Непокорна страст

Седемнадесета глава

Тексас! Наистина ли беше безкраен, както изглеждаше? Александра заслони очи и се загледа в далечината. Искаше й се да има върху главата си нещо по-подходящо от малката модна шапчица, кацнала върху къдриците й. Независимо колко дълго пътуваха, докъдето й стигаха очите се виждаше безкрайна еднообразна картина равна, суха, прашна земя, обрасла с треви, мескитови храсти и трънаци. Не приличаше на нищо, което бе виждала преди. За голяма изненада, в този горещ, сух климат процъфтяваше изобилен живот — множество дребни животни, а така също големи стада от говеда и мустанги.

Дори добрите коне и удобното женско седло не можеха да я спасят от болката в мускулите, докато продължаваха да яздят все по-навътре и по-навътре в Тексас, към ранчото „Бар Джей“. Александра хвърли поглед към спътниците си. Те седяха изправени на конете и изглеждаха неуморими, но в края на краищата бяха от кавалерията на Съединените щати, привикнали с дългите часове на седлата. Но не и Александра! А гърбът й, все още незаздравял напълно, не допринасяше много за удобството й.

Към ранчото „Бар Джей“ я придружаваха четирима войници: лейтенант Блейк, един сержант и двама доброволци. Успя да получи помощта им в Корпус Кристи — пристанището, в което слезе от кораба от Ню Орлиънс. Споменът за Луизиана върна мислите й назад.

Спомни си как остави бедния кон да забави ход, след като тя и Ейба се бяха измъкнали от Джайлс и от плантацията на Джермънови. Остави изтощеното животно да измине с бавен ход почти целия път до Ню Орлиънс. Пътуването бе дълго и болезнено. След няколко спирания най-накрая пристигнаха, точно когато над града се разпукваше зората.

За щастие Ейба познаваше Ню Орлиънс и настоя тя и Александра да останат при нейни познати в негърския квартал. Там щяха да са в по-голяма безопасност. Едва ли Джайлс щеше да се досети да ги търси там. Къщата беше малка и пренаселена, но на Александра й се стори като рай.

Щом отвориха банките Александра с неохота телеграфира в Ню Йорк да й изпратят пари. Сега Стен Луис със сигурност щеше да тръгне по петите й. Единствената й надежда беше, че щом веднъж напуснеше Ню Орлиънс, Стен Луис и Джайлс Джермън едва ли щяха да успеят да я проследят в огромния Тексас.

И така, тя рискува, поиска пари от банката си и потърси билет до Корпус Кристи, най-близкото пристанище до ранчото „Бар Джей“ в Южен Тексас. Имаше късмет. Една шхуна се готвеше да отплава след три дни, така че имаше достатъчно време да получи парите.

Преди да тръгне, даде на Ейба пари, за да й купи някакви дрехи, като специално й поръча да бъдат подходящи за езда и ботуши. Не посмя сама да тръгне по магазините, да не би да я открият Джайлс или мадам Льоблан.

Ейба отсъства през целия следобед, но накрая се завърна с множество пакети и кутии. Изглежда или не бе пожелала, или не бе успяла да й купи поне една семпла рокля. Всичките рокли бяха луксозни и скъпи, но нямаше време да се пазарува отново, така че Александра поблагодари на Ейба, доволна, че изобщо има някакви дрехи, които да вземе със себе си.

Остави коня и файтона на негърското семейство, което й помогна. На Ейба даде значителна сума пари, с които да успее да отиде на север.

Престоят на кораба й подейства добре. Пътуването беше приятно и спокойно. Свежият, солен въздух прочисти духа й от гнилата влага на умиращия Юг и й подейства като изцеление. Беше в една каюта с няколко жени от Севера, които се бяха отправили към Тексас, за да се присъединят към съпрузите си — войници, намиращи се във форта в Браунсвил. В Корпус Кристи жените щяха да бъдат посрещнати от военен отряд, така че те увериха Александра, че ще бъде много по-безопасно да пътува с тях, вместо да се опитва да наеме несигурни водачи.

Когато пристигнаха в Корпус Кристи, Александра се чувстваше по-щастлива и сигурна, и беше възвърнала до голяма стенем предишното си самочувствие. Сега оставаше да изпълни обещанията, дадени на Олаф и Елинър. Както се очакваше, войниците посрещнаха жените и бяха повече от щастливи да включат Александра в групата си. Имаше няколко каруци, в които да се качат жените, а така също и достатъчно място за куфарите им и за военните доставки, които бяха пристигнали с шхуната. Докато пътуваха към Браунсвил, разположен в края на Тексас, близо до Мексиканската граница, Александра се чувстваше в пълна безопасност. Получи уверенията на майора, че ще й осигури специална охрана, тъй като нямаше да минат през ранчото „Бар Джей“. Четирите дни път към Браунсвил бяха дълги, горещи и прашни, но в замяна на това тя се радваше на компанията на останалите жени и на очевидното възхищение на войниците. Особено внимание към нея проявяваше лейтенант Блейк. Винаги беше близо до нея, за да й помогне и да направи по-удобно пътуването й. Майорът дори му позволи да я придружи до ранчото „Бар Джей“. Александра се чувстваше напълно спокойна в присъствието на лейтенанта.

Изведнъж мислите й се върнаха към настоящето. В далечината съзря кирпичена постройка. Дали това не беше най-сетне ранчото „Бар Джей“? Равнинните прерийни земи й изглеждаха еднакви.

— Това е хасиендата на ранчото „Бар Джей“, мис Александра — заяви лейтенант Блейк, поглеждайки красавицата, която яздеше до него. Съжаляваше, че Александра не отива с останалите от групата към Браунсвил. Но смяташе, че едва ли една толкова красива жена би се задържала дълго в пустошта на Южен Тексас. Тук нямаше нищо, освен полумъртви от глад южняци, които бяха избягали в Тексас след войната и хиляди диви говеда и мустанги. Не, това място определено не беше за такава фина дама като мис Александра Кларк, но решението й да дойде тук беше непоклатимо. Най-сетне бяха успели да я доведат дотук невредима, но ако не пожелаеше да остане, щеше да бъде щастлив да я отведе обратно при другите.

— Не прилича на нито една постройка, която съм виждала — каза Александра, изучавайки кирпичената постройка. Поне не беше колиба, но трудно можеше да се нарече къща. Постройката беше в испански стил, с плосък покрив и входна врата с извит свод. Сградата подхождаше на местността. Цветът й се сливаше с околността, а формата й приличаше на еднообразната, равна местност. Слънцето припичаше. Вече беше горещо, твърде горещо за майски ден. Александра се зачуди дали тук изобщо става студено, дори през зимата.

— Съгласен съм, мадам. Вероятно сте привикнали на много по-хубави — рече лейтенант Блейк.

— Може би по-хубави, но не толкова практични — замислено отвърна Александра.

Лейтенант Блейк изсумтя, мислейки си, че тя едва ли има представа къде е попаднала. Индианците бяха почти укротени, но мъжете в Тексас бяха диви и необуздани. Предполагаше се, че фортът в Браунсвил трябва да контролира и охранява района, но при тези обширни земи военните не можеха да сторят много. Мис Александра беше една невинна млада дама, която едва ли разбираше къде отива и не изглеждаше достатъчно силна, за да се справи с трудностите, типични в тези земи. Но инатът й беше равен на красотата й, а решението й сама да се увери в разказите изглеждаше непоклатимо, помисли си той. Е, след един месец щеше да се моли някой да я отведе оттук до някое по-цивилизовано място.

Спряха пред входа на хасиендата. Лейтенант Блейк сложи длан върху ръката на Александра, облечена с ръкавица и каза:

— Помнете, че ако имате нужда от помощ, винаги можете да я получите при мен, мис Александра. Ако дойдете в Браунсвил ще имате приятели. Запомнете това, моля ви.

Александра обърна поглед към лицето му. Загледа се в силния му профил и в напрегнатите му кафяви очи.

— Благодаря за любезността, лейтенант Блейк. Благодаря ви, че ме доведохте тук. Ако наистина ми потрябва помощ или реша да напусна ранчото „Бар Джей“ няма да забравя, че имам приятели в Браунсвил.

— Хей, приятели, какво ви води насам? — поздрави ги нечий глас.

От хасиендата към тях бавно се приближаваше един мъж. Александра го погледна, усещайки, че е дошъл нейният ред. Обърна поглед към лейтенанта, който бързо скочи от седлото, за да й помогне да слезе от коня. Ръцете му се задържаха на слабия й кръст по-дълго, отколкото беше необходимо, но Александра просто не го забеляза, тъй като вниманието й изцяло беше насочено към приближаващия се мъж.

— Е, казвайте какво е притрябвало на армията? — заговори провлечено мъжът, като застана до Александра и лейтенант Блейк и хвърли недружелюбен поглед към войниците, с присвити на силната светлина очи.

— Не сме дошли за нещо специално, сър — любезно отвърна лейтенант Блейк. — Придружаваме мис Александра Кларк до ранчото ви.

— Така ли? — бавно рече мъжът, а вниманието му се съсредоточи върху Александра. — „Каква хубава жена — истинска красавица“, помисли си той, оглеждайки я бързо от главата до петите. Но какво ли търсеше тук?

Александра се втренчи в мъжа, напълно забравяйки доброто си възпитание. Той излъчваше аристократичност, при все, че беше облечен доста странно — плътно прилепнали панталони, риза с отворена яка, ботуши с високи токове, а на врата му беше завързан червен шал. На главата си имаше шапка с огромни размери с нахлупена ниско периферия, под която святкаха чифт остри, черни очи, които внимателно я преценяваха.

— Е? — попита той, продължавайки да наблюдава Александра.

— Дойдох да се видя с Джейкъб Джермън и чичо му, Ламар Джермън.

Изражението на лицето му не се промени, но устните му леко потрепнаха.

— Ха, какво ли би могло да накара една млада янки да измине целия този път, за да види двама hombres10 като тях.

— Казвам се Александра Кларк — изчерви се Александра. — Току-що идвам от плантацията на Джермънови в Луизиана.

Мъжът стисна устни, но това не беше от приятелство или удоволствие.

— И какво от това?

Изглежда, че разговорът нямаше да е лесен. А всъщност какви основания имаше да се надява, че ще я посрещнат с отворени обятия? Но вече беше тръгнала и за нея нямаше връщане назад. Беше стигнала твърде далеч, за да се откаже.

— Елинър… — започна Александра.

— Елинър ли? — бързо я прекъсна мъжът, а чертите му се смекчиха за миг, след което лицето му отново стана студено и безизразно.

— Изпрати ме да се срещна със сина й и чичо му. Тя е мъртва.

Мъжът се обърна и направи няколко бързи крачки към хасиендата по отъпканата прашна земя. От устата му се заредиха ругатни. Юмруците му се свиваха и отпускаха, сякаш му бяха нужни много усилия, за да се овладее. Миг по-късно се върна обратно и бутна шапката си назад.

— Добре дошла в „Бар Джей“, мис Кларк. Щом сте приятелка на Елинър, значи сте и наша приятелка. Аз съм Ламар Джермън. Можете да ме наричате Ламар, както правят всички. Синът й е тук. По-късно ще можете да се срещнете с него.

Александра се усмихна в отговор, а сърцето й затупка облекчено. Бяха я приели!

— Значи оставате, мис Александра? — попита лейтенант Блейк разочарован.

Александра вдигна глава към него, след това обърна очи към Ламар Джермън.

— Да, ще постоя… ако ме приемат.

— Добре дошла сте — кимна Ламар, — но трябва да ви предупредя, че всички, които живеят в „Бар Джей“ сами се грижат за себе си. Не е подходящо място за жени. Тук няма да ви хареса.

— Да, разбирам. Ще направя каквото е необходимо, но, виждате ли, Елинър на смъртното си легло ме помоли да дойда тук. Искам да ви кажа някои неща и най-вече искам да поостана известно време тук — каза Александра с тих, умолителен глас, а зелените й очи се навлажниха.

— Щом Елинър ви е изпратила и сте изминали дългия път до Тексас, значи сте знаели къде отивате. Не, отново ви предупреждавам, Тексас не е място за една жена. Не и за жена като вас!

Александра отново се изчерви, но този път от гняв.

— Мистър Джермън, не съм дете. Знам какво правя. Дадох дума на Елинър и винаги изпълнявам обещанията си.

Ламар се усмихна леко, като си помисли, че може би е преценил дамата твърде прибързано и че може би ще се окаже достатъчно силна за живота в Тексас. Поне имаше характер и не беше някое хленчещо момиче, което постоянно иска внимание и грижи. Е, времето щеше да покаже, но познаваше един мъж, който направо щеше да пощурее, щом видеше тази жена тук. Да, синът на Елинър нямаше да бъде особено доволен, че тази дама е дошла тук. По дяволите, откакто се върна от Ню Орлиънс Джейк беше толкова кисел и сърдит, че човек не смееше да се доближи до него. Характерът му никога не е бил приятен, но сега непрекъснато избухваше. Е, щяха да го преживеят за известно време. Разбира се, трябваше да я изпратят, преди да са подкарали добитъка към Канзас, но щяха да му мислят, когато дойдеше време. Ламар никога не обичаше да се тревожи предварително — от много грижи човек остарява по-бързо.

— Е, мис Кларк, щом толкова настоявате да се срещнете с него, може би ще успеете да се справите в ранчото „Бар Джей“. Чантите на онзи товарен кон ваши ли са?

Александра се усмихна, показвайки хубавите си бели зъби и пое дъх. Едва ли чантите щяха да имат същия вид, след като ги докоснеха ръце от „Бар Джей“. Нямаше никакво съмнение.

— Да, мои са. Не съм взела много багаж. Не знаех какво може да ми потрябва.

Ламар Джермън кимна, като си помисли, че жените никога не пътуваха с малко багаж, дори когато си мислеха така.

— Разтоварете ги, момчета — намеси се лейтенант Блейк, като хвърли неспокоен поглед към Ламар Джермън. Обърна се към Александра. — Разбирате, че тук няма да има други жени, освен може би мексиканки или индианки. Сигурна ли сте, че искате да останете.

Александра го погледна, а очите й потъмняха.

— Да, сигурна съм.

Чувстваше се по-решена от всякога да остане, особено след като видя, че тези мъже се съмняват дали изобщо ще оцелее. След онова, което бе преживяла и научила, би могла да се справи не по-зле от всеки мъж. „Тексас, място само за мъже!“ Щеше да им покаже!

Мълчаливо наблюдаваше как войниците свалят багажа й. Имаше само две по-големи чанти и една малка, но около багажа се суетяха и тримата мъже. Отнесоха чантите до хасиендата. Спряха пред входа, колебаейки се дали да влязат в къщата на бивши бунтовници.

Лейтенант Блейк забеляза колебанието им, разбра го и мислено изруга. Проклетите бунтовници бяха толкова горди, сякаш бяха по-добри от янките. Да, но Северът беше спечелил войната и беше доказал кой е по-добрият, а Югът сякаш не разбираше или не искаше да приеме този факт.

— Внесете ги вътре, за да не ги пече слънцето — остро заповяда лейтенант Блейк, като погледна Ламар Джермън в очите, очаквайки възражението му.

Ламар само надменно се усмихна.

— Вероятно вие и вашите хора бихте искали нещо разхладително, преди да продължите.

Лейтенант Блейк предпочиташе да откаже, но знаеше, че им предстои дълъг и горещ ден. Прие поканата заради хората си.

— Да, наистина. Благодаря ви.

Александра тръгна пред двамата мъже, разликата между тази страна и плантацията беше очевидна. Тук беше чисто и топлината сякаш действаше хигиенично, така че навсякъде изглеждаше свежо. Сухият въздух й харесваше повече от влажната, знойна топлина на Луизиана. Премина под високата арка, която образуваше входа на дългата кирпичена ограда, заобикаляща хасиендата.

Съвсем изненадващо въздухът в хасиендата беше хладен. Изглежда кирпичите бяха добра изолация срещу горещината и силната слънчева светлина. Влязоха в централното помещение, оскъдно обзаведено с тъмни, масивни мебели, умело изработени в испански стил. Подът беше покрит с пъстроцветни черги, които вероятно бяха мексикански или индиански. Подредбата на къщата я очарова, тъй като се различаваше толкова много от къщите в Ню Йорк или от плантацията. Всеки предмет в стаята имаше някакво практическо приложение и представляваше част от тексаската култура. Намираше се в един мъжки дом, в един мъжки свят. Но й харесваше.

— Александра, господа, моля седнете — любезно рече Ламар, посочвайки столовете.

Това, че той се обърна към нея с малкото й име, изненада Александра, но тя не възрази — накара я да се почувства между свои.

— Не, благодаря ви. Нямаме време — твърдо отвърна лейтенант Блейк. — Трябва незабавно да се присъединим към групата си.

— Разбира се. Разбирам ви. Един момент, моля.

Ламар се върна след малко, носейки поднос с чаши и бутилки.

— Налейте си, господа — каза той, поставяйки подноса на масата. — Ще се погрижа да напоят конете ви, докато вие се освежите.

Лейтенант Блейк подаде на Александра чаша вода. Александра бързо я пресуши и му се усмихна признателно. Лейтенантът замислено изпи водата си, като я наблюдаваше. Само ако можеше да остане сам с нея, преди да си тръгне!

Обърна се рязко към войниците си.

— Момчета, ако сте готови, вървете да се погрижите за конете. След малко тръгваме.

