Непокорна страст

Първа глава

Александра Кларк седеше сгушена в малката си каюта на борда на миризливата рибарска шхуна „Шарлот“. Гледаше как мъждукащата газена лампа се полюшва от движението на кораба и се чудеше дали кошмарът, който беше преживяла през последните няколко дни, се е случил в действителност.

С някакво странно хладнокръвие, породено от смъртта на Олаф и изнасилването й от Стен, тя реши проблемите по пътуването безпристрастно и удачно. Хитроумно успя да изтегли голяма сума от банката, след което се зае с търсенето на транспорт до Ню Орлиънс. Не беше лесно, особено за толкова кратко време, но за нейна изненада братовчедите й и Стен Луис не я следяха, както беше очаквала. Отдаваше го единствено на това, че те сигурно си мислеха, че тя няма да стори нищо, преди да е минало погребението, изцяло отдадена на скръбта си, а след това щеше да бъде твърде късно да направи каквото и да било. Но сърцето й беше сякаш окаменяло. Не можеше да скърби за стария си приятел, но можеше и беше длъжна да изпълни даденото обещание.

За нещастие трябваше да бърза и това я принуди да наеме тази ужасна малка рибарска шхуна, но нямаше как да купи билет за редовния параход. Наложи се да плати на неприятния капитан Съли голяма сума, за да го убеди да направи този извънреден рейс до Ню Орлиънс. От самото начало капитанът предизвикваше у нея неясно безпокойство, но Александра пренебрегна подозренията си, подчинена единствено на желанието си да се измъкне от Ню Йорк. А сега й се искаше да беше обърнала повече внимание на усещанията си.

От момента на пристигането й на кея започнаха неприятностите. Капитан Съли настояваше, че носи прекалено много багаж. Тя възрази, че му е платила щедро да превози нея и вещите й. Най-накрая капитан Съли взе Александра и куфарите й на борда, но след дълги спорове, мърморене и клетви. Каютата й едва стигаше за нея самата, камо ли за багажа й. Наложи се да се задоволи само с един куфар в каютата си — този с парите и личните й принадлежности. Останалият й багаж бе струпан върху палубата на шхуната и тя сериозно се съмняваше, че някога ще успее да премахне отвратителната миризма на риба, с която се беше напоил. Но беше готова да се примири дори с това, ако не беше самият капитан.

След като отплаваха надолу покрай брега и слънцето изгря в началото на първия ден, Александра почувства нужда от свеж въздух и излезе от каютата си. Щом се качи на палубата, бързо осъзна какво чувства сама жена на една шхуна със съмнителен капитан и събран от кол и въже екипаж. Моряците бяха мръсни и дрипави и приемаха пътуването по-скоро като ваканция, отколкото като работа. Само по себе си това беше достатъчно, за да се чувства неспокойна, но скоро капитанът остави управлението на шхуната на хората си и се насочи към нея. Лесно можа да разчете похотта и явно изразеното желание върху обветреното лице на моряка, а също и намеренията му, щом постави ръцете си върху кръста й. Отблъсна го и избяга надолу. Прекара остатъка от този ден и следващите два в каютата си. Заключи вратата и я подпря с куфара си. В определени часове й оставяха вода и храна отпред, винаги придружени от кикота на помощник-готвача.

Макар шхуната да продължаваше курса си надолу, покрай брега, още от първия ден моряците обръщаха малко внимание на работата си и все повече и повече се отдаваха на пиянство, дебелашки шеги и непрестанни подмятания по адрес на пътничката, която се крие в каютата си.

И така, Александра седеше там, а на палубата шумната забава, която я остави будна през цялата нощ, продължаваше и на сутринта. Моряците ставаха все по-буйни, докато най-сетне тя не беше сигурна дали дори поддържат курса на шхуната, след като вероятно през повечето време бяха пияни. Освен това все по-силно се безпокоеше за времето, защото чуваше приближаващия тътен на буря, а каютата й се осветяваше ярко от светкавиците, които прорязваха небето. Може би трябваше да хвърлят котва някъде, ако започнеше буря, но не смееше да излезе на палубата и да поговори с капитана.

Изведнъж шумът на палубата стихна. Скоро чу провлачените, но все пак решителни стъпки на моряците, които приближаваха каютата й. Загърна се по-плътно с пелерината си — слабо средство за защита, както вече добре знаеше.

Нямаше къде да отиде, нямаше път за бягство. Пред вратата на каютата се чуха гласове, които отправяха към Александра шумни, неприлични закачки. После блъскане по вратата и опити да я отворят и да влязат вътре. Разпозна гласа на капитан Съли, който се извисяваше над останалите:

— Отвори вратата, красавице моя. Ние сме самотни мъже и искаме да се насладим на компанията ти в тази студена, пуста нощ — каза той с пелтечещ глас.

Сви се още по-навътре в каютата си, осъзнавайки, че се сбъдват най-лошите й страхове. Можеше само да съжалява, че капитанът и хората му не са пияни — толкова пияни, че да не могат да се движат. Вместо това те бяха изпили достатъчно, за да се почувстват способни за подвизи и да се решат да задоволят похотта си.

— Махайте се, капитан Съли. Вие и вашите хора ми пречите да спя. Махайте се! — извика им тя с толкова сила и увереност, колкото успя да събере.

Отговорът беше пиянски смях. След това силните рамене на моряците заблъскаха тънката врата, която ги разделяше от плячката им.

Не им беше нужно много време, за да разбият вратата. Цялата група се строполи в каютата, тъй като се препънаха в куфара. Александра погледна към преплетената, миризлива купчина от тела и поклати глава, като че ли това очевидно беше кошмар. Но щом ги погледна отново, видя мъже, които се изправяха със самочувствието на победители.

Пръв се измъкна капитан Съли, който направи няколко крачки, за да се приближи до нея. Оглеждайки я похотливо, застанал с широко разтворени крака, той заяви:

— Намираш се точно там, където исках да бъдеш, красавице. А сега, всичко, което трябва да направим, е да те освободим от тези ненужни дрехи.

— Сигурно сте луд, капитан Съли. Забравяте, че съм пътник на вашата шхуна и вие трябва да сте на кормилото й — студено отвърна Александра, опитвайки се да му напомни за задълженията на един капитан.

Капитан Съли отметна глава назад и се разсмя сърдечно, а моряците му се присъединиха към него.

— Мога да управлявам тази шхуна дори и на сън. Правил съм го достатъчно често, когато е имало други доходни занимания. Нали, моряци? — попита той.

Отвърнаха му с енергично съгласие.

— Струва ми се, че и ти си една малка гореща контрабанда, моя хубава първокласна лейди — рече той, гледайки я похотливо, докато продължаваше да се приближава към нея.

— Вие сте пиян и изобщо нямам представа за какво говорите — бързо отвърна Александра, като разбра, че този човек сигурно говори за блокадата, продължила през цялата Гражданска война. Някои от най-смелите и дръзки мъже и от двете страни се бяха замесили в този доходен бизнес, докато към края на войната блокадата не била затегната.

— Разбира се, че съм пиян. Всички сме пияни, но не чак толкова, хубавице, че да не се възползваме от благата, които Бог ни е дал — разсмя се зловещо той, докато жестоките му очи опипваха тялото й.

— Честно казано, съмнявам се дали Господ признава, че и вие сте един от стадото му.

— За мене няма значение на кого принадлежа — на Бога или на дявола. Ще приема всичко, което ме очаква по пътя ми, сладка моя, а и ти…

Силен гръм прекъсна думите му. Съли погледна нагоре и се намръщи.

— Проклятие! Трябва да те имам още сега, красавице. Ако се наложи да бягам от бурята, ще трябва да помня нещо през цялото време.

— Не ме докосвай, звяр такъв — отчаяно извика тя, докато капитанът се мъчеше да я докопа в койката й, като сграбчваше гънките на пелерината и на роклята й, за да не й позволи да му избяга. Усети, че се задушава под огромното му, миризливо туловище, в прегръдката на стискащите му, търсещи ръце.

— Хванах те, хубавице. Изчакайте реда си, приятели. Аз съм първи — изрева капитана, като разкъса наметалото на Александра и го хвърли към групата мъже, които го грабнаха и го разкъсаха на парчета в безумието си.

— Не! Вие сте луд — изпищя Александра, щом капитан Съли се насочи към нея със стъклен поглед.

Замахна яростно с крак към него и го ритна в най-уязвимото място. Капитанът се преви на две и я засипа с проклятия. Александра скочи от койката.

Останалите моряци бързо се обърнаха към нея и тя чу как роклята й се раздира, докато си пробиваше път към вратата през сякаш безкрайното море от опипващи ръце — ръце, които я сграбчваха и късаха от дрехите й все повече и повече парчета, докато тя упорито се стремеше напред, благодарна на алкохола, който ги беше обезсилил и направил движенията им некоординирани. Най-накрая прескочи куфара и се измъкна на свобода през вратата. Но щом изведнъж почувства ласката на студения нощен въздух върху кожата си, Александра погледна надолу и ужасена видя, че е почти гола, облечена само с тънката си риза. Отчаяно хукна по стълбата нагоре, към откритата палуба и въпреки очевидната безизходица от опасното положение, в което бе изпаднала, тя се закле да не се предаде доброволно на страстите на пияните мъже.

Отчаяно затича по палубата, като се препъваше в сандъци и въжета, търсейки някое местенце, където да се скрие или поне нещо, което да използва като оръжие. Но преди да успее да намери нещо подходящо, капитанът и хората му се озоваха на палубата. Капитан Съли вдигна над главата си запалена факла, за да могат по-лесно да я открият.

— Ето я, там е — изрева един от моряците, щом зърна Александра.

Останалите се втурнаха към нея, усетили близостта на плячката си и започнаха настървено да я преследват.

Александра потрепери от студ и от страх, докато отстъпваше пред моряците, които бавно се приближаваха, вече уверени в окончателната си победа. Препъна се, погледна надолу и видя едно голямо весло, което някой беше захвърлил. В гърдите й се зароди надежда. Коленичи бързо и вдигна тежкото, масивно, дървено весло. То щеше да й послужи като оръжие и тя щеше да удари всеки мъж, който посмееше да я приближи. Вдигна го пред себе си в защита, но мускулите на ръцете й бързо изтръпнаха от тежестта му и тя го приближи към тялото си.

Но мъжете продължаваха да се скупчват, като сега се бяха разделили на групи. Направи крачка назад към фалшборда. Нямаше повече място за отстъпление. Над шхуната проблесна светкавица, която освети похотливите лица на моряците. Хвърли им гневен поглед, докато те се наредиха в полукръг около нея, присмивайки се на отчаяните й опити да се брани с тежкото весло. Тътенът на гръмотевицата заглуши техните обидни подигравки.

Изведнъж един от моряците се хвърли напред. Опита се да го отблъсне с тежкото весло и изгуби равновесие. Почувства, че полита настрани и пада надолу, към студените води на Атлантика. Отчаяно се вкопчи във веслото. Блъсна се във водата и потъна в бездната, в мрачната й забрава.

Втора глава

Капитанът на „Летящия Джей“ стоеше на мостика на кораба си и наблюдаваше задаващата се буря с намръщено лице. Много пъти беше плувал в тези води, следван по петите от янките, докато преминаваше блокадата по време на войната, но сега за първи път се надбягваше с буря. Досега беше печелил състезанията, но не мислеше, че този път победата ще е негова. Бурята наближаваше толкова бързо, че надеждата да я изпреварят и да достигнат пристанището в Насо1, преди да се е разразила, беше много слаба.

По дяволите, изобщо не възнамеряваше по време на това пътуване да спира на Бахамските острови. Едва ли би могъл да каже на Керълайн нещо, което вече не беше казвал, макар с усмивка да си помисли, че все още имаше много неща, които с удоволствие би направил с нея. Но всичко това принадлежеше на друго време — когато той беше по-млад, когато тя беше по-млада, когато Насо беше най-шумното пристанище в района и парите се пръскаха наоколо като вълните в океана, защото моряците печелеха три пъти по-големи надници.

Намръщи се отново, а усмивката изведнъж изчезна от суровото му, решително лице. Много неща се бяха променили, след като южняците бяха победени в последните си опити да се защитят. Това беше смъртта на един начин на живот, на един начин на мислене и при все, че успя да съзре наближаващия край доста преди мнозина други, все още усещаше шока от първия си сблъсък с руините и разрушенията, в които сега бе превърнат Югът. Бахамските острови бяха на гребена на контрабандната вълна, но всичко беше приключило с падането на Юга и края на войната.

Поклати глава при спомена за жълтата треска, която опустоши Насо и Уилмингтън през фаталното лято на 1864 година. Измряха една четвърт от жителите на Уилмингтън, а Насо не беше много по-добре, тъй като контрабандистите разнасяха болестта навсякъде. Но заради притока на хора и пари Насо понесе епидемията по-леко от бедите през 1866 година, когато хората и парите изчезнаха. През онази година половината от останалото население бе покосено от тифна епидемия, а след това остров Ново Провидение беше пометен от ураган, който разруши повечето от новопостроените през войната къщи и взе много жертви. Разбира се, Насо страдаше, и островите не успяха да се възстановят. Не, 1867 година не даваше признаци за измъкване от депресията, която се ширеше на Бахамските острови и капитанът на „Летящия Джей“ не изгаряше от нетърпение да пусне котва там. Из Юга се беше нагледал на призраци за цял живот.

Ако не се задаваше бурята, нямаше да се наложи да спира на островите, понеже възнамеряваше бързо да достигне до Ню Орлиънс. Веднъж взел решение, той не се колебаеше, а освен това вече беше намислил да продаде изгодно „Летящия Джей“ в Ню Орлиънс. Там можеше да получи най-добра цена, а му трябваха всичките пари, тъй като възнамеряваше веднага да се върне в Тексас.

Мислите за Тексас разпалиха още повече кръвта му. Спомни си за обширните открити равнини, в които човек може да диша леко и свободно, и цял живот да прави каквото си иска. Преди много години би предпочел Юга, дори си мислеше, че харесва някогашната му спокойна красота. Но сега вече Югът не беше подходящо място. Там човек можеше да умре от глад, докато си припомня полузабравените си мечти. Истинското място беше Тексас — място, където един мъж може да си изгради империя, да натрупа състояние и да създаде собствени закони. Обичаше морето, но Тексас беше като океана — огромен, безкраен, вечно променящ се, вечно криещ предизвикателства. Да, щеше да пусне корени в Тексас — дълбоко в плодородната му земя.

— Какво е това, по дяволите? — изруга тихо той, щом действителността рязко го откъсна от мислите му.

Имаше нещо пред тях в океана, но не беше сигурен какво е. Напрегна взор и започна да различава някакви очертания.

— Капитане? Капитан Джейк? Това да не е русалка? — гласът на стария моряк прозвуча глухо, пронизвайки плътния, сребристосивкав сумрак.

Думите му бяха последвани от блясъка на светкавица и веднага след нея от силния тътен на гърма.

Моряците веднага прекратиха работата си. За миг настана пълна тишина, нарушавана единствено от поскърцването на „Летящия Джей“, докато моряците се взираха в свръхестествената, красива гледка във водата.

Над тъмните води на океана се носеше нереално блещукащо бяло тяло, около което се пилееха златисторуси коси. Изморените от плаването моряци гледаха със зяпнали уста привидението, докато то се приближаваше все по-близо и по-близо.

Магията разчупи старият моряк, който колебливо попита:

— Тя… тя мъртва ли е?

— Ще видим.

Енергичният отговор беше последван от няколко бързи команди, с които капитанът изпрати двама моряка зад борда, след което забави движението на кораба, докато той почти спря.

