току-що излюпил се от училище. Не заради теб се колебаех, а изобщо. Женитба? О, може би, но след няколко месеца. Щях да се…

— Но аз нямах няколко месеца — лицето й се навъси. — Дейн беше готов веднага. Не разбираш ли? Помоли ме да реша и ако почнех да протакам, щеше да ме остави.

— Можеше да решиш, че не искаш.

— Не, не и ако нямах теб. Не и ако не беше готов за мен. Как да се откажа от онова, което Дейн имаше, ако щях да загубя и теб?

— Но бихме могли…

— „Бихме могли“ не ми стигаше. Дейн ми беше шансът в живота и си внуших, че не бива да го изпусна. Предлагаше ми всичко, за което щях да се бъхтя тепърва, дълги години. Съжалявам, ако ти изглежда твърде пресметливо, но нима не трябваше да бъда точно такава?

— А обичаше ли го?

— Мисля, че след време го обикнах…

Глицки още по-яростно халоса волана.

— А тогава обичаше ли го, дявол го взел? И двамата ли ни пързаляше?…

— Да ви пързалям ли?…

— Лорета, знаеш за какво те питам. Спеше и с мен, и с него, така ли?

— Не, Ейб. Никога не съм го правила. Разделихме се с теб, преди да… О, Господи, това ли си мислеше през цялото време?

— Е, нямаше значение, важното беше, че ме напусна.

Но се чудеше дали е напълно откровен. И честен?

— Вярно. Не знам правилно ли постъпих. Бях млада. Просто ми се струваше, че нямах избор.

— Имаше и го направи. Не можеш да избираш, ако нямаш избор.

Стига, Ейб, сгълча се мислено. Много си самодоволен.

— Нито бях толкова печена, нито мъдра, за да ми е ясно това — каза тя. — Виждаше ми се, че каквото и да направя, ще е за добро, а Дейн ми даде възможност да съм сигурна.

— И беше за добро?

Тя не отговори, само се взираше в него. Горчивина, гняв. Какво ги предизвикваше? Тя ли беше виновна за всичко? Можеше ли да избегне страданието?

Той я погледна и разгада въпроса, изписан на лицето й. Лорета кимна.

— Да, беше за добро, но имаше цена. И аз си платих.

Хвана ръката му, стисна я силно и я отпусна в скута си.

После се заприказваха за Илейн. Двайсет и пет минути. Времето припираше. Ръката му остана в скута й. Студът ги вкочаняваше до кости. Неусетно заговориха за Кевин Ший, за плана на Лорета как да умиротвори града.

Глицки усилено се убеждаваше, че трябва да сподели някои от съмненията си, не толкова за вината на Ший, колкото за процесуалната издържаност на цялото дело. Искаше да натърти, че почне ли човек да върти игрички с това, съсипва самата идея за правосъдие, в което влагаше цялата си страст и сили. Докрай.

Но не беше наивник и не се залъгваше — и двамата бяха прекалено уморени за тежко философстване. Нарочно или неволно, разумно или глупаво, нещо ставаше с тях. Тя го попита дали ще влезе да пийне нещо, преди да си тръгне. Глицки помирисваше алкохол пет-шест пъти в годината, но се възползва от повода. Внушаваше си, че ще поговорят още малко за Кевин Ший, за работата.

Бяха в стая, чиито стени не се виждаха зад рафтовете с книги. Глицки седеше в червено кожено кресло, опрял устойчиво крака в азиатски килим. До камината, Лорета сипваше кехлибарена течност в тумбести чаши.

— Като поканиш някой на чашка, най-малкото трябва да му поднесеш тази чашка.

Тя бе свалила жакета на костюма си. Блузата й беше от тъмновиолетова коприна. Глицки окачи коженото си яке още в коридора, до входната врата.

И сега седеше омагьосан от сцената, докато Лорета се навеждаше да поднесе запалена клечка към газовата горелка зад изкуствените цепеници в камината, а силуетът й се очерта през тънкия плат. Някакъв спомен оживя в него. Трябваше на секундата да си вдигне задника и да изчезне оттук.

Тя угаси другото осветление в стаята и донесе чашите. Подаде му едната, разтвори коленете му и се отпусна на пода между тях. Докоснаха чашите си с чист кристален звън. Лорета опря ръце на бедрата му и прошепна:

— Вземи ми чашата.

Подчини се като окован от гласа й.

Пръстите й се заеха с колана на панталона. После тя вдигна глава и го погледна самоуверено. Очите й сякаш се заковаха в неговите. Бавно отпусна колана, дръпна ципа, ръцете й го пареха.

Лорета се премести напред и се наведе, като че готова за молитва.

31.

Кери, сегашната приятелка на Джеръм Рийз, не искаше да го пуска, поне не сега, толкова скоро след излизането му от затвора. Но Кери беше млада. И за разлика от Джеръм, не беше надарена със способността да проумява по инстинкт накъде духа вятърът. Джеръм знаеше, че човек действа по две причини — или е принуден, или е лесно. А тази нощ щеше да е лесно.

Когато си принуден, най-бързо хлътваш. Така става, ако нямаш време да поспреш, да измислиш начин. Както се случи с Майк Мюлън.

Джеръм беше наркокуриер вече почти три години, осигуряваше си хубавичък, чистичък живот, солиден доход, по някоя жена. Бе си втълпил колко е опасно да решаваш под натиска на момента и винаги се опитваше да избегне такива положения, но когато се натъкна на Майк Мюлън, внезапно му се бе наложило да действа. Незабавно. Нито му остана време, нито можеше да подбира средствата.

Случи се ето как…

Неговият снабдител и партньор в бизнеса Карлос очакваше своя снабдител Ричард, който трябваше да донесе три килограма китайски бял хероин, според слуховете, наскоро доставен в града. На свой ред Карлос бе уредил да се отърве от товара при собственика на местен бар, на име Мо-Мо Къщата, който после щеше да запретне ръкави и да го пусне по нормалните канали.

И досега всеки път спазваха процедурата. Само че в деня, когато трябваше да се появи пратката — деня, преди смъртта на Майк Мюлън — Ричард просто не се появи. Нямаха стока. И всички се изнервиха доста повече от обичайното — Карлос, Джеръм и Мо-Мо се озъртаха час по час, готови бяха и майките си да подозират, че са агенти под прикритие на отдела за борба с наркотиците.

Но Мо-Мо отдавна работеше с Карлос, затова му даде още една възможност с условието, че ако до залез-слънце на другия ден хероинът не бъде доставен в „Клуба на мацетата“, край на сделката. Мо-Мо щеше да взима стока от някой друг.

И така нямаше да е кой знае колко зле, само щяха да се поизмъчат, докато върнат доверието на Мо-Мо в снабдителния канал Карлос/Джеръм, но нищо особено. Ала както се завъртяха заровете, на другия ден малко преди залез, Ричард се появи. Карлос бе поел задължението да купи стоката, но без да е уредена препродажбата на Мо-Мо, нямаше с какво да плати на Ричард, а последният загубеняк, който забрави да плати на Ричард, не доживя следващото утро.

По това време Джеръм вече се увери, че този ден не му се пада работа, нямаше да прескача до „Клуба на мацетата“, затова пое малко „прасешка радост“1. И изневиделица му се наложи да открадне кола от улицата, преди дори да си е издухал носа. Кръвта му кипеше прекалено, превъртя заради Ричард, Карлос и всичко останало, взе скрития под стълбата полицейски револвер 38-ми калибър.

Но на улицата не се виждаха никакви коли. Никой не бе спрял тук, с оставени вътре ключове, а времето изтичаше.

И това се оказа най-лошата карма за Майк Мюлън, който чакаше на светофара, спуснал стъклото, потропващ с пръсти в такт с музиката по радиото. Джеръм направо не вярваше, че вече е стигнал чак до „Долорес“, сякаш прекоси половината град. Налагаше се да предприеме нещо. Слънцето клонеше към залез и ако не докопаше някоя кола, можеше да се смята отписан.

Затова гръмна Майк Мюлън, извлече го от колата и отпраши. Никакви угризения, дори не се замисли — нито тогава, нито по-късно. Джеръм си казваше, че всекиму идва времето и този път беше ред на Мюлън. Можеше да е някой друг. Не влагаше нищо лично. Изпълняваше си ролята на пратеник на сляпата случайност.

Джеръм взе колата, върна се при Карлос, откара хероина при Мо-Мо. Всички бяха доволни.

Но макар от гледна точка на Джеръм нещата да се подредиха чудесно, все пак отново действаше по принуда, а така на всяка крачка го дебнеха неприятности.

Другият начин беше лесният. Тази нощ щеше да е така.

Джеръм облече черен найлонов анцуг върху черното поло, обу черни маратонки „Конвърс“. По-рано през деня имаше смутове недалече от дома му на Силвър Авеню, по-късно се прехвърлиха в „Мишън“ и парка „Долорес“. Джеръм се сети, че ще изтеглят Националната гвардия от „Силвър“ и ще се надяват хората да си стоят вкъщи заради полицейския час.

Поусмихна се. Обикновените хорица бяха такива тъпчовци.

Беше в добра форма. Няколкото дни в килията не му навредиха. Можеше просто да изтича до „Силвър“, но с нещо трябваше да отнесе товара, а искаше да изчака, преди пак да отмъкне нечия кола. Последния път не му провървя особено.

Излезе от апартамента малко след един през нощта, качи се в бричката без номера, която използваше за лични работи и измина целия път до „Силвър“ с угасени фарове. При игрищата забави и се загледа, макар че никой не играеше.

Стигна до наредените плътно магазини, спря пред втория — „Ейс Илектрикс“ — и излезе, стъкълцата хрущяха под краката му. Само няколко крачки по тротоара и влезе в магазина през разбитата витрина. Извади фенерчето от джоба си и огледа рафтовете. Повече, отколкото очакваше. Гвардията сигурно си вършеше добре работата по отпъждането на мародери.

За съжаление дреболиите не бяха от висока класа, но пък и в тази част на града не би трябвало да се надява на това. Само радиокасетофони, часовници и каквито още джунджурии мистър Ейс наричаше „електрически“. Джеръм не си губеше времето във вайкане. Всичко тук му беше под ръка. Все щеше да изкара парици. Прибра няколко по-засукани наглед касетофона, измъкна се край назъбените стъкла и остави плячката на задната седалка.

През три врати беше магазинът за железария на Ратафия, къде по-добро място, но там се наложи сам да счупи витрината. Откри две кутии, натъпкани догоре с лъскави инструменти. Тежаха адски, но си струваше да ги отнесе, не бяха евтини.

Отсреща прозорците на спиртния магазин бяха смлени, но решетките си стояха непокътнати и Джеръм, като се пресягаше, измъкна двайсетина-трийсет бутилки, които стигна с ръка или придърпа с лоста.

Щъкаше неуморно по улицата, без да срещне никой, чуваше само стъпките си по парчетата стъкло. Вратата на дупката за евтинийки беше изтърбушена, но кой ли би си взел нещо оттам? Само подбра два костюма, които май щяха да му подхождат, три-четири рокли за Кери. Метна ги небрежно в колата. Помисли и се върна. Награби голям камион за Деймиън, страшнички кукли с мечове, автоматчета почти като истински. Хлапето щеше да помисли, че вече е Коледа.

Скапана улица, но той не се оплакваше. Каквото избере, негово си е. Мина на още места — струпа в багажника консерви с хранителни концентрати и задигна от касата цяла пачка прекрасни, истински купони за безработни.

Осемнайсет минути. Достатъчно. Качи се в колата, пусна се обратно по „Силвър“ и зави по „Палу“. Жива душа не се мяркаше, както бе казал на Кери. Обясни й за полицейския час. Хората се спотайват вътре. Плашат се да не ги гръмнат, но той не се боеше.

А тя се тревожеше. Такава си беше. Нека. Ще остане предоволна, когато той стовари всичко в апартамента.

Добре знаеше как да си опече работата. Действаш по принуда или ако е лесно. Тази нощ наистина беше лесно.

32.

Уес Фаръл смътно си спомняше, че не можа да заспи.

Ако имаше нещо вярно, а поне така му се струваше, жената на Моузес Макгайър, Сюзън, въобще не беше очарована от хрумването на своя съпруг да доведе вкъщи от бара един пиян непознат, за да прекара нощта на дивана в техния хол.

Бебето се събуди поне три пъти, макар че това предполагаше през останалото време да е спало, а Уес не би могъл да се закълне, че е така. Чуваше всякакви шумове, единият от съпрузите или двамата едновременно тътреха крака наоколо, отваряха хладилника, препираха се — „Моля те, би ли я донесъл тук? Няма да се размотавам напред-назад по нощница, докато твоето приятелче хърка на дивана.“ Какво оставаше пък за хленчещото бебе.

И щом розовопръстата богиня на зората освети небето, Моузес Макгайър с помътнели очи влезе в хола и пусна ключовете на Уес на пода до дивана. Тънък намек.

Лидия, бившата жена на Уес, бе пожелала кучето, за да й прави компания, защото съпругът й прекарваше повечето време извън дома, в съдилищата, а след като децата заживяха самостоятелно, не искаше да стои сама в голямата къща. И щеше да се чувства по-сигурна.

Но когато уговаряха условията на развода, Лидия реши, че вече не иска кучето. Е, обаче и Уес нямаше желание да се грижи за боксера. Поначало тази твар не се радваше на симпатията му. За него си остана „кучето на Лидия“ — Бартоломю или накратко Барт.

И Лидия каза: „Добре тогава, отива в приюта за бездомни животни“. Винаги се изумяваше от лекотата, с която Лидия ръсеше подобни приказки. Нима това беше едно от присъщите й качества? Вече не беше сигурен, вероятно и никога не е знаел.

Не му даваше сърце да позволи това. Твърде много неща се разпаднаха за бързо отминалите години, откакто по-малката, Мишел се изнесе от къщата. Незнайно защо не се примири с мисълта Барт да попадне в приюта.

Тази сутрин си представяше колко сърдит му е Барт. В края на краищата, господарят му отсъстваше почти осемнайсет часа. Щом завъртя ключа във вратата и Барт се изпречи пред него, заскимтя.

— Ей, друже, извинявай.

Почеса го между ушите. Подвило опашка, кучето се притисна към крака му за секунда-две, после го поведе към кухнята. Уес би трябвало да се гордее с него — Барт бе издърпал вчерашния „Сан Франциско Кроникъл“ от масата на пода и го бе употребил по предназначение. Но си личеше, че кучето е засрамено, въпреки всичко.

Не беше особено настроен да изведе Барт на разходка по пътеките край Деветнайсето Авеню, но смяташе, че е длъжен. Често му се мяркаше мисълта, че грижите за Барт са му нещо като душевна спасителна лодка, връзка с човека, който той представляваше, когато още имаше дом, деца, жена, работа — отговорности, поддържащи духа му и придаващи смисъл на всекидневието. Сега имаше само Барт, едно глуповато застаряващо куче и за нищо на света не би се отказал от тази грижа.

Не че много го биваше да се грижи за кучето — изминалото денонощие беше достатъчно доказателство. Но и в семейните отношения не се показа твърде способен.

Освободеният от каишката Барт се втурна по своите си работи и се отдаде на естествените нужди. Уес вървеше по асфалтовите пътеки и потръпваше, все още само по тениска и шорти.

На връщане с колата от „Шамрок“ му светеше бледичкото слънце, но сега то бе предпочело да се скрие в ниско надвисналите облаци. Не срещаше никого. Нямаше сенки, защото слънцето не се виждаше. Пълно безветрие. Околността, обикновено бучащата улица, дори целия град, като се замисли, бяха някак неестествено, призрачно смълчани. Уес спря и се заслуша. Барт изскочи отнякъде и седна до него.

Завъртя глава и с периферното зрение забеляза бяло петно, отклони се от пътеката, за да погледне. Откъсна обявата от телефонния стълб.

Може Кевин да не го е прекарал нарочно вчера. Може да е закъсал някъде. Взираше се в лицето на обявата — беше Кевин, нямаше спор по това. Момчето бе затънало в страхотни говна.

Вкъщи Уес постоя под горещия душ, после облече дебел памучен анцуг и докато се поздравяваше за силата на волята, изпи две големи чаши доматен сок с по няколко капки лютив сос, без никаква водка. Наля си и трета.

Беше в помещението, което наричаше своя „салон“, чакаше клепачите му да натежат за сън, пиеше си сока и разсеяно галеше Барт по главата и врата. Колкото и неохотно да си признаваше, но проклетото куче му беше голяма утеха.

Част от съзнанието му въобще не искаше да знае какво става с Кевин. Вероятно момчето се е сащисало отначало, обадило се е от паника, а после само е измислило какво да прави.

Но и досега никой не знаеше къде е Кевин. Ами ако не само е загазил, а има и нужда от помощта му? Пак погледна обявата, която донесе вкъщи. Не се съмняваше, че неприятностите на Кевин са извънредно сериозни. Оставаше един-единствен въпрос — заслужени ли са? Уес не бързаше да отсъжда, но нямаше как да пренебрегне факта, че вчерашното обаждане на Кевин не е било някаква младежка приумица или пиянски кошмар. Обявата си беше съвсем истинска и вдъхваше страх. И по-младият му приятел явно си представяше, че може би има нужда от помощта на Уес…

Той отпи от сока и си каза, че ако е така, започва съвсем друга история, нали? Защото шепнещото гласче в ума му досаждаше седмици наред, откакто семестърът приключи в началото на юни, че всъщност не му пука дали ще защити доктората си по история. Занимаваше се с това по-скоро да запълни времето, докато опитваше да налучка нова посока след раздялата с жена си Лидия и след предателството на най-добрия си приятел Марк Дуър.

Като млади, с Лидия се обичаха, после отглеждаха децата си и постепенно от партньори се превръщаха в съвсем чужди хора. И когато дъщеря им Мишел стана самостоятелна, мълчанието в голямата къща властваше все по-често, дълбаеше ровове, които никой от двамата не би успял да прекрачи лесно, дори да искаше. Оказа се, че не искаха.

Беше адвокат толкова отдавна, въртеше се из съда, в Палатата, а Лидия отначало беше майка и домакиня, после стана брокер на недвижими имоти и реши да основе собствена фирма. Не им остана за какво толкова да разговарят. Той качи седем-осем килограма, тя смъкна поне дванайсет и си втълпи, че започва нова епоха в живота й — вълнуваща, изпълнена с предизвикателства, със свобода. А Уес?…

Докато в жена му Лидия настъпваха промените, Уес бе погълнат от нещо далечно от домашния живот — процеса срещу най-добрия му приятел Марк Дуър, обвинен за убийството на своята съпруга. Уес беше адвокат на Дуър, бореше се в съдебното дело на живота си.

Отпусна се на дивана. Мътните го взели, защо не идваше сънят? Сега не искаше да мисли за всичко това. Изобщо не искаше да се мъчи. Дали все пак да не си налее един-два пръста водка, да оглади острите ръбове?

Но не помръдна.

В края на краищата, когато се разнесе прахолякът, Уес остана с чувството, че животът му не се е оказал особено успешен. Годините, през които отглеждаше децата си, отдавна останаха зад гърба му, а и не беше любимия татко, не отделяше достатъчно време за личните неща. Сега хлапетата се понесоха по своите орбити, не знаеше как им върви, нито те се интересуваха от него и не можеше да ги вини за това.

А правото — богът, комуто служеше през целия си съзнателен живот — се оказа по-разочароващ, отколкото си представяше. Дори твърде.

Когато Лидия каза, че има намерение да го напусне, той най-силно се смая, че изпита само леко съжаление от прекараните двайсет и седем години в неразгадаем хаос, довел ги до този момент.

Всъщност именно бездънната подлост на Марк Дуър срина до основи вярата му. Лека-полека осъзна, че вече му е все едно. Естественият скептицизъм, с който през годините се бранеше при професионалното общуване със злонамерени и нечестни клиенти, се бе превърнал в непоклатим цинизъм към цялото човечество.

Затова започна да пие и затова продължаваше да върши това с почти религиозен плам. За да си остане безчувствен. Да се държи само на повърхността. Тичаш ли бързо по тънкия лед, няма да се пропука под краката ти. Но усещаше как се плъзга все по-далече от всеки друг, от самата идея, че нещо може да има смисъл.

В това откриваше причината още да се грижи за Барт. Същата причина породи колебанията му от мрачните опасения, че Кевин Ший вероятно ще търси помощта му на юрист.

Би могло да се окаже, че е попаднал на още една спасителна лодка. И още една възможност да се надява, а не беше склонен да се вслушва в желанията, особено когато се намесваше и правото. Някога толкова прекрасното, божествено право…

Не. Няма да се забърка отново. Няма да помага нито на Кевин, нито на някой друг. Може само да му препоръча някой добър адвокат — и толкова. Не искаше да дава никому и нищожния шанс пак да го предаде. Случеше ли се това, бе убеден, че душата му, ако я имаше, ще бъде съсипана окончателно. Нямаше да му остане нищо, с което да се спаси.

Стана. Малко водка без вкус, без аромат, без цвят щеше да е точно каквото му трябваше. Благодаря, задръжте си доматения сок.

Някъде май звънеше телефон. Като че под вода. Което доказваше, че сънува. Нямаше нужда да вдига слушалката, да прави каквото и да било. Само да се обърне на другия хълбок и звънът ще спре.

Не вярваше да е спал повече от час. За разнообразие се настани в леглото си под завивките, преди да се е свлякъл на пода. Спусна щорите. В спалнята беше тъмно като през нощта, уютно и приятно. Нямаше пръста си да вдигне и точка по въпроса. Искаше да поспи поне пет-шест часа, преди да се изправи срещу тегобите на деня.

Обърна се и се зави презглава. Телефонът звънна втори път. И трети. И пак настъпи тишина.

Видя ли? Било е сън.

33.

В осем без двайсет сутринта Конрад Ейкън, кмет на Сан Франциско, гледаше отгоре поредния палатков лагер, вече разпънат в парка до Общинския център, точно под него. Той стоеше отчасти скрит зад флаговете на Съединените щати и Калифорния на церемониалния балкон, над величествения двоен портал на Градската палата.

Както беше неизменно вече ден и половина, трудно осмисляше струпаната информация. Ето го, отговорният служител, комуто бе поверен милиардният бюджет на един от най-обичаните и красиви градове в света, цел на хиляди туристи всяка година, една от конгресните столици на страната, свято място за любителите на изтънчени ястия, средище на либерализма и изкуствата, с шестата по големина опера в света, убежище за ощетените, безимотните и хомосексуалистите от всички кътчета на Щатите. А той тънеше в нерешителност, сякаш градът се срути в краката му за броени часове.

Над палатките в рехавата мъгла се издигаха димни струйки от огньовете. Принуждаваха го да си припомни снимките, които бе виждал постоянно от детството си досега — Сан Франциско, мъчително изправящ се на крака след страшното земетресение през 1906 година, доскоро най-мрачният период в историята на града. Преди тези образи му вдъхваха надежда със запечатаните усилия на хората заедно да изградят отново живота си. Но днес, докато рееше поглед над палатките, слушаше дрънченето на кухненски съдове и надигащите се в гняв и отчаяние гласове, надеждата беше последното нещо, което можеше да извлече от тази гледка.

След петнайсет минути Ейкън щеше да се срещне с единайсетте членове на Надзорния съвет и още нямаше представа какво да им каже. И още по-лошо, въпреки старанията на някои от подчинените им, които превърна в свои доносници, не успя да надуши посоката, в която надзорниците щяха да насочат разговора. От опит знаеше, че едва ли ще предложат нещо резултатно, само биха могли да утежнят товара на раменете му, да подкопаят още малко разклатения му авторитет и да отклонят вниманието му от продължаващите усилия да свърши нещо полезно.

Отлагаше срещата с надзорниците през целия вчерашен ден, надяваше се положението да утихне някак от само себе си, но след убийството на районния прокурор Крис Лок се надигна нова вълна от нощни безредици и вече изчерпа възможностите да се преструва, че всичко ще отмине бързо.

Неговият административен помощник Доналд, висок и представителен мъж на тридесет и пет години, изведнъж се появи зад лакътя му. Цяла минута стояха, без да помръднат.

— Ако имате желание да чуете мнението ми… — започна Доналд.

Все още умислен, Ейкън кимна. Доналд беше истинско съкровище — винаги познаваше подводните течения, имаше вземане-даване с всеки в Градската палата и бе надарен с остър усет за политика и стратегия.

— Ще се вслушам във всичко, което си намислил.

Доналд държеше папка, която Ейкън забеляза едва сега. Помощникът извади обявата за Кевин Ший и я подаде на шефа си. Ейкън бе гледал проклетото листче поне стотина пъти. Вече му се гадеше, но наистина беше готов да чуе предложението на Доналд.

— Е, какво?

— Вчера прекарах целия ден из тези свещени коридори и интуицията ми подсказва, че ако тази сутрин не вземете в свои ръце срещата, още отначало, с най-простото мислимо послание, ще се сблъскате с безпрецедентна политическа катастрофа.

Ейкън сам бе стигнал до същото заключение. Членовете на Надзорния съвет в Сан Франциско се избираха от целия град, а не по изборни райони. Нито един от тях не представляваше определена част от града. По-точно беше да се каже, че всеки в съвета представляваше, дори въплъщаваше цяла политическа програма. И доколкото Ейкън можеше да съди по досегашните си срещи с тези хора, твърде често трудно стигаха до единомислие.

Проблема с „досадниците“ (както ги наричаха почти винаги, с изключение на случаите, когато използваха и „безпризорници“) утежняваше и начинът, по който им се плащаше. Според градската харта на Сан Франциско всеки член на съвета получаваше точно двайсет и четири хиляди долара годишно, значи два пъти по-малко от собствените си чиновници и секретарки. С други думи, ако някой си изкарваше хляба с пот на челото, беше неподходящ за Надзорния съвет.

И много хора, включително Конрад Ейкън, поддържаха мнението, че надзорниците бяха отвратително невежи дори за елементарните начини да се свърши някоя работа. Този недостатък се съчетаваше с неприязънта им и към идеята за компромис. За Ейкън това означаваше надуто презрение към самата действителност.

Обаче „досадниците“, общо взето, разполагаха с предостатъчно време и финансова независимост. На свой ред това ги подтикваше към неотстъпчивост и караше околните да им се подмазват. Надзорниците преливаха от възгледи, подходи, идеи в излишно изобилие. Да, в съвета никога не се усещаше недостиг от идеи. Въпреки че нямаха изпълнителна власт, хората от съвета можеха да препоръчват на кмета определена политика. Например, да заповяда на полицейското управление определени действия. Или да обяви Хо Ши Мин за град-побратим на Сан Франциско. Или да отложи възстановяването на магистралите след земетресение, докато разни екологични комисии проучат опасностите, които строителните работи биха представлявали за местния вид жаби в Китайската падина.

Кметът не беше длъжен да се съобразява с препоръките им, но решеше ли да ги пренебрегне, трябваше да поеме политическия риск. Някъде в съчетанието от възгледите и позициите на надзорниците — бели, испаноезични, хомосексуалисти, азиатци, афроамериканци, феминистки — се криеше абсолютното мнозинство, а точно то избираше кмет на града.

Ейкън взе листа от помощника си.

— Доналд, значи това ще ми помогне да хвана бика за рогата?

— Мисля, че вчера сенаторката Уейджър беше права, когато обсъждахте проблема…

— Помня, Доналд. За кое беше права, по-конкретно?

— … особено сега, след смъртта на Крис Лок. Според мен е нужно да се включим в наддаването. Всеки „безпризорник“ ще бута и дърпа в своята посока. В заседателната зала вече са монтирани безброй камери и всеки ще иска да дръпне по някоя реч, да заклейми насилието, да пробута проекторезолюция… е, сам знаете.

Ейкън наистина знаеше.

— Какво означава „да се включим в наддаването“?

— Да влезете, да вземете направо думата и да обявите, че ние — всички ние, целият град — очевидно отдавна сме обръщали гръб на междурасовото напрежение, тлеещо сред нас. Крили сме си главите в пясъка. Особено тук, в Градската палата.

Ейкън се усмихна кисело.

— Е, не е лъжа.

— Не, чуйте ме. В това има смисъл. Били сме небрежни — не сме искали да признаем факта, че неравенството все още съществува, че обикновените граждани на улиците имат пълно право да се гневят, особено онези от черната общност. И е очевидно, че всички ние носим вината за смъртта на Артър Уейд и Крис Лок. Имаме дълг и трябва да го изплатим.

— Доналд, стана малко претрупано.

— Вярно, но щом сладкогласният дявол заговори… — каза Доналд заговорнически.

— Ясно, имаш предвид самия мен…

Доналд кимна.

— Това е само най-обща идея, господин кмете. Във вашата уста няма да звучи толкова тежко…

Кметът бе свикнал с ласкателствата, но и сега си каза, че Доналд почти не се отклонява от истината — Ейкън имаше ораторска дарба. Пък и членовете на съвета несъмнено се поддаваха на призиви към колективната им гузна съвест на либерали. Ако почти от вратата ги подхванеше за собствената им вина, за приноса им към бедствието, току-виж успее да прокара някаква своя линия.

— Добре, а каква е втората част на най-общата идея?

— Преди да обмисляме някое от предложенията на съвета, преди да правим каквото и да е друго, длъжни сме да предприемем спешни действия за връщането на чувстващата се изолирана черна общност в главното русло на живота в града. Да им протегнем ръка. Нуждаем се от символичен жест.

— Значи стигнахме до символите. Правилно.

— И за да покажем своята загриженост, да внушим, че главната ни задача е единството в града…

— Ще им поднесем на тепсия Кевин Ший.

Доналд каза убедено:

— Той е виновен. Вижте само снимките. И обявяваме награда от… да речем, половин милион долара, което е доста евтино, ако успеем да укротим буйстващите тълпи.

Ейкън разтърка клепачите на смъдящите си очи, потри петното на лицето си.

— Доналд, не искам Ригби да си въобрази, че го соча с пръст, защото подчинените му още не са арестували Кевин Ший. Правят, каквото е по силите им.

— Сър, никой не ги обвинява в бездействие. Бихте могъл даже открито да заявите това. Но ние… вие имате нужда от този жест, от убедеността на черната общност, че градът полага усилия, че всички сме едно цяло. Смея да се надявам, че е вероятно и размириците да поутихнат.

Ейкън си мислеше, че предложението е добро, защото можеше да го приемат. И е справедливо. Рядко съчетание.

— Иначе казано — подхвана той, — деловият подход тази сутрин е да поискаме подкрепата на Надзорния съвет за наградата, да насочим вниманието им към задържането на Кевин Ший и да приемем резолюция в този смисъл…

— Натам трябва да ги поведете, сър.

— И после да си вървя?

Доналд поумува няколко секунди и кимна.

— В общи линии, да.

И Ейкън тръсна глава.

— Да се захващаме за работа.

Когато вратата се затвори зад Ейкън, тръгнал към заседателната зала на Надзорния съвет, Доналд изчака пет особено дълги минути зад бюрото си. Често Ейкън изфучаваше и насред коридора се сещаше за нещо, нахълтваше обратно в кабинета си, сграбчваше забравена вещ и скорострелно даваше последни указания, които бе пропуснал.

Но сега му предстоеше да отиде само до другото крило на Градската палата — една минута, не повече и Доналд очакваше да се върне незабавно, ако това изобщо се случеше. Обаче си беше разсъдлив по природа. По-мъдро е да не прибързваш. Ами ако някой нахален репортер заклещи Ейкън в коридора и после кметът се втурне обратно заради поредното си хрумване? Няма излишна предпазливост.

С тази мисъл в главата, Доналд излезе иззад бюрото си, мина по дългия, облицован с дърво коридор до обществената приемна на кмета и излезе през вратата с номер 100.

В коридора нямаше никой. Отиде до кръглия балкон над грамадното фоайе на Палатата. В отсрещния коридор забеляза гърбовете на тълпящи се хора пред заседателната зала на надзорниците. Нещо бе възбудило множеството. Вероятно влизането на кмета в залата.

Доволен, той се върна в кабинета. Настани се зад бюрото и извади от портфейла си едно бяло листче. На него бяха изписани само седем цифри, без име.

В отсрещния край на телефонната линия приятен женски глас го помоли да остави своето съобщение.

След като се представи, Доналд уведоми записващата машина, че кметът действително е решил да подкрепи идеята, която са обсъждали, после си позволи да предскаже, че до няколко часа и Надзорният съвет ще приеме съответната резолюция.

Когато остави слушалката, ръцете не му се подчиняваха напълно. За първи път постъпваше така. Естествено беше нервите му да се изопнат. И най-смешното бе, че всъщност дори помагаше на Конрад Ейкън. Не е лошо.

Но го мъчеше неясното чувство, че е станал изменник. Смущаваше се, сякаш вече работеше за друг. Но с това бедствие, в което всичко още беше неясно, Конрад Ейкън едва ли можеше да е уверен в преизбирането си след пет месеца, а какво щеше да прави тогава Доналд, ако не защити отсега интересите си?

Налагаше се да опипа почвата, да бъде полезен и на други хора, когато може. И след обаждането не се съмняваше, че Лорета Уейджър ще си спомни кой е, ако пак я потърси. Няма да е нужно никакво самоизтъкване — тя и сама ще сметне, че му е задължена. И щеше да му се отплати. Така беше в политиката и кой по-добре от сенаторката знаеше това?

Защото бе чул достатъчно за нея от общи познати.

34.

Илейн, дъщерята на сенаторката Уейджър, най-сетне успя да поспи — дълбоко и до насита, събуди се малко след зазоряване. През прозореца на хола под натежалите облаци димът съвсем не беше толкова гъст като предния ден. За миг си позволи да се настрои оптимистично — може би настъпва обрат към по-добро и след време раните на града ще заздравеят.

После отвори вестника…

Сега седеше на паркета, по прекомерно широка мъжка тениска, каквито използваше вместо нощница. Помнеше, че опита да се опре на стената, но се отказа, просто трябваше да седне. Сигурно бе загубила всякаква власт над себе си — напипа мокрия под, осъзна, че си смуче показалеца. Колко ли време е минало?

В стомаха й къкреше, отново се помъчи да стане. Пътят до банята й се виждаше почти безкраен.

Не й се вярваше, че никой не я бе потърсил. Но си спомни, че изключи телефона, заедно със записващото устройство. Има моменти, когато човек е длъжен да се наспи.

И чу записания глас на Крис Лок.

— Ох, Божичко! — изстена тя, превита от нов напън за повръщане.

Обадил се е, преди… преди…

Пръстите й се вкопчиха в корема, разтриваха полека стегнатия възел, тя слушаше като хипнотизирана думите, гласа, който чуваше за последен път.

Казваше, че я обича. Имал нужда от нея, искал да поговорят. Дали ще може да се видят утре (О, Господи, тази сутрин!), преди работа? Имал уговорена вечеря с Мохандас и нейната майка, щял да закъснее. Може пък да намине при нея, преди да се прибере. Защо не му звънне да се разберат?

После беше обаждането на майка й от полицейското управление, с пресилената невъзмутимост, която я спасяваше в най-тежките моменти. Някой едва не я застрелял, убил Крис… Моля те, миличко, не излизай, преди да се чуем.

Следващият беше колегата й Джери Узунис, но само със съобщение, бързаше да се включи в новите размествания в службата. Тя пренави част от дърдоренето му, после пак го пусна, без да слуша, гледаше изцъклено в нищото.

Някак се облече. Сериозно ли се готвеше да отиде на работа? Не знаеше. Само че ето, направила си е прическа, сложила си е грим. И е обута. Но без чорапогащник. Свали си обувките и забрави какво вършеше. Съзнаваше, че седи на леглото и се напъваше да извади от паметта си нещо, а чорапогащникът беше оставен до нея. Нищо не се връзваше.

Там, до леглото, е телефонът. Да не е искала да се обади? Бе опитала да се свърже с майка си, но кой ли би могъл да предвиди къде ще е сега. Изчака петнайсет сигнала. Набра номера отново. Може това да е било — да се обади пак.

Край бордюра пред Палатата винаги имаше плътна колона черно-бели полицейски коли, но днес те заемаха четири от петте платна на Брайънт Стрийт.

