Непокорна страст

I.

Луната светеше ярко в тъмното небе, разпръсвайки нежната си, сребриста светлина над мрачния среднощен Ню Йорк. За началото на април нощта беше необичайно студена. Плътно загърнати в палтата си, хората бързаха по улиците, нетърпеливи да привършат работата си и да се потопят в топлата сигурност на своите домове. Бързаха дори онези, които не ги очакваше топъл и уютен дом, тъй като беше нощ на дълбоки сенки, на свирещ вятър, на неясен шепот. Силният тропот на конските копита по заоблените павета сякаш караше животните да бързат по пътя си, изпускайки през ноздрите си кълбета студена пара, като тиктакането на секундната стрелка, която неумолимо се приближава към някакъв финал.

Но в задушната, задимена библиотека, в скромния дом на Стентън Луис, не забелязваха нито надигащия се вятър, нито хапещия студ. Ако четиримата мъже, седнали вътре, изобщо можеха да чувстват нещо, то беше, че нощта напълно подхожда на техните собствени студени, бурни чувства.

— Предлагам да убием Олаф Торсен и колкото по-бързо, толкова по-добре — горчиво заяви Стентън Луис, като се отдръпна от прозореца и закрачи през тясната, прекалено гореща, отрупана с книги стая.

— Но ние се опитахме да го избегнем, Стен — каза Уинчел Кларк, подръпвайки елегантно подрязаните си, отгледани с търпение бакенбарди, като се обърна към мъжа, който по-скоро можеше да му бъде син, отколкото племенник.

— Вижте, повтарям ви, че или трябва да убием този човек, или ще се лишим от състоянието, а аз нямам ни най-малко намерение да губя тези пари. Чаках твърде дълго — продължи Стен, като се намести в поскърцващото кожено кресло.

— Е, ние дадохме на Александра всички шансове да сключи добър брак, който би задоволил всички и, честно казано, не разбирам защо отхвърли нашите момчета — намеси се Уилтън Кларк и смукна от скъпата си пура, мислейки за своя хубав, двадесет и четиригодишен син.

— Проклето момиче! — възкликна Уилям Кларк. — Разбирам я. Напълно прилича на баща си. Това са пак тези проклети гордост и инат, присъщи на всички Кларк. Никой не можеше да заповядва на Александър Кларк, нито някой може да заповяда на Александра.

— Това е самата истина — намеси се Уинчел. — Никога няма да забравя как Александър отиде на бала на Мейджи, сдържан колкото си щете, все едно че беше собственик на проклетото място. Хвърли един поглед към Дейдре Мейджи и тръгна право към нея — каза той, а лицето му стана мъртвешки бледо, щом спомените му го върнаха назад в годините.

Уилтън изпъшка, изживявайки също омразния спомен.

— Отиде първи при нея — продължи Уинчел, — пусна своята самоуверена усмивка и се наду като пуяк. Никога не ходеше нормално.

— Никога, по дяволите! — съгласи се Уилтън и така удари с ръка по полираната дървена маса, че от отдавна забравените върху нея книги се вдигна малък облак прах.

— Отиде право при Дейдре Мейджи, все едно че не я ухажвахме от месеци и все едно, че не беше отсъствал години и й каза „Ти си най-красивото момиче тук и ще се оженя за тебе.“ — завърши Уинчел и изневиделица се задави.

Докато кашлицата му отекваше в стаята, Уилтън и Уилям се спогледаха, а в погледа им се четеше колко са ядосани от случката отпреди двадесет години, защото не само тя беше подхранвала през годините омразата им към Александър Кларк.

Той беше наследил семейната корабна фирма. А тях само ги приемаха на работа във фирмата. И всичко само защото бащата на Александър, като първороден син, беше наследил фирмата преди техния баща, роден след него. Несправедливостта все още ги възпламеняваше. А Дейдре Мейджи, красивата дъщеря на съдружника на фирмата, им беше открадната от Александър. Ожени се за нея, нанасяйки им обида за вечни времена, не само защото тя беше най-съвършената, най-желаната жена, която познаваха, а и защото тя беше ключът към равнопоставения контрол над корабната компания — компанията, която би трябвало да им принадлежи. Ако само Дейдре беше избрала тях. Ако само…

— Никога не успях да разбера какво намери Дейдре у него — промърмори потъналият в мисли Уинчел, като наруши гневното мълчание, надвиснало в стаята.

— Тя заслужаваше нещо по-добро — обяви Уилям.

— Беше толкова красива — добави с копнеж Уилтън. — Не се е раждала друга толкова съвършено красива и сладка жена.

Стен Луис търпеливо слушаше изпълнените със самосъжаление реплики на чичовците си, но накрая му омръзна. Трябваше да се тревожат за настоящето. Реши да прекрати спомените на старците за изгубената любов и възможности.

— Съвършената Дейдре има един очевиден недостатък — сухо подметна Стен и се ухили подигравателно. Тримата трепнаха и обърнаха главите си към него, без да могат да повярват на това богохулство. Стен се усмихна самодоволно и миг по-късно избухна, раздразнен от слепотата им. — Била е ирландка! Баща й е бил ирландец! Дейдре е била ирландка! Всички са били ирландци!

