Неочаквано възмездие

ДВАДЕСЕТ И ПЕТА ГЛАВА

Когато Линли приземи самолета в Лендс Енд, времето започваше да се разваля. Тежки сиви облаци пристигаха от югозапад, а мекият бриз в Лондон тук се бе превърнал във вятър, който миришеше на дъжд. Линли си помисли мрачно, че тази промяна на времето е в тон с промените, настъпили в настроението му и обстоятелствата. Защото сутринта му бе започнала с приповдигнат от надежда дух, но само няколко часа след като реши, че бъдещето ще донесе мир във всяко ъгълче от живота му, тази надежда бе смазана от лоши предчувствия, които вярваше, че е оставил зад гърба си.

За разлика от тревогата през последните няколко дни, това безпокойство нямаше нищо общо с брат му. Даже напротив, срещите с Питър през нощта му донесоха чувство на обновление и прераждане. По време на дългия си престой в Скотланд Ярд семейният адвокат им описа с прозрачна яснота каква е опасността за Питър, ако смъртта на Мик Камбри не бъде приписана твърдо на Джъстин Брук. Двамата братя обаче преминаха от обсъждане на правните подробности към крехко общуване, в което всеки от тях правеше първите си колебливи стъпки, за да разбере държанието на другия в миналото — необходима прелюдия към опрощаване на сторените грехове. От часовете, които Томас прекара в разговори с брат си, му стана ясно, че разбирането и опрощението вървят ръка за ръка. Призоваването на едното означаваше изпитване и на другото. И ако разбирането и опрощението трябваше да се разглеждат като добродетели — като сила на характера, а не като слабост, то за него бе крайно време да приеме, че тези добродетели могат да въведат хармония в единствената връзка в неговия живот, където имаше най-голяма нужда от това. Не беше сигурен какво ще й каже, но знаеше, че е готов да говори с майка си.

Това намерение — решителността, която придаваше лекота на стъпките и изправяше раменете му — започна да се разпада още с пристигането му в Челси. Тогава Линли се втурна по стъпалата пред къщата, почука на вратата и се изправи лице в лице с най-нелепия си страх.

Отвори му Сейнт Джеймс. Предложи му съвсем любезно да изпият по едно кафе, преди да тръгнат, и говореше достатъчно уверено, докато излагаше теорията си, че Джъстин Брук е виновен за смъртта на Саша Нифърд. При други обстоятелства тази информация щеше да изпълни Линли с обичайното вълнение, което изпитваше при приключването на даден случай. Само че при сегашното положение дори не можеше да чуе думите на Сейнт Джеймс, камо ли да разбере колко добре обясняват случилото се в Корнуол и Лондон през последните пет дни. Вместо това забеляза, че лицето на приятеля му е повехнало като от болест; видя, че бръчките на челото му са станали още по-дълбоки; усети напрежението в гласа му, докато Сейнт Джеймс излагаше мотиви, средства и възможности, и почувства как по кожата му преминава хлад и се настанява във всеки орган на тялото му. Увереността и волята, които служеха като знак на този ден, загубиха набързо битката с нарастващото му удивление.

Знаеше, че може да има само една причина за промяната у Сейнт Джеймс и тя слезе по стълбите след няма и три минути от пристигането му, като нагласяше пътьом кожената каишка на чантичката си. Когато Дебора дойде при тях, Линли видя лицето й, прочете в него истината и сърцето му се сви. Прииска му се да даде воля на гнева и ревността си, но в съзнанието му се надигнаха поколенията добро възпитание и започнаха да направляват поведението му. Вместо да поиска обяснение, той се впусна в безсъдържателен светски брътвеж, предназначен, за да мине по-лесно напрегнатият момент.

— Работила си много над снимките ли, скъпа? — попита я той и прибави, защото дори и доброто възпитание си имаше своите граници. — Изглеждаш така, сякаш не си мигнала. Цялата нощ ли прекара будна? Свърши ли ги?

Дебора не погледна към Сейнт Джеймс, който отиде в кабинета си и започна да рови по бюрото.

— Почти. — Тя се приближи до Линли, прегърна го, надигна се да го целуне и прошепна срещу устните му: — Добро утро, миличък Томи! Липсваше ми снощи.

Той я целуна и веднага я усети да откликва. Запита се дали всичко останало не е било плод на жалката му несигурност. Каза си, че сигурно е така. Все пак отговори:

— Ако имаш да вършиш още работа, няма нужда да идваш с нас.

— Искам да дойда. Снимките могат да почакат. — След това се усмихна и отново го целуна.

През цялото време, докато Дебора беше в прегръдките му, Линли усещаше остро присъствието на Сейнт Джеймс. По време на пътуването до Корнуол усещаше присъствието и на двамата. Изследваше всеки нюанс от държанието им към него, от държанието им един към друг. Оглеждаше внимателно под микроскопа на подозрението си всяка дума, всеки жест и забележка. Когато Дебора изричаше името на Сейнт Джеймс, в съзнанието му това се превръщаше в тайна любовна клетва. Когато Сейнт Джеймс погледнеше Дебора, сякаш открито заявяваше желанието и връзката си с нея. Докато Линли приземи самолета на летище „Лендс Енд“, вратът му вече беше схванат от напрежение. Но тази болка бе второстепенна. Изобщо не можеше да се сравни със самопрезрението му.

По време на пътуването до Съри и полета подлютените чувства му позволиха да води само съвсем повърхностен разговор. И тъй като никой от тях не притежаваше способността на лейди Хелън да изглажда трудните моменти със забавен брътвеж, разговорът им се изчерпа почти веднага. Когато най-сетне пристигнаха в Корнуол, атмосферата в самолета бе натежала от неизказани думи. Линли знаеше, че не е единственият, който въздъхна от облекчение, когато слязоха от самолета и видяха Джаспър да ги чака наблизо с колата.

По време на пътуването към Хауенстоу в колата цареше мълчание, нарушавано само от Джаспър. Той каза на Линли, че лейди Ашъртън е уредила две момчета от фермата да го чакат в заливчето, „кат’ рекохте, че искате“. Довери, че Джон Пенелин още бил в ареста в Пензънс, но всички научили добрата вест, че „господин Питър го били намерили“.

— Нейно благородие изглежда десет годинки по-млада тая сутрин, кат’ знае, че на момчето нищо му няма — заключи Джаспър. — От осем и пет пердаши топките за тенис.

Не казаха нищо повече. Сейнт Джеймс ровеше из книжата в куфарчето си, Дебора наблюдаваше пейзажа, а Линли се опитваше да проясни съзнанието си. По тесните улички не срещнаха нито човек, нито животно, докато не свиха по алеята към къщата. Нанси Камбри седеше на стъпалата пред дома на управителя. В ръцете й Моли сучеше жадно от шишето.

— Спри колата — рече Линли на Джаспър, а след това се обърна към останалите. — Нанси е знаела за статията на Мик от самото начало. Може би ще ни разкаже някакви подробности, ако й кажем какво ни е известно.

Сейнт Джеймс не изглеждаше особено убеден. От начина, по който си погледна часовника, личеше, че бърза да отиде в заливчето и след това в офиса на вестника, преди да е минало много време. Но не възрази. Дебора също. Тримата слязоха от колата.

Нанси се изправи, когато видя кой идва. Въведе ги в къщата и в антрето се обърна към тях. Над дясното й рамо висеше стара, избеляла бродирана кърпа от вълнени конци — сцена на семеен пикник с две деца, родителите им, куче и празна люлка, висяща от едно дърво. Надписът почти не се четеше, но вероятно говореше с добронамерена неточност за благословията на семейния живот.

— Марк не е ли тук? — попита Линли.

— Отиде до Сейнт Айвс.

— Значи баща ти още не е казал нищо за него, за Мик и за кокаина на инспектор Боскоуън?

Нанси не направи опит да се преструва, че нищо не разбира, само каза:

— Не знам. Не съм чула нищо. — След това отиде в дневната, където остави шишето на Моли на телевизора, а бебето в количката. — Добро момиче — рече тя и я потупа по гърба. — Добричката малка Моли. Хайде да поспиш.

Отидоха при нея. Щеше да бъде естествено да седнат, но отначало никой не го направи. Вместо това, заеха позиции като тромави актьори, които още не знаят къде ще се закучи играта им: Нанси с ръка върху дръжката на количката, Сейнт Джеймс с гръб към еркерния прозорец, Дебора близо до пианото, Линли срещу нея до вратата на дневната.

Нанси изглеждаше така, сякаш очакваше това неочаквано посещение да й донесе най-лошото. Погледът й пробяга плашливо по тях.

— Имате новини за Мик — каза тя.

Сейнт Джеймс и Линли й изложиха фактите и предположенията си. Тя ги изслуша без въпроси или забележки. От време на време като че ли я сполетяваше мимолетна мъка, но общо взето изглеждаше загубила чувствителност към всичко. Сякаш с пристигането им си бе наложила да не усеща нищо повече — не само от смъртта на съпруга си, но и от някои недотам благоприятни аспекти от живота му.

— Значи никога не ти е споменавал за „Айлингтън“? — попита Линли, когато завършиха разказа си. — Или за онкозима? Или за един биохимик на име Джъстин Брук?

— Никога. Нито веднъж.

— Беше ли типична за него тази тайнственост, що се отнася до статиите му?

— Преди да се оженим — не. Тогава говореше за всичко. Когато бяхме любовници. Преди бебето.

— А след като дойде бебето?

— Все повече и повече отсъстваше. Винаги заради някоя статия.

— В Лондон ли?

— Да.

— Знаеш ли, че е държал апартамент там? — попита Сейнт Джеймс.

Когато Нанси поклати глава, Линли каза:

— Но след като баща ти говореше, че Мик е издържал други жени, не ти ли е минавало през ум, че може да има любовница и в Лондон? Това би било; съвсем разумно предположение, нали, като се има предвид колко често е ходил там?

— Не. Имаше… — Колебливостта я издаваше какво се опитва да реши. Трябваше да направи избор между предаността и истината. А и съществуваше въпросът дали в този случай истината е предателство. Накрая като че ли реши и вдигна глава. — Нямаше други жени. Татко само така си мислеше. Аз го оставих да вярва, че Мик има други жени. Така ми беше по-лесно.

— По-лесно, отколкото да му позволиш да открие, че зет му обича да носи женски дрехи?

Въпросът на Линли като че ли освободи Нанси от месеците пазене на тайна. Ако не друго, поне за момент изглеждаше облекчена.

— Никой не знаеше — промълви тя. — До ден-днешен никой не знае, освен мен. — Тя се отпусна на креслото до количката. — Мики. О, господи, горкият Мики!

— Как разбра?

Тя извади смачкана салфетка от джоба на пеньоара си.

— Точно преди да се роди Моли. В скрина му имаше разни неща. Отначало си помислих, че има любовница и не казах нищо, защото бях в осмия месец и с Мик не можехме… затова си помислих…

Колко разумно звучеше, докато Нанси им обясняваше с пресеклив глас. Понеже била бременна, не можела да обслужва съпруга си, затова трябвало да приеме, ако той търсел други жени. Все пак го била насилила да сключи този брак. Само себе си трябвало да обвинява, ако в резултат й причинявал болка. Затова не можела да се изправи пред него с доказателството за изневярата. Щяла да се примири и да се надява накрая да го спечели обратно.

— Скоро след като бях започнала да сервирам в „Котвата и розата“, една вечер се върнах у дома. Намерих го. Беше облечен изцяло в моите дрехи. Беше си сложил и грим. Дори си беше намерил и перука. Помислих си, че аз съм виновна. Нали разбирате, обичах да си купувам разни неща, нови дрехи. Исках да бъда модерна. Да изглеждам хубава заради него. Мислех си, че това ще го върне към мен. Отначало реших, че се опитва да ме накаже, задето харча пари. Но съвсем скоро видях, че… той наистина… това го възбуждаше.

— Какво направи, след като го намери така?

— Изхвърлих си гримовете. До последния. Нарязах си дрехите. Направих ги на парчета с месарския нож в задната градина.

Линли си спомни разказа на Джаспър.

— Баща ти тогава те е видял, нали?

