Неочаквано възмездие

Четвърта глава

Нанси Камбри влачеше крака по покритата с чакъл алея, която лъкатушеше от дома на управителя на Хауенстоу към голямата къща, и вдигаше облачета прах. Лятото бе необичайно сухо. Листата на рододендроните покрай алеята бяха покрити със сивкав прах, а дърветата горе като че ли не успяваха да правят сянка, за да спрат тежкия, сух въздух под клоните си. Извън тях вятърът духаше от Гуеннап Хед към Маунт Бей и Атлантика, но там, където вървеше Нанси, въздухът бе мъртвешки неподвижен и миришеше на шума, изпепелена от слънцето.

Помисли си, че може би тежестта, която притиска неприятно дробовете й, изобщо не е породена от въздуха, а от страха. Беше си обещала, че ще поговори с лорд Ашъртън още при първото от редките му посещения в Корнуол. И сега той беше дошъл.

Прокара пръсти през косата си. Беше отпусната, с нацъфтели краища. През последните няколко месеца я носеше вързана на тила с прост ластик, по днес я беше измила и оставила да изсъхне свободно. Прическата беше права и проста, с грубо подрязана около лицето и раменете й коса. Не беше хубава. Знаеше, че косата й не изглежда добре, че я прави грозновата, макар някога да бе представлявала за нея източник на срамежлива гордост.

„Как блести косата ти, Нанси.“ Да, как блестеше някога.

Гласовете я накараха да се спре. Примижа с късогледите си очи, за да види през дърветата. Неясни фигури се движеха около една маса на моравата, където старият дъб хвърляше достатъчно сянка. Там работеха две от дневните прислужници на Хауенстоу.

Нанси разпозна гласовете им. Бяха на момичета, които познаваше още от детството си; познати, които никога не й бяха станали приятелки. Те принадлежаха към частта от човечеството, живееща зад бариерата, която Нанси бе поставила между себе си и останалите от имението, преграждайки се успешно както от децата Линли, така и от децата на наемателите, фермерите, дневните работници и слугите.

„Ничията Нанси“, така бе нарекла себе си и животът й представляваше низ от усилия да изнамери единственото място, което да бъде неин дом. Вече го имаше. В най-добрия случай можеше да се нарече незначително, но решително бе нейно собствено — свят, ограничен между петмесечната й дъщеря, Гъл Котидж и Мик.

Мик. Майкъл Камбри. Университетски възпитаник. Журналист, пътувал по целия свят. Човек с идеи. И съпруг на Нанси.

Пожела го още от първия път. Чувстваше жажда да се наслаждава на чара му, да се опива от външността му, да слуша разговорите и непринудения му смях, да усеща погледа му и да се надява, че тя е причината за неговото оживление. Така че когато отиде на седмичното си посещение, във вестника на баща му, за да провери счетоводството, което им водеше от две години, и намери Мик на мястото на стария Камбри, прие с удоволствие поканата му да остане да си побъбрят.

Той обичаше да говори. Тя обичаше да слуша. Все пак, тъй като нейното участие се състоеше в твърде малко — само във възхищението й, колко просто бе да достигне до заключението, че по някакъв начин трябва да допринесе още за връзката им. И го стори — на дюшека в старата мелница на Хауенстоу, където целия април правиха любов, зачевайки януарското бебе.

Тогава почти не помисли как ще се промени животът й. А още по-малко помисли как може да се промени самият Мик. Съществуваше само моментът, само усещанията. Ръцете и устните му; коравото му мъжествено тяло, настоятелно и жадно; лекият солен вкус на кожата му; стоновете, когато я обладаваше. Мисълта, че я желае, заглушаваше всякакви размисли върху възможните последствия. Те бяха несъществени.

И колко различно бе сега.

— Можем ли да поговорим за това, Родерик? — чула бе да казва Мик. — Като се има предвид сегашното ни положение с парите, никак не ми се иска да взимаш такова решение. Хайде да поговорим, когато се върна от Лондон.

Послуша, засмя се веднъж, остави слушалката и се обърна. Видя я как отстъпва към стената, изчервена подслушвачка, но не забеляза присъствието й. Просто я пренебрегна и се върна към работата си, докато Моли плачеше в спалнята на горния етаж.

Мик натисна няколко клавиша на новия си компютър, промърмори нещо, вдигна упътването и прочете няколко страници. Нанси не прекоси стаята, за да поговори с него, само закърши ръце.

„Като се има предвид сегашното ни положение с парите…“ Гъл Котидж не беше тяхна. Живееха в нея под наем, който плащаха всеки месец. Но парите не стигаха. Мик харчеше твърде небрежно. Не бяха плащали последните два наема. Ако сега доктор Тренъроу бе решил да вдигне наема и ако повишението се прибавеше към това, което вече дължаха, щяха да потънат. Къде, за бога, щяха да отидат тогава? Със сигурност не в Хауенстоу, където да живеят по милост и баща й да ги гледа ядосано всеки ден.

— Покривката има дупка, Мери. Носиш ли друга?

— Не. Сложи отгоре й една чиния.

— Че кой ще иска да седи клекнал по средата на масата, Мер?

Към Нанси се понесе смях, докато дневните прислужнички изтърсваха снежнобялата покривка. Тя се изду в ръцете им, прихваната от внезапен порив на вятъра, който успя да намери пътя си през преградата от дървета. Нанси вдигна лице към него, но той понесе малко мъртви листа и прах и ги запрати към нея. В устата й заскърца ситен пясък.

Вдигна ръка, за да избърше лицето си, но усилието изпи всичките й сили. Тя въздъхна и продължи да влачи крака към къщата.

Разбира се, едно беше да говори за любов и брак в Лондон, а съвсем друго — да почувства пълната гама скрити значения зад тези тъй лесно изречени думи, когато ги видя да се простират пред нея в Корнуол. При слизането си от лимузината, която ги беше посрещнала на временното летище „Лендс Енд“, Дебора вече се чувстваше силно замаяна. Стомахът й вреше.

Тъй като никога не бе виждала Линли другояче, освен в собствените му среда и условия, никога не се беше замисляла какво ще бъде да се омъжи в неговото семейство. Разбира се, знаеше, че е граф. Беше се возила в неговото бентли, ходила в лондонската му къща, дори виждала камериера му. Беше яла от порцелана му, пила от кристалните му чаши и го виждала как се облича в ушити по поръчка дрехи. Но това някак попадаше в категорията поведение, която за удобство бе нарекла „начинът, по който живее Томи“.

Тези неща изобщо не бяха повлиявали върху живота й. Все пак, когато зърна Хауенстоу от въздуха, докато Линли правеше два кръга със самолета над имението, Дебора усети първия признак, че на живота й, какъвто го бе познавала през последните двадесет и една години, му предстои потенциална — и радикална — промяна.

Къщата представляваше огромна якобинска сграда, построена във формата на странно Е, на което липсваше средната чертичка. Голямото второстепенно крило вървеше в обратна на западното посока, а на североизток, точно под гръбнака й, имаше църква. Отвъд къщата бяха разпръснати външни постройки и конюшни, а зад тях, по посока на морето, се простираше паркът на Хауенстоу. Между чинарите, които растяха в изобилие, защитени с естествен склон от понякога капризното югозападно време, пасяха крави. Изкусно построена стена определяше точно границата на имението, но не и границите на имотите на Ашъртънови, за които Дебора знаеше, че се състоят от мандри, обработваеми земи и изоставени мини, някога снабдявали околността с калай.

Изправена пред конкретната, неопровержима реалност — дома на Томи, вече не илюзорен фон на домашните приеми по уикендите, които от толкова години беше чувала Сейнт Джеймс и лейди Хелън да обсъждат, — в съзнанието й се появи неприятна представа за самата нея. Дебора Котър, дъщерята на един слуга, която щастливо нахълтваше в живота на имението, сякаш то бе Мандърлей5, а Макс де Уинтър седеше умислен някъде между стените му и чакаше да бъде подмладен от любовта на една простичка жена. Това едва ли бе по нейната част.

„Какво, за бога, правя тук?“ Цялата тази ситуация й се струваше като сън, изпълнен с химерични елементи. Полетът със самолета, първият поглед към Хауенстоу, лимузината и униформеният шофьор, които ги чакаха на временното летище. Дори и сърдечният поздрав на лейди Хелън към този човек: „Джаспър, боже мой! Истинско произведение на шивашкото изкуство! Последния път, когато те видях, дори не си беше направил труда да се обръснеш“ — не успя да разпръсне безпокойството на Дебора.

Поне по пътя към Хауенстоу от нея не се очакваше нищо, освен да се възхищава на Корнуол, и тя го направи. Минаваха през дивата му част, състояща се от пусти места; каменни склонове и покрити с пясък заливчета, чиито скрити пещери дълго време бяха служили за тайни складове на контрабандистите; внезапни гъсти гори, където земята се спускаше в клисури, и навсякъде туфи от змийско мляко, мак и зимзелен, избуяли покрай тесните пътища.

Главната алея към Хауенстоу започваше от един от тях. Над нея имаше балдахин от чинари, а от двете й страни растяха рододендрони. Тя заобикаляше дома на управителя и парка, минаваше под покритата с орнаменти портиерска къщичка от времето на Тюдоритс, покрай една розова градина и свършваше пред масивната входна врата, над която в герба на Ашъртънови хрътка и лъв водеха величествена битка.

Слязоха от колата с обичайната за пристигане суетня. Дебора удостои сградата с един-единствен мимолетен поглед. Изглеждаше пуста. Прииска й се наистина да е така.

— А, ето я и майка — рече Линли.

Дебора се обърна и го видя да гледа не към входната врата, където беше очаквала да стои една изключително добре облечена графиня Ашъртън с вяло протегната бяла ръка, а към югозападния ъгъл на къщата, където висока слаба жена крачеше към тях през храсталака.

Дебора се слиса от вида й. Лейди Ашъртън носеше стар екип за тенис, а на раменете й беше метната избеляла синя хавлиена кърпа, с която бършеше енергично потта от лицето, ръцете и шията си. По петите й подскачаха три огромни хрътки и младо, дългуресто ловджийско куче. Тя се спря, измъкна топката за тенис от устата на едното и я хвърли ловко до другия край на градината. Засмя се, когато кучетата хукнаха като луди след нея, погледа ги малко и продължи към групата до входната врата.

— Томи — рече приятно тя, — прическата ти е по-различна, нали? Харесва ми. Много.

Не го докосна. Вместо това прегърна лейди Хелън и Сейнт Джеймс, обърна се към Дебора и продължи да говори, като гледаше тъжно екипа си:

— Прости ми за външния вид, Дебора. Невинаги посрещам гостите си толкова зле облечена, но, честно казано, съм мързелива и ако не си правя упражненията в един и същи час всеки ден, постоянно си намирам извинения да ги пропусна. Моля те, не ми казвай, че си някоя от онези маниачки на тема здраве, които тичат всяка сутрин призори!

Това със сигурност не приличаше на „добре дошла в нашето семейство“, но пък не беше и хитрият поздрав, който да смесва необходимата учтивост с недвусмислено неодобрение. Дебора не беше сигурна как да го разбира.

Лейди Ашъртън просто се усмихна, стисна ръката на Дебора и се обърна към баща й, сякаш усещаше това и искаше първите моменти да преминат колкото може по-гладко. По време на целия този разговор Котър бе стоял отстрани. По лицето му бяха избили капки пот от горещината. По някакъв начин успяваше да изглежда така, сякаш дрехите му са ушити за човек с няколко сантиметра по-висок и доста по-тежък от него.

— Господин Котър — каза лейди Ашъртън. — Мога ли да ви наричам Джоузеф? Ужасно се радвам, че с Дебора ще станете част от нашето семейство.

Значи това беше стандартният поздрав. Лейди Ашъртън мъдро го беше запазила за човека, за когото интуитивно беше усетила, че има най-голяма нужда да го чуе.

— Благодаря ви, милейди — отвърна Котър и стисна ръце зад гърба си, сякаш се страхуваше, че едната от тях може да подскочи и започне да разтърсва тази на лейди Ашъртън по собствена воля.

По лицето на лейди Ашъртън се появи крива усмивка, същата като на Томи.

— Всъщност се казвам Дороти, макар по неизвестни причини семейството и приятелите ми да ме наричат Дейз. Предполагам, че е по-добро от Диз, защото това напомня на „зашеметена“6, а се страхувам, че трябва да тегля чертата пред него, защото се намира в опасна близост до описанието на истинския ми характер.

Котър изглеждаше направо слисан от тази явна покана да нарича вдовицата на един граф на малко име. Все пак, след като помисли малко, той кимна рязко и отговори:

— Нека да бъде Дейз.

— Добре — отговори лейди Ашъртън. — Прекрасно! Времето този уикенд ще бъде хубаво. Беше малко горещо, разбира се — днес е доста топло, нали?, — но очаквам следобед да задуха ветрец. Между другото Сидни вече пристигна. Довела е със себе си един интересен младеж. Доста мургав и меланхоличен.

— Брук? — попита остро Сейнт Джеймс. Не изглеждаше особено очарован.

— Да, Джъстин Брук. Познаваш ли го, Саймън?

— Доста по-добре, отколкото би искал, ако трябва да говорим честно — отвърна лейди Хелън. — Но обещава да се държи прилично, нали, Саймън, скъпи? Никаква отрова в кашата. Никакви дуели призори. Никакви свади в дневната. Само безкрайна учтивост в продължение на седемдесет и два часа. Какво идеално, зъбоскърцащо блаженство.

— Ще се наслаждавам на всеки миг — рече Сейнт Джеймс.

Лейди Ашъртън се засмя:

— Разбира се, че ще се наслаждаваш. Кой домашен прием би могъл да бъде съвършен без малки гадни тайнички и гняв, който всеки момент може да избухне? Това отново ме кара да се чувствам като девойка. — Тя хвана Котър за ръката и го поведе към къщата. — Позволи ми да ти покажа нещо, с което ужасно се гордея, Джоузеф — чуха я да казва, докато посочваше изкусната мозайка в антрето. — Това е било направено точно след големия пожар през 1849 година от местни работници. А сега може и за момент да не повярваш, но легендата разправя, че пожарът…

Гласът й заглъхна. След малко звънна смехът на Котър.

Вренето в стомаха на Дебора понамаля. По мускулите й се разля облекчение, сякаш се отпусна някаква пружина. Едва сега осъзна колко се е притеснявала за първата среща на родителите им. Можеше да се окаже истинска катастрофа, ако майката на Томи не беше от хората, които помитаха стеснителността на непознатите с няколко добри думи.

„Чудесна е.“ Дебора почувства нуждата да го каже някому гласно и без да помисли, се обърна към Сейнт Джеймс.

На лицето му беше изписано одобрение. Бръчиците около очите му станаха още по-дълбоки и той й се усмихна за момент.

— Добре дошла в Хауенстоу, Деб, скъпа.

Линли я прегърна през раменете и я поведе към къщата, където високият таван и покритият с мозайка под поддържаха въздуха хладен и влажен — в освежаващ контраст след горещината навън.

Намериха лейди Ашъртън и Котър в голямата зала вдясно от входа. Стаята беше дълга, с впечатляваща камина, на чийто комин от нешлифован гранит имаше глава на газела. Гипсови орнаменти украсяваха тавана, а стените бяха облицовани с ламперия. По тях висяха портрети в цял ръст на лордовете и лейди Ашъртън — представители на всички поколения, които гледаха към своите потомци във всевъзможни пози и облекла.

