Неочаквано възмездие

Двадесета глава

— Тогава Мик трябва да е оставил двата телефона в апартамента на Тина Когин — рече Сейнт Джеймс. — На Тренъроу и на „Айлингтън“. Това обяснява защо Тренъроу не знае коя е Тина.

Линли не отговори, докато не сви по Бофорт Стрнйт, за да се насочи към Падингтън. Току-що бяха оставили Котър в къщата на Сейнт Джеймс на Чейни Роу. Когато спряха пред нея, той поздрави тухлената сграда като блуден син и влезе бързо вътре е по един куфар във всяка ръка, а нескритото искрено облекчение придаваше лекота на стъпките му. Беше един и десет следобед. Шофирането в града от летището в Съри се затрудняваше от задръстването, резултат от някакъв летен празник близо до Бъклънд, който очевидно бе привлякъл огромни тълпи.

— Мислиш ли, че Родерик е замесен в тази работа?

Сейнт Джеймс забеляза не само безстрастния тон на Линли, но и това, че той нарочно избегна думата „убийство“. В същото време видя и как шофираше приятелят му, докато говореше — с ръце високо на волана и очи, насочени право напред. Знаеше малко подробности за предишните отношения на Томас с Тренъроу, но всички те се въртяха около общата антипатия заради продължителната връзка на лейди Ашъртън с доктора. Линли имаше нужда от нещо, което да компенсира тази неприязън, ако Тренъроу бе дори косвено замесен в двойната смърт в Корнуол, и явно бе избрал лицемерното безразличие като средство за уравновесяване на враждебността в отношенията си с него.

— Предполагам, че може и да е така, дори и само несъзнателно. — Сейнт. Джеймс му разказа за срещата си с Тренъроу и за интервюто, което Мик Камбри бе взел от него. — Но ако Мик е работил по тема, която е довела до неговата смърт, Тренъроу може просто да му е подал нишката; вероятно името на някого от „Айлингтън-Лондон“, който е притежавал нужната му информация.

— Но ако, както казваш, не е имало никакви бележки за статия, свързана с Родерик, в офиса на вестника… — Линли заби спирачките на светофара. Естествено беше в този момент да погледне към Сейнт Джеймс, но той не го направи. — Какво ти говори това?

— Не съм казал, че няма никакви бележки за това, Томи. Казах, че нямаше статия за него. Или за каквото и да било, свързано с изследването на рака. Това е по-различно от липсата на бележки. Може да има стотици бележки. Хари Камбри преглеждаше файловете на Мик. Аз нямах тази възможност.

— Значи информацията може още да е там, само че Хари да не е успял да забележи важността й.

— Точно така. Но самата статия — каквато и да е била тя, дори и да е свързана със смъртта на Мик — може да няма нищо общо директно с Тренъроу. Той може да е само източникът.

Тогава Линли го погледна.

— Ти не пожела да му се обадиш по телефона, Сейнт Джеймс. Защо?

Саймън гледаше как една жена бута бебешка количка през улицата. Малко дете се държеше за края на роклята й. Светофарът светна зелено. Колите и камионите потеглиха.

— Мик може да е бил по следите на статия, причинила смъртта му. Много добре знаеш, че не е нужно да известяваме, когото и да било, че и ние сме по следите й.

— Значи все пак мислиш, че Родерик е замесен.

— Не е необходимо. Вероятно изобщо не е. Но би могъл неволно да се изпусне пред някого, който е замесен. Защо да му се обаждаме и да му даваме шанс?

Линли каза, сякаш изобщо не бе чул думите на Саймън.

— Ако е замесен, Сейнт Джеймс, ако е замесен…

Той сви надясно по Фулъм Роуд. Минаха покрай магазини за дрехи и антикварни стоки, покрай бистра и ресторанти в луксозната част на Лондон, където улиците бяха претъпкани е модно облечени купувачи и достолепни дами, тръгнали на срещи.

— Все още нямаме всички факти, Томи. Недей да се тормозиш предварително.

Думите на Сейнт Джеймс като че ли отново останаха нечути.

— Това ще съсипе майка ми — рече Линли.

Продължиха към Падингтън. Дебора ги посрещна в малкото фоайе на апартаменти „Шрюзбъри Корт“, където очевидно ги бе чакала, крачейки напред-назад по белите и черни плочки. Отвори им, преди да успеят да докоснат звънеца.

— Татко ми се обади да ми каже, че сте тръгнали насам. Томи, добре ли си? Татко каза, че все още няма никакви новини за Питър.

В отговор Линли изрече името й като въздишка и я притегли към себе си.

— Какъв ужас беше този уикенд за теб! Съжалявам, Деб!

— Всичко е наред. Няма нищо.

Сейнт Джеймс извърна поглед от тях. Забеляза, че думата „портиер“ е написана калиграфски, но неопитната ръка е замазала една от буквите. Той изучаваше бавно и старателно всяка от тях, без да откъсва очи от табелата, докато Дебора не проговори:

— Хелън ни чака горе.

След това тръгна с Линли към асансьора. Завариха лейди Хелън на телефона в апартамента на Дебора. Не говореше нищо, само слушаше. Когато погледна към Сейнт Джеймс и остави слушалката, той разбра от изражението на лицето й на кого се е обаждала.

— Сидни? — попита я.

— Не мога да я открия, Саймън. От нейната агенция ми дадоха списък с имената на приятелите й. Но никой не е чувал нищо за нея. Опитвах многократно в апартамента й. Нищо. Позвъних и на майка ти, но и оттам не ми отговори никой. Да продължа ли да й звъня?

По гръбнака на Сейнт Джеймс се спусна студена тръпка.

— Не, само ще я разтревожиш.

Лейди Хелън отново заговори:

— Започнах да си мисля за смъртта на Джъстин Брук.

Нямаше нужда да казва повече. Мислите и на самия Сейнт Джеймс бяха направили скок натам още в момента, в който лейди Хелън му каза, че сестра му не се е появявала. Отново се изруга, задето е оставил Сидни да напусне сама Корнуол. Ако се беше натъкнала на някаква опасност, ако й се беше случило нещо лошо… Усети как пръстите на дясната му ръка се впиват в дланта. Наложи си да ги отпусне.

— Тина Когин върнала ли се е?

— Още не.

— Тогава може би трябва да пробваме ключа. — Той погледна Линли. — Донесе ли ги?

— Да ги е донесъл ли? — попита изненадано лейди Хелън.

— Хари Камбри успя да вземе ключовете на Мик от Боскоуън — обясни Линли. — Искахме да проверим дали някой от тях не отключва вратата на Тина.

Очакването им трая само колкото да отидат до съседния апартамент, да пъхнат нужния ключ в ключалката и да го завъртят. Вратата се отвори и влязоха вътре.

— Добре, значи е имал свой ключ — рече лейди Хелън. Но наистина, Томи, къде ни отвежда това? Едва ли е изненада. Вече знаехме, че е идвал тук. Дебора ни го каза. Така че засега ни е известно само, че е бил достатъчно важен в очите на Тина, за да заслужи ключ от вратата й.

— Това променя естеството на връзката им, Хелън. Очевидно не е като между проститутка и клиента й. Проститутките обикновено не дават ключове от апартаментите си.

От мястото си до малката кухничка Сейнт Джеймс оглеждаше стаята. Мебелите бяха скъпи, но говореха малко за обитателката. Не се виждаха никакви лични вещи — фотографии, спомени или някакви колекции. Всъщност цялата стая изглеждаше така, сякаш е била наредена от декоратор за някой хотел. Той отиде до бюрото.

Червената лампичка на телефонния секретар мигаше, показвайки, че има съобщение. Той натисна бутона. Един мъжки глас каза:

— Колин Сейдж. Обаждам се във връзка с обявата. — След това даде номера си.

Второто съобщение бе почти същото. Сейнт Джеймс си записа номерата и ги даде на лейди Хелън.

— Обява ли? — попита тя. — Едва ли си намира клиенти по този начин.

— Не ми ли каза, че има и спестовна книжка? — рече в отговор Сейнт Джеймс.

Дебора се доближи до него.

— Ето — каза тя. — И това също.

Измъкна от едно чекмедже спестовната книжка и кафявата папка. Сейнт Джеймс взе първо папката и се намръщи, докато преглеждаше спретнатата колонка от имена и адреси. Най-вече в Лондон. Най-далечният беше в Брайтън. Чу как Линли преглежда скрина зад него.

— Какво е това? — попита замислено Сейнт Джеймс повече себе си, но Дебора отговори.

— Първо си мислехме, че са клиенти. Само че, разбира те, едва ли са такива. В списъка има и жени. А дори и да нямаше, трудно е да си представиш, че някой ще успее да…

Тя се поколеба. Сейнт Джеймс вдигна поглед. Бузите й бяха пламнали.

— Да обслужи толкова мъже? — попита той.

— Е, разбира се, на етикета е обозначила, че те са само възможни, нали? Така че отначало си помислихме, че използва списъка, за да… Преди още да отворим папката и да видим… Искам да кажа, как точно си събира клиентела една проститутка? Чрез устни препоръки? — Лицето й почервеня още повече. — Господи! Не се ли получи ужасен каламбур?

Той се подсмихна на въпроса й.

— Какво смяташ, че е правила с този списък, изпращала е брошури ли?

Дебора се засмя тъжно:

— Направо съм безнадеждна в тези неща, нали? Стотици следи, които крещят да бъдат забелязани, а аз не мога да проумея нито една.

— Мислех, че си решила, че не е била проститутка. Според мен всички мислехме така.

— Просто е заради начина, по който говореше, а и външният й вид…

— Може би ще трябва да се абстрахираме от външния й вид — каза Линли.

Беше застанал в другия край на стаята, пред гардероба до лейди Хелън. Беше извадил четирите кутии за шапки от най-горната лавица и ги бе подредил в редица на пода. Наведе се над тях и разтвори меката бяла хартия. От гнездото, което образуваше хартията, измъкна перука. Дълги черни коси, тънък бретон. Той я постави върху юмрука си.

Дебора зяпна. Лейди Хелън въздъхна.

— Прекрасно — каза тя. — Значи тази жена в действителност носи перука? Така че и малкото, което знаем за нея — без да споменаваме описанието на Дебора, — вероятно е напълно безполезно. Тя е една химера, нали? Фалшиви нокти, фалшива коса. — Погледна към скрина. Като че ли нещо й хрумна, защото отиде до него, отвори едно от чекмеджетата и порови из бельото. Вдигна черен сутиен. — И всичко останало е фалшиво.

Сейнт Джеймс отиде при тях. Взе перуката от Линли и я занесе до прозореца, където разтвори завесите и я поднесе на дневна светлина. По структурата си личеше, че е направена от истинска коса.

— Знаеше ли, че носи перука, Деб? — попита Линли.

— Не, разбира се, че не. Откъде можех да зная?

— Високо качество е — рече Сейнт Джеймс. — Нямала си основания да смяташ, че е перука.

Огледа я отблизо и прокара пръст по вътрешната мрежа. Един косъм се отдели, но не от онези на перуката, а друг, откъснал се от главата на притежателя й и захванат в мрежата. Сейнт Джеймс го извади напълно, поднесе го към светлината и подаде перуката обратно на Линли.

— Какво има, Саймън? — попита лейди Хелън.

Той не отговори веднага, а се втренчи в косъма между пръстите си, докато осъзнаваше и свикваше с това, което намекваше той. Имаше само едно разумно обяснение за изчезването на Тина Когин. Все пак той се позабави малко, за да подложи теорията си на изпитание.

— Носила ли си я, Дебора?

— Аз ли? Какво те кара да мислиш така?

Сейнт Джеймс взе от най-горното чекмедже на бюрото лист бяла хартия, сложи косъма върху него и отново го занесе до прозореца.

— Косъмът — каза той. — Червеникав е.

Той вдигна поглед към Дебора и видя как изражението й се променя от недоумение към разбиране.

— Възможно ли е? — попита я Сейнт Джеймс, тъй като тя беше единствената, която бе виждала и двамата, и единствена можеше да го потвърди.

— О, Саймън, никак не ме бива в тези работи! Не зная. Не зная.

— Но ти си я виждала. Разговаряли сте. Дала ти е напитката.

— Напитката — каза Дебора и изхвръкна от стаята.

След секунди другите чуха как вратата на апартамента й се блъска в стената. Лейди Хелън каза:

— Какво има? Едва ли мислиш, че Дебора има нещо общо с това. Жената е инкогнито. Това е всичко чисто и просто. Тя с под прикритие.

Сейнт Джеймс постави парчето хартия на бюрото и косъма върху него. В главата му отново и отново звучеше онази дума. Инкогнито, инкогнито. Каква странна шега.

— Боже мой! — рече той. — Та тя е казвала на всеки, с когото се е срещала. Тина Когин. Тина Когин. Проклетото й име е анаграма.

Дебора влетя в стаята със снимката от Корнуол в едната си ръка и малка картичка в другата. Подаде и двете на Сейнт Джеймс.

— Обърни ги — каза тя.

Не му бе нужно да прави това. Знаеше, че почеркът и на двете ще бъде еднакъв.

— Това е картичката, която тя ми даде, Саймън! Рецептата за нейната напитка. А на гърба на снимката на Мик…

Линли отиде при тях и взе картичката и снимката от Сейнт Джеймс.

— Всемогъщи боже! — промърмори той.

— Какво става, за бога? — попита лейди Хелън.

— Според мен това е причината, поради която Хари Камбри градеше на Мик репутация на голям мъжкар — отговори Сейнт Джеймс.

Дебора наля вряла вода в порцелановия чайник и го отнесе до малката дъбова маса, която бяха преместили в дневната на апартамента й. Настаниха се около нея — Дебора и Линли на канапето-легло, а лейди Хелън и Сейнт Джеймс на столовете. Саймън вдигна спестовната книжка, която лежеше между останалите неща, свързани с живота и смъртта на Мик Камбри: кафявата папка с етикет „Възможни“; картичката, на която беше записал телефонния номер на „Айлингтън-Лондон“; хартийката от сандвич от кафене „Талисман“; снимката му и рецептата за напитката, дадена на Дебора в деня, в който се бе появил като Тина Когин на вратата й.

— Тези десет тегления от сметката — каза лейди Хелън, като ги посочи — съвпадат със сумите, които Тина… които Мик е плащал за наем. А и времето съвсем точно потвърждава фактите, Саймън. От септември до юни.

— Дълго преди с Марк да започнат търговията с кокаин — рече Линли.

— Значи не оттам е имал пари за апартамента? — попита Дебора.

— Не и според Марк.

Лейди Хелън прокара пръст надолу по страницата с вноските. След това каза:

— Само че в продължение на цяла година е внасял суми два пъти седмично. Откъде, за бога, са идвали?

Сейнт Джеймс прелисти книжката до първата й страница, като огледа всичко написано.

— Очевидно е имал друг източник на доходи.

Саймън виждаше, че сумите на вноските не са последователни. Понякога бяха значителни, понякога недотам. Това отхвърляше втората възможност, изникнала в ума му, когато забеляза редовността на вноските в сметката на Мик. Не можеше да бъдат приходи от шантаж. Изнудваните обикновено увеличаваха цената, за да пазят в тайна опасна информация. Апетитът идваше с яденето: веднъж спечелил лесни пари, човек започваше да иска все повече и повече.

— Освен това — рече Линли, — Марк ни каза, че двамата са вложили печалбите си във втора, по-голяма покупка. Вземането на „Дейз“ в неделя потвърждава това.

Дебора наля чая. Сейнт Джеймс си сипа обичайните четири лъжички захар. Лейди Хелън потрепери отвратено и подаде захарницата на Дебора. След това вдигна кафявата папка.

— Мик сигурно е продавал своя дял от кокаина в Лондон. Със сигурност, ако го беше правил в Нанрънел, някой в крайна сметка щеше да разбере. Госпожа Суон например. И през ум не ми минава, че нещо би могло да й убегне.

— Това звучи разумно — съгласи се Линли. — В Корнуол е имал репутация на журналист. Едва ли би я рискувал, като продава кокаин там, когато би могъл съвсем лесно да го прави и тук.

— Но аз останах с впечатлението, че е имал репутация и в Лондон — рече Сейнт Джеймс. — Преди да се върне в Корнуол, е работил тук, нали?

— Но не и като Тина Когин — забеляза Дебора. — Сигурно е продавал наркотиците като жена.

— Той е станал Тина през септември — рече лейди Хелън. — Наел е този апартамент през септември. Започнал е да продава през следващия март. Достатъчно време, за да натрупа списък с купувачи. — Тя почука с пръст по папката. — Чудехме се какво може да означава това „възможни“, нали? Може би вече знаем. Да проверим ли какви всъщност са тези възможни!

— Ако са вероятни купувачи на кокаин — каза Линли, — едва ли ще си го признаят.

Лейди Хелън се усмихна ведро.

— Не и на полицията, Томи, скъпи. Разбира се.

Сейнт Джеймс знаеше какво означава тази ангелска усмивка. Ако някой можеше да измъкне информация от напълно непознат човек, то това бе лейди Хелън. Лековатите разговори, водещи по пътеката на удоволствията към издаване на информация и съдействие, бяха неин изключителен талант. Вече го беше доказала и в „Шрюзбъри Корт“. Получаването на ключа от апартамента на Мик за нея бе детска игра. Този списък с възможни бе просто крачка напред, съвсем умерено предизвикателство. Щеше да се превърне в сестра Хелън от Армията на спасението; в Хелън Спасената от програма за лечение на наркомания; в Хелън Отчаяната, търсеща поредната си доза. Но в крайна сметка, по един или друг начин, щеше да измъкне истината.

— Ако Мик е пласирал в Лондон, може някой от купувачите да го е последвал до Корнуол — каза Сейнт Джеймс.

— Но ако е продавал като Тина, как би могъл някой да знае кой всъщност е той? — попита Дебора.

— Може да е бил разпознат. Вероятно някой купувач, който го е познавал като Мик, го е видял да се представя за Тина.

— И да го е последвал до Корнуол? Защо? Шантаж?

— Какъв по-добър начин за доставяне на кокаин? Ако купувачът е имал трудности с парите, защо да не изнудва Мик за кокаин? — Сейнт Джеймс вдигна всяко от нещата, огледа ги внимателно, повъртя ги между пръстите си и отново ги постави на масата. — Но Камбри не е пожелал да рискува репутацията си в Корнуол, като се поддаде на шантажа. Затова с клиента му са се скарали. Бил е ударен. След това си е ударил главата и е умрял. Купувачът е взел парите от дневната. Всеки човек, отчаяно нуждаещ се от наркотици — и то такъв, който току-що е убил човек, — няма да се откаже да вземе пари, които лежат на открито.

Линли се изправи рязко, отиде до отворения прозорец, облегна се на перваза и се загледа надолу към улицата. Сейнт Джеймс осъзна твърде късно чий портрет е рисувал със серията си от предположения.

— Възможно ли е да е знаел за Мик? — попита Линли.

Отначало никой не отговори. Вместо това, всички се заслушаха в нарастващия шум от уличното движение в Съсекс Гардънс. Пътуващите към къщи служители започваха да се насочват към Едгуеър Роуд. Забръмча двигател. В отговор изскърцаха спирачки. Линли повтори въпроса, без да се обръща от прозореца:

— Възможно ли е брат ми да е знаел?

— Възможно е, Томи — каза Сейнт Джеймс. Когато Линли се обърна рязко към него, той продължи неохотно: — Той е бил част от мрежата за пласиране на наркотици в Лондон. Сидни го видяла неотдавна в Сохо. През нощта. В една уличка.

Той се спря замислено, спомняйки си информацията, която му беше дала сестра му, и описанието й на жената, нападната от Питър. Облечена цялата в черно, с развята черна коса.

