Неочаквано възмездие

Десета глава

От момента, в който спряха пред къщичката на управителя на Хауенстоу в два и петнадесет сутринта, събитията започнаха да връхлитат едно след друго. Не че вече не се бяха натрупали в преживяване, твърде сложно, за да бъде асимилирано веднага. Инспектор Едуард Боскоуън се беше погрижил за това само секунди след пристигането си в Гъл Котидж с оперативната група от криминалния отдел на пензънската полиция.

Той хвърли един поглед към полицай Паркър, който се беше изтегнал на кресло на няма и четири стъпки от трупа; втори поглед към Сейнт Джеймс, Тренъроу и Линли в малкото антре; към Дебора в кухнята; към лейди Хелън и Нанси горе; към бебето в креватчето. Лицето му стана мораво. Накрая заговори, но само на полицая, и то с такова премерено самообладание, че никаква друга проява на гняв не бе необходима.

— Да не би да сте се събрали на чай, а, полицай? Независимо от това какво си мислите, вие не сте Лудия шапкар. Или още никой не ви е уведомил за това?

Полицаят се ухили неловко в отговор, изправи се на крака, почеса се под мишницата и кимна, сякаш в знак на съгласие.

— Това е място на престъпление — каза троснато Боскоуън. — Какво, за бога, правят всички тези хора тук?

— Бяха вътре, когато пристигнах — рече Паркър.

— Така ли? — попита Боскоуън с тънка усмивка. Когато Паркър му отвърна със същото, за момент облекчен от погрешно разбраната като добродушие реакция, началникът му се озъби: — Е, сега ги изведи оттук! Именно това е трябвало да направиш още в самото начало, по дяволите!

Самият Линли съзнаваше този факт. Знаеше, че и Сейнт Джеймс го съзнава. И все пак объркването, причинено от истерията на Нанси, от хаоса в дневната и вида на трупа на Камбри, бе накарало и двамата да не обърнат внимание или да забравят, или да изпитат нехарактерно безразличие към този основен принцип на полицейската работа. Не бяха запечатали сцената на престъплението. Макар да не бяха докосвали нищо, бяха стояли в стаята, Тренъроу бе влизал там, без да се споменават Хелън, Дебора и Нанси в кухнята и след това горе. И всички те бяха оставили след себе си влакна, косми и отпечатъци. Какъв кошмар за екипа по съдебна медицина! И той самият — полицай — бе отговорен за създаването на това или поне за непредотвратяването му. Поведението му бе непростимо некомпетентно и не можеше да се оправдае пред себе си, че не е разсъждавал трезво, понеже се е познавал с действащите лица в престъплението. Защото и преди бе познавал такива, но винаги бе успявал да запази самообладание. Но не и този път. Загуби самообладание още в момента, в който Сейнт Джеймс се опита да забърка Дебора.

Боскоуън не каза нищо, с което да порицае, когото и да било. Просто им взе отпечатъците и ги изпрати в кухнята, докато той и сержантът се качиха горе, за да поговорят с Нанси, а оперативната група започна работата си в дневната. Прекара почти час с Нанси, като търпеливо я караше отново и отново да повтаря фактите. След като събра малкото информация, която можа, я изпрати с Линли в дома на баща й.

Сега Линли погледна към къщичката на управителя. Входната врата и прозорците бяха затворени, а завесите — дръпнати. Обгръщаше я тъмнина. По решетката, която служеше за стена на верандата, имаше червени рози, виещи се и около прозорците на партера. Цветовете им изглеждаха като неправилни мастилени петна в сенките.

— Ще дойда с теб Сейнт Джеймс рече Линли, — в случай че баща ти не си е у дома.

Нанси се размърда на задната седалка, където, седнала между лейди Хелън и Сейнт Джеймс, държеше спящото си бебе. Доктор Тренъроу й бе дал леко успокоително и засега лекарството я държеше далеч от шока.

— Татко просто спи — промърмори тя и опря буза на главичката на Моли. — Говорих с него по телефона след антракта. По време на пиесата. Легнал си е.

— Но не си беше у дома в дванадесет и половина, когато му позвъних — каза Линли. — Затова може и сега да го няма. Ако не е тук, бих искал да дойдете с Моли с нас в къщата и да не стоите тук сами. Можем да му оставим бележка.

— Той просто спи. Телефонът е в дневната. Спалнята му е на горния етаж. Може да не го е чул.

— Тогава нямаше ли да го чуе Марк?

— Марк ли? — поколеба се Нанси. Очевидно досега не беше помисляла за брат си. — Не. Марк спи тежко, нали? Или пък понякога си пуска високо музика. Нямало е да чуе. Но и двамата са горе и спят. Със сигурност. — Тя се размърда на седалката, готова да слезе от колата. Сейнт Джеймс отвори вратата. — Просто ще си вляза. Наистина ви благодаря. Умът не ми побира какво щеше да стане, ако не ви бях намерила на Пол Лейн.

Думите й започваха да звучат все по-сънливо. Линли заобиколи колата и двамата със Сейнт Джеймс й помогнаха да слезе. Въпреки твърдението на Нанси, че брат й и баща й спят непробудно горе, Томас нямаше намерение да я остави, без да се увери сам в това.

Беше усетил в думите й недвусмислената нотка на напрежение, така характерна за лъжата. Не беше невероятно да е говорила с баща си вечерта. Обаче той не си бе вкъщи само преди деветдесет минути, когато Линли му се обади от Гъл Котидж, и възраженията на Нанси, че той — както и брат й — може да спи въпреки звъна на телефона, бяха не само невероятни, но и издаваха нуждата да се скрие нещо.

Той хвана Нанси за ръката и я поведе по неравната пътека, настлана с плочи, след това по верандата, където пълзящите рози разпръскваха сладък аромат в топлата нощ. Когато влязоха вътре, бързият оглед на стаите потвърди подозренията му. Къщата беше празна. Нанси отиде в дневната и седна на един люлеещ се стол, където затананика някаква неопределена мелодия на дъщеря си, а той се върна на входната врата.

— Тук няма никой — каза на другите. — Но мисля, че предпочитам да изчакам Джон, отколкото да вземем Нанси с нас вкъщи. Вие искате ли да си вървите?

Сейнт Джеймс взе решение заради всички:

— Ще дойдем с теб.

Влязоха в дневната при Нанси и се настаниха по наблъсканите в стаята мебели. Никой не говореше. Всички се заеха да разглеждат личните вещи на Джон по стените, масичките и пода — вещи, свидетелстващи за живота и характерите на семейство, заемало тази къща повече от двадесет и пет години. Испанският порцелан — страстта на майката на Нанси — събираше прах върху клавесина. Препарирани пеперуди висяха в дузина рамки по едната стена и те, заедно със старите трофеи от тенис, говореха за острите завои в интересите на Марк Пенелин. На един широк еркерен прозорец бяха изложени лошо изработените от Нанси възглавнички, избелели и наредени в сбита редица. Изглеждаха така, сякаш са сложени, за да отблъскват хората от себе си. В ъгъла върху телевизора стоеше единствената снимка в стаята — на Нанси, Марк и майка им на Коледа, малко преди железопътната катастрофа да отнеме живота на госпожа Пенелин.

След като постоя няколко минути, заслушана в песните на щурците и славеите, долитащи през отворения от Линли прозорец, Нанси Камбри се изправи и каза:

— Моли заспа. Ще отида да я сложа горе. — И ги напусна.

Когато я чуха да се движи на горния етаж, именно лейди Хелън облече в думи това, което се въртеше в главата на Линли. Тя заговори с обичайния си откровен маниер:

— Томи, къде предполагаш, че може да е Джон Пенелин? Мислиш ли, че Нанси наистина е говорила с него по време на представлението? Защото на мен определено ми се струва странен начинът, по който настояваше, че е говорила с него.

Линли беше седнал на пейката пред пианото и натисна леко три клавиша в едва доловим дисонанс.

— Не знам — отговори той.

Но дори и да можеше да пренебрегне интуитивната забележка на Хелън, не можеше да забрави разговора си с Нанси същия следобед или неприязънта, с която баща й беше говорил за нейния съпруг.

Часовникът удари половин час. Нанси се върна при тях.

— Не мога да разбера къде може да е татко — рече тя. — Няма нужда да оставате. Ще се оправя.

— Ще останем — каза Линли.

Тя прибра косата си зад ушите и изтри длани в роклята си.

— Вероятно е излязъл преди малко. Понякога прави така, когато не може да заспи. Разхожда се из имението. Често го прави, преди да си легне вечер. Из имението. Сигурна съм, че е отишъл там.

Никой не спомена за ужасно малката вероятност Джон Пенелин да тръгне на разходка из имението в два и половина сутринта. А и не беше необходимо, тъй като фактите се обединяваха, за да обвинят Нанси в лъжа. Още докато изричаше последните си думи, фаровете на една кола минаха по прозорците на дневната. Чу се кашляне на двигател. Портата се отвори и затвори. По плочките проехтяха стъпки и момент по-късно стигнаха на верандата. Нанси тръгна бързо към вратата.

Гласът на Пенелин долетя ясно до събралите се в стаята. Звучеше остро:

— Нанси? Какво правиш тук? Не е заради Марк, нали? Нанси, къде е Марк?

Нанси протегна ръка към него, когато Пенелин се появи на вратата. Той я пое.

— Татко — потрепери гласът й.

Неочаквано Пенелин видя и останалите, които се бяха събрали в дневната. По лицето му премина тревога.

— Какво е станало? — попита той. — За бога, кажи ми какво ти е сторило сега онова копеле!

— Той е мъртъв — отговори Нанси. — Някой… — Тя се спря, сякаш думите й напомняха за ужаса, който успокоителното бе успяло да замъгли за известно време.

Пенелин я изгледа внимателно. След това я заобиколи и направи крачка към стълбите.

— Нанси, къде е брат ти?

Нанси не отговори нищо. Линли се изправи бавно в дневната. Пенелин отново заговори:

— Кажи ми какво се е случило.

— Нанси е намерила трупа на Мик в къщичката след представлението — рече Линли. — Дневната изглежда претърсвана. Мик може да е изненадал някой, който се е ровил из книжата му. Или е крадял. Макар че — прибави той — последното изглежда малко вероятно.

Нанси се улови за идеята като удавник за сламка.

— Било е кражба — рече тя. — Само това може да е, няма грешка. Когато излизах от къщи тази вечер, Мик приготвяше пликовете със заплатите на персонала. — Тя хвърли поглед към Линли през рамо. — Парите бяха ли там?

— Видях само една банкнота от пет лири на пода — отговори Сейнт Джеймс.

— Но Мик със сигурност не е плащал на персонала в брой — каза Линли.

— Така правеше — отвърна Нанси. — Във вестника винаги се е правело така. По-удобно е. В Нанрънел няма банка.

— Но ако е било кражба…

— Било е — рече Нанси.

Лейди Хелън заговори нежно, като изтъкна единствената причина, която отхвърляше кражбата като мотив:

— Но, Нанси, трупът му…

— Трупът? — попита Пенелин.

— Бил е кастриран — отвърна Линли.

— Боже господи!

Звънецът на входната врата иззвъня пронизително. Всички подскочиха — свидетелство за състоянието на нервите им. Тъй като все още беше в антрето, Пенелин отвори вратата. На верандата стоеше инспектор Боскоуън. Зад него и роувъра на имението, с който Пенелин беше пристигнал от Нанрънел, беше паркирана прашна кола.

— Джон — рече Боскоуън вместо поздрав към Пенелин.

Фактът, че нарече управителя е малкото му име, веднага напомни на Линли, че Боскоуън и Пенелин не само са връстници, но и — подобно на много други в тази затънтена част на Корнуол — бяха бивши съученици и приятели от детинство.

Пенелин каза:

— Едуард, чу ли за Мик?

— Дойдох да поговорим за това.

Нанси се вкопчи в подпорната колона на стълбището.

— С татко? Защо? Той не знае нищо за това!

— Само няколко въпроса, Джон — рече Боскоуън.

— Не разбирам. — Тонът на Пенелин обаче издаваше, че разбира твърде добре.

— Мога ли да вляза?

Пенелин хвърли поглед в дневната. Боскоуън проследи погледа му и видя останалите, събрани там.

— Все още ли сте тук, милорд? — попита той.

— Да. Ние… — Линли се поколеба. Щеше да каже „чакахме да се прибере Джон“ — неволно обвинение, което нямаше намерение да прави.

— Татко не знае нищо — повтори Нанси. — Татко, кажи им, че не знаеш нищо за Мик!

— Мога ли да вляза? — попита още веднъж Боскоуън.

— Нанси и бебето — рече Пенелин. — И двете са тук. Може ли да поговорим в Пензънс? В управлението?

Молбата да се смени мястото не влизаше в правата на заподозрения. А това, че Джон Пенелин е заподозрян, пролича в следващите думи на Боскоуън:

— Имаш ли адвокат, на когото да позвъниш?

— Адвокат ли? — изписка пронизително Нанси.

— Нанси. Моето момиче. Недей.

Пенелин протегна ръка към дъщеря си, но тя се отдръпна рязко.

— Татко си беше тук!

Боскоуън пристъпи неловко от крак на крак.

— Съжалявам, Нанси. Съседи са го видели до вашата къщичка в девет и половина. Други пък са чули караница.

— Той беше тук. Говорих с него след антракта. Татко, кажи им, че говорих с теб след антракта! — Тя сграбчи ръката на баща си и започна да я разтърсва.

Пенелин разхлаби пръстите й.

— Пусни ме, дете. Стой тук. Грижи се за Моли, Нанси. И чакай Марк.

На Боскоуън не му убягна натъртеното последно указание на Пенелин.

— Марк не е ли тук?

— Предполагам, че е навън с приятели. В Сейнт Айвс или Сейнт Джъст. Знаеш как е при младежите — отговори Пенелин и потупа Нанси по ръката. — Е, готов съм, Едуард. Да тръгваме.

След това кимна към другите и излезе от къщата. Малко по-късно забръмча колата на Боскоуън. Шумът се усили, когато даде заден по алеята, и заглъхна напълно по пътя към Пензънс.

Нанси се извърна рязко към дневната.

— Помогнете му! — извика тя на Линли. — Той не е убил Мик. Вие сте полицай. Можете да му помогнете. Трябва! — И замачка ненужно предницата на роклята си.

Още докато отиваше към нея, Линли размишляваше върху това колко малко може да помогне. В Корнуол нямаше правомощия. Боскоуън изглеждаше доста способен и бе малко вероятно да потърси помощ от Ню Скотланд Ярд. Ако полицай Паркър бе поел случая, несъмнено нямаше да чакат дълго, докато се изиска подкрепа от столицата. Но не Паркър го беше поел. И тъй като криминалният отдел на Пензънс изглеждаше напълно компетентен, разследването щеше да си остане в техни ръце. Все пак му се искаше да й каже нещо, дори само за да предизвика пречистване чрез повторно преживяване на кошмара.

— Кажи ми какво се случи тази вечер.

Той я поведе обратно към люлеещия се стол. Дебора се надигна и загърна раменете й с одеялото, което беше метнато върху облегалката на канапето.

Нанси разказа историята, като се запъваше на места. Отишла да разлива напитки за представлението и оставила бебето с Мик. Той работел на бюрото си в дневната и приготвял пликовете със заплатите на персонала. Тя оставила Моли в кошарката. Това било в седем и половина.

— Когато се върнах в къщата, чух Моли да плаче. Разсърдих се, че Мик не й обръща внимание. Когато отворих вратата, му креснах.

— Вратата не е била заключена? — попита Сейнт Джеймс.

Нанси отговори отрицателно.

— И ти не забеляза ли трупа на Мик?

Тя поклати глава и загърна още по-здраво слабите си рамене с одеялото. Единият й лакът щръкна навън. Беше кльощав и зачервен.

— Вратата на дневната беше затворена.

— И когато я отвори, какво забеляза първо?

— Него. Мик. Да лежи… — Тя се опита да си поеме въздух. — След това всичко около него: хартиите, тетрадките и такива неща.

— Сякаш стаята е била претърсвана — рече Сейнт Джеймс. — Мик работил ли е някога върху статиите си вкъщи?

Нанси потърка ръка в одеялото и кимна твърде енергично:

— Често, да. На компютъра. Не искаше да се връща в офиса след вечеря, затова работеше по малко вкъщи. Държеше доста от записките си у дома. „Подреди тия работи, Мики — казвах му понякога. — Трябва да изхвърлим някои неща.“ Но той не искаше, защото никога не знаеше кога може да му потрябва някоя подробност и да я погледне в някоя тетрадка, списание или в дневника си. „Не мога да ги изхвърля, Нане — казваше ми. — Първото нещо, което ще изхвърля, ще бъде точно онова, от което имам нужда.“ Така че винаги имаше книжа. Парченца от това или онова. Бележки на хартиени салфетки или кибритени кутии. Така правеше той. Много бележки. Някой сигурно е искал… или пък парите. Парите! Не бива да забравяме това.

Беше им трудно да слушат монолога й. Макар фактите да изглеждаха свързани — наличието на материали на пода, свидетелството за бързо претърсване, — не изглеждаше връзката им с професията на Мик да е на първо място в ума на Нанси, независимо от опитите й да го представи точно така. По-скоро им се струваше, че е загрижена за нещо съвсем друго по отношение на претърсването.

Тя го потвърди, като заключи с думите:

— Нали разбирате, наистина говорих с татко по време на антракта. Може да е било десет и половина. От една телефонна кабина.

Никой не отговори. Въпреки топлината в стаята, коленете на Нанси се тресяха и караха одеялото, което ги покриваше, да трепери.

— Обадих се. Говорих с татко. Той беше тук. Много хора трябва да са ме видели да се обаждам. Попитайте госпожа Суон. Тя знае, че говорих с татко. Той беше тук. Каза, че не е излизал през цялата вечер.

— Но, Нанси — рече Линли, — баща ти е излизал. Не си беше вкъщи, когато му се обадих. Върна се чак няколко минути след като дойдохме тук. Защо лъжеш? Страхуваш ли се от нещо?

— Попитайте госпожа Суон! Тя ме видя! В телефонната кабина. Може да ви каже…

Силен рокендрол разпръсна тихите нощни шумове навън. Нанси скочи на крака.

Входната врата се отвори и влезе Марк Пенелин. На рамото му имаше голям преносим стерео касетофон, който гърмеше „Моето поколение“ със силна нощна носталгия. Марк припяваше с него, но се спря по средата на една фраза, когато зърна групата в дневната. Залови се да натиска непохватно копчетата. Роджър Далтри изрева дори още по-силно, преди Марк да овладее звука и да изключи стереото.

— Съжалявам. — Той остави касетофона на пода. Апаратът беше оставил вдлъбнатина на якето му от мек телешки бокс и сякаш го знаеше, без да погледне, той потърка с пръсти материята. — Какво става? Какво правиш тук, Нане? Къде е татко?

Заедно с всичко, станало дотук, внезапното появяване на брат й и въпросите му като че ли срутиха крехката стена около Нанси, издигната, за да я предпази от реалността на фактите за държането на баща й същата нощ. Тя се отпусна назад на люлеещия се стол и се развика:

— Заради теб стана всичко! Полицията дойде за татко. Отведоха го и той не каза нищо заради теб! — Заплака и посегна към чантичката си, която лежеше на пода. — Какво смяташ да правиш сега с него, Марк? Какво ще бъде? Кажи ми! — След това отвори чантичката, порови в нея и измъкна измачкана салфетка, като не преставаше да ридае. — Мики. О, Мик!

Все още на вратата на дневната, Марк Пенелин преглътна и погледна към всеки от събралите се, преди отново да насочи очи към сестра си.

— Да не би да се е случило нещо с Мик?

Нанси продължи да плаче. Марк отметна коса назад и прокара кокалчетата на пръстите по бузата си. След това извади на светлина най-лошите им страхове.

— Нанси, да не би татко да е направил нещо на Мик?

Тя скочи от стола, чантата изхвръкна и съдържанието й се разпиля на пода.

— Не говори така! Не смей! Ти си в дъното на всичко. Знаем го. И татко, и аз.

Марк заотстъпва заднишком към стълбището. Главата му се удари в перилото.

— Аз? За какво говориш? Това с лудост! Ти си луда! Какво, по дяволите, се е случило?

— Мик е убит — каза Линли.

Лицето на Марк почервеня. Той се обърна рязко от Линли към сестра си.

— И мислиш, че аз съм го направил? Така ли смяташ? Че съм убил съпруга ти? — Засмя се диво и пронизително: — Защо трябваше да си правя труда, след като татко от година насам все търсеше начин да го стори?

— Не говори така! Не смей! Ти си бил!

— Добре. Вярвай в каквото искаш.

— В каквото знам! И в каквото татко знае.

— Татко знае всичко, добре. Има голям късмет, задето е толкова умен.

Той грабна касетофона и изкачи бързо пет стъпала. Гласът на Линли го спря:

— Марк, трябва да поговорим!

— Не! — След това доизкачи стълбите. — Ще ви спестя това, което имам да казвам, за проклетата полиция. Веднага щом сестра ми ме предаде.

Чу се затръшване на врата.

Моли заплака.

Единадесета глава

— Какво всъщност знаеш за Марк Пенелин? — попита Сейнт Джеймс, като вдигна глава от листа, на който от четвърт час записваха общите си мисли.

Двамата с Линли седяха сами в малката ниша на дневната в Хауенстоу, точно над главния вход на къщата. Светеха две лампи — едната на малкото махагоново бюро, до което седеше Сейнт Джеймс, а другата на гравираната масичка под прозорците, откъдето хвърляше златиста светлина по притъмнелите стъкла. Линли подаде на Саймън чаша бренди, хвана своята в дланта си и я завъртя замислено. След това се отпусна на едно кресло до бюрото, изпружи крака напред и разхлаби вратовръзката си. Отпи, преди да отговори:

— Не много. Той е връстник на Питър. От малкото, което съм чувал за него през последните няколко години, ми става ясно, че е истинско разочарование за семейството си. Най-вече за баща си.

— С какво?

— С каквото обикновено младежите разочароват бащите си. Джон искаше Марк да следва в университет. Марк изкара един семестър в Рединг, но след това напусна.

— Изключиха ли го?

— Просто следването не го интересуваше. От Рединг отиде да работи като барман в Мейдънхед. След това в Екситър, доколкото си спомням. Мисля, че беше барабанист на една група. Но не се получи, както искаше — нямаше слава, богатство и най-вече тлъст договор с някое звукозаписно студио. Оттогава работи тук, в имението, поне през последните осемнадесет месеца. Не съм съвсем сигурен защо. В миналото Марк не се интересуваше от управлението му. Но вероятно сега мисли да поеме службата на управител на Хауенстоу, когато баща му се оттегли.

— Има ли такава възможност?

— Възможно е, но не и преди да добие опит и далеч повече знания, отколкото би могъл да получи от сегашната си работа тук.

— А Пенелин очаква ли синът му да наследи длъжността?

— Не мисля. Самият Джон е университетски възпитаник. Когато се оттегли — което няма да стане скоро, — едва ли ще очаква от мен да дам поста му на човек, чийто единствен опит в Хауенстоу е риенето на тор в конюшните.

— И в това ли се заключава опитът на Марк?

— О, работи известно време в една или две от мандрите, също и в няколко от фермите. Но за управлението на едно имение се изисква доста повече.

— Добре ли му се плаща?

Линли завъртя столчето на чашата между пръстите си.

— Не, не особено. Но това е решение на Джон. В миналото ме наведе на мисълта, че Марк не работи достатъчно старателно, за да му се плаща добре. Всъщност тази работа със заплатата на Марк е ябълката на раздора между тях още от завръщането му от Екситър.

— Но ако го е държал без пари, няма ли тогава парите в Гъл Котидж да са представлявали примамка за него? Можел ли е да знае достатъчно добре навиците на зет си, за да му е известно, че снощи е щял да приготвя заплатите на персонала си? Все пак ми изглежда, че живее доста нашироко за доходите си, ако наистина са толкова ниски, колкото казваш.

— Прекалено нашироко ли? В какъв смисъл?

— Това стерео, което носеше, трябва да му е струвало доста пари. Якето също изглеждаше сравнително ново. Не можах да видя ясно ботушите му, но ми се стори, че са от змийска кожа.

Линли прекоси нишата до единия от прозорците и го отвори. Ранният утринен въздух най-сетне бе станал хладен и влажен и неподвижната нощ усилваше далечния шум на морето.

— Някак не мога да си представя Марк да убие зет си, за да открадне парите, Сейнт Джеймс, макар да не ми е трудно да си представя как се приближава до трупа на Мик, вижда парите на бюрото и ги взема. Убийството не ми звучи правдоподобно за Марк. По-скоро кражбата.

Сейнт Джеймс погледна за момент бележките и прочете резюмето на разговора си с Нанси Камбри в дома на управителя.

— Значи смяташ, че е отишъл в къщата им по друга причина и е открил трупа на Мик? И след като го е намерил мъртъв, е взел парите?

— Може би. Не мисля, че Марк би могъл да замисли обир. Със сигурност знае какво би причинило това на сестра му, а — въпреки държането си един към друг тази вечер — те винаги са били близки.

— И все пак той вероятно знае за пликовете със заплатите, Томи.

— Както вероятно знае и всеки друг. Не само служителите на вестника, но и хората от селото. Нанрънел не е голямо селце. Съмнявам се да се е променило кой знае колко, откакто бях момче. А тогава, повярвай ми, имаше твърде малко тайни, които всички да не знаят.

— Ако положението е такова, нямаше ли и други да знаят за бележките, които Мик е държал вкъщи?

— Предполагам, че служителите на вестника са знаели. Несъмнено и бащата на Мик, а ако е знаел той, защо да не е било известно и на всички останали? Все пак не са много хората, които работят в „Оратор“.

— Кои са те?

Линли се върна на стола си.

— С изключение на Мик, не познавам никой друг, освен Джулиана Вендейл. Ако все още работи там. Беше коректорка.

Нещо в гласа му накара Сейнт Джеймс да вдигне рязко поглед.

— Джулиана Вендейл?

— Точно така. Приятна жена, разведена, с две деца. На около тридесет и седем.

— Привлекателна за Мик?

— Вероятно. Но се съмнявам Мик да е интересувал Джулиана. Не е мислила за други мъже, откакто нейният я напуснал заради друга преди десетина години. Оттогава никой не е успял да се сближи прекалено много с нея. — Той погледна Сейнт Джеймс и се усмихна тъжно. — Изпитах това на собствен гръб през една отпуска, когато бях на двадесет и шест и твърде самонадеян. Не е нужно да ти казвам, че Джулиана не беше впечатлена.

— Аха. А бащата на Мик?

Линли отново взе чашата си.

— Хари е нещо като местния чешит. Пие много, пуши много, много играе комар. Има език на хамалин. Все пак, според думите на Нанси, миналата година е претърпял сърдечна операция, така че вероятно му се е наложило да промени начина си на живот.

— Близък ли е бил с Мик?

— По едно време — да. Сега не бих могъл да кажа. Мик започна да работи във вестника, преди да премине на свободна практика.

— А ти познаваше ли Мик, Томи?

— Почти през целия си живот. Връстници сме. Преди години прекарвах голяма част от времето си в Нанрънел. Виждахме се в края на семестрите и през ваканциите.

— Бяхте ли приятели?

— Повече или по-малко. Пиехме заедно, плавахме заедно, ходехме от време на време за риба, гонехме гаджета в Пензънс. Като юноши. Но не съм го виждал много, откакто отидох в Оксфорд.

— Що за човек беше той?

Линли се усмихна.

— Мъж, който обичаше жените, споровете и грубите шеги горе-долу еднакво. Поне такъв беше като момче. Не мисля, че се е променил кой знае колко.

— Може би някъде тук имаме мотив.

— Може би.

Линли разказа на Сейнт Джеймс за намеците на Джон Пенелин за извънбрачните връзки на Мик.

— Добро обяснение за състоянието на трупа — рече Саймън. — Някой си отмъщава на мъжа, който му е сложил рога. Но пък не обяснява бъркотията в дневната, нали?

Сейнт Джеймс вдигна писалката си, за да запише още нещо, но отново я остави. Умората го надвиваше. Усещаше я като прах под клепачите си и знаеше много добре, че няма да може още дълго да мисли плодотворно. Все пак го тормозеше един полуоформен спомен; нещо, казано по-рано, което знаеше, че трябва да си спомни. Той се размърда неспокойно на стола, зърна пианото в дневната и си спомни как лейди Ашъртън бе стояла до него по-рано същата вечер.

— Томи, майка ти не каза ли нещо за статията, върху която работел Мик? Не е ли научила това от Нанси?

— Нанси го каза и на мен.

— Тогава…

— Това е възможност. Останах с впечатлението, че според Мик е статия със значение. Със сигурност по-голямо от обичайните за „Оратор“. Всъщност не мисля, че изобщо е възнамерявал да я публикува в този вестник.

— Това би ли могло да подразни баща му?

— Едва ли достатъчно, за да го убие. И със сигурност не достатъчно, за да го кастрира, Саймън.

— Ако убийството и кастрирането са извършени от едно и също лице — забеляза Сейнт Джеймс. — И двамата видяхме, че кастрирането е извършено след смъртта, Томи.

Линли поклати глава:

— Според мен не става. Първо някой го убива, след това идва друг и започва да го кълца.

Сейнт Джеймс трябваше да признае, че и на него не му звучи особено правдоподобно.

— Защо мислиш, че Нанси лъже за обаждането? — Сейнт Джеймс не дочака отговора на Линли, а продължи да размишлява на глас: — Май не е добре за Джон Пенелин, дето е бил видян в близост до къщичката.

— Джон не е убил Мик. Не е такъв човек. Не би могъл да го убие.

— Не и преднамерено.

— Изобщо не.

В думите на Линли се чувстваше доста голяма увереност. Сейнт Джеймс я парира с думите:

— И преди се е случвало добри хора да бъдат подтикнати към убийство. Знаеш това. Непредумишлено насилие, внезапен удар, предизвикан от ярост. При колко още смъртни случаи става дума по-скоро за момент на ужасен гняв, отколкото за предварителен замисъл? А Джон е бил там, Томи. Това все трябва да означава нещо.

Линли се изправи на крака и се протегна с непринудено гъвкаво движение.

— Ще поговоря с Джон утре сутринта. Ще изясним нещата.

Сейнт Джеймс се обърна към него, но не се изправи.

— Ами ако полицията си мисли, че е открила извършителя? Ами ако показанията по съдебна медицина подкрепят арестуването му? Косми от главата на Пенелин върху трупа, отпечатъци от пръстите му в стаята, капка от кръвта на Мик върху подгъва на панталоните или ръкава на сакото му. Ако тази вечер е бил в същата стая, ще има доказателства, далеч по-убедителни от показанията на съседите, които са го видели, или тези, които са чули кавгата. Какво ще направиш тогава? Боскоуън знае ли, че си от криминалния отдел?

— Това не е нещо, което съобщавам по радиото.

— Той ще помоли ли Ярд за помощ?

Линли отговори с очевидна неохота, като изразяваше гласно мислите на Сейнт Джеймс:

— Не и ако смята, че е открил убиеца в лицето на Джон Пенелин. Защо тогава ще трябва да го прави? — Той въздъхна. — Ужасно е неловко, особено с молбата на Нанси да помогна на баща й. Ще трябва да внимаваме, Сейнт Джеймс. Не можем да си позволим да влизаме в официалните си роли.

— Ами ако го направим?

— Тогава в Лондон здравата ще ни натрият носовете. — След това кимна за лека нощ и напусна стаята.

Сейнт Джеймс се върна към бележките си. Взе от бюрото втори лист хартия и прекара няколко минути в чертаене на колонки и категории, в които сложи малкото събрана информация. Джон Пенелин. Хари Камбри. Марк Пенелин. Неизвестни съпрузи. Служители на вестника. Потенциални мотиви за престъплението. Оръжието. Времето на смъртта. Пишеше, поставяше в списъци, четеше и гледаше втренчено. Думите започнаха да плуват пред очите му. Той притисна с пръсти клепачите си. Ветрецът донесе изскърцването на прозорец. В същия момент вратата на дневната се отвори и затвори. Сейнт Джеймс вдигна рязко глава. Дебора беше застанала в сянката.

Носеше халат, чийто цвят на слонова кост и тънка материя я караха да изглежда като привидение. Косата беше свободно пусната около лицето и по раменете й.

Сейнт Джеймс отметна коса назад и се изправи. Не можа да постигне добро равновесие заради неудобното положение на крака си и почувства характерния натиск, който подръпна мускулите на кръста му.

Дебора огледа дневната, след това нишата.

— Томи не е ли с теб?

— Отиде да си легне.

Тя се намръщи.

— Стори ми се, че чух…

— Беше тук допреди малко.

— О! — рече тя. — Добре.

Сейнт Джеймс я зачака да си отиде, но тя влезе в нишата и застана до него. Къдрица от косата й докосна ръкава му. От кожата й се излъчваше аромат на лилии. Той прикова поглед в бележките и усети, че и тя прави същото. След момент заговори:

— Смяташ ли да се намесиш?

Той се наведе напред и записа няколко нарочно нечетливи думи в полето на листа. Бележка за тетрадките на пода в къщичката. Мястото на телефонната кабина. Въпрос за госпожа Суон: Каквото и да е. Нямаше значение.

— Ще помогна, ако мога — отвърна той. — Макар този вид разследване изобщо да не е по моята част, така че не знам каква полза ще принеса. Току-що прегледах това, за което си говорехме с Томи. Нанси. Семейството й. Вестникът. Такива неща.

— Като ги пишеш. Да. Спомням си списъците ти. Винаги си правил дузини, нали? Навсякъде.

— Из цялата лаборатория.

— Също схеми и диаграми, доколкото си спомням. Никога не ми се налагаше да чувствам разкаяние заради снимките, които пръсках из цялата къща, докато ти стоеше в лабораторията и хвърляше стрелички към собствените си боклуци.

— Всъщност беше скалпел — рече Сейнт Джеймс.

Двамата се засмяха, но моментът на обща развеселеност веднага премина в мълчание — първо от негова, после от нейна страна. В тишината тиктакането на часовника звучеше необикновено високо, както и прибоят в далечината.

— Нямах представа, че Хелън работи с теб в лабораторията — каза Дебора. — Татко никога не ми го е споменавал в писмата си. Не е ли странно? Сидни ми каза едва този следобед. Тя е толкова добра във всяко отношение, нали? Даже и у Пенелин. Аз стоях като идиотка, Нанси просто се разпадаше, а бебето пищеше. Хелън обаче през цялото време знаеше какво да прави.

— Да — отговори Сейнт Джеймс, — много е полезна.

Дебора не каза нищо повече. Той направи всичко възможно, за да я накара да си отиде. Прибави още бележки на листа пред себе си. Намръщи се, прочете ги, направи се, че ги оглежда. След това, когато повече не можеше да избягва това; когато, ако продължеше, щеше да се обяви за мерзавеца, какъвто се преструваше, че не е, той най-сетне вдигна поглед.

Именно разпръскването на светлината в нишата сломи съпротивата му. На нея очите й изглеждаха още по-тъмни и блестящи. Кожата й му се струваше по-мека, а устните — по-пълнички. Беше прекалено близо до него и той осъзна, че има две възможности: да напусне стаята или да я вземе в прегръдките си. Нямаше средно положение. Никога нямаше да има. И бе истинска заблуда да вярва, че ще дойде време, когато ще бъде застрахован от чувствата си в близост до нея. Той събра книжата си, измърмори едно официално „лека нощ“ и понечи да си тръгне.

Беше на половината път през стаята, когато тя заговори:

— Саймън, аз съм виждала този човек.

Сейнт Джеймс се обърна недоумяващо. Тя продължи:

— Мъжа тази вечер. Мик Камбри. Виждала съм го. Точно това дойдох да кажа на Томи.

Той се върна при нея и сложи книжата на бюрото.

— Къде?

— Не съм напълно сигурна, че е същият човек. Има негова сватбена снимка с Нанси в спалнята им. Разгледах я, когато занесох бебето горе, и съм почти сигурна, че е същият мъж, когото видях да излиза от съседния апартамент тази сутрин — предполагам, че вече е вчера сутринта — в Лондон. Не исках да ви го кажа по-рано заради Нанси. — Дебора започна да усуква кичур от косата си. — Е, изчаках, защото съседният апартамент е на една жена. Тина Когин. И тя, изглежда, е… разбира се, не бих могла да го кажа със сигурност, но от начина, по който се облича, говори и прави намеци за опита си с мъжете… Добих впечатлението, че…

— Че е проститутка?

Дебора му разказа набързо историята: как Тина Когин е дочула кавгата им в Лондон; как се е появила с напитката и твърдяла, че я използва след сношенията си с мъжете.

— Но нямах възможност да говоря много с нея, защото пристигна Сидни и Тина си отиде.

— Ами Камбри?

— Заради чашата на Тина беше. Тя остана у мен и едва тази сутрин се сетих да й я върна.

Дебора обясни, че е видяла Камбри, когато се е приближила до вратата на Тина. Излизал от апартамента й и тя, след като осъзнала, че всъщност се намира пред един от „клиентите“ на Тина, се поколебала, без да знае дали да даде чашата на мъжа и да го помоли да я предаде; дали да мине покрай него и да се престори, че не го е забелязала, или да се върне в апартамента си, без да каже нито дума. Но той взел решението заради нея, като я поздравил.

— Изобщо не изглеждаше притеснен — рече наивно Дебора.

Сейнт Джеймс си помисли, че мъжете рядко се притесняват от участието си в сексуални връзки, но не каза нищо.

— Ти говори ли с него?

— Само го помолих да даде чашата на Тина и да й каже, че заминавам за Корнуол. Той попита дали да я извика, но му казах, че няма нужда. Всъщност не исках да я виждам с него. Струваше ми се толкова неудобно, Саймън. Не знаех дали ще я прегърне, или ще я целуне за довиждане. Или просто щяха да се ръкуват? — Дебора му се усмихна за момент.

— Не мога да се оправям особено добре в такива ситуации, нали? Както и да е, той влезе в апартамента.

— Вратата отключена ли беше?

Дебора извърна замислено поглед настрани.

— Не, той имаше ключ.

— Виждала ли си го преди? Или само тогава?

