Непокорна страст

Девета глава

Александра кръстосваше капитанската каюта на „Летящия Джей“. Намираха се в пристанището на Ню Орлиънс, но на практика беше пленница на Джейк. Макар да бяха прекарали заедно само няколко дни, след като напуснаха Бахамските острови, Джейк беше решил да я задържи при себе си. Не искаше дори да изслуша молбите й, че трябва да остане в Ню Орлиънс, че има някаква работа в града. Джейк отиваше в Тексас и беше решил на всяка цена да я вземе със себе си.

След като се качиха на кораба Джейк бързо бе установил отношенията между тях. Когато не беше на палубата, за да командва кораба, както за щастие беше през повечето време, той стоеше с нея в каютата и я учеше на изкуството на любовта. Съпротивляваше му се, тъй като не искаше да се остави в ръцете на един мъж, който я третираше като първокласна проститутка. Никога не се предаваше без борба, но все пак той беше толкова силен, а освен това в неговите ръце тялото й обикновено някак си не я слушаше. Изпадаше в ярост от факта, че отговоря на желанията му. Въпреки това, когато той дойдеше при нея, тялото й тръпнеше от нетърпение да се слее с неговото, докато накрая не се отпуснеше изтощена и задоволена в ръцете му.

Не успяваше да сложи ред в хаоса от чувства и усещания. Досега не беше изпитвала към никой мъж това, което сякаш я притегляше към Джейк. Той я обиждаше с желанията си, с неговата увереност, че тя ще се радва да остане с него и че ще направи всичко, за да бъде с него. Е, той грешеше. Тя принадлежеше само на себе си. Беше господар на живота си. И нямаше да позволи да се превърне в пленница на странната власт, която той имаше над тялото й. Щеше да избяга от него. Трябваше да избяга от него!

Освен това, не бе забравила обещанието, дадено на Олаф. Беше твърдо решена да го спази. Беше в Ню Орлиънс. Беше изминала дълъг път и беше преминала през толкова премеждия, за да се добере дотук. Нямаше да позволи да бъде отведена в някакво варварско място като Тексас от един мъж, когото не харесваше, а още по-малко желаеше. Не, трябваше да избяга от кораба на Джейк и да изчезне от неговия живот.

Първият й проблем бяха дрехите. Единственото, което имаше, беше роклята, която носеше на Бахамите и никакво бельо. Беше смущаващо, но просто нямаше нищо друго, освен яркия шал, който откри в сандъка на Джейк. Той поне можеше да прикрие корсета й, който беше твърде дълбоко изрязан и почти откриваше гърдите й до половината, за да се разхожда с него посред бял ден.

Нямаше пари. Не можеше да рискува да се свърже с банката си в Ню Йорк, защото, веднага щом го стореше, Стен Луис щеше да разбере къде се намира. Налагаше се да намери начин незабелязано да напусне кораба и да потърси в Ню Орлиънс семейство Джермън. Беше решила да открие родствениците на Олаф. Вероятно те можеха да й помогнат. За съжаление в настоящия момент не беше в състояние да им окаже някаква помощ.

Джейк бе напуснал кораба рано тази сутрин. Беше й казал да не прави опити да слезе на брега, защото той така или иначе ще я открие. Суровите му сини очи я бяха погледнали заплашително и тя знаеше, че гневът му ще избухне, ако избяга, но това беше без значение. Решението й да избяга беше окончателно. Освен тава, беше й казал, ме заминава за няколко дни, че когато се върне, ще й донесе нови дрехи и ще я отведе на разходка в Ню Орлиънс. Дълбоко в себе си Александра бе убедена, че той сигурно е повярвал на подмятанията на капитан Съли, че е проститутка, която бяга в Ню Орлиънс. Иначе защо й трябваше да идва в този град? И щом е така, защо да не отиде с един мъж в Тексас? Глупак! Щеше да му покаже!

Всички моряци на борда на „Летящия Джей“ бяха в отпуска, освен Морли, който трябваше да се грижи за нея, без да нарушава строгата заповед на Джейк да я държи заключена в каютата. По време на пътуването от Бахамските острови до тук старият моряк бе винаги много любезен с нея и Александра се привърза към него. Чувстваше се малко виновна, че ще му създаде неприятности като избяга, но се налагаше да го стори. През целия ден очакваше с нетърпение Морли да й донесе вечерята. Той не можеше да го направи, без да отключи вратата и да влезе, а това щеше да й осигури най-добрата възможност за бягство. Тревожеше се само, че денят вече си отива. Предпочиташе да започне обиколката си в непознатия град, докато още е светло.

На вратата на каютата най-сетне се почака, нещо, което беше очаквала през целия ден. Тя беше изпълнена с решителност и очите й горяха сурови и блестящо зелени. Не трябваше да мисли нито за любезността на Морли, нито за гнева на Джейк, когато откриеше, че я няма. На всяка цена трябваше да избяга. Щом чукането се повтори, този път по-настойчиво, тя взе почти пълната бутилка уиски, която Джейк беше оставил на масата. Беше най-доброто оръжие, което успя да намери и сигурно щеше да свърши работа. Приближи се на пръсти до вратата, застана зад нея и стисна здраво бутилката.

Отново се почука — по-силно, по-настойчиво. Дочу се загриженият глас на Морли:

— Мис Александра? Мис Алекс? Донесох ви вечерята. Ходих до Ню Орлиънс и купих пресни плодове и зеленчуци. Ще се зарадвате на малко разнообразие в храната. Спите ли? Добре, аз само ще вляза и ще оставя подноса.

Ключът се превъртя. Александра се напрегна и вдигна бутилката. Морли отвори вратата. Щом пристъпи в каютата, тя стовари с всичка сила бутилката върху главата му. Тя се строши, съдържанието се разля върху моряка, а от силата на удара се разхвърчаха малки късчета стъкло. Коленете на Морли се подгънаха. Той рухна тежко на пода, а съдържанието на таблата се разпиля край него.

Александра бързо провери дали все още диша, след което грабна шала и одеялото от койката. Хвърли одеялото върху стария моряк, наметна шала върху раменете си и излезе от каютата, като затвори добре вратата след себе си.

Над Ню Орлиънс се спускаше тихата априлска нощ, когато Александра стъпи на кея, плътно загърната с яркия шал. Добре усещаше силната миризма на уискито, което беше намокрило роклята й. Макар че през деня времето беше топло, сега потръпна от хладния, влажен вечерен вятър, който проникна през дрехите й и развя кичурчето, което се беше измъкнало от прибраната й в плитка коса. Приглади роклята си и се огледа наоколо. Разбира се, не видя нищо познато. Не знаеше в коя посока да върви, понеже не знаеше нищо за Ню Орлиънс. Но знаеше, че бързо трябва да направи нещо. Решително напусна кея, насочвайки се към онази част на града, в която реши, че се намира центърът. Може би щеше да открие църква, в която да направи справка или поне щеше да открие място, където да прекара нощта в безопасност. Нямаше пари за хотел и определено не искаше да остава сама през нощта в града.

Потопи се в тесните улици на Ню Орлиънс. Тук беше по-тъмно, тъй като сградите преграждаха пътя на отслабващите лъчи на слънцето. Придърпа шала по-плътно до тялото си, сякаш искаше да се защити от странните, тъмни сенки наоколо. Несъзнателно се насочи към звука на човешки говор, още по-навътре в лабиринта от улици, по-близо към мястото, където се надяваше, че ще бъде в безопасност.

Но докато продължаваше бързо да крачи по зле осветените улици, завивайки първо по една, после по друга, все повече и повече се объркваше. Постепенно разбра, че наблизо няма църква. Продължи да бърза, а по пътя си се разминаваше все по-често с моряци, които й подвикваха. От тъмните входове на къщите някакви хора й махаха и я викаха да отиде при тях.

Здрачът се превърна в нощ, а уличните лампи разпръсваха бледата си светлина над хора и постройки. Александра разбра, че не се намира в най-добрата част на града. Ускори крачките си, усещайки как сърцето й се вледенява от страх, докато се луташе да намери път към някой по-благоприличен квартал на града. Изведнъж някакъв непознат я дръпна за шала и започна с тих глас да й предлага такива неща, за които тя не можеше и да предположи, че могат да се говорят на глас. Къде беше попаднала?

Най-накрая, задъхана от бясното бързане, тя спря и се огледа. Намираше се на тясна улица, с двуетажни и триетажни сгради от двете страни. От отворените им врати ехтеше силна, разюздана музика. Писклив женски смях и приглушени мъжки гласове се смесваха със звуците на пиано и цигулки и този неприятен шум изпълваше тясното пространство. Александра се загледа в грубите, недодялани хора край нея и разбра, че по някакъв начин се беше озовала в много лоша част на Ню Орлиънс.

Какво да направи? Докато размишляваше над проблема си, до нея се приближи мускулест моряк и грубо я дръпна към себе си. Александра се блъсна в широките му, твърди гърди.

— Къде ти е местенцето, скъпа? Ти си една малка палавница, нали? — шумно каза той, а ръцете му безсрамно се насочиха към бедрата й и я погалиха.

Александра извика и се опита да го удари. Но морякът просто хвана юмруците й и се разсмя.

— Да, ти наистина си с горещ темперамент. Точно такива дами обичам. Не се безпокой. Имам пари. Пристигнах в пристанището само преди няколко часа. Струва си човек да прекара времето с теб — каза той, а ръцете му продължиха да опипват тялото й, докато накрая стигнаха до закръглените й гърди, след което бързо се мушнаха под шала й, за да ги разучат по-добре.

— Охо! — простена той. — Ти си красавица, истинска красавица.

Докато Александра се мъчеше да се освободи, морякът я притегли към себе си. Едната му ръка я държеше за кръста, докато другата мачкаше гърдите й, опитвайки се да достигне до голата й плът.

— Пусни ме! — остро извика тя, без да може да повярва, че този мъж я насилваше насред улицата.

— Значи искаш да си играем, така ли? Съгласен съм. Та къде каза, че ти е местенцето?

— Нямам никакво място, ти… ти, боклук такъв!

— Така ли? Като те види човек, би си помислил, че имаш своя собствена стая. Е, заради теб няма да се откажа да го направим и върху килимче. Къде е то? Тук ли ще го постелем или ще отидем на някоя по-тиха алея?

— Не! — извика тя и с отчаян тласък се измъкна от прегръдката му. Втурна се надолу по улицата. Дългата й рокля я спъваше, така че я повдигна до коленете си докато бягаше. Блъскаше се в хората, нечии похотливи, готови да се вкопчат във всяка жена, ръце се опитваха да я задържат, докато накрая тя се спъна в някакъв пияница, проснат насред улицата. Надигна се, като в отчаянието си не обърна внимание на ожулените си длани и отново побягна. Едва дишаше, с накъсани, изгарящи глътки въздух.

Все още зад себе си чуваше преследващи я стъпки и знаеше, че я догонва похотливият моряк или някой друг, също така ужасен мъж. Как да се измъкне от този лабиринт на ужаса? Улицата изглеждаше безкрайна. Досега никога не бе попадала на подобно място. Дори не беше предполагала, че съществува. Започна да разбира какво значи безумно да се страхуваш.

Изведнъж няколко чифта големи ръце я сграбчиха и спряха лудия й бяг. Александра изпищя ужасена и, изгубвайки равновесие, падна сред голяма група моряци, които я гледаха и й се смееха.

Моряците я повлякоха с тях, очите им алчно я оглеждаха. Ръцете им опипваха треперещото й тяло, докато тя безпомощно се опитваше да се отбранява. Шмугнаха се между сградите на една тясна задна улица и я блъснаха на земята.

Александра се сви, без да знае как може да избяга от тях.

— Не можеш да се измъкнеш, мила моя, ако наистина искаше това. Тъй като ми се стори, ме имаш нужда от малко укротяване, аз извиках приятелите си. Ще се радвам да ти се наслаждаваме заедно. Нали ви казах, че е хубавица? — обърна се морякът към останалите.

Те бързо се съгласиха и стесниха кръга около нея.

— Моля ви, моля ви, вие не разбирате. Изгубих се. Не съм оттук — отчаяно извика Александра.

— Не ви ли казах, че обича да играе игрички? Искаш ли малко бой? Това ли искаш, скъпа?

— Не! Не! Стойте далеч от мене. Ще викам.

Моряците се разсмяха. Един от тях подхвърли:

— Няма да ти помогне, момиченце. По улица „Галатен“ се носят писъци по всяка време. На никой не му пука, а тук няма полиция. Не смеят да припарят тук.

Видя, че са трима. Бяха едри, мускулести моряци, които стига да поискаха, можеха да я разкъсат на парчета, но в гърдите й започна да се надигна гореща, свирепа ярост. Нямаше да им позволи да я докоснат. Щом първият моряк коленичи над нея, тя силно го удари през лицето и изкрещя:

— Остави ме на мира, звяр такъв!

Морякът изръмжа, потърка челюстта си и се наведе към нея, но неочаквано го спря строг женски глас, който долетя от тъмната алея.

— Момчета, няма нужда да насилвате дамите от френската улица. Имам дом с меки легла и момичета, които с готовност лягат в тях. Елате, моряци, не си губете времето с тази. Елате с мен.

Александра притаи дъх, очаквайки реакцията на моряците. Дали щяха да я оставят, за да тръгнат с тази жена? И тримата мъже се бяха обърнали и гледаха към закръглената фигура, която се очертаваше на слабата светлина на уличните лампи. Моряците се поколебаха за миг какво решение да вземат.

— Елате, момчета. Няма да ви чакам цяла нощ, нито пък моите момичета. Нощем на улица „Галатен“ става доста оживено, така че е по-добре отрано да си осигурите място.

Изглежда, този аргумент накара моряците да вземат решение. Погледнаха още веднъж към Александра, след което последваха жената обратно към улица „Галатен“. Последният ощипа Александра и след като й хвърли през смях няколко монети, остави я сама насред мръсната, покрита с боклуци уличка.

Доста време Александра остана да лежи сгушена, опитвайки се да събере мислите и смелостта си. Беше на косъм отново да я изнасилят и все още се чувстваше слаба. Как можеше да съществува подобно място? Дали нямаше да е по-добре, ако беше останала в Ню Йорк? Такова премеждие беше невъзможно да й се случи там. Но все пак в Ню Йорк, в собствения й дом, я бяха изнасилили. За миг си помисли с копнеж за Джейк. Той никога не би й причинил болка. Но не, не трябваше да мисли за него. Беше си отишъл завинаги от живота й. Сега трябваше да се измъкне от това място, наречено улица „Галатен“ и да се добере до някоя църква, без да я изнасилят или да й досаждат.

Усети монетите, които лежаха в скута й и се разсмя дрезгаво. Е, бяха й платили. Бяха й платили, защото я бяха помислили за уличница. Все пак вече не беше без пари.

Мълчаливо се закле, че няма да се поддаде на страха или на паниката, които заплашваха да я обземат. Мъжете я преследваха от момента, в който напусна Ню Йорк, но щеше да се погрижи за себе си. В жилите й тече кръвта на рода Кларк и щеше да направи всичко необходимо, за да оцелее. Зелените й очи проблеснаха сурово. Стисна монетите в ръка и се изправи. Щеше да учи правилата на този жесток свят и щеше да играе според тях.

Наведе се да вдигне яркия си шал. Осъзна, че той, дълбоко деколтираната й рокля и миризмата на уиски, която се носеше от дрехите й, я превръщаха в уличница. Добре тогава, щом приличаше на такава, щеше да изиграе ролята на уличница, но само до известна степен. Щеше да направи каквото е необходимо, за да се измъкне от това ужасно място, наречено улица „Галатен“. И като наметна яркия шал върху раменете си и отмахна непокорните къдрици от лицето си, Александра дръзко излезе на улица „Галатен“, твърдо решена да оцелее. По улицата се тълпяха проститутки и крадци; удушвачи, които открито носеха смъртоносните си примки и хора с прашки в ръце, които стреляха по селяните; моряци, които търсеха жени и развлечения на улица „Галатен“. Александра вървеше между тях, приятелски отказваше на мъжете, които й предлагаха да отиде с тях. Красотата й сияеше сред уличната тълпа и Александра отново започна да усеща женската си сила.

Планът й вървеше добре, тъй като я приемаха за уличница и тя дори започваше да привиква към шума, към пощипванията, към опипванията и подигравките, с които я обсипваха отвсякъде. И тъй като я приемаха за една от обитателките на тази улица, не й досаждаха. Докато вървеше надолу по улицата, като се надяваше скоро да намери изход, някакъв мъж я сграбчи и я повлече към един танцувален салон.

Александра примигна от силната светлина след уличния полумрак.

— Тази вечер бизнесът не върви, бебко — настоятелно прошепна в ухото й мъжът. — Ти си щастливка. Тук можем да използваме хубавица като тебе. Знаеш правилата — десет процента от питиетата и всички бакшиши, които получаваш. Обзалагам се, че ще припечелиш доста. Ако тази вечер се справиш добре, ще те оставя за постоянно.

Мъжът наведе към нея лицето си с малки, похотливи очички, а киселият му, топъл дъх я удари в лицето.

— Аз, аз…

— Не ми благодари. Работата е добра, а ние можем да използваме хубавица като теб за престиж на заведението. Но помни, че трябва предварително да заплащаш за стаята си горе. Всички момичета го правят. Ще взема таксата още сега. Не се съмнявам, че по-късно ще си намериш клиент.

При тези думи мъжът грабна парите от ръката й и я тласна към стаята.

Александра погледна към изхода. Гореше от желание да се измъкне от това място. Преди да успее, някакъв мазен, мръсен тип я сграбчи през кръста и я повлече из салона. Нямаше възможност нито да откаже, нито да избяга, тъй като мъжът беше силен и здраво държеше плячката си.

Докато я теглеше през салона, Александра успя да се огледа. За първи път виждаше танцувален салон. По дължината на стаята беше разположен дълъг бар, а зад него, на високи столчета седяха неколцина биячи — четирима-петима здравеняци, въоръжени с примки, прашки, ножове и месингови боксове. Досега не бе виждала такава гледка и ги зяпна учудено. Мъжът продължаваше да я дърпа покрай бара, към задната стая. Единият от огромните негодници й кимна, а очите му обходиха изпитателно тялото й с очевидно одобрение. Александра бързо погледна настрани, боейки се, че големия звяр може да прояви интерес към нея.

Скоро откри, че задната стая всъщност е дансинг. Едно малко пиано, цигулка и тромбон изпълняваха музика със съмнително качество. Жените от салона бяха облечени в басмени рокли до коленете, а обувките им бяха износени и разкривени токове. Всички бяха с дълги, свободно разпуснати коси. Жените танцуваха, доколкото грубите им движения можеха да бъдат наречени танц, с намръщени, чернобради, облечени в червени ризи мъже, които представляваха такава пъстра сган, че спокойно можеха да се приемат за част от пиратски екипаж от времето на Лафит.

По лицата им беше изписана мрачна решителност, която я заинтригува. Зачуди се дали тези хора изобщо се смеят, дори дали умеят да се радват. Помисли си, че жените може би някога са били хубави, но сега бяха мръсни и изглеждаха зле. Въпреки това мъжете изглеждаха съвсем доволни, вероятно защото това бе всичко, което очакваха.

— Ето, скъпа — каза мъжът, който я доведе в танцувалния салон. — Тук ще можеш да си потанцуваш добре. Как се казваш?

— Александра — промърмори тя с половин уста, надявайки се, че не я е чул. По-добре да беше му казала друго име.

— Аз съм Лани. Имаш хубаво име. Ето, вземи си питието. Знаеш правилата.

Мъжът сложи чашата в ръката й и я повдигна към лицето й. Не възнамеряваше да протестира или да се противи. Това можеше само да й навреди. Щеше да се опита да играе тази игра по най-добрия начин, а след това щеше да избяга. Поднесе неприятно миришещото питие към устните си, като си помисли дали чашата е чиста. Мъжът кимна окуражително, изцъклените му очички я наблюдаваха внимателно, след това той отметна глава назад и пресуши чашата си на една глътка. Александра се опита да направи същото, но щом парливата течност се стече надолу в гърлото й, се закашля и се почувства нещастна и смутена.

— Не беше чак толкова зле, скъпа — потупа я той по гърба. — Като всички напитки по тези места.

Най-накрая успя да си поеме дъх. Сякаш гърлото и стомахът й бяха изгорени.

— Хареса ли ти? — задъхано рече тя.

— Да го харесам ли? — почти се усмихна той. — Това няма никакво значение. Кой пие алкохол заради вкуса му?

Александра само кимна, без да изрази несъгласие, чувствайки как силният алкохол се разлива по вените й, пламва по бузите й, но едновременно отпуска нервното й напрежение.

Нямаше откъде да знае, че дългата й до пода рокля, яркият шал и блестящата й коса бяха предизвикали вълнение на дансинга и то не у мъжете. Те я харесваха. Уличниците имаха строги правила за обличане и всяка жена, която не се придържаше към тях, трябваше да бъде готова да си има неприятности с другите. Без да знае това, Александра беше нарушила правилата и беше само въпрос на време останалите жени да решат, че трябва да предприемат съответни действия срещу нея.

Докато мъжът се опитваше да отведе Александра на дансинга, най-грубата и яка от жените, които работеха в танцувалния салон, се насочи към тях. Спря пред Александра с ръце на хълбоците и широко разкрачени крака. Партньорът на Александра изглежда бе усетил опасността преди нея и бе предпочел да изчезне, вместо да се намесва.

След като огледа Александра от главата до петите, жената каза с дълбок, силен глас:

— Аз съм Уанда. Нова ли си, мила?

Александра се огледа неспокойно, докато останалите танцьорки спряха и се наредиха в кръг около тях.

— Да. Аз съм… Лани.

— Лани, така ли? Е, Лани, как така реши, че можеш да се измъкнеш с тези дрехи? — изпръхтя подигравателно Уанда.

— Те са единствените, което имам — отвърна Александра, усещайки, че тази жена иска да я предизвика. Въпреки това не изпита страх и се зачуди дали смелостта й се дължи на изпития алкохол или просто беше закъсняла реакция от цялото насилие, което бе преживяла напоследък.

— Ха! Не ми пробутвай тези глупости, момиче. Нямаш нужда от този хубав шал — извика Уанда, дръпна шала от раменете на Александра и го хвърли високо във въздуха. Шалът падна в средата на тълпата. Последва кратка блъсканица, при която го разкъсаха и го хвърлиха обратно на Александра.

Тя погледна към парцаливите останки на пода пред себе си, след това вдигна очи към Уанда. Не каза нищо, но сърцето силно затупка в гърдите й, докато тя се мъчеше да сдържи гнева си.

— Виждаш ли, скъпа — ухили се жестоко Уанда, — не се нуждаеш от него. Нито пък от тази хубава рокля пресегна се и разкъса роклята на Александра на рамото.

Търпението на Александра се изчерпа. Яростта й най-сетне избухна. Блъсна рязко жената пред себе си. Уанда изръмжа и се втренчи в Александра като дива котка в жертвата си. Войнствено пристъпиха една към друга. Александра беше твърде разгневена, за да почувства страх. Тълпата край тях се развълнува. Започнаха да подвикват на жените. Разделиха се на два лагера. Започнаха да се обзалагат. Някои залагаха за Лани, която беше казала, че се нарича Александра, но повечето бяха на страната на Уанда, тъй като беше добре известна на улица „Галатен“.

Уанда беше висока жена с едър кокал, с дълга, права руса коса, с ясносини очи и големи червени уста. Германският й произход личеше по едрите й гърди и широките й бедра. Щом приведе глава и се приготви за нападение, заприлича на валкирия.

Когато Уанда скочи напред с протегнати ръце, Александра се поколеба за миг. В последния момент, точно преди жената да я докопа, Александра отстъпи встрани. Уанда се завъртя и се намръщи щом отново видя противничката си, този път съвсем близо до себе си. Метна се, сграбчи слабите китки на Александра и я дръпна към себе си. Александра се опита да се противопостави на жената, да се отблъсне от масивния й бюст, но не можеше да мери силите с Уанда.