Остана с впечатлението, че и лейди Хелън си е припомнила същото, защото заговори с — както изглеждаше — твърда решеност да избави Линли от тревогата, като насочи вниманието към престъплението от друг ъгъл:

— Смъртта на Мик може да се върти около нещо съвсем друго. Отначало си го помислихме и не виждам защо трябва да го отхвърляме сега. Все пак е бил журналист. Може да е пишел някаква статия. Може дори да е пишел нещо за травеститите.

Сейнт Джеймс поклати глава:

— Не е пишел за травеститите. Той е бил травестит. Разходите по този апартамент го доказват. Мебелите. Женският гардероб. Не е имал нужда от всичко това само за да събере информация за статия. А и не бива да забравяме, че Хари Камбри е намерил бельо в бюрото на Мик в офиса на вестника. Без да споменаваме това, че са се скарали.

— Хари е знаел?

— Очевидно се е досетил.

Лейди Хелън повъртя между пръстите си хартийката от кафене „Талисман“, сякаш твърдо решена да направи още едно усилие да успокои Линли.

— И все пак Хари беше сигурен, че е заради статия.

— Може и да е било статия. Все още имаме връзката с „Айлингтън-Лондон“.

— Може би Мик е разследвал някакво лекарство — предположи Дебора. — Лекарство, което още не е било готово за пускане на пазара.

Лейди Хелън поде мисълта й:

— Някое със странични ефекти. До което лекарите вече са имали достъп. А компанията е пренебрегвала възможността за евентуални проблеми.

Линли се върна до масата. Спогледаха се, изненадани от правдоподобността на това случайно предположение. Талидомид. Изчерпателните тестове, правила и ограничения вече бяха изключили възможността за пореден тератологически кошмар. Но хората бяха алчни за бързи печалби. Винаги бяха такива.

— Ами ако, разследвайки нещо съвсем различно, Мик се е натъкнал на нещо подозрително? — предположи Сейнт Джеймс. — Следил го е тук. Разпитвал е хора от „Айлингтън-Лондон“. И това е довело до смъртта му.

Въпреки усилията им, Линли не се присъедини към тях.

— Ами кастрацията? — Той се отпусна на канапето и потърка челото си. — Като че ли не можем да се насочим към нищо, което да обяснява цялата работа.

Сякаш за да подчертае безплодността в думите му, телефонът звънна. Дебора отиде да отговори. В момента, в който заговори, Линли скочи на крака.

— Питър? Къде си, за бога?… Какво?… Не разбирам… Питър, моля те… Къде си се обадил?… Почакай, той е тук.

Линли се хвърли към телефона.

— Дяволите да те вземат, къде беше? Не знаеш ли, че Брук… Млъкни и ме слушай поне веднъж, Питър. Брук е мъртъв, Мик също… Вече не ме е грижа какво искаш… Какво? — Линли млъкна и замръзна. Тялото му се скова. Гласът му изведнъж прозвуча напълно спокойно: — Сигурен ли си?… Чуй ме, Питър, трябва да се стегнеш… Разбирам, но не бива да докосваш каквото и да било. Разбираш ли ме, Питър? Не пипай нищо. Остави я… А сега ми дай адреса си… Добре. Да, записах. Идвам веднага.

Той постави слушалката. Като че ли минаха цели минути, докато се обърна към останалите:

— Нещо е станало със Саша.

— Мисля, че е взел нещо — каза Линли.

„Което обяснява — помисли си Сейнт Джеймс — защо Томи настоя Дебора и Хелън да не идват. Не иска някоя от тях да види брат му в това състояние, особено Дебора.“

— Какво се е случило?

Линли насочи колата към Съсекс Гардънс и изруга, когато едно такси му препречи пътя. Отправи се към Бейсуотър Роуд, зави през Раднър Плейс и безброй странични улички, за да избегне най-натоварената част от следобедните задръствания.

— Не знам. Само пищеше, че тя е на леглото, че не се движи и че според него е мъртва.

— Не му ли каза да позвъни на „Бърза помощ“?

— Господи, та той халюцинираше, Сейнт Джеймс! Звучеше ми като човек, изпаднал в делириум. По дяволите проклетото движение!

— Къде е той, Томи?

— В Уайтчапъл.

Отне им почти час, докато стигнат там, като си проправяха с мъка път през страхотни задръствания от коли, камиони, автобуси и таксита. Линли познаваше града достатъчно добре, за да минава през безброй странични улички, но всеки път, когато се покажеха на някоя от главните артерии, отново биваха забавяни. На половината път по Ню Оксфорд Стрийт Линли каза:

— Вината е моя. Аз направих всичко, само дето не ходех да му купувам наркотиците.

— Не ставай смешен!

— Исках да има най-доброто. Никога не съм го оставял да бъде самостоятелен. И в резултат той се превърна в това. Аз съм виновен, Сейнт Джеймс. Аз съм ненормалният тук.

Саймън се загледа през прозореца, докато търсеше подходящ отговор. Помисли си колко енергия хабят хората в усилията си да избегнат най-очевидните истини. Запълваха си времето, като си отвличаха вниманието и отричаха, но в крайна сметка се озоваваха в дванадесетия час, от който не можеха да се измъкнат. Колко дълго се бе занимавал Линли с такова избягване? Колко дълго той самият бе правил това? То се беше превърнало в навик и за двамата. Старателно избягвайки да си кажат необходимото, се бяха научили на лицемерие в най-важните области от живота си.

— Не всичко на този свят е твоя отговорност, Томи — рече той.

— Майка ми каза почти същото миналата вечер.

— Била е права. Самонаказваш се, когато другите носят също толкова отговорност, колкото и ти.

Линли му хвърли бърз поглед.

— Катастрофата. И това, нали? През всичките изминали години ти се опитваше да свалиш товара от раменете ми, но никога няма да успееш, не и напълно. Аз карах колата, Сейнт Джеймс. Независимо от другите факти, които смекчават вината ми, първоначалният си остава. Аз карах колата онази нощ. И се измъкнах здрав и читав. А ти — не.

— Не съм те обвинявал.

— И няма нужда да го правиш. Аз сам се обвинявам. — Линли сви по Ню Оксфорд Стрийт и започна поредната серия от странични и задни улички, водещи към Сити и Уайтчапъл, който се намираше точно зад него. — Но поне трябва да престана да се обвинявам за Питър, ако искам да не полудея. Най-доброто, което в момента мога да предприема по този въпрос, е каквото и да открием, когато стигнем при него, то да си бъде отговорност на Питър, а не моя.

Намериха сградата в тясна уличка точно зад Брик Лейн, където група крещящи пакистанчета играеха футбол със смачкана топка. Използваха четири найлонови торби с боклук за греди, но едната от тях се беше скъсала и съдържанието й лежеше разпръснато наоколо, изпомачкано от краката на децата.

Видът на бентлито спря играта веднага и Сейнт Джеймс и Линли слязоха от колата в кръг от любопитни лица. Въздухът бе тежък — не само от подозрението, придружаващо появата на непознати в тясно сплотени общества, но и от миризмата на утайка от кафе и гниещи зеленчуци и плодове. Обувките на играещите деца доста допринасяха за тази остра миризма. Изглеждаха целите налепени с органични отпадъци.

— К’во става? — промърмори едно от децата.

— Де да знам — отговори друго. — Ама и кола, а?

Трето, по-предприемчиво от останалите, пристъпи напред и предложи: „Да наглеждам колата зарад вас, господине. Да я пазя от тия тука.“ И кимна към останалите от групата. Линли повдигна леко ръка — знак, който хлапето като че ли прие за съгласие, защото сложи едната си ръка на капака, другата на хълбока, а ожуления си крак — на бронята.

Бяха паркирали точно пред сградата на Питър — тясна и пететажна. Явно някога бе боядисана в бяло, но времето, саждите и безразличието я бяха оцветили в отблъскващо сиво. Дървенията на врати и прозорци като че ли не беше пипвана от десетилетия. На местата, където беше нанасяна синя боя, за да се получи приятен контраст с бялата фасада, бяха останали само точици — лазурни петънца като лунички върху кожа, проядена от старост, фактът, че някой от третия етаж се беше опитал да посмекчи вида й, насаждайки фрезии в нацепено дървено сандъче, не успяваше да направи нищо срещу общото усещане за нищета и разложение.

Изкачиха четирите стъпала към входната врата. Над нея с червена боя бяха изпръскани думите Последните няколко дни. Изглеждаха подходящи за табела.

— Каза, че се намира на първия етаж — рече Линли и се отправи към стълбите.

Евтиният линолеум, който ги покриваше, беше износен по средата чак до черната си подплата, а по все още здравите му краища имаше смес от стар восък и прясна мръсотия. Големи мазни петна оцветяваха стените до стълбището. По тях на местата, където някога е бил монтиран парапет, имаше дупки, които приличаха на следи от дребна шарка. Виждаха се и отпечатъци от ръце, както и огромно петно като от сос, процедило се от горния етаж.

На площадката стоеше ръждясала бебешка количка, килната на трите си колела и заобиколена от няколко чувала с боклук, две тенекиени кофи, метла и почернял парцал на дръжка. Мършава котка, чиито ребра се брояха, с възпалена рана на челото, се промъкна покрай тях, докато се изкачваха, измъчвани от миризмата на чесън и урина.

В коридора на първия етаж, който не бе постлан с пътека, сградата сякаш оживя. Телевизия, музика, спорещи гласове, внезапен плач на дете — нехармоничните звуци на хора, вършещи ежедневните си задължения. Все пак положението в апартамента на Питър бе различно. Откриха го в далечния край на коридора, където едно мръсно прозорче пропускаше малко светлина от улицата. Вратата беше затворена, но не напълно, нито пък й бе пуснато резето, защото щом Линли почука, тя се отвори и разкри една-единствена стая. Прозорците й, затворени и покрити със спални чаршафи, като че ли задържаха вътре миризмите на цялата сграда и ги смесваха с по-силната воня на немити тела и мръсни дрехи.

Въпреки че стаята не беше кой знае колко по-малка от тази в Падингтън, която съвсем скоро бяха напуснали, контрастът бе потресаващ. Нямаше буквално никакви мебели. Вместо тях три големи, покрити с петна възглавници лежаха на пода сред разхвърляни вестници и отворени списания. Вместо гардероб или скрин, на един стол бяха натрупани несгънати дрехи, проточващи се до четирите кашона, в които имаше още. Обърнати с дъното нагоре щайги за плодове служеха за маси, а една настолна лампа без абажур осигуряваше светлината в стаята.

Линли не каза нищо, когато влязоха. За момент остана на прага, сякаш събираше сили да затвори вратата и да се изправи срещу истината.

Накрая бутна вратата и вече нищо не се препречваше пред погледа им. До близката стена протрито канапе беше разпънато на легло. На него лежеше неподвижно частично покрита фигура. На пода зад канапето Питър Линли се беше свил в ембрионална поза, с увити ръце около главата.

— Питър! — Томас отиде до него, коленичи и отново извика името му.

Сякаш събуден от звука, Питър си пое рязко дъх и направи конвулсивно движение. Очите му се нагласиха на фокус и забелязаха брат му.

— Не мърда. — Той натъпка част от тениската в устата си, сякаш за да не заплаче. — Върнах се у дома и тя беше тук, но не мърдаше.

— Какво се е случило? — попита Линли.

— Не мърда, Томи! Върнах се у дома и тя беше тук, но не мърдаше.

Сейнт Джеймс се приближи, до канапето и повдигна чаршафа, който покриваше по-голямата част от фигурата. Под него Саша лежеше гола върху мръсното спално бельо, с протегната напред ръка и пръсти, висящи отвъд ръба на леглото. Рядката коса покриваше лицето й, а онази част от шията, която беше открита, изглеждаше посивяла от мръсотия. Той допря пръсти до китката на протегнатата й ръка, макар предварително да знаеше, че това е чиста формалност. Някога бе работил в една оперативна група към Скотланд Ярд. Не за пръв път виждаше труп.

Изправи се, погледна Томас и поклати глава. Приятелят му се приближи, отмахна разпиляната коса и повдигна внимателно ръката, за да види степента на вкочанясване. След това отстъпи назад при вида на иглата за подкожни инжекции, забита в плътта й.

— Свръхдоза — каза Линли. — Какво е взела, Питър?

Върна се при брат си. Сейнт Джеймс остана при трупа. Забеляза, че спринцовката е празна и буталото е натиснато докрай, сякаш бе вкарала във вените си вещество, което я бе убило на момента. Беше трудно за вярване. Той се огледа за нещо, което да му подскаже какво може да е взела, за да причини такава смърт. На щайгата до леглото нямаше нищо, освен празна чаша с покрита с петна лъжичка в нея и остатъци от бял прашец по ръба. На самото легло нямаше нищо друго, освен трупа. Той отстъпи назад и огледа пода между леглото и щайгата. Точно тогава го видя и почувства прилив на ужас.

Сребърно шишенце лежеше на една страна, почти извън полезрението му. От него се беше изсипал бял прах, несъмнено същият като по ръба на чашата — веществото, причинило смъртта на Саша Нифърд. Неподготвен за гледката, Саймън усети как сърцето му се разтуптява. Заля го внезапна горещина. Не можеше да повярва.

Шишенцето беше на Сидни.

Двадесет и първа глава

— Стегни се, Питър — казваше в този момент Линли на брат си. После го хвана за ръката и го изправи на крака. Питър се притисна до него, плачейки. — Какво е взела?

Сейнт Джеймс гледаше втренчено шишенцето. Чуваше гласа на Сидни е кристална яснота, сякаш стоеше срещу него в стаята. „Откарахме го у тях — казваше тя. — Мизерен малък апартамент в Уайтчапъл.“ И по-късно, по-изобличаващо и напълно неопровержимо: „Просто кажи на Питър, когато го намериш, че имам да обсъждам с него много неща. Повярвай ми, с нетърпение очаквам да ми се удаде тази възможност.“

Шишенцето проблясваше на светлината на лампата, намигваше му и го подканяше да го разпознае. Той го направи, призна без колебание. Защото от мястото, където беше застанал, Сейнт Джеймс виждаше част от гравираната украса, съдържаща инициалите й. Той самият бе настоявал за нея, защото бе подарил това шишенце на сестра си преди четири години, за двадесет и първия й рожден ден.

Ти беше любимият ми брат. Най-много теб обичах.

Нямаше време. Нямаше възможност да обмисля различните варианти и претегля относителния морал на всеки от тях. Можеше само да действа или да я остави на полицията. Реши да действа, наведе се и протегна ръка.

— Добре. Значи си го намерил — каза Линли и се приближи до него. — Прилича ми на…

Внезапно като че ли забеляза напрежението в позата на Сейнт Джеймс, в протегнатата му напред ръка. Вероятно бе зърнал бледността на лицето му, причинена от залелия го след горещината студ, защото веднага го дръпна настрани от леглото.

— Недей да го пазиш заради мен — рече тихо Томас. — Свърши се, Сейнт Джеймс. Имам предвид това, което казах в колата. Ако е хероин, мога да помогна на Питър само като го накарам да понесе последствията. Ще се обадя на полицията. — И излезе от стаята.

Отново го заля гореща вълна. Саймън я усети по лицето и в ставите си. Без да забелязва Питър, който се беше облегнал на стената и плачеше в шепи, той се приближи сковано до прозореца. Дръпна чаршафа завеса, за да го отвори, но само откри, че някой в миналото го е боядисал и затворил неизсъхнал. В стаята беше ужасно задушно.

„По-малко от двадесет и четири часа“, помисли си той. На шишенцето стоеше знакът на златаря — малък красив герб, гравиран в основата. На полицаите нямаше да им отнеме много време, докато намерят адреса на Джърмин Стрийт, откъдето го беше купил. След това щеше да бъде съвсем просто. Щяха да прегледат книгите с поръчки и да ги сравнят със самото шишенце. След като се обадеха на някои от най-редовните клиенти, щяха да проведат дискретни разпити в домовете им. Най-многото, на което можеше да се надява, бяха двадесет и четири часа.

Чу като в мъгла Линли да говори по телефона в коридора и по-наблизо — хленченето на Питър. Над всичко това звучеше нечие хъхрещо дишане. След малко осъзна, че е неговото собствено.

— Тръгнаха насам — каза Линли и затвори вратата зад себе си. След това прекоси стаята. — Добре ли си, Сейнт Джеймс?

— Да. Напълно.

За да докаже това, той се отдръпна — нужно му бе голямо усилие на волята — от прозореца. Линли беше свалил дрехите от единствения стол в стаята и го бе поставил до долния край на леглото, с гръб към трупа.

— Полицаите тръгнаха насам — повтори той. После решително поведе брат си към стола и го накара да седне. — До канапето лежи шишенце с нещо, заради което вероятно ще те арестуват, Питър. Имаме само няколко минути да поговорим.

— Не съм виждал никакво шишенце. Не е мое — отвърна Питър и си обърса носа с ръка.

— Кажи ми какво се е случило. Къде беше след събота вечерта?

Питър примижа, сякаш светлината дразнеше очите му.

— Никъде не съм бил.

— Не си играй с мен!

— Да си играя ли? Казвам ти…

— Сега трябва да се оправяш сам. В състояние ли си да го разбереш? Трябва да се оправяш съвсем сам. Затова можеш или да ми кажеш истината, или да говориш с полицията. Честно казано, безразлично ми е кое ще избереш.

— Истината ти казвам! Не съм бил другаде, освен тук!

— От колко време?

— От събота. Неделя. Не знам. Не помня.

— По кое време пристигнахте?

— След зазоряване.

— В колко часа?

— Не знам в колко часа! Какво значение има?

— Голямо, тъй като Джъстин Брук е мъртъв. Но в момента имаш късмет, защото полицията смята, че е било нещастен случай.

Питър изкриви устни.

— И си мислиш, че аз съм го убил? Ами Мик? И за него ли ще ме натопиш, Томи? — След като изрече името на брат си, гласът му пресекна. Той отново заплака и тялото му се разтърси от силни, сухи ридания. Покри лицето си с ръце. Ноктите му бяха изгризани и покрити със засъхнала мръсотия. — Винаги си мислиш най-лошото за мен, нали?

Сейнт Джеймс видя, че Линли се готви за словесна битка, и се намеси, за да я предотврати:

— Ще ти бъдат зададени много въпроси, Питър. Като си помислиш, може би ще ти е по-лесно да отговаряш на Томи, така че той да ти помогне, отколкото на някого, когото дори не познаваш.

— Не мога да говоря с него! — изхълца Питър. — Той не иска да ме слуша! Аз съм нищо за него!

— Как можеш да говориш така? — попита ядосано Томас.

— Защото е вярно и ти го знаеш. Просто ме откупваш. Никога не си правил нещо по-различно. Винаги се явяваше с чековата книжка, просто защото така ти беше по-лесно. Не бе нужно да се забъркваш. Но никога не си ми помагал, нито веднъж в живота ми, за каквото и да било! — Той се сви на стола, притисна корема си с ръце и облегна глава на коленете си. — Бях на шест годинки, когато той се разболя, Томи. Бях на седем, когато ти напусна. Бях на дванадесет, когато почина. Знаеш ли какво ми беше? Можеш ли поне да си го представиш? И всичко, което имах — всичко, проклет да си, — беше горкият стар Родерик. Правеше всичко възможно да ми бъде като баща. Всякога, когато смяташе, че може да му се размине. Но винаги тайно, за да не разбереш.

Линли го накара да се изправи.

— Значи си започнал да вземаш наркотици по моя вина? Недей да ми го приписваш. Не смей!

— Нищо не ти приписвам! — процеди брат му. — Презирам те!

— Мислиш, че не го знам ли? Живееш всяка секунда от живота си, за да ми създаваш проблеми. Дори открадна фотоапаратите на Дебора, за да си върнеш на мен, нали?