Над палубата на „Летящия Джей“ отново надвисна тишина. Мъжете неспокойно поглеждаха към небето, след това отново към тъмната вода, над чиито дълбини плаваше нереалното създание. Приближаващата буря, която беше скрила слънцето, беше достатъчно лоша, но това създание, което лежеше в дирята на кораба им, бързо им припомни всички морски легенди, които знаеха.

Двамата моряка бързо заплуваха към тялото. Щом скъсиха разстоянието, започнаха внимателно да го приближават. Видяха, че е жена, вкопчила се в тежко, дървено весло. Лесно можеха да придържат над водата такова дребно тяло, но как ли се беше озовала съвсем сама сред океана, само с едно весло, което да я крепи над водата? Никога не бяха виждали жена, която да е толкова красива и едновременно с това да е толкова близо до смъртта.

Единият моряк внимателно я издърпа от веслото, като придържаше главата й над водата и започна да плува към кораба. Другият се усмихна кисело и повлече веслото, като си мислеше, че никога нямаше късмет. Но може би късметът му се състоеше в това, че никога не бе докосвал жена, която очевидно принадлежеше на водните духове, а дали те щяха толкова лесно да се съгласят да им я отнемат? Погледна към оловното небе, чудейки се дали то не приближава последния им час. Дали океанът нямаше да ги погълне всичките, за да си възвърне онова, което му принадлежеше?

Доплува до кораба преди приятеля си, който бавно го следваше и внимателно придържаше товара си. Малко след него той също достигна до борда. Застанал на края на въжената стълба, морякът още веднъж погледна към приятеля си, който измъкваше от океана младата красавица. Водата се стече като водна пелена от тялото й и разкри заоблените й форми. При тази гледка собственото му тяло се стегна и, проклинайки тихо наум, се заизкачва бързо и неловко нагоре по стълбата. Другият моряк преметна внимателно, доколкото можеше, младата жена върху широкото си, силно рамо, след което последва другаря си нагоре по стълбата.

Щом двамата моряци се изкачиха на палубата, бурята ги връхлетя. Но мъжете на борда почти не я забелязваха, тъй като вниманието им беше изцяло погълнато от едва прикритото тяло на младата жена, която внимателно беше положена в краката на капитана. Всички гледаха като хипнотизирани слабото издигане и спускане на гърдите й, добре очертани под изпънатата, мокра копринена тъкан. Беше жива.

Струпаха се в кръг около отпуснатото й тяло, преграждайки пътя на силния вятър, който започваше да вилнее около кораба. Александра бавно започна да идва на себе си. Червено-златистата й коса беше прилепнала към главата и тялото й, около съвършения овал на лицето й, разкривайки пълните й, бледи устни, които с връщането й към живота започваха да порозовяват. Най-накрая отвори очите си, обрамчени с тъмни ресници и се втренчи във високата все още смътна фигура на капитана, след това в кръга от моряци. От устата й се отрони неволен стон.

Моряците отстъпиха назад, смутени и объркани.

— Червенокоса… — промърмори един.

— Със зелени очи… — изръмжа друг.

— Бог да ни пази! — добави трети.

Чак тогава усетиха цялата сила на бурята и хубостта на красавицата от океана и въпросително погледнаха към капитана си. Дали щяха да оцелеят с нея на борда? Изглежда, че жената прочете мислите им по изражението на лицата им и скръсти бледите си, слаби ръце, като че ли искаше да се предпази. Движението й не остана незабелязано от капитана.

Навъсено заповяда на хората си да се върнат по местата си, след което се обърна към стария моряк, застанал до него:

— Отнеси я долу, Морли. Заключи я в каютата ми. След това ела горе. Ще имаме нужда от всички ръце, за да се справим с тази буря.

Старият моряк кимна, след което се наведе към изплашена Александра, за да я вдигне, но тя стисна зъби и сама се изправи в цял ръст на треперещите си нозе, доста по-ниска от двамата мъже, застанали пред нея.

— Аз… — прочисти гърлото си тя. — Мога сама да се справя с…

Но не успя да завърши думите си, тъй като върху палубата се стовари огромна вълна и морякът я грабна на ръце и се втурна надолу, към закрилата на каютата. Силата, с която я вдигна на ръце и ударът на вълната се оказаха прекалени за малкото й сили, и морякът я внесе в безсъзнание в капитанската каюта.

Спря за миг, щом я положи върху тясната койка, след което бързо смъкна мократа й дреха. Щом я видя съвсем гола, дъхът му секна за миг, защото не беше виждал толкова красива жена. Зави я, след което побърза да излезе на брулената от бурята палуба.

Трета глава

Някакъв звук разбуди Александра. Умът й започна да се прояснява. Спомни си ужасния кошмар на бурята, която вилнееше край нея. Беше заключена в каютата, сигурна, че тя е мъртва, докато корабът потъваше към дъното на Атлантика. А освен това се чувстваше зле, толкова зле, колкото никога преди не й се беше случвало през двадесетгодишното й съществуване. Сега се чувстваше слаба, но беше благодарна, че усеща лекото полюляване на кораба. Огледа стаята и ахна, щом забеляза един мъж, облечен в одърпани моряшки дрехи, който я наблюдаваше с хладен, нахален поглед.

И докато ужасена го гледаше, неспособна да помръдне от страх, видя как очите му оглеждат лицето й, след това преминават по-надолу, преценявайки извивките на тялото й. Оглеждаше я така, както един пират би оглеждал плячката си. Почувства, че поруменява от гърдите до шията, а след това лицето й се обля в яркочервено, тъй като едва сега осъзна, че завивката се е смъкнала до бедрата й и тя е съвсем разголена.

Гневно придърпа завивката до раменете си, с поглед втренчен в нахалния мъж, който небрежно стоеше до нея и дори имаше дързостта да й се усмихва, показвайки й белите си зъби.

— Как се осмелявате! — възкликна тя с треперещ глас.

— Какво да се осмелявам? — подигра й се той, а устните му се отпуснаха в лека усмивка.

Александра премигна няколко пъти, докато се мъчеше да разбере думите му. Те сякаш бяха изскочили от самото му гърло някак бавно и мързеливо. Разбра, че мъжът пред нея е южняк, един истински южняк, може би дори бивш войник на Конфедерацията. Никога не беше виждала южняк, затова го заразглежда с любопитство.

Беше висок, леко приведен заради ниския таван на каютата и с яко телосложение. Не си спомняше да е виждала толкова широки рамене. Моряшките дрехи, изпънати върху стегнатото му тяло, едва прикриваха грубата сила на мускулите му. Но най-много я заинтригува лицето му, тъй като беше загоряло, в пълен контраст с русите му коси. Около ъгълчетата на сините му очи имаше тънки бръчици — доказателство, че води живот на открито. Можеше само да се надява, че е джентълмен, тъй като в острите, ъгловати черти на лицето му се четеше някакво безразсъдство.

— Как се осмелявате! — саркастично подметна той.

— О! — неволно възклицание се откъсна от устните й. Изчерви се цялата. Беше постъпила почти толкова невъзпитано, колкото и този мъж. Очевидно трябваше да прояви по-добри маниери, вместо да зяпа толкова явно, особено един мъж.

— Е, моя малка удавена мишке — започна той, насочвайки се към нея.

Зелените й очи потъмняха. Дръпна се назад в леглото и изтегли завивката до брадичката си.

— Не съм ваша и не съм мишка!

— Значи дамата има огнен нрав, същият като огнената й коса.

— Мисля… мисля, че трябва да излезете — рече тя с глас, на който се опита да придаде цялата убеденост, която успя да събере в себе си.

— Да изляза ли? Но къде да отида? Аз съм капиталът и това е моята каюта — заяви той, посочвайки с ръка стаята.

— Тогава по-добре аз да изляза — тихо каза тя, като огледа стаята за дрехите си. Не се виждаха никъде и Александра неспокойно погледна пак към мъжа с изсеченото лице, който напрегнато я наблюдаваше.

— Първо, върху вас нямаше чак толкова много дрехи, а освен това бяха мокри, така че…

Александра така се изчерви, че кожата й почти се сля с цвета на косите й.

— Вие… вие не сте… — не успя да завърши мисълта си тя.

Капитанът се усмихна, оставяйки я да си мисли най-лошото.

— Трябва да облека нещо. Сигурно на борда ще се намери някоя подходяща дреха.

— Защо искате да скриете с дрехи тяло като вашето?

— О, престанете! Не искам да се отнасяте с мене по този начин. И ме искам да ми говорите по този начин.

Веждите му се повдигнаха подигравателно, след което се усмихна иронично.

— Нима имате избор, мила моя?

Александра потръпна неволно и изведнъж се почувства съвсем изтощена. Стаята започна да плува пред очите й, а лицето му съвсем изчезна. Чу го да мърмори нещо, докато съзнанието отново я напусна…

Този път се събуди от някакви гласове. Чуваха се от коридора — моряците разговаряха помежду си.

— Все още е при нея.

— Да, и е заключил каютата си.

— Няма ли да ни я даде? Тя е виновна за бурята. Тя е виновна за всичките ни беди.

— Но е много хубава.

— Няма значение. Докато тя е с нас, съдбата е против нас.

— Какво става? — прогърмя гласът на капитана пред вратата.

Моряците продължиха да мърморят помежду си, докато бързо се отдалечаваха.

Ключът се превъртя и Александра в очакване вдигна поглед си към вратата. Могъщото тяло на капитана изпълни рамката, а миг по-късно зад него се появи по-слабият стар моряк с поднос в ръце. Морякът й се усмихна топло и постави подноса на една малка масичка.

— Казвам се Морли, мис — усмихна й се старият моряк. — Бяхте много зле и сега трябва да ядете, за да се оправите. Ако имате нужда от нещо друго, само извикайте стария Морли.

Александра кимна на усмихнатия моряк, чувствайки как стомахът й започва да се свива от миризмата на храната. Наистина беше гладна.

Морли погледна към придърпаната завивка в ръцете й, към почервенялото й лице, след това се обърна към капитана.

— Дрехи. Трябва да облече нещо, капитане.

Капитанът изръмжа, но се обърна и започна да рови в сандъка си. Най-накрая измъкна една фина, ръчно изработена риза и я хвърли на стария моряк. Морли се ухили и галантно подаде ризата на Александра.

Александра му се усмихна в отговор и взе дрехата. Огледа се наоколо, след това се втренчи в двамата мъже и каза:

— Бихте ли се обърнали, ако не възразявате.

Морли бързо се обърна с гръб към нея, но капитанът продължаваше да я гледа развеселено. Най-накрая Морли се изкашля и се насочи към капитана, който се обърна бавно и с неохота. Александра мушна ръце в дългите ръкави, нахлузи огромната риза, която й стигна до коленете и започна припряно да я закопчава.

Капитанът отново се обърна, продължавайки да гледа с лаком поглед Александра, докато Морли се занимаваше с храната, очевидно желаейки да помогне с каквото може на красивата дама. Но скоро капитанът му заповяда да ги остави сами. Морли си тръгна неохотно, като отправи окуражаваща усмивка на Александра.

Щом вратата се заговори след него и те останаха сами, вниманието на капитана отново се съсредоточи върху младата жена.

— По-добре яжте, докато храната е топла — рече той.

Александра желаеше храната повече от сигурността на леглото, така че спусна крака от койката, уверена, че поне до колената са закрити от дългата риза. Отново се изчерви, отчаяно желаейки да има достатъчно дрехи, които да скрият тялото й от погледа на този човек. Но наоколо нямаше нищо подходящо, а тя наистина беше гладна. Несигурно прекоси малкото помещение, като се държеше, за каквото намери, докато най-накрая внимателно се настани на стола до масата с храната. Миришеше възхитително и щом започна да гълта гъстата рибена чорба, забрави за присъствието на капитана.

Скоро почувства, че силите се връщат в слабото й тяло, така че продължи лакомо да се храни. Но благодетелят й, ако наистина беше такъв, не позволи да бъде забравен, тъй като гласът му наруши мълчанието в каютата. Тя бързо вдигна глава към него и видя, че е дошъл до нея. Суровото му, обветрено лице имаше въпросителен израз и тя предположи, че сигурно е попитал нещо. Спря да яде.

— Съжалявам, но не ви чух.

— Как се казвате? — провлечено запита капитанът с нисък, повелителен глас.

Александра замръзна. Боеше се точно от този въпрос. Никой не трябваше да открие истинската й самоличност. Не можеше напълно да се довери на никого, защото ако роднините й я откриеха, това означаваше сигурна смърт, а дори и по-лошо — брак със Стен Луис.

Срещна ясносиния поглед на капитана и реши, че може да му каже поне прякора си. По този начин нямаше да се обърка, ако някой я извикаше с това име.

— Наричайте ме Алекс.

— Алекс? — изхили се той. — Това име не е за жена, та била тя дори янки. Но може би янките кръщават жените си с мъжки имена, тъй като не могат да схванат разликата.

Обхвана я ярост. Зелените й очи проблеснаха и тя отметна назад косата си като конска грива. Ако я познаваше по-добре, щеше да предусети стихията на гнева й, която предстоеше да се стовари върху него, но той нито я познаваше, нито беше свикнал с държанието на севернячките. Една дама от Юга би сдържала гнева си с усмивка на лице, но би се погрижила да му заплати за забележката, ако се наложи дори по заобиколен начин. Но Александра никога не се сдържаше, така че стовари цялата сила на гнева си върху него.

Вдигна паницата със супата и с всичка сила я запрати срещу него. За нейна най-голяма изненада капитанът с лекота я отби. Тогава тя се засили се срещу него и започна да го удря с юмруци по гърдите. Обхваната от гняв, известно време дори не забеляза, че ударите й нямат никакъв ефект. Когато най-сетне смутено го погледна, капитанът й намигна.

Това беше прекалено. Започна да хвърля срещу него всичко, което не беше добре закрепено. Капитанът отбягваше всичките й „снаряди“, като внимателно се приближаваше към нея, за да прекрати по-нататъшния разгром на каютата си. Докато той я приближаваше, оръжията й постепенно се изчерпаха. Най-накрая спря и гневно се втренчи в него, а гърдите й тежко се повдигаха за глътка въздух.

Приближавайки се бавно към нея, капитанът протегна ръце и нежно каза:

— Не искам да ви нараня, Алекс.

Александра отстъпи, твърдо решена да намери начин да избяга, защото сцената с капитан Съли все още беше жива в ума й.

— Какво са ви сторили, за да ви наплашат така?

Все още не познаваше тази жена. При думата наплашат челюстта й се стегна, а очите й заплашително заблестяха, но те не бяха пълни с отчаяние, както преди.

— Не съм наплашена — тихо каза тя през зъби. — И няма да позволя да се отнасят подло с мене.

Капитанът се усмихна, придърпа един стол и седна пред нея.

— Нямах намерение да се държа лошо към вас, Алекс. Докато сте на кораба ми, вие сте моя гостенка и сте под моята закрила.

Внезапно краката й се подкосиха. Посочи с ръка към леглото. Той седеше между нея и убежището й, а Александра искаше да бъде сигурна, че няма да я закача, докато се добере до него. Капитанът кимна, но все пак, докато преминаваше близо до него, леко я докосна. Александра побърза и седна на леглото, като издърпа завивката около раменете си, както, за да се почувства по-сигурно, така и за да се стопли.

— Честно казано, сега не мога да ви отделя толкова внимание, колкото бих искал — каза той, като отново й се усмихна, — но вероятно по-късно ще можем да се погрижим за това.

Александра се намръщи и тръсна златистата си коса.

— Всичко, което искам да знам е, как сте се озовала насред Атлантика с онова весло? Сигурно разбирате, че ви спасих живота. Винаги съм мислил, че за подобни дела има специално възнаграждение.

Тя го погледна замислено, чудейки се дали отново не я предизвиква. Не можеше да бъде сигурна.