— Помисли си, че съм намерила дрехи, забравени от някоя. Затова вярваше, че Мик има любовници. Оставих го да си мисли така. Защо да му казвам истината? А и Мик ми обеща, че никога повече няма да го прави. Мислех си, че ще успее да удържи на думата си. Изхвърлих всичките си хубави дрехи, за да не го изкушавам. И той се опита да устои. Наистина се опита. Само че не можеше да се спре. Започна да носи вкъщи разни неща. Аз ги намирах. Опитвах се да говоря с него. Двамата се опитвахме да говорим. Но нищо не се получаваше. Ставаше все по-лошо и по-лошо. Като че ли все повече нарастваше нуждата му да се конти. Даже го направи една нощ в офиса на вестника и баща му го хвана. Хари направо побесня.

— Значи баща му е знаел?

— Преби го от бой. Мик се върна у дома. Беше разкървавен и ругаеше. И плачеше. Тогава си помислих, че може да спре.

— Но вместо това е започнал втори живот в Лондон.

— Мислех си, че е по-добре. — Тя избърса очи и си издуха носа. — Смятах, че се е излекувал. Мислех си, че имаме шанса да бъдем щастливи. Както когато бяхме гаджета. Тогава бяхме щастливи.

— И никой друг ли не знаеше за това? Марк? Някой от селото? Или от служителите на вестника?

— Само аз и Хари. Това е всичко — каза тя. — Мили боже, това не беше ли достатъчно?

— Какво мислиш? Било ли е достатъчно, Сейнт Джеймс?

Джаспър беше тръгнал напред с колата. Намираха се на алеята и вървяха пеш към къщата. Над тях небето бе изгубило и последните си частици синьо и цветът му беше станал като на старо олово. Дебора крачеше между тях, хванала Линли под ръка. Той погледна над главата й към Сейнт Джеймс.

— Самото убийство абсолютно прилича на извършено от гняв — рече Сейнт Джеймс. — Удар в челюстта, който го е хвърлил към полицата над камината. Никой не замисля предварително такава смърт. През цялото време бяхме съгласни, че е имало кавга.

— Но се опитвахме да го свържем с професията на Мик. А кой ни поведе пръв в тази посока?

Сейнт Джеймс кимна тъжно:

— Хари Камбри.

— Имал е възможност. Имал е и мотив.

— Ярост заради това, че синът му е травестит?

— И преди хората са стигали до насилие заради това.

— А Хари Камбри го е било яд и за други неща — рече Дебора. — Не е ли трябвало Мик да прави подобрения във вестника? Не е ли взел заем от банката? Може Хари да е поискал подробен отчет за това как се харчат парите. И когато е разбрал, че те отиват за най-омразното му нещо — женски дрехи за Мик, — е излязъл от релсите.

— Тогава как обясняваш състоянието на дневната?

— Заблуда — каза Линли. — Нещо, което да потвърждава теорията му, че Мик е бил убит заради статия.

— Но това не обяснява смъртта на другите двама — каза Сейнт Джеймс: — А и отново поставя Питър в опасност. Брук не е умрял от случайно падане, някой го е бутнал, Томи.

— Каквото и да правим, пак опираме до Брук.

— А това би трябвало да ни покаже колко е вероятно той да е извършителят, независимо от другите неприятности, които Мик е имал в отношенията си с останалите.

— Тогава към заливчето и офиса на вестника.

— Предполагам, че именно там ще изскочи истината.

Минаха през портата в стил Тюдор и прекосиха алеята. Спряха се в градината, за да поздравят кучето на лейди Ашъртън, което се спусна да ги посрещне с топка за тенис между зъбите. Линли я измъкна от устата му, захвърли я към северния двор и кучето хукна с радостен лай след нея. Сякаш в отговор на врявата, вратата се отвори и от къщата излезе лейди Ашъртън.

— Обядът ви очаква — каза тя вместо поздрав и продължи, този път само към Линли. — Питър се обади. Засега са го пуснали от Ярд, но искат да не напуска Лондон. Помоли да отиде в Итън Терас. Нали няма нищо, задето му позволих, Томи? Не бях напълно сигурна, че ще го искаш в дома си.

— Няма нищо.

— Стори ми се, че говори съвсем различно от преди. Чудя се дали този път не е готов за промяна. Завинаги.

— Готов е. Да, и аз така мисля. — Линли усети моментен трепет. Погледна Сейнт Джеймс и Дебора. — Може ли да ни дадете пет минути? — каза той и се почувства благодарен, задето го разбраха. Те влязоха в къщата.

— Какво има, Томи? — попита лейди Ашъртън. — Има ли нещо, което да не си ми казал? Още неща за Питър?

— Днес смятам да кажа на Пензънския криминален отдел за него — рече Линли. Майка му пребледня. — Той не е убил Мик. И двамата с теб го знаем. Но е бил в къщичката след посещението на Джон в петък. И Мик е бил още жив. Това е истината. Полицията трябва да го знае.

— А Питър знае ли… — Като че ли не изпитваше особена охота да завърши мисълта си. Линли го направи заради нея:

— Че възнамерявам да кажа на полицията? Да, знае. Но двамата със Сейнт Джеймс мислим, че днес ще успеем да го реабилитираме. Той разчита на нас за това.

Лейди Ашъртън се усмихна насила.

— Тогава и аз ще трябва да разчитам на теб. — След това се обърна и понечи да влезе в къщата.

— Майко. — Дори и сега не знаеше колко ще му струва да говори. Близо шестнадесетте години горчивина бяха създали между тях истинско минно поле. Опитът да го прекоси изискваше сила на характера, каквато не бе убеден, че притежава.

Тя се поколеба с ръка на бравата. Чакаше го да продължи.

— Обърках всичко с Питър. И с всичко останало.

Тя вдигна глава. Загадъчна усмивка докосна устните й.

— Да си объркал всичко с него? — каза лейди Ашъртън. — Питър е мой син, Томи. Аз нося отговорността за него. Недей да поемаш вината, когато не е необходимо.

— Той нямаше баща. Можех да бъда нещо повече за него. Но предпочетох да не бъда. Трябваше да идвам и да прекарвам известно време с Питър, но това ми се струваше непоносимо, затова го оставих на самотек.

Видя, че тя разбира намерението зад думите му, защото пусна бравата и се върна при него на алеята. Линли погледна над нея към герба на семейство Ашъртън, монтиран високо на фасадата. Никога не го бе считал за нещо повече от забавен анахронизъм, но сега го видя като символ за сила. Хрътката и лъвът се бореха; хрътката губеше битката, но не показваше страх.

— Знаех, че обичаш Родерик — каза той. — Виждах, че го обичаш. Исках да те накажа.

— Но обичах и теб. Това, което изпитвах към Роди, нямаше нищо общо с вас.

— Не съм си мислел, че не ме обичаш. Беше по-скоро неохота да те виждам и да ти прощавам, задето беше такава, каквато си.

— И задето искам някой друг, освен баща ти?

— Задето се поддаде на желанието си, докато татко още беше жив. Не можех да го понеса. Не можех да понеса това, което означаваше.

Тя погледна над него към портиерската къщичка.

— Поддадох се — каза. — Да, направих го. Искаше ми се да притежавам благородството или смелостта, или каквото там бе нужно, за да отпратя Роди, когато за пръв път разбрах колко го обичам. Но нямах сили да го направя, Томи. Други жени вероятно биха се справили. Но аз бях слаба. Бях в нужда. Запитах се какво ли пък толкова зло ще извършим с Роди, ако се обичаме истински. Какъв грях ли ще сторим, ако обърнем гръб на общественото порицание и действаме, както ни диктува любовта? Желаех го. За да го притежавам и да мога все още да се понасям, направих спретнати отделения в живота си: децата в едното, баща ти във второто и Роди в третото. Бях различна личност и в трите. Това, което не очаквах, бе ти да пробиеш стената на твоето отделение и да видиш личността, която желаеше Роди. Не смятах, че някога ще ме видиш такава.

— А каква беше всъщност, майко? Нищо повече или по-малко от едно човешко същество. Не можех да приема това.

— Няма нищо. Разбирам.

— Исках да те накарам да страдаш. Знаех, че Родерик иска да се ожени за теб. Заклех се това никога да не се случи. Твоята главна преданост бе към семейството и Хауенстоу. Знаех, че той няма да се ожени за теб, ако не обещаеш да напуснеш имението. Затова през всичките тези години те държах тук като затворничка.

— Ти нямаш тази власт. Аз предпочетох да остана.

Линли поклати глава:

— Ти щеше да напуснеш Хауенстоу в момента, в който се оженех. — По лицето й видя, че това е истината. Тя сведе очи. — Знаех го, майко. Използвах това като оръжие. Ако се оженех, ти щеше да бъдеш свободна. Затова и не се ожених.

— Защото не беше срещнал подходящата жена.

— Защо, за бога, не ми позволяваш да поема вината си?

При тези думи лейди Ашъртън вдигна поглед.

— Не искам да те боли, миличък. Не съм го искала нито тогава, нито сега.

Нищо друго не можеше да предизвика по-силно разкаяние. Нито укорите, нито обвиненията. Линли се почувства като свиня.

— Изглежда, мислиш, че целият товар лежи на твоите рамене — каза майка му. — Не знаеш ли, че стотици хиляди пъти ми се е искало изобщо да не си ни сварвал заедно, да не те бях удряла, да бях направила нещо, казала нещо, каквото и да е, за да ти помогна в твоята мъка. Защото ти изпитваше именно мъка, Томи. Баща ти умираше точно тук, в къщата, а аз току-що бях разрушила и образа на майка ти. Но бях твърде горда, за да ти протегна ръка. „Какво надменно малко чудовище — мислех си. — Как смее да ме съди за нещо, което дори не разбира! Нека се пържи в яда си. Нека плаче. Нека беснее. Ама че светец се е извъдил! Най-накрая ще си дойде на мястото.“ Само че това никога не стана. — Тя го докосна леко по бузата с опакото на ръката си; колеблив допир, който Линли едва усети. — Нямаше по-голямо наказание от разстоянието между нас. Бракът с Роди нямаше да разреши този проблем.

— Все щеше да ти даде нещо.

— Да. И все още може.

Омекването на гласа й и едва доловимата нежност му казаха все още неизреченото.

— Той ти е направил повторно предложение? Добре. Радвам се. Това е по-голямо опрощение, отколкото заслужавам.

Тя го хвана за ръката.

— С онова време се свърши, Томи.

А това бе точно в нейния стил — да дава прошка, която да помете гнева на половината му живот.

— Толкова просто? — попита Линли.

— Да, толкова просто, миличък Томи.

Сейнт Джеймс вървеше на няколко крачки зад Линли и Дебора. Наблюдаваше походката и изучаваше близостта им. Запаметяваше подробностите: ръката на Линли около раменете на Дебора; нейната около кръста му; наведените им една към друга глави, докато разговаряха; контраста в цветовете на косите им. Видя как вървят в съвършен ритъм, с еднаква дължина на крачките, гладки и плавни. Гледаше ги и се опитваше да не мисли за предната нощ, когато разбра, че повече не може едновременно да бяга от нея и да продължи да се понася; за момента, когато слисаното му съзнание най-сетне попи факта, че въпреки всичко ще му се наложи да го прави.

Всеки мъж, който я познаваше по-малко, щеше да нарече постъпката й от предната нощ хитра манипулация, целяща да получи доказателство за болка, равна на тази, която й бе нанесъл. Изповед за юношеската й любов към него; признание за съпътстващото желание; сблъсък, който сля най-силните елементи на чувство и възбуда; внезапно спиране, когато се увери, че той няма намерение повече да бяга. Но даже и да му се искаше да нарече държанието й манипулативна, злобна женска постъпка, не можеше да го направи. Защото тя не можеше да знае, че той ще излезе от спалнята си и ще дойде при нея в кабинета, нито пък предполагаше, че след години раздяла и отблъскване най-сетне ще прогони най-лошите си страхове. Не го бе молила да дойде при нея, да седне на отоманката, да я вземе в прегръдките си. Сейнт Джеймс можеше да обвинява само себе си, задето прекоси границата на предателството и прие, че в пламъка на момента и тя ще пожелае да го направи.

Тогава той я насили, принуди я да вземе решение. И тя го взе. Сейнт Джеймс знаеше, че ако отсега нататък смята да оцелява, ще трябва да го прави сам. Макар сега тази мисъл да му се струваше непоносима, той се опита да вярва, че след време ще стане търпима.