— Само тогава. И малко по-късно. Той влезе в апартамента и поговори нещо с Тина. — Дебора се изчерви. — Чух го да казва нещо за червенокоса конкуренция в коридора. Сигурно си беше помислил… Е, всъщност не е възможно. Вероятно само се е шегувал. Но тя явно го наведе на мисълта, че съм в играта, защото, когато излезе, каза, че Тина го е помолила да ми предаде, че по време на отсъствието ми ще поеме господата, които ме посещават. След това се засмя. И ме изгледа от глава до пети, Саймън. Отначало си помислих, че е приел думите на Тина на сериозно, но той ми намигна и се ухили и това просто изглеждаше като обичайния му маниер. — Дебора сякаш си припомняше думите му, защото лицето й светна, когато най-сетне стигна до заключение. — Тогава тя вероятно не е проститутка, нали? Ако Мик е имал ключ от апартамента й… Проститутките обикновено не си дават ключовете, нали? Искам да кажа, ако един мъж реши да намине, когато вътре има друг…

— Тя направи безполезен жест с ръка.

— Би се получило доста неудобно положение.

— Така че може да не е проститутка. Дали той не я издържа, Саймън? Или може би я крие? Или я пази от някого?

— Сигурна ли си, че си видяла именно Мик?

— Мисля, че беше той. Ако хвърля още един поглед на снимката, ще съм сигурна. Но си спомням, че косата му беше тъмнокестенява, точно каквато бих искала да бъде моята. Тогава си помислих колко е глупаво да се пропилява такъв цвят за мъж, който изобщо няма да го цени толкова, колкото аз.

Сейнт Джеймс потропа с пръсти по бюрото и заразмишлява на глас:

— Сигурен съм, че ще успеем да намерим снимка на Мик. Ако не от къщичката, тогава от друго място. Баща му сигурно ще има някоя. — След това обмисли следващата логична стъпка. — Можеш ли да отидеш в Лондон и да поговориш с Тина, Дебора? Боже господи, какво си мисля пък аз? Не можеш да се изстреляш оттук по средата на уикенда.

— Разбира се, че мога. За утре е планирана вечеря, но след това няма нищо. Томи може да ме закара със самолета обратно в неделя сутринта. Или ще хвана влака.

— Трябва да разбереш само дали познава човека от снимката. Ако го познава, не й казвай, че е мъртъв. С Томи ще се погрижим за това. — Сейнт Джеймс сгъна книжата, пъхна ги в джоба на сакото си и продължи замислено: — Ако Мик е свързан сексуално с нея, тя би могла да ни каже нещо, което да хвърли светлина върху убийството му; нещо, което Мик да й е казал неволно. Мъжете стават отстъпчиви след полов акт. Чувстват се по-важни. Отпускат се. Стават по-честни. — Внезапно осъзна какво говори, спря се и смени темата, без да поглежда към Дебора: — Хелън може да дойде с теб. Аз пък ще поразпитам тук. Томи ще иска да вземе участие в това. Тогава значи ще дойдем при вас, кога… По дяволите! Снимките! Оставих лентата от къщичката в апарата ти. Ако успеем да я проявим, несъмнено ще… Страхувам се, че я използвах цялата.

Дебора се усмихна. Сейнт Джеймс знаеше защо. Започваше да говори точно като нея.

— Да ти я донеса, нали? В стаята ми е.

И излезе. Той отиде до прозореца на нишата и се загледа навън в тъмната градина. Храстите бяха само очертания. Пътеките представляваха убитосиви черти.

Сейнт Джеймс се замисли върху разпръснатите парчета от живота и смъртта на Мик Камбри, които се бяха появили тази нощ. Запита се как ли са свързани помежду си. Лейди Ашъртън беше казала, че Мик отсъства често. Работел над някаква статия в Лондон. Голяма статия. Саймън помисли върху това и върху възможните връзки, които можеше да има тази статия с Тина Когин.

Едното предположение бе, че е била любовница на Мик; жена, която той е издържал в Лондон за тайните си удоволствия. И все пак Дебора, която изобщо не беше глупава, бе заключила от пръв поглед, от един разговор, от срещата си с Мик, че Тина е проститутка. При това положение връзката със статията бе както логична, така и неизбежна. Защото Мик можеше да издържа жената в Лондон не за собствените си удоволствия, а заради защитата й като източник на статия, която имаше потенциала да предизвика огромни заглавия и да го постави в предните редици на журналистиката. Със сигурност нямаше да е за пръв път проститутка да бъде замесена в ужасно важни новини, нито пък заради такава жена да падат глави и кариери. И сега, когато Мик беше мъртъв, а стаята му претърсена — може би с надеждата да бъде открит адресът на Тина Когин в Лондон, — никоя комбинация от тези подробности не изглеждаше невероятна.

— Саймън!

Дебора се втурна в стаята. Сейнт Джеймс се извърна рязко от прозореца и я видя, че трепери и е увила здраво ръце около себе си, сякаш й бе студено.

— Какво има?

— Сидни. Някой е в стаята на Сидни. Чух мъжки глас. Чух я да плаче. Помислих си, че Джъстин може да…

Сейнт Джеймс не я дочака да довърши изречението, а излезе бързо от стаята и хукна по главния коридор към северозападното крило. С всяка крачка тревогата му нарастваше, гневът също. В ума му отново изникнаха всички образи от следобеда. Сидни във водата. Сидни на пясъка. Брук, който я беше възседнал, удряше я и разкъсваше дрехите й. Но сега нямаше скала, която да го разделя от Брук. Той благослови това обстоятелство.

Само годините опит със сестра му го накараха да се поспре пред вратата, а не да се втурне направо вътре. Когато Дебора дойде при него, той слушаше, опрял ухо до дървото. Чу вика на Сидни, гласа на Брук и стенанието на сестра си. „По дяволите“, помисли си той. След това хвана Дебора за ръката, отдръпна я от вратата и я поведе по дългия коридор, който водеше към нейната стая в южното крило на къщата.

— Саймън! — прошепна тя.

Той не отговори, докато не влязоха в стаята й и не затвориха вратата след себе си.

— Няма нищо. Не се тревожи.

— Но аз я чух!

— Дебора, нищо й няма. Повярвай ми.

— Но… — Внезапно по лицето на Дебора се появи разбиране. Тя се извърна и преглътна. — Само си помислих — рече, но след това се отказа от усилието и просто заключи. — Защо съм такава глупачка?

Прииска му се да отговори, да разсее неудобството й, но знаеше, че каквото и да каже, може само да влоши положението. Разстроен и ядосан на промените в живота им, които му пречеха да предприеме каквото и да било, той се огледа безцелно в стаята й, сякаш можеше да намери в нея отговора. Видя черната дъбова ламперия по стените, парадните оръжия на Ашъртънови на гипсовата полица над камината, високия сводест таван, потънал в тъмнина. Огромно легло с четири колони заемаше по-голямата част от стаята, а по таблата му бяха гравирани уродливи фигури, които, гърчейки се, се показваха между цветя и плодове. Това беше ужасно място за сам човек. Приличаше на гробница.

— Сидни винаги е била малко трудна за разбиране — задоволи се да каже Сейнт Джеймс. — Бъди търпелива с нея, Дебора. Не си могла да знаеш какво става. Всичко е наред. Наистина.

За негова изненада, тя се обърна разпалено към него:

— Не е наред. Не е и ти го знаеш. Как може да се люби с него след това, което й стори той днес? Не разбирам. Луда ли е? А?

Това бе едновременно въпрос и отговор. Защото то наистина бе лудост — бясна, гореща, непристойна и помитаща всичко, което се изпречеше на пътя й.

— Тя е влюбена в него, Дебора — отговори накрая Сейнт Джеймс. — Не са ли всички малко луди, когато са влюбени?

Дебора само го погледна втренчено в отговор и преглътна.

— Лентата. Нека ти я дам — рече тя.

Дванадесета глава

„Котвата и розата“ се ползваше с най-благоприятното местоположение в целия Нанрънел. Кръчмата не само показваше от широките си еркерни прозорци прекрасна, непрепречвана от нищо гледка към пристанището, гарантираща задоволяването и на най-претенциозния наблюдател на корнуолската атмосфера, но и беше разположена точно пред единствената автобусна спирка и по този начин бе първата сграда, върху която попадаше окото на зажаднелия пътник при слизането му.

Вътрешността на кръчмата бе започнала лека-полека да се руши. Някога кремавите стени бяха поели по еволюционната пътека към сивото — ефект, постигнат от години излагане на дим от камината, пури, лули и цигари. Изкусно изработеният бар, целият в петна и вдлъбнатини, се виеше от салона в общия бар, а пиринчената му релса за крака бе ужасно очукана от дълга употреба. Също толкова износени маси и столове бяха разпръснати по доста изтъркания под, а таванът отгоре беше толкова подкожушен, че всеки момент можеше да се срути.

На сутринта, малко след отварянето на кръчмата, Сейнт Джеймс и лейди Хелън влязоха в нея и се озоваха сами с голямата тигрова котка, изтегната на еркерния прозорец, и жената зад бара, която бършеше многобройните халби. Тя им кимна и продължи работата си, а очите й проследиха лейди Хелън до прозореца, където посетителката се наведе да погали котката.

— Внимавайте с нея — рече жената. — Да не ви одраска. Понякога е много лоша.

Сякаш с намерението да я обвини в лъжа, котката се прозина, протегна се и подложи на лейди Хелън дебелия си корем, за да го погали. Жената ги погледна още веднъж, изсумтя и продължи да нарежда чашите върху една табла.

Сейнт Джеймс отиде при нея на бара, като си мислеше, че ако това е госпожа Суон, значи й със сбъркано името8, защото нищо в нея не напомняше на лебед. Беше набита и здрава, с малки очички и сива коса — живо отрицание на името си, — облечена с пристегната в талията разкроена пола и селска блуза.

— К’во да ви налея? — попита тя и продължи да бърше чашите.

— Малко ми е рано — отговори Сейнт Джеймс. — Всъщност дойдохме да поговорим с вас. Ако вие сте госпожа Суон.

— Кой се интересува?

Сейнт Джеймс представи себе си и лейди Хелън, която беше седнала до котката.

— Сигурен съм, чули сте за убийството на Мик Камбри.

— Цялото село знае. И за това, и за накълцването. — Тя се усмихна. — Изглежда, Мик най-сетне си е получил туй, дето си го просеше. Разделен от любимата си играчка, а? Сто на сто довечера ще стане голяма свинщина, като съпрузите дойдат да празнуват.

— Мик е имал работа с местни жени?

Госпожа Суон пъхна увития си в кърпа юмрук в една чаша и я полира енергично.

— Мик Камбри си имаше работа с всяка, дето беше готова да му легне.

След тези думи се обърна към празните рафтове зад себе си и започна да нарежда чашите с дъното нагоре върху рогозките. Скритото значение беше ясно: нямаше какво повече да им каже.

Лейди Хелън се обади:

— Всъщност, госпожо Суон, ние сме загрижени за Нанси Камбри. Главно заради нея дойдохме да поговорим.

Раменете на госпожа Суон се поотпуснаха, макар и да не се обърна към тях, докато им казваше:

— Глупаво момиче е тая Нане. Да се омъжи за тоя педераст. — И тръсна отвратено къдрици.

— Наистина — продължи гладко лейди Хелън. — А в момента е във възможно най-лошото положение, нали? Не само че съпругът й е убит, ами и баща й е на разпит в полицията.

Това веднага привлече интереса на госпожа Суон. Тя се обърна към тях с ръце на хълбоците. Зяпна с уста, затвори я и отново я отвори.

— Джон Пенелин?

— Точно така. Нанси се опита да каже на полицията, че е говорила с баща си по телефона снощи, така че той не е могъл да бъде в Нанрънел и да убие Мик, но те…

— Така беше — прекъсна я госпожа Суон. — Наистина го направи. Така е. Взе ми назаем десет пенса да се обади. В чантата й няма и пени благодарение на Мик. — Смяната на темата я накара да поомекне. — Винаги й взимаше парите. Нейните, на баща й и до които се докопаше. Все пари искаше. Да може да се прави на франт.

— Сигурна ли сте, че Нанси е говорила с баща си? — попита Сейнт Джеймс. — А не с някой друг?

Госпожа Суон се засегна от съмнението на Сейнт Джеймс и го посочи с пръст, за да подчертае думите си:

— Разбира се, че говори с баща си! Че нали се уморих да я чакам — забави се десет-петнайсет минути, — та се наложи да ида до кабината и да я измъкна оттам.

— Къде е тази кабина?

— До училищния двор. Точно на Пол Лейн.

— Видяхте ли я да набира номера? Можехте ли да наблюдавате самата кабина?

Госпожа Суон помисли над въпросите и бързо си извади заключение:

— Едва ли мислите, че Нанси е убила Мик! Че се е промъкнала до къщичката, накълцала го е и се е върнала, ни лук яла, ни лук мирисала, да сипва бира?

— Госпожо Суон, виждахте ли кабината от училищния двор?

— Не. И к’во от това? Нали аз измъкнах момичето? Тя плачеше. Рече, че баща й бил много ядосан, дето взела пари назаем, и че се опитвала да се сдобри с него. — Госпожа Суон стисна здраво устни, сякаш за да им покаже, че е казала всичко, което трябва. След малко обаче сякаш мехурът на гнева у нея се разрасна и се пукна, защото продължи с все по-яден глас: — И не мога да обвинявам бащата на Нанси. Всички знаеха къде отиват парите, които Нанси даваше на Мик. Право в джобовете на любовниците му. Толкоз беше влюбен в себе си, малкият му червей. Наду се като въшка, когато отиде в университета. И още се наду, когато почна с онова му там писане. Взе да мисли, че може да живее както си ще, а? Право там, в офиса на вестника. Получи си заслуженото!

— В офиса на вестника ли? — попита Сейнт Джеймс. — Срещал се е с жени в офиса на вестника?

Жената посочи яростно с глава тавана.

— Точно над нас е. Отзад има една малка стаичка. С креват и всичко. Истинско любовно гнезденце. И парадираше с туй, дето правеше. Гордееше се. Даже пазеше трофеи.

— Трофеи?

Госпожа Суон се наведе напред, сложи огромната си гръд на бара и насочи горещия си дъх към лицето на Сейнт Джеймс:

— К’во ще кажеш за дамски гащички, момче? Два различни чифта точно в чекмеджето на бюрото му. Хари ги намери. Неговият баща. Няма и шест месеца, откак е излязъл от болницата, горкият човечец, и да се натъкне на тях. Стояли си в най-горното чекмедже на бюрото му и даже не били чисти. Уф, каква кавга стана тогаз!

— Нанси е разбрала?

— Хари крещеше, не Нане. „Бебето ти е на път — викаше. — И вестникът! Семейството ни! За тебе са нищо, стига само да си задоволяваш прищевките!“ И удари Мик толкоз силно, та си помислих, че е умрял, като чух как издумка на пода. Цепна си и главата, когато се удари в ръба на шкафа. Ама само след минутка мина оттука като светкавица, а баща му беснееше след него.

— Кога е станало това? — попита Сейнт Джеймс.

Госпожа Суон сви рамене. Яростта й се беше изчерпала.

— Хари може да ви каже. Той е на горния етаж.

Джон Пенелин нави топографската карта, стегна я с ластик и я сложи заедно с дузината останали в старата поставка за чадъри в кабинета си. Късното утринно слънце струеше през стъклата и затопляше прекалено стаята, затова той отвори прозорците и нагласи щорите, докато говореше:

— Значи във всяко отношение годината беше добра. И ако оставим онзи парцел на север на угар за още един сезон, земята само ще спечели от това. Такова поне е моето предложение. — После се върна на мястото си зад бюрото, сякаш имаше претъпкан дневен ред, към който смяташе да се придържа, и веднага продължи: — Може ли да поговорим за калаената мина?

Намерението на Линли не беше да преглежда счетоводните книги или да се впуска в подробно разискване на управлението на имението — нещо, което Пенелин правеше с огромна лекота вече четвърт век, въпреки растежа. Все пак се съгласи, като знаеше, че търпението е по-вероятно да подтикне Пенелин да се довери, отколкото един директен разпит.

Целият вид на управителя показваше, че не би имал нищо против да си разтовари сърцето. Изглеждаше блед. Все още носеше снощните си дрехи, но не личеше да е спал с тях и вероятно изобщо не си беше лягал. Част от причината за безсънието му все още се виждаше по него: пръстите му бяха леко изцапани с мастило от вземането на отпечатъци в полицията в Пензънс. Когато прецени всичко това, Линли за момент пренебрегна истинската цел на посещението си и поде разговора на Пенелин.

— Все още ли вярваш, Джон? — рече той. — Минното дело в Корнуол е мъртво от сто години. Знаеш го не по-зле от мен.

— Не за отварянето на калаената мина говоря — рече Пенелин. — Тя трябва да бъде запечатана. Машинното отделение е развалина. Главната шахта е наводнена. Твърде опасно е да я оставим в това състояние. — Той се завъртя със стола си и кимна към голямата карта на имението на стената. — Мината се вижда от шосе „Сенън“. Нужно е само да се повърви през бърдото, за да се стигне до нея. Мисля, че е време да разрушим напълно машинното отделение и да запечатаме шахтата, преди някой да реши да я изследва и да пострада. Или по-лошо.

— Движението по това шосе не е оживено по никое време на годината.

— Вярно е, че малко от посетителите на селото минават оттам — каза Пенелин. — Но местните хора го ползват постоянно. За децата се притеснявам. Знаете как е с игрите им. Не искам никой от нас да преживява ужаса на дете, паднало в калаената мина.

Линли стана, за да огледа картата. Беше вярно, че мината се намира на по-малко от сто метра от шосето и е разделена от него само със стара каменна стена. Това със сигурност бе недостатъчна преграда, за да се държат настрани хората от район, където безброй пътеки водеха към частна собственост през открити бърда и дефилета, съединявайки селата едно с друго.

— Разбира се, че си прав — каза той и прибави замислено, повече на себе си, отколкото на него. — На татко никак нямаше да му се иска да види мината запечатана.

— Времената се менят — рече Пенелин. — Баща ви не беше човек, който живее с миналото.

Той отиде до шкафа с папките, извади още три и ги донесе на бюрото. Линли се приближи до него.

— Как е Нанси тази сутрин? — попита той.

— Справя се.

— Кога те върна полицията?

— В четири и половина. Там някъде.

— Значи това е всичко? С полицията?

— Засега.

Навън двама от градинарите разговаряха, докато работеха между растенията, а чистото, остро щракане на ножиците им звучеше като междуметия между думите. Пенелин ги погледа известно време през щорите.

Линли се поколеба, разпъван между обещанието си към Нанси и усещането, че Пенелин не иска да каже нищо повече. Джон беше затворен човек. Не желаеше помощ. Това поне беше ясно. Все пак Линли чувстваше, че под естествената сдържаност на Пенелин се крие подводно течение от тревога, и той потърси източника й, за да се опита да я посмекчи, доколкото можеше. След като толкова години бе разчитал на лоялността и верността на управителя, можеше сега да му отвърне със същото.

— Нанси ми каза, че снощи е разговаряла с теб по телефона — каза Линли.

— Да.

— Но според полицията някой те е видял в селото.

Пенелин не отговори.

— Виж, Джон, ако има някакви неприятности…

— Няма никакви неприятности, милорд. — Пенелин придърпа папките по бюрото и отвори най-горната. С този жест показваше, че разговорът е приключил — най-явния, който можеше да си позволи, за да помоли Линли да напусне кабинета му. — Така е, както каза Нанси. Говорихме по телефона. Ако някой мисли, че съм бил в селото, не мога да му помогна, нали? Там е тъмно. Може да е бил кой ли не. Така е, както каза Нанси. Бях си вкъщи.

— Дявол да го вземе, та нали всички бяхме там, когато ти се прибра в два и половина сутринта! Бил си в селото, нали? Виждал си се с Мик. И ти, и Нанси не казвате истината. Джон, нея ли се опитваш да прикриеш? Или Марк? Защото и той не си беше вкъщи. А ти знаеше това, нали? Марк ли търсеше? Да не би да се е скарал с Мик?

Пенелин вдигна един документ от папката.

— Започнах предварителната подготовка на документите за затварянето на калаената мина — рече той.

Линли направи последно усилие:

— Тук си от двадесет и пет години. Мислех, че би дошъл при мен в момент на беда.

— Няма беда — рече твърдо Пенелин. След това вдигна още един лист и макар да не го погледна, самият жест представляваше красноречива молба да бъде оставен сам.

Линли прекрати разпита и излезе от кабинета.

Когато затвори вратата зад гърба си, се поспря в коридора, където плочките по пода охлаждаха въздуха. В края му югозападната врата на къщата беше отворена и слънцето жареше двора вън. По камъните се движеше някой, чуваше се приятният ромон на течаща вода. Той тръгна към нея.

Навън намери Джаспър — понякога шофьор, понякога градинар, понякога коняр, но винаги клюкар — да мие ленд роувъра, който бяха карали предишната вечер. Панталоните му бяха запретнати, възлестите му крака бяха голи, а бялата му риза беше разкопчана и разкриваше кльощави гърди, обрасли с посивели косъмчета. Той погледна Линли.

— Научихте го от него, нали? — попита той, като насочи струята към предното стъкло на роувъра.

— Какво да съм научил от кого? — попита Линли.

Джаспър изсумтя.

— За всичко се догадихме тая сутрин — рече той. — Убийството и полицията и дето Джон го били откарали от криминалния отдел. — Той се изплю на земята и прокара парцал по повърхността на колата. — Дето Джон бил в Нанрънел, а пък Нанси лъжела като дърта циганка за всичко, дето можела… Кой да си помисли, че ще види таквоз нещо?

— Нанси да лъже? — попита Линли. — Сигурен ли си, Джаспър?

— Много ясно, че съм сигурен — каза той. — Че не ходих ли в къщата му в десет и половина? Не ходих ли и до мелницата? Беше ли си някой вкъщи? Разбира се, че лъже.

— Мелницата? Мелницата в гората? Тя има ли нещо общо със смъртта на Мик Камбри?

При този директен подход лицето на Джаспър придоби затворено изражение. Линли прекалено късно си спомни за навика на възрастния мъж да крепи всеки разказ на нишката на намеците. В отговор на въпроса му, Джаспър избра по свой каприз линията на разговора:

— Джон не ви ли каза за онез дрехи, дето Нанси ги изпоряза?

— Не, не ми каза за никакви дрехи — рече Линли и поднесе стръвта. — Едва ли е било важно, иначе щеше да ми спомене.

Джаспър поклати мрачно глава на глупостта да се пропусне такава важна информация.

— Режеше ги на парченца — рече той. — Точно там, в тяхната къщурка. Там я видяхме двамата с Джон. Хванахме я и тя се разрева като дърта болна крава, когат’ ни видя. Туй трябва да е доста важно, бих рекъл.

— Но не говори с вас?

— Нищо не рече. Ония хубави дрехи, а пък Нанси ги режеше на парченца. Джон побесня, кат’ я видя. Искаше да иде в къщурката да пипне Мик. Нане го спря. Овеси му се на ръката, докат’ му мина ядът.

— Значи са били дрехите на друга жена — заразмишлява Линли. — Джаспър, знае ли някой коя е била любовницата на Мик?

— Любовница ли? — рече презрително Джаспър. — По-вярно ще се рече любовници. Дузини, ако се вярва на Хари Камбри. Седи си и разправя наляво и надясно за курвалъка на Мик. „Оная не му дава достатъчно — обича да вика Хари. — Че к’во трябва да прави един мъж, когат’ жена му не ще да му дава достатъчно?“ — Джаспър се засмя подигравателно, отстъпи от роувъра и обля предната гума. Краката му се намокриха и се покриха със ситни кални капчици. — Ако вярваме на Хари, Нане си държи ръцете и краката кръстосани, откак се е родило бебето. Пък Мик толкоз много се мъчел, щял да избухне, като нямало къде да си го мушне. „К’во трябва да направи Мик?“, вика Хари. Пък госпожа Суон, тя му рече к’во, ама… — Джаспър като че ли внезапно осъзна с кого разговаря толкова поверително. Хуморът му се стопи. Той изправи рамене, свали си шапката и прокара ръка през косата си. — Всеки може да види къде е проблемът. Мик не щеше да си седне на задника.

След това се изплю, за да подчертае, че разговорът е приключил.

Сейнт Джеймс и лейди Хелън чуха Хари Камбри, преди да го видят. Докато се изкачваха по тесните стълби — като навеждаха глави, за да избегнат коварно наредените по тавана греди, — чуха шум от влачене на мебели по голия дървен под, яростно затръшване на чекмедже и грозна псувня. Когато почукаха на вратата, в стаята се възцари тишина. След това се приближиха стъпки. Вратата се отвори рязко. Камбри ги огледа от глава до пети. Те направиха същото.

Когато го видя, Сейнт Джеймс си спомни, че мъжът срещу него е бил опериран от сърце предната година. Изглеждаше доста зле — слаб, със стърчаща адамова ябълка и изпъкнали като скелет ключици, съединяващи се с две изпъкнали бучици под тях. Жълтеникавата му кожа показваше зле функциониращ черен дроб, а в ъгълчетата на устата му имаше зачервени пукнатини със засъхнала кръв. Лицето му беше небръснато, а малкото сива коса на главата му стърчеше в различни посоки, сякаш се беше събудил набързо и не бе имал време да се среше.

Когато Камбри отстъпи назад, за да им направи път, Сейнт Джеймс видя, че офисът представлява голяма стая с няколко малки кабинки до едната стена и четири тесни прозореца над улицата, която се изкачваше по хълма и стигаше до горния край на селото. Освен Хари Камбри там нямаше никой друг — странно обстоятелство за офис, особено на вестник. Но поне една от причините за отсъствието на персонала лежеше по масите, бюрата и столовете. Тетрадки и папки бяха извадени от местата си и разпръснати навсякъде. Хари Камбри бе зает с търсене.

Очевидно търсеше от няколко часа и без определена система, като се имаше предвид състоянието на стаята. Многобройните шкафове бяха с отворени, полупразни чекмеджета; до включения компютър имаше купчина дискети; върху голямата маса лежеше последното издание на вестника, избутано настрани, за да се направи място на три купчини със снимки, а чекмеджетата на петте бюра в стаята бяха извадени. Въздухът беше зловонен от миризмата на стара хартия и тъй като лампите на тавана не бяха светнати, в стаята цареше полумрак като в роман на Дикенс.

— Какво искате?

Хари Камбри пушеше цигара, която махна от устата си само за да се изкашля и да запали нова. Не личеше да е загрижен за ефекта, който тя можеше да окаже върху сърцето му.

— Сам ли сте тук? — попита Сейнт Джеймс, докато двамата с лейди Хелън си проправяха път през неразборията.

— Дадох им почивен ден. — Докато отговаряше, Камбри изгледа лейди Хелън от глава до пети. — А вашата работа каква е?

— Нанси ни помоли да видим къде се крие причината за убийството на Мик.

— Дошли сте да помагате? Вие двамата?

Той не направи никакъв опит да прикрие, че ги оглежда, като първо измери поставения в протеза крак на Сейнт Джеймс със същата безочливост, с която погледна и лятната рокля на лейди Хелън.

— Преследването на новини е опасна професия, нали, господин Камбри? — попита лейди Хелън откъм прозорците, където беше стигнала в обиколката си на стаята. — Ако синът ви е бил убит заради някаква статия, какво значение има кой ще поднесе убиеца на правосъдието, стига да бъде направено?

При тези думи нахакаността на Камбри изчезна.

— Заради статия е — каза той. Ръцете му се отпуснаха безжизнено надолу. — Знам го! Чувствам го! Тук съм, откакто чух, и се опитвам да намеря записките на момчето.

— И не сте открили нищо? — попита Сейнт Джеймс.

— Почти няма с какво да се започне. Просто се опитвам да си спомня какво е казвал и правил. Не е нанрънелска история. Не може да бъде. Но в това се заключава всичко, което знам.

— Сигурен ли сте?

— Като го гледах през последните месеци, хич не ми приличаше да работи върху нещо, което става в Нанрънел. Постоянно отсъстваше, проследяваше някаква нишка, изследваше, правеше интервюта с този, издирваше онзи. Не, не е било селска история. Не е възможно. — Той поклати глава. — Когато се отпечаташе, щеше да осигури успеха на тоя вестник. Знам това.

— Къде е ходил?

— В Лондон.

— Но не е оставил никакви бележки? Не е ли странно?

— Има бележки де. Ето. Това, дето го виждате. — Камбри замахна с ръка, за да обхване бъркотията в офиса. — Но нищо не ми се струва да е причинило смъртта на момчето. Репортерите не губят живота си заради интервюта с военни, с местни депутати, с приковани на легло инвалиди, с млекопроизводители от Севера. Журналистите умират, когато притежават информация, заради която си заслужавала се умре. А тук няма такива неща.

— Нищо необичайно сред тези материали?

Камбри пусна цигарата си на пода и я стъпка. Разтри мускулите на лявата си ръка и точно тогава очите му се плъзнаха към едно от бюрата. Сейнт Джеймс прочете в това отговор на последния си въпрос.

— Намерили сте нещо.

— Не знам. Можете и вие да погледнете. Аз не разбирам нищичко. — Камбри отиде до бюрото. Изпод телефона извади парче хартия, което подаде на Сейнт Джеймс, и рече: — Беше напъхано в дъното на чекмеджето.

Хартията беше мазна и първоначалното й предназначение бе да служи като обвивка на сандвич от кафене „Талисман“. Написаното едва се четеше. Слабата светлина в стаята и местата, където химикалката бе минала по мазните петна, правеха разчитането трудно, но се виждаше, че написаното се състои предимно от цифри.

Сейнт Джеймс вдигна поглед.

— Това почеркът на Мик ли е?

Камбри кимна:

— Ако има някаква статия, това е. Но не знам за какво е, нито пък какво означават тия работи.

— Но сигурно някъде има бележки със същите цифри и означения — рече лейди Хелън. — Мl и М6. Това със сигурност са някакви пътища.

— Ако има бележки със същите цифри, то аз не съм ги намерил — каза Камбри.

— Значи ги няма.

— Някой да ги е свил? — Камбри запали нова цигара, вдиша и се закашля. — Чух, че къщата им е била претърсена.

— Тук има ли следи, че е влизал някой? — попита Сейнт Джеймс.

Камбри погледна от тях към самата стая и поклати глава:

— Боскоуън изпрати един човек да ми каже за Мик в четири и петнайсет тая сутрин. Отидох в къщата им, но те вече бяха изнесли трупа и не ми позволиха да вляза. Затова дойдох тук и оттогава не съм излизал. Никой не е разбивал вратата.

— И никакви признаци на претърсване? Може би някой от служителите?

— Нищо — каза той. Ноздрите му се сбърчиха. — Искам да намеря копелето, дето направи това на Мики. И няма да спра статията. Нищо няма да може да я спре. Имаме свободна преса. Моето момче живя за това и умря за това. Но то няма да бъде напразно.

— Ако е умрял заради статия — рече тихо Сейнт Джеймс.

Лицето на Камбри потъмня.

— Че заради какво друго?

— Любовниците на Мик.

Камбри махна цигарата от устата си с движение, което беше бавно и отработено като на актьор.

— Приказват такива неща за Мики, нали? Е, защо пък трябва да се съмнявам? Мъжете завиждаха на неговата непринуденост, жените също, когато ги пренебрегнеше. — Цигарата се върна обратно в устата му и димът накара Камбри да примижи. — Той беше истински мъж, моят Мик. Мъж, та дрънка. А един мъж си има своите нужди. Оная, неговата схваната жена, имаше парче лед между краката си. Туй, дето му го отказваше, той си го намираше другаде. Ако тука някой е сбъркал, то това е Нанси. Обърни гръб на един мъж и той ще си потърси друга жена. Това не е престъпление. Той беше млад. Имаше нужди.

— Има ли някоя определена личност, с която да се е срещал? Повече от една жена? Захващал ли се е с някоя нова напоследък?

— Не мога да кажа. Мики нямаше навика да се хвали, когато си хванеше нова любовница.

— А спали ли са омъжени жени с него? — попита лейди Хелън. — Жени от селото?

— Много жени спяха с него. — Камбри избута хартиите от бюрото настрана, повдигна стъклото, което го покриваше, извади оттам една снимка и й я подаде. — Вижте сама. Мислите ли, че това е онзи тип мъж, на когото бихте отказали, ако ви помоли да си разтворите краката, госпожичке?

Лейди Хелън си пое дълбоко въздух, за да отговори, но не го направи и с това демонстрира възхитително самообладание. Нито пък погледна към снимката, която подаде на Сейнт Джеймс. На нея младеж без риза беше застанал на палубата на платноход с ръка на мачтата и нагласяше въжетата. Беше с квадратна челюст; хубав, но слаб като баща си, без грубоватата фигура или черти, които обикновено изникват в съзнанието при определението „истински мъж“. Сейнт Джеймс обърна снимката. „Камбри се приготвя за Купата на Америка — момчето тръгва на път“, бе написано закачливо отзад. Почеркът бе същият като на бележката от бюрото.

— Имал е чувство за хумор — забеляза Сейнт Джеймс.

— Имаше всичко.

— Мога ли да запазя снимката? И тази бележка?

— Вземете каквото искате. За мен те са нищо без Мик. — Камбри огледа офиса. Увисналите рамене и морните бръчки по лицето му издаваха поражение. — Тъкмо докосвахме успеха. „Оратор“ щеше да стане най-големият вестник в Южен Корнуол. И повече нямаше да бъде седмичник. Аз го исках. Мик го искаше. Тъкмо се бяхме отправили натам. Всички ние.

— Мик разбирал ли се е с персонала? Тук имало ли е неприятности?

— Те го обичаха. Той стори добро на много от тях. Върна се в селото. Беше герой за тях, такъв го искаха. — Гласът на Камбри се изостри. — Не може да мислите, че някои от персонала би го убил. Никой от този офис не би вдигнал ръка срещу моя син. Нямаха причина. Той променяше вестника. Правеше подобрения. Готвеше се…

— Да уволни някого?

— Кого, дявол да го вземе?

Сейнт Джеймс погледна към бюрото, което се намираше най-близо до прозореца. На него имаше снимка на две деца в рамка.

— Какви бяха отношенията му с вашата коректорка? Джулиана Вендейл ли се казва?

— Джулиана? — Камбри махна цигарата и облиза устни.

— Тя била ли е една от любовниците му? Бивша? Или женската страна от сексуален тормоз на работното място, която е щяла да бъде уволнена заради отказа си да съдейства за удовлетворяване нуждите на Мик?

Камбри се изсмя дрезгаво, като отказваше да реагира на маниера, с който Сейнт Джеймс използва неговите собствени думи, за да стигне до повече от логичен и неприятен мотив за убийство. Един благороден журналист умираше заради информация или защита на източник, а не заради долен малък епизод на сексуален тормоз, завършил с чисто сексуално престъпление.

— Мик нямаше нужда от Джулиана Вендейл — рече Камбри. — Не му се налагаше да се моли за това, дето му се предлагаше на тепсия — горещо, влажно и нетърпеливо, — накъдето и да се обърнеше.

Излязоха отново на улицата и се отправиха към паркинга на пристанището, където лейди Хелън беше оставила роувъра. Докато вървяха, Сейнт Джеймс я погледна. През последните минути от престоя им в офиса на вестника не бе казала нищо, макар напрегнатото тяло и изопнатото лице да изразяваха отношението й към живота и смъртта на Мик Камбри — без да се споменава към неговия баща — по-добре от всякакви думи. Все пак в момента, в който напуснаха сградата, тя даде воля на отвращението си. Закрачи бързо към паркинга и Сейнт Джеймс едва успяваше да я настига, затова улавяше само откъси от монолога й:

— Някакъв сексуален атлет… по-скоро позьор, отколкото негов баща… време да се занимава с вестника, когато е бил толкова зает да задоволява нуждите си?… Всяка жена в Корнуол… изобщо не ми е чудно — ама изобщо, — че някой му е отрязал… Дори си помислих да го направя и аз…

Когато стигнаха до колата, вече беше останала без дъх. Той също.

Облегнаха се на роувъра и подложиха лицата си на ветреца, изпълнен с острите миризми на кафяви водорасли и риба. На пристанището, точно под тях, стотици чайки кръжаха над малка лодка, в която уловът от тази сутрин проблясваше на слънцето като сребро.

— Ти така ли си мислиш за мен? — попита рязко лейди Хелън.

Сейнт Джеймс едва ли можеше да бъде по-изненадан.

— Хелън, за бога…

— Това ли е? — попита тя. — Кажи ми! Искам да знам! Защото, ако е така, можеш да се върнеш пеш до Хауенстоу.

— Тогава как мога да ти отговоря? Разбира се, че ще кажа „не“. А ти пък ще кажеш, че го казвам само за да не вървя пеш до Хауенстоу. В такава ситуация няма как да спечеля, Хелън. По-добре направо да започвам да куцам нататък.

— О, хайде, влизай! — въздъхна тя.

Сейнт Джеймс побърза да го направи, преди да е променила решението си. Тя влезе в колата, но не я запали веднага, а погледна през прашното стъкло към ръждивите стени на кея. Там вървеше едно семейство: майката буташе избеляла синя количка с бебе, а бащата водеше за ръка детенце на около годинка. Изглеждаха прекалено млади, за да бъдат родители.

— През цялото време си повтарях да гледам на него като на източник — рече накрая тя. — Постоянно си казвах, че е опечален, че не знае какво говори, че не се чува. Но се боя, че загубих самообладание, когато ме попита дали не бих си разтворила краката заради Мик. Винаги се бях чудила какво точно означава изразът „да ти падне червена пелена пред очите“. Сега вече знам. Искаше ми се да се хвърля към него и да го оскубя.

— Той и без това нямаше много коса.

Това стопи напрежението. Лейди Хелън се засмя примирено и запали двигателя.

— Какво разбираш от тази бележка?

Сейнт Джеймс извади хартийката от джоба на ризата си и погледна напечатаното по диагонал от предната страна.

— Кафене „Талисман“. Чудя се къде ли се намира.

— Недалеч от „Котвата и розата“. Малко по-нагоре по Пол Лейн. Защо?