— Оценявам, че ме измъкнахте от океана. Съжалявам, че навреме не ви благодарих по подходящ начин. Благодаря ви за помощта. Естествено бих ви предложила нари, но… — Тя прехапа устната си, щом си спомни, че не искаше никой да узнава за истинското й положение в живота.

— Но животът ви не струва много или моето спасяване не е чак толкова голяма работа?

„Дразни ме — помисли си тя, — но все още се опитва да научи нещо повече.“

— Не че струвам малко, но не мога да ви предложа нищо, което да е ценно — каза тя и го погледна с ясните си зелени очи.

Капитанът се поколеба за миг, като че завладян от някаква магия.

— Тук грешите. Дори без да притежавате нещо, все още има какво да предложите, стига да желаете.

На Александра й бяха нужни няколко секунди, за да разбере смисъла на думите му. Изчерви се и бързо отклони погледа си.

— Не се отнасяте към мене с уважение — нещастно рече тя.

— Напротив, моя скъпа лейди, отнасям се към вас с много по-голямо уважение, отколкото към повечето жени, които са попадали в леглото ми. Но, може би, днес съм твърде изморен, за да оценя напълно вашия чар. Някой друг път, може би.

— Моля ви, трябва… налага се да стигна до Ню Орлиънс — настойчиво рече тя, като го погледна умолително.

— Недейте — навъсено рече той, а сините му очи станаха ледени. — Свенливостта не ви подхожда. Оставете я на специалистките — на жените от Юга. По-добре играйте открито с мен.

— Трябва да отида в Ню Орлиънс.

— Имате ли пари за билет?

Беше изгубила на шхуната всичко, което беше взела със себе си от Ню Йорк — всичките си хубави дрехи, всичките си пари. Не можеше да рискува и да се свърже с банката си, за да поиска пари, тъй като Стен Луис незабавно щеше да я проследи и щеше да е невъзможно да се защити. Не. Нямаше пари, нямаше дрехи. Всъщност, за първи път в живота си изцяло зависеше от някой друг. Мразеше това усещане.

— Имате ли име? — попита тя.

— Джейк.

— Капитан Джейк?

— Аз съм капитан, но името ми е Джейк. Не прикачвайте всичко към него — заповяда дрезгаво той.

Мярна само проблясък на онова, което би бил неговият гняв, ако се насочеше срещу нея. Надяваше се никога вече да не го види. Знаеше, че е своенравна, но имаше усещането, че в сравнение с неговия нрав, тя е като питомно животно.

— Наричайте ме по име — тихо и настойчиво рече той.

Погледна го в очите и зърна дълбоко в тях топъл проблясък, който не можа напълно да разбере, но от него стомахът й изведнъж се сви, а краката й омекнаха и натежаха.

Погледна встрани и замислено прошепна:

— Джейк.

— Не ви чух.

— Джейк — повтори тя по-силно и погледна настойчиво в строгите му сини очи, а в нейните зелени очи проблесна странна светлина.

Джейк замълча за миг, а когато заговори отново, гласът му прозвуча неясно:

— Какво правите насред Атлантическия океан и коя всъщност сте вие?

Александра преглътна, мъчейки се да съобрази по-бързо.

— Искам да ви помоля поне засега да ми позволите да запазя в тайна самоличността си. За вас със сигурност това няма значение, но за мен има. Въпросът е на живот и смърт.

Говореше толкова сериозно, че Джейк повдигна учудено вежди и тихо каза:

— Добре. Запазете тайните си. Искате да отидете в Ню Орлиънс. Знаете ли къде се намираме сега?

Александра поклати глава.

— За нещастие намираме се на Бахамските острови, така че…

— На Бахамските острови? Но…

— Намираме се на Бахамските острови, така че мога да допусна, че вашата първоначална цел е бил Ню Орлиънс. Бурята не само ни отклони от курса, но освен това причини доста повреди на кораба. Откъдето и да го погледнем, денят не е добър и за двама ни.

Александра поклати глава, след това неочаквано заговори:

— Моряците…

— Да?

— Чух ги като си говореха. Мислят, че аз съм виновна за бурята. Няма да им позволите… — тя потрепери.

Капитанът я погледна внимателно.

— Да не ви е студено?

— Не.

— Те поначало са предубедени към жените на борда особено на кораб като този. Но няма да посмеят да ви причинят зло. Намирате се в безопасност, поне засега — добави той, като се ухили застрашително.

По някаква причина Александра не се чувстваше така спокойна, както би трябвало да бъде. Просто не беше свикнала да се справя с мъже като този. Той изглеждаше толкова див, толкова необуздан.

— Благодаря ви за малките удобства — заяви тя с леден глас.

— Между другото, трябва да сте щастлива, че ви взех на борда.

— Така ли? Бях започнала да мисля, че щях да се чувствам по-добре, ако бях останала в океана.

— Дори не си го помисляйте. Всъщност, тук имам неколцина приятели, с които се запознах по време на войната. Е, няма значение, но вече изпратих да донесат продукти и да намерят някакъв превоз до една плантация, която е недалеч от тук.

Александра го погледна изненадано, след това бързо огледа каютата. Значи в крайна сметка нямаше да бъде принудена да остане тук. Изпусна въздишка на облекчение.

— Не мислех, че сте толкова недоволна от квартирата си.

— Не е това — махна с ръка Александра. — Просто ще се радвам отново да стъпя на твърда земя.

— Разбирам какво искате да кажете — усмихна се Джейк. — Приятелят ми има сестра, на ръст горе-долу колкото вас. Сигурен съм, че ще е щастлива да ви помогне да се справите със затрудненията си.

За пръв път Александра му се усмихна — усмивка на щастие и благодарност, която правеше красотата и миловидността й ослепителни. Дъхът му секна за миг, след това се опомни и бързо се обърна.

— Имам работа — намръщено каза той. — Искам да стоите тук. Ще заключа вратата. Щом пристигне каретата, ще потеглим за плантацията.

И бързо напусна каютата без нито дума повече.

Четвърта глава

Здрачаваше се, когато ключът най-сетне отново се превъртя. Джейк бързо влезе в каютата, очевидно доволен от себе си и застана до бледата млада жена, която седеше върху койката му, увита с одеялото до шията.

— Побързайте, побързайте, мила моя. Трябва да тръгваме.

— Но аз не мога да отида никъде. Нямам какво да облека.

— Е, не се сещам за нищо, освен да ви увия в едно одеяло и да ви изнеса навън. Какво ще кажете?

Александра го погледна ужасено, като си представи как би изглеждала появата й по този начин в един изтънчен плантаторски дом.

— Никога — процеди тя.

— Скъпа моя, наистина се държите много неразумно, като се има предвид настоящото ви положение — продължи жизнерадостно Джейк, като отиде до сандъка си и започни да рови из него, докато накрая измъкна едно голямо вълнено одеяло в ярки цветове.

— Мисля, че това ще свърши работа — обърна се Джейк към нея.

— Не се приближавайте до мен с това нещо — извика тя и понечи да скочи от койката.

Но Джейк беше твърде бърз за нея и я уви хубаво в одеялото, преди да й остане време за повече възражения. Големите й, блестящи, зелени очи го гледаха укорително, но капитанът само се ухили.

— Може би това е най-безопасният начин да ви опазя — заяви Джейк, като седна на един стол с Александра в скута си.

— Как смеете да се държите по този начин с мене — запелтечи тя от ярост.

— Знаете ли, може би ще сте доста хубава, ако някога се измиете. Би трябвало да се видите. Представлявате интересна гледка. Освен това е казано, че много мъже намират техните съкровища в океана — завърши замислено той, след което се наклони напред и леко я целуна по малкото й, фино носле.

Александра направи гримаса на отвращение, което предизвика силен смях у Джейк.

— Мила моя, трябва да кажа, че определено не сте южнячка.

— Благодаря на Бога за това!

— Нека запазим тази възможност за друг път. Сега трябва да тръгваме. Знаете, че ни очакват.

— Как можете да ме водите някъде в такъв вид?

Джейк й се усмихна, стана и, носейки я на ръце, се насочи към вратата.

— Бих ви отнесъл навсякъде, Алекс.

Отварянето на вратата го затрудни, докато накрая му помогна Морли, който задържа вратата, така че Джейк да може да изнесе навън пленницата си.

— Погрижи се за каютата ми, Морли. Преди ме нападна и сега каютата е в пълен безпорядък. Човек не би предположил, че в нея има толкова сили.

— Не, капитане. Не изглежда твърде добре и това е самата истина. Погрижете се да се отнасят добре с нея — сериозно рече Морли и се усмихна окуражително към Александра.

— О, разбира се, че ще се погрижат. Ще се погрижат. Керълайн е там и…

— По-добре намери някой друг — промърмори Морли почти на себе, докато влизаше в каютата на капитана.

За първи път след бурята Александра вдишваше хладния, чист въздух и отново виждаше земя. Радваше се, че вече не е в търбуха на кораба.

Докато Джейк я пренасяше по палубата, всички моряци обърнаха глави към тях. Над кораба надвисна почти злокобна тишина и по тялото й пролазиха тръпки. Спомни си с каква сила бяха казани думите, който се отнасяха до нея и се зачуди дали наистина е в безопасност.

— Студено ли ви е? — попита Джейк.

— Не, не. Само… сигурен ли сте, че тези мъже…

— Те се подчиняват на заповедите ми. С мен ще бъдете в безопасност.

Александра кимна и отпусна глава върху силното му мускулесто рамо. По някаква причина се чувстваше в безопасност в ръцете му, докато той я носеше към въжената стълба. Във водата ги очакваше малка лодка.

Джейк застана за миг до перилата, гледайки надолу, към моряка, който придържаше лодката.

— А сега не се плаши, Алекс. Всъщност не е толкова високо.

Преди да разбере какво има всъщност предвид, той я пусна в ръцете на мъжа под него. Не й стана нищо, но се разгневи. Изгледа Джейк, който чевръсто слизаше надолу по въжетата, след което скочи в лодката до нея.

— Не беше чак толкова зле, мила, нали?

Беше твърде гневна, за да говори. Отвърна поглед и се загледа към хоризонта.

— Погледнете водата, Алекс. Виждала ли сте някога толкова чиста, толкова красива вода?

Александра неохотно погледна към спокойната, гладка повърхност на водата, която отразяваше последните лъчи на залязващото слънце и се усмихна, щом видя какво има предвид Джейк. Беше красиво. Гневът й изчезна така бързо, както се беше появил.

— Човек сигурно вечно може да гледа в нея.

— Може би — тихо каза Джейк.

Скоро приближиха брега и Джейк скочи в плитката вода, след което отново вдигна Александра на ръце, все едно че тя нямаше никакво тегло. Очакваше ги карета, върху чиято капра търпеливо седеше стар кочияш. Той мълчаливо се спусна долу и им помогна да се качат в каретата. Скоро бавно се движеха по тесния, прашен път.

Във вътрешността на каретата беше хладно и мрачно. Сякаш бяха затворени в някакъв техен собствен свят.

— Корабът ви… много ли е повреден? — попита Александра.

— Достатъчно.

— За колко време мислите, че можете да го поправите?

— Достатъчно дълго.

— Наистина, Джейк. Колко време ще останем тук?

— Вероятно достатъчно дълго.

Повече не се опита да завърже разговор, тъй като явната му неохота да разговаря не вещаеше нищо добро.

Когато достигнаха целта си, нощта вече беше паднала. Александра доби само беглата представа за един тучен, зелен остров със странни аромати и звуци, които бяха навсякъде покрай нея. Никога не беше виждала нещо подобно, но все пак й се струваше, че природата не е враждебна към нея. Дали най-сетне щеше да бъде в безопасност?

Щом кочияшът спря каретата пред голяма, тъмна сграда, Джейк скочи и понечи да я вземе на ръце. Александра се поколеба, отдръпвайки се назад. Как щеше да бъде приета? Как би могла да бъде приета в нейното положение?

Но Джейк не възнамеряваше да допусне някой да попречи на решението му, така че почти грубо я сграбчи в ръцете си. Докато крачеше с Александра на ръце към къщата, тихо прошепна на ухото й:

— Няма да позволя никой да ви навреди, Алекс. Помнете, вие сте под моя закрила.

Притисната към топлината на гърдите му, Александра потрепери и се стегна в очакване.

Каквото и да беше очаквала, то не беше красивата жена, която притича по верандата на къщата към Джейк.

— Джейк! Джейк, скъпи, най-сетне дойде.

На няколко крачки от тях жената изведнъж спря, без да може да разбере какво е това тяло, което Джейк носи на ръце. Хубавите й, тъмни очи станаха мрачни, а пълните й, чувствени устни се нацупиха.

— Каза, че ще доведеш някого, Джейк, но не очаквах…

— Керълайн, не казвай нито дума повече, докато не се погрижа за тази жена. След това ще ти обясня. Но ако сега кажеш дори само една дума, никога няма да ти кажа нищо.

Керълайн млъкна внезапно и го последва, като й се налагаше да подтичва, за да настига широките му крачки.

Александра скри лице в ризата на Джейк, чувствайки се смутена и загрижена. Но това беше само началото. Докато Джейк се изкачваше с големи крачки към верандата, от сенките изникна друга фигура. В ръката си държеше висока чаша с някаква напитка.

— Джейк! Радвам се да те видя, стари приятелю. Съжалявам, че си имал неприятности, но се радвам, че те са те насочили към нас. Какво, по дя… — възкликна той, щом съзря товара в ръцете на Джейк.

— Не казвай нито дума, Хейуърд, или Джейк никога няма да ни разкаже — тихо каза Керълайн, щом се изравни с двамата мъже.

Всички побързаха да влязат в къщата. Във фоайето Джейк погледна нагоре към широкото стълбище.

— Всичко ли е готово, както наредих?

— Разбира се, Джейк, скъпи — отвърна Керълайн с глас, от който капеше мед.

— Добре, тогава сам ще се погрижа за нея.

— Какво ще направиш? — попита Керълайн по-скоро обезпокоена, отколкото възмутена.

Джейк тръгна нагоре, вземайки по две стъпала наведнъж.

— Пригответе ми едно питие, щом сляза долу.

Джейк откри вратата, която търсеше, блъсна я с крак и влезе в голямата стая, претрупана с мебели. В един люлеещ се стол седеше едра, чернокожа жена.

— Здравей, Леона — фамилиарно я поздрави Джейк, като се приближи с товара си към нея.

— Ха, това не е ли самият мистър Джейк. Чаках да видя тайната ти — каза тя, като се усмихна широко, опитвайки се да види Александра по-добре. — Винаги си обичал тайните. Да, сър, винаги.

— Имам нужда от помощта ти. Улових тази изненада в океана.

Очите й се разшириха и Леона недоверчиво погледна към Александра.

— Измъкнал си това чудо от океана? Нали не е морско създание, мистър Джейк? — загрижено попита тя.

— Ни най-малко — любезно отвърна той, след което бързо постави Александра на крака и разгърна одеялото.

Леона издаде слаб вик, щом златисточервената коса се разпиля в безпорядък около Александра, а зелените й очи я погледнаха хладно и преценяващо.

— Никога не съм виждала такава коса — заяви Леона, без да вярва на очите си. — Това създание не е от този свят, сигурна съм. По-добре я заведи там, където си я намерил, мистър Джейк.

— Моля ви… — заговори Александра. — Паднах в океана и Джейк ми спаси живота. Това е всичко. Аз съм съвсем нормална или поне ще бъда, ако това, което виждам ето там, е вана.

Изглежда, че този въпрос припомни на Леона за задълженията й.

— Точно това е, а вие със сигурност се нуждаете от нея. Какво се е случило с дрехите ви, дете? Та това е мъжка риза! — погледът й се върна към Джейк и върху лицето й се появи буреносно изражение.