Изненаданите войници го погледнаха, допиха чашите си и излязоха.

Лейтенант Блейк се обърна към Александра и се усмихна.

— Мис Александра, моля ви, станете.

Тя го погледна учудено, след това се подчини на молбата, без ни най-малко да разбира младия лейтенант.

— Няма да ме забравите, нали? — попита тихо той, като взе ръката й в своята.

— Разбира се, че няма да ви забравя, лейтенант Блейк — отговори Александра.

— Добре. Аз няма никога, никога да ви забравя, Александра — прошепна той и я притегли към себе си.

Александра се изчерви от гняв. Всъщност лейтенантът възнамеряваше да я целуне. Нима искаше заплащане за услугите си?

— Ще дадете ли една целувка на войника, който ви обожава? — попита той с умолително изражение, придърпвайки я в обятията си.

Александра потисна гнева си — нещо, което преди никога не успяваше да направи — и му се усмихна нежно, отпускайки се леко в ръцете му. Знаеше, че ако започнеше да се противи, войникът щеше да стане още по-настойчив, както показваше досегашният й опит. Целувката му нямаше да продължи дълго, а след това завинаги щеше да изчезне от живота й.

Лейтенант Блейк не можеше да повярва на щастието си. Събра смелост и притисна плътно тялото й към себе си, за да усети твърдите й гърди. Наистина беше същински ангел. Докосна леко устните й. Откри, че са меки, податливи и, неспособен повече да се контролира, притисна силно устата си към нейната. Забрави всичко, напълно погълнат от тази пленителна жена. А тя също го желаеше. Можеше да го почувства.

— Лейтенанте! — нечий остър, властен глас раздра тишината на стаята. — Ако сте приключили с младата дама, предлагам да напуснете. Вашите хора са готови. Знаете, че янките не са добре дошли в „Бар Джей“.

Лейтенант Блейк се отдръпна рязко от Александра. Обърна се, намръщи се и с изненада чу стона, който се откъсна от гърдите й. Видя смаяното лице на мъжа, който ги гледаше.

— Не! О, не! — извика Александра, вперила поглед в суровите, сини очи. — Джейк?

— Самият аз, Алекс — рече той със сурово изражение, а сините му очи станаха почти сиви, докато я наблюдаваше. — Моля да ме извините, сър — обърна се той към лейтенанта. — Не се досетих, че получавате възнаграждение затова, че сте придружил дамата дотук. Ще се върна, щом привършите.

Джейк им обърна гръб и понечи да излезе от стаята.

— О, не, Джейк! — извика Александра и се опита да се втурне след него, но лейтенантът я сграбчи за ръката, точно в момента, когато Джейк се обръщаше.

— Искаше да кажеш нещо, Алекс?

— Аз… не разбирам.

— А аз разбирам много добре онова, което видях. Не разбирам, обаче, какво правиш тук, в „Бар Джей“.

— Дойдох да видя Джейкъб Джермън. Ти какво правиш тук?

Лейтенантът смутено премести поглед от единия към другия. Изглежда се познаваха, но очевидно не изпитваха особени приятелски чувства един към друг. Ръката му собственически обгърна кръста на Александра.

Джейк отметна глава назад и се разсмя с дрезгав, подигравателен глас. Погледна отново към Александра и очите му се плъзнаха по тялото й.

— Вижте, сър — намеси се лейтенант Блейк. — Не можете да се отнасяте по този начин с една дама като мис Александра.

— Дама! Наричате я дама? — подигравката в гласа на Джейк беше съвсем явна. — Изглежда и двамата се заблуждавате, но нямам намерение да ви осветлявам по този въпрос.

— Няма да остана, щом ти работиш тук — остро додаде Александра. — Още сега си тръгвам с лейтенанта.

— Така ли? — попита Джейк е такова непроницаемо изражение, че Александра не можа да разбере чувствата му. — Но аз мислех, че си дошла да се срещнеш с Джейкъб Джермън?

Александра се намръщи.

— Да, така е, но дори не съм си помисляла, че ще те срещна. Какво всъщност правиш тук? — гневно запита тя, раздразнена от самодоволния, хладен начин, по който Джейк се отнасяше с нея.

Джейк отново се усмихна и в ъглите на очите му се появиха бръчици.

— Аз живея тук, моя мила Александра. Тук работя.

— Не ти вярвам. Къде е Ламар Джермън? Той ще разясни това недоразумение. Ще те накара да си тръгнеш!

— Кого? Мен? — разсмя се отново Джейк.

— Някой попита ли за мен? — Ламар Джермън пристъпи в стаята. — Чух гласовете ви отвън. Какво става тук? Хората ви чакат, лейтенант.

— Знам, но изглежда, че тук възникна някакво недоразумение. Може би мис Александра ще се върне с мен.

— Така ли? — изненада се Ламар. — Какво става, Александра, нима ранчото вече ви омръзна?

— Какво прави този мъж тук? — избухна гневно Александра, посочвайки Джейк.

— Ами, тук живее.

— Е, значи няма да остана с него. Трябва да го уволните. Сигурно има достатъчно работни ръце. Във всеки случай един морски капитан едва ли е подходящ за работа в едно ранчо.

— Да уволня Джейк ли? Защо? — бързо попита Ламар, като погледна към Джейк, от чието лице нищо не успя да разбере, а след това отново към Александра. — Какво става тук? Изминала сте целия този път, за да го видите, а сега искате да го уволнявам. Не ви разбирам.

„Всички жени означават неприятности, но тази май е по-лоша от останалите“ — помисли си Ламар.

— Не съм изминала целия този път дотук, за да видя него. Дойдох да се срещна с Джейкъб Джермън, сина на Елинър — гневно отвърна Александра.

— Но той не ви ли каза? Той е Джейкъб Джермън.

Александра едва не зяпна от изненада. Над стаята надвисна мъртва тишина. Очите й не можеха да се откъснат от суровия, безмилостен поглед на Джейк. Внезапно се почувства отпаднала. Джейк беше Джейкъб Джермън. Бил е в Ню Орлиънс. Бил е в плантацията, точно преди да я заведат там. Заминал е за Тексас. Разбира се, сега всичко идваше на мястото си. Как е могла да бъде толкова глупава, толкова сляпа?

— Аз… аз ще си тръгна — слабо рече Александра. — Не мога да остана тук с него.

— Разбира се, че ще си тръгнете — намеси се лейтенант Блейк с успокоителен глас, поддържайки Александра с двете си ръце. — Тук няма място за дама като вас.

— Махнете си ръцете от нея, лейтенант! — каза Джейк с мъртвешки спокоен глас, измъквайки револвера си.

Нямаше да допусне друг мъж да я докосне. Не можеше да го допусне, независимо колко я мразеше. Искаше отмъщение и не можеше да мечтае за по-добра възможност от тази, която му се предоставяше сега. Та тя сама бе дошла в ранчото. Тази малка мръсница не беше научена на тежка работа. Дори се беше представила за изискана дама пред този идиот, лейтенанта.

„Ако лейтенантът не си махне ръцете от нея, ще го убия“ — помисли си Джейк без всякаква логика. Винаги губеше разсъдъка си, когато беше замесена тази жена, и сега отново разбра, че не може да се овладее. Беше глупак. Знаеше, че е глупак, но все пак не можеше да позволи на друг мъж да я докосне. Нямаше да я пусне! Нямаше значение какво е направила. Желаеше я толкова отчаяно, колкото и преди. Проклета да е малката й, измамна душа, но все още я желаеше.

— Веднага се махайте, лейтенант, и никога вече не се връщайте. Дамата е дошла при нас и ще остане тук. — Джейк стисна здраво оръжието си.

Лейтенант Блейк се поколеба. Желаеше Александра, но животът му беше по-скъп. Можеше да разчете хладното изражение, изписано на лицето на Джейк — без съмнение този мъж би го убил, ако не си тръгнеше. Сега щеше да остави Александра, но нямаше скоро да забрави нито нея, нито този Джермън. Браунсвил не беше чак толкова далеч.

Лейтенантът отстъпи от Александра, отскубвайки се от ръцете й, които се бяха вкопчили в дрехите му. Взря се в отчаяните й очи.

— Този човек е насочил оръжие срещу мен, мис Александра. Не мога да ви взема с мен.

— Но аз не искам да остана. Не можете да ме изоставите просто така.

— Не мога да ви взема, а хората ми никога не биха зарязали жените си заради една млада дама, която е променила решението си.

— Връщам се с вас. Няма да остана.

— Отстранете се, лейтенант — заплашително рече Джейк, продължавайки да държи пистолета си насочен към него и пристъпи към Александра. Дръпна я грубо настрани. Знаеше, че я заболя. Искаше да я нарани и това не беше последната болка, която щеше да почувства, мислеше си мрачно той. Близостта и предизвика познатото напрягане в слабините му. Как бе възможно толкова силно да му влияе? Прокле слабостта си.

— Пусни ме, Джейк — прошепна Александра на човека, който я притискаше към себе си. — Ще се махна. Никога вече няма да се връщам. Само ме пусни.

— Не — отсече Джейк, без да прибира оръжието си, като погледна към лейтенанта, който излизаше от стаята.

Александра се дръпна рязко, опитвайки се да се освободи. Трябваше да избяга! Не можеше да остане тук с този мъж, под един и същи покрив.

— Пусни ме! — изсъска тя.

— Стой кротко, Алекс — разсмя се Джейк, — или ще застрелям лейтенанта още сега. Това ще ти хареса ли?

Александра веднага спря да се съпротивлява и вдигна разтревожен поглед към него. Наистина щеше да го направи. Усещаше го по стегнатото му тяло. Искаше да застреля лейтенант Блейк. Не, не можеше да причини смъртта на нещастния лейтенант. Отпусна се в ръцете на Джейк, твърдо решена да не се поддава на гнева.

— А сега се качвайте на коня и се махайте оттук, лейтенант. Дори не си помисляйте да се върнете за Александра. Тя ми принадлежи и ще убия всеки мъж, който се опита да ми я отнеме.

— Добре, Джермън, сега си ме хванал на тясно, но не мисли, че това е краят на историята.

— Не! Всичко е наред, лейтенант Блейк. Не се връщайте заради мен. Не бих искала да ви убие. А той ще го направи, сигурна съм — тихо рече Александра.

— Мога сам да се грижа за себе си, мис Александра. Не се безпокойте — отвърна лейтенант Блейк. Помисли си, че тя наистина се безпокоеше за него, щом се подчини на Джермън, за да запази живота му. Каква ли беше историята на тези двама души? Би дал много, за да узнае.

— Лейтенанте — рече най-накрая Ламар, — моля ви, повярвайте ми, че дамата ще бъде добре. Тя ни е роднина и Джейк винаги е считал, че е длъжен да я защитава. Често се карат. Но всичко това са семейни истории, както виждате. Повярвайте, всичко е наред.

Лейтенант Блейк обходи с поглед присъстващите. Вече не знаеше на кого да вярва. Първоначално Александра беше казала, че идва да се срещне с Джейкъб Джермън, но не знаеше, че той и Джейк са едно и също лице. Не познаваше и така наречения си чичо. Не приличаха на джентълмени. Историята се оказа твърде сложна за него. Никога не бе виждал такава темпераментна фамилия. Е, по-добре да се маха оттук, преди да е станало късно.

— Не знам на кого да вярвам, но си тръгвам. Нямам друг избор. Но помнете какво ви казах, мис Александра — рече той и се насочи към вратата.

— Лейтенанте — обади се Джейк със спокоен глас, — по-добре вие запомнете какво ви казах.

Осемнадесета глава

— Проследи ги. Искам да съм сигурен, че са напуснали земите на „Бар Джей“ — каза Джейк.

Ламар кимна и бързо излезе от стаята.

На Александра й се искаше Ламар да не беше излизал и да не беше ги оставял сами.

— Винаги ли плащаш в натура за онова, което получаваш, Алекс?

— Не разбирам какво искаш да кажеш.

— Няма нужда да носиш пари, нали, скъпа?

— Имам пари, Джейк.

— Разбира се, че вече имаш. Парите, които си спечелила в публичния дом в Ню Орлиънс. Сигурно си натрупала добра сума там.

Александра прехапа устни. Беше повярвал на измислиците на капитан Съли.

— Няма откъде да го знаеш, Джейк. Направил си погрешни изводи. Бях при Елинър Джермън.

— Не намесвай майка ми в тази история! — гневно рече Джейк.

— Но, Джейк, точно затова дойдох тук. Тя ме изпрати.

— Лъжлива кучка! — дрезгаво викна Джейк и я отблъсна от себе си.

Александра политна, изгуби равновесие и се блъсна силно в стената. Свлече се на пода. Почувства се леко зашеметена. Наблюдаваше, без да помръдне, как Джейк се приближава и застава пред нея широко разкрачен. Гледаше го замаяна. Изглеждаше променен. Беше облечен като каубой. Дрехите му подхождаха — беше груб, жилав, силен. Нима наистина беше толкова жесток, колкото изглеждаше? На кораба не беше такъв, но там пред нея не стоеше този суров човек. Боеше се от него.

— Не споменавай майка ми. Не искам устата ти да произнася името й. Чуваш ли ме? — Джейк се изплю към нея и, докато прибираше с едната си ръка револвера си в кобура, посегна с другата към нея.

Александра се отдръпна назад, очаквайки, че ще я удари, но вместо това той я вдигна. Тежко се блъсна в тялото му. Усети мъжествената му миризма, усети топлината на тялото му. Помнеше, макар силно да искаше да забрави, как я караше да се чувства слаба и да копнее за ръцете му. Лицата им бяха близо едно до друго. Вдигна поглед към него.

Ръката на Джейк бавно, почти колебливо я прегърна. Сините му очи бяха все още сурови, но сега в тях се прокрадна някакво съмнение. Приближи лицето си още по-близо до нейното. Щом устата му докосна устните й и ги пое в огнена, копнееща целувка, Александра забрави всичко, което се бе случило преди малко. Не можеше да се овладее. Ръцете й се плъзнаха към шията му, докоснаха косата му, почувстваха силните му мускули. Езикът му се плъзна дълбоко в устата й. Джейк разпали в нея огнени пламъци и Александра отвърна на целувката му с цялата страст, която се бе натрупала, откакто избяга от кораба.

Изведнъж Джейк се отдръпна от нея, а веждите му гневно се свъсиха.

— Джейк — прошепна Александра, чувствайки се толкова слаба, че сякаш щеше да падне, ако не я придържаше.

— Проклета мръсница! Знаеш всичките номера, нали?

Очите й се ококориха разтревожено.

— Мислиш, че няма да ти причиня болка, ако ми дадеш онова, което искам от теб и което винаги съм искал. По този начин ли решаваш проблемите си?

Александра поклати глава в мълчалив, тъжен отказ.

— От самото начало ме използваш, нали? Разказа ми историята за онзи мъж, който те изнасилил, за да те накара да се омъжиш за него, така че да не се разгневя, когато открих, че не си девствена. А Съли? Платила си му с тялото си за пътуването, нали? И на мен плати за пътуването до Ню Орлиънс, нали? Но тогава не поиска да дойдеш с мен в Тексас. Искаше да изкараш пари в Ню Орлиънс, като продаваш тялото си и го направи!

— Не! Не, Джейк, не е вярно!

— Разбира се, че е вярно. Искам само да знам защо предпочиташ другите. Дори онова хлапе, лейтенанта, щеше да получи своето за това, че те докара дотук. Но когато си с мен, винаги, винаги се съпротивляваш. Защо, Алекс, защо?

— Не, Джейк. Нищо не разбираш — отчаяно извика тя, докато бръчките на челото му ставаха по-дълбоки, а юмруците му се свиваха. — Никога не съм сторила нищо такова. Аз не съм проститутка!

— Проклет да съм, ако не си. Сам те видях в дома на Бела в прегръдката на брат ми. Позволи на брат ми да те има, молеше му се да те обладае. Видях те. Чуваш ли ме? Видях те в леглото с брат ми — просъска Джейк с нисък, напрегнат глас.

— О, не! — изпъшка Александра, закривайки ушите си с длани. Сега вече никога нямаше да й повярва. Ето това беше. Ето това бе искала мадам Льоблан. Всичко беше толкова ужасно. Джейк я мразеше. Сега вече знаеше защо. Искаше й се да припадне, земята да се разтвори и да я погълне, за да не вижда изгарящите му, обвиняващи очи.

Изведнъж Джейк я сграбчи и грубо я притисна към гърдите си.

— Сега ще споделиш прелестите си с мен, Александра, и няма нито да се биеш с мен, нито да ме отблъскваш. Вече знам каква си. Не можеш повече да си играеш на невинност и срамежливост. Аз съм мъж и те желая. Знаеш какво означава това. Всички проститутки знаят много добре какво означава това.

— Не, Джейк. Моля те, не го прави. Моля те! — умоляваше го Александра.

Джейк я повлече по един дълъг коридор и отвори с крак вратата на една стая.

Влезе вътре и заключи вратата. Блъсна я към леглото.

— Съблечи дрехите си, Алекс. Искам да видя това, което са виждали всички онези мъже.

Самият той започна да сваля дрехите си.