Дебора се поспря пред един портрет от осемнадесети век. На него имаше мъж в кремави бричове и червено сако, облегнат на полусчупена урна, с камшик за езда в ръка и шпаньол в краката.

— Боже господи, Томи! Та той съвсем прилича на теб!

— Със сигурност Томи би изглеждал точно така, ако успея да го придумам да носи такива прелестни панталони — забеляза лейди Хелън.

Дебора усети как ръката на Линли се стяга около раменете й. Отначало си помисли, че това е свързано със смеха, който последва думите на лейди Хелън, но след това видя, че в северния край на залата се е отворила една врата и към тях върви висок бос младеж в протрити дънки. Следваше го момиче с хлътнали бузи. Тя също беше боса.

Дебора реши, че това сигурно е Питър. Ако не се смяташе мършавият му вид, той имаше същите руса коса, кафяви очи, фини скули, нос и брадичка като на много от портретите по стените. Все пак, за разлика от предшествениците си, Питър Линли носеше обица на едното си ухо — свастика, която висеше от тънка златна верижка и стигаше до рамото му.

— Питър, не си ли в Оксфорд?

Линли зададе въпроса съвсем гладко — демонстрация на добро възпитание пред гостите, — но Дебора усети напрежението в мускулите му.

Питър му се усмихна, сви рамене и каза:

— Дойдохме малко на слънце и открихме, че и ти си имал същата идея. Сега остава само да си дойде и Джуди, за да се получи истинско семейно събиране, нали? — После кимна на Сейнт Джеймс и лейди Хелън и притегли приятелката си напред, като въртеше между пръстите си халката, която придържаше обицата за ухото му. С жест, подобен на този на Линли, той сложи ръка на раменете й.

— Това е Саша. — Тя го прегърна през кръста. Пръстите й се плъзнаха под мръсната му тениска и се напъхаха в дънките. — Саша Нифърд. — И без да дочака брат си да представи Дебора по подобен начин, Питър кимна към нея: — А това е бъдещата ти невяста, предполагам. Винаги си имал отличен вкус за жените. Все пак през годините сме те виждали често да го проявяваш.

Лейди Ашъртън пристъпи напред, погледна от единия си син към другия и протегна ръка, сякаш искаше по някакъв начин да ги обедини.

— Бях толкова изненадана, когато Ходж ми каза, че Питър и Саша са пристигнали. И след това си помислих колко е хубаво Питър да е тук за годежа ти.

Линли отговори е равен глас:

— И аз така си помислих. Би ли показала стаите на гостите, майко? Искам за няколко минути да остана насаме с Питър. Да наваксаме за изгубеното време.

— Обядът ще бъде само след час. Денят е толкова хубав, че реших да обядваме навън.

— Добре. След един час. Ако се погрижиш за всички… — Това бе по-скоро заповед, отколкото молба.

Дебора се изненада от хладния му тон. Тя погледна останалите, за да прецени реакциите им, но видя по лицата им само твърдото решение да не обръщат внимание на потока от недвусмислена враждебност, който изпълваше въздуха с напрежение. Лейди Хелъп оглеждаше една снимка на Уелския принц в сребърна рамка. Сейнт Джеймс се възхищаваше на капака на една ориенталска кутия за чай. Котър беше застанал на еркерния прозорец и гледаше навън към градината.

— Скъпа — каза й Линли, — ако ме извиниш за малко…

— Томи…

— Моля те, извини ме, Деб.

— Насам, скъпа моя — каза лейди Ашъртън и я докосна леко по ръката.

Но Дебора не желаеше да се помръдне. Лейди Хелън заговори:

— Кажи ми, че си определила за мен онази сладка зелена стая с изглед към градината, Дейз! Знаеш за коя става дума. За онази над оръжейната. От години копнея да прекарам поне една нощ в нея. Да спя с вълнуващия страх, че някой долу може да гръмне с пушка към тавана.

Тя хвана лейди Ашъртън за ръката. Двете се отправиха към вратата. На Дебора не й оставаше нищо друго, освен да ги последва, и го направи. Само че на вратата се обърна и погледна назад към Линли и брат му. Двамата се гледаха наежено, готови за битка.

Когато ги видя и внезапно осъзна колко малко знае за отношенията на Томи със семейството му, всяка нейна надежда за приятно прекарване на уикенда се стопи.

Линли затвори вратата на музикалната стая и видя, че Питър върви — с прекалено внимателни и точни крачки към прозореца. Той седна на мястото на перваза и намести по-удобно дългата си фигура върху зелената брокатена възглавничка. Стените бяха облепени с тапети на жълти хризантеми върху зелен фон и тази комбинация цветове, заедно със силната обедна светлина, караше Питър да изглежда още по-съсухрен, отколкото докато бяха в голямата зала. Той проследи с пръст един дефект на стъклото, като явно правеше всичко възможно напълно да пренебрегне присъствието на Томас.

— Какво правиш в Корнуол? Трябваше да бъдеш в Оксфорд. Уредихме ти преподавател за лятото. Разбрахме се да стоиш там.

Томи знаеше, че гласът му звучи студено и недружелюбно, но не можеше да направи нищо, за да го смекчи. Видът на брат му го беше потресъл. Питър приличаше на скелет. Очите му бяха жълтеникави, а кожата около ноздрите му разранена и покрита с коричка.

Питър сви кисело рамене:

— Просто дойдох на гости, за бога! Нямам намерение да оставам. Връщам се обратно. Така добре ли е?

— Какво правиш тук? И не ми ги пробутвай тия за слънцето през уикенда, защото не ми минават.

— Не ми пука какво ти минава! Но я само си помисли колко е непредвидено моето пристигане, Томи. Ако не се бях появил най-неочаквано тази сутрин, щях да пропусна тържествата. Или може би точно такова е било намерението ти? Искаше да ме държиш на разстояние? Още една скрита семейна тайна, за да не ги разбере твоята червенокоска наведнъж?

Томас прекоси стаята и издърпа брат си от нишата.

— Още веднъж те питам какво правиш тук, Питър!

Питър разтърси рамене и се освободи.

— Зарязах всичко! Това ли искаше да чуеш? Отказах се. Е?

— Да не си полудял? Къде живееш?

— Имам си квартира в Лондон. И не се притеснявай. Нямам намерение да те моля за пари. Имам си достатъчно. — Питър мина с едното рамо напред покрай брат си, отиде до старинното пиано и задрънка леко неблагозвучни, дразнещи стаката по клавишите.

— Това са глупости. — Томи се опита да говори разумно, но беше обезкуражен от значението зад думите на Питър. — И кое е това момиче? Откъде е дошла? Как се запозна с нея? Питър, та тя дори не е чистоплътна! Прилича на…

Питър се извърна рязко.

— Нито дума за нея! Тя е единственото свястно нещо, което ми се е случвало от години насам!

Това разкриваше най-лошото. Томас прекоси стаята.

— Пак си започнал да употребяваш наркотици. Мислех, че си чист, че си се оправил след лечението миналия януари. Но си се върнал към тях. Изобщо не си зарязвал Оксфорд, нали? Те са те изгонили. Така е, нали? Нали, Питър?

Питър не отговори. Томи стисна брадичката на брат си с палец и показалец и я обърна, така че лицето му застана на сантиметри от неговото.

— Сега на какво си? Да не би вече да опитваме хероин? Или все още сме предани на кокаина? Опитва ли да ги смесиш? Ами да ги пушиш? Или онова страхотно преживяване да си биеш венозно цялата тази помия?

Питър не каза нищо. Томи го побутна за отговор.

— Още гониш крайната нирвана, а? Все пак наркотиците са смисълът на живота. Ами Саша? Да не би да имате прекрасна, смислена връзка? Кокаинът е страхотна основа за любовта. Наистина можеш здравата да се привържеш към една наркоманка, нали?

Питър продължаваше да мълчи. Томас блъсна брат си към огледалото, което висеше на стената зад арфата, за да погледне небръснатото си лице. Беше жълтеникаво. Устните му бяха напукани. Носът му течеше върху горната.

— Хубава гледка, нали? — попита Томи. — И какво каза на майка? Че вече не употребяваш? Че просто си настинал?

След това го пусна. Питър потърка мястото, където пръстите на брат му се бяха забили в нездравата плът.

— Дори имаш очи да говориш за майка — прошепна той. — Дори имаш очи да говориш. Господи, Томи, иска ми се просто да умреш!

Пета глава

Питър и Саша не се появиха на обяд и сякаш се бяха уговорили предварително, никой не спомена този факт. Съсредоточиха се върху подаването на чинии със салата от скариди, студено пилешко, аспержи и артишок и напълно пренебрегнаха двата празни стола, разположени един срещу друг в края на масата.

Томас се чувстваше облекчен от отсъствието на брат си. Искаше да се поразсее.

Тази възможност му се удаде по-малко от пет минути след започването на обяда, когато управителят на имението заобиколи южното крило на сградата и закрачи направо към дъба. Вниманието му обаче не бе насочено към групата, седнала под дървото, а към далечните конюшни, където един младеж прескочи пъргаво каменната стена и прекоси тичешком парка. Докато влизаше и излизаше от сенките на дърветата, по фигурата му танцуваха слънчеви зайчета.

Сидни Сейнт Джеймс извика щастливо от мястото си:

— Какъв чудесен ездач е синът ви, господин Пенелин! Тази сутрин ни изведе да пояздим, но с Джъстин замалко да го изгубим от погледа си.

Джон Пенелин й кимна учтиво, но тъмните му келтски черти си останаха изопнати. Линли го познаваше достатъчно добре, за да усеща кога управителят едва сдържа гнева си.

— А Джъстин обикновено язди доста добре, нали така, скъпи? Но Марк ни срази и двамата.

Брук каза само:

— Добре де, добър е. — И отново се зае с пилешкото си. По смуглата му кожа бяха избили капки пот.

Марк Пенелин пристигна под дъба точно навреме, за да чуе последните две забележки.

— Просто имам доста практика — рече великодушно той.

— И двамата се справихте чудесно.

След това прокара ръка по потното си чело. На бузата му имаше петно мръсотия. Представляваше омекотена версия на баща си. Черната, прошарена със сиви нишки коса на Пенелин беше кафява у сина му, а ъгловатите му черти — неподчертани в младостта на Марк. Бащата беше изстискан от възрастта и тревогите. Момчето изглеждаше енергично, здраво и жизнено.

— Питър не е ли тук? — попита той, след като огледа масата. — Странно. Обади ми се преди малко у дома и ми каза да дойда.

— За да обядваш с нас несъмнено — каза лейди Ашъртън. — Колко мило от страна на Питър. Тази сутрин беше такава суматоха, че изобщо не се сетих да ти се обадя. Ужасно съжалявам, Марк! Понякога съвсем не съм си с ума. Хайде, ела при нас. Заповядай, Джон. — И посочи местата, предназначени за Питър и Саша.

Беше очевидно, че Джон Пенелин няма намерение да изостави това, което го тревожеше, и да седне да обядва с работодателите си и гостите им. За него този ден бе работен, както всички останали. А и не беше излязъл от къщата, за да покаже недоволството си, задето не е поканен на един обяд, на който първо на първо нямаше желание да присъства. Очевидно бе дошъл да попречи на сина си.

Марк и Питър бяха връстници и близки приятели от детинство, прекарали дълги години заедно, делейки игри, играчки и приключения по корнуолския бряг. Те играеха, плуваха, плаваха и израснаха заедно. Само обучението им бе различно: Питър отиде в Итън, както всички мъже от фамилията преди него, а Марк посещаваше дневното училище в Нанрънел и после средното в Пензънс. Но училището не бе в състояние да ги раздели напълно. Те поддържаха старото си приятелство — въпреки времето и разстоянието.

Но очевидно Пенелин имаше намерение да попречи на това. Томас усети съжаление за хубавото приятелство още преди управителят да заговори, но все пак бе разумно да се очаква от човека да пази собствения си син и да търси начин да го държи далеч от промените, настъпили у Питър.

— Нанси те чака у дома — каза Пенелин на Марк. — Сега Питър не ти трябва.

— Но той ми се обади и…

— Не ме интересува кой ти се е обадил! Връщай се вкъщи.

— Е, един обяд набързо, Джон… — започна лейди Ашъртън.

— Благодаря ви, милейди. Нямаме нужда от това. — Той погледна сина си с непроницаеми очи и лице като неподвижна маска, но по голите му ръце с навити нагоре ръкави на работната риза вените бяха изпъкнали като въжета. — Ела с мен, момче. — След това каза на Линли, като кимна и към останалите: — Извинете.

Джон Пенелин се обърна и тръгна обратно към къщата. След като погледна хората около масата — отчасти с молба, отчасти с извинение, — синът му го последва. Двамата оставиха след себе си онази неловка резервираност, при която хората трябва да решават дали да коментират случилото се, или изобщо да не го споменават. Накрая останаха верни на предишното си мълчаливо споразумение да пренебрегват всичко, което обещава да разстрои блаженството на уикенда. Лейди Хелън даде тон.

— Имаш ли представа — каза тя, докато набождаше една тлъста скарида — какъв комплимент е да бъдеш удостоена — просто няма друга дума за това, Дебора — със спалнята на прапрабаба Ашъртън за уикенда на годежа си? Като се има предвид как в миналото всички стъпваха почтително на пръсти покрай нея, винаги съм имала смътното впечатление, че стаята се пази за кралицата, ако някога реши да намине на гости.

— Това е стаята с ужасното легло — намеси се Сидни. — Драперии и финтифлюшки. Вампири и духове, възвестяващи смъртта, гравирани по таблите като в някакъв кошмар. Това трябва да е изпитанието на истинската любов, Деб.

— Като принцесата и граховото зърно — рече лейди Хелън. — Налагало ли ти се е някога да спиш там, Дейз?

— Когато за пръв път дойдох тук на гости, прапрабаба беше жива. Така че, вместо да спя в леглото, трябваше да прекарвам по няколко часа, седнала до него, за да й чета от Библията. Доколкото си спомням, тя беше доста привързана към някои от най-потресаващите пасажи на Стария завет. Обширни наблюдения върху Содом и Гомор. Сексуални престъпления. Похот и сладострастие. Не се интересуваше особено как Бог е наказал грешниците де. „Остави това в Божиите ръце — казваше и ме побутваше. — Продължавай, момиче.“

— И ти продължаваше ли? — попита Сидни.

— Разбира се. Бях само на шестнадесет. Не мисля, че някога бях чела нещо по-пикантно в живота си. — Тя се засмя заразително. — Според мен Библията е единствено отговорна за греховете на хората… — Внезапно сведе очи. Усмивката й се стопи и на лицето й се изписа решителност. — Спомняш ли си прапрабаба си, Томи?

Линли се беше съсредоточил върху винената чаша и неспособността си да определи цвета на течността, който бе някъде между зелено и кехлибарено, и не отговори.

Дебора го докосна по ръката — мимолетен допир, който можеше изобщо да не се е случвал.

— Когато видях това легло, си помислих колко недодялано би било да спя на пода — каза тя.

— Човек като че ли очаква с падането на нощта всичките тия работи да оживеят — рече лейди Хелън. — Но все пак копнея да спя там. Винаги съм копняла. Защо никога не ми е било позволявано да прекарам една нощ в онова ужасно легло?