Илейн Уейджър пристигна с такси — тази сутрин автобусите не се движеха по нейната линия. Стоеше на ъгъла между Седмо и „Брайънт“, за кой ли път обзета от чувството, че действителността коренно се е променила. Дали това е така наречената виртуална реалност? Един от отговорниците по броячите за паркиране най-спокойно попълваше квитанции за глоби на полицейските коли, записваше си номерата им и после оставяше творенията си под чистачките, сякаш някой му бе подсказал, че така най-разумно ще запълни времето си сред околната лудост. И той е повярвал…

Във фоайето на Палатата тълпата бе отъняла значително — несъмнено, заради полицейския час имаше по-малко нарушители. Илейн като в безтегловност премина край детектора за метални предмети и заобиколи една от колоните, грамадната пещера на фоайето се откри пред очите й.

Десетина униформени полицаи нехайно охраняваха задържаните. Но защо, попита се Илейн, имаше толкова много патрулни коли пред сградата? Къде са останалите полицаи? Откъслечната мисъл я връхлетя като послание от полузабравен свят. Нямаше представа с какво се занимаваха.

Мъжете в опашката за получаване на призовки тази сутрин бяха обичайната сбирщина, мърляви и уморени, с торбички под натежалите клепачи. Докато чакаше асансьора, един от тях привлече вниманието й.

Искаше да се качи в стаята си, да затвори вратата. Може пак да потърси майка си, да поговори с Джери Узунис или с първия заместник-районен прокурор Арт Драйсдейл… с все някой горе… да научи какво се е случило, какво би могла да направи. Трябваше да направи нещо. Заради Крис.

Тръгна към жълтата пластмасова лента, отделяща задържаните, прекрачи я и се вгледа отблизо в мъжа.

— Извинете — обърна се към полицай, заприказвал се със свой колега.

— Да, госпожо? — И след миг: — Моля ви да се върнете зад лентата. Не бива да сте тук.

Илейн не бе в настроение да се държи сърдечно.

— Работя в прокуратурата — и размаха служебната си карта. — Казвам се Илейн Уейджър.

Ако някое от двете ченгета пред нея успя да свърже името на привлекателната млада жена със сенаторката, то прикри добре мислите си. Но прокуратурата беше сериозна работа и ако дамата желаеше да каже нещо, щяха да я изслушат.

— Да, госпожо — повтори полицаят. — С какво мога да ви бъда полезен?

Илейн кимна към арестувания.

— Този не е ли Джеръм Рийз?

Той беше и я зяпаше.

— Ей, ей, така не е редно. Ей, на тебе говоря. Чуваш ме! На тебе говоря!

Илейн не го и погледна. Полицаят, на чиято значка бе написано „Дж. Дийли“, застана между нея и Джеръм и заповяда на онзи да си затваря устата. Вече се качваха с асансьора за посетителите на затвора, по-бърз от общодостъпния. Освен това спираше само на шестия етаж — пред входа на затвора.

— Сериозно ти говоря, щото те… ей, чуваш ли, нямат заповед. Налитат да се заяждат само. Това си е чист тормоз. Нищо не съм направил…

Дийли се обърна към Илейн и каза с най-лековат тон, като че се разхождаха в парка:

— Прибрахме го в район с полицейски час, в крадена кола, пълна с предмети, които е ограбил от…

— Ей, стига бе… никаква открадната кола не е…

— Джеръм, не ти ли казах да млъкнеш?

Дийли дръпна белезниците с такава сила, че почти отлепи младежа от пода.

— Това си е насилие! По-ли-цей-ска бруталност! Ти нали всичко видя, сестро? Айде стига толкова. Ей, ама тоя тип…

— Не съм ти сестра — сряза го Илейн. — Аз съм най-гадният ти кошмар.

Точно сега Арт Драйсдейл, първият заместник в прокуратурата, преживяваше най-гадния си кошмар. Наближаваше девет сутринта, а той беше на крак през цялата нощ. Отказа да работи дори временно в кабинета на Крис Лок — не искаше злонамерени тълкувания, никак не се натискаше да бъде следващият в това кресло. Но в собствения му кабинет изобщо не достигаше простор, за да побере човешкия поток, вливащ се тази сутрин. Всеки настояваше за отговори, за утешителни новини или за решения, които той не бе упълномощен да вземе.

Обикновено се държеше безгрижно, случваше се да подхвърля бейзболна топка, както седеше зад бюрото и обсъждаше с някой служебните затруднения или преговаряше за смекчаване на присъдите с адвокати. Днес носеше бяла риза с разхлабена вратовръзка и сплиташе пръсти върху бюрото, докато ставите им побеляха.

— Добре, пуснете я.

Илейн нахълта през вратата и застана пред него.

— Надявам се да не съм разбрал добре — започна той. — Задържала си Джеръм Рийз… същия Джеръм Рийз, когото пуснахме преди два дни поради недостиг на доказателства, без да го обвиним в убийство — значи същия Джеръм Рийз пак е тикнат на топло горе?

— Да, сър.

Драйсдейл разтърка челото си, после притисна пръсти в слепоочията си.

— С горе-долу същите прегрешения, за които на другите връчваме само призовки?

— Повечко са — увери го тя.

— Повечко, значи. Достатъчно, за да го арестуваме непременно ли? И то в СКАПАНОТО ФОАЙЕ! Извинявай, не исках да ти крещя, но това е недопустимо. Точно сега само Джеръм Рийз ни липсваше тук.

— Съжалявам, но…

— Убеден съм, че съжаляваш. — Той поклати глава. — Илейн, защо реши, че трябва да направиш това?

— Помислих… помислих, че ако се разчуе как е бил задържан на местопрестъплението и пак сме го пуснали…

— Знам, знам. Но сега е в затвора. Не вкарваме там никой друг, извършил същото като него.

— Но вече не можем да го пуснем. Няма как просто да му връчим призовката и да го изгоним.

— И аз не мисля, че е възможно. — Той вдиша през зъби и шумно изпусна въздуха. — По дяволите!

— Почувствах, че нещо трябва да направя. Не ми беше съвсем ясно. Заради Крис, тоест, господин Лок…

Драйсдейл я спря с вдигната ръка. Схващаше добре дреболиите в това положение. Илейн беше дъщеря на Лорета Уейджър. И чернокожа. И както вървеше този свят, не можеха да й се скарат сериозно, какво остава пък да я отстранят от длъжност за подобна грешка. Вероятно с пръст не можеха да я докоснат. Все едно винаги носи броня. Сега Джеръм Рийз беше горе, оставаше Драйсдейл да предотврати изтичането и раздуването на информацията от масмедиите. Но междувременно нямаха никакви сериозни обвинения, които да предявят на онзи тип, освен, разбира се, обичайните закононарушения, а Болъс пускаше всички останали негодници.

— Илейн, всички сме разстроени и объркани. Самият аз не знам какво да правя и какво ще става тепърва в прокуратурата. Но нашата работа е да сме обвинители в съдебни процеси, а не да участваме в арести. И се предполага, че обмисляме грижливо, преди да предприемем подобни действия, нали разбираш?

— Да, сър.

— Вярвам ти.

Юмруците на Драйсдейл отново побеляха. Все щеше да измисли какво да прави Джеръм Рийз. По закон, прокуратурата разполагаше само с два дни, за да му предяви обвинение, но Драйсдейл умуваше как да се възползва от празниците за Четвърти юли и да проточи процедурата чак до следващия вторник, дотогава времето можеше да стигне за преодоляването на злощастните обстоятелства.

Върна мислите си към Илейн.

— Ти се занимаваш с убийството на Артър Уейд. — Не прозвуча като въпрос. — И работиш с отдел „Убийства“ по това, нали? Поддържаш връзка?

Не беше така, но тя веднага си припомни вчерашния разговор с лейтенант Глицки, затова на пръв поглед не излъга, когато отвърна:

— Да, сър.

— Добре, погрижи се да продължава така. Имаш ли нужда от помощ, ела при мен, питай. Не е нужно да се бъхтиш сама.

— Да, сър. Благодаря ви.

— Няма за какво. Прати ми следващата жертва.

Произнесе думите без усмивка.

35.

Глицки беше на полицейския паркинг зад Палатата и оглеждаше последната кола, в която Крис Лок се бе возил през живота си.

Произведена същата година, от същия модел като колата, с която стигна дотук сутринта, а предната нощ откара Лорета до дома й. И същата като онази, с която по-рано вечерта се бе прибрал вкъщи. Днес прати един от патрулните полицаи да я върне в служебния паркинг на градската управа.

Само цветовете бяха различни. Градът бе закупил двайсет и седем коли „Плимут“ за удобството на своите служители и гости — за неуниформени полицаи, заместник-районни прокурори или някой виден посетител.

Инспектор Марсел Лание още бъхтеше неуморно и трупаше допълнителни дни към отпуска си. Сега „развеждаше“ Глицки по подробностите на извършеното снощи престъпление. Към студената мъгла се прибави и вятър. Двамата носеха дебели якета, Марсел въобще не измъкваше ръце от джобовете си. Опитвайки се да схване по-добре нещата, Глицки отвори предната дясна врата на колата.

Понаведе се и примижа срещу стъклото на прозореца. Било е вдигнато, когато е мъжът застрелял Лок, сега представляваше мътна паяжина с дупка по средата, голяма колкото юмрук.

— Криминалистите събраха ли парчетата?

— Всичко, каквото намерихме.

— Доста голяма дупка.

Лание също погледна за миг.

— Ейб, това са два изстрела от упор.

Глицки кимна.

— А втория куршум открихте ли?

— От другата страна.

Заобиколиха колата, Глицки поспря при задната броня.

— Какво, забеляза ли нещо?

— Нищо, абсолютно нищо.

Глицки отвори вратата откъм шофьорската седалка и се опря на коляно, за да разгледа дупката от куршум в тапицерията, после се настани зад волана, изви очи към разбитото стъкло вдясно и мислено проследи траекторията на втория куршум.

— Голяма късметлийка е — отбеляза на глас.

Според неговата представа за траекторията, куршумът би го одраскал отпред. Разбира се, Лорета нямаше грамадния му гръден кош и затова не бе засегната. Но съвсем малко е оставало. На косъм.

— Май е имала късмет и с прибирането у дома снощи — вметна Лание, без по лицето му да трепне и едно мускулче.

Глицки бе подготвен за нещо подобно — ченгетата от „Убийства“ се отличаваха с умението да научават всичко и да го разнищват без никакво страхопочитание. Явно бе плъзнала мълвата, че посред нощ е отвел с кола Лорета от Палатата.

— Марс, не ми додявай. Жената все пак е сенатор. И ми беше по пътя.

— Ами да, късмет си е.

Усети как белегът на лицето му се опъна и си наложи да не се мръщи. Трябваше да преглътне ухапването без гримаси. Марсел би надушил още нещо при каквато и да е реакция от него.

— Къде още има кръв? — попита делово.

Лание се наведе към него.

— Погледни ей тук. — Малко кръгло петно на дясната седалка. — Имаме си работа с калибър 22, най-много 25. Тази сутрин ще знаем точно. Малко входно отверстие, никакви разкъсвания. Куршумът не е излязъл. И с това е извадила късмет. Дори не я е опръскало.

Сърбеше го езикът да обясни с няколко подбрани думи на инспектора си какъв късмет е имала поначало Лорета, за да стрелят по нея. Но и така косвено щеше да отрича подозренията му, значи би признал, че е станало и още нещо необичайно. Предпочете да си затваря устата, измъкна се от колата и внимателно хлопна лявата врата. Тръгнаха обратно към Палатата.

— И как е тя? Говорихте ли? — попита Лание.

— Не много — излъга Глицки. — Почти беше изпаднала в шок, напълно изтощена. Мисля, че доста я е разтърсило.

Крачките им стържеха по плътно настлания чакъл.

Когато лейтенантът се появи в кабинета си, на един от жълтите пластмасови столове пред бюрото на сина си седеше Нат Глицки. На седемдесет и шест години, старецът още се занимаваше с готварството си. И както винаги, кръглата ярмулка покриваше бялата къдрава корона от коса на главата му. Носеше туристически обувки, многоцветен вълнен пуловер, старомоден, изцапан с боя кафеникав панталон. И бе метнал на облегалката своето „класическо, мъжко, синьо спортно сако“. Почти никъде не се появяваше без него.

Вече се разчу в управлението, че Джеръм Рийз пак е зад решетките горе и Глицки, научил новината в коридора, се мъчеше да вмести информацията в своята схема „Накъде вървят нещата“. Случката не попадаше в категорията на най-приятните събития.

Спря в празната рамка на вратата. Баща му не идваше всеки ден, всъщност правеше това доста рядко. Дори почти никога, значи ставаше нещо. Докато Фло се бореше с болестта, Нат се мяркаше по-често, дори понякога водеше сина си на обяд, но след смъртта й, Глицки не си спомняше да го е навестявал в службата.

Неговият непредсказуем татко му подхвърли пластмасова кесийка с кифличка, пълна със сирене и зеленчуци. Глицки предпочиташе тази комбинация пред всички други ястия в познатата на човечеството вселена. Толкова отдавна не си бе угаждал със същата вкуснотия, че дори не помнеше откога.

Петнайсетина сантиметра по-нисък от сина си, Нат се изправи и го целуна по долната челюст. Винаги така го поздравяваше и винаги щеше да прави това, а неудобството да върви по дяволите. Глицки неизменно се притесняваше, от детската градина чак до завършването на полицейската академия, но сега изобщо не се срамуваше. Ако на хората не им харесваше, тяхна си работа. Ставаше същия като баща си. И не беше никак лошо.

— Ейбрахам, трябва да поговорим.

Но не беше най-удобният момент. Виждаше в стаята на отдела Лание, Бенкс, още двама инспектори — надничаха, чакаха да се освободи, за да получат поне някакви указания. Освен това искаше да се види със съдебния медик Джон Страут, за да обсъдят аутопсиите на Артър Уейд и Крис Лок, както правеше за всяко убийство в юрисдикцията на града.

Най-отгоре в купчината записани обаждания по телефона беше името на Грег Ригсън, един от надзорниците на града — рядко удоволствие за простосмъртните. Ригби пак искаше да говорят за нещо. Имаше и убийство след домашна свада, късно вечерта в Норт Бийч, несвързано с бунтовете.

И Лорета Уейджър, каквото и да означаваше обаждането й.

Но баща му нямаше да е тук, ако проблемът не беше важен. Нат не се славеше със склонност към истерия.

— Налага ли се да затворя вратата? — попита Ейб.

Разбира се, врата нямаше. Нат посочи кесийката.

— Я си изяж кифлата.

Което Глицки правеше с огромно удоволствие.

— Е, какво има?

Както винаги, Нат не чакаше втора покана.

— Познаваш ли Джейкъб Блум? Познаваш го. Той е моят равин, ще бъде и твой, когато пак започнеш да ходиш в синагогата. — Вдигна ръка. — Не затова съм дошъл. Тук съм заради Блум. Добър човек е.

— Съгласен.

Пак същия жест.

— Не прибързвай. Дъвчи. Ще стигна и до същественото. Както знаеш, при първата неразбория онази вечер, било е само на две-три пресечки от храма…

Ейб се учуди, че не е направил връзката веднага. Синагогата на неговия баща „Бет Израел“ беше на ъгъла между „Клемънт“ и „Аргело“, на един хвърлей от мястото на саморазправата.

— Извинявай, я повтори…

— Ейбрахам, старият ти баща не е дошъл да плещи глупости. Става дума за твоята работа. Съсредоточи се. Внимавай. — Нат изчака, докато Ейб кимна. — Има една жена, Рейчъл, с невероятна фамилия, тук е може би от три месеца, пристигна от Литва или Украйна, или както наричат онова място сега. Отишла при Блум, а той дойде при мен.

— И какво е казала тази Рейчъл?

— Объркана е, уплашена, вчера са се обяснявали с Блум цели два часа… ой, какъв английски говори, но пак е по-добър от моя украински. Оказало се, че е била на „Гиъри“, прибирала се вкъщи от храма, когато тълпата започнала да излиза от…

— От „Пещерата“ ли? И тя е видяла?

Точно от това имаше нужда Ейб — от заслужаващ доверие свидетел, който не само е бил там, но и би могъл да опише станалото. Щеше да му послужи като клин, за да избие малко истински факти от бармана Джейми О’Тул, а и от други.

Нат кимна.

— Но тя се бои, Ейбрахам. Еврейка е, как да се разправя с полицията… Не е лесно там, откъдето е дошла толкова скоро. Все пак е видяла. И знае, че е длъжна да каже. Но не е направила нищо, за да спре онзи ужас. Така че, виновна ли е според закона? Няма спор, да не се намесиш си е шанда. Но как трябва да постъпи? Тя не знае. Не иска да се забърква в нищо лошо тук, в Щатите. Минава един ден, тя вижда какво става в града. И си казва, че сигурно е неин дълг да бъде честна… И ето, Блум идва при мен, моли ме да говоря с тебе, да видим може ли да стане някак… стига да ти е от полза. Но първо трябва да ти кажа, че не съм сигурен дали Рейчъл ще се престраши.

Телефонът звънеше. Глицки напъха в устата си последната хапка от кифлата и я избута с език настрани.

— Татко, уговори срещата и аз ще дойда. — Вдигна слушалката. — Глицки, отдел „Убийства“.

Беше един от заместник-районните прокурори, Тай Робинс, врещеше къде е, по дяволите, нали трябва да даде свидетелски показания при съдията Оскар Томазино, по делото „Народът срещу Съли“, за убийство. Да не е забравил?

Хайде, лейтенанте, животът продължава. Съдията дал десетминутна почивка и най-добре било Глицки да си дотътри задника за нула време, иначе ще му лепнат неуважение към съда.

Нат Глицки потупа сина си по бузата и каза, че му било приятно да си побъбрят. Ще се чуят по телефона.

Десетминутната почивка се превърна в отлагане за цял ден — адвокатът на господин Съли страдаше от главоболие и заяви, че не е в състояние да участва в съдебното заседание. Нито съдията Томазино, нито прокурорът Робинс възразиха срещу отлагането.

Но Глицки не преливаше от удоволствие. Бе стегнал под яката си вратовръзката, която пазеше в чекмедже на бюрото си специално за такива случаи. Притича задъхан до зала 34, щеше му се да бе взел назаем подходящия за всякаква обстановка син блейзър на баща си. Пак беше с пилотското си яке и съдията можеше да се заяде за неуместен външен вид, просто за да си изкара яда от протакането.

Само че сега закъснението му вече не означаваше нищо. Бързането беше съвсем безсмислено, а денят и без това пукаше по шевовете от идиотщини. Ейб тъкмо се канеше да сподели това с най-топли думи с Тай Робинс, когато Ридли Бенкс се вмъкна странично до него на скамейката и направо го подхвана, с тих, но настоятелен глас.

— Имам да ти казвам това-онова. Първо, по случая Мюлън, може и да се хванем за нещо. След кратката ни раздумка при „Гърка“, реших да отскоча до Макей. Горкичкият той, все не си намира работа, само се мотае из къщата. Напираше да си говорим отвън, на стълбите. По-точно, изобщо не гореше от желание да си говорим. Усетих, бива ме за следовател.

— Полезно качество, Ридли.

— Та му споменах думичките „прокурорска заповед“.

— А имаше ли я? И за какво?

— Нямах. Само споменах и му казах, че не е длъжен да ме пусне вътре, но вероятно ще дойда пак и няма да се държа като първо приятелче.

— Значи счупената стъклена врата — промълви Глицки.

Ридли, единственият друг тъмнокож инспектор в отдела, се взря в очите му. Поне за някои страни от живота гледаше на Глицки като на свой наставник. Бавно кимна.

— Счупената врата. Или липсата на такава.

Ако в някоя от вратите на къщата нямаше счупено стъкло, като балон щеше да се пукне историйката как Макей и братовчед му Брандън Мюлън си порязали ръцете след пиянско сбиване помежду си.

— Досега не си ли ми споменавал?

— Доколкото си спомням, пропуснах.

— Добре — каза Глицки. — Я да придърпаме и двамата насам, още днес. Започваме ги отначало.

Сети се за новината от баща си и добави, че дори може да задържат Мюлън и Макей за разпознаване — имало шанс да се сдобият със свидетелка, стояла извън тълпата, която щяла да каже кого е видяла там.

Бенкс смля новата информация, докато оглеждаше съдебната зала. Пречеше на Ейб да се надигне от скамейката, когато Тай Робинс, останал последен заедно с тях в празното помещение, затвори куфарчето си с гръмко щракане и тръгна по прохода между редовете.

Неловко махна на Ейб.

— Извинявай. Ще се видим тук утре, а?

Отмина, без да чака отговор. Пружината затвори със съскане грамадната врата зад него. Глицки и Бенкс останаха сами в залата.

— Още нещо ли има? — попита Глицки.

Бенкс явно се колебаеше какво решение да вземе. Пак се озърна към празната зала, пое си дъх и каза:

— Искам да споделя една история. Може да излезе, че малко те засяга лично.

С вече изострено нетърпение от накъсаното начало на деня, Глицки едва не го прекъсна — не беше сега времето за такива приказки, не може ли по-късно да седнат на спокойствие? Но имаше някакъв намек в гласа на младия инспектор…

— На „Балбоа“ има един ресторант, „Пасифик Муун“ — дребно заведенийце, там е от трийсетина години.

— Ами как, знам го. Случи се да хапна там.

— Всекиму се е случвало.

— Ако си спомням вярно, храната не я биваше.

Бенкс се ухили.

— За същата дупка говорим. Не знам дали си забелязал, но точно затова няма да видиш ресторанта препълнен. Даже в събота вечер, в осем, пак ще намериш място, а имат само двайсет маси.

Глицки се облегна на твърдата скамейка, но можеше да предвиди докъде ще стигне този разговор.

— Е, и? — подкани инспектора си.

— Преди да дойда в отдела, осем години разнищвах финансови афери. Когато постъпих на работа, още се точеше разследване за пране на мръсни пари в „Пасифик Муун“.

— В ресторант?

— Ами да. В онези години, преди електронните трансфери между банките, беше съвсем обичайна практика. Да речем, имаш си цял тон мръсни парици и уж започваш да работиш с бързоразвалящи се стоки, например храни. Точно като по поръчка ти идва. Съчиняваш дебели пачки разписки за ястия, каквито никога не си поднасял и хоп! — готово. Париците вече са чисти, все едно си вълшебник.

— Добре де, значи в „Пасифик Муун“ са препрали малко пари.

— Много пари, лейтенанте.

— Добре, много пари. Някого спипахте ли?

През многото си години в полицията Глицки бе чувал какви ли не истории за „продължаващите разследвания“. И той бе упорствал срещу някои хора, които никак не му допадаха, в порядъчността на които изобщо не вярваше и искаше да ги приклещи. Рядко случаите завършваха според стремежите му, защото доказателствата и следите изстиваха по-бързо от пържени яйца. Не ги ли събереш веднага, като почнеш да ровиш, едва ли ще ти се удаде по-късно. Щом и спецовете от финансовите разследвания не са струпали материал колкото за дело по случая с „Пасифик Муун“, собствениците или не са престъпвали закона, или твърде умело са заличили всякакви улики. По-вероятно беше второто предположение. Както и да е било, в полицейското управление вечно не достигаха хора и ако не надушваха възможности в „продължаващо разследване“, гледаха да го прекратят възможно по-скоро.

— Нищичко не стана. Излязоха сухи от водата.

— Е, тогава?…

— Ами, бях съвсем млад и зелен, разгорещен като хрътка, затова редовно се отбивах да вечерям там, през седмица-две, после оставах да посръбна по някоя чаша, през цялото време броях хората по масите.

— Броял си хората?

— Нямаше по повече от двайсетина клиенти наведнъж. Никога. А знаеш ли какъв брутен приход обяви „Пасифик Муун“ преди осем години?

Глицки тръсна глава.

— Милионче?

— Два милиона и деветстотин хиляди.

Мълчаха цяла минута. Глицки промълви:

— И имат само двайсет маси?

Гласът на Бенкс стана по-остър.

— Ако всяка маса е била запълнена пет дни в седмицата и всяка вечер на всяка маса са се извъртали по три смени клиенти, и ако на всеки вечерята е струвала средно петнайсет долара, знаеш ли колко са могли да съберат? Пресметнах, лейтенанте, и ще ти кажа — най-много триста хиляди. Не повече от триста хиляди, в никакъв случай. А те признават пред данъчното почти три милиона.

— Трябва да са сервирали пиенето направо на кашони. — Глицки се почеса по бузата. — И въпреки това нямаше заведено дело?

— Не ти ли се вярва?… Никой не искаше да поднови разследването. Явно се бяхме оплескали, заведението представи счетоводни книги като най-засукания френски ресторант, прокуратурата сви рамене и край на далаверата, но пак ти казвам — никой не ходи да се храни там.

— Поне никой не отива втори път.

— Точно това казах и аз.

Още една минута мъртва тишина.

— Хубава история ми разправи…

Подразбираше се: „Но какво ми подсказваш?“ Поредният поглед през рамо към залата.

— Година-две преди и аз да се включа, вече се носела воня, че Дейн Уейджър имал солидни вложения в ресторанта.

— Дейн?…

— Точно така, съпругът на сенаторката. През 77-ма внесъл молба за процедура по обявяване на фалит, всичките му инвестиции в недвижимост изплували с търбуха нагоре. Бил гол като пушка. После навреме се усетил за подема в икономиката, взел кредити за нови инвестиции, провървяло му. И гледай ти — докато се усети човек, онзи пак бил на гребена на вълната, а флагманският му кораб — „Пасифик Муун“.

— Рид, случва се на някой да му провърви.

— Да, все се случва хората да трупат пари по незаконни начини, после ги препират.

— И си убеден, че така е постъпвал Дейн Уейджър?

Бенкс не се хвърли с главата напред да го убеждава. Не знаеше точно как би реагирал лейтенантът, не искаше сам да си копае ямата.

— Чуваха се приказки…

— Винаги се чуват приказки.

Колебание. Докъде да стигне, без да се опари?

— Пускаха клюки за жена му, сега сенаторка от нашия щат. Според мълвата, парите на Дейн идвали от Лорета, уж донесла цял милион от Южна Америка.

Разбира се, Глицки се бе наслушал за произшествието, по онова време внимателно следеше новините. Разтръбиха го навсякъде. Нямаше как да пропусне, дори да не искаше да научи нищо, а той искаше.

През 1978 година Лорета беше административна помощничка на конгресмена Тео Хекстрьом. Двамата бяха заминали за Колумбия в състава на група за „проучване на фактите“, преди да бъде обявена официално войната срещу търговията с наркотици. По време на полета от Богота до Кито, столицата на Еквадор, самолетчето паднало насред колумбийската джунгла. От шестимата пътници оцеляла само Лорета.

Тежко контузена, с множество счупвания в костите на десния крак, тя останала при смачканите железа и труповете цели четири дни, хранела се с шоколад и листа от живовляк, докато я спасили и спешно я откарали със самолет в Щатите. Немалко хора смятаха, че известността заради трагедията, превърнала Лорета в познато на всяко домакинство име, бе тласнала мощно първата й кампания за влизане в Конгреса.

След победата й в изборите, Глицки започна да дочува оттук-оттам слуховете за прословутия милион (макар че сумата всеки път бе различна), за натъпканото с банкноти куфарче, което Лорета намерила в останките на падналия самолет и внесла незаконно в Щатите.

Глицки врътна глава.

— Рид, има едно проблемче с тези призрачни пари — митницата.

Обаче Бенкс беше готов с отговора.

— Никаква митница. Май всички забравят за това. Нали пратиха специален самолет да я прибере, бяха се разбързали. И я стовариха право в клиниката „Мейо“. — Повтори натъртено: — Никаква митница.

Неподвижният въздух в залата ставаше все по-задушен. Глицки потисна желанието да се протегне, да изпъне скованите си мускули.

— Рид, според тебе Осуалд сам ли е застрелял Кенеди?

Бенкс вдигна рамене.

— Мислиш, че си съчинявам, нали?

— Сериозно ли вярваш, че ако е имало и зрънце истина в слуховете — историята е сочна, признавам — изобщо е било възможно да се прикрие? Тази жена се кандидатира вече… колко, четири пъти… за изборна длъжност, два от които в общощатски кампании, и то срещу хора, имащи развит нюх за мръсотиите, хващам се на бас за това. Имало ли е нещо вярно, щеше да излезе на бял свят.

Бенкс не отговори.

— Рид, нали не си помисли, че опитвам да си затварям очите? — с полушеговит тон настоя Глицки.

— Само ти предавам какво говорят доста от нашите, дето всеки ден се мешат с хората по улиците. И ти познаваш повечето. Не си падат по празните брътвежи. — По-младият мъж плесна с ръце по бедрата си и рязко си пое дъх. — Както и да е, това имах да ти казвам…

Лейтенантът се опря на предната скамейка и стана, Бенкс също се изправи.

— Струва си да знам — увери го Глицки. — Макар да си мисля, че поне сега сенаторката наистина върши нещо добро.

— Така да бъде — съгласи се Бенкс с най-служебния си тон. — Ще отида да нагледам Макей, ще поразпитам двамата смешници и ще ги докарам при нас. Нещо да си чул за Кевин Ший?

— Нито дума. Ако човечето има малко мозък, вече да е в Скандинавия.

Глицки протягаше ръка към високата тежка врата, но спря.

— Ей, Рид, благодарен съм ти, но не е нужно да се тревожиш толкова.

— Добре, лейтенанте, щом казваш.

Глицки искаше, но така и не се реши да увери Ридли Бенкс, че снощи само е откарал сенаторката до дома й. Ала не беше само това, а нямаше никакво желание да си служи с дребни лъжи. Имаха свойството да стават грамадни и уродливи.

Както и по-рано с Лание, измъчваше го опасението, че си позволи да каже твърде много. Бенкс беше добро ченге, а в нито една професия хората не държат толкова един на друг. В стремежа си да опази своя лейтенант, Бенкс отрано го постави лице в лице с вероятността, че може би има хора, които твърде зорко следят всяка негова крачка. И вече душат около дреболиите. Може би, на някакво засега неясно за Глицки равнище, Лорета Уейджър означаваше сериозни неприятности.

А това, ако е честен със себе си, както се опитваше, беше послание, което нямаше готовност да изслуша.

Снощи й даде домашния си номер и тя се обади, още преди да си е изпил чая сутринта. Айзък вдигна слушалката и я подаде на Ейб с гримаса, от която би се смръзнала и бензинова горелка. Незнаен инстинкт подсказа на Айк, че в обаждането няма нищо делово — баща му беше хлътнал по тази жена. И то прекалено… гадост!… скоро.

Когато Глицки чу гласа й, всичко друго изхвърча от главата му. Искаше да се видят пак, имала нужда от него, дали ще може да уредят някак да стане още днес?

Не беше разумно, дори изглеждаше неосъществимо, но щяха да се опитат.

Бе проникнала в душата му, а той все си повтаряше, че повече никого няма да допусне до себе си толкова близо. Вече не знаеше кое го безпокои повече — че това изобщо се бе случило или че можеше да свърши изведнъж.

36.

— Добре де, ето ме, най-после пораснала, търси ме полицията и кой ли не още и доколкото виждам, ако поискам да се обадя на мама и татко, никой няма да ме спре.

Кевин сви рамене срещу Уес.

— Стана такава последните ден-два, просто не проумявам.

Но пък знаеше, че му харесва. Мелъни им се усмихна.

— За разнообразие — обясни и отиде при окачения на стената в кухнята телефон.

Уес седеше с превити рамене на дивана в „салона“. Дългата му коса беше сплъстена, бе облякъл шорти, подобни на вчерашните, босите му крака се изтягаха върху шкафчето за обувки, което ползваше вместо масичка за кафе. В дясната ръка държеше кутийка бира. Муцуната на Барт лежеше в скута му.

Кевин още се опитваше да седне по-удобно.

Обзавеждането на Уес клонеше към спартанска оскъдица — имаше мъхната светлозелена пътека, два сгъваеми платнени стола, още два с прави твърди облегалки. И „диван“ — японска постеля върху рамка от шперплат, на трийсетина сантиметра от пода. С останалите удобства в салона — телевизор на пода, хладилниче за бира, грубо сковани рафтове за книги и разни кашони с продукти, чийто срок на годност бе изтекъл — обстановката би се сторила уютна само на човек, израсъл, да речем, в развитата цивилизация на Сенегал.

— Значи още не си чул?

— Какво да съм чул?

Уес не се отлепяше от телевизора цяла сутрин, сега осведоми Кевин за начинанието на кмета, за показната солидарност с настроението на разбунения град. Избрал си един от сгъваемите столове, Кевин пак се размърда. Боеше се, че става крайно наложително да го прегледа лекар, но имаше още по-неотложни неща.

— Значи двеста хиляди долара?

Кметът не бе успял да получи половин милион.

— Закръгли ги на триста, ако прибавиш стоте от първата обява, предлагат тлъста пачка за мършавия ти задник. Мисля си дали да не те изтропам, да зарежа всичко и да си живуркам в Коста Рика.

— Ти вече си зарязал всичко.

— Ама не съм в Коста Рика — Уес се ухили и надигна бирата.

Гласът на Мелъни се чуваше все по-високо от кухнята. Стоеше до телефона вече четвърт час.

— Той не лъже. Татко, той не е направил това.

Уес изкриви устни.

— Поне някой ти вярва.

Което накара Кевин да се намръщи. Край на подмятанията.

— Но не и ти, а?

Уес надигна кутийката, откри, че е празна и мудно се надигна да вземе друга. Предложи една и на Кевин, но той завъртя глава. С всяка дума сякаш забиваше пирон.

— Ей! Чуваш ли ме? Значи не вярваш, че не съм правил това?

И пак гласът на Мелъни от кухнята:

— НЕ, НЯМА!

Тресна слушалката върху апарата, но не улучи и пластмасата кухо изтрака на пода.

Уес се намести на постелята, без да показва, че е чул думите на Кевин. Най-добре хлапето вече да разбере какво неприятно място е светът.

— Майната ти, Уес…

Барт не понасяше заплашителни звуци, отправени към господаря му и въпреки че познаваше Кевин, козината на гърба му настръхна, в гърлото му заклокочи ръмжене. Уес го галеше по гърба, когато Мелъни влезе в стаята.

Кевин мъчително се надигна от стола.

— Мел, да си ходим.

Уес каза безизразно:

— Какво правиш? Я сядай, мътните те взели.

Мелъни, от вратата:

— Какво?

Кевин я изгледа втренчено.

— И той не ми вярва.

— Не, вярва ти. Разбира се, че ти вярва. Уес?

— Няма значение дали му вярвам, не е в това въпросът…

— Само това има значение, Уес. Затова съм тук.

Уес си пийваше бира. И Кевин се сгорещи още малко.

— Е, как си го представяш? Според тебе, защо съм дошъл?

— Ако викаш така, ще ти стане нещо. Имам в спалнята един стар мегафон, може и да пуснем два-три фойерверка през прозореца, та всички да знаят, че си правим купонче тук.

Кевин се хвана за ребрата и рухна на стола. Мелъни се наклони над него.

Уес седна напрегнато, очите му се взираха мрачно.

— Кев, да ти обясня ли истинската причина да дойдеш тук? Ти ме потърси. Обади ми се, помниш ли? И си мислиш, че и аз ще нагазя в тази кал. Приключих с подобни глупости. Няма да те издам, значи се отказвам от триста хиляди чуднички доларчета, сложени на тепсия. И макар да не ти влиза в проклетата работа, имам предостатъчно причини да не се забърквам с тебе, с тази гадост, с каквото и да било на света.

Мелъни беше коленичила до Кевин и изгледа Уес презрително.

— Що за човек си ти?

Уес надигна кутийката.

— Какъвто съм, такъв съм.

— Хайде, Мел, да се махаме.

Кевин пак опитваше да стане, плиткото му дишане зачести.

— Къде отивате?

Мелъни бясно се извъртя.

— Какво те засяга? Пука ли ти изобщо?

