Неизбежно правосъдие

53.

Още от дете Глицки изпитваше някакво странно удоволствие да наблюдава как водата кипва. Сега стоеше надвесен до печката и чакаше, без да отделя поглед от вече бунтуващата се течност — всяка секунда можеше да забушува в джезвето и той нямаше намерение да пропусне мига.

Чувстваше се непривично без никой друг в къщата. Даде почивни дни на Рита, щом Нат офейка с момчетата. Тя имаше сестра някъде в града (Глицки подозираше, че може би дори има и дете, живеещо при сестра й, макар тя изобщо да не намекна за това, когато дойде да се грижи за дома му) и винаги приемаше предложенията за няколко дни отдих. Бе сгънала до стената паравана в хола и когато сутринта той излезе от спалнята си, почти беше готов да повярва, че незнайно как е попаднал в чужда къща. Не защото му се стори прекалено просторно, а защото сега беше много по-просторно.

Спипах те! Водата кипна и той видя как започна.

Приготвяше си чая — „Ърл Грей Морнинг Бленд“ — в керамично чайниче, със старомодна сребърна луковица за запарката. Сипа водата, покри чайничето и го отнесе на две стъпки до кухненската маса. Нямаха „трапезария“. Често си повтаряше, че е голям късмет, дето успяваха да вместят пет стола около масата.

На чинията пред него имаше две твърдо сварени яйца и той разсеяно счупи черупката на първото, като се зачете в разтворената папка, донесена снощи — папката за убийството на Крис Лок.

Първият проблем беше да определят до ъгъла на кои точно улици е стигнала колата, когато неизвестният е стрелял. Не знаеха ли това, твърде трудно щеше да им бъде в търсенето на следи. Лорета достатъчно добре познаваше града, но искаше да я държи настрана от разследването, доколкото можеше — преживяното я разтърси толкова, че нямаше нужда и да я води пак на местопрестъплението.

Когато му разказваше станалото, тя спомена, че двамата с Лок минали край парка „Долорес“, където имало сегрегация в палатковия лагер. Но по кой път са минали от центъра дотам?

Докато четеше отново въпросите на Лание и отговорите на Лорета, започна да се съмнява, че ще стигнат до нещо съществено без нейната помощ. Прехвърли още няколко страници. Полицаите в патрулната кола, до която Лорета спряла, на кръстовището между „Мишън“ и Деветнайсето — вече на няколко пресечки от местопрестъплението… Ако униформените ленивци, попълнили рапорта, си бяха свършили съвестно работата, би трябвало незабавно да се върнат с Лорета, за да установят с точност до сантиметър къде точно е станало убийството. Но явно са били изнервени, объркани от нарушения всекидневен ритъм (като всички останали), от бедственото положение в града, от вида на убития районен прокурор, разбира се — и от присъствието на една сенаторка.

Така че бяха повикали линейката на Мишън Стрийт, а и криминалистите също дошли там да се занимават с колата. А първата грижа на Марсел Лание била да опази Лорета, да я измъкне оттам на мига. В това бе преуспял, но бе спънал напълно всякакъв по-нататъшен напредък в разследването. Както направих и аз, припомни си печално Глицки.

Погледна часовника на стената — седем без двайсет — и реши, че още е рано да се обади на Уес Фаръл, което беше сред първите му задачи тази сутрин. Поне това да му се махне от главата. Имаше си доста други грижи и без тази. Даде на Фаръл достатъчно време да се разтърчи, да използва нощта, но настъпваше моментът сам да определя развитието на случая. Искаше да предизвика раздвижване, имаше и с какво да накара Кевин Ший да дойде за разговор, стига Илейн да бе убедила Рестън, а в това не се съмняваше.

Все пак, напомни си, по-добре да й се обади. Да е сигурен.

Наля чая в учудващо крехката порцеланова чашка — част от сервиза, който Фло му подари за дванайсетата годишнина от сватбата им. Дояде първото яйце, обели второто и пак потъна в документите — докарването на Лок в спешното отделение на Общинската болница, където го обявили за починал по пътя, последните микроскопски изследвания на Страут, потвърждаващи предишните му заключения за входната рана. Обезопасеното стъкло в прозореца на колата се бе напукало, без да се пръсне на парчета, така че в кожата нямаше нищо. Други доклади — за траекторията на куршума, пропуснал на сантиметри Лорета, минал напречно през колата в посока леко надолу, както се предполагаше, щом стрелецът е стоял до дясната врата. Самият куршум — калибър 25, значи Лание позна. Съвпадаше напълно с другия, изваден от мозъка на Лок. Глицки досега си позволяваше слабата надежда, че са открили пръстови отпечатъци на стъклото, следи от обувки на броните на колата. Косми или нишки. Поне нещо. Но не ги намери в докладите.

Това означаваше, че няма в ръцете си лост, с който да побутне камъка. Трябваше да се върнат в началото, значи да безпокоят Лорета, да установят откъде точно е стрелял мъжът, да възложат на някой да разпитва жителите на околните домове, отново да подхванат цялата мъчнотия с криминалистите.

И кой щеше да отдели време за всичко това?

Затвори папката и пак се озърна към часовника — още нямаше седем. Времето се влачеше, добре познат признак, че нищо не е свършил досега.

Обади се на Илейн точно на часа. Тя му каза, че новият районен прокурор Рестън не бил готов да предложи на Кевин Ший никакво споразумение. Точка по въпроса. На Ший му оставаше да се предаде на властите и към него щяха да се отнесат като към всеки друг обвинен в убийство. Или по-зле.

— Илейн, представях си, че най-важно е да приберем човека зад решетките. Поне да съобщим, че сме го задържали.

— Не съм виновна аз, Ейб. Така реши Алън Рестън. — Тя се подвоуми. — Останах с впечатлението, че не гори от желание непременно да го има в затвора.

— А къде го иска? На улицата?

Илейн изглежда се насилваше да изрече думите.

— Снощи аз… обмислях какво всъщност се стреми да постигне Алън.

— Слушам те.

— Повторих му всичко, което ти ми показа вчера, обясних му как може да се тълкува втората снимка… всичко. А той ми намекна, че може би ще е по-добре, ако Ший не успее да разкаже своята версия, ако се случи нещо, което да запази нещата, според неговия израз, „прости и ясни“.

— Какво, например?

— Е, нали разбираш, Алън не се изрази съвсем недвусмислено. Само че не дава на Ший никакъв истински мотив да се предаде, никаква причина. Поставя го в безнадеждно положение. И ако стане бъркотия, да речем, застрелят го или нещо подобно, нападне го тълпа или пък окаже съпротива при ареста…

— Да го застрелят или нещо подобно…

Това е невъзможно, каза си Глицки. Но нали досега му се струваше, че е невероятно да се случи и всичко останало от последните няколко дни. Може би Илейн тълкуваше неправилно думите на своя шеф, нямаше никакво друго обяснение на подобно безумие.

— Виж какво, веднага ли тръгваш за работа? Имаш ли нещо против да мина и да те взема с колата?

— А, няма точно сега да ходя там. Поне не веднага. — Тя се запъна. — Заради погребенията.

Глицки съвсем бе забравил. По някое време вчера информацията бе потънала в мозъка му, но тъй и не си я спомни до сутринта. Кметът бе успял с личното си послание до семействата на Артър Уейд и Кристофър Лок за обща погребална церемония (с което предотвратяваше възможността за два отделни бунта) — в катедралата „Света Дева Мария“.

Вярно, това означаваше също, че няма да има поклонение пред тленните останки на Лок в ротондата на Градската палата, но вдовицата се съгласи. За нея нямаше значение. Не и сега. Ако така можеше да облекчи малко бремето на кмета, охотно би изпълнила молбата му.

— И без това аз също искам да отида там.

Глицки имаше нужда от отговори, искаше да притисне Рестън, да подуши какво ставаше. Налагаше се да прояви нахалство.

Тя се поколеба, но се съгласи и му каза къде живее.

В черен като въглен костюм и тъмносиня копринена блуза, Илейн Уейджър отвори вратата на апартамента. Глицки я последва в хола с изглед към западната част на града. Всички мебели бяха в зелена кожа. Имаше шкаф от тиково дърво с всякаква електроника по него, както и библиотека. Обзаведено с вкус гнездо на млада, но спартански настроена жена. Лорета им се усмихваше от обрамчена снимка върху рафт.

— Много приличаш на майка си — каза той. — Май досега не съм се вглеждал.

Илейн се усмихна.

— По-дълга съм. И не толкова хубава.

Глицки не задълба в темата. Момичето едва ли си просеше комплименти. Следващите й думи го изненадаха.

— Мама ми каза за вас двамата. — Докато той се опитваше да измисли нещо, тя продължи: — Като студенти. Споменах, за да знаеш, че и аз знам.

— Не сме го пазили в тайна. Само че досега не е имало повод да говорим за това. За теб смущаващо ли е?

— Не.

— Добре.

— Но тя ще мине да ме вземе… — Илейн сведе поглед към ръката си, — след около четирийсет и пет минути. Не исках да изпаднем в неловко положение.

Глицки сдържа усмивката си.

— Дотогава сигурно ще съм изчезнал. Но бих се държал прилично, ако я срещна. Онова е отдавна минало.

Намести се върху ръба на едно от креслата.

Тя избра да седне на дивана, настани се по-удобно, затвори очи и чак тогава Глицки забеляза колко е бледа.

— Как се справяш?

Илейн тихо се засмя, без никакъв намек за веселие.

— Чудесно. Великолепно. Само че се чувствам не на мястото си.

— Защо казваш това?

Тя махна с пренебрежение към себе си.

— Предположенията ми за подбудите на Алън са преди всичко предчувствие, но не измислих никаква друга причина да не търси споразумение с адвоката на Ший. Ти сещаш ли за нещо?

Глицки сви рамене.

— Току-що получи длъжността. Не иска да му се разнесе славата на мекушав прокурор. А и ситуацията е взривоопасна…

— Може и така да е.

— Но важното за мен е, че според теб няма да си промени мнението.

Тя разтърси глава.

— Няма. Изглежда най-много ме тревожат думите му, че иначе щял да подведе майка ми.

— Защо? Тя още от началото публично поиска Ший да бъде задържан час по-скоро.

— Знам. Но Алън е нейно протеже. И има сериозни основания да брани нейното обяснение за линчуването, за Кевин Ший, за всичко, което тя пробутва пред хората. И ако обвиненията отпаднат… все същата ми теория, вече ти я казах. Ако Ший не ги опровергае, значи никой не е сбъркал…

Глицки опря гръб в креслото.

— Не ми се вярва да намеква, че не иска Ший да се яви пред съда?

— Не, всъщност все набляга, че точно към това се стреми. Но какво друго би очаквал от него? Просто не съм сигурна дали да му вярвам. Постъпките му го опровергават.

— Дали пък да не поговоря с майка ти? Или ти да направиш това. — Плесна с длани по коленете си и понечи да се изправи. — Може би трябва да се поразмърдаме, да задвижим нещата. Дори без споразумение има някакъв шанс да убедя Ший. Адвокатът му е склонен да се вслушва в разумни доводи. Щом отида в Палатата, ще му се обадя. Може ли да използвам банята?

Тя посочи.

— По този коридор, влиза се през спалнята.

В спалнята щорите бяха спуснати. Очите му трудно се приспособяваха, не успя веднага да напипа ключа за осветлението и постоя така секунда-две, после прекоси стаята. Леглото беше оправено. На нощната масичка до него имаше още една снимка в рамка, различи познати черти дори в този здрач. Наведе се и взе снимката. Крис Лок.

До леглото на Илейн?

Бледото й лице, изтощението, обърканите й чувства… Глицки приличаше на закована за пода статуя.

Лампите светнаха. Илейн стоеше до вратата.

— Все забравям, че са монтирали този ключ не където… — Едва сега забеляза, че той държи рамката. — Ох…

Дълго мълчание. Тя седна на леглото, усмихна се безсилно.

— Да, аз и Крис…

— Някой друг знае ли?

Тя кимна.

— Майка ми. Трябваше да й кажа.

Глицки най-после остави снимката и влезе в банята. Когато излезе, Илейн още седеше на леглото, зареяла поглед. Той постоя до нея, отказа се и тръгна към вратата.

— Време е вече да поема към центъра.

Илейн вдиша дълбоко.

— Не знам дали…

— Ти, аз и майка ти — натърти Глицки. — И никой друг. Всичко спира дотук.

Проби си път през гъмжилото от служители пред канцеларията, отвори вътрешната врата към „командната зала“ и отиде при Ригби.

— Трябва да поговорим.

Тези дни бяха взели своето и от обичайно добродушния началник на управлението. Той рязко стана иззад бюрото си и гласът му отекна в стаята:

— Нямам навика да приемам заповеди от своите лейтенанти. Нито пък да търпя подобна непочтителност от когото и да било. ЯСНО ЛИ СЕ ИЗРАЗИХ?

Всякакъв шум наоколо замря.

— И си напълно прав — продължи да гърми гласът на шефа, — че трябва да поговорим. САМО ЧЕ АЗ ТЕ ПОВИКАХ, ПО ДЯВОЛИТЕ! ОТНОВО ПИТАМ, ЛЕЙТЕНАНТ, ЯСНО ЛИ СЕ ИЗРАЗИХ?

Глицки не бе дъвкан така от началството, още откакто завърши полицейската академия. Сега се стъписа.

— Да, сър. Съжалявам, сър.

Ригби, с лице на булдог под късата прическа на морски пехотинец, се вписваше идеално в представите за полицейски шеф. Опари с поглед подчинените си.

— Я ме чуйте, хора — затътна мощно, — ние с лейтенанта имаме нужда от пет минути спокойствие. Нито повече, нито по-малко.

Двамата изчакаха стаята да се опразни — Глицки в стойка „мирно“, Ригби наглед на косъм от мозъчен удар, но все пак се сдържаше.

— Къде беше досега, мътните те взели?

— По кое време, сър?

— Докато опитвах да се свържа с тебе, лейтенант. Получи ли съобщението ми? И разбра ли, че е спешно?

— Да, сър, снощи.

— Е, и?

— Незабавно се обадих, сър. Нямаше никой.

— Невъзможно. Кога точно се обади?

— Не съм съвсем сигурен… към единайсет вечерта.

Шефът поотпусна раменете си, намали напъна в гласа.

— Проклятие, Ейб, какви са тези глупости? — Глицки чакаше. — Помниш ли за какво си бъбрихме вчера с новия ни районен прокурор? Когато поискахме от тебе да не се бъркаш във вътрешните работи на прокуратурата?

— Да, сър. Но това не беше…

— А само час по-късно ти вече натрапваш на Илейн Уейджър доводи за невинността на Кевин Ший, тя пък опитва да внуши същото на Рестън?

— Не е…

— Не ме интересува какво ще ми кажеш, разбра ли? Разчитам на тебе. Ръководиш един от отделите ми и допреди последната седмица се справяше страхотно с работата. Ти разследваш убийства. И не защитаваш никого от обвинения. Не ти ли е ясно? Всъщност, от тебе не се искат никакви доводи в ничия полза. Не си юрист. Не преговаряш за споразумения. Ти арестуваш хора. Точка. Край! Мамка му!

Ригби разхлаби яката си и вдиша рязко. Глицки направи крачка към него, но шефът го спря с вдигната ръка.

— Добре съм, по дяволите, но вече ми дойде до гуша. — Тежкото дишане се изравни, гласът му отново стана сдържан. — Обещах на господин Рестън да се погрижа за изглаждането на острите ръбове и ето какво ще направя — ти вече не се занимаваш с Кевин Ший. Няма да разследваш нищо, свързано с тълпата и саморазправата. ФБР пое случая под федерална юрисдикция като нарушение на граждански права.

— В убийство?

— Точно така, в убийството, лишило Артър Уейд от гражданските му права…

— Но то е и в нашата юрисдикция, независимо от…

— Лейтенант, ти чуваш ли ме или искаш да ми предадеш служебната си значка?

Глицки почти си прехапа езика.

— Да, сър, чувам ви.

— Тогава си свободен. Благодаря, че се отби.

Ригби веднага заби поглед в струпаните на бюрото му хартии. Глицки се обърна, тръгна към вратата, отвори я и с отсечена стъпка мина през внезапно смълчалата се групичка в преддверието.

54.

Градската управа нямаше кой знае какъв избор с погребенията. Никому не би хрумнало да предложи на опечалената вдовица на Артър Уейд да отложи полагането на тялото му в осветена земя, в името на спокойствието и реда. Тя не възрази срещу идеята на кмета за „погребение на мъчениците“.

Артър Уейд беше набожен католик и вече уредиха голямата литургия да бъде отслужена не в енорийската му църква „Света Екатерина“, а в катедралата „Света Дева Мария“, на същата улица „Гиъри“, където малко по-нататък, доскоро се намираше и „Пещерата“.

Негово преосвещенство Джеймс Флаерти, архиепископ на Сан Франциско, отначало имаше намерение лично да отслужи литургията, но не след дълго бе въвлечен в злобни пререкания с Филип Мохандас, Надзорния съвет, канцеларията на кмета и Националния съвет на църквите.

Тези преговори и увещания доведоха до пълна промяна в замисъла за църковната служба, която щяха да водят трима цветнокожи свещеници от различни изповедания (някак изглеждаше по-подходящо за случая), двама от които пристигнаха със самолет — жената от Филаделфия, а мъжът от Кения, а разходите им бяха поети от извънбюджетна сметка на кметството.

В девет и половина на ясното и спокойно утро, половин час преди началото на литургията, голямата колкото футболно игрище площадка пред катедралата вече се запълваше с добре облечени хора, предимно афроамериканци, прииждащи на групи от пет до петнайсет човека.

Вратата на лимузината се отвори и сенаторката Лорета Уейджър неволно протегна ръка, за да скрие дъщеря си от погледите на любопитните, струпали се около затъмнените прозорци на колата. По пътя към апартамента на Илейн, после и дотук, лимузината мина край немалко бронирани коли по кварталните улички, откъдето трябваше да се провира, за да стигне до целта си.

Илейн излезе първа, последвана от майка си. По площада патрулираше пеша и конна полиция. Горе обикаляха два хеликоптера, достатъчно ниско, за да дразнят с шума си.

Лорета непреклонно отпъди глутницата репортери. Не беше време за коментари и изявления. Тя и нейната дъщеря бяха дошли тук, за да отдадат последна почит на двама мъченици. Лорета спомена, че журналистите биха запълнили по-уместно времето си, ако оставят микрофоните, влязат в църквата и се помолят за бъдещето на този град и на великата си страна. За нейно изумление, двама-трима наистина кимнаха, оставиха помощниците си да се занимават с апаратурата и тръгнаха след нея към катедралата.

Хванати под ръка, майка и дъщеря пресякоха бетонната площадка заедно с множеството. Във високата съвременна катедрала отекваха псалмите, изпълнявани от негърски хор — според Лорета, чудесно, подходящо хрумване. По лицето на Илейн се стичаха сълзи. Двата ковчега бяха поставени пред олтара, тя и Илейн отидоха там, коленичиха и сведоха глави в молитва.

Илейн се вмъкна в отделените с червен шнур редици, но Лорета остана още малко. Застана пред предните пейки и протегна ръка на Маргарет Лок, седнала заедно с четирите си деца, юноши със зашеметени, безизразни лица.

Вдовицата на Лок стана и двете жени се прегърнаха.

— Маргарет, ако мога да направя нещо за вас…

Мина от другата страна на централния проход и се поколеба за миг. Тук седяха десетина опечалени — предположи, че са родителите, братята и сестрите на Артър Уейд, заедно със семейството на вдовицата. Веднага позна коя е Карин Уейд. Привлекателната млада жена не позволяваше в поведението й да проличи нищо, освен стоманено самообладание. Гледаше право напред, до нея седяха току-що проходилите близначки. Лорета отиде при нея.

— Госпожо Уейд, искам само да ви кажа, че ужасно съжалявам за сполетялата ви трагедия. Знам, че това не е утеха за вас. Не и в такъв момент. Но ако имате нужда от нещо, ако смятате, че мога да ви бъда полезна…

Но изглежда, все пак имаше значение. Поне малко. С учудваща сила в гласа си, Карин Уейд й благодари, представи й близначките Бренда и Ашли, след това майката и бащата на Уейд, които стиснаха ръката й.

Лорета се озърна към дъщеря си, седнала сковано до Алън Рестън, вероятно влязъл преди малко. Пред тях, готов да понесе неприязънта на тълпата, беше кметът Конрад Ейкън със съпругата си. Длъжен беше да дойде, каза си Лорета, и му прави чест, че е тук.

На същия ред от другата страна се бяха настанили Филип Мохандас и двамата му телохранители.

Лорета още се чудеше какво да прави с последния призив на Мохандас към повече действия, с мирното му шествие на другия ден, със словесните му атаки срещу Арт Драйсдейл, с искането му да бъде освободен Джеръм Рийз. Но изтръгне ли веднъж от изпълнителната власт документите за „Хънтърс Пойнт“, тя ще си е осигурила политическата подкрепа за следващите избори и дори Мохандас да се изложи и да не оправдае доверието на обществото с управлението на този проект, грешката няма да е нейна. Ще е направила, каквото зависи от нея. Ще е предложила помощта си на неговите хора. Има приятели, които за разлика от Филип няма да се дърпат от дванайсет милиона долара годишно. И ще й бъдат значително по-благодарни.

Всъщност, в известен смисъл за нея беше облекчение да научи за последната приумица на Мохандас. Неговите немногочислени, но гласовити привърженици вероятно трудно се поддаваха на контрол. Явно бе си внушил, че може да я заобиколи и пак да сложи ръка на „Хънтърс Пойнт“ Е, добре… тя вече настани Алън Рестън на нужното място. В това беше смисълът на сделката. Филип Мохандас, ще не ще, ще проумее какво означава властта и току-виж се досети какви облаги би могъл да извлече за себе си и своите хора.

А засега нека си направи шествието. Нека още малко разбуни духовете, стига да задържи Кевин Ший в центъра на вниманието. Поне на пръв поглед, стратегията на Филип бе насочена точно към това. Значи и Лорета щеше да получи, каквото искаше, все в името на междурасовата хармония.

Разбира се, окажеше ли се, че Ший е неподходящ за символ на гнева, в какъвто го превърна тя, и ако този факт се разкриеше твърде скоро, всичко можеше да се обърне срещу нея. Бе толкова убедена във вината на Ший, изгради плановете си изцяло върху тази основа, но вече чуваше това-онова от Алън Рестън, от Илейн, даже от Ейб…

Значи тези неща просто не биваше да се разчуят, най-малко докато уреди всичко около „Хънтърс Пойнт“. Е, правдата може и да не възтържествува веднага. Пък и тя още не бе чула за убедително доказателство, че Кевин Ший е невинен. Нямаше спор, за нея беше по-добре той да се окаже виновен. Иначе и в най-добрия случай всички биха сметнали, че самата Лорета твърде прибързано е заела страна в случая. Какви неспокойни времена…

Кимна вежливо на Мохандас, още веднъж стисна ръката на Карин Уейд и се върна при Илейн, точно когато тримата свещеници излязоха, за да започнат опелото.

55.

Твърде разярен, за да се върне в отдела — опасяваше се, че най-малко ще потроши нещо служебно, ще метне стол през прозореца или кой знае какво още — Глицки слезе по вътрешната стълба към фоайето на Палатата.

Мина по същата покрита пътека, където предната нощ Джон Страут го упрекна за небрежността в разследването на смъртта на Крис Лок и реши да се поразходи из града.

