Неизбежно правосъдие

65.

Събуди го шумът от вятъра. Часовникът показваше шест часа и осемнайсет минути.

Телевизорът още беше включен в стаята на момчетата, където отиде да изгледа късните новини. Тази сутрин някакво дрънкало се разпростираше надълго и нашироко за военноморската база „Хънтърс Пойнт“, сенаторката Лорета Уейджър и президента.

Той се надигна и седна. Нещо се мътеше около бившата база, а каквото и да ставаше (подробностите още не бяха общодостъпни), явно Лорета бе направила сполучлив ход.

Сигурно бъркаха. Ако през цялото време е участвала в подобни кроежи… Не му спомена и дума за това. Стана и ядосано плесна по бутона за изключване на проклетата кутия.

Снощи нямаше намерение да се успива. Твърде много му предстоеше да свърши — да се свърже с Лорета, да се обади на Ригби за работата си, да говори пак с Уес Фаръл, да се срещне с Бенкс, Лание и Грифин.

Мина през банята, отиде в кухнята, сложи вода да кипне, застана пред гледащия на изток прозорец над мивката и го отвори.

Дим. Въздухът му се стори съвсем чист, небето синееше като в картините на Максфийлд Париш, но долови миризмата на дим.

Върна се в спалнята си да провери записаните съобщения. Призна си, че и без да проверява, е уверен — Лорета не го е потърсила. Снощи… това вцепенение, неочаквания унес… тялото му отказваше да действа. А сега изведнъж картината започна да се прояснява в ума му. Сънят си бе свършил работата. От хаоса изплуваха представи за посоката на събитията. И прозираше смисъла в съвпадения и случки. Все още не напълно, не всички парчета си бяха по местата, но достатъчно, за да стане очевидно къде сгреши досега.

И значението на фактите, което напипваше смътно още снощи, бе накарало съзнанието му да замре за малко. Не се гордееше с тази реакция. Досети се, че психиката, или тялото, или каквото беше всъщност, е имало нужда от почивка, за да се приспособи към новите истини, да ги подреди. Затова потъна в съня.

Разбърка чая, притиснал с рамо телефонната слушалка. Опреше ли чак дотам, щеше да се нуждае от съюзник, дори от таран. Но при равни други условия предпочиташе да пипа по-изтънчено. И не беше особено сигурен щяха ли да му стигнат силите за пряк сблъсък.

Гласът на Илейн Уейджър издаваше преумората, но след кратко колебание тя прие да се срещнат. Можел да дойде в апартамента й.

След като откри каква е била връзката между Илейн и Крис Лок, а майка й призна отношенията си с него, между Глицки и момичето се породи известна близост. За първи път не я виждаше в облекло на юристка. Замисли се над нежеланието й да го посрещне по-официално… какво, че беше събота… да, почти символ на готовността й да говорят откровено.

А може би нищо не означаваше.

Тя носеше торбест черен панталон, пристегнат в талията с черен шнур. Бе напъхала лилавото си поло в панталона. С още мокра коса, Илейн му отвори и се дръпна, остави го да влезе първи в хола. Тя се намести върху табуретка до плота за сервиране и скръсти крака.

Глицки постоя, загледал се на запад през прозорците. Ярък слънчев ден, в далечината океанът блещукаше.

— Чувала ли си се скоро с майка ти? — попита, без да се обърне.

Тази кристална чистота навън приковаваше вниманието му. Имаше нужда да я види.

— Вчера. Бяхме… защо, с нея всичко наред ли е?

— Предполагам. А снощи видяхте ли се?

— Не, от следобеда не сме се виждали. Ейб, за какво са тези въпроси?

Сега се завъртя с лице към нея.

— Боя се, че пак се въртим около Кевин Ший. И преди да продължим, по-добре да ти кажа нещо.

Обясни й промяната в служебното си положение и с облекчение установи, че тя пак беше готова да го изслуша. Знае ли човек… бюрокрацията е цяла затворена екология и ако той вече не беше част от нея, за повечето хора вътре преставаше да съществува. Но Илейн не беше от тях. Поне наглед все още го забелязваше.

Когато свърши с обясненията, тя каза:

— Само че не ми е ясно какво общо има това с мама. Непременно трябва да й се обадим.

Вече посягаше към телефона на плота до нея. Глицки побърза да прекоси стаята, натисна вилката и взе слушалката.

— Не мисля. Поне засега.

— Но защо?

Той си пое дъх.

— Защото най-вероятно и тя има пръст в това.

— Какво? Какви ги говориш?

Илейн рязко се отблъсна от табуретката. Глицки се постара да говори тихо.

— Илейн, майка ти единствена знаеше, че ще се срещна с Уес Фаръл, адвоката на Ший. Само тя, Илейн. Явно е казала на Алън Рестън, който е изпратил следовател от прокуратурата да проследи Фаръл до дома му, за да нахълта вътре със заповед за обиск.

— И какво? Трябва ли това да има значение за мен?

— А после, снощи…

— Не! Не ми пука какво ще кажеш. Майка ми не е такава! Тя не участва в такива гадости! Как смееш?

Тази реакция… разбра, че е засегнал болно място. Изглежда Илейн сама бе стигнала до същите изводи и не искаше (или не можеше) да се примири. Първо се отдръпна, после като че реши да връхлети срещу него. Но внезапно яростта я напусна. Раменете й се превиха. Заднешком напипа кресло и се свлече в него.

Глицки продължи кротко:

— Още в самото начало ти й каза, че не си падам много по теорията за вината на Ший. Илейн, тя направи всичко, за да ме държи под око. За да ме издъни, ако започна да се пречкам. И ми е мъчно да призная, че точно това направи с мен.

Видя как момичето преглътна с усилие.

— Значи и на теб го направи? Ейб, мама постига, каквото иска. Такава си е.

— А от теб какво поиска?

Илейн още се насилваше да намери думите, които ще оправдаят или поне ще обяснят постъпките на нейната майка.

— Ейб, щеше да е добре и за мен. Тоест, за моята кариера. Тя се грижи за мен. — Прекалено, добави безмълвно. — Щеше да е най-шумното дело за убийство на десетилетието и нямаше как да не го спечеля. Никой не би го оплескал, поне не и умерено кадърен прокурор като мен. И така щях да си оправя живота. — Тя вдигна глава към него. — Значи не беше само заради нейните интереси.

— Но донякъде работеше и за себе си, а?

Илейн сви рамене.

— Може би. Винаги си е било така. Мама получаваше нещо, но даваше и на другите.

— Но не и на мен — натърти Ейб. — Не и този път. — Седна на дивана. — Но сега не е най-важно какво стана с мен. Вече не. Може би дори и ти не си най-важната, макар че те засяга повече. Илейн, това е твоят случай и той тръгна съвсем накриво. Вярно, майка ти се обади на Рестън, но не за да го усмири.

— Но тя не би…

— Според мен, би го направила.

— Какво точно?

— Илейн, и ти знаеш какво. — Срещна погледа й и осъзна, че се налагаше да я притисне. Нямаше да успее, като подхвърля гатанки. — Страхувам се, че майка ти ще позволи нещо да се случи с Кевин Ший. Самата ти ми каза почти същото вчера.

Чашата преля. В края на краищата, говореха за нейната майка.

— Ейб, дотам няма да стигне. Мама не е такава. Искам някакви доказателства за всичко. — Срещна непреклонно погледа му. — Нали това ни е работата? Нали и ти си ми напомнял? Ще е нужно много повече от отстраняването ти, от тръгналото накриво дело… и то, според теб.

— Илейн, ще споделя с теб фактите. Ако желаеш, обясни си дали Лорета е замесена.

Тя се отпусна в креслото.

За Ейб беше познато до болка — раните от нож, Рейчъл от Литва, Колин Девлин, ролята на Кевин Ший като герой и жертва. И както говореше, всичко си идваше на мястото. Спомни си забележката на Харди за клиентите на адвокатите, увличащи се в изявленията — и в лъжите, как една неистина показвала, че в думите им има още много. Но единствената „лъжа“ във видеозаписа на Кевин, че полицията предала доверието му, се оказа вярна. Само че тогава Глицки просто не подозираше това. Сега каза на Илейн:

— Всичко в касетата на Ший е самата истина.

Илейн упорито клатеше глава.

— Не разбирам каква изгода би извлякла, дори да е вярно, каквото твърдиш. Защо тя би…

— Нейният човек седна в креслото на районния прокурор, Филип Мохандас и хората му повярваха, че е на тяхна страна, а дори президентът…

— Ейб, опомни се, ти вече…

Спря я с вдигната ръка и разказа каквото знаеше за „Хънтърс Пойнт“. Постигна желаното въздействие. Илейн се смълча, замисли се.

— Илейн, сега говорим за много важни стотина хиляди гласа. За още шест години в Сената, за повече влияние и власт, а защо не и за вицепрезидентски пост. Моментът е подходящ. И всичко рухва или поне сериозно се разклаща, ако Кевин Ший е невинен, дори ако има сериозно съмнение във вината му.

— Нищо няма да се „разклати“, не чак толкова.

— Аз съм убеден, че ударът ще е тежък. Помисли, Илейн.

Илейн го послуша, против волята си. Ако Ший беше виновен, това превръщаше Лорета Уейджър във войнстващото въплъщение на правдата, чиято смелост и прозорливост поставяха гнева й в служба на хората. Но ако се окажеше невинен и тя бе избързала със заклеймяването му, сенаторката ставаше поредния припрян, себичен политик, превърнал в изкупителна жертва някой, само защото е бял. За да угоди на амбициите си, лесно би се оправдала пред себе си с добрините, които би могла да извърши с тази нова власт и влияние. А майка й умееше да се оправдава…

— Илейн, тя няма да позволи той да се окаже невинен. Заложи твърде много на вината му. Струва й се, че няма избор…

Илейн рязко се изправи.

— Ами ако после излезе наяве…

Глицки завъртя глава.

— Как?

— Ами, от теб, например. Би могъл…

— Аз съм незаслужаващ доверие полицейски инспектор, който не изпълнява получените заповеди. В сегашното положение никой няма да ме чуе. Каквото и да опитам, ще стане по-лошо.

— Добре де, значи Уес Фаръл…

— Собствения адвокат на Ший? Не ми се вярва. Нито пък вярвам ти да успееш — не и след произшествието с Ший, не и ако нямаш неоспорими доказателства.

— Но мога да намеря…

— Не, не можеш. Няма как да докажеш отрицателно твърдение и точно това е най-гадното, ако си на подсъдимата скамейка. Мисля, че заради тази причина искат от нас да докажем, че хората са извършили нещо, а не, че не са. Презумпцията за невинност е въведена не напразно. — Глицки стана и тръгна към прозореца. — Значи няма кой да защити Кевин Ший, след като се превърне в минало свършено. Ти сещаш ли се за още някой? Аз не мога. Май добре са го намислили. Рестън, ФБР, отървават се от мен… И когато Ший го няма, всичко ще свърши, ще бъде замазано. Илейн, това ще се случи, ако не направим нещо още сега.

Илейн пак се отпусна в креслото.

— Какво предлагаш, без да съсипем майка ми докрай?

— Искам да доведа Кевин Ший при теб. Нали и в момента делото е възложено на тебе?

— Така изглежда. Да.

Той застана пред нея.

— Добре. Според мен, ти си много по-сигурен избор за него, отколкото да е в затвора. Защото не вярвам майка ти да позволи дори за миг нещо да те застраши. Ако е с тебе, значи е в безопасност. Трябва да се свържа с Фаръл, да стигна до момчето и да го доведа.

— А после?

— Право да ти кажа, не знам. Гарантираме безопасност на Ший, доколкото си представям, той само това иска.

— Може да се уреди. Ще отидем в някой град по на юг…

— Опитай в по-забутано, малко място. Да речем, Хилсбъро или Атертън. Трябва да предам нещо конкретно на Фаръл.

— Ейб — тя докосна коляното му, — наистина ли си убеден, че става каквото ми каза?

Глицки се вторачи в нея.

— Да, за съжаление. Илейн, и за мен не е празник. Аз и Лорета…

Тя кимна, върна се към неотложното.

— И мислиш, че ще успееш да арестуваш Ший още тази сутрин?

— Най-добре ще е да успея. Искаш ли да се обадиш на вашия сержант Стоунър, да провериш помни ли къде живее Фаръл?

— Но защо не попитаме самия Фаръл?

Глицки разтърси глава.

— Май не ти споменах, но съм съвсем сигурен, че подслушват телефона му.

66.

Филип Мохандас щеше да е доволен от стичащото се множество, но почти през цялата нощ се бореше със своите демони и те го сразиха.

Беше едва седем и половина, а вече стотици хора се шляеха край павилиона „Кийзър“ в югоизточния край на парка „Голдън Гейт“ (на около триста метра от ъгъла на „Станиън“ и „Пейдж“, където Кевин Ший и Мелъни Синклер се разбуждаха в момента). Виждаше плътните потоци хора, излизащи от страничните улички към моравите на парка. Чудесно утро, макар и малко ветровито, но вонята на пушеци тежеше във въздуха.

Мохандас знаеше, че съчетанието от пожарите и вятъра създаваше проблеми в „Бейвю“ — за първи път пламнаха квартали и по северното крайбрежие. Забеляза и тънък димен стълб почти точно на изток, вероятно около „Дивизадеро“. Ако положението се влоши, шествието ще трябва да заобиколи откъм север. Но не вятърът го тревожеше сега.

Проблемът му, ако наистина имаше такъв, беше как да овладее тълпата. Често му се случваше и бе привикнал, но всеки път го измъчваха опасения. Особено днес, когато от успеха зависеше доверието в него. Той дърпаше конците. Той вдъхна живот в това шествие и откликът, доколкото можеше вече да прецени, надминаваше очакванията му. Не можеше да си позволи контролът да се изплъзне от ръцете му.