Тримата мъже, приковали погледи в лицето на Стен, най-сетне си признаха истината — истина, която биха предпочели да пренебрегнат — и кимнаха в нямо съгласие. След това Стен продължи:

— И в кръвта на дъщеря й също има струя ирландска кръв, широка една миля. Добавете към нея гордостта и ината на семейство Кларк и, господа, пред вас е проблемът, големият проблем — проблем, наречен Александра Кларк — заяви хладно и аналитично Стен, доволен, че най-сетне ги е върнал към действителния проблем, а студените му сиви очи се забиваха в старците като свредел.

Уилтън тъжно поклати глава.

— Надявах се, че ще прилича на майка си, че ще е сладка като нея и ще направи точно онова, което поискаме от нея…

— Наистина мисля, че имате погрешна представа за отдавна починалата Дейдре — прекъсна го Стен, твърдо решен да не позволи темата на разговора отново да се върне към предполагаемо ангелския характер на Дейдре. — В края на краищата, тя се е омъжила за човека, когото сте мразили и ако е бил дори наполовина толкова лош, колкото го изкарвате, трябва да е имала доста кураж — жестоко се разсмя Стен.

— Никога не сме твърдели, че й е липсвала смелост — наежи се Уинчел.

— Разбира се, че не й е липсвала — бързо се съгласи Уилям.

— Тя беше толкова мила, че не можа да нарани Александър Кларк, като му откаже — добави Уилтън, кимайки енергично с глава, сякаш искаше наистина да повярва в думите си.

— Точно така. Вероятно нямаше да остане дълго с него, ако бракът им беше продължил повече време — заяви Уинчел, като повтори измислицата, с която бе утешавал сам себе си толкова дълго.

— Да, скоро щеше да научи за непочтените му действия — потвърди Уилям.

Стен обърна поглед, към тавана в пълно отчаяние, защото осъзна, че отново му се бяха изплъзнали, а старческите им умове бяха поели по пътеките на спомените. А темата беше все същата, която беше слушал толкова често през тридесет и деветгодишния си живот. Имаше план — план, който щеше да поправи всичките им предполагаеми грешки и да върне компанията отново под контрола им. Но старците сякаш не можеха да правят нищо друго, освен да скърбят за отдавна изгубената Дейдре. Всъщност те никога не бяха се проявявали като хора на действието. Нищо чудно, че Дейдре Мейджи беше предпочела енергичния, прогресивен Александър Кларк, мислеше си Стен, докато стържещите гласове продължаваха да бръмчат.

— Той, разбира се, уби Дейдре — гневно каза Уинчел. — Никога не беше доволен от състоянието на нещата. Винаги разстройваше всички, включително и компанията.

— Той настоя да го придружи при изпитанията на онзи негов нов шантав кораб — додаде Уилтън, като от възбуда отхапа края на пурата си и гневно го изплю в огъня.

— Нямахме нужда от никакви нови кораби. Старите си бяха съвсем добри. В крайна сметка били са достатъчно добри за бащите ни. Щом Александър е искал нови кораби, можел е да поръча да ги построят като добрите, изпитани кораби — сериозно добави Уилям, присъединявайки се към утешителния гняв за отдавна отминалите събития, които не можеха да бъдат променени.

— И така, той я уби. Всички потънаха с онзи глупав кораб — убиец — продължи Уинчел.

— Съжалявам само, че единственото им дете не беше с тях — добави Уилям, а помръкналият му поглед неочаквано заблестя от злоба при мисълта за Александра.

Стен нетърпеливо се възползва от споменаването й и се опита отново да ги насочи към деловата част.

— Да, откакто те умряха, с нея имаме само неприятности. Тогава трябваше да поемете контрола на компанията. И можехте да я направите ваша, ако хитрият Александър Кларк не беше се досетил да вкара всичко във фондация за Александра, неговата мила дъщеря — свирепо добави той. — И от осемнадесет години вие се сражавате с Олаф Торсен — побърза да добави Стен, докато все още владееше вниманието им. — Единственият човек, на когото Александър повери дъщеря си и компанията. Единствената личност, на която Александър възложи да управлява фондацията и да брани дъщеря му, докато навърши крехката двадесет и една годишна възраст. И този морски капитан се оказа адски противник, нали, господа? — хладно добави Стен, поръсвайки със сол техните стари рани, за да държи умовете им нащрек.

— Господа — продължи Стен меко и сговорчиво, — помнете, че времето ни изтече. Александра Кларк скоро ще навърши двадесет и една години. На трети август, 1867 година, само след четири месеца, тя ще бъде на двадесет и една. Двадесет и една! Искахме да я омъжим за наш човек, преди да достигне пълнолетие. Торсен е неин съветник и защитник прекалено дълго, и все в наш ущърб. Съгласете се с мен и той никога повече няма да я съветва. Тогава ще трябва да се обърне към нас. Ще убия Торсен — прошепна дрезгаво той, — при това с удоволствие.