Наистина предизвикваше съдбата — зави по Шеста улица, където само на една пресечка от Палатата можеха да заколят човек за джобни пари. Пъхнал ръце в джобовете, той наежено мина през квартала, взираше се в очите на всеки срещнат, мълчаливо ги предизвикваше да си опитат късмета, ако смеят. Тъкмо беше в настроение за малко пердах.

Краката му го отведоха чак до края на Маркет Стрийт и дотогава се успокои достатъчно, за да изпие още една чаша чай, седнал на оградата над лениво плискащата се вода до пристана на ферибота.

Сети се, че тъкмо има време да навести надзорника Райтсън. Струваше му се, че в момента е единствената постъпка, която не би го замесила по някакъв начин с Кевин Ший и работата на отдела.

Научи по телефона от сътрудника му, че Райтсън има голямо желание да се срещнат и ако тази сутрин неочаквано се е отворила пролука в заетостта на лейтенант Глицки, това е чудесно. Членът на Надзорния съвет щял да го приеме точно в десет часа.

Глицки познаваше работата на Надзорния съвет само по мръснички слухове и политическата карикатура от „Сан Франциско Кроникъл“, висяла на колоната в отдела пет години. Изобразяваше входа към покоите на надзорниците, с изписан над вратата девиз „Не ще позволим на действителността да смути мислите ни“.

Но пък „безпризорниците“ одобряваха размера на заплатата на Глицки. По-точно — одобряваха бюджета на града и възнагражденията на неговите служители, затова не си струваше човек с лека ръка да ги настройва срещу себе си, а сред членовете на Съвета, Райтсън се славеше като „силата в сянка“. На шейсет и две години, бе се навъртал из коридорите на Градската палата почти двайсетина от тях. Глицки знаеше, че надзорниците получаваха само по двайсет и четири хиляди долара годишно. А преди петнайсетина години се задоволяваха със символичната заплата от шестстотин долара месечно. И все пак Райтсън, произхождащ от средната класа, разчитащ на тези мизерни пари през по-голямата част от живота си като зрял човек, в момента беше изключително богат. Ейб получаваше несравнимо по-голяма заплата, но си оставаше роб на твърде дългия работен ден.

Докато предъвкваше наум трудно обяснимите подробности, изобщо не успя да си оправи настроението, преди да влезе в преддверието към кабинета на Райтсън, точно в десет часа.

Административният помощник на надзорника носеше костюм, шит по поръчка. Гравираната табела на бюрото му съобщаваше, че се казва Никълъс Байндър. (Глицки ръководеше отдел, но никъде не висеше гравирана метална плочка с името и длъжността му.) Ако Никълъс се бе явявал наравно с останалите кандидати на изпитите за градски служители, значи сериозно бяха повдигнали минималните изисквания за представителност. Изглежда пак нечий братовчед бе подръпнал конците.

— Лейтенант, господин Райтсън ще ви приеме съвсем скоро.

Глицки чакаше. Никълъс отново се зае с компютъра си, понякога вдигаше слушалката на телефона, записваше си по нещо. Нима навън имаше безредици? Нима градът бе на път да се разпадне? Тук не личеше. Ейб погледна часовника и се прокашля. Десет часа и девет минути.

— Лейтенант, искате ли да ви поръчам нещо?

И последните остатъци от търпението на Глицки се изпариха.

— Бихте могъл да ми отворите ей тази врата до десет и четвърт. Какво ще кажете за предложението ми?

Никълъс опита с жест от типа: „Какво мога да направя?“, но избра неподходящ момент.

— Знаете ли, спазвам неизменно правилото си да чакам най-много по петнайсет минути и или ще вляза да говоря с господин Райтсън до шест минути, или ще трябва да отложим срещата за друг път.

— Моля?

— Беше точно за десет, нали?

— Точно така.

— Добре, значи чакам до десет и петнайсет.

Никълъс изглежда се увери, че лейтенантът не го поднася, защото стана, прекоси преддверието, почука и се скри зад дебелата врата от тъмно дърво, водеща към кабинета на Райтсън.

— Лейтенант Глицки, много съжалявам, че ви накарах да чакате — Райтсън му протегна ръка, още преди да доближи.

— Отплеснах се в един от онези безкрайни сериозни разговори и загубих представа за времето. Заповядайте, заповядайте. Да ви донесе ли Никълъс нещо освежително?

— Не, няма нужда.

Глицки стисна ръката му и измери човека пред себе си с поглед. Висок около и метър седемдесет и пет, малко над осемдесет килограма, почти плешив, с пронизващи сиво-сини очи.

Влязоха в огромно, елегантно обзаведено помещение, което по нищо не приличаше на стаята, където Ейб си вършеше работата. През идеално чистите стъкла на прозорците (как ли постигаха това?) се откриваше изглед към просторния парк пред Общинския център, сега превърнат в палатков лагер. Но обикновено от тези прозорци се виждаха полянки, подрязани храсти, фонтани, цъфнали вишни и круши. С това лице Сан Франциско се представяше на света и то беше наистина прекрасно, като че смирено положено в нозете на Грег Райтсън.

Той не се насочи към бюрото си, както очакваше Глицки, а тръгна към дивана и двете кресла около масичка от полирано дърво над южноамерикански килим. Глицки потъна в едното кресло и Райтсън го подхвана на секундата.

— Благодаря, че отделихте време да поговорим. Както вече ви е известно, тази година сме изправени пред някои трудни решения относно градския бюджет, а в миналото вече бяхме принудени да поорежем разходите, да стопим малко тлъстинки, образно казано, в някои жизненонеобходими служби… например, в полицейското управление.

В тона на надзорника не се долавяше никаква ирония, макар и да имаше изобилни поводи за това. Членовете на Съвета току-що бяха гласували увеличение на наградата за залавяне на Кевин Ший с двеста хиляди долара, а Райтсън избра точно този момент да обсъжда бюджета на полицията? (При това Глицки дори не бе чул за онези дванадесет и половина хиляди долара, похарчени за превоза и настаняването на свещениците, извършващи в момента заупокойната служба.)

Глицки се подвоуми дали да не спомене на Райтсън за липсващата врата в отдела, но реши да се държи сериозно.

— Не останаха тлъстинки. В Съдебната палата всичко вече е доста кльощаво — отбеляза той.

Райтсън кимна. Наведе се напред и сплете пръсти пред коленете си.

— Е, след тези бунтове се създава впечатлението, че Сан Франциско сега не е особено безопасен град и според мен, отваря ни се добра възможност. Ще успеем да пренасочим още малко средства за полицейските отдели.

Глицки седеше напрегнато в креслото, слушаше и преглъщаше репликите, с които би прекъснал потока глупости от устата на всеки друг. Чудеше се какво прави тук. Най-после Райтсън остана без дъх.

— … и затова прецених, че е подходящо да поговоря с всеки от ръководителите на отдели.

— Ясно.

— Бих искал да знам от какво се нуждаете в действителност, за да си вършите работата.

— Не е трудно да научите.

Но ако Райтсън имаше нужда от конкретни примери как недостигът на пари спъваше разследванията, Глицки нямаше да млъкне до Коледа.

Райтсън доволно се тупна по коленете.

— Добре. Бихме могли да започнем с липсата на достатъчно хора в отдел „Убийства“. Можех и сам да проверя какво е положението, но…

— Какво имате предвид?

— Нали разбирате — колко хора сте, от какви народности, какво е съотношението на половете… — Схвана намека в погледа на Глицки и продължи припряно: — Лейтенант, точно това може да развърже кесията. Ясно ви е.

— Аз пък си представях, че имаме нужда от още средства, за да подобрим работата при сегашния си състав.

Райтсън махна небрежно.

— О, естествено, и този проблем е наболял, но да бъдем реалисти. Имате най-сериозен шанс да придърпате още пари, ако вземете още хора. Изведнъж ви качват и режийните, после хоп — остават ви пари и за нова кафе машина.

— Нова кафе машина ли? А какао ще кажете за лаборатория, която да работи и в почивните дни? Или да ни се плаща за извънреден труд, вместо да трупаме допълнителен отпуск? Например, момчетата ми да получават пари, когато остават до среднощ да си пишат докладите?

Райтсън вече клатеше глава.

— Не, не. Тоест, всичко това е важно, не ме разбирайте неправилно, но никой няма да гласува за отпускане на допълнителни суми при такива основания. Не е толкова лъскаво, нали разбирате?

— Май не разбирам.

— Добре, разкажете ми за вашия отдел и аз ще ви обясня от какво имате нужда.

Глицки го запозна накратко — дванайсет инспектори, до един мъже, четирима от тях афроамериканци, двама вероятно щяха да минат за испаноезични.

— Би трябвало да сте съвсем сигурен за тези подробности — укори го Райтсън, — във ваш интерес е. А жени?

— Не, при нас не работят жени.

— Някой с азиатски произход?

— Никой.

— Хомосексуалисти?

— Съмнявам се… всъщност не съм се питал. Има ли значение?

— А коренни жители на страната?

— Не съм чувал в града и окръга да има значителен процент индианци.

Райтсън му намигна съзаклятнически.

— Ще ви вкараме в добра форма. Имате нужда най-малко от трима, дори петима нови инспектори.

Глицки рязко се изправи в креслото.

— Господин Райтсън, имаме нужда не от нови инспектори, а от сериозна подкрепа.

— Е, да, но подкрепа няма да получите, лейтенант. Би било добре да проявите повече сговорчивост…

— Всъщност, това не се ли отнася за цялото полицейско управление?…

— Ами да, поначало е така, но аз споделих идеята си с вашия шеф Ригби и той я одобри. — Райтсън очевидно се гордееше до пръсване с ролята си. — Вижте какво, полицията има нужда от пари и само по този начин ще ги получите. С малцинствените квоти — разбира се, не ги наричаме така — показваме, че вече всеки отдел, а не само управлението като цяло, се съобразява с реалностите.

— Но отдел „Убийства“ е… така да се каже, върха на пирамидата. Не можете просто да напъхате още хора в отдела и да ги направите инспектори, за да попълните някакви квоти…

Очите на Райтсън блестяха, бузите му се зачервиха.

— Лейтенант, в кой свят живеете? Тук е Сан Франциско. Точно така ще направим.

— Но…

— Лично вие би трябвало да сте особено доволен…

Глицки усещаше, че белегът на устните му е побелял от изпънатите му нерви. Лично той трябвало да е особено доволен… защото в очите на Райтсън беше чернокож. Не искаше да излива гнева си върху Райтсън. Не искаше да стига до свада. Не и тази сутрин. Не и с този тънък, чуплив лед, по който ходеше. Може би Райтсън е прав — изостанал е от живота и трябва охотно да смъкне стандартите за приемане на нови хора в отдела…

Но не успя да се възпре.

— В момента ще съм особено доволен да се издрайфам — каза Глицки.

Ето какво излезе от двете най-важни съобщения, които снощи остави по средата на бюрото си — спешното повикване от Ригби и двете покани от Грег Райтсън. Глицки размаха служебната си значка пред патрулна кола, щом излезе от Градската палата и си изпроси да го повозят до Съдебната.

Толкова Палати, а никъде не се чувства на мястото си.

Ригби му натърти, че вече не се занимава с Кевин Ший, но Глицки поразмисли и стигна до извода, че не е получил изрично указание да не контролира с какво се занимават неговите бойци. Дали Ригби съзнателно си пазеше задника, в случай, че Глицки тресне на масата нещо съвсем неочаквано? Това тълкуване на шефската заповед поне даваше на Ейб някакъв довод, ако се наложи да застане пред Градската комисия за полицията.

След десетина минути вече беше в отдела, а срещу него седеше не по-малко разяреният Карл Грифин, стига такова нещо да беше възможно. Отпред на ризата си инспекторът имаше лепкаво на вид червено петно. Или остатък от кифличка с конфитюр, или се бе одраскал, без да забележи.

— Та значи хванах за ушите Фийни — говореше за един от помощник-районните прокурори Тони Фийни, — снощи, преди да се прибера, измъкнах от него едно „да“ за съдебен имунитет на Девлин, стига да даде показания. И домъкнах тук всички точно в осем — Девлин, татко му, адвоката, а бе, цялата банда се събра, а Фийни влиза и ми изтърсва, че нямало да има никакво споразумение.

— Никакво ли?

Грифин подхвърли парче дъвка към устата си.

— Никакво. Точка и край. Алън Рестън провеждал нова политика. Стига вече споразумения със заподозрените. Питам го аз, а как ще имат свидетели, ако нищо не им предлагат насреща? А адвокатът на Колин Девлин ми се сопва що им губя времето, измъкват се най-спокойно и отиват да си закусят някъде.

Глицки се изпъна назад върху стола, притиснал пръсти към устните си.

— Какви показания щеше да даде Девлин?

— Ами, ти нали ни прати да търсим някои от участниците в тълпата…

— Не съм забравил, Карл. И Девлин си призна, че е бил там?

— Не само е бил там, ами е участник. Както ми разправяше вчера, гъмжилото го повлякло, не могъл да се измъкне и попаднал между Артър Уейд и онзи, който се опитвал да стигне до него.

— Значи каза, че някой искал да се добере до Уейд? Може би с намерение да среже въжето? Видял ли е човека? Например, да не е бил Кевин Ший?

Грифин завъртя глава.

— Нищо подобно. Съжалявам. Опитах да го разприказвам, Ейб, но на момчето са му срязали ахилесовото сухожилие. Свлякъл се като празен чувал. И поне за него с това приключило всичко. Но как ще успеем да…?

— Знам, знам. Чакай малко. — Глицки опря крака в пода. — Щом Девлин е бил в тълпата, значи е съучастник…

Глицки си мислеше, че и без споразумение с прокуратурата биха могли да придърпат Девлин само с този факт.

— Че как, нали така го бях нагласил, но не стана. Пуснах мухата и на Фийни, преди всички да си тръгнат и докато адвокатът още беше в стаята. Казах му: „Виж сега, щом няма да му бутате аванта на момчето, какво искаш да правя, да го арестувам ли?“. А Фийни ме зяпа и пита за какво. Повтарям му, че човечето било в тълпата, а онзи ми разправя, че без показанията на самия Девлин нямало никакви доказателства за това. Така че му набивам пак в главата — момчето горе-долу си призна. Поне, че е бил там. А онзи тиквеник само ми свива рамене насреща. Не означавало непременно, че е имало умисъл в действията му. Боже Господи! Тези типове от долния етаж за кого работят? И за какъв се мисли онзи боклук Рестън? Откъде се пръкна?

— Девлин би могъл да им съсипе делото срещу Кевин Ший — обясни Глицки. — Не искат нищо да противоречи на обвинението.

— Какво обвинение бе? Никакво обвинение нямат.

— Правилно.

Карл Грифин си намести колана, почеса се, погледна намръщено петното на ризата си. Въобще не искаше да се преструва, че разбира какво става. Просто прекара предния ден в откриването на някой с рана от нож, точно каквато задача имаше. Е, за днес какво ще му възложи лейтенантът?

Глицки въздъхна, още умуваше над главоблъсканицата.

— Ето какво има, Карл…

Новата заповед беше да отиде до парка „Долорес“, по възможност да открие на точно кое кръстовище е застрелян Крис Лок — все някой човек от палатковите лагери е чул нещо или дори е наблюдавал. Доста хора е имало наоколо и все нещо може да изплува. И когато установи мястото, да повика криминалистите, да си свършат работата от начало до край, да видят какво ще излезе.

С такава работа Грифин се справяше добре. Щеше да си запълни деня, без да се налага Глицки да подлага Лорета на още изпитания.

Грифин още не бе излязъл, когато Глицки започна да набира номера на Уес Фаръл. Стига е чакал нещо да се случи — Ригби да прави каквото ще, но Глицки ще предизвика някакво развитие на събитията.

56.

Уес Фаръл спря да пие още от предния ден, не си сипа нищо и когато сержант Стоунър си тръгна вечерта от дома му. Каза си, че достатъчно се изложи с лейтенант Глицки, изтълкува съвсем погрешно поведението му, като му се довери. Реши, че днес е по-добре да прояви повечко хитроумие, ако иска с нещо да помогне на своя довереник. Макар да не би признал охотно, че обилните дози алкохол забавяха мисленето или влияеха на съжденията му, предпочете да не рискува.

Още щом стана от леглото сутринта, залепи се за телевизора, но никой нищо не споменаваше за видеозаписа на Кевин. Дали някой щеше да повярва на думите му, беше съвсем друг въпрос. Уес не можеше да си представи, че един телевизионен канал не би използвал касетата. Истина или не, този запис даваше нова насока в историята на най-усилено издирвания беглец в целите Щати. Само минути след получаването на касетата, човек би очаквал всяка станция оттук до атлантическото крайбрежие да върти неспирно записа. Какво ли се е объркало?

Сети се за още една своя грешка — не попита Кевин за телефонния номер в новото му скривалище и сега му оставаше само да чака следващото обаждане…

И след наставленията му снощи за възможността Кевин да се изправи пред съда като обвиняем за убийство, той и Мелъни може най-после да са решили, че е време да си изберат други имена и да се потулят някъде.

Барт скимтеше до вратата, обикаляше в кръг, имаше нужда да излезе и да се облекчи. Уес не искаше да излиза от апартамента си, бе поел доброволно задължението да е тук, ако се обадят Кевин или Мелъни, но кучето не можеше да търпи повече. Погледна страдащата животинка. Не желаеше Барт отново да си прави опити с вестниците от кухненската маса. Току-виж този лош навик му допадне.

— Добре, момче, дадохме им доста време. Хайде да се проветрим.

Отвори вратата и Барт се втурна устремно по стъпалата, още скимтеше. Уес не смяташе да се доверява на полицаите, опитали се да го прецакат само преди броени часове, затова си направи труда да заключи тромавото двустранно резе. Не че би опазило дома му, ако някой имаше сериозно намерение да влезе, но така се почувства по-сигурен.

Направи само три-четири крачки към Барт, когато му се стори, че чу звъна на телефона. Опита да се заслуша, въпреки натрапчивото скимтене на кучето. Пак звънна.

— Страхотно — изрече на висок глас и бръкна в джоба за ключовете, закачили се на разнищен конец.

Дръпна по-силно, гребенчето и всички монети се разпиляха по пода.

Звън.

Ключовете не се отделяха от обърнатия наопаки джоб. Уес се разпсува и с неловки движения се приближи странично до вратата. Барт изтича обратно по стъпалата и започна да лае.

Звън.

Знаеше каква хитрост да приложи. Би могъл да отключи резето още с първия опит, ако пъхне ключа докрай, после го издърпа обратно милиметър-два…

Звън.

… и лекичко го завърти наляво-надясно. Ето!

— Млъкни, Барт!

Другата ключалка беше лесна. Пъхна ключа, завъртя и отвори.

Звън.

На бегом през стаята, придържаше ключовете, още вкопчили се в раздърпаните нишки по дъното на джоба. В кухнята, към окачения на стената телефон.

— Ало.

Сигнал за свободна линия.

Отпусна сърдито ръце и като с магия ключовете се освободиха от възелчето, за да издрънчат на пода. Обърна се и видя Барт, пъшкащ жалостиво над прясна миризлива купчинка.

Уес си наложи да не прави нищо няколко секунди.

— Аз съм шибан едноух слон — сподели с Барт, напъха джоба в панталона и отиде да си вземе една бира.

— Значи не си се обаждал ти?

— Не. Ей сега е за пръв път. Току-що включихме телефона. Искахме да се наспим.

— Чудесно. Тогава кой е бил?

Не успя и да предположи кой го е търсил. Дори за миг не си представи, че може да е Глицки, след подлия номер, който приписваше на лейтенанта.

— Откъде да знам кой те е търсил? — каза Кевин.

Уес се отказа да умува.

— Както и да е, поне отспахте ли си?

— Ъхъ. И двамата сме по-добре. Даже ребрата ми се пооправиха…

— Великолепно. И какво ще правите?

Кратко мълчание, после:

— Не знаем, Уес. Може би просто ще чакаме.

— А наясно ли сте какво чакате?

— Не. Не знаем какво да правим. Може да кротуваме до довечера, да се отнесем на юг към Мексико, после да ти се обадим, когато тук се поукроти малко, дано нещо се обърне в моя полза. Нали все някой е бил там, може да разкаже какво е станало. Да ме подкрепи.

— Не мислиш ли, че досега този някой щеше да излезе на бял свят?

— Е, да. Но може и да си траят хората. Може и да са уплашени. Нали разбираш, заради всичко, което става по улиците. Но след като излъчат моето изявление…

— А, като спомена за това…

— Ъхъ. Знам. След малко ще се обадим на телевизионния канал. Нещо се е объркало. Мелъни казва, че пазачът трябва да е оплескал работата.

— Кой пазач?

— Било затворено. Оставила касетата на нощния пазач.

Уес преглътна напиращите думи. Колко ли богат щеше да бъде, ако му даваха само по един долар за всеки случай по света, когато подобни дреболии проваляха цели процеси. Никой не бива да оставя важни доказателства на трети лица — връчваш ги направо на човека, който ти е нужен, ако ще да чакаш цяла нощ.

— Искаш ли аз да се обадя, да се заема с това отсега нататък?

— Но нали ми каза, че нямало полза от тази касета.

— Но от друга страна, както сам изтъкна, така може да измъкнем от дупката му някой заслужаващ доверие очевидец и ти да се отървеш.

— Вярваш ли, че е възможно?

— Не съм сигурен, всичко зависи от едно голямо „ако“. Не бих се надявал прекалено. Но поне е възможно. Както се запекоха нещата, или ще бягаш, или ще се явиш на делото. Само казвам, че си струва да опитаме, това е. И мога да свърша работата вместо вас, за да стоите настрана.

Чу приглушено мърморене — Кевин обсъждаше предложението с Мелъни.

— Щом имаш желание…

— Нали вече ти казах.

— И е по-добре, отколкото да бягам, нали? Така е правилно?

Странно беше да чуе как някой все още се вълнува от такива въпроси, но и присъщо за Кевин — Уес го смяташе за останка от миналото. Човек, който вярваше, че трябва да постъпва достойно. Нали точно така се е забъркал в тази каша. Все правилни постъпки, довели до бедствие.

Уес съзнаваше, че за него също няма избор. Кевин беше такъв, какъвто Уес някога се опитваше да бъде, какъвто искаше да бъде, преди животът да вгорчи вкуса на тази вяра.

Предстоеше му безнадеждно усилие, но като вдъхваше смелост на Кевин и Мелъни, като се обвързваше със задължението да им помага, Уес се понасяше несравнимо по-леко, отколкото му се бе случвало през последните години. Предпочиташе да забрави, откакто Марк Дуър, откакто жена му… но нали все пак се случваше някой да не те предаде. Точно това бе забравил. Налага се човек да рискува. Иначе все едно се е погребал.

— Уес?

— Да, сигурен съм. Според мен, това ти е най-добрата възможност. Ако се опиташ да избягаш и те хванат… не се знае какво може да стане. — Нямаше нужда да се впуска в подробности, всичко беше ясно. — Засега те съветвам да не вириш глава. Никой не знае къде си. Може нещо да се обърне в твоя полза. Винаги ти остава бягството като последно спасение, но тръгнеш ли веднъж, вече си се признал за виновен.

57.