Александра се сви върху леглото. Джейк я плашеше. Държеше се като луд. Толкова я мразеше, че сигурно би могъл да я убие. Може би наистина щеше да я убие, ако не му се подчинеше. И никой не би могъл да открие трупа й. Беше сама в Тексас и никой не знаеше, че се намира тук. Положението изглеждаше по-лошо от всичко преживяно досега. Джейк беше непреклонен, безчувствен, твърдо решен да получи онова, което искаше. Добре, щом очакваше от нея да се държи като блудница, щеше да изиграе тази роля. Вече нямаше никакво значение. Вече нищо нямаше значение. Беше изгубила прекалено много.

Александра мълчаливо стана от леглото. Започна да сваля иглите от косата си. Джейк спря и застана нащрек, като животно, надушило следа. Ръцете му застинаха на токата на колана. Сините му, прекалено сини очи я наблюдаваха подозрително, но въпреки това напълно погълнати от гледката. Бавно, без да откъсва очи от Джейк, Александра свали и последната игла и косата й се разпиля в безпорядък покрай тялото й. Можеше да почувства желанието му, като някаква осезаема сила в стаята.

След това дойде ред на жакета й, който разкри тънката й копринена блуза. За миг се поколеба.

— Не мисля, че точно сега е подходящ момент да спираш, мила моя — сухо каза Джейк.

Александра се изчерви от гняв, но продължи да се съблича. Разкопча блузата си и я свали. Само тънката й риза покриваше гърдите й. Видя как очите на Джейк се присвиха. Последваха полата и фустите, които сякаш сами се плъзнаха надолу. Александра застана пред него, облечена в тънката си риза и високите си ботуши.

„Каква глупава гледка“ — помисли си тя.

Джейк се усмихна студено и се приближи към нея.

— Мисля, че наистина трябва да махнем тези ботуши, Алекс.

Джейк се държеше по такъв начин, че с нищо не облекчаваше положението й, но всъщност той мислеше най-лошото за нея. Тласна я обратно на леглото, хваната единия й крак и свали ботуша, а след това и другия. Сега вече Александра нямаше върху себе си нищо, освен ризата, която прикриваше съвсем малко.

— Виждам, че спомените ми не са били чак толкова добри, колкото си мислех — замислено рече той, докато очите му алчно оглеждаха тялото й.

Александра го изгледа. Мразеше го заради високомерието му, но въпреки това чувстваше как сърцето й бие бързо. Нима наистина го желаеше?

— Ти си по-красива и чувствена, отколкото един мъж би могъл да запомни, без да полудее от желание по теб. Сигурно красотата ти е доста ценна.

— Не продавам тялото си, Джейк — избухна Александра. — Никога не съм го правила доброволно.

Джейк се разсмя дрезгаво.

— Но сега ми се отдаваш, нали?

Александра не отговори, опитвайки се да сдържи нарастващия си гняв. Да, все още го желаеше. И трябваше да признае пред себе си, че преди също му се беше отдавала с желание. Само че нямаше да му го каже. Вече имаше твърде голяма власт над нея.

— Така ли е?

— Не. Да. Мисли каквото искаш. За мен няма значение.

— Няма нужда да се цупиш, само защото няма да ти платя за услугата, Александра. А сега ела и ти съблечи останалите ми дрехи.

— Какво? — попита тя, а очите й проблеснаха заплашително. Искаше да я накара да отиде твърде далеч.

— Ела тук! Знаеш какво да правиш.

Александра бавно се приближи към него и, без да докосва кожата му, разкопча първо колана, а след това и панталоните му. Те се свлякоха на пода. Отдръпна се назад и забеляза с каква сила се стремеше към нея. Беше възбуден и пулсиращ от желание. Почувства, че се разколебава, щом Джейк пристъпи към нея.

— Аз, аз… недей, Джейк, моля те.

Страхуваше се, че ако Джейк я докосне, би могла да загуби контрол върху себе си, защото усети надигащата се в нея страст.

— Все още ли се правиш на невинна? Недей! Вече не ти подхожда. Знам каква си. А сега, дръж се като проститутка или…

Александра вдигна очи към гордото му, красиво, гневно лице. Защо се съпротивляваше? Тялото й нехаеше за обидите, които Джейк изричаше в гнева си. Умът й продължаваше да се съпротивлява, но губеше битката. Губеше я, защото Александра знаеше, че Джейк я желае. Желае я отчаяно.

Колебливо протегна ръце към гърдите му, но той ги хвана и ги насочи към горещия си, туптящ член. Дълбоко в гърлото й се надигна стон, щом ръцете му покриха нейните и започнаха да се движат с тях, учейки я как да го прави.

Чу как Джейк простена и вдигна очи към него. Лицето му беше напрегнато, а очите му бяха потъмнели от желание. Погледна към Александра почти с болка.

— Проклятие, Александра! Това, което правиш, трябва да бъде забранено. Не се учудвам, че си успяла да се справиш с всички пречки.

Вдигна я на ръце и я отнесе до леглото.

Александра погледна към вратата, надявайки се да успее да избяга, като същевременно се мъчеше да овладее чувствата си.

— Не, Алекс! Дори не си го помисляй.

Александра прокле мислено тялото си, което я предаваше по такъв начин. Джейк внимателно я постави на леглото и легна до нея.

— А сега ми покажи как една блудница се държи с мъжете. Но първо свали ризата си.

— Не съм проститутка.

— Престани да се преструваш. Знаеш какво искам от теб.

Александра се поколеба за миг, след това въздъхна. Затвори очи, издърпа ризата си през главата и я захвърли настрани. Неволно се наклони към Джейк, без да докосва тялото му. Ръцете му се сключиха около тялото й. Устните му се впиха в нейните. Бяха топли и твърди, и събудиха някакви неканени спомени дълбоко в нея. Александра разтвори устните си. Плъзна колебливо езика си в очакващата му уста. Посрещна я бързият му, настъпателен език. Александра простена, готова да се отдръпне, но Джейк държеше здраво главата й с ръка и устата й остана прилепена към устните му. Целувките му я накараха да потръпне и разпалиха огън дълбоко в нея. Спомни си как й беше въздействал по-рано. Не беше чувствала въздействието му, откакто се разделиха.

Джейк не можеше да чака бавните й номера. Желанието му беше настойчиво, горещо и трябваше да бъде задоволено. Какво правеше тази жена, та го караше да забрави всички останали? Закле се да не я търси, след като я видя в обятията на Джайлс, но ето, че беше с него. Не можеше да се сдържи. Претърколи се върху нея, наслаждавайки се на усещането за нежната й плът под тялото си. Зарови ръце в меката й коса, докато вкусваше от сладката й уста. Проклятие, всъщност беше му липсвала. Нуждаеше се от нея, желаеше я. Нямаше никакво значение, че беше измамница, блудница, лъжкиня. Желаеше я! Не можеше да го отрече — нямаше значение каква е всъщност, но не можеше да стои настрана от нея.

Започна да шепне някакви думи на испански и френски в ухото й, които Александра не разбираше, но всъщност и не искаше да ги разбере. Имаше значение единствено усещането на тялото му върху нейното, устните му, които се докосваха до лицето й, покривайки го с целувки, ръцете му, които изгаряха с милувките си цялото й тяло. Тялото й тръпнеше. Искаше да го почувства в себе си. Нуждаеше се от него така, както никога досега не бе се нуждала от нещо. Какво ставаше с нея? Отнасяше се с нея като с проститутка и въпреки това го желаеше, защото само той можеше да угаси пожара, запален дълбоко в нея.

Джейк се спусна надолу по тялото й, хапейки леко плътта й. Усети как Александра се предава напълно във властта му. Всмука едното стегнато, розово зърно и започна да го дразни с език, докато се стегна, искащо още и още. Обсипа с милувки и другото, преди да се спусне още надолу. Трябваше да се сдържа, за да не я вземе бързо и грубо. Искаше Александра да почувства онова, което правеше. Искаше да му отговори така, както я беше видял да отвръща на Джайлс. Искаше да унищожи следите от всички други мъже, които бяха минали преди него.

Плъзна се още по-надолу и разтвори краката й, разкривайки топлата, нежна розовина, която го очакваше. Чу я, че стене, но този път не се противеше, не се дърпаше. Напротив — почувства как пръстите й се вплитат в косата му и го теглят леко, почти умолително. „Не още, помисли си той, не още“. Гладно мушна език в мекотата й. Почувства как тялото й се изви. Чу тихия й вик. Плъзна се навътре, водейки я към онова, което знаеше, че може да изпита. Александра изстена по-силно, дърпайки косата му.

Но за Джейк това не беше достатъчно.

Но за Александра това не беше достатъчно.

Даде й да вкуси от всички наслади, за които можеше да си представи. Езикът му се движеше бързо, водейки я умело към върха, но без да й даде възможност да стигне до него. Джейк бързо се намести между бедрата й, неспособен да чака повече.

— Джейк, Джейк! — тихо простена тя, слаба и податлива в ръцете му, желаеща да получи онова, което знаеше, че само той може да й даде.

— Да, Алекс. Сега — отвърна Джейк и нежно допря тръпнещия си член към нея, карайки я да го желае още по-силно. Притисна се и леко се плъзна в нея, тъй като тя беше готова и го очакваше с нетърпение. Джейк се усмихна. Този път не се противеше. Напротив, приемаше го… както бе приемала другите! Другите! Нахлу по-силно. Александра извика и отвори очи, но отново ги затвори, щом Джейк притисна устните си към нейните. Отново навлезе грубо в нея и почувства как мекотата й го обхваща и го задържа. Джейк простена, мислейки си, че трябва да спре, без да й даде удоволствието, което Александра очакваше от него и за което го молеше. Но беше невъзможно да спре, да я остави незадоволена. Започна бързо да се движи. Александра го притискаше към себе си, тихо повтаряше името му, отвръщаше на целувките му с цялата страст, на която Джейк знаеше, че бе способна. Проклятие! Целуваше го като блудница, любеше го като блудница, отговаряше на страстта му като блудница. А той бе помислил, че е дама? Една дама никога не би правила любов по такъв начин. Но тези мисли изхвръкнаха от ума му, докато продължаваше да се движи дълбоко в нея. Накрая в тях не остана нищо друго, освен движението към върха, който достигнаха заедно.

Задоволените им тела бавно се отпуснаха. Джейк продължаваше да я притиска към себе си, мърморейки тихи думи. Александра помръдна под него и Джейк се претърколи встрани, а истината се разкри пред ума му. Отново го бе направила — принудила го бе забрави гнева си, разочарованието си, омразата си към нея. Играеше курвенските си номера с него. Несъмнено беше майсторка.

Александра лежеше неподвижно и се опитваше да се овладее. Как беше възможно този мъж, който се отнасяше по такъв начин с нея и очевидно я мразеше, да я доведе до пълна забрава и дори отвъд нея? Защо беше единственият мъж, на когото отвръщаше? Когато беше с Джейк, за нея нямаше значение нищо друго, освен желанието да се притиска в него, да усеща обятията му. Не, не трябваше да му позволява да поражда такива желания и чувства. Беше я използвал. Беше я оскърбил. Вярваше, че е проститутка. Но точно в този миг не искаше да прави нищо, което би нарушило покоя им. Знаеше, че няма да продължи дълго. Не искаше отново да изпада в обичайния гняв, който изпитваше в негово присъствие. Защо между тях имаше толкова много гняв?

— Не трябваше да идваш, Алекс. Знаеш, че не мога да стоя на разстояние от теб. Не ми харесва онова, което си всъщност, но след като вече си тук, няма да ти позволя да си отидеш — каза Джейк, чийто глас сякаш идваше накъде отдалеч.

Почувства, че тялото й се напряга.

— Не знаех кой си. Откъде можех да знам, че ти си Джейкъб Джермън? Откъде?

— Не искам да слушам лъжите ти. Знам каква си. Разбрала си за семейството ми от Джайлс, а вероятно и от Бела, но планът, който си замислила, няма да успее.

— Не играя никаква игра, Джейк. Защо не ме изслушаш? Защо винаги първо ме използваш?

— Да те използвам ли? По дяволите! Аз съм този, който е използван, но повече няма да ти го позволя — заяви Джейк с твърд, студен глас, а тялото му се напрегна.

— Не искам да те използвам. Искам да си отида. Мислиш си най-лошото за мен, затова ме остави да си тръгна.

Джейк неочаквано се усмихна, обърна се към нея и прекара пръст по голото й тяло.

— Да те оставя да си тръгнеш? Скъпа, имаш ли представа каква рядкост са хубавите жени в Тексас? А ти си изключителна. Ще бъда глупак, ако те оставя да си тръгнеш, а аз не съм глупав или поне не съм съвсем оглупял.

Александра извърна очи, чувствайки се в капан. Какво ли щеше да направи с нея?

— Оставаш тук, Александра, за да разнообразяваш живота ми. Внимавай да не те заловя с някой друг мъж, защото ще те набия с камшик.

Александра пребледня, а очите й се разшириха от страх, щом си спомни Джайлс и неговия камшик.

— Нали няма… Няма да го направиш, нали, Джейк?

Той се намръщи и внимателно се загледа в нея, изненадан от реакцията й. Какво ли знаеше за камшиците? Просто я заплаши. Никога не би наранил тялото й. Но все пак беше странно. Гледаше го така, сякаш наистина се боеше. Шляпна я леко по бузата.

— Какво знаеш за камшиците, Алекс?

Александра се изчерви слабо. Никога не би му казала.

— Нищо. Съвсем нищо! Просто звучи ужасно, това е.

Извърна поглед от сините му очи. Понякога чувстваше, че може да се изгуби в тях, в синевата им, но сега бяха сурови и я гледаха внимателно. Почувства се самотна и безпомощна, заловена в капан от него и от собственото си тяло.

— Ще ти се наложи да работиш така, както никога досега. При това този път няма да работиш по гръб. Не ми противоречи и ще се разбираме. Но ако го направиш… — Джейк се разсмя със студен глас. — Виждаш ли, скъпа моя, сега вече ми принадлежиш. Само на мен!

Деветнадесета глава

Дрънчейки шумно със съдовете из мръсната кухня, Александра мърмореше под носа си. Не че някой щеше да я чуе. Всички бяха излезли. Сега беше съвсем сама в хасиендата. Джейк я принуди да напусне леглото, веднага щом приключиха. Александра бързо облече дрехите си за езда, защото нямаше време да потърси нещо по-подходящо в багажа.

И, като капак на всичко, Джейк дори внесе чантите й в стаята си. Чувстваше се толкова объркана. Как щеше да обясни ситуацията на чичо му? Защо Джейк се държеше толкова лошо към нея? Показа й набързо кухнята и й обясни как да сготви боб. Боб! Беше понаучила нещо за готвенето в плантацията, но тук храната беше съвсем различна. Дори има нахалството да й каже, че започва работа на мястото на Роза — мексиканката, която беше работила в кухнята преди нея. Предполагаше, че също така е използвал Роза в леглото!

Бавно разбърка боба, щом завря, след това реши, че не може да направи нищо повече. Кухнята се нуждаеше от почистване, но не можеше да го направи, докато беше облечена в дрехите си за езда. Не бяха подходящо облекло за хасиенда. Без съмнение скоро щеше да ги съсипе, ако започнеше да чисти с тях. Е, не можеше да направи нищо друго, освен…

Съблече костюма си за езда, сгъна го и внимателно го сложи върху една от чантите. Остана по тънкото си бельо, наслаждавайки се на прохладата и свободата след стегнатите дрехи. Просто нямаше да облича нищо друго. Мъжете щяха да закъснеят и никой нямаше да я види. Имаше време да се изкъпе и да се облече, преди някой да се е завърнал. Доволна от плана си, Александра притича боса в кухнята.

„Мъжете — помисли си тя, като огледа помещението, — нямат никаква представа как трябва да изглежда една кухня“. Не че имаше голям опит, но беше научила доста от Ейба. Почисти рафтовете и започна да подрежда продуктите. Работата беше тежка и мръсна, но й доставяше удоволствие. Най-сетне бобът омекна. Александра го свали от огъня и постави друг голям съд с вода, за да може да се изкъпе, след като приключи с почистването.

Погледна навън и откри, че денят почти е отминал — скоро слънцето щеше да залезе. Стори й се, че чу някой да се движи отвън, но беше още рано за Ламар или Джейк. Поколеба се, ослуша се, но не чу друг шум. Огледа стаята. Блестеше от чистота. Отметна един кичур коса от потното си лице и вдигна очи към вратата.

Замръзна. На вратата стоеше мъж, който с усмивка на мургавото си лице разглеждаше почти голото й тяло. Беше слаб, облечен в тъмни панталони, високи ботуши, тъмночервена риза, а на врата му, хлабаво завързана, висеше тъмносиня кърпа. Лицето му беше засенчено от периферията на огромно сомбреро. Беше се облегнал на касата на вратата и нахално я оглеждаше с блестящите си черни очи, с ръка поставена близо до револвера, увиснал на бедрото му.

Можеше да бъде описан само с една дума — опасен. Александра се разтреперя и за първи път пожела Джейк да не беше я оставял сама. Този мексиканец я ужасяваше.

— Няма да те нараня, cihca11. Чух за кавалерийския патрул и за хубавата лейди, която са придружили дотук. Такова съобщение може да събуди мъжкото любопитство, нали? А ти си една хубава gringa12, нали? Както виждам, Джейк вече е успял да вкуси от прелестите ти.

— Не знам за какво говорите. Дошла съм да посетя чичо му, Ламар Джермън.

Суровите му, черни очи отново се плъзнаха по тялото й, след това се върнаха към бледото й лице.