Милостивите богове задържаха дъжда, макар облаците да ставаха все по-мрачни, колкото повече тримата наближаваха заливчето. Далече в морето слънцето проникваше през едно разкъсано място в тях и хвърляше сноп лъчи като златен прожектор върху водата. Но това бе само моментен пробив. Никой рибар или моряк нямаше да се излъже от преходната му красота.

Под тях на плажа две момчета пушеха лениво до скалите. Едното беше високо и кокалесто, с гъста яркооранжева коса, а другото — дребно и кльощаво, с възлести колене. Въпреки времето, двамата бяха облечени като за плуване. На земята пред краката им лежаха купчина хавлиени кърпи, две маски и два шнорхела. Момчето с оранжевата коса вдигна поглед, видя Линли и махна с ръка. Другото погледна през рамо и хвърли цигарата.

— Къде предполагаш, че е хвърлил апаратите Брук? — попита Линли Сейнт Джеймс.

— Бил е на скалите в петък следобед. Според мен е отишъл възможно най-далеч и е хвърлил кутията във водата. Какво е дъното?

— Най-вече гранит.

— И водата е бистра. Ако апаратите са тук, ще успеят да ги видят.

Линли кимна и заслиза, като остави Сейнт Джеймс и Дебора на скалата. Те го гледаха как прекосява тесния плаж и се ръкува с момчетата. Хлапетата се ухилиха. Едното бръкна с пръсти в косата си и се почеса по главата, а другото запристъпя от крак на крак. Очевидно и на двете им беше студено.

— Сега като че ли не е най-подходящото време за плуване — забеляза Дебора.

Сейнт Джеймс не отговори нищо. Момчетата си сложиха маските, нагласиха шнорхелите и се отправиха към водата, всеки от различна страна на скалата. Линли изкачи едновременно с тях голия гранит и внимателно стигна до най-предната му точка.

Повърхността беше необикновено спокойна, тъй като естественият риф предпазваше заливчето. Даже от скалата Сейнт Джеймс виждаше анемониите, които растяха по гранитното възвишение под водата. Тичинките им се полюляваха от лекото течение. Над и около тях се виеше разклонено водорасло. Под тях се криеха раци. Заливчето представляваше комбинация от риф и локви на прилива, морски живот и пясък. Не беше кой знае колко подходящо за плуване, но нямаше равно като място, където човек да изхвърли предмет, за който желаеше да остане неоткрит с години. Само за седмици кутията с фотоапаратите щеше да се покрие с ракообразни, морски таралежи и анемонии. За месеци щеше да загуби форма и очертания и вече напълно да наподобява на самите скали.

Все пак, ако беше там, двете момчета имаха проблеми с намирането й. Отново и отново се показваха на повърхността от двете страни на Линли. И всеки път не носеха нищо със себе си. Всеки път клатеха отрицателно глави.

— Кажи им да отидат по-далеч от брега — викна Сейнт Джеймс, когато момчетата се върнаха за шести път с празни ръце.

Линли вдигна поглед, кимна и махна с ръка. След това приклекна на скалата и каза нещо на момчетата. Те пак се гмурнаха във водата. И двамата бяха добри плувци. Очевидно разбираха какво търсят. Но никой от тях не намери нищо.

— Изглежда безнадеждно — каза Дебора повече на себе си, отколкото на Сейнт Джеймс.

Все пак той й отговори:

— Права си. Съжалявам, Дебора. Надявах се да ти върна поне нещичко. — Погледна я и видя окаяното й изражение, когато прочете скритото значение в думите му.

— О, Саймън, моля те! Не можех. Когато работата опря до действие, не можех да му сторя такова нещо. Можеш ли да се опиташ да разбереш?

— Солената вода и без това ще ги е съсипала. Но поне щеше да имаш нещо, което да ти напомня за успеха ти в Америка. Освен Томи, разбира се. — Дебора се вцепени. Сейнт Джеймс знаеше, че й е причинил болка и усети лек триумф заради способността си да го направи. Но това усещане бързо отстъпи на срама. — Беше непростимо от моя страна — рече той. — Съжалявам.

— Заслужавам си го.

— Не, не го заслужаваш. — Сейнт Джеймс се отдръпна от нея и отново насочи вниманието си към заливчето. — Кажи им да свършват, Томи — викна той. — Апаратите не са там.

Долу двете момчета се показаха за пореден път на повърхността. Този път едното държеше нещо в ръката си. Дълго и тясно, то лъщеше на убитата светлина, когато момчето го подаде на Линли. Дървена дръжка, метално острие. И двете не личеше да са прекарали във водата повече от няколко дни.

— Какво е намерил? — попита Дебора.

Линли вдигна предмета, така че и двамата да го видят от върха на скалата. Сейнт Джеймс усети бърз прилив на вълнение.

— Кухненски нож — каза той.

Двадесет и шеста глава

Докато стигнат паркинга на пристанището в Нанрънел, започна да вали ленив дъждец. Не предвещаваше корнуолския югозападен вятър, а по-скоро кратък летен порой. Придружаваха го хиляди чайки, които прииждаха с крясъци от морето, за да търсят убежище по комините на къщите, по кея и палубите на лодките, завързани за стените на пристанището.

Докато вървяха по пътеката, която заобикаляше пристанището, минаха покрай преобърнати лодки, килнати купчини рибарски мрежи, ухаещи на море, и крайбрежни сгради, чиито прозорци отразяваха нетрепващата сива маска на времето. Едва когато стигнаха точката, в която пътеката се шмугваше между две къщи и водеше към самото село, заговориха. Точно тогава Линли забеляза, че паважът е станал хлъзгав от дъжда. Той погледна притеснено Сейнт Джеймс, който отвърна на погледа му:

— Мога да се справя, Томи.

Бяха поговорили малко за ножа. Само това, че очевидно е кухненски прибор и ако убийството на Мик Камбри е било извършено с него и Нанси успее да го идентифицира като техен, то щеше да послужи като доказателство, че престъплението срещу съпруга й не е било планирано предварително. Присъствието му в заливчето не правеше нищо, за да оправдае Джъстин Брук. По-скоро ножът просто променяше причината, поради която вероятно бе отишъл там. Не за да се отърве от фотоапаратите на Дебора, а от нещо далеч по-изобличаващо.

По този начин фотоапаратите оставаха парченце от мозайката на престъплението, все още непоставено на мястото му. Според всички беше разумно да се смята, че Брук ги е взел от стаята на Дебора. Но къде ги беше оставил — все още им бе толкова неизвестно, колкото и преди два дни.

Когато свиха зад ъгъла на магазина за сребърна бижутерия на Ламорна Роуд, откриха улиците на селото запустели. Това не бе изненадващо лятно явление в район, където превратностите на времето често принуждаваха летуващите да проявяват гъвкавост в избора за прекарване на времето си. Обикновено слънцето ги виждаше да се разхождат по уличките на селото, да разглеждат пристанището и да правят снимки на кея, а дъждът предизвикваше у тях внезапна нужда да опитат късмета си в някоя хазартна игра, глад за салата от пресни раци или жажда за студена бира. Хладните следобеди бяха очаквана благодат от собствениците на бинго салоните, ресторантите и кръчмите.

Точно такова се оказа положението в „Котвата и розата“. Кръчмата гъмжеше от рибари, принудени от времето да се върнат на брега, както и от посетители, търсещи убежище от дъжда. Повечето от тях се бяха натъпкали в бара. Официалният салон бе почти празен.

При всякакви други обстоятелства две толкова различни групи, събрани в един курорт, бе малко вероятно да се смесят. Само че присъствието на момче, което свиреше на мандолина, рибар, сведущ по ирландската флейта, и мъж с бели крака по спортни гащета, който отмерваше ритъма с лъжици, бе разрушило бариерата между класата и опита и сляло онова, което иначе щеше да изглежда пъстро.

На широкия еркерен прозорец с изглед към пристанището седеше рибар с обветрена кожа, осветен от убитата светлина навън, който играеше на конец с модерно облечено детенце. Загрубелите му ръце протегнаха конеца към детето, а изпочупените му зъби щръкнаха в усмивка.

— Хайде, Дики. Хвани го. Нали знаеш да играеш — подкани майката момченцето.

Дики се подчини усърдно. Последва одобрителен смях. Рибарят сложи ръка върху главата на детето.

— От това би излязло страхотна снимка, нали? — каза Линли на Дебора, докато стояха на вратата и гледаха.

Тя се усмихна.

— Какво прекрасно лице има той, Томи. И виж как светлината едва докосва едната му страна.

Сейнт Джеймс беше на стълбите и се изкачваше към офиса на вестника. Дебора тръгна след него, а Линли я последва.

— Знаеш ли — продължи тя, като се поспря на площадката, — по едно време се притеснявах за компетентността на снимките си в Корнуол. Не ме питай защо. Предполагам, че робувам на навиците, а те са да правя почти всичките си работи в Лондон. Но тук страшно ми харесва, Томи. Навсякъде има готови снимки. Страхотно е. Наистина. Още от първия момент си го помислих.

При тези й думи Линли се засрами от предишните си подозрения. Той се спря за момент на стъпалата.

— Обичам те, Деб.

Изражението й стана по-нежно.

— И аз теб, Томи.

Сейнт Джеймс вече беше отворил вратата на офиса. Вътре звъняха два телефона, Джулиана Вендейл пишеше на компютър, а млад фотограф чистеше половин дузина лещи за фотоапарат, подредени на бюро. В една от трите кабинки трима мъже и жена разговаряха в кръг. Хари Камбри беше между тях. Реклама и разпространение — беше написано с избелели черни букви на горната половина на вратата от дърво и стъкло.

Хари Камбри ги видя и остави групата. Носеше панталони от костюм, бяла риза и черна вратовръзка. Сякаш почувствал нужда да обясни, той каза:

— Погребахме го тази сутрин. В осем и половина.

„Странно — помисли си Линли. — Нанси не го спомена.“ Това обаче обясняваше примирението, с което ги беше посрещнала. В погребенията имаше някаква безвъзвратност. Не прекратяваха мъката, но правеха по-лесно признаването на загубата.

— Половин дузина ченгета се навъртаха около гробищата — продължи Камбри. — Първото нещо, което правят, освен дето се опитват да лепнат убийството на Джон Пенелин. Ама че работа! Джон да убие Мик!

— Може би все пак е имал мотив — рече Сейнт Джеймс и му подаде ключовете на Мик Камбри. — Мик се е обличал в женски дрехи. Може ли това да подтикне един мъж да убие друг?

Юмрукът на Камбри стисна ключовете. Той се обърна с гръб към служителите си и сниши глас:

— Е, добре. Кой знае за това?

— Добре го прикривахте. Почти всички мислят Мик точно за такъв, какъвто го описвахте. Мъж, та дрънка; ненаситен женкар.

— Какво друго можех да направя, по дяволите? — попита Камбри. — Боже господи, той ми беше син! И беше мъж.

— Чийто главен източник на възбуда е бил да се облича като жена.

— Така и не можах да го пречупя. Много се мъчих.

— Значи не е нещо, което е започнало наскоро?

Камбри пъхна ключовете в джоба си и поклати глава:

— Почти през целия си живот го правеше, на периоди. Понякога го хващах. Напердашвах го. Изгонвах го чисто гол на улицата. Връзвах го на стол, боядисвах му лицето и се правех, че се каня да му отрежа пишката. Но нищо не промени положението.

— Освен смъртта му — рече Линли.

Камбри като че ли не забеляза намека в думите на Линли, а просто каза:

— Пазех момчето колкото можех. Не съм го убил.

— Опазили сте го съвършено — рече Сейнт Джеймс. — Хората са го виждали такъв, какъвто сте искали. Но в крайна сметка не е имал нужда от пазене заради травеститството, а заради някакъв материал, точно както си мислехте.

— Оръжието е, нали? — попита Камбри. — Както казах.

Сейнт Джеймс погледна Линли, сякаш искаше насока или може би позволение да прибави още към мъката на Хари. Обясняването на „бележките“, които Камбри беше намерил в бюрото на Мик, щеше да свърши тази работа. Тяхното истинско значение разкриваше почти всичко. Не само травестирането, но и търговията с наркотици. Не само нехайно харчене на парите, за да се модернизира вестникът, но и заделяне на по-голямата част от тях за поддържане на двойствен живот.