— Това наистина с голям майтап, Томи! Махай се оттук, ако обичаш. Остави ме на полицията.

Сейнт Джеймс си наложи да се намеси заради отчаяната си нужда да получи информация.

— Какво е взела, Питър? — попита той. — И откъде го е взела?

Питър избърса лице в окъсаната си тениска. Беше стара и избеляла и на предницата й имаше нарисуван скелет, букет рози и думите Благодарен в смъртта си.

— Не знам. Не бях тук.

— Къде си бил? — попита Линли.

Питър му хвърли презрителен поглед.

— Да купя хляб и яйца. — Той посочи към мрежата на пода до стената с покупките в нея. След това насочи останалата част от отговора си към Сейнт Джеймс: — Когато се върнах, я намерих така. Отначало си помислих, че е заспала. Само че след това видях… усетих… — Той се спря с разтреперани устни. — Позвъних в кабинета на Томи, но ми казаха, че не е там. След това позвъних у тях, но Дентън ме осведоми, че е още в Корнуол. Позвъних в Корнуол, но Ходж ми каза, че е в Лондон. Аз…

— Защо си ме търсил? — попита Томас.

Питър отпусна ръце до тялото си и се втренчи в пода.

— Защото си мой брат — рече безизразно той.

Линли изглеждаше така, сякаш му бяха изтръгнали сърцето.

— Защо правиш тези неща, Питър? Защо? Защо, за бога?

— Какво значение има?

Сейнт Джеймс чу сирените. Бяха дошли доста бързо. Но все пак имаха предимството, че разчистваха пътя с онези пищящи сирени и проблясващи светлини. Той заговори бързо, твърдо решен да научи най-лошото:

— До леглото има сребърно шишенце. Може ли да е на Саша?

Питър се изсмя:

— Едва ли, ако притежаваше нещо сребърно, отдавна да сме го продали.

— Никога ли не ти го е показвала? Никога ли не си го виждал сред вещите й? Никога ли не е споменавала, че има нещо такова?

— Никога.

Нямаше време за нищо повече. Шумът на приближаващата полиция се повиши до кресчендо, след това секна.

Сейнт Джеймс отиде до прозореца, дръпна завесата и видя до бентлито да спират две панди, две немаркирани полицейски коли и един фургон. Заеха по-голямата част от улицата. Децата се разпръснаха, изоставяйки вратите от торби боклук.

Един от полицаите остана пред сградата, за да опъне полицейската лента от парапета на предните стъпала до близката улична лампа. Останалите влязоха. От годините си в Ярд Сейнт Джеймс познаваше повечето от тях или по име, или по чин: двама детективи от криминалния отдел, оперативната група, фотограф и съдебния патолог. Беше необичайно за тях да пристигат едновременно, следователно несъмнено знаеха, че им се е обадил колега. Вероятно затова Линли се беше обадил на Скотланд Ярд, а не на местната полиция, в чиято юрисдикция попадаше Уайтчапъл. Макар че възнамеряваше Питър да понесе последствията, които можеха да възникнат от смъртта на Саша Нифърд, нямаше намерение това да стане без неговото непряко участие. Беше едно да се зарича да не помага на Питър, ако са замесени наркотици, но съвсем друго да го остави на произвола на съдбата в ситуация, която вероятно щеше да се превърне в разследване от коренно различно естество. Защото ако Питър знаеше за наркотика, ако го беше дал на Саша, ако дори й беше помогнал да го вземе, възнамерявайки да вземе своята доза, след като се върне от пазара… Всичко това бяха възможности, които както Сейнт Джеймс, така и Линли добре съзнаваха. И всичките можеха да бъдат оформени в различни степени на убийство. Томас искаше цялото разследване да бъде водено от екип, на който може да се довери, затова се беше обадил на Скотланд Ярд. Саймън се запита кой ли служител от Виктория Стрийт се обажда в момента на Бишъпското управление с обяснения защо Скотланд Ярд навлиза в чужди територии.

Стъпките на служителите задумкаха нагоре по стълбите. Линли ги посрещна на вратата.

— Ангъс — каза той на мъжа, който вървеше начело.

Това беше детектив инспектор Ангъс Макфърсън — набит шотландец, който се обличаше в стари камгарни костюми, изглеждащи, сякаш нощем влизаха в ролята на пижама. Той кимна на Линли и се приближи до леглото. Служителката до него го последва, като извади малък тефтер от дамската си чантичка и химикалка от джобчето на гърдите на набраната си червеникавокафява блуза. Детектив сержант Барбара Ханърс, партньорката на Макфърсън. Сейнт Джеймс познаваше и двамата.

— К’во имаме тук? — промърмори Макфърсън, повъртя ъгълчето на чаршафа между пръстите си и погледна през рамо, докато останалите от групата влизаха в стаята. — Нали не си пипал нищо, Томи?

— Само чаршафа. Беше покрита, когато влязохме.

— Аз я покрих — рече Питър. — Помислих си, че е заспала.

Сержант Хавърс повдигна изразително и невярващо едната си вежда. След това си записа нещо в тефтерчето. Погледна първо Линли, после брат му и накрая трупа на леглото.

— Ходих да купя яйца — рече Питър. — И хляб. Когато се върнах…

Линли застана зад брат си и сложи ръка на рамото му. Това беше достатъчно, за да го накара да млъкне. Сержант Хавърс отново ги погледна.

— И когато се върнахте? — рече тя без следа от чувство.

Питър погледна брат си, сякаш очакваше насока. Първо езикът, след това и зъбите потърсиха горната му устна.

— Беше така — рече той.

Пръстите на Линли побеляха върху рамото на брат му. Очевидно сержант Хавърс видя това, защото изсумтя кратко и многозначително: не изпитваше афинитет или колегиално чувство към Томас Линли в това положение. Обърна се отново към леглото. Макфърсън започна да й говори тихо и припряно. Тя си записа няколко неща.

Когато Макфърсън завърши предварителния си оглед, се приближи до Питър и Томас. Отведе ги в най-далечния ъгъл на стаята, докато съдебният патолог нахлузваше хирургически ръкавици, за да започне работата си. След това последният започна да бърка, пипа, мушка и преглежда. Свърши за няколко минути. Измърмори нещо на Хавърс и направи път на оперативната група.

Сейнт Джеймс ги наблюдаваше как започват да събират доказателствата и всичките му сетива бяха насочени към сребърното шишенце на Сидни на пода. Водната чаша върху щайгата беше поставена в пликче и номерирана. Мръсната лъжичка — също. Остатъците от фин прашец, които Сейнт Джеймс не беше забелязал при първия си оглед на щайгата, бяха внимателно прибрани с четка в шишенце. След това щайгата беше преместена с няколко сантиметра встрани и самото шишенце беше вдигнато от пода. Когато и то бе пуснато в пликче, двадесет и четирите часа започнаха да текат.

Сейнт Джеймс направи знак на Томас, че смята да си върви. Приятелят му го доближи.

— Ще отведат Питър — рече Линли. — Отивам с него. — След това, сякаш му се струваше, че намерението да придружи брат си по някакъв начин противоречи на предишното му решение да го остави да се оправя сам, добави: — Попе това трябва да направя.

— Разбирам.

— Нали ще кажеш на Дебора? Нямам представа колко ще се забавя.

— Разбира се.

Сейнт Джеймс се почуди как да формулира следващия си въпрос. Знаеше, че когато го чуе, Линли може да си направи бързо извод, който да го накара да откаже. Все пак трябваше да знае подробностите, и то да ги получи, без приятелят му да разбере защо. Той опипа предпазливо почвата:

— Ще ми дадеш ли малко информация от Ярд? Веднага щом я получат?

— Каква информация?

— От аутопсията. Колкото можеш. И веднага щом можеш.

— Не мислиш, че Питър…

— Те ще ускорят нещата заради теб, Томи. Това е най-малкото, което могат да направят, като се има предвид положението, и ще го сторят. Е, ще ми дадеш ли информацията?

Линли погледна брат си. Питър беше започнал да се тресе. Макфърсън порови из купчината дрехи на пода, намери тениска на райета и я подаде на Хавърс, която нарочно я огледа бавно, преди да я подаде на Питър.

Линли въздъхна и потърка врата си.

— Добре. Ще ти я дам.

Седнал на задната седалка на едно такси, по посока Сейнт Панкрас, Сейнт Джеймс се опита да прогони всички мисли за сестра си и да замести образа й с усилия да формулира някакъв план за действие. Само че не се получи нищо, освен куп спомени. Всеки беше по-натрапчив от предишния и изискваше от него да я спаси.

Спря се за малко в Падингтън и предаде съобщението на Линли на Дебора. Там използва телефона, за да позвъни в апартамента на сестра си, в агенцията й, в собствения си дом, като през цялото време знаеше, че повтаря по-раншните усилия на лейди Хелън; знаеше, но не го бе грижа, дори не мислеше; не правеше нищо друго, освен да се опитва да я намери; виждаше само сребърното шишенце на пода и изкусно преплетените инициали, които сочеха Сидни като негова притежателка.

Съзнаваше, че Дебора е застанала наблизо, че го гледа и слуша. Беше сама в апартамента си. Хелън беше отишла да види какво може да направи със съобщенията от телефонния секретар на Мик и папката с надпис „Възможни“. Сейнт Джеймс видя загрижеността във фината мрежа от бръчици, която се появи на челото й, докато той продължаваше да набира, продължаваше да разпитва за сестра си, продължаваше да се сблъсква с неуспех. Откри, че повече от всичко иска да запази Дебора далеч от истината за страха си. Тя знаеше, че Саша е мъртва, затова приемаше, че тревогата му е свързана единствено е безопасността на Сидни. Сейнт Джеймс бе твърдо решен мнението й да си остане такова.

— Нищо ли? — попита Дебора, когато той най-сетне обърна гръб на телефона.

Саймън поклати глава и отиде до масичката, където бяха оставили материалите, събрани от апартамента на Мик Камбри. Подреди ги, направи ги на купчинка, потупа я, сгъна я и я сложи в джоба на сакото си.

— Мога ли да направя нещо? — попита тя. — Каквото и да било. Моля те! Чувствам се страхотно безполезна. — Изглеждаше потресена и изплашена. — Не мога да повярвам, че някой наистина ще иска да стори нещо лошо на Сидни! Просто е заминала някъде, Саймън. Нали? Ужасно страда по Джъстин. Има нужда да остане сама.

Той чу предпоследното изречение и разбра, че е истина. Беше видял мъката на сестра си в Корнуел и зараждащия се от нея гняв. И все пак си беше заминала, а той й бе позволил да го направи. Каквото и да се стовареше сега върху Сидни, до голяма степен щеше да бъде и по негова вина.

— Не можеш да направиш нищо — рече той.

Тръгна към вратата. Лицето му беше безстрастно. Усещаше го как застива в безчувствена маска. Знаеше, че Дебора няма да разбере такава реакция на предложението си. Щеше да я приеме като отблъскване, може би като детинско отмъщение за всичко, което се беше случило между тях от завръщането й насам. Но Сейнт Джеймс не можеше да направи нищо по този въпрос.

— Саймън, моля те!

— Не може да се направи нищо повече.

— Мога да помогна. Знаеш, че мога!

— Няма нужда, Дебора.

— Позволи ми да ти помогна да я намериш.

— Просто стой тук и чакай Томи.

— Не искам… — Тя замълча. Сейнт Джеймс видя как гърлото й пулсира. Зачака следващите й думи, но не последва нищо. Дебора си пое дълбоко дъх, но не извърна поглед. — Ще отида на Чейни Роу.

— Няма смисъл. Сидни няма да е там.

— Не ме е грижа! Отивам.

Сейнт Джеймс нямаше нито време, нито желание да спори с нея. Затова си тръгна, като си наложи да се върне към първоначалната цел на завръщането си в Лондон. Надяваше се посещението в „Айлингтън-Лондон“ по някакъв начин да разкрие истината за смъртта на Мик Камбри, както и това, че третата смърт в Уайтчапъл е свързана с предишните две. Защото свързването им щеше да означава оправдаване за Сидни. Беше твърдо решен да извади на показ този призрак от Корнуол. „Айлингтън-Лондон“ изглеждаше последната му възможност да го направи.

Само че на задната седалка на таксито почувства как умореното му съзнание губи битката с образите, нападащи спокойствието му и принуждаващи го да се връща към времена и места, за които смяташе, че отдавна е оставил зад гърба си. Видя ги такива, каквито се бяха появявали в болницата — разкривени лица, изникнали от ямата на постоянно плуващото му съзнание и от лекарствата, които притъпяваха повечето от мъките му. Дейвид и Андрю разговаряха тихо с лекарите; майка му и Хелън, съсипани от мъка; Томи, изтормозен от вина. И Сидни. Само на седемнадесет години, с ужасно подстригана коса и обици, които приличаха на сателитни антени. Скандалната Сидни, която му четеше от най-тъпите лондонски всекидневници и се кикотеше гръмогласно на най-отвратителните и пикантни статии. Винаги беше до него, не пропускаше нито ден, не му позволяваше да потъне в отчаяние.

След това в Швейцария. Спомняше си горчивината, с която гледаше Алпите от болничния прозорец, като презираше тялото си, презираше слабостта си и за пръв път се изправяше пред неизбежната реалност, че никога повече няма да може да ходи с лекота по тези планини — или които и да било други. Но Сидни беше с него — нагрубяваше го, крещеше, тикаше го насила обратно към здравето и упорито настояваше, че ще доживее до дълбока старост, макар че той се молеше всяка нощ да умре.

Когато си спомни всичко това, Саймън се опита да се пребори с фактите, които го тревожеха: присъствието на Сидни в Сохо; естеството на връзката й с Джъстин Брук; лесния й достъп до наркотици поради начина й на живот, познатите й и работата, която вършеше. И докато се опитваше да убеди сам себе си, че не е познавала — че не би могла да познава — Мик Камбри и по този начин не би могла да бъде замесена в смъртта му, не можеше да не признае факта, че — според думите на Дебора — Сидни е видяла Тина Когин онзи ден в апартамента й. Самата Сидни беше разказала как е видяла Питър да бие една жена в Сохо — жена, чието описание съвпадаше с това на Тина. Макар това да бе достатъчно дребно, за да може да бъде счетено за незначително, връзката съществуваше. Не можеше да я пренебрегне. Затова се питаше къде ли е Сидни и какво е направила, докато двадесет и петте години обща история му крещяха да я намери преди полицията.

„Айлингтън-Лондон“ беше непретенциозна сграда недалеч от Грей Ин Роуд. Малко дворче с порта я разделяше от улицата и беше пълно с половин дузина малки коли и миниван с надпис „Айлингтън“, изрисуван върху картата на Великобритания, заедно с малки бели автомобилчета, разпръснати в трите провинции, очевидно обозначаващи разположението на клоновете. Бяха общо десет — най-северният в Инвърнес, а най-южният — в Пензънс. Изглеждаше доста разработен бизнес.

Във фоайето шумът от улицата се заглушаваше от солидните стени, дебелия килим и музикална уредба, от която понастоящем се носеше струнна интерпретация на „Люси в небето с диаманти“. Красиви канапета стояха покрай стените под големи модерни платна в стил Дейвид Хокни12. Срещу тях седеше момиче, което ужасно приличаше на петокласничка, решила да зареже училището. То пишеше на клавиатура и имаше невероятно дълги нокти в тъмнопурпурен цвят. Косата му беше боядисана в същия цвят.

Очевидно беше забелязала приближаващия се Сейнт Джеймс с ъгълчето на окото си, защото не се обърна от екрана на компютъра, само махна вяло с пръсти към купчина листове на бюрото си и направи балонче с дъвката, преди да каже:

— Вземете си един формуляр.

— Не съм дошъл за работа.

Тъй като момичето не отговори, Сейнт Джеймс забеляза, че на ушите й има слушалки от онези, обикновено прикрепяни към касетофон, или диктуващ, или леещ гръмовит рокендрол, който другите за щастие не бе нужно да чуват. Той повтори изречението, но този път по-високо. Момичето вдигна поглед и побърза да махне слушалките.

— Извинете. Човек свиква да отговаря автоматично. — Тя придърпа към себе си голяма книга. — Имате ли уговорена среща?

— Значи хората, които идват тук, обикновено имат уговорени срещи?

Тя подъвка замислено за момент и го огледа от глава до пети, сякаш търсеше скрито значение в думите му.

— Обикновено — рече тя. — Точно така.

— Значи никой не идва да купува?

Дъвката пукна в устата й.

— Продажбите се извършват на други места. Никой не идва тук. От време на време има по някоя поръчка по телефона, но не е като в аптека.

Сейнт Джеймс извади сгънатите материали и снимката на Мик Камбри от джоба на сакото си и й я подаде. Ръката му се допря до ноктите й, наподобяващи тези на хищна птица. Блестейки като мокри, те драснаха леко кожата му. На нокътя на безимения си пръст беше залепила мъничка златна нота като странно бижу.

— Този мъж имал ли е среща с някого тук? — попита той.

Тя се усмихна, когато сведе очи към снимката.

— Идвал е тук, да.

— Скоро ли?

Тя потропа с нокти по бюрото, докато мислеше.

— Хмм. Това е малко трудно да се каже. Май че преди няколко седмици.

— Знаете ли е кого се е срещнал?

— Името му?

— Мик… Майкъл Камбри.

— Нека да проверя. — Тя отвори книгата на бюрото си и прегледа няколко страници — действие, което й позволяваше да покаже ноктите си в най-добрата им светлина, понеже всеки път, когато обръщаше някоя страница, използваше различен пръст, за да проследява колонката от имена и часове.

— Дневник на посетителите? — попита Сейнт Джеймс.

— Всеки се разписва при влизане и излизане. Нали разбирате, заради сигурността.

— Сигурността ли?

— Тук се изследват лекарства. Трябва много да се внимава. Излезе нещо ново и всички в Уест Енд нямат търпение да го опитат с алкохол още същата вечер. А, ето го! Записал се е за „Изпитване на проекти“, Двадесет и пети отдел. — Тя прелисти още няколко страници назад. — Ето го пак. Същият отдел по същото време. Точно преди обяд. — Момичето прегледа още няколко месеца. — Бил е доста редовен.

— Винаги за същия отдел?

— Така изглежда.

— Мога ли да говоря с началника на този отдел?

Тя затвори книгата и го погледна със съжаление.

— Не е лесна работа. Нали разбирате, нямате уговорка. А и горкият господин Малвърд носи на гърба си два отдела наведнъж. Защо не си оставите името? — И сви с безразличие рамене.

Но Сейнт Джеймс нямаше намерение да се остави да го отпратят толкова лесно.

— Този човек, Мик Камбри, е бил убит в петък вечерта.

Лицето на момичето се изостри от внезапен интерес.

— Вие от полицията ли сте? — попита тя и прибави с надежда. — Скотланд Ярд?

За момент Сейнт Джеймс си помисли колко лесно би се справил, ако бе взел Линли със себе си. Но при това положение се задоволи само да извади визитката си и да й я подаде.

— Това е частна молба — каза той.

Момичето погледна картичката и я прочете, като мърдаше беззвучно устни. Накрая я обърна, сякаш на гърба й можеше да има напечатана още информация.

— Убийство! — рече задъхано тя. — Сега ще видя дали ще мога да уредя нещо с господин Малвърд. — Натисна три бутона на таблото и пъхна картичката в джоба си. — Просто в случай, че имам нужда от вас — рече момичето и му намигна.