— Може би, малката ми, може би, но аз познавам този hombre. Ти си жената на Джейк.

Александра се изчерви силно. Усещаше прекалено силно собствената си голота и похотливите очи на този мъж.

— Ако не възразявате, бих искала да се преоблека. Джейк и Ламар ще се върнат скоро и ако ги изчакате…

— Не съм дошъл при тях, сеньорита. Дошъл съм при тебе, а ти правиш задачата ми по-лесна.

— Е, видяхте всичко, което сте искали да видите. А сега се махайте! — просъска Александра, забравяйки в гнева си за револвера му.

— О, показваш характер! Много хубаво. Допадаш ми. Джейк няма да има нищо против да те сподели с мен. В края на краищата аз споделях Роза с него, докато накрая не я изхвърли.

— Роза ли? — попита Александра, усещайки как в стомаха й се събира студена топка.

— Да, разбира се, Роза. Тя работеше тук като готвачка и прислужница. Беше жена на Джейк за известно време, докато не й се насити.

— Е, не знам нищо за това. Случило се е, преди да дойда и изобщо не ме засяга.

— А трябва да те засяга, cihca. Джейк отне моята жена. Сега аз ще отнема неговата. Тогава ще сме квит.

— Не!

— Говориш прекалено много, малката — рече мексиканецът и тръгна към нея.

Александра отстъпи, като го гледаше войнствено, след това изпищя и се втурна към коридора. Чу как шпорите му задрънчаха, щом я последва. Изведнъж Александра се спъна в една черга и падна тежко на коравия под в голямата стая. Опита се да се надигне с пъшкане, но мексиканецът вече беше я настигнал. Грабна ръцете й, притисна ги високо над главата, след което разтвори краката й и я притисна към пода. Александра продължаваше да пищи. Все някой трябваше да я чуе.

Мъжът зареди цветисти ругатни на мексикански и английски и я удари през лицето.

Със свободната си ръка започна да опипва с опитни движения тялото й, едва прикрито от ризата. Александра се гърчеше под него, опитвайки се да се освободи. Мексиканецът я хвана по-здраво. Ръцете я заболяха, но продължи опитите си го ритне, да го ухапе или одраска.

— Ти си една дива котка, нали, cihca? — дрезгаво рече той. Свободната му ръка се пресегна към токата на колана и започна да я разкопчава. Погледът му не се откъсваше от зелените й, големи очи, пълни с омраза. — Така е по-добре. Харесва ми. Де да можеше и Роза да се съпротивлява така.

Изведнъж в стаята се чуха тихи, отмерени стъпки, но преди мексиканеца да реагира, Джейк каза с нисък, спокоен глас:

— На твое място не бих мърдал, Пекос.

Мъжът над Александра се напрегна, стисна челюсти, но нито един мускул не помръдна. Очевидно беше разбрал колко близо се намира до смъртта, щом видя студените, сини очи на Джейк и черното дуло на четиридесет и петкалибровия револвер, насочен към него.

— Жената, върху която си се качил, е моя. Можеш да продължиш, ако не искаш да излезеш жив оттук.

Александра никога не бе чувала такова мъртвешко спокойствие в нечий глас. Тя също не помръдваше, защото се боеше, че Джейк може да застреля и нея, ако му дадеше само и най-малкия повод. Мъжът над нея се промени напълно. Вече не беше толкова сигурен, макар да чувстваше кипящия в него гняв.

— Нямам желание да умирам, gringo. Само исках да взема това, което по право ми принадлежи.

— Приеми, че отиваш по дяволите, ако го направиш. А сега много бавно, много спокойно хвърли пистолета си ето тук и не се опитвай да хитруваш.

Александра лежеше и наблюдаваше мъжете, почти без да вярва на очите си. Наистина ли ставаше така? Нима мъжете наистина разрешаваха проблемите си с оръжие? Къде беше законът? Мъжът бавно, внимателно измъкна револвера си от кобура и го метна в краката на Джейк.

— Добре. Дотук добре, Пекос. А сега внимателно измъкни ножа и не забравяй, че мога да те застрелям много бързо. Онзи нож, който държиш в десния си ботуш.

Мексиканецът се намръщи, но започна бавно да движи ръката си към ботуша си. Нима наистина този мъж имаше и нож, освен пистолета? Александра не можеше да повярва в диващината на тази страна. След секунда сребристото острие проблесна за миг пред очите й, преди да бъде хвърлено до револвера.

— Така е добре. Може би все пак ще те оставя жив, Пекос. Стани бавно, много бавно. Внимавай да не докосваш моята жена повече. Не искам вече никой мъж да докосва тази жена.

— Нито пък аз — промърмори мексиканеца, докато бавно се изправяше над Александра.

— Алекс, не мърдай, докато не ти кажа — заповяда Джейк. Знаеше, че мексиканеца е хитър и опасен. Не искаше да сграбчи Александра, за да се защити. Това можеше да доведе до смъртта й. — За твое сведение, Пекос, Роза дойде тук, за да търси работа. Сама поиска да влезе в леглото ми. Аз просто й направих услуга.

— Разбира се, gringo, а ти я наричаш…

— Никак не я наричам. Казвам ти фактите. Тя се върна при семейството си. Нека сложим край на тази история. Вече е приключена. Както виждаш, живея с друга жена. Роза е твоя. Нека приключим дотук.

— Може би за теб е лесно да забравиш, hombre, но аз съм мъж, а Роза е моята годеница.

— Махай се, Пекос. Не искам повече да виждам в „Бар Джей“ нито теб, нито твоите amigos. Искам да приключа с тази история. Роза не значи нищо за мен. Тя е твоя. Ако те убия, няма да успееш да се порадваш дори на малките наслади, които предлага.

Мексиканецът почервеня и с мъка се сдържа да не нападне Джейк, докато бавно излизаше от стаята. Спря на вратата, обърна се и погледна първо Александра, а след това Джейк.

— Не сме свършили, gringo. Ти обезчести Роза. Няма да го забравя. Пак ще чуеш за нас.

След това изчезна така бързо, както се беше появил.

Джейк бързо отиде до вратата и изчака известно време, за да се убеди, че си е тръгнал. Александра предпазливо стана от пода и се загърна с едно индианско одеяло. Щом тропотът на конските копита заглъхна в далечината, Джейк прибра револвера си в кобура и бавно се върна при Александра. Сините му очи я гледаха сурово. Спря пред нея, дръпна одеялото от раменете й и го хвърли настрана. Все още беше облечена само в ризата си. Цялата беше в прах и мръсотия от следобедното чистене, но въпреки това непокорно вирна брадичка.

— Това ли е всичко, което носиш, Алекс? — попита Джейк.

— Беше горещо. Чистих в кухнята — започна тя, усещайки как гневът й се надига след отминалата опасност. — Каза, че ще бъда сама. Този мъж искаше да ме изнасили!

Джейк се изсмя с дрезгав глас.

— Проститутката си е проститутка. Може би в публичния дом си можела да стоиш без дрехи, но в моя дом трябва да си облечена прилично, скъпа.

— Е, това облекло беше подходящо за чистене. Не мога да чистя, облечена в атлаз и коприна, нали? Изглежда си забравил, че не съм предполагала, че ще заема мястото на Роза, онази мексиканска кучка. Не съм блудница…

Джейк я зашлеви, а звукът от шамара проехтя няколко пъти като изстрел в стаята, преди да заглъхне.

— Роза не е кучка. Единствената кучка тук си ти. От теб могат да се очакват само неприятности и нищо друго.

Александра се опита да го издере с ноктите си. Яростта туптеше в главата й, пред очите й всичко изглеждаше червено и горещо. Искаше да му причини болка, така както той я беше наранил и както винаги я беше наранявал. Но Джейк беше бърз и хвана китките й, изви ръцете й назад и я дръпна към себе си, така че гърдите й се притиснаха в тялото му.

— Ще правиш каквото ти казвам, Александра. Ти ми принадлежиш — навъсено рече той, усещайки как чувствата му се разпалват в отговор на треперещото й тяло, притиснато към него.

— Не! Никога няма да ти принадлежа, звяр такъв! — извика Александра и се опита да го ритне.

Джейк изруга, вдигна я на ръце и излезе от стаята. Отнесе я в спалнята си, ритна с крак вратата и се запъти към леглото. Хвърли я върху него и заговори:

— Ти си моя, Алекс, и добре го знаеш. Ще ти го докажа още веднъж, след като паметта ти е толкова къса.

— Не! Не, Джейк! — замята се Александра, щом силните му ръце сграбчиха ризата й и я раздраха.

Джейк бързо легна при нея, разтвори краката й и мушна коленете си между бедрата й. Гневът от спречкването с Пекос ръководеше действията му. Разкопча панталоните си, без да помисли за чувствата на Александра.

Александра видя неговата надигнала се мъжественост, готова да я насили и отново извика.

— Не! Не по този начин, Джейк.

Не можеше да понесе, когато я докосваше, ръководен от гнева си или от желанието да си отмъщава.

Александра се замята, опита се да му се противопостави, но Джейк бързо изви ръцете й зад гърба й и дръпна бедрата й към себе си, така че мекотата й се разкри, изцяло зависима от желанията му.

Нима Александра никога нямаше да почувства, че е негова? Сякаш му отвръщаше само когато бяха в леглото, изгубила напълно контрол над себе си. През останалото време не можеше да повярва, че напълно е заличил другите мъже от паметта и тялото й. Дори тук, в неговия дом, бе дошъл друг мъж и почти бе успял да му я отнеме. А дали беше се съпротивлявала?

Джейк гневно навлезе в нея. Знаеше, че й причинява болка, защото беше суха и стегната, но искаше да го направи точно по този начин. Искаше да й причини болка заради другите мъже, заради неспособността си да я завладее. Проникна дълбоко и я чу как вика. А след това, щом пламтящото желание го обзе, забрави за мотивите си. Кръвта нахлу в главата му. Не можеше да мисли. Можеше да се съсредоточи единствено върху буйния глад, който го караше отново и отново да прониква в нея, за да заличи следите от другите веднъж завинаги. И да я направи своя.

Изведнъж почувства промяната в нея. Вече не се противеше. Напротив, притискаше го към себе си с настойчивост, равна на неговата. Беше мека и влажна отвътре, и му позволяваше лесно да се плъзга в нея. Впи устни в нейните, езикът му навлезе в устата й, докато членът му се забиваше в мекотата й. Беше негова! Тя му принадлежеше. Тя също го желаеше. Знаеше го, чувстваше как се отдава, как го приема. Започна да се движи с по-резки и бързи тласъци, водейки и двамата към върха, който заличи реалността, оставяйки само един чист, свободен съюз на двете им тела.

Отдръпна се от нея. Александра простена и се притисна към него. Внезапно всичките спомени се завърнаха. Джейк прокле и нея, и себе си, заради нуждата си от тялото й. Отблъсна се от нея и бързо седна. Спря за миг, за да си поеме дъх, но не я погледна, докато не се изправи и не закопча панталоните си. Знаеше, че ако само за миг зърне гъвкавото й отдаващо се тяло, отново щеше да отстъпи. Без значение колко силно възнамеряваше да я нарани, сякаш всеки път умираше по малко, щом потънеше в нея. Какво ставаше с него? Никога преди не бе изпитвал такъв глад за някоя жена.

— Стани и се облечи, Алекс. Време е за вечеря. Искам да видя как готвиш. Струва ми се, че кухнята не ти е толкова позната, колкото спалнята.

Джейк се разсмя, щом видя гневното й изражение и бързо излезе от стаята, преди да му е отговорила.

Александра бързо стана от леглото. Щеше да му покаже, че не е разглезена проститутка. Щеше да се научи да готви. Нямаше да бъде чак толкова трудно. Толкова жени готвеха. Просто щеше да се научи и да му докаже, че греши. Разбира се, ако тялото й не я предаваше всеки път, когато попаднеше в ръцете му, той едва ли щеше я счита за блудница. Но щом я докоснеше, губеше контрол над себе си.

Александра въздъхна и се приближи към шкафа. За щастие беше донесла кофа чиста вода в стаята, защото сега вече нямаше да успее да вземе желаната баня. Бързо се изми от главата до петите. Започна да търси из чантите нещо подходящо. Нямаше нищо подходящо. Най-накрая реши да облече роклята, която обещаваше най-голяма прохлада — дълбоко изрязана, от мека, зелена коприна. Облече се, усещайки силно как дрехите подчертават красотата й. Прибра косата си, без да я сплита и реши, че е готова. Беше направила всичко, което беше по силите й.

Отиде в кухнята. Не знаеше какво да поднесе с боба, тъй като нямаше необходимите продукти за царевичен хляб — единствения хляб, който беше научила да прави от Ейба. Знаеше как се прави кафе. Сложи го да се вари. Реши да поднесе и малко сушено говеждо месо.

Сложи кафето да се вари, отиде в голямата стая и започна да подрежа масата. Докато шеташе нагоре-надолу, влезе Ламар, облечен в тъмни панталони и свободна синя риза. Сега приличаше повече на джентълмен от Юга, ако не се обръщаше внимание на загрубелите му ръце и загорялото му лице.

— Добър вечер, Александра — поздрави я той. Приближи се към нея с усмивка на удоволствие, която преобрази лицето му.

— Здравей, Ламар — колебливо отвърна Александра.

Ламар остана до нея, продължавайки да се усмихва, без да може да откъсне очи от съвършеното й тяло, което роклята разкриваше толкова съблазнително. Не беше чудно, че Джейк е луд по нея — наистина беше изключителна красавица. Бузите й се бяха зачервили, а в очите й се забелязваше промяна. Изглеждаха уморени, а движенията и бяха забавени, почти сънени. Явно Джейк отново бе правил любов с нея. Поклати глава, като си мислеше, че тази млада жена едва ли щеше да оцелее, ако племенникът му продължаваше постоянно да я вкарва в леглото си. Но не изглеждаше нещастна. Какво ли всъщност изпитваше към Джейк? Не знаеше, но можеше да прочете всички признаци на задоволеност по хубавото й лице. Но всъщност жените никога не бяха обвинявали Джейк в липса на мъжественост.

— Не знам какво да правя с вечерята — заговори Александра, прекъсвайки мислите на Ламар.

— Какво, мила?

— Вечерята. Джейк ми каза да сготвя, но не можах да намеря нищо. Всъщност нямам много опит в готвенето, но Джейк настоя, така че…

— Сигурен съм, че всичко ще е наред. Тук сме свикнали да ядем почти всичко. Преди в кухнята работеше една мексиканка, но след като Джейк се върна от Ню Орлиънс, тя напусна — изведнъж осъзна, че думите му съдържат неизречен намек. Джейк спеше с Роза, но когато се върна, не й обръщаше никакво внимание, така че тя напусна. Оттогава в хасиендата цареше бъркотия, но нямаха нито време, нито желание да се занимават с чистене.

— Имаш предвид Роза?

Ламар кимна неспокойно.

— Предполагам, че Джейк ти е казал за онзи мексиканец, Пекос — продължи Александра.

— Да, каза ми.

— Грешката не беше моя — отбранително рече тя.

— Разбира се. Нашите каубои и бандитите на Пекос не се обичат много. Изглежда, че не могат да устоят нито на говедата, нито на жените ни. Но нека това не те безпокои, Александра. Можем да се справим с Пекос и неговите hombres.

— Добре, Ламар. Няма да се безпокоя.

— Добре. Джейк ще дойде след минута. Можеш да сервираш, ако искаш. Тъкмо се миеше, когато влизах.

Александра кимна и се върна в кухнята. Изсипа боба в една голяма купа и го отнесе на масата. Сложи сушеното говеждо и чашите с кафе. Привършваше, когато Джейк влезе в стаята.

Изгледа я от главата до петите и се ухили.

— Дали тази рокля няма да е по-подходяща за някоя проститутка от Ню Орлиънс? Значи си тръгнала да се забавляваш, а не да работиш, нали?

Александра се изчерви силно.

— Ако това е най-доброто, което си донесла, ще трябва да потърсим нещо по-подходящо.

Александра му обърна гръб, решена да не се поддава на гнева си.

— Започвай да ядеш, Джейк — намеси се Ламар. — Споровете пречат на храносмилането.

След първата хапка двамата мъже първо погледнаха изумени към Александра, после се спогледаха и направиха гримаса. Чуха се странни звуци, щом започнаха да дъвчат. Александра ги изгледа озадачено.

Изведнъж двамата скочиха и хукнаха навън. След малко се върнаха, като се смееха сърдечно. Александра погледна първо единия, после другия с още по-озадачен вид. Какво ставаше?

Ламар заговори пръв, след една голяма глътка кафе, с която изплакна устата си.

— Ммм, изми ли боба, Александра? Махна ли камъчетата и бучиците пръст?

— Не — погледна го с изненада Александра. — Джейк ми каза да го сложа във вода и да го варя дълго. Това е всичко, което направих.

— Ха, дори не съм си представял, че си толкова глупава, та да не го измиеш. Нямаш ли капчица разум? — разгорещено попита Джейк, след това отново се разсмя. Ламар се присъедини към смеха му.

Това беше прекалено! Александра погледна двамата мъже, чувствайки как с всяка секунда гневът й нараства. След това се изправи. Изгледа Джейк с блестящите си, зелени очи.