Джейк разпери широко ръце и започна да отстъпва.

— Не е моя вината, Леона. Не е моя наистина. Ще се радвам, ако се заемеш с поправката на повредите.

— Махай се. Имаме да свършим някои женски работи.

Щом Джейк затвори вратата след себе си, Леона насочи вниманието си към Александра.

— Хубава гледка сте, дете. А сега влизайте във ваната, докато потърся нещо, което да облечете. По-висока сте от мис Керълайн, така че ще трябва да преправя нещо.

Александра с благодарност стъпи във ваната, наслаждавайки се на усещането на топлата, ароматна вода, която постепенно обхвана бедрата й, след това гърдите й.

— Ще се радвам да облека каквото ми намерите — каза тя.

— Нито една дама не може да ходи с прекалено къса рокля и това е факт, независимо дали е янки или не.

На това изказване не можеше да се възрази, така че Александра насочи вниманието си към къпането. Затърка кожата си, докато отново доби нормалния си розов, здрав цвят. След това отми морската вода от косата си, докато тя заблестя. Когато излезе от ваната почувства, че е самата тя, с изключение на непривичната слабост от морската болест и студа, който владееше сърцето й.

— След минута сте готова, мила. Със сигурност изглеждате по-добре. Преди приличахте на удавена мишка. Това е една от старите рокли на мис Керълайн, но не знаехме какво да очакваме. По-късно ще потърсим нещо по-добро.

— Тази ще свърши работа. Не ми трябва много.

Известно време и двете останаха мълчаливи. Александра изсуши косата си, докато Леона подгъваше бледозелената рокля. Александра се зарадва, че кройката и цвета на роклята й подхождат. Отново искаше да изглежда добре. Онази жена долу беше хубава и изглежда добре познаваше Джейк. Това, по някаква причина, никак не й харесваше.

Най-сетне Леона наруши мълчанието, като стана и заяви:

— Роклята е готова, така че остава само да я облечете, дете.

Имаше приготвено памучно бельо за Александра. Не беше като фината коприна, с която беше свикнала, но беше удобно и щеше да свърши работа. Беше благодарна, че има нещо, което да облече. Леона ловко облече Александра, след което я отведе да се огледа в едно голямо огледало.

Александра отстъпи крачка назад, понеже за първи път се виждаше облечена в такива меки, разкриващи дрехи. В Ню Йорк винаги беше носила затворени на шията, тежки копринени рокли. Тази рокля беше от тънък памук и деколтето й беше изрязано така, че се разкриваха извивките на гърдите й. Освен това косата й, все още влажна, се спускаше в безредни къдрици до бедрата й, придавайки на вида й чувственост, каквато никога преди не беше забелязвала у себе си. Контрастът беше още по-засилен, защото кожата й беше толкова бледа и изпъната върху костите й от болестта, че очите й изглеждаха по-големи и блестящо зелени на меката светлина в стаята, придавайки й вид на магьосница.

— Много сте хубава. Не е чудно, че мистър Джейк ви обръща специално внимание — каза Леона зад нея. — Но помнете, дете, той принадлежи на Керълайн, а тя не би допуснала никой да застане между нея и любовника й.

Александра рязко се завъртя и погледна към жената, но по кроткото й, тъмно лице не се четеше нищо.

— Аз… едва познавам този човек и не възнамерявам да го опознавам по-добре. Просто помага на една непозната, изпаднала в беда.

Леона се засмя тихо и се насочи към вратата.

— Очакват ви, мила.

— Благодаря. Бяхте много любезна — каза Александра, преди да излезе от стаята, последвана от по-възрастната жена.

Пета глава

Ръководена от светлината и смеха, Александра се насочи към една стая, разположена непосредствено до фоайето. Спря на прага и се загледа в хората, насядали в стаята. Джейк беше застанал до камината. Беше сменил дрехите си и сега приличаше много повече на джентълмен от Юга, отколкото на капитана на кораб, когото познаваше. Въпреки това в него все още се усещаше внимателно сдържаната енергия, като в здраво натегната стоманена пружина.

За първи път погледна по-внимателно своите домакини. Джейк ги беше нарекъл Хейуърд и Керълайн. И двамата бяха хубави, с тъмни очи и коси. Около тях се усещаше някакво спокойствие, което някак противостоеше на напрежението от присъствието на Джейк.

Видя, че са я забелязали и я гледат напрегнато. Усмихна им се и пристъпи в обляната от топла светлина стая. Хейуърд галантно я придружи да седне на едно канапе до Керълайн край камината.

Александра се почувства притеснена от изпитателните погледи на всички присъстващи, които я наблюдаваха открито. Джейк беше явно доволен от преобразяването й, а така също и Хейуърд. Изражението на лицето на Керълайн беше станало сурово, преценяващо, почти излъчващо неприязън, но това продължи само един миг, след което отново стана нежно.

— Алекс — заговори Джейк, прекъсвайки мислите й, — предполагам, че откакто прекарахте морската болест, това е най-спокойното ви настроение.

— Боя се, че просто още не съм привикнала към сушата — усмихна му се в отговор тя.

За миг погледите им останаха приковани един в друг. Александра почувства, че нещо в нея се прекършва, че отслабва и се намрази за тази слабост. Очите му бяха прекалено сини, прекалено пронизващи, помисли си гневно и обърна поглед към огъня.

— Алекс, позволете ми да ви представя на двамата си най-добри приятели. Това е Хейуърд Грейвс, а това е сестра му Керълайн.

— Приятно ми е да се запозная с вас — любезно каза Александра. — И искам да ви благодаря за вашето великодушно гостоприемство.

— Не мислете за това — обърна се към нея Керълайн, а в усмивката й имаше някаква студенина.

— За нас е удоволствие да ви помогнем — додаде Хейуърд, задържайки топлите си кафяви очи върху нейните доста продължително.

— А аз — продължи Джейк — мога да представя подопечната си единствено като Алекс.

— Подопечна ли? — попита Керълайн прекалено бързо.

— Изглежда, че трябва да мисля за нея по този начин.

— Както кажеш, стари приятелю — наклони се напред Хейуърд.

— Обещах им приказка, Алекс. Каква да бъде тя?

Александра погледна към ръцете си, след това вдигна зелените си очи към него.

— Наистина, Джейк, много добре знаете, че каквото и да кажете, ще бъде толкова, колкото и аз знам — невинно рече тя. След това се обърна към домакинята си. — Не си спомням нищо.

Джейк се разсмя силно, след това бързо се съгласи с нея.

— А това, приятели, е слабото ни място. Тя няма спомени. И след като я спасих, трябва да се погрижа да стигне до целта си. Така ли е, Алекс?

Очите й проблеснаха игриво на светлината на огъня.

— Да, Джейк — Александра вдигна очи към мъжественото му лице. — Виждате ли — обърна се тя към Хейуърд. — Джейк всъщност ме намери в океана.

— А каквото хвана, не изпускам или поне така твърдят злите езици — тихо промърмори Джейк, но все пак достатъчно силно, за да го чуят останалите.

— Нямах нищо с мене, нищо. Бях съвсем отчаяна, когато Джейк ми помогна. А сега вие двамата сте толкова любезни. Не знам как да ви се отблагодаря.

— За нас е удоволствие да ви помогнем, скъпа — намеси се Керълайн. — Такава покъртителна история! Сигурно сте имали ужасен вид, когато Джейк ви е измъкнал.

Джейк се разсмя силно.

— Този път си напълно права, Керълайн.

Александра се изчерви и обърна гръб на Джейк.

— Но как си спомнихте името Алекс? — продължи Хейуърд. — Наистина не ви подхожда.

— Изглежда, че това е единствената дума, която си спомням — усмихна му се Александра.

— А! Може би това е името на годеника или на съпруга ви? — попита Керълайн, хвърляйки бърз поглед към Джейк.

Джейк допи чашата си, без да промени изражението си.

— Та това е много интересно, Керълайн — рече Александра, — макар да не мисля, че е вярно.

— Но нали вие не си спомняте?

— Не.

— Почакайте — възбудено се намеси Хейуърд. — Да предположим, че Алекс е съкращение на някакво друго име.

Александра застина. Останалите любезно замълчаха, докато Хейуърд премяташе различни имена наум.

— Сетих се! Алекс — Александра! Ето това име ви подхожда напълно. Александра — очите му проблеснаха, докато я наблюдаваше напрегнато.

Александра леко пребледня, след това лицето й силно поруменя.

— Така ли е, Алекс? — попита Джейк, наблюдавайки я внимателно.

Не се осмели да го погледне, а остана втренчена в пода.

— Не знам. Не мога да си спомня.

— Е, ще ви наричаме както желаете, Алекс — заяви Керълайн сякаш самата тя бе решила проблема. Очевидно беше навикнала да е в центъра на вниманието, особено на вниманието на Джейк.

Александра я погледна бързо, но преди да успее да каже нещо. Хейуърд продължи:

— Е, аз ще ви наричам Александра. Нито едно име не би ви подхождало по-добре.

— Алекс е достатъчно добро, но, щом желаете, можете да ме наричате Александра, мистър Грейвс.

— Наричайте ме Хейуърд, иначе много ще ме нараните.

За първи път Александра се разсмя, привличайки всички погледи върху развеселеното си лице.

— Е, наистина не искам да ви наранявам, Хейуърд, особено след като вие и Керълайн вече направихте толкова много за мене.

— Не чак толкова, колкото бихме искали — тържествено рече той.

— О, брат ми е толкова отзивчив човек — опита се да разсее напрежението от думите му Керълайн. — Би помогнал на всеки, във всеки момент. Така ли е, Джейк?

— Несъмнено, Керълайн. Няма спор, брат ти има голямо сърце.

Керълайн се засмя леко и продължи:

— Яздите ли, Алекс?

— Да. Не… не съм сигурна.

— Е, ние обичаме да яздим. Когато Джейк е тук, винаги ходим на езда. Може би утре ще опитаме. Човек никога не знае колко дълго ще се задържи тук, така че трябва да се възползваме от предоставената ни възможност.

— Не крой планове за мен, Керълайн — намеси се Джейк. — Корабът пострада доста и ще трябва да съм там през повечето време.

— Трябва да оставиш малко време за старите си приятели, Джейк — нацупи се Керълайн.

Разговорът бе прекъснат от един слуга, който обяви, че вечерята е готова. Хейуърд побърза да предложи ръка на Александра, а Керълайн хвана под ръка Джейк.

Александра успя по-добре да огледа къщата. Макар мебелировката да беше разкошна, къщата като че ли беше занемарена. Жалко, че беше в такова състояние. Александра се зачуди за финансовото положение на семейство Грейвс. Знаеше, че плантациите на Бахамските острови са основани от англичаните, чиито наследници не бяха се справили добре, но положението може би беше по-лошо, отколкото беше очаквала.

Отведоха ги в разкошна столова. Керълайн и Хейуърд седнаха в двата края на дългата маса, а Александра и Джейк в средата, един срещу друг. Александра се възхити от красивите сребърни прибори, от порцелановите и кристални съдове, но въпреки това продължаваше да чувства някакъв дух на упадък в цялата обстановка.

Храната беше вкусна, виното — превъзходно, а сътрапезниците — остроумни и блестящи. Чувстваше се неудобно единствено в миговете, когато очите на Джейк се спираха върху нея и сякаш проникваха в самата й същност, търсейки отговорите на незададени въпроси. Но все пак най-много я дразнеха собствените й странни, непривични чувства към този учтив, арогантен мъж. Беше нещо, което не можеше да разбере, особено след прекараните страдания в ръцете на други мъже.

След вечерята се върнаха в салона и Александра се настани в едно удобно кресло. Топлината на стаята, вкусната храна, виното — всичко започна да оказва влияние на измореното й, отпаднало тяло. Едва успяваше да следи разговора, докато най-накрая умората надделя и тя заспа.

Събуди се внезапно и се изчерви от смущение, щом осъзна, че някой й говори нещо.

— Мисля, че дамата е изтощена. Не е за чудене — снизходително рече Хейуърд, като се усмихна на Александра.

— Ужасно съжалявам, че тази вечер съм такава лоша компания — извини се тя, — но денят беше изморителен.

— Разбира се, колко несъобразително от моя страна — намеси се Керълайн и стана. — Ще отведа Алекс до стаята, след това си лягам. Вие останете и си поговорете, но ние, жените, имаме нужда от освежителен сън, нали, Алекс?

— Несъмнено — потвърди Александра и се изправи.

Двамата мъже също станаха. Хейуърд се наведе над ръката на Александра и леко я докосна с устни.

— Приемете нашия дом като ваш за толкова дълго, колкото пожелаете.

Александра се усмихна, мислейки си, че точно по този начин си беше представяла поведението на един джентълмен — южняк.

— Благодаря ви, Хейуърд, но не възнамерявам да злоупотребявам с гостоприемството ви.

— Моля ви, за нас е чест.

Джейк се приближи и погледът му като с магнит привлече очите на Александра.

— Лека нощ, Алекс — загрижено рече той. — Не бързайте да ставате. Целият ден е ваш.

— О, Джейк, говориш като неин пазител. Не съм мислила, че ще доживея този ден — присмя му се Керълайн.

Джейк само се разсмя, без да се обижда от ухапването й.

— Лека нощ — рече Александра. — Благодаря ви за любезността.

Керълайн бързо преведе Александра през фоайето и нагоре по стълбите, сякаш искаше час по-скоро да я отдалечи от Джейк и Хейуърд.

— Ето стаята ви, Алекс. Нали не възразявате, ако вляза за малко да си побъбрим?

Макар и изморена, Александра не можеше да откаже на домакинята си.

— Моля, влезте.

Настаниха се в креслата, близо до камината, където слабият огън припукваше леко, хвърляйки причудливи сенки в стаята.

— Харесва ли ви стаята? — попита Керълайн.

— О, да, всичко е чудесно. Благодаря ви.

— Толкова съм любопитна за историята ви. Разбира се вие не сте от Юга. Издава го произношението ви.

— Да.

— Както знаете, край Бахамските острови преминават много кораби. Сега не спират толкова, колкото по време на войната, така че наистина ще е лесно да се провери кои са пуснали котва в пристанището, поне на остров Ново Провидение.

— Да, вероятно — сънливо се съгласи Александра.

— Преди бурята, например, пристигна само една шхуна.

— Така ли?

— Мисля, че името на шхуната беше „Шарлот“ — тихо каза Керълайн.

Клюмналата глава на Александра трепна. Умората веднага я напусна при спомена за шхуната на капитан Съли. Ако Керълайн беше забелязала някакъв повишен интерес към думите й, тя не го показа. Продължи да говори както преди:

— Да. Разговарях с капитана…

— Говорили сте с капитана на „Шарлот“.

Керълайн кимна, а очите й проблеснаха в сумрака на стаята.

— О, да. Познавам го от няколко години. Каза ми колко е щастлив, че е успял да стигне до пристанището преди бурята. За нещастие Джейк е нямал този късмет.

— За нещастие — повтори Александра зашеметено, а мислите бясно кръжаха в главата й.

— Мислех, че ще се заинтересувате от възможността да отпътувате по-бързо, отколкото би могъл да ви откара Джейк. Ако желаете мога да поговоря с капитана.

— О, не. Не. Първо бих искала да си почина. Не се чувствам достатъчно добре за ново пътуване.

— Разбира се, скъпа. Имате на разположение цялото време, от което се нуждаете. За нас е удоволствие, че сте тук. Може би скоро ще възвърнете паметта си.

— Надявам се.

— Може би ще искате да поговорите с капитана. Може би той ще успее да ви помогне да си спомните самоличността си. В края на краищата, единствената шхуна, която пристигна преди бурята, беше неговата, а вие вероятно сте се изгубили в морето точно по това време.

— Не бих искала да го безпокоя.