Глицки си беше у дома за обяд. Никога не обядваше вкъщи през работен ден, но прекара остатъка от сутринта в разпределяне на случаи, обсъждаше разследванията със своите инспектори, които не се занимаваха по един или друг повод с Кевин Ший, провери резултатите от други аутопсии, осведомяваше се кога трябва да се яви в съда по някое дело и влезе във връзка (любимия тъп израз на ФБР) със специалната агентка Марго Симз по въпроса за „напредъка“ в разследването за Кевин Ший. Във ФБР бяха решили, че е налице нарушение на граждански и човешки права, така че федералното правителство има най-малко равностойна юрисдикция по случая. И без това не чакаха покана от местната полиция, за да се намесят, със същата безцеремонност, с която разнищваха убийствата на борци за расово равноправие в затънтените южни щати. Сега се навъртаха наоколо по свое решение и полицейският началник Ригби изглеждаше склонен да им отстъпи цялата слава… или да понесат цялата тежест на провала. Специалната агентка Симз беше извънредно доволна от положението, макар и да не се интересуваше особено от нечии рани от нож, Джейми О’Тул, изучаването на снимки, братовчедите Макей и Мюлън или пък Рейчъл, наскоро преселила се от Източна Европа.

Истински я занимаваше само анализът на личността на Кевин Ший, представящ го като вероятно въоръжен и несъмнено твърде опасен престъпник. Глицки предполагаше, че това е следствие от яростната реч на Илейн Уейджър пред репортерите, раздухана от експертите на ФБР, които предварително се настройваха какво да търсят и често намираха доводи в подкрепа на твърденията си, дори ако фактите не бяха напълно на тяхна страна.

Глицки познаваше агентите на ФБР и тяхната склонност първо да стрелят, а после да питат, затова се опита да налее малко ум в главата на Симз. Но тя явно не желаеше да го слуша — с такъв случай можеше да се прояви, точно от каквото имаше нужда една млада агентка, ако сериозно се стремеше да е наравно с мъжагите, които не се бояха да прибегнат до оръжието, стига положението да го налага. При необходимост, каза тя на Глицки, не че непременно ще стане така, но бе си осигурила и двама оръжейни експерти, единият от тях снайперист.

После пожела да узнае какво мисли Глицки за Уес Фаръл, дали е най-добрата им възможност да се доберат до Кевин Ший… може би с федерално разрешение за подслушване на телефона? Специалната агентка Симз „имала познат съдия“, който по нейно искане би издал заповед и на основание „половин молекула ДНК отпреди десет години“.

Глицки изрази мнението, че е вероятно Фаръл и Ший да поддържат връзка по телефона. Постара се лицето му да остане безизразно по време на целия разговор.

Просто побутваше машината, колкото да се въртят колелцата, чакаше сгоден случай за смислена приказка с двама души — Ридли Бенкс и Лорета Уейджър.

Бенкс не се появи в отдела — нещо обичайно, предпочиташе да си върши работата на улицата, но така си остана загадка кратката бележка за Мо-Мо Къщата, следващата, оставена от Глицки насред бюрото. Вероятно нямаше никаква връзка с Кевин Ший, така че Глицки можеше официално да се занимава с това. (Когато не успя да се свърже с Уес Фаръл, бе принуден поне засега да отложи дори негласните си опити да стигне до Кевин Ший. Нямаше следа, по която да тръгне. Може би специалната агентка Симз щеше да го насочи към някоя.)

Знаеше, че Лорета присъства на погребенията и не би я открил нито в дома й, нито в Градската палата поне до средата на следобеда. Повтаряше си, че жадува отново да говори с нея толкова скоро, само в интерес на работата. Дори беше способен да почака, ако трябва… защото не гореше от нетърпение да обсъждат отношенията си. Каквото и да решат един за друг, ще си дойде с времето… Накрая се отказа от опитите да запълва деня с безплодни усилия и се прибра вкъщи.

Наглеждаше тигана, в който изпразни консерва червени чушки, а очите му сълзяха, докато кълцаше глава лук. Вече настърга в тигана вкаменената буца сирене „чедър“, намерена в хладилника.

Още го безпокоеше идеята му да говори с Лорета за това. Достатъчно време си бе блъскал главата в бюрокрацията, за да знае, че подминеш ли прекия си началник в нещо, тръгваш по най-бързия и сигурния път да си съсипеш службата. Но бе натрупал достатъчно сведения, за да му е ясно какво ставаше и вече съзнаваше, че май ключът за тази врата е в ръцете на Лорета Уейджър. Всичко се свеждаше, както Стротър Мартин обясни на Пол Нюман в „Хладнокръвния Люк“, до „невъзможността да те чуят“.

Трябваше да отиде при Лорета, която несъмнено не подозираше, че Алън Рестън, в напъните си да угоди на своята могъща покровителка, злоупотребяваше с току-що дадената му власт, с доброто име на прокуратурата и действаше срещу интересите на правосъдието. Според Глицки, Рестън се ръководеше от убеждението, че Кевин Ший и занапред трябва да изглежда виновен — иначе би навредил на Лорета… Глицки не вярваше на Лорета да й пука от такива щуротии, тя едва ли искаше да смачкат онова момче без вина. Но Рестън явно не искаше никакви споразумения, не искаше да припарва до нищо, което би отслабило скалъпеното от прокуратурата дело срещу Ший.

Типично късогледство, толкова често срещано, че Глицки не откри у себе и сянка на учудване. Новият шеф Рестън искаше да се издокара с първото си дело пред властника, уредил му мекото кресло. И да се превърне в герой. За да направи и Лорета героиня. Всички ще спечелят. За прокурор от кариерата като Рестън беше неоспорима истина, че Ший, като всеки друг обвиняем на този свят, поне в нещо се е провинил.

Рестън вярваше, че така заздравява позициите на Лорета, а от негова гледна точка Глицки вършеше точно обратното. Значи Ейб Глицки в момента беше противник. По дяволите, дори враг. Нищо лично — нали дори предупреди Глицки да не си пъха носа, за да не се стига чак дотук. Но ето че точно дотук стигнаха.

Глицки си напомни, че Лорета нищо не знае за информацията от Фаръл, за показанията на Рейчъл (как Ший повдигал Уейд, а не висял на него), за Колин Девлин, за вече поомекналия Джейми О’Тул. Тя не би могла и да си представи цялата плетеница от причини, довела Глицки до почти непоклатимото съмнение, че Ший има каквато и да било вина за саморазправата. Двамата с Лорета нито снощи, нито през останалите моменти заедно се занимаваха с грапавините в делото срещу Кевин Ший. Имаха по-неотложни занимания.

Но нещата отидоха твърде далече. Сега щеше да поговори направо с нея, през главата на Ригби или Рестън. Специалната агентка Симз с нейния безмозъчен снайперист най-сетне преляха чашата. Той щеше да обсъди всичко с Лорета, за да задейства съобщителната линия между нея и Рестън, да върне хората към загрижеността как по-добре да си свършат работата. Нали в това е същността на задълженията им, така е най-разумно.

Но все още не можеше да си отговори защо Фаръл още не му се обаждаше. Безсмислено поведение, освен ако Ший си е плюл на петите, а в подобно положение би било съвсем естествено. За Фаръл предложеното от Глицки споразумение си оставаше в сила — Ший поне да бъде изслушан. Обаче отказът на Рестън, предаден чрез Илейн, обърна всичко наопаки. Заяви недвусмислено, че няма да слуша нищо, което Фаръл или Кевин Ший биха искали да му кажат. Ами да, Рестън си бе избрал позицията — Кевин Ший беше виновен и нямаше място за пазарлъци.

Глицки вече не разполагаше с нищо, което да размени срещу появата на Ший пред властите, но Фаръл нямаше как да е научил това. Защо не се обаждаше?

Разбърка с показалец в тигана. Почти беше готово, но някой звънна на входната врата.

Отмести с опакото на дланта ивицата марля, закриваща тясното прозорче до вратата. Не видя никой на площадката. Отвори вратата.

— Ако бях професионален убиец, вече да си изстиващ труп. Ама ти защо плачеш?

Неговият приятел Дизмъс Харди се бе облегнал на стената.

— Не плача, а режа лук. Мислех, че си в Ашлънд.

— Според слуховете, тази година не е толкова страшно да пропуснеш постановката на „Хамлет“. Прекарах цяла седмица на палатка сред дивата природа с две дечица на три и пет години. И вече се притеснихме за къщата с всичките тези пожари, които спомена по телефона. Стори ми се най-уместно да се прибирам.

— Не бих казал, че си избрал най-добрия момент.

Вече вървяха към кухнята.

— Може би си забравил какво е да живееш в палатка с дребосъци — предположи Харди. — Правил ли си това с твоите юнаци?

— Че как иначе. Доста често. Тишина и спокойствие сред природата…

— Същото, само без тишината и спокойствието. — Харди се надвеси над печката. — Хъм, лютички чушки, а? Май не съм хапвал такова нещо поне от година. Страхотно ухае.

— И сега няма да хапнеш. Беше единствената консерва чушки в къщата и за първи път от петнайсетина години мога да си я изям цялата.

— Цялата? Не можеш да излапаш цяла консерва чушки.

— Само стой и гледай.

— Жестоко и ненормално е да ме караш да те гледам. Даже чипс си сложи!

Глицки си сипваше сос „Тапатио“ в големия супник. Обикновена чиния не би побрала бърканицата от чушки, лук и сирене, скрита от цял пакет чипс. Поспря, колкото да каже:

— Вратата на къщата си е на същото място, където я остави. Като излизаш, не забравяй да затвориш.

Напълни си устата и започна да издава звуци, които едва ли щеше да си позволи, ако беше сам.

Харди седеше срещу него. Носеше такива дрехи, когато не се занимаваше със съдебни дела — джинси, риза с дълги ръкави на бяло-зелени карета и маратонки. Бе поставил пред себе си празна чиния и внушителна лъжица, но Глицки се престори, че не разбра дебелия намек.

— Ейб, на път си да станеш истински гадняр. Тъжно ми е да наблюдавам този процес.

Глицки преглътна.

— Бедна ти е фантазията да разбереш цялата истина. — Гребна още една лъжица. — От повишението си навирих носа. Вероятно това е причината.

Харди погледа още около минута как неговият приятел опразва полека супника и когато се убеди, че Глицки не изпитва никакви угризения, стана и излезе в коридора.

След малко Глицки чу познатото мърморене на телевизора на момчетата. Сипа още „Тапатио“ и си бодна препържено картофче. До ушите му стигна името Кевин Ший и щом го чу втори път, забучи лъжицата в гозбата, взе си супника и се премести от кухнята в стаята.

Харди се бе излегнал върху леглото на Айзък, сплел пръсти зад тила си. Внимателно наваксваше пропуснатите новини. Коментаторът предъвкваше как щяла да повлияе записаната от господин Ший касета върху…

— Каква касета?

— Ще я пуснат отново. Току-що обещаха.

— Кога?

— Ей сега. Потърпи малко.

Глицки влезе в стаята, придърпа си дървен стол, седна с лице към облегалката и остави супника на пода в момента, когато лицето на Кевин Ший запълни екрана.

„… и не съм замесен по никакъв начин в това. Бях в бара и когато всички скочиха, повлякоха ме навън в тълпата. Видях какво правеха с Артър Уейд и се опитах да си пробия път. Извадих джобното си ножче и нараних няколко човека, които ми се препречиха. По-добре полицията да търси хора с рани от нож, а не мен…

Господин Уейд вече висеше над тротоара, когато стигнах до него и се заклевам в Господ, че се опитах да го повдигна, а не да го дърпам надолу. Подадох му ножа си, за да среже въжето. Но после те… онези от тълпата избиха ножа, някой ме удари и аз паднах. Ритнаха ме по главата. После за малко нищо не помня и като погледнах, Артър Уейд вече беше мъртъв. Някакви типове дойдоха, хвърлиха ме в един пикап и ме откараха. Обещаха да ме убият, ако изтърва и една думичка как е станало всичко.“

Ший замълча. Харди измънка „южняк“, а Глицки добави „от Тексас“.

Ший продължи:

„Не съм напускал града. Искам да разкажа истината, но когато опитах да се свържа с полицията и да ги помоля да ме пазят, те… те предадоха доверието ми.“

— Що за тъпотия! — възкликна Глицки.

„Преди малко — сега е вторник вечерта — моят адвокат ми съобщи, че е бил проследен до дома си от полицията, след като е уговарял с нейни служители условията, при които ще се явя, за да дам показания. Не искам да бягам, защото ще излезе, че съм виновен, а аз нищо лошо не съм направил. Не можах да измисля нищо друго, затова записвам тази касета. Надявам се все някой да чуе какво казвам. Не съм направил това, за което ме обвиняват. Трябва да ми повярвате…“

Записът свърши и Харди се обади на секундата:

— Обаче аз не му вярвам.

Пуснаха реклама и Глицки изключи телевизора. Харди се надигна върху леглото.

— Все пак стратегически това е добра идея, за да отклони вниманието от себе си. Само ще му излезе през носа. Кой му е адвокат?

— Уес Фаръл.

— Чувах, че се е отказал от занаята. Понякога се вясва в „Шамрок“, нали? Ще взема да поразпитам Моузес. Не бих позволил на свой клиент да извърти такъв номер.

— Защо?

— Защото направо смърди на гузна съвест. Само си влошава положението.

— Но може и да казва истината.

Харди го изгледа сепнато. Неговият приятел Ейб Ченгето рядко заставаше на страната на заподозрените.

— Как така?

— Е, онова как проследили Фаръл до дома му е глупост, но останалото…

— Ало, я задръж! Щом една думичка е лъжлива, можеш да се хванеш на бас, че и останалото е измислица. Типична грешка за подобни клиенти. Увличат се и не знаят кога да спрат. — Харди докопа супника, но след миг му бе измъкнат от ръцете. Той се озъби свирепо. — И откъде-накъде си решил, че може да казва истината?

Глицки смеси чипса с другите съставки.

— Раните от нож, които спомена… неговата версия май е единственото възможно обяснение. А има и друго.

Харди кимна.

— Както винаги, полицията си пази тайните.

— Даже прекалено.

Вече бяха в хола и Глицки подхвърли на Харди другия пакет чипс.

— Толкова ти се полага.

След няколко дребни заяждания стигнаха до загадъчната бележка за Мо-Мо Къщата.

— И каква е тази идиотщина — „Глей к’ва стана̀ тя“?

— Нещо като тест за интелигентност — обясни Глицки. — Ако не ти е смешно, значи си слабоумен. Опитай с някой приятел и ще видиш.

Но Харди се замисли за бележката, а не за така наречената шегичка.

— На твое място веднага щях да попитам Бенкс какво означава.

— И аз, само че не го свърта в отдела. Имам предчувствие, че не е случайно.

— Какво може да е станало?

— А, да знаеш, че и на мен ми минава този въпрос през ума.

Харди стана и отиде до прозореца, през който вече проникваше следобедното слънце. Стоеше и зяпаше, пъхнал ръце в джобовете.

— Каквото и да означава, не е искал някой друг да прочете бележката, оставена на бюрото ти и да разбере смисъла. Има ли нещо служебно, за което знаете само вие двамата? Може да сте обсъждали нещо, когато ти е изръсил този майтап, ако си струва да го наричаме така? Да не би да ти напомня за разговора?

— Нищо не ми напомня.

Но, разбира се, напомняше му. Само че нямаше намерение да споделя това с Харди — не бе споменал пред никой и думица за новата си връзка с Лорета. Но изведнъж в съзнанието му изплува точно моментът предния ден, когато се спогледаха с Ридли и инспекторът понечи да каже още нещо за Лорета, да предупреди своя лейтенант, но Глицки го възпря, защото не желаеше да слуша още злословия за нея.

Дали това „Глей к’ва стана̀ тя“ се отнасяше за същото? Изглеждаше пресилено предположението, че Ридли искаше Ейб да поразмисли не за тъпия майтап, а за онова, което така и не обсъдиха тогава. От друга страна, такава византийска логика като че беше напълно приемлива за Харди.

Глицки разсеяно си подъвка бузата. Снощи Лорета обясни доста убедително какво се криеше всъщност зад описаната от Ридли история с „Пасифик Муун“. Значи неясното споменаване за Мо-Мо Къщата несъмнено бе свързано с Джеръм Рийз. Или не?

Все пак, ако Харди налучкваше истината, значи Ридли потайно съветваше Глицки да се види с Мо-Мо Къщата за нещо, свързано с Лорета Уейджър. Колкото и да му се струваше придърпано за ушите това обяснение, Глицки не би пренебрегнал такава вероятност.

Скочи и тръгна към вратата.

— Хайде, Диз, да излизаме. Време е за работа.

— Аз няма да работя днес.

Глицки отвори входната врата.

— Обаче аз ще работя.

Докато слизаха по стъпалата, Харди го увери, че е станал твърде неприятен домакин, а Глицки го посъветва следващия път да изчака покана, преди да се натресе и да опита да му изяде обяда.

58.

Седнал в стаичката за срещи с адвокатите на шестия етаж, която едва ли имаше и два на три метра, Джеръм Рийз отбеляза на ум, че неговата защитничка Джина Роук напоследък доста се е разхубавила. Смъкнала е някое и друго кило, изрусила си кичурите, където май се виждаше издайническо сиво. Пък и винаги хващаше окото, като си сложи малко грим. Тая жена май гонеше четирийсетте, време беше да се заеме сериозно със себе си, ако искаше да си хване някой мъж.

Току-що мина времето за обяд в затвора и хората да си дрънкат каквото щат, ама Джеръм с кеф си хапваше за сметка на окръга — днес на закуска дадоха яйца, кренвирш, картофки, три филии хляб, сок, паничка с плодове. Има-няма четири часа по-късно, вече му носеха таблата с обяда. Два дебели резена руло от кайма, картофено пюре, гъстичък сос, варен зелен фасул, три филии хляб (все режеха по три филии), грамадно парче сладкиш с кленов сироп, че и мляко. Не се оплакваше от плюскането в панделата, почти винаги бъркаха по-свестни манджи от Кери.

— Мамка му, момиче — ухили се на адвокатката си, — готина си днеска.

Джина Роук бе оставила куфарчето си на пода до миниатюрната масичка. Вече осем години работеше като обществен защитник и през това време три пъти беше адвокатка на Джеръм Рийз. Точно тя му издейства твърде снизходителната присъда при „първото закононарушение“ (като пълнолетен), освен това успешно се пребори с покойния Крис Лок по непреодолимия проблем с доказателствата, с който прокуратурата се сблъска в делото за убийството на Майкъл Мюлън.

Както вървеше, щом Джина се появеше и измъкваше Джеръм от батака, затова напоследък стана негова любимка, макар и да не отвръщаше с взаимност на чувствата му.

— Сядай, Джеръм.

— Е, добре де, сядам, ама сериозно ти казвам, харесваш ми с тая нова коса… как го правиш това с цвета…

Тя се облегна колкото можа по-назад на стола и скръсти ръце на гърдите си.

— Джеръм, мозъкът в главата ти за какво служи?

— Ъ? Ей, к’во има?

Обидно му беше тя да се заяжда така с него. Нямаше защо да се разправят…

Но Джина продължи:

— Не е минала дори и седмица, откакто те измъкнах оттук, помниш ли? Поприказвахме си и решихме, че е добре повечко да се заседяваш вкъщи, да си гледаш телевизия. А това помниш ли го?

А, няма да й мине номера с това перчене. Той наподоби позата й, също скръсти ръце и направи кисела гримаса. Вдигна рамене.

— На всички други им раздават призовки. А мене ме тикнаха на топло.

Тя вдигна ръка към него.

— Джеръм, само че в багажника на твоята кола е имало разнообразни стоки на стойност около две хиляди долара, които не са били твоя собственост. Схващаш ли разликата?

Пак свити рамене.

— Ами, само гледат как да ме спипат. Заяждат се с мене. Чист тормоз си е това.

Тя се подпря върху масата. Опитваше се да си сдържи нервите.

— Я ме чуй, Джеръм. Тормоз е, ако те приберат от улицата, както си ходиш напред-назад. Ясно ли ти е какво говоря?

— Ама чакай бе, момиче, ти ме чуй…

— И ПОВЕЧЕ ДА НЕ СИ МЕ НАРЕКЪЛ „МОМИЧЕ“! — Толкова приятно й беше да си излее яда, че едва се овладя. — Не съм ти момиченце. Аз съм твоят адвокат, а ти ме поставяш в положение, в което едва ли мога да ти бъда полезна. Разбираш ли ме?

Един от стоящите отвън надзиратели почука на вратата и я отвори.

— Тук всичко наред ли е?

Госпожица Роук кимна.

— Няма проблеми, благодаря. — Вратата се затвори. — Джеръм, понякога се чудя защо ли изобщо ти отървавам задника. Защо си излязъл посред нощ да грабиш онези магазини? Ами че това е твоя квартал, твоите хора живеят наоколо.

Джеръм завъртя очи.

— А бе, да им… добре де, като оставят вратите отворени, кой им е виновен? Имат си застраховките. На никой не му е зле.

— Аха, освен ако някой ти изскочи насреща и опита да те спре.

— Да, ама никой не си показа носа. Виж к’во, пак ще ме отървеш, щото за това ти плащат. Ако не бяха момчетата като мене, досега да си останала без работа. Нищо чудно да те изхвърлят на улицата.

Показа й зъбите си в чаровна усмивка.

Тя вдиша рязко. Поредицата от събития, започнала с освобождаването на Джеръм преди няколко дни, я принуди да се замисли с какво всъщност се занимаваше. Самата тя не изпитваше никакви съмнения, че Джеръм най-хладнокръвно е застрелял от упор Майкъл Мюлън, само за да използва за малко колата му. Разбира се, Джеръм прояви достатъчно съобразителност (ако думата подхождаше в случая) да отрече вината си и пред своята адвокатка. Но не това беше най-важното.

Важният въпрос, както е с всеки адвокат, беше дали прокуратурата разполагаше с достатъчни доказателства, обосноваващи обвинението без възможност да бъде оборено? И когато всички очевидци започнаха да си подвиват опашките, тя осъзна, че никакво дело не съществуваше. Изложи доводите си пред покойния Крис Лок и надделя.

А виж какво стана сега.

Преди, щом започнеха да я гризат такива съмнения, разговаряше с колегите си от службата за обществена защита, пийваше две-три чаши и отново свикваше с идеята, че нейно задължение е да осигури най-добрата юридическа защита, предвидена в законите. Така е в правото — нещо печелиш, друго губиш.

Внезапно и неочаквано, Джеръм направи тези затруднения още по-значими и лични. Този убиец, крадец, взломаджия, отрепка първа класа седеше тук срещу нея и си правеше гаргара, като че всичко е да плюеш и да забравиш. Осъзна, че си задава въпроса дали „да си върши работата“ означава „само да изпълнява заповеди“ — великолепното оправдание на всички злодеи от край време. Джина Роук беше еврейка и твърде добре познаваше истинското значение на това самоизвинение. Потресе я мисълта, че би могла да го отнесе и към себе си.

Но в момента беше тук. И от нея изискваха отново да защитава правата на Джеръм според закона. Сплете пръсти на масата.

— Добре, така да бъде… сега какво ще правим, Джеръм? Ще се явиш пред съда във вторник…

— Вторник ли? Какъв вторник бе?

Вече прибягваше до уличното си нахалство, за да я притисне.

— Джеръм, има повечко почивни дни заради националния празник. На Четвърти юли, значи в понеделник, нито един съд не работи, ще чакаме до вторник.

— Чакай малко, не може ли да ме измъкнеш с habeas corpus2, нещо такова?

С годините Джина се убеди, че повечето чести гости на затвора при нужда си служеха с латинския не по-зле от всеки йезуит. Казваше си, че това е чудесен пример за силата на принудата в учението.

Сега поклати глава.

— Никакъв habeas corpus, Джеръм. И според мен, ще ни бъде трудничко да отстояваме невинността ти този път. Май ще трябва да се борим за отстъпки срещу самопризнанието ти.