Внезапно се озова прикована към силните й гърди. Уанда я притисна силно, така че дъхът на Александра секна. Заля я яростна вълна. Мъчейки се да си поеме дъх, Александра свирепо ритна Уанда по пищяла. Жената запищя и я пусна. Александра веднага се хвърли към нея и започна да дере с нокти хубавата й кожа. Уанда я отблъсна, докопа косата на Александра и я дръпна силно. Александра простена от болка и на свой ред заскуба дългата й коса.

За миг останаха така, борейки се за надмощие, докато накрая Александра сграбчи корсажа на Уанда и рязко го дръпна. Платът се разцепи и едната й гърда изскочи. Уанда заръмжа от ярост и пусна Александра. Хвана роклята й и я разкъса до кръста. И двете гърди на Александра проблеснаха на светлината, а розовите им връхчета щръкнаха примамливо. Мъжете засумтяха и се забутаха още повече, за да не изпуснат нищо от представлението.

Двете противнички спряха и се загледаха. След това отново се хвърлиха една срещу друга, подчинени единствено на яростта си и желанието си за победа. Строполиха се тежко на мръсния, покрит с боклуци под и се затъркаляха в краката на тълпата. Биеха се на пода, скубеха си косите, дращеха, хапеха, разкъсваха си дрехите. Нито едната, нито другата успяваше да вземе надмощие. За тълпата беше ясно, че и двете нямат намерение да се предават.

Но щом Уанда замахна с юмрук, за да нанесе на зашеметяващ удар на Александра, един от биячите хвана ръката й. Уанда се обърна към него и го удари в стомаха. След това се завъртя към Александра, която се възползва от момента, и силно я удари окото. Уанда изпищя и започна да я дере, където свари. Но разпоредителят извика помощ. Двама мускулести мъже разделиха подивелите жени, за голямо разочарование на тълпата. Все пак предпочетоха да не спорят с разпоредителите и се върнаха към танците си.

Докато биячът я влачеше нагоре по стълбите към втория етаж, Александра почувства, че гневът й отминава. Гледаше с широко отворени очи към малките стаи, където проститутките вършеха работата си през деня. Опита се да се измъкне от желязната хватка на бияча, но той просто я притисна към тялото си, така че Александра не можеше да помръдне.

Изведнъж спряха пред една от стаите. Отвориха вратата и блъснаха Александра и Уанда вътре. Единият от биячите огледа Александра от главата до петите. Тя придърпа парцаливите останки от роклята върху гърдите си, твърдо решена да се съпротивлява, ако се осмели да я приближи.

Вместо това той се обърна към Уанда и й каза:

— Дай й рокля. Нейната е скъсана.

— Какво! — възкликна Уанда. — Да не мислиш, че съм пълна с рокли?

— Млъквай, повлекано! — сопна се той. — Дай й рокля. Шефът иска и двете да се върнете на дансинга. Проявява специален интерес към нея. Мисли, че е от класа. Дай й рокля, след това се връщайте долу. Знаеш, че тази вечер има много работа — погледна ги заплашително, след това затръшна вратата и остави двете жени сами.

Докато двете с Уанда се гледаха войнствено, стъпките на биячите заглъхнаха в коридора. Александра не знаеше какво да очаква.

Най-накрая Уанда сви рамене.

— Е, мила, може и да си нова, но не се биеш зле. Ако потренираш малко, кой знае?

Александра почувства облекчение, че няма да й се наложи отново да се бие.

— Сега по-добре да те облечем — продължи Уанда. — Имам една рокля, която ще ти стане.

Уанда измъкна две намачкани рокли от едно чекмедже и подхвърли едната на Александра. Смъкна своята скъсана рокля и навлече другата върху голото си, нечисто тяло.

— Има ли къде да се измия? — попита с надежда Александра.

Уанда се разсмя дрезгаво.

— По дяволите, мила, тук никой не се мие. Забрави го. По-късно няма да има никаква разлика. Просто довеждаш мъжете тук, горе, а те никога не забелязват.

— Е, не мисля, че…

— Танцуването е тежка работа, но нали си платила за стаята?

— Е, да… — започна Александра, докато събличаше скъсаната си рокля и припряно навличаше другата.

— Трябва по-добре да оценяваш дадените пари. Избере си някой, който изглежда богат. И ако по-късно имаш проблеми с плащането, просто ме повикай. Знам как да се справям с мъже, които не искат да се разделят с парите си.

— Представям си.

— Хайде, трябва да слизаме долу. Шефът иска да сме там.

Александра се опита да придърпа деколтето на дълбоко изрязаната си рокля, което едва прикриваше зърната й, но нищо не успя да направи. Просто трябваше да издържи до края на вечерта.

Щом излязоха от стаята и тръгнаха към дансинга, Уанда посочи надолу.

— Накарай тези мъже да плащат за всичко, което получават, мила. Това е единственият начин да оцелееш.

Десета глава

Александра изморено се отпусна на разкривеното легло и събу протритите си обувки. Въздъхна дълбоко и започна да разтрива зачервените си, подути крака. Никога досега възможността да поседне не беше я радвала толкова. Зачуди се дали някога краката й отново щяха да се възстановят след една цяла нощ, прекарана в опити да танцува, отбягвайки тромавите, обути в ботуши крака на цяла тълпа мъже. Какво ли не би дала за леген с гореща вода, в който да натопи отеклите си крака, но тук, в танцувалния салон, почти не бяха чували за вода. Тук дори никой не я пиеше!

Каква нощ, или по-скоро каква сутрин! Всички заведения работеха до зори, а след това повечето мъже плащаха, за да споделят леглото на някоя от жените и се качваха горе. Предложиха й пари, за да споделят леглото й. Не й беше лесно да откаже, без просто да бъде отнесена в леглото, но шефът постоянно я държеше под око и не позволи да й досаждат.

На шефът не му пукаше какво става на дансинга, освен ако не започнеше свада, която да съсипе мебелите му. Всъщност, танци не беше точната дума за онова, което се разигра с напредването на нощта. Жените пиеха все повече и повече, и скоро започнаха да събличат дрехите си. Александра с ужас видя как няколко двойки танцуват напълно голи. Много от партньорите и опитваха да свалят и нейните дрехи. Не беше лесно да остане трезва и облечена през безкрайната нощ. Всъщност накрая се наложи биячите да изхвърлят танцуващите голи двойки, когато онова, което правеха, в някакъв случай не можеше да бъде оприличено на танц или поне на нещо, което да наподобява танц. И нямаше съмнение, че двойките задоволяваха безумната си похот направо на улицата или в някоя тъмна пресечка наблизо. Вече знаеше, че на улица „Галатен“ всичко беше възможно. Но тя бе решила, че трябва да се измъкне от „Галатен“ и от танцувалния салон през деня, когато всички щяха да си отспиват след безсънната нощ.

Шефът беше решил да я задържи за постоянна танцьорка, като й намекна, че ще обслужва и него. За сега не й се налагаше да отиде в леглото му, просто защото през тази нощ имаше много работа. Трябваше да се измъкне, преди да е затънала в калта на този живот и силите й за бягство да са се стопили. Защото една жена, която танцува по цели нощи, а през останалото време обслужва тези необуздани мъже, скоро губеше енергията си или просто я изхвърляха, когато вече не ставаше за нищо. Вече й бе лесно да разбере защо жените, които работеха тук, изглеждат толкова изморени и състарени. Те бързо се разделяха със своята младост и свежест в ръцете на тези ненаситни мъже. Трябваше да се махне оттук и то по-скоро. Но първо имаше нужда да си почине. Усети как сънят я оборва.

Смразяващ кръвта писък събуди Александра от дълбокия й сън. По тялото й пролазиха тръпки. Бързо огледа малката си, невзрачна стая. Нямаше никой. Колко ли време бе проспала? Беше изгубила чувство за ориентация и нямаше представа колко е часа.

Тишината отново се наруши от крясъци, проклятия и шум от борба в съседната стая, които след това продължиха в коридора. Разпозна дълбокия, звучен глас на Уанда. Стана, изтича до вратата и леко я открехна.

Двама от биячите влачеха надолу един мъж, който крещеше:

— Ограбиха ме. Тая кучка ми взе всичко. Искам си парите обратно! Върнете ми парите!

Мъжът вдигаше толкова силен шум, че накрая се наложи единият от биячите да му стовари силен удар. Мъжът увисна безпомощно между двете горили, които продължиха да го влачат надолу по стълбите.

Александра забеляза, че Уанда я наблюдава. Жената й намигна и с жест я покани да отиде в нейната стая. Александра прие поканата с тайна надежда, че може би Уанда ще пожелае да й помогне да се измъкне от танцувалния салон и от улица „Галатен“.

— Седни, мила — рече й Уанда, посочвайки към разхвърляното, мръсно легло, докато оправяше колана на роклята си. Тя едва прикриваше пищните й форми, но Уанда или не забелязваше, или не обръщаше внимание на този факт.

Александра все още беше облечена в роклята, с която беше на дансинга, защото нямаше нищо друго. Седна на леглото, тъй като в стаята нямаше нищо друго за сядане. Загледа се в Уанда, която наля бренди в една чаша, след което й я подаде.

— Не, благодаря.

— Това не е онази гадост, която ти изгаря червата, дето я сервират на бедните нещастници долу. Брендито е хубаво. Сама си го купувам.

— Не, благодаря — повтори Александра.

Уанда сви рамене, след това се приближи и седна на леглото до Александра. Преди отново да заговори, подпъхна една възглавница зад гърба си и се облегна назад към стената.

— Какъв глупак! Би трябвало да знае, че с толкова пари не се идва на улица „Галатен“. Ако не бях го разтоварила аз, някой друг щеше да го стори, но тогава едва ли щеше да има щастието да остане жив. Разбира се, сега ще трябва да ги разделя с горилите, но мисля, че си струва. Мисля, че го поохладиха. Събуди се, когато му претърсвах джобовете. Проклет късмет!

— С всичките ли клиенти постъпваш така? Мислех, че те си плащат за… обслужването.

— Разбира се, че ми плащат — ухили се Уанда, — но се опитвам да си избера такива, които имат пари. Взимам всичко ценно, което мъжът носи със себе си. Всички го правим. И ти ще се научиш, ако имаш намерение да останеш — при тези думи Уанда погледна към Александра.

Александра започваше да разбира, че Уанда не я иска край себе си — не желаеше конкуренция. Добре. Щеше да го използва, за да изпълни плана си.

— Честно казано, Уанда, просто се нуждаех от място, където да прекарам нощта. Сега…

— Платила си за нощуването, но не си спечелила никакви пари. А можеше да си избереш някой паралия мъж. Защо не го направи?

Уанда изглеждаше искрено озадачена, но Александра не желаеше да й разкрива истината. Затова просто сви рамене.

— Хайде, мила. Зная, че играеш някаква игра. А шефът? Сигурна съм, че ти е хвърлил око, но няма обичая да задържа дълго време жена около себе си, след като й се насити, а той бързо се насища. Може да ти е дал стая, но, повярвай ми, ще му плащаш много повече, ако го задоволяваш, вместо просто да работиш като останалите. Разбираш ли, момичето на шефа трябва да обслужва специалните му гости. Предполагам, че не искаш това, мила. Познавам доста, които не са оживявали след такива нощи. Няма да живееш дълго. Много деликатна си за такава работа. Всеки може да го забележи. Погледни ме. Доста усилия ще са нужни, за да ме убият, и въпреки това, не искам да се замесвам в работите на шефа.

Александра се загледа внимателно в жената, без напълно да разбира какво се опитва да й каже за шефа, но беше сигурна, че Уанда говори искрено.

— Значи би предпочела да се махна оттук, в случай че шефът реши да ме задържи на постоянна работа? — попита Александра, за да се увери, че правилно е разбрала Уанда.

— Досетлива си, мила — кимна Уанда. — Не си от улица „Галатен“. От теб би излязла чудесна любовница на някой богаташ. Виждаш ли, шефът е мой. За своите истории може да си търси други жени, но щом става дума за постоянна жена, нямам намерение да допусна някоя друга да заеме мястото ми. Разбра ли?

— Добре, Уанда. Виж, не искам да се карам с теб, защото ще загубя. Но ако искаш да се махна, трябва да ми помогнеш.

— Да се махнеш ли? — присви очи Уанда.

— Разбира се.

— Добре. Мога да те измъкна оттук.

— Е, ще имам нужда и от още нещо.

Уанда се намръщи, а лицето й стана безжалостно.

— Искам не само да се махна от този дом. Искам да се махна от улица „Галатен“ — продължи Александра.

— Разбирам — кимна отново Уанда. — Искаш да се настаниш в публичния дом на „Вию Каре“. Защо ли просто не ти счупя главата и после да те изхвърля в реката или в залива?

Сърцето на Александра подскочи в гърдите й. Уанда би могла да го направи и без съмнение би го сторила, ако решеше, че е нужно. Трябваше да внимава.

— Това не е необходимо, Уанда. Мога да приема помощта ти и това е всичко. Но не настоявам да я получа.

— Дяволски си права, че не настояваш. Никой не би посмял! Е, донякъде ми харесваш. Куражлия си и имаш умна глава. Не ми се иска да те видя как си отиваш от този живот. Но не давам пукната пара за теб и това е факт.

— Не го очаквам. Мислех, че би могла да ме представиш на някой познат.

— Мога да го направя — кимна Уанда. — Но трябва да побързаме, докато не е станало твърде късно. Напомням ти обаче, че не искам отново да те виждам на улица „Галатен“. Ако отново те мерна тук, ще те убия!

— Ако уредим това, няма да се връщам — кимна бързо Александра.

— Значи се споразумяхме.

Уанда протегна голямата си, силна лапа и здраво стисна ръката на Александра. Погледът й за миг остана прикован в изморените зелени очи на Александра, сякаш искаше да й внуши важността на сделката. Договорът не търпеше пазарлъци, но пък вършеше работа.

— Ще ти дам един шал — заяви Уанда, като ставаше. — Тази рокля е добра за танцувален салон, но ти отиваш на „Плас д’Армес“, на площад „Джексън“, а за там ме е подходяща. Шалът ще я прикрие. В края на краищата и ти си проститутка като всички други.

Александра знаеше, че ако не се измъкнеше от улица „Галатен“ скоро думите на Уанда щяха да станат истина. За една жена тук нямаше много възможности.

Уанда измъкна два шала от едно чекмедже и подхвърли единия на Александра, която го наметна на раменете си и го загърна плътно, опитвайки се да прикрие дълбоко деколтираната рокля.

Уанда отиде до вратата, отвори я и внимателно се огледа, преди да махне на Александра да я последва. След като излязоха от стаята, бързо преминаха през няколко коридора и накрая стигнаха до стълбището, което водеше към задния вход на танцувалния салон. Уанда отново спря, направи знак на Александра да мълчи и да стои неподвижно, след което слезе надолу по стълбите. След миг се върна и махна на Александра да я последва. Промъкнаха се по стълбите, после се шмугнаха през задната врата и излязоха на уличка, задръстена от боклук и въргалящи се пияници, които спяха след нощното препиване. Главите на някои от тях бяха покрити с рани, а косите им бяха сплъстени от съсирената кръв. Джобовете на всички бяха обърнати наопаки.

Александра внимателно се опитваше да заобикаля проснатите тела и боклуците, но тази задача не беше лесна и на няколко пъти се препъна така, че едва не падна. По този начин двете жени изминаха в мълчание няколко пресечки.

— Скоро ще се измъкнем от „Галатен“ — замислено каза Уанда. — Не обичам да се разхождам така. Не е безопасно. Полицията ме търси.

Продължиха да вървят още малко и внезапно Уанда спря. Завъртя глава, оглеждайки пресечката и се обърна към Александра.

— Виж, мила, тук свършва улица „Галатен“. А сега ще ти обясня как да стигнеш до „Кафе дьо Монд“ на площад „Джексън“. Поръчай си кафе или каквото и да е. Изчакай, докато при теб дойде една жена. Тя е наистина красива — мадам Льоблан. Тя е собственичка на едно местенце, наистина хубаво, на улица „Бензин“. Ще изпратя бележка. Ще се отнася добре с теб и ще ти урежда срещи с богати янки. Сега парите са в тях.

Александра кимна, като се оглеждаше неспокойно. Да, забелязваше се разликата отвъд тази точка, но беше удивително, че „Галатен“ е една толкова къса улица, докато предишната вечер беше й се сторила безкрайна. Най-сетне щеше да се махне от „Галатен“.

— Благодаря, Уанда — каза Александра, като обърна очи към жената, която първо се беше сбила с нея, а сега й помагаше.

— Ето ти малко пари, мила. Купи си кафе, нещо за ядене и изчакай, както ти казах. Предполагам, че мадам ще дойде привечер. Внимавай с полицаите, за да си нямаш неприятности. Правят се на важни, когато не са на улица „Галатен“. Страхуват се да дойдат тук, защото не излизат живи. „Не, сър“ — усмихна се неочаквано Уанда. Усмивката изцяло промени лицето й. Виждаше се, че някога е била красиво момиче, но съдбата отдавна я беше променила.

— Ще се оправя — отвърна Александра по-уверено, отколкото всъщност се чувстваше.

— Не се съмнявам, мила, но помни сделката ни. Никога вече не искам да те виждам.

— Няма — обеща Александра и след като внимателно изслуша нарежданията, които й даде Уанда, усмихна се и тръгна, обръщайки гръб на улица „Галатен“.

Александра се запъти бързо с изморените си, тръпнещи нозе към площад „Джексън“, решена да се добере там колкото е възможно по-бързо. В тази част на Ню Орлиънс имаше полиция и се чувстваше по-безопасно. Нямаше намерение да се среща с тази мадам Льоблан, но трябваше да хапне нещо и може би щеше да забележи някоя църква по пътя.

Докато вървеше по „Вию Каре“ или, както още го наричаха, „Френския квартал“ нямаше как да не забележи красивите къщи. Навсякъде се виждаха великолепни орнаменти от желязо, които украсяваха врати, балкони и прозорци. Лесно се забелязваше френското влияние, макар че този архитектурен стил по-скоро загатваше за богатството и красотата на вътрешността на сградата, отколкото можеше да се съди по фасадите.

Виждаха се разнообразни къщи, ресторанти, магазини. Нямаше много хора по улиците, а слънцето клонеше към залез. Трябваше да намери някоя църква, преди да се е здрачило.

Следвайки точно указанията на Уанда, Александра най-сетне излезе на голям площад, заобиколен от множество сгради. Изглежда, че това беше площад „Джексън“. Насочи се към красиво оформения център на площада — парк с гъста трева, вековни дървета, цветя и пейки. С благодарност се отпусна на една от тях. Най-накрая се почувства в безопасност. А сега трябваше да намери някоя църка. Проблемът й скоро бе решен, защото забеляза наблизо величествената сграда на една катедрала.

Александра се изправи доволна и тръгна към нея, като приглади полата си. След това си спомни с какви дрехи е облечена и слисано се заоглежда. Измъчваше я силен глад. Оправянето на дрехите и косата не даде голям резултат. Изгледаше като уличница и го знаеше. А ако в църквата не поискаха да й помогнат? Може би дори нямаше да я допуснат вътре? Е, може би беше по-добре първо да хапне нещо, а след това да се опита да почисти лицето и да пооправи дрехите си. С пълен стомах щеше да се почувства по-силна и по-уверена в себе си.

Решението бе взето. Александра се насочи към кафенето на открито. Твърде късно разбра, че е същото, за което Уанда й беше говорила — „Кафе дьо Монд“. Е, беше още рано и тя щеше да успее да хапне и да си тръгне, преди да е пристигнала мадам Льоблан. Беше прекалено изморена и гладна, за да търси друго място. Съвсем изтощена се отпусна в малкия стол от ковано желязо до една кръгла масичка, под яркия слънчев чадър и даде поръчката си на надменната келнерка.

Зачуди се дали наистина изглежда толкова зле, докато оправяше дългата си коса. Единственият отговор беше „да“, тъй като хората я оглеждаха така, сякаш не принадлежеше към това място и не трябваше да бъде тук.

Младата келнерка бързо й донесе димяща чаша cafe au lait3 и горещи beginets4. Александра й подаде парите. Бързо си помисли, че това, което й остана, беше недостатъчно, за да яде отново. Уанда не беше чак толкова щедра. Отпи от кафето и бавно загриза сладките френски понички, обзета от желание да удължи, доколкото е възможно, удоволствието. Не беше осъзнала колко е гладна и изморена. Но докато седеше тук с чувството, че е в безопасност за момента, всичките й проблеми отново застанаха пред нея с цялата си сила. Щом приключи с оскъдната си вечеря, Александра уморено отпусна глава върху кръстосаните си ръце и затвори очи.

— Извинете, госпожице. Вие ли сте Лани? Видях косата ви и със сигурност друг такъв цвят няма в цял Ню Орлиънс. Аз съм мадам Льоблан — каза нечий глас със странен чуждоземен акцент толкова тихо, че само Александра да чуе думите.

Александра трепна и скочи на крака. Мадам Льоблан! Взря се изплашено в големите тъмни очи на една красива жена — може би една от най-красивите, които беше виждала. Мадам Льоблан беше дребна на ръст, със съвършена фигура и разкошна черна коса, вдигната над главата. Но най-поразителна беше кожата й, която имаше такъв топъл, мек цвят, сякаш потъмняла от целувката на слънцето. Дрехите й бяха скъпи, изящно ушити, при това жената ги носеше с естествена грация и стил. Александра никога не бе виждала подобна жена.

— Мога ли да седна при вас, госпожице? — любезно попита мадам Льоблан.

Александра колебливо се огледа, без да знае дали да каже да или не. Накрая кимна утвърдително.

— Моля, седнете.

Жената грациозно седна и кимна на Александра да се върне на мястото си. Александра машинално го направи, твърде изморена, за да обмисли създалото се положение или пък да отиде някъде другаде. Никога не беше виждала истинска „мадам“, а тази интригуваща жена се държеше и изглеждаше като истинска дама. При тази констатация Александра изпита известно облекчение.

— Chere5, Уанда не ми каза, че си такава изключителна красавица. Само косата ти струва цяло състояние, а съм сигурна, че и тялото ти е съвършено, при все че, разбира се, ще искам да видя нещо повече, преди да се споразумеем.

Александра я погледна стъписано.

— А, но аз прибързвам. Виждам, че си яла, но, моля те, бъди моя гостенка. Толкова мразя да храня сама.

Александра продължаваше само да я гледа смутено и объркано.

Поръчката на мадам Льоблан бе изпълнена бързо. На малката маса пред Александра се появи препълнена чиния с толкова горещи beginets, че не можеха да се сложат в уста. Докато се хранеше, тя наблюдаваше внимателно мадам Льоблан, която извади малко шишенце от дамската си чанта и наля по малко златиста течност в чашите им с кафе.

— Мисля, че имаш нужда от нещо по-силно от кафе, chere — рече тя. — Изглеждаш изтощена. Как си се озовала на улица „Галатен“? Там не е безопасно, особено за млада дама като тебе.

Любезните думи и ободряващото кафе с коняк започнаха да възстановяват духа и силите на Александра. Усмихна се колебливо на мадам Льоблан.

— Много съм ви благодарна, че дойдохте, мадам, но се боя да не се окаже, че идването ви е било напразно.

— Нима? — попита мадам Льоблан.

— Виждате ли, случайно попаднах на улица „Галатен“ и… е, просто съм твърде признателна, че успях да се измъкна оттам.

Жената тихо се разсмя, показвайки малките си, ослепително бели зъби.

— Нищо чудно, chere. Това място е самия ад. Често се чудя защо Уанда настоява да стои там, но мисля, че се досещам. Цяло щастие е, че си се измъкнала жива, ma chere6.

— Да, сега го разбирам.

— Но как си могла да се заблудиш? — повтори тя.

— Не съм от Ню Орлиънс. Пристигнах едва вчера и понеже не знаех пътя, се загубих.

— Една млада дама, при това без придружител? По акцента ти личи, че не си южнячка. Това ми се струва странно. Ако не търсиш работа в публичен дом, какво правиш в Ню Орлиънс и как мислиш, че ще оцелееш? — попита тя с глас, в който се прокраднаха нотки на съмнение дали Александра не е побъркана.

Александра се усмихна, довършвайки още една beginet.

— Дойдох да търся роднините на един приятел, който почина наскоро. Изгубих спътниците си.

Мадам Льоблан леко повдигна съвършено извитите си вежди.