„Всяка заблуда заслужава разрушение — помисли си Линли. — Построяването на каквото и да било върху основата на една лъжа — независимо дали една връзка или цялостен начин на живот — е като да се разчита, че пясъкът няма да се движи. Макар илюзията за солидност да продължи известно време, построеното в крайна сметка ще се срути. Въпросът е точно в кой момент да се поправи погрешното мнение на Хари Камбри за сина му.“

Линли погледна стареца — лицето, покрито с дълбоки бръчки от възрастта и неудачите, пожълтяло от болестта. Видя как щръкналите кости на гърдите изпъкват през ризата му; забеляза грозните никотинови петна по пръстите, както и издутите им от артрита кокалчета, докато посягаше към бутилката с бира на бюрото. „Нека някой друг свърши тази работа“, реши той.

— Знаем, че е работил върху статия за лекарство на име онкозим — рече той.

Сейнт Джеймс поде темата:

— Част от времето си в Лондон е прекарвал в посещения на една компания — „Айлингтън“, и един биохимик на име Джъстин Брук. Говорил ли ви е някога Мик за Брук? Или за „Айлингтън“?

Камбри поклати глава:

— Лекарство ли казвате? — Все още не можеше да свикне с мисълта, че от идеята му за прекарването на оръжие не е излязло нищо.

— Имаме нужда от достъп до папките му тук и в къщичката, ако искаме да докажем каквото и да било — рече Сейнт Джеймс. — Човекът, който е убил Мик, също е мъртъв. Само бележките на Мик могат да ни дадат неговия мотив и някаква основа, върху която да построим теорията си.

— Ами ако убиецът, е намерил бележките и ги е унищожил? Ако са били в къщичката и ги е свил онази нощ?

— Случиха се твърде много неща, които нямаше да станат, ако убиецът беше намерил бележките. — Линли още веднъж помисли за обяснението на Сейнт Джеймс: как Брук се е опитал да елиминира Питър заради нещо, което последният може да е видял или чул в Гъл Котидж; как е задигнал фотоапаратите на Дебора, за да се добере до лентата. Второто обстоятелство само по себе си подкрепяше най-силно съществуването на неопровержимо доказателство. Трябваше да бъде някъде — някъде, където не се виждаше. Брук го беше знаел.

Камбри се обади:

— Държеше папките си в тези шкафове. — Той кимна към тях. — И други в къщичката. Полицията вече свърши там, а ключовете са в мен. Ще отидем там, когато кажете. Да се залавяме за работа.

Имаше четири шкафа, всеки с по четири чекмеджета. Докато работата по съставянето на броя около тях продължаваше, Линли, Сейнт Джеймс, Дебора и Камбри започнаха да преглеждат чекмеджетата едно по едно. Сейнт Джеймс им каза да търсят всичко, което наподобява на доклад върху онкозима. Името на самото лекарство, споменаване на рака, изследване на леченията, интервюта с лекари, учени или пациенти.

Търсенето по папки, тетрадки и прости парченца хартия започна. Веднага видяха, че задачата няма да е лесна. Мик не беше подреждал папките си по каквато и да било логика. Нямаше никакви признаци на система или единство. Щеше да отнеме часове, може би дни, за да се прегледа всичко; да се прочете всеки лист, за да се усети и най-малкият намек за онкозим, рак или биохимични изследвания.

Вече работеха един час, когато Джулиана Вендейл се обади:

— Ако търсите бележки, не забравяйте компютъра му. — И отвори едно чекмедже, в което имаше поне две дузини дискети.

Никой не изстена, макар че Дебора я погледна слисано, а Хари Камбри изруга. Продължиха да ровят из останките от кариерата на мъртвия, докато точно в четири ги прекъсна телефонен звън. Някой вдигна в една от кабинките, след това показа глава и извика:

— Господин Сейнт Джеймс тук ли е?

— Спасение! — въздъхна Дебора, като си разтриваше врата. — Може би някой се обажда да направи признание.

Линли се изправи и се протегна. След това отиде до прозореца. Навън бе завалял тих дъждец. Имаше часове до стъмване, но в две от сградите от другата страна на Пол Лейн светеха лампи. В едната къща семейството седеше около масата, пиеше чай и хапваше бисквити от тенекиена кутия. В другата млада жена подстригваше мъж. Беше се съсредоточила върху двете му страни и стоеше пред него, за да види дали са равни. Той стоя търпеливо за момент, но след това я дръпна между краката си и я целуна силно. Тя го плесна по ушите, засмя се и се отпусна в прегръдките му. Линли се усмихна и отново се обърна към офиса.

Видя, че Сейнт Джеймс го гледа от кабинката, където говореше по телефона. Лицето му изглеждаше загрижено. Хапеше замислено устни. С когото и да говореше, приказваше главно събеседникът му. Само през дълги интервали Сейнт Джеймс казваше по някоя дума. Когато накрая затвори, прекара две-три минути, загледан в телефона. Вдигна слушалката, за да се обади, но след това я остави, без да го направи. Накрая отиде при другите.

— Дебора, ще можеш ли да се справиш за известно време сама? С Томи трябва да се погрижим за нещо.

Тя погледна първо него, после Линли.

— Разбира се. Да отидем ли в къщичката, когато свършим тук?

— Да, ако обичаш.

Без да каже нито дума повече, той се отправи към вратата. Линли го последва. Слязоха мълчаливо по стълбите. Близо до подножието им заобиколиха две хлапета, които бутаха малки метални камиончета по парапета. След това минаха през препълнения бар на „Котвата и розата“, излязоха на улицата и вдигнаха яките на палтата си, за да се предпазят от дъжда.

— Какво има? — попита Линли. — Кой беше?

— Хелън.

— Хелън? Защо, за бога…

— Разбрала е какво означава списъкът с „възможните“ на Камбри, Томи, както и телефонните съобщения на секретаря в апартамента му.

— И?

— Изглежда, те всички имат нещо общо.

— От изражението ти схващам, че не е кокаин.

— Не кокаин. Рак — рече Сейнт Джеймс и продължи по Пол Лейн с наведена срещу дъжда глава.

Линли отправи поглед към пристанището и сгушените, събрани върху кея чайки, чиято многобройност ги предпазваше. Извърна очи от тях и погледна замъглените от дъжда хълмове над селото.

— Къде отиваме? — извика той на приятеля си.

Сейнт Джеймс се спря и отвърна през рамо:

— Трябва да поговорим с доктор Тренъроу.

Сейнт Джеймс обясни, че на лейди Хелън не й било лесно да открие истината зад списъка с възможности. Първите дузина имена не й дали нищо, с което да продължи, и — още по-важно — никаква водеща информация, около която да построява въпросите си. Всеки, на когото се обадила, в началото бил доста сдържан в приказките и ставал още по-неразговорлив от момента, в който споменела името на Майкъл Камбри. Като се имали предвид реакциите им, нямало съмнение, че са чували името на Мик по един или друг начин. По същия начин можела да се разглежда и решителността им да не разкриват нищо съществено за връзката си с Камбри. Лейди Хелън ги питала дали не е вземал интервю от тях, дали е търсил доказателство от някакъв вид, дали е посещавал домовете им, дали им е писал писма. Но независимо какво опитвала, с кого говорила или темата, която се мъчела да подеме, те винаги били с една стъпка пред нея, сякаш първият от списъка се бил свързал със следващите и ги предупредил за предстоящото обаждане. Дори споменаването на убийството на Камбри не било достатъчно, за да изтръгне признание от когото и да било. И наистина няколкото пъти, когато опитвала това като начална маневра — представяйки се за журналистка, търсеща информация за очерк относно смъртта на друг журналист, — резултатът бил дори още по-ледено мълчание, отколкото на предишните й измислици.

Едва когато стигнала до петнадесетото име, посоката на безплодните разговори се променила. Защото петнадесетото име принадлежало на Ричард Греъм. И той бил мъртъв. Както и шестнадесетото име — Катрин Хендърфорд. И седемнадесетото — Доналд Хайкрофт. Също и осемнадесетото, деветнадесетото и двадесетото. Всичките били умрели от рак. На белите дробове, яйчниците, черния дроб, червата. И всичките умрели в рамките на последните два месеца.

— Върнах се направо на първото име от списъка — казала му лейди Хелън. — Разбира се, не можех да се обадя аз, затова отидох в Челси и накарах Котър да се обади вместо мен. Измислихме име на организация. „Съдействие на болните от рак“ или нещо подобно. Котър им каза, че проверяваме как е пациентът. И така по целия списък. Всичките имаха рак. И тези, които бяха живи, бяха в ремисия14.

Двамата обадили се, които били оставили съобщения на телефонния секретар в апартамента на Мик Камбри, също го търсили за рака. Но изключението било, че имали желание, дори нямали търпение да говорят с лейди Хелън. Били отговорили на една обява, която течала от месеци в неделния „Таймс“ — Можете да победите рака!, — следвана от телефонен номер.

— Жена ми е болна — казал един от тях, когато лейди Хелън му се обадила. — Човек се отчайва. Опитахме с диети, медитация, молитви, групова терапия. Съзнанието над материята. Всякакви лекарства. Когато видях обявата, си помислих: „Какво пък толкова, по дяволите!“ Но никой не ми отговори.

Защото Мик така и не я бе получил. Защото Мик беше мъртъв.

— Какво е правел Мик, Саймън? — попитала го лейди Хелън в края на разказа си.

Отговорът бил прост. Мик се бе преобразил от журналист в продавач на мечти. На надежда. На шанс за живот. Беше продавал онкозим.

— Научил е за онкозима от интервюто си с доктор Тренъроу — каза Сейнт Джеймс на Линли, докато минаваха покрай методистката църква по пътя си нагоре по Пол Лейн. Вятърът се беше засилил. Дъждецът бе покрил косата му като с мъниста. — Проследил е тази история до „Айлингтън-Лондон“, където Брук му е дал повече подробности. Предполагам, че двамата са измислили плана. Било е доста просто и дори благородно, ако не се взима предвид фактът, че сигурно са правили състояние от усилието си. Снабдявали са болни от рак с чудодейно лекарство години преди да бъде законно одобрено и пуснато на пазара. Погледни безбройните безнадеждно болни хора, които не могат да се хванат за нищо друго, освен за надеждата, че нещо може да подейства. Помисли си на какво се подлагат в опитите да се излекуват: макробиотически диети, психо лечители. Мик изобщо не е рискувал да няма заинтересовани. Нито пък е било нужно да се тревожи, че хората няма да поискат да заплатят — каквато и цена да им каже, за шанса си да се излекуват. Имал е само два проблема. Първият е бил как да се докопа до стабилни доставки на онкозим.

— Джъстин Брук — каза Линли.

Сейнт Джеймс кимна.

— Първоначално е плащал в брой. След това, предполагам, с кокаин. Но след като е притежавал онкозима, Мик е трябвало да намери човек, който да го прилага. Да наблюдава дозировката. Да преценява резултатите. Срещу част от печалбата, разбира се. Никой не би поел такъв риск без някаква компенсация.

— Мили боже! Родерик!

— Икономката на Тренъроу е казала на Котър, че той прекарва голяма част от времето си в някакъв възстановителен дом в Сейнт Джъст. Не обърнах кой знае какво внимание на това, докато самият Тренъроу не ми каза, че експерименталните лекарства често се прилагали върху безнадеждно болни пациенти. Виж как тези две информации образуват обяснението. Малка клиника в Сейнт Джъст, където Тренъроу се е грижел за подбрана група пациенти, успели да го намерят чрез Мик Камбри. Нелегална клиника, криеща се зад името на съвсем дискретен възстановителен дом, където хората плащат тлъсти суми, за да им бъде инжектиран онкозим. След това печалбите се разделят на три: Камбри, Брук и Тренъроу.

— Спестовната книжка на Мик в Лондон?

— Това е бил неговият дял от печалбата.

— Тогава кой го е убил? И защо?

— Брук. Сигурно нещо в сделката се е объркало. Може Мик да е станал алчен. Или може едно изпускане в присъствието на Питър да е поставило всичките в опасност. Може това да е причината, поради която Брук се е опитвал да стори нещо лошо на Питър.

Линли помълча малко, после стисна Сейнт Джеймс за ръката.