— Защото не може да го е написал в офиса на вестника. Не виждам защо ще използва обвивка от сандвич, когато наоколо лежи толкова много празна хартия. Значи трябва да го е написал на друго място. В кафенето или другаде, ако си е изял сандвича навън. Всъщност се надявах това кафене да е в Падингтън. — И й разправи за Тина Когин.

Лейди Хелън кимна към бележката:

— Мислиш ли, че това има нещо общо с нея?

— Все някак е замесена, ако е вярно предположението на Дебора, че е видяла именно Мик Камбри в коридора пред онзи апартамент. Но ако кафене „Талисман“ е в Нанрънел, явно Мик е работил върху това на местна почва.

— Местен източник? Местен убиец?

— Възможно. Но не задължително. Често е ходил до Лондон. Всички го потвърждават. Едва ли ще е трудно да бъде проследен обратно до Корнуол, особено ако е пътувал с влак.

— Ако е имал местен източник на информация, той в момента може също да е в опасност.

— Ако статията е мотивът за убийството — каза Сейнт Джеймс и пъхна хартийката обратно в джоба си.

— Бих казала, че е по-вероятно другото — отмъщение, задето е прелъстил чужда жена. — Лейди Хелън сви по шосе „Ламорна“. То се издигаше под лек наклон покрай сгради с туристически апартаменти и бунгала и лъкатушеше, разкривайки гледката на яркосиньото море. — Това е по-вероятният мотив, като се има предвид какво знаем за Мик. Защото как би се чувствал един мъж, когато се натъкне на неопровержимо доказателство, че жената, която обича, се отдава на друг?

Сейнт Джеймс се извърна настрани и впери поглед във водата. Рибарска лодка се люшкаше към Нанрънел и даже от това разстояние се виждаха кошниците с крабове9, които висяха от двете й страни.

— Ще му се прииска да извърши убийство, предполагам — отвърна той. Почувства, че лейди Хелън го поглежда, за да разбере как е приел думите й. Сега сигурно щеше да се опита да каже нещо, за да изглади неудобния момент. Но Сейнт Джеймс предпочиташе да остави нещата така и й го показа, като рече: — Колкото до другото, Хелън. За онова, което ме попита за нас, как съм се чувствал, когато с теб бяхме гаджета… Разбира се, че не. Знаеш това. Надявам се винаги да си го знаела.

— Не съм идвал тук от няколко години — рече Линли, докато двамата със Сейнт Джеймс минаваха през портата на Хауенстоу и започваха да се спускат през горичката. — Един господ знае в какво състояние ще я намерим, ако не е разрушена изцяло. Нали знаеш как е. Няколко сезона да се изостави и покривите хлътват, гредите започват да гният, а подовете се разпадат. Бях изненадан, когато разбрах, че още не се е срутила.

Знаеше, че в момента просто се старае да поддържа разговора с надеждата да държи настрана многото спомени, които само чакаха да го връхлетят — спомени, дълбоко свързани с мелницата и с една част от живота му, от която беше избягал с твърдата клетва никога повече да не мисли за нея. Дори и сега, докато наближаваха сградата и виждаха покрива й между дърветата, чувстваше първия колеблив прилив на спомени: само образа на майка си, която крачеше през гората. Но знаеше, че тя е просто илюзия, която се опитва да пробие предпазната му броня. Линли я прогони, като се поспря на пътеката и запали бавно цигара.

— Идвахме насам вчера — отговаряше в този момент Сейнт Джеймс. Продължи напред няколко крачки, но се спря, когато видя, че Линли е изостанал. — Колелото е обрасло, знаеш ли това?

— Не съм изненадан. Доколкото си спомням, това винаги е било проблем.

Линли пушеше замислено и реалното усещане на цигарата между пръстите му харесваше. Наслаждаваше се на острия мирис на тютюн и на факта, че цигарата му дава възможност да се съсредоточи върху нещо повече от необходимото.

— И Джаспър мисли, че някой използва мелницата? За какво? Да нощува?

— Не пожела да каже.

Сейнт Джеймс кимна замислено и продължи. Тъй като повече не бе в състояние да избягва спомените с лениви разговори, пушене или каквато и да е форма на отлагане, Линли го последва.

Странно, но откри, че мелницата не се е променила много от последния път. Някой като че ли се грижеше за нея. Външните стени имаха нужда, от боядисване — на някои места варта се беше изтъркала до самия камък — и повече от дървенията й се беше нацепила, но покривът си стоеше цял. Ако не се смяташе единственият прозорец на горния етаж, останал без стъкло, сградата изглеждаше достатъчно здрава, за да издържи още сто години.

Двамата мъже изкачиха старите каменни стъпала. Краката им се хлъзгаха в плитките вдлъбнатини, които говореха за хилядите влизания и излизания по времето, когато мелницата е била действаща. Останала без боя и обрулена от бурите, вратата висеше полуотворена. Дървото се беше изметнало от сезонните дъждове, така че вече не можеше да се затвори добре. Когато Линли я бутна, тя изскърца пронизително.

Влязоха, поспряха и се огледаха, без да бързат. Долният етаж бе почти празен, осветен от слънчеви лъчи, процеждащи се през цепнатините в капаците на прозорците. До отсрещната стена лежеше купчина разпадащи се чували, а до нея бяха натрупани дървени щайги. Под единия от прозорците имаше каменен хаван и чукало, оплетени в паяжина, а на пирон в стената висеше навито въже, което сякаш не бе докосвано от половин век. В единия ъгъл на стаята имаше малка купчинка стари вестници. Линли стоеше и наблюдаваше мълчаливо как Сейнт Джеймс отива да ги огледа.

— „Оратор“ — рече той, когато вдигна един от тях. — С някои бележки по текста. Корекции. Зачерквания. И нов дизайн за заглавката. — Той пусна вестника долу. — Мик Камбри знаел ли е за това място, Томи?

— Идвахме тук като момчета. Предполагам, че не го е забравил. Но тези вестници изглеждат стари. Едва ли е бил тук наскоро.

— Хмм, да. От април миналата година са. Но някой е идвал и след това.

Сейнт Джеймс посочи следите от стъпки по прашния под. Водеха до стълбата към тавана на мелницата и до зъбчатите колела, които движеха голямото воденично колело. Сейнт Джеймс огледа стъпенките на стълбата и подръпна три от тях, за да провери стабилността им. После се заизкачва тромаво.

Линли го гледаше как се приближава бавно към върха й и знаеше, че очаква от него да го последва. Не можеше да го избегне. Не можеше и да се отърве от спомените, които мелницата — и по-точно таванското й помещение — предизвикваше у него. Защото тогава, след като го търси дълго, тя го намери именно там. Беше се скрил от нея и от откритието, на което се бе натъкнал неочаквано.

Тичайки през градината от морето, той зърна само за момент мъжа, който минаваше зад прозореца на първия етаж — поглед, от който доби впечатление за висока и стабилна фигура; поглед, с който видя само лекия вълнен халат на баща си; поглед, при който не си направи труда да се сети колко е невъзможно той, толкова болен, дори да е станал от леглото, камо ли да се разхожда из спалнята на майка му. Не помисли за това, само изпита внезапна радост, когато думите излекуван, излекуван, излекуван звъннаха в главата му. Той хукна нагоре по стълбите, като тропаше силно с крака по стъпалата и ги викаше, и накрая връхлетя в стаята на майка си. Или поне се опита. Само че вратата беше заключена. Докато крещеше, медицинската сестра на баща му забърза нагоре по стълбите с поднос в ръка и му се скара, че ще събуди болния. Той успя да каже само: „Но татко е…“, преди да разбере.

Тогава кресна на майка си с такава дива ярост, че тя отвори вратата и Линли видя всичко: Тренъроу, облечен в халата на баща му; разбърканите чаршафи на леглото; разхвърляните в бързината дрехи по пода. Във въздуха тежеше острата миризма на сношение. А само един дрешник и една баня ги деляха от стаята, където баща му умираше.

Той се хвърли безпаметно към Тренъроу, но беше само едно слабичко седемнадесетгодишно момче и не бе в състояние да надвие мъж на тридесет и една. Тренъроу го зашлеви веднъж — шамар по лицето с отворена длан, като за изпаднала в истерия жена. Майка му извика: „Роди, не!“ — и всичко свърши.

След това го намери в мелницата. Той я видя от малкото таванско прозорче как се приближава през гората, висока и елегантна, само на четиридесет и една. И толкова красива.

Трябваше да запази самообладание. Тъй като все пак беше първородният син на един граф, трябваше да притежава волята и достойнството да й каже, че се връща в училище, за да се подготви за изпитите. Нямаше значение дали тя щеше да му повярва. Важно бе единствено да се махне, и то веднага.

Само че, докато я гледаше как се приближава, се сети колко я е обичал баща му и как е викал „Дейз! Дейз, любима!“ всеки път, когато е влизал в къщата. Животът му се бе въртял около това да я направи щастлива, а сега лежеше в спалнята си и очакваше ракът да прояде и останалата част от тялото му, докато тя и Тренъроу се целуваха, докосваха, притискаха един в друг и…

Линли спря да мисли. Тя изкачи стълбата, като викаше името му. Беше повече от готов да я посрещне.

— Курва! — кресна той. — Полудяла ли си? Или просто толкова много те сърби, че всеки би свършил работа? Даже и някой, който си мисли само как да ти го напъха и после да се хвали на приятелите си в кръчмата. Гордееш ли се с това, курво? Гордееш ли се, да те вземат дяволите?

Шамарът й го свари напълно неподготвен, защото до този момент тя стоеше и приемаше неподвижно обидите му. Само че при последния въпрос го удари толкова силно с опакото на ръката си, че той залитна към стената и устната му се разцепи от диамантения й пръстен. Лицето й изобщо не се промени. Беше безизразно, сякаш издялано от камък.

— Ще съжаляваш! — извика той, докато слизаше по стълбата. — Ще те накарам да съжаляваш! И двамата ще ви накарам да съжалявате! Ще видите!

И през годините удържа на обещанието си. И то как само!

— Томи?

Линли вдигна поглед и видя, че Сейнт Джеймс го гледа от отвора на тавана.

— Сигурно ще искаш да видиш какво има тук.

— Да. Разбира се.

И изкачи стълбата.

На Сейнт Джеймс му трябваха само няколко секунди, за да прецени обстановката в таванското помещение. Валът на мелницата, огромните, зъбчати колела и воденичният камък заемаха по-голямата му част, но останалото доста ясно показваше за какво се е използвала напоследък сградата.

В центъра на стаята стоеше ръждива масичка за карти и сгъваем стол. На него висеше захвърлена тениска, отдавна придобила сив цвят, докато на масичката старинни пощенски везни измерваха теглото на покрита с петна лъжичка и две мръсни бръснарски ножчета. До тях имаше отворен кашон с малки найлонови пликчета.

Сейнт Джеймс гледаше как Линли се приближава, преглежда вещите и чертите му застиват, докато стигаше до неизбежното заключение.

— Мик е идвал тук и по-късно от април миналата година, Томи — рече Сейнт Джеймс. — И смея да кажа, посещенията му са нямали нищо общо с „Оратор“. — Той докосна леко везните, като наблюдаваше как стрелката отмерва теглото. — Може би добихме по-ясна представа за това от какво е умрял.

Линли поклати глава. Гласът му прозвуча дрезгаво:

— Не е бил Мик.

Тринадесета глава

В седем и половина същата вечер Сейнт Джеймс почука на вратата на Дебора. Когато влезе, тя отстъпи от тоалетната масичка, като се оглеждаше със сбърчено чело.

— Ами — рече със съмнение — не зная.

Докосна огърлицата на шията си — двоен наниз от перли — и ръката й отиде към деколтето на роклята, където попипа несигурно материята. Приличаше му на коприна и цветът й бе странна комбинация от зелено и сиво, като океан в бурен ден. Кожата и косата й бяха в контраст с нея и резултатът бе много по-поразителен, отколкото Дебора изглеждаше да осъзнава.

— Истински успех — каза Сейнт Джеймс.

Тя се усмихна на отражението си в огледалото.

— Господи, колко съм нервна! Постоянно си повтарям, че това е просто малка вечеря със семейството на Томи и няколко техни приятели. Повтарям си, че изобщо не е от значение. Но веднага след това си представям как се обърквам с всичките онези сребърни прибори. Саймън, защо нещата в крайна сметка винаги се свеждат до сребърните прибори?

— Най-страшният кошмар на изисканото общество: Коя вилица трябва да използвам, когато ям скаридите? В сравнение с него всички проблеми на живота изглеждат незначителни.

— Какво трябва да говоря с онези хора? Наистина Томи ми каза, че ще има официална вечеря, но тогава не помислих много за това. Ако бях като Хелън, нямаше да имам проблем да бъбря забавно по хиляда и една теми. Щях да съм в състояние да говоря с всекиго. Това дори нямаше да е от значение. Но не съм като Хелън. О, колко ми се иска да бях! Само за тази вечер. Може би тя ще се съгласи да се престори на мен, а аз да се слея с ламперията?

— Този план едва ли би зарадвал Томи.

— Успях да си внуша, че ще се спъна по стълбите или ще разлея вино по цялата си рокля, или пък ще закача покривката и ще сваля всички чинии на пода, когато ставам от стола си. Снощи сънувах кошмар, че цялото ми лице е в сипаница и мехури и хората около мен питат с погребален тон: „Това ли е годеницата?“

Сейнт Джеймс се засмя и се приближи до нея, след това надникна в огледалото и огледа лицето й.

— Никъде не се вижда мехур. Нито пък сипаница. Колкото до тези лунички…

Тя също се засмя — такъв чист звук, такова удоволствие. Това го изстреля назад във времето, към спомените. Сейнт Джеймс отстъпи.

— Успях… — Той бръкна в джоба на сакото си, извади оттам снимката на Мик Камбри и й я подаде. — Би ли хвърлила един поглед?

Дебора поднесе снимката към светлината. Минаха само няколко секунди, преди да отговори:

— Той е.

— Сигурна ли си?

— Напълно. Мога ли да я взема с мен и да я покажа на Тина?

Сейнт Джеймс помисли малко. Предната вечер му се бе струвало съвсем безобидно да помоли Дебора да провери защо Мик Камбри е ходил в Лондон, като просто накара Тина Когин да разпознае човека на снимката. Но след днешния разговор с Хари Камбри, след като видя загадъчната хартия от кафене „Талисман“, след като обмисли вероятните мотиви за това престъпление и как Тина Когин би могла да се вмести в него, не беше толкова сигурен, че Дебора трябва да се включва в разследването и да контактува с хората, най-близки до него. Само че тя усети колебанието му и го постави пред свършен факт.

— Поговорих за това с Томи — рече тя. — С Хелън също. Решихме двете с Хелън да хванем влака утре сутринта и да отидем направо в апартамента ми. Така че до следобед ще знаем нещо за Мик Камбри. Това със сигурност би помогнало.

Сейнт Джеймс не можеше да отрече това и Дебора като че ли прочете съгласието по лицето му, защото каза:

— Добре. Значи е уговорено!

След това остави снимката в чекмеджето на тоалетката с движение, което показваше, че разговорът е приключен. В същия момент вратата на стаята се отвори и влезе Сидни, която с една ръка се мъчеше да си вдигне ципа на роклята, а с другата се опитваше безуспешно да въведе рошавата си коса в ред.

— Тези проклети камериерки от Хауенстоу! — мърмореше тя. — След като изпърхат през стаята ми — Бог ми е свидетел, че са с добри намерения, — не мога да си намеря нищо. Саймън, би ли… Мили боже, изглеждаш чудесно в този костюм! Нов ли е? Ето. Като че ли не мога да се справя сама с това проклето нещо. — Тя застана с гръб към брат си и когато Сейнт Джеймс довърши започнатото от нея, Сидни погледна към Дебора. — И ти изглеждаш страхотно, Деб. Саймън, нали изглежда страхотно? О, няма значение! Защо изобщо те питам, след като от години насам единственото нещо, което намираш за страхотно, е петното кръв, погледнато през микроскопа! Или може би парченце кожа, извадено изпод нокътя на някой труп.

Тя се засмя, обърна се и потупа брат си по бузата. След това отиде до тоалетната масичка, огледа се в огледалото и вдигна парфюма на Дебора.

— Та значи камериерките са оправили — продължи Сидни първоначалната си мисъл — и аз, разбира се, не мога да намеря нищо. Парфюма ми го няма никъде — мога ли да се напръскам с твоя, Деб? — и преди малко се помъчих да си намеря обувките! Тъкмо вече бях решила да взема назаем един чифт от Хелън, намерих ги най-отзад в гардероба. Бяха ги напъхали така, сякаш нямам никакво намерение да ги сложа повече.

— Странно място за обувки — забеляза иронично Сейнт Джеймс. — В гардероба.

— Той ми се подиграва, Дебора — каза Сидни, — но ако го нямаше баща ти да му подрежда нещата, няма съмнение какъв щеше да бъде резултатът. Хаос. Пълен. Абсолютен. Безграничен. — Тя се наведе и поднесе лицето си към огледалото. — Отокът е спаднал, слава богу, макар че драскотините са ужасни. Без да споменавам синината под окото. Изглеждам като уличен побойник. Мислите ли, че някой ще загатне за това? Или просто трябва да се съсредоточим върху безупречните си обноски? Нали знаете как става. Очите право напред и никакво опипване на бедра под покривката.

— Опипване на бедра ли? — попита Дебора. — Саймън, не си ми казвал за такова нещо! А аз се притеснявам за среброто!

— За среброто ли? — Сидни се озърна наоколо. — А, имаш предвид вилиците и лъжиците? Уф! Няма защо да мислиш, освен ако хората не започнат да се замерят с тях. — След това, без да я канят, разроши косата на Дебора, отстъпи назад, намръщи се и отново си поигра с нея. — Къде е Джъстин, знаете ли? Не съм го виждала от сто години. Вероятно се страхува да не го ухапя пак. Не мога да проумея защо реагира така вчера. И преди съм го хапала, макар че, като си помисля, ситуацията беше по-различна. — Тя се засмя с половин уста. — Е, ако тази вечер между нас пак избухне свада, да се надяваме да не е на масата. С всичките онези вилици и ножове ще имаме достатъчно оръжия.

Томас намери Питър в пушалнята на партера. Беше застанал с цигара в ръка до камината и гледаше съсредоточено червената лисица, монтирана в стъклена кутия отгоре й. Състрадателният препаратор милостиво беше поставил животното в поза на скок, сякаш само на сантиметри от дупката, която е щяла да му донесе спасение. Все пак другите лисичи трофеи не бяха имали такъв късмет при съхраняването. Главите им висяха от плочки, неравномерно разпръснати между снимките по покритите с ламперия стени. Тъй като единствената светлина идваше от причудлив пиринчен полилей, лисиците хвърляха дълги сенки — обвинителни клинове тъмнина, които сякаш подчертаваха увлечението по кървавите спортове, каквото в действителност никой от семейството не беше изпитвал от Първата световна война насам.

Когато видя отражението на брат си в стъклената кутия, Питър заговори, без да се обръща:

— Защо, мислиш, никой досега не е свалил това ужасно нещо от полицата над камината?

— Предполагам, че е от първия успешен лов на дядо.

— И защо да го окървавяват, когато могат да му поднесат горкото същество като награда?

— Нещо такова.

Линли забеляза, че брат му е махнал свастиката от ухото си и я е заменил с малко златно топче на винтче. Носеше сиви панталони, бяла риза и хлабаво завързана вратовръзка. Макар дрехите да му бяха прекалено големи, поне бяха чисти. И си беше обул обувки, ако не чорапи. Това изглеждаше достатъчна причина за моментна благодарност и Томас замалко се усъмни дали си заслужава и дали е разумно да се сблъсква с брат си — тъй като знаеше, че рано или късно трябва да го направи — в момент, когато видът на Питър говореше за отстъпка, компромис и обещание за промяна.

Питър хвърли цигарата си в камината и отвори барчето с напитките, замаскирано под стъклената кутия с лисицата.

— Това беше една от юношеските ми тайни — изкикоти се той, докато си наливаше втора чаша уиски. — Джаспър ми го показа, когато станах на седемнадесет.

— И на мен ми го показа на същата възраст. Предполагам, че е нещо като ритуал на прехода.

— Мислиш ли, че майка знаеше?

— Предполагам.

— Какво разочарование: да си мислиш, че си умен, а то да се окаже точно обратното. — Едва тогава се обърна към него и вдигна весело чашата си за тост. — Само най-доброто, Томи! Имал си страхотен късмет, задето си я открил!

При тези думи Линли забеляза, че очите на брат му блестят неестествено. Бодна го леко подозрение, но след това просто го потисна, благодари и продължи да гледа Питър, който отиде при бюрото до широкия еркерен прозорец и започна да си играе с дреболиите, подредени върху попивателната с кожени краища — завъртя ножа за писма на дръжката му от слонова кост, повдигна капачето на празната сребърна мастилница и разклати редицата лули от черешово дърво. Накрая вдигна една снимка на баба им и дядо им, като продължаваше да отпива от уискито, и се прозина, докато изучаваше лениво лицата им.

Когато видя поведението му и разбра, че по този начин Питър се опитва да издигне около себе си стена от безразличие, Линли осъзна, че няма защо да отлага.

— Бих искал да те попитам за мелницата.

Питър остави снимката на мястото й и зачопли едно протрито място на облегалката на стола зад бюрото.

— Какво за мелницата?

— От известно време я използваш, нали?

— Не съм бил там от години. Разбира се, минах покрай нея, за да стигна до заливчето, но не съм влизал вътре. Защо?

— Знаеш отговора.

Докато Томас говореше, лицето на Питър остана безстрастно, но в ъгълчето на устата му потрепна мускул. Той отиде до редицата снимки от университета, които украсяваха една от стените, и започна да ги разглежда, сякаш ги виждаше за пръв път.

— Всеки Линли от сто години насам — забеляза той — се е обучавал в Оксфорд. Каква черна овца съм само. — След това стигна до едно празно място на стената и сложи длан върху ламперията. — Даже и татко навремето, нали, Томи? Но, разбира се, не можем да окачим снимката му тук. Не би било хубаво татко да ни гледа от стените какви ги вършим.

Линли обаче не се остави медените думи да го провокират.

— Бих искал да поговорим за мелницата.

Питър гаврътна остатъка от уискито, сложи чашата на скрина и продължи да разглежда. Спря се пред най-скорошната фотография и чукна с пръст образа на брат си. Нокътят му удари остро стъклото и се получи нещо като миниатюрен шамар.

— Даже и ти, Томи. И ти влезе в калъпа. Един Линли, с когото всеки може да се гордее. Истински отличник!

Томас усети стягане в гърдите.

— Нямам власт върху начина на живот, който си предпочел да водиш в Лондон — каза той, като се надяваше да говори разумно, но знаеше колко зле се справя. — Зарязал си Оксфорд? Чудесно! Имаш си квартира? Чудесно! Захванал си се с тази… със Саша? Чудесно! Но не и тук, Питър. Няма да позволя тези работи да се вършат в Хауенстоу! Ясно ли е?

Питър се обърна от стената и вирна леко брадичка.

— Няма да позволиш? Отбиваш се в живота ни веднъж-дваж пъти годишно само за да ни кажеш кое ще позволиш и кое не, така ли? И сега е просто един от важните случаи?

— Колко често идвам едва ли има значение за каквото и да било. Аз отговарям за Хауенстоу и за всеки на територията му. И нямам намерение да се примирявам с онази мръсотия…

— О, да, разбирам! В мелницата се извършват разни работи, свързани с местното разпространение на наркотици, и ти, с фелдфебелския си маниер, си решил, че съм аз. Е, добре свършена работа. Провери ли за отпечатъци? Намери ли кичур от косата ми? Оставил ли съм храчка, която да анализираш? — Питър поклати глава с красноречиво презрение: — Ти си глупак! Ако искам да ги употребявам, няма да бия път чак до мелницата. Нямам какво да крия. От теб или от когото и да било.

— Там става нещо повече от употребяване и ти го знаеш. Загазил си до ушите.

— Какво би трябвало да означава това?

Неискреният въпрос вбеси Линли.

— Носиш го в имението, ето какво означава! Нарязваш го в мелницата. Ето какво означава. След това го носиш в Лондон. Да го употребяваш. Да продаваш. Достатъчно добре ли нарисувах картината? Боже господи, Питър, ако майка разбере, това ще я убие!

— А няма ли да бъде удобно за теб? Повече няма да се тревожиш дали ще те опозори, като избяга с Родерик. Няма да се чудиш колко време прекарва в леглото й. Ако тя прояви благоприличието да пукне заради мен, можеш дори да го отпразнуваш, като докараш обратно снимките на татко. Но тогава ще ти бъде трудно, нали, Томи? Защото ще се наложи да престанеш да се държиш като проклет малък светец. Как ще се справиш тогава?

— Не се опитвай да отклониш темата, като ми излизаш с всичко това.

— О, не! Извъртане! Какъв отвратителен грях! Още един от греховете ми! Поредното черно петно върху моята душа! — Питър свали снимката на брат си от университета и я хвърли към него. Тя се разби до краката на един стол. — А по теб няма и едно петънце, нали, Томи? Защо не мога просто да следвам безупречния ти пример?

— Не искам да се карам с теб, Питър.

— Страхотно! Наркотици, прелюбодеяние, разврат. И всичко това в едно семейство. Кой знае какво още щяхме да имаме, ако и Джуди беше тук. Но като си помисля, и тя се позанимава известно време с прелюбодейство, нали, Томи? Каквато майката, такава и дъщерята. Така казвам аз. А ти? Прекалено си благороден, за да го направиш с някоя чужда жена, която ти хване окото? Твърде морален? Твърде етичен? Не мога да повярвам!

— Това няма да ни доведе доникъде.

— Какво разочарование трябва да сме за теб! Живеем като дупе и гащи със седемте смъртни гряха и се наслаждаваме на всеки от тях. На кое нанасяме най-големи щети? На скапаната ти титла или на скъпоценната ти кариера?

— Би казал всичко, което смяташ, че може да ме нарани, нали?

Питър се изсмя, но стискаше здраво облегалката на стола.

— Да нараня теб? Така ли си мислиш наистина? Не мога да повярвам. Доколкото знам, земята все още се върти около слънцето, а не около теб. Или може би не си забелязал? Наистина има хора, които си живеят живота, без ни най-малко да се притесняват как ще повлияе поведението им върху осмия граф на Ашъртън, и аз съм един от тях, Томи. Не ти играя по свирката. Никога не съм го правил. И никога няма да го правя. — Лицето му се изкриви от гняв и горчивина. — Това, което най-много ми харесва в целия този проклет разговор, е намекът, че те е грижа за нещо друго, освен за самия теб. За Хауенстоу. За майка. За мен. Как би ти се отразило, ако това имение изгори до основи, ако и двамата умрем в пламъците? Тогава би се освободил от нас. И не би имало нужда да играеш ролята си на прилежен син и любящ брат. Повръща ми се от теб!

Питър бръкна в джоба си и извади пакет цигари. Пръстите му обаче трепереха толкова силно, че ги изпусна на пода и те се разсипаха по килима.

— Питър — рече Линли. — Питър, позволи ми да ти помогна! Не можеш да продължаваш така. Знаеш го. Трябва да го знаеш!

— И какво, ако умра? Тогава ще ти остане да се бориш само с майка и Родерик. Тази вечер го е поканила, нали знаеш. Каква обида за графа! Според мен е решила да обяви независимостта си.

— Те нямат значение. Знаеш това. Позволи ми да ти помогна. Моля те!

— Да ми помогнеш? Ти? — Питър се наведе да вдигне цигарите. Наложи му се да драсне цели четири клечки, докато запали. — Би си опетнил чистичката репутация, за да спасиш моята? Ама че смешка! Има ли значение какво ще стане с мен, след като твоето име ще си остане неопозорено?

— Ти си мой брат!

Питър дръпна дълбоко от цигарата и я смачка в един пепелник.

— По дяволите твоето братство! — И пое към вратата.

Когато мина покрай Томас, той го сграбчи за ръката.

— Така ти е лесно, нали? По дяволите братството! По дяволите всички! Защото ангажиментите към хората те откъсват от дрогата. А ти не можеш да понасяш това.

— Ти ли ще ми говориш за ангажименти? Ти, мръсен лицемер! Че кога си имал ангажимент към друг човек, освен към себе си?

Но Линли отказваше да бъде отклонен.

— Мелницата днес ми подейства като откровение. Сигурно се гордееш с това, в което си се превърнал!

— Контрабандист! Пласьор! Наркоман! Каква прекрасна бележка под линия в семейната ни история. Какъв мерзавец! Какъв злодей! — Гласът на Питър се повишаваше все повече и повече. Той се отскубна от ръката на брат си. — Ами накарай да ме арестуват! Или още по-добре, арестувай ме сам. Закарай ме в Скотланд Ярд. Ако предадеш собствения си брат, ще си осигуриш успех в кариерата. Ето. — Той протегна към него ръце със събрани китки. — Сложи ми белезниците. Откарай ме там тази вечер и още утре ще си получиш повишението.

Линли наблюдаваше играта на чувства по лицето му. Опита се да си каже, че корените на този сблъсък се крият в пристрастеността на Питър. Но знаеше прекалено добре, че собственото му поведение в миналото, упоритата му гордост и нуждата да наказва са довели неизбежно до това грозно избухване. И все пак едва потискаше желанието да му отвърне по същия начин.

— Чуй се само! Виж какво прави това с теб. Виж в какво си се превърнал.

— Превърнах се в нищо! Оттам съм и започнал. И винаги съм бил нищо!

— В собствените си очи — може би. Но не и в очите, на когото и да е друг.

— В очите на всички. Прекарах целия си живот, стараейки се да вляза в крак, и накрая се отказах. Чу ли ме? Зарязах всичко и съм дяволски радостен от това. Така че ме остави на мира, ако обичаш! Върни се в хубавата си малка къщичка в града и към хубавия си малък живот. Сключи хубав малък брак с хубавата си малка женичка. Народете си няколко хубави малки бебчета, за да продължат името ти, и ме остави на мира! Просто ме остави на мира! — Лицето му стана мораво, тялото му се тресеше.

— Да, виждам, че така е най-добре.

Томас мина покрай брат си и видя, че майка им е застанала на вратата с пребледняло лице. Не знаеше от колко време е стояла там.

— Скъпа моя, скъпа моя! Това беше просто божествено! — Преподобната госпожа Суини раздели последната дума на две с драматична пауза между сричките, с надеждата за нарастващо очакване от страна на слушателите.

Седеше точно срещу Сейнт Джеймс, по средата от едната страна на масата, на която бяха настанени осемнадесет души. Представляваха интересна смесица от роднини, корнуолски изтъкнати личности и членове на общността, познавали семейството от години. Преподобният господин Суини и неговата съпруга принадлежаха към последната група.

Госпожа Суини се наведе напред. Светлината на свещите проблясваше по поразително широката равнина на бюста й, разкривана от забележителното деколте. Сейнт Джеймс се запита какво ли извинение е измислила, за да облече такава рокля тази вечер. Кройката й определено не беше подходяща за съпруга на пастор, а сега не играеше ролята на Беатриче. След това обаче забеляза влажните, копнеещи, развълнувани очи на господин Суини, който беше седнал на три стола по-нататък и се опитваше да разговаря учтиво със съпругата на плимутския депутат, но постоянно хвърляше погледи към жена си. Сейнт Джеймс престана да си задава въпроси.

Вдигнала с вилицата си парче сьомга, набодено на зъбите й, госпожа Суини продължи:

— Скъпа моя, целият състав беше очарован от снимките ви! Можем ли да се надяваме това да стане ежегодно събитие? — Говореше на Дебора, която седеше от дясната страна на Линли начело на масата. — Само си помислете! Ежегодна колекция от снимки с нашия лорд Ашъртън. И всеки път с различни костюми. — Тя се засмя развълнувано: — Актьорите имам предвид. Разбира се. Не лорд Ашъртън.

— Но защо Томи също да не е с костюм? — попита лейди Хелън. — Според мен е крайно време да се присъедини към нанрънелските актьори и да престане да погребва таланта си.

— О, направо не смеем да се надяваме или да мислим… — Господин Суини откъсна вниманието си достатъчно дълго от гънката между гърдите на жена си, за да си изкаже мисълта.

— Направо си го представям! — засмя се Сидни. — Томи в ролята на Петруцио.

— Сто пъти съм му казвала, че е грешка, дето учи история в Оксфорд — рече лейди Хелън. — Винаги е имал дарба за сцената. Така е, нали, Томи, скъпи?

— Можем ли наистина… — Господин Суини се поколеба, като се разкъсваше между очевидната шега на приятелите на Линли и собствената си неизказана надежда в думите на лейди Хелън да има поне малко истина. След това каза, сякаш бе възможно да убеди Линли да стане един от местните актьори: — Толкова често сме молили доктор Тренъроу да се присъедини към нас под прожекторите.

— Едно удоволствие, което трябва да избегна — рече Тренъроу.

— А онези, които не избягваш?

Питър Линли зададе въпроса и намигна на всички около масата по начин, който говореше за неприятни тайни, на път да оживеят всеки момент. Той наля още бяло бургундско в чашата си и направи същото за Саша. И двамата отпиха. Саша се усмихна надолу към чинията си, сякаш се наслаждаваше на тайна шега. Двамата не бяха докоснали сьомгата си.

В разговора се получи кратка пауза. Тренъроу я наруши:

— Опасявам се, че високото кръвно ме лишава от много удоволствия. Това са недостатъците на средната възраст.

— Не изглеждаш като човек, който има много недостатъци — каза Джъстин Брук. Двамата със Сидни бяха преплели ръце над масата. Сейнт Джеймс се запита как ли успяват да се хранят.

— Всички имаме недостатъци — отговори Тренъроу. — Само че някои от нас умеят да ги крият по-добре от другите. Но всички ги имаме. Такъв е животът.

Ходж, подпомаган от две дневни прислужници, помолени да останат за вечерта, изникна от една врата, докато Тренъроу говореше. Представянето на второто ястие привлече вниманието на всички. Ако и Питър Линли да се бе опитал да притесни останалите с лукавия си въпрос, храната се оказа далеч по-интересна за събралата се група.

— Не може да запечатвате калаената мина! Възклицанието прозвуча като хленч, издаден от лейди Огъста, неомъжената леля на Линли. Сестрата на баща му винаги бе поддържала собственически интерес и бдителен поглед над Хауенстоу. Докато говореше, тя хвърли вбесен поглед към Джон Пенелин, седящ от дясната й страна, който оставаше настрана от разговора.

Сейнт Джеймс се изненада, когато видя Пенелин сред гостите. Със сигурност смъртта в семейството можеше да бъде достатъчно извинение да не присъства на един вечерен прием, към който очевидно не изпитваше особен интерес. Управителят на имението изрече не повече от десет думи по време на аперитива в салона и прекара по-голямата част от времето до прозореца, загледан мрачно към къщата си. Все пак Сейнт Джеймс знаеше от чутото и видяното през предишната нощ, че Пенелин не изпитва особена привързаност към зет си. Може би именно безразличието му към Мик Камбри го бе накарало да дойде на тържеството. Или това бе демонстрация на преданост към семейство Линли. Или държание, за което искаше да бъде разбрано по този начин.

Лейди Огъста продължаваше. Тя беше жена с големи умения във воденето на разговори по време на вечеря и посвещаваше част от вниманието си надясно, част наляво и подхвърляше по някоя забележка към центъра на масата, когато сметнеше за необходимо.

— Не стига, че калаената мина трябва да бъде затворена, но и в парка пасяха крави, когато пристигнах! Мили боже, просто не можах да повярвам на очите си! Баща ми сигурно се върти като пумпал в гроба си. Не разбирам причините, господин Пенелин.

Пенелин вдигна поглед от чашата си с вино.

— Мината е твърде близо до шосето. Главната шахта е наводнена. По-безопасно е да се запечата.

— Глупости! — заяви лейди Огъста. — Тези мини са истински произведения на изкуството. Знаете не по-зле от мен, че поне две от тях са напълно непокътнати. Хората искат да гледат такива неща, нали разбирате. И са готови да си плащат за това.

— Обиколки с екскурзовод ли, лельо? — попита Линли.

— Точно така!

— И всеки да носи от ония чудесни циклопови каски с фенерче на челото — рече лейди Хелън.

— Да, разбира се. — Лейди Огъста потропа рязко по масата с вилицата си. — Не искаме тук да се намърда някой тръст и да започне да си муши носа из нашите работи, нали? Нали? — Тя кимна бързо, като прие липсата на отговор за съгласие. — Точно така! Не искаме! Но по какъв друг начин можем да избегнем тези малки зверове, освен като поемем сами туристите, скъпи мои? Трябва да се направят ремонти, да се отворят мините и да се разрешат обиколки. Децата обожават обиколките. Ще умират да слязат долу. Няма да дават мира на родителите си, докато не надникнат.

— Интересна идея — рече Линли. — Но бих помислил върху нея само при едно условие.

— И какво е то, Томи, скъпи?

— Ти да бъдеш продавачка в павилиона за чай.

— Аз да… — Устата й се затвори рязко.

— С бяла шапчица — продължи Линли. — Облечена като млекарка.

Лейди Огъста се облегна назад и се засмя с добросърдечието на жена, която знае, че е надвита, но само за момента.

— Ах, ти, палавнико! — рече тя и потопи лъжицата в супата си.

Разговорите продължиха на приливи и отливи през останалата част от вечерята. Сейнт Джеймс долавяше само откъси от тях. Лейди Ашъртън и Котър си говореха за големия пиринчен кавалерийски кон с хубава сбруя и изправен на задни крака, закачен на източната стена на стаята. Лейди Хелън разказваше на доктор Тренъроу забавна история за припознаване по време на един отдавнашен прием, даван от баща й. Джъстин Брук и Сидни се смееха заедно на някаква забележка, направена от лейди Огъста за детството на Томас. Плимутският депутат и преподобната госпожа Суини се скитаха из объркан лабиринт, в който той обсъждаше нуждата от икономическо развитие, а тя отговаряше с мечтателни размишления за докарването на филмовата индустрия в Корнуол, вероятно за да получи някоя главна роля. Господин Суини — когато очите му не се опиваха от жена му — мърмореше неясни отговори на съпругата на депутата, която бръщолевеше за всичките си внуци подред. Само Питър и Саша разговаряха тихо, с наведени една към друга глави и взаимно внимание.