— Разбирам. Разбира се, това е възможно да се случи. Ако мога, ще ти помогна да намериш приятелите си. Как се казват?

— Джермън — тихо отвърна Александра.

Очите на мадам Льоблан се разшириха, изразявайки повече чувства при тази единствена дума, отколкото бяха показали през целия им досегашен разговор.

— Джермън? Джермън ли каза?

— Да, това е фамилното им име. Мисля, че имат плантация или поне са имали преди войната.

— О, да, имаха и все още имат — усмихна се мадам Льоблан, а очите й проблеснаха. — Добре познавам семейство Джермън, особено двамата им сина.

— Наистина пи? — попита Александра, чувствайки как я обзема облекчението, без да обърне внимание на споменаването на синовете.

— Те в Ню Орлиънс ли са? Дали ще мога скоро да се срещна с тях?

Мадам Льоблан вдигна ръка, за да спре потока от въпроси.

— Сега живеят в плантацията си. Не ги виждам толкова често, колкото преди, но така е с всичко останало. Войната промени всичко — тъжно рече тя. — Всички се мъчехме да оцелеем.

Александра погледна очите й, които бяха като тъмни езерца от тъга.

— Съжалявам. Аз…

— Не, госпожице. Всичко вече свърши. Раните ни или ще зараснат или трябва да умрем, както умря нашият Юг.

Александра не знаеше какво да каже. Не беше се замисляла за Юга след края на войната. Очевидно тя беше нещо ужасно за южняците и едва сега започна да го разбира. На север почти не почувстваха войната, освен търговския бум, особено в тяхната корабна компания. Северът безкрайно се нуждаеше от кораби и по онова време състоянието й доста нарасна. Но след края на войната на тези бедни хора не беше им останало много. Ужасяваше я мисълта да види някога процъфтяващата плантация. Нима цялата беше в развалини? Но поне знаеше, че семейство Джермън все още са живи.

— А сега, искаш ли да се присъединиш към спътниците си в Ню Орлиънс — онези, които си изгубила снощи?

Александра знаеше, че мадам не е повярвала на историята й, която на всичко отгоре бе и лошо скалъпена.

— Дойдох сама. Изгубих всичките си куфари в една буря близо до Бахамските острови.

Този път Александра забеляза в очите на мадам Льоблан вместо недоверието да проблясва силно любопитство.

— Уанда спомена, че се казваш Лани, но то не е истинското ти име, нали?

— Не, казвам се Александра или, ако предпочитате, Алекс.

Мадам Льоблан се усмихна като доволна котка и нещо в тази усмивка разтревожи Александра.

— Александра, разбира се. Става все по-интересно, госпожице. Казваш, че искаш да посетиш семейство Джермън, но те не са ти роднини, нали?

Александра не искаше да й разкрива нищо повече, но чувстваше, че жената не би могла да й помогне, ако не й разкажеше някаква история.

— Както споменах, те са роднини на един мой приятел, който почина наскоро. Реших да ги посетя и да им съобщя за смъртта му.

— Кого точно от семейство Джермън възнамеряваш да посетиш?

Александра си помисли, че мадам Льоблан прави разговора труден, но определено нямаше начин да научи истинската й самоличност от тази скромна информация.

— Ами, възнамерявам да посетя Елинър Джермън и сина й, Джейкъб Джермън.

Мадам Льоблан се усмихна самодоволно.

— Значи ти си Александра и си пристигнала снощи в Ню Орлиънс, за да посетиш Елинър и Джейкъб Джермън. Ма chere, ти осмисляш деня ми, седмицата ми, целия ми живот.

Очите на мадам Льоблан просветнаха от някакво чувство, което Александра не можа да определи. Стана подозрителна. Дали жена като тази би й помогнала? Дали изобщо някога бе помагала на някой друг, освен на себе си? Трябваше да се добере до плантацията на Джермън с или без помощта на мадам Льоблан.

— Да, така е. Трябва по-скоро да ги видя. Би било добре, ако ми кажете къде се намира тяхната плантация — Александра оправи дрипавия си шал.

Мадам Льоблан се разсмя със звънък глас, от който Александра настръхна.

— Ма chere, очевидно си прекарала целия си живот в град. Нямаш представа колко акра7 може да има една плантация и колко мили ще се наложи да изминеш, за да стигнеш дотам. Освен това по пътищата скита всякаква паплач. Определено не можеш да изминеш пеш това разстояние, дори ако беше подходящо облечена. Сигурно ще ти досаждат, а може би дори няма да оцелееш.

Александра, която не беше се замисляла за тези подробности, пребледня. Наистина ли из Юга беше толкова опасно? Само ако можеше да изтегли пари, всичките й проблеми щяха да бъдат решени.

— Нямам представа.

— Очевидно. Какво ще направиш за мен, ако ти помогна да стигнеш до плантацията на семейство Джермън?

Лицето на Александра пребледня още повече, а очите й се разшириха, но тя не се изплаши. Не беше се замисляла, че ще трябва да плати на тази жена за помощта, но, разбира се, трябваше да го направи.

— В момента нямам пари, но по-късно ще ви ги върна.

Мадам Льоблан изсумтя презрително.

— Не искам да ти давам заем, ma chere. От него няма да имам никаква печалба.

— Съжалявам, но нямам нищо, съвсем нищо.

— Не си девствена, нали?

— Не — бавно отвърна Александра, страхувайки се от следващия въпрос.

— Уанда ми каза, че снощи в танцувалния салон много са те харесали, но по-късно не си се продала на никого. Не е много умно, chere, но очевидно има да учиш още много.

— Не съм проститутка.

Мадам Льоблан се усмихна.

— Не ставай глупава, chere. Всички жени, дори и омъжените, са такива. Жените продават телата си за различни неща. Нямат друг избор. А ние, професионалистките, продаваме своите за пари. Струва ми се, че това положение е много по-добро.

Александра се опита да прикрие изненадата си, но забеляза, че мадам Льоблан е прочела чувствата й от изражението й. Никога не беше се замисляла за тази гледна точка, но може би тази жена имаше право. Ако се беше омъжила за Стен Луис, той щеше да има тялото й, в замяна, на което тя щеше да има сигурност, деца и нямаше да се грижи за нищо. Но не искаше такъв брак, при все че знаеше, че много жени се омъжват заради парите на мъжете си, заради положението им, заради онова, което биха направили за тях. Но имаше ли друг избор? Имаше щастието да е богата, което я освобождаваше от подобна житейска необходимост. Искаше да се омъжи по любов, а ако не можеше, нямаше никога да го стори. В любовта имаше взаимно себеотдаване и точно така трябваше да бъде.

— Подобна мисъл никога не ми е хрумвала — заяви най-накрая Александра.

— Не си женена, нали?

— Не съм.

— Добре. Не ти предлагам да блудстваш, докато си в дома ми, освен ако сама не пожелаеш. Просто ела, постои няколко дни и се забавлявай. Нямам предвид нищо лошо, разбира се. Предполагам, че пееш и свириш на пиано? В моя дом сме много дискретни. Няма да имаш проблеми с мъжете. Само ще ти се възхищават и ще говорят за твоята изключителна красота и необичайна коса. Мълвата бързо ще се разнесе из Ню Орлиънс. По този начин бизнеса ми ще се разшири. Това ще ми донесе печалба. Тогава ще можем да помислим за подходяща рокля и бельо, които да облечеш, щом тръгнеш към семейство Джермън. Ще те изпратя с личната си карета. Тази сделка, предполагам, е удобна за теб. Би било глупаво да ми откажеш. В края на краищата, прекарала си миналата нощ в танцувалния салон на улица „Галатен“. Ако откажеш, довечера отново ще се озовеш там, а може да те сполети и нещо по-лошо. А църквите? Дори не биха допуснали облечена като тебе жена да прекрачи прага на портите им. Полицията? Най-вероятно там ще те изнасилят. Виждаш ли, chere, предложението ми е много добро, дори ако те накарам да работиш в някоя от стаите за няколко вечери. Какво ще кажеш?

Александра не се колеба дълго. Струваше й се невероятно, че ще трябва да пее в публичен дом, но тази перспектива беше безкрайно по-добра от още една нощ на улица „Галатен“. А и вярваше на думите на мадам Льоблан за църквите и за полицията. Освен това как би могла да пристигне в този вид в плантацията на семейство Джермън? Решението не зависеше от нея.

— Приемам предложението ви. Ще пея и ще свиря на пиано, но за нещастие песните ми ще бъдат типични за янките.

Мадам Льоблан се разсмя. Тъмните й, интелигенти очи огледаха фигурата на Александра, преценявайки възможностите й.

— Идеално. Нима мислиш, че онези джентълмени от Юга, които са оцелели, могат да си позволят момичетата на Льоблан? Едва ли. Ние обслужваме янки, chere, и за това ни плащат добре.

— О, не се досетих.

— Янките са тук от доста време. Привикнахме към навиците им, макар че едва ли ще ги превърнем в наши собствени.

Александра кимна и сведе поглед, защото разбираше, че е една от омразните янки. Когато вдигна очи, до масата стоеше едър негър, облечен в ливрея. Слугата се поклони леко на двете жени.

Мадам Льоблан го погледна и заговори на Александра:

— Това е кочияшът ми, Джона. Той ще те придружи до каретата ми. Изчакай ме там. Скоро ще дойда.

Александра стана и тръгна пред огромния мъж с цялото достойнство, което позволяваха дрехите й. Каретата беше комфортна, скъпа и, за голяма изненада, не беше просташки лъскава. Кочияшът отвори вратичката и Александра признателно се отпусна на меките възглавници.

Единадесета глава

Александра лежеше отпусната в горещата вана, от която се вдигаше пара и си мислеше, че може би в края на краищата ще оцелее. Не се и опитваше да се къпе. Нямаше никакво желание да помръдне дори малкото си пръстче. Единственото, което искаше, бе да си почива и да остави на водата да отмие всички болки и спомени от последните дни. Знаеше, разбира се, че спомените все пак щяха да останат, но горещата вана поне облекчаваше болката, която те й причиняваха.

Огледа разкошно подреденото помещение. Камината и бордюра й бяха изработени от бял мрамор, а мебелите, тапицирани с кадифе и дамаска, бяха от полиран тъмен орех, както и всички други дървени части. Пода беше покрит с пъстроцветен персийски килим. Завесите на огромното легло, дори мрежата против комари, бяха дантелени, а на балдахина на леглото бе окачена изящна кошница с цветя. По стените бяха окачени скъпи, целомъдрени картини. Стаята беше великолепна, макар и малко претрупана. Досега не бе виждала нищо подобно, но предположи, че струва едно малко състояние.

Александра въздъхна. Трудно й беше да повярва, че се намира в бардак или в публичен дом, или както и да го наричаха. Всъщност се намираше в дом, където жените продаваха телата си срещу пари. Разбира се, същото правеха и в танцувалния салон, но там обстановката беше напълно различна. По пътя от кафенето към дома й мадам Льоблан й беше обяснила, че държи скъп публичен дом, който се слави с изключителната си елегантност. Нейни клиенти бяха само богати търговци, а кавгаджиите, които понякога посещаваха дома й, любезно биваха изхвърляни. Момичетата й носеха вечерни рокли, а неприличните разговори и поведение не се допускаха. Всички бяха дами и към тях се отнасяха като към такива. Освен това й обясни, че е доста зависима от продажните политиците, които изповядват примирие със Севера. Докато те обезкървяваха града, тя правеше пари от тях. Това беше единственият начин да се преживеят последиците от гражданската война.

Досега Александра дори не си бе представяла, че жени могат да водят такъв живот или поне той не й беше изглеждал толкова реален. Ако разгледаше нещата от гледната точка на мадам Льоблан, можеше лесно да разбере защо някои жени се бяха насочили към този начин на живота, за да оцелеят. Сигурно повечето от тях не са имали друг избор. По време на войната бяха загинали толкова много мъже, а вероятно и много жени са били изнасилени. Доста от тях са останали без надежда за живот, след като не са имали до себе си мъжка опора. Някои от тях са били принудени да се препитават с най-старата професия. Сама беше разбрала, че ако нямаше пари, след като беше изнасилена, може би щеше да направи същия избор. Ако една жена бе загубила своята невинност, нямаше много шансове да се омъжи.

Щом водата започна да изстива, Александра се изми с ароматен сапун, наслаждавайки се на удоволствието отново да е чиста. Никога не беше се замисляла какъв лукс всъщност е това. Докато миеше краката и ръцете си, забеляза по тях драскотини и синини, които червенееха върху бледата й кожа. Улица „Галатен“ беше оставила дълбоки следи върху душата и тялото й, и може би само времето щеше да ги заличи.

Замислено изми косата са, като умишлено се бавеше, за да удължи прекрасното усещане от водата и сапунената пяна. Най-накрая, след като се почувства чиста, Александра се изплакна. Излезе от позлатената вана и уви около тялото си фината ленена кърпа. Щом започна да се подсушава, вратата се отвори и мадам Льоблан влезе в стаята. Александра побърза да прикрие тялото си, смутена от своята голота.

Мадам Льоблан се приближи към нея и се усмихна:

— Не трябва да бъдеш толкова стеснителна, Александра. Човешкото тяло е едно прекрасно творение на изкуството. Трябва да се чувстваш щастлива, че имаш възможността да споделиш този свой дар със света.

Александра се усмихна в отговор, развеселена от гледната точка на тази жена, която изповядваше истини, които толкова много се различаваха от тези, в което бе вярвала досега и които все още й се струваха необорими.

— Просто не съм привикнала да се показвам необлечена пред други хора.

— Е, значи трябва да пораснеш. А сега, свали тази кърпа, за да видя тялото ти.

Александра срамежливо отгърна кърпата като я задържа встрани, смутена от опитния поглед, с който мадам я разглеждаше, все едно че преценява кон за продан. Внезапно я прониза някакво предчувствие, но бързо го изхвърли от ума си.

— Прекрасно, наистина прекрасно, chere. Можеш да направиш цяло състояние, ако решиш да работиш тук. Можеш да искаш най-високата цена — поне двайсет долара на час. Тялото ти е много красиво, а ти самата имаш стил. Наистина си изключителна красавица. Жалко, че се срамуваш от представата да използваш тялото си, но може би ще промениш решението си — каза тя, а черните й очи проблеснаха като въглени.

— Не мисля така, мадам Льоблан, макар да ви благодаря за комплиментите.

— Хмм, да. Е, ще видим. А сега трябва да ти намерим някаква дреха за тази вечер. Мъжете скоро ще започнат да пристигат. Бих искала по-късно тази вечер да ги забавляваш. Сега си в моя апартамент, но по-късно ще ти намеря някоя малка стая, където ще можеш да спиш. Сама!

Александра започна да подсушава косата си, докато мадам отвори вратата на гардероба, откривайки редици скъпи вечерни тоалети. Спомни си думите на капитан Съли, който твърдеше, че скъпата проститутка трябва да има хубав гардероб. Тогава не успя да вникне в основанията му за такова изказване, но сега всичко й стана съвсем ясно. И макар да се опитваше да разбере този занаят, знаеше, че никога не би могла да стане част от него.

Мадам Льоблан прехвърли няколко рокли, докато накрая се спря на една бледозелена.

— Мисля, че тази ще свърши работа — рече тя. — Имам рокли в няколко размера, в случай че пристигне някое момиче като тебе. Човек винаги трябва да бъде готов да се справи с неочаквани ситуации.

Мадам Льоблан остави роклята на леглото, след това извади от гардероба фино копринено бельо, чорапи и накрая чифт зелени обувки. Постави всичко на леглото и се обърна към Александра.

— Искаш ли да ти помогна да се облечеш или да повикам някоя прислужница?

— Предполагам, че ще се справя без чужда помощ — отвърна Александра, която искаше да остане сама.

— Добре, chere. Ще ти изпратя малък поднос с храна. По-късно ще трябва да пийнеш и не ми се иска да ти прилошее или да ти се замае главата. След като се нахраниш и облечеш, моля те, ела долу при нас. И не се страхувай. За теб ще бъде интересно преживяване.

Александра вдигна гордо брадичка, твърдо решена да се справи по най-добрия начин с положението, без отново да се държи като дете.

— Много съм ви благодарна за гостоприемството и съм сигурна, че вечерта ще ми достави удоволствие — отвърна тя с усмивка.

— Вярвам, че ще станеш дамата на вечерта, Александра, ако се отпуснеш малко — разсмя се мадам Льоблан. — Човек трябва да се наслаждава на удоволствията в случай, че му се предостави такава възможност, а задръжките пречат. Ще чакам да те видя по-късно — каза тихо тя с чувствения си глас, след което затвори вратата след себе си.

Треперейки на хладния въздух, Александра започна да се облича. Бельото беше доста предизвикателно, а ризата почти разкриваше зърната на гърдите й. Приближи се към голямото огледало. Заразглежда се изпитателно. Гъстата й, чуплива коса се спускаше в безпорядък. С прозрачната си риза изглеждаше твърде съблазнителна за една дама и все пак създаваше усещане за респект. Въздъхна при неочаквания спомен за Джейк. Какво ли би станало, ако го срещнеше облечена по този начин, в стая като тази? Разсмя се тихо. Нямаше никакво съмнение какво щеше да направи Джейк. По тялото й пробягаха тръпки, щом си спомни за ръцете на Джейк, които я галеха, за устните му, за стегнатото му тяло, което се притискаше към нейното. Той беше събудил в нея усещания, за които не подозираше, че съществуват, а сега… сега желаеше още повече.

Изхвърли тези мисли от ума си. Припряно се върна до леглото, облече меката зелена копринена рокля и я нагласи върху тялото си. Роклята й прилепна като втора кожа, очертавайки нежната й фигура. Александра стегна корсажа и се върна пред огледалото. Образът, който я видя, я изуми.

Срещу нея стоеше не младо и невинно момиче, а жена — жена със заоблени, нежни, приканващи гърди и бедра. Мадам Льоблан определено знаеше какво иска, реши тя, докато обуваше меките пантофки.

На вратата се чу плахо почукване. Влезе млада негърка, която носеше поднос. Очите й се разшириха при вида на облечената в прилепналата рокля Александра. Момичето се поколеба, след което остави подноса.

— Вие сте най-красивото момиче, което съм виждала.

— Благодаря — разсмя се Александра. — Тук ли… ъ-ъ… работиш?

— Не, мадам — момичето ококори още повече очи. — В един и същи дом не могат да работят бели и черни жени. Мадам Льоблан казва, че скоро ще мога да работя с мъже в един от другите домове. Мисля, че ще ме научи какво да правя, когато му дойде времето.

Преди Александра да успее да каже нещо, момичето излезе от стаята.

„Все още е само дете, а вече крои планове да стане проститутка“, удивено си помисли Александра. А момичето беше доволно и гордо от този факт. Но какъв ли живот би могло да води иначе? Поклати глава, започвайки да разбира света, в който беше попаднала.

Александра погледна към подноса с храна и си спомни, че е изминало доста време, откакто изяде кафето и поничките. Отново усети глад. Вдигна сребърните капаци на скъпите съдове и видя такива ястия, които биха задоволили и най-претенциозните жени. Мадам Льоблан наистина имаше добър готвач. Докато ядеше с наслада вкусните френски ястия, Александра си помисли, че стаята, храната и дрехите са най-добрите, които бе имала напоследък. Ако не се намираше в публичен дом, щеше да бъде наистина доволна да живее по този начин, докато се добере до плантацията на семейство Джермън.

Александра приключи с вкусната храна и се отпусна в изящното кресло, мислейки си, че вече няма оправдание да не се присъедини към останалите. Стана, приглади роклята си и излезе от стаята. Озова се в дълъг, застлан с килим салон и се насочи към шума от тих смях, гласове и музика. Спря за малко на стълбищната площадка и учудено се загледа надолу, към фоайето. Виждаха се две статуи на божества, които държаха запалени факли. Продължи надолу по стълбите като разглеждаше пищното обзавеждане на къщата. Спря на входа на салона, забелязвайки скъпите картини в позлатени рамки, сребърните огледала, изящните мебели.

Разговорите постепенно заглъхнаха, когато посетителите най-сетне забелязаха Александра. Тя се стегна, вдигна леко брадичка и с лека усмивка влезе в стаята. В салона имаше петнадесетина млади жени, облечени в блестящи рокли, прилепнали към телата им, а край тях стояха или седяха неколцина мъже. Зелената рокля на Александра нежно се плъзна около краката й, докато тя грациозно влизаше в стаята.

— Александра — приближи се към нея мадам Льоблан, красива в сребристата си бяла рокля с дълбоко деколте. Взе ръката на Александра в своята. — Колко мило, че се присъедини към нас. Моля те, ела и се запознай с нашите гости.

Александра я последва към центъра на салона, заобиколена от останалите.

— Искам да ви представя госпожица Александра. Известно време ще бъде при нас, ще пее и ще свири на пиано. Пристигнала е неотдавна от континента и възнамерява да остане в Ню Орлиънс. Така че, моля ви, направете престоя й при нас приятен и може би тя ще удостои дома ни с присъствието си за постоянно.

Последва одобрителен шепот.

— Моля, позволете ми да купя шампанско за всички в чест на госпожица Александра — каза един от мъжете с меко, южняшко произношение.

Предложението бързо бе прието и скоро едно негърче обикаляше между тях с искрящо шампанско в кристални чаши, наредени върху сребърен поднос. Александра взе чашата, чудейки се защо мадам Льоблан излъга, че е от континента.

Мъжът, който поръча шампанското, се приближи към Александра, застана близо до нея и вдигна чашата си за тост.

— Дано най-красивата жена в Ню Орлиънс остане с нас достатъчно дълго, така че да я опознаем по-добре, много по-добре — каза той високо, така че всички да чуят.

Александра се изчерви, а мъжът й се усмихна топло и прошепна до ухото й.

— Наистина сте изключителна красавица. Такъв разкош — да се изчервите. Не бях виждал жена да се изчервява от много време. Наистина е удоволствие, госпожице Александра.

Чукна чашата си с нейната. Останалата част от компанията вдигна чаши и също поздрави Александра. Тя бързо изпи шампанското си, за да прикрие смущението си, защото усети, че е послужила за развлечение преди още да е започнала да свири на пианото.

Мъжът, които стоеше до Александра, беше хубав, или по-скоро изключително красив. В него нямаше нищо грубо, но въпреки това в съвършено оформените му черти се криеше мъжествена чувственост, която една жена не можеше да пренебрегне. Беше строен, малко по-висок от Александра. Не можеше да не го сравни с Джейк. Между двамата нямаше нищо общо. Този мъж имаше разкошна черна коса и бездънни тъмни очи, които сега я изучаваха едновременно с желание и любопитство. Александра се почувства неудобно от този пронизващ поглед и сведе очи.

Мадам Льоблан се приближи към тях с чаша шампанско в ръка.

— Искам да те запозная с Джайлс Бомонт от Ню Орлиънс. Виждам, че госпожица Александра бързо я привлякла вниманието ти, Джайлс — тя го потупа фамилиарно.

— Enchante8, госпожице Александра. Вашата красота и елегантност надминават всичко, което съм имал удоволствието да видя досега.

— От Луизиана ли сте, господин Бомонт? — попита Александра.

— Моля ви, наричайте ме Джайлс. Мисля, че ще станем добри приятели.

Александра се изчерви, засрамена от прозрачния намек в думите му.

— Разбира се. Благодаря ви… Джайлс.

— Да, от Луизиана съм. Притежавам плантация наблизо.

„Значи не всички южняци са в бедствено положение“ — помисли си Александра.

— Сигурно е приятно там. Тук е много хубаво.

В тъмните му очи проблесна сянка от болка, която бързо изчезна. Джайлс въздъхна.

— Да, предполагам, но трябваше да я видите преди войната.

— Моля ви, не споменавайте войната — намеси се мадам Льоблан. — Тя ни връща към толкова много спомени.

— Ще бъдете ли така добра да ни посвирите на пиано, госпожице Александра? — попита Джайлс.

— Наистина, поласкана съм от тази възможност. Госпожо Льоблан?

— Моля те, chere.