— Не би било толкова ужасно, ако на човек не му се налага да спи в него сам. — Сидни повдигна едната си вежда към Джъстин Брук. — Второ тяло, което да топли човека. Топло тяло де. И още по за предпочитане да е живо. Ако прапрабаба Ашъртън има навика да скита из стаите, бих искала да не се отбива да ме топли, благодаря. Колкото до останалите от вас, просто почукайте два пъти.

— Някои са повече добре дошли от другите, предполагам — каза Джъстин Брук.

— Само ако се държат прилично — отговори Сидни.

Сейнт Джеймс изгледа сестра си и любовника й, но не каза нищо, само взе една кифличка и я разчупи педантично.

— Ето какво се получава от обсъждането на Стария завет по време на обяд — каза лейди Хелън. — Само едно споменаване на Битието и се превръщаме в група безпътници.

Последвалият смях им помогна да преодолеят неудобния момент.

Томас ги гледаше как тръгват в различни посоки. Сидни и Дебора се насочиха към къщата, където първата, като разбра, че Дебора си е донесла апаратите, съобщи, че ще отиде да се преоблече в нещо съблазнително, за да вдъхнови приятелката си за нови висини във фотографията. Сейнт Джеймс и лейди Хелън поеха към къщичката на вратаря и открития парк зад нея, а лейди Ашъртън и Котър се отправиха заедно към североизточната част на къщата. Там, скътан сред горичка от букове и брези, се намираше малкият параклис на свети Петрос, където бяха гробовете на бащата на Линли и останалите мъртви Ашъртън. Джъстин Брук измърмори неясно, че ще си намери дърво, под което да подремне, а Сидни отговори на това с пренебрежително махване на ръка.

За секунди Томас остана сам. Свеж ветрец подхвана ръба на покривката. Той попипа плата, отмести една чиния и се загледа в остатъците от обяда.

След толкова дълго отсъствие беше длъжен да се види с Джон Пенелин. Управителят на имението щеше да го очаква от него. Несъмнено в момента бе в кабинета си, готов да прегледат счетоводните книги и сметките. Линли се ужасяваше от предстоящата среща. Страхът му нямаше нищо общо с това, че Пенелин може да спомене състоянието на Питър и задължението му да направи нещо по този въпрос, нито пък с липсата му на интерес към живота на имението. Същинската трудност се състоеше в това, че управителят можеше да схване, макар и краткото му завръщане в Хауенстоу като намек за загриженост и интерес.

Този път отсъствието на Линли бе продължило повече от всеки друг път — почти шест месеца. Беше достатъчно честен, за да признае пред себе си причината да посещава толкова рядко Хауенстоу. Точно същата, поради която от толкова години избягваше да си идва или довеждаше със себе си тумби приятели, сякаш животът в Корнуол беше градински прием от 1930 година, а той се намираше в центъра му, смееше се, разговаряше и разливаше шампанско. Този уикенд на годежа не беше по-различен от което и да било негово посещение от петнадесет години насам. Просто беше използвал извинението, че трябва да заобиколи Дебора и баща й с познати лица, за да не се изправи сам пред лицето на собствения си живот, чиято гледка не можеше да понася. Мразеше тази мисъл, но в същото време разбираше, че за този уикенд бурните отношения с майка му трябва да бъдат преустановени.

Не знаеше как да го направи. Всяка нейна дума — независимо колко безобидна възнамеряваше да бъде — просто измъкваше като драга7 на повърхността нежелани чувства; извикваше спомени, които искаше да забрави; изискваше действия, за които не притежаваше нито смирението, нито куража да предприеме. Главното в отношенията им бе гордостта, гневът, вината и нуждата да се отправят обвинения. Разумът му знаеше, че баща му така или иначе е щял да умре, но никога не успя да приеме тази простичка максима. Беше му по-лесно да вярва, че човек, а не болестта го е убила. Защото човекът можеше да бъде обвиняван. А той имаше нужда да обвинява.

Линли въздъхна и стана. От мястото си на моравата виждаше, че щорите в кабинета на управителя са спуснати срещу следобедното слънце. Нямаше съмнение обаче, че Джон Пенелин стои зад тях и очаква от него да изиграе ролята си на осмия граф Ашъртън, колкото и да не му се искаше. Томас тръгна към къщата.

Местоположението на кабинета бе избрано с оглед целта му. Намираше се на партера — срещу пушалнята и до залата за билярд. До него имаха лесен достъп както членовете на домакинството, така и наемателите, които идваха да си плащат наема.

В стаята нямаше никаква показност. На пода имаше конопени рогозки със зелени краища, а не килим. Боя, вместо ламперия или тапети, покриваше стените, върху които висяха стари фотографии и карти на имението. От простия таван на железни вериги висяха два бели глобуса. Под тях обикновените чамови полици приютяваха счетоводните книги от десетилетия насам, няколко атласа и половин дузина журнали. Шкафовете за папки в ъгъла, както и бюрото и столът зад него, бяха дъбови, очукани от поколения употреба. Но в този момент на стола не седеше Джон Пенелин, който вършеше по-голямата част от работата си от кабинета, а нечия тъничка фигура, сгушена, сякаш й бе студено, и опряла брадичка на дланта си.

Когато Линли стигна до отворената врата, видя, че на стола на баща си е седнала Нанси Камбри. Тя си играеше неспокойно с кутия за моливи. Макар присъствието й тук да даваше на Томас нужното му извинение, за да продължи пътя си и отложи за неограничено време срещата си с Пенелин, той откри, че се поколебава при вида й.

Нанси изглеждаше страшно променена. Косата й, някога кестенява със златисти отблясъци, се спускаше унило около лицето и докосваше раменете й, загубила повечето от лъскавината и красотата си. Кожата й, някога румена, гладка и с безброй лунички, образуващи мило домино по носа и бузите й, сега беше доста бледа. Изглеждаше някак удебелена като кожата на портрет, където художникът е прибавил ненужен слой и по този начин е съсипал ефекта на младост и красота, който се е опитвал да постигне. Всичко в Нанси Камбри показваше такова съсипване. Изглеждаше избледняла, износена, захабена.

Това се отнасяше и до дрехите й. Безформена домашна рокля бе заместила някогашните модерни поли, пуловери и ботушки. Но дори и тя бе с няколко номера по-голяма и висеше на тялото й хлабаво като блузон, но без никакъв стил. Също така бе твърде стара, за да е модна, и това, заедно с вида на Нанси, накара Линли да се поколебае и намръщи. Въпреки че бе със седем години по-голям от нея, я беше познавал и харесвал през целия си живот. Промяната го тревожеше.

Знаеше, че е изкарала, една бременност след принудителния брак с Мик Камбри от Нанрънел. Но то беше всичко или поне така го уведоми тогава майка му в писмото си. След това, няколко месеца по-късно, той получи съобщение за раждането от самата Нанси. Отговори й със задължителния подарък и повече не се сети за нея. Досега, когато се запита дали раждането на едно бебе може да предизвика такава промяна.

„Още едно сбъднато желание — помисли си сухо той. — Още една възможност да се поразсея.“ И влезе в кабинета.

Тя гледаше през една цепнатина в щорите на прозорците и едновременно с това дъвчеше кокалчетата на пръстите на дясната си ръка — нещо, което очевидно правеше често, защото бяха зачервени и разранени, твърде разранени, за да са станали такива от домакинска работа.

Томас изрече името й. Тя скочи на крака и скри ръце зад гърба си.

— Дошли сте да видите татко — рече тя. — Помислих си, че може да го направите. След обяда. Мислех си, надявах се, че ще ви видя преди него, милорд.

При последната дума Линли усети обичайния прилив на неудобство. Понякога му се струваше, че последните десет години от живота си е прекарал в старания да избягва ситуации, 13 които някой може да я изрече.

— Чакала си да видиш мен? А не баща си?

— Да, точно така.

Тя излезе иззад бюрото, отиде до един обикновен стол под картата на имението, седна на него и сви юмруци в скута си.

В края на коридора някой отвори рязко входната врата и тя се удари в стената. По покрития с плочки под проехтяха стъпки. Нанси се притисна до облегалката на стола, сякаш се надяваше по този начин да се скрие от влезлия в къщата, който и да бе той. Но стъпките не се насочиха към кабинета, а свиха наляво и постепенно заглъхнаха. Нанси въздъхна едва чуто.

Линли отиде и седна на стола на баща й.

— Радвам се да те видя. И се радвам, че си дошла.

Тя насочи големите си сиви очи към прозорците и заговори повече на тях, отколкото на него:

— Трябва да ви помоля за нещо. Трудно ми е. Не зная как да започна.

— Да не си болна? Ужасно си отслабнала, Нанси. Да не би бебето… — Страшно се засрами, когато се сети, че дори не си спомня пола му.

— Не, Моли е добре. — Нанси продължаваше да избягва погледа му. — Но ме мъчат тревоги.

— За какво?

— Точно затова дойдох. Но… — Очите й се напълниха със сълзи, които обаче не преляха. Унижението изпъстри кожата й с червеникави петна. — Татко не трябва да знае. Не бива.

— Тогава каквото и да кажеш, ще си остане между нас. — Линли намери носна кърпа и й я подаде през бюрото. Тя я стисна между дланите си, но не я използва, а овладя сълзите си. — Да не би да сте се спречкали с баща ти?

— Не аз. Мик. Отношенията им никога не са били добри. Заради бебето. И заради мен. И заради това как се оженихме. Но сега е още по-лошо от преди.

— Мога ли да помогна по някакъв начин? Защото, ако не искаш да поговоря с баща ти, не виждам как другояче…

— Той остави гласа си да заглъхне и я зачака да довърши изречението. Видя я как се стяга, сякаш събира смелост да скочи в бездна.

— Можете да помогнете. Да. С пари. — Тя трепна неволно, когато изрече тези думи, но след това продължи смело:

— Все още водя счетоводството в Пензънс. И в Нанрънел. И нощем работя в „Котвата и розата“. Но не е достатъчно. Разходите…

— Какви разходи?

— Вестникът, нали разбирате. Миналата зима бащата на Мик претърпя сърдечна операция — знаехте ли? — и оттогава Мик ръководи вестника вместо него. Но иска да го осъвремени. Трябва му оборудване. Не можеше да си представи да прекара остатъка от живота си в Нанрънел, в един седмичник с изпотрошени преси и ръчни пишещи машини. Има планове. Добри планове. Но трябват пари. Той харчи. Никога не стигат.

— Нямах представа, че Мик ръководи „Оратор“.

— Той не го искаше. Миналата зима си мислеше, че е само за няколко месеца, само докато баща му се изправи на крака. Но баща му не се възстанови толкова бързо, колкото си мислеше. И след това аз…

Линли си представяше картината много добре. Това, което за Мик Камбри вероятно бе започнало като развлечение — начин да направи времето във вестника на баща си в Нанрънел по-малко отегчително, — се бе превърнало в доживотен ангажимент към жена и дете, към които несъмнено не бе изпитал повече от мимолетен интерес.

— В момента се намираме във възможно най-лошото положение — продължи Нанси. — Той купи два компютъра. Два принтера. Оборудване за у дома. Оборудване за в работата. Всякакви неща. Но няма достатъчно пари. Взехме Гъл Котидж под наем и сега той се вдига. Не можем да го плащаме. Пропуснахме да платим последните два месеца и ако загубим къщата… — Тя се поколеба, но след това отново се окопити. — Не знам какво ще правим.

— Гъл Котидж ли? — Това бе последното нещо, което бе очаквал да чуе. — Да не би да говориш за стария дом на Родерик Тренъроу в Нанрънел?

Тя приглади носната кърпа върху бедрото си и откъсна една нишка, която стърчеше от избродираното А в ъгълчето.

— Мик и татко никога не са се разбирали. Когато дойде бебето, трябваше да се преместим. Затова Мик уреди с доктор Тренъроу да вземем Гъл Котидж.

— И сте затруднени.

— Трябва да плащаме всеки месец. Но през последните два Мик не е плащал. Доктор Тренъроу му се обади, но Мик изобщо не е притеснен. Каза, че парите не ни стигат и че ще поговорят за това, когато си дойде от Лондон.

— Лондон?

— Там работи върху един материал за статия. Казва, че е онази, която цял живот е чакал. Да го издигне като журналист. Такъв, какъвто иска да бъде. Мисли, че ще успее да я продаде като независим репортер, както е правел преди. Може би дори ще се направи документален филм по нея. И тогава ще има пари. Но засега няма нищо. Ужасно се страхувам, че можем да свършим на улицата. Или да живеем в офиса на вестника. В онази малка стаичка отзад с едно-единствено легло. Не можем да се върнем тук. Татко няма да позволи.

— Доколкото разбирам, баща ти не знае нищо за това?

— О, не! Ако знаеше… — Тя вдигна ръка към устата си.

— Парите не са проблем, Нанси — рече Линли. Всъщност чувстваше облекчение, че иска от него пари, а не да поговори с нейния хазяин. — Ще ти дам назаем колкото искаш. Ще ми ги върнеш, когато можеш. Но не разбирам защо баща ти не бива да знае. Разходите на Мик ми изглеждат разумни, щом се опитва да модернизира вестника. Всяка банка би…

— Няма да ви каже всичко — каза мрачно Пенелин от вратата. — Само срамът я възпира да каже всичко. Чисто и просто срамът. Най-доброто, което е получила досега от Мик Камбри.

Нанси нададе вик и скочи на крака. Тялото й сякаш се приготви за бягство. Линли се надигна, за да се намеси.

— Татко! — Тя протегна ръка към него. И гласът й, и жестът й го молеха да се успокои.

— Кажи му останалото — рече баща й. После влезе по-навътре в стаята, но затвори вратата, за да не може Нанси да избяга. — След като си показала половината си мръсно бельо пред негово благородие, защо не му покажеш и другото? Помолила си го за пари, нали? Тогава му кажи всичко, за да знае на какъв човек си дава парите.

— Не е това, което си мислиш.

— Така ли? — Пенелин погледна Линли. — Мик Камбри харчи пари за вестника, дотук добре. В това има известна истина. Но останалото харчи с любовниците си. И това са парите на Нанси. Нали, момиче? Изкарани от нейната работа. На колко места работиш, Нане? Всичкото онова счетоводство в Пензънс и Нанрънел. И всяка вечер в „Котвата и розата“. А малката Моли спи в кошничка на пода на кухнята в кръчмата, защото баща й не може да се откъсва от писането, за да се грижи за нея, докато Нанси ги издържа всичките. Само че не е зает с писане, нали? С жени. Колко са те сега, Нане?

— Не е вярно — каза Нанси. — Всичко това е в миналото. Заради разходите по вестника е, татко. Нищо друго.

— Не прави срама си по-голям, като го оцветяваш с лъжи! Мик Камбри е никаквец. Никога не е бил друго. И никога няма да бъде. О, вероятно е достатъчно добър, за да свали дрехите на едно неопитно момиче и да му направи бебе, но не и за да направи каквото и да било по този въпрос, без да го принудят. Я се погледни, Нане! Ти си крещящо доказателство за любовта на този мъж към теб. Погледни си дрехите! Погледни си лицето!

— Не е виновен той.

— Виж в какво ти е помогнал да се превърнеш!

— Той не знае, че съм тук! Никога не би ми позволил да помоля…

— Но ще приеме парите, нали? И изобщо няма да те попита откъде си ги взела. Стига да са достатъчни за нуждите му. И какви са този път нуждите му, Нанси? Да не би да има нова любовница? Може би две или три?