По този начин компанията стигна гладко до края на вечерята. Той бе възвестен от пудинга — пламтяща смес, чиято цел сякаш бе приемът да приключи с голям пожар. Когато бе надлежно сервиран и изяден, Томас се изправи на крака и отметна по момчешки коса назад.

— Вече знаете това — рече той. — Но бих искал тази вечер да обявя официално, че с Дебора ще се оженим през декември. — Той докосна леко ярката й коса, докато се надигаше благодарствено мърморене. — Само че това, което не знаете, защото го решихме едва днес късно следобед, е, че тогава ще се върнем за постоянно в Корнуол. За да построим живота си — да израснат децата ни тук — с вас.

Това съобщение, ако се съдеше по реакциите, не бе очаквано от никого. Най-малко от Сейнт Джеймс. Той доби впечатлението само за общ вик на изненада, а след това пред очите му бързо затанцуваха образи: лейди Ашъртън каза само името на сина си и нищо повече; Тренъроу се обърна бързо към майката на Линли; Дебора притисна буза в ръката на годеника си толкова бързо, че можеше да мине и незабелязано; и накрая Котър, който гледаше Сейнт Джеймс с недвусмислено изражение. Саймън си помисли, че икономът му е очаквал това през цялото време.

Нямаше време да се размишлява какво би трябвало да означава това и как ще се чувства, когато Дебора бъде на почти петстотин километра разстояние от дома, който бе познавала през целия си живот. Бяха раздадени чаши за шампанско и господин Суини използва въодушевено момента. Той се изправи, нетърпелив да прегърне пръв приятните новини. Само Второто пришествие можеше да му достави повече удоволствие.

— Тогава трябва да кажа… — Той посегна тромаво към чашата си. — Позволете ми да вдигна тост за двама ви. Да се върнете при нас, да бъдете у дома, да бъдете… — Изостави опита си да намери подходящата фраза и просто вдигна чашата си и издърдори: — Просто чудесно! — И седна.

Последваха други поздравления, а с тях бяха повдигнати и неизбежните въпроси за годежа, сватбата и бъдещия съвместен живот. В този момент вечерята можеше да се разпадне в атмосфера на добросърдечие, но Питър Линли сложи край на тази вероятност.

Той стана и протегна чаша към брат си. Помаха я несигурно. Само формата й попречи на течността вътре да се разплиска.

— Значи следва тост — каза той, като провлачи последната дума.

След това се облегна на рамото на Саша. Тя погледна плахо Линли и каза на Питър нещо, на което той не обърна никакво внимание.

— За идеалния брат — обяви той, — който някак е успял, след като претърси света, без да споменаваме многото дегустации на стоката в този процес — нали така, Томи, — да намери идеалната жена, с която да построи идеалния живот. Какъв дяволски късмет има този лорд Ашъртън! — Накрая пресуши шумно чашата си и се стовари обратно на стола.

„Стана тя каквато стана“, помисли си Сейнт Джеймс. Погледна да види как реагира Линли на това, но вместо това очите му попаднаха на Дебора. Тя седеше с измъчено лице и наведена глава. Независимо че унижението й бе както неоправдано, така и ненужно, като се имаше предвид източникът му, това го подтикна да предприеме нещо. Сейнт Джеймс бутна стола си назад и се изправи тромаво.

— Темата за съвършенството е винаги отворена за дебати — каза той. — Не съм достатъчно сладкодумен, за да споря по този въпрос. Вместо това пия за Томи, най-стария си приятел, и за Дебора, най-скъпата компания на моето заточение. Животът ми е по-богат, защото вие сте част от него!

Думите му бяха последвани от всеобщо одобрение, след което плимутският депутат вдигна чаша и успя да превърне тоста си в реч, изброяваща неговите постижения и непоколебимата му, макар и неособено вероятна увереност във възраждането на корнуолската минна индустрия — тема, върху която лейди Огъста приказва с лудо въодушевление още няколко минути. Накрая изглеждаше ясно, че каквито и поражения да се е опитал да нанесе Питър Линли, компанията е твърдо решена напълно да го пренебрегне. Решението бе подкрепено от лейди Ашъртън, която съобщи с подчертано добро настроение, че кафето, портвайнът и другите подобни ще бъдат сервирани в дневната.

За разлика от трапезарията със сребърните свещници и ненатрапчиви стенни аплици, дневната бе ярко осветена от два полилея. Тук имаше масичка за сервиране със сервиз за кафе и друга с бренди, големи обли чаши и ликьори. С чашка кафе в ръка, Сейнт Джеймс се отправи към канапето в стил XVIII век в средата на стаята, седна и постави кафето на масичката отстрани. Всъщност не му се пиеше, не знаеше дори защо го е взел.

— Скъпа моя… — Лейди Огъста беше заклещила Дебора до голямото пиано. — Искам да чуя за всички промени, които си планирала да направиш в Хауенстоу!

— Промени? — попита изненадано Дебора.

— Детските стаи имат въпиеща нужда от осъвременяване. Вече го знаеш.

— Всъщност нямах голяма възможност да помисля върху това.

— Зная за твоето очарователно малко увлечение по фотографията — Дейз ми съобщи за него миналата седмица, — но се радвам да, кажа, че не ми приличаш на онези жени, които биха отложили раждането на децата заради кариерата. — И сякаш търсеше потвърждение, отстъпи назад и огледа Дебора от глава до пети като купувач, преценяващ качествата на кобила.

— Аз съм професионален фотограф — каза й Дебора, като наблегна учтиво на прилагателното.

Лейди Огъста махна нехайно с ръка, сякаш отпъждаше досадна муха.

— Едва ли ще позволиш това да попречи на децата!

Доктор Тренъроу, който минаваше наблизо, се притече на помощ на Дебора:

— Времената се промениха, Огъста. Вече не сме в епохата, когато достойнствата се определяха по способността за възпроизвеждане. И слава богу! Помисли си само за безкрайните възможности, които дава отбягването на потомството. Вече няма изтъняване на семейните гени. И ще имаме бъдеще без хемофилици. Без светивитово хоро.

— О, какви глупости говорите това учените! — парира лейди Огъста, но бе достатъчно сконфузена, за да си потърси друга плячка. Отправи се към Джон Пенелин, който стоеше до вратата на елизабетинския балкон с бренди в ръка.

Сейнт Джеймс я гледаше как доближава управителя на имението, а развяващият й се шал и пищна задница я карат да прилича на плаващ кораб. Чу я да извиква:

— Колкото до онези мини, господин Пенелин…

След това се обърна и видя Дебора, която се приближаваше към него.

— Моля те, не ставай.

Тя седна до него. Не беше взела нито кафе, нито алкохол.

— Оцеля — усмихна се той. — Дори и със среброто. Нито една грешка, доколкото видях.

— Всички бяха повече от любезни — каза тя. — Е, почти всички. Питър беше… — Тя се озърна из стаята, сякаш търсеше брата на Линли, и въздъхна, може би облекчено, когато видя, че двамата със Саша са напуснали приема. — Изглеждах ли вцепенена, когато слязох долу? Сигурно. Преди вечерята всички се отнасяха с мен, сякаш съм от порцелан.

— Ни най-малко.

Сейнт Джеймс посегна към кафето си, но само завъртя безцелно чашката в чинийката. Запита се защо Дебора е дошла при него. Мястото й беше до Томас, който, заедно с Джъстин Брук и Сидни, беше погълнат от разговор е плимутския депутат. Чу смеха им, чу Брук да казва „съвсем правилно“, чу и коментара на един от тях за Лейбъристката партия. Сидни подметна нещо за косата на премиера. Последва нов взрив от смях.

Дебора се размърда, но не каза нищо. Едва ли се бе присъединила към него само за компания или за бърза аутопсия на събитията от вечерта. И все пак тази нейна мълчаливост бе съвсем необичайна. Накрая Сейнт Джеймс вдигна поглед от годежния й пръстен — тежък смарагд, заобиколен с диаманти — и видя, че тя го гледа с напрегнатост, която бе накарала лицето й да се изчерви. Внезапната загуба на дистанцията го объркваше също толкова, колкото и необичайната й дързост. „Чудесна двойка сме“, помисли си той.

— Защо ме нарече така, Саймън? В трапезарията.

Край с дързостта.

— Това ми изглеждаше най-правилното. Все пак е и истина. Двамата с баща ти бяхте с мен по време на всички изпитания.

— Разбирам.

Ръката й се намираше близо до неговата. Беше го забелязал и преди, но предпочиташе да не му обръща внимание и нарочно се мъчеше да не се отдръпва от нея, сякаш се страхува от възможен допир. Пръстите му бяха отпуснати. Налагаше им да стоят така. И макар едно движение, съвсем неволно, да бе достатъчно да сложи ръка върху нейната, той се погрижи да поддържа между тях достатъчно дискретни и абсолютно лицемерни десетина сантиметра от красивата дамаска.

Когато дойде, жестът бе от нейна страна. Тя го докосна леко по ръката — невинен допир, който срути бариерите му. Това движение не означаваше нищо, а обещаваше още по-малко. Сейнт Джеймс го знаеше твърде добре. Въпреки това, пръстите му хванаха нейните и ги задържаха.

— Наистина бих искала да зная защо го каза — повтори тя.

Нямаше смисъл. Това нямаше да ги доведе доникъде. Или още по-лошо, можеше да ги доведе до пристъп на необуздана мъка, с която той предпочиташе да не се сблъсква.

— Саймън…

— Как мога да ти отговоря? Какво да кажа, без да накарам и двама ни да се чувстваме окаяно и да предизвикам втора кавга? Не искам това. Не смятам, че и ти го искаш.

Каза си, че ще се придържа към всички решения, които е взел по отношение на Дебора. „Тя е сгодена — помисли си. — Любовта и честта я свързват с друг. Ще трябва да се утеша с това, че след време отново ще можем да бъдем приятели, както в миналото, и всеки ще се радва на присъствието на другия, без да иска нищо повече.“ В съзнанието му се надигнаха дузина лъжи за това кое е правилно и възможно в тяхното положение; за дълга, отговорността, ангажиментите и любовта; за основите на етиката и морала, които държаха здраво всекиго от тях. И все пак искаше да говори, защото всичко друго — дори гневът и рискът от отчуждаване — бе по-добро от празнотата.

Внезапен смут на вратата на дневната изключи възможността за по-нататъшен разговор. Ходж говореше тревожно нещо на лейди Ашъртън, а Нанси Камбри го дърпаше за ръкава, сякаш искаше да го изведе в коридора. Линли отиде при тях. Сейнт Джеймс направи същото. Във възцарилата се тишина се извиси гласът на Нанси:

— Не можете! Не сега!

— Какво има? — попита Линли.

— Инспектор Боскоуън, милорд — отговори ниско Ходж. — Долу в салона е. Иска да говори с Джон Пенелин.

Само част от казаното се оказа вярно, защото, докато говореше, Боскоуън влезе през вратата на дневната, сякаш очакваше неприятности. Той огледа извинително групата и очите му се спряха на Джон Пенелин. Беше очевидно, че неприятно задължение го е принудило да прекъсне приема.

В стаята настана абсолютна тишина. Джон Пенелин тръгна към тях, като пътьом подаде брендито си на доктор Тренъроу.

— Едуард — каза той на Боскоуън и му кимна. Нанси изчезна в коридора, седна на шкафчето за обувки и започна да наблюдава сцената оттам. — Може би трябва да отидем в кабинета ми.

— Няма нужда, Джон — рече Боскоуън. — Съжалявам.

Значението зад това извинение беше очевидно. Боскоуън никога нямаше да дойде в Хауенстоу по такъв начин, ако не беше сигурен, че е намерил своя извършител.

— Арестувате ли ме? — Пенелин зададе въпроса едновременно примирено и — странно — без паника, сякаш през цялото време се бе подготвял за това.

Боскоуън се огледа. Очите на всички бяха насочени към малката група.

— Оттук, моля — рече той и излезе в коридора.

Пенелин, Сейнт Джеймс и Линли го последваха. До стълбите чакаше още един цивилен полицай. Беше набит, с фигура на боксьор, и ги наблюдаваше нащрек, със скръстени на гърдите ръце и свити юмруци.

Боскоуън застана с лице към Пенелин и с гръб към полицая. Със следващите си думи прекоси границата, която разделяше полицая от цивилния, като наруши правила и разпоредби. Но не изглеждаше притеснен от това, тъй като думите му произлизаха по-скоро от приятелството, отколкото от дълга.

— Имаш нужда от адвокат, Джон. Получихме първите доклади на оперативната група. Не изглеждат добри. — След това повтори по начин, който не оставяше място за съмнение в искреността му: — Наистина съжалявам.

— Отпечатъци, нишки, косми? С какво разполагате? — попита Линли.

— С всичко това.

— Татко и преди е бил у дома — рече Нанси.

Боскоуън поклати глава. Сейнт Джеймс знаеше какво означава това. Действително за отпечатъците от пръстите на Пенелин можеше да се спори, че е бил в къщичката и преди. Но ако Боскоуън притежаваше отпечатъци и косми, най-вероятно бе те да са от един източник: трупа на Мик Камбри. И ако това наистина бе така, значи Пенелин явно беше излъгал за местонахождението си предишната нощ.

— Ще те помоля да тръгнем веднага — рече Боскоуън с по-нормален тон.

Това като че ли беше знак за другия полицай. Той отиде до Пенелин и го хвана за ръката. Всичко свърши за няколко секунди.

Докато стъпките им заглъхваха по стълбите, Нанси Камбри припадна. Линли я хвана малко преди тя да се строполи на пода.

— Доведи Хелън — рече той на Сейнт Джеймс.

Когато лейди Хелън дойде при тях, занесоха Нанси долу, в дневната стая на лейди Ашъртън в източното крило.

Притежаваше двойното предимство, че е едновременно дискретна и удобна. „Няколко минути между семейните спомени и познатите мебели несъмнено ще помогнат на Нанси да се възстанови“, реши Линли. Позволи си и моментна благодарност към майка си, задето продължи без него нагоре, за да може той да се оправи дискретно с ареста на Пенелин и да се пребори с последвалия смут.

Сейнт Джеймс беше донесъл предвидливо гарафата с уиски от дневната и сега притисна чашата до устните на Нанси. Лейди Хелън придържаше ръката й. Нанси успя да отпие съвсем мъничка глътка. На вратата се почука. После, съвсем необяснимо, се чу гласът на Джъстин Брук.

— Може ли да поговорим? — Без да дочака отговор, той отвори вратата, пъхна глава вътре и не каза нищо, докато не зърна Линли. — Мога ли да поговоря с теб?

— Да поговорим ли? — попита невярващо Томас, като се чудеше какво ли би могъл да иска от него Брук. — Какво, по дяволите…

— Важно е — отвърна Брук.

Той огледа останалите, сякаш търсеше подкрепа, и я намери в най-малко вероятния човек. Лейди Хелън проговори:

— Ще заведа Нанси в дома на управителя, Томи. Няма смисъл да я държим тук. Сигурна съм, че ще иска да види бебето си.

Линли изчака, докато двете жени изчезнаха, и едва тогава заговори на Брук, който яхна без покана един стол и опря лакти на облегалката му. Томас се облегна на бюрото на майка си. Сейнт Джеймс застана до камината.

— Какво искаш? — попита Линли Брук. Беше ядосан от прекъсването и твърде зает, за да си прави труда да го прикрива.

— Въпросът е личен, засяга твоето семейство. — Брук кимна с глава към Сейнт Джеймс, за да покаже, че желае тази среща да се проведе без него. Саймън понечи да си тръгне.

— Не, няма нищо — каза му Линли и откри, че изпитва извратено нежелание да позволи на Брук контрола, който щеше да придобие с излизането на Сейнт Джеймс. В този човек имаше нещо, което не му харесваше: непринудените маниери, опровергавани от проблясъка на злоба в изражението му.

Брук посегна към гарафата с уиски й чашата на Нанси на кръглата масичка до стола си, наля си малко и каза:

— Много добре тогава. Бих пийнал нещо. А вие? — Протегна гарафата първо към Линли, след това към Сейнт Джеймс. В стаята нямаше други чаши, така че поканата беше безсмислена и Брук несъмнено го знаеше. Той отпи одобрително, каза: — Хубаво нещо. — И си наля още. — До дневната бързо стигна слухът, че Пенелин е арестуван. Но той не би могъл да убие оня Мик Камбри.

Линли със сигурност не бе очаквал такова изявление.

— Ако знаеш нещо за тази работа, трябва да кажеш на полицията. Аз съм само непряко заинтересован.

Брук каза:

— По-пряко е, отколкото си мислиш.

— За какво говориш?

— За брат ти.

Брук си наля още уиски. Звънът на гарафата в чашата прозвуча неестествено високо и дразнещо. Линли отказа да помисли очевидно немислимото или да си извади логичното след тези три думи заключение.

— Хората в дневната разправят, че Пенелин се е карал с Камбри преди смъртта му и че това била главната причина да го заподозрат. Някой го бил чул днес в селото.

— Не виждам това какво общо има с брат ми.

— Всичко, страхувам се. Мик Камбри не се е карал с Пенелин. Или ако се е карал, то изобщо не може да се сравни с кавгата, която имаха с Питър.

Линли го погледна втренчено. Почувства внезапно желание да го изхвърли от стаята и осъзна колко тясно е свързано това със зараждащия се у него страх и неканеното усещане, че тази информация някак не го изненадва.

— За какво говориш? Откъде знаеш?

— Бях с него — отговори Брук. — И това беше, след като си замина Пенелин. Поне така каза Камбри.

Линли посегна към един стол.

— Цялата история, моля — каза той с подчертана учтивост.

— Добре — кимна одобрително Брук. — Вчера със Сидни малко се посдърпахме. Снощи не искаше особено много да ме вижда. Затова отидох в селото. С Питър.

— Защо?

— Главно за да си запълня времето. Питър беше позакъсал с парите и искаше да вземе малко назаем. Каза, че познавал един човек, който тази вечер щял да има пари, и отидохме да се срещне с него. Беше Камбри.

Линли присви очи.

— И за какво са му трябвали парите?

Преди да отговори, Брук хвърли поглед към Сейнт Джеймс, сякаш очакваше някаква реакция от него.

— Искаше малко стаф.

— И те е взел със себе си? Това не бе ли неразумно?

— Беше достатъчно безопасно. Питър знае, че може да ми има доверие. — Брук сякаш усети, че трябва да направи по-директно разкритие. — Виж, имах малко скътано вчера и му дадох. Само че то свърши. Той искаше още. И тъй като и аз нямах повече пари от него, тръгнахме да търсим. Искахме да се надрусаме.

— Разбирам. С брат ми сте успели да се опознаете забележително бързо.

— Хората се опознават бързо, когато имат общи интереси.

— Вярно е. Да. — Линли потисна нуждата да свие юмруци и да го удари. — Мик даде ли му пари назаем?

— Не искаше и да чуе. Именно затова започна кавгата. Питър ги виждаше, аз също ги виждах точно там, на бюрото, на седем или осем пачки. Но той не желаеше да се раздели с повече от две лири.

— И какво стана тогава?

Брук направи гримаса.

— По дяволите, аз дори не познавах този човек! Когато Питър и Мик започнаха да се карат, просто си излязох. Вярно, искаше ми се да намерим малко дрога, но не и да се забърквам в свади.

— Какво направи, когато излезе?

— Поскитах се малко, докато намерих една кръчма. Изпих едно и по-късно се върнах на стоп.

— Върнал си се на стоп? С кого?

— С един фермер и жена му. — Брук се ухили и добави ненужно: — Ако се съдеше по миризмата им, бяха мандраджии.

— А Питър?

— Оставих го да се кара с Камбри.

— А къде беше Саша през това време?

— Тук. В Лондон двамата с Питър се споразумели той сам да намери малко дрога. Мисля, че изчакваше да изпълни обещанието си.

— В колко часа излезе от къщата на Камбри? — попита Сейнт Джеймс. Изражението му беше каменно.

Брук погледна към белия корниз на стаята, закрепен върху йонийските шарки. Мислеше, спомняше си или се преструваше и за двете.

— Беше десет, когато влязох в кръчмата. Това си го спомням, защото си погледнах часовника.

— И видя ли пак Питър същата нощ?

— Не съм го виждал до тази вечер. — Брук отново се ухили. Този път погледът му беше като между мъже; онзи, който декларираше другарство и разбиране. — Върнах се тук, сдобрих се със Сид и прекарах нощта в нейната стая. Бях доста зает, ако трябва да бъда честен. Сид си е такава. — Той се изправи и постоя така, преди да направи заключението: — Помислих си, че е по-добре да кажа на теб за брат ти, отколкото на полицията. Струва ми се, че ти знаеш какво да правиш. Но ако смяташ, че трябва да им позвъня…

Остави думите да увиснат във въздуха. Всички в стаята знаеха, че това е безсмислено. Той кимна на другите двама и напусна стаята.

Когато вратата се затвори, Линли бръкна в джоба си за цигарите. Но когато извади табакерата, я погледна любопитно, видя я как проблясва на светлината и се зачуди как е попаднала в ръката му. Не му се пушеше.

— Какво да… — Двете думи прозвучаха дрезгаво. Той направи втори опит: — Какво да правя, Сейнт Джеймс?

— Поговори с Боскоуън. Какво друго можеш да направиш?

— Той е мой брат. Да не искаш от мен да се правя на Каин?

— Да го направя ли вместо теб тогава?

При тези думи Линли погледна приятеля си. Видя колко неумолими са станали чертите на Сейнт Джеймс. Знаеше, че няма разумен вариант. Разбра това още докато търсеше такъв.

— Дай ми време до сутринта — каза той.

Четиринадесета глава

Дебора огледа повърхностно стаята, за да се увери, че не е забравила нищо. Заключи куфара си и го свали от леглото, като в същото време реши, че е много добре, задето напускат Корнуол. През нощта времето се беше променило и вчерашното ослепително кобалтово небе тази сутрин беше сиво. Острите пориви на вятъра кашляха под прозорците и от един от тях, наполовина отворен, идваше недвусмисленият мирис на дъжд. Все пак, ако не се смятаха тропането по стъклата и скърцането на тежки клони недалеч от къщата, в утрото не се чуваха други шумове. Инстинктивно усетили наближаването на бурята, кресливите чайки и корморани бяха изчезнали, за да търсят убежище по-навътре в сушата.

— Госпожице?

На вратата стоеше една от камериерките на Хауенстоу, млада жена с облак от черна коса, която почти закриваше триъгълното й лице. Дебора си спомни, че името й е Каролайн. Подобно на останалите дневни прислужници в къщата, момичето не носеше униформа, а само тъмносиня пола, бяла блуза и равни обувки. Беше хубавичка и спретната. Носеше поднос, с който жестикулираше, докато говореше.

— Негово благородие си помисли, че ще искате да хапнете нещо, преди да тръгнете за влака — рече Каролайн и отнесе подноса на малкия триножник до камината. — Каза, че имате само тридесет минути.

— Лейди Хелън знае ли това? Станала ли е?

— Станала е, облича се и в същото време закусва.

Сякаш в потвърждение на това, лейди Хелън влезе в стаята, заета едновременно с три дейности. Вървеше по чорапи, дъвчеше парче препечена филийка и държеше протегнати два чифта обувки.

— Не мога да реша — рече тя, като ги гледаше критично. — Тези велурените са по-удобни, но зелените наистина са сладки, нали? Тази сутрин пробвах и двата дузина пъти.

— Бих препоръчала велурените — каза Каролайн.

— Хмм. — Лейди Хелън пусна едната велурена обувка на пода, обу я, след това пусна едната от другия чифт и също я нахлузи на крака си. — Погледни внимателно, Каролайн. Сигурна ли си?

— Напълно — отвърна Каролайн. — Велурените. А ако ми дадете другия чифт, ще ви го сложа в куфара.

Лейди Хелън й махна с ръка да почака малко и огледа краката си в огледалото от вътрешната страна на вратата на гардероба.

— Виждам, че си права. Но я само погледни зелените! Със сигурност в полата ми има и зелено. Или ако не, може би ще придадат контраст. Защото имам възможно най-сладката чанта за тези обувки и умирам някой път да ги сложа заедно. Човек не обича да признава, че някоя негова импулсивна покупка на обувки и чанта е била съвсем напразна. Дебора, ти какво мислиш?

— Велурените — отвърна Дебора, избута куфара си до вратата и тръгна към тоалетната масичка.

Лейди Хелън въздъхна.

— Болшинството печели — рече тя, докато гледаше как Каролайн напуска стаята. — Чудя се дали не мога да я открадна от Томи. Погледна обувките и веднага реши. За бога, Дебора, тя би ми спестявала часове всеки ден! Повече не бих стояла сутрин пред гардероба в безплодни опити да реша какво да облека. С положителност няма да ми се налага.

Дебора измърмори нещо неясно в отговор, докато гледаше недоумяващо към празното място до тоалетката. След това отиде до гардероба и надникна вътре, без отначало да почувства нито паника, нито изненада, а само объркване. Лейди Хелън продължила бърбори:

— Сама се превръщам в жертва. Когато чуя думата „разпродажба“ за „Хародс“, просто се разпадам на части. Обувки, шапки, пуловери, рокли. Дори веднъж си купих едни обувки само защото ми ставаха. Помислих си, че са много сладки, точно такива, каквито ми трябват, за да се шляя из мамината градина. — Тя огледа внимателно подноса със закуската на Дебора. — Смяташ ли да ядеш грейпфрута?

— Не, изобщо не съм гладна.

Дебора влезе в банята и отново излезе. След това коленичи на пода и погледна под леглото, като се опитваше да си спомни къде е оставила кутията. Със сигурност не я бе изнасяла от стаята. Беше я видяла, без да я забелязва, предишната вечер, а и вечерта преди нея, нали? Помисли усилено върху това и й се наложи да признае, че не може да си спомни. Все пак бе немислимо да я е поставила на друго място, а още по-немислимо — изобщо да липсва. Защото ако липсваше, а тя не я бе поставила на друго място, това можеше да означава само…

— Какво правиш, за бога? — попита лейди Хелън, като гребеше доволно с лъжичка от грейпфрута й.

Дебора почувства как я обзема страх, когато видя, че под леглото нищо не е поставено или напъхано, за да не се пречка. Изправи се на крака и усети как лицето й се сковава.

Усмивката на лейди Хелън изгасна.

— Какво има? Какво се е случило?

Дебора се върна до гардероба и в последен и напълно безполезен опит, изхвърли допълнителните възглавници и одеяла на пода.

— Апаратите ми — каза тя. — Хелън, апаратите ми! Няма ги.

— Апаратите ли? — попита глупаво лейди Хелън. — Няма ги? Какво искаш да кажеш с това?

— Няма ги. Точно това, което казах. Няма ги. Бяха си в кутията. Ти ги видя. Донесох ги с мен за уикенда. Сега ги няма.

— Но не може да са изчезнали. Сигурно са поставени на друго място. Несъмнено някой си е помислил…

— Няма ги — рече Дебора. — Бяха в металната кутия. Апаратите, лещите, филтрите. Всичко.

Лейди Хелън остави грейпфрута върху подноса и огледа стаята.

— Сигурна ли си?

— Разбира се, че съм сигурна! Не бъди толкова… — Дебора се спря и направи усилие да се успокои. — Бяха в кутията до тоалетката. Виж. Няма ги.

— Да попитаме Каролайн — каза лейди Хелън. — Или Ходж. Може би вече са свалени долу в колата. Или Томи е дошъл тук по-рано и ги е взел. Със сигурност е станало така. Защото не мога и да си помисля, че някой би могъл да ги… — Гласът й отказа да изрече думата „открадне“. Все пак фактът, който бе на първо място в съзнанието й, стана ясен още с изпускането на думата.

— От снощи не съм излизала от стаята. Ходих само до банята. Ако Томи ги е взел, защо не ми е казал?

— Нека да попитаме — повтори лейди Хелън и излезе от стаята, за да го направи.

Дебора се строполи на стола пред тоалетката и втренчи празен поглед в пода. Шарките от цветя и листа по килима заплуваха пред очите й, докато обобщаваше загубата. Три фотоапарата, шест лещи, дузина филтри, всичките купени със спечеленото от първата й успешна изложба в Америка; първокласно оборудване, свидетелство за това каква е успяла да стане в края на трите си години самостоятелност. Професионалист без ангажименти или задължения. Жена, отправена към бъдещето.

Всяко нейно решение през годините в Америка бе свързано с крайното притежаване на това оборудване. Спомняше си всеки свой извод, убежденията, до които бе стигала, делата си и не чувстваше нито вина, нито съжаление, защото в крайна сметка бе получила професия, в която успяваше истински. Това, че част от живота й — в която можеше да прегръща, обича и да се грижи за някого — бе тайно оплакана, нямаше значение. Това, че бе запълвала времето си с какво ли не, за да избегне признаването на тази загуба — наистина тя бе преценила всички загуби и определила всяка от тях като несъществена, — не оказваше влияние върху нея. Всичко бе станало приемливо, правилно и напълно оправдано, защото бе постигнала целта си. Беше успяла и притежаваше всички символи и принадлежности на това постижение.

Лейди Хелън се върна в стаята.

— Говорих и с Каролайн, и с Ходж — каза тя. Съжалението я караше да се колебае. Трябваше обаче да каже нещо повече. — Дебора, чуй ме. Томи ще…

— Не искам Томи да ми възстановява апаратите! — извика яростно Дебора.

По лицето на лейди Хелън за момент премина изненада, която веднага изчезна и на нейно място се появи напълно безстрастно самообладание.

— Исках да кажа, че Томи вероятно ще иска да узнае за това веднага. Ще отида да го доведа.

Изчезна само за няколко секунди и се върна с Линли и Сейнт Джеймс. Първият отиде до Дебора. Вторият остана до вратата.

— По дяволите! — измърмори Линли. — Какво ли следва сега?

Той прегърна Дебора през раменете за момент, клекна до стола й и я погледна в лицето.

Неговото носеше признаците на умора. Не изглеждаше да е спал през нощта. Дебора знаеше колко много се тревожи за Джон Пенелин и почувства лека вина, задето му причинява допълнително напрежение.

— Деб, скъпа — каза той, — съжалявам!

Значи знаеше, че апаратите са откраднати. За разлика от лейди Хелън, той дори не се опита да предположи, че оборудването някак си е било сложено на друго място.

— Кога ги видя за последен път, Дебора? — попита Сейнт Джеймс.

Линли докосна косата й, отмахна я назад от лицето. Дебора усети чистото, свежо ухание на кожата му. Още не беше пушил, а тя харесваше миризмата му преди първата цигара сутрин. Ако успееше да се съсредоточи върху Томи, всичко друго щеше да изчезне.

— Видя ли ги снощи, преди да си легнеш? — настоя Сейнт Джеймс.

— Бяха тук вчера сутринта. Спомням си, защото поставих обратно апарата, който използвах по време на пиесата. Всичко беше тук, до тоалетката.

— И не си спомняш да си ги виждала след това? Не си ли ги използвала през деня?

— Не съм ги използвала. Дори не бях в стаята, докато не стана време да се обличам за приема. Тогава може и да съм ги забелязала. Би трябвало. Все пак бях тук. Стоях точно пред тоалетката. Но снощи изобщо не съм ги забелязвала. А ти, Саймън?

Линли се изправи. Погледът му се насочи първо към Дебора, след това към Сейнт Джеймс. Любопитен и объркан, но нищо повече.

— Сигурен съм, че бяха тук — отвърна Сейнт Джеймс. — Бяха в старата ти метална кутия, нали? — И когато тя кимна, той рече: — Видях ги до тоалетката.

— Видял си ги до тоалетката — повтори Линли повече на себе си, отколкото на другите. После погледна празното място на пода. Погледна Сейнт Джеймс. Погледна леглото. — Кога, Сейнт Джеймс? — Зададе въпроса леко, три простички думи. Но самият факт, че ги изрече, както и бавният му тон, придаде ново измерение на разговора.

Лейди Хелън каза:

— Томи, не трябва ли да тръгваме вече за влака?

— Кога видя кутията на апаратите, Сейнт Джеймс? Вчера? Вечерта? По някое време през нощта? Кога? Сам ли беше? Или Дебора…

— Томи — каза лейди Хелън.

— Не, нека ми отговори!

Сейнт Джеймс не каза нищо. Дебора посегна към ръката на Линли и погледна лейди Хелън с красноречива молба.

— Томи — рече лейди Хелън. — Това не е…

— Казах, нека ми отговори!

Мина момент, цяла малка вечност, преди Сейнт Джеймс да изрецитира безстрастно фактите:

— Вчера с Хелън успяхме да вземем снимката на Мик Камбри от баща му, Томи. Снощи преди вечеря я донесох на Дебора. Тогава видях кутията на фотоапаратите.

Линли го погледна втренчено. От гърдите му се изтръгна дълга въздишка.

— Господи! — рече той. — Съжалявам! Беше толкова глупаво от моя страна. Не знам какво ме накара да го кажа.

Сейнт Джеймс можеше да се усмихне. Можеше да отклони извинението и да се засмее на намекнатата обида като на разбираема грешка. Но той не направи нищо, не каза нищо. Само погледна Дебора и дори това бе за секунда, преди да извърне очи.

Лейди Хелън каза, сякаш се мъчеше да облекчи ситуацията:

— Ужасно ли бяха ценни, Дебора?

— Струваха стотици лири.

Дебора отиде до прозореца, където светлината падаше върху гърба й и оставяше лицето й в сянка. Чувстваше как кръвта пулсира в гърдите, шията и бузите й. Нелепо, но не искаше да прави нищо друго, освен да плаче.

— Тогава значи някой се е надявал да ги продаде. Но не в Корнуол, смея да кажа, поне не на местна почва, където могат да бъдат проследени. Може би в Бодмин, Екситър или дори в Лондон. А ако случаят е такъв, значи сигурно са били взети снощи по време на приема. След като Джон Пенелин беше арестуван, настъпи доста голям смут, нали? През останалата част от вечерта хората постоянно влизаха и излизаха от дневната.

— И, първо на първо, не всички бяха в дневната — каза Дебора.

Помисли си за Питър Линли и жестокия му тост по време на вечерята. Кой можеше да иска да я нарани повече от Питър? Какъв по-добър начин да си върне на Томи от този да му причини болка чрез нея?

Сейнт Джеймс погледна часовника си.

— Трябва да закараш Дебора и Хелън до гарата — каза той на Линли. — Няма смисъл да остават, нали? Можем да се оправим сами с апаратите.

— Така ще е най-добре — съгласи се лейди Хелън. — Неочаквано изпитах страхотен копнеж по саждите и мръсотията на Лондон, скъпи мои.

Тя се отправи към вратата, като пътьом стисна за момент ръката на Сейнт Джеймс. Когато той понечи да я последва, Линли каза:

— Саймън, прости ми! Нямам извинение.

— Освен брат ти и Джон Пенелин. Изтощението и тревогата. Няма значение, Томи.

— Има. Чувствам се като кръгъл глупак.

Сейнт Джеймс поклати глава, но лицето му остана изопнато.

— Няма нищо. Моля те, забрави го!

И напусна стаята.

Сейнт Джеймс по-скоро чу, отколкото видя сестра си да се прозява на вратата на трапезарията.

— Каква вечер! — рече тя, докато прекосяваше стаята и сядаше до него на масата. Там подпря глава на едната си ръка, посегна към чайника с кафе и си наля. Сипа си захар с щедрост, комбинирана с абсолютно безразличие. Сякаш не си бе направила труда да се погледне в огледалото, преди да се облече за деня, защото носеше яркосини шорти, обилно украсени с проблясващи сребърни звездички, и потник с една презрамка през шията. — Обидни тостове след вечеря, посещение на полицията и арест на място. Учудвам се, че още сме живи.

Тя огледа редицата покрити блюда със закуски и сви нехайно рамене, сякаш й се струваше прекалено голямо усилие да се занимава с тях. Вместо това си взе парче бекон от чинията на брат си и го сложи върху една препечена филийка.

— Сид…

— Хмм? — Тя придърпа част от вестника му към себе си. — Какво четеш?

Сейнт Джеймс не отговори. В момента преглеждаше „Оратор“ и имаше нужда от спокойствие, за да прецени прочетеното.

Беше селски вестник и в съдържанието му имаше главно местни новини. Сейнт Джеймс откри, че въпреки връзката на Мик Камбри с „Оратор“, не може да припише убийството му на прочетеното в местния вестник. Новите теми обхващаха скорошна венчавка, извършена на кея в залива Ламорна, осъждането на един крадец на чанти от Пензънс и нововъведенията, направени в някаква млекопреработвателна ферма, недалеч от Сейнт Бъриън. Имаше и статия за нанрънелското представление на „Много шум за нищо“, включително профил на момичето, което играеше ролята на Херо. Спортните новини включваха статия за местния тенис мач, а който и да се занимаваше с криминалната колонка, беше успял да изрови само пътна катастрофа, свързана със спора по правото на преминаване между шофьор на камион и една крава. Само редакторската страничка обещаваше нещо, но то бе насочено повече към бъдещето на вестника, отколкото към мотива за убийството на Мик Камбри.

На страницата имаше две колонки с мнения и седем писма. Първата колонка беше написана от Камбри — ясна статия за противодействието на притока от оръжие, прекарвано в Северна Ирландия. Втората принадлежеше на Джулиана Вендейл и третираше националната грижа за децата. Писмата, които идваха от жители както на Нанрънел, така и на Пензънс, се занимаваха със статии от предишни броеве за разрастването на селото и понижението на успеха в изпитите на шестнадесетгодишните от местното средно училище. Всичко това отразяваше усилията на Мик Камбри да направи вестника нещо повече от селски клюкарски бюлетин, но не изглеждаше в него да има нещо, което да провокира убийство.

Сейнт Джеймс помисли малко върху мнението на Хари Камбри, че синът му е работил върху тема, която да осигури успеха на „Оратор“. Очевидно, без да сподели намеренията си с него, Мик беше планирал тази статия да достигне доста по-широка публика от тази в затънтения Корнуол. Саймън се запита дали Камбри е разбрал, че синът му отнема време, пари и усилия на вестника за нещо, което изобщо е нямало да стигне до него. И ако Камбри бе открил това, как щеше да реагира? Можеше ли да замахне в гнева си, както вече бе правил в офиса на вестника?