За нещастие, въпреки че хората се събираха отрано, а това беше добре, вече забелязваше признаци за възможна намеса на подривни елементи.

Първият се състоеше в присъствието на твърде много въоръжени представители на властта — докато го докарваха насам, мина край наредените по цялата Фел Стрийт камиони с войници от Националната гвардия, готови за действие. Освен тях патрулираха поне стотина полицаи, на коне или пеша, по улиците около открития павилион, дори до палатката, където беше неговият сборен пункт.

Но униформите не бяха най-голямото зло. Откакто вчера следобед започнаха да повтарят видеозаписа на Кевин Ший, все по-недвусмислено долавяше нарастващата враждебност, макар че, честно казано, очакваше я още по-рано. И сега, макар властите да се отнесоха с единодушно недоверие към казаното от Ший, Мохандас постоянно чуваше за спонтанни изблици на ярост сред групи бели хора, излизащи на улиците.

Преди малко видя как полицаите укротиха и откараха войнствено настроен бял мъж, размахващ плакат. Вярно, тук се случи само това, но даваше достатъчен повод за тревоги. Като си помислеше само, че човекът изобщо бе посмял да излезе срещу толкова по-многоброен противник… сигурно е очаквал да има други като него, мнозина други.

Мохандас не се заблуждаваше — каквато и да е среща между бяла и черна тълпа при днешните обстоятелства щеше светкавично да се превърне в сблъсък. Трябваше да подкара шествието по улиците възможно най-бързо, да насочва мислите на хората към целта им. Това беше решението.

Изведнъж Алиси се озова до него.

— Филип, днес много хора са с нас, чуват какво им казваме.

Той кимна. Тя посочи множащото се гъмжило.

— Това е. Ето я разликата между тебе и Лорета Уейджър. Ти си с хората.

— Така ли мислиш?

Често си повтаряше, че сред стотиците други неща, които Алиси правеше за него, най-важна беше нейната вяра. Тя никога не се колебаеше. Мисията й в живота беше свободата на нейния народ. На техния народ. Толкова отдавна ги потискаха, както беше и сега. И то защото винаги се бореха да бъдат приобщени. Мохандас стигна до извода, че в това беше грешката им. Решението бе да се отделят, да се свързват само със своите хора. Проблемът опираше до различната душевност, не само до цвета на кожата — битка без край, в която не бива да губиш вярата си, да се събираш с онези, които ще я отслабят. Или както бе постъпила Лорета Уейджър, да я продадеш за сила и власт, колкото и да ги използваш за добро, според разбиранията си.

— Да, Филип, ти си с тях.

Той клатеше глава.

— Май остарявам. Пътят към мечтата вече не ми е толкова ясен пред очите.

Тя докосна ръката му.

— Предложиха ти изкушение.

Мохандас кимна.

— Напоследък се занимавам почти само с планове, търсене на пари, старая се да задвижа нещата.

— Филип, но тези неща не са най-важното в света.

— По-важни са, отколкото си представяш. — Обърна се с усмивка към палатката, но не влезе, а погледна Алиси. — Не мога да определя точно.

— Кое?

— Да намеря име за изкушението.

— Какво изкушение?

Очите му бяха кървясали от съсипващата седмица.

— Изкушението да не вярвам. Да загубя вярата си, че светът ще се промени. Ако няма надежда, не трябва ли да приема дяволската съблазън? Така поне нещо, което правя, ще доведа до завършек. — Долепи длани пред гърдите си. — Все нещо ще бъде довършено, Алиси, ще почувствам, че е постигнато. Разбираш ли за какво ти говоря?

— Филип, реката просто си тече. Тя няма край.

— Но накъде тече, накъде отива всичко?

— Важното е, че се движи. Напред, Филип.

— Да се надяваме.

Карл Грифин остави колата си на служебния паркинг под надлеза на магистралата, зад Съдебната палата. Изтощен от безплодните усилия до късно вечерта, почти не се замисляше, че е събота. Дори не беше гладен.

Грифин работеше с упоритостта на муле, но обичаше почивните дни и футболните мачове по телевизията. Обаче, имаше ли да довършва доклад, предпочиташе да не му виси на главата. А той и Марсел Лание разпитаха повече от двайсет човека снощи. Всички единодушно се съгласяваха, че имало бунт наблизо, бил убит районния прокурор, такива ми ти работи. Това да не е нещо ново?

Явно на хората им беше неприятно да говорят за случките, да си ги припомнят. Други не знаеха какво трябва да признаят, че са видели или пропуснали, изглежда се плашеха от присъствието на ченгетата. Грифин го забелязваше по лицата им, по напрежението. Никой не прекаляваше с приказките. Но беше длъжен да предаде доклада — небрежността с писането все погаждаше мръсен номер в най-лошия момент. Грифин сам си признаваше, че не прелива от идеи, но пък помнеше всяка подробност от направеното и беше способен бързо да обобщи важното.

В дванайсет без четвърт снощи, седнали да отдъхнат в кафене на „Арми“, двамата с Марсел хвърлиха „ези-тура“, за да определят кому ще се падне да дойде в отдела сутринта — или поне преди понеделник — и да напише доклад за пълната липса на нови факти. Грифин загуби.

На паркинга се усещаше силна миризма на печено кафе… но дали беше кафе? Носеше се с утринния бриз откъм залива. Грифин мина край моргата и новия затвор и влезе през задния вход, за да избегне досадата на детектора за метали.

Надникна във фоайето. Нямаше ги опашките от задържани нарушители, чакащи призовките си. Вероятно беше заради суматохата онази вечер. Нито знаеше, нито го интересуваше как се оправяше сега с тях шерифът, стига да не се мотаеха тук.

Само Ридли Бенкс седеше в отдела, скръстил ръце и изтегнал крака върху бюрото си. Като че спеше, може би след прекарана тук нощ. Грифин сложи вода за кафе на котлона, измъкна бележника и равните листчета от джобовете си и ги тръсна на бюрото, после си придърпа стола.

Телефонът в стаята на Глицки иззвъня. Грифин изчака следващия сигнал, чак тогава стана. На стената до празната рамка на вратата имаше заповед от началника на управлението, но той не погледна. Вдигна слушалката.

— Отдел „Убийства“, Грифин на телефона.

— Здрасти, Карл. Ейб се обажда. Как си?

— Ами музикантите си настройват китарите, мацките още не са дошли, пък и клиенти не се мяркат. Какво става?

— Искам да те помоля за една услуга. Как си с времето днес?

— Нищо особено не съм намислил. Дойдох да оправя доклада за снощи. Ти кажи кога да ти помогна — преди това, след това.

— Как мина? Открихте ли нещо?

Грифин приседна в края на бюрото на Глицки.

— Накратко — не. Хората бяха готови да се закълнат, че не са чули два изстрела.

Глицки помълча.

— Нали вече ми каза за тези хора. Още вчера, за онези старици…

— Да де, помня. Но не са чули два изстрела. Всяка чула по един изстрел. И доста други хора разправят, че чули един.

— И какво означава това?

— Да пукна, ако знам. Аз само записвам показания, нека юристите си блъскат главите. Вероятно нищо не означава. Някои са чули пукот от скапан ауспух, привлякъл им вниманието, после „бум“ и си рекли — аха, изстрел. Не знам каква е причината, ама хората не искаха да приказват излишно.

Добре де, помисли Грифин, значи нищо ново нямаме. Не му се щеше да губи още време с празни приказки.

— Е, каква е услугата?

— Илейн Уейджър може да доведе Кевин Ший, след час или малко повече.

— Бъзикаш ме. Самия Кевин Ший?

— Искам един от вас, без да се бъркат други прокурори или хората на шерифа, значи един от вас да придружи нея и Ший някъде на юг из полуострова, където Илейн избере.

— Ти наистина ли спипа Кевин Ший?

— Почти, струва ми се. Само че нека сме готови. Карл, това е молба, а не заповед.

Все същото, каза си Грифин.

Точно тогава Бенкс надникна в рамката на вратата, държеше заповедта.

— Ейб ли се обажда? Дай ми да поприказвам с него.

Връчи листа на Грифин и взе слушалката.

— Лейтенанте, Ридли се обажда…

Грифин чуваше разговора смътно, докато се взираше в редовете по хартията. Що за идиотщини? Глицки временно отстранен от длъжност, всички въпроси по текущите разследвания да се отнасят към Франк Батисте, помощника на шефа.

Бенкс обясняваше на Ейб, че в лабораторията не намерили никакви пръстови отпечатъци по жълтото въже, с което бил обесен Артър Уейд. Обаче снощи Бенкс страшно се ядосал от някакъв скандал и отишъл направо в дома на Джейми О’Тул. Казал му, че се занимават с порязаните от нож Мюлън и Макей, проверяват при лекарите в квартала и вече били сигурни, че още на другия ден ще ги привикат в Палатата, може би дори ще ги арестуват, най-късно следобед.

— А, знам, че едва ли ще стане — каза той, — но според мен, господин О’Тул е съвсем готов да изплюе камъчето, да ни подшушне кой е главният виновник, за да отърве своето сладко бяло задниче. — Стрелна с поглед Грифин и се усмихна кисело. — Извинявай, Карл. — Заслуша се и отвърна: — Лейтенантът пита имаш ли да му казваш още нещо?

Грифин наведе глава към листа в ръцете си. Ето защо беше молба, а не заповед. Значи не е все едно. Но Ейб си оставаше добро ченге, свестен човек. Явно си имаше пререкания с началството, а това не засягаше Грифин.

— Не. Предай му, че ще чакам тук, както се разбрахме.

Бенкс остави слушалката и посочи заповедта.

— Ти вярваш ли си на очите? Какво става?

— Знам, че е тъпо — отвърна Грифин и подхвърли листа върху бюрото на Ейб. — Още щом плъзнаха приказки, че ще го правят лейтенант, аз го предупредих.

— Предупредил си го?

Грифин кимна.

— Станеш ли началник, вече не си от ченгетата-работяги, пък Глицки си е точно такъв. Като мен. Човек не може да се промени.

Насред най-дългия си разговор с Карл Грифин, Бенкс изведнъж се сети за своята приятелка — може би вече бивша — стигнала до същите изводи, като този едър дюстабанлия. Изуми се.

— „Отбягвай работа, която изисква да промениш привичното си облекло.“

— Ъхъ, казах му го. Точно така си е.

— Торо е написал това.

— Кой?

— Торо.

— Онзи, дето написа „Невинен до доказване на противното“3?

Бенкс не устоя на изкушението.

— Същия.

Без да подозира за клопката, Грифин се хвана охотно.

— Харесах филма, ама още си мисля, че онзи прокурор беше убиецът, а не жена му. — И най-изненадващо продължи: — Чух те да разправяш на лейтенанта за някакви рани от нож. Казах ли ти досега за Колин Девлин?

Полицейският началник Дан Ригби се опитваше да говори почтително по радиотелефона с вбесения, изчерпал търпението си кмет Конрад Ейкън.

— Значи Мохандас е там? И ще проведе шествието?

— Освен ако го спра, сър, но преди това реших да ви потърся.

— Но какво се опитва да постигне?

Вчера, след като искането за разрешение мина по стълбицата от по-дребни бюрократи до канцеларията на кмета, той дълго и разгорещено обсъждаше с Филип Мохандас доколко е разумно да организира шествие към Градската палата. Ейкън му напомни вече направените отстъпки — увеличената награда за залавянето на Кевин Ший, назначаването на Алън Рестън. Градската управа искрено се опитваше да прояви своята загриженост. Чрез своя човек Доналд, кметът дори бе дочул новината за „Хънтърс Пойнт“ и знаеше, че Мохандас е сред основните кандидати за управител на това сочно парче. Какво още искаше този човек? Никога ли нямаше да се укроти? А Мохандас отговори, че искал само разрешение неговите поддръжници да упражнят правото си на събрания, предвидено в конституцията на Съединените американски щати.

Въобще не обърна внимание на доводите за вероятното насилие, за подстрекателството в искането на главата на Кевин Ший, за трудността да издадат разрешението, въпреки най-доброто си желание. Мохандас уведоми кмета, че все пак ще проведе шествието. Неговите хора имали това право, независимо от разрешението, станало повод за тази среща.

— Ако не ви издам разрешение, шествието ще бъде незаконно — предупреди го Ейкън. — Мога да заповядам да ви разпръснат насила, дори да арестуват лично вас. Ще удължа полицейския час, ще обявя извънредно положение и ако мислите, че сега е зле, само почакайте…

— Разбирам всичко — увери го Мохандас.

В края на краищата, почувствал се донякъде в ролята на Пилат Понтийски, Конрад Ейкън реши, че не може да разреши шествието. Нека има събрание, митинг, каквото ще да е, но не и с неговото съгласие. Съзнаваше, че не е в състояние да изпълни заплахите си. Не би влошил още повече това окаяно положение, като извика допълнителни подкрепления.

Все пак, преди да се обади Ригби, Ейкън таеше празната надежда, че Мохандас поне веднъж няма да престъпи границата на разумното, че най-после ще го осени прозрението за отговорността му. Явно не можеше да очаква това. Според Ригби, тълпата вече наброявала поне две хиляди души, а улиците около павилиона „Кийзър“ били претъпкани.

Е, размишляваше Ейкън, може би Мохандас е чул все нещичко от думите му. Прокарваше си исканията със същия инат, но имаше един знак за отслабване на неотстъпчивостта. Мохандас още не бе обявил, че кметът е решил да не издава разрешение за шествието.

— Сър — каза Ригби, — моят съвет е да наблюдаваме внимателно, но ако опитаме да ги възпрем в този момент, ще предизвикаме катастрофа. Независимо имат ли разрешение.

Кметът се съгласи с мнението му.