— Не! — Нанси погледна отчаяно Линли. — Аз просто… Аз… — Тя поклати глава и по лицето й се изписа мъка.

Пенелин отиде с тежки стъпки до картата на имението.

— Виж какво е направил с теб! — рече тъжно той. След това се обърна към Линли: — Вижте какво е направил Мик Камбри с моето момиче!

Шеста глава

— Саймън и Хелън също ще дойдат с нас — съобщи Сидни.

Само секунди преди това беше изровила кораловочервена рокля от дрехите, разпръснати безредно из стаята й. По принцип цветът не й отиваше, но в този случай модата имаше последната дума. Сидни беше увита в креп от раменете до средата на прасците и приличаше на облак по залез-слънце.

Двете с Дебора се бяха отправили през градината към парка, където лейди Хелън и Сейнт Джеймс вървяха заедно под дърветата. Сидни извика към тях:

— Елате да гледате как Деб ще ме снима! На заливчето. Как се показвам наполовина от една продънена лодка. Като съблазнителна русалка. Ще дойдете ли?

Никой от двамата не отговори, докато Дебора и Сидни не стигнаха до тях. Тогава Сейнт Джеймс каза:

— Ако се съди по това как извика поканата, несъмнено искаш там да се събере цяла тълпа и всички да очакват да видят каква точно русалка имаш предвид.

Сидни се засмя.

— Точно така. Русалките не носят дрехи, нали? О, добре. Уф! Ревнуваш, че поне веднъж аз ще бъда обект на Деб, а не ти. Но както и да е — призна тя, като се завъртя сред ветреца. — Трябваше да я накарам да ми обещае, че няма да ти прави повече снимки. Не че се нуждае от повече, ако питат мен. Сигурно вече има хиляди в колекцията си. Същинска биография: „Саймън на стълбището“, „Саймън в градината“, „Саймън в лабораторията“…

— Не си спомням някой да ме е питал дали искам да позирам.

Сидни тръсна глава и тръгна начело през парка.

— Това е доста неубедително извинение. Вече си имал възможността да се обезсмъртиш, Саймън, така че днес недей да се мяркаш пред обектива и да отнемаш моята.

— Мисля, че ще успея да се сдържа — отговори сухо Сейнт Джеймс.

— Аз пък се страхувам, че не мога да обещая същото, скъпи мои — каза лейди Хелън. — Възнамерявам без всякакви скрупули да се състезавам със Сидни за предно място във всички снимки, които Дебора направи. Със сигурност имам бъдеще на манекенка, само трябва някой да ме открие на моравата пред Хауенстоу.

Отпред Сидни се засмя и закрачи на югоизток, по посока на морето. Под огромните дървета в парка, където въздухът беше натежал от плодородния мирис на хумус, успя да намери безброй източници на вдъхновение. Кацнала на масивен клон, съборен от зимна буря, тя беше дяволитата Ариел, освободена от плен. С букетче ралици в ръка стана Персефона, току-що спасена от Хадес. До дънера на едно дърво с венец от листа в косите беше Розалинда, мечтаеща за любовта на Орландо.

След като изследва всички пози от древността пред апарата на Дебора, Сидни изтича нататък, стигна до края на парка и изчезна през старата порта на грубата каменна стена. След малко ветрецът довя радостния й вик.

— Стигнала е до мелницата — каза лейди Хелън. — Ще отида при нея, да не би да падне във водата.

Без да дочака отговор и без дори да погледне другите двама, тя забърза напред. След секунди също излезе през портата и изчезна в парка.

Дебора се зарадва на възможността да остане насаме със Саймън. Имаха да си кажат много неща. Не беше го виждала от деня на скарването им и когато Томи я уведоми, че и той ще дойде с тях за тържеството през уикенда, тя веднага осъзна, че ще трябва да каже или направи нещо, с което да се извини.

Но сега, когато тази възможност й се удаде, Дебора откри, че е немислимо да каже каквото и да било, освен най-безлични коментари. Знаеше много добре, че в Падингтън е скъсала и последните си връзки със Саймън и че няма начин да върне назад думите, извършили хирургическия разрез между тях.

Продължиха в посоката, накъдето беше поела лейди Хелън. Вървяха бавно заради походката на Сейнт Джеймс. В проточилата се тишина, нарушавана само от безспирните крясъци на чайките, стъпките му звучаха ненормално високо. Дебора най-сетне заговори, за да прогони този звук от ушите си, като порови безцелно в миналото за някой общ спомен:

— Когато майка ми умря, ти отвори къщата в Челси.

Сейнт Джеймс я погледна любопитно.

— Това беше много отдавна.

— Не беше длъжен да го правиш. Тогава не го знаех. Всичко изглеждаше толкова разумно за седемгодишния ми мозък. По ти не беше длъжен да го правиш. Не знам защо не го бях осъзнавала до днес.

Той отмахна стръкче бяла детелина от крачола на панталоните си.

— Такава загуба не може да се преживее лесно, нали? Направих каквото можах. Баща ти имаше нужда от място, където да забрави. Или ако не да забрави, то поне да успее да продължи нататък.

— Но не беше длъжен ти да го правиш. Можехме да отидем при някого от братята ти. И двамата живееха в Саутхамптън. Бяха много по-големи от теб. Щеше да бъде разумно. Ти беше… наистина ли беше само на осемнадесет? Какво, за бога, си си мислел, натоварвайки се с цяло домакинство на тази възраст? Защо го направи? Как изобщо се съгласиха родителите ти? — Дебора усети как всеки неин въпрос звучи по-напрегнато от предишния.

— Така беше правилно.

— Защо?

— Баща ти имаше нужда от нещо, с което да запълни празнотата. Трябваше да оздравее. Майка ти беше мъртва само от два месеца. Той се чувстваше опустошен. Страхувахме се за него, Дебора. Никой от нас не го беше виждал такъв. Ако си стореше нещо… Ти вече беше загубила майка си. Никой от нас не искаше да загубиш и баща си. Разбира се, ние щяхме да се грижим за теб. Изобщо не ставаше въпрос за това. Но нямаше да бъде същото като с истински родител, нали?

— Но братята ти. Саутхамптън.

— Ако беше отишъл в Саутхамптън, щеше да бъде излишният в едно установено домакинство, нямаше да има определена работа и щеше да усеща съжалението на всички. Но старата къща в Челси му даде занимание. — Сейнт Джеймс се усмихна. — Забравила си в какво състояние беше къщата тогава, нали? Отне му цялата енергия — както и моята, — за да я направи обитаема. Нямаше време да се терзае за майка ти, както преди. Наложи му се да изостави най-болезнената част от мъката. Трябваше да продължи живота си. Заедно с твоя и моя.

Дебора си играеше с каишката на апарата. Беше корава и нова, не като удобно протритата на стария, нащърбен никон, който беше използвала толкова много години, преди да замине за Америка.

— Затова дойде сега, нали? — попита тя. — Заради татко.

Сейнт Джеймс не отговори. През парка една чайка мина толкова ниско, че Дебора усети яростното размахване на крилата й във въздуха. Тя продължи:

— Усетих това тази сутрин. Страшно си внимателен, Саймън. Исках да ти го кажа още откакто пристигнахме.

Сейнт Джеймс пъхна ръце в джобовете на панталоните си и за момент протезата на левия му крак пролича по-ясно.

— Това няма нищо общо с вниманието, Дебора.

— Защо?

— Просто няма.

Продължиха нататък, минаха през тежката брезова порта и влязоха в горичката на един склон, който се спускаше към морето. Сидни крещеше неразбираемо някъде напред, а в думите й бълбукаше смях.

Дебора отново заговори:

— Винаги си мразел мисълта, че някой те счита за добър човек, нали? Сякаш чувствителността е нещо като проказа. Ако не те е довела тук загрижеността за татко, какво тогава?

— Лоялността.

Тя го изгледа със зяпнала уста.

— Към един слуга?

Очите му потъмняха. Колко странно, че беше забравила как се променя цветът им при изблик на чувства.

— Към един сакат? — отвърна той.

Думите му я сразиха; доведоха ги в пълен кръг до самото начало и до един край, който никога нямаше да се промени.

Застанала на една скала над реката, лейди Хелън видя как Сейнт Джеймс излиза бавно иззад дърветата. Оглеждаше се за него, откакто Дебора беше излязла забързано по пътеката няколко минути преди това. Докато вървеше, той захвърли настрани едно листато клонче, отчупено от изобилно растящите в горичката тропически растения.

Долу Сндни подскачаше в реката. Обувките си държеше в една ръка, а подгъвът на роклята й плаваше, нехайно забравен във водата. Наблизо, с нагласен апарат, Дебора оглеждаше воденичното колело, което вече не се използваше и стоеше неподвижно, обрасло с бръшлян и лилии. Тя се изкачи между скалите по брега на реката с апарата в едната си ръка, а другата беше протегнала настрани, за да пази равновесие.

Въпреки че фотографските качества на старата каменна сграда бяха очевидни дори за необученото око на лейди Хелън, Дебора оглеждаше воденицата с ненужно старание, сякаш бе твърдо решена да посвети цялата си енергия на определянето на правилните ъгли за апарата и дълбочината на полето. Явно беше ядосана.

Когато Сейнт Джеймс дойде при нея на скалата, лейди Хелън го изгледа любопитно. Засенчено от дърветата, лицето му не издаваше нищо, но очите му следяха Дебора по брега на реката и движенията му бяха резки. „Разбира се“, помисли си лейди Хелън и не за първи път се запита какви ли източници на добро възпитание трябва да използват, за да преминат успешно безкрайното гостуване.

Разходката им свърши на полянка с неправилна форма, която продължаваше до носа. Петдесетина крачки по-надолу, след стръмна пътечка, която лъкатушеше през шубраците и клоните, под жаркото слънце проблясваше заливчето на Хауенстоу, най-доброто място за прекарване на един летен следобед. От финия пясък на тесния плаж се издигаха видими вълни мараня. Варовикът и гранитът по ръба на водата задържаха локвите на прилива, населени с мънички ракообразни. Самата вода бе толкова бистра, че ако не бяха вълните, човек можеше да си помисли, че на повърхността й е поставено стъкло. Мястото не беше съвсем безопасно за сърфинг — имаше скалисто дъно и далечният излаз към морето бе пълен с рифове, — но прекрасно ставаше за слънчеви бани. Тримата души долу го използваха точно за тази цел.

Саша Нифърд, Питър Линли и Джъстин Брук седяха на скалите до самата вода. Брук беше без риза. Другите двама бяха голи. Кожата на Питър беше опъната върху гръден кош, по който не личеше да има нито сухожилия, нито тлъстина. Саша имаше повече маса, но тя висеше по нея безформена — особено гърдите й, които се люлееха отпуснато при всяко нейно движение.

— Разбира се, денят е чудесен за слънчеви бани — забеляза колебливо лейди Хелън.

Сейнт Джеймс погледна сестра си.

— Може би трябва да…

— Почакай — рече Сидни.

Докато гледаха, Брук подаде на Питър Линли малка кутийка, от която последният изтръска малко прах върху опакото на ръката си. Наведе се над него с такава страст, че даже от върха на скалата се виждаше как гръдният му кош се издува от старанието да вдиша всяка частица. Той облиза ръката си, посмука я и вдигна лице към небето, сякаш за да благодари на някакъв невидим бог. След това върна кутийката на Брук.

Когато видя това, Сидни избухна:

— Ти ми обеща! Проклет да си! Обеща ми!

— Сид! — Сейнт Джеймс сграбчи сестра си за ръката. Усети как слабичките мускули се напрягат от разлелия се по тялото й адреналин. — Сидни, недей!

— Не!

Сидни се отскубна от него, изрита обувките си и се заспуска по скалата, като се подхлъзваше в прахта, закачаше роклята си в скалите и през цялото време крещеше яростно проклятия към Брук.

— О, господи! — промълви Дебора. — Сидни!

Когато стигна до подножието на скалата. Сидни хукна през тясната ивица пясък. Тримата, излегнали се на слънце на скалата, я наблюдаваха зашеметено и изненадано. Тя се хвърли към Брук. Инерцията й го повали на пясъка. Сидни се стовари върху него и го заудря по лицето.

— Нали ми каза, че няма да го правиш повече! Лъжец! Проклет, гаден, мръсен лъжец! Дай ми това, Джъстин! Дай ми го! Веднага!

Сборичкаха се и тя бръкна с пръсти в очите му. Брук протегна нагоре ръце, за да се отбранява, и остави кокаина незащитен. Сидни го ухапа по китката и измъкна кутийката от ръката му.

След това се изправи на крака, отиде със залитане до водата, отвори капачката на кутийката и я метна — с уверената сила на мъжкарана — в морето. Брук изкрещя, сграбчи я през глезените и я събори на земята.

— Там ти е дрогата! — изкрещя тя. — Върви да я търсиш! Убий се! Удави се!

Над тях, на скалата, Питър и Саша се засмяха лениво. Джъстин се изправи, издърпа Сидни и започна да я влачи към водата. Тя го изподра по лицето и шията. Ноктите й оставяха по четири гневни кървави следи по кожата му.

— Ще им кажа! — кресна тя.

Брук се мъчеше да я удържи. Той я хвана за ръцете и ги изви злобно зад гърба й. Сидни нададе вик от болка. Джъстин се усмихна, застави я да коленичи, блъсна я напред, опря коляно на едното й рамо и потопи главата й под водата. Извади я едва когато тя започна да се гърчи от недостиг на въздух.

Сейнт Джеймс по-скоро почувства, отколкото видя лейди Хелън да се обръща към него. Цялото му тяло се беше вледенило.

— Саймън!

Името му никога не му бе звучало толкова ужасно. Долу Брук издърпа Сидни на крака. Сега обаче ръцете й бяха свободни и тя се хвърли безстрашно към него.

— Ще те… убия… — Сидни едва си поемаше дъх, но насочи един неуспешен удар към лицето му и се опита да го удари с коляно в слабините.

Той стисна в шепа късата й мокра коса, дръпна рязко главата й назад и я зашлеви. Този и следващите удари прокънтяха глухо горе на скалата. Сидни се хвърли към него, за да се защити, и успя да го сграбчи за гърлото. Пръстите й се впиха във възлестите му вени и се завъртяха. Брук успя да се освободи и я хвана за ръцете. Този път обаче Сидни реагира бързо и го ухапа по шията.

— Господи! — Брук я пусна, залитна по плажа, строполи се на пясъка и сложи ръка на ухапаното място. Когато погледна дланта си, беше почервеняла от кръв.

Вече свободна, Сидни излезе с мъка от водата. Роклята беше залепнала по тялото й като подгизнала втора кожа.

Останала без сили, тя кашляше и бършеше бузите и очите си.

Точно тогава Брук изруга дрезгаво, скочи на крака, сграбчи я и я хвърли на земята. След това я възседна, напълни шепата си с пясък и й натри косата и лицето. Питър и Саша ги наблюдаваха любопитно от мястото си.

Сидни се гърчеше под него, кашляше, плачеше и се опитваше безуспешно да го отблъсне.

— Грубо го искаш, а? — изръмжа той и натисна гърлото й с една ръка. — Наистина го искаш грубо. Ами хайде тогава да го направим.

Замъчи се с ципа на панталоните си и започна да разкъсва дрехите й.

— Саймън! — извика Дебора. След това се обърна към Сейнт Джеймс и не каза нищо повече.