— А, няма да стане. За тая глупост няма да гния зад решетките. — Той се взря по-внимателно в нея, опитваше да разбере що за игричка му пробутваше. Не му стана ясно. — Хайде бе, Джина, нали знаеш, че е дреболия.

— Е, чак пък дреболия… Джеръм, имаме откраднати вещи, придобити с взлом, съпротива при ареста, нарушение на полицейския час.

— Ъхъ, имаме и всички други, дето ги правят тия щуротии, само че те най-спокойно се прибират вкъщи…

— Твоята щуротия не е съвсем същата.

— Ама е почти същото, момиче, ясно ти е. — Щом забеляза реакцията й, протегна ръка и се извини. — Нали знаеш каква е работата — не ме прибраха заради онова, дето съм направил. Иначе нямаше да съм в окръжната пандела. Направо да са ме окошарили в „Сан Куентин“. Пак ще им кажем, че съм жертва на расизъм. Това е номерът.

Наистина това беше номерът, Джина не се съмняваше. Би могла да отиде при новия районен прокурор и страстно да защитава позицията си. Бе вършила същото много пъти и понякога успяваше. Но сега й липсваше убеденост, за да се справи. Чувстваше, че все някога е време да теглиш чертата и за нея това време настъпи.

— Джеръм, този път няма да го бъде.

Той се отпусна на стола, вече истински вкиснат. Намръщи се.

— Да, ама аз като ти кажа, ти си длъжна да ме слушаш, нали така?

— Добре, винаги можеш да поискаш друг адвокат. — Тя си позволи сянка на усмивка. — И да ме изхвърлиш на улицата.

Лекотата, с която Джина пренебрегна самохвалството му, малко го стресна.

— Ей, ние с тебе досега страхотно се погаждахме. Жестоко им мачкахме фасона.

— Може и да си прав, Джеръм, но не мога да застана пред съда и да настоявам, че към теб са се отнесли предубедено. Защото според мен не е вярно. Май ще трябва да търсим споразумение.

— Стига бе, момиче, щеше ли да е същото, ако бях беличък?

Тя избягна уловката във въпроса му.

— Джеръм, ченгетата, които те сгащиха, черни ли бяха?

Той кимна.

— Единия.

— А прокурорката, която те тикна на топло?

— Вярно.

— И новият районен прокурор Алън Рестън, който смята да те задържи в затвора, за да те съди, също е черен, нали?

— Правилно.

— Тогава кой е предубеден?

Джеръм си подъвка устните сърдито.

— Все някой — промърмори накрая.

Джина взе куфарчето, стана и почука, на вратата. Когато надзирателят отвори, тя се обърна към своя клиент.

— Джеръм, щом измислиш кой ти е виновен, обади ми се.

Само на двайсетина метра по права линия, специалната агентка Марго Симз се намираше в кабинета на новия районен прокурор Алън Рестън. Той се бе върнал преди малко от погребението на своя предшественик, след разговор насаме със сенаторката Уейджър в църковната ризница на катедралата.

Трима служители събираха личните вещи на Кристофър Лок. Рестън знаеше, че няма да е в кабинета си сутринта, затова им бе наредил да започнат по-рано и вече бяха свалили повечето книги от рафтовете на библиотеката. Край стените имаше множество кашони.

Рестън и Симз говореха за Кевин Ший. Тя се престори, че й е трудно да разбере защо, след като заподозреният не е напускал града, още не е арестуван. Рестън стовари отговорността върху полицейското управление, но опита да позамаже нещата — с всички размирици в града полицията изпитваше отчаян недостиг на хора. Същественото беше, че сега ФБР поемаше случая в свои ръце. Какво възнамеряваше да предприеме Симз?

— Имаме група от петнайсет агенти, които полагат усилия да се свържат с всеки известен ни познат на Ший или Синклер…

— Синклер?

— Мелъни Синклер, момичето с него.

Изражението й подсказа на Рестън, че по-добре в движение да вниква в подробностите, които не схващаше веднага. Трябваше да внимава, за да не се изложи.

— Взехме бележник с адреси от апартамента на Ший. А в компютъра на Синклер, в нейния апартамент, също има записани множество адреси. — Погледът му я накара да обясни припряно: — Няма никакъв проблем със заповедите за обиск. На разследването се придава първостепенно значение. Затова разпитваме всеки техен познат и разбира се, пратихме наши хора в Тексас при майката и сестрата на Ший.

— Какво ще кажете за видеозаписа на Ший?

— Двама-трима специалисти се занимават с анализ на фона. Различават се ясно известни особености на прозорците и тавана зад него. Вероятно ще успеем да определим в кой период е построена сградата. Смътна възможност, но човек никога не знае. Може и да ни провърви.

— Впечатлен съм.

Специалната агентка Симз бе свикнала да впечатлява. Беше интелигентна, привлекателна и добра професионалистка. Тъмноруса коса с модерна прическа. Рестън забеляза веднага чудесните крака.

— Освен това една група се занимава със Синтия Тейлър — жената, която първа разпозна Кевин Ший, ако си спомняте. Мелъни Синклер и Тейлър са… били са близки, както изглежда. Съществува вероятност тя да знае къде биха могли да се укрият двамата — при приятели, приятели на приятелите и така нататък.

Рестън размишляваше над предимствата да разполагаш с неограничен брой сътрудници.

— Обаче исках да се срещна с вас, за да си изясним всичко, защото все още смятаме, че най-големият ни шанс е да подслушваме телефона на адвоката на Ший, Уес Фаръл. Лейтенант Глицки предполага, че двамата ще влязат във връзка. Както и да е, познавате юридическите спънки при подслушването и исках да съм сигурна, че не нарушаваме законите на този щат.

На Рестън му беше известно, че законите в Калифорния правеха подслушването практически невъзможно, но съдът би се отнесъл снизходително към резултати, постигнати въз основа на федерална съдебна заповед. Посъветва я да намери сговорчив федерален съдия, за да се вмести напълно в изискванията на закона. Не вярваше да възникне някакъв проблем.

— Добре. Ще се съобразя с мнението, ви. — Тя за миг притисна длани една в друга. — Остава ни да обсъдим въпроса за задържането на Ший.

Рестън си напомни, че де юре и де факто това влизаше в отговорностите на полицейския началник Ригби, но сега Симз беше при него и не би навредило, ако й подскаже нещо.

— Естествено, стремим се да го арестуваме.

Тя кимна.

— Разбира се. Но се питах дали имате още някой факт, който не е записан тук — тупна папката пред себе си, — засягащ психическото му състояние, за да внимаваме.

Рестън подбра предпазливо думите си.

— Ами… знаем, че е служил в армията. Умее да борави с оръжие, макар и да не ни е известно въоръжен ли е в момента. Но ако се съди по бягството от патрулната кола и по паниката, явно проличала в записа, ние сме сигурни, че той е напълно отчаян. И е обвинен в убийство. Не ми се вярва, че би се притеснил особено да убие още някого, за да се измъкне.

Агентката Симз се хвана на въдицата.

— Добро предположение — каза тя, стана и му протегна ръка. — Благодаря, че ми отделихте време. Ако Ший все още е в града, най-вероятно ще установим през следващото денонощие къде се е укрил. Просто ще свиваме обръча около него… такава ни е работата.

— Чудесно — одобри Рестън. — Бихме искали да приключим с това.

— Разбирам ви — натърти Симз.

59.

Въпреки квартала, където се намираше, и външния изглед, Глицки откри, че „Клубът на мацетата“ не беше чак толкова лошо място. Вярно, стените по улицата отвън бяха разкрасени във всички цветове на дъгата, а витрината и прозорецът на вратата бяха замазани с черна боя и закрити с решетки, но същото важеше и за всички заведения и магазини наоколо.

Вътре беше сумрачно и не особено просторно, но миришеше на бира и цигари, а не на пикня и дрога. А това, каза си Глицки, е неоспоримо достойнство. В края на седмицата в клуба се точеше сериозен блус, а през останалото време тук се усъвършенстваха местните майстори. Само че в този час на деня беше обикновен бар, без блъсканица. Имаше пет-шест човека с чаши и бутилки пред себе си.

Глицки не беше съвсем сигурен защо попадна тук. Придърпа си висока табуретка и зачака барманът да му обърне внимание. Някаква стара песен на Клептън тресеше помещението и Глицки поумува над факта, че макар белите да не бяха особено добри в музиката за душата, някои от тях — Клептън, Робън, Форд, покойният Стиви Рей Вон и тукашното момче Джо Селюър доста ги биваше в блуса.

С тежка въздишка барманът надигна сто и петдесет килограмовото си туловище от извънредно здравата табуретка, на която се подпираше полуправ.

— Идвам.

Не беше зле, че обяви намерението си, иначе не личеше да се е разбързал. Глицки чакаше търпеливо, опрял лакът на бара. Мъжът отсреща беше скроен да вдъхва усещане за тежест, не за скорост. Дъските на пода скърцаха под тежестта му и тези пет метра разходка като че му изцедиха силите.

— Търся Мо-Мо Къщата.

Глицки отвори калъфа на значката си върху барплота. Мъжът погледна бавно, както вършеше всичко.

— Намерихте го.

Носеше кръгли очила със златни рамки. Лъскавото му чело бе напреднало доста нагоре към темето, сивите косми по слепоочията се виждаха дори на тази мъждива светлина. В гласа се долавяше умора от дългата борба с уискито, същински прегракнал блусар. Замълча в очакване. Умно. Като не питаш, не задаваш и глупави въпроси.

— Рекох си, че може да срещна тук Ридли Бенкс.

Мо-Мо вдигна рамене и завъртя глава с няколко градуса.

— Не го виждам. Да ви налея ли нещо?

Може би направи този избор, защото неговият приятел Харди пак се появи. Или се сети за жена му. Франи, която понякога преди лягане си сипваше глътка вцепенена от студ водка. Глицки сам се учуди на себе си.

— Какво има в оная бутилка „Столичная“?

Мо-Мо плъзна поглед по пълните със стъклария рафтове, направи заднешком крачка-две, наведе се с видимо усилие и отвори шкаф под бара. Пъхна ръка вътре, порови с пъшкане и измъкна неотворена бутилка „Столичная“. Постави я на плота, сложи и чаша, в която пусна малко ледени кубчета.

— Сипете си. За моя сметка.

Глицки посочи другата бутилка на рафта, зад Мо-Мо.

— Няма нужда да отварям нова.

Барманът почти се засмя.

— Да не сте от БКА?

Вярно, Бюрото за контрол на алкохолните напитки би се отнесло с неодобрение, ако Мо-Мо пълнеше с боклук шишетата уж първокласна водка, но на Глицки му беше все едно. Искаш ли да се задържиш в бизнеса, някои номера са задължителни.

Отвори пълната бутилка и покри бучките лед в чашата.

— Как върви?

Мо-Мо леко разпери ръце.

— На блуса разчитаме, нали се сещате.

Огледа набързо царството си. Сега звучеше Хърб Албърт или Би Би Кинг, със същата мощ. Никой не обръщаше глава към Мо-Мо и Глицки.

— Заради Джеръм ли идвате?

— А трябва ли да е заради него?

Мо-Мо сви рамене.

— Джеръм си е гадно копеленце. Само че е вече стара история. Пак ли е в пандиза?

— Така чух.

— И аз. — Мо-Мо опря гръб на рафтовете. — Значи не е заради него.

— И аз така мисля.

Мълчанието се проточи.

— Навън стават големи говна, а?

Глицки кимна.

— Не е добре.

Отпи малка глътка и както винаги, от концентрата гърлото му се сви. Как можеха някои хора да се наливат с това всеки ден? Преглътна още веднъж. Щеше му се да е поръчал чай. Извади кубче лед от чашата и го задъвка.

— Е, какво има? — попита Мо-Мо.

Май не съществуваше обиколен начин да се сдобие с онова, което искаше, затова Глицки реши да кара направо.

— Мо-Мо, познаваш ли Лорета Уейджър?

Никакво движение. Нито примигване, нито трепване на главата. Сякаш Глицки не каза нищо. Накрая туловището полека се размърда, Мо-Мо се пресегна към някаква бутилка и сипа в голяма чаша нещо, което в здрача имаше цвят на яйчен крем. Изсипа в гърлото си половината наведнъж.

— Не мога да кажа, че добре я познавам — изрече най-после. — Не съм я виждал доста отдавна. Момичето добре се оправя в живота, а?

— Нещо такова. Като се виждахте преди, имахте ли някакъв бизнес?

Барманът смукна още малко от гъстата смес.

— Ами, най-точно казано, имахме някои общи познати.

— Общи познати ли?

Мо-Мо кимна.

— Оня ден и твоя човек ме питаше за същото.

— Ридли Бенкс?

— Същия. Дето преди прибра Джеръм. С него отдавна си имаме приказка. — Гласът му стана още по-дрезгав. Глицки се наведе напред, за да го чува сред шумната музика. — От време на време си правим по някоя услуга.

Глицки знаеше какво означава това. Явно Бенкс бе открил нещо за Мо-Мо или „Клуба на мацетата“, което не се вместваше напълно в понятието за почтено занимание. Какво ли? Пране на пари? Както и да е, очевидно не засягаше пряко убийствата, които Ридли разследваше. Въоръжен с тази информация, Бенкс бе сключил сделка — няма да изтропа шишкото, стига Мо-Мо да му стане осведомител. Глицки лесно стигна до извода, че точно така Джеръм Рийз е бил сгащен тук, в клуба, толкова скоро, след като застреля… е, не беше доказано… Майкъл Мюлън.

Като полицай и Глицки бе поддържал различни отношения с всякакви престъпници — проститутки, наркотрафиканти, мошеници, обирджии, крадци на коли. Преследваше убийци и ако тези отрепки не убиеха някой, не беше негова работа да ги окошари. А бяха източник на сведения, които е трудно да получиш в, да речем, „Лайънс Клъб“. Така че оставяше ги на мира, стига и те да не му се мотаеха из краката.

— Значи Ридли те е питал за Лорета Уейджър?

Мо-Мо поклати глава.

— А, не направо. Не за нея. Но ти като ме попита сега, светна ми…

— За кое ти светна?

— Трябва да е заради „Пасифик Муун“.

Глицки изтръпна.

— Само че, човече, всякаква давност е минала. Оттогава има петнайсет, шестнайсет годинки…

— От какво, Мо-Мо?

— От ония дни. — Явно не беше настроен словоохотливо. — Я погледни това местенце. С него се занимавам. Всичко е законно, нямам време за глупости. Имам си добър бизнес.

— Виждам. Сега си имаш бизнес. Но какво ставаше през онези години?

Мо-Мо допи гъстата мътилка, оригна се тихичко и остави чашата на бара. Вдигна ръце като невинен човек, принуден да се оправдава.

— Ридли знае.

— Добре де, Мо-Мо, не може ли и мен да просветиш малко?

— Ами една далавера имаше. Последната, в която участвах. — Глицки завъртя леда в чашата си, чакаше. — Наведнъж прибрах тлъста пачка, едно голямо кайме, едно и половина, нещо такова, не помня точно.

Мо-Мо искаше да каже, че е прибрал сто и петдесет хиляди долара. Тлъста пачка, няма спор.

— Само дето ставаше напечено, разни хора си докарваха белята заради тия пари. Направих си сметката, че остана ли в тоя бизнес, няма да дочакам старини. Не съм голям бързак, както сигурно си забелязал. Но блуса си го обичам, човече. И си рекох: „Мо, махай се от тая работа. Вложи парите в някоя кръчма, да си е твоя.“ Само че паричките трябва да се изчистят. Нали се сещаш?

Глицки кимна.

— Значи си ги пуснал през „Пасифик Муун“.

— Така беше. Да знаеш, одраха ми кожата, ама ми останаха осемдесет-деветдесет чисти. И ги вложих тук. Я се огледай. От петнайсет години го въртя това място и добре върви.

За миг настъпи затишие с края на поредната песен. Един от клиентите дойде да поръча две бутилки бира, а Глицки въртеше чашата в ръцете си. Мо-Мо извади бирите от хладилника, после се затътри до другия край на бара, довлече си табуретката и седна с въздишка.

— И Лорета Уейджър е участвала в това заедно с тебе? Или нейният мъж?

— Не заедно с мене. Никой не играеше заедно с мене. — Раздвижи тежките си рамене. — Хората си гледаха своята работа. Само името й изскочи веднъж, толкова.

— Значи е прала пари?

Многозначителен жест.

— Това не знам. Не знам какво са правили нито тя, нито мъжът й.

— И е възможно да са направили съвсем законна инвестиция в ресторанта?

Мо-Мо се настани по-устойчиво на табуретката.

— Всичко е възможно. Знае ли човек?

Глицки завари бюрото си отрупано с още повече хартия — доклади, съобщения, днешната поща. Трима инспектори се въртяха край липсващата врата. Вече два пъти се обади по телефона — все на Уес Фаръл. Първия път адвокатът на Ший му каза, че е страшно дебелокож и затвори. Втория път мина на лични оскърбления.

С третото обаждане му провървя повече. Приятелчето Харди си беше вкъщи, след като го навести по обяд. Каза, че рендосвал някакви прозорци.

— Имам един въпрос към теб.

Глицки вдигна показалец, за да възпре нахлуването на инспекторите. Те ръмжаха от нетърпение.

— И аз имам отговора — заяви Харди. — Я да помисля секунда — питаш ме къде е автогарата на фирма „Грейхаунд“.

— Изумително. Позна от първия път. Но въпросът ми беше — как се разшифрова съкращението ДТГБГ?

На Харди му хареса.

— А истинският въпрос какъв е?

— Истинският въпрос е — добре ли познаваш Уес Фаръл?

— Кого?

— Уес Фаръл, адвоката. Каза ми, че понякога се отбивал в „Шамрок“, тоест в твоя бар, нали така?

— А, този Уес Фаръл.

— Преди малко звъннах на този Уес Фаръл, не щеше и едно „Бау!“ да ми каже по телефона.

— Ейб, да знаеш, че понякога и мен дотам ме докарваш.

— Ъхъ, само че вчера напираше като булдозер да си приказваме, а днес все едно говоря на стената. Трябва да разбера какво става.

— Чудесно. Върви да разбереш.

— Не иска да говори с мен. Ти не ме ли чуваш? Слушаш ли изобщо какво ти казвам?

— Ами звънни му на вратата, намекни, че си от полицията и май няма да има голям избор.

— Не искам така да го направя.

Глицки не спомена, че му е забранено по какъвто и да е начин да се занимава с Кевин Ший. И нямаше право да прати никого от инспекторите си. Внезапното хрумване, че Харди може да му помогне, беше истински порив на вдъхновението.

Приятелят му мълчеше.

— Искаш аз да се заема?

— Защото не искам още повече да го ядосам. Може да имам нужда от него.

— От него ли?

— Именно.

— За какво ти е?

— Да убеди Кевин Ший, че трябва да се предаде.

— Без споразумение?

— Ако се наложи. И ако успея да го уредя. Поне трябва да знам какво става, а точно сега и представа си нямам. Обаче, на твое място не бих споменавал моето име, поне първите няколко минути. Доколкото разбрах, сериозно се е настроил срещу мен.

— Ами ако не иска да говори и с мен?

— Че защо? С колега адвокат? Нали всички сте едно голямо щастливо семейство?

— Вярно. Бях позабравил.

— Харди…

— Добре де! Ще му се обадя. Да опипам почвата. На тебе лично ли да пратя сметката или на градските власти?

— Ще ти купя една консерва чушки — обеща Глицки и затвори.

През следващите двайсет и пет минути Глицки поразмърда струпаните редовни служебни задължения, изслуша оплакванията, затрудненията и замислите на своите хора. Занимаваха се с обичайното — разпитваха свидетели, изкопчваха съдебни решения, уреждаха явяването си за показания по разни дела, пишеха доклади, пререгистрираха арестувани (административна процедура, при която след задържането на заподозрян за престъпление — всички случаи в отдела на Глицки засягаха само убийства — районната прокуратура отново решаваше дали да предяви официално обвинение). Нямаше край, особено напоследък. Глицки установи, че трябва да разследват още две убийства, нямащи връзка с бунтовете, да уведомяват семействата на жертвите, да увещават или притискат очевидци, да обикалят из кварталите, да проверяват алибита. Избра наслуки двама инспектори и им връчи папките, като си послужи с изтърканата шегичка, че искал да приключат още същия ден. После слезе в бюфета да вземе чаша чай, с надеждата да успокои стомаха си.

Грифин пак си похапваше. Пред него имаше две още неотворени пакетчета „Туинки“, държеше в ръка кексче, а на масата бяха разхвърляни целофан и картон от поне още две пакетчета. Виждаше се и половинлитрова кутия прясно мляко.

Глицки отиде при него с чая си.

— Карл, да не си на диета?

Седна срещу инспектора.

— Тъкмо щях да се качвам.

— Няма нищо. Аз пък тъкмо слязох. Нещо изрови ли?

Грифин дъвчеше доволно и кимаше.

— Ей сега. — Надигна кутията с млякото за три сериозни глътки. — Така е добре. Имам нещо. — Измъкна бележник отнякъде. — Всички май са единодушни, че е станало близо до „Диърборн“ и Осемнайсета улица. По средата на „Диърборн“ има една пресечка без изход.

— Задънена уличка?

— Точно. Бърд Стрийт.

Глицки се намръщи, но Грифин не забеляза. Преглеждаше записките си.

— Това е между първата и втората пресечка откъм парка „Долорес“, където са били палатките.

— Защо „били“?

— Ами, казвам ти, че са ги вдигнали. След пожара преместили лагера. Сега са някъде на друго място.

— Тогава с кого си говорил?

— Минавах от врата на врата. Знаех, че е било от страната на „Гереро“ и звънях на всички наоколо.

— И?…

— Както винаги. Има един човек… — Прехвърли няколко листа, търсеше имена и адреси, които да покаже на лейтенанта. — Разправя, че чул изстрел откъм „Диърборн“. Две стари дами живеят заедно… — следващата страница, — та те казват, че не било така, чуло се откъм „Бърд“. Друго момче, което живее на „Бърд“, твърди, че гръмнали на неговата улица. Значи стават двама за „Бърд“. Само че целият квартал е натъпкан блок до блок. Няма как да определиш посоката по звука — изстрелът е отекнал от сградите.

— Но нали са били два изстрела?

— А бе, знам. Но не намерих никой, който да е чул два. Поне не са сигурни. — Той сви рамене и отхапа от кексчето. — Ей, имаме късмет, че и един са чули. Пак ще поговорим с тия хора, може и да си спомнят по-добре.

— А някой да е видял нещо?

— Не. Било е почти тъмно. И по „Бърд“ лампите не светят. Някои се оплакаха.

— Какво става с участниците в сбиването в лагера?

Грифин дояде кексчето и завъртя глава.

— Нали ти казах, че са ги махнали оттам. Идея си нямам къде може да са сега.

На Глицки това никак не му хареса, но се наложи да преглътне горчивия хап.

— Та значи отидох на „Бърд“. Само че там няма за какво да викаме криминалистите. Никакви пресни следи от гуми. Никакви парчета стъкло. Нито хвърлени камъни. Нищичко. Минах по цялата улица и тъкмо да се откажа, двете старици излизат да обядват и ми казват, че тълпата изобщо не стигнала дотам — хората били на Осемнайсета, може някои да са изскочили на „Диърборн“. Сега си мисля, че може да е станало обратното — стрелбата да е била на „Диърборн“, а пък звукът да се е отразил и се е чул на „Бърд“.

— Огледа ли по „Диърборн“?

— Колкото можах. Ако искаш, да отидем пак заедно, готов съм. Но нищо не намерих.