Очите й се насълзиха от ярост, за миг Уес сякаш видя дъщеря си Мишел. Нещо го прониза в корема и за да се прикрие, отпи голяма глътка, но изведнъж бирата му се стори топла и противна.

— Права си, какво ме засяга?

— Отивам да се предам — каза Кевин. — Писна ми.

— Кевин! Не можеш!

Той вдигна рамене равнодушно.

— Обаче точно това ще направя. На всички да им го начукам. Сам ще се оправя.

— Кевин, някой ще те убие…

Уес вече беше прав.

— Защо просто не се измъкнеш от града?

Мелъни очевидно не искаше да подкрепя нещо казано от него, но беше принудена.

— Точно това му повтарям.

Уес вдигна пръст.

— Права си.

Кевин вече куцукаше към вратата. Лицето му се изопна. Спря.

— Ще отида там, ще им кажа истината…

Уес се разсмя.

— А, страхотно! Кевин, ти си велик. — Като видя лицето му, Мелъни изведнъж посърна. — Вие двамата няма ли да се опомните? Кому е нужна вече истината?

— На мен — натърти Кевин.

С два пръста водка и две бири в корема, Уес кипна. Пристъпи към тях, гласът му също закънтя.

— И с какво ще стигнеш дотам? С колата на Мелъни? Която всяко ченге в града издирва? Или ще се влачиш по корем?

Мелъни застана между двамата.

— Кевин, той има право. За колата. Не можем…

— Ще ви дам моята кола — предложи Уес, — но, за Бога, просто се разкарайте от този град. — Заговори по-кротко. — Кевин, ще те пречукат. Някой ще ти забие ножа, в затвора и два дни няма да изкараш. Сядай най-после! Правосъдието не работи, както ти се иска. На свой гръб научих. Имаш и великолепен пресен пример пред себе си, стига да надникнеш през прозореца. — Кевин неволно завъртя глава нататък. — И искаш да се пльоснеш насред всичко това?

Кевин се подпираше на стената до входа, явно изтощен от крясъците.

— Уес, казах ти вече, затова дойдох при теб…

— И какво си представяше, че ще постигна? Какво чудо да измисля?

— Остави го, Кевин… Да се махаме…

— Само си помислих, че ще ми помогнеш. Знаеш как да ги подхванеш, ти си юрист, все някой ще те изслуша…

— Кевин, хората винаги слушат, само че и една сричка не чуват.

Кевин изчака да си поеме дъх.

— Уес, ти поне ме чуй. Това е щуротия. Не съм правил такова нещо. Опитах се да го спася. Чуваш ли ме? Ей, чуваш ли ме?

— Щом казваш…

— Мамка ти…

Кевин политна напред и замахна към брадичката на Уес, който само отстъпи и юмрукът мина поне на двайсетина сантиметра от него. Кевин се строполи на пода. Барт излая и скочи.

— Долу!

Уес цапардоса кучето и то се дръпна в ъгъла. Кевин се помъчи да стане, Мелъни седна до него на пода и сложи главата му в скута си.

— Уес, ти си скапаняк.

Той отстъпи крачка-две.

— Не съм.

Очите на Мелъни приковаха погледа му.

— Не ме интересува какво си преживял — каза тя. — Не е оправдание да се държиш толкова мръснишки.

Час по-късно, около обяд, Кевин се унесе в спалнята на Уес, където спуснаха щорите. Уес имаше мотрин и тиленол с кодеин, накараха Кевин да изгълта доста хапчета с цяла чаша водка и доматен сок.

Мелъни излезе боса от банята и надникна да види как е. Изми се под душа и облече от все същите шорти на Уес, вързани с парче въже за простор и една от белите му ризи, почти като онази, която носеше през последното денонощие.

— Заспал е дълбоко — каза тя.

— Ще се оправи, стига да не се мисли за щангист.

Уес опита да се пошегува, знаеше колко бледичко излезе.

Но тя го разбра и оцени жеста. През последните четирийсет минути двамата се чувстваха доста неловко. Седна в другия край на импровизирания диван и се зае да среше мократа си коса.

Уес гледаше новините. Още един успешен ден за журналистите (може да погинем всички в пламъците, каза си Уес, но поне до края ще чуваме коментарите) — с продължаващото разследване за смъртта на Крис Лок, с увеличаването на наградата за залавянето на Кевин, накрая и със стряскащото за Уес съобщение, че Джеръм Рийз отново е арестуван, което на свой ред отприщи Филип Мохандас за нечувани досега дрънканици.

И в момента показваха Мохандас, витийстващ надълго и нашироко за расизма, призоваващ за уволнението на заместник-районния прокурор Арт Драйсдейл, който допуснал ареста на горкичкия Джеръм Рийз, а той не бил направил нищо повече от останалите четиристотин и шестнайсет жители на града, получили призовки за различни закононарушения през последните дни. Не, казваше Мохандас, причината се крие във факта, че Драйсдейл е бял, а Джеръм е черен… ето защо сега е зад решетките. Единствената причина. Нали не му предявиха обвинение за убийството на Мюлън.

— Ей, Фил! — подвикна Уес към телевизора. — Да ти подскажа нещо — двеста осемдесет и шест от онези боклуци също са черни.

Един от коментаторите задълба в „допълнителната информация“, само за да подкрепи изстъпленията на Мохандас — върна се към миналото на Драйсдейл, което доказвало, че е негоден да работи на каквато и да е длъжност в града и окръга. Преди седемнайсет години, когато поискали от него мнение за служебния подбор в прокуратурата, Драйсдейл си позволил изявлението, че вероятно е неуместно да има расови квоти при назначаването на нови хора и било подходящо да търсят служители, способни да свършат работа, ако ще да са „черни, бели, на ивици или на точици“. „Проклет да съм — казал навремето, — но ако маймуните можеха да се справят, щях да наема и маймуни. Обаче не могат, затова не работят при мен.“

Несъмнено, злощастна реплика, която побързаха да изтълкуват в смисъл, че Драйсдейл нарекъл чернокожите „маймуни“, тоест заявил, че никога няма да вземе в прокуратурата негри. Недоразумението сложи край на всякакви политически амбиции, ако Драйсдейл ги имаше (такива мисли рядко му се мяркаха в ума), но през последвалите почти две десетилетия той се бе превърнал в твърдината на районната прокуратура и към него за съвет се обръщаха всички, независимо от цвета на кожата или вероизповеданието си.

А сега Мохандас се нахвърляше срещу него като лешояд.

— Бедничкият Арт — промълви Уес. — Спукана му е работата.

— Познаваш ли го?

— Всеки го познава. Може би е най-свестният човек в Палатата.

— Но тогава…

— Само стой и гледай. Свършено е с него.

Позяпаха екрана още няколко секунди, но когато започна реклама от типа „защо още се колебаете…“, Уес изключи телевизора. Харесваше всякаква бира, но твърде често и по какви ли не поводи го бяха питали „защо“.

Седна, опрял ходила на пода и лакти на коленете си.

— Искаш ли бира?

Но не помръдна да донесе. Накрая се отпусна назад, тупна по дивана и Барт скочи между него и Мелъни, отново положил муцуна в скута му.

— Какво казаха твоите родители?

Неволна гримаса.

— Каквото и сам се сещаш… Уес, какво ти се е случило?

Внезапният въпрос не беше особено ясен, на пръв поглед можеше да увърта още малко, но той знаеше точно за какво го питаше Мелъни. Бе убедил двамата да останат, за да обмислят по-грижливо някаква стратегия. Поне да си починат.

Но защо? Защо не ги остави да си отидат? Може би настъпи времето да разбере що за твар е, какво наистина му се иска да направи. Дали да не открехне очуканата вратичка към душата си и да надникне, да провери иска ли да познава онзи вътре.

Не таеше особена надежда, но Мелъни беше тук, готова да го изслуша… и пак му напомни неговата дъщеря Мишел. Добре, поне може да започне, пък докъдето стигне.

— Марк Дуър. Запознах се с него в седми клас. От онези момчета, за които слънцето винаги свети, нали се сещаш? Страхотно хлапе, само ти се усмихне и всичко ти се вижда възможно. Всъщност, беше малко като нашия приятел Кевин. Поне в това.

Голям късметлия излязох — сприятелихме се. Не че се влачех в сянката му, защото по нищо не си приличахме. Например, винаги ми се налагаше да работя усърдно, а Марк схващаше, без да се пресилва. Веднъж ми каза, че не разбирал живота — защо хората трябвало толкова да се напъват, за да свършат нещо, да напреднат. На него просто му се случваше. Призна си, че ако трябвало да влага усилия, сигурно щял да се провали, но тъй и не срещнал нещо достатъчно трудно… представяш ли си? Но у него нямаше никаква самонадеяност, не се пъчеше. Момче, за което всичко вървеше по мед и масло.

Всичко. Имаше ум, външност, ярка личност, дарби, дори късмет… всичко. Човек би очаквал да го мразя и в червата. Но ако такъв симпатяга те смята за най-добрия си приятел, за чудесен човек и така е цял живот? Нали разбираш? И накрая ти светва пред очите, че може би си прихванал малко от неговия късмет и незнайно защо богините на съдбата харесват и теб. Приемаш това, без да се чудиш, но си знаеш, че няма нищо общо с тебе. Това е дело на по-велики сили.

И така си вървим през живота — Марк и Уес. Заедно играхме бейзбол, беше великолепно.

Той се запъна и разсеяно почеса Барт. Бе подвил единия си крак на дивана и Мелъни помисли, че въпреки сивеещата четина по бузите и дългата разрошена коса, сега изглеждаше по-млад. Той се усмихна смутено. Може би имаше по-дълбока причина Кевин да му стане приятел. Сега Уес определено не приличаше на върховния циник отпреди минути.

— Както и да е — продължи той. — Марк се записа в Станфорд, аз отидох в Калифорнийския държавен, но си останахме близки. Той се запозна с Шийла, аз срещнах Лидия… слава Богу, никога не ни допадаха едни и същи жени. После едновременно започнахме в юридическия факултет, в Лос Анджелис, в еднакво положение — бременни съпруги, живеехме на една и съща улица в „Уестуд“. Хубав живот, макар в безпаричие… Лос Анджелис през седемдесетте…

Естествено, Марк не отваря учебник, но някак вече е в редакцията на студентското списание по право, помага на дипломантите, а аз не излизам от библиотеката, за да избутам за „много добър“. Дълго ли става?

— Не.

— И щом завършихме, вече се насочи право към съдружническо място в една фирма, започна веднага с над трийсет хиляди годишна заплата. Не забравяй, около 75-та това бяха страхотни пари. А аз започнах да влача хомота в една кантора, занимавах се с дребни криминални типчета. Но всичко беше наред. Останахме си Марк и Уес. Никаква завист. Бяхме най-добрите приятели. Синовете ни са на едни години, ходеха заедно да играят бейзбол, играехме бридж с жените си, семействата ни все бяха заедно. Все едно бяхме роднини. Моите деца му викат чичо Марк, неговите ми викат чичо Уес. Беше прекрасно, почти идеално, както изобщо вървеше животът около Марк. След време се върнахме тук, те се нанесоха в Сан Франциско Ууд, ние бяхме в Ричмънд, но какво от това? Нали сме щастливи, има ли проблем?

— Но какво се случи?

— Чакай малко, и дотам ще стигна.

Уес стана, протегна се и взе от хладилничето две бутилки. Отвъртя капачката на една „Голямата уста на Мики“ и я връчи на Мелъни, която дори не се поколеба. Не си спомняше досега да е пила бира следобед. Е, за всичко си има първи път…

Уес се върна на мястото си, седна в профил към нея.

— Имаше го и правото. Не вярвам вие с Кевин така да разбирате правото. Нито повечето хора. Може би съм само аз.

— И Марк ли?

Той се засмя неприятно.

— И Марк, разбира се. Поработиш ли по-дълго, дотяга ти като всяка друга работа. Прегаряш, превръщаш се в циник. Но Марк и аз… беше така още от колежа, дори по-рано… не знам как започна, но си създадохме отношение. И сключихме мълчалив договор помежду си. — Надигна бирата, помисли малко и добави: — Не, това е слаба дума. Беше си истински свещен съюз.

— За какво?

— Че няма да загубим вярата си. Звучи тъпо…

— Не е вярно.

— Така е, повярвай ми. Виждахме какво става с всеки друг юрист наоколо — безумните натоварвания ги изяждаха живи, клиентите ги лъжеха в очите и най-често бяха виновни, ровеха в мръсотията, за да оцелеят.

Но Марк и аз бяхме верни на думата си. Той имаше една… една мечта… не се смей… че животът трябва да бъде изпълнен със смисъл. И точно това помага на хората да успеят — не каквото правят, а как го правят, как се отнасят към работата си. Не говорим само за финансовото благополучие. Не, това беше Марк Дуър, значи представи си Пълноценния живот, Върховната цел, Грандиозната перспектива. И два-три пъти в годината, не помня точно, някой от двама ни се замисляше отново и се оттегляхме от света, отивахме за риба или нещо подобно — за да потвърдим обещанието, да се върнем към Значимото…

Мелъни го слушаше омаяна.

— Всеки би трябвало да прави същото.

— Права си. Беше велико. И помагаше.

— А после?

Уес въздъхна пресекливо.

— Ами, преди три години, тъкмо след като и по-малките ни деца се преместиха да живеят самостоятелно, крадец нахълтал в дома на Марк, изнасилил жена му и я заклал.

Ръката на Мелъни се вцепени, преди да поднесе бутилката към зяпналата й уста.

— Четири месеца по-късно обвиниха Марк за убийството.

Недокосната, бутилката слезе в скута на Мелъни. Изкушаваше се да попита Уес защо си прави майтап с нея. Нищо друго не можеше да е. Но вече знаеше, че той не беше в настроение за шеги. Точно това се бе случило и докато бавно осъзнаваше значението на истината, тя промърмори:

— Боже милостиви…

— На място казано.

— Но той е бил невинен, разбира се.

— Че как, това е Марк Дуър, старши съдружник в своята фирма, известен благотворител, отдаден на семейството си човек. Разбира се, невинен е. Но го обвиниха. Аз смятах тезата на прокуратурата за изсмукана от пръстите — опираха се само на косвени доказателства и обстоятелства. Имало негови отпечатъци на ножа, но той беше готвачът в семейството, естествено е да има отпечатъци по ножа. Установената кръвна група от спермата била същата като неговата, но това се отнасяше и за хиляди други мъже. Нямал твърдо алиби, защото гонил топките за голф до късно в Линкълн. Освен това Марк и Шийла наскоро увеличили застраховките си. Все такива измишльотини. Той ме помоли да го защитавам в съда. Разбира се, поех делото.

— И?

— И го спечелих. Битката на живота ми, най-важното дело в живота ми. И спечелих. Марк беше знаменитост, така и аз се прочух. Препоръчаха ме в две дела за убийства следващата година и вече изглеждаше, че ще понатрупам пари.

Мелъни кимаше, очакваше ужасния завършек.

Той примигна, за да махне влагата от очите си. Гласът му надебеля, трудно заговори.

— Този… този кучи син ми каза, че не бивало да се настройваме враждебно един към друг, защото е убил жена си, ние пак сме си оставали…

Изтри очите си с длан и изпсува.

— Значи затова — каза тя накрая.

— Ъхъ, затова.

— Но ти не можеше ли да…

— Да го издам, да прецакам господин Съвършения убиец? Не, по дяволите, не можех. От юридическа гледна точка самопризнанието му пред мен нямаше никаква доказателствена сила. Отгоре на всичко ми беше клиент и бях длъжен да пазя тайните му. Веднъж да престъпех правилата и можеха да ме изхвърлят от адвокатската асоциация. А имаше и друго… независимо от правните мъчнотии, исках да го натикам в ъгъла, да го смажа за цял един живот в лъжи. О, как исках само, но нищо не направих. Не можах…

37.

След речта и въздействието й — надзорниците единодушно препоръчаха да бъде обявена награда от двеста хиляди долара за залавянето на Кевин Ший — кметът Ейкън очакваше следобедната му среща с Филип Мохандас да протече гладко като коприна. Чернокож водач, бял водач, солидарност.

Сгреши.

Мохандас, заедно с неотлъчно придружаващите го Алиси Тобейн и Джонъс Н’дум, се бяха разположили в приемната, убедили Доналд да ги пусне или със заплахи, или с любезност. И за Ейкън още отначало разговорът потръгна странно, не се чувстваше уверен на собствената си територия. Зачуди се къде ли се е дянал Доналд, когато спря изненадан на вратата.

— Господин Мохандас! — Вече се опомни, усмихваше се, вървеше към него с протегната ръка. — Радвам се, че най-после мога да се запозная лично с вас.

Очите на Ейкън зашариха за миг по двамата помощници на Мохандас, но те останаха в креслата, явно очакваха някакъв сигнал. Значи Мохандас не бе дошъл тук да се сприятелява. Веднага се зае с мисията си.

— Господин кмете, тук съм, само защото нашата обща приятелка сенатор Уейджър ме помоли да направя това. Откровено казано, изумен съм от поведението на градските власти в положението, с което всички трябва да се справяме понастоящем.

Ейкън, който вече сядаше зад бюрото си, усети прилив на топлина в бузите си.

— Вижте какво, господине, току-що направихме сериозна крачка напред. Градските власти, освен че досега се опитваха да не допуснат градът да се превърне в пепел, увеличиха наградата за залавянето на Кевин Ший. Не се съмнявам, че вече сте научил…

— И аз не се съмнявам, че сте чул друго — Джеръм Рийз е в затвора, а Кевин Ший не е. Това е действителността, каквато аз я виждам. Един бял убиец спокойно се разхожда по улиците, а един невинен чернокож е затворен без причина.

— Не е точно да се каже, че Кевин Ший спокойно се разхожда по улиците…

— Откъде знаете?

Разбира се, Ейкън не беше сигурен. Държеше лоши карти при това раздаване и нямаше намерение да играе с тях.

— Както и да е. Джеръм Рийз, поне според моите възгледи, не е толкова невинен.

— Но и не е по-виновен от останалите петстотин човека, на които връчихте само призовки…

— Което не означава, че е невинен, нали?

— Господин кмете, не е ли вярно, че всички сме виновни за нещо? Но както изглежда, Джеръм Рийз не може да се надява на същото отношение като белите хора. И това означава, че в момента длъжността на районен прокурор изпълнява един фанатик, вкопчил се във възможността…

— Арт Драйсдейл не е фанатик.

Мохандас обмисли репликата две-три секунди, извъртя се към вратата и подхвърли през рамо на Алиси и Джонъс:

— Този човек не иска нашата помощ.

Помощниците станаха, Мохандас вече вървеше към вратата и Ейкън се изкуши да ги остави да си отидат.

Но само щеше да стане по-зле.

— Господин Мохандас, почакайте.

Заобиколи бюрото. Мохандас стоеше нетърпеливо до вратата.

— Според вас, какво би помогнало? Не искам да споря с вас за дреболии, аз също се стремя да помогна на града. Смятах, че тази сутрин съм постигнал с надзорниците нещо полезно. Вероятно не е достатъчно. Кажете ми.

За миг очите на Алиси блеснаха ликуващо, но изражението изчезна също толкова бързо. Мохандас забеляза и това го накара да пусне дръжката на вратата.

— Алън Рестън — изрече той.

— Кой?

— Алън Рестън. Заместник-главния прокурор на щата. Роден и израсъл в Сан Франциско. Бивш районен прокурор на окръга Аламеда. Говорих с него сутринта. Съгласен е.

— И с какво по-точно се е съгласил?

— Да бъде назначен за районен прокурор. — Кметът беше твърде зашеметен, за да каже нещо, а Мохандас продължи невъзмутимо: — Алън Рестън има квалификацията и опита, както и политическия усет, необходими, за да се справи в този труден момент. И — Мохандас вдигна пръст към тавана, за да подчертае думите си, — фактът, че той е афроамериканец, ще спомогне да се уравновеси недостатъчното присъствие на малцинствата в градските власти след смъртта на Крис Лок.

Изведнъж и Алиси Тобейн пристъпи напред, внушителната й фигура сякаш накара кмета да се смали.

— Сър — започна тя тихо, — назначението на господин Рестън в такъв момент ще бъде нещо повече от един жест. Ще има смисъл. Ще покаже, че градската управа наистина е с нас. И аз съм сигурна, че нашата общност ще отвърне по съответен начин.

Нямаше нужда да произнася думата „избиратели“, Ейкън схвана посланието.

Но той в никакъв случай не беше тъпак — разбираше, че ако угаждаш прекалено на някой, настройваш враждебно всички останали. Не знаеше точно какво е влиянието на тази жена над Мохандас, но явно беше от приближените и Ейкън реши, че може да си позволи да говори на нейния език. Вдигна очи към лицето й, усмихна се, като че се наслаждаваше на гледката.

— Струва ми се, че за съжаление не ви познавам.

Тя му протегна дългите си фини пръсти.

— Казвам се Алиси Тобейн, сър. — Изви очи към Мохандас. — Филип, моля за извинение, че си позволих да се намеся.

Но кметът си каза, че нейната роля очевидно е била обсъдена, ако не и репетирана.

Мохандас също се засмя.

— Алиси и Джонъс — включи с жест и мъжа, — ми помагат да държа ръката си върху пулса на живота.

Лицето на Н’дум остана каменно, но Алиси се изчерви от похвалата.

Ейкън заговори направо на нея.

— Естествено, слушал съм достатъчно за Рестън. Но назначението му не би могло да означава, че Джеръм Рийз ще бъде незабавно освободен.

Мохандас стрелна с поглед Тобейн — одобрение ли търсеше или намек? Тя кимна почти незабележимо.

— Разбира се, решението по случая ще вземе самият районен прокурор — каза той.

Но Ейкън нямаше да се съгласи без по-твърди гаранции.

— Да, след като бъде назначен на тази длъжност. Но на когото и да се спра, ще трябва да работи съвместно с господин Драйсдейл.

Мохандас кимна.

— Познавам Алън Рестън и съм убеден, че ще работи за доброто на града.

И кметът наклони глава.

— Бих искал да чуя какви са плановете му.

Алиси Тобейн пристъпи още по-наблизо.

— Сър, мога ли да използвам вашия телефон? Знам къде е Рестън в момента.

38.

Лорета Уейджър беше сама в дома си.

След вчерашните събития щеше да е неподходящо да се показва на улиците. Освен това, искаше да е на разположение на Ейб Глицки — по работа или лично. Не беше време точно сега да губи от поглед главните си цели.

Още подмятанията, които чу навсякъде първия ден, бяха я убедили, че постъпи правилно, като не взе със себе си тук никой от личния си екип. Имаха важна работа във Вашингтон, а тя можеше и сама да направи тук немалко — един от добрите моменти, когато не се налагаше да си помага с „побутване“ на нещата.

Вършеше, каквото трябваше.

Събуди се рано, с Ейб Глицки в мислите си. Искаше… жадуваше да му се обади, преди да е тръгнал към службата си. После побърза да се свърже по един от телефоните си със своята вашингтонска канцелария. А по частната линия не секваше потокът от други обаждания. Първо Доналд от кабинета на кмета. Разни журналисти от телевизионните канали. Алън Рестън и Филип Мохандас. Сякаш целият свят имаше нужда от нея. Е, щяха да почакат. На свой ред и тя почака, докато й се стори вероятно да открие Илейн в прокуратурата. Чак тогава я потърси.

Горкичката й дъщеря страдаше тежко, но и това щеше да отмине. Мъката се забравя — знаеше от собствен опит. Много й се искаше да каже на Илейн (но никога не би посмяла), че така е по-добре за нея в крайна сметка, че Крис Лок не е и помислял да напусне жена си и децата си, никога… дори заради Илейн, въобще заради която и да било. Лорета неуморно се грижеше да е добре осведомена и този факт за Лок й бе известен.

А стигнеше ли се до такава развръзка, нейната Илейн, единственото скъпоценно същество в света на Лорета, нейната прекрасна и чувствителна дъщеря Илейн щеше да бъде сломена. Би заприличала на майка си.

Господ й е свидетел, Лорета бе допускала твърде много компромиси в живота си, но едно си оставаше неизменно — да опази у Илейн… коя ли е точната дума — невинността? Идеализма?

Все едно. Лорета съзнаваше, че отдавна се е простила с това достойнство, може би още преди онези четири дни в колумбийската джунгла, когато си мислеше дали няма да остане там цяла вечност и стискаше куфарче, пълно с долари. Колумбиецът бизнесмен го бе внесъл в самолетчето като ръчен багаж. Тя бе размишлявала колко безполезни са й тези пари в момента, сред гущерите, безбройните буболечки. И до разлагащите се трупове. Сега вече беше прагматик, имаше значение само онова, което вършеше работа. Беше жена с положение, със значителни постижения в живота си, но идеалистката, за каквато се смяташе отдавна — може би в онези студентски времена, с Ейб Глицки — си отиде завинаги. По дяволите, липсваше й! Как мечтаеше да се върне в миналото. Разбира се, такъв е животът, нали? Поемеш ли по един път, отрязваш си всички останали…

Е, сега Илейн отчасти беше предпазена от подобни сътресения. Поне нямаше да й се случи заради Крис Лок. Твърде жалко, че трябваше да стане по този начин, но с това нямаше да настъпи краят на света — дъщеря й ще превъзмогне мъката, уверяваше се Лорета.

Казваше си, че би било редно повече да скърби за Лок, влиятелния чернокож водач, загинал в разцвета на силите си. Но от друга страна, бе поживял достатъчно, а неговата смърт спаси дъщеря й от непоносим удар, независимо дали Илейн разбираше това или не.

Отначало се съмняваше, че Мохандас излишно пилее сили за напрежението около Джеръм Рийз. Но след по-трезви разсъждения разбра, че Илейн неволно им даде в ръцете силен коз, сега го държеше Мохандас. Лошото беше, че не можеше да е сигурна знае ли той как да го изиграе. Значи се налагаше да направи това вместо него и после да му обясни подбудите си, но не веднага. Всичко е за добро. Разбира се, не безвъзмездно…

Ами да, винаги става така — и на Филип ще му се наложи да проумее, че също трябва да даде нещо.

Увеличената награда за залавянето на Кевин Ший беше знак, че всичко тръгва в желаната от нея посока. Разлее ли се реката, вече е трудно да я преградиш. Още по-насърчаващ беше фактът, че кметът започна да възприема Филип като символ на разгневената чернокожа общност. С нейна помощ. Филип участваше в нейната партия шах.

Но все си напомняше да не подценява човека. Той не беше пешка. Досещаше се, че в по-спокойни времена Филип би могъл да разчита на сравнително слаба подкрепа. Но стигнеше ли се до сътресения, когато се натрапваше общото схващане, че самият живот на черните американци е застрашен от бялото мнозинство, дори умерените афроамериканци (нейният твърд електорат) се стичаха под неговите знамена.

Навсякъде в къщата щорите бяха спуснати. В черен тоалет, подходящ за тези печални часове, Лорета седеше до своето бюро от вишнево дърво и гледаше навън към „Президио“, доскорошната военна база, превърната в национален парк.

Бившата военноморска станция „Хънтърс Пойнт“, последното парче първокласна недвижимост в Сан Франциско, от което държавата се бе отказала наскоро. И докато чакаше Ейб Глицки, Лорета се обади на още места във Вашингтон. Тази идея я занимаваше от месеци, но тя търпеливо изчакваше да узрее, за да я задвижи. Моментът бе настъпил. Както и да завършеше тази криза, преливаше от увереност, че така ще привлече почти всеки глас на чернокожите в районите около залива. В края на краищата, имаше нужда от своите избиратели, за да им бъде полезна на свой ред в Конгреса.

Той пристигна с поредния ненабиващ се в очи плимут, зави по алеята и спря пред входа. Обади се малко изнервено четвърт час преди това, от Палатата, и тя го очакваше, гледаше колата, после мъжът излезе, изпъна гръб, забеляза я зад прозореца и си позволи лека усмивка.

— Никак не ми се иска да спорим.

Този час отлетя неусетно.

Вече облечен, Глицки седеше до масата в нишата, с голяма чаша чай пред себе си. Лорета, по черна блуза и пола, седеше на плота, отделящ нишата от кухнята и поклащаше босите си крака.

— Не е нужно непременно да спорим, ако мненията ни се различават.

— Би трябвало да погледаш заседанията на Сената. Двете неща вървят ръка за ръка.

— Но не и сега.

— Добре, не и сега. — Тя се смъкна от плота и придърпа стол до неговия. — Не ми се иска да се препираме, бива ли?

Беше съвсем близо до него и той се учуди — изглеждаше едва ли не смутена, боеше се да го докосне, когато огънят в двамата позатихна за малко. И това му донесе чудато чувство на облекчение. Не знаеше защо, но точно в тази минута една небрежно протегната ръка би му се сторила обмислен жест, за да постигне Лорета своето. А не искаше тя да прибягва до такива номера. Не искаше дори да я подозира, че е способна да го направи.

Но толкова близо до нея, сам той изпита нужда да я докосне. Леко хвана ръката й.

— Лорета, моите грижи са различни от твоите, само това исках да ти напомня. Ти се занимаваш с политика. Знам, знам, стремиш се да правиш добро, каза ми. Но моята работа е да разследвам убийства. Искам да открия кой уби Артър Уейд.

Гласът й беше тих и спокоен:

— Ейб, вече знаем. Имаме и снимки.

— Не отричам, че Кевин Ший…

— Значи би могъл да се примириш, че използваме това…

— Но знаем също, че е имало и други. Даже не сме сигурни дали Ший е бил подстрекателят, нито какво е правил там.

— Според мен е ясно, че е направил предостатъчно. — Глицки замълча. — Ейб, чуй ме. Ако помислиш, няма ли и ти да видиш, че има смисъл? Забрави за полицейските правила. Сам каза, че се занимавам с политика, а това се превърна в политически въпрос. Опитваме се донякъде да възвърнем чувството за единство, да накараме хората да търсят изход и едва ли има значение какъв точно ще е той. Важното е да стане. Да спрем това, преди да е съсипало града. И преди да е плъзнало из страната.

Глицки преглътна чая.

— И сериозно се надяваш, че като арестуваме Кевин Ший?…

— Да, дори и да послужи само като символ.

Глицки се взря в очите й, убеден, че е видял най-важното — Лорета поне вярваше в това, което казваше.

— Ами Джеръм?

Тя въздъхна.

— Може би е нечакана сполука, ако правилно насочим събитията.

— Нищо не разбирам от такива игри…

— Джеръм ще укроти разгневените бели, а Кевин ще успокои нашите освирепели братя и сестри…

— За мен са полубратя и полусестри — отбеляза Глицки, — ако трябва да бъдем точни.

— И една капчица кръв стига — увери го тя.

— Това пък какво беше?

— Ейб, това е основният закон на нашата страна. Една капчица негърска кръв — и ти си негър.

— Щом казваш…

Не искаше да й възразява, не искаше да спорят. Пръстите му се плъзгаха по ръката й, Лорета се наведе и целуна дланта му.

— Знаеш ли — изрече той, — при хората, с които се занимаваш, може и да е различно, но аз не мисля за цвета на кожата си през цялото време, нито пък накъде ние отиваме като народ… По-скоро ми е тревожно за всеки, какъвто и да е…

— Всички заедно се плъзгаме надолу, нещо такова, а?

— И то бързичко. Започнем ли да си втълпяваме кого сме длъжни да мразим, нищо няма да стане по-добро.

— Олеле, Ейб Глицки, значи в тази твоя стара душа още се крие идеалист?

Той неволно се засмя… смяташе се за доста очукан от живота скептик. Тя се притисна в него.

— А може и да стане по-добре.

— Нима така ти изглеждат нещата? — попита той.

— Всеки ден поотделно — едва ли. Днес — никак. Но понякога… Разбираш ли, преди двайсетина години бе немислимо чернокожа жена да влезе в Сената. Значи мога да си мисля, че в перспектива все пак има промяна към по-добро. Все нещо означава.

— Лорета, може да означава само, че хората ти вярват. Може би е само заради онова, което си способна да им дадеш.

Това сякаш я стресна. Прехапа устни, после прегърна Глицки.

— Как можах да те оставя? — прошепна тя.

Пейджърът му изписука. Той се обади и научи, че баща му е успял да преодолее страховете на свидетелката, отишла да потърси съвет от равина Блум. Същата Рейчъл, пристигнала наскоро от някаква бивша съветска република. Можеше да стигне до мястото на срещата за десетина минути.

На вратата пак каза на Лорета, че няма да й се пречка в нейния подход към случая с Кевин Ший. Това си е нейна територия. А на него нито му е по нрава, нито му влиза в служебните задължения да тръби пред всички как върви разследването. Всъщност, почти не се съмняваше, че и Кевин Ший е замесен. Но искаше да си представи цялостната картина, поддаващата се на доказване поредица от събития, така че дойде ли времето за това, обвиненията срещу Ший да не се разпаднат на момента.

— Знаеш ли — реши се накрая той, — би могла да поговориш с дъщеря си.

— Какво е сбъркала Илейн?

— За нея важното е да докаже вината на Ший. Ако го арестуваме, а тя не успее да докаже, че той е извършителят, ще отнесе най-тежкия удар. На твое място бих се погрижил да свърши работата си както трябва.

Глицки понечи да тръгне към колата, но Лорета го хвана за рамото.

— Ейб?

Той спря.

— Ще й помогнеш ли и ти? Нали няма да позволиш да пострада?

Глицки кимна.

— Ще се опитам. Нали това ми е работата.

39.

Но бащата на Глицки не му каза по телефона, че е подбрал и трите момчета от къщата, отначало щял да ги заведе някъде да хапнат, после надолу по брега, по-далече от бунтовете, например в Монтерей — да разгледат Аквариума, да запълнят свободното си лято с нещо интересно.

Смешно е да ги държи затворени вкъщи от сутрин до вечер. Ейб да не си въобразява, че точно така постъпва добрият баща?

— Татко, опитвам се да ги опазя. Не искам да им се случи неща лошо.

Баща и син седяха в канцеларията на равина Блум и гледаха през прозореца трите момчета, останали в градинката на синагогата. Блум и Рейчъл чакаха оттатък, но Ейб не бързаше да се срещне с тях, преди да се разбере с баща си, който никак не се притесняваше от сърдития си син…

— Я ми кажи, какво лошо може да им се случи?

— Защо изобщо ми задаваш такъв въпрос? Не виждаш ли какво става навън?

Нат Глицки вдигна рамене.

— Нали се отбих в службата ти. После минах през дома на Рейчъл. И двамата дойдохме дотук пеша, по улицата. Никой не ни закачи. Навън няма никой.

— Би могъл да помислиш защо е така.

— Ейбрахам, известно ми е защо е така. Не искаш ли да поседнеш? Реагираш доста пресилено.

— Не искам да седя. И не реагирам пресилено! Това са моите деца, аз отговарям за тях и няма да ги рискувам в… във всичко това.

Все пак Ейб се тръшна на стола. Нат се поколеба до бюрото на равина, прекоси стаята и седна до сина си.

— Но и така можеш да ги загубиш. Ейбрахам, твърде силно дърпаш юздите.

— Опитвам се да ги защитя, да правя каквото е добро според мен.

Нат кимна.

— Винаги се опитваш. Знам. Само че тази сутрин те потърсих и Джейк вдигна слушалката. Никога не съм го чувал да говори така за тебе… „Дядо, татко съвсем се е побъркал. Направо е превъртял.“ Какви изрази само. И то от устата на Джейк, момчето обожава и земята, по която стъпваш. Безпокоя се.

— Само ти ли?… — Смехът на Глицки приличаше на ръмжене, веднага млъкна.

— Знам, знам, и ти се тревожиш. Ей, кой не си блъска главата за нещо? А ти, откакто Фло…

— Не е в мен проблемът — вече говореше рязко. — Не съм аз виновен. И няма нищо общо с Фло. Сега сме аз и те. Фло не участва.

Нат тупна сина си по коляното.

— Ейбрахам, всичко опира до Фло. Стига си се залъгвал.

— Глупости.

Бутна ръката на баща си, скочи и застана до прозореца. Дишаше тежко, лицето му се изопна.

— Май за първи път ми отвръщаш грубо.