— Питър ми каза, че Мик направил една забележка. По дяволите, не мога да си я спомня точно. Питър заплашил да го изнудва за обличането в женски дрехи и кокаина. Но на Мик не му пукало. Посъветвал Питър да потърси друг източник. Казал нещо, че хората били готови да плащат адски много повече, за да останат живи, отколкото да се запази тяхна тайна.

— И Джъстин е чул това, нали? Трябва да е знаел, че Мик още малко — и е щял да разкаже цялата работа на Питър.

— Искал е да напуснат къщичката. Карал е Питър да си тръгват.

— Ясно е защо. Брук е щял да загуби всичко, ако Мик издрънка тайната им. Кариерата си, репутацията си на учен, работата си в „Айлингтън“. Трябва да се е върнал в къщичката, след като Питър си е отишъл. Явно двамата с Мик са се сдърпали. Положението се е нажежило — ясно е като бял ден, че са нарушавали достатъчно закони, за да бъдат адски изнервени — и Джъстин е замахнал. Това е свършило работата.

— Ами Тренъроу? — Линли се спря още веднъж пред двора на началното училище.

Сейнт Джеймс погледна покрай него. Сцената на открития театър още си стоеше. През цялото лято щеше да има представления от един или друг вид. Сега обаче сцената беше подгизнала от дъжда.

— Тренъроу знае всичко. Обзалагам се, че е знаел от момента, в който Брук му беше представен в Хауенстоу в събота вечерта. Предполагам, че дотогава никога не го е виждал. Защо е трябвало да се среща с него, след като Мик е бил посредникът? Но в момента, в който бяха представени един на друг, сигурно е схванал останалото. Смъртта на Мик, всичко.

— Но защо си е държал езика зад зъбите?

Сейнт Джеймс погледна не към Линли, а към двора на училището, докато казваше:

— Знаеш отговора.

Томас се втренчи в хълма. От мястото, където бяха застанали, само покривът на вилата и част от корниза се виждаха на фона на сивото небе.

— И него го е заплашвал затвор. Клиниката, лекарството, сумите, които хората са плащали. Кариерата му. Научната работа.

— И най-важното?

— Рискувал е да загуби майка ми.

— Предполагам, че именно сумите, които пациентите са плащали, са му позволили да си купи вилата.

— Дом, който би се гордял да й предложи.

— Затова не е казал нищо.

Продължиха да се изкачват.

— Какво предполагаш, че смята да прави отсега нататък, след като Брук и Камбри са мъртви?

— След като Брук е мъртъв, източникът на онкозима е пресъхнал. Ще трябва да загуби клиниката в Сейнт Джъст и оттам нататък да се оправя с това, което е спестил от печалбите.

— А нашата част във всичко това, Сейнт Джеймс? Ще го предадем ли на полицията? Ще използваме ли възможността да го съсипем?

Саймън погледна внимателно приятеля си. Широки мокри рамене, коса, от която започваше да капе вода, стиснати в права линия устни.

— Ето това е гадното, нали, Томи? Това е иронията: най-отвратителното желание, което някога си имал, да ти се предостави на тепсия. И то точно в момента, когато — предполагам — изобщо не го желаеш.

— Оставяш всичко на мен?

— Брук и Камбри и без това са достатъчно свързани. Имаме посещенията на Мик в „Айлингтън“; Питър и Джъстин заедно в Гъл Котидж; лъжата на Джъстин, че е бил в „Котвата и розата“ след това; кокаиновата зависимост на Джъстин. Всичко, което полицията трябва да знае, е, че Мик е бил доставчикът, сделката се с объркала и Джъстин го е убил. След това Саша. Останалото е в твои ръце. Ти си полицаят.

— Дори и това да означава да премълчим част от истината и да позволим на Родерик да се измъкне?

— Няма да се правя на съдник. Ако пренебрегнем всички подробности, Тренъроу е искал да помогне на хората, фактът, че са му плащали за това, загрозява постъпката, но поне се е опитвал да стори добро.

Изкачиха останалата част от хълма в мълчание. Когато свиха по алеята към вилата, лампите на партера светнаха, сякаш в къщата очакваха гости. Под тях в мрака се появиха и светлините на селото, като от време на време образуваха ореоли зад стъклата.

Отвори им Дора. Беше облечена като за готвене, с огромна червена престилка, изпоцапана с брашно на гърдите и бедрата. Брашно имаше и по гънките на синия й тюрбан, и по едната вежда, която изглеждаше сива от това.

— Докторът е в кабинета си — каза им, когато попитаха за него. — Хайде, влизайте. Хич не е добро да се седи навънка в дъжда. — Поведе ги към кабинета, почука на вратата и им отвори, когато Тренъроу се обади. — Ще донеса чай за тез добри хора — рече тя, кимна рязко и ги остави.

Доктор Тренъроу се изправи. Беше седнал зад бюрото и си бършеше очилата. Сега ги сложи обратно на носа си.

— Всичко наред ли е? — попита той Линли.

— Питър е в къщата в Лондон.

— Слава богу! А майка ти?

— Мисля, че вероятно довечера ще иска да се види с теб.

Тренъроу премигна зад очилата си. Очевидно не знаеше как да разбира забележката на Линли.

— И двамата сте мокри до кости — рече той, отиде до камината и запали огъня по старомодния начин, като сложи остатък от свещ под въглищата.

Сейнт Джеймс чакаше Линли да започне. Запита се дали няма да е по-добре тази окончателна среща между тях да се проведе без неговото присъствие. Въпреки че бе дал зелена улица на Томас да решава сам, не се съмняваше какво щеше да бъде това решение. Все пак знаеше, че на приятеля му няма да е лесно да си затвори очите за участието на Тренъроу в незаконната продажба на онкозим, независимо от това колко благородни бяха подбудите на доктора. За Линли щеше да е по-лесно да го направи сам, но нуждата на Сейнт Джеймс да подреди всяка подробност го накара да остане в стаята, с отворени очи и уши и готов да не се намесва.

Горящите въглища засъскаха. Доктор Тренъроу се върна на бюрото си. Сейнт Джеймс и Линли седнаха на креслата пред него. Дъждът звучеше като нежни вълни по прозорците.

Дора се върна с чая, наля го и излезе с деликатното напомняне „да си вземе лекарството, когат’ му дойде времето“, което Тренъроу прие с послушно кимване.

Когато още веднъж останаха сами с огъня, чая и дъжда, Линли заговори:

— Знаем за онкозима, Родерик, и за клиниката в Сейнт Джъст. За обявите във вестника, които са ви докарвали пациенти. За Мик и Джъстин и ролите, които са играели. Мик е пресявал кандидатите, за да подбере тези, които ще могат да заплатят най-добре за лечението, а Джъстин е доставял лекарството от Лондон.

Тренъроу се отдръпна едва доловимо назад.

— Това официално посещение ли е, Томи?

— Не.

— Тогава какво…

— Виждал ли си Брук преди събота вечерта в Хауенстоу?

— Само говорихме по телефона. Но идва тук в петък вечерта.

— Кога?

— Беше тук, когато се прибрах от Гъл Котидж.

— Защо?

— По очевидните причини. Искаше да поговорим за Мик.

— Но ти не го предаде на полицията?

Тренъроу сбърчи чело и отговори простичко:

— Не.

— И все пак си знаел, че той го е убил. Каза ли ти защо?

Тренъроу погледна първо единия, после другия, облиза устни, стисна дръжката на чашата си и се втренчи в съдържанието й.

— Мик искаше да вдигнем цената на лечението. Аз вече му се бях противопоставил. Очевидно в онази вечер и Брук беше направил същото. Скарали се за това и Джъстин излязъл от релси.

— А когато дойде при нас в къщичката, знаеше ли, че Джъстин Брук е убил Мик?

— Още не се бях срещнал с Брук. Нямах повече представа от вас кой го е направил.

— Ами състоянието на стаята и липсващите пари?

— Не се сетих, докато не се срещнах с Брук. Той търсеше всичко, което би могло да го свърже с Камбри.

— А парите?

— Не знам. Може и да ги е взел, но не ми призна такова нещо.

— А за убийството?

— Да, за това да.

— А за кастрирането?

— Направил го е, за да насочи полицията в грешна посока.

— Знаеше ли, че употребява кокаин?

— Не.

— И че Мик скрито е продавал кокаин?

— Мили боже, не!

Сейнт Джеймс слушаше и чувстваше лекото неудобство, което идваше от несигурността. Един дразнещ факт танцуваше в покрайнините на съзнанието му — нещо, което не бе съвсем наред и сякаш крещеше да бъде забелязано.

Другите двама продължиха да разговарят. Гласовете им бяха ниски, почти мърморене, просто обмяна на информация, изясняване на подробностите, план за бъдещето. Внезапен звук прекъсна разговора — леко писукане, което идваше от часовника на Тренъроу. Той натисна малкото бутонче от едната му страна и каза:

— Лекарството. За кръвното.

Бръкна в джоба на сакото си, извади плоска сребърна кутийка и я отвори. В нея бяха акуратно подредени бели хапчета.

— Дора никога няма да ми прости, ако някоя сутрин влезе и ме намери умрял от удар. — Той пъхна хапче в устата си и го глътна с чай.

Сейнт Джеймс го наблюдаваше и се чувстваше като закован на стола си. Всяко парченце от мозайката най-сетне си идваше на мястото. Как бе направено, кой го беше направил и най-вече защо. Лейди Хелън беше казала, че някои са в ремисия, но останалите са мъртви.

Доктор Тренъроу свали чашата и я постави в чинийката. В това време Сейнт Джеймс се изруга наум. Прокле всеки признак, на който не бе обърнал внимание; всяка пропусната подробност; всяка информация, която бе отхвърлил, защото не се вместваше на удобно място в мозайката на престъплението. Отново прокле факта, че работи в областта на науката, а не на разпитите и разследването; че се интересува от предметите и това, което можеха да разкрият за естеството на едно престъпление. Ако се интересуваше от хората, със сигурност от самото начало щеше да види истината.

Двадесет и седма глава

Линли видя с ъгълчето на окото си как Сейнт Джеймс се навежда напред и слага ръка на бюрото на Тренъроу. Това умело прекъсна разговора им.

— Парите — каза той.

— Моля?

— Томи, на кого си казвал за парите?

Линли се опита да схване мисълта му.

— За кои пари?

— Нанси каза, че Мик приготвял пликовете със заплатите. Каза, че същата вечер в стаята е имало пари. Двамата с теб обсъждахме това по-късно през нощта, след като тя ни го каза в къщичката на баща си. На кого друг си казвал? Кой друг знаеше за парите?

— Дебора и Хелън. Те бяха там, когато Нане ни каза. Джон Пенелин също.

— А на майка си казвал ли си?

— Разбира се, че не. Защо, за бога, бих го направил?

— Тогава откъде знае доктор Тренъроу?

Линли веднага разбра какво означаваше този въпрос. Видя отговора, изписан на лицето на Родерик. Помъчи се да запази професионално безразличие, но не успя и само каза:

— Боже господи!

Тренъроу не каза нищо. Томас не можеше да мисли за нищо друго, освен за едно простичко „не“, когато усети, че казаното по-рано от приятеля му е на път да се сбъдне. Най-гадното му желание от последните петнадесет години ей сега щеше да му бъде поднесено на тепсия.

— Какво се опитваш да кажеш, Сейнт Джеймс? — успя да попита той, макар да знаеше предварително отговора.

— Че доктор Тренъроу е убил Мик Камбри. Не е възнамерявал да го прави, но са се скарали. Той го е ударил. Мик е паднал. Получил е мозъчен кръвоизлив. За няколко минути е умрял.

— Родерик? — Линли отчаяно желаеше мъжът срещу него да се оправдае по някакъв начин, като само знаеше, че оправдаването на Тренъроу е дълбоко свързано с неговото собствено бъдеще.

Но Сейнт Джеймс продължи абсолютно спокойно. Само фактите имаха значение. Той ги сплете:

— Когато е видял, че Камбри е мъртъв, започнал е да действа бързо. Не е било претърсване. Даже и Мик да е бил толкова глупав, че да държи доказателства за сделките с онкозима вкъщи, нямал е време да ги търси. Имал е време само да направи всичко да изглежда като претърсване или вероятна кражба, или сексуално престъпление. Но не е било нито едно от тях. Сбили са се заради онкозима.