Докато Александра прекосяваше стаята, забеляза, че присъстващите мъже са най-различни. Всички изглеждаха преуспяващи — дрехите и държането им го показваше, но нито един не изглеждаше роден аристократ като Джайлс Бомонт. Това беше нещо, което не можеше да се купи с пари, макар че някои се научаваха на аристократични маниери. Това беше нещо, което се предаваше с кръвта, а тези мъже явно не бяха аристократи, нито пък някога щяха да станат. Александра реши, че те най-вероятно са северняците — спекуланти, за които беше споменала мадам Льоблан. Каква голяма разлика имаше между тях и благородните джентълмени от Юга, за които беше чувала да се говори толкова много преди войната, например бащата на Джейкъб Джермън — мъжа, в който се беше влюбила дъщерята на Олаф — един истински благородник на Юга. Вероятно подобни мъже бяха рядкост.

Всички жени бяха прекрасни — красиви в истинския смисъл на думата. Всяка от тях притежаваше своеобразна красота. Един мъж имаше богат избор — жените бяха най-различни по вид и националност. Не можеше да има никакво съмнение, че всички са облечени като истински дами и в салона поведението им беше точно като на дами. И за първи път Александра се замисли за смисъла на думата „дама“. Винаги беше считала, че означава жена с благороден произход и възпитание, но тези жени тук бяха проститутки, които се държаха и изглеждаха като дами. До една имаха изискано поведение и обноски. Какво, всъщност, правеше от една жена дама?

Двама дребни мъже, облечени в черно, се поклониха на Александра. Единият стана от пианото, а другият остави цигулката си. Двамата изчезнаха в една съседна стая, предоставяйки на Александра музикалното изпълнение. Пианото беше скъпо, добре акордирано, забеляза тя, щом започна да свири лека, въздушна мелодия, която беше много популярна в Ню Йорк по времето преди заминаването й. Скоро присъедини към инструменталното изпълнение и своя чист, нежен глас. Щом свърши песента с изненада откри, че Джайлс стои до нея.

— Красиво, chere — усмихна й се той. — Моля ви, посвирете ни още.

Александра беше щастлива от възможността да свири, тъй като се чувстваше по-добре скрита зад пианото, но никак не й се искаше Джайлс да стои до нея. Присъствието му я изнервяше и постоянно й напомняше за женствеността й.

Докато свиреше на пианото, забеляза, че към мадам Льоблан се приближават един по един мъжете в салона. Тя изчезваше за малко с някой от тях, но скоро се връщаха. Мадам разменяше няколко думи с някое от момичетата, което свенливо се усмихваше на мъжа и се присъединяваше към него. След малко двамата напускаха салона и се качваха на горния етаж. Помисли си, че всичко се уреждаше изключително деликатно. Постановката се повтори няколко пъти, докато Александра с благодарност си мислеше, че не е част от групата момичета.

След известно време Джайлс я изостави и се присъедини към мадам Льоблан. Александра неспокойно погледна как излизат от стаята. Когато се върнаха, мадам Льоблан остави Джайлс и дойде при Александра.

— Сигурно си изморена, chere. Ела да изпиеш едно питие с мен и Джайлс.

Нямаше как да откаже, затова кимна утвърдително. Щом напусна безопасното си място зад пианото, музикантите се завърнаха и засвириха някаква нежна, бавна, мечтателна мелодия. Александра и мадам Льоблан се приближиха до Джайлс. Джайлс стана, помогна на Александра да седне до една малка масичка, след което сам седна с тях. Мадам Льоблан се наклони напред и се усмихна окуражително на Александра.

— Александра, Джайлс е мой редовен клиент и е възхитен от теб. Мисля, че двамата бихте искали да се опознаете по-добре — заяви мадам Льоблан и, като кимна, се отдалечи, тъй като беше дошъл нов клиент.

— Ma chere, надявам се, че няма да ме сметнете за дързък или груб, ако ви каже, че в мига, в който влязохте в салона красотата ви ме порази. Порази ме толкова силно, че от този миг съм неспособен да погледна друга жена. Нима ще бъдете толкова коравосърдечна да ми откажете компанията си поне за един час, а може би дори за цялата нощ?

Александра се изчерви. Без значение колко деликатно бяха изречени думите, целта им оставаше една и съща. Разбира се, беше много по-добре, отколкото да я съборят на земята и да я изнасилят, но в края на краищата не беше по-различно.

— Ха, вие отново се изчервихте заради мен! Колко очарователно. Не се страхувайте от мене. Ще съм нежен с вас. Разговарях с мадам Льоблан, която ми каза, че тази вечер не сте свободна да следвате собствените си желания, но нима можете да бъдете толкова коравосърдечна към един мъж като мен, който ви обожава? — тъмните очи на Джайлс я гледаха с нежна настойчивост.

Почувства, че отслабва. Възможно ли беше да означава толкова много за него? Но не, не можеше да се продава по този начин. Нямаше да позволи да бъде използвана. Изражението на зелените й очи, които изглеждаха тъмни на приглушената светлина, стана сурово.

— Не. Съжалявам, сър. Оценявам високо комплиментите и проявения интерес, но тази вечер съм тук, за да свиря и това е всичко.

— За мен би означавало много, госпожице Александра — приближи се той към нея, след което се усмихна. — Да речем, петдесет на час.

Очите на Александра се разшириха, тъй като знаеше, че за една жена това са доста пари. Почувства внезапен прилив на енергия у себе си и се усмихна.

— Правите ми още по-голяма чест, но наистина, тази вечер не съм свободна.

За нейна голяма изненада Джайлс не се смути.

— Мадам Льоблан каза, че сте много необичайна дама. Безспорно трябва да ви имам!

Александра почувства, че се задъхва. Мъжът говореше с такава решителност.

— Аз, аз…

— Няма значение. Назовете цената си или избраната от вас нощ, госпожице Александра, тъй като аз съм свободен за вас по всяко време и на всяка цена.

Александра чувстваше, че не би могла да каже не на този мъж — той просто не би разбрал тази дума.

— Ласкаете ме с вашето предложение, сър, но тази вечер не е определена за нас двамата.

Джайлс се усмихна широко, след което разбиращо вдигна вежди.

— Искате да го направите по-особено, нали? Добре. Мога да почакам. Забавянето само ще направи по-приятна неизбежната ни среща — заяви той и сложи силната си длан върху ръката й.

Александра се стегна, за да не издърпа ръката си от търсещото му докосване и се усмихна в отговор на решителния му поглед.

— Сър, споменахте една цяла нощ на назованата от мен цена. Може да се окаже доста скъпо. Сигурен ли сте, че ще си струва?

— Да, разбира се — тихо се разсмя той. — За вас бих дал всяка цена, красавице моя, но не ме карайте да чакам твърде дълго. Мога да стана нетърпелив. Няма да докосвам друга жена преди вас, ma chere. Но сега трябва да тръгвам, тъй като не бих могъл да издържа дълго присъствието ви, без да ви грабна в прегръдката си.

Александра издърпа ръката си с прикрита усмивка. Джайлс стана и поръча да донесат бутилка шампанско за госпожица Александра. След един последен пронизващ поглед, той напусна дома.

Александра въздъхна от облекчение. Пое чашата шампанско от негърчето, което с обигран жест остави кофичката с лед и бутилката на масата й. Отпи голяма глътка с надежда да се отпусне след преживяното с Джайлс. Този красив мъж я смущаваше. Очевидно имаше опит с жените, но думите му не успяха да оставят дълбоки следи в нея. Освен това не му вярваше — беше прекалено спокоен, прекалено сигурен. Знаеше, че трябва да се измъкне от публичния дом и да се добере до плантацията, преди да е станал прекалено настойчив. Всъщност не мислеше, че ще успее дълго време да го държи на разстояние от себе си, особено тук.

Усмихна се, щом видя, че мадам Льоблан се приближава към нея, грациозна и красива в хубавата си рокля.

Мадам седна и си наля чаша шампанско.

— Направила си силно впечатление на Джайлс, а той не е мъж, който лесно се спечелва. Знаеш ли, че една бутилка от това шампанско струва петдесет долара?

Александра ококори очи.

— Толкова много?

Мадам Льоблан кимна.

— Това е част от печалбата. Предполага се, че всеки клиент би купил бутилка за стаята, но Джайлс надмина себе си тази вечер.

— Знаете ли какво искаше?

— Знаех си, че ще имаш незабавен успех, chere — кимна мадам Льоблан. — Всички мъже те искаха, но приеха думата ми, че тази вечер не си свободна. Изглежда, че Джайлс е най-настоятелният. Предложи да ми плати петдесет долара на час за теб. Цената му е доста екстравагантна и можеш да бъдеш сигурна, че ще идва често. Можеш да изкараш доста пари по този начин, ma chere. Няма ли да премислиш решението си.

Александра поклати глава.

— Отначало ми предложи тази цифра, а след това ми каза да назова каква цена искам за една нощ.

Мадам Льоблан драматично повдигна вежди.

— Наистина ли? Значи те е пожелал по-силно, отколкото предполагах. Никога не съм чувала по-добро предложение. Ти отказа ли му?

— Изглежда, че няма навика да приема откази. Смята, че просто изчаквам, защото имам някакви специални планове или нещо подобно.

Мадам Льоблан се разсмя гърлено.

— Звучи типично в негов стил. Ами, добре, може би все пак ще промениш решението си. Защо не дойдеш с мен? Допускам, че ще станеш по-отстъпчива, ако разбереш нещата по-добре.

Мадам Льоблан стана бързо, сякаш беше взела някакво решение. Александра също се изправи и я последва. Излязоха от салона и се насочиха обратно по стълбището, към спалните. Върнаха се в спалнята на мадам Льоблан, прекосиха я, влязоха във всекидневната и спряха пред една затворена врата.

Мадам Льоблан се обърна към Александра и постави пръст на устните си, за да я предупреди да пази тишина. Влязоха в малко помещение, подобно на килер. Александра остана неподвижна, чувствайки се някак особено неспокойна. Мадам седна на едно малко столче и отметна гоблена, който закриваше стената. Приближи око към голата стена. Доволна от видяното, тя направи знак на Александра да заеме мястото й.

Александра се подчини неохотно. В стената беше пробита дупка, през която се виждаше друга спалня, където се забавляваше една от проститутките — закръглена блондинка със светлорозова кожа и огромни гърди. В момента гърдите й се полюляваха над лицето на мъж, който лежеше по гръб в леглото й. Двамата бяха напълно голи. Александра осъзна какво наблюдава и се дръпна назад. Погледна към мадам, която се намръщи и я бутна обратно към стената. Нямаше друг избор, освен да се подчини или да предизвика достатъчно шум, за да бъдат чути от двамата любовници. Всичко завърши така бързо, както бе започнало. Проститутката слезе от мъжа и небрежно се отдалечи, като се наметна с прозрачен пеньоар.

Александра се отдръпна и се озова лице в лице с мадам Льоблан. Мадам кимна одобрително и я изведе от килера обратно в спалнята.

Александра беше засрамена и объркана. Защо мадам Льоблан бе настояла да наблюдава това? Какво всъщност искаше от нея?

— Александра, време е да научиш повече за живота. Има много начини да се достави удоволствие на един мъж, освен традиционния, с който предполагам, че си запозната, но сега няма да се впускаме в подробности. Избрах ти стая. Една хубава стая близо до апартамента ми, така че ще можеш бързо да дойдеш при мен, ако възникне някакъв проблем.

Поведе Александра към дъното на коридора, където отвори една от вратите. Александра влезе, но мадам Льоблан не я последва.

— Няма нужда да се връщаш долу. Помни, че това, което видя тази вечер е напълно нормално. Трябва да научиш тези неща, ако искаш да бъдеш завършена жена.

При тези думи мадам Льоблан се обърна и тръгна обратно по коридора. Александра бързо затвори вратата, заключи я и огледа с любопитство подредената, претенциозна спалня с огромно легло. Дали наистина мадам Льоблан възнамеряваше да я пусне след няколко дни или плановете й бяха да я задържи тук и да направи от нея луксозна проститутка? Безпокоеше се и чувстваше, че ако е възможно, е по-добре да избяга от тук. Но първо трябваше да си почине. Чувстваше се изтощена умствено и физически.

Дванадесета глава

Беше изминала почти една седмица от първата нощ в публичния дом и Александра с нетърпение очакваше мига, в който щеше да го напусне. Не я принуждаваха към интимни отношения с мъжете, но всяка вечер забавляваше посетителите с музика и разговори. Джайлс все още продължаваше да бъде най-настойчивият посетител и за момента изглеждаше напълно доволен от изчакването, но Александра не знаеше колко дълго ще продължава да бъде търпелив. Усещаше, че Джайлс очаква в един момент тя сама да го пожелае. Може би се надяваше, че ще я спечели с кавалерството си. Но Александра беше убедена, че желанието му няма да се сбъдне.

Предишната вечер бе заявила остро на мадам Льоблан, че е крайно време да уредят напускането й. Беше прекарала достатъчно време в публичния дом и беше казала на мадам, че с нетърпение очаква часа, за да тръгне към плантацията на Джермънови. За нейна изненада мадам Льоблан й отговори, че тази вечер ще е последната й в публичния дом, а утре ще се погрижи да я откарат до плантацията. Мадам Льоблан й даде хубава, семпла рокля, бельо, подходящи обувки и пелерина, които да облече за пътуването. Освен това беше й приготвила друга, по-елегантна вечерна рокля. Дори имаше и малка чанта, в която да сложи вещите си. Всичко се подреждаше идеално и сигурно щеше да бъде много по-доволна, ако можеше да разбере какви причини и мотиви ръководят мадам Льоблан. Но нямаше откъде да научи нещо за нея, а и нямаше кого другиго да пита, така че реши да прекара някак тази последна нощ в публичния дом.

Александра знаеше, че останалите жени са в салона, а мъжете вече започват да пристигат, но все още не виждаше причина да се присъединява към тях. По-късно щеше да има достатъчно време да ги забавлява. Мързеливо свали пеньоара си и се загледа критично към образа си в огледалото. Синините и драскотините, които получи на улица „Галатен“, вече почти не се забелязваха, а и беше малко напълняла. Но все пак беше по-слаба от обикновено. Но тази слабост не я дразнеше, понеже гърдите й бяха все така заоблени и налети. Отслабването личеше на лицето й, където кожата беше по-изпъната от преди, но въпреки това беше красива по един по-зрял, по-фин начин.

Изведнъж припряно се озърна. Изпита усещането, че в стаята има още някой. Отново! Почти всяка вечер, когато се събличаше или обличаше изпитваше същото чувство — все едно, че някой я наблюдава. И тогава в паметта й изникваше спомена за дупката в килера на мадам Льоблан, но тя я беше уверила, че в нейната стая няма подобни дупки. Внимателно огледа стените, но не откри нищо. Въпреки това чувството не я напускаше.

Бързо посегна към дрехите си и облече бельото си. Ризата разкриваше тялото й повече от всяка друга, която бе носила. Беше в огнено оранжево, за да подхожда на роклята, която мадам Льоблан й беше избрала за тази вечер. Облече роклята и се приближи до огледалото. С тези дрехи приличаше повече от всякога на проститутка. Блестящата й, червено-оранжева коса, която отразяваше цвета на роклята, сякаш гореше. А и роклята изобщо не беше благоприлична. Фината коприна прилепваше към гърдите и бедрата й, след което се спускаше свободно към пода над бухнали фусти. Деколтето беше дълбоко изрязано и почти разкриваше розовото кръгче на гърдите й и сигурно, ако се наведеше, щяха да се видят връхчетата им. Защо мадам Льоблан беше избрала този тоалет? Първата мисъл на всеки мъж, който я видеше, щеше да бъде да разкъса тази рокля и да вземе онова, което толкова щедро разкриваше. Мадам Льоблан щеше да се разяри, ако облечеше някоя от двете рокли, които й бе дала. Не желаеше да предизвиква гнева й. Е, тогава просто щеше смело да тръгне напред в очакване на по-бързия край на вечерта.

Очите на Александра блеснаха непокорно, докато прекосяваше коридора. Нищо, дори престоят в публичен дом, не би могло да я направи по-малко дама, отколкото беше всъщност. Продължи по обичайния си път към салона, където видя същите красиви проститутки в компанията на група мъже. Мъжете едва ли бяха същите, макар да разпозна няколко от тях.

Щом видя Александра мадам Льоблан побърза да се приближи към нея.

— Тази вечер изглеждаш великолепно, chere. Поръчах тази рокля специално за теб и сега виждам, че си е струвала парите.

Александра се усмихна, но очите й останаха подозрително приковани в благодетелката й.

— Благодаря ви. Роклята е хубава, макар и прекалено отворена.

— Не и за тебе, chere — разсмя се мадам Льоблан. — Тази вечер ще те харесват повече от всякога. Вече са те нарекли Ледената девица.

— Ледената девица? — повдигна вежди Александра. — С тази коса и с тази рокля?

— Именно това ги обърква, а същевременно и ги предизвиква — поясни мадам, която изглеждаше чувствена както обикновено в прилепналата си бледосиня рокля.

— За мен това е без значение. Скоро ще си тръгна и те бързо ще ме забравят.

— А Джайлс?

Александра сви рамене.

— Сигурна ли си, че няма да промениш решението си и няма да се присъединиш към малката ни компания като едно от Момичетата? — продължи мадам.

— Не. Трябва да стигна до плантацията на Джермънови. Както обикновено само ще свиря и ще пея.

За миг на Александра се стори, че очите на мадам Льоблан се присвиха от омраза, но изражението беше толкова мимолетно, че тя реши, че вероятно е сгрешила.

— Както желаеш, ma chere.

Александра се приближи към пианото, което музикантите вече бяха освободили.

Седна, но преди да започне да свири, до нея застана Джайлс.

— Тази вечер сте самото съвършенство, chere. Едва издържам да съм с вас, без да ви държа в прегръдката си. Но ще оставим това за по-късно, oui9?

Александра вдигна глава към него, за да му откаже, както обикновено, но Джайлс вече се отдалечаваше, поръчвайки шампанско за всички. Сви рамене, доволна, че се е отървала от него. Ставаше все по-настъпателен и настойчив. След това, като се помъчи да забрави къде се намира, започна да свири. Тази вечер не свиреше само популярни мелодии, а предимно класически — онези, които й бяха любими.

Най-накрая, щом вечерта се сля с ранните часове на утрото, мадам Льоблан се приближи към нея с чаша искрящо шампанско. Подаде чашата на Александра.

— Сигурно си изморена, chere? Защо не изпиеш това? Ще ти помогне да заспиш. Качи се горе в стаята си. Възползвай се от времето, което ти остава до замиването за плантацията на семейство Джермън.

— Благодаря — Александра взе чашата и отпи от течността. Всъщност не искаше да пие това шампанско, тъй като вече бе изпила достатъчно, но мадам Льоблан стоеше до нея и внимателно я наблюдаваше.

Александра се изправи до пияното и пристъпи, нетърпелива да се прибере в стаята си. Остави празната чаша върху капака на пианото. Мадам Льоблан я взе и тръгна заедно с Александра към фоайето. Там се усмихна, но очите й останаха студени и сурови. Александра разтърси леко глава, учудена от внезапната промяна в усещанията си. Чувстваше се лека като перце, но го отдаде на изпитото шампанско.

— Лека нощ, Александра. Приятни сънища — мадам Льоблан погали чашата.

— Лека нощ — отвърна Александра и тръгна нагоре по стълбите, като внимателно се държеше за перилото.

Стигна до вратата на стаята си, отвори я и с огромно облекчение я затвори зад себе си като превъртя ключа. Чувстваше се наистина странно. Усети, че започва да трепери, че я обливат горещи вълни. Пред очите й всичко беше някак размазано. Седна на леглото и се опита да съблече роклята си, но се оказа, че няма сили да го стори.

Докато се мъчеше да развърже корсажа си, някакъв звук я накара да обърне глава. Джайлс се приближаваше към нея със самодоволна усмивка. Втренчи се в него, а в главата й се въртеше смътно удивление от факта, че той е влязъл в стаята. Не беше чула вратата да се отваря. Освен това се чудеше защо не е изненадана от присъствието му и защо не му казва, че трябва незабавно да напусне стаята й. Усещаше тялото му. Не желаеше да си тръгва. Изправи се отпаднало, чувствайки как желанието в нея се надига със сила, която тя не успява да контролира — тялото й гореше. Цялата тръпнеше от желание и копнеж за наслада, които този красив, жадуван от жените мъж, можеше да й даде. Александра протегна ръце и Джайлс я притисна към силните си гърди. През тънката материя на роклята си чувстваше горещите му, възбуждащи ръце.

Във фоайето мадам Льоблан се усмихна самодоволно. Мъжът, когото очакваше, беше пристигнал. Беше пресметнала времето точно. Познаваше този мъж така добре, колкото една жена изобщо можеше да го познава. Мъжът прекоси с широка крачка елегантния салон. В негово присъствие обзавеждането изглеждаше прекалено женствено, прекалено крещящо. Салонът, който преди изглеждаше уютен, сега сякаш се беше смалил.

Никога не беше имала друг мъж като него, мислеше си мадам Льоблан. Нито веднъж, когато бяха заедно, той не се опитваше да я задоволи или поне да покаже обич към нея. Не, той беше мъж, който просто получаваше своето, наслаждавайки се на жената само за момента. Не беше мъж, който би се обвързал и все пак… все пак тя копнееше той да я обича, да има нужда от нея. Той беше мъжът, когото винаги бе желала. Той беше единственият мъж, който можеше напълно да я задоволи. Джайлс беше добър наистина, но беше джентълмен и даже когато правеше любов, си оставаше аристократ. А този мъж можеше да я задоволи. Този мъж можеше да го направи, но досега не беше показал, че се интересува от някой друг, освен от себе си.

Мадам Льоблан се загледа в силното му, гъвкаво тяло, което се приближаваше към нея, докато сините му очи бързо оглеждаха стаята. Винаги се държеше като див звяр, какъвто беше всъщност. Въпреки това беше образован и когато пожелаеше, можеше да се държи като джентълмен. Със светлата си коса и мускулестото си тяло приличаше на силен, изгладнял млад лъв, който е излязъл да ловува, но тази вечер тя щеше да опитоми лъва. Най-сетне щеше да почувства котешките нокти, мислеше си мадам, разкъсвана от ревност. Какво толкова го привличаше към малката червенокоска? Та тя не беше нищо друго, освен една малка уличница, която си придаваше голяма важност. Е, скоро щеше да го научи.

— Джейк, chere — измърка мадам Льоблан, щом високият мъж спря пред нея.

— Изглеждаш хубава както винаги, Бела, а от изражението ти разбирам, че си все същата сметкаджийка.

Мадам Льоблан се намръщи, след това му се усмихна свенливо.

— Винаги пестиш комплиментите си, Джейк, нали?

— Само когато се налага, скъпа — разсмя се Джейк. — А сега…

— Мислех, че ще се завърнеш по-рано — рече тя, като го поведе към една маса и му наля чаша шампанско.

— Намери ли дрехите, Бела? Нямам много време. Откакто се завърнах, не ми остава много време. Едва сега успях да дойда насам.

— Значи не си бил на кораба?

— Не. Защо?

— Мисля, че имам една малка изненада за теб.

— Проклятие, Бела! Не ми трябват никакви изненади.

— Ще прекараш ли нощта с мен, Джейк?

— Нямам време. Знаеш го много добре.

— Просто ме използваш, за да купиш дрехите за онази жена, Александра.

Джейк се намръщи, а изражението му стана заплашително. Льоблан усети, че е отишла твърде далеч. Джейк имаше дяволски нрав. Беше убивал мъже, които бяха предизвикали гнева му.

— Съжалявам, Джейк. Просто не успявам да сдържа ревността си, когато си с друга жена.

Изражението му се смекчи почти незабележимо.

— Ти никога не си била истински ревнива, Бела. Защото в живота ти има само една личност, за която си загрижена и това си ти. Не се мъчи да ме убеждаваш в противното. Прекалено дълго се познаваме и знаем много един за друг.

Мадам Льоблан нацупи хубавите си устни.

— Защо не вземеш мен, вместо онази…

— Отивам в Тексас, Бела, и то завинаги. Мястото ти не е там. Там е твърде диво. А ти харесваш всичко това и имаш нужда от него — очите му огледаха богатия салон.

— Значи не мога да променя нищо, защото съм квартеронка, родена в Ню Орлиънс?

— Не, но си направила доста. А сега, с тези спекуланти бизнесът ти процъфтява, нали? Те не знаят, че си квартеронка, нали, Бела?