Глицки се сети за изстиналия чай. Изкриви устни — очертаваше се не особено добър ден.

— Виж какво, Карл. Разправяш ми, че под прозорците на блоковете вилнее тълпа и никой не наднича навън, тъй ли?

— Не. Приказвах с петима-шестима, дето са видели размириците…

— Но нищо не са видели, например колата?…

— Лейтенанте, може някой и да е видял, но да не съм говорил с него. Стига да поискаш, довечера пак ще отида там. Повече хора ще са се прибрали. Все някой ще е видял нещо. Може би.

Глицки си поблъска главата минута-две.

— Ами така ще е по-добре. Защо не помолиш някой от момчетата да дойде с тебе? И опитай да разбереш къде са преместили хората от палатковия лагер. Някой от тях е убил Крис Лок в шумотевицата и все някой друг го е видял. — Глицки разпери ръце. — Все нещо е забелязал, поне. Но тази работа довечера може доста да се проточи.

Грифин махаше опаковката от следващото „Туинки“.

— Няма да ми е за пръв път.

60.

— Имам „джин“ — Мелъни показа картите си.

Кевин смеси своите с останалите в тестето.

— Нали трябва да броиш…

— Мелъни, ти печелиш. Край на играта. Гарантирам ти, че имам над сто точки. Може и да съм прескочил двеста с последното раздаване, а такъв погром още не съм виждал.

— Разваляш удоволствието от играта.

— Сигурно ми омръзна да играя на „джин“.

Стана иззад кухненската маса и отиде в хола. Апартаментът му се струваше тесен. Поспаха и се събудиха малко омекнали след каната „Фред“. Провериха по телевизията дали видеозаписът на Кевин е попаднал във важните новини (не беше), любиха се и пак заспаха. Когато се разсъниха окончателно, Кевин включи отново телефона и се обади на Уес Фаръл, накара го да обещае, че ще се погрижи за касетата. Потърсиха храна в кухнята, после седнаха да играят на карти. Повече от два часа „джин“.

Стоеше до спуснатите щори на прозореца в хола. Мелъни застана зад него. Не го докосна, но той усещаше присъствието й.

— Май наистина започват да ме хващат нервите от всичко това — каза Кевин. — Извинявай. Не биваше да си изкарвам яда на теб.

— Нищо страшно — Мелъни плъзна ръка по гърба му. — Много хора не играят добре карти. Нужна е определена нагласа на ума, а на теб просто ти липсва. Не означава непременно, че си тъпичък. Поне в останалото.

Той се обърна, лицето му беше безизразно. Понечи да я заобиколи, стъпи встрани, посегна с ръка и…

— Ей!

Събори Мелъни с майсторски изпълнена техника от джудо, но в последните десетина сантиметра я отпусна меко на пода.

— О, съжалявам — промърмори, докато прекосяваше хола. — Сигурно не съм те забелязал навреме.

Седна в едно от креслата.

Мелъни пропълзя по пода на длани и колене, опря лакти на коленете на Кевин и отпусна глава в скута му. Той разроши косата й.

— Чудя се дали е така с женените.

— Кое? — Вече започваше да разбира, затова продължи лековато: — Окован си завинаги, затова играеш „джин“ да убиеш времето, това ли?

— Е, звучи много романтично, но аз ти говоря за чувството, че ти си целият свят, че не съществува никой друг.

Мелъни вдигна глава, погледът й някак се смекчи. Той говореше сериозно, а не си правеше майтап.

— Да, според мен някои бракове започват точно така. Но не вярвам да са останали много хора, които мислят същото, повечето дори не ги интересува. А за теб как е?

Кевин тръсна глава.

— Май никога не съм се замислял.

— Ами твоите родители…

— А, не и моите. В семейството ни беше „всеки за себе си“. Татко беше затънал до уши в бизнеса, мама… тя се интересуваше само от мама. А Патси беше нейно второ издание. Освен, може би… Джоуи.

— Брат ти…

— Аха. Добро момче беше. Между другото, как подхванахме тези приказки?

— Нали си говорехме за чувството, че не си сам. Той още ти липсва, нали? Брат ти де?

— Знаеш ли, като научих, просто не повярвах. Не можех да повярвам. Само не Джоуи. Мислех, че сигурно са сбъркали. Естествено, нямаше никаква грешка. Един път и армията да не се издъни…

Главата й пак легна в скута му. Силно стисна краката на Кевин.

— И след това, аз… не знам.

— Ти и Уес — промълви Мелъни.

— За какво говориш?

— Започвам да разбирам защо двамата се разбирате толкова добре. — Обясни му накратко историята с Марк Дуър, как Уес престанал да вярва на когото и да било и не искал да се обвързва. — Но и двамата не сте такива, нали? Поне преди не сте били…

— Мел, вече в нищо не съм сигурен. Последните три години прекарах… ами, ти знаеш какво правех, как живях. Не исках да се забърквам в това — махна неясно с ръка, — да загазим и двамата. Адски съм сигурен, че не стана по мое желание. Не ми влиза в работата, не е мой проблем…

— Може и да е. Твой проблем е онова, което накрая се оказва, че си направил.

— Не искам да правя такива неща.

— Може би не ние избираме. — Отнася се и за мен, добави тя безмълвно. — Все едно, нали затова сме отново заедно. Поне нещо имаме, а?

Бе отпуснал ръка на гърба й, сега започна лекичко да я движи по раменете и врата й.

— Бях голям скапаняк. Преди се държах гадно с тебе.

— Е, и аз съм виновна. Не биваше да ти позволявам да се държиш така, трябваше по-малко да ти отстъпвам, но се боях, че ще ме оставиш.

— Точно това исках. Такъв съм станал, разбираш ли? Зарязвам хората. Не ги усещах, освен когато започнах да чувствам нещо към теб. Харесвах те и това ми беше проблемът. Харесваше ми, че си толкова напориста, стегната, организирана, че си държиш на достойнството…

— Наистина ли?

— Мел, ти имаш ли представа колко рядко се срещат такива хора? Ами да, харесваше ми. Най-после срещам някой, дето не е въздух под налягане. В който има нещо сериозно.

— Мислех си, че ме мразиш, защото не съм забавна…

— Отначало беше, ако си спомняш, преди аз да…

— Не стана заради теб.

— Стана. Уплаших се, че толкова си падам по теб. Ами ако се окажеше, че не си каквато си въобразявам? Ах, горкичкият аз. Тогава наистина оставах прецакан, нали… И реших, че искам да проверя наистина ли си толкова силна, толкова самоуверена, толкова дяволски оправна. Това ми беше проверката — ако още ме харесваш, щом започна да се държа гадно с теб, значи не си толкова страхотна.

Тя клатеше глава, взираше се в него с насълзени очи.

— Кевин, аз не само те харесвах. Не исках само да си имам гадже. Влюбих се в тебе. Обичах те. И сега те обичам.

— Сигурно забелязах и за мен беше още една черна точка срещу теб.

— Защо?

— Защо ли? Че какво толкова имаше да обичаш? От какво се крия зад тези щуротии, според теб? Сериозно ти говоря, изобщо не виждам откъде накъде някой ще ме обича…

Тя го опари с поглед.

— Кевин, а според теб защо сега си точно тук? Защо ние сме тук? Защото ти, Кевин Ший и никой друг, се опита да спасиш живота на Артър Уейд. И защото вероятно си единственият, който би решил, че е важно да остане в града и да разкаже истината, дори ако никой не иска да чуе. А не да бяга, да се оправдава. Просто правиш, каквото си длъжен. И знаеш ли какво си мисля? Прав си. През цялото време беше прав. И те обичам. Повтарям ли се вече?

— Малко. Ще го преглътна някак.

— Да знаеш, и аз не бях самото съвършенство. През цялото време все сдържана и сериозна. И в това беше прав. Имах нужда от… ритник по задника.

Той я потупа.

— По това хубаво нещо ли?

— По същото. И ти го направи. Би ми страхотен шут по задника.

— О, по всяко време съм готов да те плесна там.

Той я придърпа нагоре и я настани в скута си.

— Ребрата ти… — каза Мелъни.

— Никога не са били по-добре.

Мелъни склони глава върху рамото му и се притисна в него.

Мелъни се къпеше. Кевин си седеше в креслото. Пусна си новините в четири следобед, но един от най-големите репортажи включваше и изявление на Алън Рестън. Записаната от беглеца Кевин Ший видеокасета поначало не заслужавала доверие — очевиден опит да търси симпатиите на обществеността, като отнесе случая направо към нея. Тази хитрост нямало да успее. Срещу Кевин Ший било заведено дело за убийство и били полагани всички необходими усилия опасният престъпник да бъде изправен пред съда. Кевин изключи телевизора.

И сега какво щеше да прави? Не намери Уес Фаръл в дома му. Набра номера три пъти през последния половин час. Още по-явната враждебност на районния прокурор го разтревожи. Започваше да осъзнава съвсем нова за него и твърде страховита истина — колкото по-дълго се укриваше, толкова по-неразумна и пресилена щеше да става „официалната“ реакция. Представата, че е все по-опасен, по-непредсказуем, нямаше с нищо да му помогне, ако се стигнеше до залавянето му, а ако властите откриеха къде е, това непременно щеше да се случи…

Не можеше да позволи това. И не можеше да позволи на Мелъни да остане с него, ако се стигнеше дотам. От тези словоблудства за „опасния престъпник“ му се свиваше стомахът — някой или някои навън като че нямаха намерение да го хванат жив.

Но и не очакваше нищо добро, ако го тикнеха в затвора. Вярваше, че е твърде голям шансът изобщо да не доживее до началото на съдебния процес.

Пак започна да натиска бутоните на телефона. Уес очевидно бе свършил добра работа, за да накара хората от телевизията да разберат значението на видеозаписа. Но имаха нужда от по-добър начин да поддържат връзка помежду си. Не бе предполагал, че събитията могат да се ускорят толкова, да му отнемат всякаква възможност да избира, да решава. Но вече предусещаше накъде духа вятърът. Бяха му измъкнали юздите от ръцете и сега беше принуден да търси как да спре това безмилостно препускане, а без Фаръл, без някаква юридическа стратегия не му идваше наум как да постигне това.

В този момент Фаръл издърпа стол и се настани до единствената маса край прозорец в „Малкия Шамрок“. Всъщност, след успеха с видеокасетата, той наистина се прибра, за да чака следващото обаждане на Кевин. Но само десет минути по-късно Дизмъс Харди го завари вкъщи и го помоли да поговорят, съвсем неофициално, за Кевин Ший. Биха могли да се срещнат в „Шамрок“.

Ясно, мълвата бе плъзнала.

Фаръл познаваше Харди още от времето, когато онзи беше барман в същия този бар. Предположи, че като адвокат с все по-гръмка слава в обсъждани и по новините дела, сега Харди мътеше водата, опитваше да се намести в бъдещото шумно дело за убийство срещу Кевин Ший. Е, нямаше да навреди, ако поприказва с човека, и без това дните му не бяха прекалено заети. Кевин обеща, че поне още едно денонощие ще кротува, така че засега нямаше непосредствена опасност, доколкото Фаръл знаеше.

И ето ги тук, а Моузес Макгайър вече излизаше иззад барплота, понесъл две халби „Гинес“, Фаръл и Макгайър размениха малко любезности за предишното посещение на Уес в бара и нощта, която прекара на дивана в хола на бармана. Съпругата на Макгайър още ли е сърдита?

Никой от двамата не приличаше на адвокат, както бяха облечени. Чукнаха се и Фаръл попита с какво може да бъде полезен на Харди.

— Чух, че Кевин Ший ти е клиент.

— От Глицки ли?

Дотук, каза си Харди, с премълчаването на това име през първите няколко минути.

— Ами да, Глицки ми спомена.

— Той е лайнар. — Харди си замълча. Фаръл надигна халбата. — Отивам при него с предложение да му доведа Кевин Ший, който между другото в тази история не е по-виновен от мен или от теб. — Фаръл забеляза изражението в очите на Харди и го възпря с жест. — Знам, знам, но този път никому не хвърлям прах в очите. Момчето просто не е направило онова, което му приписват. Изобщо не е замесен. Точно обратното.

— Твърдо ли си уверен?

— Да речем, че съм морално убеден, ако ми простиш за този израз. И това е единственото, което би могло да ме върне към занаята, повярвай ми.

— Е, какво стана при срещата ти с Глицки?

— Ами много приятно си поговорихме. Стори ми се готов да помисли. Каза, че ще пробута на прокуратурата идеята за специална защита на Ший, а дотогава всичко ще си остане между нас.

— И?

— И след малко съм си в апартамента, а отдолу ми звъни някакъв тип със заповед за обиск, търсел Кевин Ший. Глицки е уредил да ме проследят.

Харди се зае с бирата си, за да спечели малко време.

— Не ми се вярва Ейб да постъпи така.

— Приятел ли ти е?

— Виждаме се от време на време.

— Той ли ти разказа историята?

— Коя история?

— За следенето, за заповедта, за останалото?

— Не. Спомена, че ти си знаел къде е Кевин Ший. И ми се стори, че случаят е добър.

Фаръл бе предположил веднага, че това е причината Харди да го потърси. Но малко помощ може да му е от полза, ако стигнат до съд… и в такъв случай Харди ще е добър избор, вече ставаше известен с умението да влиза под кожата на съдебните заседатели. Но Фаръл не искаше да го заблуждава.

— Не съм сигурен. Не става дума за дебел портфейл.

Харди знаеше какво означава предупреждението — клиентът не разполагаше с никакви средства. Сви рамене.

— Понякога има други изгоди. Не се знае. Сигурно Ший тогава не е бил в твоя апартамент?

— Мислех, че е. Когато излязох да се срещна с Глицки, беше там. Той и Мелъни… чули вече за Мелъни? Много я бива да се изплъзва… точно тогава ги прихванал пристъп на мания за преследване (аз така си мислех, но излезе друго). Сега са другаде, не знам точно къде.

Харди поумува над чутото. От пръв поглед му се стори, че нещо не се връзва. Беше „морално убеден“, че Глицки не е заповядал на никой да проследи Фаръл. Глицки нищо не знаеше за това, иначе не би молил Харди да стане посредник и да разпитва защо Фаръл не иска да говори с него.

Дори да оставеше почтеността настрана, Глицки добре знаеше, че такива удари под кръста не водят до нищо добро. Не му беше присъщо да постъпва така. Щом Ейб е дал дума, значи не е било, както си го представяше Фаръл.

— Сигурен ли си, че Глицки те е издънил? — попита и повтори, че не му се вярва лейтенантът да направи това. — И какво би спечелил?

— Да се прочуе, може би даже да грабне наградата. Да пукна, ако знам. Но той единствен знаеше, че съм свързан с Ший и ми каза недвусмислено, че ще си държи езика зад зъбите. — Фаръл пак опита бирата. — Излъга ме и толкова.

Харди завъртя своята халба на масата.

— Заповедта засягаше само Ший, а не някакви документи или вещи?

— Беше заповед за претърсване на жилището ми. — Фаръл се намръщи недоволно. — Сержант Стоунър я изпълни извънредно старателно.

— Сержант Стоунър ли?

— Точно той. Името ми се наби в паметта.

— Но Стоунър не работи в полицейското управление — каза Харди. — Той е следовател в районната прокуратура. Би трябвало да знаеш, че прокуратурата си има свои детективи, които не са подчинени нито на полицията, нито на окръжния шериф. Преди всичко се занимават с издирване на важни свидетели.

— Е, и?

— Би било доста чудато, ако Глицки накара следовател от районната прокуратура да изпълни заповед за обиск.

— Значи е казал на прокурора…

— Ейб нищо не е казал.

Фаръл се вторачи в Харди.

— Той те е пратил да си побъбриш с мен, нали? Приятелчета сте.

Харди кимна.

— Не разбираше защо не искаш да говориш с него. Наистина нищо не знаеше.

— Добре де, значи пред някой се е изтървал.

— Може и да не е било така. Но по-важно е, че и той не вярва във вината на Ший. И все още смята, че може да ви помогне.

— Стига да не е твърде късно. Ако районният прокурор…

— Иска да обсъди това с тебе. Според мен, има някаква идея.

— А ти какво ще получиш?

— Работя за консерва чушки. — Харди изпразни халбата до дъно. — Шегичка между мен и него — добави той и стана. — Да ти донеса ли още една?

Специалната агентка Симз отново беше в кабинета на Алън Рестън, затвори вратата и застана самоуверено пред бюрото му.

— Другият беше Дизмъс Харди, още един адвокат от града. Познавате ли го?

Рестън поклати глава.

— Спомена по телефона Кевин Ший, после двамата се срещнаха в един бар, „Малкия Шамрок“. Проследихме Фаръл дотам, двамата изпиха по две бири и се разотидоха по домовете си. От Ший нито следа.

Рестън кимаше, сякаш на себе си.

— Вероятно среща на лешояди, за да си поделят плячката.

— Да, човече. И ние си го помислихме. Както и да е, досега само с това разполагаме, но държим всичко под око. Просто исках да сте в течение. Ще го спипаме.

Рестън се поизправи на стола, погледна я с ясните си очи.

— Сигурен съм в това.

И мислено добави — „Дано успееш“.

61.

Арт Драйсдейл се бе върнал на работа, седеше в кабинета и си подмяташе бейзболните топки с показна невъзмутимост.

— Ейб, и преди съм ги преживявал тези нападки за расизъм. Бурята налита и си отминава. Факт е обаче, че нямам с никого сметки за разчистване и всеки знае това. — Засмя се весело. — Но само да чуеш какво биха казали за мен някои наши колежки.

— За какво?

— Още преди време се опълчих срещу израза „председателстващо лице“ за съдебното жури, вместо „председател“ и „председателка“. Струваше ми се ненужно натруфен, крайно непоетичен и… как да го кажа… тъп. Да си призная, не мога да се променя. Сигурен съм, че все в нещо съм заплаха за добрия тон. Следващия път пак ще ме захапят жените в професията, непременно.

Приключиха с опипването на почвата, установиха, че пак са си от същата страна на барикадата и Глицки се настани по-удобно в креслото. Драйсдейл имаше истински кресла в кабинета си.

— Наминах при теб, защото исках да ти кажа, че възложих на двама инспектори случая с Крис Лок. Боя се, че заради останалото, което ми се струпа, не побързах достатъчно.

Драйсдейл престана да подхвърля топките и се намести в креслото, целият превърнал се в слух.

— Напипвате ли нещо?

Глицки обясни за малкото, открито досега от Грифин и продължи с плановете за вечерта — още обикаляне, още разговори с възможни свидетели. Свърши с това и Драйсдейл се отплесна в друга посока:

— Още ми е трудно да повярвам.

Глицки кимна.

— Знам какво ти е.

— Той беше… Крис си имаше доста трески за дялане. Всички знаят за женските му истории… — Освен зашеметилата го като бомба изненада тази сутрин за връзката на Лок с Илейн Уейджър, Глицки не се сещаше да е осведомен за сексуалните завоевания на покойника. — Но си мисля, че беше човек на място по отношение на правото. Разбираше кои дела можехме да спечелим в съда и кога бяхме принудени да се откажем. Не губеше напразно времето на хората.

Едно похвално олово за Крис Лок просто би минало покрай ушите на Глицки, но беше готов да слуша вежливо, ако така щеше да облекчи с нещо душата на Драйсдейл. Арт бе правил същото за него неведнъж. Особено в първите месеци, след като Фло…

— Дори и в трудните моменти — продължаваше Драйсдейл. — По дяволите, да вземем Джеръм Рийз. Да не мислиш, че Крис не се измъчи, когато трябваше да пуснем на свобода онзи боклук? Но какво друго му оставаше? Не разполагаше със свидетели. Нямаше да докара делото до присъда, така че имаше ли смисъл? Само да губи времето и парите на хората?

— Вярно, трудно му е било — съгласи се Глицки, изчерпал докрай уменията си на дипломат.

Лок изобщо не му бе симпатичен. Но човекът се бе държал като хамелеон — и за Драйсдейл оставаше верен приятел, добър юрист, способен администратор. Бе ръководил умело прокуратурата, което беше най-важно за Драйсдейл.

— Точно така, а не беше единственият случай.

Глицки знаеше и това. Крис Лок не бе възможно най-лошият районен прокурор и в никакъв случай нямаше да разиграва театъра, подхванат сега от Алън Рестън по делото на Кевин Ший.

Драйсдейл отново подмяташе топките, за да се успокои. Глицки вече реши, че е време да си върви, когато още нещо му мина през ума. До този миг нямаше намерение да обсъжда това с Драйсдейл, но споменаването на недостатъчните доказателства срещу Джеръм Рийз го подсети. Драйсдейл бе първи заместник-районен прокурор от почти двайсет и пет години, много преди Крис Лок да оглави прокуратурата. Значи и по онова време е работил тук.

— Арт, занимавал ли си се с разследването на „Пасифик Муун“? За финансови машинации? Било е преди около петнайсет години.

Топките пак останаха в ръцете на Драйсдейл. Смръщи се съсредоточено. Гордееше се, че не забравя нито едно дело.

— Влизало ли е в съда?

— Не ми се вярва, но доколкото знам, занимавали сте се с това и после сте се отказали. Твърде малко доказателства.

— „Пасифик Муун“ ли каза?

Глицки кимна.

— Един ресторант на „Балбоа“. За известно време финансовият отдел се вкопчил в него, после отшумяло.

— Пране на пари — припомни си Драйсдейл.

— Същият.

— Е, какво има там?

— Нищо. Не знам точно как, но напоследък пак го споменават.

Драйсдейл го изгледа.

— „Напоследък го споменават“… чудесен отговор.

— Арт, отговорът всъщност е, че нищо не ми е ясно. — Той се поколеба, осъзна с кого говори. Щом веднъж е захванал тази тема, Драйсдейл ще прегледа старите папки, ще пусне пипалата, ще разрови поне донякъде, а Глицки не искаше това. Вече беше най-добре да говори откровено. — Лорета Уейджър сега е в града и имаше разни…

— Точно така! — Арт щракна с пръсти. — Чак не мога да повярвам, че толкова бавно зацепих. Пускаха по малко воня около изборите…

— Вероятно.

— Не вероятно, а точно. Някои хора търсеха мръсотия. Лесно можеш да си представиш.

— Значи сте преразгледали случая? Дочух едни числа, които са… цяла провокация. Големи суми.

— Не се съмнявам — отвърна Драйсдейл. — Вече всичко си спомних. Винаги преувеличаваха дивашки. — Замисли се за около минута. — Защото е чернокожа и е сенатор на Щатите, Крис лично пое нещата в свои ръце. Още отначало той беше прокурорът, на когото възложиха случая. И тогава нямаше нищо сигурно, както и сега. Още едно от същите — добави той загадъчно.

— От кои?

— От тежките за Лок дела.

— Че какво трудно имаше?

— Ейб, нека си остане между нас, но Крис направо се престара, за да докопа този случай.

— Искал е да се заеме с него?

Драйсдейл кимна, зает да си припомни подробностите.

— Повечето инвеститори бяха чернокожи, макар че сред тях беше и Дейн Уейджър, разбира се. Както и да е, Крис беше още новобранец, напираше да докаже, че за него цветът на кожата не е от значение. Адски му се искаше да избута делото до присъда, да отбележи точки за сметка на братята си по раса, за да е ясно, че може да бъде районен прокурор за всички граждани. Повярвай ми, идваше и при мен да се съветва, да ме пита за мнението ми, да иска помощта ми, но просто нямаше за какво да се хване в това дело.

Глицки изтърва дълго сдържаната въздишка.

— Чух нещо за три милиона долара.