Всеки въпрос, свързан с убийството, се въртеше около това дали е извършено предумишлено или в момент на гняв. Фактът, че бе имало свада, както и обезобразяването на трупа, предполагаше гняв. Но другите подробности — състоянието на дневната, липсващите пари — говореха за преднамереност. И дори аутопсията нямаше да отговори ясно на въпроса.

— Къде са всички тази сутрин? — Сидни стана от масата и занесе кафето си до един от прозорците, където се сви на тапицираната с кадифе пейка. — Какъв мрачен ден. Ще вали.

— Томи закара Дебора и Хелън да хванат влака за Лондон. От другите не съм виждал никого.

— С Джъстин също трябва да тръгваме, предполагам. Той е на работа утре. Виждал ли си го?

— Не и тази сутрин.

Сейнт Джеймс не тъгуваше особено заради това. Откриваше, че колкото по-малко вижда Брук, толкова по-добре се чувства. Можеше само да се надява на сестра му да й дойде умът в главата и да изхвърли този човек от живота си.

— Може би ще го измъкна от стаята му — каза Сидни, но не направи опит да стане, а продължи да отпива кафе и да гледа през прозореца, докато при тях дойде лейди Ашъртън. По дрехите й личеше, че не е дошла да закусва: носеше сини джинси с навити над глезените крачоли, мъжка бяла памучна риза и бейзболна шапка. В ръцете й имаше тежки градинарски ръкавици, които шляпна енергично в дланта си.

— Значи си тук, Саймън. Добре! — каза тя. — Би ли дошъл с мен за момент? Става дума за апаратите на Дебора.

— Намерихте ли ги? — попита Сейнт Джеймс.

— Да сте ги намерили? — повтори изненадано Сидни. — Да не би като капак на всичко и Деб да си е загубила фотоапаратите?

Тя поклати мрачно глава и се върна на масата, където взе частта от вестника, оставена от брат й.

— В градината — каза лейди Ашъртън и поведе Сейнт Джеймс навън, където соленият вятър бързо довеждаше сърдити сиви облаци от морето.

Един от градинарите ги чакаше на най-далечната точка от южното крило на къщата. Стоеше срещу един бук с градинарски ножици в ръка и износена вълнена шапка, спусната ниско над челото му. Той кимна, когато лейди Ашъртън и Сейнт Джеймс дойдоха при него, и насочи вниманието на последния към големия тисов храст до къщата.

— Ама че е жалко — рече градинарят. — Ще бъде направо съсипана, горкичката.

— Стаята на Дебора е точно отгоре — рече лейди Ашъртън.

Сейнт Джеймс погледна растението и видя, че най-близката му до къщата част е изпотрошена, а израстъците смачкани, изпочупени от някакъв предмет, най-вероятно пуснат отгоре. Пораженията бяха скорошни, а счупените места — пресни. От осакатените клончета се надигаше острата миризма на иглолистно растение.

Сейнт Джеймс отстъпи назад и вдигна поглед към прозорците. Стаята на Дебора беше точно над него, а под нея се намираше билярдната. И двете бяха доста отдалечени от трапезарията и дневната, където предишната вечер се бяха спирали гостите. Доколкото знаеше, никой не беше играл билярд, така че нямаше да има свидетели на шума, който сигурно бе вдигнала кутията с фотоапаратите при падането си.

Градинарят се върна към работата си, като отрязваше счупените клончета и ги събираше в найлонова торба за боклук, пъхната под мишницата му. Лейди Ашъртън заговори тихо:

— В това има някакво облекчение, Саймън. Сега поне знаем, че не ги е взел някой от къщата.

— Защо смяташ така?

— Едва ли някой от нас би ги взел, за да ги пусне навън. Далеч по-лесно щеше да бъде да ги скрие в някоя от стаите и по-късно да се измъкне с тях, не си ли съгласен?

— По-лесно — да. Но не толкова разумно. Особено ако някой от къщата иска да изглежда така, сякаш ги е откраднал външен човек. Но дори и това не е разумно. Защото кои бяха гостите снощи? Господин и госпожа Суини, доктор Тренъроу, зълва ти и депутатът от Плимут.

— Джон Пенелин — прибави тя. — Дневните прислужници от селото.

— Би било доста невероятно те да са взели фотоапаратите.

По изражението на лейди Ашъртън личеше, че е мислила къде са апаратите на Дебора и кой може да ги е взел, но думите й целяха да прикрият това:

— Трудно ми е да проумея защо изобщо са били откраднати.

— Ценни са. Могат да бъдат продадени от някой, който има нужда от пари.

За момент лицето й се сгърчи, но веднага след това възстанови самообладанието си. Сейнт Джеймс прояви милост:

— Къщата беше отворена по време на приема. Някой може да се е вмъкнал, докато бяхме в трапезарията. Тогава няма да е било трудно да се отиде в стаята на Дебора и да се вземат апаратите.

— Но защо изобщо да взимат тях, ако става въпрос за пари, Саймън? Защо не е взето нещо друго? Нещо дори още по-ценно?

— Какво? — попита той. — Всичко останало твърде лесно може да бъде свързано с Хауенстоу. Среброто е белязано. Семейният герб стои на всеки предмет. Със сигурност не очакваш крадецът да вземе някоя от картините и да се надява никой да не забележи липсата й до следващия ден.

Тя се обърна и погледна към парка — движение, предназначено единствено да скрие лицето й за малко.

— Не може да е за пари — каза, като мачкаше градинарските ръкавици. — Не може, Саймън. Знаеш това.

— Тогава може би госпожа Суини е имала нещо против да се проявят снимките й — предположи той.

Лейди Ашъртън се усмихна мрачно, но оказа съдействие на усилието му да я поразсее:

— Може ли да се е измъкнала до тоалетната по някое време след вечеря и да е тръгнала из къщата да търси стаята на Дебора?

Въпросът ги върна обратно към неизбежната реалност. Който и да беше взел фотоапаратите, той знаеше коя е стаята на Дебора.

— Томи говорил ли е с Питър тази сутрин? — попита Сейнт Джеймс.

— Питър още не е станал.

— Той изчезна след вечеря, Дейз.

— Зная.

— И знаеш ли къде е отишъл? Къде е отишла Саша?

Тя поклати глава.

— На разходка из имението, долу до заливчето, на разходка с кола. Може би до дома на управителя, за да се видят с Марк Пенелин. — Лейди Ашъртън въздъхна. Усилието й костваше прекалено много. — Не мога да повярвам, че той е взел апаратите на Дебора. Знам, че е продал повечето от вещите си. Преструвам се, че не го знам, но го знам. Все пак не мога да повярвам, че ще тръгне да краде неща и да ги продава. Не и Питър. Не мога да го повярвам.

Когато свърши, от парка долетя вик. Някой тичаше към къщата, накуцвайки — мъж, който от време на време притискаше с ръка едната страна на корема си, а с другата размахваше шапка. И през цялото време не преставаше да крещи.

— Джаспър, милейди — рече градинарят, като дойде при тях с чувала за боклук, който се влачеше след него.

— Какво иска? — Когато мъжът наближи къщичката на портиера, лейди Ашъртън повиши глас: — Престани да крещиш така, Джаспър! Ще изплашиш всички ни до смърт.

Джаспър стигна до нея, като хъхреше и се задъхваше. Като че ли му бе трудно да събере достатъчно въздух, за да произнесе и едно членоразделно изречение.

— Там е! — успя най-сетне да каже. — В заливчето!

Лейди Ашъртън погледна Сейнт Джеймс. И на двамата им мина през ума една и съща мисъл. Лейди Ашъртън отстъпи, сякаш за да се отдалечи от информацията, която не можеше да понесе.

— Кой? — попита Сейнт Джеймс. — Джаспър, кой е в заливчето?

Джаспър се преви одве и се закашля.

— В заливчето!

— За бога…

Джаспър се изправи, огледа се и посочи с изкривения си от артрита пръст към вратата, където стоеше Сидни, очевидно излязла да види какво става.

— Нейният човек! — рече задъхано той. — Лежи мъртъв долу в заливчето!

Петнадесета глава

Когато Сейнт Джеймс най-сетне настигна сестра си, тя вече бе стигнала до заливчето, и то доста преди всички останали. Някъде в отчаяния си бяг през парка и горичката беше паднала и кръвта се стичаше по едната ръка и единия й крак. От върха на скалата я видя как се хвърля към трупа на Брук и го сграбчва, сякаш е това можеше да му вдъхне живот. Говореше нечленоразделно — несвързани думи, а не изречения — и се притискаше до него. Главата на Брук висеше под невероятен ъгъл и свидетелстваше за начина, по който беше умрял.

Сидни го постави на земята. Отвори устата му и направи ненужен опит за изкуствено дишане. Дори от върха на скалата Сейнт Джеймс чуваше кратките й неистови викове, след като не получи никаква реакция от това. Започна да го удря по гърдите. Разкъса му ризата. Хвърли се върху него и го притисна, сякаш за да го възбуди, както бе правила преди смъртта му. Това бе безсмислена, гротескна имитация на прелъстяване. Докато гледаше, Сейнт Джеймс почувства как изстива. Изрече името й, след това я извика, но без полза.

Накрая тя вдигна поглед към скалата и го видя. Протегна към него едната си ръка, сякаш в молба, и най-сетне заплака. Това бе ужасен вой, отчасти отчаяние, отчасти мъка; плач, чийто източник бе също толкова първичен, колкото и вечен. Тя покри лицето на Брук с целувки, след това сведе глава и я облегна на гърдите му. И плачеше — от мъка, от гняв, от ярост. Сграбчи трупа за раменете, повдигна го и започна да крещи името му. В отговор безжизнената глава заподскача в зловещ танц на счупения врат.

Сейнт Джеймс стоеше неподвижен и си налагаше да не отклонява поглед от сестра си, за да стане свидетел на най-страшната част от мъката й. Приемаше това като справедливо наказание за греха, че притежава тяло, толкова недъгаво, че не му позволяваше да й се притече на помощ. Слушаше силния вой на Сидни, неспособен да се помръдне, и ругаеше вътрешно с нарастваща ярост, която бързо се превръщаше в паника. Почувства докосване по ръката и се обърна със злост. Лейди Ашъртън стоеше до него, а зад нея бяха градинарят и още половин дузина души от къщата.

— Махнете я от него. — Едва изрече думите, но те накараха другите да се размърдат.

Лейди Ашъртън го погледна разтревожено за последен път и се заспуска бързо по скалата. Другите я последваха с одеяла, импровизирана носилка, термос и навито въже. Въпреки че слизаха бързо, на Сейнт Джеймс му се струваше, че се движат бавно — като в пантомима.

Трима от тях стигнаха едновременно до Сидни. Лейди Ашъртън я издърпа от трупа, който тя продължаваше да разтърсва диво и безплодно. Докато Сидни се мъчеше, пищейки, да се върне при него, лейди Ашъртън извика през рамо нещо, което Сейнт Джеймс не успя да разбере. В отговор един от мъжете й подаде отворен флакон. Тя притегли Сидни към себе си, дръпна я за косата и пъхна флакона под носа й. Главата на момичето се отметна назад и то покри уста с длан. След това заговори на пресекулки на лейди Ашъртън, която посочи нагоре към скалата.

Сидни започна да се изкачва. Градинарят й помогна. Последваха ги другите от къщата. Всички видяха, че тя нито се спъна, нито падна. Не след дълго Сейнт Джеймс я притегли яростно в прегръдките си. Притисна я до себе си, опря буза в темето й и потисна реакциите, които обещаваха да го надвият, ако им отпуснеше юздите. Когато първоначалният й плач постихна, той я поведе към къщата, като я прегръщаше с две ръце, сякаш се страхуваше, че ако я пусне, ще я остави на истерията и тя отново ще се втурне към трупа на любимия си.

Минаха през горичката. Сейнт Джеймс едва забелязваше изминатия път. Не чуваше бързия шум на реката, не усещаше наситения мирис на зеленина, нито пък меката глинеста земя под краката си. Дрехите му може и да се закачаха за храстите около пътеката, но той не го забеляза.

Когато стигнаха до зида около Хауенстоу и минаха през портата, въздухът вече бе натежал от мириса на надвисналата буря. Листата на дърветата шепнеха на засилващия се вятър, а една катеричка пробяга нагоре по ствола на близкия ясен и изчезна сред клоните му, търсейки убежище. Сидни вдигна глава от гърдите на брат си.

— Ще вали — каза тя. — Саймън, той ще се намокри!

Сейнт Джеймс я прегърна още по-здраво и я целуна по главата.

— Не, няма нищо. — Опитваше се да говори като по-големия брат, когото тя познаваше, който се беше грижил за нощните й кошмари и прогонвал лошите й сънища. Но не и този, Сид. — Те ще се погрижат за него. Ще видиш.

Големи тежки капки запляскаха шумно по листата. Сидни потрепери в прегръдките му.

— Как ни крещя мама! — прошепна тя.

— Крещяла ли ни е? Кога?

— Ти отвори прозорците на детската стая, за да видиш колко дъжд може да влезе в стаята. А тя крещя, крещя. И те удари. — Тялото й се разтърси от ридания. — Не можех да понасям, когато мама те удряше.

— Килимът беше съсипан. Несъмнено си го заслужавах.

— Но това беше моя идея! И допуснах ти да поемеш наказанието. — Сидни вдигна ръка към лицето си. Между пръстите й се процеждаше кръв. Тя отново заплака. — Съжалявам!

Сейнт Джеймс я погали по косата.

— Няма нищо, миличко. Всичко е забравено. Повярвай ми!

— Как можах да ти сторя такова нещо, Саймън? Ти беше любимият ми брат. Най-много теб обичах. Бавачката ми казваше колко е лошо да обичам теб повече от Андрю или Дейвид, но аз не можех да направя нищо. Най-много теб обичах. След това позволих да те набият и това беше по моя вина, а аз никога не казах и дума.

Тя вдигна лице, нашарено от сълзи, за които Сейнт Джеймс знаеше, че нямат нищо общо с детските им спорове.

— Ще ти кажа нещо, Сид — каза заговорнически той, — но искам да ми обещаеш, че никога няма да кажеш на Андрю или Дейвид. И ти ми беше любимката. Всъщност все още си.

— Наистина ли?

— Абсолютно!

Стигнаха до къщичката на портиера и влязоха в градината. Вятърът се надигаше, късаше листенцата на розите и обсипваше пътя им с тях. Не ускориха крачка, макар дъждът да бе запердашил здраво. Когато приближиха входната врата, и двамата вече бяха мокри до кости.

— Сега мама ще ни се кара — каза Сидни, докато Сейнт Джеймс затваряше вратата. — Да се скрием ли?

— Засега сме в пълна безопасност.

— Няма да й позволя да те набие!

— Знам, Сид. — Сейнт Джеймс поведе сестра си към стълбището и я хвана за ръката, когато тя се озърна, видимо разколебана и объркана. След това я насърчи: — Насам.

Горе видя Котър да се приближава към тях с малък поднос в ръце. Когато го видя, Сейнт Джеймс отправи благодарствена молитва за способността му да чете мисли.

— Видях ви да идвате — рече Котър и кимна към табличката. — Това е бренди. Тя… — Той кимна с глава към Сидни и сбърчи чело при вида й.

— След малко ще се оправи. Помогни ми, ако обичаш, Котър. Стаята й е насам.

За разлика от стаята на Дебора, тази на Сидни нямаше нито пещерен, нито гробовен вид. Гледаше към малката, обградена със зид градинка зад къщата, а боята и тапетите по стените й бяха комбинация от бяло и жълто. На пода имаше килим в пастелни тонове. Сейнт Джеймс сложи сестра си на леглото и отиде да спусне завесите, а Котър наля бренди и го поднесе към устните й.

— Малко от туй, госпожице Сидни — рече утешително той. — Хубавичко ще ви затопли.

Тя отпи послушно и попита:

— А мама знае ли?

Котър хвърли тревожен поглед към Сейнт Джеймс.

— Хайде, пийнете още мъничко — рече той.

Саймън порови из едно чекмедже за нощницата й. Намери я под купчина пуловери, бижута и чорапи.

Трябва да съблечеш тези мокри дрехи — каза й той. — Котър, би ли намерил някаква кърпа да й избърша косата? И нещо за порязаните места?

Котър кимна, погледна предпазливо Сидни и напусна стаята. Когато остана сам със сестра си, Сейнт Джеймс я съблече и хвърли мокрите дрехи на пода. Нахлузи нощницата през главата й, като измъкна внимателно ръцете й през тънките сатенени презрамки. Тя не каза нищо и като че ли не забелязваше присъствието му. Когато Котър се върна с хавлия и пластир, Сейнт Джеймс й разтри грубо косата и се погрижи за краката, ръцете и пръските кал по прасците й. След това я сложи да легне и я зави с одеялата. Тя му се подчиняваше като дете, като кукла.

— Сид — прошепна той и я докосна по бузата. Искаше да поговорят за Джъстин Брук. Искаше да разбере дали са били заедно през нощта. Искаше да знае кога Брук е отишъл на скалата. И най-вече искаше да знае защо.

Тя не отговори. Гледаше право в тавана. Каквото и да знаеше, то трябваше да почака.

Томас паркира роувъра в най-отдалечения край на двора и влезе в къщата през северозападната врата, между оръжейната и стаята за прислугата. Беше видял редицата коли на алеята — две полицейски, една немаркирана лимузина и линейка с все още включени чистачки, — затова не бе напълно неподготвен да се сблъска с Ходж, когато премина бързо през жилищното крило на къщата. Срещнаха се пред килера.

— Какво има? — попита Линли стария иконом. Опита се да говори с разумна загриженост, без да издава нарастващата си паника. Когато зърна колите през носения от вятъра дъжд, първата му мисъл бе за Питър.

Ходж му даде доста охотно информацията, но по начин, предназначен да не разкрива собственото му отношение по въпроса. Каза на Линли, че се е случило нещастие с господин Брук и са го сложили в старата учебна стая.

В начина, по който Ходж предаде информацията, имаше мъничко основание за надежда: едва ли бе прекалено лошо, след като не бяха откарали Брук направо в болницата — надежда, която се разпадна няколко минути по-късно, когато Томас влезе в учебната стая в източното крило на къщата. Трупът лежеше, увит в одеяла, върху дългата, покрита с белези маса в средата на стаята; същата маса, на която поколения млади Линли бяха подготвяли детските си уроци, преди да бъдат изпратени в училище. Около нея стояха група мъже и разговаряха тихо, а между тях бяха инспектор Боскоуън и цивилният сержант, който бе дошъл за арестуването на Джон Пенелин предната вечер. Боскоуън говореше на всички и даваше някакви нареждания на двама мъже от оперативната група с кални панталони и мокри от дъжда якета. Полицейската патоложка беше с тях и можеше да бъде различена по медицинската чанта в краката й. Не беше отворена и тя като че ли не възнамеряваше да прави предварителен оглед на трупа. Мъжете от оперативната група в момента също не изглеждаха подготвени за каквато и да било работа. А това доведе Линли до единственото възможно заключение: където и да беше умрял Брук, то не бе в учебната стая.

Видя Сейнт Джеймс да стои до един от малките прозорци, насочил вниманието си към това, което можеше да се види от градината през нашареното от дъжда стъкло.

— Джаспър го е намерил в заливчето — каза тихо той, когато Томас дойде при него. Не се обърна от прозореца. Линли видя, че дрехите му са били измокрени наскоро, а по ризата му има кървави линии, разредени от дъжда като акварелна боя. — Прилича на нещастен случай. Изглежда като подхлъзване от скалата. Загубил е равновесие. — Той погледна над рамото на Линли към групата около трупа, след това отново към приятеля си. — Поне така смята Боскоуън засега.

Сейнт Джеймс не зададе въпроса, който Линли усети зад предпазливото твърдение. Беше благодарен за отсрочката, която му отпускаше приятелят му. Той попита:

— Защо е преместено тялото, Сейнт Джеймс? Кой го е преместил? Защо?

— Майка ти. Започна да вали. Сид стигна до него преди всички ни. Страхувам се, че в онзи момент никой от нас не разсъждаваше трезво, най-малко аз.

Тисово клонче, блъскано от порива на вятъра, задраска по прозореца пред тях. Дъждът образуваше остри фигурки по стъклото. Сейнт Джеймс отиде по-близо до прозореца и вдигна поглед към горния етаж на крилото срещу учебната стая, към спалнята в ъгъла, съседна на тази на Томас.

— Къде е Питър?

Отсрочката наистина бе кратка. Линли почувства внезапна нужда да излъже, да предпази брат си по някакъв начин, но не успя да го направи, нито пък можеше да каже какво го е подтикнало към истината — педантичният морал или неизречената молба за помощ и разбиране от страна на другия.

— Няма го.

— А Саша?

— Също.

— Къде са?

— Не знам.

Реакцията на Сейнт Джеймс се изрази в една-единствена дума, по-скоро въздъхната, отколкото изречена:

— Страхотно! — След това: — От колко време? Спал ли е в леглото си тази нощ? А тя в нейното?

— Не.

Линли не прибави, че е видял само толкова в седем и половина сутринта, когато отиде да говори с брат си. Не каза, че в осем без петнадесет е изпратил Джаспър да го търси. Нито пък му описа ужаса, който изпита, щом видя полицейската кола и линейката пред Хауенстоу и си помисли, че Питър е намерен мъртъв, както и че — освен страха си — почувства и съвсем леко облекчение. Сейнт Джеймс оглеждаше замислено покрития труп на Брук.

— Питър няма нищо общо с това — каза Томас. — Било е нещастен случай. Ти сам го каза.

— Чудя се дали Питър е знаел, че Брук е говорил с нас снощи — каза Сейнт Джеймс. — Дали Брук би му казал? И ако го е направил, защо?

Линли усети мисълта, която предизвикваше тези въпроси. Беше същата, която се въртеше и в неговата глава.

— Питър не е убиец. Знаеш това.

— Тогава по-добре го намери. Убиец или не, има доста да обяснява, нали?

— Джаспър е излязъл да го търси от рано тази сутрин.

— Чудя се какво е правил на заливчето. Мислел е, че Питър е там?

— Там. В мелницата. Търсеше навсякъде. Също и извън имението.

— Вещите на Питър още ли са тук?

Линли познаваше Сейнт Джеймс достатъчно добре, за да усети какъв е изводът след този отговор. Ако Питър беше избягал от имението, без да има време за губене, знаейки, че животът му е в опасност, вероятно щеше да остави вещите си. От друга страна, ако беше тръгнал след извършването на убийство, за което знаеше, че няма да бъде открито още няколко часа, щеше да има достатъчно време да си събере нещата. По този начин щеше да се измъкне в нощта, без никой да разбере чак до намирането на трупа на Брук. Ако той го беше убил. Ако Брук изобщо бе убит. Линли се опита да се съсредоточи върху факта, че наричаха това нещастен случай. А хората от оперативната група със сигурност знаеха какво са видели при огледа на мястото. По-рано същата сутрин мисълта, че Питър е откраднал фотоапаратите на Дебора, за да ги продаде и да си купи кокаин, му се струваше отблъскваща, предизвикваше недоверие и отрицание. А сега мечтаеше за нея. Дали бе възможно брат му да е замесен едновременно в кражбата на фотоапаратите и в смъртта на Джъстин Брук? И ако съзнанието на Питър беше съсредоточено върху нуждата на тялото му от кокаин, защо му бе трябвало да спира пътя си към дрогата, за да премахва Брук?

Знаеше отговора, разбира се. Но този отговор свързваше Питър със смъртта на Мик Камбри — смърт, която никой не наричаше нещастен случай.

— Смятаме да изнесем трупа. — Цивилният полицай се беше приближил до тях. Въпреки дъжда, миришеше силно на пот и челото му беше покрито с капчици. — С ваше позволение.

Линли кимна рязко в съгласие и закопня за малко алкохол, който да успокои нервите му. Сякаш в отговор на мисълта му, вратите на учебната стая се разтвориха. Майка му влезе, като буташе количка за сервиране с два самовара, три пълни гарафи с алкохол и няколко чинии с бисквити. Дънките и обувките й бяха покрити с кални петна, бялата й риза беше скъсана, а косата — разрошена. Но тя заговори и привлече вниманието на всички, сякаш външността бе най-малката й грижа:

— Не мога да претендирам, че познавам вашия правилник, инспекторе — обърна се тя към Боскоуън, — но ми се струва разумно да ви се позволи нещичко, за да се постоялите. Кафе, чай, бренди, уиски. Каквото желаете. Моля, заповядайте.

Боскоуън кимна с благодарност и след като получиха това позволение, полицаите наобиколиха количката. Боскоуън се приближи до Линли и Сейнт Джеймс.

— Той пиеше ли, милорд?

— Не го познавам толкова добре. Но снощи пи. Всички пихме.

— Пиян ли беше?

— Не изглеждаше. Не и когато го видях за последен път.

— И кога беше това?

— Когато приемът свърши. Около полунощ. Може би малко по-късно.

— Къде?

— В дневната.

— Пиеше ли?

— Да.

— Но не беше пиян?

— Може и да беше. Не знам. Не се държеше като пиян.

Линли усети намерението на тези въпроси. Ако Брук е бил пиян, значи е паднал и е намерил смъртта си. Ако е бил трезвен, значи е бил бутнат. Но Томас имаше нужда смъртта да бъде приета като нещастен случай, независимо от състоянието на Брук предишната вечер.

— Пиян или трезвен, никога преди не е ходил там. Не познаваше околността.

Боскоуън кимна, но нищо в маниера му не изразяваше убеденост.

— Несъмнено аутопсията ще ни каже всичко.

— Беше тъмно. Скалата е висока.

— Било е тъмно, ако е излязъл през нощта — рече Боскоуън. — Може да е излязъл сутринта.

— Как беше облечен?

Инспекторът повдигна леко рамене, сякаш за да признае точността на въпроса.

— Във вечерно облекло. Но не може да се каже дали не е бил до ранните часове на сутринта с някого от участниците в приема. Докато не разберем часа на смъртта, не можем да бъдем сигурни в нищо. Освен във факта, че е мъртъв. А в него сме сигурни. — След това кимна и отиде при хората си до количката.

— Хиляда и един въпроса, които не ни зададе, Сейнт Джеймс — рече Линли.

Другият ги изброи:

— Кой го е видял за последен път? Някой друг липсва ли от имението? Кой е присъствал на приема? Кой друг е бил в имението? Има ли някаква причина, поради която някой би искал да му стори нещо лошо?

— И защо не ги зададе?

— Чака да излязат резултатите от аутопсията, предполагам. По-изгодно му е да е нещастен случай.

— Защо?

— Защото е намерил своя извършител на убийството на Камбри. А Джон Пенелин не би могъл да убие Брук.

— Намекваш, че има връзка?

— Има. Не може да няма.

Неясно движение отвън на алеята привлече вниманието им.

— Джаспър — забеляза Сейнт Джеймс.

Възрастният мъж шляпаше през локвите към западното крило на къщата.

— Хайде да видим какво има да ни каже — рече Линли.

Намериха го точно пред стаята на слугите, където изтръскваше дъжда от протритата си непромокаема шапка. След това направи същото със старата мушама и закачи и двете на закачалката на стената, преди да свали с мъка калните тъмнозелени гумени ботуши. Накрая кимна кратко на Сейнт Джеймс и Линли и ги последва в пушалнята, където прие малко уиски, за да се постопли.

— Не го намерих никъде — каза той на Линли. — Ама неговата лодка я няма в залива Ламорна.

— Какво? — попита Томас. — Джаспър, сигурен ли си?

— Разбира се, че съм сигурен. Няма я там.

Линли се втренчи в лисицата над камината и се опита да разбере, но в ума му се въртяха само подробности, които отказваха да се съединят. Семейният десетметров платноход стоеше на док в залива Ламорна. Питър плаваше от петгодишна възраст. Времето през целия ден обещаваше буря. Никой с капка разум в главата или опит нямаше да изкара платнохода.

— Сигурно по някакъв начин се е откъснал от въжетата си.

Джаспър издаде подигравателен звук, но когато Линли се обърна към него, лицето му отново беше безизразно.

— Къде още провери?

— Навсякъде. Между Нанрънел и Трийн.

— Триуф? Сейнт Бъриън? Навлезе ли по-навътре в сушата?

— Аха. Мъничко. Ама нямаше нужда да ходя по-надалече, млорд. Ако момчето е тръгнало пеш, все някой щеше да го види. А никой не каза таквоз нещо. — Джаспър потърка брадясалите си бузи. — Както ми се види, или двамата с неговата се крият някъде тука, или са хванали стоп веднага след като са излезли от Хауенстоу. Или пък са взели платнохода.

— Едва ли го е направил. Не е толкова глупав. Не е напълно… — Линли се спря. Нямаше нужда Джаспър да чува най-големите му страхове. Несъмнено вече ги знаеше до един. — Благодаря ти, Джаспър. Иди да хапнеш нещо.

Възрастният мъж кимна и се отправи към вратата, но все пак се спря на прага.

— Чувам, че Джон Пенелин го арестували снощи.

— Да, така е.

Устата на Джаспър се раздвижи, сякаш искаше да каже още нещо, но се колебаеше.

— Какво има? — попита Линли.

— Не трябва да поема вината на други, ако питат мене — каза Джаспър и ги напусна.

— Какво ли още знае Джаспър? — попита Сейнт Джеймс, когато останаха сами.

Линли гледаше втренчено килима, потънал в мислите си. След малко се окопити и отговори:

— Нищо, предполагам. Просто така му се струва.

— За Джон?

— Да. И за Питър. Ако трябва да се преценява вината, Джаспър знае чия е.

За пръв път Линли се чувстваше толкова неспособен на действия или решения. Струваше му се, че целият му живот се изплъзва от неговия контрол и той е в състояние само да гледа как различните парченца хвърчат напосоки в пространството. Успя само да каже:

— Той не би взел лодката. Не и в това време. Къде може да е отишъл? И защо?

Чу, че Сейнт Джеймс се размърда, и вдигна поглед. По лицето му беше изписано състрадание.

— Може би все още е някъде в имението, Томи. Може би дори не знае какво се е случило и изчезването му ни най-малко не е свързано с Джъстин Брук.

— А с апаратите?

— С тях също.

Линли погледна към фотографиите на стената: към всички поколения Линли, които се бяха вместили в калъпа, обучавали в Оксфорд и заемали местата си в Хауенстоу без дори дума на протест.

— Не го вярвам, Сейнт Джеймс. Нито за момент. А ти?

Приятелят му въздъхна:

— Честно ли? Не.

Шестнадесета глава

— Господи, до какви низини успяхме да паднем! — рече лейди Хелън. Тя остави куфара, въздъхна и залюля унило чантичката на пръстите си. — Обяд на гарата в Падингтън. Такова осъдително държане, просто не мога да повярвам, че съм си го позволила!

— Все пак предложението беше твое, Хелън.

Дебора остави багажа на пода и огледа стаята си с доволна усмивка. Чувстваше необяснима радост, задето си е отново у дома, дори и този неин дом да бе една-единствена стая в Падингтън. Поне си беше нейна.

— Признавам се за абсолютно виновна. Но когато човек е измъчван от глад; когато смъртта е вероятното последствие от дори секунда епикурейски снобизъм, какво би трябвало да направи, освен да се хвърли към първото попаднало пред погледа му кафене? — Лейди Хелън потрепери, сякаш я връхлетя споменът за това, което бе намерила в чинията си. — Можеш ли да си представиш нещо по-отвратително, което да се направи на една наденица?

Дебора се засмя:

— Искаш ли нещо за възстановяване? Чаша чай? Дори имам рецептата на едно полезно питие, което може да ти хареса. Тина ми я даде. Нарече го „освежително“.

— Несъмнено именно нещо такова й е трябвало след срещата с Мик Камбри, ако се вярва на баща му — рече лейди Хелън. — Но засега ще се лиша от това удоволствие, ако нямаш нищо против. Искаш ли да се отбием у съседката, като вземем и снимката с нас?

Дебора я измъкна от чантичката си и поведе лейди Хелън нататък. Коридорът беше тесен, с врати от двете, страни, а от пода се разнасяше острата миризма на сравнително нов килим. Той заглушаваше стъпките им и сякаш за още по-голяма предпазливост, Дебора почука тихичко на вратата.

— Тина е… нощна птица, предполагам — обясни тя на лейди Хелън. — Така че може още да не е станала.

Очевидно беше така, защото не получиха отговор. Тя опита втори път, по-силно. След това трети, като извика:

— Тина?

В отговор отсрещната врата се отвори и една възрастна жена надникна навън. На главата си носеше голяма карирана кърпа, вързана под брадичката й като на руска бабичка. Служеше, за да покрива косата й, навита на огромен брой стегнати сиви къдрици.

— Не е тука. — Жената прибра на гърдите си тънкия пурпурен пеньоар на противни оранжеви цветя и длановидни листа, достатъчни, за да накарат човек завинаги да се откаже от пътуванията в тропиците. — Няма я от два дни.

— Колко неприятно — рече лейди Хелън. — Знаете ли къде е отишла?

— Много ми се иска да знам — отвърна жената. — Взе ми назаем ютията, пък много ми трябва.

— Несъмнено — каза лейди Хелън с дълбоко съчувствие, сякаш небрежното облекло на жената по средата на следобеда беше предизвикано именно от липсата на ютия. — Искате ли да видя дали не мога да ви я върна обратно? — Тя се обърна към Дебора: — Кой е управител на сградата?

— На партера има домакин — отвърна Дебора и прибави по-тихо. — Но, Хелън, не можеш…

— Тогава ще сляза направо долу.

Лейди Хелън й помаха с пръсти и тръгна към асансьора.

Възрастната жена бе наблюдавала разговора им с подозрение, а сега измери Дебора от глава до пети. Младата жена се усмихна нервно и се опита да измисли някаква нехайна забележка за сградата, за времето или каквото и да е, което да отклони вниманието на съседката от трогателното желание на лейди Хелън да върне ютията на една напълно непозната. Отказа се от усилието, защото нищо не й дойде наум. Затова се оттегли в апартамента си, където лейди Хелън дойде след по-малко от десет минути, размахвайки победоносно ключа от вратата на Тина.

Дебора се слиса.

— Как, за бога, успя?

Лейди Хелън се засмя:

— Не мислиш ли, че изглеждам поне мъничко като единствената сестра на Тина, която е изминала целия път от Ндиибург дотук, за да си побъбрят по сестрински няколко дни?

— И ти го убеди в това?

— Представлението беше толкова добро, че убедих и самата себе си. Е, отиваме ли?

Върнаха се пред апартамента. Дебора усети лека слабост при мисълта какво се кани да направи лейди Хелън.

— Това не може да е законно — рече тя. — Не е ли влизане с взлом?

— Влизане може би — отвърна радостно лейди Хелън, докато пъхаше ключа в ключалката без ни най-малко колебание. — Но едва ли може да се нарече взлом. Все пак имам ключа. Аха. Ето ни. Без дори да изскърцаме и да привлечем вниманието на съседите.

— Но аз съм един от съседите.

Лейди Хелън се засмя:

— Колко удобно!

Апартаментът беше подобен по размери и форма на Дебориния, макар да съдържаше повече мебели и всеки от тях свидетелстваше за значителни разходи. Никакви талашитени плоскости, масички втора ръка или евтини репродукции по стените. Стаята бе пълна с мебели от широколистна дървесина — дъб и махагон, розово дърво и бреза. Под тях лежеше ръчно тъкан килим, а гобленът на стената изглеждаше бродиран от изкусни ръце. Очевидно обитателката на стаята имаше вкус към лукса.

— Е — рече лейди Хелън, когато огледа всичко, — има какво да се каже за професията й. А, ето я и ютията. Да не забравим да я вземем, когато си тръгваме.

— Хелън, не си ли тръгваме веднага?

— Само след минутка, скъпа. Първо да понадникнем тук-там и да придобием някаква представа за жената.

— Но ние не можем…

— Ще трябва да кажем нещо на Саймън, когато му позвъним, Дебора. Както вървят нещата, ако Тина не се върне до довечера, няма да има какво да му докладваме, освен че сме почукали и никой не ни е отговорил. Каква загуба на енергия!

— Ами ако ни завари тук? Хелън! Моля те!

Дебора последва лейди Хелън до мъничката кухня, като всеки момент очакваше Тина да се върне и се чудеше какво ще й каже, когато ги завари да се разполагат най-безотговорно с вещите й. Наблюдаваше, разтреперана от нерви, как лейди Хелън отваря безгрижно шкафовете. Бяха само два и съдържаха най-необходимото във възможно най-малките количества: кафе, сол, захар, подправки и пакет пикантни бисквити, консерва със супа, друга с парчета грейпфрути, трета с овесена каша. На една от поличките стояха две чинии, две паници, две порцеланови и четири стъклени чаши. Под тях на плота имаше бутилка вино, отворена и две трети пълна. От другата й страна стояха тенекиено кафениче, нащърбен тиган, емайлиран чайник и това бе всичко в кухнята. Но то не даваше много информация за самата Тина. Лейди Хелън обобщи:

— Очевидно не готви тук, нали? Разбира се, на Пред Стрийт има дузина ресторанти, от които може да си вземе храна за вкъщи, и предполагам, че прави точно така.

— Но ако приема мъже?

— Това е въпросът, нали? Е, има бутилка вино. Може би само него предлага, преди с клиента да пристъпят към действие. Да видим какво друго имаме.

Лейди Хелън отиде до гардероба и го отвори. Показаха се редица вечерни и коктейлни рокли, половин дузина пелерини — една от които кожена — и под тях всевъзможни обувки на високи токчета. На горната лавица имаше колекция от кутии за шапки, а на средната — купчина сгънати копринени халати. Долната беше празна, но по нея нямаше прах и човек оставаше с впечатлението, че на това място обикновено стои нещо.

Лейди Хелън потупа бузата си с пръст и огледа набързо скрина.