И прозря в миг каква стратегия прилагаше Мохандас… Щеше да запази в тайна новината за неиздаденото разрешение, чак до началото на шествието, за да постигне още по-силно въздействие. И тогава щеше да пусне на воля всички демони.

Ейкън не можеше да позволи това. Не само че наежената тълпа щеше да избухне, но и политическите последствия щяха да бъдат смазващи. Вчера просто се стремеше да не позволи шествието. До гуша му дойдоха бунтовете, не искаше още един — неизбежен. Опитваше се да постъпи правилно според разбиранията си, да опази града от още един взрив на насилие и гняв. Наистина се бе надявал, че има поне мъничък шанс Мохандас да се откаже. Вчера се нуждаеше от своята упоритост, за да не го обвинят по-късно в небрежност и то в такъв критичен момент.

Но сега решението му се обръщаше срещу самия него. Виждаше ясно всичко. Мохандас щеше да се възползва от отказа му, за да го представи като расист — най-черната хула срещу политик в град като Сан Франциско.

Това не биваше да допусне.

Дан Ригби още чакаше указанията му.

— Мисля, че сте прав за ненамесата ни — каза Ейкън, — стига да няма инциденти, но ще направя нещо по-добро. Ще им дам проклетото разрешение.

— Само виж това!

Мелъни надничаше надолу през прозореца откъм фасадата. Кевин застана зад нея, прихвана я лекичко през кръста и погледна над рамото й.

— Шествието на Мохандас. — И двамата чуха новината по телевизията. — Най-добре е Уес да се домъкне тук. Ако не греша, цялата тази разправия е за да бъдем открити по-бързо.

Мелъни се обърна и дръпна щорите.

— Сега ли искаш да му се обадиш?

Кевин помисли.

— Той каза да е точно в девет. Но да, иска ми се.

— Ами, обади се.

Кевин щеше да го потърси точно в девет и Уес реши по-раничко да се погрижи за нуждите на Барт. Слезе по стълбите и беше чак във фоайето на блока, така че този път дори не чу звъна на телефона.

Специалната агентка Симз пак беше в микробуса с двама техници и един снайперист. Прецени, че е по-предвидливо единият от стрелците винаги да й е под ръка. Можеше да се окаже, че няма време да ги чака.

След като се размина на крачка с успеха в „Пицайола“, тя не успя да заспи почти до три сутринта. Нареди да я събудят при всяко обаждане на номера на Уес Фаръл, колкото и да е незначително, който и да го търси.

Но никой не се обади.

Последното беше, преди тя да заспи — предупреждението, че телефонът му се подслушва. Някой не си е държал езика зад зъбите. Тя побесня. Твърде често се случваше да ги издънят. Искаше й се да въведат сурово наказание за издаване на подслушването. Защо не смъртна присъда, фантазираше си понякога.

Имаше и добра новина. Фаръл не изключи телефона. Дори не свали слушалката от вилката. Тя предположи, че той дори не е повярвал. Срещаха се подобни типове — казваш им в лицето, че спиш със съпрузите им, а те усмихнато отговарят, че не вярват в измяната. Половинката не е такъв човек.

Но по-сериозната й надежда беше възможността Фаръл просто да няма друг начин за връзка с Ший. Оставаше им само телефонът, значи ще го използват поне веднъж. Освен това разчиташе на всеобщото заблуждение, че трябва да заемаш линията доста дълго, докато открият откъде се обаждаш. Може би Фаръл се надяваше да приключи с разговора набързо, за не повече от десетина секунди. Само че беше достатъчно.

И в тези десет секунди ще трябва да се договорят как да се свържат отново, нали? Всичко ще бъде записано на магнетофоните в микробуса.

Ще го хванат. Не след дълго.

67.

С три отделни телефона, всеки с автоматично записващо устройство, Лорета Уейджър имаше възможността да си бъде у дома или да е излязла в същото време, във всеки миг от денонощието.

Например, снощи беше тук за Алън Рестън, но не и за Глицки. Чувстваше се неловко заради онова, което трябваше да сполети Ейб, но приключеше ли със сегашните проблеми, щеше да му се отплати. Донякъде уважаваше и харесваше неговата решителност, но нямаше да допусне Ейб точно сега да разклати позициите й. Ако би успяла да го убеди, че е по-добре да се откаже, после щяха да продължат оттам, докъдето бяха стигнали. Надяваше се, че е възможно да свърши дори до довечера. Рестън я осведоми за подслушвания телефон на Уес Фаръл и за предположението, че ФБР ще предприеме решителни действия най-късно тази сутрин.

Когато Ейб я остави в Градската палата, тя набра истинския номер на Рестън (а не онази случайна последователност от цифри, с която заблуди стоящия до нея Глицки). Поговори с Рестън за искането на Глицки тя да се намеси и да вкара в правия път районния прокурор. Изобщо не възникна съмнение трябва ли да се оплачат на полицейския началник Ригби и временно да махнат лейтенанта от сцената. Беше необходимо.

Щом направиха това, Лорета очакваше Ейб непременно да я потърси един-два пъти. Но тя просто нямаше да е тук. Дръпна завесите, изключи осветлението пред входа. Ако наминеше с кола да се види с нея, тя нямаше да е вкъщи. Не й се вярваше, че човек като него би чакал навън цяла нощ, но и за такъв случай се бе подготвила с историята за прекомерната умора, тампоните в ушите и приспивателното.

Но той не дойде, само опита два пъти по телефона, остави съобщения и толкова. Да, мъж на място, каза си Лорета. Не би дошъл да й скимти в скута за проблемите си. И тази негова черта й харесваше. Истината беше, че харесваше почти всичко у Ейб Глицки. Откакто го познаваше.

Вярваше, че той просто ще изчака, докато отново се срещнат. Ще й зададе въпроса къде е била, но не прекалено обвиняващо. (А би ли му хрумнала причина да е недоволен от нея?) Тя пък ще му предложи убедително обяснение как е била възпрепятствана да го потърси отново. Имаше наум какви ли не правдоподобни истории, които биха го задоволили. Сега беше разстроен и не можеше да го вини за това, но не биваше да говори с него, докато…

Изпи си сутрешното кафе и реши, че вече е безопасно да дръпне завесите от прозорците, да си позволи малко спокойствие. Предстоеше да помисли на кого да се обади — и дъщеря й, и кметът бяха оставили настоятелни съобщения, но още пет минути чакане нямаше да им навредят.

Потъна в размишления колко е особено физическото привличане. Все още изпитваше това към Ейб. Върна се към спомените си какъв беше в колежа — млад жребец — и й се стори забележително, че тялото му почти не се бе променило. Да, гръдният кош сега беше още по-широк, но плоският корем оставаше същият.

Откриваше сладко-горчива ирония във възможността връзката им да продължи, въпреки всичко. Усмихна се. На бюрото, в Градската палата… този мъж е неукротим.

Но още повече я привличаше собствената му представа, че е обикновено ченге, за разлика от своя баща, познавача на Талмуда. Какъв идеалист само! Да можеше да научи истината за някое от най-трудните — дори наглед невъзможни — решения, които й се бе налагало да вземе…

Може би някога ще му подскаже. Когато или ще има значение, или ще бъде все едно. По-късно, стига взаимното им влечение да се превърне в нещо истинско. Толкова трогателно беше наивното му доверие в нея!

Дали някога ще може да й прости?

Е, след време ще му върне загубеното. Непременно ще се постарае. Поне това му дължеше за онази част от него, която бе носила в себе си, с която преживя всички тези години. И за другото, което откри отново.

— Какво има, миличка? Гласът ти звучеше толкова тъжно.

Илейн дълго се бореше със себе си, но накрая кръвта победи. Длъжна беше да поговори с майка си, не можеше да повярва на Ейб безусловно за нещо толкова важно. Искаше или категорично отрицание, или признание. Но и в двата случая ще знае, за да избира постъпките си по-добре. Поне нейната майка не би я излъгала. Както и досега, доколкото можеше да бъде уверена в това.

Лорета отговори, че дори не си представя защо Ейб е наприказвал такива измислици.

— Сладурче, снощи се видяхме с него. Обясни ми какво иска и аз предадох думите му на Алън Рестън. Той не ти ли каза?

— Каза, че повече не си го потърсила.

— Вярно е, но как бих успяла? Прибрах се тук към един през нощта — обсъждах с двама сътрудници на надзорниците как да уредим управлението на „Хънтърс Пойнт“. Детето ми, и сега са ми се стоварили на главата още проблеми, освен лейтенант Глицки. Май напрежението не му се е отразило добре. Налага се да говоря с него. Той при тебе ли е сега?

— Не, отиде при Фаръл. Само исках да знам какво ще правиш…

— Илейн, според мен ти си вършиш работата както трябва. И аз ще правя същото. Ако Ейб успее да ти доведе Кевин Ший и ти си в състояние да му гарантираш безопасност, значи така ще постъпиш, естествено. Нали през цялото време за това настоявам — този човек да бъде арестуван.

— Само това ли искаш?

— Детенце, а какво друго да искам?

— Дори ако е невинен?

— Разбира се. Особено, ако е невинен, но забележи, че в това не вярвам. Мисля, че Ейб е позагубил допира с действителността. Ако ти се обади, накарай го да ми звънне, чу ли? Ще му вкараме ума в главата на това момче.

— Добре, мамо… ще му предам.

— А на твое място, миличка, щях да съм по-предпазлива. За твое добро е. — Лорета поразсъждава още малко за капаните, скрити в отклоненията от установените правила и накрая каза: — Хайде, умната, а аз трябва да се обадя на кмета. Ако от нещо имаш нужда, веднага ще ме потърсиш, нали?

— Добре.

Проклет да си, проклет да си, Ейб Глицки! Дори не знаеш в какво се набъркваш.

— И затова, госпожо сенатор, стигнах до извода, че вие бихте могла да представите нещата най-добре… по повод това недоглеждане, като лично занесете разрешението на господин Мохандас. Нали главната цел на шествието е протестът срещу предполагаемата мудност на градските власти. Струва ми се, че бихте могла да отслабите въздействието…

— Да, Конрад, прав сте. Ако желаете да чуете откровеното ми мнение, на ваше място едва ли вчера щях да издам разрешението. Между нас да си остане, постъпил сте правилно. Но днес, щом шествието все пак ще бъде проведено…

— Мога да ви изпратя лимузина. Шофьорът ще бъде при вас след четвърт час с разрешението.

— Нека да е след половин час, за да изглеждам по-добре по телевизията — засмя се тя съзаклятнически.

— Благодаря ви, госпожо. Не знам как да ви се отблагодаря, но ще запомня помощта ви.

— О, няма нищо, Конрад. Така ще имам повод да кажа две-три думи пред хората, а нали знаете, че за такива моменти живея.

Използва своя гърлен, дълбок смях, изпълнен с насмешка към самата нея.

— И въпреки това…

— Шът, Конрад. Изпратете ми лимузината. До скоро!

68.

Глицки остана при Илейн още половин час, за да обсъдят как да постъпят с Ший, после се обади в отдела и за късмет попадна на Карл Грифин, който би влачил цял километър греда по дълбок пясък, без да попита защо. Имаше намерение след това направо да отиде при Фаръл, но щом влезе в служебната кола, по навик провери и нагласи огледалото, намести седалката, избута я малко назад… и се вцепени.

Минаха цели десет минути, преди да завърти ключа на запалването.

Изчерпалият силите си Фаръл го посрещна, облечен в тъмносин костюм, който му прилягаше добре. Със сресаната назад и вързана на опашка коса почти приличаше на практикуващ адвокат, само да не беше мастиленото петно по долната му устна и брадичката.

В хола навсякъде бяха пръснати хартии, стари кашони, бирени бутилки, кутии от газирана вода, картонени подложки от изядени пици. Фаръл представи на госта кучето си Барт, схвана значението на погледа му и обясни, че чистачката неочаквано се била разболяла.

Глицки внимателно избра къде да стъпи и се настани върху обърнат кашон от кондензирано мляко.

— Като гледам, напоследък нямате много работа? — подметна той.

Барт дойде да подуши обувките и панталона му. Глицки го погали.

Фаръл се върна от съседната стая, където отиде да свърши нещо. Гледаше си часовника.

— По моя е осем и четирийсет и една.

Глицки също погледна.

— И по моя.

— Не ми идва наум как да избягна обаждането на Кевин. Няма как да се свържа с него, за да го спра. И трябва да съм тук, когато ме потърси — допълни Фаръл и седна на импровизирания диван. — Вие ме предупредихте снощи, нали?

— Аз.

— Е, как да се оправим с това, според вас?

Глицки отпусна ръка върху главата на Барт, почеса го, а кучето навря муцуна в обувките му.

— Наистина ли не знаете къде е?

Фаръл като че се обиди.

— Вижте ме, лейтенанте — тук съм. Работя безплатно, защото вярвам, че Кевин Ший не е по-виновен от мен или от вас. Ако знаех къде е, щях да съм при него. Това е, харесва ви или не. Не участвам в адвокатските игрички. Вече не съм в занаята.

Глицки кимна.

— Значи можем да научим къде е, само като изчакаме обаждането?

— Така изглежда.

— Голямо надбягване ще падне. Имате ли резервно място за среща, ако всичко се обърка?

— Не — уморено призна Фаръл. — Знаете ли, не сме планирали това положение. И за какво „надбягване“ споменахте?

— Искам да кажа, че щом хората от ФБР научат къде е вашето момче, ще потеглят. Най-добре и вие да направите същото. Запознах се със специалната агентка Симз, а тя е дошла тук да гаси пожари, не да задава въпроси.

— Значи според нея Кевин Ший е пожар?

— Доколкото знам, убедена е, че той е въоръжен и опасен.

— Но не е вярно. Нищо подобно няма.

Глицки само сви рамене — хората все разбират живота накриво.

— Значи само го питам къде е и тръгвам право натам?