Ейб опита да се съсредоточи в играта на синовете си навън. Упражняваха се в точно поемане на бейзболната топка, двамата по-големи мятаха, а Орел ловеше. Виковете и смехът едва се чуваха, но личеше колко им е забавно.

— Вярно е, татко, но не мога да си позволя да губя още. Не мога.

Нат пак застана до сина си. Загледа се в момчетата.

— Ейбрахам, не е по силите ни да задържим каквото и да било. Това е свята истина.

Глицки се извъртя към него.

— Добре, но ако?…

Нат го прекъсна.

— Какво си представяш ти, няма никакво значение. — Хвана ръката на сина си и продължи: — Помисли малко. Ами ако някой подпали пожар на вашата улица, както момчетата са затворени вкъщи? Нищо не е в твоята власт. Нищо не можеш да направиш, освен да се измъчваш до смърт със страховете си. Пусни ги с мен. Ще се повеселим и ще се върнем, когато тук затихне малко.

Глицки се прегърби, опря се на бюрото.

— Татко, кога отново ще почувствам живота истински? Не знам вече какво правя, да ме вземат мътните!

— Разбирам. И когато Ема… е, спомняш си.

— Но ти в нищо не се промени.

Къс смях.

— Ейбрахам, не вярвам да съм си останал все същия цял живот. Но се опитах поне да не променя държанието си към теб, отношението си. Внимавах всичко да не излезе от релсите, да не стоваря и върху теб чувствата си. Това е. Ти загуби майка си. Достатъчно ти тежеше.

Глицки посочи момчетата.

— Както е с тях сега. Това искаш да ми внушиш, нали?

Баща му кимна.

— Нещо подобно. А сега ти си свърши работата, дръж здраво и все някак животът ще стане нормален, ако ще и поновому. Никога няма да бъде както преди. Миналото си е минало. — Запъна се за миг. — Това най-трудно се преглъща. Връщане няма. Е, как ще я караш отсега нататък?

Глицки си разтърка очите. Завъртя се из стаята и надникна през прозореца.

— Ако ще ходите в Монтерей, отбийте се на рибарските кейове и ми вземете нещо вкусно, а? Много обичам прясно уловена риба.

40.

— Пак ли вие?

Ридли Бенкс стоеше на площадката пред вратата и се хилеше на Макей.

— Да знаеш, Питър, с такива приказки ми нажаляваш сърцето. А това е моят колега Марсел Лание. Кажи, че ти е приятно да се запознаете, какво ти струва? Малко е докачлив.

— Ъхъ, приятно ми е.

Бенкс се поизвърна към Лание.

— Какво ти разправях? Като го помолиш учтиво и той така ти отговаря. Ей такива свидетели ми се ще да разпитвам всеки ден. Услажда ти се живота. Ти как мислиш?

— А бе, момчета, сега какво искате?

— Да си поговорим няколко минути, да обсъдим показанията ти от онзи ден…

— Пити, кой е?

Зад Макей се появи млада жена с провиснала руса коса. Износена фланела с цвета на тялото едва прикриваше малките й гърди. Кльощави белезникави крака под отрязани джинси, бели чорапки и маратонки.

— О, моля за извинение — каза Бенкс. — Не предполагах, че забавляваш гостенка.

Макей отстъпи крачка от вратата.

— Това е жена ми Патси.

— Жена ти? Не знаех… Здравейте, госпожо. Пит, между другото, как ти е ръката?

Макей завъртя китката, размърда пръсти. Ризата му беше с дълги ръкави.

— С всеки ден по-добре.

— Махнаха ли ти превръзката?

— Още не. След два-три дни.

— Пити да не е загазил? — намеси се Патси.

Имаше глас на пушачка. Излезе по̀ на светло и Бенкс си каза, че трудно би й дал дори петнайсет навършени години. Все пак забеляза златната халка на ръката й.

— Не, госпожо, този път не е. Просто проверяваме отново някои неща, които ни каза онзи ден.

— Какво, например?

Тя избута съпруга си и застана пред него.

Марсел Лание се обади иззад рамото на Бенкс:

— Например, как си е наранил ръката.

— Поряза я на счупено стъкло от врата.

— Ами, той същото ни каза — Марсел изкачи още едно стъпало, търсеше място и за себе си на площадката. — Ама като се замислихме… е, колегата Ридли нещо умуваше… малко е като оня Коломбо, нали помните? Все повтаря „ъ-ъ, още нещо се сетих“. Направо пощуряваме от него, но какво да го правиш, такъв си е. Както и да е, за ръката приказвахме… Имате ли нещо против да влезем? Никак не е топло и вие май ще замръзнете.

Плъзналият се по тялото й поглед беше къде по-нахален от думите — гърдите на Патси Макей прозираха през изтъркания плат.

— Сладурче, защо не си наметнеш нещо? — предложи Макей. — Момчета, или носите заповед, или си приказваме тук, отвън. Та какво било за ръката ми?

Патси не помръдна и Бенкс заговори над главата й.

— Ами, ето какво — твоят братовчед Брандън Мюлън каза, че и двамата сте се порязали, като сте се сбили и сте потрошили остъклената врата отзад. Но като бях тук вчера, не видях да има счупени стъкла на вратата. Веднага ли я поправи? Да имаш някаква разписка?

Патси вече клатеше глава.

— Станало е в къщата на Брандън, а не тук.

Бенкс стрелна с поглед Лание.

— А пък Брандън заяви ясно и точно, че двамата сте се върнали тук, да продължите помена за Майк Мюлън. „Отидохме при Пити“, ей това каза.

Макей пристъпи напред.

— Първо…

— Тихо — каза Патси на мъжа си, спокойно, но непреклонно. — Остави ме аз да говоря. — Обърна се към инспекторите: — Ужасно ме болеше главата. Все ме будеха, та ги помолих да се преместят при Брандън и те отидоха там.

Бенкс упорстваше:

— Брандън каза, че са дошли тук.

— Ами да, първо тук дойдоха. После се преместиха. Защо не отидете пак да го попитате? И ние ще дойдем с вас. Пити нищо лошо не е направил. Нямаме какво да крием.

Брандън Мюлън беше в дома си и по всичко личеше, че ги очаква. Живееше в къща-близнак на Двайсет и второ Авеню в „Ричмънд“, на четири-пет пресечки от семейство Макей. Плъзгащата се, изцяло остъклена врата към миниатюрната веранда беше съвсем нова. О, да, господа инспектори, не знам защо запазих и разписката — от онзи ден, с подпис, както си е редно, нали? „Стъкларска работилница Риърдън“.

— Ще пукна нечий череп.

— Не ни разрешават, Рид.

Чакаха пред дома на Брандън Мюлън, но едва ли имаше смисъл. Седящият зад волана Марсел бе спуснал стъклото, лакътят му стърчеше навън.

— Макей е казал на Брандън, че си идвал. Някой от тях се е сетил за вратата.

— Жена му.

— Може би. Все едно, решили са, че е по-добре да счупят малко стъкла.

— Вече ми светна. Благодаря.

— Искаш ли да проверим при тоя Риърдън или какъвто там е?

— За да видим дали е работил тук вчера или онзи ден, както е в разписката? Не. Не вярвам да ни каже честно.

— Смайваш ме. Едно добро ирландско момче да ни излъже?

— Добре дошъл в полицията — заяде се Бенкс. — Не се опомням от смайване, всеки ден.

Карл Грифин работеше самостоятелно в друга посока.

Знаеше, че нищо няма да измъкне за О’Тул, Мюлън, Макей, Ший — ирландците си пазеха хората.

Отначало му хрумна да се обади в спешните отделения на околните болници, но още първите два опита го отказаха. С тези безредици в града, болниците бяха по-претъпкани от фоайето на Палатата и никой от лекарите и сестрите нямаше дори нищожно желание или време да му помогне.

Затова се зае методично, упорито, разпънал картата на града, разтворил телефонния указател, да звъни във всеки частен лекарски кабинет в радиус три километра от „Пещерата“. Обясняваше, че е инспектор от отдел „Убийства“ и всеки път питаше дали през последните три дни в кабинета са виждали нещо, имащо дори далечна прилика с рана от нож.

Процесуалният кодекс не защитаваше регистрационните книги на лекарите при криминални разследвания. В някои случаи — например, при огнестрелни рани или сексуално насилие — лекарите дори бяха длъжни да съобщят на властите.

Вече довършваше сандвича с пармезанско сирене и сини домати. Грифин бе разположил месестото си туловище зад бюрото в отдела. Крепеше подметките си върху плота и навъсено зяпаше новия затвор отсреща, само с ивица синьо отгоре, достъпна за погледа му през прозореца. Беше стигнал до буква Е. Оставаха му още пет страници.

Карл Грифин така разбираше полицейската работа — стъпка по стъпка, без да чакаш вдъхновението, бъхтиш постепенно и ако си разровил навсякъде, понякога улучваш десетката. Поколеба се дали да не започне отзад напред, за разнообразие. Но беше уверен, че както става винаги, пропусне ли някой с Е, ще се оплеска, затова набра номера на „доктор Епс“.

Авторките на книги по добри обноски непременно биха се възмутили от последния залък, който натика в устата си. Слушалката писукаше до ухото му и когато отсреща някой вдигна, Грифин бе принуден да преглътне, без да дъвче. За миг помисли, че е настъпил краят.

— Ало? — повтори гласът.

Пак преглътна — спасение! — и се прокашля. Оказа се, че и доктор Епс похапвала в приемната си, изслуша го безмълвно, докато изстрелваше втръсналите обяснения.

— От кой ден досега? — попита тя.

— От вторник вечерта.

— Един момент.

Грифин бе обзет от въодушевление, че устоя на съблазънта да почне отзад напред. Отново чу гласа й.

— В сряда сутринта се наложи да зашия едно доста зле срязано ахилесово сухожилие. Младежът твърдеше, че се спънал и паднал върху лопатата, докато прекопавал задния двор. Уж случайност, но не мисля, че раната беше от лопата… — Грифин чакаше търпеливо. — Приличаше на порезна рана от наточено острие.

— Ясно. Споменахте ли това пред него?

— Да, попитах го. Но той пак каза, че било лопата. Съвсем нова, затова била остра като бръснач. Дори не се смути и приех, че е възможно. Закърпих му сухожилието.

— На колко години беше мъжът?

— Момент. Колин Девлин, на двайсет и четири години. Да ви продиктувам ли адреса?

41.

Преддверието, служещо и за чакалня пред тежката врата на моргата, беше безлично и без прозорци. Жълтите пластмасови столове се гънеха от старост, а може би и от натрупалата се върху тях мъка. Бяха наредени край сияйнозелените стени. Двете изкуствени дървета вече и отдалече не напомняха истински, но никой не ги махаше. И никой не ги забелязваше. Достатъчно други мисли занимаваха хората, влизащи в това помещение.

Като заместник-районен прокурор, водещ делото по убийството на Артър Уейд, Илейн Уейджър бе повикана долу от Джон Страут, съдебния медик на Сан Франциско, за да прегледат доклада му по случая. Претоварването бе позабавило обичайната процедура.

Стиснала ръце между коленете си, Илейн чакаше в преддверието. Страут й каза, че ще има работа поне още един час, но тя слезе незабавно.

Повечето време сутринта Илейн прекара в борба със себе си, отвличаше мислите си, като разнищваше своя заподозрян — приятели, работа, минало. Каквото и да е, стига да не мисли за Крис, за случилото се… Полицията й даде името на жената, разпознала първа Кевин Ший — Синтия Тейлър. Илейн не можа да измъкне от нея почти нищо, което би свършило работа в съда като свидетелски показания, но вече си представяше по-добре този мъж.

Според госпожица Тейлър, Ший бил само на крачка от онова, което някои приятели на Илейн с право наричаха „бял боклук“. Произхождал от разбито южняшко семейство (съвсем подходящо за извършителя на такова престъпление). Мотаел се из университета, преминавал от група в група, повечето време не изтрезнявал. Госпожица Тейлър чула, че имал почасова работа в някакъв телевизионен пазар („Няма начин да не го изхвърлят от по-почтено място“), а освен това се хвалел пред всички, че с армейската стипендия си купувал „къркането“. Нямал приятели, макар че два-три месеца бил близък с приятелка на госпожица Тейлър и сега, както изглежда, с измама превърнал своята невинна жертва в съучастничка, помагаща му да се укрива от правосъдието. В края на разговора им госпожица Тейлър заяви, според нея той бил „крайно опасен, с нестабилна психика. Не знаете какво да очаквате от него“.

После се обади съдебният медик и Илейн усети, че до гуша й е дошло. Стените я притискаха отвсякъде. Имаше нужда от време, за да остави чувствата си на свобода, искаше да бъде сама. Чакалнята пред лабораторията на Страут й предостави тази възможност.

Внезапно — в мъртвешката тишина всяко движение беше изненадващо, — тежката врата се отвори и дългучът Страут вече придърпваше стол към нея. Говореше със силен южняшки акцент, нямаше врагове нито в прокуратурата, нито в полицейското управление. Истински професионалист, той живееше и дишаше със своята криминалистика. Отличаваше се с лукав хумор и набито, недоверчиво око, често откриващо убийства в случаи, които на пръв поглед бяха обикновени злополуки или милостива намеса на естествената смърт.

— Взе да ми писва все да зяпам мъртъвци — каза той протяжно. Протоколът от последната аутопсия бе прикрепен с щипката на подложката, която остави в скута си. — По двама на ден — как да е. Ама като се натрупат по четирима, петима, шестима — и вече имам киселини в стомаха.

Илейн не му обръщаше внимание. Той винаги се държеше така. Не се опитваше да я смути.

— Това за Артър Уейд ли е? — посочи листовете на подложката.

Той кимна, готов да приключи със светския разговор.

— Никакви изненади, а и не съм ги очаквал. Причината за смъртта е задушаване, точно като при обесване. Трябва да е продължило няколко минути. Нещастният човечец. Дълго е висял. Ей, да ти донеса чаша вода?

— Не, добре съм.

Но се усети, че отметнатата й глава опира в стената. Затвори очи. Беше прекалено. Не можеше да седи и хладнокръвно да слуша как някой обяснява, че Артър Уейд е висял дълго… В университета Артър й се струваше чудесен човек, макар и да не го познаваше добре. А сега, само след четири години, бъдещето му бе свършило в клупа на едно въже.

И Крис Лок… не започвай отново, спря сетя. Не отпускай капака.

Мина още време. Страут се върна с чаша хладна вода.

— Ако ти се поляга за минутка, има диван в кабинета ми.

Тя не се сдържа.

— Крис Лок е вътре, нали?

— Да — Страут смукна въздух през предните си зъби. — Само че… — Станал изведнъж гърлен, гласът му секна.

Илейн долови какво е премълчал и му беше благодарна за това.

Качи се обратно в прокуратурата, влезе в стаичката си и затвори вратата. Вехто бюро, купчини папки, миризма на хартия и прах. През този един час, някой бе влязъл и оставил голям жълт плик по средата на бюрото. Тя седна, пусна папката за убийството на Артър Уейд на пода до краката си и отвори плика.

Като че беше поредният екземпляр от снимката на Пол Уестбърг, заляла вестниците и телевизионните екрани. Тъкмо се канеше да я пъхне в плика и да я прибере в папката, но се спря. Нещо привлече погледа й.

С всичко срутило се върху нея, съвсем забрави, че помоли фотографа да й изпрати копие и от другата снимка, която се бе оказала успешна.

Бе направена почти в същия момент, както каза Уестбърг. Вярно се оказа и че лицето на Кевин Ший беше по-отчетливо на първата снимка. Веднага ставаше ясно защо Уестбърг бе предпочел другия кадър.

Но във втория имаше някаква трудно уловима странност. Тя се наведе за папката, извади първата снимка и ги сложи една до друга. Порази я разликата — на втората снимка Артър Уейд несъмнено стискаше ножа, който Кевин Ший държеше на първата.

Е, мнозина носеха малки ножове в джобовете си. И тя имаше сгъваемо ножче в чантата си.

Притвори клепачи, опитваше да си представи мига, заплашителната тълпа, по средата Кевин Ший, решил — щом увисналият Артър вече е безпомощен — и да го намушка в ребрата, а пък Артър някак е забелязал, посегнал е с една ръка и е грабнал ножа в последно усилие за съпротива, запечатано завинаги от Уестбърг.

Или имаше друго обяснение — според нея по-неубедително, но все пак възможно. Артър е успял да извади своя нож от джоба, преди да го повдигнат над тротоара, искал е да пререже въжето. Нямал е друг шанс да оцелее. Кевин Ший е протегнал ръка нагоре, отнел му е ножа. Най-важните факти с нищо не се променяха… всъщност, това обяснение дори по-добре обясняваше сцената на снимката.

Дори внушаваше още нещо…

Прозрението я връхлетя като океанска вълна, тя почти се преви на две, после скочи разярена. Ето го този Кевин Ший, разкривил лице от усилията да издърпа надолу нейния бивш състудент и дал началото на наниз от случки, убили Крис Лок, нейния любим…

Беше нетърпимо този човек, този фанатизиран южняшки невежа, още да е на свобода. Майка й беше права — също и надзорниците, кмета, дори Филип Мохандас. Само един човек носеше цялата вина за всичко. И да е имало тълпа, този човек я е повел. Този човек бе повалил града на колене — и трябваше да бъде заловен. Веднага. Лудостта щеше да вилнее, докато не го хванеха. Трябваше да го открият.

Илейн изскочи иззад бюрото си. Длъжна беше да обясни това на хората, да им покаже направеното от Ший, както тя го виждаше.

Имаше си правила, имаше си чинопочитание, но тя съзнаваше коя е. Можеше да се откаже от каналния ред, да се обърне направо към хората. Както и да я укори Арт Драйсдейл, гневът му ще бъде беззъб. Никой не можеше да я докосне. Не и сега.

Градската управа отдели две стаи за журналистите — едната за вестникарите, другата за репортерите от радиото и телевизията — на третия етаж в Палатата, точно до вратите с матово стъкло, водещи към коридора на прокуратурата. И двете стаи бяха пълни до задушаване, по масите наоколо се търкаляха чаши от кафе, понички, недоядени сандвичи.

През последните дни Илейн и колегите й отбягваха този коридор, за да не попадат в зъбите на рояците журналисти, вечно гладни за оскъдните късчета информация. Слизаха и се качваха по някоя от другите вътрешни стълби в Палатата.

Сега, с неприкрит гняв, заличил дори умората по лицето й, тя крачеше по главния коридор и след нея се събираше тълпа.

— Не мога да повярвам.

— Но аз мога — отвърна Уес Фаръл.

Беше метнал босите си ходила върху кашон с консерви кондензирано мляко, стиснал поредната бира в запотената си длан, а с другата ръка почесваше Барт между ушите.

Тримата гледаха като упоени интервюто на Илейн Уейджър, предавано на живо.

— Откъде изравят цялата тая мръсотия? — прошепна Кевин.

Болеше го да говори нормално. Трудно му беше да се отърси от усещането, че се чувства по-зле с всеки час, вместо да е обратното. Тежкото туптене в лявата му ръка не спираше и с всяко вдишване ребрата му напомняха за себе си с пробождаща болка. Когато се надигна от леглото, единодушно решиха, че има най-голяма нужда от горещ душ. Преживя някак стоенето под душа, но сега всичко го болеше повече.

Пиеше кафе.

— Какви ги измисля — бил съм „с нестабилна психика“? „Обезверен от смъртта на своя брат“? „Готов на всичко“? Но как го съчиняват?

По навик, Мелъни шеташе в стаята, зад гърбовете на двамата мъже. Вече бе измила две пълни мивки мръсни чинии, сега подреждаше старите вестници на купчини, слагаше оръфаните книжлета по рафтовете в азбучен ред, според имената на авторите.

— Синди — промълви тя. И обясни на Уес: — Едно от по-ранните завоевания на Кевин, от което нищо добро не излезе. — Побърза да смекчи ухапването, наведе се и целуна Кевин по темето. — Да ни е за урок на всички.

А на екрана разярената Илейн отговаряше на поредния въпрос:

„Да, но фактът, че се крие толкова дълго, без да се свърже с властите, е убедително доказателство — няма с какво да се защити срещу обвиненията. Принудени сме да предположим, че е опасен…“

Свитият на стола Кевин промърмори:

— Да бе, страшна заплаха съм.

„… и аз призовавам всеки гражданин, който смята, че е видял господин Ший, незабавно да съобщи на полицията или на районната прокуратура.“

Фаръл клатеше глава.

— Трябва да отида там — каза Кевин.

— Трябва да се напъхаш в това? Кевин, ти чуваш ли изобщо какви ги плещят тези хора? Проумяваш ли какво става? Хубавичко ще си поприказваме с тебе.

Картината на екрана се смени и Фаръл побърза да насочи дистанционното към телевизора, за да усили звука. Страховит мъжага стоеше пред Палатата, вдигнал яка, за да се опази от вятъра. Явно никак не одобряваше камерите и напъханите почти в устата му микрофони.

Коментаторът говореше припряно:

„… а лейтенант Ейбрахам Глицки, ръководител на отдела за разследване на убийства, изглежда не споделя убедеността на госпожица Уейджър.“

Вече се чуваше сопнатият глас на Глицки:

„Продължаваме да проучваме фактите. Опитваме се да стигнем до истината. Само това мога да ви кажа.“

Глицки понечи да се отдалечи, но репортерът му препречи пътя.

„Лейтенант, какво ще ни кажете за Кевин Ший? Не трябва ли да съсредоточите усилията си върху него? След като кметът увеличи наградата за…“

Показаха лицето на Глицки в едър план.

„Ший е заподозрян. Бихме искали да го разпитаме, да чуем и неговата версия. Край на коментарите.“

„Неговата версия ли? Но госпожица Уейджър каза, че…“

„Госпожица Уейджър върши своята работа, а аз върша своята — събирам факти и доказателства.“

„Нима още не разполагате с доказателства?“

„Няма да коментирам.“

„А снимката?“

Глицки сякаш обмисли въпроса по-предпазливо.

„Снимките подлежат на различно тълкуване. Сега, ако позволите…“

Отмести микрофона, отстрани с една ръка репортера и влезе в Палатата.

Щом пуснаха реклама, Уес Фаръл изключи телевизора. Почеса Барт зад ушите, завъртя празната бирена кутия върху постелята и изруга.

— Какво има?

— Глицки. — Посочи на Кевин телевизора. — Онзи преди малко.

— И какво? Познаваш ли го?

— Срещали сме се по работа.

Мелъни застана пред него.

— Но защо се ядосваш така? Поне ми се стори, че не е съвсем сигурен…

— Улучи. И на мен така ми звучеше.

Кевин се надигна на стола.

— Е, защо подскачаш толкова?

— Ами подскачам — каза Уес, докато ставаше, — защото може би имаме шанс. Отиваме при него и току-виж даже ни изслуша.

— Значи ти ще?… — Мелъни се взираше в Кевин и той вдигна ръка, за да я прекъсне.

Помълчаха. Уес пак завъртя кутийката.

— Значи ще ни помогнеш? — престраши се Мелъни.

Уес се завъртя към Кевин.

— Но ако излезе, че си бил забъркан в тази история, ще те убия. Лично ще те убия. Ще те гоня до дупка и ще те пречукам като бясно куче, само че много бавно и мъчително. Ясен ли съм?

42.

Глицки разглеждаше втората снимка и сам си задаваше въпроси. Отделът оттатък беше празен. Благословено спокойствие. Карл Грифин му беше оставил бележка, че отива да говори с човек, който може би е пострадал от удар с нож. Добре. Глицки още не разполагаше с друго възможно обяснение за порезните рани и превръзките. Но те съществуваха и все нещо ги бе причинило. Може би нож. Нали Рейчъл, познатата на баща му, спомена за ножа. И същият този нож се виждаше и на двете снимки. Преди да научи какво точно е станало с ножа, нямаше как да си представи картината изцяло, нямаше да е сигурен какво се е случило. А би му помогнало. Никакви известия от Бенкс или Лание.

Телефонът звънна.

— Глицки, „Убийства“.

— Харди, Ашлънд.

Лейтенантът бутна стола назад и качи краката си на бюрото. Най-добрият му приятел Дизмъс Харди се обаждаше от Орегон.

— Много ми допадна съобщението, което ми остави — продължи гласът.

Цялото съобщение гласеше: „Харди, обади ми се“.

— И особено ми хареса как пееш с фалцет. Да знаеш, повечето старци като тебе вече не могат да вземат толкова високи тонове. Страхотно изпълнение.

Глицки се пресегна за чашата и отпи глътка от чая.

— Добър уикенд избрахте да се махнете от града — каза той. — Как е при вас?

— В Ашлънд? Чудесно. Невероятна постановка на „Буря“. И тукашното „пино ноар“ е добро. В Орегон е хубаво. Франи ти изпраща поздрави.

— Знаеш ли, че светът, какъвто го познаваме, просто се сгромоляса тук?

— Ами да, някакви слухове стигнаха до мен. — И по-сериозно: — А ти как си?

— Като намеря време, ще се попитам. И първо на тебе ще кажа. Чу ли за Лок?

— Чудя се дали пък това не е прословутата лъжичка мед в кацата с катран.

Харди и Лок бяха врагове. Лок го уволни от прокуратурата, но Харди продължи да го притеснява здраво и успешно защити клиентите си в шумните процеси за убийства, в които Лок представяше обвинението. Така че се мразеха и в червата.

— Ейб, бих излъгал, ако те уверя, че новината ми разби сърцето, но не съм желал смъртта на този човек. Пък и това става в нашия град.

— Знам, Диз. И на мен ми хрумна. Пратих хлапетата извън града, с баща ми са.

— Толкова ли е зле?

— Предполагам, че ако не ни свърши водата, ще оцелеем. Вече ми се струва, че половината град гори. А от мен се очаква да го гася.

— Имаш ли нужда от помощ? Именно ти. Добре ли си?

— Крепя се някак. Имал съм и по-добри седмици в живота си.

— Ако се сетиш за нещо, кажи ми. Остави ми някое от твоите искрящи с красноречие послания. Наложи ли се, ще се приберем.

— Още не сме стигнали дотам.

— Добре, но ако трябва…

— Схванах. Благодарско. Целуни жена си от мен.

— Ще бъде направено. Къде точно?

Глицки се усмихваше, когато остави слушалката.

През последните четирийсет часа канцеларията на полицейския началник Ригби бе заприличала на военновременен щаб. Върху две събрани маси беше залепена голяма карта на Сан Франциско. Пет-шест служители обикаляха из стаята, забождаха и преместваха маркери по картата, говореха по няколко телефона едновременно.

Навън димът се носеше на юг през трепкащата мъглица на смога. От време на време лъчите на следобедното слънце се процеждаха през мътилката. И това ми било прекрасното лято, мислено промърмори Глицки.

Ригби стоеше зад бюрото си, увлечен в сериозен разговор с Алън Рестън. Глицки слабо познаваше този човек, въртящ се предимно в политическите кръгове на щатската столица Сакраменто, но бе слушал за страховитите му амбиции. Заместник-главният прокурор на щата бе напътствал два-три пъти Ейб при разговорите му с местните законодатели по един или друг законопроект, свързан с углавното право. Елегантен и отличаващ се с дар слово, Рестън бе висок колкото Глицки и по-млад с поне пет години. Сега беше в кабинета на Ригби, облякъл костюм и вратовръзка. Глицки нямаше представа какво би могло да означава това, но веднага след разговора с Харди получи нареждане да се яви при Ригби, а на такива повиквания се отзоваваше веднага.

Почука на широко отворената врата. Заобиколи масата с картата и застана пред бюрото на шефа.

— Сър?

Кимна и на Алън.

— А, добре, че дойде, Ейб.

Рестън едва отвърна на поздрава му и Глицки малко се учуди, но в тези напрегнати дни хората рядко се държаха нормално.

— Я да отидем някъде, да поговорим на спокойствие — предложи Ригби.

Мълчаливо излязоха в коридора — Ригби водеше, Рестън вървеше последен. Намериха празна стая за разпити. Без предисловия, Ригби се извъртя с лице към Глицки.

— Засега това е по-скоро дружески разговор, отколкото порицание. Искам да ти е ясно, Ейб.

Глицки тежко преглътна. Започващите по този начин дружески разговори не бяха сред любимите му занимания. Ригби кимна към Рестън.

— Мисля, че познаваш господин Рестън, новия районен прокурор.

— Разбира се, но не знаех… — Протегна ръка. — Честито, Алън. — Ръкостискането беше съвсем небрежно. Глицки отново насочи вниманието си само към Ригби. — Да не съм сбъркал нещо? За какво става дума?

— Става дума за новините по телевизията — отвърна Ригби. — И по-точно, за твоята поява в тях.

— Но аз не съм…

Шефът вдигна ръка.

— Чакай малко. Знам какво си говорил. Всички гледахме интервюто. Чухме те. Заповядах да го запишат, така че можеш и да си го пуснеш пак, ако искаш. Ейб, известно ти е, че имаме човек за връзки с обществеността. Плащаме му за това.

— Още не съм сигурен какво толкова лошо съм направил.

Ригби благоволи да обясни:

— Публично подложи на съмнение разследване, което е приключено. Срещу този човек е предявено обвинение.

— Моите уважения, сър, но някакъв репортер ми тикна микрофон в лицето и казах всичко на всичко двайсетина думи.

— Значи осемнайсет излишни — подметна Рестън.

— Районният прокурор е прав — потвърди Ригби и Глицки забеляза официалния тон.

Ясно, принуждаваха началника да участва в играта. Значи доста високи постове са заложени, включително и неговия, към който се бе стремил цял живот. Така да бъде, щом искат.

— Най-уместният отговор е — продължи Ригби: — „Няма да коментирам“.

— Струва ми се, че точно това казах — възрази Глицки.

Обаче съзнаваше положението си — подхванат ли те с такива заяждания, няма как да спечелиш препирнята. Колкото по-разпалено отричаш, че си направил нещо лошо, толкова повече потвърждаваш вината си.

Алън Рестън се възползва от думите му.

— Лейтенант, сигурно ви приличаме на свадливи лелки в момента. — В Сакраменто винаги се обръщаше към него с „Ейб“, а Глицки — с „Алън“. Очевидно бе настъпила промяна. — Но множество институции положиха неимоверно старание, за да постигнат… някаква ясна насока в овладяването на положението. Не желаем да объркваме и подстрекаваме още повече хората на улиците.

— Аз поне не съм объркан — заяви Глицки. — Вероятно не съм запознат с важни факти, свързани със събраните досега доказателства…

— Не обсъждаме фактите в момента — прекъсна го Ригби.

— Все това чувам напоследък. Но с интерес ще изслушам изложението на районния прокурор, когато изправи Кевин Ший пред съда.

— Дотогава ще разполагаме с всички факти…

Глицки не искаше да нажежава обстановката. Харесваше си работата и беше убеден, че я върши както трябва.

— Нека се надяваме, че ще бъдат достатъчни — каза той кротко.

Рестън изглеждаше уверен в себе си. Може би и той не искаше да се счепкат. Засега.

— Ще бъдат — увери го.

Ригби свърши с внушенията, имаше и друга спешна работа.

— Да сме наясно, Ейб. Всичко вече е на по-високо равнище от моето и твоето. Обществеността има нужда от…

Глицки му помогна:

— От обрат към по-добро?

— Така да бъде. Обрат. Какъвто и да е.

Усмивката на Рестън беше привидно искрена. Пак протегна ръка на Глицки, вече по-дружелюбно.

— Ейб, знаех, че ще ни разбереш. Не бива да допускаме нови бъркотии. В този случай Ший е злодеят. Нека не мътим водата. Точно сега той е най-доброто решение на кризата. Той е извършил престъплението. Залавяме го… а той е виновен… и градът може вече да си лекува раните.

Глицки се пребори с лицето си, за да остане безизразно. Погледна шефа си, после и новия районен прокурор.

— Добре. Няма проблеми.

Застанал до Джон Страут, Глицки трепереше в ледения въздух на залата за аутопсии. Трупът на Крис Лок лежеше на масата пред тях, почти изцяло покрит с чаршаф. Страут подпъхна пръсти в гумена ръкавица под главата и я повдигна няколко сантиметра.

— Тук, отзад.

Глицки се насили да погледне. Малка дупка, рязко очертана и кръгла, зад лявото ухо на Лок. Би останала почти незабележима, ако Страут не бе обръснал косата наоколо. Съсредоточи се в раната, опитваше да не гледа лицето, за да не съзнава, че това е познат, с когото е говорил, подмятал си е шеги, макар и да не е изпитвал особена симпатия към него. Не успя.

— Нещо по-особено, което да не си очаквал?

Страут сви рамене.

— Ами, няма. Защо питаш?

— Няма причина. Просто ми е навик. Може би вече съм се настроил всичко да е странно.

— Сещам се какво ти е. — Страут внимателно отпусна главата на трупа върху масата, но не дръпна чаршафа. Обърна главата така, че раната да е отгоре и се наведе да погледне отблизо. — Обгарянията от барут са каквито би предположил, може би малко плътнички…

— А стъкла? — Подканен от въпросителния поглед на Страут, Глицки обясни: — От прозореца на колата. Има ли парченца около раната?

Съдебният медик завъртя глава.

— Стъклата не се пръскат. Нали колата е на градските служби. Не бих очаквал и микроскопичните парчета да са много, но скоро ще свършат и с микроскопското изследване, ще знаем точно. Да не надушваш нещо?

Глицки се залюля напред-назад.

— Знаеш ли, Джон, нищичко не надушвам. Не разбирам дори какво правя, само дърпам разни нишки и гледам дали не продължават нататък в плетеницата. Право да си кажа, май работата ми дойде в повечко напоследък. И никак не ми помага да виждам познатите си мъртви.

Страут се изправи и покри лицето на Лок с чаршафа.

— Всички ви прихваща напоследък — изрече протяжно. — Не ти ли е малко студеничко тук?

Поведе го към кабинета си, просторна квадратна стая с библиотечни шкафове край стените и запълнена с най-разнообразни древни и средновековни уреди за изтезания в остъклени витринки. Поспря до пиедестал вдясно от бюрото си и издуха праха от шиповете на един боздуган.

— Една дама от прокуратурата беше тук сутринта, занимава се с Артър Уейд. Горкичката, направо жал ми стана.

— Да не е Илейн Уейджър?

Страут кимна.

— Тъкмо взе да уточнява причината за смъртта, аз й казах, че е задушаване и тя пребледня, колкото й позволяват гените. — Медикът се ухили лекичко. — Образно казано, разбира се.

Глицки кимна.

— Забеляза ли рани от нож по тялото на Артър Уейд?

Страут, вече седнал зад бюрото, помисли секунда-две.

— Рани от нож? Нямаше. Охлузвания от въжето, драскотини, натъртвания, но никакви прободни и порезни рани. — Вдигна очи към Глицки. — Още една нишка ли?

— Ъхъ.

— Ейб, искаш ли един неангажиращ съвет? Докторска рецепта как да си опазиш душата спокойна?

— Ъхъ.

Съдебният медик скръсти ръце на бюрото.

— Продължавай да дърпаш — каза той. — Не се знае какво може да изтеглиш.

— Глицки, отдел „Убийства“.

— Лейтенант Глицки, обажда се Уеш Фаръл. Адвокат шъм.

— Разбира се, господин Фаръл, помня кой сте. С какво мога да ви бъда полезен?

— Бих ишкал да поговорим жа Кевин Ший.

Глицки се надигна от стола, вече щракаше с пръсти, опитваше се да привлече вниманието на някой инспектор оттатък, за да вдигнат слушалката на другия апарат, може би да пуснат касетофон, поне и втори човек да чуе разговора. Но никого не можеше да види в празната рамка от врата, макар да беше сигурен, че някой седеше в другата стая, когато се върна от моргата.

И никой не се отзова. Отпусна се на стола.

— Вие ли сте адвокатът на Ший?

— Мисля, че жнам къде е… — Пауза. Човекът малко фъфлеше, като че беше пийнал. Глицки погледна часовника на стената. Не, едва ли — още нямаше три следобед. И все пак…

Фаръл продължаваше:

— … и поддържам връжка ш него. Той е твърде уплашен и би ишкал да получи някаква гаранция, преди да ше предаде. Ишка да бъде ижшлушан.