— Само бельото й — каза тя на Дебора, след като надникна вътре. — Изглежда, е копринено, но не смятам да го опипвам. — Затвори чекмеджетата, облегна се със скръстени ръце на скрина и погледна намръщено към гардероба. — Дебора, има нещо… само за момент. Чакай да видя. — Тя тръгна към банята и извика през рамо: — Защо не се заемеш с бюрото?

Отвори се шкафче с лекарства, изскърца чекмедже, щракна ключалка, прошумоля хартия. Лейди Хелън си мърмореше нещо под нос.

Дебора погледна часовника си. Бяха изминали по-малко от пет минути от влизането им в апартамента, но й се струваха като час.

Отиде до бюрото. Отгоре му нямаше нищо, освен телефон, телефонен секретар и купчина хартия. Дебора се чувстваше като пишман детектив, но нямаше по-добра идея какво да прави, затова вдигна хартията към светлината, за да види дали на нея не се е отпечатало нещо от писаното на предишния лист. След като не видя нищо, освен една вдлъбнатина, оставена от точка, продължи с чекмеджетата, но две от тях се оказаха празни. В третото имаше спестовна книжка, папка от кафява хартия и една-единствена визитна картичка. Дебора я вдигна.

— Странно — каза лейди Хелън от вратата на банята. — Според съседката ти я няма от два дни, а е оставила тук всичките си гримове. Не си е взела вечерните дрехи, но всякакви ежедневни, които би могла да притежава, липсват. И в банята има комплект от онези ужасни изкуствени нокти, дето се лепят. Защо, за бога, е трябвало да си отлепя изкуствените нокти? Толкова трудно се слагат.

— Може би тези са й резервните — отвърна Дебора. — Може да е отишла в провинцията. Сигурно е някъде, където няма да носи луксозни дрехи, а изкуствените нокти само ще й пречат. Например в Лейк Дистрикт. Или на риболов в Шотландия. Или на гости на роднини в някоя ферма.

Дебора усети накъде води тази следа. Лейди Хелън довърши.

— В Корнуол — рече тя и кимна към визитката. — Какво намери?

Дебора огледа картичката.

— Два телефона. Може единият от тях да е на Мик Камбри. Да ги препиша ли?

— Да. — Лейди Хелън се приближи и надникна над рамото й. — Започвам да й се възхищавам. Погледни мен, толкова съм привързана към външния си вид, че не мога и да си помисля да тръгна нанякъде без поне една кутия, пълна догоре с козметика. А виж нея. Всичко или нищо. Или съвсем обикновена, или облечена убийствено — Лейди Хелън млъкна.

Дебора вдигна поглед. Устата й пресъхна.

— Хелън, не може да го е убила!

И все пак, още докато го изричаше, притеснението й нарасна. Какво изобщо знаеше за Тина? Всъщност нищо, освен разговора, разкрил единствено слабост към мъжете, афинитет към нощния живот и страх от старостта. Все пак човек можеше да надуши злото в околните, независимо от опитите им да го прикрият. Или пък потенциала им за ярост. А у Тина нямаше нищо такова. Ала след като се замисли за смъртта на Мик Камбри и самото му присъствие в живота на Тина Когин, Дебора трябваше да си признае, че не е толкова сигурна.

Тя посегна слепешката към папката, сякаш в нея се съдържаше доказателство за вината на Тина. На етикета беше написано: Възможни. Вътре имаше няколко листа, закрепени с кламер.

— Какво е това? — попита лейди Хелън.

— Имена и адреси. Телефонни номера.

— Списък на клиентите й?

— Едва ли. Виж. Има поне сто имена. На мъже и на жени.

— Списък с адреси?

— Може и така да е. Има и спестовна книжка. — Дебора я извади от найлоновата опаковка.

— Кажи ми всичко — рече лейди Хелън. — Начинът й на живот доходен ли е? Трябва ли да си сменя професията?

Дебора прочете списъка на вноските и обърна на името. Почувства прилив на изненада.

— Книжката не е нейна — рече тя. — На Мик Камбри е. И с каквото и да се занимава, то е страшно доходоносно.

— Господин Олкорт-Сейнт Джеймс? За мен е удоволствие. — Доктор Алис Уотърс се надигна от стола си и отпрати лаборантката, въвела Сейнт Джеймс в кабинета й. — Стори ми се, че ви познах в Хауенстоу тази сутрин. Но моментът едва ли беше подходящ за запознанства. Какво ви води в моята бърлога?

Изборът на думата беше уместен, защото кабинетът на пензънския съдебен патолог представляваше кутийка без прозорци, почти изцяло запълнена от лавици с книги, прастаро бюро с извит сгъваем капак, учебен скелет е противогаз от Втората световна война и купища стари медицински списания. На пода беше останала свободна само една пътечка от вратата до бюрото. До него имаше стол — съвсем не на място, изкусно резбован с цветя и птички, по-подходящ за трапезарията на селска къща, отколкото за отдел по съдебна медицина — и след като се ръкува хладно, но крепко със Сейнт Джеймс, тя му махна с ръка да седне на него и рече:

— Заемете трона. Около 1675 година. Добра възраст за стол, ако човек няма против малко повече орнаменти.

— Колекционерка ли сте?

— Това ми помага да се разсейвам от работата.

Доктор Уотърс се отпусна на стола си — екземпляр от протрита кожа с набръчкана и напукана повърхност — и порови между книжата на бюрото, докато намери малка кутия с шоколадови бонбони, която му поднесе. Когато Сейнт Джеймс направи избора си — процес, който бе наблюдаван с голям интерес, — тя също си взе един и отхапа от него с удоволствието на изискан гастроном.

— Миналата седмица прочетох статията ви върху А–Б–0 секреторите — рече тя. — И през ум не ми е минавало, че ще имам удоволствието да се срещна с вас. Да не би да сте дошли заради онази работа в Хауенстоу?

— Всъщност заради смъртта на Камбри.

Веждите на доктор Уотърс се повдигнаха зад големите очила в рамки. Тя дояде шоколадовия бонбон, избърса пръсти в ревера на бялата си престилка и извади една папка изпод саксия с виолетки, която, изглежда, не бе поливана от месеци.

— Никаква дейност от седмици, а неочаквано за по-малко от четиридесет и осем часа ми се стоварват два трупа.

Тя отвори папката, почете малко и я затвори. След това посегна към черепа, който им се хилеше от лавиците, и извади кламер от очната му кухина. Черепът очевидно бе служил за демонстрация при много предишни обяснения, защото беше целият нашарен с точици от химикалка, а точно върху слепоочната му кост бе изрисуван голям червен X.

— Два удара в главата. По-силният е в теменната област. В резултат се е получила фрактура.

— Имате ли някаква идея за оръжието?

— Не бих го нарекла оръжие, по-скоро източник. Паднал е върху нещо.

— Може ли да е бил ударен?

Тя си взе още един бонбон, поклати глава и посочи към черепа.

— Погледнете къде би била фрактурата, добри ми човече. Той не е бил прекалено висок, но трябва да е седял, че да може някой да го удари с достатъчно сила, за да го убие.

— Може ли убиецът да се е промъкнал зад гърба му, докато е седял?

— Не, не е възможно. Ударът не е дошъл отгоре. Но дори и така да е, убиецът е щял да застане на място, където Камбри да го вижда с периферното си зрение. А той щеше да направи някакъв опит да блокира удара и щяхме да имаме следа от това по тялото. Ожулване или синина. А нямаме нищо такова.

— Убиецът може да е бил прекалено бърз за него.

Тя обърна черепа.

— Възможно е. Но това не би могло да обясни втория удар. Още една фрактура, по-лека, в дясната фронтална област. При вашия сценарий убиецът го е ударил в задната част на главата, помолил го е любезно да се обърне и го е ударил отпред.

— Тогава може би говорим за нещастен случай? Камбри да се е спънал, да е паднал и след това някой да е дошъл в къщата, да е намерил трупа и да го е обезобразил заради самото удоволствие от кастрацията.

— Едва ли. — Тя постави черепа на мястото му и се облегна назад. Светлината от тавана намигваше срещу очилата и проблясваше в косата й, която беше къса, права и боядисана в синьо-черно. — Ето сценария, който измислих. Камбри е стоял и е говорел с убиеца. Разговорът е прераснал в спор. Получил е страшен удар в челюстта — има голяма синина на долната челюст и тя е единствената значителна по трупа, — който го отхвърля назад върху друг предмет, на може би четири и половина крачки от вратата.

Сейнт Джеймс си помисли за дневната в Еъл Котидж. Знаеше, че и самата доктор Уотърс е била там. Сигурно в петък през нощта бе ходила там да прави предварителен преглед на трупа. И независимо от намеренията си да чака резултатите от аутопсията, сигурно още със зърването на трупа бе започнала да прави предположения.

— Полицата над камината?

Тя го посочи потвърдително с пръст.

— Тежестта на Камбри е увеличила скоростта на падането. В резултат се получава първата фрактура. След удара в полицата над камината пада отново, но този път леко на една страна. И удря фронталната част на черепа си в друг предмет.

— Самата камина?

— Най-вероятно. Втората фрактура не е толкова голяма. Умрял е за секунди от първата. Вътрешночерепен кръвоизлив. Не е можел да бъде спасен.

— Обезобразяването е извършено след смъртта, разбира се — рече замислено Сейнт Джеймс. — Практически няма никаква кръв.

— Ала бъркотията от туй по-мъничка не става — забеляза поетично доктор Уотърс.

Сейнт Джеймс се опита да си представи събитията според нейния сценарий — разговора, прерастването му в кавга, преминаването на яда в ярост, самия удар.

— Колко време е отнело обезобразяването по ваша преценка? Ако някой е бил обезумял, изтичал е до кухнята, намерил е нож, а може би ножът вече е бил…

— Изобщо не става дума за обезумяване. Поне не когато е станала кастрацията. — Сейнт Джеймс видя, че е забелязала объркването му. Тя отвърна, сякаш нямаше търпение да чуе въпросите му: — Обезумелите хора обикновено кълцат и мушкат многократно. Нали знаете как стават тия работи. Шестдесет и пет рани. Постоянно виждаме такива неща. Но в този случай е имало само два бързи разреза. Сякаш убиецът не е мислел за нищо друго, освен да каже нещо посредством тялото на Камбри.

— С какъв вид оръжие?

Тя отново се позабави над кутията е бонбоните. Ръката й се поколеба, но след това я бутна настрани, едновременно със съжаление и решимост.

— С каквото и да било острие. От месарски нож до хубави ножици. Оперативната група още работи в къщичката. Имат богато въображение. Обработват всичко — от кухненските ножове до безопасните игли, използвани за пелените на бебето. Претърсват и селото, ровят из кофите за боклук и цветните градини; мъчат се да си изкарат заплатата. Чиста загуба на време.

— Защо?

Доктор Уотърс посочи с палец над рамото си, сякаш се намираха в селото, а не на няколко мили разстояние, в Пензънс:

— Зад нас има хълмове. Пред нас — море. Имаме брегова линия, цялата надупчена с пещери. Имаме изоставени мини. Имаме пристанище, пълно с рибарски лодки. Накратко казано, имаме безброй места, където човек може да изхвърли един нож и десетилетия да не го намери никой. Само си помислете за рибарските ножове. Колко от тях се търкалят наоколо?

— Значи убиецът може дори да е отишъл подготвен за това.

— Може би. А може би не. Няма начин да знаем.

— И Камбри не е бил завързан?

— Според оперативната група, нищо не свидетелства за това. Няма частички от коноп, найлон или нещо подобно. Всъщност Камбри е бил в доста добра физическа форма. Колкото до другия — онази работа в Хауенстоу днес сутринта, — нещата стоят другояче.

— Наркотици?

Доктор Уотърс веднага се заинтригува.

— Не бих могла да кажа. Направили сме само предварителен преглед. Има ли нещо…

— Кокаин.

Тя си записа това на едно листче.

— Не бих се изненадала. Какви неща само си вкарват в тялото хората в името на възбудата… Глупаци! — За момент сякаш потъна в размишления относно употребата на наркотици в страната, но след това се окопити и продължи: — Направихме му тест за алкохол. Бил е пиян.

— Дееспособен?

— Ограничено, но да. Достатъчно, за да отиде дотам и да падне. Счупени са четири прешлена. Гръбначният стълб е бил прекъснат. — Тя си свали очилата и си потърка носа там, където кожата се беше зачервила и разранила. Без тях изглеждаше странно беззащитна и сякаш без маска. — Ако беше оживял, щеше да бъде напълно парализиран. Така че се чудя дали няма да е правилно, ако кажем, че е имал късмета да умре. — Погледът й се спусна несъзнателно към недъгавия крак на Сейнт Джеймс. Тя се отдръпна леко назад в стола. — Ужасно съжалявам! Твърде много часове работа.

Не особено съвършен живот в сравнение с никакъв живот. Това бе вечният въпрос и Сейнт Джеймс неведнъж си го беше задавал през годините след катастрофата. Той прие извинението й, като го пренебрегна напълно:

— Паднал ли е? Или е бил бутнат?

— Оперативната група оглежда щателно както трупа, така и дрехите, за да види дали не се е боричкал с някого. Но доколкото мога да кажа в момента, си е било чисто падане. Бил е пиян. Намирал се е на върха на опасна скала. Времето на смъртта е около един през нощта. Значи е било тъмно. А снощи имаше и гъсти облаци. Бих казала, че спокойно може да се приеме като нещастен случай.

„Какво облекчение би изпитал Линли, ако можеше да чуе това“, помисли си Сейнт Джеймс. Но доктор Уотърс още не бе доизрекла мнението си, когато той почувства неохота да го приеме. На пръв поглед определено изглеждаше като нещастен случай, но независимо от фактите, самото присъствие на Брук там посред нощ говореше за тайна среща, довела до смърт.

Извън трапезарията малката лятна буря от сутринта се беше усилила. Вихрушки виеха около къщата, а дъждът пердашеше по прозорците на гневни откоси. Завесите бяха спуснати, така че шумът идваше малко приглушен, но от време на време някой порив разтърсваше стъклата достатъчно силно, за да звъннат зловещо, а това не можеше да бъде пренебрегнато. Сейнт Джеймс откри, че мислите му не са насочени към смъртта на Мик Камбри и Джъстин Брук, а към изчезването на „Дейз“. Знаеше, че Линли е прекарал остатъка от деня в безплодни усилия да намери брат си. Само че бреговата линия бе неравна и до нея трудно се достигаше по суша. Ако Питър бе хвърлил котва в някое естествено пристанище, за да се спаси от бурята, Томас нямаше да го намери.

— Не се сетих да променя менюто — казваше в този момент лейди Ашъртън по повод огромното разнообразие от храна на масата. — Толкова много неща се случиха, че не бях в състояние да мисля трезво. Трябваше да сме поне деветима. Десет, ако беше останала Огъста. Слава богу, че си замина снощи. Ако беше тук тази сутрин, когато Джаспър намери трупа…

Тя си поигра с парче броколи, сякаш внезапно осъзна колко накъсано са прозвучали забележките й. Светлините на свещите и сенките танцуваха върху тюркоазената й рокля и смекчаваха линиите на тревога между веждите и около устата, които с напредването на деня бяха станали по-дълбоки. Откакто й бяха казали, че Питър е изчезнал, не бе споменавала името му.

— Хората трябва да се хранят, Дейз, и това е всичко — рече Котър, който, подобно на другите, също не бе докоснал храната си.

— Но като че ли не ни се яде много, нали?

Лейди Ашъртън се усмихна на Котър, но тревогата й бе осезаема. Личеше си в припрените й движения и в бързите погледи, които хвърляше към седналия наблизо по-голям неин син. Линли се беше върнал едва десет минути преди вечеря и ги бе прекарал в телефонни разговори в офиса на имението. Сейнт Джеймс знаеше, че не е говорил с майка си за Питър, а и нямаше вид на човек, който възнамерява да споменава сега брат си. Сякаш съзнавайки това, лейди Ашъртън се обърна към Сейнт Джеймс:

— Как е Сидни?

— Сега спи. Иска утре сутринта да се върне в Лондон.

— Това разумно ли е, Сейнт Джеймс?

— Не изглежда склонна да се съгласи на нещо друго.

— Ти ще заминеш ли с нея?

Той поклати глава, повъртя столчето на винената си чаша и се сети за краткия разговор със сестра си само преди час. Главно за отказа й да говори за Джъстин Брук. „Не ме моли, не ме карай — каза тя с болнав вид, а косата лепнеше на мокри от трескавия сън къдрици върху главата й. — Не мога, не мога. Не ме карай, Саймън. Моля те.“

— Казва, че ще се справи достатъчно добре, ако сама хване влака.

— Може би иска да говори със семейството му. Полицията обадила ли им се е вече?

— Не знам да има семейство. Изобщо не знам много за него. — „Освен това — прибави наум той, — дето се радвам, че е мъртъв.“

Съвестта му изискваше това признание през целия ден, още от момента, когато взе сестра си в прегръдките си на върха на скалата, погледна надолу към трупа на Брук и усети въодушевление, което се коренеше в нуждата от отмъщение. „Ето че има справедливост — помисли си тогава. — Ето че има възмездие.“ Може би ръката на съдбата се беше позабавила малко след гаврата на Брук над сестра му на плажа. Но жестокостта му бе довела до разплата. И то пълна. Сейнт Джеймс се радваше. Чувстваше облекчение, задето Сидни най-сетне се е освободила от Брук. И силата на неговото облекчение — тъй чужда на цивилизованата реакция към смъртта на друго човешко същество — го безпокоеше. Знаеше без съмнение, че ако е имал възможност, може би лесно е щял да свърши сам с Джъстин Брук.

— При всяко положение — рече той — си мисля, че е по-разумно да се махне. Никой не я е помолил да остане. Официално, става дума.

Видя, че другите са го разбрали. Полицията не бе поискала да говори със Сидни. Що се отнасяше до тях, смъртта на Брук бе настъпила при случайно падане.

Останалите още размишляваха върху това, когато вратата на трапезарията се отвори и влезе Ходж.

— Търсят господин Сейнт Джеймс по телефона, милейди. — Ходж умееше да съобщава вестите с интонация, която говореше най-малко за обреченост: телефонно обаждане от съдбата, Хеката на линията. — В кабинета на управителя. Обажда се лейди Хелън Клайд.

Сейнт Джеймс се изправи веднага, благодарен на повода да излезе.

Атмосферата в трапезарията беше натежала от прекалено многото неизречени въпроси и стотиците теми, които трябваше да се обсъдят веднага. Но сякаш всеки бе твърдо решен да избягва разискванията, като предпочитаха нарастващото напрежение пред риска да се изправят пред потенциално болезнената истина.

Той последва иконома към западното крило на къщата по дългия коридор, който водеше към кабинета на управителя. На бюрото гореше само една лампа, която хвърляше ярко овално петно светлина, в центъра, на което лежеше телефонната слушалка.

— Изчезнала е — каза лейди Хелън, когато чу гласа му. — Изглежда, е заминала на обикновена ваканция, защото ги няма всекидневните й дрехи — за разлика от шикозните — и в апартамента липсва куфар.

— Влязла си вътре?

— Само един дързък бърз разговор и ключът беше мой.

— Сбъркала си си професията, Хелън.

— Знам, скъпи. От мен би станал удивителен мошеник. Само че пропилях младостта си в завършване на най-различни школи, вместо на университет. Съвременни езици, декоративни изкуства, лицемерие и уклончивост. Бях сигурна, че един ден ще ми бъдат полезни.

— И нямаш представа къде може да е отишла?

— Оставила си е гримовете и ноктите, така че…

— Ноктите ли? Хелън, за какво говориш?

Тя се засмя и му обясни за изкуствените нокти.

— Не са нещо, което човек носи, когато ходи на излет, нали разбираш. Или пък да се шляе насам-натам. Или за изкачване на скали, плаване или риболов. Такива неща. Така че според нас е заминала някъде в провинцията.

— Тук, в Корнуол?

— И на нас това ни беше първата мисъл и като че ли намерихме едно доста солидно доказателство. Тук е спестовната книжка на Мик Камбри — с доста тлъсти вноски между другото — и два телефонни номера. Единият е в Лондон. Обадихме се и телефонният секретар ни уведоми, че е някаква фирма на име „Айлингтън“ Лтд, след което ни даде работното време. Утре сутринта ще отида да проверя там.

— А другият номер?

— Корнуолски, Саймън. На два пъти се опитахме да се свържем, но никой не отговори. Помислихме, че може да е на Мик Камбри.

Сейнт Джеймс извади един плик от страничното чекмедже на бюрото.

— Опита ли с телефонния указател?

— Да го сравня с телефона на Камбри ли? Страхувам се, че номерът му не е отбелязан там. Чакай да ти го продиктувам. Може би ти ще успееш да направиш нещо повече.

Той записа номера на плика и го пъхна в джоба си.

— Сид се връща утре в Лондон. — Разказа на лейди Хелън за Джъстин Брук. Тя го изслуша мълчаливо, без въпроси или забележки. Сейнт Джеймс не пропусна нито една подробност. Накрая заключи: — А сега и Питър е изчезнал.

— О, не! — възкликна тя.

Сейнт Джеймс чуваше смътно фона от тиха музика. Концерт на флейти. Прииска му се да е в дневната й на Онслоу Скуеър, да разговарят лениво и безцелно, без да мисли за нищо друго, освен за анализи на нишки или косми от хора, който не познаваше и никога нямаше да срещне. Лейди Хелън каза:

— Горкият Томи. Горката Дейз. Как са сега?

— Справят се.

— А Сид?

— Тя го прие зле. Ще се погрижиш ли за нея, Хелън? Утре вечер? Когато се върне?

— Разбира се. Не се притеснявай. Изобщо не мисли за това. — Лейди Хелън се поколеба за момент. Музиката отново прозвуча в слушалката, нежна и неуловима, като ухание във въздуха. След това каза: — Саймън, желанието не може да предизвиква събитията, нали знаеш.

Колко добре го познаваше.

— Когато го видях на плажа, когато разбрах, че е мъртъв…

— Не бъди толкова суров към себе си.

— Можех да го убия, Хелън. Бог ми е свидетел, че исках.

— Кой от нас може да каже, че никога не е изпитвал същото? Някога, към някого? Това не означава нищо, скъпи мой. Имаш нужда от малко почивка. Всички имаме нужда. Преживяхме ужасни неща.

Усмихна се на тона й. Майка, сестра, любяща приятелка. След това прие ефимерното й опрощение:

— Права си, разбира се.

— Така че върви да си лягаш. Със сигурност можем да разчитаме, че до утре сутринта нищо повече няма да се случи.

— Да се надяваме.

Той остави слушалката и остана за момент загледан в бурята. Дъждът пердашеше по прозорците. Вятърът дърпаше клоните на дърветата. Някъде се отвори и затръшна врата. Саймън излезе от офиса.

Помисли си дали да не се качи по югозападното стълбище, за да прекара остатъка от вечерта в стаята си. Чувстваше се изтощен, неспособен да мисли. Нямаше никакво желание да води учтив разговор и нарочно да избягва темите, които стояха на първо място в ума на всички. Питър Линли. Саша Нифърд. Къде бяха? Какво бяха направили? Знаеше обаче, че Линли ще очаква да чуе какво е казала лейди Хелън, затова се отправи обратно към трапезарията.

Когато приближи кухнята, гласовете, които долитаха от северозападния коридор, привлякоха вниманието му. Близо до стаята на прислугата Джаспър стоеше и разговаряше с грубоват на вид мъж, от чиято непромокаема шапка капеше вода по пода. Когато зърна Сейнт Джеймс, Джаспър му махна да отиде при тях.

— Боб е намерил наш’та лодка — каза той. — Разбила се е на Криба Хед.

— „Дейз“ е, дума да няма — намеси се другият мъж. — Не мога да я сбъркам.

— Има ли някой…

— Не изглежда да има някой. Не виждам как би могло. Не и в това състояние на лодката.

Седемнадесета глава

Сейнт Джеймс и Линли последваха ръждивия остин на рибаря с ленд роувъра на имението, фаровете им осветяваха пораженията, направени от все още продължаващата буря. По пътя лежаха току-що изпочупени рододендрони, а около тях имаше килим от пурпурни цветове, които колите мачкаха под колелата си. Голям клон, отчупен от един чинар, почти препречваше шосето. Листа и клончета фучаха във всички посоки, а страшните пориви на вятъра вдигаха камъчета от алеята и ги запращаха като куршуми към колите. В къщичката на управителя капаците на прозорците се тръшкаха ядно в каменните стени. Водата се стичаше по стрехите и надолу по улуците. Пълзящите рози, изтръгнати от решетките, лежаха на подгизнали купчини по плочите и земята.

Линли натисна спирачките на роувъра. Марк Пенелин изхвръкна навън и дойде при тях. Застанала на вратата, Нанси Камбри ги наблюдаваше с притиснат до гърдите шал, а роклята плющеше по краката й. Извика им нещо, но вятърът отнесе думите й. Линли свали стъклото си с няколко сантиметра, докато Марк се качваше в колата.

— Някаква вест от Питър? — Нанси хвана входната врата, когато вятърът се блъсна в стената. Зад гласа й прозвуча тихият, слаб хленч на бебето. — Мога ли да направя нещо?

— Стой на телефона — извика й той в отговор. — Може да се наложи да отидеш у дома. При майка.

Тя кимна, махна им и затръшна вратата. Линли включи на скорост. Излязоха на алеята, като минаха през локва и купчина кал.

— На Криба Хед ли е? — попита Марк Пенелин. Косата му беше пригладена назад, подгизнала от дъжда.

— Според това, което засега знаем — отговори Линли. — Какво ти се е случило?

Марк докосна плахо прясната лепенка над дясната си вежда. Опакото на ръката и кокалчетата на пръстите му бяха ожулени. Той поклати скромно глава:

— Опитвах се да затворя капаците, за да спре бебето да плаче. Едва не се изтърсих навън. — След това вдигна яката на мушамата си и я закопча догоре. — Сигурни ли сте, че е „Дейз“?

— Така изглежда.

— И няма никаква вест от Питър?

— Никаква.

— Проклет глупак!

Марк извади пакет цигари и предложи на Линли и Сейнт Джеймс. Когато те отказаха, си запали една, но попуши само минута и я загаси.

— Не си ли виждал Питър? — попита Линли.

— Не и от петък следобед. В заливчето.

Сейнт Джеймс погледна младежа през рамо.

— Питър каза, че тогава не те е виждал.

Марк повдигна едната си вежда, трепна и докосна лепенката.

— Видя ме — отговори той и прибави с предпазлив поглед към Линли. — Може да е забравил.

Роувърът пълзеше след остина по тясната алея. Освен фаровете на колите и прозорците на къщурките, проблясващи от време на време, цареше абсолютна тъмнина. Това, заедно с бурята, правеше напредването бавно. Пътят беше покрит с вода. Живият плет се накланяше опасно към колата, фаровете осветяваха проливния дъжд. Тъй като спираха на два пъти, за да изчистват препречилите пътя боклуци, им отне петдесет минути да преминат разстояние, което при нормални условия щяха да вземат за четвърт час.

Когато излязоха от Трийн, заподскачаха по неравния път към Криба Хед и спряха колата на около двадесет метра от пътеката, която водеше към залива Пенбърт. Марк подаде от задната седалка една рибарска мушама на Линли и той я навлече върху вехтия си сив пуловер.

— По-добре чакай тук, Сейнт Джеймс! — Даже и в тясното пространство на колата на Линли му се наложи да повиши глас, за да бъде чут над вятъра и рева на прибоя долу на брега. Роувърът се залюля коварно като детска играчка. — Пътят е труден!

— Ще вървя с вас, докъдето мога!

Линли кимна и отвори вратата. Тримата излязоха в бурята. Сейнт Джеймс откри, че трябва да употреби цялата си тежест, за да затвори вратата, след като Марк Пенелин изскочи навън.

— Божичко! — извика последният. — Ама че вятър!

След това отиде при Линли, за да извадят въжетата, спасителните ризи и поясите от багажника.

Пред тях рибарят беше оставил фаровете на колата си запалени и те осветяваха разстоянието до скалата. В дъгата от светлина се изливаха плътни пелени дъжд, накланяни от ревящия вятър. Рибарят тръгна с мъка през бурените, които залепваха към панталоните му. Носеше навито въже.

— Долу е, в заливчето! — извика им той през рамо, когато го наближиха. — На няма и петдесет метра от брега. С носа към северозапад на скалите. Лошото е, че повечето от мачтата и въжетата ги няма.

Наведени към вятъра, който бе не толкова яростен, колкото леденостуден, сякаш черпеше вдъхновение от арктическа буря, тръгнаха с мъка към ръба на скалата. Там тясната пътека, станала хлъзгава и опасна от водата, се спускаше стръмно към заливчето Пенбърт, където от малките гранитни къщички досами водата проблясваха светлини, фенерчета подскачаха и блещукаха до прибоя, където някои от местните, достатъчно смели, за да се опълчат срещу бурята, гледаха как потрошеният платноход се разпада на части. Нямаше начин да се стигне до него. Даже и някоя малка лодка да успееше да се справи с прибоя, рифът, който сега съсипваше „Дейз“, щеше да направи същото и с другия съд. Освен това водените от бурята вълни им пречеха, като се удряха в естествения хребет от гранит и изпращаха ята от пръски високо във въздуха.

— Няма да мога да се справя, Томи! — изкрещя Сейнт Джеймс, след като погледна пътеката. — Ще трябва да почакам тук!

Линли вдигна ръка, кимна и започна да се спуска. Другите го последваха, като избираха пътя си между големите камъни и търсеха къде да се хванат или стъпят на оголената скала. Сейнт Джеймс ги гледа, докато изчезнаха в участък дълбока сянка, след това се обърна и борейки се с вятъра и дъжда, се върна до колата. Чувстваше се изтощен от калта по обувките си и бурените, които се заплитаха в петата на протезата му. Когато стигна до роувъра, вече беше останал без дъх. Той отвори вратата и се качи вътре.

Вече защитен от бурята, съблече неудобната мушама и подгизналия пуловер и изтръска дъжда от косата си. Потрепери от студ и му се прииска да има сухи дрехи. После се сети за думите на рибаря. Отначало му се бе сторило, че не го е чул правилно. С носа към северозапад на скалата. Сигурно имаше грешка. Само че един корнуолски рибар знаеше посоките, а и краткият поглед, който Сейнт Джеймс бе хвърлил към платнохода, потвърждаваше този факт. Така че нямаше грешка. При това положение или платноходът изобщо не беше „Дейз“, или трябваше да преразгледат теориите си.

Изминаха почти тридесет минути, преди Линли да се върне, следван от Марк. Рибарят вървеше на известно разстояние след тях. Прегърбени от дъжда, те разговаряха няколко минути до остина, като рибарят жестикулираше с ръце. Линли кимна веднъж и присви очи към югозапад. Накрая извика нещо и тръгна през калта и бурените към роувъра. Марк Пенелин го последва. Прибраха отново принадлежностите в багажника и по-скоро паднаха, отколкото се качиха в колата. Бяха мокри до кости.

— Съсипана е. — Линли се задъхваше като бегач на дълги разстояния. — Още час и от нея няма да остане нищо.

— „Дейз“ ли е?

— Без съмнение.

Пред тях остинът изрева, даде на заден, обърна и ги остави на върха на скалата. Линли се втренчи в тъмнината, оставена след другата кола. Дъждът трополеше по предното стъкло.

— Казаха ли ти нещо?

— Твърде малко. По смрачаване видели лодката да влиза. Очевидно глупакът се опитвал да мине през скалите в заливчето, за да се спаси от най-високата точка на прилива, както и останалите.

— Някой видял ли я е да се удря?

— Петима мъже работели на кабестана10. Когато видели какво става, събрали хората и отишли да видят какво може да се направи. Все пак са рибари. Не биха оставили никой да потъне, без да се опитат някак да му помогнат. Но когато най-сетне успели да огледат добре лодката, на палубата й нямало никой.

— Как е възможно?

Сейнт Джеймс съжали за импулсивния въпрос още в момента, в който го зададе. Имаше две обяснения и той ги разбра още преди Линли и Марк да ги изразят с думи.

— В такова време човек може да бъде пометен извън борда — каза Марк. — Ако не внимава, ако не е сложил спасително въже, ако не знае какво прави…

— Питър е знаел какво прави — прекъсна го Линли.

— Понякога хората се паникьосват, Томи — каза Сейнт Джеймс.

Линли не отговори веднага, сякаш обмисляше този вариант. Погледна над Сейнт Джеймс към подгизналата пътека, която водеше към заливчето. От косата по челото му на криви струйки се стичаше вода. Той я избърса.

— Може да е слязъл долу. Може още да е долу. Може и двамата да са там.

Сейнт Джеймс си помисли, че предположението не е абсолютно несъстоятелно и съвпада доста добре със сегашното положение на „Дейз“. Ако поначало Питър бе употребил наркотици, взимайки решението да изкара платнохода — което ясно се доказваше от факта, че го беше направил пред лицето на наближаващата буря, — разумът му със сигурност щеше да бъде замъглен. Вероятно ефектът от кокаина го бе накарал да се чувства недосегаем, по-могъщ от природните стихии и в пълен контрол. Самата буря сигурно не му бе изглеждала като очевидна, предстояща опасност, а като източник на вълнение, на крайна нирвана.

От друга страна, вземането на лодката можеше да бъде изтълкувано като последна, отчаяна стъпка. Ако Питър бе имал нужда да избяга, за да не отговаря на въпроси за Мик Камбри и Джъстин Брук, може да бе видял в морето най-добрия път за бягство. По суша можеше да го забележат. Нямаше превоз. Щеше да му се наложи да хване стоп. А който и да ги вземеше със Саша, със сигурност щеше да си ги спомни, когато — и ако — полицията започнеше да разпитва. Питър бе достатъчно умен, за да знае това.

И все пак всичко в положението и разрушението на лодката предполагаше нещо друго, а не бягство.

Линли включи двигателя. Колата забръмча.

— Утре ще събера група — каза той. — Ще се наложи да огледаме за следи от тях.

Майка му ги посрещна в северозападния коридор, където закачаха капещите си мушами и пуловери. Отначало не им каза нищо, само притисна ръка с дланта навън между гърдите си, сякаш по този начин можеше да се защити от предстоящия удар. С другата стискаше наметалото — дълъг шал от мека вълна в червено и черно, който никак не подхождаше с цвета на кожата, косата и роклята й. Очевидно го използваше повече за сигурност, отколкото за топлина, защото материята бе тънка и — дали от студ или от страх — тялото й трепереше под нея. Беше много бледа и Линли за пръв път си помисли, че майка му изглежда напълно като на петдесет и шестте си години.

— Сервирах ви кафе в дневната — каза тя.

Линли видя как Сейнт Джеймс поглежда първо него, после майка му. Познаваше приятеля си достатъчно добре, за да разбере решението му. Беше време да каже на майка си най-лошото за Питър. Трябваше да я подготви за това, което можеше да я сполети през следващите няколко дни, каквото и да бе то. А той не можеше да го направи в присъствието на Сейнт Джеймс, независимо колко копнееше в такъв момент да има приятел до себе си.

— Иска ми се да видя как е Сидни — каза Сейнт Джеймс. — Ще сляза по-късно.

Северозападното стълбище беше наблизо, зад ъгъла до оръжейната, и Саймън изчезна в тази посока. Когато остана насаме с майка си, Линли не знаеше какво да каже. Подобно на услужлив гост, се задоволи с:

— Добре ще ми дойде едно кафе. Благодаря.

Майка му тръгна пред него. Забеляза я как върви — с вдигната глава и изправени рамене. Разбра скритото значение на позата й. Ако някой — Ходж, готвачът или някоя от дневните прислужници — ги видеше, тя нямаше с нищо да им покаже вътрешните си тревоги. Управителят на имението й бе арестуван за убийство; един от гостите бе загинал през нощта; най-малкото й дете беше изчезнало, а средното бе мъж, с когото не бе говорила като с близък човек повече от петнадесет години. Но дори това да я тревожеше, никой нямаше да го види. Ако зад покритата със зелено сукно врата се мътеха клюки, те нямаше да бъдат за многобройните начини, по които Божието наказание най-сетне постигаше вдовстващата графиня Ашъртън.

Тръгнаха по коридора, който минаваше по цялата дължина на къщата. В източната й част вратата на дневната беше затворена. Когато лейди Ашъртън я отвори, единственият й обитател се изправи и загаси цигарата си в пепелника.

— Открихте ли нещо? — попита Родерик Тренъроу. Линли се поколеба на вратата. Изведнъж усети, че дрехите му са мокри. Големи продълговати петна влага караха панталоните му да прилепват и да го дращят по краката. Ризата се беше залепила за гърдите и ръцете му, а влажната яка го притискаше по врата. Дори и чорапите му бяха подгизнали. Макар в заливчето Пенбъртда носеше гумени ботуши, ги бе махнал в колата и след като паркира в двора при завръщането им, стъпи в една доста голяма локва.

Затова му се искаше да излезе. Искаше да си смени дрехите. Но вместо това си наложи да пристъпи напред и да отиде до количката от вито дърво до бюрото на майка си. На нея имаше каничка с кафе.

— Томи? — каза майка му и седна на най-неудобния стол в стаята.

Линли занесе кафето си до канапето. Тренъроу остана на мястото си до камината. В нея гореше огън, но топлината не успяваше да проникне през лепкавата тежест на мокрите дрехи на Линли. Той погледна Тренъроу, кимна, за да покаже, че е чул въпроса, но не отговори нищо. Искаше другият да си отиде. Не можеше да си представи, че ще води разговор за Питър пред него. И все пак знаеше, че всяка молба да остане насаме с майка си ще бъде разбрана погрешно и от двамата. Очевидно, както и предишната вечер, Тренъроу бе тук по нейна повеля. Това не бе нормално посещение, предназначено да доведе до прелъстяване, и загрижеността по лицето на Тренъроу, когато погледна лейди Ашъртън, свидетелстваше за това.

Очевидно Линли нямаше да има друг избор. Той потърка челото си и отметна назад влажната коса.

— На лодката нямаше никой — рече той. — Поне не видяхме. Може да са били долу.

— Извикан ли е някой?

— Искаш да кажеш спасителната лодка? — Той поклати глава. — Разбиваше се твърде бързо. Докато стигнеха до нея, вече нямаше да я има.