— Но — немощно каза Уинчел, — как можем да сме сигурни, че ще задвижиш нещата в наша полза, когато… когато…

— Аз съм ваш племенник. Сигурно не сте забравили — заговорнически се разсмя той. — Винаги съм бил един от вас. Освен това се нуждая от помощта ви при управлението на компанията — добави Стен, като снижи глас, опитвайки се да убеди чичовците си, че желанията му не са опасни за тях. — Във всеки случай, дадохте й възможност, нали? — побутна ги още по-близо до съгласието Стен.

— Дадохме й всички възможности за щастлив живот, за дълъг живот с деца. А ако се беше съгласила, и Торсен можеше да остане край нея, както винаги е бил — рече Уилям, сякаш лично беше положил всички усилия да направи щастлива Александра.

— Наистина се опитахме — присъедини се към него Уилтън. — Нима не отидохме тримата при Александра и не й казахме, че може да се омъжи, за когото пожелае от нашите синове? Всички те са приблизително на нейната възраст, добре образовани, добре облечени, всичките са хубави, млади мъже. Всяка друга млада дама в Ню Йорк би горяла от нетърпение да се омъжи за всеки един от тях, но и те чакаха Александра така, както ние тримата някога чакахме Дейдре.

— Да — съгласи се Уинчел. — Можеше да направи своя избор — изпусна дим от пурата си и пушекът се закълби край него. — Но тя се държа съвсем неблагодарно, дори се разстрои и заяви, че няма да се омъжи за никой от тях. Всъщност дори се оплака, че й пречим да си намери подходящ кандидат, като не й позволяваме да организира първия си бал. Представяте ли си! Какво нахалство! Каква неблагодарност!

Стен се задави. Най-сетне ги беше хванал на въдицата си.

— Е — започна той, — всичко, което казахте, е вярно, господа. Готови ли сте да поправите грешките и да направите онова, което е най-добро за вас и за компанията?

— Винаги сме правили онова, което е най-доброто за компанията — раздразнено отвърна Уинчел.

— Разбира се, господа, винаги сте правили точно това — бързо се съгласи Стен, за да успокои накърнената им гордост. — А аз последвах плановете ви за женитбата на Александра за някой от вашите синове, но тя ги отхвърли, дори след убедителните ви намеци за продължителното здраве на Торсен.

— Не мога да я разбера. Просто не мога — промърмори Уинчел, като подръпна брадата си, а образите на Александра и на майка й, Дейдре, се смесиха в ума му.

— А сега, всички ли помните сделката ни? — попита Стен. — Ще се оженя за малката наследница — и за да има някакви други причини, освен парите, Стен добави за себе си представата за Александра, която го очаква в брачното ложе. — Да, ще се оженя за Александра, след като се освободя от Торсен, а тази отговорност поемам изцяло върху себе си. Всичко, което искам, е съгласието ви, че след като се оженя за Александра, ще споделя контрола ви върху компанията. — Стен обходи с твърд, настойчив поглед всеки един от тях, като внимателно пропусна останала част от плана си, а именно — евентуално да поеме цялото управление.

В стаята настъпи мълчание. Всеки един от старците потъна в своите мисли, но всеки реши за себе си онова, към което Стен умело ги беше насочил — че контролът върху компанията трябва да бъде спечелен на всяка цена. Не трябваше да позволяват на Александра Кларк да се омъжва извън фамилията.

Три чифта мрачни очи започнаха да се проясняват, докато накрая заблестяха злобно и загледаха със съгласие Стен. Решението беше взето. Можеше да го прочете по лицата им.

— Е, господа? — попита той, подтиквайки ги към окончателно, явно съгласие.

Всяка една глава кимна утвърдително и всеки глас се съгласи.

Стен неочаквано се изправи, излъчвайки гневна енергия и готовност за действия.

— Компанията най-сетне ще бъде наша… ваша — увери ги Стен. — Оставете подробностите на мене. Каквото и да се случи, правете се на изненадани. Аз поемам грижата за Торсен и Александра, но вие също трябва да изиграете ролите си.

Старците отново кимнаха, желаейки най-сетне да приключат с формалностите, за да могат отново да се върнат към обсъждането на достойнствата и красотата на съвършената Дейдре Мейджи, като напълно забравиха, че тя е майка на Александра, чиято съдба току-що оставиха в ръцете на алчния Стентън Луис.

— Тогава преминаваме към дела. И то скоро — безмилостно обеща Стен, а по вените му се разля изгарящо нетърпение, щом почувства, че жаждата му за богатство, за мощ и за притежание на красивата Александра Кларк скоро ще бъде напълно задоволена.

II.

Александра Кларк нервно кръстосваше всекидневната на втория етаж и нетърпеливо очакваше завръщането на стария си приятел Олаф Торсен. Той закъсняваше от следобедната си разходка и Александра изпитваше безкрайно притеснение. Щом не се завърна навреме, тя се качи на втория етаж, така че да може да поглежда за познатата фигура, приближаваща се с ленива походка по улицата, но тя все още не се появяваше.