— Защо трябва да го знаят? — сви рамене мадам.

Джейк кимна и се усмихна иронично.

— Няма да им кажеш, нали, Джейк? — неспокойно попита тя.

— Не. Заминавам за Тексас. Ще мине доста време, преди да се върна.

— Мога да се справя в Тексас — нацупи се отново Льоблан. — Не искаш да се ожениш за мен, защото съм квартеронка, но мога да мина за бяла и ти го знаеш. Аз съм по-хубава и по-способна от всяка бяла жена, дори от тази Александра. Можех да отида на север, както направиха други квартеронки. Нямаха голям избор, след като покровителите им отидоха да воюват. Но аз останах, Джейк. Останах да чакам кога най-сетне ще разбереш колко добре се чувстваме заедно.

Джейк се намръщи. Никога не беше чувал Бела да говори по този начин. Винаги досега тя се наслаждаваше на връзката им, когато прекарваха заедно, но никога не беше искала от него нещо подобно. Женитба? Щеше да бъде ужасна съпруга и нямаше да издържи дори шест месеца в Тексас, освен ако не се уредеше в някой публичен дом. Не беше силна като Александра, не беше боец. Не, Бела беше южняшка квартеронка, красиво украшение, родена и възпитана да бъде любовница на джентълмените — южняци. Не би могла, а и не би искала да прави нещо друго.

— Виж, Бела, от самото начало знаеше, че няма да се оженим. Не съм човек, подходящ за семейство.

— Ами тази Александра?

— Какво те кара да мислиш, че ще се оженя за нея? Просто искам да имам жена, когато отида в Тексас. Там жените не са много, а тя е силна и достатъчно решителна, за да се справи. Стой тук, където ти е мястото, Бела. Не идвай в Тексас. А сега, къде са дрехите? — попита той, тъй като мисълта за златистата коса и гневните зелени очи, които беше оставил заключени в каютата си, неочаквано събуди нетърпението му.

Твърде дълго беше разделен от Александра. Въпреки цялата й съпротива, към края тя го желаеше толкова силно, колкото и той нея. Проклятие! Никога не беше желал толкова силно някоя жена. Не знаеше нищо за нея, но това нямаше значение. Тя му принадлежеше и никога нямаше да позволи друг мъж да я докосне. Кипваше от ярост всеки път, щом си помислеше за онзи янки, който я бе изнасилил, за да я принуди да се омъжи за него. Трябваше той да бъде първият й мъж.

Тази мисъл накара кръвта му да заври. Изруга мислено, желаейки по-бързо да се отърве от Бела и от Ню Орлиънс. Сега повече от всичко искаше да бъде с Александра в Тексас. Не я обичаше, но в нея имаше нещо, което го караше да забрави всички останали жени. Не, каквато и да беше причината за желанието му, тя не беше любов. Това беше невъзможно. Тя беше дива котка, която го мразеше. Тази мисъл, го накара да се разсмее наум. Мразеше го, но същевременно го желаеше, макар да не би признала нищо друго, освен омразата си към него. Е, щеше да бъде цяло удоволствие да опитоми тази дива котка. Тя и Тексас щяха да си подхождат.

— Искаш ли да видиш изненадата ми или възнамеряваш цяла вечер да стоиш тук с издути панталони? Знаеш, че за този проблем могат да ти помогнат и други жени, освен онази червенокоса кучка — остро рече Бела. Никога не беше виждала Джейк в такова състояние. Значи отмъщението й щеше да бъде още по-сладко.

— Нямам време за изненади, Бела.

Мадам Льоблан се усмихна загадъчно, уверена, че отмъщението й скоро ще се осъществи. Както всички бели мъже, и Джейк никога не можеше да я разбере. Нея, квартеронката, в чийто вени течеше френска, испанска и малко негърска кръв, и чиито корени се губеха в тъмните африкански джунгли и в миналото на цивилизована Европа. Жените с кръв като нейната използваха разнообразните си наследствени дарования, за да постигат целите си. Мъжете харесваха тъмните им коси, чувствената им красота, грижливо затворена в обвивката на европейската цивилизация, но всъщност те търсеха дивата им несдържана африканска природа. Бела би използвала всичко, за да постигне отмъщението си — от магията до християнските молитви. Трябваше на всяка цена да раздели Джейк от Александра, а плановете й бяха добре пресметнати.

— Имаш време за тази изненада, Джейк. Ела горе с мене. Там са дрехите, а и още нещо… — додаде тя, оставяйки думите да увиснат недоизказани във въздуха, насочвайки се към горния етаж.

Джейк неохотно я последва. Искаше да вземе дрехите и да се раздели с Бела. А също и с Юга. Тук имаше много малко неща, които да задържат един истински мъж, а щом спекулантите привършеха с изнасянето на останалото, за южняците щеше да има само бедност и смърт. Почти не забелязваше чувственото, извиващо се тяло на мадам Льоблан, която го водеше към апартамента си. Усмихвайки се самодоволно, Бела го преведе през няколко стаи до един малък килер.

— Каза, че тази Александра има необичайна коса — червеникаворуса и е много красива.

Джейк се поколеба, след това внимателно погледна Бела. Номерата й нямаха край, но какво ли беше измислила този път?

— Точно така.

— Много интересно — рече тя, а големите й черни очи проблеснаха. — Бих искала да видиш двойката в тази спалня. Не съм сигурна, но мисля, че ще ти бъде интересно.

Джейк се намръщи, а гневът му се събуди.

— Добре тогава, но никакви други игрички. Бързам.

Влязоха в малкия тъмен килер и мадам Льоблан отметна гоблена, който покриваше стената. И преди го беше водила да наблюдава по този начин, но това не му доставяше удоволствие. Беше човек на действието. Приближи око към малката дупка, през която ясно се виждаше леглото, при това съвсем отблизо.

На пода се виждаха захвърлени ярка оранжева рокля и подходящо бельо, а също и мъжки дрехи. Погледна двойката и се ухили. Бела наистина беше намерила истинска похотливка, тъй като тази жена просто поглъщаше мъжа.

Изведнъж се втренчи изненадано. Завивките частично разкриваха лицата им. От устните му се откъсна проклятие, щом осъзна, че вижда Александра в прегръдката на Джайлс. Тя го прегръщаше, молеше го за онова, което винаги беше му отказвала и срещу което се беше съпротивлявала. Нямаше никакво съмнение, че това са те. В душата му пламнаха гняв и омраза, докато наблюдаваше потните им, гърчещи се тела със замъглени от яростта очи. Въпреки това не можеше да се откъсне от дупката. Гледаше как Джайлс придръпва към себе си стенещата Александра и след това потъва дълбоко в нея. Сякаш нещо се скъса в Джейк. Обърна се сякаш ослепял и отблъсна Бела настрани.

Тя погледна през дупката, за да се увери, че наистина се случва онова, което искаше. След това последва Джейк, който се отдалечаваше с широки, гневни крачки. Най-накрая го настигна в спалнята си и като го сграбчи за ръката, увисна на нея, сякаш възнамеряваше да я откъсне.

— Е, Джейк, възможно ли е това да е хубавата Александра?

Изведнъж видя погледа му, пусна ръката му и отстъпи изплашена назад. Никога през живота си не беше виждала такъв студен, безмилостен гняв, а сега той беше насочен срещу нея. Боеше се. Какво беше направила? Дали не беше стигнала прекалено далеч?

— Не грешиш. Бела — каза Джейк с овладян, хладен глас. — Наистина това е Александра. Не знам как се е озовала тук. Не искам и да знам. Сигурен съм, че си успяла да го уредиш по някакъв начин, но не без нейно съдействие. Хубавата Александра няма да дойде с мен в Тексас.

Обърна се и гневно излезе от стаята.

Мадам Льоблан не го последва. Беше твърде изплашена. При сегашния си гняв сигурно можеше да убие човек. След това се усмихна злобно. Планът й сработи. Джейк завинаги щеше да намрази Александра, защото я считаше за измамна проститутка. Отмъщението й беше сладко, много сладко, но това беше само началото му. Може би скоро, съвсем скоро щеше да отвори публичен дом в Глейвстън. Знаеше, че бизнесът там процъфтява. Познаваше няколко собственички на публични домове, тъй като често им беше осигурявала момичета. Да, след като Александра беше отстранена, можеше отново да преразгледа плановете си за Джейк. Разсмя се силно и мързеливо се отпусна на леглото. Животът беше хубав, наистина хубав.

Никога в живота си Александра не беше се чувствала толкова странно. Знаеше, че Джайлс е в нея, дълбоко в нея, но го желаеше, нуждаеше се от него със странна, изгаряща треска, каквато никога не беше чувствала. Забиваше нокти в раменете му, стенеше от желание и разочарование, докато той продължаваше дълбоките си, проникващи движения. Но това сякаш не беше достатъчно. Всичко й се струваше замъглено, размазано, сякаш не беше в леглото с мъж, когото никога не беше желала, дори не беше му позволявала да я докосне. А сега изведнъж приемаше всичко, което й правеше, дори искаше още и сякаш нищо не можеше да задоволи копнежа, който я изгаряше. О, какво ставаше с нея?

Чу, че Джайлс стене в екстаз, а след това видя тържеството в черните му очи. След той стана и се отдалечи. Александра остана да лежи на леглото, разкъсвана от разочарование и злощастие, от незадоволеност. Джейк. Тя искаше Джейк. Той можеше да спре болката в нея. От очите й бликнаха сълзи. Премигна гневно. Не. Беше дала обещание, което трябваше да изпълни. Нищо друго.

Джайлс се приближи съвсем гол към нея като в сън, с чаша в ръка. Александра отпи. Течността беше гъста, сладка, леко горчива. Джайлс взе чашата от ръката й. Стори й се, че вижда злобно пламъче в очите му. Опита се да прогони тази представа, но усети, че главата й се замайва. Александра потъна в мрачните бездни на забравата.

Тринадесета глава

Александра лежеше в леглото и не смееше да помръдне, за да не й прилошее отново. Остана неподвижна, докато усещането постепенно отмина и мислите й отново се проясниха. Последното, което си спомняше, беше необяснимата й страст към Джайлс. Не можеше да забрави безсрамието и желанието си. Как се беше случило това? Сега изпитваше само отвращение.

Трябва да се махне от публичния дом. Повече не можеше да вярва на мадам Льоблан. Очевидно беше помогнала на Джайлс да влезе в спалнята й. Колко ли беше платил Джайлс за тялото й?

Реши да провери силите си. Надигна се от леглото. Ахна от изненада. Не се намираше в публичния дом. Стаята пак беше спалня, но беше боядисана в бледи, хармонични цветове и подредена с вкус, макар всичко да говореше за бавен упадък.

— Всичко е наред, мила. Не се страхувай — каза нечий мек глас.

Александра се огледа. В един люлеещ се стол до леглото седеше дребна жена, която се усмихваше. Приглушената слънчева светлина влизаше в стаята през прозореца зад жената и хвърляше златисто сияние върху неподвижното й тяло. Слаб, влажен ветрец полюляваше ефирните, бели пердета, които закриваха прозореца. Не се чуваше никакъв звук. Александра потрепери. Мястото изглеждаше някак странно — сякаш в него нямаше живот и все пак не беше мъртва пустош. Къде ли се намираше?

— Добре дошла в плантацията на семейство Джермън, Александра — продължи тихият глас.

Джермън! Александра бързо спря очи върху жената. Беше дребна, свита, кожата беше изпъната върху костите й, но все още имаше следи от някогашната й красота. Не беше старица, но вече не беше млада. А в чертите й имаше нещо познато. Но преди всичко жената изглеждаше болна, сякаш постоянно я мъчеше нещо.

— Плантацията на Джермънови ли? — попита Александра, оглеждайки се смутено. Как беше попаднала тук? Последното, което си спомняше, беше, че се намира с Джайлс в публичния дом.

— Да, радваме се, че си тук. Не е толкова хубаво, колкото беше някога, но въпреки това си добре дошла — продължи жената със същия тих глас. Тя отметна назад един сиво рус кичур със слабата си, похабена от работа ръка. — Разбрах, че си дошла в Луизиана, за да откриеш Елинър и Джейкъб Джермън.

Александра се наклони към нея.

— Да. Всъщност, да. Трябва да се срещна с тях. Изминах доста път.

— Много приличаш на баща си, Александра.

Александра учудено ококори очи.

— Баща ми пи? Не… не разбирам.

— Аз съм Елинър Торсен Джермън. Моля, наричай ме Елинър. А ти трябва да си дъщерята на Александър Кларк?

Александра се усмихна и кимна на жената, изпускайки въздишка на облекчение.

— Елинър Джермън. Толкова се радвам — отпусна се тя на възглавницата.

— Много съм щастлива, че си тук, но, честно казано, не разбирам нищо. Джайлс не ми каза нищо друго, освен, че търсиш мен и моя син.

Александра неочаквано се намръщи и отново седна.

— Джайлс ли? Джайлс Бомонт? Какво общо има той с цялата история?

Елинър изглеждаше малко смутена.

— Но Джайлс те доведе тук. Джайлс Бомонт Джермън.

Александра се втренчи в нея съвсем изненадана.

— Тук ли живее Джайлс Бомонт Джермън?

— Да. Той е доведен брат на Джейкъб Джермън. Джайлс Бомонт Джермън-трети е първородният син на съпруга ми от една жена от Ню Орлиънс с креолски произход.

— Да, разбирам — бавно каза Александра. Наистина започваше да разбира, че мадам Льоблан вероятно се е свързала с Джайлс, когато научи от нея за желанието й да отиде до тяхната плантация. Но защо?

— Съжалявам, че моят син не е тук. Предполагам, че си искала да видиш и него, нали?

— Да, така е — Александра й хвърли остър поглед. — Той не е ли тук? Не разбирам. Това не е ли неговият дом?

Елинър въздъхна дълбоко. Започна тихо да кашля. Кашлицата се усили, докато накрая разтърси цялото й тяло. Измъкна памучна кърпичка и я притисна към устните си. Когато най-накрая пристъпът отмина, Елинър се отпусна в стола, бледа и изтощена, и бързо прибира кърпичката.

Но Александра все пак успя да види кървавите петна по нея. Погледна внимателно жената и разбра, че тя наистина е много болна.

— Мога ли да ви помогна? — колебливо попита тя.

Елинър поклати отрицателно глава, без да каже нищо.

Александра смутено се огледа, без да знае какво да прави или как да действа по-нататък.

— Всичко е наред, Александра. Добре съм — най-накрая рече Елинър.

Александра погледна към Елинър и видя, че изморените й, сини очи я наблюдават с голямо любопитство.

— Дошла си тук, за да търсиш мен и семейството ми, но все още не си ми казала защо?

— Съжалявам — изчерви се Александра. — Предполагам, че изглеждам като същинска янки с лоши маниери.

— Не, скъпа — тихо се разсмя Елинър. — Трябва да помниш, че и аз съм севернячка. Не успях да привикна към Юга и странностите на южняците — рече тя с такъв глас, че Александра усети колко е самотна и изморена.

Александра се досети, че вероятно с бързия си говор и рязката си реч на севернячка е напомнила на Елинър за изгубения й дом и семейство. Затова побърза да разкаже историята си.

— Съжалявам, Елинър, но баща ви почина няколко дни, преди да напусна Ню Йорк.

Елинър скри лице в скута си, а малкото й, слабо тяло се разтърси от мълчаливи ридания.

Александра погледна съчувствено към нея. Все още не беше плакала за човека, когато бе обичала повече от всеки друг. Не би могла и сега да заплаче, дори с дъщеря му. Сърцето й сякаш се бе вледенило. Беше преживяла такива неща, че единственото чувство, което все още можеше да изпитва към някой мъж, беше омразата.

Най-сетне Елинър вдигна глава и избърса насълзените си очи.

— Това ли дойде да ми кажеш?

— Много повече, Елинър. Когато баща ви умираше, той ме помоли да дойда тук и да ви кажа, че съжалява и че винаги ви е обичал.

В очите на Елинър отново бликнаха сълзи.

— И аз го обичах, Александра. Той беше всичко, което имах, преди да срещна съпруга си. Сърцето ми се късаше, когато го напусках, но се налагаше — толкова силно обичах съпруга си. Освен това исках Джейкъб да наследи бащиното си имение. Исках онова, което беше най-доброто за сина ми. Исках да наследи бащината си плантация. Само че…

— Да? — подкани я Александра.

— Само че — продължи Александра, сдържайки сълзите си — съпругът ми беше вече мъртъв, когато пристигнах тук. Мъртъв. Изминах целия този път, скарах се с баща си, за да открия, че той е мъртъв и погребан. Дори не успя да види сина си. Умрял на място, хвърлен от един кон.

— О, съжалявам. Колко ужасно! Но защо не се върнахте при баща си?

Елинър леко вдигна брадичката си.

— От гордост. Бях твърде горда, за да призная, че съм сгрешила, твърде неопитна, за да кажа, че съжалявам, а освен това мислех, че Джейкъб трябва да расте със семейството си, дори след като научих, че баща му… — тя се поколеба малко преди да продължи. — Беше жесток удар за мен да науча, че съпруга ми е бил женен и преди. За една красива креолка от Ню Орлиънс. Тя умряла при раждането. Преди да се влюби в мен, е бил влюбен в нея. Никога не успях да разбера дали ме е обичал толкова силно, както аз го обичах. Остави ме бременна в Ню Йорк, за да се върне тук, когато разбра, че баща му е болен. Каза ми, че трябвало да ръководи плантацията, но вътрешно съм се съмнявала. Винаги съм се съмнявала.

— Разбира се, че ви е обичал. Та той се е оженил за вас, нали?

Елинър слабо се усмихна.

— Да, ожени се, а аз не му предложих нищо — нито пари, нито известно фамилно име, като първата му жена. Сигурно ме е обичал, нали?

— Разбира се — кимна Александра, — а и вие сте била много красива.

— Да, бях. Той обожаваше русата ми коса и сините ми очи. Беше толкова привикнал към красотата на тъмната креолка, че моята светла коса му доставяше голямо удоволствие.

— Значи — колебливо каза Александра, — в края на краищата всичко е било наред при вас.

— В някои отношения всичко беше наред. А в някои отношения изобщо не беше. Разбирате ли, плантацията и всичко друго остава за първия син, а за втория няма нищо. По този начин се наследява в това семейство. А и за първия син няма да остане много, ако данъците продължават да растат.

— Какво имате предвид?

— Искам да кажа, че ако не можем да платим прекомерните данъци, които ни налагат северните политици, ще изгубим плантацията.

— Не можете да изкарвате прехраната от тази хубава земя? — очите на Александра се ококориха.

— Не. Югът тъне в разруха и се съмнявам дали някога ще се възстанови — тъжно рече тя.

— А земята, памукът?

— Има земя, но няма роби? Няма памук, защото няма роби, които да обработват земята и да берат памука. Не разбирате ли? Без тези работници Югът вече не съществува. Мразех робството, но за някои хора то осигуряваше прекрасен живот.

— А синът ви? — кимна Александра, без напълно да я разбира.

Елинър се усмихна, а мислите за сина й промениха изцяло лицето й. Стана отново почти красива.

— В края на краищата Джейкъб спечели. Той не се нуждае от теглото на Юга. Малко след като престана да бъде момче, избра свой начин на живот. Мисля, че винаги е знаел. Не, нищо от тази плантация няма да остане за него. Когато дядо му умре, всичко ще остане на Джайлс.

— Все още ли е жив?

— Разбира се — дрезгаво се засмя Елинър. — Трудно ще се намери нещо, което би могло да умори този старец. Войната само го направи още по-силен. Ще остави всичко на Джайлс, на първия син, както преди това баща му оставил всичко на него, на първия син. Знаете ли, той има по-малък брат, Ламар. За него не е имало нищо, така че той напуснал и отишъл в Тексас.

— В Тексас ли? — попита Александра, а това й напомни за Джейк, но бързо пропъди тази мисъл от главата си.

— Да, той притежава голям парцел земя, който мексиканското правителство му е предоставило безвъзмездно и успял да го запази през всички несгоди, дори през войните. Не е успял да натрупа състояние и животът винаги е бил суров към него, но има своята земя и своите мечти. Там живее синът ми. Преди известно време отиде в Тексас при чичо си, Ламар Джермън. Искаше да замина и аз с него, но Тексас не е място за жени, а и здравето и годините ми не са подходящи за такъв суров живот. Твърде късно е за мен.

— Твърде късно ли? Какво искате да кажете? Ако искате да отидете в Тексас, ще отидем двете.

Елинър тъжно погледна Александра.

— Не, скъпа моя. Не съм добре. Не ми остава още много да живея. Животът беше прекалено суров към мен, а и климатът тук е твърде влажен за дробовете ми. Но скоро всичко ще свърши.

— О, не! Току-що ви открих. Аз, аз…

Елинър поклати глава.

— Идването ти тук е голяма радост за мен. Щом знам, че баща ми все още ме е обичал и ми е простил, когато е умирал, това ще облекчи собствената ми смърт. Винаги съм изпитвала чувство за вина и съжаление. С годините тези чувства ставаха все по-силни. Но твоите думи променят нещата, за което трябва да благодаря на теб.

— Щастлива съм, че ви помогнах, но все още…

— Можехте да видите и сина ми. Той си тръгна едва вчера. Дойде да ме види, преди да се върне в Тексас. Отново настояваше да тръгна с него. Сега казва, че там е по-добре и че той и Ламар имат големи планове за Тексас и за тяхното ранчо. Ще се справят, сигурна съм. Но не мога да отида. Няма да понеса пътуването.

— Съжалявам, че съм го изпуснала. Дядо му много го обичаше. Трябва да се срещна и с него. Дадох дума.

— Пътят до Тексас е дълъг, а там цивилизацията прави първите си стъпки, при все че и тук вече не е това, което беше някога. За самотна жена Югът е твърде опасен. Изненадана съм, че си успяла да стигнеш дотук. Цяло щастие е, че са попаднала на Джайлс.

— Да, нали — хладно каза Александра, решена да напомни на Джайлс за играта, която беше играл с нея. Нямаше желание да съжителства под един покрив с този мъж, но все още не можеше да изостави Елинър.

— Радвам се, че си тук, Александра. Тук е доста самотно за една жена. Все пак ми се искаше да се беше срещнала с Джейкъб. Чувствам, че двамата ще си допаднете. Той е смел мъж. Вярвам, че и ти притежаваш смелостта, а също и гордостта, които има Джейкъб. Но нека не говорим за него, нека просто да се порадваме една на друга. Толкова дълго не съм разговаряла с млада жена.

В този момента се чу почукване. Вратата се открехна, и в процепа се видя едра чернокожа жена, която носеше поднос.

— Влез, Ейба — каза Елинър с очевидна топлина в гласа си.

Жената влезе в стаята с широка усмивка и постави подноса в скута на Александра.

— Ето, дете. Яж. Обзалагам се, че си огладняла — рече Ейба, като отстъпи назад и кръстоса ръце върху едрия си бюст.

— Благодаря — усмихна се Александра. — Много мило, но не трябва да се тревожите за мене.

— Нямаме чак толкова грижи, дете. Разбира се, имаше време, когато…

— Преди войната всичко беше различно — прекъсна я Елинър. — Това е Ейба, Александра. Ейба, това е една близка приятелка на баща ми. Той е бил неин покровител. Това е мис Александра Кларк. Донесе ми новини от къщи. Баща ми е умрял. Вече нямам друго семейство, освен това тук, — в гласа й прозвуча тъга.

— Съжалявам, мис Елинър наистина съжалявам, но вие имате хубав син, Джейкъб Джермън наистина е хубав мъж.

— Благодаря. Ейба. Александра би искала да види и него, но го изпуска, нали?

— Да, изпусна го. Жалко.

— Съжалявам, че съм го изпуснала, но той сигурно ще се връща от време на време. Искам да прекарам известно време с Елинър. Затова дойдох тук — заяви Александра, мислейки си, че не би могла да напусне дъщерята на Олаф, дори да иска. Вече знаеше, че Джейкъб Джермън е добре, но не и Елинър. Трябваше да остане и да помогне на Елинър, доколкото можеше.

— Благодаря ти, мила. Разбира се Джейкъб ще се връща, но човек не знае кога ще реши да си дойде.