Десет минути по-късно в приемната влезе един мъж и бутна тежката тапицирана врата зад гърба си. Представи се като Стивън Малвърд, протегна ръка за кратък поздрав и подръпна ухото си. Носеше бяла лабораторна престилка, която стигаше до под коленете му и привличаше вниманието към това, което носеше на краката си. Сандали, вместо обувки, и шарени чорапи. Осведоми, че е много зает и може да отдели само няколко минути, ако господин Сейнт Джеймс би дошъл насам…

Той закрачи енергично към сърцето на сградата. Докато вървеше, косата му, която стърчеше на всички посоки като телена четка, подскачаше, а престилката му се развяваше като мантия. Забави крачка само когато забеляза походката на Сейнт Джеймс, но дори тогава погледна обвинително дразнещия окото крак, сякаш той му отнемаше ценни секунди от работното време.

Повикаха асансьора в края на коридора с административните кабинети. Малвърд не каза нищо, докато не поеха към третия етаж на сградата.

— През последните няколко дни тук беше истински хаос — рече той. — Но се радвам, че дойдохте. И аз си мислех, че има нещо повече от това, което чухме отначало.

— Значи си спомняте Мик Камбри?

По лицето на Малвърд неочаквано се изписа недоумение.

— Майкъл Камбри? Но тя ми каза… — Той направи безцелен жест по посока на приемната и се намръщи. — За какво става дума?

— Човек на име Майкъл Камбри е посещавал „Изпитване на проекти“, Двадесет и пети отдел, неколкократно през последните месеци. Беше убит в петък.

— Не съм сигурен, че мога да ви помогна — каза объркано Малвърд. — Двадесет и пети обикновено не е мой отдел. Поех го само временно. Какво точно желаете?

— Всичко, което вие или който и да било друг може да ми каже за причината на посещенията му.

Вратите на асансьора се отвориха. Малвърд не излезе веднага. Изглеждаше така, сякаш се опитва да реши дали да говори със Сейнт Джеймс, или просто да го отпрати и да се върне към работата си.

— Тази смърт има ли нещо общо с „Айлингтън“? С някой продукт на „Айлингтън“?

Сейнт Джеймс осъзна, че това е напълно възможно, макар и не по начина, но който очевидно си мислеше Малвърд.

— Не съм сигурен — рече Сейнт Джеймс. — Точно затова дойдох.

— От полицията ли сте?

Сейнт Джеймс извади още една визитка.

— Съдебна медицина.

Малвърд изглеждаше умерено заинтригуван от тази информация. Изражението му показваше облекчението, че поне говори с колега.

— Да видим какво можем да направим — каза той. — Насам.

Той поведе Сейнт Джеймс по застлания с линолеум коридор, който с нищо не наподобяваше приемната и административните кабинети по-долу. От двете му страни имаше лаборатории. Вътре на високи столчета пред работни плотове, които времето, местенето на тежки апаратури и излагането на химикали бяха избелили от черно до сиво, работеше техническият персонал.

Малвърд кимна пътьом на колегите си, но не каза нищо. По едно време извади график от джоба си, погледна го и изруга. След това ускори крачка, мина покрай количка за чай, около която се бе събрала за следобедна почивка групичка от персонала, и отвори една врата във втория коридор.

— Това е Двадесет и пети — рече той.

Стаята, в която влязоха, беше голяма правоъгълна лаборатория, ярко осветена от дълги флуоресцентни лампи по тавана. Поне шест инкубатора стояха на известно разстояние един от друг по плота до стената. Между тях имаше разпръснати центрофуги — някои отворени, други затворени, трети работещи с леко жужене. Между микроскопите стояха дузини измервателни уреди за киселинност и навсякъде в шкафчета със стъклени врати имаше химикали, стъкленици, колби, епруветки и пипети. Застанали сред всичките тези снаряжения на науката, двама лаборанти записваха оранжевите цифри, които примигваха на един от инкубаторите. Трети работеше върху култури, покрити с капак, за да ги запази от заразяване. Други четирима гледаха в микроскопи, а пети приготвяше комплект проби върху предметни стъкла.

Няколко от тях вдигнаха поглед, когато Малвърд поведе Сейнт Джеймс към затворената врата в другия край на лабораторията, но никой не проговори. Когато Малвърд почука рязко на същата врата и влезе, без да дочака отговор, няколкото, които им бяха обърнали внимание, загубиха интерес.

Една секретарка, която изглеждаше също толкова изтормозена, колкото и Малвърд, при влизането им се обърна към тях от шкафа за папки. Стол, бюро, компютър и лазерен принтер я обграждаха от всички страни.

— За вас, господин Малвърд. — Тя посегна към купчина телефонни съобщения, прикрепени с кламер. — Не зная какво да казвам на хората.

Малвърд ги взе, прелисти ги и ги пусна на бюрото й.

— Откажете им — рече той. — Откажете на всички. Нямам време да отговарям на телефонни обаждания.

— Но…

— Тук водят ли се дневници за ангажиментите, госпожо Къртни? Стигнахте ли вече до това ниво или е твърде много да го очаквам от вас?

Устните й побеляха, когато се усмихна и направи учтив опит да обърне въпросите му на шега — нещо, което бе доста трудно заради тона на Малвърд. Тя мина покрай него, отиде зад бюрото си, извади подвързана с кожа книга и му я подаде.

— Винаги водим отчет, господин Малвърд. Смятам, че ще намерите всичко в идеален ред.

— Надявам се — отвърна той. — Това би било първото, което ще е в ред. Не бих имал нищо против да ми направите един чай. А вие? — Това беше към Сейнт Джеймс, който отказа. — Погрижете се за това, ако обичате — беше финалното обръщение към госпожа Къртни, която му хвърли унищожителен поглед и тръгна да изпълни поръчката.

Малвърд отвори втора врата, която водеше към втора стая, по-голяма от първата, но в никакъв случай по-малко претъпкана. Очевидно беше кабинетът на директора по проектите и изглеждаше точно така. Стари метални лавици съдържаха томове, посветени на медицинската биохимия, на фармакокинетиката, на фармакологията, на генетиката. Вързани на пакети течения от медицински списания си съперничеха с тях за пространство, както и устройство за отчитане на налягането, старинен микроскоп и везни. Поне тридесет подвързани с кожа тетрадки заемаха лавиците най-близо до бюрото и Сейнт Джеймс предположи, че съдържат резултатите от експериментите, провеждани от техническия персонал във външната лаборатория. На стената над бюрото дълга диаграма чертаеше прогреса на нещо със зелени и червени линии. Под нея в четири големи кутии в рамки имаше колекция от скорпиони, разперени, сякаш за да демонстрират превъзходството на човека над по-нисшите същества.

Малвърд се намръщи към последните, докато заемаше мястото си зад бюрото. След това погледна още веднъж многозначително часовника си.

— С какво мога да ви помогна?

Сейнт Джеймс махна купчина ръкописи от единствения друг стол в стаята. След това седна, погледна за момент диаграмата и каза:

— Очевидно Мик Камбри е идвал в този отдел многократно през последните няколко месеца. Бил е журналист.

— И казвате, че е бил убит? Смятате, че има някаква връзка между смъртта му и „Айлингтън“?

— Няколко души мислят, че може да е работел върху някаква тема. Би могло да има връзка между нея и смъртта му. Все още не знаем.

— Но казахте, че не сте от полицията.

— Точно така.

Сейнт Джеймс зачака Малвърд да използва това като претекст да приключи разговора им. Имаше пълното право да го направи. Но сякаш признатият им преди това общ интерес към науката се оказа достатъчен, за да продължи срещата, защото Малвърд кимна замислено и прелисти дневника с ангажименти, който приличаше на списък от произволно подбрани дати. След това каза:

— Да-а. Камбри. Да видим. — Започна да чете, като плъзгаше пръст надолу по страниците, както малко преди това бе правило момичето от приемната. — Смит-Томас, Холингтън, Швайнбек, Бари… За какво изобщо се е срещал с него?… Тавърсли, Пауърс… А, ето го: Камбри, единадесет и половина. — Той присви очи към датата. — В петък, преди две седмици.

— Момичето от приемната каза, че е бил тук и преди. Името му има ли го в дневника на друго място, освен в онзи петък?

Малвърд прелисти услужливо дневника. После взе лист хартия, записа датите и ги подаде на Сейнт Джеймс, след като прегледа целия дневник.

— Доста редовен посетител — рече той. — Всеки втори петък.

— Кога е започната тази книга?

— През януари.

— Може ли да се намери дневникът от миналата година?

— Ще проверя.

Когато Малвърд излезе от кабинета, Сейнт Джеймс се вгледа по-внимателно в диаграмата над бюрото. Видя, че ординатата е надписана „растеж на тумора“, а абсцисата — „период на инжектиране“. Две линии отбелязваха напредъка при две вещества: едната се спускаше рязко и носеше надпис „лекарство“, а другата — „физиологичен разтвор“, се издигаше стабилно.

Малвърд се върна с чаша в ръка и дневника в другата. Затвори вратата леко с крак.

— И миналата година е идвал — рече той. За втори път му записа датите, като от време на време спираше, за да сръбне чай. Лабораторията и кабинетът бяха нечовешки тихи. Единственият звук, който се чуваше, бе драскането на молива на Малвърд върху хартията. Накрая той вдигна поглед и каза: — Не е идвал нито веднъж преди миналия юни. Втори юни.

— Повече от година — забеляза Сейнт Джеймс. — Но нищо, което да ни подскаже защо е идвал тук?

— Нищо. Нямам никаква представа. — Малвърд потупа върховете на пръстите си едни в други и се намръщи към диаграмата. — Освен ако… може да е било заради онкозима.

— Онкозим?

— Това е лекарство, което Двадесет и пети отдел изпитва от повече от осемнадесет месеца.

— Лекарство за какво?

— Рак.

В главата на Сейнт Джеймс веднага изникна интервюто на Камбри с доктор Тренъроу. Връзката между тази среща и пътуванията на Камбри до Лондон най-сетне не изглеждаше нито въображаема, нито несъществена.

— Някаква форма на химиотерапия? Какво точно прави?

— Спира синтеза на протеин в раковите клетки — каза Малвърд. — Надеждата ни е, че ще спре възпроизвеждането на онкогените; на гените, които обуславят причиняването на рак. — Той кимна към диаграмата и посочи червената линия, която се спускаше рязко; остър диагонал, който показваше процента на спрян туморен растеж срещу времето на прилагане на лекарството. — Както виждате, лечението изглежда обещаващо. Резултатите при мишките бяха доста необикновени.

— Не е ли изпитвано върху хора?

— Доста сме далеч от това. Токсикологичните изследвания едва сега започнаха. Нали знаете как стават тези работи. Какво количество представлява безопасната доза. Какви са биологичните ефекти.

— Странични ефекти?

— Точно така. Внимателно търсим такива.

— И ако няма странични ефекти; ако не се появи нищо, което да докаже, че онкозимът представлява опасност, тогава какво?

— Тогава пускаме лекарството на пазара.

— Със значителна печалба, предполагам — забеляза Сейнт Джеймс.

— Истинско състояние — отговори Малвърд. — Това лекарство е страхотно откритие. Няма съмнение. Всъщност би трябвало да предположа, че Камбри е писал статия именно за онкозима. Но колкото до това то да е било потенциалната причина за убийството му… — Той помълча многозначително. — Не виждам по какъв начин.

Ала Сейнт Джеймс смяташе точно обратното. Вероятно бе приела формата на случайно разбрана информация, на източник на тревоги или на идея, подхвърлена на някого с достъп до вътрешна информация. Той попита:

— Каква е връзката между „Айлингтън-Лондон“ и „Айлингтън-Пензънс“?

— В Пензънс се намира един от изследователските ни отдели. Имаме такива, разпръснати из цялата страна.

— А тяхната цел? Още изследвания?

Малвърд поклати глава:

— Поначало лекарствата се създават в изследователските лаборатории. — Той се облегна назад на стола си. — Обикновено всяка лаборатория работи върху различна болест. Имаме една за Паркинсон, друга за Хънтингтъновата хорея и една нова, която се занимава със СПИН. Дори имаме лаборатория, която работи върху обикновената настинка, ако искате, вярвайте. — И се усмихна.

— А Пензънс?

— Един от трите ни клона, които се занимават с рака.

— Случайно в Пензънс да се е произвеждал онкозим?

Малвърд отново погледна замислено диаграмата.

— Не. Нашата лаборатория Бъри в Съфолк отговаря за онкозима.

— И казахте, че в тези лаборатории не се изпитват лекарства?

— Не и обширните изследвания, които се провеждат тук. Първоначалните, разбира се. Тях правят. Иначе едва ли ще знаят какво са създали, нали?

— Разумно ли е да се предположи, че някоя от тези лаборатории-клонове може да има резултатите от изследванията? Не само резултатите от местната лаборатория, но и тези от Лондон?

— Разбира се.

— И някой би могъл да забележи някаква несъвместимост? Може би подробност, останала незабелязана в бързината да се пусне лекарството на пазара?

Любезното изражение на Малвърд се промени. Той вирна брадичка и я прибра назад, сякаш оправяше гръбначния си стълб.

— Това е малко вероятно, господин Сейнт Джеймс. Тук е място, където се занимаваме с медицина, а не някакъв научнофантастичен роман. — Той се изправи. — А сега трябва да се връщам в лабораторията си. Докато не намерим някой, който да поеме Двадесет и пети отдел, ще бъда доста натоварен. Уверен съм, че ме разбирате.

Сейнт Джеймс го последва и излязоха от кабинета. Малвърд подаде на секретарката двата дневника и каза:

— Бяха в ред, госпожо Къртни. Моите поздравления.

Тя отговори студено, докато ги поемаше от ръката му:

— Господин Брук държеше всичко в ред, господин Малвърд.

Сейнт Джеймс се изненада при споменаването на това име.

— Господин Брук ли? — попита той. Едва ли беше възможно.

Но Малвърд доказа, че е. Той го поведе обратно към лабораторията.

— Джъстин Брук — каза. — Старши научният сътрудник по биохимия, който отговаряше за този отдел. Проклетият глупак умря при нещастен случай тази неделя в Корнуол. Отначало си помислих, че заради него идвате.

Двадесет и втора глава

Преди да кимне на полицая да отключи стаята за разпити, Линли погледна през малкото прозорче с дебело стъкло. В ръката си носеше подносче с чай и сандвичи. Брат му седеше на масата с наведена глава. Все още носеше тениската на райета, която Макфърсън му беше дал в Уайтчапъл, но дори преди да го бе предпазвала по някакъв начин, сега не беше достатъчна. Питър се тресеше — крака, ръце, глава и рамене. Линли не се съмняваше, че и всеки негов вътрешен мускул също трепери.

Когато тридесет минути преди това го оставиха в стаята — сам, ако не се смяташе пазачът пред вратата, който го наблюдаваше да не се нарани, — Питър не задаваше въпроси, не правеше изявления, нито молеше за нещо. Просто стоеше, сложил ръце върху облегалката на един от столовете, и оглеждаше безличната стая. Една маса, четири стола, постлан с убитобежов линолеум под, две лампи на тавана, от които само едната работеше, и червен нащърбен пепелник на масата. Преди да седне, само погледна Томас и отвори уста, сякаш искаше да каже нещо. Всяка черта на лицето му излъчваше молба. Но не каза нищо, като че ли виждаше какви непоправими вреди е нанесъл на връзката с брат си. Дори и да вярваше, че кръвта ги свързва неразривно, че може да се осланя на нея да го спаси по някакъв начин, сега не спомена този факт.

Линли кимна на полицая, който отключи вратата и отново я заключи след влизането му. Стърженето на ключа в метала, винаги му се бе струвало като звук на мрачна безвъзвратност, но сега го усети още по-силно, тъй като бе насочено срещу свободата на брат му. Не беше очаквал, че ще се чувства по този начин. Не беше очаквал желанието да го спасява и неотложната нужда да го предпазва. Незнайно защо му се бе струвало, че за него всичко ще приключи, когато Питър най-сетне се изправи пред криминалните последици от живота, който си бе избрал през последните няколко години. Но сега, когато съдебната система бе хванала Питър, Томас откриваше, че ни най-малко не се чувства оправдан, задето е избрал чистия, морален, етичен живот — живота, който му гарантираше, че ще го превърне в любимец на обществото. По-скоро се чувстваше като лицемер и знаеше без никакво съмнение, че ако трябва да се присъди наказание на по-големия грешник — на човека, получил най-много и следователно най-много пропилял, — ще бъде справедливо да го получи той.

Питър вдигна поглед, видя го и извърна очи. Все пак изражението на лицето му не бе кисело, а зашеметено от объркване и страх.

— И двамата трябва да хапнем нещо — рече Томас, седна срещу брат си и сложи подноса на масата. После, тъй като Питър не помръдна, той взе един сандвич и започна да го развива. Шумът на хартията прозвуча странно — като огън, разяждащ дърво. И бе необичайно висок. — Храната на Ярд е отвратителна. Или прилича на талаш, или е всеизвестната каша. Помолих да ни донесат това от ресторанта по-надолу по улицата. Опитай пушеното. На мен ми е любимото. — Питър не се помръдна. Томас посегна към чая си. — Не можах да си спомня колко захар му слагаш. Донесох ти няколко пакетчета. Има и кутия с мляко.

Той разбърка чая си, разви сандвича и се опита да не се замисля върху идиотското си държане. Знаеше, че се държи като загрижена майка, която вярва, че храната ще накара детето й да оздравее.

Питър вдигна глава.

— Не съм гладен.

Томас видя, че устните му са напукани и разранени, тъй като ги беше хапал през половината час, в който бе останал сам. На едно място бяха започнали да кървят, макар кръвта вече да засъхваше. Кръв имаше и в малките, хванали коричка ранички в носа му, а клепачите му се лющеха и миглите му бяха пълни с люспички.

— Първо изчезва апетитът — каза Питър. — След това всичко останало. Не осъзнаваш какво става. Мислиш, че си в отлично състояние, най-доброто досега. Но не се храниш. Не спиш. Работиш все по-малко и по-малко, а накрая спираш. Не правиш нищо, освен да се друсаш. Секс. Понякога правиш секс. Но накрая дори и това не правиш. Кокаинът е далеч по-добър.

Томас внимателно остави недокоснатия си сандвич върху хартиената му обвивка. Внезапно гладът му бе изчезнал и му се искаше да не чувства абсолютно нищо. Посегна към чая си и стисна чашата между длани. От нея се излъчваше лека, но успокояваща топлина.

— Ще ми позволиш ли да ти помогна?

Дясната ръка на Питър сграбчи лявата. Той обаче не отговори нищо.

— Не мога да променя оня брат, който съм бил, когато ти си имал най-голяма нужда от мен — каза Томас. — Мога да ти предложа само това, което съм сега, колкото и малко да е.

При тези думи Питър като че ли се отдръпна. Или може би студът — вътрешен и външен — го накара да се смали, да сдържа енергията си, да запази и малкото, която му беше останала. Когато най-сетне отговори, устните му едва се движеха. Томас трябваше да се напрегне, за да го чуе.

— Исках да бъда като теб.

— Като мен? Защо?

— Ти беше идеал. Моят идол. Исках да бъда като теб. Когато открих, че не мога, просто се отказах. Ако не можех да бъда като теб, не исках да бъда нищо друго.

Думите на Питър прозвучаха като гонг на безвъзвратността; не само като край на срещата, която едва сега бе започнала, но и като край на всякаква възможност нещата между тях да се оправят. Томас потърси нещо — думи, образи, личен опит, — което да му позволи да протегне ръка през тези петнадесет години и да докосне малкото момче, което беше изоставил в Хауенстоу. Но не можа да намери нищо. Нямаше начин да се върне и да оправи нещата.