Искрено се безпокоеше за Олаф. Напоследък тримата й втори братовчеди — Уилям, Уинчел и Уилтън Кларк, отправяха зле прикрити заплахи към стария човек, които не можеше да отмине със свиване на рамене, както правеше Олаф, или поне да се престори, че не се тревожи.

Олаф я беше съветвал да се омъжи само за човек, когото обича. Едва издържаше да бъде в една стая с послушните, надути младоци, които тримата братовчеди й представиха като подходящи кандидати за женитба. Да се омъжи за тях — как ли пък не!

Да, безпокоеше се за Олаф. Беше се присмял на предложението й някой да го придружава през цялото време. За своите седемдесет години Олаф беше силен, здрав като бик и едва ли би позволил да го ударят.

Къде ли се губеше Олаф? Вече закъсняваше. Дръпна завесите и погледна през прозореца, сърцето й странно подскочи при вида на тълпата, която се събираше на близкото кръстовище — точно там, където Олаф обикновено пресичаше улицата, завръщайки се у дома. Паниката я сграбчи, но не можеше да повярва, че сцената, която виждаше, има нещо общо с Олаф. За всичко бяха виновни нервите й. Напоследък бяха толкова обтегнати.

Въпреки това, с изкривено от болка лице, Александра пусна завесата, изтича бързо в стаята си, грабна пелерината си и се спусна надолу по стълбите към входната врата на дома си. По-късно не можеше да си спомни как е стигнала до насъбралата се тълпа на улицата, помнеше само отчаяното биене на сърцето си и настойчивото желание да бъде при тези хора, за да се убеди сама, че с Олаф не се е случило нещастие.

Тълпата продължаваше да се събира. Разбута ги грубо, като се опитваше да достигне центъра на кръга. Щом забелязаха бледото й лице и отнесения й поглед, които явно показваха, че има нещо общо със случилото се, хората се отдръпнаха встрани и й направиха път да мине. Най-накрая Александра отмести и последния човек, който препречваше пътя й, и в гърлото й се надигна тих стон при вида на онова, което някак си очакваше, че ще види, но до последния момент не искаше да го признае пред себе си.

— Олаф — тя коленичи край превитото тяло, покрито с прах и кал. — Олаф, толкова съжалявам. Грешката е моя — каза тя задавано, докато сълзите се стичаха по бузите й. Взе главата му в скута си и за първи път забеляза, че е стар, изглежда изморен, а също така и смъртен.

— Александра… — дрезгаво прошепна той.

Александра отмахна назад косите му и започна да го милва по слепоочията, като се приведе по-близо до лицето му.

— Александра, трябва да избягаш. Не се бави. Те или ще убият и теб, или ще те принудят да се омъжиш за някой от тях. Пази се от Стен… Луис. Той е много опасен — прошепна Олаф, след което слабо се закашля. С всяка секунда лицето му ставаше все по-сиво, но въпреки това Александра не искаше да повярва, че ще я напусне. Та той беше всичко, което имаше, всичко, което някога бе имала.

— Обичах те като моя внучка, както моя внук, когото никога не съм виждал. Върви, Алекс, върви в Ню Орлиънс. Намери дъщеря ми, внука ми. Може би те ще успеят да ти помогнат. Върви, докато все още можеш. Скрий се от фамилията, поне докато навършиш пълнолетие — слабо промълви той с трескаво блестящи очи.

Едва го виждаше, защото сълзите премрежваха погледа й, но знаеше, че винаги ще чува думите му.

— Обещай ми, обещай ми, че ще отидеш! Още сега. Върви в Ню Орлиънс и намери семейството ми. Кажи им, че винаги съм ги обичал и че съм бил… един стар глупак.

— Не! Не, Олаф, никога не си бил глупав, а аз… аз обещавам всичко, само не ме напускай.

— Не чакай погребението ми, Алекс. Върви още сега. Избягай докато все още можеш, преди те да са те впримчили и да са направили от теб една от тях. Докажи, че си дъщеря на баща си. Докажи… — искаше да продължи той, но дъхът му като че ли замря, а очите му потъмняха и погледът му бавно започна да гасне. След това се отпусна безжизнен в ръцете й. Александра го прегърна и се разрида от мъка.

При все че сърцето й беше като парче лед, умът й гореше от думите му. Бяха убили Олаф, бяха го убили, за да се доберат до управлението, мислеше си тя. Е, щеше да им покаже. Щеше да отиде. Щеше да избяга в Ню Орлиънс. Щом в последните мигове от живота си Олаф я беше помолил да му обещае нещо, нямаше сила на този свят, която да й попречи да не изпълни обещанието си.

И все пак, как щеше да открие тези, които никога не беше виждала, които бяха напуснали Ню Йорк преди двадесет и пет години? Но трябваше да ги намери. Беше обещала. И се радваше, че Олаф най-сетне беше простил на дъщеря се, че се е оженила за южняк и го е последвала в Луизиана. Веднъж Олаф й беше разказал как неговата единствена дъщеря, Елинър, се влюбила в Джермън, един джентълмен от Юга, от Луизиана, докато той бил по работа в Ню Йорк. Оженили се почти веднага, макар Олаф да не одобрил избора й. Но те били толкова влюбени един в друг, че нищо не можело да попречи на щастието им или на решението им да бъдат заедно, докато един ден Джермън получил известие от плантацията си в Луизиана, че баща му е болен. Налагало се спешно да се върне в къщи. Боял се, че Елинър не трябва да пътува, защото била бременна, така че тя се съгласила да остане в Ню Йорк при баща си, докато се роди бебето. Тогава съпругът й щял да дойде и да ги отведе в плантацията си, близо до Ню Орлиънс.