— Е, добре тогава, господин Фаръл. И аз искам да го изслушам.

— Къде мога да ше шрещна с ваш?

— Къде сте сега? Искате ли да дойдете в Палатата?

Пак последва дълго мълчание. Глицки долавяше приглушен спор, въпреки покритата с длан слушалка в другия край на линията — значи Ший беше там, при самия Фаръл. „Давам кралство за засечен телефон!“, безмълвно възкликна Глицки.

— Лейтенант?

— Слушам ви.

— Бих предпочел да ше шрещнем шамо двамата — вие и аж.

— Ший ще дойде ли с вас?

— Не. Ще дойда само аж.

За да си осигури някакъв контакт с Кевин Ший, Глицки охотно би се срещнал с Фаръл и гол на върха на някой небостъргач.

— Знаете ли къде е ресторанта „При Лу Гърка“ срещу Палатата, слиза се по стълби в приземния етаж?

Да, без всякакво съмнение Фаръл фъфлеше. Може пък да имаше говорен дефект.

— „Лу Гърка“? Преди време там ши получавах пощата.

— Да речем, след час?

— Шлед чаш.

— Господин Фаръл?

— А?

— Карайте по-внимателно, моля ви.

Глицки разсеяно местеше полицейските и съдебномедицинските доклади по бюрото си. Отдавна беше вътре в нещата и се надяваше, че е развил доста добър усет за момента в някой случай, когато посоката и скоростта се променят, когато вече долавяш, че може би наближаваш завършека. И сега усещаше същото.

Съзнаваше, че в известен смисъл неговият началник Ригби и новият районен прокурор Рестън му направиха услуга — напомниха му каква, в края на краищата, беше ролята му. Ограничена и точно определена. Трябваше да залови заподозрения извършител на убийство. Точка. Да го открие и предаде на правосъдието, също като Томи Лий Джоунс в „Беглецът“. (Най-любимия момент от всички филми — Харисън Форд е беглеца Ричард Кимбъл, застанал в края на тунела над бездната, дълбока едва ли не цяла миля. Той казва на Томи Лий Джоунс: „Невинен съм“, а онзи невероятно хладнокръвно отвръща: „Това не ми влиза в работата“.)

Такъв трябваше да бъде и Глицки сега. Така е правилно. Да изхвърли от съзнанието си общата представа за ставащото. Да събира фактите, каквито му попадат и да прояви гъвкавост, ако усети промяна. Но засега имаше задължение — да затвори Кевин Ший в някоя килия тук, в Палатата.

Още не беше съвсем сигурен, че теорията на Лорета ще издържи сблъсъка с действителността, че задържането на Ший под стража ще поукроти бушуващите вълни навън, но ако все пак се случи, би било още по-добре, нали?

А дотогава ще подхване нещата с Уес Фаръл както трябва. Ще играе честно, ще си мълчи и ще отиде сам на срещата. Уговорките трябва да се спазват, освен това беше убеден, че дори Фаръл да не е съвсем трезвен, не се опитва да му пробутва номера. Изглеждаше съвсем законно. Фаръл беше адвокат, стремящ се да защити клиента си, което не противоречеше на задълженията на Глицки. Поне засега.

Добре разбираше защо Ший си е потърсил адвокат. Триста хиляди долара са предостатъчна подбуда за някой, готов да му причини сериозни неприятности. Глицки не забравяше и не особено прикритото послание зад стоте хиляди долара, обещани от Филип Мохандас — ако се наложи, убийте го. Ший непременно е научил и Глицки си каза, че е прав да се пази. Детска игра е после да съчиниш някаква историйка, че се опитал да избяга или оказал съпротива. Който и да затрие Кевин Ший, лесно би се измъкнал.

Но работата щеше да потръгне, може би още довечера. Момчетата ще са далече от всякаква опасност в Монтерей, с дядо си. Дори със скърцане и побутване, градът ще се върне към обичайния си живот и Ейб Глицки може да се надява на няколко почивни дни в уединение, да навакса пропуснатия сън. Вероятно и още някои пропуснати неща.

Вдигна слушалката и набра няколко цифри. Тя отговори още след второто позвъняване. По гласа й личеше, че си отдъхна, сякаш не е очаквала повече да й се обади.

Каза, че щяла да отиде във временния си кабинет, в Градската палата. Дали той знаел номера й там? Просто не можела повече да остане сама в къщата. Нали и Ейб й напомнил, че е дошла в Сан Франциско, за да допринесе с нещо. Колкото и да се чувствала съсипана от ужаса, сполетял Крис Лок, трябвало да се захване с работата си. Хората имали нужда от нея. Искала да използва каквото влияние има, да се срещне с когото може, да търси някакво осъществимо решение, да изпълни ролята си на миротворец.

Нали Ейб нямало да забрави да нагледа Илейн? През целия ден не успяла да се свърже с дъщеря си и вече се поболявала от притеснение.

Той я слушаше търпеливо и се възхищаваше на силния й дух. Жена, съзнаваща колко е важно да употреби властта си за добро. Беше и главозамайващо, но и някак естествено, че й помага, а тя се превръща в спасителния му пояс.

Стори му се полезно да й съобщи колко близо са до успешния край. Така тя можеше да увери хората, че Ший скоро ще се озове зад решетките. Каза й, че след малко ще се срещне с адвоката на Ший в „При Лу Гърка“ и ще уговорят условията, при които Ший ще се предаде. Би трябвало да стане до няколко часа, в краен случай едно денонощие.

Тя възкликна, че новината е чудесна.

Ако Ейб можел да се освободи за мъничко, дали би искал да мине през кабинета й, преди да се прибере вкъщи? Щяла да е доволна да се видят дори за няколко минути. Не знаела как да се справи с всичко това, с чувствата си за започналото между тях двамата. Наистина имала нужда да поговорят. Имала нужда от него.

43.

Новината за назначаването на Алън Рестън за районен прокурор стигна до Арт Драйсдейл, точно когато се канеше да отиде при Илейн Уейджър и принудително да я прати в почивка до края на седмицата. Чрез връзките си в един от телевизионните канали достатъчно рано научи за нейния пореден пристъп на непредсказуемост и стигна до извода, че тя не толкова е претоварена (по дяволите, всички бяха претоварени), колкото не се справя добре с напрежението.

Не му пукаше дали е дъщеря на сенаторка, тя щеше да си седи вкъщи няколко дни, за да помисли с какво всъщност е длъжна да се занимава. Първо арестува Джеръм Рийз. После дърдори пред репортерите за Кевин Ший и изглежда я приемат едва ли не като официална говорителка на прокуратурата, без да е упълномощена за това. А следващият път може и да… Но точно в това, каза си Драйсдейл, е най-лошото — никой не би успял да предвиди какво можеше да направи тя. И не искаше Илейн да се мотае наоколо, за да научи на практика на какво, още е способна.

Но тогава му се обадиха от канцеларията на кмета. Само по себе си събитието не го учуди — все пак, постът на районния прокурор беше политически, а Драйсдейл се смяташе преди всичко за администратор — но и тази припряност, и избраният човек го обезпокоиха.

Затова поседя няколко минути, подмятайки бейзболни топки, в очакване на новия си началник. Изведнъж стана и се запъти натам, накъдето и без това имаше намерение да тръгне — към стаичката на Илейн Уейджър. Почука на затворената врата, после натисна дръжката и завари Илейн да седи в ъгъла, свила колене до гърдите си. Обляното в сълзи лице му се стори страшно.

Драйсдейл отскочи до тоалетната и донесе цяла купчина влажни хартиени салфетки. Когато отново влезе в стаята, Илейн вече се бе преместила зад бюрото си. Той мълчаливо изчака до съседното бюро, докато тя изтри лицето си, издуха си носа, посъвзе се. Илейн каза, че съжалява. Драйсдейл я увери, че я разбира и нямало за какво да се притеснява.

Когато половин час по-късно Глицки почука на вратата, двамата седяха зад бюрата и тихо разговаряха, като че всеки ден работеха заедно тук. Драйсдейл стана, открехна вратата сантиметър-два, видя кой е дошъл и се обърна да изгледа въпросително Илейн. Тя кимна да пусне посетителя. Лейтенантът бе облякъл яке, сякаш се готвеше да излезе от сградата, но носеше и някакви папки.

— Ако нещо ви прекъсвам… — Очите му се стрелнаха към Илейн.

— Влез, Ейб. Придърпай някой стол по-наблизо — подкани го Драйсдейл и затвори вратата.

— Арт, търсят те под дърво и камък. Май са ти пускали съобщение в пейджъра поне десетина пъти.

— Представям си. Както се оказва, заседял съм се прекалено в тоалетната.

— Значи вече си чул за Рестън?

Илейн живна.

— Алън Рестън ли? Какво е станало с него?

Драйсдейл се озърна към нея. Бяха се увлекли в други теми и не бе стигнал до промените в служебната йерархия.

— О, вярно, аз…

— Познаваш ли го? — намеси се Глицки.

Тя кимна.

— Той е… от хората на майка ми. Баща му е доста богат…

— Освен това — добави Драйсдейл, — вече е новият ни шеф.

Тя се запъна.

— Какво означава това?

Когато Драйсдейл й обясни, Глицки си погледна часовника и каза, че имал важна среща, но Лорета се тревожела за нея и дали Илейн би си направила труда да й звънне? Майка й вече била в Градската палата.

Илейн кимна, а Глицки каза:

— Искам и да ти се извиня.

— За какво?

— Явно нашите миниинтервюта са били излъчени едно след друго и са оставили впечатлението, че според мен ти грешиш, а не това исках да кажа. — Той помълча. — Опитах се да внуша онова, за което си приказвахме с тебе малко по-рано — че още в нищо не сме сигурни.

— Значи всичко е наред — кимна тя. — Май днес правя само глупости. Така ли е, Арт?

Драйсдейл сви рамене и се съгласи, че може и да е така, после добави многозначително:

— Е, не е като да нямаш сериозни причини.

— Не ме е грижа за причините. Те са само оправдания за това, което човек не би трябвало да прави, стига да е спрял за минутка-две и да е помислил, а аз не помислих. Или пък можех да бъда малко по-силна. Съжалявам.

Глицки кимна рязко.

— Е, както кажеш.

Драйсдейл се възползва от момента.

— Говорихме си за… за смекчаващите вината обстоятелства. Защо хората вършат разни щуротии, защо понякога имат лоши дни. И защо Кевин Ший е постъпил така, за всички онези гадости в миналото му…

— Всеки има по нещо черно в миналото си.

— И аз това казвам, Ейб. Днес стоварих неприятности и на двама ви, но не искам да си търся оправдания… Оплесках се, просто и ясно.

— Ха, аз пък си въобразявах, че сега е мой ред да се извинявам — подхвърли Глицки и напрежението в стаята поизчезна. — И наистина вече се налага да тръгвам, но я ме чуй… — Подаде й папките си и ги посочи. — Точно за същите истории ти говорех днес, могат да те съсипят по време на процеса, ако не си подготвена. Дори още не знам какво означава тази особеност, но според съдебномедицинския доклад на Страут, Уейд е умрял от задушаване. Това е окончателното му заключение.

— Добре, вече знаехме. Нали от това умират хората, като ги обесят.

Илейн разтвори папката и Драйсдейл надникна през рамото й, загледа се във втората снимка.

— Ъхъ, така каза и Страут…

Драйсдейл се изправи.

— Ейб, какво ти е хрумнало?

— Напомням ви за историята, която вие съчинихте за Кевин Ший и която тези снимки уж потвърждаваха недвусмислено. Неведнъж дърпал тялото надолу… — той млъкна за секунда, — … което би оставило жертвата със счупен врат. И тогава Уейд нямаше да е починал само от задушаване, както твърди Страут. Можете да се хванете на бас, че адвокатът на Ший ще спомене този факт, влезе ли делото в съда, а тогава ще е добре да имате убедителен отговор на въпроса му. Само това исках да ви кажа. Както и двамата знаете, дребните камъчета обръщат колата.

Драйсдейл извади втората снимка от папката и напрегнато се вторачи в нея.

— Това пък какво е?

Илейн охотно им предложи своя отговор. Веднага се впусна в обяснения как Ший извадил ножа, за да наръга Артър Уейд, който пък се опитал да му го грабне, за да се опази.

Глицки и Драйсдейл я изслушаха с пресилена вежливост, което я принуди да се прехвърли на втората си теория за ножа в джоба на Уейд, с който той искал да среже въжето и да се освободи. Този път нетърпението надделя. Глицки не желаеше да се впуска в спор, но смяташе, че няма избор… длъжен беше да говори.

— Значи ме уверяваш, че Артър Уейд бяга от разярена тълпа, онези му нахлузват примка на шията, опъват въжето и той чак тогава си казва: „Ей, ама аз съм имал швейцарско ножче в джоба, ей сега ще срежа въжето“. Не ми се вярва. И съдебните заседатели няма да повярват. Отгоре на всичко, няма и час, откакто говорих с очевидка — мила възрастна женица, преселила се от Литва, тя няма никакви подбуди да ме лъже. Сторило й се, че Кевин Ший повдигал Уейд, а не го дърпал надолу. После подал ножа на Уейд, опитвал се да накара обесения да пререже въжето, защото не можел твърде дълго да го задържи така.

— Не е възможно — отсече Илейн.

— Но ще стане доста неловко, ако е — отбеляза Драйсдейл.

Работата му беше да печели делата като прокурор, а от стратегическа гледна точка тези свидетелски показания можеха да разбият и най-желязното обвинение. Кой би допуснал и мисълта, че подобно нещо ще се случи…

Изпсува под носа си. Глицки пак погледна часовника.

— Вече сериозно закъснявам.

— В града вероятно има над двайсет свидетели, които могат да потвърдят, че Ший е дърпал Артър надолу…

Той забеляза как Илейн настръхна, как се взираше непреклонно в него. Не беше готова да отстъпи и сантиметър.

— Но те не дойдоха да заявят това, а ние не успяхме да ги открием — добави Глицки. — И ако са били в тълпата, значи са съучастници. Точно затова не ги намерихме. — Глицки вдигна ръце, за да предотврати разгорещения сблъсък. — Вижте какво, хора, аз съм на ваша страна, но огледайте по-добре какви карти държите. Това е.

— На Алън Рестън никак няма да му хареса — Драйсдейл отново седеше зад бюрото, срещу Илейн. — Може би вече трябва да отида и да се запозная с него. Значи казваш, че го познаваш?

— Покрай майка си. И не мисля, че изобщо можеш да го накараш да те изслуша.

— Само че става дума за подготовката на процес, което ми е работата. Длъжен съм да повдигна въпроса.

— Няма да те чуе дори.

— Значи добре го познаваш?

Тя сви рамене.

— Нагледала съм се на такива неща. Щом толкова бързо го назначиха, значи и майка ми е дърпала конците, а Кевин Ший е част от програмата й. Така ще бъде и с Алън Рестън.

— Не и ако делото се разпадне.

— А кой казва, че ще се разпадне? Каквито и доводи да изтъкнеш ти пред Алън, той ще ги приеме като увъртане и измъкване, а не като загриженост за самия процес. Въпреки всичко, аз не се съмнявам във вината на Ший, но Ейб е прав — трудничко ще я докажем в съда.

— Ето какво би трябвало да изясня на Рестън и ще го направя…

— Арт, моля те. Остави на мен. Когато съберем още малко факти. Може би майка ми ще…

Не довърши изречението и Драйсдейл се облегна назад на стола.

— Илейн, пред съда трябва да представим доказателства. Това ни е работата.

— Известно ми е, Арт.

— Независимо дали на празноглавците им харесва или не…

— Знам.

— Ако не смяташ, че това е първата и основна цел на Рестън — а каквото и да говорим за Крис Лок, той така си разбираше работата — по-добре е да проличи скоро. Не ме интересува, че е чернокож и майка ти си го държи в малкото джобче. — Драйсдейл направи недоволна гримаса. — Извинявай за израза.

Илейн махна с ръка.

— Арт, просто не съм наясно какви са целите му.

Драйсдейл надигна дългото си тяло от стола.

— Да ти кажа право, по-досаден от всички тези скрити цели ми е само фактът, че твърде много хора ги таят в главите си. Как ще работим заедно, да не споменавам пък как ще живеем заедно, ако тази гнусотия продължи?

— Аз не…

— И аз, Илейн. Само се моля Богу да не ме погледнеш някой ден и първо да си помислиш, че пред тебе стои бял човек, защото съм бял мъж не повече и не по-малко, отколкото ти си черна жена. Преди всичко съм стария, простоват Арт Драйсдейл. — Той поспря до вратата. — Надявам се, че вече си по-добре и знам, че трябва да се обаждаш по телефона, а и аз имам работа.

— Арт…

— Не се притеснявай. Ще те оставя да обсъдиш затрудненията с господин Рестън. Само помни, че ти се занимаваш с делото. А не майка ти. Толкова по въпроса.

Илейн набра номера на фотографа Пол Уестбърг и остави съобщение на телефонния му секретар, че би искала да говори с него отново, възможно най-скоро.

Седеше и се взираше във втората снимка, когато осъзна смисъла на чутото преди малко. И беше принудена да си зададе въпроса как така лейтенант Ейб Глицки познава майка й достатъчно добре, за да го моли тя да предаде съобщение на милата й дъщеря колко се тревожи за нея.

— Заедно следвахме.

— Какво означава „заедно“?

Лорета Уейджър си позволи да въздъхне в слушалката. Илейн си я представи ясно — сама в малкото кабинетче без табела на вратата, събула обувките и метнала крака на издраното старо бюро.

— Миличка, според мен можеш и сама да се досетиш. Той ми беше… гадже.

— Ейб Глицки ти е бил гадже? А сериозна ли беше връзката ви?

— Бих казала да, за тогавашната ни възраст.

— А сега как е?

Майка й се поколеба.

— Сега сме приятели.

Илейн не прие леко думите й.

— Мамичко, изобщо не помня да си споменавала името му.

— Слънчице, загубихме си следите. И това се случва, знаеш. Той имаше семейство, аз също.

— Но той не би могъл да ти загуби следите…

— Защото съм известна ли? Може би. Но нямаше никаква причина да ме потърси. Обаче от онзи ден насам, с тези… все едно, трябваше да ме разпита за убийството на Крис…

Илейн мълчеше.

— Чуваш ли ме, миличка? Добре ли си?

— Не знам какво да правя.

— На никого не си казвала, нали? За теб и Крис?

— Не съм, но мисля, че Арт Драйсдейл някак се е досетил. Беше тук доста време. Говорихме.

Пролича колко внимателно майка й претегляше думите.

— Илейн, нека се досеща, но ти никога не признавай. Ще ми обещаеш ли?

— Мамо, не съм и помисляла да…

— Иначе ще има с какво да те притиска. Всъщност, всеки би…

— Арт не е такъв. Той…

— Но си му подчинена. И ако реши, че е нужно, ще се възползва. Така е устроен светът. Ти най-малко от всички можеш да си позволиш скандали.

— Мамо, ти не би могла да си позволиш скандали. Ти си сенаторката. А аз съм само…

— Не, сега не говорим за мен. Мисля си за тебе.

— Арт Драйсдейл нищичко няма да каже. Как се стигна до това? Изобщо не ме интересува дали ще се разприказва. Важно е какво стана с Крис.

— Крис вече го няма, миличка. Ще си намериш друг. — Кратко мълчание. — Някой, по-подходящ за тебе.

— Не искам никой друг, какъвто ще да е!

Сълзите пак напираха в очите й.

— Ще поискаш, Илейн, повярвай ми. Някой ден ще поискаш.

44.

Някой би могъл да си каже: „Каква приятна домашна сценка“ — гладко избръснатият младеж с превързания крак седи до родителите си около масата за кафе, заедно с добре облечения приятел на семейството, всички вежливо слушат месестия работяга с тежките черни обувки, вероятно от ремонтна фирма, който им обяснява подробно защо е прокапал бойлерът и какви са предимствата и недостатъците на новите модели.

Разговорът се превръщаше в доста по-официален полицейски разпит, отколкото Карл Грифин имаше намерение да допусне.

На двайсет и четири години Колин Девлин още живееше с родителите си в обновена викторианска къща на „Клифърд Теръс“, в горната част на Ашбъри. Грифин се обади от кабинета на доктор Епс, свърза се с младежа, зададе му два-три необвързващи въпроса и получи твърде безсъдържателни отговори, после небрежно попита дали не би могъл да намине към дома му, да чуе повече обяснения за раната му. Постара се да говори по-неясно. Явно неспокоен, Колин се съгласи. Грифин бе преценил, че не бива да се впуска в подробности, за да не настрои момчето подозрително. Оказа се, че е бил прав.

По пътя към дома на семейство Девлин попадна в район, отцепен от Националната гвардия и се наложи да заобиколи почти километър. Въпреки сандвича, погълнат с вълчи апетит по времето за обяд, нападна го непреодолимо желание да добави още някой хамбургер. И когато стигна до Ашбъри, подкрепленията го бяха изпреварили — родителите на Колин и техният адвокат, господин Коен.

В известен смисъл това бе най-недвусмисленото потвърждение, на което Грифин се натъкна през последните три дни, защото дори и в днешния обзет от мании свят повечето хора не се сещаха да се обадят на адвоката си, за да присъства на разговора с полицай за домашна злополука с лопата.

Грифин се изненада, че изобщо го допуснаха в къщата без прокурорска заповед. Вероятно Коен беше юридически съветник на бащата в бизнеса, — а не адвокат по криминални дела. В такъв случай нямаше да набляга прекалено на процесуалните норми и Грифин се надяваше това да означава лош късмет за Колин.

След първите неловки мигове се настаниха в обзаведения с вкус хол. Бледото следобедно слънце ту просветваше, ту се губеше през старинните, заоблени отгоре прозорци в полукръглата стена. Въпреки огъня в камината, стаята беше прохладна и Грифин не си свали якето. Опита да повали жертвата още с първия изстрел — изрази учудването си, че Колин е сметнал за необходимо да покани и господин Коен на разговора.

Бащата, господин Девлин, беше доброжелателен наглед човек, с тъмна коса и скъп костюм с изискана вратовръзка. Изглежда бе поел в свои ръце положението. Макар Грифин да не отправи въпроса си към него, старшият Девлин отговори:

— Инспектор Грифин, нека си спестим глупостите. Сигурен съм, подозирате, че моят син не си е наранил крака, както е обяснил на доктор Епс. Не искаме да увъртаме, да показваме лопатата… безсмислено е.

— Добре — съгласи се Грифин. Ако искаха да пропуснат трудната част, тяхна си работа. Креслото изскърца под тежестта му, когато се наведе напред. — Какво се случи всъщност?

Съпругата на господин Девлин, приятна жена с прекалено много накити по себе си, реши да се намеси:

— Колин не е искал да…

— Моля те, Мери. — Властният поглед на съпруга й накара Мери Девлин да млъкне. Той продължи: — Бихме желали да получим уверения, че срещу доброволното сътрудничество на Колин с полицията той… — явно се чувстваше не в свои води и за миг като че не намираше думи, но бързо се овладя, — … ще може да се надява на отстъпки.

— Споразуменията са работа на районната прокуратура — каза Грифин. — Почти винаги са склонни да обсъдят нещата. Колин, как си нарани крака?

— Ами, даже не знам точно. Някакъв тип зад мен…

Очите на младежа бяха хлътнали, бледото му лице подсказваше, че доскоро е имал брада, но се е обръснал. Може би през последния половин час.

— Колин, изчакай за момент… Не мисля, че трябва да казваме каквото и да било, без да получим някакви гаранции — заяви бащата.

Грифин кимна, търсеше начин да протака, преди да обещае.

— Ако Колин е присъствал при линчуването, показанията му ще бъдат особено важни. Сигурен съм, че в прокуратурата ще оценят това и по-късно ще натежи на везните.

Господин Девлин поумува малко.

— Не се опитваме да бягаме от отговорността, която би се паднала на Колин, но не искам моя син… Разбирам, че дори присъствието му там, участието в това е непростимо…

— Татко, аз не…

— Колин!

Момчето си затвори устата.

— … и съм сигурен, че бяхме твърде немарливи. Оставихме го да живее при нас, давахме му пари, вместо да настояваме да си намери работа, но майка му… е, вече край. Момчето трябва да порасне най-после, да си носи и последствията от постъпките си. Но той ни се закле, че не е докосвал онзи човек и аз му вярвам безусловно. Той дори не е бил наблизо.

Адвокатът най-сетне се намеси.

— Брен, според мен, засега стига. Вие какво ще кажете, инспекторе?

— Ще се наложи първо да поговоря с някои хора, но смятам, че ще бъдат… отзивчиви.

— А каква трябва да бъде следващата ни стъпка? — попита господин Девлин.

Грифин стана и изпъна якето си по корема.

— Не искам да ме разбирате погрешно — обърна се и към Коен, — нито пък вие, но като си помисля, бихте могли да си потърсите адвокат по криминални дела, който с това си изкарва хляба. Току-виж се окаже, че има полза.

Джейми О’Тул, останал без работа след пожара, унищожил кръчмата, беше кисел и ядосан. Бе кореняк в града, завърши гимназията „Свети Игнатий“, изкара и една година в щатския университет на Сан Франциско, когато тогавашното му гадже Рода забременя и той се ожени за нея, само за да си погуби цели пет години от живота.

И си остана без диплома за висше образование, а иначе щеше да избута някак, сечеше му пипето. Но просто не изтегли печелившата карта. Бе принуден да си търси работа, каквато и да е, при това в началото на оня спад в икономиката, а каквото и да измисляха вестниците, в Калифорния тогава хич не беше добре.

Затова застана зад бара — прилични бакшиши, повечето пари му капеха чисти, вместо да ги дава на данъчното или още по-лошо — на Рода. Приятелчетата все му повтаряха: „Гледай да няма нищо черно на бяло, иначе бившата ще те хване за врата да увеличиш издръжката“. И той ги послуша. Няма спор, Рода щеше да му направи и тая мръсотия. Както и не искаше да се омъжи пак, живуркаше си ей така с някакъв плужек в „Ричмънд“, иначе съдът щеше да й прекрати издръжката. Все му се струваше, че ще трябва безкрай да дава пари за детето, да си опразва джобовете — още едно нещо, което не му даваше да надигне глава от калта.

Вече раздаваха някакви спешни помощи, отпуснати от правителството, той прочете указанията и се сети, че отговаря на изискванията. Държавата все раздаваше пари на някой, а той все не се уреждаше. Този път нямаше да изпусне келепира.

Сега чакаше в дългата опашка на студа, пред разпределителния пункт на Маркет Стрийт. Беше пълно с отрепки. Джейми О’Тул мразеше целия свят, защото трябваше да търпи боклуците наоколо, а и задникът му вече вкочанясваше от студ.

И гледай ти — някакъв смътно познат тип спира до него и той си припомня, че това е цивилното ченге Лание.

— Как си, Джейми?

— Премръзнах, човече. Кучешко време.

Лание беше с дебело яке и панталон, с високи тежки обувки. Май му беше добре, защото се ухили.

— Наминахме да те потърсим и твоята старица ни каза къде си.

— Е, поне веднъж да не се обърка. А кои сте „вие“?

— Партньорът ми търси къде да паркира, ей там зад ъгъла е с колата. Ще дойде след минутка.

— Мога да почакам. Има да си вися тука цял ден. Сега какво искате от мен?

Лание почти се притисна в О’Тул, избутваше го настрани от опашката.

— Ами, същото като преди. Да си поприказваме.

О’Тул неохотно отстъпваше, крачка по крачка.

— А бе, човек, какво правиш? Цял час чакам тука. Писна ми от вас.

Лание го изтика до ъгъла, по-далече от останалите. О’Тул сниши глас и мушна с пръст Лание в корема.

— Стига си ме бутал!

Ченгето се усмихна.

— Значи посягаш на полицай, а? Ще ти пръсна черепа. Ако мислиш, че сега си зле, опитай пак и ще видиш колко зле може да стане…

— Марсел, някакъв проблем ли имаш?

Ридли Бенкс бе застанал зад О’Тул и реши, че сега е моментът да обяви присъствието си. Лание му се усмихна над рамото на ирландеца.

— А, никакви проблеми. Само малко го просвещавам.

О’Тул се извъртя, сепна се за миг, като видя, че Бенкс е чернокож, после сви рамене.

— Ъ-ъ, няма за какво да си приказваме. Предишния път ви казах всичко, каквото знам.

Лание се ухили още по-весело.

— Джейми, на умник като тебе му трябва поне час, за да ни разправи всичко, което знае. Нали така, Ридли?

— Ако не и повече.

О’Тул въртеше глава и поглеждаше ту единия, ту другия.

— Добре де, приятно ми беше да се видим. Сега трябва да се връщам на опашката.

Лание отново му се изпречи.

— Има една дреболия, Джейми. Миналия път ни каза, че доколкото знаеш, Кевин Ший едва ли не самичък свършил онази работа с Артър Уейд.

— Казах ви, че не знам. Не излязох навън да видя.

— А, вярно — подметна Бенкс, — май точно това каза.

— Нима? Точно така ли се е изразил?

— Ами, да. Джейми, не искаш ли да промениш нещо в историйката? Та откъде Ший е взел въжето?

— Какво въже?

Лание се засмя снизходително.

— Чуваш ли го — пита какво въже?

— Щом Ший е бил в бара при тебе и е излязъл да се разправи с Уейд, как е станало? Отбил се е до колата си да вземе въже от багажника?

— Не знам как е станало. Не съм излизал от бара.

И Бенкс пристъпи към него, също засмян до уши.

— Все това повтаря, забелязваш ли?

Лание кимна.

— Не се отказва. Нищо не е видял. Хитър номер.

Бенкс се премести така, че заради двамата О’Тул не можеше да помръдне.

— Мислим си… Даже сме съвсем сигурни, Джейми… че въжето е взето от магазина до бара. Ти какво ще кажеш?

— Нищо. Не съм бил там.

Лание подсвирна, явно впечатлен.

— Ридли, на това му викат последователност. Що не се откажем и да се върнем в управлението?

— Да, ама има една зацепка — възрази Бенкс. — Намерихме парчета, подозрително напомнящи останки от голяма халба, в разбитата витрина на онзи магазин и е доста вероятно на някое от парчетата да открием твои отпечатъци. В момента проверяваме.

Очите на О’Тул зашариха по лицата им.

— Момчета, нали съм барман. Постоянно пипам чашите.

— Вярно е, Ридли — призна Марсел, — човекът е съвсем прав.

— Брей! — възкликна Бенкс. — Аз пък забравих. — Щракна с пръсти, сякаш го осени неочаквана идея. — Обаче нещо ми е чудно за онази косачка, от витрината. Дали някой я е донесъл в „Пещерата“ да я пипнеш, да си подстрижеш тревичката по бара и после я е върнал в магазина? Питам се как ли е било?

— Да не ми разправяте, че има мои отпечатъци на някаква скапана косачка?

Бенкс вдигна рамене.

— Проверяваме, Джейми. Няма да повярваш колко неща проверяваме. Как мислиш, този път дали ще ни излезе късметът?

— Аз мисля, че така ще стане, Рид.

— И аз, Марсел.

Инспекторите се усмихнаха на Джейми О’Тул. Въпреки студа, той се изпоти. Очите му не спираха, почти се усещаше как мозъкът му превключва на по-висока скорост.

— Е, такова де — проточи той, — значи е имало и други. Сам човек не може да направи това, нали? Тоест, имаше цяла сбирщина в бара. И всичките пияни, нали разбирате?

Дружелюбната усмивка не напускаше лицето на Лание.

— Всъщност, Джейми, не разбираме и затова сме малко… как да ти кажа… напористи. Много ни се иска да проумеем цялата работа.

Бенкс подхвърли:

— Познаваш ли Брандън Мюлън и Питър Макей?

— Ами как, познавам ги. Вече ви казах.

— Признаха, че са били в бара. Кога си тръгнаха?

— Кога си тръгнаха ли?

— Нали точно това те питам. Кога си тръгнаха? След Ший, преди Ший, с него? Кога?

— Май след него.

— Чудна работа. А те казаха, че тръгнали преди него.

— Значи така е било. Вижте какво, момчета, много работа имах. Не мога всичко да помня…

— А на нашия лейтенант си обяснявал, че било полупразно в бара…

— Не бе, човекът се обърка. Искаше да каже „след Ший“…

Тормозиха го още пет минути, после му благодариха и го оставиха да се върне на опашката.

Докато вървяха към колата, Бенкс изрече:

— Голям майтап. А не ми се вярваше да е излизал от кръчмата.

Лание кимна. Идеята им се оказа добра.

— Ще трябва да я видим онази витрина за отпечатъци. Колкото и да е обгоряло всичко, намерим ли следи от пръстчетата на Джейми…

— Чух и схванах — отвърна Бенкс. — Като му дойде времето, ще е доста приятна изненада.

Лание се сети за още нещо:

— Ей, Рид, онова за косачката беше изсилване, а? Малко налудничаво.

— Е, нека той да си мисли, че сме луди. Побърканите плашат, а аз искам Джейми да се страхува.

45.

В „При Лу Гърка“ тъкмо започваха да се стичат клиенти.

Глицки слезе по стъпалата и няколко пъти примигна в тъмния коридор, водещ към бара. Остави очите си да свикнат с липсата на достатъчно светлина. Властващата над всичко миризма на зеле го накара да се замисли какво ли готварско чудо бе сътворила за обяд жената на Лу. Макар често да се заседяваше по една или друга работа в някое от мъничките сепарета, Глицки престана да си поръчва храна при Лу още преди няколко години. Организмът му реагира твърде злощастно на порция „ким чи“ по домашна рецепта, за което негови приятели бяха готови да си продадат душата.

Сега тежкият дъх на зеле отново събуди спомена в сетивата му и стомахът на Глицки се сви. Вдиша бавно, за да се пооправи, после влезе.

До барплота се вдигна ръка и въпреки вързаната на опашка коса и няколкото килограма в повече, Глицки позна Уес Фаръл. Всъщност, познаваше го от доста отдавна и дори се бе явявал като свидетел в две-три дела, в които човекът бе защитник на обвиняемия. Докато си придърпваше табуретката, лейтенантът остана впечатлен от облеклото на Фаръл, защото повечето посетители в „При Лу“ работеха в Палатата и носеха някаква разновидност на униформата или официалния костюм. Фаръл като че идваше направо от плажа и според Глицки би трябвало вече да е замръзнал. Каза му го.

— Във вените ми сякаш има лед. Нищо не усещам.

Фаръл пиеше нещо с кафе, а може би кафето беше чисто. Глицки махна на Лу да му донесе чай, както обикновено.

— В този град е удобно човек да не усеща студа — отбеляза той.

— Не знам защо е така, сигурно от възрастта, както е с останалите неща. Преди се вцепенявах, зъбите ми тракаха, съвсем нормално. А може и да съм се обезчув… обезчувст… — Фаръл се усмихна уморено. — Все не успявам да я кажа тази дума, даже да съм трезвен като краставичка. — Вдигна чашата към устата си. — Най-официално заявявам, че в момента съм почти изтрезнял. Не съм помирисвал пиене поне от три часа.

— Не се притеснявам, стига за вас да не е проблем.

Глицки сви рамене и вдигна поставената пред него кафява чаша в паяжина от пукнатини, същата като на Фаръл.

— Достатъчно си бъбрихме за мен — отсече адвокатът. — Искам да ви разкажа една история.

— Затова съм тук.

В тихия говор на Фаръл вече не се долавяше никакво фъфлене.

— Това е неговата версия — каза Глицки, просто за да не премълчи, да не изглежда прекалено доверчив, но и да изстискаше от себе си целия цинизъм, на който бе способен, пак беше склонен да повярва на чутото.

Въоръжен с истината, Фаръл не изпитваше желание да го притиска прекалено.

— А имате ли изобщо доказателства, опровергаващи твърденията му, поне едничко от тях?

— Ами снимката, поне на пръв поглед.

— Имате ли я в момента?