— Мислиш ли, че е пометен извън борда?

Говореха за нейното дете, но все едно че обсъждаха повторното засаждане на градината, което трябваше да се направи след бурята. Томас се възхити на спокойствието й. Но то се запази само до отговора му:

— Няма как да разберем. Може да е долу със Саша. Може и двамата да са били пометени извън борда. Не можем да разберем нищо, докато не открием труповете. И дори тогава, ако са понесли достатъчно увреждания, можем да си останем само с предположения и нищо повече.

При тези думи тя наведе глава и затвори очи. Линли зачака Тренъроу да прекоси стаята и да отиде при нея. Усещаше нуждата му да го направи. Тя пращеше във въздуха като електрически ток. Но Тренъроу не се помръдна.

— Не се измъчвай — каза той. — Не знаем нищичко. Дори не знаем дали Питър е взел лодката. Дороти, моля те! Чуй ме!

Линли осъзна с болка, която го връхлетя внезапно и след това стихна, че Тренъроу беше единственият, който използваше истинското име на майка му.

— Знаеш, че той е взел лодката — рече тя. — Всички знаем защо. Но аз пренебрегвах всеки признак, нали? Лежа в клиники и беше подлаган на лечение. Вече станаха четири клиники, а на мен ми се искаше да вярвам, че е приключил с дрогата. Но не е. Разбрах това още в петък сутринта, когато го видях. Само че не можех да понеса да се изправя пред поредния му цикъл на пристрастеност, затова просто го пренебрегнах. Дори започнах да се моля той сам да намери пътя си, тъй като аз вече не знаех как да му помогна. Никога не съм знаела. О, Роди…

Ако не беше изрекла името му, Тренъроу вероятно щеше да остане на разстояние, но сега отиде при нея, докосна я по лицето и косата и отново изрече името й. Тя го прегърна.

Линли извърна поглед. Мускулите го боляха. Костите му тежаха като оловни.

— Не разбирам! — казваше в този момент лейди Ашъртън. — Независимо какво е мислил да прави, като вземе лодката, е щял да види какво е времето. Щял е да разбере, че е опасно. Не може да е бил чак толкова отчаян! — След това се отблъсна леко от Тренъроу. — Томи?

— Не знам — отвърна Линли с напълно овладян глас.

Майка му стана и се приближи до канапето.

— Има и още нещо, нали? Нещо, което не си ми казал. Не, Роди! — Това вече беше към Тренъроу, който понечи да се приближи до нея. — Добре съм. Кажи ми какво има, Томи! Кажи ми това, което не си искал да зная. Снощи ти се кара с него. Чухте. Знаеш това. Но има и още нещо, нали? Кажи ми!

Линли вдигна поглед към нея. Лицето й отново бе станало забележително спокойно, сякаш бе успяла да намери и използва нов източник на сили. Той сведе очи към чашката с кафето и затопли дланта си в нея.

— Питър е бил в къщичката на Мик Камбри след посещението на Джон Пенелин в петък вечерта. По-късно Мик е загинал. Джъстин ми каза това снощи, след като арестуваха Джон. И след това — отново я погледна — Джъстин умря.

Докато говореше, устните й се разтвориха, но лицето й остана безизразно.

— Не може да мислиш, че брат ти…

— Не знам какво да мисля — каза пресипнало той. — За бога, кажи ми какво да мисля, моля те! Мик е мъртъв! Джъстин е мъртъв! Питър изчезна! Е, какво да мисля след всичко това?

Тренъроу направи крачка напред, сякаш с намерението да отклони силата на думите му. Но едновременно с него лейди Ашъртън направи същото. Тя отиде при сина си на канапето, прегърна го през раменете, притисна буза до неговата и докосна с устни мократа му коса.

— Миличък мой Томи — промълви тя. — Мили, мили мой! Защо, за бога, си мислиш, че трябва да понесеш всичко сам?

Докосваше го за пръв път от десетилетие.

Осемнадесета глава

Утринното небе представляваше лазурен свод, под който към сушата се носеха кълбести облаци, и бе в пълно противоречие с бурята от предишния ден. Както и морските птици, които отново изпълваха въздуха с грозните си, натрапчиви крясъци. Все пак земята под тях напомняше за лошото време. Застанал на прозореца на спалнята си с чаша чай в ръка, Сейнт Джеймс наблюдаваше последиците от часовете дъжд и буря.

Аспидените плочки от покрива лежаха натрошени по алеята в южния двор, накъдето гледаше стаята му. Между тях беше паднал изкривен ветропоказател, несъмнено издухан от някой от покривите на страничните постройки, образуващи част от стената. Тук-там смачкани цветя приличаха на яркоцветни рогозки: пурпурни кампанули, розови бегонии, цели стръкове ралица и навсякъде листенцата на съсипаните рози. Парченца натрошено стъкло блещукаха като скъпоценности върху каменния паваж, а малкото, неизвестно как останало здраво стъкло на някой прозорец покриваше една от локвите като току-що образувал се лед. Градинарите и прислугата вече бяха започнали да оправят поразиите и Сейнт Джеймс чуваше от парка гласовете им, заглушавани периодично от рева на електрически трион.

На вратата се почука остро два пъти и в стаята влезе Котър.

— Открих това, дето ви трябваше — рече той. — Ама и съм малко изненадан.

Той прекоси стаята и подаде на Сейнт Джеймс плика, който бе взел от бюрото в офиса на имението по време на разговора си с лейди Хелън Клайд.

— Номерът е на доктор Тренъроу.

— Така ли?

Саймън остави чашата си на малката масичка, взе плика и го обърна замислено в ръцете си.

— Дори нямаше нужда да му звъня, господин Сейнт Джеймс — рече Котър. — Ходж го позна веднага щом му го показах. Изглежда, му е звънял много пъти през годините.

— Все пак позвъни ли, за да си сигурен?

— Да. На доктор Тренъроу е. И му казах, че отиваме.

— Някаква вест от Томи?

— Дейз каза, че се е обадил от Пентийн. — Котър поклати глава: — Не са намерили нищо.

Сейнт Джеймс се намръщи. Съмняваше се в ефикасността на плана на Линли, който упорито избягваше да забърква както бреговата охрана, така и полицията. Беше се отправил преди съмване заедно с шестима мъже към околните ферми, за да огледат бреговата линия от Сейнт Айвс до Пензънс. Бяха на две моторни лодки, като едната бе тръгнала от пристанището на Пензънс, а другата — от полуострова на залива Сейнт Айвс. Лодките бяха достатъчно малки, за да им позволят добра видимост до брега, и достатъчно бързи, за да могат да извършат поне повърхностен оглед за няколко часа. Но ако не видеха нищо, второто претърсване щеше да се проведе по суша. Това щеше да отнеме дни. И независимо от желанието на Линли, нямаше да може да се проведе без участието на местната полиция.

— Направо съм скапан от целия този гаден уикенд — забеляза Котър, докато поставяше чашата на Сейнт Джеймс обратно върху подноса на масичката до леглото. — Добре че Деб се върна в Лондон. Избяга от голямата каша, бих казал.

Звучеше така, сякаш му се искаше Сейнт Джеймс да отговори нещо, което да го насърчи да подеме разговор. Саймън обаче нямаше такова намерение.

Котър изтръска халата му и го окачи в гардероба. Прекара малко време в изправяне на спретнатата редица обувки вътре. Прибра с шумно тракане дървените закачалки на една страна и щракна ключалките на куфара на горната лавица. След това не можа да се сдържи:

— И какво ще стане с момичето? Между тях няма близост. Не е като с вас, нали? Не е като с вашето семейство. О, те са богати, страшно богати, ама Деб не я интересуват парите. Знаете не по-зле от мене. Знаете какво привлича момичето.

Красотата, съзерцанието, цветовете на деня, внезапната нова идея, гледката на някой лебед. Знаеше, винаги бе знаел. И имаше нужда да забрави. Вратата на спалнята му се отвори, обещавайки избавление. Сидни влезе, но вратата на гардероба я закриваше от Котър и той като че ли не забеляза, че вече не са сами.

— И не ми казвайте, че не чувствате нищо — продължи разпалено той. — По очите ви личи. И то от много отдавна, каквото и да казвате.

— Прекъсвам ли нещо? — попита Сидни.

Котър затвори рязко вратата на гардероба. Погледна първо Сейнт Джеймс, после сестра му и накрая отново Саймън.

— Ще се погрижа за колата — каза рязко той, извини се и ги остави сами.

— За какво беше всичко това? — попита Сидни.

— Нищо.

— Не ми звучеше като нищо.

— Но беше.

— Разбирам.

Тя остана до вратата, с ръка на бравата. Сейнт Джеймс почувства загриженост при вида й. Изглеждаше зле, със синьо-черни кръгове под очите. Това бе единственият цвят по лицето й, а в самите й очи нямаше никакво изражение, просто отразяваха светлината. Носеше избеляла дънкова риза и прекомерно голям пуловер. Косата й изглеждаше несресана.

— Тръгвам — рече тя. — Дейз ще ме закара до гарата.

Това, което едва предишната нощ му бе изглеждало разумно, сега, когато видя сестра си на дневна светлина, му се стори немислимо.

— Защо не останеш, Сид? Мога да те закарам по-късно у дома.

— Така е най-добре. Наистина искам да тръгна. Това е най-доброто решение.

— Но гарата ще бъде…

— Ще хвана такси до дома. Ще се оправя. — Тя завъртя бравата разсеяно. — Разбрах, че Питър е изчезнал.

— Да.

Сейнт Джеймс й разказа какво се е случило, след като я е завел в стаята й предната сутрин. Тя слушаше, без да го поглежда. Докато говореше, Саймън усещаше нарастващото й напрежение и знаеше, че то идва от гнева й към Питър Линли. Не бе подготвен за промяна след покорството й предния ден, причинено от шока, макар да знаеше, че гневът й е истински, че има нужда да нанася удари и рани, за да може някой по някакъв начин да изпита част от болката й. Най-лошото на смъртта бе моментът, в който човек разбираше без всякакво съмнение, че независимо колко хора я споделят — били те семейство, приятели или дори цялата нация, — няма двама души, които да я усещат по един и същи начин. Затова винаги изглеждаше, че човек я понася сам. И колко по-зле за Сидни, която наистина я понасяше сама, която бе единствената опечалена от смъртта на Джъстин Брук.

— Колко удобно — рече тя, когато той завърши разказа си.

— Какво имаш предвид?

— Имам предвид, че той ми каза.

— Казал ти е?

— Джъстин ми каза, Саймън. Всичко. За това, че Питър е бил в къщичката на Мик Камбри. За кавгата между Мик и Питър. Каза ми. Каза ми. Е? Ясна ли съм?

Не се беше помръднала от вратата. Ако го беше направила, ако се бе втурнала в стаята, ако бе започнала да къса завеси и чаршафи, ако бе разбила единствената ваза с цветя в пода, Сейнт Джеймс щеше да се почувства по-спокоен. Такова държание щеше да бъде напълно в стила на Сидни. Но сегашното не беше. Само гласът свидетелстваше за състоянието на духа й, а и той бе почти овладян.

— Казах му, че трябва да съобщи на теб или на Томи — продължи тя. — Когато арестуваха Джон Пенелин, му повторих, че трябва да направи нещо. Не можеше да мълчи. Казах му, че е негов дълг. Трябваше да разкрие истината. Но той не искаше да се замесва. Знаеше, че ще направи мръсно на Питър. Но аз настоявах. Казах му, че щом някой е видял Джон Пенелин в Еъл Котидж, значи може да са видели и тях двамата с Питър, така че е по-добре да го съобщи сам, отколкото полицията да го научи от някой от съседите.

— Сид…

— Но той се тревожеше, защото беше оставил Питър с Мик. Тревожеше се, защото Питър бе започнал да откача без кокаин. Тревожеше се, защото не знаеше какво се е случило, след като ги е оставил сами. Но аз го убедих, че трябва да поговори с Томи. И той го направи. А сега е мъртъв. И колко е удобно, че Питър изчезна точно в момента, когато всички имаме толкова много въпроси към него.

Сейнт Джеймс прекоси стаята, отиде до нея и затвори вратата.

— От криминалния отдел смятат, че смъртта на Джъстин е била нещастен случай, Сид. Не разполагат с нищо, което да предполага убийство.

— Не го вярвам.

— Защо?

— Просто не вярвам.

— Той беше ли с теб в събота през нощта?

— Разбира се, че беше с мен. — Тя отметна глава назад и заяви, сякаш бе голяма чест: — Любихме се! Той го искаше. Той дойде при мен. Не съм го молила. Той дойде при мен.

— И каква причина ти изтъкна, че те напуска след това?

Ноздрите й се разшириха.

— Той ме обичаше, Саймън! Желаеше ме. Ние си пасвахме. Но ти не можеш да го приемеш, нали?

— Сид, не искам да спорим за…

— Нали е така? Нали?

Някъде в коридора две жени разговаряха и спореха меко коя да мине с прахосмукачката и коя да почисти ваните. За момент гласовете им станаха по-високи, след това заглъхнаха, когато жените заслизаха по стълбите.

— В колко часа те напусна?

— Не знам. Не забелязах.

— Каза ли нещо?

— Беше неспокоен. Каза, че не можел да заспи. Понякога бе такъв. Когато се любехме, не го свърташе на едно място. Даже понякога искаше да го направим пак веднага.

— Но не и в събота през нощта?

— Каза, че щял да заспи по-лесно в своята стая.

— Облече ли се?

— Дали се е… Да, облече се. — Сидни направи сама заключението: — Значи наистина е смятал да се срещне с Питър. Иначе защо щеше да се облича, след като стаята му е точно срещу моята? Но той се облече, Саймън. Чорапите, обувките, панталоните и ризата. Всичко без вратовръзката. — Тя стисна плата на полата си. — Питър не е спал в леглото си. Чух това тази сутрин. Джъстин не е паднал. Знаеш, че не е паднал!

Сейнт Джеймс не желаеше да спори с нея. Започна да разсъждава върху възможностите, които предполагаше едно толкова просто действие като обличането. Ако Питър бе желал да проведе съвсем невинен разговор с Брук, щеше да бъде по-разумно да се срещнат някъде в къщата. Ако, от друга страна, искаше да се отърве от Брук, щеше да бъде далеч по-хитро това да стане на място, където да изглежда като нещастен случай. Но ако бе станало така, защо, за бога, Джъстин щеше да се съгласи да се срещне сам с Питър, където и да било?

— Сид, това някак не се връзва. Джъстин не беше глупак. Защо ще се съгласи да се срещне с Питър на скалата? И то посред нощ? Доколкото му е било известно, след разговора с Томи Питър е можел да иска само смъртта му. — След това се сети за сцената в петък следобед на плажа. — Освен ако, разбира се, Питър не го е примамил там. С някаква стръв.

— Каква?

— Саша?

— Това е абсурдно.

— Тогава кокаин. Отишли са в Нанрънел, за да търсят. Може би това е била примамката, използвана от Питър.

— Нямаше да стане. Джъстин не възнамеряваше да употребява повече. Не и след това, което се случи между нас на плажа. Той ми се извини. Каза, че се отказва. Нямаше да взема повече.

Сейнт Джеймс не можа да сдържи скептицизма по лицето си. Видя как твърдостта в чертите й започва да се разпада, когато разчете реакцията му.

— Той ми обеща, Саймън! Ти не го познаваше, както аз. Не можеш да разбереш. Но той ми обеща, докато се любехме… особено когато… Имаше някои неща, които обичаше да му правя.

— Боже мой, Сидни!

Тя заплака.

— Разбира се! „Боже мой, Сидни!“ Защо пък точно ти ще започнеш да разбираш? Никога не си изпитвал нищо към никого. И защо ти е? Нали си имаш науката. Не ти е нужно да изпитваш страст. Можеш вместо това да се заемеш с работа. С проекти, конференции, лекции и насоки към всички бъдещи патолози, които идват да се кланят в краката ти.

Това бе нуждата й да наранява, която бе отбелязал и преди. И все пак идваше внезапно. Не я бе очаквал. И независимо дали нападката бе точна или не, той откри, че не може да й отговори.

Сидни прокара ръка по очите си.

— Отивам си. Само кажи на Питър, когато го намериш, че имам да обсъждам с него много неща. Повярвай ми, нямам търпение да ми се удаде такава възможност.

Къщата на Тренъроу се намираше съвсем лесно, тъй като бе разположена в самия край на Пол Лейн, в покрайнините на селото, и беше най-голямата сграда наоколо. За стандартите на Хауенстоу жилището бе съвсем скромно, но в сравнение с къщурките, струпани една до друга на склона под нея, вилата бе направо внушителна — с широки еркерни прозорци, които гледаха към пристанището, и групичка тополи за фон, на който стените отдялан камък и бялата дървения произвеждаха значителен ефект.

Шофираше Котър. Сейнт Джеймс зърна вилата още щом прехвърлиха последното възвишение на крайбрежния път и започнаха да се спускат към Нанрънел. Минаха, лъкатушейки, покрай пристанището, покрай селските магазини, покрай сградите с апартаменти за туристите. При „Котвата и розата“ свиха по Пол Лейн. Неравният асфалт беше покрит с останките от вчерашната буря: боклуци от кофите за смет, най-различни обвивки и консерви от храна, разнебитен знак, някога рекламирал чайове със сметана. Шосето се виеше и изкачваше над селото, където беше обсипано с шума, откъсната от живия плет и храстите. Дъждовните локви отразяваха небето.

Тясната алея, която се отклоняваше на север от Пол Лейн, беше обозначена с дискретна табелка с надпис „Вилата“. От двете си страни беше обградена с обички, увиснали тежко по каменната стена. Зад нея терасираната градина покриваше по-голямата част от склона, а внимателно замислена, лъкатушеща пътека водеше нагоре към къщата през лехи с флокс и немезия, камбанки и циклами.

Алеята свършваше със завой покрай едно глогово дърво и Котър паркира под него, на няколко метра от входната врата. Над нея имаше портал с дорийски колони, а от двете й страни — по една делва с яркочервено мушкато. Сейнт Джеймс огледа фасадата на къщата.

— Сам ли живее? — попита той.

— Така знам — отговори Котър. — Ама когато позвъних, се обади жена.

— Жена ли? — Сейнт Джеймс си помисли за Тина Когин и за номера на Тренъроу в апартамента й. — Да видим какво може да ни каже докторът.

Когато почукаха, не им отвори Тренъроу, а млада жена от Антилските острови. Когато тя заговори, Сейнт Джеймс разбра по изражението на Котър, че жената, отговорила на телефона, определено не е Тина Когин. Очевидно мистерията с нейното местонахождение не можеше да бъде обяснена с тайното й присъствие в дома на Тренъроу.

— Докторът не приема пациенти тук — каза жената, като погледна първо Котър, след това Сейнт Джеймс. Думите звучаха, като да са репетирани много пъти и изричани може би често и недотам любезно.

— Доктор Тренъроу знае, че ще го посетим — отговори Сейнт Джеймс. — Не става дума за преглед.

— Аха. — Тя се усмихна и показа големи зъби, които блестяха като слонова кост на фона на кожата й с цвят на кафе. След това отвори широко вратата. — Влизайте. В момента той се грижи за цветята си. Всяка сутрин ходи в градината, преди да тръгне за работа. Все едно и също нещо. Ще го извикам.

Въведе ги в кабинета, където Котър погледна многозначително Сейнт Джеймс и каза:

— Мисля, че и аз ще ида до градината.

След това направи път на жената да излезе. Сейнт Джеймс знаеше, че Котър ще научи всичко възможно затова коя е прислужницата и защо е тук.

Когато остана сам, се обърна и разгледа стаята. Беше от онзи тип кабинети, които особено харесваше — с лек аромат на стари кожени столове; библиотека, пълна догоре с книги; камина с току-що наредени и готови за запалване въглища. До големия еркерен прозорец с изглед към пристанището стоеше бюро, което, сякаш за да не се разсейва притежателят му, беше обърнато с лице към стаята. На него лежеше отворено списание, върху което имаше молив, сякаш читателят му бе прекъснат по средата на някоя статия. Обзет от любопитство, Сейнт Джеймс отиде да го разгледа и го затвори за момент.

„Изследване на рака“ — американско списание със снимка на жена-учен в бяла престилка на корицата. Беше се облегнала на голям работен плот, на който стоеше огромен електронен микроскоп. Под снимката беше напечатано „Клиника Скрипс, Ла Хола“, заедно с фразата „Изпитание за границите на биоизследванията“.

Сейнт Джеймс се върна на статията — бе монография за междуклетъчен протеин на име протеогликан. Въпреки богатите си познания в науката, не успя да проумее нищо.

— Не може да се нарече леко четиво, нали?

Сейнт Джеймс вдигна поглед. Доктор Тренъроу беше застанал на вратата. Носеше добре скроен костюм от три части. Беше забол малка розова пъпка на ревера си.

— Със сигурност е над моите възможности — отговори Сейнт Джеймс.

— Някакви вести за Питър?

— Още нищо, страхувам се.

Тренъроу затвори вратата и направи жест на Сейнт Джеймс да се настани на едно от креслата.

— Кафе? — попита той. — Започнах да откривам, че това е един от малкото специалитети на Дора.

— Не, благодаря. Тя ваша икономка ли е?

— Да, ако използваме думата във възможно най-свободния й вариант. — Той се усмихна за момент, но без хумор. Забележката сякаш му струваше прекалено голямо усилие, за да прозвучи безгрижно; усилие, от което той се отказа още със следващите си думи: — Томи ни каза снощи. За онова, дето Питър се срещнал с Мик Камбри в нощта на смъртта му. И за Брук. Не знам какво е вашето мнение по този въпрос, но аз познавам това момче от шестгодишната му възраст и той не е убиец. Неспособен е на насилие, особено на такова, което е приложено върху Мик Камбри.

— Познавахте ли добре Мик?

— Не толкова добре, колкото другите в селото. Само като негов хазяин. Дадох му под наем Гъл Котидж.

— Преди колко време?

Тренъроу понечи да даде механичен отговор, но след това челото му се сбърчи, сякаш внезапно се зачуди за естеството на въпроса.

— Преди около девет месеца.

— И кой е живял там и реди него?

— Аз. — Тренъроу се размърда рязко на стола. Промяната на положението му издаваше раздразнение. — Едва ли сте дошли на светско посещение по това време сутринта, господин Сейнт Джеймс. Томи ли ви изпрати?

— Томи?

— Несъмнено знаете фактите. Между нас от години съществува неприязън. Питате за Камбри. Питате за къщичката. Тези въпроси ваша идея ли са?

— Моя. Но той знае, че съм дошъл при вас.

— А за Мик?

— Всъщност не. Тина Когин е изчезнала. Смятаме, че може да е дошла в Корнуол.

— Кой?

— Тина Когин. Апартаменти „Шрюзбъри Корт“. В Падингтън. Телефонният ви номер беше между вещите й.

— Нямам и най-малка… Тина Когин ли казахте?

— Не е ли ваша пациентка? Или бивша пациентка?

— Аз не преглеждам пациенти. А, може би някой и друг безнадежден случай, който желае да стане доброволец в изпитването на лекарства. Но ако Тина Когин е била една от тях и е изчезнала… Извинете ме за лековатостта, но има само едно място, където може да е изчезнала, и то не би могло да бъде Корнуол.

— Тогава може да сте я виждали в различна светлина.

Тренъроу изглеждаше объркан.

— Моля?

— Може би е проститутка.

Очилата със златни рамки на Тренъроу се плъзнаха на милиметри надолу по носа му. Той ги намести обратно и каза:

— И е имала името ми?

— Не. Само номера ви.

— Адресът ми?

— Дори и това не.

Тренъроу стана от стола си и отиде до прозореца зад бюрото. Известно време изучава гледката отвън, после отново се обърна към Сейнт Джеймс:

— От година не съм стъпвал в Лондон. Може и повече. Но предполагам, че това не е от кой знае какво значение, след като тя е идвала в Корнуол. Може би прави посещения по домовете. — Той се усмихна мрачно. — Не ме познавате добре, господин Сейнт Джеймс, така че няма начин да знаете, че говоря истината. Но ми позволете да отбележа, че нямам навик да плащам на жена за секс. Съзнавам, че някои мъже го правят, без дори да трепнат. Само че аз винаги съм предпочитал интимните отношения да са продиктувани от страст, а не от алчност. А другото — първо преговорите и накрая размяната на пари — не е в стила ми.

— А било ли е в стила на Мик?

— На Мик ли?

— Бил е видян в Лондон да излиза от жилището й в петък сутринта. Всъщност дори може той да й е дал номера ви. Вероятно за някаква консултация.

Пръстите на Тренъроу отидоха до розовата пъпка на ревера и докоснаха леко подвитите й листенца.

— Възможно е — рече замислено той. — Макар обикновено такива пациенти да биват изпращани от личните си лекари, възможно е тя да е сериозно болна. Мик знаеше, че се занимавам с изследване на рака. Взе интервю от мен малко след като пое „Оратор“. Не е невероятно да й е дал името ми. Но Камбри и проститутка? Това би накърнило до голяма степен репутацията му. Поне от година баща му разправя наляво и надясно за неговата сексуална разюзданост. И, повярвайте ми, нищо в думите му не намеква, че на Мик му се е налагало да плаща за услугите на жена. Според Хари толкова много жени се натискали на горкото момче, че щом то успеело да си вдигне панталоните, пристигала следващата, стенейки да ги свали отново. Ако смъртта на Мик е в резултат от контакт с проститутка, за Хари ще настъпят тъжни времена. Струва ми се, че се надява да е извършено от дузина-две ревниви съпрузи.

— Или една ревнива съпруга?

— Нанси ли? — попита невярващо Тренъроу. — Не ми се струва способна да нарани някого, а на вас? И дори по някакъв начин да е била извадена извън релсите — все пак не беше тайна, че Мик се среща с други жени, — кога би могла да го направи? Не може да е била на две места едновременно.

— Нямало я е от будката за напитки в продължение на повече от десет минути.

— Време, достатъчно да изтича до дома, да убие съпруга си и да се появи отново, сякаш нищо не е станало? Тази мисъл е малко абсурдна, като се има предвид характерът на момичето. Някой би могъл да се справи с лекота, но Нанси не е актриса. Ако беше убила съпруга си онази вечер, съмнявам се, че щеше да е в състояние да го скрие от когото и да било.

Със сигурност съществуваха доказателства, които да подкрепят думите на Тренъроу. От началото до края реакциите на Нанси носеха недвусмисления знак на искреността. Шокът й, вцепеняващата й мъка, нарастващата тревога. Никое от тях не изглеждаше поне мъничко фалшиво. Като че ли не беше вероятно да е изтичала до дома си, да е убила съпруга си и по-късно да е изиграла ужас. При това положение Сейнт Джеймс се замисли за другите заподозрени. Джон Пенелин бе ходил в онзи район същата вечер, както и Питър Линли, и Джъстин Брук. Може би Хари Камбри също бе посетил къщичката. А и все още не се знаеше къде е ходил Марк Пенелин същата нощ. Само че мотивът за престъплението все още не беше ясен. Всеки един от съществуващите бе в най-добрия случай мъгляв. А повече от всичко трябваше мотивът да бъде определен ясно, за да могат да се разберат всички обстоятелства около смъртта на Мик Камбри.

Сейнт Джеймс забеляза Хари Камбри още когато Котър сви по Пол Лейн. Вървеше по нанагорнището към тях. Когато се приближиха до него, им махна енергично. Цигарата между пръстите му остави мъничко облаче дим във въздуха.

— Кой е този? — попита Котър, докато забавяше скорост.

— Бащата на Мик Камбри. Спри да видим какво иска.

Котър отби от едната страна на шосето и Хари Камбри се приближи до прозореца на Сейнт Джеймс. Наведе се и вкара в колата смесената миризма на бира и тютюнев дим. Външният му вид бе по-добър от събота сутринта, когато Сейнт Джеймс и лейди Хелън го бяха видели за последен път. Дрехите му бяха чисти, косата сресана и макар тук-там по бузите му да стърчаха забравени сиви косъмчета, лицето му беше обръснато.

Беше се задъхал и трепна, сякаш думите му причиняваха болка:

— Хората от Хауенстоу казаха, че сте тук. Елате в офиса. Имам да ви покажа нещо.

— Намерили сте бележки? — попита Сейнт Джеймс.

Камбри поклати глава:

— Не, ама разбрах какво е станало. — Сейнт Джеймс отвори вратата и Камбри се качи вътре. След това кимна на Котър, за да се представи. — За онези числа е, дето ги намерих. Ония от бюрото му. От събота насам си играя с тях. Знам какво значат.

Котър остана в кръчмата е госпожа Суон, за да си побъбрят дружелюбно на халба бира. Докато Сейнт Джеймс следваше Хари Камбри нагоре по стълбите към офиса, той и казваше:

— Не бих отказал едни яйца по шотландски.

За разлика от предишното им посещение в „Оратор“, тачи сутрин персоналът беше на работа. Всички лампи светеха и придаваха коренно различна атмосфера от предишния сумрак, а в три от четирите кабинки служители на вестника или чукаха по клавишите на пишещи машини, или говореха по телефона. Дългокосо момче оглеждаше няколко фотографии върху табло, а до него друг мъж беше зает със следващото издание върху повдигната под ъгъл зелена маса. Държеше между зъбите си незапалена лула и почукваше рязко с молив върху пластмасова кутийка с кламери. Пред компютъра до бюрото на Мик Камбри седеше жена, която набираше нещо. Имаше мека тъмна коса, прибрана назад, и — когато вдигна очи към тях — интелигентен поглед. Беше много привлекателна. Сейнт Джеймс реши, че това е Джулиана Вендейл. Почуди се как и дали задълженията й във вестника са се променили след смъртта на Мик Камбри.

Хари Камбри го поведе към една от кабинките. Беше оскъдно мебелирана. По стените висяха неща, които предполагаха, че този кабинет не само е негов, но и нищо не е било правено, за да бъде променен по време на възстановяването му от операция. Всичко говореше за факта, че независимо от желанието на Хари Камбри, синът му не е имал намерение да поема нито кабинета, нито работата му. Изрезки от вестници в рамки, пожълтели от времето, представяха най-сполучливите статии, на стареца: за катастрофален опит за спасяване в морето, при който двадесет от набедените спасители се бяха удавили; за нещастен случай, осакатил местен рибар; за спасяването на дете от шахта на мина; за свада по време на празненство в Пензънс. Бяха придружени и със снимки — оригиналите на онези, които бяха отпечатани със статиите.

На плота на прастаро бюро лежеше последният брой на „Оратор“, отворен на редакторската страница. Статията на Мик беше дебело оградена с червен маркер. На отсрещната стена висеше карта на Великобритания. Камбри заведе Сейнт Джеймс до нея.

— Не съм престанал да си мисля за тези числа — каза той. — Мик беше много систематичен за такива неща. Нямаше да запази някоя хартийка, ако не е била важна. — Попипа джоба на ризата си за пакета цигари. Извади една и я запали, преди да продължи: — Все още работя над тях, но съм на правилен път.

Сейнт Джеймс видя, че до картата Камбри е напечатал малко парче хартия. На него стоеше част от загадъчното съобщение, което беше намерил в бюрото на сина си. 27500–М1 Доставка/Транспорт и под него — 27500–М6 финансиране. На самата карта с червен маркер бяха проследени два от главните автомобилни пътища — Мl, който водеше на север от Лондон, и М6 — на северозапад под Лестър към Ирландско море.

— Погледнете това — каза Камбри. — И Мl, и М6 минават южно от Лестър. Само дето Мl върви до Лийдс, а М6 продължава. Свършва в Карлайл. На Солуей фърт.

Сейнт Джеймс се замисли върху това, но не отговори нищо. Камбри продължи развълнувано:

— Погледнете само картата. Погледнете тоя квадрат. М6 позволява достъп до Ливърпул, нали? Води до Престън, до Моркамб Бей. А всяко едно от тези проклети места…

— … Води към Ирландия — заключи Сейнт Джеймс, като си мислеше за уводната статия, която беше чел предната сутрин.

Камбри отиде до вестника и отново го сгъна. Цигарата заподскача между устните му, докато говореше:

— Знаел е, че някой прекарва оръжие за ИРА.

— Как би могъл да попадне на такава история?

— Да попадне ли? — Камбри свали цигарата, махна парченце тютюн от езика си и разтърси вестника, за да подчертае думите си. — Моето момче не попадаше! Той беше журналист, не глупак. Слушаше. Разговаряше. Учеше се да върви по следи. — Хари се върна при картата и използва сгънатия вестник като показалка. — Оръжието сигурно идва първо в Корнуол, а ако не в Корнуол, то в някое от южните пристанища. Превозва се от симпатизанти, може би от Южна Африка, Испания или дори Франция. Могат да влязат в страната през което и да било от южните ни пристанища — Плимут, Бърнмут, Саутхамптън, Портсмут. Превозват се в разглобено състояние. След това се превозват с камиони до Лондон и там се сглобяват. Оттам заминават нагоре по Мl и М6 към Ливърпул, Престън или Моркамб Бей.

— А защо изобщо да не се закарват с кораби направо в Ирландия? — попита Сейнт Джеймс, но знаеше отговора още докато задаваше въпроса. Чуждестранен кораб, акостирал в Белфаст, бе по-вероятно да събуди подозрения, отколкото ако плаваше под английски флаг. Щеше да премине през цялостна митническа проверка. Но един английски кораб щеше да бъде приет по съвсем друг начин. Че защо англичаните щяха да изпращат оръжие, за да подпомогнат въстание срещу самите себе си? — На хартийката пише и други неща, освен Мl и М6 — забеляза Сейнт Джеймс. — Тези допълнителни числа би трябвало да означават нещо.

Камбри кимна:

— Може да са някакви регистрационни номера, свързани с кораба, който са смятали да използват. Номерът на типа оръжие, който е щял да се доставя. Или някакъв код. Но едно нещо е сигурно: Мик е бил на път да го разкрие.

— И все пак не сте намерили други бележки?

— Това, което открих, е достатъчно. Познавам си момчето. Знам с какво се е бил заел.

Сейнт Джеймс погледна замислено картата. Помисли си за написаните от Мик числа. Забеляза факта, че уводната статия за Северна Ирландия е излязла в неделя — повече от тридесет часа след смъртта на Мик. Ако двете бяха свързани по някакъв начин, то тогава убиецът бе знаел за статията преди излизането й в неделя сутринта. Почуди се доколко бе възможно това.

— Пазите ли старите броеве от вестника си тук? — попита той.

— Проблемът не идва от стари броеве — рече Камбри.

— Все пак имате ли ги?

— Някои. Ей там.

Камбри го заведе до един шкаф вляво от прозорците. Когато го отвори, отвътре се показаха купчини стари вестници, натрупани по лавиците. Сейнт Джеймс ги огледа, извади първата купчинка от шкафа и погледна Камбри.

— Можете ли да ми дадете ключовете на Мик? — попита той.

Камбри изглеждаше озадачен.

— Тук имам резервен ключ от къщичката.

— Не, имам предвид всичките му ключове. Той има комплект, нали? За колата, за къщичката, за офиса. Можете ли да ги вземете? Предполагам, че са у Боскоуън, но все ще измислите някакво извинение. Искам ги за няколко дни.

— Защо?

— Името Тина Когин говори ли ви нещо? — попита в отговор Сейнт Джеймс.

— Когин?

— Да. Една жена от Лондон. Очевидно Мик я е познавал. Мисля, че е имал ключ от апартамента й.

— Мик сигурно е имал ключове от половин дузина апартаменти, доколкото го познавам — каза Камбри, извади една цигара и го остави при вестниците.

Едночасовото търсене из броевете от последните шест месеца не донесе нищо, освен чернилка от печатарско мастило по пръстите. Доколкото се виждаше, предположението на Хари Камбри за прекарването на оръжие бе толкова вероятен мотив за смъртта на сина му, колкото и всичко друго, което можеше да предложи вестникът. Саймън затвори вратите на шкафа. Когато се обърна, видя, че Джулиана Вендейл го гледа с чаша кафе, вдигната към устните. Беше оставила компютъра и стоеше до кафе-машината, която бълбукаше шумно в единия ъгъл на стаята.

— Нищо? — Тя остави чашата си на масата и отмахна дълга къдрица от едното си рамо.

— Изглежда, всеки смята, че е работил върху някаква статия — каза Сейнт Джеймс.

— Мик винаги работеше върху нещо.

— Отпечатваха ли се повечето от замислите му?

Тя сключи вежди. Между тях се появи лека гънка. Иначе по лицето й нямаше нито една бръчка. Сейнт Джеймс знаеше от предишния си разговор с Линли, че Джулиана Вендейл е в средата на тридесетте, може би малко по-възрастна. Но лицето опровергаваше възрастта й.

— Не зная — отговори тя. — Невинаги съм била запозната със замислите му. Но не бих се изненадала да разбера, че е започнал нещо и го е изоставил. Често изхвърчаше оттук, твърдо убеден, че е тръгнал по горещите следи на статия, която може да продаде в Лондон. След това обаче не я довършваше.

Сейнт Джеймс беше видял същото при прегледа си на вестниците. Доктор Тренъроу бе казал, че Мик е взел интервю от него за някаква статия, но никъде в предишните броеве на вестника не се виждаше някоя, свързана с разговора, който може би бяха водили. Сейнт Джеймс разказа за това на Джулиана Вендейл.

Тя си наля втора чаша кафе и заговори през рамо:

— Не съм изненадана. Вероятно Мик си е мислел, че ще се получи нещо като очерк за Майка Тереза — „Корнуолски учен посвещава живота си в спасяване на човешкия живот“, — но след това е открил, че доктор Тренъроу не е по-свят от всички нас.

„Или — помисли си Сейнт Джеймс — потенциалната статия е била най-вече трик, за да получи от Тренъроу информация и да я предаде, заедно с телефонния му номер, на нуждаещ се приятел.“

Джулиана продължаваше:

— Главно така действаше, откакто се върна в „Оратор“. Мисля, че виждаше в статията средство за бягство.

— Не искаше да стои тук?

— За него това бе крачка назад. Преди е бил журналист на свободна практика. Справял се е доста добре. След това обаче баща му се разболя и той е трябвало да зареже всичко, за да се върне и поддържа семейния бизнес.