— Ами, да.

Фаръл клатеше глава, въздъхна протяжно.

— А после?

Не им трябваше много време да се договорят. Въпреки присъствието на ФБР, случаят беше в юрисдикцията на Сан Франциско. Глицки (който пропусна да каже, че е временно отстранен) щеше официално да задържи под стража Ший, при това в присъствието на неговия адвокат и още един свидетел. Помощник-районната прокурорка Илейн Уейджър била на тяхна страна, съгласила се да участва, да изведе Ший на безопасно място, може дори да помогне на Фаръл в усилията за оттегляне на обвинението.

Телефонът звънна. Двамата мигновено си погледнаха часовниците — повече от петнайсет минути до уговорения час.

Фаръл прецени, че имат още подробности да обсъждат, при това много. Не се чувстваше готов, но след втория сигнал сграбчи слушалката. Вслуша се, сбърчи чело.

— Ъхъ, тук е, един момент. — И се обърна към Глицки. — Илейн Уейджър.

Илейн каза на Глицки, че говорила с майка си, която отхвърлила всички негови голословни твърдения. Тя само искала Кевин Ший да бъде арестуван. През цялото време. Лорета не смятала — и Илейн също стигнала до това мнение — че е подходящо да извеждат Ший от града и окръга. Това засягало полицията, а Илейн работела в районната прокуратура. Въпросът бил извън кръга на нейните професионални задължения. И затова била длъжна да не нарушава процесуалните норми.

По-уместно било да вършат всичко по правилата. Ейб пак можел да й предаде Ший, всички заедно да отидат в центъра, да регистрират задържането и да му осигурят безопасност. Самата идея, че нещо лошо може да му се случи в затвора, била чиста лудост. Не се случва често да убият някого в затвора, особено при такова шумно дело. Независимо от това, на Кевин Ший щяла да бъде осигурена специална охрана. Нямало за какво да се тревожи.

Глицки я изчака да свърши и заяви, че новото предложение за нищо не става.

— Но защо?

— Защото господин Фаръл няма да позволи Кевин Ший да попадне в затвора на Сан Франциско, без по-сериозни гаранции за сигурността му.

С това разговорът се изчерпа, ако не се брои последната забележка на Илейн, че Глицки се престаравал и май виждал призраци.

Той внимателно остави слушалката на мястото й. Оставаха пет минути до девет. Обясни на Фаръл смисъла на предложението, който и без това схвана основното, застанал напрегнато зад рамото му.

— Сега какво да правим?

Глицки зарея поглед в стената.

— Не вярвам да сте податлив на внушенията, че трябвало да отведете клиента си в Палатата?

Дори не очакваше отговор. Решението опираше до сблъсък между него и Лорета, както нещо вече му подсказваше. Фаръл понечи да отговори, но Ейб размаха ръка, за да покаже, че въпросът е бил на шега. Обаче следващият беше сериозен:

— Ами ако успея да доведа самата сенаторка?

Вкиснат от отмятането на Илейн, Фаръл тръсна глава.

— Не знам дали тя ще…

— Тя може. Рестън е неин човек. Ще го накара да обещае сигурна защита и междувременно, ще отпъди ФБР, ще съобщи на хората, ще принуди Мохандас де престане с тези призиви „жив или мъртъв“ — Запъна се. — Единствено тя може да помогне.

— Но защо би го направила? Нали току-що ми казахте, че… нали ей сега се обади нейната дъщеря?

— Тя се опитва да опази дъщеря си, работата й. Но сега е друго.

— Лейтенант, тя няма да се съгласи.

Лицето на Глицки беше мрачно.

— Може би ще я склоня. — Стана енергично. — Имате ли пейджър?

— Не, вече нямам.

Глицки дръпна своя от колана на панталона.

— Вземете го. Ако тя се съгласи, ако мога да й предам Ший, ако го защити публично, по-добра гаранция не можете и да си представите.

— Но дори да я убедите, как ще можем…

Глицки посочи пейджъра.

— Ще предам съобщение на този номер. Ако имате възможност, обадете ми се и ми кажете къде сте, къде е Кевин Ший. Стигнете ли при него преди ФБР, омитайте се светкавично, скрийте се на друго място и чакайте пак да ви потърся. Ако ли не… ако федералните ченгета ви следват по петите, обадете се на телефон 911. Важното е да има и други хора. Осигурете си свидетели.

— Какво ще правим, ако Лорета Уейджър просто откаже?

Стигналия до вратата Глицки се обърна.

— Господин адвокат, искате да ви нахвърлям набързо друг план, в случай, че не стигна до вас чрез пейджъра, а всички вие се изплъзнете от федералните?…

— Е, имате ли такъв?

— Не сте го чул от мен, но… плюйте си на петите.

69.

Звънецът на входа — сигурно лимузината я чакаше. Помоли кмета за половин час отсрочка, но явно така му е припарило под краката, че не се е стърпял.

Тъкмо довършваше прическата си. И нямаше намерение да се гримира в колата. Ще каже на шофьора, че е длъжен да почака.

Стъпките й отекваха по паркета, докато вървеше към преддверието.

— Ейб!

— Търсих те по телефона, но ти не отговори…

— Да, знам — призна тя. — Чух съобщението ти, но се прибрах толкова късно…

— Илейн ми каза, че сте говорили. — Глицки примижа от вятъра и слънцето. — Имаш ли нещо против да вляза за малко?

— Само че очаквам да… добре, влизай. — Усмихна му се лъчезарно. — Но само за минутка. Отивам на митинга.

Той спря като закован.

— Ще участваш в шествието на Мохандас?

Тя протегна ръка към него.

— Ейб, не е каквото си мислиш. Кметът ме помоли аз да занеса разрешението. Нищо особено. — Сви рамене. — Политическа услуга. Лимузината ще пристигне всеки момент…

Той притисна с длан вратата и я затвори. Тя опита друга усмивка — смутена, загрижена за тревогите му. Пристъпи към него…

— Не — каза той.

Лорета се дръпна.

— Какво има, Ейб?

Не разчиташе никакво изражение в погледа му. Опита отново да докосне ръката му. Той отбягна пръстите й.

— Само още половин час ми оставаше да прибера Кевин Ший, да сложа край на всичко това — започна Глицки, — а ти, Лорета, ми заби ножа в гърба.

Бавно се отдалечи от нея, поддържаше разстоянието, докато минаваха през огромния като пещера хол към библиотеката.

— Моля те, Ейб, нищо такова не съм правила! Напротив, стараех се да помогна и на двама ви. Не исках Илейн да допусне грешка, заради която да си загуби работата, нито исках накрая да изхвърлят и тебе най-позорно от полицията.

Той кимна на себе си, сякаш се увери в някакво подозрение. Но с нищо не се издаваше.

— Какво те кара да предполагаш подобен край?

— Отстраняването ти от длъжност, ето какво! Ейб, само си вредиш с тази…

— Лорета, как научи, че са ме отстранили от длъжност?

Тревожен сигнал — бе загубила самообладание. Една веничка изпъкна на слепоочието й.

— Ами, аз…

— Аз научих към полунощ. А ти?

Той успя да я принуди да влязат в библиотеката, където бяха и първата вечер. Само на това място в цялата къща се чувстваше по-уверено.

Лорета остана до вратата.

— Не знам — промълви тя. — Сериозно, не помня. — Гледаше го с обида. Пак понечи да тръгне към него. — Ейб, защо си така ужасно сдържан? Защо ми говориш така? Всичко на всичко, казах на Илейн, че трябва да се придържа към правилата. — Осмели се да пристъпи още и пак спря. — Да, точно тя ми каза за тебе. От Илейн научих.

— За отстраняването ми?

— Да.

Той отново кимна замислено.

— А тя откъде знае? Не съм й казвал.

Дали очите му се присвиха леко?

— Е, значи не от теб е разбрала. Може да е приказвала с Алън Рестън. Или да е чула по новините. Само че съм сигурна — тя ми каза. — Преодоля последния метър помежду им. — Ейб, моля те. Защо се държиш така? — Очите й вече влажно блестяха от болката, която той й причиняваше. Отпусна полека длан върху ръката му. — Моля те.

Глицки отстъпи и ръката й увисна във въздуха.

— Искам да й се обадиш.

— И какво трябва да й кажа?

— Че сме си изяснили въпроса. Обяснил съм ти кое как е. Кажи й, че е най-правилно да спази уговорката.

— Но не е така! Това ще съсипе делото. Ще съсипе и нея.

— Лорета, никакво дело няма. Кевин Ший е невинен и мисля, че ти също знаеш това.

— Не, Ейб, не вярвам. — Изкушаваше се да му напомни — и двамата знаеха, че няма невинни сред хората с бяла кожа.

Но благоразумието надделя. Сигурна беше, че Глицки не е съгласен.

— Лорета, Кевин Ший е добър човек. Освен че е невинен.

— О, тогава защо не му издигнем статуя?

— Той не е извършил престъпление, но ти накара целия град… не, по дяволите, цялата страна да повярва във вината му. Сега можеш да поправиш стореното.

— Ейб, дори ако това момче не е убило човека лично, пак е въплъщение на престъпниците. Той е един от тях.

— Такива глупости не ми минават.

Тя не се поддаде.

— Много по-лошо ще стане, ако никой не бъде арестуван или наказан за случилото се с Артър Уейд… Убийството не бива да остане ненаказано. — „Точната дума е неотмъстено“, добави мислено.

Внезапно пролича, че на Глицки му дойде до гуша. Не дойде тук да дърдорят за политика и философия.

— Ще трябва да говориш с Илейн.

— Няма. Това ще я смаже, ще зачеркне кариерата й, ще унищожи всичко, за което е работила упорито…

— Не — отсече Глицки, — ще зачеркне твоята кариера.

Тя се изсмя навъсено.

— Ейб, не ставай смешен, не е заради мен… — Бавно го притискаше, скъсяваше разстоянието. Наглед разколебана, непоклатима в душата си. — Всичко е за Илейн. Само за нея.

Вече почти го натика в капана, не му оставяше изход — но той не искаше да стига докрай, освен ако тя го принудеше. А тя точно това правеше.

Беше убеден в правотата си, но накараше ли я да отстъпи за Кевин Ший, би му стигнало. Поне на него лично. И в такъв обрат щеше да има някаква справедливост, понякога повече не можеш нито да искаш, нито да очакваш.

Но тя не искаше да се откаже от закрилата си над Илейн. Не беше способна да се откаже. Никога не бе и помисляла да намеси Илейн по такъв начин, но сега излизаше, че не й остана избор. Поне ще се измъкне от тази безизходица с Ейб. Така можеше да спаси всичко…

Лорета Уейджър извая живота си с каквато глина имаше под ръка, без да остави и трошица неизползвана. Имаш ли тайна, криеш ли нещо важно, къташ си го, докато назрее моментът за най-силния удар.

Дойде и това време.

Опря се върху страничната облегалка на креслото, уморена да носи товара си.

— Ти не знаеш, Ейб, ти нищо не знаеш. — Най-сетне сълза се стече по бузата й. — Ейб, не можем да навредим на Илейн. И не можем да позволим да я наранят. И двамата не можем…

— Не намесвай пак Илейн — нетърпеливо я прекъсна той. — Не за нея сега си…

Тя плесна гневно по кожата на креслото.

— Чуй ме, мътните те взели! Все за Илейн говорим. Само за нея.

Остави го да се подготви. Наблюдаваше, за да не пропусне мига на прозрението. Секунда. Две.

— Какво приказваш?

Тя помълча.

— Помниш ли, че предпочетох Дейн Уейджър пред тебе? Да не мислиш, че го исках за себе си? — Тя поклати глава решително. — Не исках насила да те женя за себе си. Дадено, ти не беше готов да го направиш само заради мен. Не разбираш ли? Имах нужда от някой, който да се реши. И Дейн беше готов.

Никаква реакция. Сякаш попаднаха в стопкадър на филм. И след един удар на сърцето лицето на Глицки се отпусна безволно.

Лорета кимаше, обляна в сълзи. Изправи се и плахо прекрачи до него.

— Тя е твоя дъщеря, Ейб. Илейн е твоя дъщеря.

— Махай се!

— Ейб!

Незнайно как бе стигнал другия край на стаята. Горещината пулсираше в бузите му. Настръхна ужасно. Нещо го прободе в лявата ръка, като че сърцето му щеше да спре…

— Ейб, моля те…

— Мамка му, мамка му…

Тежка чаша на бара. Посегна, стисна я. Невъзможно. Не можеше да се опомни.

Трясък на паркета. Разхвърчали се кристални парчета.

— СЕГА ЛИ МИ КАЗВАШ?

— Моля те, Ейб, не ми крещи. Моля те…

Въртеше се в кръг. Нямаше къде да отиде.

— По дяволите!

Още веднъж.

— Ейб?…

Посочи я с пръст.

— Остани където си. Нито стъпка повече!

Тя чакаше, отпуснала ръце по тялото си.

Прегърбен в креслото, чуваше я да се движи из къщата.

Минаха минути.

И въпреки всичко, беше длъжен да направи това… да си свърши работата, но нямаше сили да помръдне. Знаеше си, че ще стигнат дотук. Но тя го разби, няма спор. Каза истината. Отдавна го човъркаше това усещане за близост, смътната увереност, че си приличат. Илейн беше негова дъщеря.

Не успяваше да стане, за да отиде при Лорета и да я обвини. Боеше се от себе си, не знаеше какво ще направи.

Някой звънна на вратата. Шофьорът на лимузината.

Трябваше да стане.

Надигни се, Ейб, размърдай се!

Ако се изправи и види лицето й…

Отекнали по пода стъпки, звук от отваряне на вратата.

— Здравейте. Да, ще бъда готова след пет минути. Почакайте ме в колата.

Не можеше да й позволи това.