— Ни най-малко няма да го обезпокоите. Всъщност, тъй като ми е приятел, поканих го на вечеря утре. Тогава ще можете да поговорите с него. Може би всички ще научим нещо интересно, не мислите ли? — ловко зададе въпроса си Керълайн.

Александра бързо се огледа, като че ли търсеше някакъв отговор, който да я спаси от този разпит, но не откри нищо, което да я предпази.

— Както сама казахте, Керълайн, може би всички ще научим нещо интересно.

— Прекрасно. Не бих могла да бъда по-доволна — Керълайн стана и се насочи към вратата.

Александра я последва.

— И, Алекс… — додаде Керълайн, като застана на прага.

— Да?

— След като утре Джейк ще е толкова зает, защо не си починете сутринта. Сигурна съм, че имате нужда от почивка. Можем да пояздим някой друг ден.

— Да. Да, би било добре. Лека нощ.

— Лека нощ и лек сън.

Шеста глава

— Мис Александра! Мис Александра! — повика Леона, като дръпна пердетата, пускайки топлината на следобедното слънце в стаята.

Александра се събуди от дълбокия си сън и за миг не можа да разбере как е попаднала в това огромно легло със завеси и в тази спалня, в която бавно се движеше тъмнокожата жена. Постепенно спомените й се върнаха, а заедно с тях и проблемите, разочарованието и ужасът, които напоследък изпълваха живота й, но тя решително ги изхвърли от ума си и седна в леглото. Не беше спала толкова добре от смъртта на Олаф. Чувстваше се освежена и готова да се справи с всичко, за да изпълни обещанието, което бе дала на стария си приятел.

— Мис Александра, проспахте половината ден — рече почти укорително Леона. — Разбира се, мистър Джейк каза да не ви будим за нищо на света. А мистър Хейуърд каза да ви събудя следобед, така че да излезете на езда с него, щом се прибере в къщи. Така че правя точно това. Не мога да им угодя на всичките… — Леона млъкна, поставяйки подноса със закуската в скута на Александра.

Закуска в леглото! Какъв лукс след дните, прекарани в тясната каюта на шхуната.

— Знаете ли дали капитан Джейк е тук? — попита Александра почти засрамена, че проявява подобен интерес.

Леона се усмихна с разбиране.

— Хубав мъж, нали? Никое момиче не може да му устои…

— О, не. Просто…

— Разбирам, мила, но помнете, че докато той е тук, принадлежи на мис Керълайн.

— Това не ме безпокои. Определено не се интересувам от него… по този начин. Просто исках да разбера как върви ремонтът на кораба.

— От сутринта е отишъл на кораба. Струва ми се, че бърза да се махне от Бахамските Острови. Спомням си, когато… но по-добре да се облечете, ако сте привършили закуската си.

Александра искаше да чуе продължението на онова, което бе започнала да казва Леона, но потисна порива си да я попита.

— Това е най-доброто, което успях да намеря за толкова кратко време. Това е един стар костюм за езда на мис Керълайн. Трябва да призная, че е виждал и подобри дни. Преправих го малко, но полата ще ви е малко къса.

— Ще свърши работа, Леона. Наистина съм ви много благодарна за всичко, което сторихте за мен.

Всъщност Александра си мислеше, че Керълайн умишлено беше избрала дреха, която беше съвсем демоде и нямаше да й подхожда, но просто се налагаше да я облече. Спомни си с копнеж за куфарите с фини дрехи, но отхвърли тези мисли, тъй като те бяха безвъзвратно загубени. Всъщност, ако капитан Съли дойдеше на вечеря, може би щеше да успее да си върне вещите. Потрепери при мисълта отново да е с него или да го пита за нещата си. Какво да прави? А ако капитан Съли реши да им каже, че идва от Ню Йорк? Той знаеше, че има пари, но това беше всичко, което му беше известно. Александра задиша по-леко. Капитанът на „Шарлот“ всъщност не би могъл наистина да каже коя е тя.

След като се облече, отиде пред огледалото и се загледа в образа си. Дрехите подчертаваха линиите на тялото й, като й напомняха, че всъщност вече е зряла жена. Беше изолирана толкова дълго, че не беше обръщала внимание на този факт, докато Стен Луис и капитан Съли не показаха явно, че я смятат за жена — жена, която е желана.

— Работя върху една друга рокля, мис Александра, която да облечете за вечерното парти — каза Леона.

Александра почувства, че кръвта й се вледенява при спомена за думите на Керълайн предишната вечер. Но все пак се нуждаеше от куфарите си. Как би могла да си ги върне, ако не се срещнеше с капитан Съли? Гневът, който изпита при спомена за отношението му към нея, докато беше в негова власт, и нуждата й дадоха повече смелост. Реши, че ако дойдеше, трябваше да си наложи да се приближи до него.

— Очаквам с нетърпение да дойде вечерта и да видя роклята, която ми приготвяте. Предполагате ли, че Хейуърд ме очаква?

— Да, мила. Гори от нетърпение да ви види отново — рече Леона.

Александра излезе от стаята, поласкана от мисълта, че един джентълмен я намира привлекателна. Преди срещите си със Стен Луис и капитан Съли приемаше с по-голяма лекота вниманието на мъжете. А сега започваше да подозира всички, че имат някакви скрити, лоши намерения. Толкова ли беше трудно един мъж да харесва една жена заради самата нея, а не заради богатството или тялото й? Вече не знаеше какво да мисли и в какво да вярва. Би трябвало да мрази всички мъже, но въпреки това с нея ставаше нещо странно в присъствието на Джейк. Но не, не трябваше да мисли за него. Трябваше да отиде на езда с Хейуърд и да избие от главата си всички подобни мисли, поне засега.

— Александра! — любезно заговори Хейуърд, щом тя слезе по стълбите, водещи към фоайето. Кафявите му очи топло проблясваха от удоволствие. — Днес изглеждате дори още по-красива.

— Благодаря — усмихна му се тя. — Подозирам, че добрият сън в такова удобно легло би направил чудеса с всеки.

Съпроводи я през предната врата. Пищната тропическа растителност, покриваща целия остров, освен край залива, където я ограничаваше прилежната работа на градинарите, й направи силно впечатление. Над целия остров витаеше усещане за топлина и мързеливо спокойствие, които бяха в пълен контраст с климата на Ню Йорк.

Хейуърд я отведе до моравата пред къщата, където един коняр държеше два коня. Александра никога не беше виждала толкова много негри и ги разглеждаше с интерес, при все че се стараеше да не показва явно любопитството си.

— Избрах тази кобила за вас, Александра, защото е добродушна, но все пак не е малко конче.

— О, изглежда съвършена. Наистина е красива.

— Боя се, че една от страстите ми са конете и им посвещавам голяма част от времето си.

Хейуърд се метна на коня си и изчака докато конярят помагаше на Александра да се качи на седлото. След като възседна коня и оправи полите си, двамата бавно се отдалечиха от къщата и завиха по една тясна, прашна пътека, водеща към вътрешността на острова. Александра не срещна проблеми с управлението на коня. Всъщност предпочиташе по-бързите, по-жизнени животни, тъй като обичаше да препуска и да чувства как вятърът развява костите й. Тази бавна, равномерна езда не отговаряше точно на представите й за забавление, но не трябваше да препуска надалеч от Хейуърд. Освен че щеше да е невъзпитано, несъмнено щеше да се изгуби.

Мъжът с нея сякаш се сливаше с околността, ставайки част от бавния, неизменен ритъм на острова. Той едва ли би изпитал крайни чувства, по-скоро би останал непроменен, независимо от усещанията си. Вероятно не беше с буен нрав или просто успяваше да се владее. Беше хубав мъж, но небрежната му грация сякаш не достигаше до нея. Присъствието му не оставяше никаква следа върху чувствата й.

Тръсна глава, опитвайки се да прогони тези мисли и просто да се наслади на красотата на острова и удоволствието от ездата. Откъде в нея бе възникнал този внезапен интерес към мъжете, особено след онова, което й се беше случило? Защо неочаквано започна да забелязва начина, по който вървят, техните гласове, телата им — о, да, телата им! Изглежда, че всичко бе започнало на „Летящия Джей“, когато за първи видя Джейк надвесен над нея, изглеждащ толкова мощен, толкова мъжествен. Не трябваше да мисли за него. Не можеше да му вярва. Караше я да чувства как тялото й я предава, сякаш той говореше директно с него, заобикаляйки ума й.

— Какво мислите за това, Александра? — попита Хейуърд.

— Какво? — сепна се Александра и бързо се огледа наоколо. Вглъбена в мислите си, почти не бе обърнала внимание на придвижването им във вътрешността на острова. Сега забеляза, че са излезли на открито място, застлано с килим от мека трева и покрив от клоните на дърветата, които се събираха над тях. В центъра имаше бистър извор. Обстановката беше толкова съвършена, че трудно можеше да се повярва, че е истинска. През целия й живот неин дом беше Ню Йорк и това изобилие от природни красоти беше прекалено, за да е истина.

— О, Хейуърд, толкова е хубаво! Наистина е красиво! — възкликна тя, докато той слизаше от коня, за да й помогне.

— Радвам се, че мислите така. Харесвам това място.

— Вижда се защо.

Оставиха конете и бавно тръгнаха към езерцето, около което се носеха звуците и ароматите на острова. Седнаха край неподвижната вода. Хейуърд се приближи към нея. Тялото й леко се стегна.

Хейуърд забеляза движението й.

— Не се бойте от мен, Александра. Ние не знаем как сте живели преди или как мъжете са се отнасяли към вас, но няма да ви сторя нищо лошо за нищо на света. Моля ви, повярвайте ми.

Гласът му звучеше толкова искрено, че Александра обърна към него омайващия си поглед със силно желание да му повярва. Не можеше да не забележи, че в близост до нея той губеше контрол върху себе си, сякаш на света нямаше друго живо същество, освен нея. Това събуди у нея странно усещане за сила. Вроденото й чувство за женственост започна да се събужда. „Жената притежава мощ, помисли си тя, но различна от тази на мъжа.“ По тялото й премина приятна тръпка, щом забеляза, че Хейуърд продължава да е в плен на магичното й излъчване, което сякаш го теглеше към нея.

— Хейуърд, през целия си живот ли сте живял на Бахамските острови?

— Да — усмихна се по момчешки той. — Тук съм роден. Също и Керълайн. Но това е почти всичко общо между нас. Тя счита, че няма нищо по-хубаво от това да напусне острова, докато аз мисля, че ще се чувствам изгубен навсякъде другаде. Единственото време, когато Керълайн не желаеше да напусне острова, беше през войната. О, но вие сте от Севера…

— Да, така изглежда, но това вече е минало — топло отвърна тя, желаейки разказът му да продължи.

Хейуърд леко се изчерви и добави:

— Е, това бяха най-бурните години, които помня и мисля, че Керълайн искаше да продължат вечно. Разбирате ли, Югът оцеляваше благодарение на транспортите през блокадата, а Бахамските острови бяха основното място за тази търговия. Бяха трудни времена, а островите бяха пълни с буйни мъже и жени. Идваха тук, за да спечелят пари, за да забогатеят бързо и повечето успяваха. Разбира се, те ги пръскаха толкова бързо, както ги печелеха. Именно от тях островите натрупаха парите си. Разбирате ли, парите се харчеха тук. Никой не оставаше в Юга.

— Да? — окуражи го Александра. Досега никога не беше чувала тази страна на историята.

— Е, предполагам, че бях толкова въодушевен, колкото Керълайн. Мислех, че благополучието няма да има край, както предполагам е мислила и тя.

— И какво се случи?

— Ами войната, разбира се, свърши, след което стана по-зле дори от преди. Хората си тръгнаха и взеха парите със себе си. Предполагам, че жителите на острова не са били много настоятелни да получат техния дял от парите или ги бяха пръснали. Така че останахме със съвсем малко, когато всичко приключи.

— Съжалявам.

— Не, проклетата вина е моя. Трябваше да гледам достатъчно напред, но бизнесът никога не е бил в кръвта ми. Нито пък на някой друг от фамилията. Разбирате ли, моите предци са били тори2 и са дошли тук, за да създадат памучни плантации, когато бунтовниците спечелили войната за независимост. Е, те построили плантациите. Видяхте и къщата, но винаги нещо е куцало. Всички богати памучни плантации пропаднаха. Просто не им е било мястото тук.

— Нищо ли не може да се направи?

— Не. И те упорстваха като нас. По време на войната имах пари, но построих складове в Насо. Струваше ми се добра инвестиция. Дори притежаваме част от хотел „Роял Виктория“, най-големия хотел на Бахамските острови, а също и най-празния. Не можем да го продадем, нито пък да го изоставим. Ураганът през 1866 година дори събори част от складовете, като че ли загубата на войната не беше причинила достатъчно разрушения на островите. Така че, моя мила Александра, притежавам една непродуктивна плантация, една къща в лошо състояние, празни складове и част от хотел, който се моли на клиентите да го посетят.

— Наистина съжалявам, Хейуърд — рече тя, чувствайки се неудобно от искрените му признания. Можеше да разбере, че е недоволен от съдбата си, но не можеше да му съчувства за това, че не е успял да направи нещо повече в живота си.

— Не, не — каза той, махвайки с ръка, сякаш искаше да пропъди нейната загриженост. — Положението ни далеч не е бедствено. Надявам се, че Бахамските острови отново ще станат важни за корабоплаването и когато това време настъпи, аз ще съм тук — готов за действия.

— Но какво ще правите междувременно?

— О! — възкликна небрежно той, обръщайки нежните си кафяви очи към нея. — Каквото винаги сме правили тук, на Бахамите. Повечето от шхуните, които виждате във водите наоколо са „чистачи“.

— Чистачи ли?

— Да. Самият аз притежавам няколко от тях. Край островите се маневрира трудно и корабите често се разбиват. Тогава „чистачите“ прибират каквото могат, след което честно ги възнаграждаваме за труда им.

— Аха! — рече Александра, мислейки си, че думите му прозвучаха отвратително.

— Самият аз обикновено се занимавам с търговската страна, но понякога излизам с някоя от моите шхуни, ако се очаква особено печеливша операция.

Александра не можеше да повярва, че Хейуърд може толкова небрежно да говори за ужасната си работа. Заниманието трудно можеше да се нарече почтено, но ако то беше единственият им начин за преживяване, не можеше да ги обвинява за действията или за поведението им. Но все пак самата идея я отблъскваше.

Поклати глава и се опита да му се усмихне.

— Все пак хората на островите трябва да живеят от нещо.

— Точно така — бързо се съгласи той. — А нещо трябва да предизвиква корабокрушенията. Разбира се, някои от жителите на островите са разстроени от факта, че властите искат да поставят повече светлини.

— Светлини ли?

— Да, разбира се, сигнални светлини, които да отбелязват опасните за корабите точки.

— Искате да кажете, че по-скоро биха искали корабите да се разбият, вместо да преминат безопасно?

— Боя се, че сте права — замълча за миг и се наклони по-близо до нея. — Казах ви всичко това с определена цел.

Почувства, че цялото й тяло се напряга от инстинктивна уплаха, но нито помръдна, нито проговори.

— Александра, не е възможно да не сте забелязали интереса ми към вас от първия миг, в който ви зърнах.

Александра поклати глава, тъй като не искаше да чуе останалите му думи. Но все пак не можеше да избяга.

— Вие сте толкова красива, че не мога да го повярвам, толкова мила, толкова любезна.

— Аз, аз…

— Не, оставете ме да продължа. Винаги съм мечтал за жена като вас, но не съм се надявал, че тя наистина съществува или че някой ден ще я срещна. И въпреки това вие пристигнахте неочаквано, съвсем сама и без никакви спомени. Миналото ви няма значение за мене. Как мислите, дали е възможно да останете да живеете тук, на Бахамските острови, за постоянно?