Усети огромна тежест. Бръкна в джоба на сакото си, извади табакерата и запалката и ги сложи на масата. Табакерата бе принадлежала на баща му и изкусно гравираното А на капака се беше поизтрило от времето. Части от него бяха изчезнали напълно, но табакерата му беше позната, скъпа, макар и нащърбена. Не смяташе да я заменя с друга. Той я погледна — малък правоъгълен символ на всичко, от което произлизаше; на всички области, предпочел да отрича; на бъркотията от чувства, пред която отказваше да се изправи — и намери думите:

— Знаех, че спи с Родерик, докато татко бе още жив. Не можех да понеса това, Питър. За мен нямаше значение, че са се влюбили един в друг, че не са го планирали, а просто се е случило. Нямаше значение, че Родерик имаше абсолютното намерение да се ожени за нея, когато тя се освободи. Нямаше значение, че тя все още обичаше татко; а аз знаех, че го обича, защото виждах как се отнася към него дори след като бе започнала връзката й с Родерик. И все пак не разбирах и не можех да понасям сляпото си невежество. Как можеше да ги обича и двамата? Как можеше да бъде предана на единия, да се грижи за него, да го къпе, да му чете, да изпълнява желанията му час след час и ден след ден, да го храни, да седи с него… и всичко останало, а в същото време да спи с другия? И как можеше Родерик да влиза в стаята на баща ми, да говори с него за състоянието му и през цялото време да знае, че ще се люби с майка веднага след това? Не можех да го разбера. Не виждах как е възможно. Исках животът да е прост, а той не беше. Мислех си, че са варвари. Че нямат чувство за благоприличие. Че нямат понятие от добро поведение. Че трябва да бъдат научени. Че аз ще ги науча. Ще им покажа. Ще ги накажа. — Томас си взе една цигара и побутна табакерата по масата към брат си. — Това, че напуснах Хауенстоу и си идвах толкова рядко, нямаше нищо общо с теб, Питър. Ти просто се оказа жертва на нуждата ми да отмъстя за нещо, за което татко вероятно никога не е разбрал. И колкото и малко да означава това — Господ знае, че с прекалено малко, — съжалявам!

Питър си взе цигара, но не я запали, сякаш с това си действие щеше да предприеме крачка по-напред, отколкото искаше да отиде.

— Исках да бъдеш там, но те нямаше — каза той. — Никой не желаеше да ми каже кога ще се върнеш пак у дома. Мислех си, че това по някаква причина е тайна. Най-накрая разбрах, че никой не иска да ми каже, защото никой не знае. Затова спрях да питам. След още известно време престана и да ме е грижа. Когато си идваше у дома, ми беше по-лесно да те мразя, така че като отново си отидеш — а това винаги ставаше, — да няма голямо значение за мен.

— Ти не знаеше ли за майка и Тренъроу?

— Доста дълго време.

— Как разбра?

Питър запали цигарата.

— На Деня на родителите в училище. Дойдоха и двамата. Тогава едни момчета ми казаха: „Оня Тренъроу шиба майка ти, Пийт. Да не би да си толкова гламав, че да не го знаеш?“ — Той сви рамене. — Престорих се, че не ми пука. Престорих се, че знам. Все си мислех, че ще се оженят. Но те никога не го направиха.

— Аз се погрижих за това. Исках да страдат.

— Ти нямаше влияние над това.

— Имах. И имам. Знаех на кого е предана майка. Използвах това, за да й причинявам болка.

Питър не поиска повече обяснения. Той остави цигарата си в пепелника и се загледа в тънката струйка дим, която се издигаше нагоре. Томас подбра внимателно следващите си думи, като напипваше пътя си в област, която трябваше да му е отдавна позната, но му бе чужда:

— Може би ще успеем да се справим заедно с това. Не да се опитваме да се връщаме назад, разбира се. Невъзможно е. Но да се опитаме да продължим напред.

— Нещо като компенсация от твоя страна? — Питър поклати глава: — Не е нужно да ми компенсираш каквото и да било, Томи. О, знам, смяташ, че трябва. Но аз сам избрах пътя си. Не си отговорен за мен. — След това, сякаш решил, че последното изречение е прозвучало раздразнително, добави: — Наистина.

— Това няма нищо общо с отговорността. Искам да ти помогна. Ти си мой брат. Аз те обичам.

Произнесено толкова простичко, като установяване на някакъв факт, това подейства като удар на брат му. Питър се сви. Устните му се разтрепериха. Той закри очи.

— Съжалявам — рече накрая и след това прибави само: — Томи.

Линли не каза нищо повече, докато брат му не свали ръката си. Беше сам с Питър в стаята за разпити само поради съчувствието на инспектор Макфърсън. Когато Томас помоли за тези няколко минути, партньорката на Макфърсън, сержант Хавърс, възрази доста гласовито. Започна да цитира правилници и процедури, съдебни разпореждания и гражданския закон, но Макфърсън я накара да млъкне с простичкото:

— Знам закона, малката. Хайде да ми се довериш тоя път.

След това я изпрати да седи на телефона и да чака резултатите от токсикологичния резултат на праха, който бяха намерили в стаята на Питър; После самият Макфърсън си тръгна с тежки стъпки, като остави на вратата на стаята за разпити и му каза; през рамо:

— Двайсет минути, Томи.

Затова, независимо какво трябваше да се каже за годините страдание, което си бяха причинили с Питър, имаше прекалено малко време за събиране на информация и абсолютно никакво за възстановяване на, връзката, която бяха разрушили. Това трябваше да почака.

— Трябва да те попитам за Мик Камбри — рече Томас. — И за Джъстин Брук.

— Мислиш, че аз съм ги убил.

— Няма значение какво мисля. Единствено има значение какво мислят в Пензънския криминален отдел. Питър, трябва да знаеш, че не мога да позволя на Джон Пенелин да поеме вината за смъртта на Мик.

Питър сключи вежди.

— Джон е арестуван?

— В събота вечерта. Значи си напуснал Хауенстоу, преди да дойдат да го приберат?

— Тръгнахме веднага след вечеря. Не знаех. — Той докосна с пръст сандвича пред себе си и го побутна с отвращение.

— Трябва да знам истината — рече Томас. — Това е единственото, което може да помогне на когото и да било. И единственият начин да бъде освободен Джон — тъй като той очевидно няма намерение да направи каквото и да е, за да си помогне — е да се каже на полицията какво всъщност се е случило в петък вечерта. Питър, ти среща ли се с Мик Камбри, след като Джон отиде в Еъл Котидж?

— Ще ме арестуват измънка той. — Ще ме дадат под съд.

— Няма за какво да се страхуваш, ако си невинен. Ако постъпиш както трябва. Ако кажеш истината. Питър, беше ли там? Или Брук ни е излъгал?

Спасението бе на една ръка разстояние от Питър. Едно просто отричане щеше да свърши работа. Обвинение, че Брук е излъгал. Дори изфабрикувана причина защо може да е излъгал, защото човекът беше мъртъв и не можеше да я опровергае. Това бяха възможностите за отговор. Както и решението да помогне на един човек, който през целия живот на Питър бе представлявал част от семейството му.

Но Питър облиза пресъхналите си устни.

— Бях там.

Линли не знаеше дали да чувства облекчение или отчаяние. Той каза:

— Какво стана?

— Просто си мисля, че Джъстин не можеше да ми се довери да свърша работата сам. Или пък не можеше да чака.

— За кокаин ли?

— Беше донесъл малко със себе си в Хауенстоу. — Питър му разказа накратко за сцената между Сидни и Джъстин Брук на плажа. — Тя го хвърли във водата — заключи той. — И това беше. Вече се бях обадил на Марк да донесе още малко, но нямах достатъчно пари, а той ми нямаше доверие да ме почака дори няколко дни.

— И затова си отишъл мри Мик? — Положителният отговор щеше да бъде първата пукнатина в разказа на Брук, Само че такъв не дойде.

— Не за кокаин — отвърна Питър, несъзнателно потвърждавайки първата част от разказа, на Брук. — За пари. Спомних си, че в някои петъци приготвя пликовете със заплатите.

— А знаеше ли, че Мик е травестит?

Питър се усмихна уморено. В това имаше елемент на неохотно възхищение — призрак на някогашното малко момченце.

— Винаги съм смятал, че от теб ще излезе страхотен детектив.

Линли обаче не му каза колко малко от дедуктивния му талант с отишъл за откриването на втория живот на Мик в Лондон.

— Откога го знаеше?

— От около месец. От време на време, когато пресъхваха другите ми източници, купувах от него в Лондон. Срещахме се в Сохо. До площада има една уличка, където обикновено се прави размяната. Срещахме се там в един клуб. Купувах един грам, половинка, понякога по-малко. Колкото можех да си позволя.

— Това ми се струва дяволски рисковано. Защо не сте се срещали в твоя апартамент? Или в неговия?

Питър му хвърли поглед.

— Дори не знаех, че има апартамент. И въобще, че исках да вижда моя.

— Как се свързвахте тогава? Как си уреждахте срещи?

— Както ти казах. Понякога източниците ми пресъхваха. Затова му се обаждах в Корнуол. Ако имаше идване в Лондон, уреждахме покупката.

— Винаги в Сохо?

— Винаги на едно и също място. В онзи клуб. Точно там открих, че е травестит.

— Как?

Питър се изчерви, докато разправяше как е чакал около час Мик Камбри да се появи в „Кетс Кредъл“, как го с доближила една жена, когато е отишъл до бара за огънче, как са пили по три питиета заедно, как най-накрая са излезли навън.

— Там има нещо като ниша — каза Питър. — Дискретни, повече или по-малко. Дотогава вече бях пиян като свиня не знаех какво правя, камо ли да ме е грижа, затова, тя започна да се търка в мен и да ме възбужда, бях навит. Щом нещата стигнаха толкова далеч, колкото тя искаше, започна да се смее. Смееше се като луда. Тогава видях, че е Мик.

— Не го ли усети преди това?

Питър поклати тъжно глава:

— Мик изглеждаше добре, Томи. Дори не знам как го е направил. Но изглеждаше адски добре. Секси. Можеше да заблуди и родния си баща. Със сигурност мен успя да ме заблуди.

— А когато видя, че жената всъщност е Мик?

— Исках да го спукам от бой. Само че бях адски пиян. Залитнах. И двамата паднахме. После знам, че по някакъв начин се озовахме на земята. Точно тогава от целия свят се намери да изникне изневиделица Сидни. Господи, беше като кошмар! Бяха двамата с Брук. Той ме издърпа от Мик и Мик офейка. Не го видях повече до петък вечерта в Нанрънел.

— А как изобщо си разбрал, че Мик продава кокаин?

— Марк ми каза.

— Но не си се опитал да купуваш от него кокаин в Нанрънел?

— Не желаеше да продава там. Само в Лондон.

— Но той не е идвал толкова често в Лондон, нали? Кои са били клиентите му?

— Съществува цяла мрежа, Томи. Пласьорите познават клиентите. Клиентите познават пласьорите. Всеки познава всекиго. Взимаш телефонния номер. Звъниш. Уреждаш пратката.

— Ами ако този, на когото се обаждаш, се окаже от отдел „Наркотици“ на Скотланд Ярд?

— Тогава те арестуват. Но не и ако си умен. И не и ако знаеш как да си организираш мрежата. Мик знаеше как да го прави. Той беше журналист. Знаеше как да си осигурява добри източници. Просто започна да търси друг вид източници, когато започна да пласира. Имаше стотици връзки.

Томас си помисли, че това е вярно. Сигурно бе представлявало детска игра за човек като Мик Камбри.

— Какво се случи между вас в петък вечерта? Съседите са чупи кавга.

— Бях започнал да се отчайвам. Марк усети това по време на следобеда и вдигна цената. Нямах парите, затова отидох при Мик да взема назаем. Той ми отказа категорично. Обещах му, че ще си удържа на обещанието. Заклех се, че ще му ги върна до седмица.

— Как?

Питър се втренчи в изпогризаните си нокти. Томас усещаше, че се бори със съвестта си, избира колко далеч да стигне и преценява последствията.

— От разни неща от Хауенстоу — рече накрая той. — Среброто. Мислех си, че ще мога да продам няколко неща в Лондон, без никой да разбере. Поне за известно време.

— Затова ли изобщо дойде в Хауенстоу? — Томас зачака отговор, като се опитвате да остане безразличен към идеята брат му да продава това, което в продължение на цели поколения с принадлежало на семейството им, само заради пристрастеността си към наркотиците.

— Не знам защо отидох в Корнуел. Не бях в състояние да мисля трезво. В един момент смятах да отида, за да купя от Марк. В следващия — за да свия малко сребро и да го продам в Лондон. После да взема малко пари назаем от Мик. Така е. След известно време дори вече не знаеш какво правиш. Всичко е като в мъгла.

— И когато Мик отказа да ти даде пари назаем?

— Получи се много тъпо. Заплаших го, че ще разнеса из селото какво прави в Лондон. За обличането в женски дрехи. И за пласирането на дрогата.

— Както разбирам, това не го е убедило да ти даде някоя и друга лира.

— Ни най-малко. Просто ми се изсмя. Каза ми, че ако искам пари, ще трябва да го заплаша със смърт, а не с изнудване. „Хората плащат адски много повече пари да останат живи, а не да им се запази някоя тайна — каза той. — Там са истинските пари.“ И не преставаше да се смее. Сякаш ме предизвикваше да го направя.

— А Брук какво правеше в това време?

— Опитваше се да ни накара да млъкнем. Усещаше, че полудявам. Май се страхуваше да не се случи нещо гадно.

— Но вие не млъкнахте?

— Мик не ме остави на мира. Каза, че ако съм имал намерение да му покажа мръсните ризи на всички, и той щял да направи същото с моите. Каза, че ти и майка може би ще се заинтересувате от завръщането ми към наркотиците. Но колкото до това, не ми пукаше. — Питър започна да гризе нервно нокътя на палеца си. — За мен нямаше значение, понеже ти и без това вече се беше досетил, че взимам. Колкото до майка… за мен нищо нямаше значение, освен да се надрусам. Не знаеш какво е да нямаш желание за нищо друго, освен да се докопаш до малко кокаин.

Това бе изобличаващо признание. Линли можеше само да благодари, че в този момент нито Макфърсън, нито Хагаре бяха наблизо, за да го чуят. Знаеше, че първият ще го приеме просто като грешка на езика. Само че последната щеше да скочи върху него като изгладнял пес.

— В този момент направо експлодирах — каза Питър. — Трябваше да направя или това или да започна да го моля.

— Тогава ли си отиде Брук?

— Опита се да накара и мен да тръгна, но аз му отказах. Казах, че искам да довърша започнатото с малкия педал.

Отново изобличаващ избор на думи. Линли усети как се свива вътрешно.

— И какво стана след това?

— Нарекох Мик с всички гадни имена, които ми дойдоха наум. Беснеех. Крещях. Бях напрегнат до скъсване, побърквах се и имах нужда… — Той вдигна чашата си и отпи голяма глътка чай. Струйка от течността потече по брадичката му. — Накрая започнах да го умолявам и да се лигавя за поне петдесет лири. Той ме изхвърли.

Цигарата на Питър беше изгоряла, недокосната, в пепелника, образувайки съвършен цилиндър от сива пепел. Той я бутна със счупения нокът на показалеца ги. Тя се разпадна на малка купчинка. Питър каза:

— Когато излязох, парите все още бяха там, Томи. Нямаш причина да го вярваш. Но парите си бяха там. И Мик беше жив.

— Вярвам ти. — Линли се опита в думите му да прозвучи увереността, че само неговото мнение е от значение за спасяването на Питър. Но не бе нищо повече от безотговорна фантазия. Защото при това положение на нещата, ако разказът на Питър бъдеше предаден на полицията в Пензънс, със сигурност щяха да го съдят. А когато прекомерната му наркотична пристрастеност бъдеше разкрита пред съдебните заседатели, положението му в най-добрия случай щеше да бъде опасно, независимо от предишните твърдения на Линли за важността на това да се говори истината.

Питър като че ли получи някаква утеха от думите на брат си и събра смелост да продължи — крехка връзка между тях, която му позволяваше откровеност.

— Не съм ги взимал, Томи. Не бих го направил. — Линли го погледна безизразно. Литър продължи: — И апаратите й. Не съм ги взимал. Не съм. Кълна се!

След като знаеше, че Питър е смятал да продава от сребърните прибори на семейството, на Томас му бе трудно да повярва, че брат му внезапно е проявил съвест спрямо Дебора, но избегна директния отговор.

— В колко часа остави Мик в петък?

Литър помисли малко.

— Отидох в „Котвата и розата“ и изпих една халба бира — отвърна той. — Трябва да е било в около десет без петнайсет.

— Не в десет? Не по-късно?

— Не и когато пристигнах там.

— А в десет още ли беше там? — Когато Питър кимна, Томас попита: — Защо тогава е трябвало Джъстин да хваща стоп обратно до Хауенстоу?

— Джъстин ли?

— Той не е ли бил в кръчмата?

Питър го погледна с очевидно объркване.

— Не.

Линли почувства известно облекчение. Това бе първата оправдателна информация, която брат му даваше. А самият факт, че я бе дал, без изобщо да осъзнава важността й, говореше, че брат му казва истината. Това беше подробност, която можеше да се провери — петно в разказа на Брук; мъглява вероятност обвинението срещу Питър да бъде оборено от адвокат в съда.

— Това, което не разбирам — каза Томас, — е защо напусна толкова внезапно Хауенстоу. Да не би да е заради това, че се скарахме в пушалнята?

Питър се усмихна за момент.

— Като се има предвид колко пъти досега сме се карали, една кавга в повече едва ли би могла да ме накара да подвия опашка, нали? — Той извърна поглед. Отначало Томас си помисли, че се опитва да изфабрикува някаква история, но след това видя червените нетна по лицето му и се досети, че брат му се срамува. — Заради Саша — рече той. — Не ме оставяше на мира. Постоянно настояваше да се връщаме в Лондон. Бях взел кибритената кутия от пушалнята онази, която постоянно стои на бюрото — и щом разбра, че не мога да взема пари назаем от Мик или малко дрога от Марк, искаше да занесем кутията в Лондон и да я продадем. Бързаше. Страшно искаше кокаин. Тя употребяваше много, Томи. Постоянно. Повече от мен.

— А ти успя ли да купиш? Оттам ли взе това, което тя е приела днес следобед?

— Не успях да намеря купувач. Всички знаят, че кутийката е гореща. Изненадан съм, че не са ме арестували.

„Досега“ остана неизказано, но несъмнено бе главната дума в умовете и на двамата. Ключът в ключалката се завъртя. Внезапно някой почука. Макфърсън отвори рязко вратата. Беше разхлабил вратовръзката и свалил сакото си. Очилата с дебели рамки бяха вдигнати високо над челото му, за да не му пречат. Зад него стоеше сержант Хавърс и дори не правеше усилие да прикрие доволната усмивка на лицето си.

Томас стана, но направи знак на Питър да си остане на мястото. Макфърсън посочи с палец към коридора. Линли го последва и затвори вратата, зад гърба си.

— Той има ли адвокат? — попита Макфърсън.

— Разбира се. Не сме му се обадили още, но… — Линли погледна шотландеца. Лицето му, за разлика от това на Хавърс, беше мрачно. — Той каза, че не разпознава шишенцето, Ангъс. И със сигурност ще можем да намерим няколко свидетели, които да потвърдят думите му, че е отишъл да купи хляб и яйца, когато тя е взела дрогата. — Стараеше се гласът му да звучи спокойно и разумно, за да не се задълбаят по-навътре от смъртта на Саша Нифърд. Идеята Макфърсън и Хавърс по някакъв начин да свържат Питър със смъртните случаи в Корнуол бе немислима. Но самото споменаване на адвокат не предполагаше нищо друго. — Говорих с оперативните работници по отпечатъците точно преди да дойда тук. Очевидно върху иглата са само тези на Саша. А на шишенцето няма нито един на Питър. Защото свръхдоза от този вид…

Лицето на Макфърсън се беше сгърчило от нарастващ тревога. Той вдигна ръка, за да спре думите на Линли, пусна я тежко и каза:

— Да, ама за свръхдоза. Ох, момче! Ох! Там е работата, че имаме друг проблем, не свръхдоза.