Глицки не носеше копие, но зад бара бе оставен вестник, Фаръл се пресегна и го разгъна върху плота.

— Да поразгледаме малко, какво ще кажете?

Не за първи път Глицки се сблъскваше с това втръснало му свойство на човешкото възприятие — виждаш онова, което очакваш предварително. Взираше се в снимката, превърнала Кевин Ший в престъпник за цялата страна, но сега беше настроен различно и виждаше само онова, което Фаръл му описа. Ший бе сгърчил лице от усилието да вдигне Уейд по-нагоре. Не го дърпаше надолу, а се опитваше да му спаси живота.

Имаше и още дребни особености, видими за всеки желаещ да ги забележи, стига да не е предубеден. Например, гънките по ризата на Уейд. Ако Ший е висял на него с цялата си тежест, не би ли трябвало ризата да е изпъната по тялото на жертвата? А въжето, бе ли видял досега Глицки въжето? На снимката личаха само десетина сантиметра, но не изглеждаше отвесно изопнато спрямо тротоара, както щеше да бъде, ако понасяше тежестта на двама мъже.

Убедиха го и раните от ножа. Тази информация не се бе промъкнала във вестниците. Никой не си признаваше, че е пострадал (Глицки още не бе научил за Карл Грифин и Колин Девлин). Официално тези рани не съществуваха, само Глицки се опитваше някак да ги вмести в картината. Бяха една от тайните му, пазеше ги за момента, когато щяха да свършат най-добра работа. Но Фаръл го изпревари и му разказа за тези рани, обясни му какво означаваха.

Кевин Ший бил принуден да си пробива път през тълпата с нож в ръка. Удрял хората, застанали най-близо до Артър Уейд. Бил уверен, че е намушкал и порязал поне неколцина. Видял кръвта.

А Артър Уейд бе умрял от задушаване, както Глицки научи от съдебния медик. Вратът му не е бил счупен.

Чаят отдавна беше изстинал.

— Е, господин Фаръл, страхотна история ми разказахте.

— Не е история, лейтенант. Това се е случило. Отгоре на всичко Кевин Ший е истинският герой в цялата бъркотия.

Глицки мислеше усилено, без да показва с нещо, че позволи да бъде убеден. Ако се занимаваше с обикновен случай, ако всяко средство за осведомяване в щата, дори в страната, не бе разтръбило гнусното минало на фанатичния расист Кевин Ший, двамата с Фаръл щяха кротко да пресекат улицата и да си поговорят с районния прокурор или полицейския началник Ригби…

По дяволите, та той ръководеше отдел „Убийства“. Блазнеше го мисълта да разпита подробно Ший, а после да посъветва прокуратурата да прекрати тази щуротия. Незабавно. Стига невинността на заподозрения да бъде потвърдена, а осведомеността на Фаръл за раните от ножа почти се вписваше в изискването…

Стига случаят да беше обикновен…

— Какво смешно има?

Глицки го погледна косо.

— Почти нищо.

— Стори ми се, че се развеселихте.

— А, да. Често ми се случва. Имате ли представа колко хора се бъхтиха до премала, за да стане виновен вашият клиент?

— Донякъде. Все пак той е затънал, а не аз.

— И къде е той?

— Не знам.

Глицки се вторачи в него.

— Не знам — повтори Фаръл. — Обажда ми се. Момчето си е недоверчиво по природа, внимава да не се изкуша от наградата.

— Ще се радвам да си поговорим с него.

— Вероятно ще успея да уредя това.

— Би трябвало да се предаде.

— Може да има някои мръсни изненади. Твърдо вярва, че ако се предаде, преди всичко да се е изяснило, няма да живее дълго.

— Но това вече е маниакална подозрителност, длъжен сте да го убедите. Ще го отделим в единична килия, ще го охраняваме…

— Лейтенант, извинете ме. Досега добре се разбирахме, не започвайте да ме подхлъзвате на динени кори. И двамата знаем, че поиска ли някой да го убие, а все някой ще поиска срещу сто хилядарки, момчето вече е труп. Както ще да го пазите в затвора. А и той не иска да го пъхнете зад решетките. Не е направил нищо лошо. Напротив. Иска само да го изслушат. Чул ви да казвате по телевизията, че имате нужда от още доказателства и решил, че вие сте човекът.

Глицки съзнателно не позволи на лицето си да трепне.

— Човекът за какво?

— Да внушите на районната прокуратура, че трябва да са обективни, да го отървете.

Глицки се сети за Илейн и кимна.

— Мога да пробвам, но все пак съм длъжен да го разпитам.

— Значи се налага да го арестувате, нали?

— Ами, нали предявиха обвинение срещу него…

— Не сте ли в състояние да уредите оттегляне на обвинението?

— Не и на този етап. И без това правата ми не се простират дотам. Районният прокурор трябва да оттегли обвинението, което на свой ред… Вижте сега, докарайте го незабелязано, през задния вход, а аз лично ще го заведа при прокурора. Ще бъде изслушан, ще обсъдим известните ни факти.

— Няма да стане. Вече не фактите са важни. Вече не.

Глицки нямаше какво да отговори. Фаръл беше прав.

Лу дойде да попита искат ли още нещо. И двамата отказаха. Зад тях залата се пълнеше до пръсване, хората се бутаха лакът до лакът.

— И междувременно — промълви Глицки, — градът си гори.

— Лейтенант, моят клиент не носи вина за това. Стига да можеше, веднага би спрял този хаос. Той е добро момче.

Разговорът зави в неочаквана посока.

— Тъй ли? Добре ли го познавате?

— Заедно слушаме лекции в университета — обясни Фаръл. — Съвсем нормален човек, като вас и мен.

— А какво стана с разбитото семейство, фанатичната нетърпимост на южняка, нежеланието да се приспособи към света?

— Това, драги ми господине, най-вероятно се дължи на една млада дама, с която Ший е имал лошия късмет да преспи и после да я зареже. Нали знаете — каквото човек сам си направи…

Глицки вдигна вежди.

— … или журналистите са търсили с какво да запълнят ефирното време и празните страници.

Глицки бе чувал твърде често и двете обяснения в най-различни варианти, за да се учуди сега, но точно в този случай пасваха като ръка в ръкавица… Тръсна глава и едва не се задави с чая.

— Как да поддържам връзка с вас? — попита той.

— Не знам кога Кевин ще ми се обади, но веднага ще ви потърся. После ще видим как да подкараме нещата.

Глицки стана.

— И аз ще направя каквото мога.

— Да знаете, лейтенант, май ви вярвам.

— Илейн!

Алън Рестън излезе иззад бюрото си — до вчера бюрото на Крис Лок — и тръгна към нея с протегнати ръце. Тя пусна кожената чанта до краката си и вдървено се изправи. Позволи му да я прегърне, вдигна ръце да го докосне, иначе щеше да стане още по-неловко. Обаче той не я притисна към себе си, само хвана раменете й и след миг я пусна, като стар приятел. Натрапваше й внушението, че са стари приятели. Напомняше.

— Това е ужасно.

— Да, така е.

— Да загубим Кристофър Лок… — Изглежда не знаеше как да продължи и думите сякаш увиснаха в стаята между двамата. Още нещо общо. Крис Лок. Лицето му трепна — от нерви или преумора? — Радвам се, че дойде. Исках да се отбия при теб по-рано, да те видя, но… — посочи купищата хартии на бюрото си, — сама виждаш…

— Няма нищо, Алън. Мога ли все още да те наричам Алън?

— Илейн… стига де! Разбира се, за тебе съм Алън. — Пак се ухили и протегна ръка към нея, но се спря. — Искаш ли нещо освежително, каквото и да е?

По време на първата кампания на майка й за влизане в сената, когато Илейн беше още в края на пубертета, Алън Рестън се прояви пред нея като пълно нищожество. По онова време беше на около двайсет и пет години, вече сгоден (сега беше женен за тогавашната си годеница), с богат баща. Държеше се добродушно и не допускаше съмнение, че е привлекателен като магнит за другия пол.

Вечерта след победата на майка й в изборите, одързостен от коняка, той си позволи да размаха пениса си пред Илейн Уейджър. Явно си въобразяваше, че това е безобидна, дори очарователна постъпка, съвсем в духа на празненството. Като че искрено вярваше в допустимостта на подобен ритуал преди съвкуплението. В края на краищата, нали бе убеден, че привличането помежду им е неустоимо, заедно се трудиха по време на предизборната кампания и нямаше защо да… а, какво има пък сега? Тя не знае ли за какво служи това нещо? И изобщо какво представлява?

Тя погледна и отговори, че прилича на пенис, но малък. Шегичка.

Оттогава не се бяха срещали.

Илейн остави на дивана чантата си, пълна със служебни документи. Рестън завъртя едно от високите кресла, за да седне срещу нея, но още преди да се настани, тя вече говореше.

— Видя ли се с Арт Драйсдейл? Минах през кабинета му, но го нямаше и предположих, че може да е дошъл при теб. Не исках да те безпокоя точно сега.

— Радвам се, че влезе при мен. Не ме безпокоиш.

Тя изчака, но се наложи да го подкани:

— А Арт Драйсдейл?

— Да, Драйсдейл. Доколкото знам, има среща с кмета, трябва да обсъдят всичко това… неудобното положение, засягащо нас двамата. Мисля, че и майка ти се е намесила. Да изгладят противоречията, така да се каже.

— Алън, той не се стреми да стане районен прокурор. Наистина.

Рестън вдигна ръце, сякаш да покаже, че тези неща са извън контрол за него, а той само чака какво ще се случи.

— Но мисля, че не са доволни от две-три негови решения…

— Джеръм Рийз.

— Да, освен всичко друго.

— И какво ще правите по въпроса с Джеръм Рийз?

— Е, надявам се да не сдъвчат прекалено господин Драйсдейл. Както чувам, той е незаменим в ролята си тук.

— Така е, а за Джеръм Рийз съм виновна аз, а не Арт. Самоволно реших да го арестувам…

— И сега е като горещ картоф в ръцете ни.

— Пак ти казвам, Арт не е виновен за това.

Рестън най-после седна и опря ръце на коленете си. Положението на Арт Драйсдейл се решаваше на по-високо равнище и не беше негов проблем. Оставят ли го в прокуратурата, Рестън ще намери начин да се сработи с него. Ако не — добрите администратори с лопата да ги ринеш.

— Както и да е, Илейн, сега си тук. Може би аз ще успея да ти помогна. За какво искаше да говориш с Арт Драйсдейл?

Все някога щеше да се стигне до този разговор, а и нали тя обеща на Арт сама да обсъди това с Рестън.

— Познаваш ли Ейб Глицки… лейтенант Ейб Глицки?

Рестън вече се усмихваше, чувстваше, че е започнал да дърпа конците.

— Ако си недоволна, че пъха нос в работата ти, вече си поприказвахме с него за това.

— Кога? За какво?

— Преди малко повече от час. Погрижихме се да не изразява повече такива мнения пред журналистите. Ригби и аз настояхме той да не… какво има?

Илейн енергично клатеше глава.

— Не става дума за това. Той беше при мен преди само десетина минути.

— Значи не го свърта на едно място.

— Вярно е, Алън. Старае се всичко да върви както трябва.

Погледите им се срещнаха. Упрекът, а може би предизвикателството остана недоизречено. Рестън метна крак върху крак.

— Илейн, всички се стараем. Този път какво е намислил добрият ни лейтенант?

Тя му обясни как Глицки дошъл при нея веднага след срещата си с Уес Фаръл, споделил най-важното — подробностите за раните от ножа, другото възможно обяснение за втората снимка, да не говорим пък за първата, дори мотивите на осведомителката Синтия Тейлър, която може би е зарязана бивша любовница на Ший.

Рестън слушаше, без да я прекъсва.

— Да-а… — каза и плесна с длани по бедрата си. Стана и повтори: — Да-а…

Протакаше. Отиде до прозореца, надникна навън, пристъпяше от крак на крак.

Илейн подхвана пак, без да отделя очи от него.

— Лейтенант Глицки ме попита дали ние… прокуратурата… бихме помислили за оттегляне на обвинението…

Рестън светкавично се извъртя.

— Не можем да направим това! — Укроти гласа си, преди да продължи: — На какво основание?

— Току-що ти обясних.

— И какво? Заради версията, предложена от адвоката на обвиняемия? Смяташ, че е достатъчно убедително?

— Алън, Глицки не е…

— Илейн, сега не говорим за Глицки. Разширен състав съдебни заседатели предяви обвинение за убийство срещу Кевин Ший, за което тази служба се е преборила преди няма и два дни, въз основа на снимка, показваща го в момента на престъплението…

— Ако…

— Никакво „ако“, Илейн. Снимката си е все същата. Смисълът й е ясен на целия свят.

— Алън, може тълкуването й да е погрешно. Лейтенант Глицки се опита да ми подскаже само това. Стигне ли се до процес…

Той вече размахваше пръст, гласът му се надигна.

— Но именно ние ще се занимаваме с този процес. А не лейтенант Глицки. Ние, районната прокуратура. И не желая да слушам нищо, което дори и най-слабо противоречи на убеждението ми, че Кевин Ший е отговорен за… за тези събития.

— Добре, ами това?

Илейн се изправи, извади втората снимка от чантата си и тръгна към бюрото. Избута настрани хартиите и остави снимката.

— Е, и?…

— Направена е две-три секунди след първата. Ший подава ножа на Артър Уейд, дава му последна възможност да се отърве от въжето.

Остави Рестън да я разгледа на спокойствие, после започна да излага факт след факт другото обяснение за запечатаното на снимката — нагънатата риза, изкривеното под ъгъл въже. Всичко, към което Глицки прикова вниманието й.

Когато свърши, Рестън прехвърли няколко страници от папката и пак застана пред прозореца.

— Както виждам, Ший си е намерил добър адвокат.

— Или е невинен, а може би и едното, и другото.

Рестън тръсна глава.

— Не е невинен. — Изгледа я. — Илейн, нека си изясним това. Имаме случай, достатъчно убедителен за разширен състав съдебни заседатели. Градският надзорен съвет обяви награда за залавянето на Кевин Ший. А лично ти, от името на прокуратурата, публично обяви колко необоримо е обвинението. И сега идваш при мен, още в първия ми ден на тази длъжност, очакваш да се откажа от всичко ей така? От може би най-добрата възможност някак да овладеем положението в града? Това няма да стане.

— Дори ако не е престъпник?

— Имаш ли доказателства, че не е?

— Алън, обикновено от нас очакват да докажем, че някой е извършил престъпление, а не обратното. Забрави ли? Лейтенант Глицки е уверен, че би склонил Ший да дойде тук, ако решиш да говориш с него.

— Стига да оттегля обвинението.

— Само след това.

— Не. Твърде късно е. Да дойде, ще го арестуваме и ще караме поред. Никакви предварителни споразумения. Не и с него.

— Значи няма да дойде.

Рестън си позволи дълга въздишка.

— Тогава ще си поеме риска, което също е важно обстоятелство. — В опит да смекчи спора, той пристъпи към нея. — Илейн, може би трябва да поговориш с майка си. Както знаеш, и тя заложи немалко в случая.

— Алън, да не намесваме майка ми.

— Сигурно няма да ти е приятно да го чуеш, но може би точно заради твоята майка ти беше възложено да се занимаваш с делото.

Рестън се опря на бюрото. Няколко папки паднаха на пода, но и двамата не забелязаха.

Илейн присви очи.

— Не е вярно. Крис Лок вярваше в способността ми да…

— Няма спор, но… — Този път докосна ръката й. — Чуй ме, Илейн. Никой няма намерение да лиши Кевин Ший от справедлив съд. Но не можем да зарежем твърде силни обвинения срещу заподозрян, излъчени и по телевизията, и да го оставим на мира, само защото… за Бога!… неговият адвокат е стъкмил някакви доводи, които биха могли — повтарям, биха могли — да обяснят по друг начин някои факти. Ще станем глупаци в очите на цялата страна. А майка ти ще изглежда направо смешно.

— Не твърдя, че е невинен, само се питам какво би станало, ако…

Той силно стисна ръката й.

— Чух те. Нито аз, нито майка ти искаме да се изложим с това дело. Но не можем да постъпим, както Крис Лок постъпи с Джеръм Рийз — да заявим, че се отказваме от делото, само защото някои доказателства се оказали малко неясни. Точно така започна най-лошото, не помниш ли? Дори да вярвах, че се е появило нещо съществено, не бих го направил. Не мога. Не и сега. Градът ще се пръсне на парчета. — Сниши глас. — Да не споменавам, че бих подвел твоята майка. И на теб ти е ясно.

— Но какво ще правиш? Какво ще правим всички?

— Ще чакам, Илейн. Няма причина да предприема нищо, да променям посоката. Не разполагаме с нови факти. Нали?

И тя беше готова да признае това, поне нямаха нещо неоспоримо… Е, може би освен твърденията на адвоката за раните от ножа, но и те още не бяха потвърдени. Вече не знаеше какво да мисли. Божичко, толкова уморена се чувстваше!

— Виж какво, денят беше труден. Защо не се прибереш, да си починеш, поне малко да не се занимаваш с Ший.

Тя осъзна, че засега нищо повече не може да направи, а и все пак оставаше вероятността арестът на Кевин Ший поне да усмири малко града… Не желаеше да мъти водата, особено ако това засягаше и майка й. Кой знае, Рестън сигурно е прав, трябва само да изчакат.

Усмихна се насила.

— Съжалявам, просто съм…

Той кимна.

— Разбирам те. Всичко е наред. — Още веднъж докосна ръката й. — Вратата ми е винаги отворена за теб.

Обаче щом тя излезе и затвори вратата, Рестън вече седеше зад бюрото си и набираше номера на полицейския началник Ригби, който вдигна слушалката още след второто позвъняване.

— Ригби, съжалявам, че трябва да те безпокоя, но допреди малко мислех, че съвсем ясно внушихме на лейтенант Глицки да не си вири главата.

— Да, така ми се стори.

— Е, поговорих си надълго и нашироко с Илейн Уейджър. Онзи очевидно не е схванал посланието.

46.

Мелъни бе оставила Кевин сам горе и това я изнервяше. Неприятно й беше да се отделя от него, защото чувстваше, че той има нужда от нея, че без нея няма да се справи.

И затова сега си вършеше работата припряно. Ръцете й трепереха, не само от студа. Криеше се зад голяма кола в сенките на гаража под блока на Уес Фаръл. С всяко превключване на светофара на кръстовището, колите заръмжаваха по улицата, тя спираше и чакаше, вторачена във входа на гаража. Уес им беше отворил вратата, когато стигнаха дотук — така скриха от търсещи погледи вече твърде набиващия се в очи „Гео Метро“.

Хората се прибираха от работа. Затова и допълнителната предпазливост нямаше да е излишна. Само че имаше едно затруднение — Мелъни едва виждаше нареза в главите на винтовете, а несигурните й ръце често изпускаха отвертката. Е, оставаше само един винт и щеше да свали номера.

Разбира се, после се налагаше да сложи този номер на своята кола, като първо свали предишния. Но щеше да се справи. Нямаше как да не се справи. Трябваше да се махнат оттук, поне за малко, докато се уверят, че някой не е проследил Уес Фаръл до дома му.

Отиде в центъра на града да преговаря с полицията. Тя и Кевин, останали сами със страховете си, неизбежно си припомниха немаркираната полицейска кола, спряла пред блока на Мелъни, преживяха отново бягството, преди по-малко от денонощие. Съвсем разумно беше да допуснат, че някой би поискал да прикачи „опашка“ на Уес.

Не искаха да рискуват с такси, дори с лимузина под наем, макар че според Кевин тази хитрост имаше шансове за успех — никой не би ги разпознал зад затъмнените стъкла. Но тя възрази, че така ще оставят адреса, където отиват, също и неизбежните регистрационни формалности около кредитната карта.

После й хрумна идеята да вземе номерата от някоя кола в гаража долу, за да ги сложи на своя „Гео“. Не вярваше да й отнеме повече от десетина минути, но вече й се струваше, че мина поне час.

Щяха да се преместят в апартамента на друга нейна приятелка. Ан отсъстваше до края на почивните дни за празника, остави ключовете на Мелъни, която бе обещала да полива цветята и да храни скъпоценните златни рибки. Снощи изобщо не се сети за този апартамент, докато бягаха от полицията и търсеха по-безопасен мотел, но сега изведнъж мястото стана жизненоважно и умът й налучка решението.

Най-после винтът се завъртя по-леко. Още един плътен поток коли подмина входа на гаража. Никой не зави насам. Без да отделя очи от вратата, тя продължаваше да върти отвертката — и номерът издрънча на бетонния под. Мелъни се вцепени.

— Мразя тази гадост — прошепна си тя.

Премести се при своя „Гео“, приклекна и започна да отвива винтовете на номерата.

Чу стърженето на вратата, но нямаше време да направи каквото и да било. Една кола бе завила от улицата и спря пред бавно вдигащата се врата. Подмина я и се намести в края на отсрещната редица.

Мелъни не смееше да диша, чакаше и се молеше човекът да не погледне към нея.

Онзи носеше костюм на бизнесмен. Измъкна се от своята „Тойота Камри“ и включи алармената система. Щом стигна до изхода към стълбището, без да се замисли изрита дървеното трупче, с което Мелъни бе подпряла вратата. Но изглежда се сети, че това е доста необичайно, обърна се и бавно огледа гаража.

Свита зад мъничката си кола, Мелъни беше сигурна, че мъжът дори отдалече може да чуе как кръвта блъска в ушите й. Но погледът му равнодушно се плъзна по скривалището й. Явно мъжът нищо не забеляза, прибра ключовете в джоба на сакото си и влезе в блока. И вътрешната врата, единствената, през която тя можеше да се върне, щракна влудяващо.

Номерата бяха сменени. До изхода към улицата имаше бутон за отваряне, но щом вратата се спуснеше зад Мелъни, щеше да остане навън и трябваше да се осланя на шанса да заобиколи и да звънне по домофона.

Разбира се, не можа да се справи с характера си и напомни на Кевин да не отговаря на никакви обаждания. Натърти му, че Уес си имал ключ и щял сам да си отвори, щом се върне. Нямало защо Кевин да отваря на никой друг…

Божичко, понякога се ненавиждаше. Нямаше ли най-после да се научи на нещо?

Натисна бутона на звънеца. Само така можеше да влезе в блока, преди Уес да се е върнал, вероятно проследен от полицията. Иначе какво да прави — да се мотае в гаража цял ден? Знаеше, че почти сигурно упорства напразно, но продължаваше да натиска бутона. Току-виж, ако звъни достатъчно дълго, непрекъснато, поне пет минути, дори предаде SOS по морзовата азбука, Кевин се престраши да…

Очевидно не смееше.

Опита пак. Нямаше отговор. Времето минаваше. Появи се обичайният вечерен вятър, носещ студа и мъглата, тикаше косата в очите й. И не си бе облякла якето. Натисна отново бутона, не го пускаше, дори извика в микрофона:

— Кевин, по дяволите!

Никаква реакция. Нищо.

Тя тропна с крак, взираше се в домофона, сълзите вече прииждаха в очите й.

И след цяла вечност гласът му прошепна:

— Мелъни?

— За Бога, Кевин, аз съм!

И благословеното бръмчене на електрическата ключалка.

Черен „Мерцедес-Бенц 130 D“ бе спрял до колата на Мелъни и препречваше пътя, а до отворената врата стоеше висока жена в костюм, скръстила ръце на гърдите, раздразнението и гневът изопваха лицето й.

Кевин и Мелъни влязоха в гаража откъм стълбището и веднага я видяха. А тя не си губеше времето.

— Ваша ли е колата? — попита рязко. — На моето място?

— Да, наша е. Извинете — започна Мелъни. — Ей сега ще…

— Да знаете, до гуша ми дойде. Прибирам се вкъщи и все трябва да чакам някой да си махне колата от моето място в паркинга, за което си плащам, между другото.

— Добре, ние веднага ще…

— И даже не живеете тук, нали? Кой ви каза, че можете да оставите колата си тук? Кой ви е пуснал?

Кевин пристъпи напред.

— Госпожо, наистина съжаляваме. Бяхме горе при свой приятел, който ни каза, че…

— Кой е той?

Те се спогледаха.

— Няма значение.

Жената важно вдигна пръст.

— Обаче има значение. Обадих се на домоуправителя, той ще слезе всеки момент и ще си поговорим за това. През последния месец за шести път заварвам чужда кола на моето място, търпението ми си има граници. Затова ще го изчакаме.

Мелъни възрази:

— Ъ-ъ… не можем. Имаме среща…

Вратата към стълбището се отвори пак, появи се оплешивяващ мъж на около четирийсет, четирийсет и пет години в сив пуловер и омачкан кафяв панталон, с поне десетгодишни обувки на бос крак. Дойде при тях.

— Какво става тук, Маги?

— Франк, някой казал на тези хора, че могат да оставят колата си тук и искам да знам кой, а после искам да направиш нещо по въпроса. Време е това да престане.

Мелъни се обърна към домоуправителя.

— Вижте какво, Франк. Казаха ни да оставим колата тук, а сега си тръгваме. Обещавам ви, повече няма да се случи. И бързаме. — Обърна се към жената на име Маги. — Съжаляваме за предишните пет пъти, но не сме били ние.

Маги не желаеше да я слуша. Нормалният живот в този град често зависеше от това дали ще намериш къде да си оставиш колата, както и безброй други уж безобидни, но късащи нервите дреболии.

— Няма да плащам такса за паркинга — тросна се тя на Франк. — Не и за този месец.

А Франк като че се взря по-съсредоточено в лицето на Кевин.

— Не ви ли познавам отнякъде?

— Франк, ще направиш ли нещо или не?

Кевин обясни, че може да са се разминавали по коридора. Бил приятел на Уес Фаръл и понякога му гостувал.

Франк го гледаше втренчено, колебаеше се.

— Значи Уес Фаръл — каза през зъби Маги, вече знаеше в кого да се вкопчи.

Франк се опита да я вразуми.

— Маги, какво очакваш от мен, да повикам полиция ли? Защо не оставим хората да си вървят?

— Да, точно това ми мина през ума. Мисля, че трябва да повикаме полиция. Паркирали са колата си незаконно. Без никакво право ми заеха мястото и искам да си платят за това.

— Ще ви платим — увери я Кевин, който вече посягаше за портфейла си. — Колко искате?

Франк разпери ръце.

— Не е необходимо. Моля те, Маги, премести си колата, за да си отидат.

Маги, все още със скръстени ръце, ги изгледа ядно, потропа веднъж-дваж с крак и въздъхна.

— Добре де. — Вмъкна се зад волана, тресна грубо вратата и спусна стъклото на прозореца. — Франк, пак ще си приказваме за това.

Мелъни влезе в своята кола. Франк тръгна с Кевин към външната врата, протегна ръка към бутона.

— Искам да затворя след вас.

Мерцедесът се дръпна метър-два, колкото малкото „Гео“ да се промуши и Мелъни включи двигателя. Кевин изкуцука болезнено към нея.

Щом стигна колата, обърна се към Франк. Изведнъж, докато се навеждаше да влезе, Франк щракна с пръсти и извика:

— Маги, веднага върни колата! Не ги пускай! — Удари по бутона, за да затвори вратата. — Това е Кевин Ший! Спомних си! Кевин Ший!

Мелъни изрече заповедно:

— Влизай!

Кевин се тръшна на седалката, а колата рязко потегли. Мерцедесът още не бе помръднал, но вратата на гаража се спускаше, Франк стоеше на изхода. Мелъни натисна клаксона.

— Май ще трябва… да го прегазя…

— Мел, той ще се дръпне, няма как да стои там.

Тя натисна педала и гумите изсвириха по гладкия бетон. Вратата се бе спуснала до половината. Не пускаше клаксона, докато ускоряваше към Франк, който закри лицето си с ръце.

— Не мога — изсъска Мелъни.

Натисна докрай спирачките. Ръбът на вратата изстърга по покрива на колата. Франк направи крачка и се подпря на предния капак.

— Дръж се — каза Мелъни, пак натисна газта.

Внезапното движение подхвърли Франк върху капака, колата вече беше на алеята отпред. Когато завиха към улицата, Франк се изтърколи върху асфалта.

Мелъни въобще не забави при знака на „Джуниперо Сера“, зави надясно в първата пресечка, после наляво, върна се на Деветнайсето Авеню, където движението не беше толкова натоварено и поне никой не знаеше кои са.

Мелъни караше на север по Деветнайсето Авеню. Слънцето се спускаше зад облаците, яркочервено в задимения въздух.

Досетливостта на Франк още повече ги пренапрегна след снощното бягство. Подминаха в мълчание седем пресечки, преди Кевин да посочи напред.

— Какво е това?

И от двете страни на пътя се издигаха пушеци. Със здрачаването в града започваха нови размирици. Колите отпред забавяха.

— Не знам.

Мелъни отби в дясното платно. През едно кръстовище вече личеше струпаната тълпа. Дали наистина хвърляха разни неща по минаващите коли? Поне така изглеждаше. Някакви хора тичаха и изскачаха пред колите.

— Обръщам — реши Мелъни.

След двайсетина минути оставиха колата в края на „Пейдж“, подминаха ъгъла със „Станиън“, до началото на парка „Голдън Гейт“. Апартаментът на Ан се намираше в четириетажна сграда с формата на подкова, чиято фасада бе обърната към парка. Входът беше в средата, зад малък буренясал двор, с празно фонтанче. Вятърът трупаше хартии край стените.

Мелъни отключи входната врата. Влязоха и затвориха, но тя спря да се увери, че е заключено. После като че загуби опора под краката си. Обърна се към Кевин, притисна се в него, разтресе се. Той я прегърна, постояха така един до друг в последните лъчи на слънцето, падащи почти водоравно през прозорците на похабеното фоайе. Накрая Кевин повдигна брадичката й и я целуна.

— Най-добре да се качваме.

Апартаментът беше на четвъртия етаж в средната част, с изглед към не особено пленителното дворче и нататък, към поляните и вечнозелените дървета на „Голдън Гейт“.

Още с влизането Кевин отиде да спусне щорите на прозорците. Включи две-три слабички лампи, набързо обиколи и разгледа хола. Растения в саксии заемаха всяка плоска повърхност, май бяха милиони. Имаше видеокамера на триножник (Ан се занимаваше главно с кино в университета), малко книги и компактдискове, телевизор и аудиосистема, също телефон, грамадни снимки на цветя и дървета, както и плакати на Мерилин Монро, Джеймс Дийн, Джим Морисън и Хъмфри Богарт. Типична студентска квартира, по-претрупана и, разбира се, по-женствена от жилището на самия Кевин, но не особено различна. Свлече се в първото попаднало му кресло.

— Мелъни?

— Какво има?

Тя стоеше до вратата към кухнята, обърна се. Погледите им се срещнаха и двамата като че се сковаха от осъзнаването на това, в което бяха затънали, което правеха…

Минаха минути. В стаята притъмня след залеза. Кевин се надигна от креслото. Мелъни беше някъде в задната половина на апартамента.

— Какво правиш? — подвикна той.

— Тъй и тъй сме тук, защо да не нахраня рибките и да не полея цветята.

Кевин пак огледа стаята.

— Ще се занимаваш с това седмици наред. Колко саксии има милата ни Ан?

— Не съм ги броила. Но има само три рибки. Искаш ли да ги видиш?

— Да, това би придало нов смисъл на живота ми. Но дали да не се обадим първо на Уес, да проверим как е минало.

— О, ела да се запознаеш с рибките. Уес или се е прибрал, или не е, но нали оставихме бележка, че ще се обадим. Ще чака.

Вярно беше, но Кевин не искаше да чака. Животът му, нейният също зависеха от усилията на Уес. Прекоси хола и спря на вратата към кухнята.

Мелъни хранеше рибките, ръцете й ръсеха от пакетчето над целия аквариум. Бе свалила бялата риза на Уес, сутиенът й висеше на един стол.

Кевин стоеше и гледаше преливането на мускулите под гладката кожа на гърба й. Тя леко се извърна, лицето й не издаваше нищо, после застана срещу него.

— Знам, че можем и веднага да потърсим Уес — каза Мелъни, — но ми хрумна нещо…

Кевин тръгна към нея.

Фаръл се учуди на бележката, но не биваше да ги упреква за предпазливостта. Двамата бяха преживели немалко ужасии през последните трийсет-четирийсет часа и според него имаха пълното право да не постъпват необмислено. Е, все пак Глицки му даде думата си и макар да бяха от двете страни на барикадата — обвинението и защитата — досещаше се, че този човек винаги играеше честно, пък и такава слава му се носеше.

— Насам, Барт!

Пусна телевизора, отвори си бира и тъкмо се бореше с капака на кутия кучешка храна, застанал до прозореца към „Джуниперо Сера“, когато домофонът избръмча. Той отиде до вратата на апартамента и натисна бутона на разговорната уредба.

— Уесли Фаръл?

Уесли? Дори жена му не го наричаше Уесли.

— Същият.

— Аз съм сержант Стоунър, следовател с извънредни пълномощия към районната прокуратура. Нося заповед за претърсване на жилището ви, поради получените от нас сведения, че укривате издирвано лице…

47.

Глицки потропваше с пръсти по бюрото. След срещата с Фаръл си поговори с Илейн и остана с впечатлението (както се оказа, сбърка), че в прокуратурата бяха склонни да обсъдят случая с Кевин Ший. Смяташе да се погрижи за формалното задържане под стража на Ший през следващите двайсет и четири часа, за да приключат с поне този етап от кризата.

Върна се в отдела и завари стаите пусти, но това не го притесняваше… бойците му бяха навън, вършеха си работата. Реши да се заеме с поизостаналите папки, с надеждата да дочака скорошно обаждане от Уес Фаръл. И след избухването на бунтовете, обичайните за града убийства се трупаха всекидневно. Както можеше да се очаква, неколцина главатари предположиха, че смутовете са добро прикритие и насъскаха бандите си в територията на конкурентите. Снощи от някаква кола обстреляха плътно гъмжило от хора на тротоара и оставиха след себе си две мъртви деца, четиринайсет ранени възрастни и нито един известен на полицията престъпник не получи дори драскотина. Типично произшествие, но трябваше да повери случая за разследване на някой инспектор. Същото беше и с убийството на корееца. Освен това на главите им се стовариха палежите и техните жертви, домашната саморазправа в Норт Бийч, както и момчетата, издърпани от колите си и пребити. Полека-лека тежестта на работата го забави. Оставаха му още четири папки, когато просто спря.

Повече от десет години животът му се състоеше в проучването и разследването на наглед безкрайна поредица от насилствено прекъснати човешки съдби. Така стигна до яростна омраза към насилието, а може би допринесе и характерът на Фло — нито тя, нито той дори веднъж не посегнаха на децата си. Глицки бе убеден, че всичко започва с понесените в детските години унижения. Ту плесница, ту юмрук в зъбите, трупаха се всякакви оскърбления — ругатни, сексуални гаври, равнодушие. И никой не го беше грижа за това. Пътят е труден и ако искаш да си го разчистиш, разблъскваш другите наоколо. Не се извиняваш, ами непрекъснато подритваш някого по задника.

Поклати глава. Папките лежаха пред него, от страниците стърчаха допълнително залепени бележки. Насили се и сграбчи следващата — за покойния Кристофър Лок. Отвори и веднага се натъкна на стенограмата от снощния разпит на Лорета, проведен от Лание. Служебен рекорд, вероятно някоя от секретарките е била любопитна какво е имала да разкаже сенаторката, за да пусне после наученото в мелницата за слухове на Палатата.

Сенаторката…

А тъкмо си мислеше за Фло, как се опитваха да отгледат децата си… в чекмеджето още имаше нейна снимка. Дръпна и взе снимката. Руса, усмихната, лъчезарна. И си отиде само на четирийсет години. Невъзможно.

И без това тясната стая като че се сви върху него, изчезна.

Фло толкова се различаваше от Лорета. Глицки предполагаше, че отначало точно това го привлече. Бяла, висока, силна, съблазнително заоблена, винаги майчински настроена, а не драка като Лорета, която изглежда бе загладила острите ъгли в душата си доста по-късно. Фло не надценяваше онова, което Лорета обичаше да нарича „духовен живот“. Фло ценеше самия живот. И за разлика от Лорета, не я блазнеше идеята да преуспее. Затова й се налагаше по-малко да се самодоказва, живееше в друго измерение — по-кротка, по-надарена със самообладание.