— Не знам нищо за готвенето. Вече ти казах. Ще се науча, но няма да успея, ако някой не ми помогне. Ако искаш прилична храна, по-добре си намери някой, който знае да готви. Аз… аз… — гласът й секна за миг, но после отново набра сила. — Не знам как да готвя и ти го знаеш. Отивам да си легна. Можеш да правиш каквото искаш с тази помия — завърши тя и понечи да излезе от стаята.

— Александра! — спря я студеният глас на Джейк.

Тя се поколеба за миг, после се обърна. Очите му приличаха на два твърди сини кристала върху загорялото му лице. Александра се втренчи в него, чувствайки как вътрешно кипи от гняв. Вече бе видяла подобно изражение на лицето му при спречкването с мексиканеца. Беше способен да бъде безмилостен.

— Какво? — попита го тя с твърд глас.

— Изхвърли този боб. Измий нов и го сложи да ври. Утре ще трябва да ядем нещо. Тази вечер ще минем със сушено говеждо. И сложи малко сол и сушено месо в боба.

— О, Джейк, изморена съм. Не ме интересува храната. Искам да остана сама поне за малко — нещастно отвърна Александра, но още докато го казваше разбра, че не би могла да не му се подчини. Щеше да я принуди да направи каквото искаше от нея. Беше много по-силен. Колко мразеше силата му!

— Направи каквото ти казах, Алекс — каза той с твърд, студен глас.

Без да вдига очи към мъжете, Александра уморено започна да събира паниците, опитвайки се да запази чиста хубавата си рокля. Отиде няколко пъти до кухнята и обратно, за да разчисти масата. Мъжете се бяха настанили в големите кресла и пиеха уиски. Не беше честно, просто не беше честно да я кара да работи толкова много, мислеше си тя, докато внимателно чистеше боба. Но щеше да се научи да готви!

В съседната стая Ламар без особен успех се опитваше да разбере какво става с Джейк.

— Не мислиш ли, че си малко груб с нея, Джейк?

— Стой настрана, Ламар. Алекс е моя работа.

— Може би, но…

— Не искам да го обсъждам. Кога мислиш, че ще имаме достатъчно голямо стадо, за да тръгнем?

— Ами, може би след около три седмици, дори по-скоро. Дотогава би трябвало да имаме към две хиляди глави. Няма да можем да се справим с повече, а пътят ще бъде дълъг, може би най-дългият, които сме изминавали досега.

— Да. Дано този Маккой в Ейбилийн да не ни е излъгал. Каза, че всички стада са добре дошли в Канзас и за агента му ще е по-добре, ако ни очаква — заплашително рече Джейк.

— Там ще бъде. В края на краищата той е човека, който продължи железопътната линия до онова място, наречено Ейбилийн. Ако успеем да откараме стадото до Чизхолм Трейл, ще имаме добър пазар за добитъка си, както тази година, така и през следващите.

— Трябва да се справим. Можем да продадем говедата в Сан Антонио по три долара на глава, но защо да не ги откараме до Ейбилийн и да вземем по четиридесет?

— Прав си. Времето е подходящо. Северът се нуждае от говеждо месо. Ако стигнем до Чизхолм Трейл, значи сме успели. Ще имаме достатъчно пари да направим това ранчо дяволски хубаво.

— Имаме най-добрите каубои в района — опитни, сигурни, готови да тръгнат с нас. Мустангите ни биха могли да бъдат по-добри, но просто ще трябва да ги дресираме.

— Сложи по петнайсет мили на ден за стадото. Ако успеем да тръгнем в началото на юни, трябва да сме там през септември.

— Няма причина да не тръгнем дотогава. Сигурен съм, че ще сме готови.

— Какво ще правиш с Алекс? Не може да тръгне на път с нас. Няма да оцелее с нас. Освен това не знаеш на какво ще попаднем — индианци, крадци на добитък, Бог знае още какво.

— Остави тази грижа на мен. Ще се погрижа за нея, щом му дойде времето — раздразнено отвърна Джейк и стана. — Лягам си. Утре ни чака дълъг ден.

— Джейк?

— Да.

— Ами Пекос. Мислиш ли, че ще ни причини някакви неприятности?

— За онзи глупак ще е по-добре да не го прави.

— Въпреки това ще гледам да не се отдалечавам много от Александра.

— Би било добре — каза Джейк, кимна на Ламар и отиде в кухнята.

Всичките му мисли сега бяха насочени към Александра. Тя беше единственото нещо, което можеше да го накара да забрави ранчото и най-важното — прехода с говедата. Погледна в кухнята и лицето му се отпусна. Седеше на едно малко столче, отпуснала глава в скута си пред паницата с боб и спеше. Все още носеше смешната си рокля. Джейк доля вода на боба. Вдигна Александра на ръце, но тя не се събуди. Беше толкова мъничка и лека, че за миг му се прииска да не беше се държал така грубо с нея. Не беше привикнала към този живот, дори не го искаше, но след това си спомни каква е и сърцето му се вкамени.

Отнесе я в стаята си, тихо затвори вратата и внимателно я остави на леглото. Разкопча дрехите й, мислейки си, че трябва да й намери по-подходящи. Докато я събличаше, Александра тихо изпъшка, разбуди се за малко и му се усмихна. След това се сви на кълбо под завивката и заспа отново. Джейк бързо свали дрехите си и легна при нея. Притегли към себе си малкото й, топло тяло. Почувства познатото напрягане в слабините си, но не се опита да я събуди. Просто изви тялото си по нейното, вдъхвайки сладкия й аромат и скоро сънят го обори.

Двадесета глава

Джейк се събуди точно преди изгрев — слънце. Прокле се, че се е успал. Имаше толкова много работа — трябваше да подготвя стадата говеда за пътуването. Измъкна се от леглото и бързо навлече дрехите си. Ламар го очакваше долу, облечен и готов.

— Добро утро, Джейк — рече Ламар, забелязвайки набързо облечените дрехи и сънения му вид. Не помнеше откога Джейк не беше се успивал. Александра оказваше влиянието си, дори когато спеше.

„Много интересно“ — помисли си Ламар, като внимателно наблюдаваше Джейк. Никога не бе виждал някоя жена да въздейства на Джейк. Интересно каква ли промяна щеше да настъпи в него.

— Ще хапнем във фургона — каза Джейк, като закопча пистолета си и грабна шапката си.

— Ами Александра?

— Може да дойде по-късно при нас и Куки ще може да я научи на нещо.

Ламар кимна.

— Мога да изчакам малко. Имам да свърша някои работи и след това ще я доведа. Сигурно скоро ще се събуди.

— Добре. Съгласен съм. Между друго, дали Роза не е оставила някоя дреха. Алекс има нужда от нещо подходящо.

— Ще видя дали мога да намеря нещо.

— Добре.

Джейк сложи шапката си и излезе.

Слънчевата светлина изпълваше стаята, когато Александра се събуди от дълбокия сън. Веднага застана нащрек. Спомените от предишния ден нахлуха в съзнанието й. Обърна се. Джейк беше излязъл! Почувства странна пустота от отсъствието му. Стана. Сигурно беше някъде наблизо, очакващ да й даде разпорежданията си за деня, така че трябва да бъде облечена и готова, щом се върне.

Бързо наплиска лицето си с вода, облече костюма за езда и обу ботушите си. Макар с тях да беше горещо, тялото й щеше да бъде напълно скрито, което определено се налагаше в присъствието на Джейк.

Къщата беше някак странно тиха. Излезе от стаята и се огледа любопитно. Отиде в кухнята. Някой бе свалил боба от огъня. Изглеждаше добре. Внезапно почувства глада, който гризеше стомаха й. Взе една паница и лъжица, сипа си от боба и започна да яде. Оказа се изненадващо вкусен. А може би беше толкова гладна, че всичко би й се видяло вкусно.

Чу някакъв шум. Александра вдигна глава и видя, че Ламар идва към нея. С изненада откри, че много прилича на Джайлс и почувства как тялото й автоматично се напряга. Дали Джайлс и Стен я търсеха? Не би им позволила да я открият, но дали ролята й на любовница на Джейк беше по-добра от онова, което й предлагаха другите двама? Размислите за положението й само я накараха да се почувства нещастна и смутена.

— Изглеждаш отпочинала тази сутрин, Александра — каза Ламар, щом се приближи до нея. В ръцете му имаше някакъв пакет.

Александра се усмихна.

— Наспах се добре. Какво носиш?

— Мисля, че тези дрехи ще ти станат. Роза ги е оставила. Това са селски женски дрехи и са подходящи за тукашните горещини. Джейк и аз мислим, че в тях ще ти е по-удобно в хасиендата.

— Така ли? — възкликна заинтригуваната Александра. Значи Роза е носила тези дрехи.

Развърза пакета и видя една бяла селска блуза и пъстра пола. Бяха напълно подходящи, макар да не беше привикнала към такъв тип дрехи. Нищо че са били на Роза. Можеше да чисти и готви с тях, без горещината да й пречи. Всъщност искаше да носи нещо удобно и практично. Вдигна глава към Ламар и му отправи красивата си, сладка усмивка. Ламар също й се усмихна в отговор.

— Идеални си, благодаря ти. Веднага ще се преоблека.

— Сега нямаме време — спря я Ламар.

— Защо? Мислех, че трябва да почистя останалата част от хасиендата. Определено има нужда от чистене.

Ламар поклати отрицателно глава.

— Джейк иска да отидеш до пасбището. Там е Куки. Джейк иска преди всичко да се научиш да готвиш.

— Пасбището ли? А кой е Куки?

— Ще ти обясня по пътя — отвърна Ламар. — Просто ела с мен. Ще яздим дотам. Така ще е най-добре.

Александра неуверено погледна коня, който й беше избрал Ламар.

— Това е мустанг — обясни той. — Скитат на стада из Тексас, но тази кобила е обяздена. Мисля, че ще ти хареса, защото е дребна и яка. Съжалявам, но нямаме женски седла.

— Мога да се справя и с обикновено седло, ако не яздим прекалено бързо.

— Добре.

Ламар й помогна да се качи на коня и скоро бяха на път. Имаше някакво вълшебство в тези земи — толкова свободни и открити. Докато яздеха, откри, че те й харесват все повече и повече. Ламар не проявяваше нетърпение. Двамата яздеха един до друг. Бяха оставили конете, без да ги пришпорват. Топлото слънце светеше в лицето й, а въздухът беше чист и свеж. Да, тук човек можеше да се почувства свободен. Само че всъщност тя не беше свободна.

— Александра, знам, че всичко това ще ти се стори странно, особено що се отнася до Джейк. Бих искал да кажа, че не одобрявам начина, по който Джейк се отнася към тебе. Но и двамата сте големи и не смятам, че трябва да се намесвам. Но съм любопитен за твоята история. Как стана така, че попадна тук и какво знаеш за майката на Джейк?

Александра въздъхна.

— Историята ми е малко необикновена, но мисля, че трябва да я чуете — и му разказа цялата си одисея, пропускайки само моментите, които биха смутили и двамата.

Когато свърши, Ламар беше разбрал някои неща много добре, но други му се сториха съвсем неясни. Ако онова, което казваше, беше истина, тя бе богата жена от добро семейство. Защо тогава Джейк се отнасяше към нея като с уличница?

— Радвам се, че дойде, Александра, и знам, че когато Джейк попрегори, ще поиска да чуе всичко това от теб.

— Надявам се. Майка му искаше да му го разкажа. И още нещо. Мистър Джермън, баща ви, умря в същия ден. Двамата са погребани в семейните гробища.

— Значи най-сетне се е предал — каза Ламар и стисна челюстите си. — С него не се обичахме много. По-добре за него. Нямаше да успее да живее дълго с мисълта за поражението на Юга.

— Джайлс ще изостави плантацията. Премести част от мебелите в една градска къща в Ню Орлиънс.

— Точно в негов стил — изсмя се Ламар. — Винаги е предпочитал градския живот. Е, за щастие това не е моя грижа.

— В плантацията не останаха много неща.

— Имаш ли някакво доказателство за историята си?

— Не ми ли вярваш? — намръщи се Александра.

— Не искам да кажа това. Историята е твърде невероятна, за да си я измислила, но Джейк може да не ти повярва.

— Имам медальона, който ми даде Елинър. Един норвежки медальон. Пожела да го даде на мен.

Ламар свирна.

— Елинър ти е дала норвежкия медальон? За нея той беше светиня. Единственото нещо останало от баща й.

— Знам, но тя гледаше на мен като на своя дъщеря.

— Да, разбирам защо. Радвам се, че си била с нея, когато е дошъл краят й. Можеш да покажеш медальона на Джейк, когато му разказваш историята.

— Ще му го покажа — Александра спря за миг и продължи колебливо. — Ламар, би ли ми помогнал да се махна оттук? Мисля, че Джейк ме мрази. След като му предадох думите на Елинър, нямам причини да оставам повече. Бих могла да отида в Браунсвил, където имам приятели.

Ламар я погледна добродушно.

— Разбира се, че ще ти помогна. Но не вярвам, че Джейк те мрази. Далеч е от тази мисъл. Силните чувства по-скоро връзват ръцете му. Сега се бори с тези въжета, но ако му дадеш време…

— Не! Искам да кажа, може би не трябва да чакам — сърцето й заби бързо. Нима наистина Джейк изпитваше такива силни чувства към нея? Не, не трябваше да се оставя на безумието, които я караше да изпитва в леглото. Не можеше да му вярва.

— Събираме стадо, което ще отведем в Канзас. Ще го откараме към Сан Антонио след около три седмици. Ако останеш с нас дотогава, ще те отведем в безопасност до Сан Антонио. Там имам приятели, които ще се погрижат да те отведат в Браунсвил.

— Благодаря ти. Мисля, че мога да почакам — всъщност щеше да бъде много по-безопасно, ако останеше по-дълго в „Бар Джей“. Нито Джайлс, нито Стен биха се досетили да я търсят тук. Огледа разпрострялото се ранчо. Може би все още не й се искаше да си тръгне. Може би искаше да изчака, за да се увери дали думите на Ламар за чувствата на Джейк не са истина. Страст! Самата тя не беше защитена срещу нея.

Продължиха да яздят мълчаливо още известно време и скоро стигнаха до лагера.

— О! — възкликна Александра. — Колко много крави!

— Прибираме в оградата всичко, което можем — усмихна се Ламар. — След това им слагаме клеймо, за да са готови за път.

Ламар я отведе по-нататък, към фургона. Фургонът беше покрит. В задната му страна бяха сковани няколко шкафа, в които бяха прибрани запасите на готвача и хранителните продукти.

Куки ги очакваше. Пристъпи напред и избърса ръцете си в голямата бяла престилка, която носеше.

— Значи това е малката лейди, за която ми разказа Джейк. Не ми каза, че сте толкова хубава. Добре дошла, мис. Можете да ми викате Куки. Чух, че искате да се научите да готвите. Предполагам, че ще трябва да ви науча.

Александра веднага го хареса. Беше възрастен мъж с рошави сиви бакенбарди и весели кафяви очи. Усмихна му се и лицето му стана още по-весело. Почувства, че е спечелила един приятел.

— Благодаря, Куки, и моля да ме наричате Александра.

— Никакъв проблем. Когато сте на път, не трябва да готвите нищо друго, освен кафе, говеждо и бисквити. Днес правя яхния. Тя е по-специално угощение. Ще ви покажа как. Не е трудно. Изобщо не е трудно.

— Благодаря — любезно каза Александра и започна да навива ръкавите си.

— Трябва да тръгвам, Александра. При Куки си в добри ръце — намеси се Ламар, докосна шапката си с ръка и бързо се отдалечи.

Докато Куки посвещаваше Александра в тайните на готвенето, утрото отлетя. Александра се оказа схватлив ученик. Компанията на Куки й доставяше удоволствие, а в замяна той я развличаше с истории за каубои и за преходите с добитъка.

Обясни й, че всичко, което носи един каубой, е необходимо за занаята му. За някой новак може и да изглежда странно облечен, но всичко по него е необходимо за работата с добитъка. Високото сомбреро с широка периферия го предпазва от слънце и дъжд; ласото е необходимо за улавянето на животните; пушката го пази от индианци, крадци на добитък, гърмящи змии и останалите многобройни неприятели; кожените панталони предпазват краката му, когато е на седлото, където между другото прекарва повечето време; ръкавиците са необходими, за да не се нараняват ръцете му от въжето при хвърляне на ласото; ботушите с високи токове го предпазват от ухапванията на гърмящите змии и го държат здраво в стремената.

Александра намери всичко това за много интересно. Прииска й се да погледне по-отблизо тези мъже и работата им.

Когато привършиха с готвенето, Александра се огледа.

— Мислите ли, че мога да отида до оградата и да погледам? Не успях да разгледам, докато идвах насам.

— Защо не, мис Александра.

— Благодаря ви за всичко — усмихна се тя. — Вие бяхте златна мина на информация. Щом се върна в хасиендата ще изпробвам наученото.

Куки й се усмихна в отговор, след което се завърна към неприятните си задачи. Александра се отдалечи. Намести малката си шапка. Щеше да се чувства по-добре, ако шапката наистина я предпазваше от ослепителното слънце. Трябваше да използва сомбреро, иначе скоро щеше да изглежда като каубоите. Върна се при кобилата. Все още я чакаше, застанала мързеливо под тексаското слънце. Опита се да я възседне, но й потрябва известно време, тъй като досега винаги й бяха помагали. Седлото беше неудобно, но скоро щеше да привикне към него.