Сейнт Джеймс разбра защо. Беше неспособен да се помръдне, вбесен и неуплашен, но най-вече сакат.

— Скалата — рече той. — Хелън, за бога! Не мога да се спусна по скалата!

Седма глава

Лейди Хелън хвърли само един поглед към Сейнт Джеймс, преди да хване Дебора за ръката.

— Побързай!

Дебора не се помръдна. Стоеше, впила безпомощно очи в Сейнт Джеймс. Когато той понечи да извърне лице от тях, тя протегна ръка, сякаш искаше да го докосне.

— Дебора! — Лейди Хелън сграбчи апарата, й и го пусна на земята. — Няма време. Бързо!

— Но…

— Веднага!

Паниката в гласа й накара Дебора да се размърда. Двете се втурнаха надолу по пътеката, без да обръщат внимание на облаците мръсотия и прах, които вдигаха.

Долу на пясъка Сидни се съпротивляваше на Джъстин Брук с нови сили, породени от страха, но той започваше да я надвива и предишната му ярост се превръщаше в сексуална възбуда и садистично удоволствие. Очевидно в съзнанието му Сидни щеше да получи това, което искаше.

Лейди Хелън и Дебора стигнаха едновременно до него. Той не беше дребен, но не можеше да надвие и двете, особено когато лейди Хелън бе толкова разярена. Те се нахвърлиха върху него и схватката продължи по-малко от минута. Когато всичко свърши, Брук остана проснат на земята, задъхан и стенещ след няколкото яростни ритника в бъбреците. Разплакана, Сидни се отдръпна от него, като ругаеше и дърпаше разкъсаната си рокля.

— Ау-ау-ау! — промърмори Питър Линли и намести главата си върху корема на Саша. — Малко спасение. А, Саша? Тъкмо беше започнало да става интересно.

Лейди Хелън вдигна рязко глава, като се мъчеше да си поеме дъх. Беше цялата изпоцапана. Тялото й трепереше толкова силно, че не беше сигурна дали ще може да върви.

— Какво ти става, Питър? — прошепна дрезгаво тя. — Какво е станало с теб? Това е Сидни. Сидни!

Питър се засмя. Саша се усмихна. Двамата се наместиха по-удобно, за да се наслаждават на слънцето.

Лейди Хелън подслушваше до тежката врата на спалнята му, но не чуваше нищо. Не беше съвсем сигурна какво е очаквала. Всичко, освен мрачното усамотение, щеше да бъде нехарактерно за него, а Сейнт Джеймс не беше от хората, които действаха в разрез с навиците си. И сега не го правеше. Зад вратата цареше такава абсолютна тишина, че ако не го беше видяла в същата тази стая два часа преди това, щеше да е в състояние да се закълне, че в нея не живее никой. Но знаеше, че е там и се е обрекъл на усамотение.

„Е — помисли си тя. — Оставих му достатъчно време за самобичуване. Време е да го измъкна.“

Лейди Хелън вдигна ръка да почука, но Котър отвори вратата, видя я и излезе в коридора. Хвърли бърз поглед назад в стаята — лейди Хелън успя да зърне, че завесите са спуснати, — затвори и скръсти ръце на гърдите си.

Ако имаше склонност към метафори от митологията, точно в този момент лейди Хелън щеше да го нарече Цербер. Но понеже нямаше такава склонност, само изправи рамене и си обеща, че Сейнт Джеймс няма да успее да й се изплъзне, като постави Котър да пази на вратата.

— Вече е станал, нали? — попита нехайно тя със съвсем приятелски тон, като нарочно не обръщаше внимание на факта, че завесите са спуснати и Сейнт Джеймс очевидно нито е станал, нито има намерение скоро да го направи. — Томи е планирал едно приключение в Нанрънел. Саймън едва ли ще иска да го пропусне.

Котър стегна ръцете си.

— Помоли ме да ви предам извиненията му. Тоя следобед малко го боли главата. Нали знаете какво е.

— Не!

Котър премигна. Лейди Хелън го хвана за ръката и го дръпна в другия край на коридора, до редицата прозорци с изглед към задното дворче.

— Котър, моля те! Не му позволявай да прави това.

— Лейди Хелън, трябва да… — Котър направи пауза. Търпеливото му държане показваше, че възнамерява да я убеди. Но лейди Хелън не желаеше това.

— Знаеш какво се случи, нали?

Котър избегна да отговори, като извади носна кърпа от джоба си, издуха си носа и се загледа в камъните и фонтана долу на двора.

— Котър! — настоя лейди Хелън. — Знаеш ли какво се случи?

— Да. От Деб.

— Тогава знаеш, че не можем да му позволим да се измъчва повече.

— Но нарежданията му бяха…

— По дяволите нарежданията му! Хиляди пъти досега си ги пренебрегвал и си правил каквото си искаш, когато е за негово добро. А знаеш, че това сега е за негово добро. — Лейди Хелън направи пауза, за да измисли план, който да го устройва. — И така. Трябва да отидеш в дневната. Всички ще се срещнат там на шери. Не си ме виждал целия следобед, така че не си могъл да ме спреш да не се нахвърля върху господин Сейнт Джеймс и да не се погрижа за него както намеря за добре. Става ли?

Макар на устните на Котър да не се появи усмивка, той кимна одобрително:

— Става.

Лейди Хелън го наблюдава, докато изчезна към главното крило, после се обърна към вратата и влезе в стаята. Видя фигурата на Сейнт Джеймс на леглото, но той се размърда при затварянето на вратата, следователно не спеше.

— Саймън, скъпи — съобщи тя, — ако ми простиш ужасното използване на алитерации, тази вечер се налага да си повдигнем културното съзнание с едно приключение в Нанрънел. Бог ми е свидетел, че ще трябва да се подкрепим с по седем или осем силни шерита — може ли шерито да бъде силно, — ако искаме да оцелеем. Мисля, че Томи и Дебора са доста напреднали с пиенето, затова ще трябва да побързаш, ако искаш да наваксаме. Какво ще облечеш? — Докато говореше, тя прекоси стаята, отиде до прозорците и дръпна завесите. Подреди ги спретнато — повече, за да печели време, отколкото да се погрижи за добрия им вид — и когато вече не можеше да намери причина да се суети с тях, се обърна към леглото и откри, че Сейнт Джеймс я наблюдава. Изглеждаше развеселен.

— Колко си прозрачна, Хелън!

Тя въздъхна облекчено. Разбира се, нито за момент не бе предположила, че Сейнт Джеймс ще започне да се самосъжалява. По-скоро можеше да се намрази. Но сега видя, че май и това се е стопило след времето, прекарано с нея на скалата, докато Дебора отвеждаше Сидни в къщата.

— Дали Брук щеше да я убие, или само да я изнасили — попита тогава Сейнт Джеймс, — докато аз наблюдавах оттук като безполезен воайор? На сигурно място, без да се забърквам. Без да поемам никакъв риск, нали така? Целият ми живот изглежда такъв.

В думите му нямаше гняв, само унижение, което беше много, много по-лошо. Лейди Хелън му кресна:

— Никого не го е грижа за това! Никого, освен теб!

Казваше самата истина, но тя не можеше да направи нищо, за да смекчи факта, че собственото му непрощаващо отношение към това нанася траен белег върху крехката повърхност на самоуважението му.

— Какво има? — попита я той сега. — Турнир по мятане на стрелички в „Котвата и розата“?

— Не. Нещо по-добро. Със сигурност ужасно изпълнение на „Много шум за нищо“, поставено от селските актьори на сцената в началното училище. Всъщност тази вечер представлението е извънредно, по случай годежа на Томи. Или поне така, според Дейз, е казал проповедникът, когато е дошъл днес следобед на гости с безплатни билети в ръка.

— Това да не е същата трупа…

— Която постави „Колко е важно да бъдеш сериозен“ преди две лета? Скъпи Саймън, да. Съвсем същата.

— Господи! Как би могла тази продукция да достигне галантния поклон на Нанрънел към Оскар Уайлд? Преподобният господин Суини става все по-словоохотлив в ролята на Алджърнън с останки от сандвич с краставици, залепнали по небцето му. И то без да споменаваме кифличките.

— Тогава какво ще кажеш за господин Суини като Бенедикт?

— Само един глупак би могъл да приеме такова нещо.

Сейнт Джеймс посегна към патериците, изправи се, постоя така за момент, за да възстанови равновесието си, и оправи дългата си нощница.

Лейди Хелън извърна очи, като използва претекста да вдигне три розови листенца, паднали от цветарника до прозореца. Бяха като малки парченца мъхест сатен на дланта й. Тя погледна към кошчето за боклук и по този начин избегна да признае открито първобитната суета на Сейнт Джеймс, нуждата му да крие болния си крак, за да изглежда колкото може по-нормален.

— Някой виждал ли е Томи?

Лейди Хелън прочете скритото под въпроса на Сейнт Джеймс значение.

— Той не знае какво се е случило. Успяхме да го избегнем.

— И Дебора ли е успяла?

— Тя беше със Сидни. Погрижи се за банята й, накара я да си легне и й занесе малко чай. — Засмя се кратко и невесело. — Чаят беше моят дълбок принос. Не съм сигурна какъв ефект се очакваше от него.

— Ами Брук?

— Можем ли да се надяваме на късмета да се е върнал в Лондон?

— Съмнявам се. А ти?

— Доста. Да.

Сейнт Джеймс стоеше до леглото. Лейди Хелън знаеше, че трябва да излезе от стаята, за да може той да се облече, но нещо в държането му — старателно самообладание, твърде крехко, за да бъде правдоподобно — я накара да остане. Твърде много неща бяха недоизказани.

Познаваше добре Сейнт Джеймс, по-добре, отколкото когото и да било друг мъж в живота си. Беше прекарала последното десетилетие, опознавайки сляпата му преданост към съдебната медицина и твърдата му решимост да създаде основа, върху която да си построи репутацията на експерт. Беше свикнала с непоклатимата му склонност към самонаблюдение, желанието да постига съвършенство и самобичуването, когато не постигнеше целта си. Говореха по тези въпроси по време на обедите и вечерите; в кабинета му, когато дъждът барабанеше по прозорците; по пътя към Олд Бейли; по стълбите, в лабораторията. Само за недъга му не бяха разговаряли никога. Той бе нещо като полюсен район в психиката му, който не търпеше ничие натрапвано. До днес, на върха на скалата. Но дори и тогава, когато и бе дал тъй дългоочакваната възможност, думите й, се бяха сторили недостатъчни.

И какво можеше да му каже сега? Не знаеше. Не за пръв път се запита каква ли връзка е можела да се получи между тях, ако преди осем години не беше напуснала болничната му стая само защото той я бе помолил за това. Тогава й се стори далеч по-лесно да му се подчини, отколкото да рискува и да навлезе в непозната област.

Сега обаче не можеше да си отиде, без да му каже нещо, което поне малко да му вдъхне увереност.

— Саймън.

— Лекарството ми е на рафтчето над мивката, Хелън — рече Сейнт Джеймс. — Би ли ми донесла две таблетки?

— Лекарството ли? — Хелън усети загриженост. Не смяташе, че е разбрала погрешно причината му да се затвори в стаята си за следобеда. Въпреки предупреждението на Котър, той не се държеше така, сякаш чувства болка.

— Само предпазна мярка. Над мивката. — Той й се усмихна. В момент по лицето му пробяга искрица, която веднага изчезна. — Понякога го вземам така. Преди, вместо по време на, кризата. Действа също толкова добре. И ако тази вечер ми се налага да понасям господин Суини в ролята на актьор, трябва да бъда добре подготвен.

Тя се засмя и отиде да му донесе таблетките, като извика към спалнята:

— Всъщност идеята не е лоша. Ако тазвечерното представление е като предишното, още преди края на вечерта всички ще гълтаме обезболяващи на поразия. Може би ще трябва да вземем шишенцето с нас.

Тя донесе таблетките в спалнята. Сейнт Джеймс стоеше до прозореца, облегнат напред на патериците, и гледаше южния изглед на имението. Но докато наблюдаваше профила му, лейди Хелън бе сигурна, че очите му не виждат нищо.

Видът опровергаваше думите, учтивото съдействие, лековатия му тон. Лейди Хелън осъзна, че дори усмивката му е средство да я изолира напълно, за да съществува, както винаги, сам. Но тя не желаеше да приеме това.

— Можеше да паднеш — рече лейди Хелън. — Моля те! Саймън, миличък, пътеката беше прекалено стръмна! Можеше да се убиеш.

— Наистина — отвърна той.

Приличната на пещера дневна на Хауенстоу не притежаваше онези качества, които караха човека да се чувства като у дома си, докато се разхожда из нея. Беше с размери на възголям тенискорт, а мебелите — сбор от антики, разположени в групи, които като че ли разговаряха — стояха върху хубав плюшен килим. С портретите на дворцови управители и придворни и колекцията от фин порцелан, в нея хората се страхуваха да се движат бързо. Сега, когато беше останала там сама, Дебора се отправи предпазливо към голямото пиано, за да разгледа фотографиите върху него.

Представляваха истинска история в картини на службата на семейство Линли като графове на Ашъртън. Петата контеса с изправен като бастун гръб я гледаше с неприязън, така характерна за фотографиите от деветнадесети век; шестият граф беше възседнал голям кон и гледаше надолу към глутница хрътки; сегашната лейди беше в официални дрехи и мантия за коронацията на кралицата; Томи, брат му и сестра му лудуваха в юношество на богатство и привилегии.

Липсваше само бащата на Томи, седмият граф. Когато проумя това, Дебора осъзна, че никъде в къщата не е забелязала образа му — нито на фотография, нито на портрет — обстоятелство, което намираше за доста странно, защото беше виждала няколко негови снимки в къщата на Томи в Лондон.

— Искам да ми обещаеш, че когато те снимат, за да те сложат тук, ще си усмихната — каза лейди Ашъртън, която се приближи до нея с чаша шери в ръка. Изглеждаше хладна и красива в приличната си на облак бяла рокля. — Някога исках да се усмихна, но бащата на Томи настоя да не правя това и се страхувам, че се подчиних доста безгръбначно. Такава бях в младостта си. Ужасно податлива.

Тя се усмихна на Дебора, отпи от шерито, отдръпна се от пианото и седна до кръглия като амбразура прозорец зад него.

— Прекарах страшно приятен следобед с баща ти, Дебора. През цялото време не млъкнах, но той се държа така благосклонно, сякаш всичко, което казвах, бе върхът на остроумието и разума. — Тя завъртя чашата в дланта си, като че ли гледаше как светлината минава през шарката, гравирана в кристала. — Ти си много близка с баща си.

— Да — отговори Дебора.

— Така е понякога, когато детето загуби единия си родител, нали? Многоликата благословия на смъртта.

— Разбира се, аз бях много малка, когато майка ми почина — каза Дебора, опитвайки се да си обясни отчуждеността, която не бе могла да не забележи между Томи и майка му. — Предполагам, че е било съвсем естествено между нас с татко да се получи по-дълбока връзка. Все пак той изпълняваше двойни задължения — едновременно баща и майка на едно седемгодишно дете. И нямах братя или сестри. Е, имах Саймън, но той ми беше повече като… Не съм сигурна. Чичо? Братовчед? По-голямата част от възпитанието ми падна върху раменете на татко.

— И в резултат двамата станахте като едно цяло. Какъв късмет си имала!