Елинър смело приела раздялата, като се утешавала с мисли за тяхното дете и за съвместното им бъдещето. Преместила се при баща си и зачакала вест от Джермън. Но вест все не идвала, нито пък получавала отговори на собствените си писма. Минало известно време и се родило бебето — син, но все още нямало вест от съпруга й в Луизиана. Олаф я съветвал да забрави мъжа, който я изоставил. Най-накрая тя била толкова отчаяна, че след един спор с Олаф избягала в Луизиана, за да търси съпруга си, когото обичала, като взела и сина им Джейкъб със себе си. Олаф никога повече не чул за тях, а гордостта му не позволила да ги потърси.

И сега, след всичките тези години, след кървавата Гражданска война, дали все още бяха живи? Дали ще успее да ги открие? Александра притисна тялото на Олаф по-близо към себе си, като си мислеше, че щом той поиска от нея да отиде при тях, да ги открие, значи тя трябва да го направи. И смъртта на Олаф нямаше да остане ненаказана. Щеше да си отмъсти. Щеше…

Изведнъж нечии силни ръце дръпнаха Александра нагоре. Тя се обърна бързо и очите й проблеснаха заплашително.

— Стентън Луис? — изненадано рече тя. — Какво правиш тук? — виждайки го до себе си, Александра изведнъж си припомни думите на Олаф за този странен, студен човек — опасен и безсърдечен. Наистина би трябвало да се пази от него, но всъщност тя никога не му беше вярвала.

— Идвах да те видя, Александра, когато забелязах вълнението на улицата. Дойдох да предложа услугите си, но открих теб. И Олаф — бавно добави той с равнодушен глас.

Александра го погледна несигурно. Отговорът му беше твърде спокоен, твърде уместен. Не му вярваше.

— Олаф… Не знам… — започна тя, усещайки как сълзите й пресъхват, а тялото й се вцепенява. Вече не се чувстваше топла и енергична, а студена и безжизнена, като Олаф. Но въпреки това имаше мисия и трябваше да бъде много внимателна, много предпазлива, ако искаше да я изпълни успешно.

— Ще те отведа у вас, Александра. Не трябва да стоиш тук на улицата, с всички тези хора. Щастие е за тебе, че минавах наблизо.

— Но Олаф…

— Ще се погрижа за всичко необходимо. А ти не можеш да направиш нищо повече — властно рече той, като я издърпа от Олаф, извън кръга от зяпачи, към каретата си.

— Но какво се случи? Не видях…

— Не си ли видяла какво се е случило? — бързо попита той.

Александра помисли, че в гласа му прозвучаха нотки на изненада и задоволство, но не беше сигурна. Спряха до каретата му и продължиха да разговарят.

— По-добре, че не си видяла, Александра. Прегази го една преминаваща карета.

— О, не! Те ли ти казаха.

— Някои от хората са били свидетели. Кочияшът не спрял, дори не се върнал да помогне. Никога няма да разберем кой е бил.

— Не — неопределено рече тя и вече не се съмняваше, че приятелят й е бил убит от нейното собствено семейство.

Стен Луис помогна на Александра да се качи в каретата, след което сам скочи до нея. Изминаха късото разстояние до дома й мълчаливо. Подаде й ръка и бързо я преведе по няколкото стъпала към голямата и разкошна къща — демонстрация на богатството на собствениците, което Александра считаше за съвсем излишно. След като я придружи до слабо осветената гостна и я настани на едно малко канапе, той позвъни на прислугата. Александра вътрешно не беше съгласна с това, че той се разпореждаше в дома й, но остана безмълвна.

Скоро прислужницата се завърна с две питиета, поставени върху тежък сребърен поднос. Стен ги взе, приближи се към Александра и седна до нея на канапето. Прислужницата дискретно затвори вратата, като ги остави сами.

— Ето, Александра, изпий това — тихо каза той, като й подаде чашата.

— Наистина не искам…

— Изпий го. Имаш нужда.

Александра взе кристалната чаша и само докосна течността с устни. Пареше. Бренди! Отпи още малко. Подейства й затоплящо и успокояващо. Започна да идва на себе си, но дори брендито не можеше да стопи леда в сърцето й.

— А сега, Александра… — заговори Стен, като се наклони към нея.

Александра вдигна очи и изненадано видя лицето му съвсем близо до своето. Сивите му очи излъчваха такава сила, каквато тя не си беше представяла за възможна. Дръпна се назад, без да може да познае в това лице Стен Луис.

— Александра — започна отново той, — няма нужда да се безпокоиш за Олаф. Ще се погрижа за погребението. Вече не е нужно да се безпокоиш за нищо.