Лицето на доктор Тренъроу не трепваше. Когато заговори, устните му се размърдаха, но останалата част остана неподвижна. И думите му приличаха повече на безплодно, макар и очаквано усилие да отрече. В тях не се чувстваше никаква убеденост:

— В петък вечерта бях на пиесата. Знаете това много добре.

— Постановка на открито в училищния двор — рече Сейнт Джеймс. — Едва ли ви е било трудно да се измъкнете за малко, особено след като седяхте отзад. Предполагам, че сте отишли при него след антракта, по време на второто действие. Пътят дотам не е дълъг — не повече от три минути. Тогава сте отишли да се видите с него. Възнамерявали сте само да поговорите за онкозима, но вместо това сте го убили и сте се върнали на пиесата.

— А оръжието? — Дързостта на Тренъроу бе неубедителна. — Нима съм го носил в сакото си из целия Нанрънел?

— За фрактурата на черепа не е имало оръжие. Кастрацията обаче е друго нещо. Взели сте ножа от къщичката.

— И съм го занесъл на пиесата? — Този път презрение, но не по-убедително от дързостта.

— Предполагам, че сте го скрили някъде по пътя. На Върджин Плейс. Може би на Айви Стрийт. В някоя градина или кофа за боклук. Върнали сте се за него по-късно същата нощ и сте го изхвърлили в събота в Хауенстоу. Смея да кажа — точно там, където сте се отървали и от Брук. Защото щом Брук е разбрал, че Камбри е убит, е знаел кой може да го е направил. Но не е можел да си позволи да ви предаде на полицията, без да си нанесе вреда. Планът за онкозима ви е свързвал.

— Всичко това са предположения — рече Тренъроу. — Според това, което казахте досега, съм имал повече причини Мик да остане жив, отколкото да го убивам. Ако ми е осигурявал пациенти, каква полза щеше да ми донесе неговата смърт?

— Не сте имали намерение да го убивате. Ударили сте го в гнева си. Вие сте се интересували от това да спасявате живота на хората, но Мик — само да прибира парите им. Това отношение ви е извадило от релси.

— Няма доказателства. Знаете това. Не и за убийство.

— Забравихте фотоапаратите — рече Сейнт Джеймс.

Тренъроу го погледна втренчено, без да променя изражението си.

— Видели сте ги в къщичката. Предположили сте, че сме снимали трупа. По време на бъркотията в събота, когато арестуваха Джон Пенелин, сте хвърлили фотоапаратите на Дебора от прозореца на спалнята й.

— Но ако това е така — рече Линли, като за момента се чувстваше като защитник на Тренъроу, — защо не ги е занесъл в заливчето? Ако е изхвърлил там ножа, защо не е направил същото и с тях?

— И да рискува да го видят да се разхожда из имението с кутията? Не знам защо досега не съм се сетил колко е глупава тази идея. Можел е да скрие ножа в себе си, Томи. Ако някой го видеше из имението, е можел да каже, че се разхожда, за да му се проясни главата. Щяло е да звучи правдоподобно. Хората са свикнали да го виждат в Хауенстоу. Но не и с фотоапаратите. Предполагам, че ги е занесъл някъде другаде — може би в колата си — по-късно същата вечер. И след това ги е скрил някъде, където е бил сигурен, че никога няма да бъдат намерени.

Линли слушаше и се опитваше да свикне с истината. Всички се бяха смели на абсурдната идея да се развеждат туристи из мините. Всички бяха чули този разговор по време на вечерята. Той изрече името — две думи, които показваха, че най-сетне е приел неопровержимия факт:

— Калаената мина. — Сейнт Джеймс го погледна. — На вечерята в събота вечер. Леля Огъста се бореше със зъби и нокти да не се запечатва калаената мина.

— Това е само предположение! — прекъсна го остро Тренъроу. — Предположение и лудост! Освен връзката с онкозима, нямате нищо друго и само си измисляте тук, в тази стая. И когато подробностите за нашите отношения излязат на бял свят, кой ще повярва на тази история, Томи? Ако, разбира се, искаш нашите отношения да станат публично достояние.

— Все до това опира, нали? — попита Линли. — Винаги всичко започвали свършва с майка ми.

За момент си позволи да погледне отвъд повика за справедливост, към придружаващия го скандал. Можеше да пренебрегне използването на онкозима от Тренъроу, незаконната му клиника и безбожните цени, които пациентите несъмнено е трябвало да плащат за лечението си. Можеше да затвори очи за всичко това и да остави майка си в неведение до края на живота й. Но убийството бе нещо по-различно. То изискваше възмездие. Не можеше да затвори очи за него.

Линли видя как ще се развият събитията през следващите месеци. Съд, неговите обвинения, отричанията на Тренъроу; насоката на делото, по която щеше да поеме защитата — майка му, заклещена по средата и най-сетне назована като причината Линли да порицае публично дългогодишния й любовник.

— Той е прав, Сейнт Джеймс — рече глухо Линли. — Това е само предположение. Дори и да извадим фотоапаратите от мината, главната шахта е наводнена от години. Лентата сигурно е съсипана, независимо какво е имало на нея.

Сейнт Джеймс поклати глава:

— Това е единственото нещо, което доктор Тренъроу не знаеше. Лентата не е във фотоапарата. Дебора ми я даде.

Линли чу дъха на Тренъроу, който излезе със свистене между зъбите му. Сейнт Джеймс продължи:

— И доказателството е там, нали? Вашата сребърна кутийка за хапчета под бедрото на Мик Камбри. Може да успеете да обясните всичко друго, дори можете да обвините Томи, че се опитва да изфабрикува доказателства, за да ви раздели с майка си. Но никога няма да успеете да оборите факта, че кутийката е на снимката с трупа. Съвсем същата, която извадихте от джоба си само преди минути.

Тренъроу погледна към потъналото в мъгла пристанище.

— Това не доказва нищо.

— Когато се вижда на нашите снимки, но липсва на тези, направени от полицията? Това едва ли е така и вие го знаете.

Дъждът барабанеше по прозорците. Вятърът виеше в комина. Някъде далече изстена рог за мъгла. Тренъроу се размърда на стола си и отново се обърна към стаята. Вкопчи ръце една в друга, но не каза нищо.

— Какво се случи? — попита го Линли. — За бога, Родерик, какво се случи?

Тренъроу дълго мълча. Празният му поглед беше закован в пространството между Линли и Сейнт Джеймс. Той посегна към дръжката на най-горното чекмедже на бюрото и я повъртя безцелно между пръстите си.

— Онкозимът — рече той. — Брук не можеше да доставя достатъчно. И без това жонглираше безразсъдно с инвентарната книга в лондонския клон. Но ние имахме нужда от още. Само да знаете колко хора се обаждаха — и продължават да се обаждат — и колко отчаяно търсят помощ. Не можехме да се снабдяваме с достатъчни количества. Но Мик продължаваше да ми праща пациенти.

— Най-накрая Брук е заместил онкозима с нещо друго, нали? — попита Сейнт Джеймс. — Първите ви пациенти са преминали в ремисия, точно както са показвали изследванията на „Айлингтън“. Но след време нещата са тръгнали на зле.

— Той изпращаше лекарството от Лондон по Мик. Когато стана невъзможно да си го доставяме и двамата видяха, че клиниката ще трябва да се затвори, направиха заместител. Хората, които трябваше да преминат в ремисия, започнаха да измират. Не изведнъж, разбира се. Но това се превърна в тенденция. У мен се появиха подозрения. Изследвах лекарството. Оказа се физиологичен разтвор.

— И затова сте се скарали.

— Отидох да се видя с него в петък вечерта. Исках да затворя клиниката. — Той се втренчи в огъня в другия край на стаята. Блясъкът се отразяваше в очилата му като две горещи точки. — Мик изобщо не го беше грижа. За него това не бяха хора, а източници на доходи. „Виж, просто продължавай да въртиш клиниката, докато се доберем до още от онова нещо — каза той. — Че ще загубим няколко от тях? Какво от това? Други ще дойдат. Хората дават мило и драго за шанса си да се излекуват. Защо се горещиш толкова? Печелиш си парички ей така, затова недей да ми се правиш, че не си доволен.“ — Тренъроу погледна Линли. — Опитах се да поговоря с него, Томи. Не можех да го накарам да види. Не можех да го накарам да разбере. Продължих да говоря. Той продължи да не обръща внимание. Накрая… Просто превъртях…

— Когато сте видели, че е мъртъв, сте решили да направите това да изглежда като сексуално престъпление — рече Сейнт Джеймс.

— Мислех си, че ходи с жени от селото. Щеше да изглежда, сякаш нечий съпруг най-сетне го с довършил.

— А парите в къщичката?

— И тях взех. След това направих да изглежда така, сякаш някой е претърсил стаята. Извадих си кърпичката от джоба, за да не оставя отпечатъци. Тогава трябва да съм изпуснал кутийката. Видях я по-късно, когато коленичих до тялото.

Линли се наведе напред.

— Колкото и да е ужасна, смъртта на Мик е започнала като нещастен случай, Родерик. Сбивана, случайност. Ами Брук? Вие бяхте свързани. Защо се страхуваше от него? Дори и да е предположил, че ти си убил Мик, е щял да си мълчи за това. Ако те повалеше, ти щеше да повлечеш и него надолу.

— Нямаше защо да се страхувам от Брук — отвърна Тренъроу.

— Тогава защо…

— Знаех, че иска Питър.

— Искал е…

— Да се отърве от него. Брук беше тук в петък вечерта, когато се върнах вкъщи от пиесата. Разбира се, никога не се бяхме срещали, но не е имал големи трудности да намери вилата. Каза, че Мик е говорил пред Питър. Беше разтревожен. Искаше да направя нещо, за да затворя устата на Мик.

— Което вие вече сте били направили — отбеляза Сейнт Джеймс.

Тренъроу прие мрачното изявление, без да реагира.

— Когато на следващата сутрин чу за убийството, изпадна в паника. Дойде да се види с мен. Мислеше, че е само въпрос на време, докато Питър си спомни някои забележки на Мик и или отиде в полицията, или започне да души наоколо за някого, когото да изнудва. Питър имаше навик, който трябваше да поддържа, нямаше пари и вече беше заплашил Мик. Брук искаше той да умре. А аз не можех да позволя това да се случи.

— Господи! О, господи! — Линли усети как го пронизва съжаление.

— Той каза, че нямало никакъв риск, че можел да го направи да изглежда като свръхдоза. Не знаех какви са намеренията му, но си помислих, че ще мога да го спра. Казах му, че имам по-добър план и го помолих да се срещнем на скалата след тържеството в събота вечерта.

— И тогава сте го убили?

— Бях взел ножа, но той беше пиян. Беше доста лесно да го бутна от скалата и да се надявам да изглежда като нещастен случай. — Тренъроу помълча за момент. Загледа се в няколкото папки, списанията, трите снимки и писалката, наредени по бюрото. — Не съжалявах за това. Нито за момент. И все още не съжалявам.

— Но той вече е дал дрогата на Саша. Било е ерготамин и хинин. Казал й е да го даде на Питър.

— Накъдето и да се обърнех, все бях закъснял. Каква бъркотия. Какъв гаден ужас! — Тренъроу започна ненужно да събира няколко листа, да ги подрежда в купчинка и да ги потупва, за да ги изравни. Огледа стаята с любов. След това каза: — Исках това за нея. Не можех да й предложа Гъл Котидж. Каква нелепа мисъл. Но тя щеше да дойде тук. Онкозимът можеше да направи това възможно, затова бе двойно добър. Можеш ли да разбереш това? Хора, които иначе ще умрат, да живеят и бъдат излекувани, а майка ти и аз най-сетне да бъдем заедно. Исках това за нея. — Той хвана листовете с една ръка, а с другата отвори средното чекмедже на бюрото си. — Ако тогава съществуваше онкозимът, щях да го спася, Томи. Без колебание. Без да се замисля. Независимо от чувствата ми към майка ти. Надявам се да ми вярваш. — Сложи листовете в чекмеджето и подържа ръката си върху тях. — Тя знае ли за това?

Линли си помисли за баща си, който тогава чезнеше. Помисли си за майка си, която се опитваше да прави каквото може с живота си. Помисли си за брат си, който бе израснал сам в Хауенстоу. Помисли си за Тренъроу. Отговори с усилие:

— Не знае.