Драйсдейл само тръсна глава.

— Ейб, доколкото си спомням, това не е вярно дори приблизително. Не допускам да е имало дори и милион, когато Крис разнищваше подробностите. На някой му провървяло с изгодна инвестиция или нещо подобно…

— И не е в текущите разследвания? Вече не е, така ли?

— Не съм и подушвал такова нещо, а би трябвало. И разбира се — продължи Драйсдейл, върнал се към онова, което го гризеше отвътре, — делото беше тежко за Крис, защото щом се отказа, смачкаха му фасона, именно заради преобладаващо чернокожите участници в далаверата. И нямаше как да се защити, като настоява, че е искал да осъди тези хора. Не и ако нищо лошо не бяха направили, а накрая така изглеждаше. — Той въздъхна. — Такъв си е светът, Ейб, нали?

— Такъв е — съгласи се Глицки.

Лорета седеше в кабинета си, в Градската палата. Във Вашингтон сега беше осем вечерта, петък, края на работната седмица. Ако сделката щеше да се уреди, сега беше времето. Винаги казваха „край на бизнеса“ за пет следобед, но в Капитолия това приключване продължаваше поне още три часа. Никой не си отиваше у дома, преди да е свършил всичко, което може. Ето, каза си тя, щом пак погледна часовника, време е.

Беше сигурна в успеха. Информацията през деня, и от нейните сътрудници, и от други сенатори показваше, че началникът на президентската канцелария неуморно убеждаваше и настояваше, за да улесни прехвърлянето с президентски указ на военноморската база „Хънтърс Пойнт“ към Програмата за федералните паркове, с условието на тази територия да се осъществи идеята на Лорета — да бъде дадена на онеправданите деца и управлявана от афроамериканец.

Очевидно (както Лорета се надяваше и очакваше), президентът мислеше като нея — видя в това превъзходен политически шанс, печеливша възможност и за да постигнат максимално въздействие, трябваше да я използват незабавно. За да се превърне в символ на президентския стремеж към защита на гражданските права и постигането на все по-пълна междурасова хармония. Телефонът избръмча и тя се насили да изчака два сигнала, вдигна на третия. Нейната секретарка се обаждаше от автомат в „Олд Ибет Грил“, само на две-три пресечки от Белия дом.

— … и според мен, време за поздравленията. Президентът ще подпише указа.

— Сигурно ли е?

— Насрочи подписването за дванайсет по обяд местно време. При вас ще е девет сутринта. Предположих, че така ще е най-удобно за теб.

— Добре е — промълви Лорета.

Бе говорила отново с Алън Рестън. Той изрази увереността си, че дотогава, с помощта на ФБР, ще са заловили Кевин Ший. И това щеше да лиши от смисъл мирното шествие начело с Филип Мохандас, което иначе лесно би могло да излезе извън контрол. А тя не желаеше подобен обрат — не и сега, когато наближаваше истинското решение на проблема.

С ареста на Кевин Ший и съвсем навременния президентски указ, тя беше убедена, че положението ще се успокои. Градът щеше да се върне към нормалния си живот или поне към някакво негово подобие. А тя щеше да бъде на гребена на вълната от мир и хармония, почти героиня за цялата общност, а не само за цветнокожата й част. Пребори се и спечели нови отстъпки за своите хора, но и отново доказа, че е готова да работи успешно в структурите на властта, заети предимно от бели мъже. Повтори си, че макар да е прагматична в политиката, идеалите й са останали неопетнени.

— Сладурче, като се срещнеш с президента утре, кажи му, че точно Лорета Уейджър се погрижи пак да изглежда добре пред страната. Само че по-изтънко и мъгляво, чуваш ли?

— Чувам те.

— Не се съмнявам, миличка.

После се появи Ейб.

Стоеше, почти запълнил рамката на вратата, леко усмихнат от удоволствието само да я гледа. Тя си записваше идеи за планираната утрешна пресконференция и въобще не го усети.

— Как успяваш да останеш толкова невидима? — попита я той.

— Божичко! Ох, Ейб! — Тя притисна длан към гърдите си. — Уплаши ме до смърт!

— Ние, инспекторите от отдел „Убийства“, сме обучени да издебваме безшумно жертвата. Моментът подходящ ли е?

Питаше дали е удобно да останат насаме. Влезе в стаята, погледна я въпросително, изчака кимането и тогава затвори вратата. Боса, както обикновено, тя заобиколи бюрото и попадна в прегръдката му.

— Господи — промълви тя, обвила ръце около него. — Как е възможно да ми липсваш толкова?

— Знам как е. Доста е щуро, нали?

— Да.

След малко се пуснаха.

— Какво означава, че съм била „невидима“?

— Ами, простосмъртните все виждат сенаторите само по телевизията, обкръжени от… не ви знам официалната дума за прислугата…

— Сътрудници.

— Добре де, сътрудници. Или най-малко от охрана.

— Нас не ни охраняват.

— … или някакви репортери. Винаги има някой наоколо. А ти си седиш сама в това забутано кабинетче…

— Ейб, много си е хубаво.

— А, да, в сравнение с моята дупка, например. Все пак, толкова често си сама. Не съм си представял така живота на властниците.

— Според теб, аз от властниците ли съм?

— Не ми се вярва да си от сътрудниците.

Тя се позасмя.

— Сигурно е така. — Надигна се и седна върху бюрото. — Значи искаш тук да се мотаят какви ли не хора?

Той пристъпи към нея, докато краката му опряха в бюрото, между нейните. И така не беше по-висока от него.

— Не ми е ясно как го правиш.

— Онази врата май не се заключва. — Тя го прегърна през кръста и вдигна очи към лицето му. — Ами как… Илейн ми се обади, като че беше във вторник вечерта и ми се стори, че всичко това ще надигне цяла буря, затова си купих билет за самолета и пристигнах в Сан Франциско. Трябваше да съм тук, да помогна, ако успея. Понякога е задължително да си осигуриш свобода на действията. И си казах, че сега е точно такова време. Радвам се, че взех това решение. — Придърпа го към себе си. — А ти?

Той отиде до вратата, увери се, че наистина нямаше как да я заключи, после отвори и надникна в коридора.

— Навън няма никой. — Върна се да вземе стол и го пъхна под дръжката на вратата. Пак дойде при нея. — Шест часа. Вероятно никой не е останал.

Тя стъпи на пода, свали си чорапогащника и пак се настани на бюрото.

— Да побързаме — каза и вече разкопчаваше колана му, привлече го по-наблизо.

— Може ли да ти използвам телефона за минутка? — попита той, докато вече набираше цифрите.

Тя бе издърпала стола от вратата и седеше на него.

— Глицки се обажда. — И след кратко мълчание: — Оставил си ми твоя номер в пейджъра. — Заслуша се и погледна часовника си. — Мога да бъда там след час. — Отвори попаднал му бележник, надраска нещо и откъсна листа, за да го пъхне в джоба на ризата си. — Добре. Ще се видим.

— След час ли? — повтори Лорета.

Глицки седна срещу нея.

— Беше един приятел с новини от Уес Фаръл, адвоката на Кевин Ший.

Не можа да разгадае лицето й, но за миг като че топлотата изчезна от нейния поглед.

— Тъкмо щях да те питам — каза тя.

— Аз пък тъкмо щях да ти разкажа колко напрегнат ден беше.

Изреди всички случки и толкова много от тях бяха свързани с Кевин Ший. Последния път, преди да отидат заедно в ресторанта, той й каза, че се надява да задържи Ший след броени часове. Сега й обясни затрудненията с новия районен прокурор Рестън, с Фаръл, Ригби и ФБР.

Когато свърши, Лорета каза:

— Значи си убеден, че Алън не предлага на Ший специална защита заради мен?

— Горе-долу това си мисля.

— Е, значи трябва сложим край на това. Ейб, не съм се настроила да смачкам Ший на всяка цена, сам знаеш. Откакто съм тук, настоявам да бъде арестуван според всички изисквания на закона.

— Знам, Лорета. Но междувременно Уес Фаръл предлага Ший да се предаде — лесно и просто, — а насреща иска само минимални гаранции от Алън Рестън, който обаче не е съгласен. После, незнайно защо, Фаръл започва да ме отбягва. След това Ший излиза на бял свят с този видеозапис и обяснява как е станало според него, но това изобщо нямаше да се случи, ако Рестън… Илейн спомена ли ти нещо досега?

Щом чу името на дъщеря си, Лорета видимо се напрегна.

— Доста говорихме за… но не за това. Нищо конкретно. — Тя се запъна. — Каза ми, че ти си научил.

— За нея и Лок ли?

— А тя знае за нас двамата.

— Внимавах да съм по-мъгляв. И говорих в минало време.

— Но не и аз, за съжаление.

— Е… — измънка Глицки и въздъхна дълбоко.

— Извинявай. Но вече разбираш… не сме обсъждали Кевин Ший.

Глицки се изправи и закрачи из стаичката. Спря до прозореца и зарея поглед към удължените сенки навън.

— Онова обаждане… — започна той. — Моят приятел смята, че е убедил Фаръл пак да се срещне с мен. Ако стане, ще имам нужда от някакви гаранции за Ший и пак опирам до Рестън.

— Искаш да поприказвам с Алън?

— Лорета, би могла да разчистиш тази купчина. Ако го арестуваме… всичко ще отмине.

Тя подви крак под себе си.

— Илейн ми намекна за някои признаци, че Ший не е… че може би трудно ще докажат обвинението.

— Да, неговата версия е съвсем различна от тяхната, но така е с почти всички обвиняеми. Все някаква история трябва да измислят.

— Ейб, мислиш ли… питам за личното ти мнение… мислиш ли, че Кевин Ший казва истината?

Той се извъртя с гръб към прозореца.

— Всъщност, какъв е въпросът?

— Освен другото, питам те по какъв начин това ще засегне дъщеря ми. Аз превърнах Кевин Ший в символ на белия расизъм и си вярвах, но тя ще трябва да понесе последствията. Нали го заклейми публично, както сториха още мнозина сред нас.

— Помня. Постарах се да я разубедя.

— Но тя вече го е направила. Сега какво трябва да прави?

Гласът й се изостри — дали от паника? Глицки отиде при Лорета, опря коляно в пода и плъзна ръце по гърба й. Прегърна я.

— Ей, нали това обсъждаме, всичко ще се оправи.

Тя се отпусна на гърдите му.

— Извини ме, не си виновен ти. Но толкова се безпокоя за дъщеря си. Сериозно ли говориш, че Ший може да не е убиецът?

Глицки кимна.

— Да, има такава вероятност.

— И какво ще стане с Илейн, с нейната кариера, със самата нея?

След малко той отвърна:

— Така ще е по-добре, отколкото истината да се изясни, след като го гръмне някой разпален командос от ФБР.

— Ейб, сякаш се увличаш малко. Няма да се стигне дотам…

— Познаваш ли специалната агентка Симз?

— Не.

— На твое място бих изчакал, докато поговоря с нея.

Лорета завъртя глава.

— Ейб, хората от ФБР, които познавам, са сериозни професионалисти. Не им трябват престрелки, които нито могат да обяснят, нито да оправдаят.

— Лорета, за същото ти говоря. Струва ми се, че Симз направо жадува за такава престрелка и убедително ще отрече вината си. Спокойно ще обясни, че според предварителните сведения, Ший е бил въоръжен и опасен. Значи е нямала избор. Но истинското послание към нейните началници ще бъде, че не се бои да натиска спусъка. Повярвай ми, и аз съм в този занаят и знам — това се цени.

Лорета не изглеждаше убедена.

— Трудно ми е да приема, че ФБР…

— Чела ли си Чехов? — Тя се вторачи недоумяващо и Глицки обясни: — Старият Чехов твърди, че не може в първо действие да има пушка на стената и да не гръмне до трето.

— Продължавай.

— ФБР докара тук снайперисти. Стрелци със сърбеж в пръстите. Да знаеш, не са ги довели само за репетиции.

— Нима предполагаш, че планират убийството на Кевин Ший?

— Мисля си го. Бързат, докато за всички Ший все още е по-черен от дявола. И затова Алън Рестън не му предлага никаква защита. Лорета, той наглася всичко така, защото си мисли, че защитава теб. Може би и Илейн, но преди всичко теб.

— Мен? — Явно чудовищното предположение я стъписа, гърбът й се залепи за облегалката. — Защото превърнах Ший в средоточие на гнева?

— Правилно.

— О, Господи, трябва да се обадя на Алън.

Тя се изправи несигурно и тръгна към телефона на бюрото, натисна няколко бутона. Докато чакаше, Глицки й напомни да не споменава името му, защото му е заповядано да не се занимава със случая.

Никой не отговори.

— Не е в прокуратурата. Ще го потърся в дома му.

Тя придърпа жълтия си бележник, прелисти го и пак набра номер. Остави съобщение, че когато и да се прибере, Алън непременно трябва да се обади на Лорета Уейджър. Спешно е. Продиктува три телефонни номера — един в този кабинет, два домашни.

— Ще се свърже с мен — увери тя Глицки. — Ще го убедя.

Пак прегърна Ейб.

— Благодаря ти, че поговори с мен. — Лекичко го отблъсна. — Върви да се срещнеш с твоя приятел. Щом си изясним нещата с Алън, ще те потърся.

62.

Както Фаръл се договори с Харди, той можеше да предаде на приятеля си Глицки да се обади. Проклет да е, ако първи потърси лейтенанта. И без това не искаше да обещава, че ще се обади на Глицки, защото нямаше представа кога — или даже дали Кевин Ший щеше да го потърси пак. И не можеше той да се обади на Ший, даже ако се налагаше да му каже нещо, а пък нямаше какво.

Само трябваше да потърпи, докато нещо се раздвижи. Друго не му оставаше.

Затова се прибра да чака, гледаше новините, колкото да минава времето, после пак чакаше. През последните дни в това му се състоеше животът — да чака. Само че този път с две халби „Гинес“ в корема. Задряма, събуди се, погледна часовника.

Лейтенант Глицки изобщо имаше ли намерение да се обади?

Накрая пак сложи каишката на Барт и двамата почти на бегом се изнесоха от апартамента. Не искаше отново да чуе как телефонът звъни, само три-четири крачки, след като е заключил тежкото резе.

Сега поеха на север, по „Джуниперо Сера“, може би щяха да отидат чак до магазините на „Оушън“. Там имаше местенца с масички отвън, където с Барт хапваха понякога.

Типична юлска вечер в Сан Франциско, хладна и ветровита. Вместо тениската и шортите бе облякъл сив анцуг, с който никак не се връзваше грамадното „адвокатско куфарче“ (сега само с две химикалки и жълт бележник вътре). Не бе го вадил от гардероба поне година. Пробуден от летаргията си, той вече замисляше поредните си ходове и си подсвиркваше беззвучно. В другата ръка стискаше каишката на кучето, което от време на време спираше да си отбележи територията и се наслаждаваше на разходката.

Вярно, безпокоеше се от прекъснатата връзка с полицията, но ако Харди казваше истината, че не Глицки е изпратил Стоунър със заповедта за обиск, може би все още съществуваше шанс да уговорят условия, които и да предпазят Кевин, и в същото време да го отведат зад решетките.

Всъщност, Фаръл вече умуваше над следващата стъпка — съдебния процес. Откри, че дори го очаква с нетърпение. Вярваше, че може да спечели това дело! И за разлика от онова, на неговия бивш приятел Марк Дуър, този път щеше да е на страната на правдата, а само допреди един ден бе захвърлил тази идея в боклука на отдавна отминалото. Самата мисъл, че може да допринесе за защитата на невинен човек, го изпълваше с бодрост. Щом се задвижи делото, залагаше на предчувствието си, че може да предизвика оттегляне на обвинението още преди същинския процес.

Зави към „Оушън“ и чак тогава мозъкът му проработи истински. Свирукането спря изведнъж. Той се закова на място и омота каишката на Барт около един от прътовете на кована желязна ограда край миниатюрните дръвчета и подстригана трева до детска къщичка. Седна на широко каменно стъпало и отвори куфарчето, забравил за времето и къде се намираше.

Какво бодна така ума му? О, да… раните от нож. Когато говори с Глицки, трябва да се сети (Но кога ще стане това? Защо ли не отстъпи, да се обади на лейтенанта?) и да го помоли да търси хора с такива рани. (Разбира се, не бе и чувал за Колин Девлин или Мюлън и Макей.) Подобна подробност, щом не е общоизвестна, може още на старта да убеди съдията, че липсват убедителни доказателства за вината на Кевин. Само че… по дяволите, Кевин спомена това във видеозаписа. Фаръл задраска написаното в бележника.

Но това беше само първият съществен детайл, който изплува в съзнанието му. Припомняше си и другите доводи, които изложи пред Глицки в „При Лу Гърка“. Успееше ли да отърве този клиент с иск за решение по параграф 1118, за незабавна оправдателна присъда, щеше да е сладко, нали?

Записа си още идеи — адвокат в стихията си. Можеше да направи много за Кевин… да призове Глицки като свидетел. Ченге — свидетел на защитата. Такъв театър би изглеждал убедително за съдебните заседатели. Трябваше да уреди медицински преглед за Кевин, и то скоро. Да провери дали наистина има спукани ребра. И драскотините по лицето му.

Проклятие! Забрави да снима Кевин, а лицето му вече се оправяше. Все пак, на видеозаписа раните сигурно личаха. Поне се надяваше. Не беше уверен. Трябваше да се стегне отново. Да си напрегне ума. Съдебните дела са война и не бива да се втурваш напред, ако не си готов да победиш или да умреш.

Какво още? Дъвчеше химикалката и си изцапа долната устна. Да помисли за съдебното жури — по дяволите, какво да предприеме за расовото разпределение на заседателите? Трудна работа, изстрел в тъмното, както винаги. Въпреки всичко вярваше, че ще съумее да се спре на дванайсет души, които да не са расово предубедени, дори в такова взривоопасно дело.

Колко чернокожи приятели имаше Кевин? Да де, изтъркано въпросче, но в същото време житейски факт. Знаеше, че са поне двама-трима — нали пиеха заедно. Чудесни свидетели. Кевин им знае имената.

Но най-много се нуждаеше от неколцина други заподозрени — мамка му, не просто заподозрени, напомни си веднага. Онези, които са извършили това, да пукнат дано.

Рязко прелисти бележника, пишеше като побеснял. А може и да си е луд. Виж го само — дългокос тип на петдесет години, с шкембенце, по анцуг, по устата му черни петънца от химикалката, дърдори си нещо неразбрано. Дебелото старо куче лежи в краката му. Куче, което честно казано, пърдеше повече от търпимото, благодарение на богатата, консервирана, изцяло месна храна (и по някоя бира), защото според господаря му това беше подходящата диета за едно куче. Отначало не искаше и да погледне проклетото животно, но щом пое грижата за него, не би позволил да живее с помия и огризки, не и Кучето Барт Фаръл.

Уличните лампи светнаха — повечето по „Оушън“ бяха в изправност. И както се случваше понякога, по залез вятърът стихна. Уес Фаръл вдигна глава, учуден не толкова, че се намери тук, а че бе затънал.

Повлечен от потока.

Карл Грифин накара Марсел Лание да дойде с него, за да огледат пак около парка „Долорес“. Така че Ридли Бенкс, който последните дни работеше с Марсел, остана сам.

Денят му бе предопределен от решението да не се мярка в отдела. Имаше си предостатъчно оправдания — в старанието си да изровят нещо за Питър Макей и Брандън Мюлън, двамата с Марсел бяха позарязали всекидневната работа и малко шляене по улиците би помогнало да разчистят разследването на други убийства.

Но Ридли най-вече усещаше, че ако пак подхвърли на лейтенанта нещо за подозренията си относно миналото на Лорета Уейджър, Глицки непременно ще избухне като бомба. Затова му остави неясната бележка. Да става каквото ще става, той направи всичко по силите си. Не разполагаше с други факти, освен вече споделените с Ейб, но се досещаше, че сенаторката Уейджър не е най-подходящата компания за шефа на отдел „Убийства“. Ала не искаше да досажда, да се прави на нахалник. Само се опитваше да си върши работата и по-точно — да внуши на Глицки в какво би могъл да се забърка. Дали лейтенантът щеше да си направи някакви изводи, оставаше си негово решение.

Жаклин, гаджето на Ридли, работеше като секретарка на адвокат в една от фирмите из горните етажи на небостъргач. Сега чакаше в приемната, за да види ще се освободи ли тя скоро и има ли желание да излязат и да хапнат нещо. Макар и вече да притъмняваше, задълженията на секретарките в тази фирма свършваха, когато шефовете им си тръгваха. Официално имаха нормален работен ден, но която настояваше да излиза в пет или пет и половина, скоро се оказваше безработна. Денят на Жаклин приключваше не когато си изпълнеше задачите, а когато адвокатът й кажеше, че е свободна. Нито секунда преди това.

Тя се появи в другия край на дългия коридор и както я следеше с поглед, Ридли пак одобри деловия й вид. Не го привличаха нито лъскавите мацки, нито курветата, макар че (или по-точно — защото) бе опитал и едните, и другите в по-младите си години. Жаклин беше работещо момиче, също както и той беше работещ мъж. Отличаваше се с добра душа, топла усмивка, сдържан език и великолепно телосложение.

Личеше, че е напрегната, но го поздрави съвсем нормално. Ридли си каза, че момичето е от твърде висока класа, за да натрапва настроението си на околните.

— Съвсем навреме дойде — каза тя и небрежно го целуна по бузата.

Да, имаше напрежение. Носеше дълга вълнена пола и виолетова блуза. Ридли надуши лек аромат на канела. Помисли си дали не след дълго няма да е вече женен за нея, макар още да не бяха обсъждали това.

В асансьора хвана ръката й.

— Какво има?

Тя пое дъх и не издиша още два-три етажа.

— Стен ще работи през всички почивни дни. Иска и аз да идвам.

Не беше някаква особена изненада. Стен беше Стенсфийлд Бътлър Трети, „нейният“ адвокат. Бял мъж на трийсет и четири години, женен, с две деца, натискащ се да стане партньор във фирмата след шестгодишно бъхтене. Допълнителните часове не го притесняваха. Живееше с работата си.

Ридли сви рамене и недоволно преглътна новината.

— Няма нищо — каза той и стисна ръката й. — С всички тези неразбории и аз мога да натрупам още дни отпуск.

Бяха си приказвали дали да не се махнат от града за два-три дни, може би да отскочат до Пойнт Рейес, но винаги я имаше и възможността Жаклин да е заета. От четири години тя беше вярната и способна помощничка и секретарка на Бътлър. Но не витаеше в небесата — ако прекали с думата „не“ (Щеше ли да е достатъчно веднъж? Или два пъти?), ще я махнат. Бе се случило на твърде много от нейните колежки. Беше чернокожа нисша служителка. Ако искаше да запази тази добре платена и квалифицирана работа, не биваше да поставя на първо място личния си живот. Само така можеше да оцелее.

— Ами, не точно това ме притеснява.

— А кое?

Вратата се плъзна встрани и излязоха в огромното, облицовано с мрамор фоайе. Отсреща имаше посещаван от млади адвокати бар и двамата по навик се насочиха натам. Жаклин често пийваше по чаша шардоне след работния ден.

Спря и се обърна към него.

— Ридли, надявах се, че ще мога да отида на шествието. И не съм сигурна, че ще помагам на Бътлър. Не и утре. И… и му казах.

— Той какво ти отвърна?