Не можеше и да я спре.

70.

— Хайде, Кевин, обади се. — Уес Фаръл стоеше, облякъл сако и вратовръзка, и говореше на телефона в кухнята. — Вече е девет и осем минути, не е сега времето да ми връзваш тенекии.

Телевизорът в хола работеше, включен на CNN. Предаваха на живо от околностите на павилиона „Кийзър“. В тази съботна сутрин цялата страна следеше събитията в Сан Франциско. Показаха два-три пъти Мохандас, с все същите изявления, че това е мирно шествие, послание към управниците на града, към ръководителите на страната…

Телефонът издрънча. Уес мигновено взе слушалката, изтърва я, пак я хвана, но накрая тя падна ни пода. Вдигна я.

— Кевин? Кажи ми адреса си.

— Остави това сега.

— Кевин, чуй ме. Имаме сериозни проблеми. Само ми кажи къде сте и веднага ще дойда при вас.

— Ти гледаш ли по телевизията какво става?

— Кевин, веднага ми кажи шибания си адрес!

— Какви проблеми имаме, Уес?

— Ще ти обясня, когато дойда. Казвай по-бързо.

Тонът на Кевин се промени.

— Нали продължаваме, както се уговорихме? По основния план…

Уес помълча. После изрече:

— Къде сте?

Кевин му обясни, каза номера на апартамента.

— На четвъртия етаж е, откъм фасадата. Прозорците гледат точно към парка. А там има поне един милион човека.

Уес се псуваше през целия път надолу към гаража. Трябваше само да продиктува на Кевин номера на пейджъра, който получи от Глицки, да му заповяда незабавно да се разкара от апартамента и щом си избере друго място, да набере в пейджъра съобщение къде е, за да се срещнат там. Твърде дълго бе мързелувал, вдън земя да потъне дано!

Специалната агентка Симз беше в колата си с другите трима и потегли, преди още Фаръл да е излязъл от гаража, така че го водеше поне с един-два квартала.

Разсъди, че беше необмислено от страна на Фаръл да пита Ший за адреса, но пък стана добре за нея. Пък и би ли могъл да измисли нещо друго? Все едно, вече всички предимства бяха на нейна страна. Адресът, номерът на апартамента, времето. Може би нямаше да използват оръжията си, освен ако…

Е, ще види на място. Поне в едно беше сигурна — не е толкова плашлива, че да не използва всички налични средства. Никой нямаше да я обвини за проявена слабост в това. Хората можеха да си пискат колкото си щат за онази жена и детето й, които ФБР бе принудено да застреля в Монтана. Но сред служителите се наложи единодушното мнение, че злощастният край е бил неизбежен. Започнеш ли да се боиш от заяжданията, от упреците на журналистите, най-добре да си оставиш значката при шефа. Нищо няма да свършиш както трябва.

Но тя щеше да направи необходимото.

Първият етап беше най-лесен и ясен. Щеше да се качи горе, да почука на вратата, да каже, че носи федерална заповед за ареста му. В един съвършен свят Ший просто би отворил вратата, за да излезе с вдигнати над главата ръце.

Но някак предчувстваше, че няма да бъде точно така.

Въпреки старанието на Мохандас да раздвижи хората, шествието очевидно нямаше да тръгне навреме. Винаги е така. Устата му пресъхна, колкото и дражета „Тик-Так“ да смучеше. Крачеше нервно из палатката. По-високата от него Алиси начесто масажираше схванатия му врат.

Наближаваше девет и четвърт, а хората продължаваха да се стичат към павилиона. Полицията обикаляше наоколо, но положението засега изглеждаше спокойно. От височинката, където се намираше, видя още две стълкновения, но те бяха прекратени набързо.

Димът от пожара в „Дивизадеро“ стана малко по-досаден, заради вятъра. Значи неизбежно щяха да заобикалят от север, щом шествието започне. А и щеше да посъкрати словото си. Днес и без това нямаше нужда от красноречие, достатъчно често бе повтарял публично позицията си. А откликът на неговия призив беше толкова масов, че просто трябваше да подкара хората напред, да остави шествието да говори само за себе си.

Искаше само да приветства всички събрали се, да разнищи за около минута действителността, твърде различна от празните обещания, с които ги залъгваха. А резултати все не се виждаха. Кметът му даде чудесен коз в ръката и щеше да се покаже голям глупак, ако не се възползваше от поднесеното на тепсия. Почти се чуваше да казва: „… и независимо от всички думи, с които неспирно ни заливат за желанието на градската управа да си сътрудничим, неоспорим факт е, братя и сестри мои, че дори това шествие, този мирен израз на нашата тревога, на нашето отчаяние за отказаното ни правосъдие срещу убиеца на нашия брат Артър Уейд…“. Тук ще поспре, за да стихнат яростните вопли. „Неоспорим факт е, че дори това събрание те превърнаха в нарушение на закона. Казаха ни, че не може да проведем шествието. Нямало да ни разрешат. Но аз ви казвам — нашата сила ни дава разрешение. А в единството е нашата сила. И нека Господ ни съди!“

Да, ще прозвучи добре.

После ще ги поведе към Градската палата, по кипящите улици. Със съзнанието за правотата на своя гняв и своето величие.

71.

Тя излезе оживено от задните стаи. Бе облякла тъмносиния си тоалет — шапка, жакет, портмоне. Всичко се нареждаше добре. С нежелание обезвреди съпротивата на Ейб, но сега се налагаше да побърза.

Влезе в преддверието и рязко спря, раменете й се отпуснаха. И на нея вече й идваше до гуша.

— Ейб, трябва да вървя. Моля те…

Глицки препречваше достъпа до входната врата.

— Ще се обадя оттук на Уес Фаръл и ще му кажа, че идваш с мен, за да гарантираш лично безопасността на Кевин Ший.

— Ейб, отивам на шествието. Кметът ме помоли да занеса разрешението…

— Лорета, не те моля. Само ти казвам. Забрави за разрешението. Давам ти последен шанс…

— За какво?

— Непрекъснато разправяше, че не искаш нищо друго, освен Кевин Ший да бъде заловен. И разбира се, той има право на известни гаранции за сигурността си. Ето, давам ти шанс да докажеш, че си говорила искрено.

— Да, така е. Сега също. Защо да лъжа, за Бога?

— Защо ли? Защото политическата ти кариера ще се срине, ако Кевин Ший е невинен и ти съзнаваш това. Не бива той да се окаже невинен. Няма да допуснеш той да бъде арестуван, за да каже истината. Тази е причината да ми пречиш постоянно.

— Що за тъпотии… Ейб, никому не съм пречила. Нещо те е прихванало…

Той вдигна ръка.

— Знам, знам. Мания за преследване, преумора, замъглен разсъдък. Позна, точно в такова състояние съм.

Тя пристъпи към него.

— Стига приказки. Пусни ме!

Започна да го бута, но сякаш имаше насреща си стена. Докато той побесня, стисна раменете й и я тласна назад. Лорета се препъна, едва се задържа на крака. Очите й блеснаха, когато се изправи.

— Ейб, нали си приказвахме за сринати кариери, та с твоята това се случи току-що.

Глицки се насили да остане спокоен.

— Няма да те пусна. Проумей това най-после. Имаш десетина секунди да дадеш съгласието си, че ще излезем заедно оттук. После изборът няма да е в твои ръце.

Тя зяпна за миг-два, преди да го увери, че е буйно луд.

— Още шест секунди.

— А защо да давам съгласието си? Отвън ме чака кола с шофьор, трябва да отида…

— Времето ти свърши. — Вкамененото лице на Глицки изглеждаше пепеляво. — Лорета, само не казвай, че не ти оставих изход. Но ти не пожела да се измъкнеш. — Пое си дъх на пресекулки. — Арестувам те за убийството на Кристофър Лок.

Тя се позабави с реакцията — присвитите очи, наклонената встрани глава, изумлението.

— Как можеш… Това е нелепо…

— Не, Лорета. Това е истината.

— Да не си го сънувал снощи? Ейб, ти си се побъркал. На твое място не бих…

Той поклати глава.

— Не е седял обърнат към задното стъкло. Гледал е напред, като тебе, без нищо да подозира.

— Ти си превъртял!

Не й обърна внимание.

— Вярно, били сте близо до бунта в лагера, дори сте отивали натам в колата. Но така и не сте стигнали, нали?

— Разбира се, че стигнахме. Как ти хрумна изобщо?…

— Ами защото работя с факти. Мина време, докато парчетата ми се съберат в главата. Нямаше никакви признаци, че около колата е вилняла тълпа, че са я ритали отзад, че са мятали камъни. Огледах отвсякъде. Взирах се внимателно.

— Значи нещо си пропуснал.

— Не съм. Още при огледа започнах да се чудя. Липсващото ми подсказа какво означаваше всичко.

— И какво е то?

— Каквото си извършила — спряла си на две-три пресечки от тълпата и си гръмнала Лок зад ухото. И никой не е чул този изстрел.

— Не съм. Нищо подобно нямаше…

Гласът на Глицки остана безизразен.

— Но освен другото, този изстрел не е набил парченца от стъклото в раната и около нея, а и барутните изгаряния бяха прекалено силни. Но ти едва ли си се досетила за тези подробности. Скучна полицейска работа, обичайните занимания на криминалистите. Не е интересно.

Тя скръсти ръце, косата й се разлюля.

— А после какво съм направила?

— Вкарала си колата в тъмна уличка без изход — там лампите не светят, — излязла си и пак си стреляла, през предното дясно стъкло, за да изглежда, че са се прицелили в тебе. След това, най-вероятно си използвала дръжката на пистолета, за да пробиеш по-широка дупка в стъклото.

— Вероятно, значи. Само вероятно? Нима не си абсолютно сигурен?

— Не знам точно с какво си разбила стъклото, но мисля, че ще установим това. Само че така си допуснала поредната грешка.

Изчака. Тя не каза нищо, очите й се взираха неотстъпчиво. Тогава продължи:

— В нечупливото стъкло е имало, само една дупчица от куршум, а това те е притеснило. Очаквала си стъклото да се пръсне с минаването на куршума, но само се появили малко пукнатини около дупката. Значи е трябвало да пробиеш по-голяма, като от минаването на два куршума. Но в действителност, дори два куршума от калибър 25 няма да оставят дупка колкото юмрук в нечупливо стъкло. Вероятно и четири не биха стигнали.

Лицето й оставаше безизразно, но тя се отпусна на скамейката покрай стената на преддверието.

— Това е занимателно, макар и по един налудничав, отвратителен начин.

— Правилно. Сега следващото, истинският бисер, ако искаш да го чуеш…

— Моля те…

Злобата в гласа й го спря за миг. Донякъде му олекна, за да изтрие от съзнанието си и остатъците от съчувствие. Усети как белегът по устните му се изпъна.

— Точно тази сутрин всичко си дойде на мястото. Преди това вече знаех нужните факти, само още не ми бяха съобщили, че никой от хората в околните блокове не е чул два изстрела. Просто не исках да осъзная истината. Заех се да наглася седалката в служебния „плимут“. Същия като онзи, в който си била с Лок.

Пак нищо. Никаква реакция.

— Помниш ли онази вечер, как брояхме „едно, две, три“, за да избутаме напред шофьорската седалка, иначе не можеше да караш? Помниш ли? А днес сутринта си седях на същата седалка и ми светна в ума какво не беше наред с дупката от куршум във вратата на твоята кола, откъм страната на шофьора. Искаш ли да ти кажа какво?

Мълчание.

— Куршумът е трябвало първо да мине през тебе.

— Какви ги дрънкаш?

— Дрънкам за това, че няма как да стигнеш педалите, без седалката да е изтеглена напред. И щом седалката задължително е била преместена, траекторията на куршума от дупката в стъклото отдясно, до дупката в лявата врата, е щяла да премине през тебе. Лорета, нямало е как куршумът да не се забие в тялото ти. — Пак почака. — Значи ти не си била на седалката. Била си отвън, до колата и си стреляла по стъклото — единственият изстрел, чут от някого. Изстрелът, от който уж едва не си пострадала.

— Грешиш. Опитвах да се измъкна оттам. Бяха улучили Крис. А седалката сигурно се е плъзнала назад от ускорението.

Той седна в другия край на преддверието. Не искаше да я прекърши. Не и преди да я накара да поправи някои от злините, които причини на себе си, на Илейн, на Кевин Ший. Само тя можеше да успее. Първо му беше нужна за това, после щяха да се занимават с останалото.

Почти прошепна:

— Ти си го убила, Лорета. Била си принудена.

Тя не се предаваше.

— Защо съм била принудена да убия Крис Лок?

Не му бяха толкова ясни подробностите, отговорът беше и съвсем прост, и твърде сложен.

— Той е изнудвал тебе, ти си изнудвала него.

— С какво?

— Какво ще кажеш за парите, които си препрала чрез „Пасифик Муун“?

Съзнанието, че той накрая е научил, я потресе. Но тя почти успя да се прикрие, издадоха я само изопнатите устни.

— Ейб, вече ти обясних. Беше съвсем законно.

— Не е било — натърти Глицки. — Крис Лок е бил водещ прокурор по делото, но после двамата сте се запознали и сте се забъркали един с друг, нали?

— Нищо подобно.

— От името на прокуратурата той е оттеглил обвиненията, защото нямало никакви уличаващи обстоятелства, а пък ти си запазила парите…

— Не е вярно! Това е…

Тя се накани да скочи, но той сграбчи китката й и я задържа. Лорета отново се отпусна на седалката.

— Обаче си го убила не заради историята с парите. Да, понякога си се изнервяла, че той знае, но документите са били унищожени, всичко е изглеждало чисто. И сте имали еднакви възможности да се изнудвате. Все някак си могла да го преживееш.

Тя се вторачи в него, но нямаше намерение да му помага с нито дума.