Александра започна да яде гъстата супа. Беше много вкусна, особено с дебелия резен царевичен хляб. Наистина не предполагаше, че е толкова гладна. След разкоша на публичния дом не можеше да не забележи, че чинията и лъжицата вероятно са взети от кухнята. Изглежда, че за Юга наистина бяха настанали тежки времена.

След като приключи с храната, Александра погледа към двете жени.

— Искам да ви кажа, че съм готова да направя всичко, каквото е необходимо. Може би не съм много добра в домакинската работа, но ще се радвам да ви помогна. Можете да бъдете сигурни.

— Много се радваме, че си дошла да ни видиш, но все пак си наш гост. И дума не може да става да работиш — възрази Елинър.

— Но аз имам точно такива намерения. Синът ви нали ви помагаше?

— Разбира се. Джейкъб винаги прави каквото е по силите му, когато е тук, но…

— Тогава мислете за мен по същия начин. Чувствам се част от семейството.

По лицето на Елинър протекоха сълзи.

— Толкова си добра, скъпа. Разбирам, че искаш да ни помогнеш, но наистина…

— А сега, мис Елинър, достатъчно. Трябва да ви отведа в леглото — прекъсна я Ейба. — Мис Александра, остани тук. Аз ще се върна за подноса.

Ейба помогна на Елинър да стане от креслото и я поведе през стаята. До вратата двете се обърнаха.

— Благодаря, че дойде, мила. Ще се чувствам много по-добре. Само се страхувам, че ми се струпа доста — каза Елинър.

Двете жени излязоха от стаята. Александра седна в голямото легло и се замисли за тежкото положение на тези хора. Ейба й напомни за чернокожата жена на Бахамските острови. Зачуди се защо ли е останала тук, след като беше свободна.

Чу се тихо почукване. Ейба влезе бързо със заговорническо изражение. Приближи се към леглото и заговори:

— Дете, радвам се, че дойде точно по това време. Мис Елинър отпада бързо, а настоява да работи. Господарят Джайлс дори пръст не помръдва. Постоянно ходи да играе комар в Ню Орлиънс. Мистър Джермън се е затворил в библиотеката и пресмята загубите от войната. Така всичко остава на ръцете на бедната мис Елинър и тя едва успява да свърже двата края. Аз готвя и чистя, но вече не съм толкова пъргава. Нямаме мъж, който да върши тежката работа.

— Как се справяте тогава?

— Трудно, дете. Трудно. Мистър Джейкъб току-що си тръгна, така че засега имаме дърва. Ремонтира някои неща из къщата. Той е добър работник, но едва ли скоро ще си дойде. Беше ужасно разстроен, че мис Елинър не иска да отиде с него. Сърцето й се къса, като си помисли, колко здрава и щастлива се чувства с него, а същевременно знае, че едва ли ще го види отново.

— Няма да го види отново ли?

— Докторът казва, че носи душа под наем. Щеше да изкара повече, ако живееше при по-сух климат и не й се налагаше да работи толкова много напоследък. Тази война я уби като куршум в сърцето.

— Толкова съжалявам — тъжно рече Александра.

— Виждаш, че не е добре. Почти се съсипа да се грижи за мистър Джейкъб, за да му доказва, че е силна както обикновено.

— А той повярва ли й?

— Сигурно. Той не иска да повярва колко болна е я. А и тя не иска мистър Джейкъб да се безпокои за нея. Освен това бързаше и не искаше да си губи времето с нея, за да я чака да умре. Разбира се, не би тръгнал, ако знаеше. Все пак никога не се е задържал дълго време. Не се разбира много с брат си и дядо си. Дете, нали няма да изоставиш мис Елинър?

— Няма, Ейба. Ще остана тук толкова дълго, колкото е необходимо.

Старата жена с облекчение въздъхна.

— Сваляш голям товар от плещите ми. Когато тя умре и аз ще си ида. Имам приятели на север. Дори бях уредила пътуването си дотам, но за нищо на света не бих оставила сама мис Елинър с тези двама мъже. Разбирате ли, когато мистър Джейкъб беше малък, се грижех за него така, както и за мистър Джайлс. Сега мога да кажа, че мистър Джейкъб ми беше любимец. Беше същински дявол, но и много добър. Постоянно правеше пакости, но не се криеше. А мистър Джайлс е креол и когато направеше някоя беля, се криеше като невестулка. Никога не трябва да вярваш на хубавото му личице — поклати глава Ейба и се усмихна на себе си. Те бяха нейни деца и щяха да останат такива.

— Виж, Ейба, нямам голям опит, но ще сторя каквото мога, за да помогна. Ако ми покажеш какво да правя, ще го правя с радост, стига да задържим Елинър в леглото.

Ейба бавно кимна, след това се усмихна широко.

— Съжалявам, че изпусна мистър Джейкъб. Имам някакво предчувствие за вас двамата в старите си кости — да, може би ще отидеш в Тексас. Той има нужда от хубава, силна жена като теб.

Александра се изчерви.

— Не си търся мъж, Ейба. Дойдох, за да изпълня обещанието, което дадох на Олаф Торсен, това е всичко.

Ейба не каза нищо, но вдигна вежди и тихо се засмя.

— Е, дете, сигурно мога да използвам помощта ти, но за това старо място не може да се направи много. Продадоха порцелановите съдове и сребърните прибори. Скоро ще започнат да продават мебелите и картините или ще продадат земята. Никога вече няма да бъде както преди, но с твоя помощ поне ще можем да поддържаме чисти и удобни няколко стаи.

— Тук ли са нещата ми? — попита Александра.

— Мистър Джайлс донесе една чанта. Много е забавно, че си го срещнала в Ню Орлиънс. Има нещо подозрително в цялата история, но няма значение. Никога не съм успявала напълно да разбирам мистър Джайлс.

Александра погледна встрани, защото се боеше, че Ейба би могла да прочете прекалено много в очите й. Джайлс! Само как го мразеше!

Четиринадесета глава

Задъхана и потна, Александра вдигна тежкия поднос с храна, за да го отнесе в къщата. Никога през живота си не беше работила толкова много, както този следобед в кухнята. Помещението беше голямо, старомодно и беше пригодено за много слуги. Сега бяха само двете с Ейба. Разбира се, не готвеха за много хора, но въпреки това работа за вършене не беше малко. Бяха готвили и чистили през целия следобед. Александра едва сега разбираше колко много работа е нужна, за да се поддържа една къща. Погледна зачервените си, подути ръце и разбра, че вече не са меките, бели ръце на дама. Но това сякаш нямаше никакво значение. Тези хора се нуждаеха от нейната помощ и тя се радваше, че може да им я окаже.

В кухнята беше неприятно горещо. Досега не беше попадала в подобен влажен въздух. Сякаш се задушаваше при всяко вдишване. Направо си беше за учудване, че Елинър е издържала толкова дълго.

Пристъпи навън в хладната привечер и красивата къща се извиси пред нея. Последните слънчеви лъчи я къпеха в златен дъжд, който прикриваше упадъка и бавното разрушение. Представи си как е изглеждала някога — меки гласове, носещи се в знойния въздух, песни откъм полята и колибите на робите. Сигурно животът е бил хубав за онези, които не са поглеждали извън къщата, към колибите зад нея или към дългите редици роби, работещи под палещото южно слънце.

Кухнята се намираше в отделна постройка, така че топлината и миризмите да не безпокоят хората, живеещи в къщата. Сега вече това бяха подробности. Разстоянието между двете сгради се стори ненужно голямо на Александра, която залиташе под тежкия товар върху изморените си нозе. Макар вече да нямаше причини за това, мистър Джермън все още спазваше порядките, така че на Ейба и Елинър се налагаше да изпълняват желанията му, независимо от това колко работа им се отваряше. Той все още беше глава на плантацията на Джермънови и те работеха за него, както бяха работили всички жени преди тях.

Ейба стоеше в кухнята, която сега й служеше за дом. Постройката беше достатъчно голяма. През зимата беше топла и в нея не духаше постоянно, като в главната постройка. Освен това тя беше негърка. Мистър Джермън никога не би й позволил да заеме стая в дома му, въпреки че вече не беше робиня. За него миналото не беше мъртво, а бъдещето беше без значение.

Александра с нетърпение очакваше срещата си с него, тъй като не бе видяла никой друг, освен Ейба и Елинър. Те й разказаха за него. Как ли щеше да приеме появата на нова жена в къщата? Е, определено нямаше да му бъде в тежест, тъй като работеше за поддържането на дома.

Не посмя да мисли за Джайлс. Просто не можеше да повярва, че и той е от семейство Джермън. Защо бе скрил този факт от нея? Какви ли други планове кроят с мадам Льоблан за нея? А може би вече са постигнали онова, което са искали? Не можеше да разбере нито тях, нито мотивите им, но беше твърдо решена скоро да открие тайната. При първата възможност щеше да се противопостави на Джайлс. Не се боеше от него, само се чувстваше смутена и любопитна, а най-вече изпълнена с омраза.

Следвайки указанията на Ейба, Александра побърза да влезе в къщата, като бутна с крак вратата. Жените вече не носеха поли с широки обръчи, но въпреки това голямата врата стоеше като спомен за отминалото време.

Ръцете я боляха от тежестта на подноса. Тръгна по слабо осветения коридор към стаята, за която Ейба й беше казала, че е главната столова. Задържа подноса с една ръка, с другата отвори широко вратата и влезе. Силната светлина я заслепи, така че се наложи няколко секунди да остане неподвижна, докато очите й привикнат.

Най-накрая отново можеше да вижда. Бързо се насочи към голямата маса, пренебрегвайки погледите, който чувстваше, че са вперени в нея и остави тежкия си товар. Избърса ръцете си в грубата памучна престилка, препасана около кръста й и огледа хората, насядали край масата. Елинър, която изглеждаше по-силна и отпочинала, й се усмихна. Джайлс изглеждаше много развеселен. Погледите им се срещнаха и веждите му леко се повдигнаха нагоре. Мистър Джермън я изгледа над очилата си и сбърчи нос.

— Това ли е момичето, Елинър? — наруши мълчанието мистър Джермън.

— Да, това е Александра Кларк, мистър Джермън, младата дама, за която ви казах.

— Не прилича много на такава. Защо е облечена така? Мислех, че ви е някаква роднина.

— Тя, тя помогна на…

— През целия следобед работих в кухнята ви, мистър Джермън. Някой трябва да свърши работата, а Елинър очевидно е твърде болна — Александра сама се изненада от думите си, защото избухването й бе неочаквано дори за самата нея. Беше изморена и разгневена, а високомерието на мистър Джермън беше последната капка, преляла чашата на търпението й.

Мистър Джермън отвърна очи от нея, сякаш видът й беше противен.

— Всички янки си приличат. Никаква почит и уважение към по-възрастните.

— Мистър Джермън… — намеси се Елинър.

— Е, щом иска да работи като слугиня в къщата ми, така да бъде. Предполагам, че така или иначе, тези проклети янки разбират само от това — продължи той, все още, без да гледа към Александра. — Добре, сервирай храната, преди да е изстинала, момиче.

Александра не можеше да повярва на ушите си. Какво нахалство! Искаше й се да хвърли храната в лицето му и да си излезе, но вместо това пое дълбоко дъх, за да се овладее и започна да вдига капаците от съдовете.

— Ще ти помогна, Александра — предложи Елинър и понечи да стане от стола си.

— Не, не, моля те, Елинър. Бих предпочела да не го правиш. И без това достатъчно дълго си сервирала на тази маса. Имаш нужда от почивка.

— Остави момичето да сервира щом иска, Елинър. И без това не можем да си позволим да храним още един янки за нищо — изръмжа мистър Джермън, впервайки поглед в Александра.

Александра видя, че Елинър заби поглед в скута си. Започваше да й става съвсем ясно какво й се бе налагало да понася сред това честолюбиво и непреклонно семейство. Никога не бе мислила, че ще издържи да се отнасят с нея като с по-низш северняк, независимо от причините. Но, ето, тя стоеше тук и мълчаливо приемаше думите и поведението на този човек. Да, имаше причини, поради които една жена можеше да изтърпи този начин на живот.

Постави храната в средата на масата. Не възнамеряваше да сервира на всеки поотделно. Беше твърде изморена, а и не се налагаше. За щастие всички седяха в единия край на дългата маса. Трапезарията беше хубава, с масивни, тъмни мебели, които все още ярко блестяха от редовното почистване на Елинър. Обаче масата вече не беше украсена със сребърни прибори и хубав порцелан. Използваха най-обикновена съдове от кухнята.

След като освободи подноса, Александра седна на свободното място до Елинър. Обиколи с поглед останалите, всички гледаха към нея, като че ли очакваха още нещо.

— Не е нужно да сервирам на всеки. Изморена съм и можем просто да си подаваме блюдата един на друг. И без това не са много.

— Разбира се, мила — бързо рече Елинър, вдигна едно блюдо и го подаде на мистър Джермън.

Той го пое и гневно я погледна.

— Ако няма много да ви затрудни, нека първо се помолим, както правят добрите християни.

Елинър хвърли бърз поглед към Александра, давайки й знак с глава, че това е обичай в къщата, така че тя сведе глава. Нямаше нищо против, но можеха да й кажат за привичките в дома им. Мистър Джермън продължи молитвата толкова дълго, че накрая Александра реши, че яденето несъмнено ще изстине. Най-накрая молитвата завърши. Започнаха да си сипват от блюдата. Храната беше добра, макар и проста. Александра иронично си помисли, че проститутките в публичния дом на мадам Льоблан се хранят по-добре от изисканите плантаторски семейства. Старата аристокрация от Юга сигурно си мислеше, че светът се е преобърнал надолу с главата.

На масата не се водеха много разговори. Елинър се хранеше с малки хапки, като птиче, сякаш се боеше да не изяде прекалено много. Александра ядеше с апетит, чувствайки гневните погледи, които старецът често-често й отправя. Джайлс изглеждаше странно незаинтересован, което я озадачаваше. Не му обърна внимание, тъй като не искаше Елинър да узнае, че познанството им е повече от случайно. Но Елинър като че ли не забелязваше нищо на масата. Александра се досети, че вероятно се чувства много неудобно и с нетърпения очаква да привършат. Може би, ако й отнесеше поднос с храна в нейната стая, Елинър би изяла повече. Струваше си да опита. Атмосферата в столовата беше потискаща, а мистър Джермън и Джайлс изобщо не се стараеха да я разведрят.

Когато най-сетне вечерята приключи, мъжете бързо се отправиха към библиотеката за пура и бренди, сякаш никога не бе имало война и не бяха на ръба на бедността. Александра бе удивена от поведението им. На тяхно място отчаяно би опитвала да спаси онова, което бе останало от предишния й живот. Изхвърли проблемите им от ума си и започна да събира съдовете. Елинър понечи да й помогне.

— Не, Елинър. Трябва да се върнеш в леглото си. Почини си и може би утре ще се чувстваш достатъчно добре, за да свършиш нещо.

Елинър се усмихна приветливо, но лицето й бе засенчено от тъга.

— Благодаря ти, Александра. Толкова ми облекчаваш с оставането си тук. Утре ще съм отново добре и ще помогна на теб и Ейба.

— Първо да видим как ще се чувстваш — каза Александра, продължавайки да събира приборите на купчина върху тежкия поднос.

— В такъв случай, лека нощ — рече Елинър и нежно целуна Александра по бузата. — Все едно, че имам дъщеря. Толкова се радвам, че дойде.

Александра отнесе съдовете обратно в кухнята, където двете с Ейба ги измиха. Излезе от кухнята и се огледа. Над плантацията се беше спуснала нощта. Чуваха се нощните призиви на насекомите и животните. Леко потрепери от непознатите звуци и побърза към къщата. Стори й се, че в мрака вижда странни сенки наоколо, които се надигаха и се движеха на лунната светлина. Не беше привикнала към живота на открито. Тишината я потискаше и сякаш беше изпълнена със скрита заплаха.

Продължи бързо, без да гледа напред, с поглед вперен в земята. Изведнъж се заплете в мъхнати ластари, които висяха от всички дървета и изохка стреснато, опита се да ги махне от себе си, но само се оплете още повече. Усещаше меката им, прилепваща влага, те сякаш я впримчваха в клопка с цялата си сила. С много пъшкане успя да се освободи и хукна към къщата, далеч от всички тези покрити с мъх дървета, чиито клони стърчаха надолу, сякаш растяха в посока обратна на слънцето. Никога не бе виждала такова място или такива дървета. Ако не беше Елинър, не би останала тук.

Докато бягаше, отчаяно потърси с очи светлината, която трябваше да се вижда от вратата на къщата. Нарочно остави вратата отворена, когато излизаше, за да намери лесно обратния път, но наоколо не се виждаше никаква светлина. Дали някой не беше затворил вратата? В тъмнината се спъна в нещо и падна на земята, влажна от росата.

— Александра, chere, позволете да ви помогна. Изглежда, че сте се спънала в нещо.

Александра потисна желанието си да извика и се втренчи в тъмната фигура пред нея.

— Какво правите тук? — раздразнено попита тя.

— Бях вътре, ma chere, но нощта ме привлече — изсмя се Джайлс. — Не е ли прекрасно навън, на лунната светлина? Идеално време за ухажване на една красива жена, не мислите ли?

Александра започна да се изправя. Джайлс бързо й помогна, подхващайки я със силната си ръка.

— Оставете ме, Джайлс. Трябва да вляза вътре.

— Трябва ли? Не мисля така, Александра — твърдо рече Джайлс и я поведе настрани от къщата, към гъстата горичка.

— Не. Няма да дойда с вас. Прибирам се вътре.

— Не трябва ли да обсъдим някои неща, chere? Нямате ли някакви въпроси към мен?

Александра се поколеба. Искаше да поговори с него, но не тук, в мрака, съвсем сами.

— Аз… не знам.

— Е, аз пък знам. Елате, моя хубава Александра. Няма да ви нараня. Нима съм го правил някога?

— Да, мисля, че сте го правил.

Джайлс отново се разсмя тихо, продължавайки да я отдалечава от къщата.

— Елате с мене, мое малко гълъбче. Трябва да поговорим за много неща, а не искам да ни подслушват, нали?

— Сигурна съм, че има стаи…

— Не, няма. Нощем старецът броди из къщата, занича по ъглите, безпокои старите духове. Няма да позволи на миналото да бъде погребано — грубо рече Джайлс.

Александра се страхуваше от този мъж — този мъж, който бе използвал тялото й. Или може би сама му се беше отдала? Не знаеше, тъй като онази нощ беше като забулена в мъгла в съзнанието й, нереална, невъзможна, невероятна. Но решителността й се разколеба. Искаше да говори с Джайлс и въпреки това не смееше. От една страна го мразеше, от друга — не.

Джайлс я отведе обратно към дърветата, към гъстата растителност, повдигайки лепкавите мъхнати ластари, така че Александра да може да мине под тях. Между дърветата беше тясно и влажно. Усещането беше тягостно и я караше да се чувства апатична и отпусната. Това летаргично състояние започна да се засилва, докато продължаваха да се промъкват между дърветата, към една беседка. Някога беседката е била прекрасна — все още личеше бялата боя върху дървото. Все още изглеждаше хубава и романтична на лунната светлина. Но щом наближиха, Александра забеляза падналите дъски, белещата се боя и отново почувства как мъртвилото и разрухата на Юга се стоварват върху нея. Не искаше да стои на това място, заобиколено от скупчени дървета с натрапчиво силна миризма, докато влагата пронизваше тялото й. Не, тук не й харесваше. Искаше да се измъкне, да побегне и да забрави за безпомощното състояние, в което бе изпаднала.

Но Джайлс държеше ръката й здраво. Искаше нещо от Александра, а тук, в плантацията той винаги бе получавал това, което желае. Някога имаше стотици роби, които се подчиняваха на едно кимване или заповед. Никога нямаше да забрави на каква власт и подчинение се бе радвал тогава. Възнамеряваше отново да ги има, а ако не можеше да наложи волята си дори над една жена, значи не беше никакъв мъж. Спомни си за робините, с най-различен цвят на кожата, различни по ръст и форми, и кръвта му отново закипя. Тогава той беше техния господар и те трябваше да му се подчиняват. Белите му зъби проблеснаха в мрака при мисълта за нещата, които ги беше карал да правят или да му правят. Да, това беше живот — пари и власт, колкото поиска, жени, с колкото може да се справи. Защото имаше не само робините. В Ню Орлиънс го очакваха наслади и при възхитителната Бела Льоблан. Тя му принадлежеше така, както му принадлежаха робините, когато я откри в квартала на квартеронките. За съжаление никога не можа да проникне до дъното на душата й. Винаги една част оставаше скрита от него. Отначало я биеше заради това, но скоро научи, че боят не помага. А освен това съществуваше и Джейкъб. Видя очите на Бела, вперени в Джейкъб и разбра онова, което не трябваше да узнава. Не успя да намери никакви доказателства, но мисълта и до днес продължаваше да разяжда ума му.

Може би щеше да си намери жена, която да му роди деца и да стопанисва плантацията, но войната изпревари намеренията му. Войната промени всичко, сега отново имаше шанс да получи власт, пари и жена — жена, която желаеше. Погледна към раздалечените й зелени очи и устните му се изкривиха във вълча усмивка.

Александра видя изражението му и неочаквано си спомни за Стен Луис. Отдръпна се от Джайлс, но той я блъсна в беседката.

Вътре беше тъмно. Само неспокойната лунна светлина се процеждаше през безшумно полюляващите се клони на дърветата. На Александра й се стори, че чува шумоленето на хиляди малки създания навсякъде край нея. Плътната миризма на мухъл беше по-силна и проникваше навсякъде, дори в самата нея. Едва успяваше да диша в тежкия въздух. Почувства, че се отпуска и не може вече да се контролира, докато изведнъж не усети ръцете на Джайлс върху тялото си.

Отдръпна се от него, решена да не му позволи отново да я докосне. Но той беше още по-решителен и я тласна към стената на беседката. Застана пред нея, препречвайки й пътя за бягство.

— Не ме докосвай, Джайлс. Каза, че искаш да поговорим — отчаяно заговори Александра.

— Няма да те нараня, Александра — усмихна се Джайлс. — Но как бих могъл да забравя нощта, която прекарахме заедно? Ти тръпнеше от желание да почувстваш моите ръце, моите ласки, моите целувки…

— Не! Не. Не знам какво се случи тогава.

— Но признаваш, че се е случило, нали?

— Как бих могла да го отрека? — нещастно отвърна Александра.

— Наистина. Тогава ми се радваше. Защо да не се надявам, че ще получа още от същото? Доведох те в дома си и бихме могли да го споделим. Нима изведнъж реши, че съм ти неприятен, а домът ми не те задоволява?

— Аз… аз…

Джайлс сложи длани на раменете й. Александра почувства, че се задушава, но потисна порива си да побегне.

— Сега е по-добре. Ще се опознаем добре, наистина много добре. Добре ни е заедно. Вече го доказахме, нали?

— Не знам какво се случи снощи — прошепна тя, а очите й проблеснаха като две зелени светлинни.

Джайлс тихо се разсмя до ухото й.

— Аз знам, chere. Понякога жените имат нужда от малко стимул…

— Какво? — остро рече Александра.

— Опитах се. Наистина опитах, chere, но ти не показа никакво влечение към мен. Никога преди не бях имал подобен проблем. Не можех да разбера какво става. Бела — мадам Льоблан, която е компетентна в тази област, предложи да ти дадем да изпиеш нещо, което да ти помогне да се възбудиш.

— О! Ти, чудовище такова! — изсъска Александра и понечи да вдигне ръка, за да го удари, но Джайлс се предпази.

— Спокойно, скъпа. Не е толкова необичайно. А Бела беше решила да ми даде онова, което исках.

— И двамата сте чудовища! — извика Александра, усещайки как яростта й се развихря.

— Ни най-малко. Просто имаме необичайни вкусове, които държим да задоволим на всяка цена.

— Пусни ме да си вървя, чудовище…

— Не ме предизвиквай, Александра — каза Джайлс, като дръпна ръцете й зад гърба й. — Искам да поговоря с теб.