— Слава богу! — Ръката на Тренъроу се плъзна в чекмеджето, след това се показа. Убит блясък на метал. Държеше револвер. — Слава богу — повтори той и го насочи към Сейнт Джеймс.

— Родерик! — Линли гледаше втренчено оръжието. През ума му се стрелнаха диви мисли, абсолютно несвързани. Покупка от черния пазар, останал от войната, оръжейната в Хауенстоу. Разбира се, че се беше приготвил за този момент. От дни му даваха сигнали. Въпросите, срещите, обажданията им. — Родерик, за бога!

— Да — рече Тренъроу. — Предполагам, че е точно така.

Томас бързо премести погледа си. Лицето на Сейнт Джеймс не се беше променило — не показваше дори сянка от чувство. Линли улови с периферното си зрение някакво движение и отново погледна към пистолета. Пръстът на Тренъроу се плъзгаше към спусъка.

Внезапно пред него пак се появи онази възможност — тематично повторение, което не можеше да избегне. Беше всяко негово гадно желание, поднесено му на тепсия.

Имаше само частица от секундата, за да вземе решение. „Избирай“, каза си яростно той. И го направи.

— Родерик, не можеш да се надяваш…

Думите на Линли бяха прекъснати от изстрела на пистолета.

Дебора притисна пръсти в кръста си, за да поотпусне уморените си мускули. В стаята беше топло и въпреки че прозорецът беше открехнат, димът от цигарите на Хари Камбри правеше въздуха зловонен, дразнещ очите и задушен.

Всички в офиса продължаваха работата си. От време на време звъняха телефони, тракаха клавишите на компютрите, отваряха се и се затваряха чекмеджета, подът скърцаше под стъпките. Дебора беше прегледала съдържанието на цял един от шкафовете, но не постигна нищо, освен три порязвания от хартия между пръстите и петна от печатарско мастило по дланите. От звуците, които издаваше Хари Камбри — стонове, въздишки и измърморени ругатни, — не личеше да има по-добър късмет.

Тя потисна една прозявка. Чувстваше се напълно изцедена. Беше спала само час или два след зазоряване, но дори тогава накъсаните сънища я бяха оставили физически изтощена и емоционално износена. Усилието да не мисли за предишната нощ бе взело своята дан. Сега искаше само да спи, отчасти като помощ, но главно като бягство. Още докато си мислеше за това, клепачите й натежаха. Дъждът барабанеше приспивно по покрива, в стаята беше топло, а мърморенето на гласовете — толкова успокояващо…

Вой на сирени долу на улицата я разсъни внезапно. Първо една, после втора. Секунди по-късно и трета. Джулиана Вендейл стана от бюрото си и отиде до прозореца. Дебора се приближи до нея, докато Хари Камбри се изправяше на крака.

Една линейка свиваше от Пензънс Роуд по Пол Лейн. На известно разстояние пред нея, точно където Пол Лейн започваше да се изкачва по хълма, две полицейски коли се движеха бързо през дъжда. Едновременно с това един телефон в офиса иззвъня. Джулиана се обади. Разговорът бе главно монолог. Нейните отговори бяха кратки и се състояха само от:

— Кога?… Къде?… Смъртоносно?… Добре. Да. Благодаря.

Тя затвори и каза на Камбри:

— У Тренъроу е имало стрелба.

Дебора имаше време само колкото да предусети опасността и да каже:

— Тренъроу? — И Хари Камбри се размърда.

Той се хвърли към вратата, като пътьом грабна два фотоапарата и мушама. Отвори рязко и кресна през рамо на Джулиана Вендейл:

— Остани на телефоните!

Докато трополеше надолу по стълбите, премина друга полицейска кола. Без да обръщат внимание на дъжда, клиентите на „Котвата и розата“, както и някои от обитателите на Пол Лейн започнаха да излизат от сградите и да се вливат в преследването. Хари Камбри беше заклещен между тях и се мъчеше да си проправи път през тълпата, а фотоапаратите се удряха в бедрата му. Дебора гледаше от прозореца. Търсеше ги напразно — една руса и една чернокоса глава. Със сигурност трябваше да са сред тълпата. След като чуеха името Тренъроу, щяха да се отправят към вилата.

Един глас от улицата изрева:

— Не знам! Май е мъртъв!

Думите й подействаха като електрически ток. Когато ги чу, Дебора видя лицето на Саймън. Спомни си как бе погледнал Томи — с мрачна решителност, — преди да го отведе от офиса. После си помисли с ужас: „Отишли са при Тренъроу.“

Изхвръкна от стаята и хукна надолу по стълбите. Разбута тълпата, която все още стоеше на вратата, и излезе със залитане навън. Дъждът я запердаши. Минаваща кола наду клаксона. Гумите й минаха през една локва и изпратиха във въздуха облак от пръски. Но Дебора не забелязваше нищо. Усещаше само нуждата си да намери дома на Тренъроу и страха от стрелбата.

През последните три години Линли само бе намеквал за дисхармонията в живота си. И дори тогава го правеше с действия, а не с думи. Решение да прекара Коледата с нея, а не със семейството си; писмо от майка му, останало неотворено със седмици; телефонно съобщение, на което така и не бе отвърнал. Но докато вървяха към заливчето същия следобед, той й каза, че е изоставил всичко: враждебността, дисхармонията, горчивината, гнева. Ако сега се беше случило нещо, щеше да бъде направо извратено. Не мъртъв. Не!

Думите я понесоха към склона на хълма. Дъждовна вода, стичаща се от един покрив без улуци, я удари по бузите и я заслепи за момент. Тя се спря, за да си проясни зрението, а тълпата около нея се движеше, тичаше към сините светлини в далечината. Въздухът бе оживял от предположения за смъртта. Ако имаше труп, който да бъде видян, или кръв, която да бъде помирисана, тук бяха хората, достойни да изпълнят задълженията.

На първата пресечка една внушителна лелка, която дърпаше за ръката ревящо момченце, я блъсна към изпотените прозорци на кафене „Талисман“.

— Внимавай къде вървиш! — кресна й яростно жената. Беше с римски сандали, завързани чак до коленете. Тя дръпна момченцето към себе си. — Скапани екскурзианти! Да не е ващ’то село?

Дебора не си направи труда да отговори, а си проправи път с лакти покрай нея.

По-късно щеше да си спомня бягането презглава през селото и нагоре към хълма във вечно променящ се колаж: на вратата на един магазин имаше измокрена от дъжда табела, на която думите „крем“ и „шоколадов сладкиш“ се бяха размазали една в друга; самотен слънчоглед с наведена огромна глава; палмови клончета, лежащи в локва; мляскащи отворени усти, които крещяха към нея неразбираеми думи; колело на велосипед, което започна да се върти безкрайно, когато зашеметеният му ездач се просна на пътя. Но в момента не виждаше нищо друго, освен Томи в безброй образи, всеки по-жив от предишния, и всеки от тях я обвиняваше за предателството. Това щеше да бъде нейното наказание за оня момент себична слабост със Саймън.

„Моля те“, помисли си тя. Ако можеше да се пазари и обещава, щеше да изпълни всичко. Без да се замисля. Без да съжали и за миг.

Когато изкачи склона точно над селото, една полицейска кола мина покрай нея с бясна скорост и вдигна във въздуха рой камъчета и пръски от локвите. Нямаше нужда да надува клаксона, за да си проправя път. Проливният дъжд беше обезкуражил по-малко твърдоглавите търсачи на силни усещания. Бяха започнали да търсят убежище — някои в магазините, други по входовете, трети се натрупаха в методистката църква. Дори събитието с кръв и труп не си заслужаваше съсипването на хубавите летни дрехи.

Само най-любопитните бяха завършили изкачването. Дебора метна мократа коса назад от лицето си и ги видя събрани пред алеята, където беше опъната полицейска лента, за да ги държи на разстояние. Там една група беше потънала в замислено мълчание, нарушавано само от разгорещения глас на Хари Камбри, който спореше с неумолимия полицай и настояваше да го пуснат вътре.

Зад тях, на хълма, дъждът нападаше вилата на Тренъроу. Всичките й прозорци светеха. Около нея се тълпяха униформени мъже. От полицейските автомобили, паркирани на кръговата алея, святкаха лампи.

— Чух, че бил прострелян — промърмори някой.

— Изнесоха ли някого?

— Тц.

Дебора огледа предната част на вилата, като разблъскваше мъжете и търсеше някакъв знак. Той беше добре, нищо му нямаше, трябваше да бъде между тях. Не можеше да го намери. Започна да си пробива път през зяпачите към полицейската лента. Детски молитви се надигнаха към устните й и замряха неизказани. Пазареше се с Бога. Молеше го да бъде наказана по друг начин. Молеше за разбиране. Признаваше грешките си.

Пъхна се под лентата.

— Не, не може, госпожице! — Полицаят, който спореше с Камбри, излая командата от десет крачки разстояние.

— Но това е…

— Останете на мястото си! — кресна той. — Да не сте на панаир!

Без да мисли, Дебора се хвърли напред. Нуждата да разбере какво се е случило засенчваше всичко останало.

— Ей, вие! — Полицаят тръгна към нея и се приготви да я избута обратно в тълпата. В това време Хари Камбри се стрелна покрай него и хукна нагоре по алеята. — По дяволите! — викна полицаят. — Ей! Камбри!

След като бе изпуснал единия, нямаше намерение да изпусне и другия. Той сграбчи Дебора за ръката и махна на един автомобил панда, който току-що бе спрял до него.

— Хванете тая — викна той на полицаите в колата. — Другият се промъкна покрай мен.

— Не! — Дебора се замъчи да се освободи, а в гърдите й се надигаше гняв от собственото й безсилие. Не можеше дори да се отскубне от ръката на полицая. Колкото повече му се съпротивляваше, толкова по-непреклонен ставаше той.

— Госпожице Котър?

Тя се извърна рязко. В момента дори и някой ангел не можеше да бъде по-приятна гледка от преподобния господин Суини. Облечен в черно, той стоеше под огромен като палатка чадър и примигваше тържествено към нея през дъжда.

— Томи е във вилата — рече тя. — Господин Суини, моля ви!

Свещеникът се намръщи и погледна алеята с присвити очи.

— О, боже! — Дясната му ръка се поразтвори и сви върху дръжката на чадъра, докато премисляше възможностите. — О, боже! Да. Разбирам. — Последното като че ли показваше, че е взел решение. Господин Суини се изпъна в пълния си ръст, не повече от метър й седемдесет, и каза на полицая, който продължаваше да държи решително Дебора за ръката. — Разбира се, познавате лорд Ашъртън — каза авторитетно той. Тонът щеше да изненада повечето от енориашите му, които никога не го бяха виждали толкова сериозен, освен сред нанрънелските актьори, когато нареждаше на Касио и Монтано да вдигнат шпагите си. — Това е годеницата му. Пуснете я да мине.

Полицаят изгледа омърляната Дебора. Изражението му ясно показваше, че не вярва да има някаква връзка между нея и някого от семейство Линли.

— Пуснете я — повтори господин Суини. — Аз сам ще я придружа. Може би трябва да бъдете повече загрижен за журналиста, отколкото за тази млада дама.

Полицаят отново погледна скептично Дебора. Тя чакаше с трепет решението му.

— Добре. Вървете. Но не се пречкайте.

Устните на Дебора оформиха думата „благодаря“, макар че само част от мозъка й осъзна, че я е изрекла. Останалата беше заета от предчувствия и страх.

— Моля те, не Томи! — прошепна тя. — Не така. Моля те! Бих понесла всичко друго.

— Хайде, всичко ще бъде наред — промърмори разсеяно господин Суини. — Наистина. Ще видите.

Минаха между смачканите ралици, докато си проправяха път по тясната алея към предната част на вилата. Дъждът беше поотслабнал, но Дебора вече беше мокра до кости, така че чадърът на господин Суини не означаваше нищо за нея. Тя потрепери и се притисна до ръката му.

— Ужасна работа — рече господин Суини, сякаш в отговор на потреперването й. — Но всичко ще се оправи. След мъничко ще видите.

Дебора чу думите, но не бе толкова глупава, че да им повярва. Вече нямаше шанс за оправяне. Подигравателната вълна от възмездия винаги помиташе живота на човека, когато най-малко биваше подготвен за това. Нейното време беше дошло.