Отправи се с мустанга си към оградената кошара, която й бе посочил Куки. Наоколо стояха неколцина каубои. Слезе от коня и се приближи към дървената ограда. Каубоите спряха работата си и се загледаха към нея.

— Какво става там? — попита тя, щом се доближи до оградата.

— Обяздват мустанг, мис — отвърна един от каубоите.

Почти не чу какво й казват, тъй като осъзна, че върху извиващия се гръб на мустанга седеше Джейк. Не повярва на очите си. Държеше се с една ръка за въжето, а другата му ръка се размахваше, докато животното се мяташе с невероятни скокове из заграденото място. Александра се наведе напред. Почувства грубото дърво под дланите си. Горещото слънце напичаше тялото й. Никога не бе се чувствала толкова жива. Наблюдаваше мъжа и животното, слети в едно, и същевременно борещи се за надмощие. Беше великолепно. Почувства как някъде дълбоко в нея се заражда някакво първично удоволствие от гледката. Джейк изглеждаше толкова мъжествен, решителен, силен. Животното също беше красиво и се бореше за свободата си. Дишането й се учести. Сякаш не съществуваше нищо друго, освен битката между двете диви животни пред нея. Искаше й се да стане част от сцената, да сподели пълното сливане с природата. Наблюдавайки схватката, започна да вижда промяната. Мустангът забави движенията си. Все още се опитваше да хвърли ездача си, но бе изразходвал силите си и постепенно подскоците и извиванията му отслабнаха, докато накрая Джейк започна спокойно да язди в кръг около оградата.

Едва тогава забеляза Александра. Конят беше костелив орех. Нито един от другите каубои не бе успял да го покори, но лошото настроение на Джейк беше надделяло над непокорството му. Докато го обяздваше си мислеше за Александра. Представяше си как пречупва волята й. И тогава, щом мустангът най-сетне се предаде, вдигна глава и я видя да стои до оградата. Глупавата й шапчица се беше килнала на една страна, ръцете й стискаха дървената ограда, а очите й горяха като зелен огън.

В този момент я пожела по-силно, отколкото когато и да било преди. Трябваше да я направи своя, така, както бе подчинил този кон. Хвърли въжето на един от каубоите, скочи от коня, чувствайки как мускулите му треперят от умората, щом се наведе, за да се промуши между гредите на оградата. Очите му не се откъсваха от нея. Застана до Александра. Подушваше аромата й. Хвана я за ръка, погледите им се срещнаха за миг и след това я поведе.

Мълчаливо стигнаха до хасиендата. Не бяха нужни никакви думи. Александра знаеше какво иска и признаваше пред себе си, че желае същото.

Джейк й помогна да слезе от седлото. Ръцете му не се отделиха от кръста й, докато влизаха в къщата и отиваха към спалнята му. Обърна я към себе си. Все още го гледаше с широко отворени, жадни, зелени очи. Никога не бе я виждал да го гледа по този начин и това го възбуди неимоверно.

Започна да разкопчава костюма й. Александра не помръдна. Остана втренчена в него, сякаш никога не беше го виждала. Бързо свали дрехи си. Когато отново вдигна глава, откри, че е в леглото. Зелените й очи го гледаха някак странно. Да, те бяха меки и тъмни, като мъх върху речен камък.

Плъзна се в леглото и я притегли към себе си. Този път Александра не се противеше. Огънят между тях се разгоря и избухна в яростни пламъци.

Двадесет и първа глава

Александра добави още няколко подправки към врящата в желязното котле вода. Беше разгневена. Ядосваше се на самата себе си колко слаба беше! Колко податлива! Трябваше да се досети, че отношението на Джейк към нея няма да се промени. Облада я по-нежно от обикновено, с по-голяма страст и тя му се остави — наистина го канеше при себе си. Но след като се възползва от нея, той се облече и я заряза като най-обикновена проститутка. Луда за връзване!

Тъкмо изпираше един парцал в кофа с вода, за да почисти кухнята, когато чу цвилене на кон. Погледна през прозореца и видя един мустанг, завързан пред хасиендата. Отиде в голямата стая.

В центъра на стаята стоеше млада мексиканка с ръце на кръста. Носеше селски дрехи, подобни на облеклото на Александра. Едрите й, млади гърди изпъваха бялата блуза, а тъмните кръгове около зърната прозираха под тънкия плат. Мексиканката я изгледа високомерно.

Смутената Александра направи още няколко крачки, след което спря.

— Мога ли да ви помогна? Търсите ли някого?

Лицето на жената се изкриви от злоба.

— Намерих тази, която търсех, кучко!

— А, разбирам — усмихна се спокойно Александра. — Ти сигурно си Роза.

— Предполагам, че той ти е казал за мен.

— Е, Пекос…

— Пекос! Нямам предвид онзи глупак. Имам предвид Джейк.

Александра учудено повдигна вежди, а очите й леко проблеснаха.

— Джейк ли?

— Да, Джейк, моят мъж, кучко. Дойдох да те видя. Пекос каза, че си тук.

— Не съм изненадана. Той се опита да ме изнасили, както сигурно знаеш. Предполагам, че това те засяга.

— Да те изнасили ли? Ха! Не би пожелал една малка, кльощава gringa, като теб. Нито пък Джейк. Ти си го омагьосала, нали? — попита Роза. Очите й се присвиха. Пристъпи по-близо до Александра.

— Да съм го омагьосала? Роза, не бъди глупава — Александра се забавляваше от гнева на мексиканката и това само я разяри още повече.

— Иначе защо ще те пожелаят?

Александра сви рамене. Не проявяваше особено желание да обсъжда двамата мъже с Роза. Все пак беше интересно да види една от бившите любовници на Джейк. Тази беше хубава, сладострастна и млада, може би шестнадесетгодишна. Трябваше да признае, че Джейк има добър вкус, като си спомни красивата мадам Льоблан и съблазнителната Керълайн.

— Виж — заговори Роза, като направи още една крачка към нея. — Джейк ми принадлежи. С него имахме една кавга. Напуснах го и отидох при Пекос, като при нов мой мъж, но го направих, само за да накарам Джейк да ревнува. Той е мой. Разбираш ли?

— Е, и? — сви рамене Александра.

— Е, и! Искам да си тръгнеш. Да се махнеш. Върви си! Махай се от Тексас, преди да съм ти издрала очите!

Александра се разсмя снизходително.

— Слушай, Роза — спокойно рече тя. — Аз съм тук и ще остана колкото искам. Нито ти, нито някой друг може да ми заповядва какво да правя. И още нещо. Джейк вече не е твой мъж!

Очите на Роза се разшириха от ярост. Без предупреждение се хвърли към Александра, хвана я за косата, опитвайки се да я ритне, да я издере, да забие ноктите си в нея. Но Александра беше придобила известен опит в Ню Орлиънс и също знаеше някои номера.

Затъркаляха се по пода, блъскаха се в мебелите, нанасяха си удари, разкъсваха дрехите си. Роза се биеше като котка, решена да отмъсти, да обезобрази Александра и по този начин да я направи непривлекателна за мъжете, които я харесваха. Свирепо сграбчи дългата й златиста коса и я заскуба, докато накрая Александра не я удари в лицето.

Роза се надигна на колене, а черните и очи хвърляха светкавици.

— Значи малката gringa може да се бие. Изненадана съм, но това няма значение. Ще те убия! Чуваш ли, ще те убия?

— Чувам, малка кучко, но ако отново те хвана тук, ще те довърша със собствените си ръце. А ако те забележа около Джейк, ще те наредя така, че никой мъж повече няма да те погледне — изсъска Александра, а гърдите й тежко се издигаха и спускаха.

Роза държеше разкъсаната си блуза и дишаше тежко. След това изведнъж пусна разкъсаните краища, разкривайки заоблените си гърди с тъмни, твърди зърна. Притича покрай Александра и излезе навън.

Александра се обърна и видя как Роза се хвърля на гърдите на Джейк, и се вкопчва в него с ридания.

Александра срещна погледа на Джейк и се изчерви от развеселеното му изражение. Ламар стоеше настрана от групата и не проявяваше особено желание да вземе участие в препирнята.

— Твоите думи значат ли, че не искаш да ме делиш с никого, Алекс? — попита Джейк, като отблъсна Роза настрани.

— О, не! — извика Александра, ядосана, че е чул заплахите й и в същото време смутена.

Роза се бореше със силните ръце на Джейк, за да си възвърне мястото до гърдите му. Притискаше голите си гърди към него, опитваше се да го съблазни, да го накара отново да я пожелае.

— Джейк, Джейк, тази жена ме нарани. Виж само какво направи с блузата ми — каза Роза, отмятайки глава назад, за да разкрие по-добре едрите си гърди.

— Да, виждам — иронично отвърна Джейк, поглеждайки към двата заоблени хълма — близнаци, които се надигаха към него. — Изглежда, че има някакъв проблем с блузата ти, Роза — добави той и придърпа двата края на разкъсания плат над гърдите й.

— Джейк, Джейк, махни я оттук. Тази gringa не ти е нужна. Аз съм топла. Аз съм твоя. Преди ме желаеше. Вземи ме отново.

Джейк погледна към нея, след това обърна очи към Александра, сякаш правеше избор. Усмихна се при вида на нарастващия гняв на Александра и белите му зъби проблеснаха на загорялото му лице. Вдигна ръка хвана брадичката на Роза и се втренчи в умоляващото й лице.

— Върви си, Роза. Предполагам, че принадлежа на победителката, а според мен победителка е Алекс.

Кипяща от ярост, Роза изхвръкна от хасиендата. Александра, която също беше ядосана и се чувстваше унизена, излезе от стаята и се заключи в спалнята си.

През следващите дни Джейк непрекъснато напомняше за случката на Александра. Струваше му се много забавна, особено когато искаше да я раздразни. Многократно й повтаряше, че трябва добре да се грижи за него, тъй като беше го спечелила на дуел и беше обещала да обезобрази всяка жена, която се опита да й го открадне. Александра нямаше какво да отвърне. Все още не можеше да повярва, че е била толкова разярена, та е казала тези думи. Но по някаква причина, която не можеше да разбере, тази случка помогна за сближаването й с Джейк.

Джейк дори я учеше да стреля. Един ден й каза:

— Предпочитам да те науча да стреляш, Алекс, понеже често ти се налага да се защитаваш. Някой ден може да не съм наблизо, за да те спася от похотта на другите мъже.

Макар всичко това да му се струваше много забавно, след инцидента с Пекос гледаше винаги да има поне един каубой близо до хасиендата, когато отиваше някъде. Дори това бе причина за шеги и закачки. Каза й, че всички каубои почти не могат да работят от копнеж по красивата Александра. Наистина всички каубои, които оставаха в хасиендата, се опитваха да й помагат в кухнята или при прането и чистенето. Разбира се повече пречеха, отколкото помагаха, но го правеха с такова добро настроение и удоволствие, че обикновено им позволяваше да носят вода или дърва за кухнята. Джейк като че ли не я ревнуваше от тях, макар че я държеше под око и внимателно наблюдаваше отношението й към тях. Всичко беше съвсем невинно. Отнасяха се към нея като към истинска дама.

Дните се изнизваха неусетно един след друг, докато накрая Александра осъзна, че са изминали три седмици от пристигането й в Тексас. Много добре знаеше колко време е изминало, тъй като имаше един факт, който не можеше да пренебрегне. Повече не можеше да се заблуждава, че е бременна.

От последната дата, когато беше в Ню Орлиънс, бе изминало повече от месец. Беше сигурна, че детето е от Джейк. Трябваше ли да му каже? Какво трябваше да направи? О, защо се случи точно сега? Но грешката не беше нейна. Джейк продължаваше да я прелъстява всяка вечер, като че ли беше задължен да го прави. Но може би не трябваше да стоварва цялата вина върху него. Самата тя го желаеше толкова силно, колкото й той нея. Но въпреки това желанието оставаше чисто физическо. Не разменяха нито една любовна дума. Досега бе сдържала чувствата си.

Разхождаше се напред-назад и сериозно обмисляше създалото се положение. Бебето трябваше да има баща. Не можеше да роди незаконно дете. Нямаше да бъде честно към безпомощното бебе. Щеше да бъде съвсем различно, ако Джейк я обичаше, но той не проявяваше никакви признаци на любов. Като че ли вече не я мразеше. Дори я разпитваше за миналото, особено за времето, прекарано в Ню Орлиънс, но Александра упорито мълчеше. След като в началото бе отхвърлил историята, която му разказа, Александра не обели повече дума на тази тема. Дори за майка му. Сега й се искаше да не беше проявявала толкова гордост.

Чу се някакъв шум. Вдигна глава и видя, че Джейк идва към нея със смръщено чело. Александра пое дъх. Джейк никога не беше у дома по това време деня.

— Джейк?

— Всичко е наред. Върнах се, за да поговоря с теб. Имаш ли една свободна минута?

Александра го погледна загрижено. Рядко го беше виждала толкова сериозен.

Придърпа един стол близо до нея, бутна сомбрерото си назад и я загледа с напрегнатите си, сини очи.

Александра си спомни първия им разговор в каютата на борда на „Летящия Джей“, когато не знаеше какво може да очаква от него. Сега се чувстваше по същия начин.

— Какво да правя с теб, Алекс? — бавно попита той.

— Какво имаш предвид?

— След два дни стадото ще е готово и ще потеглим към Сан Антонио.

— Радвам се. Знам, че искаш точно това — додаде Александра, опитвайки се да прикрие страха си. — Джейк, преди да тръгнеш бих искала да ти кажа нещо.

Погледът му стана още по-напрегнат.

— Казвай.

— Ами, бях по-твърдоглава, отколкото бе нужно. Искам да знаеш за мен. Трябваше да ти разкажа още преди, когато ме питаше.

— От теб зависеше, Алекс. Аз съм много любопитен. Не се държиш като проститутка. Просто нищо не разбирам.

— О, Джейк, аз не съм блудница. Разбираш ли, всички тези мъже… вината не беше моя. Първият път бях изнасилена, както вече ти казах.

— Не искам да знам нищо за мъжете.

— Напротив, по дяволите, ще ме изслушаш. Започна да ме обвиняваш, още от самото начало. Е, сега ще изслушаш фактите. Наистина съм Александра Кларк. Дядо ти ми беше настойник в Ню Йорк. Той ме отгледа след смъртта на родителите ми и след като ти и майка ти сте го напуснали. Преди да умре, помоли ме да намеря Елинър в Ню Орлиънс. Наех капитан Съли и шхуната му. Той искаше да ме изнасили и да ме остави след това на екипажа си. Скочих през борда. Ти ме спаси.

— Алекс! Спри!

— Не, искам да го чуеш. Искам да чуеш всичко. Отведе ме в Ню Орлиънс. Изплаши ме. Плашеше ме, когато… когато правехме любов. Бях толкова неопитна. Затова избягах. След това попаднах на улица „Галатен“.

— Проклятие, Александра — извика Джейк, скочи и започна да се разхожда из стаята, развълнувано прекарвайки пръсти през косата си.

— Да, на улица „Галатен“. Постъпих глупаво, но не знаех къде съм попаднала… поне от началото.

— Не искам да те слушам повече — Джейк седна, а сините му очи потъмняха от болка.

— Бях отчаяна. Ходех по улицата, опитвах се да се измъкна, но един мъж ме повлече към един танцувален салон.

— О, не! — простена Джейк, приведе се и скри лицето си с длани. — Само ако знаех!

— На следващия ден ме изпратиха при мадам Льоблан. Само свирех на пиано и пеех, Джейк, повярвай ми, моля те! Последната нощ ми дадоха нещо с шампанското и Джайлс ме облада. Само по този начин можеше да го стори.

— И за да ме накара да повярвам в това, което виждам! Проклетата Бела и нейните номера. Тя и Джайлс са го нагласили. Сега разбирам — спря за миг, после добави внимателно — Съжалявам, Алекс! Дали някога ще можеш да ми простиш? — каза той с болка в гласа си.

Александра го погледна право в очите. Вярваше й.

— Да, Джейк — усмихна се тя. — Измамиха ни и двамата. Предполагам, че са го направили от ревност. Освен това са искали парите ми.

— Парите ли?

— Да, Джейк. Аз съм богата наследница.

— Искаш да кажеш, че превивам гръб покрай тези говеда, когато ти имаш цяло състояние? — разсмя се той.

Александра сведе поглед, а дългите й ресници скриха за миг очите й.

— Искаш ли парите ми?

— По дяволите, познаваш ме добре. Не ми пука за твоите пари. Те са си твои. Задръж си ги. Досега не са ти донесли много добрини.

Александра отвори широко очи, а зеленият им цвят се смекчи.

— Джайлс ме отведе в плантацията. Останах при Елинър до смъртта й. Не беше добре с белите дробовете. Каза, че не е искала да оставаш при нея.

Джейк отново стана и закрачи напред-назад.

— Знаех, че е болна, но все пак е трябвало да ми каже. Щях да остана. Ранчото можеше да почака.

— Тя знаеше, че ще останеш, но не е искала да пречи на живота ти. Много те обичаше.

— Всичко можеше да почака.

— Помоли ме да ти кажа, че много те обича. Искаше да знаеш, че е била щастлива през последните си дни с мен. Искаше да ти кажа, колко е щастлива, че Олаф й прощава и че я обича, а също и теб. Това беше една от причините Олаф да ме изпрати при теб — да ти кажа, че те обича и че е бил един глупав старец.