— Вие не можехте ли да направите това?

— Можехме, разбира се. Само че Хари искаше Мик да поеме вестника. Още повече, доколкото усещах, искаше той да се върне за постоянно в Нанрънел.

Сейнт Джеймс си помисли, че вижда посоката, в която Хари Камбри бе възнамерявал да тръгнат нещата след завръщането на Мик в Нанрънел. Все пак попита:

— А вие как се вмествахте в тези планове?

— Хари се грижеше да работим заедно колкото бе възможно повече. Предполагам, че просто се е надявал да стане най-доброто. Имаше огромна вяра в чара на Мик.

— А вие?

Тя държеше чашката с кафето между дланите си, сякаш се мъчеше да ги стопли. Пръстите й бяха дълги, без нито един пръстен.

— Не го харесвах. Когато Хари видя това, започна по-често да вика Нанси Пенелин да води счетоводството в работните дни, а не в почивните.

— А колкото до развитието на вестника?

Жената посочи компютъра.

— Отначало Мик направи опит. Започна с ново оборудване. Искаше да осъвремени всичко тук. Но след това като че ли загуби интерес.

— Кога?

— Някъде по времето, когато Нанси забременя от него. — Тя сви грациозно рамене: — След като се ожениха, често отсъстваше.

— За да преследва някоя тема?

Тя се усмихна.

— За да преследва.

Вървяха по тясната уличка към пристанището. Беше време на отлив. Няколко души лежаха на тясната плажна ивица и се печаха. Близо до тях група дечица шляпаха с ръце и крака във водата и пищяха от възхищение, когато вълните ги плисваха.

— Намерихте ли това, което търсехте? — попита Котър.

— Парченца, нищо повече. Като че ли нищо не пасва. Не мога да открия връзката между Мик и Тина Когин, между Тина Когин и Тренъроу. Всичко е само предположения.

— Може Деб да е сбъркала. Може да не е видяла Мик в Лондон.

— Не. Видяла го е. Всичко свидетелства за това. Той е познавал Тина Когин. Но как и защо — не знам.

— „Как и защо“ изглежда най-лесната работа, ако се съди по думите на госпожа Суон.

— Тя не е почитателка на Мик, нали?

— Мразела го е, това е истината. — Котър погледа играещите деца. Усмихна се, когато едното — момиченце на около три-четири годинки, падна на дупето си и опръска другите с вода. — Но ако думите й за Мик Камбри и жените са истина, тогава ми се струва, че го е направил Джон Пенелин.

— Защо?

— Защото става дума за дъщеря му, господин Сейнт Джеймс. Един мъж трудно може да позволи на друг мъж да обижда дъщеря му. Не и ако успее да спре това по някакъв начин. Човек прави каквото може.

Сейнт Джеймс подуши стръвта и разбра, че според Котър разговорът им от сутринта не е приключил. Само че нямаше нужда да задава въпроса, който изискваше забележката на Котър: „А ти какво би направил?“ Знаеше отговора. Вместо това попита:

— Научи ли нещо от икономката?

— От Дора ли? Малко. — Котър се облегна на перилото на пристанището и сложи лакти върху металния прът. — Голяма почитателка на доктора е тая Дора. Скъсвал се от работа. Посвещавал живота си на изследванията. И когато не правел това, посещавал хората в някакъв възстановителен дом до Сейнт Джъст.

— Това ли е всичко?

— Май да.

Сейнт Джеймс въздъхна. Не за пръв път му се налагаше да признава, че неговата област е науката, оперативните огледи на сцената на престъплението, анализът на веществени доказателства, тълкуването на данни, подготвянето на доклади. Нямаше опит в областта, която изискваше проницателни връзки и интуитивни заключения. Още повече, не притежаваше нито вкуса, нито таланта за това. И колкото повече нагазваше в нарастващото блато от предположения, толкова по-объркан се чувстваше.

Той извади от джоба на сакото си парчето хартия, което Хари Камбри му бе дал в събота сутринта. Тази насока изглеждаше също толкова разумна, колкото и всички останали. „Когато си се загубил — помисли си язвително той, — все нанякъде трябва да се отправиш.“

Котър надникна през рамото му.

— МП? — рече той. — Министър-председател?

Сейнт Джеймс вдигна поглед.

— Какво каза?

— Буквите. МП.

— МП ли? Не…

Докато говореше, Сейнт Джеймс вдигна хартийката на светлината. Видя, че сумракът в офиса и собствените предубеждения са му попречили да разбере по-рано. Химикалката, която и на други места не бе пуснала мастило върху хартията, бе направила същото и с думите „доставка“ и „транспорт“. Така че в действителност Мl бе МП. След това мисълта му съвсем логично се прехвърли на М6 и той видя, че шестицата всъщност е набързо надраскано К.

— Боже господи!

Той се намръщи, като изучаваше числата. Когато прогони от ума си мисълта за прекарване на оръжие в Ирландия и всичко останало, не след дълго видя очевидното. 500. 55. 27500. Последното число се получаваше от умножението на първите две.

След това забеляза първата връзка в обстоятелствата около смъртта на Мик Камбри. Показа му го положението на „Дейз“, с носа към северозапад. Трябваше и по-рано да се придържа към тази мисъл. Тя му сочеше истината.

Помисли си за бреговата линия на Корнуол. Знаеше без никакво съмнение, че групата на Линли ще претърси всяко заливче от Сейнт Айвс до Пензънс и че това ще бъде толкова безполезно, колкото и обиколките на акцизните агенти, които патрулираха в същия район от двеста години насам. Брегът бе осеян с пещери и заливчета. Сейнт Джеймс го знаеше. Нямаше нужда да се катери по скалите и да се спуска надолу, за да види това, което вече знаеше твърде добре: че районът е прекрасно убежище за контрабандистите. Разбира се, за онези, които умееха да управляват лодка между рифовете.

Можеше да е дошла откъде ли не. От Портгуара до заливчето Сенън. Дори от Силис. Но имаше само един начин да разбере със сигурност.

— Какво ще правим сега? — попита Котър.

Сейнт Джеймс сгъна хартийката.

— Трябва да намерим Томи.

— Защо?

— За да прекрати претърсването.

Деветнадесета глава

След почти два часа го намериха на кея в заливчето Ламорна. Беше клекнал на ръба му и разговаряше с един рибар, който току-що бе вързал лодката си и се изкачваше с тежки стъпки по стъпалата на пристанището с три навити, мазни на вид въжета, окачени през рамо. Той се спря на половината път, заслушан в думите на Линли. След това поклати глава, засенчи очи, за да огледа останалите лодки в пристанището, махна с ръка към разпръснатите сгради малко по-далеч от кея и продължи да се изкачва.

Горе на шосето, което се спускаше дълбоко в заливчето, Сейнт Джеймс слезе от колата.

— Връщай се в Хауенстоу — каза той на Котър. — Аз ще се прибера с Томи.

— Някакви съобщения за Дейз?

Сейнт Джеймс помисли върху въпроса. Всякакво съобщение за майката на Линли бе като да хвърлят ези-тура за това дали да облекчат съзнанието й от едни обстоятелства, за да подпалят тревогите й за други.

— Все още нищо.

Той изчака, докато Котър обърна колата и потегли. След това започна да се спуска към залива. Вятърът духаше около него, а слънцето затопляше лицето му. Под него кристалната вода отразяваше цвета на небето, а малкият плаж блестеше от новоизмития пясък. Къщите на хълма, построени от корнуолски майстори, от поколения изпитвали силата на югозападния климат, не бяха претърпели никакви щети от бурята. Тук „Дейз“ може би изобщо нямаше да се разбие.

Сейнт Джеймс гледаше как Линли върви по кея с наведена глава и ръце, пъхнати дълбоко в джобовете. Позата говореше красноречиво за състоянието на духа му, а фактът, че бе сам, предполагаше, че или е разпуснал групата, или тя е продължила търсенето без него. Тъй като бяха започнали преди часове, Сейнт Джеймс предположи първото. Той повика Линли.

Приятелят му вдигна поглед, махна му, но не каза нищо, докато не се срещнаха в началото на кея. Лицето му беше мрачно.

— Нищо. — Той вдигна глава и вятърът разроши косата му. — Затворихме кръга. Като последно усилие говорих с всички тук. Помислих си, че някой може да ги е видял как се готвят да отплават или вървят по кея, или товарят продукти. Но никой от къщите не е видял нищичко. Само жената, която държи кафенето, е забелязала „Дейз“ вчера.

— Кога е било това?

— Малко след шест сутринта. Готвела се е да отваря кафенето, нагласяла е щорите на предните прозорци, така че не може да се е объркала. Видяла ги да отплават от пристанището.

— И това е било вчера? А не оня ден?

— Спомня си, че е било вчера, защото се е почудила как може някой да изкарва лодката, след като знае, че прогнозата е за дъжд.

— Но е било сутринта, когато ги е видяла?

Линли го погледна и му се усмихна уморено, но с благодарност.

— Знам какво си мислиш. Питър е напуснал Хауенстоу предишната нощ, така че е най-малко вероятният човек, който би могъл да вземе лодката. Много мило от твоя страна, Сейнт Джеймс, но недей да си мислиш, че не съм обмислил този вариант. Само дето реалността е, че двамата със Саша са дошли в Ламорна през нощта, преспали са в лодката и са отплавали на зазоряване.

— Онази жена видяла ли е някого на палубата?

— Само една фигура на румпела11.

— Само една?

— Не мисля, че Саша умее да управлява лодка, Сейнт Джеймс. Вероятно е била долу. Може дори още да е спяла.

— Линли погледна назад към заливчето. — Претърсихме цялата брегова линия. Но досега не открихме нищо. Нито дреха, нито каквато и да било следа от тях. — Той извади кутията с цигари и я отвори. — Ще трябва да измисля нещо за пред майка. Един господ знае какво.

Докато Линли говореше, Сейнт Джеймс се опитваше да съпостави фактите. Тъй като мислите му бяха другаде, чу не толкова думите, колкото отчаянието зад тях. Помъчи се веднага да сложи край на това.

— Не Питър е взел „Дейз“ — каза той. — Сигурен съм.

Линли се обърна бавно към него. Напомняше движение, каквото човек прави насън.

— Какво се опитваш да кажеш?

— Трябва да отидем до Пензънс.

Детектив инспектор Боскоуън ги заведе в столовата на полицията. Нарече я „жълтата подводница“ и името бе съвсем уместно — жълти стени, жълт линолеум, жълти пластмасови маси, жълти пластмасови столове. Само съдовете бяха в различен цвят, но тъй като той бе яркочервен, общият ефект не насърчаваше човек да се храни бавно с колегите си. Нито пък предполагаше възможността да се изяде храната, без да се пипне страхотно главоболие. Занесоха чайника на масичката с изглед към малкия двор, в който един унил ясен се опитваше да вирее в кръг от пепел с цвят на гранит.

— Замислено и направено от луди хора — бе единствената забележка на Боскоуън, докато придърпваше допълнителен стол до масата им. — Би трябвало да отклонява ума на хората от работата.

— И успява — забеляза Сейнт Джеймс.

Боскоуън наля чая, а през това време Линли разкъса опаковките на три пакетчета бисквити и ги изсипа в чинията. Те нападаха вътре със звук на глухи автоматични откоси.

— Всеки ден косят пресни — усмихна се иронично Боскоуън, взе си бисквита, потопи я в чая си и я задържа там. — Джон говори тази сутрин с един адвокат. Страшно ми беше трудно да го накарам да направи това. Винаги съм знаел, че е инат, но никога не съм го виждал такъв.

— Ще го съдите ли?

Боскоуън огледа бисквитата си и отново я топна в чая.

— Нямам избор. Бил е там. Призна го. Доказателствата го потвърждават. Видели са го свидетели. Други са чули свадата. — Боскоуън отхапа от бисквитата, вдигна я на нивото на очите си и кимна одобрително. Накрая избърса пръстите си с хартиена салфетка и бутна чинията към другите двама. — Не са чак толкова лоши. Просто се осланяйте на чая. — Изчака, докато всеки от тях си взе по една, след което продължи: — Ако Джон само е бил там, положението щеше да бъде съвсем друго. Ако не бе имало и страшна крамола, която като че ли половината съседи са чули…

Сейнт Джеймс погледна Линли. Томас прибавяше втора бучка захар в чая си. Показалецът му се плъзна по дръжката на чашата, но той не каза нищо.

Сейнт Джеймс попита:

— А мотивът на Пенелин?

— Скарване заради Нанси, бих казал. Камбри е бил принуден да сключи този брак и не е изпитвал никакви угризения, че му е неприятен. Не един от хората, с които говорих, го потвърди.

— Тогава защо изобщо се е оженил за нея? Защо просто не е отказал? Защо не е настоял за аборт?

— Според Джон момичето не е искало и да чуе за аборт. А Хари Камбри не дал и дума да се издума Мик да откаже да се ожени за нея.

— Но все пак Мик е бил голям мъж.

— С болен баща, който е можел да умре при операцията — рече Боскоуън и пресуши чашата си. — Хари Камбри знае как да манипулира. Не си мислете, че не е използвал това, за да накара Мик да остане в Нанрънел. Така че момчето е било хванато като в капан. Започнал е да изневерява на жена си. Всеки го знае, включително и Джон Пенелин.

— Но едва ли вярвате, че Джон… — започна Линли.

Боскоуън вдигна бързо ръка.

— Знам фактите. Те са всичко, с което трябва да работя. Нищо друго не може да има значение и вие го знаете дяволски добре. Какво значение има, че Джон Пенелин ми е приятел? Неговият зет е мъртъв и трябва да се погрижим за това, независимо дали на мен ми е приятно или не. — След като изрече това, Боскоуън като че ли се стъписа, сякаш краткият му изблик бе изненадал и самия него. Той продължи по-тихо: — Предложих му да си иде у дома, но той отказа. Сякаш иска да остане тук, сякаш иска да бъде съден. — Взе още една бисквита, но вместо да я изяде, я натроши между пръстите си. — Изглежда така, като че ли той го е извършил.

— Може ли да се видим с него? — попита Линли.

Боскоуън се поколеба. Погледна първо Линли, след това Сейнт Джеймс и накрая през прозореца.

— Знаете, че не е редно.

Линли извади картата си. Боскоуън махна пренебрежително с ръка.

— Знам, че сте от Скотланд Ярд, но това не е ваш случай, а и трябва да се съобразявам с главния си полицай. Когато става дума за убийство, не може да има никакви посетители, освен семейството и адвоката. В Пензънс това е стандартна процедура, независимо какво позволявате вие в столицата.

— Една приятелка на Мик Камбри е изчезнала от Лондон — каза Линли. — Може би Джон Пенелин ще успее да ни помогне за това.

— Случай, върху който работите?

Линли не отговори. На съседната маса момиче в изцапана бяла униформа започна да струпва чиниите на метален поднос. Съдовете се удряха един в друг и стържеха. Купчинка картофено пюре падна на пода. Боскоуън я наблюдаваше и почукваше с коравата бисквита по масата.

— О, по дяволите! — измърмори той. — Елате. Ще го уредя някак.

Остави ги в стаята за разпити в друго крило на сградата. Единствените мебели бяха маса и пет стола, ако не се смятаха огледалото на стената и лампата на тавана, около която един паяк плетеше трудолюбиво мрежата си.

— Мислиш ли, че ще си признае? — попита Линли, докато чакаха.

— Всъщност няма голям избор.

— Сигурен ли си, Сейнт Джеймс?

— Това е единственото разумно обяснение.

Униформен полицай доведе Джон Пенелин в стаята. Когато видя кои са двамата му посетители, той отстъпи крачка назад, сякаш се канеше да си иде. Но вратата зад него вече беше затворена. На нея, на нивото на очите му, имаше малко прозорче и Пенелин погледна през него, сякаш обмисляше дали да не направи знак на полицая да го отведе обратно в килията, но не го направи. Вместо това отиде при тях. Масата се заклати на неравните си крака, когато се облегна на нея, за да седне.

— Какво е станало? — попита с подозрение той.

— Джъстин Брук е паднал в Хауенстоу рано в неделя сутринта — каза Линли. — Полицията смята, че е нещастен случай. Може и така да е. Но ако не е, или наоколо се разхожда на свобода втори убиец, или ти си невинен и има само един убиец. Кое мислиш, че е по-вероятно, Джон?

Пенелин завъртя едно от копчетата на маншета си. Изражението му не се промени, макар че един мускул на лицето му се сви импулсивно под дясното око.

Сейнт Джеймс заговори:

— Вчера сутринта „Дейз“ е била взета от Ламорна. Снощи се е разбила в заливчето Пенбърт.

Копчето, което Пенелин въртеше, падна на масата. Той го взе и го обърна с палец на другата страна. Сейнт Джеймс продължи:

— Мисля, че това е тристепенна операция е един главен доставчик и може би половин дузина пласьори. Изглежда, прекарват кокаина по два възможни начина: или пласьорите взимат наркотика от доставчика — може би в Силис — и след това го прекарват обратно на сушата, или доставчикът си урежда срещи с пласьорите в някоя от пещерите по брега. Портгуара веднага изниква в ума. Брегът е достъпен, а селото е достатъчно далеч, за да не види никой тайните влизания и излизания от заливчето. Скалите са осеяни с пещери и скривалища, в които може да се извърши размяната, когато е твърде рисковано това да се направи в открито море. Но независимо как го взема от доставчика — от Силис или от някоя от пещерите, — веднага щом го получи, пласьорът се връща обратно в Ламорна с „Дейз“ и занася кокаина в мелницата на Хауенстоу, за да го пакетира. Без никой да усети.

Пенелин каза само:

— Значи знаете.

— Кого се опитваш да предпазиш? — попита Сейнт Джеймс. — Марк или семейство Линли?

Пенелин бръкна в джоба си и извади пакет „Дънхил“. Линли се наведе през масата със запалка. Пенелин го погледна над пламъчето.

— По малко и от двете, предполагам — каза Линли. — Колкото повече мълчиш, толкова по-дълго ще опазиш Марк от ареста. Но опазването му от арест го прави достъпен за Питър, освен ако не направиш каквото можеш, за да ги държиш разделени.

— Марк влече Питър надолу — рече Пенелин. — Той ще го убие, ако не направя нещо, за да го спра.

— Джъстин Брук ни каза, че Питър е имал намерение да купи кокаин тук, от Корнуол — каза Сейнт Джеймс. — Марк е бил неговият източник, нали? Затова ли се опита да им попречиш да се видят в петък в Хауенстоу?

— Помислих си, че Марк ще се опита да продаде на Питър и момичето. От известно време подозирах, че се занимава с наркотици, и си мислех, че ако само успея да открия откъде го вкарва, къде го пакетира… — Пенелин завъртя неспокойно цигарата между пръстите си. На масата нямаше пепелник, така че той изтръска нарастващия цилиндър сива пепел на пода и го смачка с пета. — Мислех си, че ще мога да го спра. Наблюдавах го от седмици, следях го, когато можех. Нямах представа, че го прави именно тук, в имението.

— Било е солиден план — рече Сейнт Джеймс. — И в двете си части. Използването на „Дейз“ като средство за доставка на кокаина. И използването на мелницата за нарязване и пакетиране. Всичко това по някакъв начин е било свързано с Хауенстоу. И тъй като Питър беше — и е — известният потребител в Хауенстоу, той щеше да поеме всичко върху себе си, ако нещо се объркаше. Разбира се, той щеше да протестира отчаяно, че е невинен. Щеше да обвинява Марк, ако се е стигнело до това. Но кой щеше да му повярва? Дори и вчера всички машинално приехме, че той е взел лодката. Никой не се сети за Марк. Много умно от тяхна страна.

При последните думи на Сейнт Джеймс Пенелин вдигна бавно глава.

— И за това ли знаете?

— Марк не е имал капитала да ръководи това сам — рече Сейнт Джеймс. — Имал е нужда от инвеститор и, предполагам, това е бил Мик. Нанси е знаела, нали? И двамата сте знаели.

— Подозирахме. Само подозирахме.

— Затова ли отиде да се видиш с него в петък вечерта?

Пенелин отново насочи вниманието си към цигарата.

— Търсех отговори на някои въпроси.

— И Нанси сигурно е знаела, че ще ходиш там. Затова, когато е видяла, че Мик е убит, се е уплашила от най-лошото.

— Камбри тегли заем от банката, за да осъвремени вестника — рече Пенелин. — Но малко от парите отидоха, за това. После започна постоянно да ходи до Лондон. И да говори с Нане за пари. Как все не били достатъчно. Как били близо до фалит. Пари за наема. Пари за бебето. Според Мик щели да потънат. Но всичко това бяха глупости. Той имаше пари. Беше успял да изтегли заема.

— Който щедро е инвестирал в кокаин.

— Тя не искаше да повярва, че е замесен. Казваше, че той не взема наркотици, и не желаеше да разбере, че не е нужно човек да ги взема, за да ги продава. Искаше доказателства.

— Значи затова си отишъл там в петък вечерта.

— Бях забравил, че е един от петъците, когато приготвя пликовете със заплатите. Мислех си, че няма да си е у дома и ще успея да претърся хубаво навсякъде. Но той беше там. Скарахме се.

Сейнт Джеймс извади хартийката от сандвича от кафене „Талисман“.

— Мисля, че точно това си търсил — рече той и го подаде на Пенелин. — Беше в офиса на вестника. Хари го е намерил в бюрото на Мик.

Пенелин погледна веднъж хартийката и я подаде обратно на Сейнт Джеймс.

— Не знам какво търсех — рече той и се засмя тихо, самоподигравателно. — Мисля, че търсех напечатано самопризнание.

— Това е по-скоро план, отколкото признание — каза Сейнт Джеймс.

— Какво означава?

— Само Марк може да го потвърди, но мисля, че представлява оригиналната сделка, която са сключили двамата. „1 к 9400“ означава първоначалната цена на кокаина.

Един килограм за 9400 лири. Разделили са си го, за да го продават, за което свидетелства вторият ред. 500 грама за всеки от тях при цена 55 лири за грам. Печалбата им е била 27500 лири за всеки. А след печалбата — ангажиментите на двамата, които са щели да участват в начинанието. МП — Марк Пенелин — е щял да осигури транспорта, за да достави дрогата. Щял е да вземе „Дейз“ и да се срещне с доставчика. Задачата на МК — Мик Камбри — е била да осигури първоначалното финансиране от банковия си заем, изтеглен, за да се купи ново оборудване за вестника. И Мик се е прикрил, като е започнал с онези няколко покупки за офиса, за да не възникнат подозрения.

— После обаче това се е провалило — рече Пенелин.

— Може би. Възможно е кокаинът да не се е продавал толкова добре, колкото са предполагали, и двамата да са загубили пари от сделката. Може нещата между партньорите да не са потръгнали добре. Или пък по някое време да се е получила двойна игра.

— Или пък третото — рече Пенелин. — Продължете с третото.

— Затова си тук, нали, Джон? — попита Линли. — Затова не казваш нищо. Затова поемаш вината.

— Открил е колко е лесно — рече Пенелин. — Не е имал нужда от Мик, щом веднъж е направил първоначалната покупка, нали? Защо тогава да търпи втори човек, който очаква част от печалбата?

Джон не можеш да поемеш вината за смъртта на Камбри!

— Марк е само на двадесет и две.

— Това няма значение! Ти не си…

Пенелин прекъсна Линли, като заговори на Сейнт Джеймс:

— Откъде разбрахте, че е Марк?

— От „Дейз“. Мислехме, че Питър я е взел, за да избяга от Хауенстоу. Но платноходът беше обърнат на северозапад в заливчето Пенбърт. Следователно се е връщал в Хауенстоу, а не е заминавал. А когато пристигнахме, беше там вече от няколко часа, така че Марк е имал предостатъчно време да го напусне, да се върне в Хауенстоу и да бъде готов — да си признаем, с известни поражения — да ни помогне в търсенето на Питър.

— Трябвало е да напусне лодката — рече безжизнено Пенелин.

— Кокаинът е бил достатъчно основателна причина, за да го направи. Ако някой от Пенбърт беше телефонирал на бреговата охрана, щеше да има сериозни неприятности. Предпочел е да рискува живота си, като скочи от лодката близо до брега, отколкото да рискува присъда, като го хванат на борда с килограм кокаин.

— Джон — каза настоятелно Линли, — трябва да кажеш истината на Боскоуън. За всичко това. За петък вечерта.

Пенелин го погледна спокойно.

— Ами Марк? — попита той. Линли не отговори. По лицето на Пенелин се изписа терзание. — Не мога да направя това, което искате от мен! Той е мой син!

Нанси работеше пред къщичката, докато Моли гукаше в количката наблизо и си играеше с ярките пластмасови патенца, окачени над нея. Когато Линли спря колата на алеята, Нанси вдигна поглед. Събираше с гребло шумата, цветята, разпилените камъчета и боклуците, които вятърът беше навял към къщата.

— Някаква вест за Питър? — попита тя, като тръгна към тях, когато слязоха от колата.

— Марк тук ли е, Нанси?

Тя се поколеба, фактът, че Линли не отговори на въпроса й, като че ли я обърка и в същото време послужи като предзнаменование за предстоящи неприятности. Тя придърпа греблото към себе си и го задържа изправено.

— Марк оправял ли е снощи капаците на прозорците? — попита Линли.

— Капаците ли?

Тези две простички думи бяха достатъчно потвърждение.

— Той вкъщи ли е? — попита Сейнт Джеймс.

— Мисля, че току-що излезе. Каза ми, че смята да…

Внезапно гръмна рокендрол и опроверга думите й. Тя сложи юмрук на устните си.

— Говорихме с баща ти — каза й Линли. — Няма нужда повече да прикриваш Марк. Време е да каже истината.

Оставиха я в градината и влязоха в къщата. Проследиха шума на китари и барабани до кухнята, където Марк седеше и нагласяше звука на портативното си стерео. Подобно на ранните часове на съботната сутрин след смъртта на Мик Камбри, Сейнт Джеймс забеляза нови детайли, наблюдавайки младежа. Тогава бяха предполагали, че е прибрал парите от Гъл Котидж, след като е открил, че зет му е мъртъв.

Сега, взети заедно, те действаха като потвърждение за участието му в съдружието с кокаина: тежка златна верижка на дясната китка, нов часовник на лявата, скъпи дънки и риза, обувки от змийска кожа, самото стерео. Нито една от тези вещи не изглеждаше да е купена с парите, които баща му му даваше за работата в имението.

На масата лежаха недояден сандвич с шунка, бутилка бира и пакетче чипс, което изпълваше въздуха с пикантната си миризма. Марк бръкна с пълна шепа в пакетчето, вдигна поглед и видя двамата посетители на вратата. Той намали звука на стереото, изправи се и остави чипса в чинията.

— Какво има? — попита Марк. — Нещо за Питър? Добре ли е?

След това прокара длан по слепоочието си, сякаш за да си оправи косата. Но тя бе старателно сресана, както обикновено.

— Не сме дошли във връзка с брат ми — каза Линли.

Марк се намръщи.

— Не съм чул нищо. Нанси се обади на майка ти. Каза, че нямало вест. Вие… има ли нещо… — И протегна ръка напред с другарски жест.

Сейнт Джеймс се почуди как Линли ще успее да се справи с това позиране. Получи отговора си, когато приятелят му помете стереото от масата толкова силно, че то се удари в кухненските шкафове и направи вдлъбнатина в дървото.

— Хей!

Когато Марк понечи да се помръдне, Линли заобиколи масата и бутна обратно младежа на стола му. Тилът на Марк се удари в стената.

— Какво, по дяволите…

— Можеш да говориш или с мен, или е Пензънския криминален отдел. Решавай!

По лицето на Марк пролича, че разбира. Той потърка ключицата си, но каза само:

— Ти си се побъркал.

Линли хвърли обвивката от сандвича от „Талисман“ на масата.

— А това какво е? Хубаво си помисли.

Изражението на Марк не се промени, когато погледна хартийката, числата и собствените си инициали. След това се изсмя:

— Доста сте го загазили заради смъртта на Брук, нали? Бихте направили всичко, за да отклоните вниманието на полицията. Опитвате се да предпазите Питър от ченгетата.

— Не сме тук заради Питър.

— Не. Смея да го кажа. Хайде да не говорим за Питър, иначе може да чуете истината. Е, не можете да ме арестувате за нищо. Нямате никакви доказателства.

— Взел си „Дейз“ от Ламорна. Изоставил си я до Пенбърт. Според мен причината за това се намира точно тук, в тази къща. Или може би в мелницата. Как ти звучи углавна кражба? Ами контрабанда? Притежаване на наркотици? Можем да започнем с което и да било от тях. Главата си залагам, че Боскоуън е готов да изслуша всичко, което би могло да измъкне баща ти от килията. Дълбоко се съмнявам, че ще бъде толкова сантиментален и към теб. Е, да му звънна ли? Или ще поговорим?

Марк извърна поглед. Стереото му пращеше на пода от статичното електричество.

— Какво искате да знаете? — попита мрачно той.

— Кой продава кокаина?

— Аз. Мик.

— И сте използвали мелницата?

— Идеята беше на Мик. По-голямата част от миналата пролет са се чукали с Нанси в таванското помещение. Знаеше, че никой не ходи там.

— А „Дейз“?

— Безплатен транспорт. Без режийни. Нищо, което да накърнява печалбите.

— Какви печалби? Нанси твърди, че нямат пари.

— Завъртяхме печалбата от първата покупка през март и я вложихме повторно в следващата покупка. Този път по-голяма. — На устните му се появи усмивка. Не си направи труда да я прикрие. — Слава богу, че стафът беше увит в мушама. Иначе сега щях да се намирам в Пенбърт и рибата щеше дяволски да се радва, че е там. При сегашното положение — продължи той и изсипа още чипс в чинията — Мик няма да вземе дял от печалбата.

— За теб е удобно, че е мъртъв.

Марк обаче не се впечатли.

— Да не би да очаквате да побелея от страх при този намек? Ау, горкият смотаняк току-що изтърва своя мотив за убийството? — Той отхапа от сандвича, задъвка бавно и отпи глътка бира. — Хайде да прескочим драмата. В петък вечерта бях в Сейнт Айвс.

— Несъмнено с някой, който ще бъде страшно радостен да се изтъпанчи и да го потвърди?

Марк запази самонадеяността си.

— Да, никакъв проблем!

— Въпрос на чест между пласьорите на наркотици?

— Човек трябва да познава приятелите си.

— И Питър някога ти беше такъв.

Марк се втренчи в нокътя на един от пръстите си. Стереото грачеше. Сейнт Джеймс го изключи.

— Продавал ли си на брат ми?

— Когато имаше пари.

— Кога го видя за последен път?

— Казах ви вече. Няма промяна в разказа ми. В петък следобед в заливчето. Обади ми се преди това вкъщи и каза, че иска да се видим. Наложи ми се да го търся, проклетия му глупак. Господи, дори не знам защо си направих труда!

— И какво искаше от теб?

— Каквото винаги е искал. Дрога на вересия.

— Той знаеше ли за какво използваш мелницата? — попита Линли.

Марк се изсмя саркастично в отговор:

— Да не мислиш, че бих му го казал, за да ми увисва на врата всеки път, когато работя там, и да иска да опитва безплатно? Може и да сме стари приятели, но мисля, че знам къде да тегля чертата.

— Къде е той? — попита Линли.

Марк не отговори. Томас удари с юмрук по масата.

— Къде е? Къде е брат ми?

Марк отблъсна ръката му.

— Не знам, ясно ли е? Не знам, дявол да го вземе! Най-вероятно мъртъв с игла в ръката.

— Томи!

Предупреждението на Сейнт Джеймс дойде твърде късно. Линли издърпа младежа на крака, блъсна го в стената, натисна гърлото му с длан и го задържа така.

— Малка гадина такава — каза той. — Дяволите да те вземат, ще се върна!

След това го пусна рязко и излезе от стаята. Марк остана за момент в същото положение, като си търкаше шията. Докосна и яката на ризата си, сякаш искаше да изтрие всяка следа от внезапното нападение на Линли. След това се наведе, вдигна касетофона, сложи го обратно на масата и започна да си играе с кончетата му. Сейнт Джеймс го остави сам.

Намери Томас в колата, стиснал здраво волана. Нанси и бебето ги нямаше.

— Ние сме техни жертви. — Линли гледаше втренчено алеята, която лъкатушеше към голямата къща. Беше изпъстрена със сенки. Ветрецът разнасяше по нея чинарови листа. — Всичките сме техни жертви. И аз не по-малко от всеки друг, Сейнт Джеймс. Не. Повече от останалите, защото би трябвало да съм професионалист.

Сейнт Джеймс разбра противоречията, които измъчваха приятеля му. Кръвната връзка, зовът на дълга, отговорността към семейството, предателството към себе си. Чакаше Линли, който дълбоко в сърцето си беше честен човек, да изрази борбата си с думи.

— Трябваше да кажа на Боскоуън, че Питър е бил в Гъл Котидж в петък вечерта. Трябваше да му кажа, че Мик е бил жив, когато Джон е излязъл оттам. Трябваше да му кажа за кавгата. За Брук. За всичко. Бог да ми е на помощ, Сейнт Джеймс, не можах! Какво става с мен?

— Опитваш се да оправиш бъркотията с Питър, с Нанси, с Джон, с Марк. С всички, Томи.

— Имам чувството, че всичко около мен се стеснява.

— Ще оправим цялата работа.

Тогава Линли го погледна. Тъмните му очи изглеждаха като покрити с мъгла.

— Вярваш ли го? — попита той.

— Все трябва да вярвам в нещо.

— Всъщност „Айлингтън-Лондон“ е официалното й име — каза лейди Хелън. — „Айлингтън-Лондон“ Лтд. фармацевтична компания.

Вниманието на Сейнт Джеймс беше насочено към онази част от градината, която все още можеше да види в падащия мрак. Беше застанал в малката ниша на дневната, а зад него лейди Ашъртън, Линли и Котър пиеха вечерното си кафе.

— С Дебора отидохме там сутринта — продължи лейди Хелън. На фона Сейнт Джеймс чу гласа на Дебора, последван от лек заразителен смях. — Да, добре, скъпа — каза й лейди Хелън и отново се обърна към Сейнт Джеймс. — Дебора още не може да ми прости, задето отидох с лисичата си кожа. Е, може би наистина бях облечена прекалено официално за случая, но това направи впечатление, мисля. А и ако питаш мен, щом човек ходи някъде инкогнито, трябва да го прави добре. Не си ли съгласен?

— Определено.

— И беше голям успех. Момичето в приемната дори ме попита дали не бих искала да кандидатствам за работа. Старши директор по изпитването на проекти. Звучи абсолютно неповторимо. Имам ли бъдеще в това?

Сейнт Джеймс се усмихна.

— Предполагам, че зависи от това какви проекти ще се изпитват. Ами Тина? Каква е връзката?

— Като че ли няма такава. Описахме я на момичето от приемната и колко хубаво, че Дебора беше там, защото усетът й към подробностите — да не споменаваме паметта й е наистина забележителен. Но момичето си нямаше и понятие. Изобщо не се сети за някоя с такова описание. — Лейди Хелън помълча, когато Дебора отправи някаква забележка. След това продължи: — Като се има предвид как изглежда Тина, трудно е да се повярва, че някой би я забравил. Макар че момичето попита дали не е биохимичка.

— Това ми се струва направо изсмукано от пръстите.

— Хм. Така е. Само че Дебора ми каза за някаква напитка, която Тина била изработила. Здравословна напитка. Може би се е надявала да я продаде на някоя фармацевтична компания?

— Едва ли, Хелън.

— И аз така предполагам. По-скоро би я предложила на някоя компания за безалкохолни напитки, нали?

— Това е по-вероятно. Някой виждал ли я е? Върнала ли се е?

— Още не. Прекарах част от следобеда в обхождане на всички апартаменти в сградата, за да разбера дали някой знае къде може да е заминала.

— И без успех, предполагам.

— Никакъв. Като че ли никой не я познава много добре. Всъщност, изглежда, Дебора е единствената, която е имала по-близък контакт с нея, ако не се смята онази особена жена, която й е дала назаем ютията си. Разбира се, няколко души са я виждали — живее там от септември, — но никой не е говорил с нея. Освен Дебора.

Сейнт Джеймс записа „септември“ в бележките си. След това подчерта думата и я загради с кръг. Нарисува отгоре му кръстче. Женският символ. Накрая задраска всичко.

— Сега какво? — питаше в този момент лейди Хелън.

— Виж дали управителят на сградата има корпуолския й адрес — отговори Сейнт Джеймс. — Можеш да се опиташ да разбереш какъв наем плаща за апартамента.

— Точно така. Трябваше да се сетя по-рано. Макар че един господ знае за какво ни е това. Стигаме ли донякъде?

Сейнт Джеймс въздъхна:

— Не знам. Говори ли със Сидни?

— Това се оказа проблем, Саймън. Звънях в апартамента й, но никой не отговаря. Опитах с агенцията й, но и те не са я виждали напоследък. Казвала ли ти е, че може да отиде на гости на приятели?

— Не, каза ми, че ще си отиде у дома.

— Тогава ще продължала звъня. Не се притеснявай. Може да е отишла на Чейни Роу.

Сейнт Джеймс си помисли, че това е малко вероятно. Почувства първото бодване на тревогата.

— Трябва да я намерим, Хелън.

— Ще намина до апартамента й. Може да не вдига телефона.

След като уреди и това, Сейнт Джеймс затвори. Остана в нишата, загледан в драсканицата, която беше направил от думата „септември“. Искаше му се тя да означава нещо. Знаеше, че вероятно означава. Но какво беше — не можеше да каже.

Обърна се, когато Линли влезе в нишата.

— Има ли нещо?

Сейнт Джеймс му предаде информацията, която лейди Хелън бе успяла да събере през този ден. Видя как изражението на Линли се промени още в началото.

— „Айлингтън-Лондон“ ли? — попита той. — Сигурен ли си в това, Сейнт Джеймс?

— Хелън е ходила там. Защо? Говори ли ти нещо?

Линли погледна предпазливо към дневната. Майка му и Котър си бъбреха тихо, докато разглеждаха един семеен албум, който лежеше между тях.

— Томи? Какво има?

— Родерик Тренъроу. Той работи за „Айлингтън-Пензънс“.