Въпреки многото хора по двора, бе необичайно тихо, когато наближиха вилата. Пращенето на полицейската радиостанция беше единственият шум — една диспечерка даваше наставления на полицаите недалеч от сцената. На кръговата алея под глоговото дърво бяха паркирани под странни ъгли три полицейски коли, сякаш шофьорите им бяха изхвръкнали от тях, без да си направят труда да се загрижат къде и как са спрели. На задната седалка на една от тях Хари Камбри крещеше приглушено на сърдит полицай, който като че ли го беше приковал с белезници за вътрешността на колата. Когато видя Дебора, Камбри се напъна да покаже лицето си през прозореца.

— Мъртъв! — извика той, преди полицаят да успее да го дръпне обратно в колата.

Беше се случило най-страшното. Дебора видя линейката, спряна до входната врата, но не толкова близо, колкото полицейските коли, защото нямаше нужда от нея. Тя се вкопчи безмълвно в ръката на господин Суини, но той й посочи верандата, сякаш бе прочел най-лошите й страхове.

— Вижте — подкани я.

Дебора си наложи да погледне към входната врата. Видя го. Очите й зашариха диво по цялото му тяло, търсейки рани. Но ако не се смяташе мокрото му яке, беше непокътнат — макар и много блед — и говореше мрачно с инспектор Боскоуън.

— Слава богу! — прошепна тя.

Още докато го изричаше, входната врата се отвори. Линли и Боскоуън отстъпиха настрани, за да направят път на двама мъже да изнесат носилката с трупа. Беше покрит от глава до пети с чаршаф, сякаш за да го запазят от дъжда и погледите на любопитните. Едва когато го видя, едва когато чу входната врата да се затваря с куха безвъзвратност, Дебора разбра. Все пак продължаваше да се озърта като луда из двора на вилата, между ярко осветените прозорци, колите и вратата. Продължаваше да го търси, сякаш това можеше да промени неотменимата реалност.

Господин Суини каза нещо, но Дебора не го чу. Чувстваше само собственото си пазарене: Бих могла да понеса всичко друго.

Детството, животът й блеснаха пред нея за миг, но за пръв път не оставиха след себе си нито гняв, нито болка, а само разбиране — пълно и твърде закъсняло. Тя прехапа устни толкова силно, че усети вкус на кръв, но това не беше достатъчно, за да заглуши изтерзания й вик:

— Саймън! — Хвърли се към линейката, където вече бяха натоварили трупа.

Линли се извърна рязко. Видя я как се хвърля слепешката през колите. Тя се подхлъзна веднъж на хлъзгавия паваж, но се изправи и продължи да крещи името му.

Стигна до линейката и дръпна ръчката, която отваряше задната й врата. Един полицай се опита да я спре, след това към него се присъедини втори. Тя ги отблъсна. Риташе, драскаше. И през цялото време не преставаше да крещи името му. Висока и писклива, това бе двусричната погребална песен, която Томас знаеше, че ще чува — когато най-малко му се искаше — до края на живота си. Трети полицай се присъедини към усилието да я усмирят, но тя се отскубна.

Потресен, Линли се извърна от гледката и потърси с ръка бравата.

— Саймън — рече той.

Другият беше в антрето с икономката на Тренъроу. Жената хълцаше, скрила лице в тюрбана, който беше свалила от главата си. Той погледна към Линли и понечи да заговори, но се поколеба и лицето му стана по-мрачно, когато виковете на Дебора се засилиха. Докосна нежно рамото на Дора и отиде при Линли на вратата. Спря се като закован, когато видя как дърпат Дебора от линейката и тя се съпротивлява на всяка крачка, която я отдалечаваше от нея. Погледна Томас.

Линли извърна очи.

— За бога, върви при нея! Тя мисли, че си ти. — Не можеше да погледне приятеля си. Не искаше да го вижда. Само се надяваше Сейнт Джеймс да поеме нещата в свои ръце без повече приказки между тях. Явно тази работа нямаше да я бъде.

— Не. Тя само…

— Просто върви, да те вземат дяволите. Върви!

Минаха секунди, преди Сейнт Джеймс да се размърда, но когато най-сетне излезе на алеята, Линли намери изкуплението, което търсеше от толкова време. Наложи си да гледа.

Саймън заобиколи полицейските коли и се приближи до групата. Вървеше доста бавно. Не можеше да се движи бързо. Походката му не позволяваше, осакатена и грозна, възпирана от болката. Походката, която самият Линли му беше осигурил.

Сейнт Джеймс стигна до линейката. Извика името на Дебора. Сграбчи я, притегли я към себе си. Тя започна да се съпротивлява яростно, като плачеше и пищеше, но само за момент, докато видя кой е. След това се отпусна в прегръдките му, тялото й се разтърси от ужасни ридания, главата му се наведе към нейната и ръцете му се вплетоха в косите й.

— Всичко е наред, Дебора — чу Линли да казва Сейнт Джеймс. — Съжалявам, че се изплаши. Добре съм, любов моя. — След това замърмори ненужно: — Любов моя. Любов моя!

Дъждът ги валеше, полицаите се размърдаха около тях, но Саймън и Дебора като че ли не забелязваха нищо, освен обятията на другия.

Линли се обърна и влезе в къщата.

Събуди я някакво движение. Дебора отвори очи. Те се насочиха към висок сводест таван. Тя се втренчи объркано в него. След това обърна глава и видя покритата с дантели тоалетка, сребърните четки за коса и старото огледало на подпорки. „Спалнята на прапрабаба Ашъртън“, помисли си. Разпознаването на стаята върна почти всичките спомени. Образите на заливчето, на офиса на вестника, на тичането нагоре по хълма, на покрития труп се сляха в ума й. И в центъра им беше Томи.

От другия край на стаята някой отново се раздвижи. Завесите бяха спуснати, но лъч дневна светлина падаше върху стола до камината. Линли седеше на него с изпружени напред крака. На масичката до него имаше поднос с храна. Закуска, доколкото се виждаше. Дебора съгледа смътно поставката за препечен хляб.

Отначало не каза нищо, а се опита да си спомни събитията, последвали онези ужасни мигове във вилата на Тренъроу. Спомни си как я накараха да пие бренди, гласовете, звъна на телефони, след това някаква кола. Неизвестно как, бе се върнала от Нанрънел до Хауенстоу и се бе добрала до леглото.

Носеше синя сатенена нощница, която й бе непозната. В долния край на леглото лежеше подобен халат. Тя седна.

— Томи?

— Ти си будна. — Линли отиде до прозореца и дръпна леко завесите, така че в стаята да влиза повече светлина. Прозорците вече бяха открехнати, но той ги разтвори още повече и крясъците на чайките и кормораните нахлуха за звуков фон.

— Колко е часът?

— Минава десет.

— Десет?

— Спиш от вчера следобед. Не си ли спомняш?

— Само откъслечно. Отдавна ли чакаш?

— От известно време.

Тогава Дебора видя, че той е облечен в дрехите, които бе носил и в Нанрънел. Лицето му беше небръснато, а кожата под очите му беше потъмняла и набръчкана от умора.

— Бил си при мен цялата нощ.

Той не отговори. Остана до прозореца, далече от леглото. Над рамото му се виждаше небето. На неговия фон косата му изглеждаше като позлатена от слънцето.

— Може би ще е добре тази сутрин да те откарам със самолета до Лондон. Когато си готова. — Той посочи подноса. — Стои тук от осем и половина. Да помоля ли да ти донесат друг?

— Томи — каза тя. — Би ли… има ли… — Опита се да огледа лицето му, но той го държеше извърнато и то не показваше никакъв отговор, затова Дебора остави думите да замрат.

Линли бръкна в джобовете си и отново погледна през прозореца.

— Докараха Джон Пенелин у тях.

Дебора поде тази нишка:

— Ами Марк?

— Боскоуън знае, че той е взел „Дейз“. Колкото до кокаина… — Той въздъхна. — Ако питат мен, това решение принадлежи на Джон. Няма да го вземам вместо него. Не знам какво смята да направи. Може още да не е готов да се разграничи от Марк. Просто не знам.

— Можеше да докладваш за него на полицията.

— Можех.

— Но няма да го направиш.

— Мисля, че ще е най-добре, ако това дойде от Джон. — Той продължи да гледа през прозореца с глава, вдигната към небето. — Хубав ден. Добър е за летене.

— Ами Питър? — попита тя. — Отпаднаха ли подозренията към него? А към Сидни?

— Сейнт Джеймс смята, че Брук е взел ерготамина от аптекар в Пензънс. Това лекарство се дава само с рецепта, но няма да е за пръв път аптекарят да даде тайно нещо на клиент. Сигурно е прозвучало съвсем безобидно. Оплакване от мигрена. Аспиринът не помага. В събота не работи никой лекар.

— Не смята, че Джъстин е взел от неговите хапчета?

— Не вижда причина Брук да е знаел, че ги взема. Казах му, че в този момент това няма кой знае какво значение, но той иска Сидни да бъде напълно оправдана, Питър също. Отиде в Пензънс. — Гласът му замря. Монологът му беше приключил.

Дебора усети свиване в гърлото. В позата му личеше страхотно напрежение.

— Томи — рече тя. — Видях те на верандата. Знаех, че си жив и здрав. Но когато зърнах трупа…

— Най-лошата част беше с майка — прекъсна я той. — Това, че трябваше да кажа на майка. Да я гледам в очите и да знам, че всяка моя дума я съсипва. Но тя не заплака. Не и пред мен. Защото и двамата знаем, че в дъното на всичко стои моята вина.

— Не!

— Ако се бяха оженили още преди години, ако им бях позволил да се оженят…

— Томи, не!

— Затова не пожела да го жали пред мен. Не ми позволява да й помогна.

— Томи, мили мой…

— Беше ужасно. — Той прокара пръсти по рамката на прозореца. — За момент си помислих, че наистина ще застреля Сейнт Джеймс, но той лапна дулото. — Линли се покашля. — Защо се получава така, че човек никога не може да бъде подготвен за такава гледка?

— Томи, познавам го, откакто се помня. Той е като от моето семейство. Когато си помислих, че е мъртъв…

— Кръвта. Мозъкът, който напръска прозореца. Мисля, че ще виждам това до края на живота си. Това и всичко останало. Като проклет филм, който ще се прожектира под клепачите ми всеки път, когато затворя очи.

— О, Томи, моля те! — рече пресекливо тя. — Моля те! Ела тук!

При тези думи кафявите му очи срещнаха непоколебимо нейните.

— Това не е достатъчно, Деб.

Каза го съвсем внимателно. Дебора ГО чу и се изплаши.

— Кое не е достатъчно?

— Че те обичам. Че те желая. Преди си мислех, че Сейнт Джеймс е страхотен глупак, задето не се е оженил за Хелън през всичките тези години. Изобщо не можех да го разбера. Предполагам, че през цялото време съм знаел, но не съм искал да си го призная.

Дебора пренебрегна думите му.

— Църквата в селото ли ще използваме, Томи? Или в Лондон ще бъде по-добре? Как мислиш?

— Църква ли?

— За сватбата, скъпи. Как мислиш?

Той поклати глава:

— Не бих се съгласил просто да ме понасяш, Дебора. Не искам да те притежавам по този начин.

— Но аз те желая — прошепна тя. — Обичам те, Томи!

— Знам, че искаш да го вярваш. Бог ми е свидетел, че аз също искам да го вярвам. Ако беше останала в Америка, ако никога не се беше върнала у дома, ако аз бях отишъл при теб, може би щяхме да имаме някакъв шанс. Но при това положение…

Продължаваше да стои в другия край на стаята. Дебора не можеше да понася това разстояние. Тя протегна ръка.

— Томи. Томи! Моля те!

— Животът ти ще бъде пълен само със Саймън. Знаеш това. И двамата го знаем.

— Не, аз… — Не можа да довърши изречението. Искаше да се бунтува, да се съпротивлява на казаното от него, но той бе стигнал до истина, която Дебора от дълго време избягваше.

Линли погледа лицето й, преди отново да заговори:

— Да ти дам ли един час, преди да тръгнем?

Тя отвори уста с намерението да обещава, да отрича, но откри, че не е в състояние.

— Да. Един час — каза Дебора.