Дебора не можеше да каже, че връзката с баща й е резултат от някакъв късмет, а по-скоро от времето, родителското търпение и желанието за общуване. Ангажиран с дете, чийто буен характер изобщо не приличаше на неговия, в постоянното си старание да я разбере Котър бе успял да приспособи собственото си мислене към нейното. И ако сега между тях съществуваше преданост, тя се дължеше само на годините, в които бяха посадени и отглеждани семената на бъдещата връзка.

— С Томи не сте особено близки, нали? — попита импулсивно Дебора.

Лейди Ашъртън се усмихна, но изглеждаше ужасно изморена. За момент Дебора си помисли, че изтощението може да стопи резервираността й и да я накара да каже нещо за корените на неприятностите между нея и сина й. Но лейди Ашъртън каза само:

— Томи спомена ли ти за пиесата довечера? Шекспир под звездите. В Нанрънел. — От коридора към тях долетяха гласове. — Трябваше да го оставя той да ти каже, нали? — После насочи цялото си внимание към прозореца, откъдето лекият ветрец донесе в стаята солено ухание на корнуолско море.

— Ако се стегнем достатъчно, ще го преживеем с почти невредим разсъдък — казваше Томас, докато влизаха в стаята.

Той отиде право към барчето и наля три шерита от една гарафа, наредена заедно с други в полукръг отгоре. Подаде едната чаша на лейди Хелън, другата на Сейнт Джеймс и гаврътна своята. Точно тогава зърна Дебора и майка си в другия край на стаята и попита:

— Каза ли на Дебора за нашите роли на Тезей и Иполита гази вечер?

Лейди Ашъртън повдигна едва-едва ръка от скута си. Подобно на усмивката, движението й носеше всички признаци на умора.

— Реших, че е най-добре да оставя това на теб.

Линли си наля втора чаша.

— Правилно. Да. Ами… — това вече към Дебора с усмивка — … имаме задължението да гледаме една пиеса, скъпа. Ще ми се да можех да ти кажа, че ще отидем късно и ще изчезнем в антракта, но преподобният господин Суини е стар семеен приятел. Ще бъде съкрушен, ако не присъстваме на цялото представление.

— Дори и това представление да бъде ужасно — прибави лейди Хелън.

— Мога ли да правя снимки, докато сме там? — предложи Дебора. — Искам да кажа, след пиесата. Ако господин Суини е толкова близък приятел, вероятно ще му хареса.

— Томи със състава — рече лейди Хелън. — Господин Суини направо ще се взриви. Каква чудесна идея! Винаги съм казвала, че мястото ти е на сцената, нали, Томи?

Линли се засмя и отговори нещо. Лейди Хелън продължи да бърбори. През това време Сейнт Джеймс взе чашата си и отиде до големите китайски вази от двете страни на вратата към балкона, който, стоеше над източния край на дневната. Прокара пръсти по гладкия порцелан на едната и проследи особено изкусна шарка в глечта. Дебора забеляза, че макар да вдига от време на време чашата до устните си, той не отпи нито веднъж. Изглеждаше твърдо решен да не гледа към никого.

Дебора и не очакваше нещо друго след следобедната случка. Всъщност, ако пренебрегването на останалите можеше да й помогне да забрави всичко, и на нея й се искаше да си позволи същото държане, но знаеше, че няма да успее да забрави толкова скоро.

Беше достатъчно лошо да откъсне Брук от Сидни, като знаеше, че постъпката му не е породена нито от любов, нито от похот, а от гняв и желание да я подчини с бой. Беше още по-лошо да помага на Сидни да се изкачи по скалата, да слуша истеричния й плач и да я придържа, за да не падне. Лицето й бе разкървавено и започваше да се подува. Думите, които ридаеше, излизаха нечленоразделни. На три пъти се спира и отказваше да се движи, само плачеше. Беше истински кошмар. Но след това стигнаха на върха до Саймън, който беше застанал до едно дърво и ги гледаше. Лицето му почти не се виждаше. Дясната му ръка се беше впила в кората на дървото толкова силно, че кокалчетата изпъкваха.

Дебора искаше да отиде при него. Поради каква причина и защо — не можеше да отговори. Единствената й разумна мисъл в момента бе, че не може да го остави сам. Но Хелън я спря, когато направи крачка към него, и я бутна заедно със Сидни по пътеката към къщата.

Това връщане, изпълнено със залитания и спъвания, бе вторият кошмар. Всяка част от него бе запечатана в паметта й. Срещата с Марк Пенелин в горичката; нечленоразделните извинения за Сидни и ужасното й състояние; приближаването на къщата с нарастващия страх, че някой може да ги види; промъкването покрай оръжейната стая и старата зала на слугите, за да търсят северното стълбище, за което Хелън бе настоявала, че се намира близо до килера; завиването в погрешна посока, когато изкачиха стълбите, и отиването в неизползваемото западно крило на къщата; постоянният страх, че Томи може да ги срещне и да започне да задава въпроси. През това време Сидни бе преминала от истерия през ярост и най-сетне бе потънала в мълчание. Но то не беше нормално и плашеше Дебора повече от предишния несдържан гняв на Сидни.

Всичко това далеч надминаваше понятията й за ужасно, но когато Джъстин Брук влезе в дневната, облечен за вечерта, сякаш не се бе опитвал да изнасили жена пред петима свидетели същия следобед, Дебора едва се сдържа да не нададе писък и да не се нахвърли върху него с нокти и зъби.

Осма глава

— Мили боже, какво е станало с теб? — Гласът на Томас звучеше толкова изненадано, че Сейнт Джеймс се обърна от порцелана, който разглеждаше, и видя как Джъстин Брук поема с абсолютно безгрижие предложената му чаша шери.

„Господи — помисли си Сейнт Джеймс. — Брук наистина смята да дойде с нас, самодоволно уверен; че сме прекалено възпитани, за да кажем нещо за случилото се днес следобед, докато Линли и майка му са в стаята.“

— Паднах в гората.

Докато го казваше, Брук се обърна и погледна всички в очите, сякаш ги предизвикваше поотделно да го обвинят в лъжа. Сейнт Джеймс усети как челюстта му се свива механично, за да спре думите, които напираха в устата му. С атавистично удоволствие, от което не можеше да се лиши, забеляза значителните поражения, които сестра му бе нанесла по лицето на Брук. По бузите му имаше белези от нокти. На челюстта му се беше надигнал оток. Долната му устна беше подута.

— Паднал си? — Вниманието на Линли беше насочено към възпалените следи от зъби по шията на Брук, които яката на ризата едва скриваше. Той изгледа остро останалите. — Къде е Сидни?

Никой не отговори. Чу се звън на стъкло в масата. Някой се закашля. Навън, на известно разстояние от къщата, изрева мотор. В коридора прозвучаха стъпки и Котър влезе в дневната. Той се спря на две крачки от вратата, сякаш бързо бе усетил атмосферата и размисляше дали да се изложи на нея. Погледна автоматично Сейнт Джеймс, сякаш търсеше указания, които откри в дистанцирането на другия от сцената. Затова не се помръдна повече.

— Къде е Сидни? — повтори Линли.

Лейди Ашъртън се изправи от другия край на стаята.

— Да не би нещо да…

Дебора отговори тихо:

— Видях я преди половин час, Томи. — Тя се изчерви. Цветът на лицето започна битка за надмощие с червеното на косата й. — Този следобед е прекарала твърде много време на слънце и си помисли… е, помоли да… да си почине. Да. Има нужда от малко почивка. Изпраща ви извиненията си и… нали я познавате Сидни. Живее с такова темпо, нали? Изразходва се, сякаш… Нищо чудно, че е изтощена. — Докато говореше, вдигна ръка към шията си, като че ли искаше да прикрие устата си, за да не стане лъжата по-очевидна.

Въпреки че не искаше, Сейнт Джеймс се усмихна. Погледна бащата на Дебора, който клатеше обичливо глава, забелязал факта, който и двамата знаеха прекалено добре. Хелън може би щеше да се оправи в такава ситуация. Леките извъртания за уталожване на напрежението бяха повече по нейната част. Но точно в тази форма на разговорни софистики Дебора беше безнадежден случай.

Питър Линли спаси с влизането си останалите от необходимостта да украсяват историята на Дебора. Отново бос, полупрозрачната риза беше единственият му реверанс към вечерното облекло. Следваше го Саша, чиято рокля със синьо-зеленикав оттенък правеше тена й по-нездрав от всякога. Лейди Ашъртън тръгна към тях, сякаш се канеше да им заговори или се опитваше да предотврати предстоящ конфликт.

Питър не даде признаци, че е забелязал майка си или когото и да било друг. Той просто си обърса носа с опакото на ръката и отиде до табличката с напитките. Там си наля уиски, което гаврътна наведнъж, след това наля повторно на себе си и на Саша.

Двамата застанаха настрана от останалите, близо до гарафата с алкохола. Докато отпиваше, Саша плъзна ръка под свободно пуснатата риза на Питър и го притегли към себе си.

— Хубаво нещо, Саш — рече Питър и я целуна.

Томас остави чашата си. Лейди Ашъртън побърза да каже:

— Днес забелязах Нанси Камбри тук, Томи. Доста съм загрижена за нея. Ужасно е отслабнала. Случайно да си се срещал с нея?

— Видяхме се.

Линли наблюдаваше брат си и Саша. Лицето му не издаваше нищо.

— Изглежда ужасно притеснена за нещо. Мисля, че е свързано с Мик. Той работи по някаква тема за статия, заради която през последните месеци му се налага често да отсъства от къщи. Говорихте ли за това?

— Да, говорихме.

— И тя спомена ли ти за статията, Томи? Защото…

— Спомена ми, да.

Лейди Хелън атакува от друг ъгъл:

— Каква хубава рокля, Саша! Завиждам на способността ти да носиш тези чудесни индийски щамповани десени. Аз винаги изглеждам ужасно в тях, когато се опитам да ги облека. Марк Пенелин намери ли ви? Със Саймън го видяхме в гората, търсеше ви.

— Марк Пенелин? — Питър посегна и погали кичур от рядката коса на Саша. — Не, не сме го виждали.

Объркана, лейди Хелън погледна Сейнт Джеймс.

— Но ние го видяхме. Не ви ли намери в заливчето? Днес следобед?

Питър се усмихна лениво и доволно.

— Този следобед не сме били в заливчето.

— Не сте…

— Искам да кажа, предполагам, че сме били, но не бяхме. Така че ако е искал да ни види, може да ни е видял, но да не ни е видял. А може и да е било, след като сме влезли във водата. Тогава изобщо не ни е видял. Не и където бяхме. А и не мисля, че съм искал да ни вижда. А ти, Саша?

Той се изкикоти, плъзна пръст по носа на Саша и го прокара по устните й. Тя ги облиза като котка.

„Страхотно! — помисли си Сейнт Джеймс. — А е едва петък.“

Нанрънел беше успешна комбинация между две несъвместими среди: вековно рибарско селце и модерно място, често посещавано от туристите. Бе построено в полукръг около естествено пристанище и сградите му се изкачваха по обсипания с кедри, кипариси и борове склон. Бяха строени от камъка, който се вадеше в околността; някои варосани, а други оставени с естествения си цвят, нещо средно между сиво и кафяво. Улиците бяха тесни — по тях можеше да минава само по една кола — и лъкатушеха странно, отговаряйки по-скоро на изискванията на хълма, отколкото на автомобилите.

Самото пристанище бе пълно с рибарски лодки, които се люлееха ритмично от идващия прилив, предпазвани от два дълги кея с форма на полумесеци. По края му имаше странни постройки — къщички, магазини, ханове и ресторанти — и неравна, настлана с камъчета пешеходна пътека по насипа позволяваше на обитателите им да се спускат долу до водата. Стотици чайки крещяха от комините и аспидените покриви, а още толкова се издигаха във въздуха, кръжаха над пристанището и летяха навътре в залива, където в далечината връх Сейнт Майкъл се издигаше на светлината на отиващия си ден.

В двора на началното училище в долната част на Пол Лейн се беше събрала значителна тълпа. Там преподобният господин Суини и неговата съпруга бяха организирали скромен театър на открито. Състоеше се от три елемента. Здравата платформа служеше за сцена. Публиката щеше да седи на сгъваеми дървени столове отпреди войната. В далечния край на двора, близо до улицата, павилионът вече правеше добър оборот с пиене, доставено от най-голямата кръчма на селото — „Котвата и розата“. Линли видя, че в него работи Нанси Камбри.

Самият енорийски пастор посрещна групата на Линли на входа на училищния двор с възторжена усмивка на пълното си лице. Вече облечен в костюма, той представляваше неописуема гледка с жакета и дългите чорапи, а плешивата му глава лъщеше на светлините, които кръстосваха училищния двор.

— Ще сложа перука за ролята на Бенедикт, разбира се — подигра се леко със себе си господин Суини. Той поздрави Сейнт Джеймс и лейди Хелън с привързаността на стар приятел и след това застана нетърпеливо, за да бъде представен на Дебора — светска любезност, която изостави почти веднага след представянето, като задърдори: — Мила моя, толкова се радваме, че сте тук тази вечер! И двамата. Страхотно е! — И всичко това, преди Линли да успее да изрече и дума. Можеше дори да направи величествен поклон, ако коварната предница на панталоните му не възпираше всякакви резки движения. — Сложихме ви най-отпред, за да не пропуснете нищичко. Елате, насам.

Пропускането на нещо, пропускането на няколко неща и дори на цялата пиеса бе твърде хубаво, за да могат да се надяват на него, тъй като актьорите от Нанрънел отдавна бяха познати по-скоро с гръмогласните си изпълнения, отколкото с артистичния си блясък. Все пак, подета от господин Суини — заедно със съпругата му в ролята на една ниска, пълничка Беатриче, която излагаше на показ забележително голям бюст по време на ненужно пламенните си реплики, — драмата продължи с огнен ентусиазъм до антракта. В този момент публиката се изправи като един и се насочи към павилиона, за да не пропусне бирата по време на почивката.

Единственото преимущество да бъдеш почетен гост пролича в скоростния напредък, на Линли и групата му към павилиона. Тълпата, която само преди секунди се беше юрнала към благословената бира, се раздели с усърдие и им позволи да стигнат по-бързо до облекчението.

Единственият, който се възползва от това разделяне на масата блъскащи се хора, беше мъж на средна възраст, който успя да стигне пръв до павилиона. Той се обърна с табличка чаши в ръка и я подаде на Линли.

— Вземи това, Томи — рече той.

Линли погледна невярващо Родерик Тренъроу и табличката с чаши в ръцете му. Намеренията му бяха както недвусмислени, така и неизбежни — светска, среща, демонстрация на добро настроение. Както винаги, Тренъроу беше подбрал майсторски момента.

— Родерик — рече Линли. — Колко любезно от твоя страна.

Тренъроу се усмихна.

— Имам предимството, че съм седнал близо до павилиона.

— Странно. Не съм предполагал, че си падаш по Шекспир.

— Искаш да кажеш, освен по „Хамлет“? — попита с приятен глас Тренъроу.

Той насочи вниманието си към групата на Линли, като очевидно очакваше да го представят. Томас го направи, като мобилизира цялото си възпитание, за да изглежда незасегнат от тази неочаквана среща.