— Какво искаш да кажеш?

— Сержант Хавърс ще ти изложи фактите.

На Линли му струва известно усилие да отмести очи от Макфърсън. Тя му показа лист хартия.

— Хавърс? — каза той.

Отново онази усмивчица. Снизходителна, многозначителна и най-вече доволна.

— Токсикологичният доклад показва, че става дума за смес от хинин и едно лекарство, наречено ерготамин — рече тя. — Смесени в нужните пропорции, инспекторе, те не само наподобяват, но и имат абсолютно същия вкус като на хероина. И сигурно точно това си е помислило момичето, когато си го е инжектирало.

— Какво се опитваш да кажеш? — попита Линли.

Макфърсън пристъпи от крак на крак.

— Ами нали знаеш. Това е убийство.

Двадесет и трета глава

Дебора удържа на думата си. Когато Сейнт Джеймс се върна у дома си, Котър му каза, че е пристигнала само час преди това. После прибави натъртено, че е дошла с куфар за една нощ.

— Приказваше, че има цяла камара работа, че приготвяла някакви нови снимки, ама аз си мисля, че момичето смята да остане тука, докато се чуе нещичко за госпожица Сидни.

Сякаш очаквайки, че Сейнт Джеймс ще се намеси в плановете й при пристигането си, Дебора беше отишла направо в тъмната стаичка, където червената лампичка над вратата показваше, че не иска да бъде безпокоена. Когато Сейнт Джеймс почука и я повика по име, тя каза жизнерадостно, че ще излезе след мъничко, и продължи да трополи с някак ненужна енергичност. Той слезе в кабинета си и се обади до Корнуол.

Намери доктор Тренъроу вкъщи. Не успя да каже нищо повече освен името си, когато Тренъроу го попита за Питър Линли с пресилено спокойствие, което показваше, че очаква най-лошото, но се преструва, че всичко в крайна сметка ще се оправи. Саймън се досети, че лейди Ашъртън е с него. Имайки предвид това, той даде на Тренъроу само оскъдна информация:

— Намерихме го в Уайтчапъл. В момента Томи е с него.

Тренъроу попита:

— Добре ли е?

Сейнт Джеймс потвърди колкото можеше по-косвено и остави настрана подробностите, като знаеше, че съобщаването им на Тренъроу или на когото и да било друг бе право единствено на Томас. Продължи с обясненията за истинската самоличност на Тина Когин. Отначало Тренъроу бе облекчен, че през цялото време телефонът му е бил притежание на Мик Камбри, а не на неизвестна лондонска проститутка. Но това облекчение се оказа мимолетно и се стопи в нещо като неудобство, след това в подозрение, когато му станаха известни всички страни на двойствения живот на Мик Камбри.

— Разбира се, че не съм знаел за това — отвърна той на въпроса на Сейнт Джеймс. — Сигурно би пазил такова нещо в абсолютна секретност. Споделянето на подобна тайна в село като Нанрънел би означавало смъртта на… — Той замълча внезапно. Сейнт Джеймс можеше да си представи процеса на мислите му. Те със сигурност не бяха извън обсега на възможното.

— Проследихме посещенията на Мик в „Айлингтън-Лондон“ — каза Сейнт Джеймс. — Вие знаете ли, че Джъстин Брук е работел там?

— В „Айлингтън“ ли? Не.

— Чудех се дали посещенията на Мик там по някакъв начин не произлизат от интервюто му с вас преди месеци.

От другата страна се чу звън на порцелан, сякаш нещо се наливаше в чаша. Минаха няколко секунди, преди Тренъроу да отговори:

— Нищо чудно. Той подготвяше статия за изследването на рака. Аз му казах за работата си. Несъмнено съм споделил как работи компанията „Айлингтън“, така че със сигурност лондонският клон е бил споменат в разговора.

— А онкозимът може ли също да е бил споменат?

— Онкозимът? Вие знаете… — Шумолене на хартия. Аларма на часовник. Беше изключена веднага. — По дяволите, само за момент! — Отливане на чай. — Трябва да е бил споменат. Доколкото си спомням, обсъждахме редица нови лечения, всичко от моноклонови антитела до напредъка на химиотерапията. Онкознмът с пръв във втората категория. Съмнявам се, че може да е бил пропуснат.

— Значи вие самият сте знаели за онкозима, когато Мик с взимал интервюто от вас?

— Всички в „Айлингтън“ знаеха за онкозима. Наричахме го Бебето на Бъри. Клонът в Бъри Сейнт Едмъндс го създаде.

— Какво можете да ми кажете за него?

— Това е онкоген. Спира възпроизводството на ДНК. Знаете какво представлява ракът: клетките се възпроизвеждат и убиват човека, като голяма част от функциите на тялото се объркват тотално. Антионкогенът слага край на това.

— А страничните ефекти от онкогена?

— Това е проблемът, нали? В химиотерапията винаги има странични ефекти. Косопад, гадене, загуба на тегло, повръщане, треска.

— Но все пак тези са стандартните, нали?

— Стандартни, но въпреки това неудобни. Често опасни. Повярвайте ми, господин Сейнт Джеймс, ако някой успее да създаде лекарство без странични ефекти, научният свят ще бъде наистина възхитен.

— Ами какво ще стане, ако едно/лекарство е ефективен онкоген, но за нещастие причинява по-сериозни странични ефекти?

— Какъв вид имате предвид? Нарушаване функциите на бъбреците? Унищожаване на някой орган? Нещо подобно?

— Може би нещо по-лошо. Например тератоген13.

— Всяка форма на химиотерапия е тератоген. При нормални обстоятелства не бива никога да бъде използвана при бременни жени.

— Тогава нещо друго? — Сейнт Джеймс обмисли възможностите. — Нещо, което да увреди клетките за възпроизводство?

Настъпи доста дълга пауза, която доктор Тренъроу най-сетне прекрати, като се покашля.

— Искате да кажете лекарство, което да причинява генетични дефекти с голям обсег както у мъже, така и у жени. Не виждам как би било възможно. Лекарствата се тестуват твърде добре. Все някъде би трябвало да излезе. В нечие изследване. Не може да остане скрито.

— Да предположим, че е останало — каза Сейнт Джеймс. — Би ли могъл Мик да се натъкне на него?

— Вероятно. Би могло да проличи като несъответствие в резултатите от тестовете. Но откъде може да ги е получил? Дори и да е отишъл в лондонския офис, кой би му ги дал? И защо?

Сейнт Джеймс си помиели, че знае отговорите и на двата въпроса.

След десет минути, когато влезе в кабинета, Дебора ядеше ябълка. Беше нарязала плода на осем части, които бе наредила върху чиния заедно с половин дузина неравно нарязани парчета сирене. Тъй като сегашното й действие беше свързано с храна, Пийч и Аляска, — домашните куче и котка — я следваха плътно по петите. Бдителният поглед на Пийч сновеше между лицето й и чинията, докато Аляска, която очевидно считаше откритото просене под котешкото си достойнство, скочи върху бюрото на Сейнт Джеймс и се заразхожда между писалките, моливите, книгите, списанията и кореспонденцията.

— Свърши ли със снимките? — попита Сейнт Джеймс.

Седеше на кожения стол, където бе прекарал времето след разговора с Тренъроув размисъл, загледан в незапалената камина.

Дебора седна срещу него на канапето и кръстоса крака. Закрепи чинията с ябълката и сиренето на коленете си. Голямо петно от химикал минаваше от прасеца до глезена на дънките й, а на няколко места по ризата й имаше влажни петна от работата в тъмната стаичка.

— Засега. Дадох си почивка.

— Тази нужда да правиш снимките дойде малко внезапно, не мислиш ли?

— Да — отвърна спокойно тя. — Наистина е така.

— За изложба ли ще бъдат?

— Възможно с. Вероятно.

— Дебора.

— Какво? — Тя вдигна поглед от чинията и махна косата от челото си. В ръката си държеше парче сирене.

— Нищо.

— А! — Тя отчупи парченце от сиренето и го предложи, заедно с резенче от ябълката, на кучето. Пийч излапа и двете, помаха с опашка и излая за още.

— След като ти замина, го отучих да проси така — рече Сейнт Джеймс. — Отне ми поне два месеца.

В отговор Дебора даде на кучето още едно парче сирене. След това го потупа по главата, подръпна меките му уши и вдигна невинен поглед към Саймън.

— То просто моли за това, което иска. В това няма нищо лошо, нали?

Сейнт Джеймс усети провокацията в думите й и стана от стола. Смяташе да се обажда за Брук, за онкозима; трябваше да открие къде се намира сестра му; имаше поне половин дузина изследвания, несвързани със смъртта на Камбри, Брук и Нифърд, които очакваха вниманието му в лабораторията, както и половин дузина други причини да напусне стаята. Само че той не го направи.

— Би ли махнала проклетата котка от бюрото ми? — Саймън отиде до прозореца.

Дебора стана, взе котката и я сложи на стола на Сейнт Джеймс.

— Нещо друго? — попита тя, докато Аляска търкаше въодушевено протритата кожа.

Саймън гледаше как котката се настанява удобно като за дълъг престой и ъгълчето на Деборините уста потрепва насмешливо.

— Дяволица! — каза той.

— Инат! — отвърна Дебора.

На улицата се затръшна врата на автомобил. Сейнт Джеймс се обърна към прозореца.

— Томи е тук — каза той и Дебора отиде да отвори входната врата.

Виждаше се, че Линли не носи добри новини. Походката му беше бавна, без обичайната грация. Дебора отиде при него навън и поговориха малко. Тя го докосна по ръката. Той поклати глава и посегна към пръстите й.

Сейнт Джеймс се отдръпва от прозореца и отиде до библиотеката. Избра напосоки един том, издърпа го и го отвори на произволна страница! „Бих искал да знаеш, че ти си последната мечта на душата ми — прочете той. — Не съм толкова деградирал, но гледката на вас двамата с баща ти и на този дом, и на това, че този дом е направен дом от теб, разбуди стари сенки…“ Мили боже! Той захлопна рязко книгата. „Приказка за два града. Страхотно“, помисли си Саймън.

Пъхна книгата при останалите и помисли дали да избере нещо друго. „Далеч от побеснялата тълпа“ изглеждаше обещаваща, малко душевно страдание заедно с Гейбриъл Оук.

— … След това се обадих на майка — казваше в този момент Линли, докато двамата с Дебора влизаха в кабинета. — Тя не го понесе добре.

Сейнт Джеймс го посрещна с малко уиски, което Томас прие с благодарност и се отпусна на канапето. Дебора приседна до него на облегалката за ръце и го докосна с пръсти по рамото.

— Очевидно Брук е казал истината — започна Линли. — Питър е бил в Гъл Котидж, след като си е заминал Джон Пенелин. И са се карали с Мик. — Той им разказа информацията от срещата си с Питър. Прибави и историята със Сохо.

— И през ум не ми е минавало, че в уличката с Питър може да е бил Камбри — рече Сейнт Джеймс, когато Линли свърши. — Сидни ми каза, че ги е видяла. Описанието като че ли съвпадаше — прибави той, като по този начин отговори на ненаказания въпрос, изписал се по лицето на Томас. — Така че ако Питър е разпознал Камбри, има доста голяма вероятност и Джъстин Брук да го е познал.

— Брук ли? — попита Линли. — Как? Знам, че е бил заедно със Сидни в уличката, но какво значение има това?

— Те са се познавали, Томи. Брук е работел за „Айлингтън“. — Сейнт Джеймс разказа това, което беше научил за поста на Брук в „Айлингтън-Лондон“, за посещенията на Камбри в Двадесет и пети отдел, за онкозима и възможността да е събирал информация за статия.

— И как се вмества Родерик Трейъроу във всичко това?

— Той е първоизточникът. Дал е на Мик Камбри ключова информация. Камбри я е използвал, за да преследва темата си. Дотук като че ли свършва участието му. Знаел е за онкозима. Споменал е за него на Мик.

— И след това Мик умря. Трейъроу е бил наблизо същата нощ.

— Той няма мотив. Томи. А Джъстин Брук е имал. — Сейнт Джеймс обясни по-нашироко. Теорията му, резултат от минутите самотен размисъл в кабинета му, беше съвсем проста. Включваше обещанието за кокаин в замяна на ключова основна информация от безименен източник, която да се развие до важна статия за потенциално опасно лекарство. Сделката между Камбри и Брук се бе провалила, стигайки до критичната си точка в нощта, когато Джъстин и Питър бяха отишли в Гъл Котидж.

— Но това не обяснява смъртта на Брук.

— За която полицията още от самото начало каза, че е нещастен случай.

Линли извади табакерата от джоба си и се втренчи замислено в нея, преди да проговори. Отвори запалката, но не я използва веднага.

— Кръчмата — рече той. — Питър твърди, че Брук не е бил в „Котвата и розата“ в петък вечерта, Сейнт Джеймс.

— След като е напуснал Гъл Котидж?

— Да. Питър отишъл в кръчмата. Бил е там от десет без петнадесет нататък. Брук изобщо не се е появявал.

— Значи пасва, така ли?

Дебора се обади:

— Джъстин Брук знаел ли е, че Питър го води да се срещнат с Мик Камери? Питър споменал ли е Мик, преди да тръгнат за селото? Или просто с казал, че отиват при някого в Нанрънел?

— Едва ли е знаел предварително — каза Сейнт Джеймс.

— Със сигурност не би отишъл, ако знаеше, че Мик Камбри е човекът, от когото Питър възнамерява да вземе пари назаем. Нямаше да иска да се изложи на такъв риск.

— Изглежда, Мик е бил в по-голям риск от Джъстин Брук — рече Дебора. — Кокаинът, обличан в женски дрехи, вторият му живот в Лондон. Едип господ знае на какво още може да се натъкнем.

Линли запали цигарата и заговори с въздишка, придружена от струя дим:

— Освен това имаме и Саша Пифърд, Може Брук да е убил Камбри и след това да е загинал сам при падането, но какво е станало със Саша?

Саймън се опита да изглежда безпристрастен и си наложи да попита:

— А какво казват от Скотланд Ярд за Саша?

— Било е ерготамин и хинин. — Линли извади бял плик от вътрешния джоб на сакото си и го подаде на Сейнт Джеймс. — Изглежда, помислила си е, че е хероин.

Саймън прочете краткия доклад, като изведнъж му се стори трудно да асимилира техническата информация, която трябваше да му бъде като естествен втори език. Линли продължаваше да говори и да излага факти, които самият Сейнт Джеймс знаеше от години.

— Голямата доза свива всички артерии. Кръвоносните съдове в мозъка се спукват. Смъртта е мигновена. Но ние видяхме това, нали? Иглата все още беше в ръката й.

— Полицаите не наричат това „нещастен случай“.

— Точно така. Все още разпитваха Питър, когато си отидох.

— Но ако не е било нещастен случай — рече Дебора, — не означава ли тогава, че…

— Има и втори убиец — заключи Линли.

Сейнт Джеймс отново се приближи до библиотеката. Беше сигурен, че движенията му, резки и тромави, го издават.

— Ерготамин — рече той. — Не съм напълно сигурен… — Остави гласа си да заглъхне, като се надяваше да е изразил естествено любопитство — реакция на типичен човек на науката. Но през цялото време страхът и фактът, че знаеше, се процеждаха през кожата му. Той извади една медицинска книга.

— Това лекарство се купува само с рецепта — казваше в този момент Линли.

Саймън прелисти страниците. Ръцете му пипаха тромаво. Мина на Ж и З още преди да се усети. Започна да чете безцелно, без да вижда нито една дума.

— За какво е? — побита Дебора.

— Главно против болки при мигрена.

— Наистина ли? За мигрена? — Сейнт Джеймс усети как Дебора се обръща към него и я замоли безмълвно да не задава въпроса.

Но тя го направи съвсем невинно:

— Саймън, ти не го ли вземаше за твоята мигрена?

Разбира се, разбира се. Знаеше, че го пие. Всички знаеха. Той никога не броеше таблетките. А шишенцето беше голямо. Значи тя беше отишла в стаята му, взела това, от което се нуждаеше, стрила хапчетата, смесила ги и забъркала отровата. След това я беше дала на Питър, но вместо това бе убила Саша.

Трябваше да им каже нещо, за да ги насочи отново към Камбри и Брук. Той почете още малко, кимна, сякаш в дълбок размисъл, и затвори книгата.

— Трябва да отидем в Корнуол — рече решително Сейнт Джеймс. — Офисът на вестника би трябвало да ни даде определената връзка между Брук и Камбри. Точно след смъртта на Мик Хари търсеше някаква статия. Само че търсеше нещо сензационно: прекарване на оръжие в Северна Ирландия, посещения на проститутки при премиери. Такива работи. Нещо ми подсказва, че сигурно не е обърнал внимание на онкозима. — Не добави, че напускането на Лондон на другия ден ще му даде още време; че няма да е налице, когато полицията се обади да го разпитва за сребърното шишенце от Джърмин Стрийт.

— Мога да се справя с това — рече Линли. — Усбърли беше достатъчно добър да ми удължи отпуската. А и това ще възстанови репутацията на Питър. Ще дойдеш ли с мен, Деб?

Сейнт Джеймс видя, че Дебора го наблюдава внимателно.

— Да — отвърна бавно тя. — Саймън, има ли…

Не можеше да й позволи да зададе въпроса.

— Сега, ако и двамата ме извините, имам няколко доклада в кабинета си. До утре трябва попе да съм ги започнал.

Не слезе за вечеря. Дебора и баща й най-сетне вечеряха сами в девет в трапезарията. Писия, аспержи, картофи, зелена салата. Чаша вино с храната. След това кафе. Не разговаряха. Само че през няколко минути Дебора хващаше баща си да я наблюдава.

От завръщането й от Америка насам във връзката им бе настъпило известно отчуждение. Някога бяха разговаряли свободно, с голяма любов и доверие, а сега се държаха нащрек. Много теми бяха табу. Тя искаше да е така. Толкова бе бързала да се изнесе от къщата в Челси в началото, за да избегне да се довери на баща си, защото той я познаваше по-добре от всеки друг. И бе най-вероятният човек, който можеше да мине през настоящето и изследва миналото. Все пак неговият залог бе най-голям. Обичаше и двамата.

Тя стана от стола си и започна да събира чиниите. Котър също се изправи.

— Радвам се, че си тук тази вечер, Деб — каза той. — Като в старите времена е. Ние тримата.

— Двамата. — Тя се усмихна, както се надяваше, едновременно с обич и очевидно желание да прекрати темата. — Саймън не слезе за вечеря.

— Исках да кажа, ние тримата в къщата — отвърна Котър и й подаде подноса от бюфета. Тя сложи чиниите върху него. — Много работи господин Сейнт Джеймс, нали? Страх ме е да не се съсипе от работа.

Беше застанал хитро до вратата. Дебора не можеше да избяга, без да направи очевидно това си желание. А със сигурност баща й нямаше да изпусне тази възможност. Затова тя се включи в играта с думите:

— Наистина е отслабнал, нали, тате? От пръв поглед се вижда.

— Дума да няма. — След това ловко използва пролуката. — Тия три години хич не бяха лесни за господин Сейнт Джеймс, Деб. На тебе ти се струва, че са били, нали? Да, ама бъркаш.

— Ами, разбира се, в живота на всички ни настъпиха промени, нали? Предполагам, че едва когато заминах, е забелязал, че не снова из къщата. Но с течение на времето е свикнал. Личи си, че…

— Знаеш ли какво, миличко — прекъсна я баща й. — През живота си не си говорила фалшиво. Жал ми е да гледам, че сега почваш.