Гласът му стана неясен от страст, щом почувства тялото й, което в съпротивата си се опираше в неговото. Притисна я към себе си, придърпа лицето й към своето и впи устата си в меките й устни. Тя беше толкова сладка! Заби зъби в нежните й устни и я чу как крещи от болка. В мига, в който устните й се разтвориха, за да извика, езика му се плъзна в устата й. Потъна дълбоко, изучавайки дълбините, които беше открил едва наскоро. Да! Да, тя беше наистина толкова чудесна, колкото си спомняше.

Продължи да притиска ръцете й зад гърба й, но смени хватката си, така че едната му ръка да може да опипва прелестите й. Устата му остана притисната към нейната, за да задоволи нарастващото се желание и за да я принуди да мълчи. Ръката му се плъзна по рамото й, надолу към връхчетата на зрелите й, заоблени гърди. Бързо разкопча корсажа й и безсрамно пъхна ръка при топлата й, гола плът, тъй като Александра не носеше нищо под роклята си. Тя се задърпа, щом ръката му алчно замилва прекрасните й извивки. Това само го разпали още повече. Откъсна устни от нейните и погледна надолу, за да види двете й бели гърди, с тъмни, твърди връхчета, окъпани в сребърната лунна светлина. Притисна я силно към себе си с нарастваща възбуда.

— Пусни ме, Джайлс — простена Александра. — Не прави това с мен. Не съм достатъчно силна, за да се боря с теб.

Наистина усещаше как силите й се стопяват пред горещото желание на този мъж. Не искаше да я докосва и същевременно не можеше да се съпротивлява. Къде бе отишла силата й?

— Не искаш да се бориш с мен, Александра. Искаш да правим любов, така, както правихме вчера, така, както ще направим отново. Остави ме да те любя, остави ме да те докосвам цялата, да почувствам допира на твоето великолепно тяло до моето. Ела, любов моя, свали роклята си. Тук нямаш нужда от дрехи. Дърветата ни скриват. Никой няма да узнае. Ще те накарам да ме желаеш така, както в дома на Бела.

— Не! Не, Джайлс. Отведи ме обратно. Не искам да ме докосваш. Каза, че миналата нощ сте ми дали нещо.

— Нещо, което само е освободило естествените ти влечения — каза Джайлс, докато разкопчаваше роклята й. Отпусна ръцете й и остави роклята да се плъзне надолу по тялото й и да се скупчи върху пода на беседката.

Хладният, влажен въздух погали тялото на Александра, Тя потрепери, но не се опита да прикрие голотата си с ръце.

— Не, Джайлс! Тази вечер не съм твоята играчка — посегна да вдигне роклята си, но Джайлс я изрита встрани.

Глух за думите й, Джайлс лакомо пиеше с поглед красотата на тялото й. Притисна я към себе си, но Александра остана стегната и хладна в ръцете му, без да откликва на настоятелните му ласки.

— Александра, Александра — стенеше той в меката й коса, — защо не можеш да ме обикнеш? Обикнах те в мига, в който те видях за първи път. Защо ме предизвикваш да те нараня?

Но думите му бяха толкова тихи, че Александра едва ли ги чу. Всичко, за което можеше да мисли, бяха болката, унижението и омразата, които пораждаха в нея изгарящо желание за отмъщение.

— Не!

С цялата сила, която притежаваше, Александра се отблъсна от него, грабна роклята си и побягна към къщата.

Петнадесета глава

Александра седеше на ръба на леглото на Елинър и със смръщено от загриженост чело я наблюдаваше как се бори за всяка глътка въздух, а тялото й се разкъсва от конвулсивна кашлица. В началото на май времето стана по-топло и влажно. Александра се молеше да подухме ветрец или да завали разхладителен дъжд. Постоянно попиваше потта, която сякаш непрекъснато извираше от тялото й. Нещастно си мислеше колко тежко се живее тук. Как Елинър бе издържала толкова дълго? Започваше да разбира причините за бавния говор и мудните движения на южняците — при този климат нямаха друг избор.

Наистина ли бяха изминали две седмици от онази ужасна нощ в беседката с Джайлс? Не му беше дала друга възможност да й досажда, но той непрестанно беше край нея и я гледаше с хитрите си, черни, креолски очи. Отчаяно желаеше да е далеч от него, но съвестта не й позволяваше да изостави Елинър. Когато не работеше с Ейба, седеше в стаята на Елинър. Вече дори спеше там, понеже не искаше да оставя сама отпадащата жена. Джайлс не се я доближаваше, но въпреки това тъмните му очи не се откъсваха от нея.

Няколко дни след пристигането на Александра положението на Елинър се влоши. Повикаха лекар. Той поклати глава, измърмори нещо под нос и заяви, че няма никаква надежда. Единственото, което можеха да сторят за нея, бе да направят последните й дни по-приятни и щастливи. Медицината беше безсилна да й помогне. Но Александра не се отчая. Настояваше, че трябва да отведе Елинър обратно в Ню Йорк, при по-добри лекари, запознати с новите методи на лечение. Но старият лекар само поклати глава и каза, че и преди се е сблъсквал с тази болест. Нямаше лекарство за нея. Белите дробове бяха разрушени. Едно пътуване до Ню Йорк би било извънредно тежко за болната жена и само би довело до по-бързата й смърт. Александра нямаше друг избор, освен да му повярва. Оттогава не позволяваше на Елинър да става от леглото. Наблюдаваше я как става по-слаба, по-немощната и постепенно започва да губи съзнание. Беше се привързала към Елинър. Смъртта дебнеше край тях всеки ден. Не можеха да направят нищо друго, освен да чакат кога най-сетне ще призове Елинър.

Друго събитие, което силно подейства на Александра, бе внезапното усложняване на състоянието на мистър Джермън. Скоро след като докторът посети Елинър, здравето му започна да се влошава и той вече не излизаше от стаята си. Изглеждаше зле, лицето му беше бледо и не желаеше да се храни. Александра предложи отново да извикат лекаря, но старецът отвърна, че доктора има по-спешни случаи от неговия и че само ще му загубят времето. Докато се опитваше да спаси живота му, възрастният южняк някак си спечели уважението на Александра, тъй като никога не се оплакваше, а само чакаше, сякаш смъртта за него беше добре дошло освобождение от бремето на живота.

В крайна сметка ръководството на плантацията или поне онова, което беше останало от нея, премина в нейни ръце. Александра се справяше с новата си отговорност учудващо добре, дори за самата себе си. Джайлс идваше и си отиваше, без да позволи на смъртта и разрухата да се докоснат до него. Умът му беше зает с други неща и животът в плантацията вече не беше част от съдбата му.

Докато седеше, загледана в лицето на неспокойно спящата Елинър, Александра изведнъж чу силни гласове на долния етаж. Разтревожено скочи и изтича към стълбищната площадка над фоайето. Погледна надолу и видя неколцина снажни мъже, които се разхождаха, а мръсните им ботуши оставяха кални следи върху скъпия, но вече овехтял килим.

Втурна се надолу по стълбите, без да се замисли за неугледния си вид — косата й не бе сресана в прическа и златисточервените й къдрици свободно се развяваха, на бузата си имаше петно от сажди, а роклята й беше разкопчана чак до трапчинката между гърдите й.

— Какво правите тук? Веднага напуснете къщата! — извика тя.

Щом слезе във фоайето и застана до тях, мъжете се извисиха над нея, доволно ухилени от приятната гледка, която се разкриваше пред тях.

— Незабавно се махайте оттук!

Най-сетне един от мъжете обърна внимание на властния й глас и надменното й държание.

— Извините, че ви безпокоим, госпожо, но имаме заповеди — каза той, оглеждайки я така, сякаш беше хубава кобила.

Влезе Джайлс, облечен грижливо, както обикновено. С един поглед схвана ситуацията.

— Господа, позволете ми да ви представя моята годеница, мис Александра Кларк.

Прекоси фоайето и застана близо до нея.

При тези думи Александра широко отвори очи от изненада, но предпочете да замълчи.

— Моля, продължавайте, господа, докато придружа годеницата си до стаята й. Предполагам, че сте я изплашили. Обикновено тук е много спокойно.

Мъжете хвърлиха един последен поглед към Александра, след което неохотно се обърнаха и тръгнаха.

Джайлс стисна здраво ръката на Александра и я повлече към стълбите. Тя се запрепъва след него, без да разбира какво всъщност става. Не искаше да върви с него, дори изобщо да бъде с него. Щом веднъж се изкачиха на горния етаж, Джайлс я избута в коридора, далеч от очите на работниците на долния етаж. Блъсна я към стената и приближи лицето си към нейното.

— Какво, по дяволите, си мислеше, че правиш долу? — Процеди той с гневно святкащи очи. — Осъзнаваш ли, че ако не бях влязъл, можеха да се нахвърлят върху теб, да те изнасилят и Бог знае още какво?

Александра пребледня. Дори не бе помислила за тази възможност. Просто беше решила да защитава къщата.

— Глупачка такава! Имаш ли представа как изглеждаш с тази рокля, разкопчана почти до пъпа ти? За Бога, Александра, знам, че е горещо, но тези мъже долу са с буйна кръв.

— Не мисля така — изчерви се Александра. — Изненадах се като ги чух и просто слязох долу. Какво правят тук, Джайлс?

Джайлс се разсмя, но смехът му прозвуча някак фалшиво и неестествено.

— Ще направят с тази къща това, което са направили с много други. Купуват мебелите. Мога да получа добри пари за тях в Ню Орлиънс. Ако сега не ги продам, скоро държавата ще ги вземе всичко заради неплатените данъци. Разбираш ли това, моя хубава наследнице?

— Как… как го разбра? — прошепна Александра.

— Знам, че си Александра Кларк, богата млада наследница, тъй като преди много време Елинър ми разказа за твоето семейство. Не ме интересува какво правиш тук, работейки като слугиня, или какво търсеше в Ню Орлиънс като проститутка. Интересуват ме парите ти. Нуждая се от тях. Ще бъда добър съпруг, така че ще се омъжиш за мен.

— Никога!

Джайлс продължи, сякаш Александра не бе казала нито дума.

— Да, планът ми е да се оженя за теб и да получа богатството ти, но няма да го закопая в една плантация без никаква стойност. Югът е мъртъв, Александра, а с него и неговият начин на живот. Не съм чак толкова глупав, та да се опитвам да съживявам нещо, което вече е мъртво. Дядо никога не би го признал, но аз отдавна съм се примирил. Миналото си е минало, а аз възнамерявам да заживея с тебе. А сега, да оставим това. Ще оставя от семейните мебели тези, с които ще обзаведем една красива, изящна къща в Ню Орлиънс, но повечето ще отидат, за да купя тази къща. В момента в някои части на Ню Орлиънс къщите са евтини, така че възнамерявам да направя добра инвестиция и да преместя мебелите там. Както виждаш плановете ми са добри, ma chere, и ти си съществена част от тях.

— Никога! Никога!

— Ще се омъжиш за мен, Александра, независимо дали го искаш или не. А сега се върни при болните и стой там. Тази работа ще отнеме по-голямата част от деня и не искам отново да те виждам долу. Ще си в по-голяма безопасност в стаята при Елинър.

Джайлс отстъпи назад и плъзна похотлив поглед по тялото й, преди да я тласне към стаята на Елинър.

Александра се подчини, доволна, че ще бъде далеч от него. Джайлс беше толкова уверен в себе си, толкова сигурен, че бъдещето ще се подреди според неговите желания. Но едно беше сигурно — никога нямаше да се омъжи за него.

Дългият ден премина сред суматохата и гълчавата на работниците из къщата. Джайлс премести Елинър в спалнята на Александра с обяснението, че иска да запази тези мебели и да продаде обзавеждането от стаята на Елинър, запазвайки най-доброто за тяхната къща в Ню Орлиънс. Александра не му обърна внимание. Седеше до Елинър и наблюдаваше как силите бавно я напускат, сякаш нещо в самата нея също умираше. Вече не се чувстваше млада. Чувстваше се стара и изморена като самия Юг.

Сенките бяха започнали да се издължават, когато Джайлс най-сетне дойде в стаята при тях. Приближи се към нея. Беше мръсен и изглеждаше малко изморен. Повечето стаи не бяха почиствани от години. Върху него се беше натрупал праха на тези безнадеждни години. Застана до Александра и погледна към Елинър.

— Как е тя?

— Не е добре, Джайлс. Не знам още колко дълго ще е с нас. Не беше в съзнание почти през целия следобед.

— Отнесоха всичко — кимна Джайлс. — Ще го складират в Ню Орлиънс, докато получа най-добрата цена. Сега е по-благоприятно време за продаване, отколкото веднага след края на войната. Тогава другите продаваха на безценица на янките. Ще получа добра цена. Оставих най-хубавите мебели за нашия дом. Ще ти хареса в Ню Орлиънс, Александра. Ще видиш другия, по-различен начин на живот от онзи, който вече познаваш.

Александра не му отговори. Думите му не я засягаха. Изобщо нямаше намерение да живее под един покрив с него.

Джайлс излезе и тихо затвори вратата след себе си. След като мъжете си отидоха и Джайлс вече не й досаждаше тя дишаше по-леко. Скоро Ейба щеше да донесе храната за вечеря. Би й помогнала, но не искаше да оставя Елинър, в случай че й потрябва нещо.

Малко по-късно, когато и последните слънчеви лъчи изчезнаха, Ейба колебливо почука на вратата. Александра бързо стана и й отвори. И двете се чувстваха особено. Виждаше се краят на много неща.

Ейба погледна към Александра и поклати глава.

— Имаш нужда от повече почивка, дете. Приличаш на изсушена слива. По-добре върви да поспиш. Аз ще поседя с мис Елинър.

— Благодаря ти, Ейба, но искам да съм с нея.

— Разбирам, мила, но сега по-добре хапни нещо. Ще се почувстваш по-добре.

— Не съм много гладна, но все пак ти благодаря.

Ейба тръгна с бавни, изморени крачки през стаята и остави подноса на масата. След това се върна обратно до вратата.

— Тъжен ден е днес, дете, тъжен. Радвам се, че поне Елинър и мистър Джермън не могат да видят какво става с техния дом. Сега ще занеса храната на мистър Джермън и ще се погрижа да хапне нещо. Мистър Джайлс вечеря в столовата. Когато привърша, пак ще дойда при теб.

— Ще се опитам и Елинър да хапне нещо.

— Точно така, мила, опитай — тихо рече Ейба и излезе.

Александра въздъхна и стана. Приближи се до Елинър. Прошепна името й няколко пъти, след това заговори по-силно, но Елинър продължаваше да спи. Реши да не я безпокои, тъй като за първи път от няколко дни я виждаше заспала, без да бъде разтърсвана от силната кашлица. Отиде към масата. Взе купичката с гъста супа и парче царевичен хляб и започна да се храни с неохота.

Изведнъж ужасен писък раздра тишината в къщата. Александра скочи и остави купичката на подноса. Позна гласа на Ейба, идващ откъм спалнята на мистър Джермън. Опита се да потисне опасенията си за причината, предизвикала писъка на Ейба. Приведе се на Елинър. Продължаваше да спи. Изскочи от стаята и се сблъска с Джайлс, който изглеждаше изненадан и разтревожен. Двамата се втурнаха към спалнята на стареца.

Ейба седеше в люлеещия се стол до леглото му и тихо ридаеше. По целия под бе разсипана храната от падналия поднос.

Мистър Джермън лежеше в леглото си, блед и с изострени черти. Несъмнено беше мъртъв.

Александра се отпусна на най-близкия стол и се загледа в Джайлс, който се насочи към дядо си.

Джайлс й казваше нещо.

Сякаш гласът му идваше отдалече. Колко дълго бе седяла тук? Не знаеше. Вече нищо не изглеждаше съвсем реално, Ейба все още се полюляваше в стола и тихо нареждаше нещо.

— Александра!

Вдигна глава, Джайлс стоеше до нея. Вече не изглеждаше уморен. Усмихна се и всяка черта на лицето му излъчваше тържество. Очите му се забиваха в нея като светещи стрели.

— Той е мъртъв, Александра. Утре ще го погребем. Не можем да отлагаме по-дълго при тази топлина и влага. Освен това нямаме приятели или роднини, които да поканим. Те са мъртви. Само той се държеше, но накрая се оказа, че и той е смъртен. Сега сме свободни. Аз съм свободен.

Александра озадачено се загледа в Джайлс. Свободни ли? Нима Джайлс се беше чувствал свързан с плантацията, която ненавиждаше, заради дядо си, към когото не изпитваше никакви чувства? Може би Джайлс беше южняк, който щеше да оцелее, защото не боготвореше миналото, защото не изпитваше съжаление за онова, което е бил Югът? Може би умираха само онези, които бяха привързани към миналото? Не знаеше. Тези хора водеха такъв живот и мислеха по такъв начин, който Александра не можеше да разбере, а и не искаше. Беше направила всичко по силите си за мистър Джермън. Щяха да го погребат, както правеха на Юг, и всичко щеше да приключи. Нямаше да останат никакви следи, наистина нищо, което да доказва съществуването на онзи начин на живот и на хората, които бяха го създали.

— Не знаеш какво е да си окован тук в мъчително очакване за нов живот. За мен не остана нищо, но не можех да напусна плантацията преди всичко да е станало мое. Сега вече всичко свърши. Ейба ще го приготви. Ще го погребем утре на семейния парцел. Утре ще изкопая гробовете.

— Гробовете ли? — попита Александра, а по тялото й пролазиха тръпки.

— Разбира се. Щом ще се залавям с тази работа, по-добре да я свърша наведнъж. Елинър няма да изкара много.

— О, не, Джайлс. Моля те, не копай гроба й, преди да си е отишла. Не предизвиквай съдбата.

— По дяволите! Ще ги изкопая и двата. Няма да се проточи много.

Александра стана разтреперана. Не искаше да стои нито миг повече с Джайлс. Как можеше да е толкова студен, пресметлив, безчувствен? Беше загубил дядо си и чувстваше облекчение от този факт. А сега с нетърпение очакваше смъртта на Елинър.

Александра се отдалечи от него и застана до Ейба.

— Ейба, ще остана при Елинър, освен ако нямаш нужда от помощта ми. Може би тя ще има нужда от помощта ми, а тук вече нищо не мога да направя.

— Точно така, дете. Върви при нея. Погрижи се краят й да не дойде скоро.

— Не те разбрах — вдигна вежди Александра.

Ейба поклати глава и погледна над рамото й към Джайлс, който ги наблюдаваше внимателно.

— Върви, дете, и се опитай да си починеш. Почти всичко вече свърши.

Без да се замисля над важността на думите на Ейба, Александра изхвърли всички мисли от главата си и напусна стаята.

Задряма неспокойно, като често се будеше от странните звуци на старата къща и от шума, който вдигаха Ейба и Джайлс, докато се занимаваха със задълженията си. Но Елинър продължаваше да спи дълбоко, сякаш беше мъртва. Александра на няколко пъти проверява пулса й, за да се убеди, че все още е жива. Така цялата нощ премина подобно на сън, докато очакваше зората, която с ясната си светлина и топлина прави всичко по-хубаво.

Но щом зората, розова и влажна, нахлу през отворените прозорци, страховете на Александра нараснаха. На дневната светлина стаята изглеждаше още по-неугледна и бедна отпреди. Лицето на Елинър сякаш беше станало още по-бледо, а чертите й — още по-изострени. С утрото се появи и задушаващата топлина на деня. Александра стана, протегна схванатото си тяло и започна да се разхожда напред-назад из стаята. Не можеше повече да седи на едно място. Чувстваше, че нещо ще се случи.

— Александра, Александра? — дочу се слабият, ясен глас на Елинър.

Александра бързо се обърна и се приближи към слабата жена, която я гледаше с напрегнати, горящи очи. Лицето на Елинър, с бялата изпъната върху костите кожа, приличаше на маска. Александра хвана слабата й, гореща ръка и се надвеси над нея, за да чува по-добре тихия й говор.

— Александра, обикнах те като дъщеря. Не ми остава още много.

— Не, Елинър!

— Шшт. Няма да съм още дълго на този свят. Имам една молба. Знам, че искам прекалено много.

— Всичко, каквото пожелаеш, Елинър, всичко.

— Аз, аз… — започна да говори Елинър, но тялото й внезапно се разтърси от силна кашлица.

Александра притисна към устните на приятелката си плътна памучна кърпа. Елинър вече беше твърде слаба, за да го направи сама. Когато най-сетне кашлицата престана, Елинър се отпусна назад, а лицето й сякаш беше пребледняло още повече. Александра бързо скри напоената с кръв кърпа от погледа й.

— Моля те. Александра, ще отидеш ли при сина ми? Върви при Джейкъб в Тексас. Той е при чичо си, Ламар Джермън, в ранчото „Бар Джей“ в Южен Тексас, някъде близо до Корпус Кристи. — Елинър спря за миг, за да си поеме дъх и продължи. — Искам двамата да се запознаете. Искам да му кажеш, че съм изживяла щастливо последните си дни благодарение на теб и съм умряла спокойна. Не трябва да оставаш сама. Една жена не трябва да живее сама. Знам го и още как. А също и един мъж. Синът ми, милият Джейкъб, не трябва да живее сам.

— О, Елинър! Ще замина. Разбира се, че ще отида в Тексас, но не мога да ти обещая какво ще се случи.

Елинър се усмихна немощно.

— Знам, скъпа. Любовта е голяма загадка, но все пак чувствам, че съдбата те е изпратила при мен… и при Джейкъб. Върви при него. С него ще си в безопасност. Не можеш да живееш сама. Светът е груб и безучастен, Александра. Ще те разбера, ако нищо не се получи, но те моля да отидеш заради мен и заради себе си. — Елинър спря и стисна силно очи, тъй като тялото й отново е разтърси от кашлица. Най-накрая успя да се овладее, но от челото й се стичаше пот. — Искам да му кажеш, че аз и дядо му винаги сме го обичали. Искам да знае, че никога не е бил отхвърлен от семейството си. В жилите му тече норвежка кръв, която може би е по-силна дори от южняшкото в него.

— Ще отида, Елинър. Ще му кажа всичко това. Ако мога да му помогна по някакъв начин, ще го направя. Обещавам ти.

Елинър се усмихна, а лицето й сякаш засия от щастие.

— Сега вече мога да умра щастлива, Александра.

— Елинър, моля те, не ни напускай. Ще отидем заедно в Тексас.

— Не, скъпа, моето време си отива.

Александра безпомощно се огледа. Докато двете жени си говореха, вратата се отвори и влязоха Джайлс и Ейба.

Елинър погледна към хората, застанали пред нея и кимна.

— Ейба, нали знаеш къде е кутията ми с бижута? Би ли ми я донесла?

— О, мис Елинър, знаете, че бих сторила всичко за вас — отвърна Ейба, преди да излезе от стаята.

Елинър се усмихна уморено.

— Не ми остава много, Джайлс. Бих искала да ти благодаря за всичко, което си сторил за мен през всичките тези години, които преживяхме заедно. Обикнах те като мой втори син и ако някога ти потрябва помощ, отиди при чичо си и брат си в Тексас. Те ще те посрещнат с радост и ще ти помогнат.

Джайлс се усмихна. По лицето му премина ледена сянка, но очите му останаха тъмни и сурови.

— Благодаря ти, Елинър, но тяхната помощ няма да ми потрябва. Ценя високо всичко, което си направила за мен. Наистина съжалявам, че не успя да отидеш при сина си в Тексас. Ще ни липсваш много.

Елинър затвори очи. Познаваше Джайлс добре, по-добре от останалите. Беше креол, южняк, за разлика от нея и сина й. Би оцелял във всяка ситуация, но не се знаеше на колко хора щеше да навреди междувременно. Изхвърли тази мисъл от главата си. Джайлс вече не я засягаше. Сега трябваше да мисли за Александра и Джейкъб.

Вратата на спалнята се отвори и за миг настъпи раздвижване, за да направят път на Ейба.

— Ето, мис Елинър. Не е останало много, както помните. Продадохме повечето, за да си купуваме храна.

— Благодаря, Ейба. Знам. Ще извадиш ли останалите бижута от кутията? Запазих си две, не толкова заради цената им, колкото от сантименталност. А, ето ги. Искам да вземеш тази брошка, Ейба. Беше на майка ми. Беше толкова добра и вярна през всичките тези години. Искам да я вземеш. Тази брошка е една семейна реликва.