— Наежи се и отсече аз да си решавам. И ако не дойда в службата, ще си нося последствията. Толкова набързо трудно можел да ми намери временна заместничка и ако си загубел клиента, защото неговата секретарка не била на разположение, ясно…

И двамата знаеха какво би станало. Ридли нежно я прегърна през кръста. Влязоха в бара. Тук пускаха записи в стил „ню ейдж“. Наблизо имаше свободни маси, до заемащите цялата стена прозорци.

След като направиха поръчката (безалкохолно за Ридли), сплетоха ръце на масичката.

— Значи щеше да участваш в шествието? С Филип Мохандас?

— Не „щях“ — каза тя, без да се перчи. — Ще отида.

— И мислиш, че заради това си струва да останеш без работа?

— Ридли, може и да ти звучи старомодно, но мисля, че трябва да си отстояваме правата. Твърде дълго нищо не се променя.

— И си въобразяваш, че като отидете там с Филип Мохандас и няколкостотин от братята, нещо ще промените?

— Няма да са няколкостотин. Не познавам човек, който няма да отиде.

— Ами, познаваш.

Ридли си дръпна ръката.

— Недей — помоли тя.

— Ти недей.

— Ридли, не ти прилича да се държиш така.

— Тъй ли било? Ама че забавно. Не знам защо ми хрумна, че съм ченге, а пък на това шествие главното му е, че ние ченгетата нищо не правим, защото разни бели важни клечки ни въртят на пръста си. Нали? Така чух. И искаш да участваш, а? Обаче казваш, че не ме засяга лично. Не ме пързаляй, Жаклин.

— Не се ядосвай.

Тя му протегна ръка над масата.

— Добре, не се ядосвам.

— Сигурно не виждаш нещата… като нас. Искам да кажа, твърде дълго си бил в системата…

— Значи съм станал бял отвътре? А имаш ли си идея с какво се занимавах последните три дни и защо нямах време да се видя нито с теб, нито с някой друг?

— Аз…

— Ще ти обясня. Преследвах хора, опитвах се да спипам онези, които обесиха Артър Уейд. И никакво шествие до Градската палата няма да ми помогне да ги хвана.

— Говориш за онзи човек, нали?

— За Кевин Ший?

— Да, за него.

Бенкс наведе глава и се овладя. Ръката му се плъзна по масата и стисна нейната.

— Жаклин, миличка, слушай ме внимателно. Цяла тълпа е убила Артър Уейд, а не само…

Сега тя реагира невъздържано. Тресна с юмруци по масата и пепелникът издрънча. Хората от околните маси се обърнаха към тях.

— Не го усещаш, нали? Вече нищо не чувстваш, нали?

— Всеки ден го усещам, Жаклин. Всеки ден това ми е на главата.

— Но вече не ти идва отвътре, нали?

— Какво означава това?

— Означава, че са ти пуснали въдицата и ти си налапал кукичката. Означава, че…

— Нищо не съм налапал! Просто си държа очите отворени.

— Не, Ридли, държиш се като ченге, като един от тях. Мислиш си, че си в някаква група, като банда, в която всички се защитават помежду си…

— За Бога, Жаклин, откъде ги измисляш тези приказки?

— Стига ми да те погледна. Виждам какво се променя и какво — не. Заблуждаваш се, Ридли Бенкс. Вярваш, че си успял, че си един от тях. Нали си инспектор, значи си недосегаем. Нека ти кажа нещо, което трябваше вече да си разбрал тази седмица. Всички сме уязвими. Пак сме си хора второ качество. Ето я причината за шествието.

— Жаклин!… — Той се спря. — Значи, според теб, шествието струва повече от работата ти?

Тя пак плесна по масата и яростно изгледа онези, които наблюдаваха.

— Не би трябвало изобщо да засяга работата ми! За Бога, утре е събота. Започват празниците за Четвърти юли. И той не ме предупреди. Какво ми остава, до края на живота си да зарязвам всичко, щом Стенсфийлд Бътлър Трети поиска скапаната си чаша кафе с обезмаслено мляко? Какво ще кажеш, ако не бях черна, щях ли и за това да се тревожа?

— Само че си черна и се тревожиш.

— Шествието е протест и срещу това.

— Дали пък не си вбесена, че си само секретарка, а не адвокат? Може би цветът на кожата ти няма нищо общо…

— Само секретарка! Ще те…

Млад мъж с атлетична външност, с костюм и вратовръзка, застана до тяхната маса.

— Извинете, аз съм управителят и някои от другите ни клиенти… — Сви рамене, за да покаже, че вината не е негова. — Бихте ли имали нещо против да продължите този спор отвън?

Жаклин избухна:

— А вие бихте ли имали нещо против да си…

Но Ридли вече държеше ръката й, издърпа я от стола и я поведе към вратата.

Щом излязоха, тя се извъртя към него.

— Махни си ръцете от мен! Изобщо се махни!

— Жаклин, моля те…

Блъсна го и извърна лице.

Ридли пак я хвана, но тя се завъртя и го удари по челото толкова силно, че отстъпи крачка-две.

— Не ме доближавай. Да не съм те видяла повече! Махай се!

Отдалечаваше се заднешком, вдигнала ръка пред лицето си. Изведнъж побягна.

Той я последва, но след няколко крачки се отказа и спря пред огромните прозорци на бара. Море от бели лица го зяпаше през стъклата.

Не, Жаклин, не се чувствам един от тях. В нищо.

63.

— Както казват, през шкафа вятър е минал — съобщи Мелъни, след като огледа рафтовете. — Значи нищо нямаме.

Пъхна ръката си по-навътре и измъкна буркан с компот и миниатюрна консерва кренвирши.

Кевин застана на вратата на кухнята.

— Твоята приятелка Ан с какво си поддържа живота?

— Ами, ей сега ще установим.

Тя отвори хладилника. И в него не се забелязваше изобилие от храни и напитки. На закуска довършиха сиренето и някакви остарели бисквити. Обядът се състоеше от общо две яйца за двамата, на водна баня.

— Много ми се яде пица — сподели Кевин. — Няма да се откажа и от една бира.

— Можем да поръчаме по телефона. Имаш ли пари?

Кевин провери в портфейла си и нареди на плота петдесет и осем долара.

— Това ми напомни — каза той, — че не се обадих в работата, не ги уведомих, че известно време ще отсъствам. — (Двайсет и пет часа седмично се занимаваше с телемаркетинг, тоест от една преустроена в офис къща продаваше по телефона приложни компютърни програми на малки фирми.) — Чудя се дали са забелязали, че ме няма? Едва ли много им липсвам.

Никой не се усмихна. Шегите не ги освобождаваха от напрежението.

Мелъни се върна в хола, отвори телефонния указател и се обади в едно заведение, което познаваше. След малко остави слушалката.

— Заради бунтовете не доставят храна вкъщи.

— Опитай на друго място.

След още седем опита — три пицарии, две китайски ресторантчета, монголска закусвалня за шишчета и руска пирожка — се оказа, че никой не иска да ги обслужи. Мелъни стоеше до телефона и са канеше да набере осмия номер, когато Кевин се обади от креслото:

— Май вече се побърквам тук, поне така си мисля. И ти ли превърташ, или съм само аз?

Тя кимна.

— Има нещо такова.

— Ей, сега е петък вечер. Навън е тъмно. Нормалните хора си уреждат срещи, занимават се със себе си. — Погледът й не беше насърчаващ. — Ще излезем, може Ан да има тук перука или ще си пъхна топки памук под бузите…

— Значи ще ядеш пица с памук в устата?

— Добре де, ще минем без топки памук. А какво ще кажеш за…

Мелъни изразително клатеше глава.

— Кевин…

Ръцете му бяха отпуснати покрай тялото.

— Мел, вече наистина се побърквам тук.

— Аз също — призна тя, — но всеки път, щом си покажем носовете навън и…

— Не е всеки път — напомни той. — Онази вечер чакахме на опашката за сандвичи половин час и никой не ни позна.

— Там никой не ни зяпаше.

— И никой не ни търсеше там, както ще бъде и в някоя забутана пицария. Я помисли — всъщност най-малко биха очаквали да ни видят някъде в заведение. Даже право в нас да гледат, както спокойно дъвчем пица, ще си кажат: „Не е вярно. Не може да бъде. Не са толкова тъпи“.

Мелъни седна до телефона и поразмисли.

— А от друга страна, виж какво е станало с Джон Дилинджър. Щом излязъл от киното…

— Мелъни, направили са му засада. Сега никой не знае къде сме, откъде и накъде отиваме. — Той вече се надигаше от креслото. — Дори си мисля, че така е по-хитро, отколкото да отидем за храна в магазин. Отиваме, ядем, връщаме се. Става ли?

Донякъде имаше право, но тя пак се боеше до смърт. Но пък останеха ли затворени тук, кой знае каква идиотщина можеше да им хрумне…

Ан имаше множество шапки и двамата си избраха по една — Кевин разноцветна скиорска, която смъкна до веждите, а Мелъни кадифена барета, за да скрие косата си. Премениха се с още дреболии, а Мелъни обилно си намаза устните с крещящо червило. Нарисува си и две бенки на бузите.

Щом излязоха, усетиха миризмата на дим в града и противно на представата на Кевин, че хората едва ли не танцуваха по улиците, нямаше особено оживление. В края на краищата, палатковият лагер в парка „Голдън Гейт“ беше само на два квартала оттук. Когато минаха на кръстовището, в далечината видяха рязкото примигване на жълтите лампи, окачени по преградите около лагера.

Беше студено и Мелъни си пъхна ръката в джоба на Кевин. Той я притискаше към себе си, забързаха се. Хейт Стрийт не беше в район с полицейски час, но рядко минаваха коли и почти не се виждаха пешеходци. През няколко входа попадаха на бездомни, просещи пари. Кевин им раздаде последните монети от джобовете си.

Както той предсказа, изглежда никой не им обръщаше внимание. Улиците пустееха, но в „Пицайола“ тъпканицата беше нормална за девет вечерта в петък. Кевин избра една ниша в ъгъла.

— До изхода, за всеки случай.

— Не е смешно.

Мелъни отиде да поръча — две големи, комбинирани, с аншоа, кана „Сам Адамс“ и две чаши.

— Бихте ли ми показала някакви документи, моля?

Човекът зад барплота беше афроамериканец, на годините на Кевин. Усмихна й се търпеливо, не излъчваше заплаха.

Тя се смръзна. Навърши двайсет и една години преди шест месеца и особено докато се срещаха с Кевин, бе свикнала да си поръчва бира, без да й искат документи. Сега гледаше смаяно, чудеше се какво да измисли. Изключено беше да изскочи оттук без Кевин, а и щеше да прикове погледите на всички околни. Леко се обърна, но Кевин не гледаше към нея.

— Госпожице?

— О, извинете.

Какво да се прави. Извади портмонето и показа шофьорската си книжка, която мъжът разгледа на по-светло.

— Благодаря. За кого е другата чаша?

Ох, Господи… Накрая ще ги хванат. Трябваше просто да побегне — да кресне на Кевин и да си плюят на петите.

— За приятеля ми, седи ей там — каза, наложила волята си над страха. — По-голям е от мен.

Блестящо, Мел.

Мъжът примижа към слабо осветената зала.

— Значи доста е пораснал, а? — Мъжът още се усмихваше, докато наливаше бира в каната. — Сервитьорката ще ви я донесе ей сега.

Тя зашеметено се върна към закътания ъгъл и седна до масата.

— Идеята си я бива — каза Кевин. — Утре ще… Какво ти е?

Сервитьорката дойде, остави каната между тях и се дръпна, без да ги удостои с поглед. Мелъни опитваше да се справи със себе си, клатеше глава, за да възпре въпросите на Кевин, да не привлича още внимание към масата. Той се наведе към нея.

— Какво става?

Подаде й ръка, тя я стисна и му разказа.

Барманът се въртеше като на пружини, неспирно пълнеше кани с бира. А в откритата откъм залата кухня, един от готвачите въртеше във въздуха тесто за пици. От джубокса звучеше някаква песен на Стинг. Нямаше дансинг, но неколцина се подрусваха свободно, явно не забелязваха промените в ритъма. Никой не се взираше в Мелъни и Кевин. Той не пропусна да спомене това.

— Знам. Но ако…

Потупа ръката й.

— Ще драснем. Вече доста се отракахме. — Засмя се самоуверено, поне му се искаше да изглежда така. — Ей! — Плъзна пръст по лицето й. — Всичко е наред, Мел. Сама знаеш, трябваше да поизлезем на въздух…

— Кевин, вече не мога да издържам. Когато онзи те погледна, щях да повърна.

— Но ти се държиш чудесно.

Тя клатеше глава.

— Какво ще стане с нас? Кога ще свърши? И ще свърши ли?

Не последва отговор. Той издърпа ръката си и тържествено наля бира в чашите, за да спечели време.

— Нали се опитваме да спрем всичко това?

— Вече не знам какво се опитваме да правим. Само знам, че съм уплашена. До полуда. — Тя помълча. — Понякога си мисля, че дори няма да се измъкнем живи. Че някой ще ни убие.

Той се облегна на стола.

— Това няма да стане.

— Като говориш така, чукни на дърво. Моля те!

Той тупна веднъж по масата. И не само за да успокои Мелъни.

— Знаеш ли, ако помислиш, само аз съм затънал. Мел, ти имаш избор. Можеш да…

— Никога! Да те изоставя сега, след всичко?

— Нали току-що каза…

— Това изобщо не съм казвала. И не искам повече да обсъждаме. Само се боя, Кевин. Боя се и за двама ни. Кой човек с ум в главата не би се страхувал на наше място?

— Исках да кажа, че можеш просто да излезеш оттук, веднага, да отпрашиш с такси на юг при родителите си, да наемеш адвокат…

— Не! Млъкни, Кевин.

Тя вдигна чашата, после се озърна към залата. Изобрази усмивка на човек с железни нерви и се взря в очите му.

— Шибана несправедливост — каза тя. — Цялата тази гадост е несправедлива. Ако светът беше какъвто трябва да е, щяха да ти връчат медал в Белия дом…

— Не знам, май е прекалено. Ще съм доволен и да отменят заповедта за арестуването ми.

— Добре е за начало.

Сервитьорката дойде и тресна вдигащите пара пици на масата, после изчезна.

Кевин махна след нея.

— Виждаш ли? В пълна безопасност сме.

— Има надежда — каза Уес.

Кевин говореше по телефона в коридорчето към тоалетните и аварийния изход.

— Тъкмо над това умувахме.

— Къде си? Какъв е този шум?

— В „Пицайола“. Една пицария на „Хейт“. — Добави в настъпилото мъртвешко мълчание: — Трябваше да излезем, Уес. Щяхте да превъртим. Никой не знае кои сме…

— Кевин, всеки знае ти кой си. Да се надяваме, че може би никой не те е познал където сте, но няма значение. Моля те, би ли се постарал да запомниш това?

— Уес, ей сега си тръгваме и се връщаме в апартамента на Ан. За каква надежда говориш?

Уес побесня от своя приятел и клиент — най-търсеният беглец в града, окръга, щата, вероятно в цялата проклета страна, а си седи в някаква пицария. В момента нищо не можеше да направи, освен да се моли Кевин да се измъкне жив и здрав.

— Явно не Глицки е заповядал да ме проследят. Някой от районната прокуратура, а не от полицията.

— Е?

— И изведнъж пак започнах да си мисля, че имаме сериозен шанс да получим, каквото искахме снощи — поне да те изслушат и да те пазят.

— Сериозен шанс ли?…

— Кев, по-добре е от нищо. Опитвам всичко възможно.

— Знам. Само че… значи се обади на този Глицки…

— Спри се малко! Още не съм. Той ще ми се обади по някое време, тази вечер. Честно казано, очаквах вече да ме потърси. — Мълчание. — Кевин, сега поне имаме основателна причина да кротуваш тук, а не да бягаш. Тази сутрин, нали си спомняш.

— Помня.

— Значи, разбрахме се. Предполагам, че по това време утре ще сме постигнали някаква уговорка. Знам, че Глицки ще ми се обади, постара се доста, за да поискам отново да го слушам. Убеден съм, че е на наша страна, а е ченге. Кев, това съвсем не е лошо.

— Добре, убеди ме. Вече съм щастлив.

Фаръл въздъхна.

— Защо не определим точно време, когато да ми се обаждаш? Можеш да ми кажеш и номера, където сте.

— Щях да ти го кажа, ако го знаех. Все пак не е моя номер, нито на Мелъни.

— Така да бъде — каза Фаръл, — но направо ми побелява косата, като не мога да те открия.

— Е, кога да бъде?

— В девет.

— В девет? Уес, утре е събота.

— Събота ли? Какво значение има — събота, вторник, на кой му пука… За Бога, Кевин…

— В девет е добре. Бъзиках те.

— Кевин, голям бандит си.

Разбираше, че момчето опитва да не покаже колко се страхува.

— Уес, не казвай тази дума. Бандит…

— В девет — изръмжа Уес. — Постарай се да си точен.

Това беше първата й задача в Сан Франциско и специалната агентка Симз не можеше да се примири с тукашното време — да трепери от студ в първия ден на юли. Във Вашингтон жегата вдигаше термометъра над трийсетицата и беше задушно от влага, още от средата на май. Тя си представяше лятото в Калифорния по същия начин, само че без влагата. Предишните й задачи в Лос Анджелис, Модесто, Сакраменто, дори в близкия Оукланд не я подготвиха за местния микроклимат. Ако я увличаше литературата, би могла да си припомни често цитираната забележка на Марк Твен, че най-студената зима в живота си преживял през юни в Сан Франциско. Но от шест години Марго Симз четеше само служебни наръчници и справочници, а и преди не прекаляваше с четенето.

Седеше зад витрината, на ъгъла срещу микробуса за проследяване, паркиран пред блока на Уес Фаръл, грееше си ръцете около висока чаша кафе с мляко. Нямаше никакъв вятър, но температурата внезапно падна докъм десетина градуса, а тя носеше само пола и блузка под тъничкия жакет. Повече от три часа седя в неотопления микробус, след като излезе от Съдебната палата и студът проникна във всяка клетка от тялото й.

Преди около десет минути се предаде и се махна от наблюдателния пост в търсене на малко топлинка, която откри отсреща, в кулинарно магазинче. Закусвалня на ъгъла — във Вашингтон щеше да се нарича закусвалня — само че тук всичко беше в остри ъгли, високи тавани, драматично осветление. Да, в Сан Франциско, според нея, си падаха по пресилените неща.

Влезе, защото й се стори топло, освен това правеха кафе. Предлагаха и вино, бира, сандвичи, сиропи и ароматизирана газирана вода, натруфена история — в този град не биха се задоволили с местенце, където просто да изпиеш набързо една сгряваща чаша. Менюто, дори най-различните видове кафе, беше само на италиански, имаше грамаден остъклен щанд, където бяха изложени екзотични тестени измишльотини и салати. Симз влезе, само за да се отърве от студа, да си стопли ръцете около чашата и това cafe latte бе най-близо до желанията й.

Не беше само заради студа. Седеше до елегантната масичка и още трепереше. Около повечето други маси се бяха скупчили усилено бъбрещи местни хора, на нейната възраст или по-млади. Струваше й се, че Сан Франциско е едва ли не друга държава. Изведнъж осъзна колко неприятен й е този град.

Обзе я порив да измъкне пистолета, скрит под ленения жакет, да изгърми пълнителя по бягащите светлини, затъмнените витрини от пода до тавана, кафе машините, може би и по загубеняците наоколо.

Тези имаха ли представа какво ставаше тук? Цялата преструвка за единението на нацията се срутваше тухличка по тухличка в същия този момент, из целия град, както ставаше всяка секунда от последната седмица. А самонадеяните всезнайковци и веселяци си пийваха капучино и сиропи, или по някоя чаша бяло вино и си „пробутваха лафове“, както сами наричаха това празно занимание. Е, не бяха неин проблем, но за Бога, направо ги мразеше. Да си ядат — тя плъзна поглед по надрасканото меню на черната дъска — да си ядат foccacia, каквото и да означава, по дяволите.

Унилите й размишления прекъсна един от техниците в микробуса, Сам, който надникна през витрината, забеляза я и се промъкна през лабиринта от начупени нива на пода. Тя вече вървеше към него.

— Сгащихме го! — едва изрече той, останал без дъх от тичането. — Няма съмнение, намерихме Ший. Седи в някаква „Пицайола“, номер хиляда и осемстотин на улица „Хейт“.

Забравила студа и всичко друго, тя повлече Сам към изхода.

— Да се размърдаме!

Кевин пак погали ръката на Мелъни — „кротко, кротко“ — когато черно-бялата полицейска кола спря пред пицарията.

— Най-добре да уредим сметката — каза съвсем делово.

Но преди да привлекат вниманието на сервитьорката, двамата униформени полицаи влязоха, явно решили да отдъхнат малко. Стори му се, че запълниха цялото свободно пространство, изгълтаха целия кислород в залата.

— Друго ще поръчате ли? — попита тяхната забързана сервитьорка.

— Благодаря, това беше всичко. Много е вкусно. Сметката, моля ви.

Тя се завъртя светкавично и изчезна.

Ченгетата стояха един до друг пред плота за приемане на поръчките, приказваха си с един от готвачите. Сервитьорката спря при тях, каза нещо и се засмя.

Кевин и Мелъни се сгушиха в своя ъгъл, стараеха се да не показват лицата си.

— Дръж се спокойно — напомни той и тя кимна, стиснала силно ръката му.

Не особено скоро — сякаш мина цяла геологическа епоха — сервитьорката се върна с касовата бележка и я пусна на масата. Кевин я взе, дължаха 34,65 долара за пиците и бирата. Посегна за портфейла си.

Ченгетата направиха поръчката си и се обърнаха да потърсят маса.

— Не, не тук, не тук — измънка Кевин.

— Шът!

— Тук е лошо, има течение…

— Шът! Кевин…

Онези прекосиха залата и издърпаха столове на около метър от Кевин и Мелъни, настаниха се на съседната маса.

Кевин отвори портфейла. Пак надникна вътре. Нямаше пари. Хвана ръката на Мелъни и се постара да не повишава глас:

— Къде са парите? Ти ли ги взе?

Тя го изгледа. Да не е полудял?

— Нали ти ги взе, недей да ме мъчиш така…

Кевин й показа празния портфейл.

— Май сме ги оставили на масата в кухнята…

— Не сме…

— Бяха на масата, под вазата. И не помня да съм ги взимал. О, Боже, забравил съм ги там!

Мелъни се озърна към полицаите и пак се вторачи в Кевин.

— Господи! — възкликна неволно.

Едното ченге я чу и се обърна. Беше мъж на средна възраст, с добродушно лице. Понаведе се към тях.

— Младежи, добре ли сте? Всичко наред ли е?

Мелъни го зяпна, вцепени се. И накрая изцеди думите от себе си:

— Извинете, но днес умря моето коте.

Направи опит да се усмихне.

Кевин им позволи да го видят в профил, не повече, за да не предизвиква съдбата.

— Мъри — добави той. — Казваше се Мъри. Беше при нея от шест години.

— Ей, че лоша работа — промълви ченгето. — Аз не си падам много по котките, но жена ми е луда по тях.

Симз беше единствената жена в екипа. Четиримата мъже, чакали досега в микробуса, бяха по-добре подготвени за студа, носеха кожени якета и дебели панталони. Вече се бяха обадили на резервната група в хотела, включваща и останалите снайперисти. Разбраха се, че ще се срещнат на прочутото кръстовище между „Хейт“ и „Ашбъри“ и ще започнат акцията оттам.