— Иска ми се да го познавах по-добре — усмихна се Джейк. — Щеше да бъде по-добре, ако майка ми беше останала при него.

— Елинър ми даде това — каза Александра, като извади медальона от блузата си и го измъкна през главата си. Подаде го на Джейк. — Мисля, че всъщност ти принадлежи.

Джейк се приближи до нея и погледна медальона.

— Дала го е на теб?

— Да, тя се отнасяше с мен като с дъщеря.

— Задръж го. Щом е искала да ти го даде, значи е твой — каза Джейк, като стисна пръстите й върху медальона. Отново седна и я загледа със сериозните си сини очи.

— След като майка ти умря, дойдох тук, понеже й бях обещала. Освен това Джайлс се опитваше да ме принуди да се омъжа за него. Реших, че тук ще съм на по-безопасно място. Ейба напусна плантацията с мен. Когато тръгвах насам, замина на север. Не съм проститутка, Джейк.

Погледите им се срещнаха в един безкраен миг.

— Не, не си, но, по дяволите, Алекс, в леглото не се държиш като дама.

Александра ококори очи, след това се разсмя. Джейк я погледна изненадано и се разсмя с нея.

— Е, по дяволите, Джейк, и ти не си джентълмен в леглото.

— Не знам — поклати глава Джейк. — Вкара ме в небрано лозе. Искаш ли да си отидеш у дома? Или искаш да останеш в Сан Антонио? Не мога да те взема с нас. Невъзможно е.

— Тогава, когато тръгнеш, ще ме оставиш някъде — студено заяви тя, а сърцето й заби бързо в очакване на отговора му. Нима наистина всичко щеше да завърши просто така?

— Добре, Алекс, щом така искаш — отвърна също така студено Джейк.

Александра се изправи. Знаеше, че ако наистина я обича, няма да й позволи да го напусне. Вече никога нямаше да може да му каже за детето. Не искаше да проси любовта му. Скри чувствата си зад ледена маска, но лицето й остана напрегнато.

— Много добре, Джейк. Обещанията ми към Олаф и Елинър са изпълнени, така че вече нищо не ме задържа тук. Ще дойда с теб до Сан Антонио, където ще се разделим.

Погледна го бързо, после го заобиколи и излезе от стаята.

— Алекс? — повика я той, но беше твърде късно.

Александра беше излязла навън. Чу го, че я вика, но не отвърна. Бързо се качи на коня и го пришпори в галон, далеч от хасиендата, далеч от Джейк.

„Джейк! Джейк!“, викаше сърцето й, докато яздеше. Сега, когато добитъкът беше готов за тръгване, Джейк искаше да я зареже, да я отхвърли. А тя бе мечтала, че би могла да спечели сърцето му? Глупачка! Щеше да се раздели с него и никога нямаше да се върне. А той нямаше да научи за детето си, никога! Никога вече нямаше да я види, след като се разделяха в Сан Антонио.

Двадесет и втора глава

Александра продължи да язди, отдалечавайки се от хасиендата сякаш искаше да избяга от гнева, от болката, от разочарованието. Забави ход, чак когато мустангът започна да се изморява.

Слънцето клонеше към залез и времето започна да захладнява. Вятърът шибаше лицето й. Александра отметна шапката си назад, така че само коженото ремъче я придържаше на шията й. Почувства се ободрена от вятъра в косите си и силния мустанг под нея.

Откри, че е започнала да се чувства част от Тексас през седмиците, които бе живяла тук. Въпреки гнева й към Джейк, все още обичаше „Бар Джей“ и живота в ранчото. Почти не искаше да си тръгва, но се налагаше, независимо от болката в сърцето й. Джейк вече не я искаше, така че трябваше да изгради нов живот за себе си и за детето някъде другаде.

Изведнъж конят изпръхтя изплашено. Александра разтревожено се огледа. Беше се научила да се съобразява с инстинктите на мустанга си. Недалеч от нея група мъже яздеше към стадото на „Бар Джей“. Може би бяха крадци на добитък? Дали я бяха видели? Спря коня си и започна да наблюдава ездачите.

Не бяха я забелязали, понеже яздеха право напред, устремени към целта си. Видя ги, че завиват към стадото. Въпреки чувствата си към Джейк, не би могла да допусне нещо да се случи с ранчото и каубоите, след като можеше да помогне.

Обърна мустанга и леко дръпна юздите. Трябваше да предупреди Джейк и Ламар. Конят й сякаш разбра нетърпението й и скоро се носеше в галон обратно към хасиендата. Александра се държеше здраво и пришпорваше коня, без да обръща внимание на храстите и трънаците, които разкъсваха дрехите й.

Най-сетне хасиендата се показа. Дръпна рязко юздите на потъналото в пяна от препускането животно, което дишаше тежко. Нейното дишане също беше накъсано. Косата й се спускаше като вълна от златен огън, запален от последните слънчеви лъчи. Дрехите й бяха изпокъсани, а тялото й — надрано от храстите.

Преди да скочи от коня, Джейк вече беше до нея, за да й помогне.

— Джейк! Крадци! Една група мъже язди към стадото. Не са много далеч. Видях…

— По дяволите! Сигурна ли си, Алекс?

Александра кимна утвърдително и едва тогава видя оседланите коне пред хасиендата. Няколко каубои заедно с Ламар стояха наблизо със смръщени лица.

— Сигурна съм, но какво става тук?

Джейк се ухили глуповато.

— Щяхме да тръгваме да те търсим. Казах на Ламар, че ще изчакаме, докато слънцето залезе и ако дотогава не си се върнала…

— Джейк, мога сама да се грижа за себе си. Винаги съм се справяла сама — хладно го прекъсна Александра, след което се обърна към Ламар. — Какво трябва да направим?

Ламар беше дал знак на каубоите в мига, в който му за новината. Вече бяха готови да изпълнят заповедите му.

— Джейк? — намеси се Ламар, нетърпелив да предприеме нещо.

— Трябва да ги отблъснем. Ако подгонят стадото сме загубени. Ламар, предупреди каубоите, които са на пост. Кажи им да са готови, в случай че не успеем да спрем крадците. Ще взема тези мъже и ще се опитам да ги спра. Вземи Александра с теб. Не искам да я оставям сама.

— Не! Искам и аз да участвам. Мога да стрелям — заинати се Александра, която не искаше да я пренебрегват.

— Проклятие, Алекс. Върви с Ламар. Няма да те взема с мен.

— Не, идвам с теб — каза тя и отново възседна мустанга си.

Джейк я погледна втренчено, но нямаше време за спорове.

След няколко минути приближиха стадото. Всички спряха конете си. Животните изглежда чувстваха надвисналата опасност, тъй като пръхтяха изплашени. Александра се стремеше да се придържа към Джейк. „Тези мъже няма да се измъкнат лесно, ако решат да си играят с нервите на Джейк“ — помисли си тя, наблюдавайки суровия му, строг профил.

Погледът й се върна към крадците на добитък, които се приближаваха. Препуснаха в галоп, щом видяха, че Джейк ги очаква. Когато наближиха, Александра веднага разпозна водача им — Пекос. Искаше да си отмъсти? Или го правеше от омраза? Бандитите спряха конете си на няколко фута от каубоите на Джейк. Пекос бавно се приближи с мустанга си.

— Gringo, да не си дошъл да ни поздравиш?

— Какво правиш в „Бар Джей“, Пекос? Мисля, ме ти казах да стоиш надалеч.

— Останаха някои неуредени въпроси между нас — отвърна той, наблюдавайки нахално Александра.

— Няма какво да уреждаме.

— Така ли? Ха, това твоето стадо ли е? Много е хубаво. Готово е за път. Говедата са нервни, verdad13? Искат да тръгват. Ако изведнъж се чуе някакъв звук или пък някой случайно гръмне насред стадото…

— Не ме заплашвай, Пекос — твърдо го прекъсна Джейк.

— Да те заплашвам? Аз? — невинно попита Пекос, като разтвори ръце с дланите нагоре.

— Взимай момчетата си, Пекос и веднага се махайте от земята на „Бар Джей“! Не се връщайте, защото следващия път няма да се измъкнете толкова лесно.

— С удоволствие. Дошли сме само за малката сеньорита. Ще я вземе за известно време, за да разчистим старите сметки. После ще я върнем, само че ще е малко употребявана — каза Пекос и се разсмя гърлено. Хората му се разсмяха с него, а гласовете им прозвучаха грубо и дрезгаво във вечерния въздух.

Александра седеше спокойно на седлото си, а лицето й не показваше нищо. Не трябваше да показва страх, независимо какво щеше да се случи с нея или какво щеше да направи Джейк. Беше преживяла доста премеждия. Щеше да преживее и тази нощ.

— Започваш да ме ядосваш, Пекос — каза провлечено Джейк и плъзна ръка към револвера си.

— Така ли? Не мога да те разбера, gringo. Просто дойдох за тази жена — отвърна Пекос и ръката му също се насочи към оръжието му.

— Тази жена е моя, Пекос.

— Аха, значи искаш да се биеш, hombre?

Изведнъж светът сякаш избухна в един ад от стрелящи оръжия, ругаещи мъже и скачащи коне. Александра чу вика на Джейк:

— Бягай при Ламар, Алекс! Предупреди останалите.

Александра обърна коня си. Край нея ездачите падаха от мустангите си, само за да се включат пеша в боя, тъй като двете групи се бяха смесили в една задъхана, бореща се отчаяна маса. Не можеше да различи Джейк, нито да разбере колко са убитите и ранените. Пришпори коня си. Трябваше час по-скоро да се отдалечи от мястото на сражението, да отиде до неспокойното стадо и да предупреди останалите.

Препусна в галон до кухненския фургон и спря рязко мустанга пред него.

Куки изскочи с пушка в ръце.

— Господи, мис Александра, помислих, че идва някой от бандитите. За малко да ви застрелям.

— Куки, къде е Ламар?

— При стадото.

— Трябва да предупредя другите. Крадците са Пекос и бандитите му. Бият се с Джейк и каубоите. Не знам какво… О-о, не! Виж! Плевните горят. О, Куки!

Тъмната нощ внезапно се озари от ярката светлина на пожара, горящ близо до хасиендата. Александра почувства как гневът се надига в гърдите й. Значи Пекос беше довел две групи — една за хасиендата и една за стадото.

— Какво ще правим, Куки?

— Вижте, мис, Джейк ще се погрижи за онези бандити. Вие ще предупредите Ламар, а аз ще дойда с вас. След това ще видим какво може да се направи за хасиендата, ако вече не е твърде късно.

Александра и Куки разказаха на Ламар какво ставаше. После се отправиха към хасиендата. Не посмяха да се приближат много. Куки провери пистолета на хълбока си, след това измъкна пушката от кобура на седлото си. Кимна на Александра и двамата хукнаха към хасиендата, като се снишаваха. Плевнята, оборът и пристройките вече горяха, но Александра с облекчение видя, че хасиендата все още е невредима. Притичаха съвсем близо до хасиендата. Отвътре се носеха силни гласове. Александра понечи да хукне натам, твърдо решена да спре бандитите, но Куки я хвана за ръката и грубо я дръпна в сянката.

— Не можете просто така да влезете вътре, мис Александра — прошепна той на ухото й. — Ще ви застрелят. Вижте, отпред са завързани само три мустанга, значи бандитите вероятно са само трима. Изкарали са и каруцата. Хващам се на бас, че са искали да откарат плячката с нея. Не смятат, че ги грози някаква опасност. Сега просто трябва да ги причакаме. Не можем да се втурнем вътре. Можете ли да стреляте?

— Да — прошепна Александра и взе пушката в ръка.

— Добре. Аз ще пазя предната врата. Вие ще следите вратата на кухнята. Щом излязат, ще ги пипнем.

Александра притича зад хасиендата, след като се убеди, че Куки е заел позиция зад каруцата, близо до предната врата. Около вратата на кухнята нямаше друго прикритие, освен старият кладенец. Александра се сви зад него, подпря пушката на кладенеца и се прицели в кухненската врата.

Изведнъж чу острото щракване на петле на пушка. Звукът се разнесе съвсем близо до лявото й ухо. Съвсем близо! Студеното стоманено дуло на пушката докосна бузата й.

— Не трябва да си играеш с оръжието, chica — чу се нечий силен глас. — Някой ден може да се нараниш лошо. А сега би ли хвърлила пушката в кладенеца, ако обичаш? — гласът изгуби веселите си нотки и стана суров и заплашителен — Веднага!

Александра нямаше друг избор. Бавно повдигна пушката, докато се прекатури в кладенеца. Чу се дрънченето й в стените на кладенеца, последвано от цопване във вода.

— Благодаря, сеньорита. А сега стани и тръгни бавно пред мен към вратата на кухнята — заповяда бандитът. Александра се подчини. Щом стигнаха до вратата, мъжът почука тихо на прозореца. След миг друг ухилен мексиканец отвори вратата.

Дръпна Александра вътре и прекара грубите си длани нагоре-надолу по ръцете й. Тя се опита да се изскубне, но бандитът само я стисна по-здраво и я повлече към голямата стая. Там имаше още един мексиканец. Приближи се бавно към нея, докато единият от бандитите държеше пушката си насочена към нея, а другият я притискаше към себе си. Ръцете му я галеха по раменете, разголени от изрязаната блуза.

Александра не искаше да показва признаци на страх. Погледна смело бандита, който стоеше пред нея. Усещаше миризмата на тялото му — воня, наслоена от многото седмици без сапун и вода. Бандитът се ухили, свали широкото си сомбреро, разкривайки черната си, мазна коса.

Черните му, блестящи като въглени очи, похотливо огледаха тялото й.

— Радваме се, че се присъединихте към нас, сеньорита. А сега, бихте ли извикали на вашия приятел отвън да хвърли оръжието си и да се присъедини към малката ни компания?

— Никога! — Александра сви юмруци.

— О! Значи искате да го видите как умира?

Зави и се свят. Но какъв друг избор имаше? Извика на Куки, който неохотно хвърли револвера си и влезе вътре с вдигнати ръце.

— А сега, muchachos14, ще се позабавляваме — каза водачът на хората си и се ухили на Александра. — Толкова много неприятности, chica, за да те отведем при Пекос. Не мислиш ли, че трябва да получим награда?

— Не! Вие сте луди. А скоро ще бъдете мъртви. Джейк и Ламар идват насам.

— Едва ли, хубава gringa. Тази нощ Пекос ще им осигури малко работа.

— Грешите… — започна Александра, но изпищя от болка, понеже бандитът, който я държеше, неочаквано я ощипа по гърдата. Александра яростно го ритна по пищяла. Бандитът изпусна ръцете й. Тя се обърна към него и го заудря с юмруци.

Водачът им изруга, сграбчи я и жестоко я удари два пъти през лицето. Силните удари бързо я укротиха. От ъгълчето на устата й потече струйка кръв. След това бандитът я повлече към кухненската маса. Заповяда на хората си да завържат Куки. Те го направиха, като го оставиха така, че да може да гледа какво става.

Главатарят запрати с широк замах приборите на пода и хвърли Александра върху масата. Тя се замята, опитвайки се да се освободи, но другите двама бандити се втурнаха да му помагат. Единият хвана ръцете й и ги вдигна над главата й. Другият я хвана за глезените и ги притисна към масата, така че краката й да са разтворени. Александра изпищя и се замята отчаяно върху твърдите дъски. Бандитите просто се ухилиха, показвайки почернелите си от тютюна зъби. Александра потръпна от отвращение и отново започна да вика за помощ.

Главатарят отново я удари. Кръвта потече още по-силно от разранените й устни. Почувства соления вкус на кръвта, която течеше в устата й. Спря да пищи, тъй като гърлото я заболя от виковете. Отново се опита да се измъкне от ръцете, които я държаха, но сега усилията й бяха по-слаби.

Водачът на бандитите се качи на масата, подканян от приятелите си. Измъкна големия си нож и разряза блузата й. Белите й гърди изскочиха, а лампата примамливо освети розовите им зърна. Бандитът сграбчи гърдите й с мръсните си ръце и силно ги стисна. Александра се замята от болка и отвращение. Мъжът се разсмя жестоко и се намести между разтворените й крака. Отново замахна с ножа и разряза полата й от подгъва до кръста. Разкъса плата и коленичи между бедрата й. Двамата бандитите я притискаха към масата, за да не може да избяга.

Изведнъж се чу студения, смъртоносен глас на Джейк.

— Вече си мъртъв, hombre!

Всичко стана много бързо. Главатарят скочи от Александра и посегна за пистолета си, докато другите двама бандити я пуснаха и хукнаха към кухнята. Последва изстрел от пушка и главатарят се строполи върху Александра. Топлата му кръв потече по разголеното й тяло. Александра го погледна ужасено. Джейк и Ламар се втурнаха след другите двама. Отвън се чуваше силен шум — изстрели, цвилене на коне, последвани от тропота на бързо отдалечаващи се копита.

Александра бутна мъртвия бандит на пода, седна и придърпа, доколкото можеше дрехите върху себе си.

Джейк и Ламар побързаха да се върнат при нея. Ламар извлече мъртвия бандит навън. Джейк остана при Александра. Притисна я към себе си, след което последва Ламар, за да довършат започнатото.

Когато се върнаха, Александра се беше увила с едно индианско одеяло и се опитваше да развърже усмихващия се Куки. Цялата беше в кръв, нарязана, издрана, а косата й беше сплъстена, но не обръщаше никакво внимание на раните си, а продължаваше да се бори с възлите.