— Зарязал те е и се е хванал с Илейн. И вече бил напълно извън твоя контрол в най-скъпото за тебе. Щял е набързо да употреби и изостави твоята дъщеря, твоето дете. Ти си се справила, но дъщеря ти е нямало да преживее същото. Животът е трябвало да бъде по-добър към нея. Решила си да я опазиш, защото си знаела какво ще й причини Крис Лок. Същото, което е сторил с тебе.

— Би ли се изразил по-точно?

— Щял е да я използва и да я захвърли, стане ли… неудобна.

— Не съм била с него от години. И не бих… Ейб, една дума от тези глупости не можеш да докажеш. Нито съм убила Крис, нито съм прала пари. За Бога, Ейб, ти просто си…

Той стана и отиде да надникне през прозореца до вратата, като съзнателно й обърна гръб. Лорета твърде много протестираше, вече започваше да се изпуска. Бе виждал същото стотици пъти, разбираше състоянието й и знаеше как да си свърши работата. При неимоверните си усилия да покаже невъзмутимост, тя се пречупваше. Всъщност, вече рухна. Почти не се съмняваше какво ще види, щом се обърне.

Преброи до петнайсет и дори без да я погледне, каза:

— Доказателството е в ръката ти, Лорета. В гръб ли ще ме застреляш? И какво ще обясниш? Че си ме помислила за крадец? Или че съм искал да те изнасиля?

Чак сега се завъртя с лице към нея.

Лорета стоеше до стената, стиснала портмонето си в едната ръка, с другата насочила малкия револвер към него. Да, позна. Тя се бе прекършила окончателно.

— Свърши, Лорета. Край.

Тя бавно отпусна оръжието надолу. Сякаш се наблюдаваше отстрани. Виждаше една непозната, която я предаваше, изричаше невероятното:

— Трябваше да го убия. Трябваше да убия Крис. Щеше да унищожи дъщеря ми… вече успяваше…

Глицки кимна.

— Лорета, ще взема този пистолет.

— Няма да ти го дам.

— Все едно. Не ми е нужен.

Тя видимо се овладя. Корава жена.

— Без пистолета, нямаш никакво сигурно доказателство. Значи няма и дело. — Застана по-близо до него, сниши глас, лицето й излъчваше самоувереност. — Ейб, няма защо да стигаме до крайности. Мога да изхвърля оръжието, да се отърва от него…

Той бръкна в джоба си, извади джобния касетофон, с който никога не се разделяше, изключи го, върна назад лентата в касетата и пусна последните няколко изречения — самопризнанието на Лорета. Натисна бутончето „стоп“ и протегна ръка.

— Пистолета.

Тя опита за последен път.

— Ейб, Алън Рестън няма да ми предяви обвинение. Дори не можеш да го накараш да поиска от съдия заповед за моя арест.

— Вероятно е така. Но при убийство съм в правото си да те задържа под стража и без заповед. Ще те регистрирам в окръжния затвор, а там ще е пълно с репортери. Ще ме попитат защо правя това и аз ще им разкажа. Тогава Алън Рестън ще бъде принуден или да ти предяви обвинение, или да обясни защо не иска. А няма как да обясни. — Глицки направи крачка към нея, без да отдръпне ръката си. — Сега или стреляй, или ми дай пистолета.

Мигът се проточи, но накрая тя обърна оръжието с дръжката към Глицки й му го даде. Докато той прибираше пистолета в джоба, Лорета го попита:

— Ейб, какво искаш, все пак?

— Каквото исках през цялото време. Да арестувам заподозрения. Искам истинска защита за Кевин Ший.

— А аз какво ще получа?

— Всичко е сделка, Лорета, нали? — Тя чакаше. — Нима мислиш, че ще позволя да ти се размине предумишлено убийство?

— Не ти знам намеренията, Ейб. — Гледаше го в очите. — Само ти казвам аз от какво имам нужда. Ти ще решиш.

Прозвуча звънецът на входа, някой почука на вратата. И още веднъж.

— Госпожо сенатор?

Беше шофьорът на лимузината.

— Ейб, споразумяхме ли се?

Пак тропот по вратата.

— Госпожо, вече закъсняхме малко.

— Ейб, искам да ми обещаеш.

Въпреки временното отстраняване, Глицки все още беше началник на отдел „Убийства“. И ченге от главата до петите. Предполагаше, че тя ще си послужи с някоя дяволска хитрина, но все пак му оставаше малко време, преди да се договорят. И това изкушение — защо да стига докрай…

Обля го потна горещина, пригади му се.

— По-късно ще поговорим възможна ли е сделка, но нищо не ти гарантирам. Искам да ти е кристално ясно. Или веднага идваш с мен при Кевин Ший, или те отвеждам в Съдебната палата. А стане ли това, вече нищо не зависи и от двама ни. Ще те обвинят в убийство и няма връщане назад. Или… — заби показалец в нея, — … или ще отидем при павилиона „Кийзър“, където ще можеш да направиш и малко добро. Ти решаваш, Лорета. Хайде.

Хитрината й не успя. Тя се поколеба, пое си дъх и тръгна към вратата.

— Ще кажа на този човек, че ти ще ме закараш.

Глицки отиде до телефона, за да се обади на Уес Фаръл.

72.

През последния половин час имаше четири случая на междурасови стълкновения с петима тежко ранени и Националната гвардия разположи частите си по-близо до предполагаемия маршрут на шествието. Камионите препречиха достъпа на всякакви автомобили. Новодошлите да се присъединят към шествието бяха принудени да оставят колите цели квартали по-нататък и да минават през униформените редици. Стотици хора правеха точно това. На теория така хората щяха да заобиколят по-тясната част на парка, където имаше палатков лагер.

Специалната агентка Марго Симз, предпочела да не сътрудничи нито с местната полиция, нито с Националната гвардия, сега накара шофьора да отбие до тротоара, само на четири пресечки от блока, където се криеше Кевин Ший. Загледа се надолу по склона към човешкото море, насочило се към „Кийзър“, към войниците и спрените коли.

Как да се промъкне? Ами нали е от ФБР, ето как. Тя имаше твърдото намерение да не излага на риск живота на своите сътрудници, тоест щеше да изпълни дълга си — да арестува Кевин Ший и ако се наложи, да употреби сила. Заповяда на шофьора да заобиколи преносимите прегради и да кара надолу, край павилиона, към целта. Изобщо не я интересуваше кой можеше да й се изпречи на пътя. Знаеше, че адвокатът Уес Фаръл щеше да се сблъска със същото затруднение, но не можеше да размаха служебна значка, за да мине.

Все още го изпреварваха.

Колата пълзеше през гъмжилото, неколцина от тръгналите пеша удряха ядно с длани по покрива и предния капак. Две пресечки за три минути и половина, а след това ги спряха двама гвардейци с юношески лица, стиснали пушки и наежени.

Симз се измъкна от колата, показа им значката и се представи. Двете момчета (на малките табели, закачени на униформите, бяха написани имената им — единият беше Морган, а онзи с ястребовия нос — Ешър) се спогледаха и Морган попита:

— Госпожо, с какво можем да ви бъдем полезни?

— Аз и колегите ми трябва да преминем през вашия кордон.

Отново мълчаливо съвещание. Морган обясни:

— Госпожо, ще трябва да поискам разрешение.

Симз се изпъчи.

— Аз ти разрешавам, синко. Ние сме от Федералното бюро за разследване и бързаме.

— Да, госпожо.

Но никой не помръдна.

— Е, какво става?

— Ами, заповядано ни е да не допускаме автомобили по маршрута на шествието…

— Ще отида да попитам — предложи Ешър и затича нанякъде.

Морган ги успокои с жест.

— Няма да ви забавим. Най-много пет минути.

Фаръл, познаващ града къде по-добре от Симз, веднага се сети какво става около сборния пункт на шествието, затова избра обиколен път през „Портола“ и „Туин Пийкс“, като се надяваше да мине през Ашбъри и да стигне до парка. Останалото разстояние можеше да извърви пеша. Предполагаше, че във всеки случай друго не му остава.

Тъкмо подминаваше една бензиностанция на Седемнайсето, когато чу сигнала на пейджъра. Обърна, спря, изскочи от колата и се хвърли към телефонния автомат, за да набере появилите се на екранчето цифри.

— Значи водите сенаторката? Лично ли ще дойде?

Фаръл още не си позволяваше да повярва.

Глицки го прекъсна сърдито:

— Кажете ми адреса. Нямаме никакво време. — Изслуша, Фаръл и отбеляза: — Че това е точно по средата… нали оттам ще тръгне шествието.

— Точно така, а по радиото казаха, че са отцепили парка с кордон. Откъде идвате?

— Пасифик Хайтс.

— Ще трябва да обикаляте, може би отгоре, по „Джуда“.

Глицки му благодари.

— Ще ми отнеме само десетина минути.

— Не разчитайте на това. Между другото, идеята ви да се измъкнем, ако изпреваря федералните…

— Е?

— Не е добра. Не и днес.

Симз говореше с друг мъж, според табелката фамилията му беше Флорио. Ивиците по ръкава явно означаваха, че има по-висок чин и власт в своята част. Отново обясни проблема си — гвардейците бяха длъжни да ги пропуснат през редиците си, трябваше да извършат арест. По федерална заповед. Един от най-издирваните престъпници. Веждите на Флорио се надигнаха.

— Да не е Кевин Ший?

Щом чуха това име, Морган и Ешър се изпънаха и се превърнаха целите в слух.

Тя се озърна наляво и надясно, после изгледа втренчено Флорио.

— Няма да обсъждаме това. Сега можем ли да тръгваме?

Върна се в колата, а Морган и Ешър ги придружаваха от двете страни.

— Трябваше вече да е тук — каза Кевин.

— Може да е попаднал в задръстване.

Не можеше да се спре, току подръпваше щората с пръсти и надничаше надолу. Мелъни я измъкна от ръката му.

— Седни. Хайде, Кевин. Като зяпаш, с нищо няма да си помогнем.

— Но и като седя, с нищо няма да си помогнем.

— Ще седиш, за да чакаш Уес. Ще дойде.

Кевин започна да щрака с пръсти, нервите му го измъчваха жестоко.

— По-добре да бяхме…

— Ей! — Опря пръсти в устните си. — Правим най-доброто. — Наведе се да го целуне. — Обичам те. Просто чакай. Уес ще се появи. Всичко ще бъде наред.

Тъкмо пак посягаше да размести щората, за да погледне към парка. Прозвуча звънецът от входната врата на блока.

— Ето го — промълви Мелъни и тръгна към бутона за отваряне на вратата.

Понечи да го натисне, а Кевин скочи към нея.

— Чакай!

Застана до един от страничните прозорци. Надникна надолу.

— Добре. Той е. Поне ми се струва, че е той… досега не съм го виждал с костюм.

— Кевин, а кой друг може да е? Никой не знае, че сме тук.

Той я изгледа.

— Най-повтаряните последни думи в живота.

Съгласно заповедта на своя командир, Морган и Ешър останаха на новите си постове до колата на ФБР, която спря до западния ъгъл между „Пейдж“ и „Станиън“, срещу блока.

Симз прати в парка един от хората си, понесъл радиотелефон и куфарче. Нареди му да намери достатъчно високо място, откъдето да вижда добре прозорците на четвъртия етаж, откъм фасадата, ако ще да е дърво или телефонен стълб. Възникне ли необходимост, ще получи съответната заповед за действие. (И резервната група се движеше насам, но с днешния хаос по улиците Симз не искаше да ги чака. Другите може и да не срещнат готов да помогне Флорио.)

С останалите двама си пробиха път през сякаш пулсиращата напред-назад тълпа по улицата и най-сетне стигнаха дворчето с изглед към парка и главния вход на сградата. Натисна наведнъж всички звънци за първия етаж, някой й отвори вратата.

— Лесна работа — промърмори и махна на мъжете да влизат.

А Морган и Ешър охраняваха празната кола — единствената, която се виждаше по „Станиън“. Хората я заобикаляха. В далечината се чуваше нечий усилен от високоговорител глас, шествието щеше да потегли всеки момент.

— Ей, човече, на кой е тая кола? Десет квартала се влача пеша дотука, натъртих си петите. Разправяха, че нямало никакви коли да пускат насам. Иначе и аз щях да дойда с мойта.

Морган не биваше да разговаря с хора от тълпата, освен за да ги упътва. Но този едър мъжага имаше дружелюбно лице и широка усмивка, водеше жена си и хлапетата, само и само да подкрепи правото дело. Такъв човек едва ли се заяждаше сериозно. Не всеки беше готов да размаха томахавката.

— На ФБР е — обясни Морган и добави: — Спипали са Кевин Ший в ей оня блок. Ще го арестуват.

— Алелуя! — възкликна мъжът и усмивката му грейна. — Значи няма да се бъхтим чак до Градската палата. Тука оставаме, тъкмо да си починат краката ми. — Обърна се към околните, за да сподели добрата вест. — Ей, всички ли чухте? Хванали са Кевин Ший. — И посочи: — Точно там.

Горе, отново пуснали резето, Кевин, Мелъни и Уес стигнаха до извода, че даже с тълпата отвън, шансовете им бяха несравнимо по-добри, отколкото да посрещнат въоръжените, агресивни и обичащи стрелбата копои от ФБР.

Най-вероятно никой, освен групата на ФБР, дори не предполагаше къде могат да се намират. Щяха да се слеят с малкото бели лица в човешката маса, а Уес ги увери, че има много повече бели, отколкото би очаквал. Всеки, решил да понесе плакат, да предаде послание или да защити някаква кауза, идвал да се включи в купона.

Кевин щеше да носи скиорската шапка. Ще се измъкнат от напеченото положение и ще чакат на някое по-безопасно място Глицки пак да ги потърси по пейджъра.