— Да говоря фалшиво? Не ставай смешен. Че защо ще го правя?

— Отговора го знаеш. Както на мене ми се струва, Деб, вие двамата с господин Сейнт Джеймс много добре знаете отговора. Само трябва единият да събере достатъчно кураж да го каже и другият да събере достатъчно кураж да престане да живее в лъжа.

Той постави винените чаши на подноса и го взе от ръцете й. Дебора знаеше, че е наследила височината на майка си, но беше забравила, че по този начин на баща й му е по-лесно да я погледне право в очите. Той го направи. Ефектът беше смущаващ. Принуди я да се довери, макар тя да избягваше това.

— Зная как искаш да бъде — рече Дебора. — Но не може, тате. Трябва да го приемеш. Хората се променят. Порастват. Разделят се. Разстоянието прави разни неща с тях. Времето кара важността им един за друг да избледнява.

— Понякога — каза той.

— Този път. — Видя го как премигва бързо от решителния й тон. Дебора се опита да смекчи удара. — Бях просто малко момиченце. Той ми беше като брат.

— Такъв беше. — Котър се отдръпна, за да й позволи да мине.

Почувства се като смазана от реакцията му. Най-силно от всички искаше той да я разбере, но не знаеше как да обясни положението по начин, който да не разруши най-скъпата от мечтите му.

— Тате, трябва да разбереш, че с Томи е по-различно. За него не съм малко момиченце. Никога не съм била. Но за Саймън винаги… и винаги ще бъда…

Котър се усмихна нежно.

— Няма нужда да убеждаваш мене, Деб. Няма нужда. — Той повдигна рамене. Тонът му стана енергичен. — Трябва поне да му занесем малко храна. Ще качиш ли горе един поднос? Той е още в лабораторията.

Това бе най-малкото, което Дебора можеше да направи. Последва го долу в кухнята и го гледа, докато той приготви табла със сирене, студено месо, пресен хляб и плодове. После ги отнесе горе в лабораторията, където Сейнт Джеймс седеше на една от работните маси и наблюдаваше серия снимки на куршуми. В ръката си държеше молив, но той стоеше неизползван между пръстите му.

Беше светнал няколко лампи разпръснати тук-там в просторната стая. Те образуваха малки локвички светлина сред огромните кухини от тъмнина. В една от тях бе скрито лицето му.

— Татко иска да хапнеш нещо — каза Дебора от вратата. След това влезе в стаята и сложи подноса на масата. — Още ли работиш?

Не работеше. Дебора се съмняваше, че е направил и едно нещо през всичките си часове в лабораторията. До снимките лежеше някакъв доклад, но на първата страница дори нямаше следа от прегъване. И макар, под молива в ръката му да лежеше лист хартия, на него не беше написано нищо. Значи това бе обичайното му поведение — осланяше се на работата като средство за бягство.

Всичко беше заради Синди. Дебора видя лицето му, когато лейди Хелън му каза, че не може да я намери. Видя го и когато дойде в нейния апартамент и започна да звъни като луд, опитвайки се сам да открие, сестра си. Всичко, което правеше от онзи момент: пътуването до „Айлингтън-Лондон“, обсъждането на смъртта на Мик Камбри с Томи, създаването на сценарий, който да приляга на фактите на престъплението, нуждата му да се върне да работи в лабораторията — всичко това бе опит да се разсее, да избяга от грижата, в чиято сърцевина бе Сидни. Дебора се запита какво ли ще почувства Сейнт Джеймс, какво ли ще си позволи да почувства, ако някой е сторил нещо лошо на сестра му. Отново откри, че иска да му помогне по някакъв начин; да му вдъхне спокойствието, което като че ли му убягваше.

— Просто малко месо и сирене — рече тя. — Малко плодове. Хляб. — Всичко това беше очевидно. Подносът лежеше в полезрението на Сейнт Джеймс.

— Томи отиде ли си? — попита той.

— Отдавна. Върна се при Питър. — Тя придърпа един от лабораторните столове до масата и седна с лице към него. — Забравих да ти донеса нещо за пиене. Какво ще искаш? Вино? Минерална вода? С татко пихме кафе. Искаш ли и ти, Саймън?

— Не, благодаря: Това ми стига. — Но не започна да яде, само се протегна на стола и разтри мускулите на врата си.

Тъмнината страшно променяше лицето му. Острите ъгли се бяха смекчили. Линиите бяха изчезнали. Годините се бяха стопили, отнасяйки със себе: си доказателството за болката му. Изглеждаше по-млад и далеч по-уязвим. Изведнъж й се стори толкова по-близък, като мъжът, на когото някога бе казвала всичко, без да се страхува от присмех или отблъскване, сигурна, че винаги ще я разбере.

— Саймън — рече тя и го зачака да вдигне поглед от чинията, за която знаеше, че така и няма да докосне. — Томи ми каза какво си се опитал да направиш днес за Питър. Много мило от твоя страна.

Лицето му помрачня.

— Това, което се опитах…

Тя протегна ръка през масата и хвана леко неговата.

— Каза, че си се канел да вземеш шишенцето, за да не бъде там, когато, пристигне полицията. Томи е страшно трогнат от тази приятелска постъпка. Щеше да ти каже нещо днес следобед в кабинета, но ти излезе, преди да е имал възможността.

Дебора видя, че очите му са насочени към пръстена й. Смарагдът блещукаше като прозрачна течност на светлината. Ръката му беше много студена. Докато Дебора го чакаше да отговори, тя се сви в юмрук и се дръпна. Тя прибра своята, слисана за момент. Чувстваше, че всяко безразсъдно кривване от предпазливостта, всеки опит да го достигне с простичко приятелство винаги е обречен на провал. Той се обърна настрани. Сенките по лицето му станаха по-дълбоки.

— Господи! — прошепна той.

От тази дума и изражението му пролича, че отдръпването му няма нищо общо с нея.

— Какво има? — попита тя.

Сейнт Джеймс се наведе към светлината. Линиите отново се появиха и всеки техен ръб изглеждаше като току-що наточен. Главните кости сякаш дърпаха кожата към черепа му.

— Дебора… Как бих могъл да ти кажа? Не съм героят, за когото ме мислиш. Не съм направил нищо за Томи. Не съм си и помислял за Томи. Не ме беше грижа за Питър. Не ме е грижа за Питър.

— Но…

— Шишенцето е на Сидни.

Дебора усети как се отдръпва при последното изречение. Устните й се разтвориха, но за момента не направи нищо, само го гледаше невярващо. Накрая успя да промълви:

— Какво се опитваш да кажеш?

— Тя смята, че Питър е убил Джъстин Брук. Искаше да си разчисти сметките. Но по някакъв начин, вместо Питър…

— Ерготамин — прошепна Дебора. — Ти го вземаш, нали?

Той бутна подноса настрана, но това като че ли бе единствената реакция, която желаеше да си позволи. Думите му — ако не техният подтекст — прозвучаха съвършено спокойно:

— Чувствам се като идиот. Не мога да измисля какво да направя, за да помогна на собствената си сестра. Дори не мога да я намеря. Това е нелепо. Извратено. Аз съм абсолютно безполезен и целият този ден свидетелства за това.

— Не вярвам — каза бавно Дебора. — Сидни не би… не е… Саймън, не мисля, че си вярваш!

— Хелън търси навсякъде, обажда се къде ли не. Аз също. Без полза. А те до двадесет и четири часа ще разберат чие е шишенцето.

— Как? Дори и отпечатъците й да са на…

— Тук отпечатъците нямат нищо общо. Използвала е шишенцето си за парфюм. Купено е от Джърмин Стрийт. Полицията няма да има никакви трудности. Ще бъдат тук до четири часа утре следобед. Мога да се обзаложа за това.

— Парфюмът й… Саймън, не е Сидни! — Дебора стана бързо от лабораторния стол, заобиколи масата и отиде при него. — Не е Сидни. Не би могла да бъде. Не си ли спомняш? Тя дойде в стаята ми вечерта преди официалната вечеря. Използва моя парфюм. Каза, че нейния го нямало. Някой бил оправял стаята й. Не можела да намери нищо. Не си ли спомняш?

За момент Сейнт Джеймс изглеждаше напълно слисан. Очите му бяха насочени към нея, но като че ли изобщо не я виждаше.

— Какво? — прошепна той и продължи, вече по-високо. — Това беше в събота вечерта. Преди Брук да умре. Някой още тогава е планирал да убие Питър.

— Или Саша — рече Дебора.

— Някой се опитва да натопи Сидни. — Той стана от стола, отиде до края на работната маса, завъртя се рязко и се върна обратно. Направи същото втори път, но още по-бързо и с нарастващо вълнение. — Някой е влязъл в стаята й. Може да е бил всеки. Питър — ако Саша е била набелязаната жертва, — Тренъроу или някой от семейство Пенелин. Мили боже, дори и Дейз!

Истината се сглоби за секунда.

— Не — каза Дебора, — Джъстин е бил.

— Джъстин?

— Така и не можах да проумея защо е отишъл в стаята й в петък вечерта след всичко, което се случи между тях същия следобед. Той беше ядосан на Сидни. Заради кокаина, сборичкването, заради Питър и Саша, които им се смяха. Смяха се на него.

— Затова той е отишъл в стаята й — рече бавно Сейнт Джеймс, — любил се е с нея и после е взел шишенцето. Сигурно така е било. В ада да се провали дано!

— А в събота, когато Сид не можа да го намери през по-голямата част от деня — нали си спомняш, тя ни го каза, — трябва да е взел ерготамина и хинина. Направил е сместа и я е дал на Саша.

— Химик — каза замислено Сейнт Джеймс. — Биохимик. Кой би могъл да познава лекарствата по-добре?

— Но кого е искал да убие? Питър или Саша?

— Винаги е бил Питър.

— Заради посещението при Мик Камбри?

— Стаята беше претърсена. Компютърът беше включен. Навсякъде по пода бяха разпръснати тетрадки и снимки. Питър трябва да е видял нещо, когато е бил там с Брук; нещо, за което Брук е знаел, че Питър може да си го спомни след смъртта на Камбри.

— Тогава защо е дал дрогата на Саша? Ако Питър умреше, тя щеше да каже на полицията откъде са я взели.

— Ни най-малко. Тя също е щяла да бъде мъртва. Брук е бил абсолютно сигурен в това. Знаел е, че и тя е наркоманка. Затова й е дал дрогата, като се е надявал с Питър да я използват заедно и да умрат в Хауенстоу, Когато е разбрал, че този план няма да свърши работа, се опита да се отърве от Питър по друг начин: като ни каже за посещението им при Камбри, така че Питър да бъде арестуван и да не му се пречка. Само дето не е можел да знае, че Питър и Саша ще заминат, преди да го арестуват в Корнуол, и че пристрастеността на Саша е по-силна от тази на Питър. Изобщо пък не е можел да знае, че Саша ще скрие дрогата и ще я употреби сама. Нито пък че Питър е отишъл в „Котвата и розата“ и са го видели дузина и повече хора, които да му осигурят алиби за времето на смъртта на Камбри.

— Значи е бил Джъстин — рече Дебора. — За всичко е бил Джъстин.

— Бях заслепен от факта, че той умря преди Саша. Изобщо не помислих, че преди това може да й е дал дрогата.

— А неговата смърт, Саймън?

— Ами нещастен случай.

— Защо? Как? Какво е правел на скалата посред нощ?

Сейнт Джеймс я погледна през рамо. Беше оставила предупредителната лампичка над вратата на стаичка светната. Тя хвърляше зловещ кървавочервен блясък по тавана. Това му даде отговора.

— Фотоапаратите ти — рече той. — Ето къде се е отървал от тях.

— Защо?

— Изтривал е всяка следа от връзката си с Камбри. Първо самия Камбри. След това Питър. След това…

— Моята лента — каза тя. — Снимките, които ти направи в къщичката. Каквото и да е видял Питър, и ти трябва да си го снимал.

— Което означава, че разхвърлянето на дневната е само прикритие. Не е търсел нищо. Не е взел нищо. Каквото и да е искал, е било твърде голямо, за да бъде махнато.

— Компютърът? — попита Дебора. — Но дори и така да е, откъде изобщо би могъл да знае, че си правил снимки?

— Знаел е, че в петък вечерта си взела фотоапаратите със себе си. Госпожа Суини се погрижи за това на вечерята в събота. Той знае с какво се занимавам. Сидни сигурно му е казала. Трябва да е знаел, че Томи работи в Скотланд Ярд. За него е било риск да разчита, че ще се натъкнем на сцена на убийство и няма да направим нищо друго, освен да се обадим на полицията. И защо да поема този риск, след като нещо в тази стая — нещо на лентата — би могло да го свърже с Камбри?

— Но полицията рано или късно щеше да открие, нали?

— Вече бяха арестували човек. Пенелин едва не си призна, че той го е извършил. Единственото нещо, от което Джъстин се е страхувал, е било, че някой друг, някой извън местната полиция, няма да приеме Пенелин за убиец. Точно което се случи след по-малко от двадесет и четири часа след смъртта на Камбри. Ние си пъхахме носовете наоколо. Задавахме въпроси. Трябвало е да предприеме нещо, за да се предпази.

Дебора зададе последния въпрос:

— Но защо цялата ми апаратура? Защо не само лентата?

— Не е имал време. Било му е по-лесно да вземе цялата кутия, да я пусне от прозореца ти, а след това да изприпка долу в дневната при нас с Томи, за да ни каже всичко за Питър. По-късно е занесъл апаратите в заливчето. Отишъл е до самата вода и ги е хвърлил вътре. Изкачил се е обратно на скалата. И тогава е паднал.

Тя се усмихна с облекчение. Сейнт Джеймс изглеждаше така, сякаш от раменете му бе паднал огромен товар.

— Чудя се дали не бихме могли да докажем нещо от това.

— Можем. В Корнуол. Първо — и заливчето, за да намерим фотоапаратите, а след това — в офиса на вестника, за да открием какво е писал Мик Камбри за онкозима. Утре.

— А лентата? Снимките?

— Те ще бъдат последната капка в чашата.

— Да ти ги проявя ли?

— Би ли го направила?

— Разбира се.

— Тогава да се захващаме веднага, птиченце. Време е да поставим Джъстин Брук на мястото му.

Двадесет и четвърта глава

Дебора работеше с лекота както в сърцето, така и в душата — нещо, което щеше да й бъде невъзможно само два часа преди това. Откри, че си тананика и от време на време изпява по някой ред от стари песни, които ненадейно изникваха в ума й: „Бийтълс“, Бъди Хол и едно прастаро парче на Клиф Ричард, което не знаеше откъде е научила. Защипа в тъмната стаичка началото на извадената лента и я нави в съда за проявяване с механични движения, които й бяха станали като втора природа. Не се опита да размишлява върху самата работа или безгрижието, с което я вършеше, нито пък се замисли как и защо са се преобърнали времето и обстоятелствата, позволявайки на някогашната й привързаност към Сейнт Джеймс да се възроди и разцъфне по време на разговора им в лабораторията. Просто беше благодарна, че това по някакъв начин се е случило; радваше се на възможността най-сетне да сложи край на озлоблението между тях.

Колко права се оказа, задето се подчини на инстинкта си и дойде тази вечер в Челси при Саймън. Какво щастие усети, когато видя лицето му в момента, в който той осъзна, че сестра му не може да бъде обвинявана за нищо. Колко естествено го последва в спалнята му, като стоеше, смееше се и бърбореше, докато той изваждаше лентата. Отново бяха приятели, споделяха си мислите, изслушваха се, спореха и размишляваха.

Най-характерният белег на отношенията им преди тригодишното й пребиваване в Америка бе радостта от общуването. Минутите в лабораторията и после в спалнята му бяха върнали живия спомен за тази радост, ако не пълната й сила. Дебора виждаше онова, което някога бе представлявал за нея, като серия от образи, танцуващи в съзнанието й. Те я върнаха обратно в детството и тийнейджърските години — дълги периоди време, прекарани с него.

Той бе част от нейния живот по хиляди начини: изслушваше терзанията й, смекчаваше ударите на разочарованията, четеше й, говореше с нея, наблюдаваше я как расте. Беше виждал най-лошите й страни: гневните й избухвания, упоритата й гордост, неспособността й да приема пораженията, изискванията за съвършенство, които си бе поставила; трудността да прощава слабостите на другите. Беше видял това и още много други неща и винаги ги бе приемал безрезервно. Можеше да й дава съвети или напътствия, да я предупреждава или укорява, но винаги я приемаше. И Дебора знаеше, че винаги ще е така, още от момента, когато той, осемнадесетгодишно момче, клекна до нея пред гроба на майка й, докато тя се опитваше да бъде смела, мъчеше се да остане, безразлична и демонстрираше, че на седем години може да издържи страха от опустошителната загуба, която едва разбираше. Саймън я прегърна и с пет простички думи я освободи и направи такава, каквато беше оттогава насам:

— Няма нищо, ако си поплачеш.

Помогна й да порасне, окуражаваше я по всевъзможни начини и я пусна, когато стана време да замине. Но именно това, последното — очевидната охота, с която я освободи да живее сама зрелостта си, без дума или постъпка, за да я спре, — подкопа връзката им и създаде гнойната рана, която я разяждаше отвътре. Когато Дебора за пръв път се сблъска с намерението му да ги подложи на тригодишна раздяла, утежнена от мълчание, най-лошата страна на душата й се показа на повърхността. Тя остави радостта да чезне и топлината да умре; поддаде се на нуждата си да му причинява болка. Отмъщението първоначално й носеше удоволствие. Но сега виждаше, че постигането на една такава цел в най-добрия случай е пирова победа; че всяко отмъщение, което е нанесла на Саймън, просто е рикоширало и наранило самата нея.

Само в истината съществуваше някаква надежда да възстанови приятелството си с него. Само в изповедта, изкуплението и прошката имаше възможност да си върне радостта. А тя искаше радост. Нищо нямаше по-голямо значение от това отново да се чувства удобно с него; да му говори, както в детството си — като негова малка сестра, негов другар, негов приятел. Не искаше нищо повече. Защото в гноясалата сърцевина на болезнената й раздяла със Саймън бе извратеното желание да легне с него, за да разбере дали наистина я желае; за да бъде най-сетне сигурна, че не си е въобразила онези отдавнашни моменти, в които й бе позволил да види това, за което бе убедена, че е истинско желание.

Само че нуждата от това удоволствие и увереност отдавна бяха погълнати от любовта й към Томи. И именно Томи беше човекът, който можеше да й даде кураж да говори истината. Защото, докато държеше негативите срещу светлината и търсеше снимките от къщичката на Камбри, види и снимките на Линли, които позираше охотно с нанрънелските актьори. Почувства прилив на благодарности преданост само като го гледаше: начина, по който отмяташе глава назад, когато избухваше в смях; блясъка на косата му, формата на устните му. Знаеше, че на Томи принадлежи предаността на нейната зрелост. Той представляваше бъдещето, към което се беше запътила. Само че не можеше да го достигне със свободно сърце, докато не въведеше покой в миналото си.

Увеличи снимките, които Сейнт Джеймс бе направил в къщичката на Камбри. Увеличител, проявител, фиксаж. През цялото време умът й бе зает с това, което щеше да му каже; с начина, по който щеше да му го каже, и с това дали обяснението и извинението ще успеят да сложат край на отчуждението им.

Наближаваше полунощ, когато завърши работата си в тъмната стаичка: проявяването, измиването, изсушаването и почистването. Изгаси лампите, събра снимките и отиде да потърси Сейнт Джеймс.

Чу движението по стълбите, преди да я види. Беше разположил на леглото си всички материали по този случай и ги оглеждаше, като се чудеше кой ли от тях би могъл да оправдае не само сестра му, но и Питър Липли, и Джон Пенелин. Нещо присветна на вратата и го извади от съзерцанието му. На фона на сенките в коридора се появи бялата блуза на Дебора. В ръката си държеше снимките.