Лорета винаги се представяше пред околните като изключително способна и уверена в себе си жена, но това послание „нищо не ме смущава“ беше почти само прикритие, защита от произхода й, както Глицки добре знаеше. Бе израснала като трето от четири деца в твърде беден район на Сан Хосе. Според Глицки, нейните родители бяха хора честни и уважаващи себе си, работили през целия си живот. Майка й прекарала повече от двайсет години във все същото ателие за химическо чистене, баща й ту бил продавач на обувки, ту готвач в закусвалня, ту шофьор на автобус — каквото намирал.

Когато Глицки се запозна с родителите на Лорета, те вече изглеждаха стари и похабени, макар да бяха на сегашните му години. И двамата по-големи братя на Лорета бяха получили повиквателните си за Виетнам, където намерили смъртта си. Което до голяма степен обясняваше ранната склонност на Лорета към крайни възгледи и особено приобщаването й към най-радикалните сдружения на чернокожите студенти. Когато двамата се срещнаха за първи път, тя повече насочваше възмущението си срещу това, че нейните черни братя загиват във войната, разпалена от белите тузове във властта, отколкото срещу възможността самите цели на тази война да са порочни. Едва по-късно започна да заклеймява войната въобще.

Тогава по-малката й сестра Естел вече имаше едно извънбрачно дете. Преди няколко години Ейб прочете във вестникарски очерк за сенаторката, че нейната сестра живеела от социални помощи в Лос Анджелис, с три деца, родени от различни, но еднакво нечестни мъже. Журналистът твърдеше, че Лорета и Естел вече не били близки (според Ейб, никога не са били).

Фло не бе и помирисвала такъв живот, не си пробиваше път към върховете с нокти и зъби. Израснала в по-задоволените слоеве на средната класа, учила в гимназията „Гън“ в Лос Алтос (така наречения „подготвителен клас за Станфорд“), но после направила остър завой и със стипендия като състезателка по плуване се записала в Тихоокеанския университет на Стоктън.

Глицки я срещна в спортния център на еврейската общност в Сан Франциско. Ходеше там да помпа мускули, а тя плуваше в басейна. Очилата й се бяха замъглили, а той тъкмо разпускаше в крайния коридор, когато Фло с идеално гмуркане се стовари върху него. И двамата едва се отърваха без мозъчно сътресение. (По-късно тя го уверяваше, че отдавна го забелязала в басейна, но не могла да измисли по-добър начин да се запознаят.) В Тихоокеанския завърши детска психология (сега наричаха специалността й „познавателни проблеми на ранното детство“) и поработи две години в забавачницата на Общинския център. После се оказа, че бе готова да се занимава със собствените си деца.

Глицки и Фло успяха да намерят разковничето на съвместния си живот. Повечето от „въпросите“, толкова важни за него, докато беше с Лорета през студентските си години, постепенно избледняха във всекидневието и скоро откри, че никак не му липсват. Да, имаше тъмна кожа и да, бе си изпатил неведнъж от нечии предразсъдъци и като млад, и по-късно. Но колкото и да се вбесяваше, ако му се случеше отново (Фло също кипеше от ярост, не по-слаба от неговата), упорито отказваха да превърнат това в средоточие на живота си. Важното бяха те двамата, децата, семейството. И не смяташе за нужно да обяснява на никого предпочитанията си — стигаше му, че така се чувства щастлив.

За него беше съвсем ясно защо несправедливостта на този свят се бе врязала несравнимо по-дълбоко в психиката на Лорета, в живота й. По-малката й сестра беше само една от многото злочести черни жени. Лесно си обясни защо Лорета толкова страстно се опитваше да опази дъщеря си Илейн. За първи път Глицки проумя, че Лорета е натиснала някой и друг лост, за да настани Илейн в районната прокуратура. И защо не?

Дори постепенно стигаше до смътното прозрение защо някога бе успял неустоимо да я привлече по-старият, бял и богат Дейн Уейджър, защо го бе предпочела пред любовта. Тя бе решила да не свърши в безсилие и отчаяние, като родителите си. Добри хора, но… доброто никому нищо не носи.

Колко странно се завърта колелото, каза си Глицки… Лорета се омъжи за бял, почти напук на политическите си убеждения, за да се измъкне от гетото, за да е сигурна, че никога няма да се върне там. И сега се опитваше да изкупи греха, отъждествяваше се напълно с черния си цвят, придърпваше за ушите доводи, че само отчасти негърското потекло на Илейн я превръща в стопроцентова чернокожа. А Глицки (искрено вярваше в това) се ожени за бяла, просто защото се влюби в жена, която бездруго имаше този цвят на кожата.

Сега не си и задаваше въпроса дали започналото между него и Лорета е заради цвета им, а не заради взаимното привличане.

А какво ли щеше да стане, ако още отначало бяха останали заедно?

Прецени, че е по-добре, както си беше. Нямаше спор, че Фло му помогна да си намери мястото в живота, измъкна го от теченията, които можеха да го отнесат незнайно къде. И Лорета се пребори добре за себе си. За непредубедения човек тя бе изкачила върха на Американската мечта, преди недостижим за човек с нейния произход.

Но сега…

Е, сега бяха зрели хора, и двамата свободни. Бащата на Ейб също му каза, че е време да гледа напред. Лорета вече си бе научила втълпения от живота урок — всичко се състои само от случайности. Общо взето, никой не може да контролира събитията. И смъртта на Фло му напомни това, разтърси го, лиши го от постигнатото равновесие.

Може би той и Лорета, всеки по отделния си път, бяха стигнали накрая до една и съща точка. Може би той щеше да си върне спокойствието. Не знаеше. Току-виж и в това зависи от случайността.

Но трябваше да открие така ли е, да се опитва отново и отново, докато му се проясни пред очите.

Стаята си беше на мястото, пред очите му. Къде се зарея толкова време?

Сведе поглед към отворената папка… а, да, стенограмата от разпита на Лорета, сигурно тук бяха и заключенията на Страут, заедно с другите резултати от криминалистиката. Прелисти папката, набързо огледа напечатаните редове. Нямаше нужда да чете отново — сам чу историята от нея снощи. Утре би могъл да обсъди това-онова с Марсел Лание. Сега Лорета беше в Градската палата, бе го помолила да се отбие, когато се прибира. Дори да е за минутка.

Вдигна якето си от облегалката на стола, затвори папката и на излизане угаси лампата.

— Ей!

Спря. Ридли Бенкс седеше до бюрото си в здрача.

— Извинявай — каза Глицки. — Не усетих кога си влязъл.

— Ти се беше отнесъл. Не исках да те безпокоя.

Глицки отново включи осветлението.

— Как върви?

Бенкс се изпъна назад върху стола.

— Джейми О’Тул май започва да си припомня, че може да е имало цяла тълпа. Току-виж излезе, че познава някои от хората. Мисля, че съвсем скоро ще го споходи ясновидски сън или нещо подобно. Като го споменах… знаеш ли какви са последните думи на тия с червените вратове?

Глицки завъртя глава.

С пресилен селски акцент, Бенкс произнесе:

— Глей к’ва стана̀ тя!

И зачака.

Глицки си стоеше невъзмутимо до вратата.

— Това ли ти е майтапа?

— Страшно ми допада: „Глей к’ва стана̀ тя!“. Помисли и ще видиш колко е смешно.

— Непременно — озадачено се съгласи Глицки. — Между другото, какво стана с Мюлън и Макей?

— Ех, тези типове — Бенкс клатеше глава. — Прекалено хитреят.

Каза на Глицки за „грешката“ в разказа чия остъклена врата била потрошена.

— Вижте дали ще намерите лекарите, обработили раните им — предложи Глицки и обясни накратко как раните от нож се вместваха в картината. — Ако техните рани не са от счупено стъкло, значи са били съвсем близо до Артър Уейд и са си отнесли порцията от Ший. И ако е така, ще имаме достатъчно основания да ги придърпаме насам и да им треснем някакво обвинение. Днес ми споделиха доста убедително как е започнало всичко.

Недоумяващ поглед.

— А Кевин Ший?

— Очаквам скоро да се запознаем с Кевин Ший. Тези новости ги чух от неговия адвокат.

— Наел си е адвокат? И още е в града?

Глицки кимна.

— Интересно, нали? Човек започва да се чуди. Познай какво следва.

— Адвокатът твърди, че клиентът му е невинен?

— Ридли, понякога си като врачка, чак тръпки ме побиват. Да, точно това твърди. Ето ти и най-забавното — може да се окаже, че е вярно, поне донякъде.

Приседна в ъгъла на бюрото.

— Да не ми разправяш, че Ший изобщо не е бил замесен?

— Между нас да си остане, но дори това е възможно. Може да е бил от добрите, опитал да смъкне Уейд от въжето…

Бенкс мълчаливо предъвкваше чутото.

— Олеле… — изпъшка накрая.

— Знам какво ти е. Но все пак ще го приберем на топло и ще оставим нещата да си вървят по реда. Някой друг виждал ли си от нашите?

— Марсел си отиде вкъщи. Разправяше, че все някога се налагало човек да спи. Грифин не го знам къде е.

Поколеба се и Глицки забеляза.

— Какво?

— А, нищо.

Но Глицки знаеше какво гризе отвътре инспектора — Бенкс се изкушаваше да спомене още нещо от теорията си за „Пасифик Муун“, че е открил нова подробност или си е припомнил стара как Лорета Уейджър изпрала парите, които уж домъкнала незаконно от Колумбия през 78-ма. Бенкс впи поглед в своя лейтенант и му се стори, че долови безмълвното предупреждение да не рови. Не сега. Поне да отминат размириците в града.

Не казаха нищо повече. Глицки поспря до вратата и произнесе безизразно:

— Глей к’ва стана̀ тя!

И пак угаси лампата.

48.

Лорета Уейджър седеше в малкия си временен кабинет в Градската палата. На бюрото й бе разпъната карта на града. След като проследи с пръсти каквото търсеше, тя се облегна удобно, скръсти ръце на гърдите си и за миг си позволи да потъне в самодоволство. Гордееше се, че постигна толкова много за толкова кратко време.

И за да приключи всичко успешно, оставаше само да арестуват Кевин Ший, а Ейб Глицки я увери, че това може да се случи всеки момент. Вероятно вече бе станало, дори без участието на Ейб.

Очите й отново се насочиха към картата, тя плъзна длан по гладката хартия. Какъв прекрасен град! Дори и в най-гнусните си части…

Военноморската база „Хънтърс Пойнт“ заемаше територия почти наполовина от „Президио“. Обаче, за разлика от „Президио“, базата представляваше плоска земя, брулена от ветровете, почти без нито едно дърво. И почвата бе отровена от токсични отпадъци. Откритите пространства бяха мъртви или занемарени, буренясали. Пустите здания бавно се рушаха. Територията граничеше с най-западналото гето в Сан Франциско, най-страшния участък от района „Бей Вю“, който Джеръм Рийз наричаше свой дом. Никой, никога нямаше да заснеме филм за военноморската база „Хънтърс Пойнт“, какъвто направиха за „Президио“.

Лорета Уейджър добре познаваше това място. Недостатъците му не я тревожеха. Основно правило в политиката е да превърнеш отрицателните неща в свои предимства. Такъв е животът.

Например, уреждането на Алън Рестън. Той беше син на най-щедрия дарител за предизборните й кампании — Тайрън Рестън с прякор „Херцога“, който преди много години бе започнал да произвежда най-добрия в света (според Лорета) сос за печено месо. А неговият син Алън дори пряко се включи в предизборната борба на нейна страна, доказа, че може да се превърне в играч от висша класа. После тя на свой ред го подкрепи в надпреварата за поста заместник-главен прокурор на щата. И ето, по стечение на обстоятелствата, длъжността на Крис Лок се освободи… Тя имаше нужда да постави в това кресло един консервативно настроен афроамериканец, при това ползващ се с достатъчно влияние сред умерените бели избиратели в Сан Франциско. Алън подхождаше идеално.

Но имаше и недостатък — като агресивен прокурор по криминалните дела не беше особено популярен сред членовете на движението „Африканска нация“. Без никакви колебания пъхаше хора зад решетките, независимо от цвета на кожата им. Филип Мохандас отначало не искаше и да чуе за него, а Лорета вече бе превърнала Мохандас в гласа на избухналия гняв, в който се вслушваше и кметът Конрад Ейкън.

Но Лорета желаеше Рестън да стане районен прокурор и трябваше да убеди Мохандас да пробута идеята на Ейкън. В края на краищата, внушаваше на Филип, не е чак толкова лошо. Рестън е афроамериканец като Лок. И когато предлага кандидатурата му, Мохандас ще има възможност и да спомене за Драйсдейл, да покаже отношението си към него.

Но имаше нужда от по-убедителни доводи. Мохандас заяви, че „нямало да се откаже от принципите си“, поне не и в този случай. И я подсети за старата шега — „Вече разбрахме в какво си убеден. Сега кажи колко ще ни струва това.“

Ами ако успее да му предложи контрол върху грамадното парче потенциално скъпоценна недвижимост, каквото представляваше базата „Хънтърс Пойнт“? Разположено точно на брега на залива, с някои от най-прекрасните гледки в целия град, в сърцето на афроамериканската културна среда, това място беше необработен диамант, очакващо човека с прозорливи планове, водача, способен да открои блясъка му.

А Лорета беше член и на комисията, занимаваща се с проблемите на отровените територии, и на комитета, разпореждащ се със съоръженията, от които армията се отказваше. Знаеше твърде добре, че за федералното правителство тази бивша база представляваше многомилионно, тежко главоболие. Оценките само за почистването на токсичните замърсители (ако изобщо беше възможно да се извърши това, в което мнозина се съмняваха) стигаха до сумата трийсет милиона. Приключеше ли това гигантско начинание, ако мястото бъдеше превърнато в национален парк — като „Президио“ — преустройството и подобренията, преди да стане достъпен за обществеността, щяха да глътнат още петдесет и пет до сто и петдесет милиона. Като се прибавеше и поддръжката на парка (дванайсетина хиляди долара всеки ден), дори най-снизходителният наблюдател виждаше в базата само един огромен проблем.

Но имаше и други съображения. Първо, тя беше убедена, че ще намери изход. От месеци умуваше над различни варианти и вече й се мяркаше как би изглеждал окончателният план. Точно защото районът беше такава ужасна тегоба за федералното правителство, то с радост би се отървало просто така от „Хънтърс Пойнт“, за да си умие ръцете и да каже „сбогом“ на проблема. Естествено, бюрократичните процедури не позволяваха това да се случи при обичайния ход на събитията.

И точно тук се криеше същността на последните дни — събитията рязко измениха насоката си. Натрапваше се необходимостта да направят нещо символично, да действат решително, да се отърсят от всички чиновнически измишльотини, за да внушат недвусмислено — всички сме в една лодка, и на щатско, и на държавно равнище, затова трябваше да проявят добра воля, а не само да приказват.

И така, тази сутрин Лорета бе пробутала сбита версия на своето предложение на двама свои колеги от Сената, както и на шефа на президентската канцелария. Всеки незабавно оцени идеята като блестяща, дори пророческа — да се създаде изпълнителен комитет, който да предаде „Хънтърс Пойнт“ на попечител, поел задължението да превърне бившата база в средище за социално онеправданите деца. И чудесна възможност за президента да покаже своята отзивчивост към тежкото положение на децата и младежите от бедните квартали на града — да им предостави място, където да се събират, да играят, да учат. (И да се отърве от административен кошмар, струващ поне двеста милиона долара.) Разбира се, близки до президента източници щяха да подшушнат на медиите, че сенаторката Уейджър е автор на великолепната идея.

И кой беше по-подходящ за попечител от Филип Мохандас, отдадения на делото си водач, който дори насред тази криза проявяваше склонност да приеме разумните предложения за компромис? Никой не подлагаше на съмнение предаността на Мохандас към хората, които се бе наел да защитава, а и неговата организация бе налице, готова да се заеме с осъществяването на проекта. А умерената сенаторка Уейджър щеше да гарантира неговата добронамереност.

Накрая обясни на Филип, че можеше да се надява и на федерални помощи (дори ако забравеха за момент задължителните субсидии от щатското правителство в Сакраменто и градската управа) в размер на около дванайсет милиона долара годишно. Всеки месец по милион. Освободени от данъци. Почти изцяло в налични средства.

Както винаги става с наличните, невъзможно е да водиш изчерпателно счетоводство. А и никой не очаква това.

Така че Филип Мохандас отиде при Конрад Ейкън и направи Алън Рестън новия районен прокурор на град Сан Франциско.

Смъртта на Крис Лок, Алън Рестън, Филип Мохандас, „Хънтърс Пойнт“ — всички потенциални неприятности се превръщаха в предимства. Благодарение на сенатор Лорета Уейджър.

— Нека аз да карам. Изглеждаш изтощен.

Глицки се подвоуми за миг, сви рамене и даде ключовете на Лорета.

— Няма да споря.

— Освен това аз ще платя вечерята.

— Аз не…

— Никакви възражения. Сенаторите не понасят препирни с по-нисшестоящите простосмъртни, а това се отнася за всички, с изключение на президента, който също не понася препирните.

Глицки несъмнено й се радваше. Усмихнат, заобиколи плимута и отвори дясната врата.

— Ами вицепрезидента?

Тя го изгледа пренебрежително.

— Той е най-обикновен сенатор, комуто отгоре на всичко се налага твърде рядко да гласува. Определено влиза в категорията на простосмъртните.

— Губернаторът? — подсказа той.

— На кой щат? — мигновено попита тя, докато се настаняваше зад волана и освобождаваше ключалката отдясно, за да влезе Глицки.

Той седна до нея.

— Калифорния.

Лорета помисли около минута, посегна под седалката и се помъчи да я издърпа напред. Не помръдна. Не й стигаха сили.

— Помогни ми малко. Раз, два, три!

Двамата преместиха седалката, за да достигат краката на Лорета педалите.

— Калифорния… понасям.

— Понасяш? Какво точно понасяш?

— Лейтенант, а какво обсъждахме току-що? Дали понасям възражения, нали? Бих казала, че губернаторът на щата Калифорния също се числи към хората, които не търпят препирни с нисшестоящите простосмъртни.

Той се ухили и белегът се изопна по устните му.

— Добре де, а какво ще кажеш за губернатора на Делауеър?

— Не понасям.

— Луизиана?

— Не понасям.

— Хъм. Значи лейтенантите от полицията…

Лорета завъртя ключа, двигателят веднага заработи. Потупа Глицки по крака и премина на жаргона, който използваше с дъщеря си… и почти никой друг.

— Сладурче, в целия свят сме само сто сенатори на Щатите. Да знаеш случайно колко сте лейтенантите от полицията?

Глицки се разсмя гръмогласно, което се случваше не по-често от лунните затъмнения.

— Ясно, от простосмъртните сме, а? Всички лейтенанти ли?

Тя го опари с поглед, същинска Упи Голдбърг.

— Ти ми кажи, съкровище. Не си измислям. Числата не лъжат.

— Значи не понасяш препирни с мен.

— На теория — абсолютно. Но лично за теб, Ейб Глицки, сигурно се намира някоя вратичка…

— Кое ми прощаваш — че съм нисшестоящ или простосмъртен?

Ръката й пак се плъзна по бедрото му.

— Една част от теб изобщо не е от нисшестоящите…

Включиха се в движението по Полк Стрийт, майтапеха се, подхвърляха си закачки.

На площад „Вашингтон“ нямаше палаткови лагери. Размириците още не бяха стигнали до самото сърце на Сан Франциско, плътният и почти навсякъде елегантен отрязък от торта, вклинен между Маркет Стрийт на изток и юг и Ван Нес Авеню на запад, трийсет и пет пресечки от север на юг и седемнайсет от изток на запад. Същинският център.

Глицки седеше с Лорета до ъглова масичка в дъното на „Ла Пантера“. Малко по-нагоре по улицата беше много по-изисканият „Фиор д’Италия“, а отсреща — „Мууз“, сборният пункт на любителите на изтънчените кулинарни удоволствия, пълен дори в тези тревожни дни. Но хората, желаещи да останат незабелязани, предпочитаха „Ла Пантера“, което беше удобно и за двамата. Искаха да не ги безпокоят.

— Безсмъртната клюка — промълви тя. Побутна с вилица равиолите в чинията си, отпи малко „Севън Ъп“ и въздъхна. — „Пасифик Муун“. Понякога ми се ще никога да не бях чувала това име.

— Лорета, само ти предадох каквото ми казаха. Един от моите инспектори се опита да ме предпази, нищо повече.

Тя като че не го чу.

— Вече са станали три милиона? Докато навърша шейсет години, сигурно ще ги надуят до десет милиона.

— Три милиона бил годишният приход…

— Знам, знам. — Тя вдигна ръка. — Моля те, почакай, искам да ти обясня.

Той кимна и млъкна.

— След… след катастрофата… знаеш за самолета, нали? Предполагах, че си чул, но… е, аз и Дейн още преди това имахме някои затруднения. Те станаха причина за решението ми пак да се заема с работа, да се впусна в политиката, да имам нещо свое, в случай, че с Дейн стигнем до раздяла, което по онова време ми изглеждаше почти неизбежно.

— Имаш ли нещо против да те попитам защо?

Тя дълго се колебаеше.

— Дейн беше от мъжете, с които е страхотно да си заедно, докато всичко върви гладко, когато има пари и поне наглед дърпа юздите. Напълно зависеше от самочувствието си.

— Схванах.

— Но инвестициите му започнаха да се провалят. Понесе два-три жестоки удара в пазара на ценни книжа, опита да компенсира с недвижимост в града и сбърка. Наближаваше падежът на доста заеми и според мен той се поддаде на паниката. Тоест, вече бе почти на шейсет. Не беше така самоуверен. Внушавах му, че не е чак толкова важно, ще ни остане предостатъчно, за да живеем добре. За мен беше важно как се отнасяше с Илейн, дали ме обичаше, всичко лично. Но за него имаше значение единствено дали той ни осигурява благополучието, все същото мъжко перчене. После се обърка толкова… ами вече не можехме… да се погаждаме и в леглото. Естествено, стана още по-зле.

Тя прекъсна, за да отпие от чашата.

— А след Колумбия?…

— След Колумбия, когато се върнах… не знам какво се промени. Може би това сътресение го събуди. Не беше чак толкова стар. Не искаше да загуби и мен, и Илейн. Не би позволил да се случи. Прибрах се вкъщи от болницата, а хората вече дърдореха, че съм щяла да се кандидатирам за мястото на Тео Хекстрьом в Конгреса и изведнъж се оказа, че имаме към какво да се стремим. Той си възвърна увереността, започна няколко рисковани начинания, сред тях и „Пасифик Муун“.

— И тази дупка снесе три милиона долара?

Тя се засмя.

— Ейбрахам, моля те. Първо, не бяха три милиона. Колкото и да бяха приходите наистина, инвеститорите си ги поделиха. Второ, това беше само стартовата линия за следващия риск на Дейн. Винаги си е бил такъв. Хванеше ли се здраво, можеше всичко да направи. Убеди останалите си съдружници да вложат печалбите от ресторанта за първоначална вноска на пустееща земя южно от „Маркет“, за която Дейн беше чул… е, сега по-голямата част от нея е центърът „Москоун“, многомилионната фукня на Сан Франциско за конгреси и всякакви други сборища. И както потръгна, направиха всичко на всичко три или четири вноски, преди градът да откупи обратно земята от тях. Беше чудесно попадение, каквото небето ти пуска веднъж в живота. После Дейн се оттегли от ресторантския бизнес, изтегли своя дял и го прехвърли в строителството, което и без това си му беше първата любов. Имаше нужда от „Пасифик Муун“, само за да привлече парите на останалите инвеститори, да има с какво да се вкопчи в земята.

Глицки скръсти ръце и се наведе към нея.

— Това няма ли го някъде в общинския архив? Защо още пълзят сплетни?

В гласа й се промъкна примирението.

— Ейб, винаги съм си мислила, че хората така и не разбраха какво направи Дейн. А когато хората не разбират отговора, който им даваш, съчиняват си свой. А и аз съм пред очите на всички. Слуховете не биха оцелели и ден-два, ако си бях останала домакиня, повярвай ми. Но сега винаги ще се намери човек, който да извлече полза, ако разпространява неприятни измислици за мен. — Облегна се на масата и заговори по-тихо. — Ейбрахам, слушай внимателно. Дейн положи немалко усилия да опази книжата си… по-недостъпни за любопитни. Инвеститорите основаха холдингова фирма, която купи земята, после върна печалбите през ресторанта и затова годишният приход изведнъж скочи. Не споменавам имена. Но можеш да ги откриеш, както други вече направиха, стига да знаеш къде да потърсиш. Например, при финансовия надзор.

— Но той защо не е обявил?…

— Защо всички са останали анонимни? Защо тази потайност? — Тя се отпусна на стола. — Защото Дейн вярваше, че информацията означава власт и не е разумно да казваш някому нещо излишно. И предполагаше, вероятно съвсем основателно, че гласоподавателите ще се настроят зле, ако научат, че и аз съм спечелила пари от града с малко предприемчивост. Така си беше. Не сме направили… Дейн не е направил нищо лошо, но в моя бизнес, в политиката, най-важно е да спазваш приличието. — Още не беше спокойна. Протегна му ръка над масата. — Това е. Доволен ли си? Можем ли още да бъдем… ами, каквито сме? Щом си полицай?

— Нямаше нужда да ми разказваш всичко, но ми е по-добре, като го чух.

Ръцете им се срещнаха.

— Не исках да се съмняваш в мен, Ейб.

— Никога.

Вдигна ръката й и я притисна към устните си.

Макар да знаеше, че за нищо на света не би направила това, блазнеше я желанието да тресне истината пред Ейб, пред всички. През целия си живот бе слушала нравоучения от лицемери (не че смяташе и Ейб за такъв) и с огромно удоволствие би избълвала всичко, докрай, поне да им набие в главите какво е нужно понякога, за да стигне човек до успеха, ако е тръгнал от под нулата, като нея.

Винаги искрено се стремеше да прави добро, да помогне на своите хора да си стъпят по-здраво на краката, да превърне страната си в нещо по-съвършено. Никакъв цинизъм — наистина искаше това. И често си казваше, че в кариерата си бе изминала дълъг път, приближил я към осъществяването на амбициите й.

Не заради самолюбието и чувството за превъзходство… или поне не само заради тях. И не допускаше дори мисълта Илейн да изтърпи същото, което тя бе понесла в детството си, още повече в младостта си. Слава Богу, поне досега я бе опазила, освен от Крис Лок. Властта, общественото положение наистина служеха като предпазна стена срещу най-лошото в живота. Стремежът й да закриля се простираше не само върху Илейн — започна издигането си в политиката като представител на обезправените, на смазаните, а по онова време такава позиция бе достатъчна, за да спечели гласове. Залагаше на сигурно.

Но сега беше друго, тя също трябваше да се промени, ако искаше да остане във властта, за да прави добро. Не си позволяваше съмнения, че е отстъпила от принципите си, просто бе принудена да се приспособява, за да ги съхрани. Нали никому не би могла да помогне, ако преди всичко не я изберат? Старото като света оправдание на всеки политик, но беше вярно. Е, мечтата може и да се е поизцапала, но не е изчезнала.

Питаше се какво ли биха направили лицемерите на нейно място? Едно е да се изпъчиш и да твърдиш: „О, щях да предам намерените пари на властите“, а съвсем друго — да прекараш четири дни в онази смрадлива джунгла, да очакваш смъртта и да знаеш, че си докопала половин милион долара в банкноти, които никой не би успял да проследи и засече.

Дори не я измъчваха угризения, че единствена оцеля след катастрофата. Така наречената вина на живия е глупост. Не стана по нейно желание. Кой знае, парите вероятно бяха печалби от търговия с наркотици. Да, принадлежаха на друг, пренесе ги незаконно в Щатите, без да бъдат обложени с данък, но несъмнено й помогнаха да се постарае за своите хора, първо в Палатата на представителите, после и в Сената.

Имаше и друга, по-лична причина да не се притеснява, че задържа парите. За нея бяха рядък подарък от съдбата. Започна живота си като жертва на нищетата, дори нейните добри родители да отричаха гордо, но сляпо това. Бъркаха. Дългогодишните безплодни усилия доказваха грешката им. Борила се бе с тази мъка всеки ден, във всяко положение. По дяволите, заслужаваше случайния късмет, след злощастията, падали се постоянно на семейството й.

Ами добре, накрая й се пъхна в ръцете и тя го прие — без да се оправдава, без да има проблеми със съвестта си. Единствените, които биха се отказали от такава сполука, бяха хората, твърде страхливи, за да поискат нещо повече от живота. Не приличаше на тях. Успя, а междувременно извърши и немалко добри дела.

Никой и нищо не можеше да я убеди в обратното.

49.

— Съжалявам, но сигурно сте набрал погрешно номера.

— Уес?…

Линията прекъсна.

— Какво стана? — попита Мелъни.

Решеше си косата пред тоалетната масичка с огледало в спалнята на Ан — осемдесет и едно, осемдесет и две… Още не й идваше наум да се облече.

— Уес нещо ми се направи на загадъчен. Пак ще му се обадя.

— Недей. Какво ти каза?

— Мелъни, той винаги се държи така. Разправя, че съм сбъркал номера и затваря.

Вече набираше цифрите. Тя скочи от табуретката, хвърли се върху него, протегнала ръка към телефона. И се стовари с цялата си тежест върху ребрата му.

— А-ах!

— Извинявай, Кевин, извинявай, не исках…

Кевин, също гол, се сви в зародишна поза и изстена. Тя издърпа слушалката от ръката му и я остави на апарата.

— Добре ли си?

Той тръсна глава, още не можеше да си поеме дъх.

— Добре де, като напираш толкова, ти му се обади.

— Не. Повтори ми какво ти каза.

Кевин се обърна по гръб и предпазливо докосна ребрата си.

— Слушай сега — цитирам дословно: „Съжалявам, но сигурно сте набрал погрешно номера“.

— Имало е още някой. Проследили са го. Прави бяхме да се махнем. Така е. Знаеш, че е така.

Той още опипваше пострадалия си хълбок, когато Мелъни седна до него на леглото. След минута-две тя взе слушалката.

— Кой е номерът?

Кевин затвори очи и промърмори цифрите, а тя натискаше бутоните.

— Обажда се майка ти, Уес. Кажи ми: „Здрасти, мамо“. И ако полицаите са при теб, кажи: „Не знам дали ще мога. Може да съм зает вечерта.“

Кимна.

— Ще те потърсим по-късно. Как мислиш, ще си тръгнат ли до час? — Кратка пауза. — Добре, а сега кажи: „Извинявай. До скоро.“

Тя остави слушалката, отпусна длан върху корема на Кевин и поклати глава. Той хвана ръката й.

— Сега какво?

Не пропусна да отбележи иронията във факта, че напълно си размениха ролите.

Вече облечен, с най-старателно сресана от Мелъни коса (според нея имаше значение), Кевин седеше в кресло сред растенията, щорите на прозореца зад него бяха спуснати. Включиха цялото осветление, пренесоха от спалнята и лампионите, с предварително свалени абажури. Както можаха, заместиха липсата на студийни прожектори.

Мелъни премести триножника с видеокамерата на Ан, зареди я с касета и я насочи към Кевин. Натисна бутона, червената лампичка светна, Кевин опита да се усмихне, но личеше, че не му е весело.

— Аз съм Кевин Ший и не съм извършил…

Прегърнаха се до входната врата на апартамента.

— Няма друг начин. Трябва да отида. Ще се върна след не повече от час и пак ще се обадим на Уес.

— А защо не се отбиеш при него? И той може да занесе касетата.

Тя решително врътна глава.

— Няма и да припаря там. Току-виж, наоколо вече гъмжи от Националната гвардия. — Целуна го. — Кевин, не аз съм застрашената сега и само аз мога да направя това. Смених номерата. Нали спокойно стигнахме дотук с колата?

— Едва се отървахме.

— И това се брои за точка — засмя се тя, пак го целуна и излезе.

Чудна работа, не му се пиеше бира. Ан бе оставила четири кутии в хладилника, но той предпочете да си сипе портокалов сок от голямата кана. Изгълта всичко наведнъж и отново напълни чашата.

Върна се в хола, като пресмяташе за колко време Мелъни ще успее да стигне до KQED, обществения телевизионен канал, който беше най-близо до блока. Ако не я арестуваха и не попаднеше в задръстване, един час наистина щеше да й стигне. Но движението в града винаги беше претоварено, а сега трябваше да заобиколи и отцепените от гвардейците квартали.

Стомахът му се сгърчи. Ами ако й се случи нещо? Точно сега, когато…

Когато какво?

Осъзна, че за нея се тревожеше повече, отколкото за себе си. Не биваше да я пуска сама. Длъжен беше да излезе с нея…

Уес Фаръл отговори на въпроса му:

— Отидоха си. Вие какво правите?

— През последните седем минути броя секундите. Май бяха четиристотин и двайсет. Стори ми се малко досадно и реших да си побъбря с тебе. Как е Барт?

— Нищо му няма на Барт.

— А срещата ти в центъра?…

— Въобразих си, че потръгна доста добре, а ченгетата ми цъфнаха на прага.

— Защо така?

— Трябваше да се сетя. Стане ли напечено, почват да лъжат.

— Кой?

— Ченгетата. В този случай — лейтенант Глицки. Обеща да си мълчи, но явно е накарал някой да ме проследи, с надеждата и ти да си вкъщи при мен, макар да му казах, че не си. Вероятно се е надявал, че си струва усилието. Ако те бяха сгащили тук, можеше да се хвали, че те е арестувал, дори да поиска наградата. Както и да е. Представи си моята изненада и облекчение, когато разбрах, че неволно съм казал истината. Вероятно се разминах с малък престой на топло. А ти защо броиш секундите?

— Чакам Мелъни да се върне.

— Къде е?

Кевин започна да обяснява:

— Както си го представихме, ще помогне да се появя по телевизията, журналистите ще разтръбят, може и хората да си променят малко мнението за мен. Все нещо ще се промени, поне ще се чуе истината.

— Кев, имам въпросче към тебе. Защо се инатиш и още вярваш, че някой ще чуе и една дума, която кажеш?

Ший премисли отговора.

— Уес, но нали им казвам кое е вярно.

— Не споря с тебе. С това приключихме. Но нали и аз казах на Глицки твоята истина, поне както си я представях. Дори изглеждаше готов да ме изслуша. Но все пак, има нещо в това обвинение, предявено от съдебните заседатели… Кевин, то е официален документ. По всички процедури те обвиниха за убийство. Затова не очаквам твоята изповед на видеозапис да спечели нечие сърце. Хората ще се отнесат недоверчиво към подбудите ти. Повярвай ми. Сега вече ще трябва да застанем пред съдебните заседатели, освен ако районната прокуратура се съгласи да оттегли обвиненията, а дори Глицки не смяташе, че е вероятно. Между другото, споделям мнението му.

— Няма да отида в съда за това…

— Кевин, на твое място бих помислил още малко дали постъпвам разумно.

— Няма начин да се съглася…

— Тогава защо се мотаеш в града? Мислех, че искаш да обясниш, да им разкажеш истината.

— Е, да, Уес, обаче не и на скапания им съдебен процес. Стигне ли се до съд, мъртъв съм. Ясно ти е. Ти ми каза това. Нали затова дойдох при теб. Да оправим нещата през задния вход.

Фаръл не отвърна.

— Уес?

— Кевин, ако изключим Божия намеса, ще се стигне до съд. Ще трябва да уредим условията по задържането ти, после да те измъкнем под гаранция…

— Не съм чувал да пускат под гаранция обвинените в убийство.

— Убийство при особено утежняващи вината обстоятелства… но ще преговаряме с прокуратурата.

Тежко мълчание. И доста по-сумрачният глас на Кевин:

— Уес, просто не можем да допуснем това.