Сега се носеха шеметно към „Гиъри“, но без да включват сирената. Проклета да е, ако допусне местните смотаняци да се набъркат. Така наречената полиция на Сан Франциско само можеше да оплеска всичко. Това си беше операция на ФБР. Симз седеше отпред до шофьора, другите трима бяха отзад, наострени, но хладнокръвни. Почти не говореха, не си проверяваха оръжието — стигнеше ли се до това, оръжията щяха да бъдат в изправност. Хората й бяха професионалисти.

— Искам да станеш небрежно и да отидеш до тоалетната.

— Кевин, трябва да платим. Не можем да се изплъзнем така…

Той напрегна цялата си воля, за да говори тихо.

— Няма да им покажа кредитната си карта. Не би трябвало да виждат и твоята. Мисля, че ти се налага спешно да отскочиш до тоалетната, нали?

Мелъни се пребори със съвестта си, стана и се скри в коридорчето. Кевин изчака, колкото му стигнаха силите, после се завъртя към полицаите, почти им показа лицето си. В тази мъждива светлина можеше да поеме риска.

— Извинете. — Двамата прекъснаха разговора си и се обърнаха към него. — Само ще отида да проверя как е приятелката ми. — Посочи неплатената сметка. — Парите са у нея. Ако сервитьорката дойде и види, че и двамата сме излезли… — ухили се, — … бихте ли й казали, че не се опитваме да я прекараме. Ей сега ще се върнем.

Симпатичното ченге кимна и Кевин излезе.

Пребледняла като смъртник, Мелъни чакаше и трепереше до вратата, на която имаше лепенка „Авариен изход. При отваряне се включва алармената инсталация.“

Кевин застана до нея и прочете надписа.

— Готова ли си? Да се махаме.

Дръпна я за ръката и натисна дръжката.

Нито звук. Алармата не писна, докато се измъкваха на уличката. Точно на това разчиташе. Един път да има полза от негодни жици. Добрата електроника струва цяло състояние.

Микробусът на Марго Симз спря зад полицейската кола, до тротоара пред „Пицайола“.

— А тези какво правят тук? — промърмори на себе си, докато излизаше от микробуса.

Вече бе разположила по един човек в краищата на уличката зад пицарията. Тя и Сам щяха да влязат през главния вход.

Реши, че не е нужно да вдига шум. Защо да го подканва към съпротива? Кевин Ший нямаше да знае коя е тя, докато му размаха под носа значката си и, ако е необходимо, извади пистолета от кобура.

Спря се до вратата и огледа залата, но не виждаше никой, приличащ на Кевин Ший. Имаше двайсетина маси и ги огледа за броени секунди. Масата до онази, където седяха двете градски ченгета, още не беше разчистена, но там нямаше никой. Завъртя глава към Сам и му заповяда да провери тоалетните.

Отиде при полицаите, представи се и им показа снимката на Кевин Ший. Попита виждали ли са някой, която да прилича на него…

Спогледаха се с изцъклени очи. Единият почти събори масата, когато скочи и се втурна в коридорчето, вече извадил револвера. Симз нахълта след него.

Сам излезе от тоалетната.

— Никой.

Скупчиха се в теснотията. По-възрастното ченге се поколеба до задния изход, после бутна вратата.

Нищо.

Пусна я да се затвори. Пак натисна.

— Алармата се е скапала — каза той.

Напоследък нищо не вървеше както трябва.

— Направо щях да умра — каза Мелъни.

Завиха от „Хейт“ по „Станиън“, вече бяха на петдесетина метра от блока на Ан.

— Какво ще правим с тази сметка?

Кевин я погледна втренчено.

— Тревожиш се за сметката?

— Ами, да. Пощуряла съм, нали?

Кевин я обърна към себе си и я целуна.

— Толкова си сладка. Нищо чудно, че съм луд по тебе.

Тя се надигна, като че щеше да отвърне на целувката, но вместо това прошепна:

— Като перце по сърцето, любими.

64.

Преди вечеря Дизмъс Харди зареди компактдискове с около пет часа оперни записи и сега един тенор (не беше Лучано Павароти, но Глицки не им помнеше имената) едва чуто извиваше сърцераздирателните си трели.

След като се раздели с Лорета, Глицки искаше да мине набързо оттук, да чуе основното от разговора на Харди с Фаръл, после да се обади на адвоката, за да се заеме с проблема Кевин Ший.

Щом влезе, набра номера на Фаръл, но побесня, когато никой не вдигна слушалката. Защо този тип не си бе монтирал телефонен секретар? Всички адвокати имаха поне по един, понякога Глицки си мислеше дали тези устройства не ги продават от монетни автомати по коридорите на юридическите факултети.

После влезе в кухнята, целуна по бузата Франи, съпругата на Харди, а тя го погледна само веднъж и заяви, че Глицки остава да вечеря с тях. Точка по въпроса. Било очевадно, каза тя, че изобщо не се грижи за себе си. С колко килограма е отслабнал? И какво му става? Ако не му пука за себе си, поне да мисли за децата си.

Франи беше по-малката сестра на Моузес Макгайър, съдържателя на бара — дребничка жена с дълга, огненорижа коса, с кожа като сметана и зелени очи. Беше по-млада с повече от десет години от Глицки и Харди. Идеалистка, инат, красавица.

Когато Фло почина, макар семейство Харди да имаше две малки деца, Франи прибра при себе си момчетата на Глицки за повече от месец, докато той се преструваше, че започва да слепва отново пръсналия се на парчета живот. Помогна в най-критичния момент и му даде възможност да открие и наеме Рита. А момчетата усетиха, че животът продължава, когато най-силно се нуждаеха от това. Пък и така Глицки имаше извинение да отива при някой след работа, да не стои сам.

Днес решиха да го нахранят добре. Дизмъс и Франи постепенно се превръщаха в ценители на изтънчената кухня, но Ейб си каза, че на човек може и по-лошо да му се случи. Наричаха ястието „ризото“, докато той би казал риба с ориз, но беше вкусно под всякакво име. Дори изпи почти цяла чаша бяло вино. В съответствие с гастрономичните правила.

Половин порция „Столичная“ през деня, чаша вино вечерта. Май клонеше към алкохолизъм. Което го подсети…

Пак се обади на Фаръл. По-точно, опита се. Беше влудяващо да осъзнае, че собственото му чувство колко е спешно да уредят въпроса с Кевин Ший изобщо не се мяркаше в съзнанието на адвоката. А може би бъркаше, току-виж се е срещнал с клиента си, обсъждат си стратегията. Поумува над разговора си с Фаръл и описанието на Харди за срещата в „Малкия Шамрок“ и стигна до заключението, че каквото и да върши адвокатът, винаги е намесено и пиенето.

Е, трябва да е търпелив, по принуда.

По време на вечерята споменаха бунтовете, отиването на момчетата и бащата на Ейб в Монтерей, фестивала в Ашлънд, постановката на „Буря“, летуването на палатка по принцип, така стигнаха до „комитета по правилата“ в дома на Ейб, психологията на децата (хлапетата на семейство Харди бяха на пет и три години), после някак се отплеснаха към надзорника Райтсън, политиката на градската управа, събитията в Палатата, Арт Драйсдейл, покойния Крис Лок и бъдещето на политическата система в Съединените щати. Както обикновено.

Споменаха и Лорета Уейджър. Също и Илейн. Щом навакса новините от последната седмица, Харди не се възхити от ролята на тези две жени в събитията — от натиска им да бъде предявено обвинение срещу Кевин Ший, от злоупотребата с масмедиите.

Но Глицки не гореше от желание да си излее душата и отклони разговора за това, защото не си струвало да приказват за политика. А как Франи успява да приготвя зеления фасул толкова хрупкав? Покрай всички други теми не опряха до подробностите в разговора на Харди с Уес Фаръл и до факта, че заповедта за обиск е била изпълнена от следовател в прокуратурата. Просто не стана дума за това.

Сега Глицки седеше в топлия и просторен (особено в сравнение с неговия) хол. С тъга и завист забеляза, че тук нямаше нелеп и голям сгъваем параван, отделящ кътчето за сън. Разбира се, в къщата на Харди не беше необходим. Те не ползваха услугите на бавачка. Франи си стоеше вкъщи с двете деца. Дизмъс работеше. Старомодно, но така искаха. Както беше с него и Фло, и както почти никой друг не живееше напоследък.

В камината пукаха букови цепеници, чуваше приятелите си отзад в кухнята, увлечени в уютна домашна разговорка, докато приготвяха заедно десерта.

След малко Франи влезе в хола, вързала косата си на опашка, с тениска и шорти, по сандали на бос крак. Остави на масата пред Ейб поднос с два чайника, чаши и купа със сладкиши. Сви се като котка в люлеещия се стол срещу него.

— Какво ще кажеш, да проявим малко храброст и да не гледаме телевизия тази вечер?

Глицки се засмя и се зае да изстиска лимон в чая си. Франи се сещаше за всичко.

— Значи само да си говорим?

Тя кимна изразително.

— Странно е, но предлагам да опитаме. — Пресегна се и докосна коляното му. — Изобщо не говорихме за теб. Как се справяш?

Той разбърка чая, загледан в миниатюрния водовъртеж.

— Добре съм, Франи. Наистина. И май с това изчерпах темата.

— Е, но ако ми простиш за израза, изглеждаш малко смачкан.

— Трудна седмица беше. — Отпи от чая. — Наистина съм добре.

Франи пак кимна.

— Дизмъс твърди, че кажеш ли три пъти „добре съм“ за една минута, значи никак не си добре.

— Тъй ли било според Дизмъс?

— И ако вметнеш „наистина“ поне веднъж, значи наистина не си добре. — Тя се наведе към него. — А ти го каза два пъти. Забелязах.

Харди се вмъкна откъм трапезарията с пълна чаша в ръка. Франи вдигна поглед към него.

— Ейб бил добре. Ама наистина.

— Чудесно — каза Харди.

— И не иска да говори за това.

— Още по-хубаво. — Махна на Глицки да се отмести и зае другия ъгъл на дивана. — И аз не искам да обсъждаме Ейб.

— Няма нищо за обсъждане — натърти Глицки. — Върша си работата, животът си тече.

Франи разтърси глава.

— И един път не си излязъл с жена за година и три месеца.

Глицки бе слушал същото неведнъж, с дребни промени. Белегът по устните му се изпъна.

— То е защото ти вече си семейна.

Франи грейна и каза на Харди:

— Много е мил.

— Истински ангел — съгласи се Харди. — Макар мнозина да говорят друго.

— Ейб, все пак… — Франи не смяташе да се откаже лесно.

Глицки се плесна по краката и стана.

— Все пак, приятелчета, трябва да потърся Уес Фаръл.

Най-после Фаръл отговори на обаждането. Като че беше съвсем трезвен и надъхан.

— Лейтенанте, разговарях със своя клиент преди не повече от двадесет минути. Той гори от нетърпение да уредим нещата. Аз също. Вашият приятел Харди спомена, че имате някакъв план и бих искал да знам какъв е. — Вече по-рязко: — Очаквах, че по-рано ще се свържете с мен.

Глицки отвърна остро:

— Не си бяхте вкъщи. Опитвах няколко пъти. И бях на разположение целия ден вчера. Щяхте вие да ме потърсите, забравихте ли?

Кратка пауза, после сдържано сърдитата реплика:

— Смятам, че обясних задоволително положението на господин Харди.

Глицки усети как се изпарява желанието му да сътрудничи с този човек. И Фаръл вече си служеше с тона на юрист — защитата срещу обвинението, на чиято страна беше Глицки. Харди пък се превърна в господин Харди. Щеше да изпусне Фаръл, значи и Ший, и всичко останало, ако не смачкаше главата на надигащата се враждебност, на пламналото раздразнение.

— Моля за извинение — каза той. — Боя се, че нямах много време да изслушам Харди. Той само ми предаде, че сте готов да разговаряте с мен. Само това. Радвам се, че склонихте.

В поредната пауза Фаръл сякаш преценяваше доколко е искрен.

— И каква е вашата идея?

Сега беше ред на Глицки да се колебае. Доколко откровен можеше да бъде?

— Говорих със сенаторката Уейджър. Алън Рестън е нейно протеже, а точно той е препъникамък и за вас, и за мен. Тя ми обеща да се срещне с него, да го убеди, че трябва да направи отстъпки на Ший, да му осигури безопасност.

— Лично ли говорихте със сенаторката?

— Да. — Съзнаваше, че дължи още някакво обяснение: — Заедно следвахме в колежа. Познаваме се.

— Щастливо съвпадение. Тя обеща ли?

— Да, каза, че ще говори с Рестън. Стори ми се сигурна, че ще убеди Рестън да смекчи позицията си, да даде гаранции, а точно това желае Ший, нали? Променил ли си е намеренията?

— Доколкото знам, не. Лейтенант, обаче за него това са минимални искания. Още желае да бъде изслушан. Длъжен съм да ви уведомя, че ще упорствам докрай, за да отхвърля изцяло обвинението. Нагласено е.

Глицки реши, че моментът е подходящ да укрепи току-що сключения съюз.

— Господин Фаръл, ако пожелаете да изложа скромните си доводи пред когото и да било, няма да скрия мнението си.

— И какво е то?

— Не вярвам вашето момче да е виновно. И не мисля, че доказателствата подкрепят обвинението. Той може би дори е герой в случая. Според мен, трябва да го оставят на мира.

Глицки дочу въздишката на облекчение.

— Благодарен съм ви за това — увери го Фаръл. — Имате ли нещо против да ви задам още един въпрос?

— Питайте.

— Имате ли някакви улики, сочещи към истинския подстрекател на тълпата, виновника за саморазправата?

Глицки прецени, че може да сподели каквато информация има.

— Двама са. Нищо необоримо засега, но да — има някои неща, вглеждаме се в някои хора.

— Точно това исках да чуя. — Мълчание. — И така, кога ще говорите отново със сенаторката? Или с Рестън?

— Очаквам да стане по някое време тази вечер, най-късно утре сутринта. Лоре… сенаторката не можа да открие Рестън в службата и му остави съобщение на домашния телефон. Не се знае кога ще си е у дома, но тя му каза, че е спешно. Ще й се обади.

— Май не е зле и аз да си монтирам телефонен секретар — ни в клин, ни в ръкав подметна Фаръл. — Но и така уговорката е добра. Ще говоря с Ший в девет сутринта.

— Да, вероятно дотогава ще съм научил нещо. Ще мога ли да ви намеря на този номер?

— Никъде няма да ходя. Тук ще съм.

— Добре. Ще ви потърся.

— Чудесно. Още нещо, лейтенанте.

— Да?

— Благодаря ви. Надминахте всякакви мои очаквания.

— А би трябвало винаги така да си вършим работата.

— Ъхъ, как не — промърмори Фаръл, — ако чичо ми имаше колела, щеше да е каруца.

Глицки не остана още дълго при Харди. Тази вечер от тяхното толкова очевидно и непресторено домашно блаженство му се свиваше сърцето. Не знаеше дали се опитва да избяга от спомените за живота си с Фло, толкова приличащ почти във всичко на техния, или вече предчувстваше загубата, която щеше да преживее заради Лорета.

Не се и съмняваше, че двамата с нея никога няма да седят с нехайно преплетени крака на дивана, купен след разгорещено обсъждане, със спестени точно за целта пари. Знаеше, че никога няма да живеят заедно в нейната къща, построена от Дейн Уейджър на Пасифик Хайтс. Нито пък тя щеше да дойде при неговите момчета. Лорета беше сенатор на Съединените американски щати, а нейният покоен съпруг бе предприемач, участвал в прекрояването на силуета на Сан Франциско — небостъргачи, пирамиди и покрити със стъкло грамадни колони, от единия до другия край на прочутия в цял свят залив.

Той беше ченге. Връзката им нямаше да изтрае дълго и не виждаше смисъл повече да си затваря очите, както правеше досега. Вероятно вечерта със семейство Харди го върна към действителността. Той и Лорета имаха настоящия миг, но едва ли и бъдеще. Съзнаваше, че е длъжен да застане лице в лице с този факт, да се подготви за края и да се примири… само че още не беше готов.

Изкачи в тъмното дванайсетте стъпала и влезе в дома си. Включи осветлението в коридора, свали пилотското си яке и го прибра в гардероба. Термометърът на отоплителната система показваше петнайсет градуса, но без якето му се струваше, че вътре се е смръзнало до под нулата. Завъртя регулатора докрай и след секунда чу бръмченето, усети раздвижването на въздуха. Познатата отчетлива миризма на прах и застояло, след като отоплението не се бе включвало по-дълго.

Стоеше като вцепенен пред термостата. Нещо го бе приковало на място. Не някаква ясна мисъл. Просто не помръдваше. Нямаше никакъв подтик да се помести ако всичко спреше в този миг, нищо нямаше да отиде към по-зле.

Или да се подобри, напомни си той.

Отиде в кухнята, включи още лампи, започна да си приготвя чай — все по навик. Не му се искаше да се налива с още чай, но останал сам в къщата, уплаши се, че престане ли да върши обичайното, за него всичко ще спре. Завинаги.

Водата още не кипваше. Мина по коридорчето към стаите на момчетата, надникна вътре, в килерчето, провери бравата на задната врата. В неговата спалня снимката на Фло още беше обърната върху бюрото и той я вдигна, задълго се взря в някога толкова познатото лице.

Сигналната лампичка на телефонния секретар примигваше и той натисна бутона за прослушване.

„Здрасти, тате. Айзък се обажда. Дядко казва, че било най-добре да останем още два-три дни и се чудихме… ако си свободен за празниците, не е толкова далече. Нали разбираш, можеш за два-три часа да се домъкнеш тук. — Пауза. — Ако ти се иска, де. Ние ще ти се зарадваме. Става ли?“

Нещо нахлу в душата му. Глицки спря касетата, отпусна се тежко на леглото, сви се, опрял чело на дланите си.

Поговори поред с всички момчета — с Айзък, Джейкъб, Орел — и веднага усети разликата. Едва от два дни бяха с баща му и вече говореха, както някога с него и Фло, преди той да се вманиачи само в закрилата им от всякакви опасности. Време беше да се отърси от подобни мисли.

После баща му Нат взе слушалката. Забавлявали се страхотно. Пак ходили в Аквариума, били на бейзболен мач от по-нисшата лига, купили си осем грамадни рака…

— Осем?

… и ги изяли на вълнолома.

— Ейбрахам, знам че не е съвсем редно, но те уверявам — и Соломон щеше да изяде тези раци, повярвай ми.

Утре сутринта щели да посетят храма, „защото тези момчета май не влизат често в синагога, прав ли съм? Няма да им навреди“. Ейб дали ще може да се откъсне малко от работата, за да дойде в Монтерей? Желанието било на момчетата, липсвал им. Нат сниши глас.

— Дори на Айзък му е мъчно за тебе.

Щеше да се опита. Ако можеше да разчисти бъркотията с Кевин Ший, да речем, до обяд, имаше шанс да стигне…

Каза си, че малко чай в повече няма да му се отрази зле. И да поспи преди толкова важния утрешен ден. Върна се в спалнята с горещата керамична чаша. Този път никакви крехки порцеланови напръстничета.

Пак натисна бутона за прослушване.

„Лейтенанте, обажда се началникът на управлението Ригби. По служба. Не знам какви, по дяволите, ги вършиш, но си представях, че тази сутрин се разбрахме недвусмислено — освободен си от случая Кевин Ший. Представи си само изненадата ми, когато ей сега се чух с Алън Рестън… — гласът на Ригби загърмя — … и той разполагал с неоспорими доказателства, че въртиш шашми с адвоката на Кевин Ший, предлагаш на Кевин Ший съдебен имунитет и дори предлагаш да свидетелстваш в полза на същия този шибан Кевин Ший! Неоспорими доказателства, лейтенанте, разбра ли ме?“

Кратко мълчание, за да овладее Ригби гнева си. Глицки почти се убеди, че началникът не е бил сам. Дали и Рестън е бил до него?

„И поради това, щом чуеш съобщението ми, незабавно влиза в сила моята заповед за временното ти отстраняване от длъжност. Същото съобщение оставих и на служебния ти телефон. Подготвят се и съответните документи. Ако искаш да оспориш решението ми, знаеш процедурата. Разочарован съм от теб и като човек, и като професионалист, но щом не можеш да изпълняваш моите недвусмислени заповеди, няма и да ръководиш един от отделите в моето управление.“

След като адреналинът се поизчисти от кръвта му, той се насили да седне в люлеещия се стол в хола. Бяха му необходими не повече от пет минути, за да проумее, че всички известни на Ригби факти (съвсем точни, ако не се брои преувеличението за предложения съдебен имунитет) представляваха същината на разговора му с Уес Фаръл, когато го потърси от дома на Харди. Значи подслушваха телефона на Фаръл. ФБР се занимаваше със случая, а те често прикачаха „бръмбари“ по жиците. И Фаръл ще ги отведе право при Ший, щом момчето…

Глицки скочи като изстрелян от стола, на бегом смъкна якето си от закачалката в гардероба. Влетя в колата си и след пет минути стигна до най-близката бензиностанция. Натисна няколко бутона на телефонния автомат.

Беше единайсет и половина, чу се сънен глас и Глицки каза в слушалката:

— Подслушват телефона ви. Не се обаждайте на Ший и не му позволявайте да ви се обажда.

Прекъсна.

Опита да намери Лорета, набра последователно и трите номера, които тя му даде. Никой не вдигна.

Ако Рестън е бил в Палатата с Ригби, значи е получил съобщението на Лорета, нали? Тогава защо тя не се обади веднага на Глицки, както обеща… както почти се закле? Тази мисъл го човъркаше. И къде ли беше Лорета сега?

По обратния път започна да го мъчи още нещо. Колкото повече умуваше, толкова по-важно му изглеждаше. Може би това беше единствено важният въпрос.

Оставаше да поговори с още един човек, който беше наясно. Харди.

Измънкано полунощно „ало“.

— Здрасти, Харди.

— Ейб? Колко е часът?

— Защо Уес Фаръл не е искал да говори с мен вчера?

— Какво?

Повтори въпроса.

— Защото смятал, че си заповядал да го проследят. — И настрани от слушалката: — Ейб се обажда, мила. Аха, добре е, поне така си мисля.

— А защо му е хрумнало такова нещо? — настоя Глицки.

Харди му изброи фактите — сержант Стоунър, следовател от районната прокуратура, със заповед за обиск.

Глицки се обърка напълно.

— Диз, не съм пращал Стоунър.

— И аз това казах на Фаръл. Уверих го, че е работа на Рестън. И затова Фаръл омекна, пак поиска да говори с тебе.

— Подслушват му телефона.

— Чий телефон? На Фаръл?

— Ами да.

— Защо? Не, не ми казвай, знам защо.

Но как е успял Рестън да прати Стоунър? Как Стоунър изобщо е научил кой е Фаръл, за да го проследи? И откъде да се вкопчи в него — „При Лу Гърка“. Никой не знаеше за срещата на Глицки с Фаръл, само те двамата. Нали запази информацията за себе си.

Не можеше да разбере. Нищо не можеше да разбере. После сякаш звънна камбанка — да, не спомена пред никой, освен пред Лорета Уейджър.

Нали й каза, че скоро ще уреди въпроса с Кевин Ший, че ще се срещне с адвоката му в заведението отсреща и най-много след денонощие всичко щяло да свърши.

Но Лорета не беше…

Само че беше съюзник на Алън Рестън в цялата история. Могла е да му се обади, да му каже за срещата, за да успее Стоунър да открие Фаръл и да прибере на топло Ший, преди да се разчуе, че е невинен, преди тя и нейната дъщеря, над която толкова трепереше, да се изложат пред целия свят…

Но нали беше негова любовница, негова…

Каква му беше?

И къде се намираше сега?