Тренъроу бутна нагоре очилата си със златни рамки и каза на приятелите на Линли:

— Страхувам се, че госпожа Суини ме хвана в автобуса от Пензънс и преди да се усетя, вече си бях купил билет за тазвечерното представление и се заклех, че ще дойда. Но имах и малко късмет. Понеже съм до павилиона; ако пиесата стане още по-ужасна, мога да гаврътна шест-седем бири и да се наквася както трябва.

— Точно такова е и нашето намерение — отвърна лейди Хелън.

— С всяко лято човек придобива все повече опит с представленията в Нанрънел — продължи Тренъроу. — Очаквам догодина всички да се опитат да седнат до мен най-отзад. Накрая никой няма да иска да седи отпред и госпожа Суини ще се види принудена да премести сцената вътре в павилиона, за да задържа вниманието ни.

Останалите се засмяха. Без Томас. Той се подразни от готовността им да бъдат запленени от Тренъроу и го гледаше, сякаш изучаването на физическите черти можеше да разкрие източника на чара му. Както винаги, Линли не забелязваше цялото, а само подробностите. Гъста коса, по която фините сребърни нишки над челото най-сетне издаваха признаците на възрастта; ленен костюм, който беше стар, но добре скроен, безупречно чист и прилягаше на фигурата му; остра, твърда линия на челюстта, по която нямаше излишна тлъстина, въпреки че наближаваше петдесетте; топъл смях, който се изливаше непринудено; мрежата от бръчици покрай очите и самите очи, които бяха тъмни и умееха бързо да преценяват и разбират.

Томас класифицира всичко това без система на наблюдение, а само като серия от мимолетни впечатления. Нямаше начин да ги избегне, не и когато Тренъроу беше толкова близо и застанал — както винаги — така внушително.

— Виждам, че Нанси Камбри е започнала работа в „Котвата и розата“, в прибавка към другите места — каза Линли на Тренъроу.

Последният погледна през рамо към павилиона.

— Така изглежда. Изненадан съм, че се е хванала, като се има предвид бебето и всичко останало. Сигурно не й е лесно.

— Но все пак ще помогне да се намалят затрудненията им с парите, нали? — попита Линли и отпи от бирата си.

Беше прекалено топла и предпочиташе да я излее в саксията на палмата, поставена в удобна близост. Само че Тренъроу щеше да прочете в това действие враждебност, затова не го направи, а продължи да отпива.

— Виж, Родерик — рече рязко Томас. — Ще ти изплатя парите, които ти дължат, колкото и да са те.

Изявлението, заедно с начина, по който беше направено, прекрати разговорите между останалите. Линли усети, че ръката на лейди Хелън се насочва към тази на Сейнт Джеймс, Дебора се размърдва неловко до него, а Тренъроу го гледа объркано, сякаш няма никаква представа за какво става дума.

— Да ми изплатиш парите? — повтори той.

— Няма да допусна Нанси да проси. В момента не могат да си позволят повишаването на наема и…

— Наема?

Линли намираше тези тихи повторения за вбесяващи. Тренъроу се опитваше да го натика в ролята на грубиянин.

— Страхува се да не загубят Гъл Котидж. Казах й, че ще ти платя парите. И сега го казвам на теб.

— Къщичката. Разбирам. — Тренъроу вдигна бавно чашата си и погледна Линли над ръба й. След това отправи замислен взор към павилиона. — Нанси няма защо да се притеснява за къщичката. С Мик ще се разберем някак. Не е трябвало да те тревожи за парите.

„Колко характерно за него — помисли си Томас. — Колко непоносимо благородно. И колко предвидливо.“ Целият разговор беше изпълнен със схватки, с които се занимаваха от години насам, и гъмжеше от думи с двойни остриета и скрити значения.

— Казах, че ще се погрижа за това и ще го направя. — Линли се опита да промени тона, ако не намерението зад думите. — Изобщо няма нужда ти да…

— Да страдам? — Тренъроу изгледа безизразно Линли за момент и му се усмихна хладно. След това довърши питието си. — Колко любезно от твоя страна. А сега ме извинете; струва ми се, че отнех прекалено много от времето ви. Явно има и други, които искат да бъдат представени.

После кимна и ги остави. Линли го наблюдаваше как си отива и, както винаги, забеляза способността му да избира точния момент. Отново го беше накарал да се чувства като последния простак. Отново Томас беше на седемнадесет. За кой ли път вече се чувстваше на седемнадесет в присъствието на Тренъроу.

Оживените думи на лейди Хелън запълниха празнината, оставена от Родерик:

— Боже господи, какъв страхотен мъж, Томи! Ти ли беше казал, че е лекар? Сигурно всеки ден жените от селото се редят пред кабинета му.

— Той не е такъв лекар — отговори механично Линли и изля бирата си по ствола на палмата, като гледаше как течността образува локва по сухата, неподатлива земя. — Провежда медицински изследвания в Пензънс.

Заради което изобщо бе дошъл в Хауенстоу — мъж само на тридесет години, извикан като последна, отчаяна стъпка, за да прегледа умиращия граф. Беше безнадеждно. Той обясни със сериозния си маниер, че не може да се направи нищо повече, освен да се придържат към настоящата химиотерапия. Нямаше лечение, независимо от това какво бяха чели или искаха да вярват от жълтите вестници. Каза им, че има повече от дузина видове рак, че терминът е доста всеобхватен. Че тялото умира от неспособността си да спре произвеждането на клетки и че учените не знаят достатъчно, но работят и успяват, само че ще минат години, десетилетия… Говореше с тихи извинения, с дълбоко разбиране и състрадание.

И така графът живя още малко, чезна, страда и умря. Семейството го оплака. Околността го оплака. Всички — освен Родерик Тренъроу.

Девета глава

Нанси Камбри сложи последните халби в кашона за краткия им път надолу по хълма към „Котвата и розата“. Беше ужасно изморена. Тази вечер, за да дойде навреме в училището да зареди, не беше вечеряла, затова сега на всичкото отгоре се чувстваше и замаяна. Тя затвори капака на кашона и го завърза, облекчена, че работата за вечерта е свършена.

Наблизо нейната работодателка — страховитата госпожа Суон, броеше постъпленията за вечерта с обичайната страст, с която се отнасяше към всичко, свързано с пари. Устните й мърдаха беззвучно, докато броеше монетите и банкнотите и записваше цифри в оръфаната си счетоводна книга. След това кимна доволно. Павилионът беше донесъл добри приходи.

— Аз ще тръгвам тогава — каза Нанси след известно колебание.

Никога не можеше да знае каква реакция да очаква от госпожа Суон, която бе печално известна с резките промени в настроенията си. Никоя барманка не се беше задържала при нея повече от седем месеца. Нанси бе твърдо решена да бъде първата. „Парите са най-важни — шепнеше си тя, когато върху главата й се изсипваха гневните изблици на госпожа Суон. — Можеш да понесеш всичко, стига да ти плащат.“

— Чудесно, Нане — промърмори госпожа Суон и махна с ръка. — Върви тогава.

— Извинявам се за телефона.

Жената изсумтя и се почеса по главата с късия молив.

— Отсега нататък ще се обаждаш на татко си в свободното си време. Не в работното на кръчмата. И не за моя сметка.

— Да. Ще го направя. Ще запомня.

Най-важното беше да я усмири. Нанси се улови здраво за павилиона, за да не ядоса госпожа Суон и в същото време да прикрие отвращението си към нея.

— Аз се уча бързо, госпожо Суон. Ще видите. Никога не се налага да ми се повтаря.

Госпожа Суон вдигна рязко поглед. Очите й проблеснаха лукаво.

— Бързо ли ги учиш нещата от твоя мъж, момиче? Всякакви нови работи, предполагам. Така ли?

Нанси потърка едно петно на избелялата си розова блуза.

— Е, аз ще тръгвам — каза в отговор тя и се пъхна под тезгяха на павилиона.

Макар лампите още да бяха запалени, дворът беше пуст, ако не се смяташе компанията на Линли и актьорите от Нанрънел. Нанси ги наблюдаваше, застанали в предната част на театъра. Докато Сейнт Джеймс и лейди Хелън чакаха между празните места, Линли позираше със състава, а годеницата му правеше снимки. Всяко проблясване осветяваше едно или друго грейнало лице и запечатваше античните им пози на лентата. Линли понасяше всичко това с обичайната си благосклонност, като си бъбреше с пастора и съпругата му и се смееше на радостните забележки на лейди Хелън Клайд.

„Колко е лесен животът му“, помисли си Нанси.

— Не е по-различно, скъпа моя, да бъдеш един от тях. Само така изглежда.

Нанси се сепна от тези думи, от тяхната острота. Тя се извърна рязко и видя доктор Тренъроу, застанал в сянката на зида на училищния двор.

Нанси го беше избягвала цялата вечер и все гледаше да е по-далеч от погледа му, когато той идваше до павилиона да си вземе нещо за пиене. Сега обаче не можеше да го избегне, защото той пристъпи и излезе на светлината.

— Тревожила си се за къщичката — рече той. — Недей. Няма да ви изгоня на улицата. С Мик ще се разберем някак.

Въпреки тихото му обещание, Нанси усети как по гърба й избива пот. Това беше кошмарът, от който се страхуваше: да се изправи пред него, да се налага да разискват положението и да измисля извинения. И още по-лошо, само на десет крачки от тях госпожа Суон беше надигнала глава от кутията с парите и интересът й явно се беше събудил от споменаването на Мик.

— Ще имам парите — заекна Нанси. — Ще ги намеря. Със сигурност.

— Няма защо да се тревожиш, Нанси — рече Тренъроу още по-настоятелно. — И няма нужда да просиш помощ от лорд Ашъртън. Трябваше да поговориш с мен.

— Не. Нали разбирате…

Не можеше да му обясни, без да го засегне. Той нямаше да разбере защо е трябвало да отиде с шапка в ръка при Линли, а не при него. Нямаше да разбере, че заемът от Линли не носи товара на нежеланото благодеяние, защото той го даваше, без да съди, с приятелска загриженост. И никъде другаде в живота си Нанси не можеше да очаква такава помощ без придружаващия я коментар за провала на брака й. Дори сега усещаше как доктор Тренъроу преценява положението й. Дори и сега усещаше съжалението му.

— Защото повишаването на наема не е…

— Моля ви! — Нанси нададе този кратък вик, промъкна се покрай него и забърза през двора към улицата. Чу как доктор Тренъроу извиква веднъж името й, но продължи да върви.

Потривайки ръце, схванати от вдигането на чаши и въртенето на кранчетата през цялата вечер, тя забърза надолу по Пол Лейн към началото на Айви Стрийт, която водеше към криволичещите улички и пътеки в центъра на селото. Бяха наклонени, покрити с камъчета и толкова тесни, че по тях не можеше да мине кола. Денем тук идваха туристите, за да снимат живописните стари сгради с многоцветните им предни градинки и разкривени аспидени покриви. Нощем обаче всичко наоколо бе осветено само от правоъгълниците светлина от прозорците на къщичките. Изпълнено с тъмни сенки и населявано от поколения котки, които се въдеха на склона на хълма и се хранеха нощем от кофите за боклук, мястото не беше подходящо за нощни разходки.

Гъл Котидж бе малко по-встрани от лабиринта от улички. Намираше се на ъгъла на Върджин Плейс и изглеждаше като варосана кибритена кутийка с яркосини рамки на прозорците и разкошно цъфнали обички до входната врата. Кървавочервени цветове на това растение покриваха земята наоколо.

Когато Нанси наближи къщичката, стъпките й станаха по-колебливи. От три къщи разстояние чуваше как Моли плаче, даже пищи.

Тя погледна часовника си. Наближаваше полунощ. Досега Моли трябваше да е нахранена и отдавна заспала. Защо, за бога, Мик не поглеждаше детето?

Ядосана на съпруга си, задето може да бъде тъй егоистично глух за писъците на дъщеря си, Нанси измина тичешком останалото разстояние до къщичката, отвори портата на градинката и забърза към входната врата.

— Мик! — извика тя. Над нея, в единствената спалня, се чуваха писъците на Моли. Почувства паника, когато си представи зачервеното от плач личице на бебето и мъничкото му телце, напрегнато от страх. Тя бутна силно вратата. — Моли!

Хукна нагоре по стълбите, като взимаше по две стъпала наведнъж. Беше нетърпимо горещо.

— Моли, моето момиче! Миличко!

Тя се втурна към креватчето и вдигна дъщеря си на ръце. Откри, че е мокра до кости и вони на урина. Телцето й беше трескаво. По главичката й бяха залепени мокри къдрици кестенява коса.

— Миличкото, хубавото ми момиченце. Какво е станало с теб? — промърмори тя, докато я миеше с гъбата и я преобличаше. След това извика: — Майкъл! Мик!

С Моли на рамото, Нанси слезе по стълбите и краката й задумкаха силно по голото дърво, когато се отправи към кухнята в задния край на къщичката. На първо място в съзнанието й бе да нахрани детето. Все пак си позволи да избухне гневно.

— Искам да поговоря с теб — каза троснато тя, докато затваряше вратата на дневната. — Майкъл! Чуваш ли ме? Искам да си поговорим. Веднага!

Докато го изричаше, видя, че вратата нито е заключена, нито й е пуснато резето. Бутна я с крак.

— Майкъл, можеш поне да ми отговориш кога…

Усети как косъмчетата по ръцете й настръхват. Той лежеше на пода. Или поне някой лежеше, защото виждаше само крак. Само един. Не два. Което беше доста странно, освен ако човекът не спеше с един свит и един небрежно опънат крак. А и как можеше да е заспал? Беше горещо. Толкова горещо. А и шумът, който вдигаше Моли…

— Мик, да не би да си правиш с мен някоя глупава шега?

Никакъв отговор. Все пак виждаше, че е Мик. Позна обувката му — небрежна червена гуменка с металическа лента около глезена. Това беше една от новите му покупки — нещо, от което нямаше нужда. „Струва много пари — искаше й се да му каже. — Смуче кръв от чековата книжка. Отнема от бебето…“ Да, на пода наистина лежеше Мик. И тя знаеше какво е намислил: да се прави на заспал, така че да не може да му се скара, задето не се е грижил за бебето.

И все пак не бе характерно за него да не скочи на крака, смеейки се на способността си да я плаши с поредната си глупава шега. А тя наистина беше уплашена. Защото нещо не беше наред. Подът беше покрит с хартии, и то доста повече, отколкото при обичайната за Мик бъркотия. Чекмеджетата на бюрото бяха отворени. Завесите бяха дръпнати. Навън мяукаше котка, но в къщичката не се чуваше никакъв звук, а в тежкия, горещ въздух висеше отвратителната миризма на изпражнения и пот.

— Мики?

Ръцете й, подмишниците, свивките на коленете и лактите. Беше лепкава и потна. Моли се размърда в ръцете й. Нанси си наложи да пристъпи напред. Сантиметър. После още един. Цяла крачка. След нея още петнадесетина сантиметра. Тогава видя защо съпругът й не е чул плача на Моли.

Макар да лежеше неподвижно на пода, не се преструваше на заспал. Очите му бяха отворени, но изцъклени и неподвижни, и докато Нанси гледаше, една муха пропълзя по повърхността на синия ирис.