— О, не, мис Елинър. Не мога. Аз…

— Не, недей да възразяваш, Ейба. Моля те, вземи я заедно с моята благословия.

— Благодаря ви, мис Елинър, благодаря ви. Няма да се разделям с нея — задавено рече Ейба и като притисна силно брошката към гърдите си, се отдалечи с несигурни крачки от леглото.

— А сега, Александра, това е нещо много специално. Това бижу е от семейството на баща ми. Виждаш ли, изработката е норвежка. То е за теб и ти си негова внучка и моя дъщеря. Той би искал да го имаш. А също и аз.

— Но Елинър, не би ли трябвало жената на Джейкъб…

— Вярвам, че съдбата ще се погрижи за това, Александра — усмихна се Елинър.

— Благодаря ти, Елинър. Винаги ще го пазя.

— А сега трябва да си почина. Този разговор ме изтощи. Вършете работата си, а аз искам да остана сама — каза Елинър, а дишането й стана шумно. Изведнъж се надигна и силно се разкашля.

Александра грабна кърпата, но Елинър я издърпа от ръката й и я притисна към устните си, върху които се беше появила кръв. Огледа стаята с невиждащ поглед. Тялото й се разтърси от един последен гърч. Падна назад върху бялата възглавница, а върху кърпичката, която слабата й, бледа ръка стискаше отчаяно, голямото кърваво петно започна да се увеличава. И така, Елинър беше мъртва.

Шестнадесета глава

Късно следобед въздухът стана тежък от влагата. Над малката групичка, която се беше събрала на семейното гробището на Джермън, надвиснаха сиви облаци. На хълма не подухваше вятър. Не се чуваше друг звук, освен глухите удари на буците пръст, които бързо покриваха простите дървени ковчези. Върху лицата на тримата, застанали до пресните гробове, не се четяха никакви чувства.

Джайлс тъкмо запълваше гроба на Елинър. Гробът на мистър Джермън вече беше готов, тъй като Джайлс не си беше направил труда да ги копае достатъчно дълбоки. Не бе счел за необходимо. Ейба стоеше над гроба на Елинър, а по бузите й се стичаха сълзи, докато мълчаливо оплакваше старата си господарка и приятелка.

Глухото тупкане върху ковчезите най-сетне секна. Джайлс се изправи, хвърли настрани лопатата и погледна Александра. Тя коленичи и постави върху влажната, мека пръст на всеки гроб по един малък букет пролетни цветя. След това отвори малката семейна библия, която откри в кабинета на мистър Джермън. Щом започна да чете, Ейба и Джайлс сведоха глави.

Джайлс не остави на Александра време да тъгува. Щом тя спря да чете от библията, взе ръката й и я поведе към оградата от ковано желязо, която заобикаляше семейното гробище. Сега, след като всичко беше привършило, Александра сякаш беше останала без чувства и сили и се остави Джайлс да я води. До портичката спря и се обърна. Ейба ги гледаше с тревожен поглед.

— Ейба, идваш ли с нас? — извика Александра, усещайки загрижеността на жената.

— Не, дете, искам да остана тук още. Ти върви. Аз ще дойда след малко.

Александра кимна и се обърна към Джайлс. Жалните звуци на песента, която Ейба запя, изпълниха въздуха и закръжиха край тях. Мелодията беше странна, а думите непознати и Александра предположи, че вероятно те са част от загадъчно африканско минало на Ейба. Вероятно беше обредна песен, която се изпълняваше при погребение.

Джайлс не отпускаше хватката си и продължаваше да я води през гъстата трева и лабиринта от дървесни клони с надвиснал мек, сив, мъртвешки мъх. Сякаш клоните се протягаха и се опитваха да я хванат с ноктите си и да я задържат в миналото на плантацията. Мекото, почти лепкаво докосване на мъха я отвращаваше. Опита се да разчиства пътя си, но мъхът изглежда растеше навсякъде и избуяваше в топлия, влажен климат.

Всичко беше приключило. Искаше час по-скоро да се махне оттук. За нея тук нямаше повече работа. Трябваше да се махне, но нямаше никакъв план. Не посмя да го стори, докато Елинър все още беше жива, а сега като че ли не беше способна да мисли. Но трябва да мисли, да реши какво да прави. Елинър я бе помолила да отиде в Тексас. Александра й обеща, но Тексас беше едно огромно пространство, толкова диво, толкова далече. Все пак беше дала дума. А може би можеше да се скрие в тази необятна пустош от Стен и от Джайлс.

Джайлс. Хвърли бърз поглед към красивия му профил. Както обикновено лицето му беше неразгадаемо, а очите му — съсредоточени върху някаква точка в далечината. Трябваше да избяга от него, но как? Той беше толкова силен, толкова решителен.

Щом наближиха почти празната, безжизнена къща, ръката му се стегна, сякаш усети мислите й. Александра уплашено се обърна към него и нервно се огледа, като че ли се надяваше неочаквано да се появи някакъв възможност за бягство. Джайлс безмилостно продължи да я влачи към къщата. Александра не искаше да влезе вътре. Не искаше да се среща с духовете, които я обитаваха. Страхуваше се от мъртвата къща почти толкова, колкото от Джайлс.

Скоро стигнаха до задната врата.

— Не искам да се връщам в тази къща, Джайлс — каза Александра.

— Ще влезем вътре, chere. Трябва да опаковаме няколко неща. Тръгваме утре сутринта.

— Не. Не бих могла да прекарам още една нощ тук.

— Александра, ти наистина си доста глупава — тъмните му очи я погледнаха жестоко, докато продължаваше да я влачи към къщата.

Поведе я нагоре по стълбите, без да обръща внимание на отчаяните й опити да се освободи. Александра искаше да крещи, но нямаше кой да я чуе и да й помогне. На втория етаж цареше тишина и мъртвешко спокойствие, които се нарушаваха само от бързите им стъпки.

Александра почувства, че се задушава от потискащата атмосфера на къщата и от силната хватка на Джайлс. Щом Джайлс спря за момент пред вратата на спалнята си, Александра рязко се дръпна, за да избяга, преди да е станало твърде късно. Но той само се изсмя демонично и отвори вратата.

Бързо прекоси стаята и я тласна върху масивното легло. След това заключи вратата. Александра се надигна при щракването на ключа, а от страх ударите на сърцето й започнаха да отекват в ушите й. Видя, че Джайлс стои до вратата и я наблюдава с лека усмивка.

Александра бързо обходи с поглед стаята, търсейки път за бягство. Ненавиждаше подобно обзавеждане. Прозорците бяха закрити от дебели кадифени завеси, които не пропускаха слънчевата светлина. Въздухът в стаята беше задушен и влажен. Не се усещаше дори най-слаб полъх. Нищо в къщата не помръдваше. Единствените обитатели бяха те двамата, застанали един срещу друг в тази стая.

— Chere, колко съблазнителна изглеждаш в моето легло — наруши мълчанието Джайлс. — Отдавна ми се искаше да те видя тук, но ти не беше много отзивчива след Ню Орлиънс. Бях достатъчно търпелив, нали? — Джайлс бавно тръгна към нея.

Александра се сви на леглото, без да откъсва поглед от напрегнатите му, черни очи.

— Не! Не, Джайлс. Не можеш да…

Джайлс продължаваше да се приближава.

— Аз… не съм много добре. Трябва да си почина. Погребението…

— Не си ли добре, chere? Значи аз мога да ти дам точно това, от което се нуждаеш.

Обърна се и се насочи към бюфета. Взе една гарафа и наля малко от кехлибарената течност в кристална чаша. След това добави малко бял прах.

— О, не, Джайлс. Не съм забравила публичния дом. Не искам да се повтаря.

— Това не е същото, Александра. От него ще се почувстваш добре. Ще ти хареса.

— Не! Махни тази чаша.

— Запомни, че трябва да правиш това, което ти казвам — рече Джайлс, като седна на края на леглото и я дръпна към себе си.

— Не! Пусни ме! — изпищя Александра, като се отблъсна от него, но Джайлс отвори устата й насила и изля течността в гърлото й. Александра се задави, но най-накрая преглътна течността.

— Ето. След малко ще се почувстваш съвсем добре, Александра — заяви Джайлс. Стана и отиде към бюфета, за да си налее чаша уиски. Изля питието в устата си с бързо движение, докато очите му алчно наблюдаваха отпуснатото й тяло.

Александра се сви на кълбо и почувства как по тялото й се разлива топла слабост. Ръцете и краката й натежаха и се отпуснаха, сякаш бяха течни. Отпусна се назад върху меките възглавници и се загледа в Джайлс, който свали сакото си и започна да се съблича. Александра се усмихна. Вече не се чувстваше разстроена. Не усещаше нищо друго, освен лекотата, която я обземаше. Чувстваше се добре. Вече нищо нямаше значение.

Джайлс се приближаваше към нея, гордо разкривайки й слабото си, жилаво тяло. Беше поразително хубав мъж със съвършени пропорции. Вече беше до нея. Стаята, Джайлс, всичко сякаш плуваше в розова светлина. Той протягаше ръце към нея, а Александра не се противеше. Просто лежеше неподвижно, без да се интересува какво всъщност става.

— Александра, любов моя! — прошепна Джайлс, докато ръцете му ловко разкопчаваха корсажа й. След това продължи с копчетата на роклята й. — Толкова си красива! Нашите тела са толкова съвършени заедно. Как можеш да не искаш да ги видиш слети в едно?

Джайлс смъкна роклята й и се загледа в тялото й, едва прикрито от прозрачната риза.

— Никога не съм виждал такава съвършена красота.

Свали роклята, чорапите. Сега Александра лежеше гола пред него. Червено-златните й къдрици блестяха на меката светлина. Джайлс измъкна иглите, които придържаха косата й и я остави да се спусне като водопад върху тялото й.

— Толкова си красива, толкова си красива! — промърмори той, без да я докосва.

Александра лежеше неподвижно, изгубена сред розовата мъгла, в която никой никога не би могъл да й причини болка. А младият, мургав бог пред нея изгледаше като част от съня й. Бавно се раздвижи и протегна крака.

— Александра, толкова си красива. Досега нямах възможност да оценя красотата ти. Този път ще бъде съвършено. Сега вече знаеш, че ми принадлежиш и че аз съм твоят господар.

Александра се усмихна и мързеливо се протегна като котка. Почти не чуваше какво й говори, а и едва ли имаше значение. Нека младият бог говори, щом иска. Но някъде дълбоко в съзнанието си беше разтревожена от факта, че не я докосва. Всички мъже преди него се стремяха към това. Но това също беше маловажно. Беше просто възхитително да лежи, без никакви стягащи дрехи, на мекото, удобно легло.

— Знаеш ли, когато едно момче живее в някоя плантация, има възможност от рано да се запознае с жените. Бях дванадесетгодишен, когато започнах, но именно там е проблемът. Момчето твърде рано се насища и осъзнава, че сексът може да стане досаден, без значение колко хубава е жената, ако няма какво да го стимулира. Погледни ме. Самият факт, че лежиш гола пред мен, не може да ме възбуди, колкото и да си съвършена. Трябва ми повече, много повече. Обучил съм много робини да задоволяват желанията ми. Ще обуча и теб, докато не остане нищо, което не можеш или не искаш да направиш за мен.

Александра се съсредоточи не върху думите, а върху тялото му и с изненада откри, че не забелязва никакви белези на възбуда у него. Нима имаше нещо нередно с нея или с него? Не, той й беше обяснил. Е, нямаше значение, просто искаше да си лежи, без да й досаждат.

— Сигурен съм, че не владееш нито танци, нито някое от останалите любовни изкуства. Няма значение. По-късно ще имаме време за това. А сега да видим какво ще направим.

Челото му се намръщи, сякаш избираше вечеря или дреха, която да облече. След това се усмихна. Беше решил. Взе ръката й и започна да я притегля към себе си. Александра се отпусна към него. Джайлс я взе на ръце. Смътно се изненада, че я взима в ръцете си, но всъщност това нямаше значение. По-важно бе усещането за твърдата му, топла плът, която се допираше до тялото й. Мъжественото му тяло й напомни за друг мъж. Джейк. Но не, не трябваше никога да си спомня за него. Джейк си беше отишъл завинаги.

Джайлс отвори вратата на стая, която й заприлича на килер, но беше по-дълга. Влязоха вътре и Джайлс затвори вратата след себе си. Стаята беше слабо осветена. Джайлс се протегна и издърпа надолу някакъв лост. Вдигна ръцете й над главата и завърза китките й. Какво правеше? Изведнъж Александра почувства страх.

— Джайлс? Какво правиш?

— Шшт! Трябва да се научиш да се наслаждаваш на едно удоволствие, което е по-изтънчено от секса — болката.

Не можа да го разбере, но почувства, че я издърпва нагоре, към тавана. Ръцете я заболяха така силно, сякаш се извадиха от ставите. Краката й не достигаха пода. Александра увисна напълно безпомощно на ръцете си. Но всъщност не усещаше истинска болка. След това Джайлс се приближи към нея с дълъг, черен камшик.

— Какво правиш, Джайлс?

— Използвахме този бич за робите. Има много начини, по които може да бъде използван един камшик. Знам ги всичките. Няма да оставя следи по тялото ти, Александра, ще видиш. Скоро ще се наслаждаваш на болката като мене. А също ще се научиш да го използваш върху мене.

— Камшик? — промърмори Александра и й се прииска да можеше да мисли по-ясно. Със замъгленото си съзнание смътно разбираше, че нещо не е наред. Джайлс сигурно беше луд, но не можеше да събере мислите си поради безразличието, което беше обхванало ума и тялото й.

Джайлс я завъртя, така че гладкият й гръб, стегнатите й хълбоци и дългите й крака се показаха пред него напълно уязвими и зависещи единствено от неговата милост. По челото му избиха капчици пот. Изплющя с камшика във въздуха. След това замахна към гърба й. Камшикът се стовари върху голата й кожа. Джайлс почувства първата вълна от възбуда, която премина през слабините му. Толкова отдавна не беше го правил. Нищо не можеше да го задоволи така добре, както боя с камшик. Да, Александра щеше да свърши работа, щеше да свърши идеална работа, мислеше си той, замахвайки отново. Не трябва да удря твърде силно. Не искаше да обезобрази красивото й тяло, изпънато и напрегнато, обсипано с блестящи капчици пот. Александра се гърчеше в отчаян опит да се измъкне от ужасявалото плющене на камшика. А жарта в него се разгаряше, разпростираше се и търсеше излаз.

Възбудата напълно го завладя. Почти загубил контрол над себе си, той започна да стоварва камшика отново и отново върху раменете й, върху гърба й, върху бедрата й. По цялото му тяло се стичаше пот. Искаше да почувства Александра под себе си, но още повече желаеше да усети жилото на камшика върху тялото си. Знаеше, че този първи път няма да се получи, но скоро, много скоро щеше да я научи как да бъде идеалната му робиня. Най-накрая жаждата на тялото му стана твърде силна. Джайлс хвърли камшика и се приближи към нея. Прекара ръце по тялото й, мокро от кръв. Завъртя я с лице към себе си. Очите й го гледаха със стъклен поглед, без да го виждат или да разбират какво става, но това нямаше никакво значение. Трябваше да облекчи болката в слабините си. Свали я надолу, пое я в ръцете си и освободи китките й.

Джайлс притисна плячката към себе си и побърза да се върне в спалнята, хвърли я върху леглото. Вече не мислеше за нея. Направляваше го страстта. Придърпа я към себе си и разтвори с колене бедрата й. Мъжествеността му се надигаше, пулсиращо напрегната. Гмурна се в мекотата й. Започна да се движи със силни, дълбоки тласъци, луд от страст, докато най-сетне не достигна зенита на желанието си. След това, задоволен се претърколи настрани, далеч от нея и потъна в дълбок сън.

Силната болка започна да се просмуква в зашеметения ум на Александра. Не можеше да се пребори напълно с въздействието на наркотика, но разбираше какво се беше случило и знаеше, че трябва да избяга, преди Джайлс да се е събудил. Всяко движение беше истинско мъчение, тъй като тялото й беше набраздено от камшика почти отвъд границата на издръжливостта й. Все пак си наложи да стане от леглото. Едва се задържа права. Тръгна през стаята, като се придържаше за мебелите. Спря до вратата, обърна се към Джайлс, който продължаваше да спи, спокоен и доволен. Превъртя ключа. Щракването отекна силно в тихата стая, но Джайлс не помръдна. Александра отвори вратата. Протяжното скърцане, което се разнесе, я накара да потрепери. Затвори вратата и спря задъхана.

Пое дълбоко въздух, опитвайки се да преодолее силната болка. Трябва да се махне, да избяга от тази къща. С много препъвания и падания накрая успя да се добере до стаята си. Знаеше, че е гола и обляна в кръв, но нямаше какво друго да стори. Отвори вратата и падна в ръцете на Ейба.

— О, дете, дете. Това чудовище те е наранило. О, колко жени е съсипал. О, мила, трябва веднага да се махаме оттук. Боях се, че ще се случи нещо, затова те изчаках, но дори не предполагах, че ще отиде толкова далеч. О, дете.

Помогна на Александра да стигне до леглото, като клатеше глава и си мърмореше нещо.

— Той спи, Ейба. Нямаме много време.

— Първо трябва да те измия, дете. Трябва да те намажа с мехлем. Раните не са дълбоки, но трябва да се погрижим за тях.

— Побързай, Ейба. Страхувам се, че ще се събуди. Има ли коне?

— Има кон и файтон, но те са на мистър Джайлс.

— Е, значи вече са наши. Ейба, не можеш повече да останеш тук.

— Идвам с теб, мила, можеш да бъдеш сигурна. А сега ще ида да взема мехлема и веднага се връщам. Александра взе чантата си и набута вътре чифт чорапи, бельо и една рокля. Взе от бюфета норвежкия медальон и внимателно го сложи в чантата. Сега той беше най-ценната й собственост.

Откъм вратата се чу някакъв шум. Александра рязко се завъртя и с облекчение видя, че е Ейба. Мисълта за Джайлс, който спеше в другия край на коридора, постоянно я преследваше. Би могъл да се събуди и да ги намери в спалнята й.

Ейба бързо намаза наранения гръб на Александра с мехлема, който миришеше ужасно и я превърза с парче чисто платно. След това помогна на Александра да облече роклята си, внимавайки да не й причини болка.

Александра бързо взе чантата си и излезе в коридора, поглеждайки подозрително към спалнята на Джайлс. После бързо се спусна по стълбите. Спря при задната врата и затаи дъх, за да чуе дали някой не идва след нея, но всичко беше тихо.

Хладният нощен въздух навън освежи лицето й. Главата й започна да се прояснява от замайването на опиата. Не искаше да мисли за преживяното, поне не точно сега. Сега трябваше да мисли преди всичко за бягството от плантацията, преди Джайлс да разбере, че Александра я няма в спалнята му.

Двете с Ейба бързо се насочиха към кухнята. Влязоха вътре и Ейба грабна старата си, износена чанта, която беше побрала всичките й вещи.

— Вече си се приготвила, Ейба? — изненадано попита Александра.

— Знаех, че мис Елинър си отива, дете. Знаех, че щом това се случи, ще си тръгна. В тази чанта е събрано всичко, което имам. А сега, нека да вземем и малко храна. Изпекла съм царевичен хляб. Има и малко месо. Побързай, дете.

— Ейба, ти ще опаковаш храната, а аз ще впрегната коня, освен ако ти не знаеш по-добре как се прави.

Очите на Ейба се разшириха от уплаха.

— Мила, страхувам се от тези животни и никога не съм ги впрягала.

— Е, аз също не съм, но съм виждала как го правят. Ще се постарая да ги впрегна. Това там конюшнята ли е?

— Да, но побързай. Той може да се събуди всеки миг и съм сигурна, че ще ни убие и двете.

— Отивам, Ейба. Ти също побързай.

Излезе от кухнята и тръгна към конюшнята. Не знаеше как ще впрегне коня, но беше решена да използва силите си до последна капка, за да избяга от Джайлс. Затича решително, отмахвайки надвисналия мъх и клоните на дърветата. С всеки изминал миг ставаше все по-гневна. Болката, която изгаряше тялото й, само засилваше решителността й да избяга от плантацията на Джермънови.

Спря за малко пред конюшнята, поемайки въздух на големи глътки, за да успокои дишането си. Отвори вратата и възкликна изненадано. Конят не беше разпрегнат! Значи нямаше нужда да го прави. Колко жестоко от страна на Джайлс Джермън. Бедното животно! Побърза към нещастното животно, чиято глава клюмаше изморено. Очите му я изгледаха подозрително, сякаш очакваше някакво наказание. По хълбоците му се виждаха стари белези от камшика на Джайлс.

Хвърли чантата си във файтона и хвана здраво юздите. Поведе коня и животното се подчини с неохота. Файтонът излезе от конюшнята със скърцане и хлопане. Александра стисна зъби. Шумът беше достатъчен да събуди мъртвец, да не говорим за спящия Джайлс, но нямаше как да го заглуши. А трябваше да вземат коня и файтона. Вървеше до коня, като му говореше и го успокояваше. Трябваше да заобиколят къщата, за да излязат на пътя. Все още не бяха свободни.

Изведнъж се появи тъмна фигура. Александра се сепна, прехапа устни, за да потисне вика си и спря коня. Изпусна въздишка на облекчение, щом видя, че към нея се приближава Ейба.

— Радвам се, че си се справила, мила. Готови ли сме за тръгване?

— Да, Ейба. Джайлс беше оставил коня впрегнат. Но побързай, побързай. Качвай се. Всичко ли взе?

Ейба кимна, хвърли нещата си вътре и се качи на файтона.

Александра си помисли, че сега им оставаше само да заобикалят къщата и да излязат на пътя, без Джайлс да ги чуе и да тръгне да ги преследва.

Дръпна юздата. Конят не се подчини. Александра напрегна тръпнещите си мускули и затегли отново. Животното я последва. Постоянната болка в гърба сякаш я пришпорваше, принуждаваше я да не спира, да избяга от Джайлс и извратеността му. Мъхът я удряше по лицето, ослепяваше я, пречеше й да намери пътя. Най-накрая излязоха отстрани на голямата къща, след това на алеята. Вече можеха да поемат по пътя, който щеше да ги отведе на далеч от плантацията на Джермънови.

Спря коня и хвърли юздите вътре. Преди да се качи, Александра се обърна. Искаше да хвърли един последен поглед към къщата, в която беше възпитан такъв човек като Джайлс. Ужасена видя на верандата тъмните очертания на мъжка фигура. Мъжът се втурна надолу по стъпалата, прескачайки ги по две наведнъж. Джайлс скочи на земята и се затича към тях.

Александра замръзна, неспособна да се движи от ужас. Всичките й страхове бяха събрани в тъмната, зловеща фигура, която тичаше към нея. Но не можеше да помръдне, а той приближаваше все повече и повече.

— Побързай! — извика Ейба.

Познатият глас извади Александра от унеса.

Качи се на файтона, сграбчи юздите с две ръце и силно ги удари върху гърба на бедното животно. Конят изненадано потрепна и тръгна напред, засилвайки ход. Александра продължаваше да го подканя, но все още не се движеха достатъчно бързо. Джайлс ги застигна. Хвана ръката на Александра и я задърпа, докато файтонът набираше скорост.

В отчаянието си Александра забрави за страха и за болката. Свободната й ръка напипа камшика, който Джайлс беше оставил на седалката. Пръстите й стиснаха дръжката му. Погледът й срещна тъмните му, гневни очи. Яростта накара очите й да заблестят като късчета зелено стъкло. Вдигна камшика и замахна със злоба към лицето му. Стовари го отново и отново, докато кръвта шурна, а лицето му се разкриви от болка и ярост. Продължаваше да се държи за нея, а файтонът се отдалечаваше от къщата. Александра стискаше отчаяно юздите на диво препускащия кон, а с другата продължава да нанася удари с камшика. Изведнъж видя последния си шанс. Приближаваха един завой на пътя. Клоните на дърветата се спускаха ниско от страната на Джайлс. Насочи коня натам, щем приближиха към дърветата. Обърна се към Джайлс и му нанесе един последен удар. Тялото му се удари в клоните и се откъсна от нея и от файтона.

Тържествуващият смях на Александра проехтя в тихата, спокойна нощ.