Симз поговори от фоайето на блока със своя снайперист и реши да му даде още няколко минути, от които той се нуждаеше, за да заеме позиция. После с двамата си сътрудници щеше да се качи горе и да залови Ший. Но стрелецът малко трудно би останал незабележим за тълпата, какво остава пък да си избере огнева позиция. Тя отсече, че му дава най-много десет минути. И ако се справи по-рано, веднага да й съобщи.

През това време тримата се пръснаха да огледат сградата, да проверят за скрити изходи, противопожарни стълби, да се уверят, че са притиснали в ъгъла врага.

Щяха да се съберат отново във фоайето, за да се качат горе и да го хванат в ноктите си.

„… и току-що получихме още непотвърдена информация, че Кевин Ший се укрива в жилищна сграда, само на пет пресечки от павилиона «Кийзър», където сме и ние. Филип Мохандас почти на бегом се спусна от подиума и поведе участниците в шествието, това огромно и извънредно разгневено множество. Сигурен съм, че чувате как скандират името на Ший. Мохандас ги води към края на парка.

Ще се опитаме да го последваме…“

Глицки плесна върху покрива сирената с мигаща лампа. Лорета седеше до него мълчалива и затворена в себе си, докато колата бясно криволичеше по уличките южно от парка. Почти стигнаха.

Глицки сякаш не бе мигвал много дни наред. Пусна радиото в колата и слушаше последните новини. Мълвата бе плъзнала все някак. Нищо учудващо.

Сега Филип Мохандас и тълпа между петстотин и пет хиляди души бе заобиколила блока на „Станиън“. Доколкото се знаеше, хората от ФБР бяха в сградата, но засега, според репортерите, не бяха извършили ареста. По-точно, никой не беше сигурен какво ставаше вътре, дали Ший изобщо беше там, имаше ли още хора с него.

Освен Глицки. Той знаеше.

Все се налагаше да обикаля, за да доближи блока. Булевард „Линкълн“ беше затворен, затова обърна на изток, по „Ървин“ и беше принуден да поеме нагоре по „Джуда“, за да се озове на „Парнас“. Спря няколко пресечки преди „Станиън“ — даже с включената сирена нямаше да мине през плътната тълпа.

Обърна се към Лорета, побърза да отвори вратата.

— Да вървим.

Веднага я познаха, обкръжи я гръмко възклицаваща, обожаваща я група. Възхитиха се, че в момента, когато всичко щеше да се реши, тя избра да бъде с тях. Естествено, нали оглави борбата за справедливост…

Дарбата й да запленява отново я споходи — лицето й се оживи, очите грееха. Глицки размахваше разтворения калъф на служебната значка и не пускаше ръката на Лорета, докато напредваха към средата на множеството.

— Това е сенаторката Уейджър! Отдръпнете се! Пуснете я да мине! Направете място!

Щом стана ясно накъде се съсредоточаваше напрежението на хорското гъмжило, напиращо към блока, Флорио чу спешното повикване на Морган по радиотелефона и издаде заповед, съсредоточила същия този Морган, Ешър и още триста национални гвардейци пред сградата, за да спрат хората преди двора, стига да могат.

Разгърнаха се тичешком, изпревариха Мохандас и основната част от тълпата само с пет минути. Имаха време да навлекат по-тежкото си снаряжение.

Сега войниците, с каски, вдигнали щитове и хванали палки, бяха обкръжили в плътен пръстен мястото, задържаха тълпата, но не се чувстваха много сигурни. Морето от глави се люшкаше, въздухът звънеше от крясъци и вой на аларми. Пожарът в „Дивизадеро“ се бе разпрострял. Димът се стелеше ниско, разяждаше очите, дереше гърлата.

В далечината виеха сирени.

Скандирането се надигаше и затихваше, прехвърляше се по отделните групи, но не спираше, не губеше настойчивата си ярост.

— Дайте ни Ший! Дайте ни Ший!

Вече готови да излязат, чуха многогласния вик. Уес Фаръл отиде да надзърне през щората, пусна я и се обърна към тях.

— Не изглежда добре.

Какво омаловажаване на опасността, каза си мислено.

До вратата, Мелъни стискаше ръката на Кевин.

— Не говори така — сряза тя Фаръл.

— Мелъни, оттук няма изход. Увери се сама.

— И сега какво? — попита Кевин.

— Сега се надяваме, че Глицки ще пристигне навреме, със сенаторката.

— Той идва ли? — слиса се Мелъни.

— Така ми каза.

— А после? — пак Кевин.

Оттук ясно чуваха краткото послание на скандиращата тълпа. Никой не млъкваше долу.

— Ами ФБР? — сети се Мелъни. — Мислех, че те…

— Само че — прекъсна я Фаръл, — те действат според предположението си, че ти си въоръжен и опасен, и ако ни потърсят, най-вероятно първо ще чуем изстрелите през вратата…

— Божичко, Уес, много те бива в добрите новини!

— Нищо не си измислям, предавам ти каквото научих. Както знаеш, засяга и мен.

— Какво ще правим? — за трети път попита Кевин.

— Искаш ли да излезеш? — отговори с въпрос Фаръл. — Да застанеш срещу онези хора? Не? Значи ще чакаме.

Флорио стоеше срещу запотен, останал без дъх мъж в пълна полицейска униформа, който му се представи като Дан Ригби, началника на управлението в Сан Франциско. Доближи наредените войници с неколцина униформени полицаи. Флорио махна на своите хора да ги пропуснат в двора.

— Кевин Ший в тази сграда ли е? — Ригби вече подтичваше към входа. — Сигурно ли е? Кой друг е с него? Под наблюдение ли са всички изходи?

Вътре Ригби отиде право при специалната агентка Симз, която тъкмо се бе върнала във фоайето и се канеше да нападне апартамента на четвъртия етаж.

Но това е невъзможно, каза й Ригби. Не и сега. И в никакъв случай без допълнителни подкрепления. Навън анархията се развихря твърде бързо. Ако тя излезе с Кевин Ший и се опита да мине през тълпата, според нея какво ще ги сполети?

Симз се разяри. Как всичко толкова бързо й се изплъзна от ръцете? Има хора на разположение, има заповед — защо ли просто не каже на този местен смотаняк Ригби, че отива да арестува човека, пък каквото ще да става? Но сега, след първия взрив на възмущение, че тя е пропуснала да го уведоми за намеренията си, той се заяде:

— Само ви повтарям, че проблемът е значително по-сериозен, отколкото си представяте. Дяволите ви взели, как ще го изведете оттук, дори да го арестувате безпрепятствено? Ясно ли ви е какво става навън? Между другото, къде точно е Ший? Ще имаме нужда от още хора тук.

Другите агенти от ФБР и полицаите предпазливо се отбягваха из фоайето, вече запълващо се и с живеещи тук хора. Събота сутринта, всички са си вкъщи, ококорили очи от любопитство.

Наложи се Ригби и Симз, овластени да вземат решение, да излязат в двора.

— Тук е — увери го Симз. — Нека аз реша проблема.

Ригби не скланяше.

— Само че тук е моят град. И да не ви харесва, проблемът е и мой. И ставащото там… — посочи над главите над войниците, — … също е мой проблем. Няма да позволя още едно линчуване, само седмица след първото. Но точно това ще се случи, опитаме ли да изведем Кевин Ший.

Симз забеляза нещо.

— Кой е този идиот? Някой се качи върху колата ми!

Ригби се обърна. С мегафон пред устата, Филип Мохандас се опитваше да привлече вниманието на множеството.

— Смъкнете този побъркан! — заповяда Ригби на един полицай. Помоли Флорио: — Поканете го любезно да се присъедини към нас.

Имаше и друга бъркотия. Отляво се надигна шум и дотича войник.

— Сър — докладва на Флорио, — там има цивилен полицай, който водел сенаторка на Щатите…

И преди да довърши, хората се отдръпнаха, колкото Глицки и Лорета Уейджър да стигнат до войниците.

Симз взе радиотелефона и го доближи до ухото си. Кимна, погледна към четвъртия етаж, каза: „Изчакай“ и се завъртя към Ригби.

— Вдигнали са щорите. Моят човек може да ги повали веднага.

Събраха се при фонтанчето в средата на двора — Ригби, Симз, Мохандас и помощниците му, Флорио, Глицки и Лорета Уейджър.

Ригби гледаше невярващо лейтенанта, хванал ръката на сенаторката.

— А ти какво търсиш тук?

— Дойдох да арестувам Ший — заяви Глицки.

— Как пък не! — сопна се Симз. — Мой е.

— Глицки, ти си отстранен. Май не си схванал смисъла на съобщението ми…

На Симз не й пукаше за местните бюрократи и разправиите помежду им. Интересуваше я само мишената — Кевин Ший.

— Какво става?

Фаръл пак надникна.

— Не знам. Събраха се при фонтанчето. Глицки успя да дойде. Довел е Лорета Уейджър.

— Но защо не се качва при нас? А защо ние не слезем при тях?

— Кевин, идеята ти не я бива много. По-добре те да дойдат.

Напевното скандиране секна, поне в предните редици на тълпата. Хората пристъпваха неспокойно, усещаха, че нещо назрява — и решението ей сега ще бъде взето в средата на двора. Мълвата плъзна назад.

Хората чакаха.

Един от униформените полицаи дойде при групата, после побягна, мина през кордона и се скри някъде. Вопълът пак се надигна тук-там, усили се и постепенно замря.

Само Глицки се отдели от другите, тръгна бавно, пъхнал ръце в джобовете и прегърбен. Влезе в блока, мина край федералните агенти и полицаите, край недоволните и любопитни съседи, запълнили фоайето.

Само по стълбището към втория етаж стояха неколцина човека, нагоре беше пусто. Качваше се с равномерна стъпка, плъзгаше длан по парапета. Дванайсет стъпала, завой, пак дванайсет. После стигна до края на оръфаната пътека, натисна звънеца на вратата в дъното.

Отвориха му. Показа им значката си, но не държеше оръжие.

— Как сте, господин Фаръл? Смятате ли да ми предадете своя клиент?

— Наистина ли ще мине гладко? — усъмни се Фаръл, докато го пускаше да влезе.

Глицки наведе глава с увереност, каквато не изпитваше и вдигна и спусна щората на прозореца — знак за чакащите долу.

Кевин и Мелъни стояха прегърнати.

— Готов ли си за това?

Той кимна.

— С теб съм — прошепна тя.

— И аз съм с теб. Каквото и да стане, както и да се обърне. Разбра ли?

— Разбрах.

Фаръл вече водеше Глицки при тях, обсъждаха плана, членове от законите, споразумението. Време беше.

— Кевин Ший — започна Глицки, — арестувам ви по обвинение в убийството на…

73.

Лорета Уейджър стоеше с мегафон в ръка върху стъпалата на фонтанчето, с лице към тълпата.

На Мохандас никак не му хареса (Алиси Тобейн не беше на себе си от яд), но сенаторката надделя с довода, че целта на шествието и без това е била да настояват за задържането на Кевин Ший, нали? Значи Мохандас е постигнал желаното — и целта на шествието. Всички получиха, каквото искаха. И ако не представи Лорета на привържениците си, ако не разсеят някак напрежението, тогава какво? Още един бунт, пак насилие? Кой ще има полза от това?

Дръпна Мохандас на три крачки от групата, колкото да го попита иска ли той да остане в съкратения списък на кандидатите за управлението на центъра „Хънтърс Пойнт“. Или вече не иска? Не изпълни ли молбата й веднага, може да забрави за предложението.

И още нещо — моментът беше подходящ за това, щом присъстваше и шефът на полицейското управление… Мохандас трябва недвусмислено да заяви, че първоначалната награда от сто хиляди долара не е била за мъртвия Кевин Ший, че макар всички да са чули по улиците този слух, в него няма нищо вярно. Парите били за всяко сведение, довело до задържането на Ший под стража.

Толкова.

— Братя и сестри мои — започна тя, приковала погледа си във вдигнатата щора на четвъртия етаж. — Кевин Ший е арестуван.

Мощен рев, изригване на облекчението, гнева и изчерпаното търпение, отекнало от подковообразната сграда зад гърба й, множащо се в непоносим шум, който се понесе нататък, пак се засили и стихна в далечината.

— Братя и сестри — повтори Лорета и най-после звуковият удар отслабна, превърна се в тишина. Тя извиси глас. — Никой не се бореше по-упорито от вашата сенаторка, за да станем свидетели на този миг. И никой не напомняше по-настойчиво за нашето желание от Филип Мохандас. — Пак шумни приветствия. — И този миг настъпи.

Помълча, преди да продължи.

— Но това не е краят за нас. Нито за Кевин Ший.

— Убийте го! — изкрещя някой. — Да линчуваме и него!

И пак в хор — „Убийте Кевин Ший, убийте Кевин Ший!“.

— Не! — Мегафонът даде могъщество на гласа й. — Не!

Постепенно тълпата се укроти.

— Хванахме Кевин Ший. Чуйте ме! Хванахме го. — Слушаха я. — Филип Мохандас е тук. И аз съм тук, с вас. Вашите нужди са и наши нужди. Не го правим за полицията на Сан Франциско, заловила Кевин Ший. Не заради ФБР. А заради самите нас. За всички…

Отново рев. Още се чуваше „убийте го, убийте го“, но имаше и нещо друго, Лорета се вкопчи в шанса.

— Сега ви моля, умолявам ви да ни повярвате. Ще се погрижим справедливостта да възтържествува. — Заговори по-силно, насочи ръка към множеството. — Но няма да извършим правосъдие с още една саморазправа днес.

Колеблив хор от „амин, амин“. Пред нея настъпи тишина и внезапно някой извика:

— А, не, Кевин Ший трябва да умре!

Отекна, настроението се разпространи, но не можа да обхване всички.