— Предложението ви е прибързано, Хейуърд — отговори Александра със заекване. — Естествено много съм поласкана от думите ви, но всичко става толкова скоро. Не мога да кажа… не знам…

— Това е достатъчно. За сега ми стига, че не отхвърлихте мен и моя остров. Стига ми, че ми давате достатъчно време, за да се запознаем по-добре, за да опознаете острова. Чувствам — при тези думи той сложи мелодраматично ръка на сърцето си, — че сме родени един за друг.

Не можеше да повярва на думите му. Наистина ли говореше сериозно? Какво всъщност имаше предвид? За брак ли мислеше? Обичаше ли я? Толкова бързо?

— Не ви карам да бързате, Александра, но се страхувам, че можете да ме напуснете, преди да сме имали достатъчно време да се опознаем. При нормални условия не бих говорил с вас толкова скоро. Разбирате ме, нали, мила?

Ръцете му се плъзнаха покрай кръста й, придръпвайки я към себе си. Наклони се напред, а устните му потърсиха нейните.

В изненадата си Александра не реагира, дори когато устата му нетърпеливо се впи в нейните устни, опитвайки се да събуди страстта й. Ръцете му обхванаха гърдите й, обезумяло опитвайки се да разкопчеят корсажа й. Но в ума й проблеснаха живите спомени за други мъже, за други места и Александра го отблъсна от себе си. Преди да скочи и да побегне, видя изчервеното му, изненадано лице. Той беше просто един мъж, като всички останали, помисли си тя. Не можеше да му вярва.

Хейуърд бързо я последва, докато тя тичешком приближаваше конете.

— Александра, съжалявам! — извика той. — Моля ви, не ми се сърдете. Просто сте толкова красива, че не можах да се сдържа.

Отново почувства, че силата й се завръща. Спря се и се обърна към него.

— Принуждавате ме да бързам. Не мога да взема решение, още по-малко да се ориентирам в мислите си, докато не си спомня коя съм аз и какво правя тук. — Тъжното му лице я накара да осъзнае, че говори твърде остро. Спря за миг и добави с по-нежен глас, докосвайки ръкава му. — Нека се опознаем един друг докато съм тук, Хейуърд, и тогава ще поговорим отново.

Лицето му незабавно се проясни.

— Благодаря ви, Александра. Ще направя всичко, за да се чувствате щастлива.

Докато й помагаше да се качи на седлото, Александра си мислеше, че този тип мъже я отблъскват почти толкова, колкото студената пресметливост на Стен Луис. Инстинктивно разбираше, че не желае мъж, когото да може да контролира или командва, но и не искаше такъв, който би я наранил.

Отправиха се обратно към къщата, също така мързеливо както преди, но сега Хейуърд си тананикаше щастливо или сочеше разни забележителности, растения с необичайни имена, изобщо използваше всяка възможност да привлече вниманието й. Помисли си, че се държи като ученик, който се опитва да я впечатли, но въпреки това го харесваше, защото беше приятен придружител и искаше да й достави удоволствие, доколкото може.

Когато пристигнаха в плантацията следобедното слънце залязваше. Керълайн беше първият човек, когото срещнаха.

— Приятно ли прекарахте следобеда? Когато се събудих Леона ми каза, че двамата сте излезли да пояздите. Значи можете да яздите, Алекс?

— О, да. Да, наистина. Прекарахме един хубав следобед. Островът е чудесен. Никога не съм виждала нещо подобно.

— Ако харесвате острови… — сви рамене Керълайн.

Хейуърд се разсмя.

— Никога и никой не те задоволява, Керълайн.

— О-о, грешиш, Хейуърд — присви очи Керълайн. — Има един човек, който може да ме направи напълно щастлива… ако поиска.

Александра веднага си помисли за Джейк. А и думите на Леона — „мъжът на Керълайн“. Значи Керълайн искаше Джейк да се ожени за нея и да я отведе със себе си, далеч от островния начин на живот. Но дали би го направил?

— Толкова се радвам, че сте си допаднали един на друг — натъртено рече Керълайн. — Знаете ли, Алекс, на острова няма чак толкова много млади дами, които да подхождат на Хейуърд. Той е много специален, а вие, несъмнено, сте добре възпитана, доколкото може да се разбере от спомените ви.

— Керълайн… — започна Хейуърд.

— О, Хейуърд, очевидно е, че си принадлежите един на друг, така че защо трябва да го криете — убедено рече Керълайн.

Александра се изчерви, много добре разбирайки какво цели с натиска си Керълайн. Тласкаше ги един към друг, нещастно си помисли Александра. Но защо?

— Керълайн, притесняваш Александра. Трябва да й дадеш време да разбере навиците ни и самите нас. Не е привикнала към нашата откровеност.

— О, съжалявам, Алекс. Просто искам всички останали да са щастливи така, както сме ние с Джейк — самодоволно каза тя.

Александра погледна бързо към кафявите й очи, чувствайки внезапен пристъп на отвращение, след което се обърна въпросително към Хейуърд.

— Керълайн, не трябва да говориш толкова прибързано за Джейк. Той е…

— Глупости. Той е тук, нали? Това доказва онова, което ви казах. Върнал се е за мен и точно заради това трябва да сме много щастливи, нали, Алекс?

Александра преглътна и кимна утвърдително.

— Да, наистина. Много се радвам за вас и за Джейк, Керълайн.

— Благодаря — отвърна Керълайн с горящи тъмни очи.

— Керълайн, след като си се преоблякла за вечеря, не би ли могла и Александра да го стори? — намеси се Хейуърд със загрижен глас.

— О, разбира се, и трябва да побързате. Гостите ще пристигнат всеки момент.

Александра се измъкна с признателност от компанията им. Бързо влезе в къщата, казвайки си, че няма ни най-малко значение, че Джейк се е върнал за Керълайн.

Седма глава

Александра се спусна надолу по великолепното стълбище във вълна от мека коприна, шумолящи фусти и сладък парфюм, уверена в красотата си. Роклята, която Леона беше преправила за нея, беше в нежен кайсиев цвят, който идеално подчертаваше златисточервените й коси. Беше прибрала косата си в малка стегната плитка на тила си, намеквайки по този начин за истинското й великолепие. Никога не бе се чувствала по-красива, по-женствена.

Повеят на вятъра донесе заедно със сладката си свежест и тихото мърморене на гласове от верандата, обляна от лунната светлина. В далечината се чуваха щурци, жаби и мекото жужене на насекомите. Спря на входа.

Хейуърд сякаш усети присъствието й. Вдигна бързо поглед, прекъсвайки в средата на изречението разговора си с един възрастен джентълмен.

Ударите на сърцето зашумяха в ушите му. Виждаше само ослепителната й красота, в рамката от мека лунна светлина. Александра стоеше на вратата небрежно, сякаш винаги беше стояла там, сякаш където и да отидеше, всичко щеше да е само един декор за сияйната й хубост. Бледата й кожа изглеждаше почти блестяща на свръхестествената светлина, а косата й сякаш беше от пламък, който насищаше цвета си от нежната й, прилепнала рокля. Не можеше да мисли за нищо друго, освен за желанието си да зарови лице в нежната топлина на закръглените й, стегнати гърди. Никога не бе желал нещо по-силно от тази жена, която сега стоеше толкова небрежно пред него. Трябваше да я има и то скоро.

Погледът му не трепна, докато се приближаваше към нея, чувствайки се като в сън. Притегли я към себе си, за да вдъхне аромата на сладостта й и да почувства топлината на тялото й.

— Вие сте изключителна, Александра. Не съм виждал толкова красива жена.

Александра едва ли разбра какво й говори, тъй като първото нещо, което видя, след като очите й привикнаха с тъмнината, беше Джейк. Сърцето й потрепна странно, но усещането веднага се превърна в студена болка, щом забеляза, че Керълайн се е наклонила към него, а сластните й гърди почти са изскочили от дълбоко деколтираната й рокля. „Керълайн страстно желае Джейк да я люби“, помисли си хладно Александра, твърдо решена никога да не показва по подобен начин чувствата си към един мъж. Разбира се Джейк вероятно беше свикнал жените да му се предлагат по такъв начин и всъщност очакваше да действат така. Е, определено нямаше да има възможността да я види да се приближава към него така. В края на краищата, тя беше севернячка, а освен това беше от рода Кларк. Никога, за нищо на света не би се унизила пред един мъж.

Джейк почувства погледа й върху себе си. Прииска му се да размаже лицето на Хейуърд, щом го видя толкова близо до нея. Сграбчи чашата си и я стисна с такава ярост, че за малко не я счупи. През целия ден Алекс се въртеше в ума му. Мисълта за нежното й тяло го тормозеше повече от повредения кораб. По дяволите, какво ставаше с него? Досега в живота му не бе имало жена, която да не може да люби и след това да изостави, забравяйки я напълно. А все още дори не беше докоснал тази жена. Въпреки това почти можеше да усети гладката й кожа, сякаш чувстваше как зърната на гърдите й се втвърдяват от докосването на ръцете и устните му, как устните й го изгарят със сладък, жаден пламък.

Керълайн забеляза накъде гледа Джейк. Прикривайки яростта си със студена усмивка, тя промърмори нещо за необходимостта да играе ролята на истинска домакиня и се насочи към младата жена, която беше прекалено красива, за да остане ненаказана.

— Алекс — усмихна се тя насила, — тази вечер изглеждате хубава. Виждам, че роклята ви подхожда.

— Да, благодаря ви — бързо отвърна Александра, опитвайки се да не излива истинските си чувства към Керълайн и Джейк.

— Бих искала да ви представя на другите гости — рече Керълайн, като поведе Александра със себе си. Хейуърд ги последва.

— Това е доктор Елдър. Той е стар, добър приятел на семейството ни и сам се справя с целия остров — обяви Керълайн с топлина в гласа си.

— Здравейте — каза възрастният господин и докосна с устни ръката на Александра.

— Радвам се да се запозная с вас, сър. Вие сте доктор по медицина, нали? — колебливо попита Александра, а сърцето й заби по-бързо. Дали този човек нямаше да познае, че не е изгубила паметта си?

— О, да — отвърна вместо него Керълайн, поглеждайки лукаво към Александра. — Той е единственият лекар на Бахамските острови и всички ние му засвидетелстваме уважението си, нали, доктор Елдър?

— Скъпа Керълайн, не сте показвали уважение към никого, откакто помогнах да се появите на този свят — засмя се тихо той.

— Е, не бихме могли да се справим без него. Може би той може да ви помогне, Алекс.

— Не бързайте, мила моя — обърна се доктор Елдър към Александра. — Керълайн ми разказа, че сте загубили паметта си. Нищо не може да бъде направено. Понякога се връща, понякога не. Но ще съм щастлив да ви прегледам, за да сме сигурни, че това е единственото ви нараняване.

— Благодаря — промърмори Александра и продължи с по-силен глас. — Ще съм ви благодарна, ако ме прегледате. Ще се опитам да дойда в кабинета ви през следващите няколко дни.

— Щом почувствате нужда, заповядайте. Обикновено съм в Насо, но ако ме няма, в кабинета ми ще знаят къде се намирам.

— Благодаря ви — повтори Александра, забелязвайки, че Керълайн изглежда донякъде разочарована. Показваше се добронамерена и готова да й помогне, но Александра беше сигурна, че Керълайн иска да я нарани или да я изобличи по някакъв начин.

— Какви са тези разговори за изгубена памет? — избоботи нечий глас зад Александра.

Веднага позна гласа и се завъртя. Към нея се приближаваше капитан Съли, усмихвайки се на стъписаното й изражение. Умът й се мяташе във всички посоки, опитвайки се да открие път за бягство, но не можеше да го стори. Беше решила да поиска куфарите си от този човек и трябваше да го направи.

— Капитан Съли, не познавате Алекс, нали? — любезно каза Керълайн.

Александра забеляза злобния проблясък в погледа й. Какво се опитваше да й стори Керълайн? И защо? Изглеждаше твърдо решена да научи истината за Александра. Първо докторът, а сега и капитан Съли. Е, нямаше да позволи на Керълайн да я изплаши или да я принуди да разкрие истината.

— Много се радвам да се запозная с вас, капитане. И вие ли сте „приятел“ на Керълайн от войната? Хейуърд ми разказа колко ви е било приятно да пускате котва тук.

Усмивката на капитан Съли бавно се стопи, щом осъзна, че Александра няма намерение да се остави и да бъде толкова лесно сплашена, колкото той си бе мислил. Искаше му се да я издаде, да им разкаже за нея, но не смееше да признае пред всички тези хора, че беше паднала от шхуната му и всъщност той я бе изоставил на сигурната смърт.

Какъв ли номер кроеше? Първо, беше настояла да наеме шхуната му до Ню Орлиънс. Не беше казала името си, но изглежда имаше много пари. Сега се преструваше, че си е изгубила паметта, но когато очите им за първи път се срещнаха, капитан Съли забеляза, че го е познала. От самото начало беше решил, че вероятно е някоя богата проститутка, която бяга от Ню Йорк. Сега, като я видя облечена в тази прилепнала рокля, подозренията му се потвърдиха. Малката кучка си искаше куфарите, защото една скъпоплатена блудница има нужда от аксесоарите на занаята си. Е, би й позволил да си ги вземе, но на определена цена. Една безплатна мостра от стоката й — това му беше цената.

Джейк внимателно наблюдаваше Алекс, чудейки се откъде познава Съли. Беше очевидно, че капитанът, когото познаваше и мразеше от войната, е срещал и преди Алекс. Ако тя беше избягала от шхуната на Съли, тогава Джейк щеше да разбере на всяка цена защо го е направила. И ако Съли вече й беше досаждал, щеше да го убие.

— Мисля, че е време за вечеря — заяви Керълайн и така помогна на Съли да се измъкне без отговор. — Моля, последвайте ме в столовата.

Столовата изглеждаше красива на меката светлина на свещите, с която прикриваха ширещата се разруха в къщата. В центъра на масата бяха поставени красиво подредени вази с прекрасни тропически цветя, които Александра не беше виждала никога преди. Вечерта можеше да бъде съвършена, ако не чувстваше, че губи контрол над собствения си живот. Хейуърд се държеше като умилкващо се кученце; Съли беше подъл човек, който би направил всичко, за да я нарани; Керълайн играеше някаква злобна игра на котка и мишка по причини, които не можеше да разбере, а Джейк — Джейк събуждаше в нея вълнения, които не познаваше и с които не можеше да се справи.

Хейуърд седна в единия край на дългата маса. Керълайн зае мястото в другия край. Настани Джейк от дясната си страна, а капитан Съли — от лявата. Отдясно на Хейуърд седна Александра, а от лявата му страна се настани доктор Елдър. Пространството, което делеше двете групи на масата беше повече от един фут, тъй като Керълайн беше решила да пренебрегне всички останали, освен двамата мъже от двете й страни.

По време на вечерята Хейуърд, доктор Елдър и Александра трудно можеха да се престорят, че не забелязват отделената група в другия край на тяхната маса. Виното се лееше и Керълайн пиеше чаша след чаша, докато накрая изпадна в някакво странно състояние на превъзбуда. Накланяше се ту към единия, тук към другия мъж, с открито желание да ги очарова, а едрите й гърди почти бяха изскочили от роклята. Като че ли искаше да насъска единия мъж срещу другия, докато накрая избухнеха от страст и ревност. Но тази вечер изглежда, че хитрият й план нямаше да се осъществи, което я караше да става все по-неприятна с желанията си. На Александра й се струваше, че тя всеки миг ще скочи, ще се съблече и ще започне да танцува върху масата. По този начин Керълайн със сигурност щеше да си осигури изцяло вниманието им.