Александра отклони погледа си, а сърцето й затупа бързо. Знаеше, че ще каже още нещо и не искаше да слуша тези думи. Интуитивно никога не беше вярвала на Стен, никога, дори преди Олаф да й разкаже за него — че е незаконен син на Селест, сестрата на братовчедите Кларк; как тя е била изнасилена на четиринадесет години; как неговото раждане бе убило младата му майка.

При тези обстоятелства семейство Кларк беше избрало компромисно решение и даде на детето моминското фамилно име на баба му — Луис. Но Стен винаги беше пренебрегван, презиран, принуден да се бори за положението си и непрекъснато да доказва на какво е способен, за да компенсира ниското си обществено положение, за разлика от много други хора. Работеше повече от другите, учеше по-бързо, издигаше се по-бързо на постовете в компанията, докато накрая стана дясната ръка на Олаф при управлението на фирмата. И все пак, макар Олаф да разбираше какво движи Стен и го кара да полага такива изключителни усилия, морският капитан винаги усещаше в него нещо обезпокоително и нечестно, което се таеше зад съзнателното трудолюбие и работливост на Стен. И Александра го беше почувствала още като малко момиче. Може би сивите му очи бяха прекалено настойчиви? Дали тогава не бяха я гледали така внимателно, както сега?

Понечи да стане, но неочаквано се оказа в плен на желязната хватка на ръката му. Погледна към нея, след това вдигна очи към решителното му лице. Беше странно лице, без бръчки, с гладката бледа кожа, плътно изпъната върху издадената структура на костите. Единственият белег на възрастта беше сребристосивата коса, тук-таме прошарена с естествения й пясъчен цвят. Откакто го помнеше, косата му имаше този сребристопясъчен цвят, който в съчетание с пронизващите сиви очи му придаваше вид на вълк.

— Моля те, Луис, ръката ме боли — тихо каза тя.

— Съжалявам, Александра. Не исках да те нараня — рече той и отпусна пръстите, макар да остави ръката си върху нейната. — Искам само да ти помогна, както винаги съм се опитвал. Моментът не е най-подходящ да обсъждаме онова, което възнамерявам да ти кажа, но липсата на време налага този разговор.

— О! — възкликна тя, едва ли разбирайки, че е казала нещо.

— Ще се погрижа до три дни погребението да е приключило, Александра. След четири дни ще сме женени.

— Какво? — рязко издърпа ръката си. — Да не си луд? Не! Сто пъти не! — изкрещя тя със стиснати юмруци, като го гледаше с яростен поглед.

— Не ме отхвърляй толкова бързо, Александра — продължи Стен, без да показва, че е забелязал гнева й, а гласът му прозвуча приспивно, успокоително, докато я наблюдаваше как стои срещу него, с гърди, които се повдигаха и спускаха от вълнение. Не можа да потисне представата за нежната й, топла плът, когато най-сетне легнеше до него.

— Да не те отхвърлям ли? Отказвам ти, сега и завинаги! Махай се от дома ми — изсъска тя, а очите й блеснаха от ярост.

„Господи, та тя е красива!“ — помисли си той, а на глас заяви:

— Знам какво се е случило между теб и момчетата на братовчедите Кларк. Не те обвинявам, че не си пожелала да се омъжиш за някой от тях, но твой съпруг трябва да бъде само член на фамилията. Знаеш го много добре. От мен ще излезе добър съпруг, Александра. Не съм толкова стар, че да не мога да те направя щастлива и ще бъда нежен към теб, ако ми позволиш. Няма да се налага да се безпокоиш за нещо. Аз ще се грижа за всичко. Не би могла да желаеш по-добър съпруг, а аз реших, че ще те имам, още когато беше дете. Разбирам те напълно. Мога да те направя щастлива.

— Ти си планирал цялата тази история, нали — по типичния за теб студен, пресметлив начин? — попита тя, започвайки да прозира истината.

Стентън се засмя дрезгаво.

— Бих направил всичко, за да те имам, Александра, и най-сетне моят миг настъпи. Нямаш избор, скъпа.

Александра прекоси няколко пъти стаята, като се опитваше да се успокои дотолкова, че да измисли как да се отърве от присъствието му. Най-накрая се обърна към него:

— Мистър Луис, дори да се оженим, не е редно да се венчаем още на следващия ден след погребението на Олаф.

— Наричай ме Стен. По-подходящо е, защото скоро ще ти бъда съпруг. Слуховете ще затихнат. И без това не ме безпокоят.

— Няма да бъдеш мой съпруг нито като Стен, нито като мистър Луис — гневно извика Александра, като тропна с крак по скъпия вносен килим.

Стен се усмихна самодоволно, приближи се към нея и постави ръце на раменете й. Александра се опита да се измъкне, но той безмилостно стегна хватката си. Прехапа устната си, разярена от увереността му.

— За тебе аз съм единствен, Александра. Другите са твърде млади, за да те оценят, а освен това не ти давам право на избор. Ще се омъжиш за мен след четири дни.

Стен наклони лицето си към нея, но тя го отблъсна, изпаднала в отчаяние от затягащата се прегръдка.