Сейнт Джеймс се усмихна.

— Свърши ли?

— Да. Отне ми малко повече време, отколкото си мислех. Не съм свикнала с увеличителя. Понеже е нов и… е, това го знаеш, нали? Колко глупаво!

Сейнт Джеймс си помисли, че ще му подаде снимките, но тя не го направи, а се приближи до долния край на леглото. С една ръка стискаше снимките до тялото си, а с другата държеше високата тънка колона на таблата.

— Трябва да поговоря с теб, Саймън.

За момент нещо в лицето й му напомни за шишето мастило, разлято върху един от столовете в трапезарията, и за изповедта на едно разтреперано десетгодишно момиченце с протрити обувки. Но гласът й показваше, че за нея с дошъл моментът на равносметката. Сейнт Джеймс усети онази слабост, която обикновено придружаваше пристъпа на страх.

— Какво има? Какво е станало?

— Снимката. Знаех, че някой ден ще я видиш, и исках да я видиш. Това беше най-силното ми желание. Исках да знаеш, че спя с Томи. Исках да го знаели, защото разбрах, че това може да ти причини болка. А аз исках да ти я причиня, Саймън. Отчаяно желаех да те накажа. Исках да си представяш как правим любов. Да ревнуваш. Да не ти е безразлично. И аз… Саймън, презирам се за това, което ти причиних!

Думите й бяха толкова неочаквани, че го поразиха. В един нелеп момент той убеди себе си да не разбира накъде бие Дебора и си позволи да приеме, че тя говори за снимките на Камбри, и то неща, които му е трудно да схване. По онзи мигновен начин, по който работят мозъците, бързо взе решение да насочи разговора натам. За какво говориш? Да ревнувам от Томи? Каква снимка, Дебора? Не разбирам. Или още по-добре, да отмине това с безразличен смях. Просто шега, която не мина. Но докато събираше сили да отговори, Дебора продължи и изясни докрай мисълта си:

— Толкова те желаех, когато заминах за Америка. Ужасно те обичах и бях сигурна, че и ти ме обичаш. Не като брат, чичо или нещо като втори баща, а като мъж, като равен. Знаеш какво имам предвид. — Думите й бяха толкова нежни, гласът — толкова тих. Сейнт Джеймс не можеше да откъсне поглед от лицето й. Стоеше, неподвижен и неспособен да отиде при нея, макар всяка частица от тялото му да копнееше за това. — Дори не съм сигурна, че мога да обясня какво ми беше, Саймън. Бях толкова уверена, когато заминах; толкова сигурна в това, което съществуваше между нас. И след това зачаках да отговориш на писмата ми. Отначало не разбирах — смятах, че е станало нещо с пощата. След два месеца ти се обадих и чух как ми говориш като чужд. Казваше, че кариерата има големи изисквания към теб. Отговорностите се натрупвали. Конференции, семинари и доклади за писане. Щял си да отговориш на писмата ми, когато можеш. И как е училището, Дебора? Справяш ли се? Намери ли си приятели? Сигурен съм, че ще се справиш добре. Имаш дарба. Талантлива си. Пред теб има само блестящо бъдеще.

Сейнт Джеймс каза единственото нещо, което успя да се сети:

— Спомням си.

— Осъждах се. — Тя му се усмихна треперливо. — Бях недостатъчно хубава, недостатъчно умна, скучна, коравосърдечна, нелюбяща, непривлекателна за теб… недостатъчно.

— Това не беше истината. Това не е истината.

— Повечето сутрини се събуждах и се чувствах отчаяна, че съм още жива. И това също стана част от моето самопрезрение. Не бях достатъчно личност, за да започна свой живот. Мислех си, че не струвам пет пари. Напълно без никаква стойност. Тъпа, грозна и напълно безполезна.

Всяка дума бе по-трудно поносима от предишната.

— Исках да умра. Молех се да умра. Но това не стана. Просто продължих. Всъщност това правят повечето хора.

— Продължават. Излекуват се. Забравят. Разбирам. — Сейнт Джеймс се надяваше тези четири изречения да я накарат да спре. Но видя, че е твърдо решена да продължи разговора им до края, който сама бе намислила.

— Отначало Томи беше моята забрава. Когато идваше да ме види, се смеехме. Говорехме. Първия път си намери извинение, задето е дошъл. Но след това не. И никога не ме е принуждавал, Саймън. Никога нищо не изискваше. Не говорех за теб, но мисля, че той по някакъв начин знаеше и бе решил да чака, докато стана готова да отворя сърцето си за него. Затова пишеше, обаждаше се по телефона и градеше стабилна основа. И когато ме заведе в леглото си, аз исках да отида там. Най-сетне се бях отказала от теб.

— Дебора, моля те. Няма нищо. Разбирам. — Той престана да я гледа. Извръщането на главата като че ли бе единственото движение, на което беше способен. Втренчи се в наредените върху леглото материали.

— Ти ме беше отблъснал. Чувствах се ядосана, обидена. Най-накрая те преодолях, но по някаква причина все още вярвах, че трябва да ти покажа как стоят нещата. Трябваше да те накарам да видиш, че ако ти самият не ме искаш, то някой друг ме желае. Затова сложих снимката на стената в апартамента си. Томи не искаше това. Помоли ме да не го правя. Само че аз изтъкнах композицията, материята на пердетата и одеялата, формата на облаците в небето. Казах, че това е просто една снимка и го попитах дали се срамува от това, което тя намеква за нас.

За момент не каза нищо повече. Сейнт Джеймс си помисли, че е свършила, но когато вдигна поглед, видя, че ръката е покрила шията й, а пръстите притискат ключицата.

— Каква ужасна лъжа към Томи! Просто исках да ти причиня болка. Колкото можеше по-силна.

— Бог ми е свидетел, че я заслужавах. И аз ти причинявах болка.

— Не. Няма извинение за нуждата от такова отмъщение. Това е глупаво. Отвратително. Показва черти на характера ми, от които ми се повръща. Съжалявам! Наистина!

Няма нищо. Наистина. Хайде, забрави го, птиченце. Не можеше да събере сили да го каже. Не можеше да каже каквото и да било. Не можеше да понесе мисълта, че заради собствената си страхливост я е тласнал към Линли. Това страдание бе повече, отколкото беше в състояние да изтърпи. Презираше се. Докато гледаше, търсеше думи, които не знаеше, и се измъчваше от непоносими чувства, Дебора остави снимките на ръба на леглото и притисна ъгълчетата им, за да не се подвият.

— Обичаш ли го? — Въпросът прозвуча така, сякаш го бе запратил като камък към нея. Дебора беше стигнала до вратата, но се обърна да отговори.

— Той е всичко за мен — рече тя. — Вярност, преданост, обич, топлота. Той ми даде неща…

— Обичаш ли го? — Този път въпросът прозвуча разтреперано. — Поне можеш ли да кажеш, че го обичаш, Дебора?

За момент му се стори, че тя ще напусне стаята, без да отговори, но само след секунди видя как силата на Линли изпълва тялото й. Брадичката й се вирна, раменете се изправиха и в очите й блеснаха сълзи. Сейнт Джеймс чу отговора, преди да го е изрекла.

— Обичам го. Да, обичам го. Наистина. — И си отиде.

Лежеше в леглото и наблюдаваше танцуващите шарки от черни сенки и неясни светлинки по тавана. Нощта беше топла. Прозорецът на спалнята му беше отворен, а завесите — дръпнати. От време на време чуваше как колите минават по Чейни Роу, а шумът от моторите им звучи по-високо поради откритото пространство на реката. Тялото му трябваше да е уморено, да копнее за сън, но вместо това го болеше. Мускулите на раменете и врата бяха болезнено напрегнати, тези на ръцете бяха изопнати, а гърдите го стягаха, сякаш притиснати от невидима тежест. Съзнанието му приличаше на водовъртеж, в който се въртяха откъси от предишни разговори, полуоформени мъгляви фантазии и неща, които трябваше да бъдат казани.

Опита се да мисли за нещо друго. Имаше да направи един тъканен анализ; клетвени показания, които бе обещал да предаде до две седмици; конференция, където трябваше да изпрати доклад; семинар в Глазгоу, на който го бяха помолили да изнесе лекция. Опита се да бъде такъв, какъвто бе по време на отсъствието й — хладен учен, изпълняващ ангажименти и поемащ отговорности, — но вместо това видя човека, който всъщност беше: страхливец, изпълнил живота си с отричане и разсейване, за да избегне риска от уязвимост.

Целият му живот бе лъжа, основана на благородни афоризми, в които знаеше, че не вярва. Да я остави да си тръгне. Да я остави да намери собствения си път. Да я остави да притежава цял свят с разширяващи се хоризонти, пълен с хора, които могат да й дадат много — много повече от него. Да я остави да си намери сродна душа — някоя, необременена със слабостта, която тегнеше върху неговия живот. Дори само изброяването на кухите правила, определяли поведението му, му спестяваше изправянето пред окончателната истина.

Страхът го владееше. Правеше го безполезен. Всяко негово действие можеше да стане причина да го отблъснат, затова предпочиташе да не избира, да се отпусне по течението; да вярва, че конфликтите, трудностите и душевните борби сами ще се уталожат с времето. Цял живот бе правил така. Резултатът беше загуба.

Твърде късно проумяваше това, което трябваше винаги да е знаел: че животът му с Дебора е бавно образуващ се гоблен, в който тя държи конеца, създава шарките и бавно се слива с материята. Заминаването й бе за Сейнт Джеймс форма на смърт. Само че след нея му остана не спокойствието и празнотата на смъртта, а безкрайният адски огън на отмъщението, резултат от достойния му за презрение страх. Годините бяха изминали, без да й каже, че я обича. Сърцето му пърхаше в нейно присъствие, но не можеше да изрече думите. Сега можеше само да бъде благодарен, че тя и Линли смятат след сватбата да започнат нов живот в Корнуол. Ако изчезнеше от средата му, останалата част от живота му щеше да бъде поне поносима.

Той обърна главата си на възглавницата и погледна към светещите червени цифри на часовника. Три и десет. Беше безполезно да се мъчи да заспи. Поне можеше да си го признае. Светна лампата.

Купчината снимки още лежеше на масичката до леглото, където Дебора ги беше оставила преди два часа. Сейнт Джеймс ги вдигна, като знаеше много добре, че по този начин нарочно бяга от себе си — още една проява на малодушие, заради която щеше да се презира призори. Той започна да ги разглежда, отдалечавайки се от своя потънал в руини свят, сякаш това действие можеше да заличи думите на Дебора; сякаш знанието, че някога го е желала, не късаше сърцето му.

Вгледа се апатично в трупа, в обезобразената му част, в положението му на пода до канапето. Огледа и нещата, разпръснати из цялата стая: писма и пликове, моливи и химикалки, тетрадки и папки, парчета изписана хартия, катурнатите на пода прибори за камина, включения компютър и черните дискети, разпилени по бюрото. След това се взря по-внимателно в трупа и видя блясъка на нещо сребърно — може би монета, — полускрито под бедрото му; банкнотата от пет лири с едно откъснато ъгълче, която лежеше захвърлена на пода до ръката му; над него полицата над камината, където си беше ударил главата; отдясно огнището, към което беше паднал. Сейнт Джеймс разглеждаше настойчиво снимките, търсейки нещо, което не би могъл да различи от пръв поглед: компютъра, дискетите, папките, тетрадките, парите, полицата над камината. Но мислеше само за Дебора.

Накрая се отказа от играта и призна, че няма да има нито сън, нито спокойствие, нито дори възможност да се поразсее. Можеше само да направи часовете до зазоряване малко по-поносими. Посегна към патериците, стана от леглото, навлече халата, завърза тромаво колана му и се отправи към вратата. В кабинета имаше бренди. Не за пръв път щеше да търси забрава в него. Той заслиза по стълбите.

Вратата на кабинета беше открехната. Сейнт Джеймс я бутна и тя се отдръпна безшумно навътре. Мека танцуваща светлина — нещо между златисто и мътнорозово — идваше от двете свещи, които обикновено стояха над камината, но сега бяха поставени пред огнището една до друга. Обгърнала коленете си, Дебора седеше на отоманката и наблюдаваше пламъчетата им. Когато я видя, Сейнт Джеймс понечи да се оттегли. Помисли си да го направи. Но не се помръдна.

Тя погледна към вратата и бързо извърна очи, когато видя, че е той.

— Не можах да заспя — рече ненужно Дебора, сякаш трябваше да дава обяснение за присъствието си в кабинета, по чехли и халат, в три сутринта. — Не знам защо. Би трябвало да съм изтощена. Чувствам се изтощена. Но не можах да заспя. Твърде много вълнения ми се събраха през последните няколко дни.

Думите й бяха достатъчно нехайни, добре подбрани и изречени с безразличие, но в гласа й имаше някакво колебание. Опита се, но не успя да прозвучи правдоподобно. Когато усети това, Сейнт Джеймс прекоси стаята и седна до нея на отоманката. Никога досега не го бе правил. В миналото нейното място бе на отоманката, а той седеше по-високо, на стола или канапето.

— И аз не можах да заспя — каза Саймън и остави патериците на пода. — Дойдох да пийна малко бренди.

— Аз ще ти донеса — рече Дебора и понечи да стане.

Той я хвана за ръката и я спря.

— Не, няма нужда. — След това продължи, когато видя, че тя държи лицето си извърнато: — Дебора.

— Да?

Тази едничка дума беше изречена спокойно. Облакът къдрава коса скриваше лицето й. Тя направи рязко движение, сякаш за да се повдигне, и той си помисли, че сега ще стане и ще излезе от стаята. Чу я обаче да си поема мъчително дъх и разбра с изненада, че Дебора едва се сдържа да не заплаче.

Докосна я по косата страшно колебливо. Знаеше, че тя не би могла да го усети.

— Какво има?

— Нищо.

— Дебора…

— Бяхме приятели — прошепна тя. — Ти и аз. Бяхме другари. Исках това да се върне. Смятах, че ако тази вечер поговоря с теб… Само че просто не можах да го намеря. Отишло си е. И аз… Страшно ме заболя, като разбрах. Все още се чувствам разкъсана, когато говоря с теб, когато си пред очите ми. Не искам това чувство. Не бих могла да го понеса пак.

Гласът й пресекна. Без да помисли, той я прегърна през раменете. Нямаше значение какво говори Дебора, дали истина или лъжа. Трябваше да каже нещо, за да облекчи болката й.

— Ще преживеем всичко това, Дебора. Ще намерим обратния път. Пак ще бъдем онова, което сме били. Не плачи. — Той я целуна непохватно по главата. Дебора се обърна в прегръдките му. Сейнт Джеймс я притисна до себе си, погали я по косата, залюля я, изрече името й. И изведнъж го заля спокойствие. — Няма значение — прошепна той. — Винаги ще бъдем приятели. Това никога няма да изчезне. Обещавам ти!

При тези думи усети как ръцете й се увиват около него. Почувства лекия натиск на гърдите й, биенето на сърцето й. Усети своето да се блъска и се примири с факта, че отново я е излъгал. Никога нямаше да бъдат приятели. Приятелството бе абсолютно невъзможно, след като при едно толкова просто докосване цялото му тяло пламваше от копнеж по нея.

В главата му звъннаха половин дузина укори. Тя принадлежеше на Линли. И без това вече я бе наранявал достатъчно. Вършеше предателство към най-старото приятелство в живота си. Между тях имаше граници, които не можеха да бъдат нарушавани. Беше решил да приеме. Не им бе съдено да бъдат щастливи. Животът невинаги беше честен. Той чу всяко едно от тях, закле се, че ще излезе от стаята, каза си да я пусне и остана на мястото си. Само за да я подържи в прегръдките си, да я почувства до себе си за момент, да усети мириса на кожата й. Това му бе достатъчно. Нямаше да прави нищо друго… освен отново да докосне косата й, освен да я отмахне от лицето й.

Тя вдигна глава и го погледна. Укорите, намеренията, границите и решенията потънаха в забрава. Цената им бе твърде висока. Те нямаха значение. Нищо нямаше значение. Само моментът, сега, с нея.

Той докосна бузата, челото, проследи очертанията на устните й. Дебора прошепна името му; една-едничка дума, която най-сетне заличи страха. Сейнт Джеймс се запита как е могъл да се страхува да не се загуби в любовта си към тази жена. Тя бе самият той. Сега вече виждаше това. Прие тази истина. Почувства се цялостен. И приближи устни до нейните.

Нищо не съществуваше — освен прегръдките му. Нищо нямаше значение — освен топлината на устните и вкуса на езика му. Сякаш единствено този момент бе важен и целият й живот се определяше от тази целувка.

Сейнт Джеймс промълви името й и между тях потече силен поток от енергия, който събираше сили от извора на желанието им. Той помете миналото и понесе по течението си всяко убеждение, всяко намерение, всеки аспект от живота й — освен мисълта, че го желае. Желаеше го, независимо от верността, от любовта, от обещанията за бъдещето. Каза си, че това няма нищо общо с онази Дебора, която принадлежеше на Томи, която спеше в леглото на Томи, която щеше да стане съпруга на Томи. Това сега бе просто уреждане на сметки — един час, в който щеше да докаже стойността си.

— Любов моя — прошепна той. — Без теб…

Тя отново го притегли към себе си. Захапа леко устните му и усети как се извиват в усмивка. Не искаше думи, само усещания. Устните докоснаха шията й и проследиха вдлъбнатината на гърлото. Ръцете му се плъзнаха по гърдите й, като ги дразнеха и галеха, след това се спуснаха до колана на халата, развързаха го, свалиха дрехата от раменете й, плъзнаха тънките презрамки на нощницата надолу по ръцете й. Тя се изправи. Нощницата се изхлузи на земята. Усети ръката му на бедрото си.

— Дебора.

Не искаше думи. Тя се наведе към него, целуна го, усети го как я дърпа надолу към себе си, чу собствената си доволна въздишка, когато устните му намериха гърдата й.

Започна да го докосва. Започна да го съблича.

— Желая те! — прошепна той. — Дебора, погледни ме! Не можеше. Виждаше блясъка на свещите, каменната стена около камината, лавиците с книги, блясъка на единствената пиринчена лампа на бюрото му. Но не и очите, лицето или формата на устните му. Прие целувката. Отвърна на ласката. Само че не го погледна.

— Обичам те — прошепна той.

Три години. Дебора зачака прилива на триумф, по той не дойде. Вместо това една от свещите започна да се разлива и по огнището потече восък. След това изсъска и пламъкът загасна. Изгорелият фитил изпрати нагоре струйка дим с остра и тревожна миризма. Сейнт Джеймс се обърна към източника.

Дебора го наблюдаваше. Малкото пламъче на оставащата свещ проблясваше като криле върху кожата му. Профилът, косата, острият ръб на челюстта, извивката на рамото, увереното бързо движение на красивите му ръце… Тя се изправи. Пръстите й трепереха, докато си обличаше нощницата и се мъчеше безуспешно с хлъзгавия сатенен колан. Чувстваше се разтреперана до дъното на душата си. „Никакви думи — помисли си. — Всичко друго, само не думи!“

— Дебора…

Не можеше.

— За бога, Дебора, какво има? Какво се е случило?

Тя си наложи да го погледне. Чувствата бяха изписани по лицето му. Изглеждаше млад и толкова уязвим. Изглеждаше готов да приеме удара.

— Не мога — рече тя. — Саймън, просто не мога.

Обърна се и напусна стаята. Затича се нагоре по стълбите. „Томи“, мислеше си.

Това име бе като молитва, като заклинание, което можеше да я предпази да не се чувства мръсна и уплашена.