Лорета сведе поглед към Мохандас, Ригби, Симз. Нямаше да й помогнат. Предложението беше нейно (така си мислеха) — единственият начин да предотвратят бедата и трябваше да се справи сама.

— Никой — извиси се гласът й, — никой не мрази повече от мен слепия фанатизъм, расовите предразсъдъци, които въплъщава Кевин Ший. — И вече по-тихо: — Но аз ви казвам, че тук всичко свърши. Хванахме го. Филип Мохандас и аз ще си тръгнем оттук с Кевин Ший, за да го отведем в затвора. Той е наш затворник. Обещавам ви, никой от нас няма да намери спокойствие, докато правосъдието не свърши своята работа. Най-тържествено ви давам думата си…

„Дами и господа, сенатор Лорета Уейджър се върна в жилищния блок заедно с Филип Мохандас, а сега те излизат, наобиколили… да, мисля, че виждам ясно — да! Това е Кевин Ший! С белезници на ръцете, от едната му страна е непознат за мен чернокож мъж, вероятно полицейски служител, Филип Мохандас е от другата. Сенатор Лорета Уейджър ги води. Зад Ший върви полицейският началник Ригби. С тях е и една млада жена, сигурно е Мелъни Синклер и още един бял мъж в костюм, за когото още не знаем нищо. Дами и господа, в тълпата настъпи мъртвешко мълчание.

Сега прекосяват двора, край фонтана, откъдето госпожа Уейджър произнесе въздействащата си реч. Изглежда, те… да, до тротоара е спряла патрулна кола на полицията и хората едва не са се струпали върху нея. Според вашия репортер, положението е крайно взривоопасно. Сега доближават кордона от гвардейци. Чувате гневните викове, заплахите към Кевин Ший, но засега тълпата е… Да, гвардейците ги пропуснаха да минат. Вече са сред хората. Нищо не ги отделя от яростта, на която станахме свидетели тук цялата сутрин, особено през последния половин час.

А сега, струпалите се хора наистина правят път на Кевин Ший и останалите. Стигнаха до полицейската кола, задната врата е отворена и сенатор Уейджър… тя вече е вътре. След това и Ший. Накрая Мохандас. Колата потегля, съвсем бавно, с включени сигнални светлини. Множеството й прави място да мине, макар и без да бърза. Изумително! Вярвам, че наистина ще ги пуснат…“

74.

Побраха се в две коли. В полицейската Уейджър, Ший, Мохандас и Глицки, а в онази на ФБР — Симз, Ригби, Мелъни, Фаръл. На стъпалата и във фоайето на Съдебната палата се бяха скупчили (според Лорета) всяка телевизионна камера в западното полукълбо, репортери от всички вестници и списания, радиоводещи, ченгета, свободни от служба в момента, чиновници, минаващи през града и постоянни негови жители. Но това не беше разюздана тълпа. Най-обикновено стълпотворение.

От парка вече се чуваха новини, че дошлите за шествието хора полека се разпръсваха. Лорета за пореден път се увери в правотата си. Тя позна. Имаха нужда от превърнатия в символ Кевин Ший. Може би въглените още нямаше да загаснат, може би щяха да се разгорят тук-там, но поне у всички се налагаше убеждението, че засега кризата отмина.

Каза си, че това е най-странната компания, с която е пътувала в кола. Седнала до Кевин Ший, тя се стресна, когато той обърна глава, за да й благодари за смелостта, за застъпничеството. Каза й, че е невинен. Опитвал се да повдигне Артър Уейд, не да го обеси…

Докато спряха пред Палатата, дори Мохандас започна да се отзовава поне на открития характер на Ший. Въпреки всичко, което бе преживял, оставаше си забележително мил, с малко нервно чувство за хумор, без следа от грубост. И изобщо не се притесняваше, че е плътно вклинен между двама чернокожи. Всъщност, май се радваше на присъствието им.

Не го регистрираха на шестия етаж, а го отведоха направо в кабинета на Алън Рестън, където вече нищо не напомняше за неговия предшественик. Естествено, Рестън следеше развитието на драмата по прякото предаване на телевизията и ги чакаше, когато се появиха. При него беше и Илейн Уейджър.

Подхванатият от доводите на Уес Фаръл разгорещен спор, в който на негова страна убедително се намеси лейтенант Глицки, най-после извади на бял свят пролуките в така наречените доказателства. Ригби настоя да научи повече за разследването на другите заподозрени — О’Тул, Мюлън, Макей, Девлин. Почакаха да дойдат Карл Грифин и Ридли Бенкс, за да изложат своите разкрития.

Обаче, и след всичко това, Рестън не беше склонен незабавно да оттегли обвиненията срещу Кевин Ший, поне не толкова скоро и не само въз основа настояването на неговия адвокат. Отпрати Мохандас и полицейските инспектори, като им благодари за съдействието. Зад затворената врата на кабинета, той обяви пред Лорета, Илейн, Глицки и Ригби решението си с настъпването на нощта да премести Ший в неизвестно за широката общественост място и да го държи там под охрана, докато представят фактите пред съдия.

В един и двайсет надзирателите слязоха и отведоха Ший горе, в самотата на единичната килия.

Глицки не се отделяше от Лорета. Тя го наблюдаваше, очакваше какъвто и да е знак, когато Илейн влезе в кабинета на Рестън, но той само кимна вежливо — професионалист, занимаващ се с работата си. Сега ги виждаше един до друг като баща и дъщеря и осъзна, че за първи път тримата са се събрали в една стая. Семейна среща. Не, първо опознаване. Странно. Нещо свършваше в този миг.

Пожела да поговори насаме с Глицки в кабинета. Щом другите се изнизаха, тя застана срещу него.

— Добре, Ейб. Дадох ти Кевин Ший. Такава ни беше сделката.

Глицки се опря върху бюрото, само на метър от нея. Вероятно Лорета твърде дълго бе живяла във Вашингтон и изобщо не разбираше, че в света на Глицки не всичко се свеждаше до сделки. Внимаваше какво й каза тогава — щом Кевин Ший бъде арестуван, ще обсъдят възможно ли е да се споразумеят, а точно това правеха сега. Но без гаранции.

Ръцете му се пъхнаха в джобовете, лицето му приличаше на камък. Нито искаше да си спомня какво се бе случило между тях… нито да забрави какво бе извършила тя. Подмина я и спря пред вратата на кабинета. Отвори, озърна се към Лорета и поклати глава.

— Никога не сме сключвали сделка.

В коридора точно пред кабинета на районния прокурор, Илейн ги чакаше, напираше да си облекчи душата за вече свършеното, за предстоящото, дори и не си представяше какво стана вътре.

Глицки се почувства като в капан, не можеше да се измъкне. Още стоеше до Илейн, когато и Лорета отвори вратата. Щом ги зърна, придаде си спокоен вид, после изобрази усмивка за дъщеря си. Доближи ги, очите й бяха влажни.

— Имах нужда за минутка да остана сама. След всички вълнения…

Илейн попита Глицки дали иска да дойде с тях на обяд, да започнат вече да се опомнят.

Той благодари и отказа. В отдела го чакала работа за довършване. Ригби му позволил да се занимава с документите на бюрото си, но все още не бивало да се смята с пълни правомощия на началник-отдел. Във вторник щели да разгледат причините за отстраняването му от длъжност. Ригби не задълбаваше особено какви са тези причини, дали решението е било добро или лошо. Глицки не бе изпълнявал негови заповеди. Значи имаше предостатъчно основания.

— Ще се видим с майка ти довечера — каза на Илейн. И попита Лорета: — В осем удобно ли е?

Неочаквано се наведе, притисна я към себе си за недоловим миг, дланта му се плъзна по тила й.

— Ти решаваш — прошепна в ухото й. Изправи се, пак им показа своето подобие на усмивка и небрежно вдигна показалец. — Значи в осем. На секундата.

На секундата.

Илейн щеше да се възстанови, най-сетне успя да си внуши нейната майка. Престараването й в обвиненията срещу Кевин Ший нямаше да означава и край на нейната кариера, не и докато Алън Рестън беше на поста си, за да я защити. А може би нямаше нужда и от покровителството на Рестън. Оказа се, че имаше повече душевни сили, отколкото майка й бе склонна да очаква. Вече гледаше напред, крачеше към бъдещето. Вече започваше да осъзнава, че връзката й с Крис Лок нямаше да я доведе доникъде. Всяко зло за добро… макар и болката да е страшна. Дълго ще е така. Лорета знаеше.

Но точно това, каза си, беше най-важното — Илейн вече се взираше в идните дни. Щеше да оцелее. Нейната дъщеря нямаше да се пречупи. И не би трябвало никога да се предава, щом е дъщеря на майка си.

По-рано през деня най-сетне успяха да се отърват от камерите, от цялата лудост, качиха се в колата и се махнаха от града, поеха на север към Пойнт Рейес. Там беше толкова безметежно. Имаха целия следобед за себе си — майка и дъщеря, струваше им се, че не са могли да отделят време за това от години. Спокоен обяд в закътано ресторантче. Никой не им досаждаше, никой не знаеше кои са, нито любопитстваше.

Спряха на едно от възвишенията по виещия се път към Сан Франциско, взираха се в прочутата гледка на юг — към моста и града. За първи път през тези дни не се виждаха пушеци.

Илейн я остави пред къщата в пет часа и петнайсет минути.

На секундата.

Ти решаваш.

Вятърът стихна. Тя излезе на балкона пред библиотеката, откъдето се виждаше моста „Голдън Гейт“. Слънцето се спускаше на запад, но денят оставаше топъл.

Над черния панталон носеше туника в преливащо се виолетово. Имаше бисерни обици на ушите. Направи резервации за „Старз“ и разбира се, дори в последната минута можаха да отделят една маса за сенаторката. Би ли желала да поставят параван, да й осигурят допълнително уединение? Самият Джеремая щял да бъде там довечера — би ли позволила да се отбие за малко на масата й, да поднесе скромен подарък? Той бил горещ неин почитател.

Трябваше да се занимае и с формалностите. Довърши писмото си до президента, благодари му красноречиво за човечния жест с прехвърлянето на „Хънтърс Пойнт“ и изрази непоколебимото си убеждение, че е подходящо да обмисли назначаването на Филип Мохандас за ръководител на тази регионална програма. Сделката си е сделка.

Продиктува в микрокасетофона си пет кратки писма по административни и текущи въпроси, обсъждани в комисиите, в които работеше. Запечата плика, адресиран до нейната канцелария във Вашингтон. Остави го на масичката до дългата седалка в преддверието, откъдето непременно би го взела, за да го изпрати.

Ти решаваш.

Мислите й се насочиха към изборите, към нейното място в сената. Всъщност, каза си, сегашното положение прелива от ирония. Както го уреди Глицки, накрая тя излезе героиня, въпреки предишната си безцеремонност и призивите едва ли не към улично „правосъдие“. Никой, освен Ейб, нямаше представа как бе дърпала конците зад сцената. Сгреши в преценката си, но късметът не я изостави. Доброто й име щеше да остане непокътнато.

Разбира се, би й се наложило да изтърпи какви ли не политически заяждания. Нахвърли се срещу Кевин Ший твърде прибързано, твърде устремно, преди да е проучила всички факти. Обществеността, съюзниците и враговете щяха да подложат на съмнения доколко правилно е постъпвала, но не й се вярваше това да намали нейните шансове. Успехът с „Хънтърс Пойнт“ щеше да й донесе още половин милион гласове на чернокожи, повече от достатъчно да компенсира загубата на умерено настроените бели.

Потръпна, макар да не беше студено и влезе в къщата. През прозореца, слънцето очертаваше многоъгълни отблясъци върху паркета. Прекрасна къща. Защо ли не прекарваше повече време тук? Някой трябваше да цени и да се възхищава на всичко това…

Отиде при бара, взе кристална чаша и си сипа повече от един пръст коняк — същия, който пиха с Ейб.

На рафт отсреща имаше златен часовник под стъклен купол, подарък от Дейн за една от първите годишнини от сватбата им. Часовете бяха отбелязани с римски цифри, златният механизъм лениво се въртеше напред-назад под стъклото. Стрелките показваха седем часа и четири минути. Улови се, че не може да откъсне поглед от тях. Нямаше разсейваща вниманието секундна стрелка, забързано отброяваща минаващото време.

Вече беше седем и двайсет и две.

Принадлежностите за почистване — четките, шомполите, парцалите, оръжейното масло — бяха наредени върху голямо парче кадифе, на тоалетната масичка в гардеробната до нейната спалня на втория етаж. Беше малка стаичка с единствено високо, кръгло прозорче.

Остави наполовина изпитата чаша до кадифето.

Там беше оставила и бележката за Ейб.

Един от часовниците долу отбеляза със звън седем и половина. Изведнъж се усъмни дали е оставила отключена входната врата за Ейб. А това беше важно. Не искаше да пропусне нещо.

Затова пак слезе по стълбата и докато мине през преддверието, отпи още глътка-две от чашата. Вратата не беше заключена.

Хвърли още един поглед в библиотеката. Слънцето се бе спуснало и многоъгълниците на пода бяха изчезнали.

Щеше да дойде навреме, за да я арестува. Не се съмняваше в него. А той каза точно в осем.

Значи тя решаваше.

Върна се нагоре по стълбата към гардеробната и остави чашата на същото място.

Взе стария „колт“ на Дейн. Винаги го държеше в тази стая.

Бележката, написана с лекия й почерк: „Ейб, напомни на всички, че аз и Дейн се упражнявахме в стрелба по мишени. Станала е злополука, докато съм почиствала стария му револвер…“

Глицки внимателно взе листчето. Влезе в банята, разкъса го на дребни парченца, хвърли ги в тоалетната и пусна водата три пъти.

Отиде в спалнята, взе слушалката на телефона до леглото на Лорета и започна да натиска бутоните — девет… едно… едно…