— Грешиш, мистър Луис. Нямаш никакви права върху мен и няма да успееш да ме принудиш да се омъжа за теб.

— Не ме заплашвай, Александра. Не ме принуждавай да те нараня. Ще те имам по един или друг начин — дрезгаво каза той и притисна устните си към нейните.

Александра стегна устни, без да отговаря на целувката му, като несъзнателно стисна с отчаяна сила челюстите си. Почувства, че се задушава и в ума й се стрелна мисълта за бягството. Не би могла да отплува с някой от корабите на компанията. Трябваше да наеме отнякъде малка шхуна, която да я отведе надолу покрай брега, към Ню Орлиънс. Малък съд, който не би могъл да бъде проследен, за какъвто Луис дори не би си помислил. Трябваше да изтегли пари от банката, да опакова дрехите си, да наеме шхуната. И то за три дни. Но можеше да бъде направено. Трябваше да бъде направено!

Смутен и раздразнен, Стен Луис най-сетне отдели лицето си от нейното, а очите му светнаха заплашително. Отдалечи скованото й тяло от своето.

— Знам, че не си толкова студена, Александра, макар и да си неопитна. Може би просто трябва да бъдеш научена. Ще се радвам аз да съм ти учителят — каза той, а сребристите му очи похотливо заблестяха. — Би ли искала още сега да вземеш първия урок?

При тези думи и намека, който съдържаха, Александра усети, че я заливат вълни на ярост и отвращение. Зашлеви го с цялата си сила. С удоволствие видя как белите следи от пръстите й бавно започват да почервеняват. След това срещна очите му — очи на бесен вълк и отстъпи назад, за първи път истински изплашена. Във вида му вече нямаше нищо човешко, докато погледът му похотливо се плъзгаше по тялото й. Усмихна се, оголвайки зъбите си и рече:

— Постъпи много глупаво, Александра. Предполагам, че сега ще трябва да ти предам нещо повече от първи урок. Аз съм твоят господар и ще се научиш да ми се подчиняваш изцяло, без значение какви са чувствата ти. И никога, никога вече не ме удряй. Може би няма да успея да се овладея, както днес, и мога сериозно да нараня хубавото ти тяло. Но всъщност ние все още не знаем колко прекрасно е то, нали?

Сега Александра не се отдръпна, твърдо решена да не му показва страха си.

— Ти си луд. Напълно побъркан. Махай се от дома ми и никога вече да не си стъпил тук!

Стен се изсмя, а гласът му прозвуча като вълчи вой. Рязко се завъртя на пети. Тя недоверчиво го изгледа как бързо прекосява стаята и спира пред вратата. Ключът се превъртя в бравата, а звукът сякаш изпълни цялата стая. Александра се почувства безпомощна — усещане, което не бе изпитвала досега. Това чувство я отвращаваше, а той — дори още повече.

С усмихнато лице като озъбен вълк, той се обърна и тръгна към нея. Александра се втурна и посегна към шнура на звънеца. Слугите щяха да се отзоват на повикването й. Но Стен я изпревари и попречи на отчаяния й зов за помощ.

— А сега, Александра, струва ми се, че не гориш от желание да получиш първия си урок. Не искаш ли да научиш нещо ново?

Тя се загърчи в ръцете му, опитвайки се да се измъкне и замята глава на всички страни.

— Не можеш да направиш това. Махай се оттук! Пусни ме, звяр такъв!

Но яростта й като че ли го възбуждаше още повече, сякаш опитомяваше дива котка, а не си играеше с питомно котенце. Сграбчи ръцете й в желязна хватка с едната си ръка, а с другата дръпна косите й. Златисточервените къдрици се разпиляха надолу по раменете, падайки тежко чак до бедрата й. Очите му просветнаха, щом втренчи в тях замаяния си поглед, докато ръката му се скри под гъстата коса. Александра се опита да го ритне, но се спъна в полата си, изгуби равновесие и политна към него, подпирайки се на гърдите му.

— Така е по-добре, мила — каза той с глух глас, заравяйки лице в гъстата й, разкошна коса.

— Пусни ме, чудовище такова! — изкрещя тя, опитвайки се да се отскубне от него, защото топлината на тялото му сякаш опари голата кожа през дрехите й. Самата му близост беше задушаваща, омразна.

— Никога няма да те пусна, Александра. Ти си моя и аз ще те убедя в това още сега — веднъж и завинаги. А след това наистина ще бъдеш моя, изцяло моя.

— Не! Не, мраза тя! — изкрещя тя безпомощно в ръцете му, но продължи да се бери с всички сили. Блъскаше го, риташе го, докато най-сетне и двамата изгубиха равновесие и тежко се строполиха на пода. Опита да се претърколи встрани от него, като се мяташе яростно, но той се тръшна върху нея, като издърпа ръцете й над главата. Остана прикована под него, неспособна да избяга, но все още продължаваше да се мята и да се гърчи безпомощно под него.

— Спри, Александра! — гневно заповяда той, а лицето му се превърна в сурова маска на страстта и решителността. — Не мърдай.