Образът му заплува пред очите й в жегата, оживен от някаква сила извън тялото му. „Трябва да се помръдне — помисли си тя. — Как може да стои толкова неподвижно? Да не би да е някакъв номер? Не може ли да усети мухата?“

След това видя останалите мухи. Шест или осем. Не повече. Обикновено живееха в кухнята и я тормозеха, докато готвеше. Но сега жужаха и кръжаха около ханша на съпруга й, където панталоните му бяха разкъсани; където бяха разтворени на кръста; където бяха смъкнати брутално, за да позволят на някого… да позволят на някого да реже…

Бягаше без ясно усещане за посока и цел. Единствената й мисъл бе да се махне.

Изхвръкна от къщичката, мина през портата и излезе на Върджин Плейс, а бебето отново плачеше в ръцете й. Спъна се в някакъв голям камък и едва не падна, но залитна няколко крачки, блъсна се в кошче за боклук и се изправи, като се хвана за водосточната тръба на една къща.

Тъмнината беше пълна. Лунната светлина падаше върху покривите и стените на сградите, но те хвърляха дълги сенки по улицата и правеха огромни абаносови петна, през които тя хвърчеше, без да обръща внимание на неравния паваж или на малките припкащи плъхове, които тършуваха в нощта. Началото на Айви Стрийт беше напред и тя се хвърли към него и сигурността на Пол Лейн малко по-нататък.

— Моля ви!

Устните й едва оформиха думата. Не можеше да се чуе как я изрича. Точно тогава, надвиквайки дрезгавия шум от дробовете й, от Пол Лейн долетяха гласове, смях и шеги.

— Добре де, вярвам ти. Хайде тогава, намери Касиопея — каза приятен мъжки глас. След това прибави: — О, за бога, попе можеш да намериш Голямата мечка, Хелън!

— Наистина, Томи, просто се опитвам да се ориентирам. По-нетърпелив си от двегодишно дете. Мога…

Благословия. Тя стигна до тях, блъсна се в един от тях и падна на колене.

— Нанси! — Някой я хвана за ръцете и й помогна да се изправи. Моли ревеше с пълно гърло. — Какво има? Какво е станало?

Това бе гласът на Линли, ръката на Линли около раменете й. Стори й се като спасение.

— Мик! — извика тя и дръпна яростно реверите на сакото му. След като най-сетне беше казала най-необходимото, започна да пищи: — Мик е! Мик!

Лампите в околните къщи започнаха да се запалват една по една.

Сейнт Джеймс и Линли влязоха заедно, като оставиха трите жени до портата. Трупът на Мик Камбри лежеше на пода в дневната, на не повече от двадесет крачки от входната врата. Двамата отидоха до него и останаха, загледани надолу, за момент замръзнали от ужас.

— Мили боже! — промърмори Сейнт Джеймс.

Беше виждал много страховити гледки по време на службата си в оперативната група на Ню Скотланд Ярд, но обезобразяването на трупа на Камбри го порази силно: това беше осакатяването, таен кошмар на всеки мъж. Той извърна очи и видя, че някой е претърсил основно дневната, защото всички чекмеджета на бюрото бяха извадени; кореспонденция, пликове за писма, канцеларски материали и безброй други хартии бяха разхвърляни из стаята; картините бяха счупени и гърбовете им съдрани, а до износеното синьо канапе на пода лежеше банкнота от пет лири.

Това бе автоматична реакция, породена от кратката му кариера в полицията и развита от предаността му към съдебната медицина. По-късно се почуди защо дори се е поколебал, като имаше предвид липсата на единство между тях.

— Ще имаме нужда от Дебора — рече той.

Линли, който беше клекнал до трупа, скочи на крака и се изпречи пред Сейнт Джеймс на входната врата.

— Да не си се побъркал? Не можеш да я молиш… Това е лудост! Трябва ни полицията. Знаеш това не по-зле от мен.

Сейнт Джеймс отвори вратата.

— Дебора, би ли…

— Остани на мястото си, Дебора! — прекъсна го Линли. След това се обърна към приятеля си: — Няма да го позволя! Сериозно говоря, Сейнт Джеймс!

— Какво има, Томи? — попита Дебора и направи крачка напред.

— Нищо.

Сейнт Джеймс погледна любопитно другия мъж, като се опита, но не успя да разбере укора му към Дебора.

— Ще отнеме само секунди, Томи — обясни той. — Мисля, че така ще е най-добре. Кой знае какви са тия от местния криминален отдел? И без това може да те помолят за помощ. Затова дай да направим предварително няколко снимки. След това можеш да им се обадиш. — После подвикна през рамо: — Би ли донесла апарата си, Дебора?

Тя тръгна напред.

— Разбира се. Ето…

— Дебора, остани си на мястото!

Обяснението звучеше достатъчно разумно в ушите на Сейнт Джеймс. Само че отговорът на Линли, изпълнен с тревога, не звучеше така.

— Но апаратът? — попита Дебора.

— Казах ти да останеш там!

Бяха стигнали до задънена улица. Дебора вдигна въпросително ръка и погледна първо Линли, после Сейнт Джеймс.

— Томи, има ли нещо…

Лейди Хелън я докосна леко по ръката, за да я спре, и отиде при двамата мъже.

— Какво се е случило? — попита тя.

Сейнт Джеймс отговори:

— Хелън, донеси ми апарата на Дебора. Мик Камбри е убит и искам да направя снимки на стаята, преди да се обадя на полицията.

Не каза нищо повече, докато не взе апарата. Дори и тогава го огледа основно, като изучаваше безмълвно механизма му. Знаеше, че мълчанието става все по-напрегнато и неприятно с всяка изминала минута. Каза си, че главната грижа на Линли е да не позволява на Дебора да види трупа или да го снима сама. Наистина бе сигурен, че това е било първоначалното намерение на приятеля му, когато й бе наредил да остане отвън. Беше разбрал погрешно молбата на Сейнт Джеймс към Дебора. Беше си помислил, че Саймън ще иска тя да направи снимките. Но това недоразумение се бе превърнало в спор. И независимо колко от него бе останало недоизказано, самият факт, че се е случило, натовари атмосферата с мрачни, неприятни елементи.

— Може би ще изчакаш отвън, докато свърша — каза Сейнт Джеймс на приятеля си и влезе в къщата.

Сейнт Джеймс направи снимки от всеки ъгъл, като си проправяше внимателно път около тялото, и спря едва когато му свърши лентата. След това излезе от дневната, притвори вратата зад гърба си и се върна навън при останалите. Към тях се беше присъединила малка група съседи, застанали тихо на известно разстояние от градинската порта, с наведени една към друга глави и замислено мърморещи гласове.

— Вкарайте Нанси вътре — каза Сейнт Джеймс.

Лейди Хелън я поведе през предната градинка и двете влязоха вътре. Поколеба се само за момент, преди да насочи Нанси към кухнята — продълговата стая със странен, наклонен таван и сив линолеум, износен на места. Накара я да седне на един стол до покритата с петна чамова маса, после коленичи до нея, огледа внимателно лицето й, посегна и хвана тънката й китка между пръстите си. — Накрая се намръщи и докосна бузата на Нанси с опакото на ръката си.

— Томи — рече лейди Хелън със забележително спокойствие, — позвъни на доктор Тренъроу. Мисля, че е изпаднала в шок. Той може да се справи с това, нали? — Измъкна бебето от скованите ръце на Нанси и го подаде на Дебора. — В хладилника трябва да има мляко. Би ли стоплила малко?

— Моли… — прошепна Нанси. — Гладна. Аз… нахраня.

— Да — каза нежно лейди Хелън. — Ще се погрижим за нея, скъпа.

В другата стая Линли говореше по телефона. След това направи още едно обаждане и говори дори още по-кратко, но по променения, официален тон личеше, че се обажда на полицията в Пензънс. След няколко минути се върна в кухнята с одеяло, което уви около раменете на Нанси — въпреки жегата.

— Чуваш ли ме? — попита я той.

Клепачите на Нанси трепнаха, но не показаха нищо друго, освен бялото на очите.

— Моли… нахраня…

— Моли е тук — каза Дебора, която тананикаше монотонно на бебето в другия край на кухнята. — Млякото се топли. Сигурно го обича топло, нали? Тя е хубаво бебе, Нанси. Не мога да си представя по-хубаво.

Това като че ли бяха правилните думи. Нанси се отпусна на стола. Сейнт Джеймс кимна с благодарност на Дебора и тръгна към вратата на дневната. Отвори я и застана на прага. Прекара няколко минути, като оглеждаше, мислеше и преценяваше обстановката. Накрая лейди Хелън отиде при него. Дори от вратата се виждаше какви са материалите, разпръснати по пода, бюрото и до краката на мебелите. Тетрадки, документи, страници от ръкописи, снимки. В дъното на съзнанието си Сейнт Джеймс чу думите на лейди Ашъртън за Мик Камбри. Само че естеството на престъплението не предполагаше извода, който иначе би си извадил от тези думи.

— Какво мислиш? — попита го лейди Хелън.

— Той е бил журналист. Мъртъв е. Тези два факта някак трябва да са свързани. Но трупът го отрича хиляди пъти.

— Защо?

— Той е кастриран, Хелън.

— Господи! Така ли е умрял?

— Не.

— Тогава как?

На вратата се почука и това му попречи да отговори. Линли се появи от кухнята заедно с Родерик Тренъроу. Лекарят влезе мълчаливо. Погледна първо Линли, Сейнт Джеймс и лейди Хелън, след това зад тях, към пода на дневната, където даже и от това място се виждаше част от трупа на Мик Камбри. За момент им се стори, че докторът се кани да пристъпи напред и да направи опит да спаси човека, който вече не можеше да бъде спасен.

— Сигурни ли сте? — попита ги той.

— Напълно — отвърна Сейнт Джеймс.

— Къде е Нанси?

Без да дочака отговор, докторът отиде към кухнята, където лампата блестеше силно и Дебора бърбореше за бебета с надеждата да задържи съзнанието на Нанси в реалността. Тренъроу наведе назад главата на Нанси и я погледна в очите. След това каза:

— Помогнете ми да я кача горе. Бързо. Някой обаждал ли се е на баща й?

Линли отиде да го направи. Лейди Хелън помогна на Нанси да се изправи на крака и я поведе след доктор Тренъроу. Все още с бебето на ръце, Дебора ги последва. След малко чуха Тренъроу да задава тихи въпроси в спалнята на горния етаж. Последваха плачливите отговори на Нанси. Изскърцаха пружините на леглото. Отвори се прозорец. Сухото дърво на рамката му нададе стържещ звук и изписка.

— От дома на управителя не отговарят — каза Линли от телефона. — Ще позвъня в Хауенстоу. Може да е там.

Но след разговора с лейди Ашъртън все още не се знаеше къде е Джон Пенелин. Линли се намръщи и погледна часовника си.

— Дванадесет и половина е. Къде може да е по това време на нощта?

— Не беше на представлението, нали?

— Джон ли? Не. Не смятам, че нанрънелските актьори могат да го заинтригуват с нещо.

Горе Нанси нададе вик. Сякаш в отговор на тази единствена проява на страдание на входната врата се похлопа още веднъж. Линли я отвори и пусна вътре местната полиция, представлявана от пълничък къдрокос полицай, чиято униформа се отличаваше с големи полумесеци пот под мишниците и петно от кафе на панталоните. Изглеждаше около двадесет и три годишен. Не си направи труда с каквито и да било представяния или формалности, характерни при разследване на убийство. В рамките на няколко секунди стана очевидно, че ужасно се радва да бъде тук при наличието на труп.

— Какво, убийство ли имаме? — рече словоохотливо той, сякаш в Нанрънел всеки ден ставаха убийства. Може би, за да придаде по-голяма правдоподобност на нехайността си, разви парче дъвка и го пъхна в устата си. — Къде е жертвата?

— Кой сте вие? — попита Линли. — Не сте от криминалния отдел.

Полицаят се ухили.

— Т. Дж. Паркър — съобщи той. — Томас Джеферсън. Мама обичаше янките.

След това си проправи път с лакти към дневната.

— От криминалния отдел ли сте? — попита Линли, когато младежът подритна една тетрадка настрани. — Боже милостиви, човече! Оставете на мира сцената на престъплението.

— Не се косете де — отговори полицаят. — Инспектор Боскоуън ме изпрати да подсигуря опазването на сцената. Ще дойде веднага щом се облече. Не се притеснявайте. А сега какво имаме? — Той погледна трупа за пръв път и задъвка още по-бързо дъвката. — Ама някой здравата му е имал зъб.

След това започна да се разхожда из стаята и да пипа без ръкавици разни неща по бюрото на Камбри.

— За бога! — рече ядосано Линли. — Не докосвайте нищо! Оставете го за оперативната ви група!

— Кражба — съобщи Паркър, сякаш Линли не беше казал нищо. — Хванат на местопрестъплението, бих казал. Борба. После малко веселба с градинарските ножици.

— Слушайте, по дяволите! Не можете…

Паркър вдигна показалец към него.

— Това е полицейска работа, господине. Ще ви бъда благодарен, ако излезете в антрето.

— Носиш ли си картата? — попита тихо Сейнт Джеймс Линли. — Ще направи големи поразии в тази стая, ако не се опиташ да го спреш.

— Не мога, Сейнт Джеймс. Тук нямам правомощия.

Докато разговаряха, доктор Тренъроу слезе по стълбите. Вътре в дневната Паркър се обърна към вратата и когато видя лекарската му чанта, се усмихна.

— Голяма каша е станала тук, докторе — обяви той. — Някога да сте виждали такова нещо? Хвърлете един поглед, ако искате.

— Полицай! — Гласът на Линли се опитваше да бъде разумен и търпелив.

Тренъроу като че ли разбра колко е абсурдно предложението на полицая. Той каза тихо на Линли:

— Може би ще успея да направя нещо, за да предотвратя белята.

След това отиде до тялото. Приклекна до него, прегледа го набързо, като попипа пулса, измери температурата и повдигна едната ръка, за да провери степента на вкочанясване. После мина от другата му страна и се наведе, за да огледа огромните рани.

— Заклан — промърмори той, вдигна поглед и попита: — Намерихте ли някакво оръжие? — След това огледа стаята и порови из хартиите и боклуците около трупа.

При това кощунство Сейнт Джеймс потрепери. Линли изруга. Полицаят не направи нищо.

Тренъроу кимна към една маша до камината.

— Това би ли могло да е оръжието? — попита той.

Полицай Паркър се ухили. Дъвката му изпука. Той се изкикоти, докато Тренъроу се изправяше на крака.

— Да се направи това ли? — попита младежът. — Аз не мисля, че е достатъчно остро, а вие?

Тренъроу не изглеждаше развеселен.

— Искам да кажа, като оръжие на убийството — каза той. — Камбри не е умрял от кастрирането, полицай. Всеки глупак би могъл да го види.

Паркър обаче не изглеждаше засегнат от намека на Тренъроу.

— Не го е убило. Тъй е. Ама е сложило край на всичко, не смятате ли?

Тренъроу сякаш едва сдържа гневния си отговор.

— Колко време е минало по ваше мнение? — попита дружелюбно полицаят.

— Два или три часа, предполагам. Но със сигурност ще дойде някой от вашите хора, който да ви каже това.

— А, да. Когато дойде — рече полицаят. — С останалите от криминалния отдел. — Той се залюля назад на пети, пукна още веднъж с дъвката и погледна часовника си. — Два или три часа, казвате? Това означава… девет и половина или десет и половина. Е — въздъхна и потри ръце с явно удоволствие, — това все пак е нещо, с което да се започне, нали? А в полицейската работа все трябва да се започне отнякъде.