— Керълайн е жена — рече най-накрая Хейуърд, — която се нуждае от постоянни доказателства, че е желана. По време на войната беше заобиколена от несекващ поток обожатели, но сега…

— Аз… — започна Александра, опитвайки се да прикрие смущението си.

— Не, аз я разбирам. Има нужда от съпруг, от силен мъж като Джейк. Възнамерява да се омъжи за него, но…

— Разбира се, че ще се ожени за него, Хейуърд — бързо додаде Александра. — Вижте колко е очарован от нея.

Хейуърд и доктор Елдър я погледнаха със съмнение, тъй като и двамата познаваха по-добре от нея контрабандиста и знаеха, че досега не е бил верен само на една жена и едва ли щеше да се ожени за Керълайн.

Хейуърд, доктор Елдър и Александра с мъка издържаха проточилата се вечеря. Храната беше вкусна, но Александра не можеше да се храни. Чувстваше се все повече и повече потисната, докато се мъчеше да задържи погледа си върху чинията. И в същото време усещаше как в нея се надига силна възбуда. Започваше да признава свирепата сила на желанията, докато очите й се плъзгаха по другата група. Чувстваше, че в нея се събуждат пориви, които преди не бяха съществували. И й се искаше или да не беше толкова добре възпитана, или да можеше винаги да се контролира с ледена студенина, или да не беше изнасилена. Какво ли наслада би предизвикало усещането на едно силно голо мъжко тяло върху нейното? Как ли щеше да се чувства, ако за момент забравеше всичко, освен едно — Джейк?

Внезапно забеляза, че погледът на Джейк е вперен в нея, а в очите му видя ответен огън и копнеж за нея. Изчерви се силно и извърна очите си.

Когато Александра си мислеше, че повече не може да издържа театъра, който се разиграваше на масата, вечерята най-сетне свърши. Беше изпила повече вино, отколкото възнамеряваше и се почувства леко замаяна, когато Хейуърд й помогна да стане от стола си. Облегна се тежко на него, преди да разбере какво точно става, вдигна очи и видя, че Джейк я наблюдава с едва прикрит гняв. Той сграбчи Керълайн за ръката и я повлече през входната врата. Александра чуваше звънкия смях на Керълайн, докато Джейк я водеше по стъпалата на верандата.

Капитан Съли побърза след тях.

— Хей, Джейк? Нека да споделим наградата — извика той.

Хейуърд отведе Александра от хола в гостната и докторът се присъедини към тях.

— Боя се, че останалите може би няма да ни правят компания — усмихна се Александра.

— Керълайн рядко се присъединява към групата след вечеря — каза доктор Елдър. — Обикновено си организира собствено парти. За нас не е необичайно, но се надявам този факт да не промени мнението ви за Керълайн. Тя наистина е хубава, но просто иска постоянно да й го повтарят.

Хейуърд кимна в съгласие.

След няколко плахи опита да завърже разговор, докторът се извини. След като си тръгна, Хейуърд се премести и седна по-близо до Александра. С усещането си за женственост, което наскоро бе започнало да се оформя в нея и леко замаяните си от изпитото вино възприятия, Александра силно чувстваше присъствието му като мъж — като един хубав млад мъж, който я желае. Знаеше, че трябва да се махне или да го накара да се премести по-далеч, но сякаш бе обхваната от някаква летаргия, така че остана неподвижна, изчаквайки следващия му ход.

— Александра — страстно започна Хейуърд, — искам… искам да се омъжиш за мен. Обичам те! Дали би могла някога… мога ли да се надявам, че някой ден ще се омъжиш за мен, че ще ме обикнеш?

Хейуърд държеше двете й ръце и се беше наклонил към нея. Топлият му дъх достигаше лицето й, а очите му бяха влажни и предани като на кученце. Александра се чувстваше парализирана, безпомощна, заловена в капан. Не можеше да се омъжи за този човек. Не чувстваше нищо към него. Чувствата и желанията й, като че ли вече не бяха под неин контрол. Те принадлежаха на друг мъж.

— Кажи ми, Александра. Трябва да знам.

— Прибързваш, Хейуърд. Моля те — извика тя, като го отблъсна от себе си и скочи на крака.

Хейуърд остана на мястото си с напълно обезсърчен вид.

— Не искам да кажа, че не те харесвам — каза тя, опитвайки се отчаяно да не го нарани. — Все още е… много рано. Едва те познавам.

Хейуърд я загледа внимателно, а в очите му започна да тлее странен блясък.

— Знаеш ли, скъпа, също като Керълайн мразя да ме отхвърлят. Й двамата не обичаме да ни зарязват заради някой друг.

— Няма никой друг.

— Но ти нямаш спомени, нали? Дали не играеш някаква игра? Може би колекционираш мъжки сърца? Така ли е, Александра?

Беше се изправил и стоеше до нея. Александра безпогрешно различи дивия блясък на страстта в очите му и ревнивата похот, изписана върху хубавото му лице.

— Толкова ли съм отвратителен, та да не ми дадеш поне една целувка тази вечер, след всичко, което направих за теб? — попита той, като сложи ръце на раменете й и бавно я притегли към себе си, а очите му се мъчеха да я подчинят на волята му.

— Не възнамерявам да играя ролята на блудница заради стаята и храната — гневно отвърна Александра, на която й беше омръзнало да се прави на деликатна. — Пусни ме. Отивам си в стаята.

Но ръцете му само се стегнаха по здраво, придърпаха я към него, а устните му трескаво потърсиха нейните, откриха ги и се впиха в тях. Александра се опита да се освободи, но той не забелязваше усилията й, докато страстно я целуваше. Опита се да я подтикне към отзивчивост, отпускайки хватката си, така че ръцете му да могат да си играят с тялото й, да опипват меките му, пищни извивки. Поддържайки я с една ръка за кръста, Хейуърд дръзко пъхна другата си ръка в деколтето на роклята й, търсейки топлата й, тръпнеща плът и твърдите й зърна. Стенейки, премести влажните си устни от устата й надолу по шията, към дълбоката долина между гърдите й, където спря. Устните му горяха, а желанието му беше силно и непреодолимо.

Най-сетне Александра съзря възможност да избяга и го изненада, като се дръпна рязко назад. Удари му силен шамар.

— Обидихте ме, сър, и очевидно не сте джентълмен — каза тя разпалено, преди да се обърне и гордо да тръгне към стаята си. Докато вървеше бързо, опитвайки се да не тича, тя прокле всички мъже за тяхната бруталност.

Хейуърд сложи ръка на бузата си и мълчаливо се прокле за глупостта си да насилва Александра. В същото време туптенето в слабините му търсеше освобождение. Гледаше как тялото й се отдалечава — гъвкаво и съблазнително. Трябваше да се овладее, за да не се втурне след нея, да я грабне и да я отнесе в стаята й, където можеше да се освободи дълбоко в нея. Но искаше да я има повече от един път — искаше я завинаги. Досега не беше желал толкова силно друга жена. Трябваше да я има.

Александра бързо се изкачи по стълбите, твърдо решена да потърси сигурно убежище в стаята си, преди той да я е последвал. Всички ли в тази къща бяха луди от сладострастие? Затръшна вратата на стаята си и я заключи. Реши, че няма да допусне други натрапници тази вечер. Трябваше да се махне от този остров, далеч от тези мъже.

Осма глава

Докато Керълайн бавно се събличаше пред него, Джейк се опита да отклони мислите си за Александра. Какво ставаше с него? Керълайн беше една от най-добрите жени, които някога беше имал и, ето, тя беше тук, торяща от желание за него. „Забрави за онази кучка или си мисли за нея като Керълайн! Всички жени са еднакви, щом попаднат в леглото“, каза си той сурово, опитвайки се да се наслади на чувствената красота на Керълайн. Във всеки случай, ако Алекс възнамеряваше да си играе с онова подобие на мъж, Хейуърд, беше длъжен да я замени в представите си с Керълайн.

Керълайн се беше съблякла и бавно, предизвикателно идваше към него. Джейк седна на леглото и я загледа внимателно. Дългата й, тъмна коса се спускаше надолу по раменете й, очертавайки като рамка гладката й кожа. Гърдите й бяха големи, закръглени, а зърната им тъмнееха върху бледата й кожа. Заоблените й бедра приканваха към внимание, обещавайки скрити наслади на всеки мъж. Щом го приближи, Джейк усети, че кръвта му кипва. Събори я върху леглото и зарови лице в сластните й гърди. Коленете му се вмъкнаха между бедрата й.

Керълайн изстена при докосването му и го притегли по-близо към себе си.

— О, липсваше ми, Джейк! Имах нужда от теб. Не ме напускай отново.

— От начина, по който си играеше със Съли, не стана много ясно, че съм ти липсвал — сухо каза той, докато опитният му език търсеше розовите й зърна.

— Исках само да те накарам да ревнуваш. Разкарах го още на времето, нали?

— Трябваше ли да предизвикваш ревността ми, за да те пожелая?

— Не, надявам се, моя любов.

— Откъде да знам, че няма да дойде при теб по-късно?

— Защото ще останеш с мен през цялата нощ — Керълайн дръпна дрехата му. — Съблечи това, Джейк. Искам да те почувствам върху себе си.

Джейк бързо се съблече и се обърна към нея. Слабата светлина падаше върху нежното й, женствено тяло и мъжествеността му се раздвижи, но когато я покри с тялото си не мислеше за Керълайн, защото виждаше златисточервени коси и пламтящи зелени очи. Жадно покри устата й със своята, опитвайки се да угаси огъня, който гореше в него от копнеж по Александра. Керълайн отвърна на целувката му с равна страст. Внезапно Джейк спря, а тялото му застина.

Керълайн простена и се опита да го притегли към себе си.

— Какво има?

— Шшт. Чух нещо. Замълчи.

— Така че… мислех, че ще дойдеш при мене, моя сладка лейди. — Капитан Съли говореше тихо, а гласът му идваше от градината.

— Разбира се, дори да не бяхте викали под прозореца ми. Трябва да си взема куфарите. Нуждая се от тях — остро отвърна Александра.

— Знам, че се нуждаеш от тях и знам защо — каза той, като че ли знаеше всичко за нея.

— Какво искате да кажете? — попита Александра с изплашен глас.

— Искаше да се измъкнеш от Ню Йорк бързо, без никой да разбере, но настояваше да вземеш всички тези куфари с дрехи с теб. Мисля, че отговорът е очевиден.

— Така ли? — Александра не можеше да разбере как този факт би довел до разкриването на самоличността й.

— Не се опитвай да се правиш на невинна. Подозирам, че си изгубила невинността си преди много време.

— Наистина не разбирам за какво говорите — Александра се опита да говори спокойно.

— Виж сега, всичко, което исках, беше малко от онова, което раздаваш край себе си, но ти толкова настоятелно се опитваше да се измъкнеш…

— Какво!

— Боже, тя била хладнокръвна! Знам, че са те изгонили от Ню Йорк, защото си скъпо платена проститутка и за мен ще си останеш проститутка, без значение каква си всъщност.

— Проститутка? — разсмя се дрезгаво Александра — Глупак такъв! Искам си куфарите. Това е всичко, което искам от вас. Вече ви платих. Аз…

Не завърши думите си, защото тежката му ръка се стовари върху лицето й и я събори върху меката, влажна земя.

— Осмеляваш се да ме наричаш глупак, малка курва такава. Ще ти покажа що за човек съм — изръмжа Съли, докато си разкопчаваше панталоните.

— Остави ме — простена Александра, неспособна да помръдне.

Джейк с проклятие скочи от леглото на Керълайн. Бързо навлече панталоните си. Докато тичаше навън, Керълайн извика след него.

— Нали чу? Тя е проститутка. Няма нужда да я защитаваш. Точно от това има нужда.

Но преди да завърши думите си, Джейк вече беше преминал половината стъпала. Керълайн започна припряно да се облича. Джейк беше неин и възнамеряваше да се бие за него.

Джейк прескачаше по две стъпала, а яростта му го подтикваше към хладнокръвна решителност. Съли току-що беше вдигнал роклята на Александра, разкривайки дългите й, красиви крака, докато тя стенеше и безпомощно го удряше.

Джейк дотича при тях.

— Какво, по дяволите, правиш, Съли? — запита той, а гласът му заплашително разцепи тишината на островната нощ.

Съли трепна и скочи на крака, готов да посрещне Джейк.

— Взимам си моето. Не е твоя работа. Връщай се при Керълайн. Тази нощ иска теб. Имам право да потърся удоволствието си, където мога.

— Нямаш права, щом Алекс е засегната, Съли.

— Случай, големи човече, тук нямаш думата. Тя е моя. Тя е курва. А ти не я искаш.

Джейк стовари с всичка сила юмрука си върху лицето на Съли, който не очакваше удара. Съли се строполи тежко на земята. Когато започна несигурно да се надига, Джейк стъпи с крак върху широките му гърди.

— Стой долу, Съли, ако не искаш още от същото. Взимам Александра с мен. Не се опитвай да ме следваш. Тя ми принадлежи и не трябва да го забравяте нито ти, нито кой да е друг мъж.

Джейк взе ръката на Александра, изправи я на крака и я поведе след себе си. Тя се затича, препъвайки се, докато бързо пресичаха обширната ливада пред къщата. Едва когато достигнаха до края й, Александра погледа назад. Съли гневно се изправяше на крака, а към него се присъединяваше и Керълайн.

Александра се радваше, че се маха далеч от тях, но не беше много сигурна в Джейк, тъй като той грубо я влачеше след себе си през гъстия храсталак на острова, без много да го е грижа за леките й пантофи и тънката й рокля.

Потъваха все по-дълбоко и по-дълбоко в тъмната, гъста растителност. Александра се бореше с увиващите се лиани и вкопчващите се храсти, докато подтичваше, за да не изостава от широките крачки на Джейк. Гневно си помисли, че той не носи дълга пола, която постоянно заплашва да се скъса при всеки завой. Опита се да освободи ръката си, но той само стегна хватката си, дърпайки я след себе си. Препъна се и почти изгуби равновесие. Подпря се със свободната си ръка на гърба му, да не падне. Защо не вървеше по-бавно? Определено не можеха да ги проследят. Дишането й се учести. В пантофите й бяха влезли камъчета и краката я боляха при всяка стъпка. Нямаше ли най-сетне да спрат?

Стори й се, че измина цяла вечност, преди да спрат. Александра се отпусна на земята. Изтощена, раздърпана обезсърчена, не се безпокоеше какво ще стане сега. Искаше само да си почине.

Джейк коленичи до нея.

— Всичко е наред, Алекс. Тук не могат да ни проследят, а корабът не е далеч. Сами сме. Ти си в безопасност.

Опитвайки се да овладее задъханото си дишане, Александра вдигна поглед към лицето му, което изглеждаше остро и ъгловато на лунната светлина, и ни най-малко не се почувства в безопасност сама с него. Всъщност изведнъж усети тялото му съвсем близо до своето, голите му, окосмени гърди, ръцете му, които я докосваха и притегляха към него. И се почувства неспособна да бяга. Изправи я на крака, прегърна я, притисна я към себе си, давайки й от топлината си. Тялото му беше стегнато и мускулесто. Можеше да почувства топлината на голата му плът върху частично разголените си гърди, които се напрягаха към него. Когато главата му се наклони към нея, Александра простена, защото се боеше да не я наранят отново, но все пак не можеше да се освободи от избухналите чувства, които я парализираха.

Устните му властно се впиха нейните. Тя се отблъсна от гърдите му, опитвайки се да се освободи, преди напълно да е изгубила контрол върху себе си. Джейк сложи едната си ръка зад тила й, така че тя не можеше се да съпротивлява на гладните му, търсещи устни, които се притискаха към устата й, принуждавайки я да разтвори устните си. Езикът му бързо се гмурна вътре, потапяйки се дълбоко, по-дълбоко в алчното си търсене. Ръката му хвана плитката й и я дръпна назад, така че косата й се изсипа в безпорядък. Другата му ръка я притискаше здраво, карайки я да усеща стегнатите, безмилостни мускули на бедрата му върху своите.