— Не! Никога! — извика тя, като мяташе главата си.

В стаята прозвуча силна плесница. Лицето на Александра пламна от болка там, където Стен я беше зашлевил с цялата си сила. Загледа го вцепенена, чувствайки се сякаш отделена от тялото си, докато сивите му триумфиращи очи похотливо се местеха по тялото й. Нямаше нужда повече да държи ръцете й, тъй като след съкрушителния удар Александра не можеше да помръдне.

Разкъса корсажа й и пълните й, съблазнителни гърди се разкриха напълно. Наведе се задъхано над нея, а дишането му се учести. Диво сграбчи гърдите й в шепи и ги стисна жестоко, преди гладно да ги покрие с устата си.

Зашеметената Александра чувстваше как в безумието си хапе със зъби внезапно напрегналите се зърна. Сякаш сънуваше кошмар, в който беше само зрител. Не беше възможно да й се случи такова нещо.

След това Стен се спусна още по-надолу, като разкъса полата и фустите, които му пречеха, и ги метна през стаята. Сега само ризата й прикриваше голотата й. Разкъса и нея и започна да се задъхва, докато ръцете му шареха по голото й тяло, опипваха го, стискаха, изследваха всяка извивка и вдлъбнатинка по него. Не оставяше нито едно място недокоснато.

Александра потрепери механично, все още зашеметена от удара му, докато мъжките ръце за първи път се допираха до нежното й, девствено тяло.

В гърлото му се надигна приглушено ръмжене, щом грубо разтвори краката й, притискайки ги настрани с колене. Като дивак, като прегладнял звяр сграбчи бедрата й и грубо ги дръпна нагоре. Обхвана мекотата й с устата си, опипа я с устните й и изведнъж вмъкна език във влажната й топлина.

Александра изпъшка, установявайки, че все още може да чувства. Дори прекалено силно. Отвратена, яростна, изплашена, тя се опита да го отблъсне, но тялото й вече не се подчиняваше на командите на разума й.

Изведнъж той се отдръпна, повдигна тялото си над нейното и замря само за секунда, преди да потопи твърдата си, пулсираща мъжественост в нейната мекота. За миг дъхът на Александра секна. След това силно изстена. Сребристосивите очи на Стен, потъмнели от желание, се впиха в зелените й очи, сякаш искаха да я хипнотизират, докато горещият му, твърд член се притискаше настойчиво към нейната девственост, сякаш търсеше потвърждение. Стен й се усмихна злобно, доволен от себе си и каза:

— Виждаш ли, Александра, вече ми принадлежиш.

След това се гмурна дълбоко, разкъсвайки естествената й защита, за да я направи жена. Александра изпищя от болка. Стен покри устата й с устни и вмъкна езика си, запълвайки я цялата. С няколко бързи, но все пак яростни движения, Стен изля семето си в Александра, оставяйки по този начин дълбока следа в нея.

Изправи се и бързо закопча панталоните си. Александра остана да лежи почти агонизираща на пода на салона, отвратена от това, което току-що се беше случило в собствения й дом. И от Стен Луис, сам той заченат при изнасилването на майка си. Как можа да го стори!

Нямаше сили дори да покрие голотата си. Лежеше безжизнена, без чувства, като че ли той й бе отнел нещо повече от девствеността — като че ли беше похитил душата й.

— Виждаш ли, мила, наистина си моя — заяви Стен. — Надявам се, че следващият ми урок ще бъде приет по-разумно, но винаги помни кой е господарят в семейството. Знай, че ще получа това, което искам от тебе, ако се наложи дори със сила!

— Махай се — слабо прошепна Александра.

— Скоро ще се махна, любима моя Александра. Твоето тяло е дори по-хубаво, отколкото можех да си представя. Никога няма да позволя на друг мъж да го докосне.

При тези думи Александра опита да се покрие, но кракът му грубо затисна ръката й. Изстена от болка.

— Не още, красавице моя. Не съм ти се нагледал.

— Моля те, върви си. Просто ме остави сама — рече Александра, Чувствайки как студът, започнал със смъртта на Олаф, прониква в цялото й тяло.

— А сега ме изслушай. Изслушай ме внимателно! Ще се оженим на другия ден след погребението на Олаф Торсен, защото няма друг почтен мъж, който би се омъжил за тебе. Всички биха очаквали и биха търсили девственица. А ти, мила, вече не си.

— Махай се! Махай се, животно такова — просъска тя, надигайки се леко, щом силата и гневът й започнаха да се завръщат.

— Сега си тръгвам, щом искаш — иронично се усмихна той, — но помни, че си моя, Александра, и никога не го забравяй.

При тези думи той пресече стаята, отключи вратата и тихо я затвори след себе си.

Александра нещастно се сви върху килима, но сълзите на облекчението не идваха. Вече не можеше да плаче, не можеше да чувства нищо. От студения й гняв се роди решителност.

— Не, Стентън Луис — каза си тя на глас, — все още не познаваш жена си. Няма да бъда твоя, нито сега, нито в бъдеще! Никога няма да се омъжа за тебе, нито за някой друг мъж! Не и по този начин.