— Кевин, опитвам се да ти втълпя, че вече само това остава. Принудени сме да разплетем кълбото по време на процеса… ако не те убият дотогава.

Отново тишина.

— Много те бива да насърчаваш хората.

— Сам си го изпроси.

— Ще ми направиш ли една услуга следващия път, като те попитам за нещо?

— Каква?

— Излъжи ме.

50.

Алиси Тобейн беше във вътрешната стаичка с Филип Мохандас. Н’дум пазеше пред вратата. Въпреки глъчката на понякога превъзбудените гласове наоколо, Н’дум ясно чуваше гласа на Алиси отвътре…

Тя неспокойно крачеше из тясното помещение.

— Филип, губиш си погледа за живота. И се оставяш да те върти на пръста си тази… тази политичка. — Почти изплю думата, спря и се извъртя към Мохандас. — Хайде, кажи ми — какво получихме ние? Един от нейните лакеи седна в креслото на районния прокурор. Правим това за нея срещу нещо в замяна… права ли съм? Но къде е отплатата? Къде е това нещо? Имаме само едно голо обещание, но не виждам ползата. И започнахме да се губим в мъглата…

— Само това повтаряш, Алиси, но защо се палиш? Кое съм престанал да виждам? И ще имаме това проклето нещо. Ще ни падат по милион долара в ръцете всеки месец. — Говореше кротко. Махна към вратата. — Момиче, това означава грамадни тиражи на брошурите, ще купуваме време по телевизията, ще правим какво ли не още… Ей, чуваш ли какво ти казвам?

Тя не беше готова да отстъпи. Почти долепи лицето си в неговото.

— Няма с пръст да пипна никакъв детски център. Не си говорим за онеправданите дечица. Работим за нашия народ Филип, за да си извоюваме положението на хора. Линчуват един от нас преди три дни и досега никой не е арестуван. И май се догаждам, че никой вече пръста си не помръдва да търси. На това ли му викаш правосъдие? Това ли ни е напредъкът? Това ли искаш?

Той мълчеше.

Алиси отиде до дивана, постоя и пак се обърна към него. Гласът й се смекчи.

— Филип, тя те използва. Вади ти зъбките, един по един. Не виждаш ли? За нея това са игрички. Оплетеш ли се в играта, забравяш накъде си тръгнал, кой си, на кого можеш да вярваш.

— Не забравям нищо. Но тя предлага нещо съществено, от което да се възползваме, за да…

— По дяволите, човече, я се чуй! Пак плямпаш за предложенията й, за играта… — Тя силно стисна ръцете му. — Нека сега те попитам — излезе ли Джеръм Рийз от затвора? Оня Драйсдейл още ли си има работата? Да не си забравил, че сутринта искахме с тези две неща да се захванем, преди сенаторката Уейджър да ни се натресе. Помниш ли? Е, успяхме ли?

— Алиси, и ти беше с мен…

— Вярно, и на мен ми завъртя главата за малко. Надявах се да стигнем донякъде. Но я помисли какво имаме сега. Алън Рестън ли? Че какъв ни е тоя? Кметът увеличи наградата за залавянето на Кевин Ший, но не виждам никакъв Кевин Ший. Ти да го виждаш случайно? Да виждаш нещо да става?

Пусна ръцете му и изопна с пръсти плата на ризата.

— Филип, нашите братя и сестри се сражават там, навън. И губят битката за улиците. Нищо друго не може да им стопли душите, ако не видят проклетото правосъдие поне веднъж и нас да огрее. Ей за това трябва да настояваме — за поне малко правосъдие. И си мисля, че както се оплетохме… в тези преговори със сенаторката… не се сещаме кои сме, какво искаме. Само това ще ти кажа.

Филип Мохандас не остави чувствата си да проличат. Отстъпи крачка-две, напипа сгъваем стол и се отпусна на него, с изправен като дъска гръб.

Придружен от Алиси и Джонъс, Филип Мохандас излезе пред бившето магазинче, следван от около четирийсет свои привърженици. Веднага поднесоха към устата му пет-шест микрофона, имаше екип с камера от една кабелна телевизия, притича и репортерката от „Бей Гардиън“, която се мотаеше цял ден около щаба му. Без да забравя, че записват думите му, Мохандас витийстваше:

— … И съм длъжен да изтъкна, че в никакъв случай не можем да сме доволни от онова, което вие наричате напредък към изхода от кризата, от положението в града днес. Вече чухме и продължаваме да слушаме само голословни изявления. Нищо друго не се случва.

Обади се репортерката от „Гардиън“. Застанали зад Мохандас, Алиси и Джонъс се намръщиха.

— А какво ще кажете за Алън Рестън? Не го ли предложихте вие? Той е чернокож. Не показва ли това, че…

Мохандас позволи на гласа си да зазвучи по-силно, леко вдигна свития си юмрук.

— Когото и да бяха назначили за нов районен прокурор, трябваше да е афроамериканец. Кметът разбираше, че няма друг избор. Всяко друго решение щеше да бъде… съзнателно разпалване на враждата. Господин Рестън отговаряше поне на това минимално изискване, но ние сме безкрайно възмутени, че Джеръм Рийз продължава да бъде невинна жертва на белия расизъм. Да, господин Арт Драйсдейл е расист, комуто трябва да преградят достъпа до всякакви обществени длъжности. И за да отговоря на въпроса ви — не, не сме доволни.

— А увеличаването на наградата? Не е ли…

Мохандас посочи с пръст репортера от кабелната телевизия.

— Радвам се, че зададохте този въпрос, защото се отнася точно до празнодумството, което споменах. Празен жест, направен единствено с цел да залъже моята общност, моите разгневени братя и сестри, да им внуши, че структурите на властта, белите хора са загрижени. Ха, загрижени били! Но ние искаме не само загриженост от тях. Не е достатъчно. Искаме резултати. Каква полза от наградата, била тя петдесет долара или пет милиона, ако не помага за залавянето на престъпника? — Сега сочеше обявата на стената. — Трябва да хванем този човек. — Взря се в камерата, напрегнат и съсредоточен. — Нека не се впускаме в реторични излияния, да не си говорим за добри намерения. Нека не забравяме какво се случи в Сан Франциско, какво се случва и в момента. Артър Уейд умря и нищо не се промени, Джеръм Рийз е в затвора, а Кевин Ший се разхожда по улиците и докато това не престане, докато двамата не си разменят местата, няма да се успокоим. Няма! — В гласа му се усещаше стържене от напъните и Джонъс Н’дум протегна ръка с чаша вода. Мохандас отпи глътка. — Затова призовавам за шествие на солидарността — мирно шествие, в събота сутринта. Ще предявим исканията си пред градската управа, ясно и окончателно — действия по въпроса с Джеръм Рийз, действия по въпроса с господин Арт Драйсдейл и градът да впрегне всичките си сили, цялата си мощ, за да открие Кевин Ший и се заеме със задачата да го изправи пред неизбежното правосъдие.

Тълпата избухна в хор от „Така, така!“ и „Амин!“, Мохандас се озърна към Алиси Тобейн, дочака одобрителното кимване и се вторачи в камерата с най-неукротимата си решителност.

51.

Вървяха по студения пясък на плажа, Лорета боса, с обувките в ръка, наметната с пилотското яке на Глицки, за да се предпази от хладния въздух. Иначе беше пълно безветрие. Той държеше другата й ръка и се преструваше, че не се поддава на капризите на климата. Лорета бе подкарала към океана през северния край на града, около „Президио“, като заобиколи район, в който изглежда имаше полицейски час.

— И кога ще се върнеш във Вашингтон?

— Не знам точно. Иска ми се да видя някакъв край на това… на всичко, поне дотогава ще остана. Стига да не се проточи прекалено, за което искрено се надявам.

Отделиха цялата вечер само за себе си — и двамата очакваха Кевин Ший да бъде задържан и регистриран в затвора още на следващия ден. Лудостта постепенно щеше да стихне. Нямаше нужда да я обсъждат, изходът от хаоса вече се виждаше.

— Чувствам се съпричастна. И сериозно се тревожа за Илейн. — Постепенно забави крачка, накрая спря и застана срещу Глицки. — А и ти се появи.

Той продължи нататък, стъпка по стъпка. Каза с най-сдържания си глас:

— Да, и аз.

— Досещам се, че не пътуваш често до Вашингтон.

— Правилно се досещаш.

Тя пак спря, загледа се в пясъка, прокара няколко черти с пръстите на краката си.

— Между сесиите идвам насам два-три пъти в годината, заради кампаниите.

Разбиващите се в брега вълни сякаш излъчваха белезникаво сияние. Стори му се, че вижда светлините на танкер близо до хоризонта. Някъде зад тях се надигна далечният вой на сирена.

— Разбрах — каза Глицки.

Ръцете й обвиха кръста му.

— Много ли ще ти е неприятно да ме прегърнеш за минутка?

Притисна се силно в него, усети тръпката в тялото й.

— Студено ли ти е?

— Не е от студ. — Той не я пускаше. — Човек все си внушава, че няма нужда от това — прошепна Лорета, като че на себе си.

— Знам.

— И успява, по принуда.

Глицки не смееше да каже нищо.

— Ъхъ.

След малко ръцете й се отпуснаха. Той се дръпна. Дори в слабата светлина на луната и уличните лампи видя влажния блясък на очите й. Усмивката й изчезна, преди да се появи.

— На сенаторите им е забранено да плачат. Има го в клетвата.

Той докосна бузата й.

— Толкова ми се иска да останеш при мен.

Той поклати глава.

— Нали сама каза, че не може. Трябва да отделиш време за Илейн. Тя има нужда от теб. И аз съм длъжен да се отбия в службата, да проверя обаждал ли се е Фаръл… да не говорим за четиринайсетте записани съобщения, които опитното ми полицейско око вижда на индикатора в телефонния ти секретар. Май и утрешният ден ще ни се стори дълъг.

Стояха на входа.

— Винаги ли проявяваш такова чувство за отговорност?

— Да, госпожо. Също като вас, аз съм един смирен слуга на народа.

— Добре де — тя го придърпа за врата към себе си и го целуна. Отвори вратата, надникна навън и се огледа с престорена предпазливост. — Ето, чисто е. Никакви репортери. — Взря се в него. — Като споменах, вече май се тревожа, че не виждам репортери наоколо. Къде се губят? Трябваше да са тук.

— Да дебнат около дома ти?…

Тя пак го прегърна.

— Шегичка, лейтенант. А сега изчезвай. Иначе дълго ще стоя под студения душ, преди главата ми да заработи отново.

Белегът по устните на Глицки се изопна.

— А, досега изобщо не спомена за душа…

Тя го избута навън.

— Чупка… ще оставим това за утре.

Той насочи заплашително пръст към нея.

— Утре.

Стигна до колата си и се озърна към къщата. Каза си, че беше много по-потискаща от жената, която живееше тук.

Сигурно е била къщата на Дейн. Чудно, че е живяла толкова наблизо всичките тези години. Разбира се, през повечето време той си имаше Фло и нищо друго не търсеше, повтаряше си, че не би забелязал Лорета, дори да се блъснеше в нея на улицата.

Прозвуча сирена, не много далече. Обърна се към оранжевото зарево на изток — още пожари. Хайде, Фаръл, нека свършим по-бързо работата.

Още беше рано, преди десет вечерта. Знаеше, че у дома няма никой. Беше буквално най-свободното му време през последните петнайсетина години и искаше да се върне в отдела. Някой може би имаше нужда от помощта му.

Вмъкна се в колата. Седалката още беше придърпана почти под кормилото, както я искаше Лорета. Той се усмихна, промърмори „раз, два, три“ и избута седалката назад, за да му е удобно. Сети се за някаква поговорка, че съдбата поднасяла добрия късмет като в кутия и трябвало сам да си я отвориш. Или се отнасяше за неприятните изненади?

В този вечерен час Глицки имаше намерение да паркира направо пред Палатата, до бордюра. Но забеляза, че движението дори на север от „Маркет“ е необичайно плътно и докато стигне до службата, колата едва пълзеше. По цялата дължина на тротоара отпред бяха спрели патрулни коли в две, че и в три редици. А точно пред входа на Палатата се бяха настанили камионите и микробусите на телевизионните екипи. Имаше и немалко автобуси. Видя, че поне една от страничните улици също се е превърнала в паркинг. Накрая едва мина през алея, където немаркираните полицейски коли заемаха изцяло тротоарите и примирено зави към служебния паркинг зад Палатата.

Дълъг, засега отчасти покрит с навес коридор свързваше новия затвор със старата морга и водеше към задния вход на Палатата. Макар тук-там да имаше защитени с решетки лампички, беше някак призрачно, дори зловещо да върви по мъждиво осветената пътека. Може би заради контраста с яркия блясък в прозорците на фоайето или заради факта, че минаваше край място, където никога не липсваха трупове, но по тъмно от тази пътека винаги го побиваха тръпки. Едва ли не очакваше да подплаши по пътя си няколко прилепа, които ще излетят с писък от скривалищата си.

Затова се забърза и дори не забеляза Джон Страут, застанал в сенчестия вход на моргата.

Когато Глицки стреснато се закова на място от поздрава му, съдебният медик сърдечно се засмя.

— Не исках да ти изкарам акъла.

— До късно работиш — Глицки махна към главната сграда, — както и останалите.

Страут кимна.

— Лейтенант, не ми се вярва и ти да си наминал насам, само за да пуснеш една вода в тоалетната.

— Така си е.

— Нещо конкретно ли те мъчи?

Необичаен въпрос от устата на Страут. Може би подхвърляше лафове, колкото да мине времето, но Глицки не би очаквал това от него.

— Нищо особено — отвърна той, но реши да добави: — Защо питаш?

Олицетворение на безгрижието, Страут сви рамене, поумува и изведнъж веждите му се надигнаха.

— Не че нещо е станало, обаче…

— Обаче какво?

— Обаче, Арт Драйсдейл се отби преди края на работния ден, да се прости с Кристофър Лок. И вероятно да се скрие за малко, защото всеки гледа да му пръсне гъза за всичко, което е направил или е пропуснал през последните пет години. — Страут беше в правото си да се ядосва, познаваше отдавна Драйсдейл и уважението им беше взаимно. — Смъртта на Лок е тежък удар за него.

Самият Глицки не се числеше сред почитателите на Лок, но разбираше чувствата на Драйсдейл — двамата прокурори работеха заедно, както и заедно бяха участвали в множество правни битки. Съвсем естествено беше да се отнасят дружески един към друг.

— След всички главоболия през деня, май най-накрая си бе задал въпроса точно какво е станало с Лок. Попита ме кой се занимава с разследването и му споменах, че ти си проявил интерес.

За сдържания Страут тези изречения се равняваха на цяла реч. Глицки предположи, че ще има продължение и изчака, без да коментира.

— Е, той пък се качил при твоите хора и някой му казал, че разследването още не е поверено официално на инспектор. Нещо такова. Папката била на бюрото ти, но…

Глицки се изправи напрегнато.

— Джон, Марсел Лание и аз разпитвахме Лорета Уейджър, която е единствената…

Страут вдигна ръце с обърнати към него длани.

— Лейтенант, не аз си зададох тези въпроси. Не ме засяга пряко, както е с Драйсдейл.

— Добре.

— Арт сподели, че би било по-добре, ако все някой от инспекторите бе прекарал деня около парка „Долорес“, където са гръмнали Лок, да положи малко усилия, за да открие стрелеца, да поразпита от врата на врата из околността…

— Знаеш ли, Джон, тази седмица не е от най-спокойните, но Арт може и да не е забелязал.

— Ейб, не смятам, че се заяжда. Наистина. Но мисля, че му е ясно до болка колко бързо се заличават такива следи. И след като Лок беше районен прокурор, нали разбираш, Арт очакваше, че ще има предимство… искам да кажа, разследването за смъртта му.

— Само че имаше и други…

Глицки се спря. Нямаше никакво желание да спори. И разбира се, Драйсдейл беше прав за себе си. Глицки наистина бе длъжен да прати някого, за да подуши из квартала. Точно в това се състоеше небрежността му — трябваше да се увери окончателно, че на местопрестъплението няма никакви останки, полезни за криминалистите. Можеше да открият парченце или нишка от дреха, кърваво петънце, следа от обувка, гилза (въпреки че автоматичните пистолети не стреляха с патрони от такъв калибър, значи гилзата не е изхвърчала). Все нещо можеше да намерят…

Така е, Драйсдейл беше прав — неговият шеф и приятел Крис Лок бе убит, а Глицки, началник на отдел „Убийства“, не се бе погрижил за разследването на това убийство. Нищо чудно, че Арт е изтървал няколко по-кисели думи пред доктор Страут.

Усети как бузите му се сгорещиха. По дяволите, не му стигаха силите сам да свърши всичко. Всеки един от неговите инспектори, включително и той, беше двойно и тройно претоварен, а освен това знаеше колко нищожна е вероятността да установят кой е застрелял Крис Лок — в тъмнината, насред тълпата. Почти нулева.

Точно тези ненадейно изскачащи лични подбуди понякога превръщаха работата му в непоносим товар. Не че и Драйсдейл нямаше за какво да негодува. Смъртта на най-близкия му приятел затъваше някъде в периферията на вниманието, според него — незаслужено. Все едно, колкото и да се стараеше човек, колкото и да помнеше отговорностите си (спомни си подмятането на Лорета), пак не успяваше да направи достатъчно. Винаги се намираше някой недоволен, обиден, пренебрегнат.

А Драйсдейл, с когото Ейб се разбираше добре, имаше прекалено много неприятности в момента. Съзнаваше, че независимо от безнадеждния случай, вече трябваше да го е поверил на някой. Много, дори повечето разследвания на убийства бяха безнадеждни. Призна си простичката, стъписваща истина — разсейваше се и не се занимаваше с работата си. Разгневи се на себе си, на Драйсдейл, дори на невинния колега пред себе си.

Нямаше смисъл да си го изкарва на Страут.

— Ако видиш Арт преди мен — каза на съдебния медик, — обясни му, че и аз съм се замислил за същото. И съм дошъл да си поправя грешката.

Тъкмо когато влезе в сградата, някой се разкрещя в огромното, претъпкано фоайе.

До детектора за метални предмети на задния вход стоеше бивше патрулно ченге, казваше се Джими Мърси. Преди доста години го бяха халосали с гаечен ключ по главата и оттогава винаги изглеждаше подпийнал. Мил човек.

— Цяла вечер сме така, сержант. — На Мърси щяха да му трябват две-три години да свикне, че Глицки е повишен. — Напоследък на всички им е черен светът пред очите.

— И на мен, Джими — промърмори той и тръгна към шума.

Който бързо се засилваше.

Още двама-трима униформени нахълтаха през двойната врата откъм коридора. В приземния етаж на Палатата имаше малък полицейски участък. Глицки знаеше, че и през последните дни в сборния пункт на шестия етаж дежуреха хора, в случай че долу започнат неприятности. Надяваше се някой да е останал досега, защото по всичко личеше, че тази вечер ще се вихри горещ купон.

Един от униформените се обърна и викна към коридора:

— ПО-БЪРЗО, ЧЕ ТУКА СТАВА СТРАШНА ТЪПОТИЯ!

Писклива аларма се включи някъде в сградата.

Хората на шерифа Болъс продължаваха да се занимават с връчване на призовки във фоайето. Въпреки присъствието на Националната гвардия и разпорежданията на кмета Ейкън, грабежите не преставаха навсякъде из града. Според Глицки, всичко вървеше накриво.

Във фоайето имаше поне стотина човека, а току-що бяха натикали и цял автобус новопристигнали от мястото на поредните безредици. Около трийсет и пет градски полицаи се щураха пред Палатата и вътре, подканваха и насочваха задържаните, а вътре още двайсет и пет помощник-шерифи пазеха опашките пред бюрата и се занимаваха с формалностите. Опашките представляваха пълна смес от расите и народностите в Сан Франциско, някои плачеха, други си опипваха раните. Всички бяха напушени докрай.

И след процедурата по регистрацията и попълването на призовките, шерифът Болъс просто пускаше хората да си вървят. Но нямаше къде да отидат. Някои се мъчеха да изчезнат колкото може по-скоро, но повечето се озоваваха объркани насред центъра на града, в късните вечерни часове — нито таксита, нито някой приятел с кола да ги откара. Хаотичната тълпа от доскорошни мародери и демонстранти се мотаеше по стъпалата и пред Палатата.

А в групичката, докарана преди малко, свадата премина в юмручна саморазправа. Отвътре хората, търпеливо чакащи досега в опашките, се втурнаха като приливна вълна към вратата. Неколцина паднаха под краката на останалите. Някаква жена изпищя.

Алармата не млъкваше, още полицаи прииждаха от коридора, от слизащите асансьори — вероятно онези от шестия етаж.

Едър бял младеж се отдели от опашката, втурна се към тримата полицаи, препречили изхода, повали единия, заби юмрук в корема на втория. Глицки видя как го събориха и ударите на палките заваляха като пороен дъжд, но младежът бясно риташе и отказваше да се подчини.

Гъмжилото от ченгета също набъбваше и докато тичаха към бъркотията, изоставяйки постовете си, още задържани хукнаха към изхода. Някои успяха да се промъкнат. Из фоайето отекваха свирки, проклетата аларма като че щеше да си пищи безкрайно, а за капак на всичко отвън се чуха изстрели. Нима някой идиот бе решил да укротява тълпата с пистолета си?

Четирийсет минути по-късно Глицки седеше зад бюрото си. Накрая усмириха побеснялата тълпа — с усилията на общо двеста и петнайсет полицаи и когато всичко свърши, бяха успели да приберат обратно сто и четирима от арестуваните. Останалите си плюха на петите. Масите, където се потяха помощник-шерифите, бяха преобърнати и потрошени. Разнасяше се миризмата на изгоряла хартия. Повечето сведения за задържаните по-рано бяха безвъзвратно изгубени.

Шерифът Болъс и хората му натикаха остатъка от тълпата в автобусите, които сега пътуваха към окръга Аламеда и там размирниците щяха да се запознаят с условията в един истински затвор.

Беше единайсет и четвърт.

Притокът на адреналин кипваше кръвта във вените му.

Хаосът не преставаше, дори нямаше признаци за подобрение. Незнайно защо Глицки се подсети за Френската революция и за истината, която разбра едва по-рано това лято, докато четеше по програмата си за самообразование. Беше свързана с превземането на Бастилията на 14 юли 1789 година. (Впечатли го фактът, че революциите сякаш все избухваха през юли — месеца, до който оставаха само четирийсет и пет минути.) Тогава случаят с Бастилията за мнозина дори не означавал края на монархията. Седмици наред крал Луи продължавал важно да обикаля, произнасял речи, гледал да запуши дупките в кораба, както винаги. Но след превземането на Бастилията бил обречен. Само че не проумявал това.

Глицки се чудеше дали ще ги сполети същото в този град, пръснат край залива. Продължаваше вече три дни и ако се съдеше по тази вечер, търкаляха се все надолу.

Купчината записани съобщения на бюрото му бе нараснала застрашително, а най-отгоре се мъдреше послание от полицейския началник Ригби, с едро изписани букви СПЕШНО най-горе. Но Глицки първо прерови всичко, за да провери дали се е обаждал Фаръл.

Не беше.

Защо ли? Какво му ставаше на този човек?

После се обади в канцеларията на Ригби, но чу само сигналите на телефона в залата за съвещания. Не се изненада, явно Ригби и помощниците му се бяха пръснали по домовете си за по няколко часа отдих. Ако шефът беше в сградата по време на шумотевицата, Глицки непременно щеше да го види. Реши още рано сутринта да се свърже с началника си и да научи какво толкова спешно имаше.

Членът на Надзорния съвет Грег Райтсън се бе обадил повторно. Колкото и либерално да бе настроен на думи (като останалите в съвета), Райтсън принадлежеше към малцината, които обръщаха внимание на така наречената „дясна програма“, засягаща и проблемите на полицейското управление. Освен това се отличаваше с лошия навик да си втълпява, че като градски надзорник е овластен да заповядва на полицията, когато му скимне. Разчу се как поискал от Ригби да преследват по-сурово нарушителите, забравили да пуснат монета в автоматите на паркингите около Градската палата.

Глицки беше сигурен, че няма да завари Райтсън в кабинета му посред нощ, но остави съобщението в средата на бюрото си, под това на Ригби. Щом Райтсън го е търсил два пъти в един ден, наумил си е нещо.

Нат, бащата на Глицки, бе оставил същото съобщение като у дома — къде се загубил Ейбрахам? С момчетата били в мотела „Уайт Сендс“. В Монтерей било царство на спокойствието, истинска идилия. Стига да може, и Ейбрахам трябвало да дойде при тях през почивните дни.

— Непременно, татко — промълви Глицки. — Страхотно предложение.

Имаше и всякакви драсканици от неговите инспектори. Бележка от Карл Грифин, относно някой си Колин Девлин, който на другия ден щял да дойде тук с адвоката си и да даде показания за инцидента с Артър Уейд. Грифин споменаваше между другото, че Глицки е познал за раните от нож. Девлин пострадал точно по този начин и така Грифин го открил. Все пак имаше от какво да е доволен.

Но моментът не изтрая дълго, защото щом вдигна поглед от листчетата, наложи се да надникне в съвестта си, където се бе настанило оплакването на Арт Драйсдейл пред Страут, че не се води никакво разследване за смъртта на Крис Лок. Глицки се пресегна и придърпа цялата купчина папки към себе си. Четвърта или пета отдолу беше тази за Лок.

Е, сега отиваше най-отгоре.

Пак се върна към новините от своите хора. Кратки, неясни няколко думи от Ридли Бенкс — „За ПМ, Мо-Мо къщата, Глей к’ва стана̀ тя!“. Глицки си напъна мозъка за минута-две, примижал срещу стената. Мо-Мо Къщата беше собственикът на „Клуба на мацетата“, където Ридли Бенкс арестува Джеръм Рийз преди много, много дни. Дали Мо-Мо се е обадил по-късно, след като Глицки си тръгна? Но защо не е казал каквото има на Бенкс? И защо Ридли пак споменаваше селяндурския си майтап?

Поблъска си главата още малко — може би Бенкс е бързал да излезе нанякъде. Дали искаше да каже на Глицки, че трябва лично да намине при Мо-Мо и да го поразпита за Джеръм? Изплували са някакви доказателства? Но тогава самият Ридли щеше да се вкопчи в това, нали? Както го беше надраскал, не личеше никакъв смисъл. Май наближаваше моментът Глицки да си поприказва с момчетата на административни теми. Съобщение, което не предава информация, не върши работа никому.

Когато остави бележката на Ридли, дочу още сирени. Стана и прекоси стаята, долепи лице до стъклото и погледна настрани, където затворът не закриваше гледката. Небето, което видя, не беше озарено от някакво северно сияние. Градът още гореше.

52.

Мелъни си мечтаеше как ще се понесе като вятъра към телевизионната станция, а там млада стажантка, жадуваща да стане прочута репортерка, ще грабне касетата и ще нахълта в студиото, следвана по петите от самата нея, ще прекъсне предаваната в момента програма за извънредна емисия новини.

Действителността беше къде по-сива.

Постара се да избегне районите с бунтове, заблуди се и попадна в „Ноу Вели“, после се озова на Чърч Стрийт и вече знаеше, че оттам може да стигне до „Арми“ (още три километра встрани от целта й), за да се върне на магистралата и в града.

Представи си, че е най-добре да отбие към „Брайънт“, за да поеме на юг към „Марипоза“, затова излезе от магистралата при Съдебната палата. Грешка.

Бягаше от полицията, караше с откраднати номера и се намери не само в сериозно задръстване, ами и насред безброй полицейски коли. Остро съзнаваше липсата на страничното огледало, отчупено по време на вихреното бягство снощи, а трябваше да се премести четири платна надясно, за да завие на юг. Не се съмняваше, че някое ченге ще й махне да спре, за да я глоби заради огледалото.

Не се случи нищо от най-лошото, което очакваше. Допълзя до пресечката след пет минути, но най-сетне се измъкна от задръстването. Отдъхна си, щом спря пред KQED, ала завари сградата тъмна, явно бяха затворили за през нощта. В слабо осветеното фоайе забеляза само дебел пазач с провиснали бузи, метнал крака на бюрото и приковал поглед в комикс.

Звънна и мъжът вдигна глава, въздъхна, изправи се съвсем бавно и тръгна към вратата. Махна с ръка, за да попита какво иска от него. Май нямаше никакво намерение да отвори.

Тя вдигна касетата. Пазачът кимна.

— Трябва да я оставя за новинарите. Много е важно. — Още едно кимване. — Моля ви!

Пазачът само посочи кутията до вратата и извика нещо като „пъхнете я вътре“.

— Наистина е важно, някой ще иска да я види веднага!

Все кимаше и сочеше, викаше: „В кутията, в кутията“.

Но тя не можеше просто така да остави касетата, след изтърпените мъчения по пътя дотук. Кевин трябваше да разкаже историята си, а сега излизаше, че ще повери записа на този неандерталец.

Но какво друго й оставаше? Забави се час и половина. Кевин сигурно се е поболял от тревога. Не помнеше нито адресите, нито приблизителното разположение на другите телевизионни станции. И не можеше да обикаля цяла нощ, нито да се прибере с касетата в ръка, не и след всичко това. Ами, така да бъде. Пъхна касетата в процепа и я бутна. Дебелакът се наведе, извади я от кутията и я разтресе до ухото си.

— Не е бомба — прошепна Мелъни, после по-силно: — Това е видеокасета. Със запис!

Главата му се клатушкаше, стискаше касетата и сякаш чакаше още нещо. Но тя не носеше нищо друго. Посочи му касетата за последен път и кресна в стъклото:

— Много е важно! Разбрахте ли? Много!

Изглежда пазачът най-после я разбра.

Кевин скочи от креслото, още щом чу завъртането на ключа, отвори вратата, преди Мелъни да натисне дръжката, придърпа я към себе си, обгърна я с ръце.

— Какво стана? Ти добре ли си?

Целуваше я, ръцете му шареха по гърба й, рошеха косата й.

Тя само се притискаше в него.

Прегръщаха се в рамката на отворената врата, коридорът зееше зад тях и накрая Мелъни си припомни къде бяха, побутна Кевин да влязат и затвори вратата.

— Да знаеш, едно питие ще ми дойде добре.

— Ти ли го каза? Мелъни Синклер? Ей така ми харесваш.

— Едно голямо питие. Какво ще ми препоръчаш?

Той помисли около минута.

— „Май Тай“.

— Съгласна.

Хванати за ръце, те отидоха в кухнята. Разправяше му преживелиците си, докато той тършуваше из шкафовете и оглеждаше съдържанието на хладилника.

— Значи даже не сме сигурни, че ще излъчат записа?

— Знам. Тоест — не знам. Чувствам се такава некадърница…

— Недей — натърти Кевин. — И без това Уес казва, че никой нямало да ми повярва. Поначало не бивало да бягам и да се крия. По-добре било…

— Но ти не можеше да…

— И аз си мисля, че не можех. Но щом сме я докарали дотук, според него ще трябва да има съдебен процес. — Опитваше се да говори небрежно и веднага се отплесна в обсъждането на алкохолния проблем. — Както виждам, Ан няма сироп с бадемова есенция. А без този сироп никакъв „Май Тай“ не можем да си направим.

Но Мелъни не се хвана на хитрината.

— И точно за какво ще те съдят?

— Как за какво, за убийство. И Уес подозира, че дори може би ще успеят да пробутат обвинението — със снимката, с общественото мнение — аз съм бял, пък Артър Уейд беше черен. Казах му, че не ми се вярва… — Вдигна глава. Мелъни вече плачеше и той веднага отиде при нея. — Ей, стига, не е чак толкова страшно, и без това нямаме ром „Сто петдесет и едно“, значи все едно няма да си правим „Май Тай“. Много „Сто петдесет и едно“ трябва да сипеш, за да стане добре. Всъщност, нямаме никакъв ром и цялата идея за „Май Тай“ отива по дяволите.

Такъв си беше — уж от нищо не му пука. Тя не се засмя, не успя дори да се усмихне. Тялото й трепереше, притиснато в неговото. Кевин вече не знаеше какво да каже.

Мелъни седеше в едно кресло, сплела пръсти в скута си и гледаше право пред себе си. Поплака си, още стискаше кърпичката.

Кевин влезе в хола, понесъл две чаши и голяма кана с два пръста пяна над течността.

— Какво е това?

— Ха, тя пита какво е това. Но както забелязвам, без да се престори убедително, че я интересува. И то на първото представяне на коктейл, който за деветдесетте години може да стане онова, което беше „Маргарита“ за осемдесетте.

— Уморена съм, Кевин. Страхувам се. Нищо няма да постигнем.

Той посочи каната.

— Каквото и друго да срещнем по житейския си път, постигнали сме това.

Напълни една от чашите и я подаде на Мелъни.

Тя помириса съдържанието.

— Вече не искам да пия. Искам да знам какво ще правим.

— Кога?

Мелъни плесна по облегалката на креслото, няколко капки от чашата плиснаха в скута й.

— По дяволите, Кевин! Сега! Какво ще правим сега?

— Права си — сериозно каза той. — Налага се да помислим малко. Предлагам да не изричаме нито дума през следващите петнайсет минути.

Той надигна чашата си, после допълни нейната. Но тя не мислеше за нищо — беше твърде уплашена, ядосана, смутена. Опита какво имаше в чашата.

— Не е лошо, а?

Каната се изпразни до половината, всеки изпи по три чаши.

Кевин седеше на пода, скръстил крака. Пак си сипа.

— Да, подсещаш ме за най-неотложния ни проблем — името. Всяка велика напитка има нужда от име.

Тя примлясна.

— Фред.

— Да я наречем Фред?

— Ами да. — Още по-голяма глътка. — Бива си го. А от какво се състои нашият Фред?

— Хъм… Фред. Не може да е мъжко име.

— Защо пък не?

— Не знам точно. Но никой не нарича коктейлите с мъжки имена. Я си спомни колко са женските — „Маргарита“, „Тиа Мария“, „Кървавата Мери“…

Мелъни оглеждаше чашата на светлината.

— Ами „Калуа“, „Манхатън“, „Ръждивия пирон“? Щом е измислено от мъж, подхожда му мъжко име. Фред. Какво забърка вътре?

— Е, ако не броим бирата, портокаловия сок, водката, сиропа от боровинки, колата…

— Кола?

— Диетична кока-кола.

— Добре.

— И портвайн. И малко бренди.

Тя допря чашата до устните си.

— Значи е Фред. Можеше да е по-студеничък.

— Аха, стигнахме до рекламата. Ще стане велико. „Фред можеше да е по-студеничък. Фред можеше да е по-сладичък. Но не може да е по-жесток!“

— Кевин — обади се тя, — не може да е по-голям конски гъз.

— Къде ли беше тази Мелъни Синклер преди?

— Тогава не ти стигаше ум в главата, за да понесеш истинското ми „аз“.

Той малко се стъписа.

— Като си помисля, май си абсолютно права.

Тя се наведе и го целуна.

Бяха на пода, с одеяла отдолу и отгоре, с пръснати наоколо възглавници. Главата на Мелъни беше на гърдите му. В каната не остана нищо. Телевизорът дърдореше тихо.

Изгледаха новините. Превключваха от канал на канал, докато с погнуса се отказаха. Постоянно чуваха за увеличената награда, назначаването на Алън Рестън, новите пожари и бунтове, напрежението в Детройт, Вашингтон, Лос Анджелис, призива на Мохандас за мирно шествие в събота и само преди час — стълкновенията в Съдебната палата. Нито дума за записаното изявление на Кевин.

Нищо друго, освен онова, което той сам започна. Сега наближаваше времето да си плати.

Гледаше разсеяно екрана. Мелъни дишаше равномерно до него, обвила го с ръце. Той я зави по-добре, защото в стаята беше прохладно. Вече започваше да вярва, че най-доброто решение е да избяга. Никога не би рискувал да се яви на съдебен процес, където най-голямата му надежда, според Уес, беше присъда за все някакъв вид убийство.

Беше принуден да бяга.

Но накъде? И как? Можеше ли да вземе и Мелъни?