О, но какво ставаше с нея в тази унищожителна прегръдка? Защото изведнъж откри, че отвръща на целувката му, а ръцете й леко се придвижват по гърба му, докато намериха меката коса на тила му. Никога преди не се беше чувствала по този начин. Сякаш не съществуваше нищо друго, освен сливането на двете им тела и горещото туптене в ушите й. След това устните му се откъснаха от нейните. Александра почувства, че отмалява, докато устните му сипеха леки целувки надолу по гърлото й, докато стигнаха до трапчинката в основата на шията, където спряха, изгаряйки я с докосванията си. Ръцете му се насочиха към корсажа й, разкопчаха го с ловки движения и се плъзнаха вътре, за да поемат гърдите й с горещи, настойчиви движения. Александра се наклони към него, а от гърлото й се откъснаха нежни стенания, щом устните на Джейк намериха стегнатите й, изпъкнали зърна и езикът му ги задразни, а в корема й някаква твърда, топла топка реагираше при всяко докосване. Не трябваше да му позволява това. Не трябваше!

Събирайки цялата си сила тя го отблъсна от себе си, без да забележи изненадата, а след това и гнева, които се изписаха на лицето му, докато тя бягаше от него. Александра се озова на мекия пясък на морския бряг. Лунната светлина превръщаше прииждащите вълни в блестящо сребро. Александра се поколеба накъде да тръгне. Не можеше да се върне нито на кораба, нито в къщата, но пред нея беше океанът, а зад нея — Джейк. След това го чу да се приближава към нея и с тих вик се втурна отчаяно към океана, без да съзнава какво прави. Вече не разсъждаваше. Беше ослепяла от страх — страх от чувствата, които не успяваше да разбере и които не искаше да приеме.

Но Джейк с лекота я настигна и я хвана до самата вода. Тя се извъртя, дръпна се в ръцете му и двамата паднаха в плитката вода, разплисквайки я шумно, докато Джейк се мъчеше отново да вземе контрола в свои ръце. Но тя беше почти подивяла от отчаяние.

— Няма да те нараня, Алекс. Какво са ти сторили, та си толкова изплашена от мен? Никога не съм те наранявал. Защо сега да го правя?

Думите му бяха разумни, но Александра не искаше да ги чуе, удряйки го със силата на отчаянието си, защото не можеше да забрави един друг мъж, един друг случай. Нима Стен Луис бе унищожил природния й дар да получава наслада от мъжете? Беше изплашена.

Най-накрая Джейк я притисна към себе си, чувствайки как тялото й трепери до неговото, докато вълните една след друга обливаха краката им. Отдръпвайки я леко от себе си, огледа тялото й. „Красива е“, мислеше си той, докато очите му се наслаждаваха на гъвкавото тяло под прилепналата мокра рокля, на гърдите й, напрегнати от желание. Джейк не направи никакъв опит да я нарани. Клепачите й бавно се повдигнаха, тя премигна няколко пъти, за да разпръсне солените водни капчици, докато накрая зелените й очи се спряха върху него — пълни със смущение, страх и гняв. Погледите им се срещнаха. И тогава устните им жадно се потърсиха. Сякаш в тях избухна пожар, който ги подтикваше да продължават. Ръцете му се заровиха в косите й, придърпаха я към него, искайки нещо, което тя не можеше да разбере, но знаеше, че трябва да направи. Отначало я целуна нежно, а след това, щом пламъците в тях се разгоряха и ги погълнаха, започна бясно да я целува.

— Александра, Александра — мърмореше тихо той, докато устните му се откъснаха от нейните и се спуснаха надолу, по шията й. С бързи, припрени движения Джейк смъкна мократа й рокля, след това свали панталоните си. Приведе се над нея, покривайки тялото й със своето.

Александра потрепери от докосването на топлото му тяло, защото почувства твърдата му мъжественост, която се притискаше между бедрата й.

— Не, не, Джейк. Моля те… — започна тя. Но Джейк покри устата й със своята, а езикът му изкусно я принуди да се подчини на волята му, докато ръцете му изследваха нежните извивки на тялото й. Скоро не можеше повече да протестира и се отпусна върху пясъка. Усещаше как хладната, солена вода удря кожата й, след това бързо пробягва край тялото й, като го очертаваше и търсеше място, откъдето да премине.

Силните му ръце се насочиха към гърдите й, а устните му последваха докосванията им, като търсеха зрялата им пълнота, която го очакваше. Езикът му леко се плъзна по стегнатите зърна, които сякаш се стремяха към него, предлагайки му сладостта си. След това устните му се спуснаха по-надолу, като оставяха следа от изгарящи целувки.

Александра простена, неспособна да сдържи силната тръпка, която премина по цялото й тяло. Не знаеше, че може да изпитва такива чувства — сякаш в дълбините й гореше огън, който търсеше път навън. Ръцете му я погалиха.

— Разтвори си краката, Александра — настоятелно прошепна той.

— О, не, Джейк!

Но краката й сами се разтвориха, защото жаждата в нея беше толкова силна, че не можеше да й се откаже.

Внимателно, сръчно Джейк се плъзна във влажната й топлина. Навлезе дълбоко, още по-дълбоко, опипваше, търсеше, но не намираше. Бръчки помрачиха лицето му. Погледна бързо лицето й, но очите й бяха затворени, а ръцете й конвулсивно стискаха пясъка. По дяволите! Обля го ярост. Някой бе откраднал девствеността й преди него. Кому я беше дала? Трябваше да бъде първият… и последният.

Джейк гневно се отдръпна, а Александра изплашена се сепна. Виждайки ледените му, сини очи, които гневно я гледаха, тя извика обзета от страх. Какво се беше случило? Не й даде време да помисли, защото я сграбчи грубо, придърпа я към себе си и след това с едно гневно, отмъстително движение потъна дълбоко в нея. Искаше да я нарани. От очите й потекоха сълзи.

Но дори в съкрушителния си гняв Джейк беше твърдо решен да изгори всяка следа от мъжа, който беше минал преди него. Забави движенията си в желанието си да даде на Александра нещо, което да помни, нещо, което да я накара да забрави онзи мъж. Като се контролираше, той започна да се движи в нея бавно, насърчително, водейки я със себе си.

Александра усети внезапната промяната и отвори очи. В гърлото й застина вик, щом видя в сините му очи ярките проблясъци на гнева. О, какво правеше той? Мислите й се мятаха диви, объркани, изплашени, докато накрая бавно започнаха да се съсредоточават върху нарастващото напрежение в нея. Нямаше ли избавление? Повече не можеше да издържа. Кожата й беше влажна от потта. Джейк продължаваше да се движи в нея, а Александра протегна ръце, притегли го към себе си, искаща още, настояваща за още, докато накрая в нея избухна огън, който сякаш я разкъса и тя потъна в забрава, повличайки го със себе си.

Джейк се стовари тежко върху нея, а потта му се стичаше надолу по гърдите й. Поемаше си въздух на тежки тласъци, които заглушаваха собственото и дишане.

Щом дишането им се успокои, Александра усети вълните, които се разбиваха в брега и хладната вода, която се пенеше край тях, очертавайки телата им като едно. Но единството им беше само мигновено. Щом водата се оттегли, не остана нищо, което да доказва, че някога е имало очертания на двама души слети в едно. Джейк внезапно се размърда и се претърколи встрани. Александра остана сама, уязвима както никога преди. Дали някога щеше да бъде пак същото? Не, знаеше, че няма да бъде. Вече знаеше какво е да бъдеш съединен с някого във върховно блаженство, знаеше какво е да бъдеш едно цяло с Джейк. Водата отново ги обля, но този път очерта телата на двама души. Почувства се тъжна, сякаш бе изгубила нещо ценно, което е трябвало винаги да пази.

— Кой беше първият, Александра? — попита Джейк, лежейки по гръб върху мекия пясък с глас твърд като кремък.

— Какво?

— Кой беше той?

— О! — изплака Александра и се превъртя по корем, като че ли искаше да се скрие, да забрави онова, което се бе случило преди него. Какво право имаше Джейк да я пита? Беше я порицал, без да знае истината. Ето какво се бе случило, когато първия път престана да я люби — беше открил, че не е девствена. Стен беше прав. Никой друг мъж не би я поискал, след като той бе отнел девствеността й. О, как го мразеше! Как мразеше Джейк, загдето я беше осъдил толкова бързо.

— Кажи ми, Алекс — скръцна той със зъби, като стисна болезнено китката й.

— Не. Няма да ми повярваш. По-скоро би приел, че съм блудница — зарида тя, без да го погледне.

— Проклятие, Александра! Кажи ми името му! — знаеше, че й причинява болка, защото лицето й пребледня, щом стегна хватката си. Знаеше, че лесно може да счупи тънката й китка, но все още не искаше да я наранява, за да я накаже за неверността й.

Александра овладя сълзите си, но почувства, че студът отново сковава сърцето й. Погледна го със зелените си очи, които сега бяха безжизнени като късчета стъкло.

— Добре, трябва да знаеш. Бях изнасилена от един мъж, който искаше да се ожени за мен. Каза ми, че след като веднъж изгубя девствеността си, никой друг мъж не би ме поискал. Не мислех, че ще има голяма разлика, но виждам, че съм грешала.

— Изнасилил те е? — тихо каза Джейк, чудейки се дали говори истината.

— Да, изнасили ме. Но ти никога няма да ми повярваш, а за мене това няма значение. Наистина няма значение. Просто ме остави сама — хладно каза тя, решена да възвърне колкото може от достойнството си.

Дали не беше блудница, която се правеше на девствена, както бе предположил Съли? Дали не го правеше на глупак? Дали не правеше всички на глупаци?

— Кажи ми името му, Александра? Искам да го знам. Кажи ми го.

— Няма нужда. Никога няма да се срещнеш с него.

— Кажи ми и… — започна Джейк, но изведнъж спря и стисна ръката й дори още по-силно, докато очите му бързо оглеждаха тъмната, сенчеста стена от палми, които ограждаха сребърните пясъци на плажа.

Александра го погледна въпросително. Какво виждаше или чуваше? Беше застинал като животно, което е усетило чуждо присъствие, но какво ли имаше там, отвъд?

— Облечи се, Алекс. А след това бавно тръгни към кораба. Какво и да стане, не гледай назад и се дръж естествено — прошепна той, а очите му продължаваха да оглеждат сенките.

— Но какво…

— Шшт! Не питай, само прави това, което ти казвам.

Предупредително стисна китката й и я пусна да върви.

Александра почувства, че сърцето й бързо запрепуска, щом несигурно стана от пясъка. Този незнаен враг беше дори по-ужасяващ от онова, което можеше да се види. Вдигна роклята си — разкъсана, мръсна, с петна от сол и бързо я навлече. Обу пантофите си, пълни с пясък, без да обръща внимание на боцкането по краката си. Искаше час по-скоро да се махне от това място.

Без да се оглежда, тръгна по осветената от луната плажна ивица. Успя да направи само няколко крачки, когато до нея се появи Джейк. Беше облякъл панталоните си. Прегърна я през кръста, но не погледна към нея.

Изведнъж проехтяха изстрели. Куршумите се забиха дълбоко в мекия пясък, вдигайки малки фонтанчета на няколко крачки пред тях. Джейк не се поколеба. Дръпна Александра за ръката и се втурна да бяга. Александра с мъка го следваше. Прозвучаха още изстрели и Александра се спъна, падайки на колене. Джейк я дръпна, теглейки я още по-яростно след себе си.

Изведнъж той се закова на място. Погледна го изненадана, след това премести поглед в посоката, в която се взираше. Простена и инстинктивно се притисна към него. Точно пред тях стоеше Керълайн, а в дясната й ръка висеше дълъг, черен камшик. От двете й страни стояха Хейуърд и Съли с револвери в ръце.

— Наистина ли ни мислиш за толкова глупави, Джейк? — тихо попита Керълайн, а камшикът в ръката й леко изплющя по пясъка и се нагъна.

— Мислех, че сте достатъчно умни, за да не се забърквате с мене, Керълайн. Щяхме да си тръгнем мирно и тихо. Не искам да се карам с теб — каза Джейк с напълно спокоен глас.

Александра стоеше до него и усещаше враждебността на противниците им, а също и напрегнатото тяло на Джейк до своето.

— Дай ни я, Джейк — хладно подметна Хейуърд. Докато местеше погледа си от Джейк към Александра, лицето му се изкриви от гримаса, страховита като самата смърт.

— Дай ни онова, което ни принадлежи, Джейк — обади се Съли, оглеждайки безсрамно Александра в мокрите й, прилепнали дрехи.

— Да, ние искаме нея, Джейк — почти измърка Керълайн.

Александра се сви, а ръцете й се вкопчиха в Джейк, търсейки закрила. Досега мислеше, че не може да има нещо по-лошо от тримата братовчеди Кларк, които да се опитват да ръководят живота й. Но те искаха живота й, а тези хора тук желаеха смъртта й.

— И тримата знаете, че Алекс е моя. Аз я намерих. Задържах я. Направих я моя.

— Но, мой любими измамнико — хладно каза Керълайн, като плесна с камшика си в тяхна посока, — ти си невъоръжен. Дай ни я или още сега ще я застрелят. Искаш ли да умре?

Пистолетите веднага се насочиха към Александра. Джейк я бутна зад себе си.

— Мислиш се за много хитър, Джейк? — попита Съли. — Номерът няма да мине. Трябва само да мина зад теб, докато Хейуърд те пази от другата страна. Дай ни я.

— Стига сте си играли с тях — остро рече Керълайн, губейки търпение. — Искам тази жена!

Плесна с камшика си веднъж, два пъти, след това замахна към Джейк, целейки се в очите му. Но той беше готов за движението й и хвана камшика с ръка. Дръпна го силно и Керълайн падна, все още вкопчена в оръжието си. Джейк скочи към нея и кракът му безмилостно се стовари върху ръката й. В същия миг тишината на нощта беше прорязана от остър, заповеден глас:

— Хвърлете оръжието!

Александра погледна с неочаквано облекчение и видя неколцина мускулести моряци под командването на Морли, всичките с пушки насочени към Хейуърд и Съли.

Джейк издърпа камшика от ръката на Керълайн и го захвърли в прибоя. Погледна равнодушно проснатото й, неподвижно тяло, след това отстъпи и хвана ръката на Александра.

Керълайн с мъка се надигна на колене, след това се изправи с котешка грациозност и гневно се втренчи в Джейк и Александра.

— Този път спечели, Джейк, но не стъпвай отново на Бахамските острови — предупреди го гневно тя, със сурово изражение в кафявите си очи.

— Не се безпокой. Нямам такива планове. Сега като че ли вече няма никакъв смисъл да идвам.

Усмихна се на Александра, но очите му говореха друго. Александра се замисли, дали не го прави, само да подразни Керълайн. Не можеше да забрави нито неговия, нито своя гняв преди малко. Беше я обвинил несправедливо и инстинктивно разбираше, че няма да могат лесно да разрешат този проблем.

— Няма нужда от повече кръвопролития — каза Джейк. — През войната имаше достатъчно. Александра ми принадлежи и нека с това да сложим край на тази история.

Поклони се отсечено, след това се обърна към Морли, за да му даде инструкции, преди да хване ръката на Александра. Поведе я към кораба си, който се виждаше закотвен недалеч от тях. След преживяното гледката сякаш я успокои. И ако до нея не вървеше този силен мъж, който не знаеше милост, този кораб можеше да бъде едно безопасно убежище.