Джейк се приближи към нея. Лицето му беше сурово, безмилостно. Той също беше мръсен и с изпокъсани дрехи, а от една рана на лицето му течеше кръв. Застана до Александра. Искаше да я утеши по някакъв начин, но не знаеше как.

Ламар се приближи бързо, избута Александра настрана и започна да развързва Куки. Джейк докосна ръката й, хвана я и я притегли към себе си. Очите му я гледаха с мек, загрижен поглед.

Александра вдигна глава към него и го отблъсна.

На лицето на изненадания Джейк се изписа въпросително изражение.

— Александра? Всичко свърши. Бандитите си отидоха.

— Радвам се — студено каза тя и се отдалечи от него.

Джейк остана неподвижен, с увиснали покрай тялото си ръце и недоумяващо и смутено лице.

— Остави избягалите на мира, Джейк. Те не ме нараниха.

— Не са, но…

— Дойде навреме.

— Страхувах се, че ще бъде твърде късно, Александра — каза Ламар с безпокойство в гласа.

— Сега всичко е наред. А стадото?

— Спряхме бандитите. Доста се приближиха, но убихме няколко и останалите побягнаха. След такъв пердах няма да се върнат скоро — сухо рече той.

— Добре — усмихна се тя на Ламар и Куки. — Сигурно има ранени каубои. Доведете ги тук, за да се погрижа за тях. Куки ще ми помогне.

— Можете да разчитате на мен, мис Александра. Облечете се, а аз ще започна работа в кухнята — каза той, стана и се отдалечи.

Александра се обърна към Джейк.

— Най-добре да започна с теб.

— Първо се погрижи за себе си, Алекс — Джейк я погледна загрижено. — И ти имаш нужда от помощ.

— Предполагам, че си прав — съгласи се неохотно тя. — Има ли нещо подходящо, което да използваме за бинтове.

— Чаршафите ще свършат работа — намеси се Ламар. — Аз ще се върна при момчетата и ще ги изпращам тук на смени.

Напрежението между Джейк и Александра беше очевидно и Ламар се зачуди какво ставаше. Очакваше да се хвърли в обятията на Джейк, след като я спаси. Вместо това тя изглеждаше необичайно сдържана.

— Идвам с теб — каза Джейк. — Ще ти помогна, докато останалите идват дотук.

Александра се обърна. Почувства как се напряга, сякаш тялото й беше стегнато на възли. Бързо отиде в тяхната спалня и почисти кръвта и мръсотията от тялото си. Порязванията и драскотините пареха, но не бяха дълбоки и щяха да заздравеят бързо. Облече костюма си за езда, доволна, че напълно прикрива раните й. След това обу ботушите си. Макар нощта да беше топла, усети, че я втриса. Чувстваше се удобно в плътните дрехи. Започна да разресва косата си, опитвайки се да разреши сплъстените кичури и да изчисти боклуците. Никаква надежда. Накрая я сплете и я преметна през рамото си. Нямаше време да се безпокои за косата си. Наплиска лицето си над легена с вода, но това не помогна много на подпухналите й устни. Хвърли един последен поглед в огледалото, въздъхна и побърза да излезе от стаята.

Бързо извади чаршафите и започна да ги разкъсва на ленти. Когато приключи, отиде в кухнята при Куки. Беше стоплил вода в една тенджера, а в друга приготвяше яхния. Освен това беше сложил да се вари кафе и беше извадил бутилка текила.

— Изглеждате малко по-добре, мис Александра — усмихна й се той. — Каубоите сигурно ще пристигнат всеки момент. Извинявайте, че не мога да ви помогна.

Александра го потупа по ръката.

— Някой не би могъл да направи повече, Куки. Всичко завърши добре. Остава само да се погрижим за каубоите, за да могат да тръгнат със стадото.

Пристигна първата смяна каубои. Отначало показваха раните си с неохота, но след това проявиха по-голямо желание, щом видяха вниманието, което обръщаше мис Александра на всяка драскотина. Според тях никога не се бяха сражавали толкова добре, или толкова тежко и никога не бяха получавали такива лоши рани. Засипаха я с истории за тяхната смелост. Никога не бяха се радвали толкова много на резултатите от някоя битка. Скоро бяха превързани, нахранени и напоени с кафе и текила. Бяха готови за нови битки.

Призори Александра и Куки седнаха да починат и да хапнат. Умората от изминала нощ им личеше, но и двамата бяха щастливи, тъй като бяха помогнали да се спаси „Бар Джей“. Чуха тропот на копита и след миг влязоха Джейк и Ламар. Изглеждаха изтощени.

Джейк влезе с шапка в ръка и се усмихна колебливо на Александра. Мислено се изруга, че се държи като ученик на първа среща. Имаше нещо нередно с Александра, но не можеше да разбере какво. Искаше му се да се разделят като приятели. Допадна му куража й. Беше помогнала да спасят ранчото през нощта, рискувайки дори живота си. Разбира се, донякъде самата тя беше причина за нападението. Знаеше, че ще се почувства по-добре, щом Александра напусне живота му. Би трябвало да очаква с удоволствие раздялата им в Сан Антонио. Но не се радваше. Не искаше да се разделя с нея.

Премести поглед от Александра към Куки.

— Стадото е окей — заяви той. — Утре, щом се зазори, тръгваме към Сан Антонио.

— Много добре — усмихна се Куки. — Ще се приготвя. След като се нахраните се връщам в лагера. Момчетата скоро ще огладнеят отново.

— Дай да те превържа, Джейк — изправи се Александра.

Започна от лицето му. Опита се да не обръща внимание нито на суровите му черти, които й бяха станали толкова познати, нито на поникналата му руса брада. За щастие порязването не беше дълбоко и нямаше да остане белег, каза си тя, след което насочи мислите си към бъдещето. Никога нямаше да го види оздравял.

— Свали си ризата — меко каза тя, като се опитваше да успокои сърцето си, което изведнъж затупка по-бързо. Докосна загорялата му от слънцето кожа, опитвайки се почисти засъхналата кръв от раните. Дъхът на Джейк секна, мускулите му се стегнаха. Александра почувства, че го боли. Превърза раните с парче бял плат, за да ги предпази от замърсяване.

— Това е най-доброто, което мога да направя за теб. Ще се оправиш.

Преди да успее да се отдръпне, Джейк сложи голямата си, силна ръка на рамото й.

— Благодаря ти, Алекс. Снощи доказа, че си истинска тексаска.

Александра се измъкна от ръката му и се изправи.

— Аз съм от Ню Йорк и бих направила същото за всеки, който се нуждае от помощ — рязко каза тя, обърна се и излезе от стаята, за да не му позволи да види сълзите, които се бяха събрали в очите й.

Без значение какво щеше да й струва, никога нямаше да му позволи да види каква силна болка й причиняваше. Но гордостта беше студено и самотно чувство, за разлика от страстта. И любовта.

Двадесет и трета глава

По-късно сутринта отвън се чу конски тропот. Ездачът рязко спря пред хасиендата.

Александра незабавно застана нащрек. Не можеше да бъде никой от „Бар Джей“. Всички бяха отишли при стадото.

Грабна пушката, провери дали е заредена и спокойно излезе навън. Ездачът все още седеше на коня си. Видът й очевидно не го предразполагаше да слезе на земята. Едва успя да разпознае Александра в жената, която се приближава към него с насочена пушка. Лицето й беше почерняло от слънцето, а зелените й очи изглеждаха сурови на светлината на утринното слънце.

Погледите им се срещнаха над дулото на оръжието. Ездачът се усмихна.

— Предполагам, че не възнамерявате да ме застреляте, мис Александра, тъй като съм дошъл, за да ви спася.

— Лейтенант Блейк! — възкликна Александра. — Как ви хрумна, че трябва да ме спасявате.

Свали пушката надолу. Лейтенантът скочи от коня и се приближи до нея.

— Мис Александра, не вярвам да мислите, че мога да забравя вас или бедата, в която сте изпаднали. Върнах се веднага, щом успях да обясня възникналия проблем на майора.

— Благодаря ви, лейтенант, но аз наистина съм добре.

— Все пак искате да си тръгнете, нали?

Александра почувства как сърцето й започва да бие по-силно, тъй като знаеше какъв отговор трябва да даде.

— Да, искам да си тръгна — прошепна тя.

— Добре! Много се радвам. Ще се погрижа за вас. Ще се отнасям към вас както подобава към една дама — щастливо заяви лейтенантът.

— Благодаря, лейтенант Блейк. Сигурна съм, че мога да разчитам на вас, че ще се държите като джентълмен.

— Разбира се, мис Александра. Но по-добре да тръгваме. Всички са при стадото и ако тръгнем веднага ще имаме достатъчно преднина, в случай че решат да ни преследват.

— О, едва ли, лейтенант. Утре сутринта тръгват със стадото към Сан Антонио. Нищо не би могло да накара Джейк Джермън да изостави стадото. Ще бъдем в пълна безопасност.

— Въпреки това считам, че е по-добре…

— Много добре. Защо не напоите коня си, докато си събера нещата?

Лейтенант Блейк остана загледан в нея, докато Александра се връщаше в хасиендата.

„Променила се е“ — помисли си той. Сигурно тук е било доста трудно за нея — една дама с добро възпитание. Е, щеше да я измъкне от това място. Щеше да я върне в цивилизования свят, към който принадлежеше и след това щеше да започне да я ухажва, за да спечели любовта й.

Александра не се забави в хасиендата. Беше взела решение и нямаше връщане назад. По-добре да напусне Джейк сега, отколкото в Сан Антонио. Освен това тук беше и лейтенантът — хубав мъж, готов да я защитава. Можеше да се омъжи за него, за да има детето й баща. А с него никога не би имала неприятности. Щеше да има пълна власт над него. И така, всички проблеми се разрешаваха от навременното пристигане на лейтенант Блейк. Защо в такъв случай усещаше как стомахът й се е свил в корава топка и защо сърцето я болеше така? Отказа да търси отговор на тези въпроси.

Отиде в спалнята, където спяха двамата с Джейк. Наплиска лицето си със студена вода и сплете наново косата си. Нямаше място за дрехи. Костюмът за езда, в който беше облечена, щеше да свърши работа. Всичко, от което щеше да има нужда, бяха малко пари. Взе ги от чантата си и ги сложи в джоба на полата си. Взе с любов норвежкия медальон, закачи го на шията си и го, пъхна под блузата. Трябваше да изостави останалите вещи. Взе ръкавиците и сомбрерото си. Беше готова за път.

Не погледна встрани, докато излизаше от хасиендата. Всичко беше свършено. Не искаше неканени спомени.

Лейтенантът й помогна да се качи на коня и след малко бяха на път.

Лейтенант Блейк знаеше пътя. През цялата сутрин се отдалечаваха от хасиендата, движейки се право на изток. Маршрутът беше подобен на онзи, по който пристигнаха от Корпус Кристи. Александра не виждаше някакви особени различия, тъй като покритата с мескитови храсти равнина беше съвсем еднообразна. Докато яздеше в „Бар Джей“ никога не бе отивала толкова далеч на изток. Нямаше нищо против да остане известно време в Браунсвил. Щеше да бъде в безопасност от Джайлс и Стен под закрилата на кавалерията и лейтенант Блейк. Вероятно по-късно можеше да се завърне в Ню Йорк, но засега не искаше да напуска Тексас. Не знаеше какво я свързва с тази земя, но я чувстваше като родна.

Сутринта беше дълга. От продължителната езда започнаха да я болят краката, бедрата, гърбът. Все още се отдалечаваха на изток от „Бар Джей“. Не беше привикнала към такива дълги преходи. При все че се опитваше да не изостава от лейтенанта, който стоеше изправен на седлото, сякаш току-що бе възседнал коня си, Александра накрая не можеше да издържа повече.

— Лейтенант Блейк, моля ви, не можем ли да починем малко? Нямам повече сили.

Блейк я погледна и леко се намръщи.

— Предполагам, че можем, мис Александра, но до лагера ни остава много път. Не бих искал да попаднем в ръцете на Джермън.

— Вече ви казах, лейтенант. Няма да ни преследват. Не е нужно да бързаме толкова. Браунсвил няма да избяга.

Лейтенантът я изгледа, после сви рамене и се огледа. Насочиха се към една група мескитови храсти. Блейк спря, скочи от коня и й помогна да слезе. Краката й се подгънаха и се подпря на лейтенанта. Блейк я вдигна и я отнесе на сянка под един храст. Остави я на земята и я загледа с намръщено от загриженост лице.

— Защо не ми казахте по-рано, мис Александра? Не знаех. Аз съм привикнал към продължителната езда.

— Всичко е наред.

— Починете си тук, а аз ще донеса вода и сушено говеждо. Това е всичко, което имам.

— Достатъчно е — успокои го Александра и започна да разтрива краката си.

— Сигурна ли сте, че можете да продължите? — попита лейтенантът, щом Александра приключи със закуската.

— Да, сега съм по-добре — усмихна му се тя.

Продължиха да яздят. Александра се чувстваше толкова изморена, че едва се държеше на седлото.

— Наближаваме, мис Александра. Знам, че сте изморена, но довечера ще си починете. Можете ли да продължите още малко?

Александра се вгледа в лицето му. Последните слънчеви лъчи осветяваха лицето му, върху което освен умората личеше и загриженост за нея.

— Да — усмихна се тя несигурно. — След като стигнахме дотук, предполагам, че мога да продължа още, но ще трябва да ме свалите от седлото.

— За мен ще бъде щастие — засмя се Блейк. — Ще продължим по-бавно към Браунсвил. Просто исках да излезем извън „Бар Джей“ и да наберем известна преднина пред Джермънови.

Александра се усмихна отпаднало и поклати глава. Лейтенантът просто не искаше да повярва, че Джейк няма да ги преследва. Всичко беше приключило. Разбираше го по болката в сърцето си.

Най-накрая, когато нощта вече се спускаше над тексаската прерия, пристигнаха в лагера, към който лейтенант Блейк я бе водил толкова уверено през целия ден. Александра видя огъня пред тях и с благодарност си помисли за удобствата, които лагерът щеше да й предложи през дългата нощ. Единственото, което искаше, бе да си почине, да хапне и да заспи.

Лейтенант Блейк задържа коня си, за да се изравни с нея.

— Пристигнахме, мис Александра. Всичко ще бъде наред. Едни ваши приятели се съгласиха да ни помогнат. Имах щастието да се запозная с тях. Направиха лагера и останаха да ни чакат, за да се върнат с нас в Браунсвил.

Александра отвори уста, за да възрази. Нямаше приятели в Тексас. Но вече бяха в лагера. Двама мъже се изправиха и тръгнаха към тях. На светлината на лагерния огън сенките им се издължиха и заплашително се раздвижиха.

Изведнъж Александра почувства страх. Имаше нещо познато в приближаващите силуети. Дръпна юздите на мустанга, за да го обърне обратно, но беше твърде късно. Четири силни ръце се протегнаха, хванаха юздите и спряха коня.

— Е, Александра, нали няма да избягаш отново? — скара й се някой с чист северняшки глас.

— Стен!

— На твоите услуги, скъпа.

— И от мен ли искаш да избягаш, cherie? — умолително рече нечий бавен, мелодичен, южняшки глас.

— Джайлс!

— Изминах този дълъг път и понесох толкова несгоди само заради теб.

— О, не! Не! — изплака Александра.

— Господа, изплашихте мис Александра. Предполагах, че ще е неочаквано за вас, скъпа, но господата искаха да ви изненадат, тъй като знаеха колко щастлива ще бъдете да ги видите — каза лейтенант Блейк.

— Щастлива ли? Щастлива ли казахте, лейтенант Блейк?

— Разбира се. А сега, господа, трябва да оставим мис Александра да си почине. Не е силна като нас, а денят беше дълъг и тежък.

— Разбира се. Разбира се, Блейк — съгласи се Стен и отстъпи настрана. Джайлс също се отмести встрани от коня.

Лейтенант Блейк слезе от коня и тръгна към Александра.

— Сега ще ви помогна, мис Александра. А след това можете… — започна той, но думите му се изгубиха в трясъка на пистолетен изстрел, който се разнесе зад гърба му. Лейтенант Блейк изненадано вдигна глава към нея, след това се строполи на земята.

— Не! О, Стен, не — извика Александра.

Стен бързо прибра пистолета си в кобура, приближи се и ритна тялото на лейтенанта, за да се увери, че е мъртъв.

Александра си помисли, че е била длъжна да се досети, че замислят нещо, когато Стен отстъпи и Джайлс го последва. Ако не беше толкова изморена или ако не бе забравила колко са безмилостни, можеше да предупреди лейтенант Блейк. Сега вече беше твърде късно. Трябваше да се досети. Лейтенантът не е знаел що за хора са. Погледна надолу, към хубавото му лице, сега изцапано с пръст. На гърдите му се виждаше голямо червено петно. Лейтенант Блейк вече никога нямаше да язди до нея и да я защитава по любезния си начин.

— Хайде, Александра — каза Стен, като протегна ръце към нея. — Този мъж не значи нищо за теб.

— Нямаше нужда да го убиваш, Стен — възрази тя, опитвайки се да се измъкне от ръцете му, които се сключиха около кръста й, за да я свали на земята.

— Разбира се, че трябваше. Щеше да направи всичко, за да те върне обратно, а освен това е от кавалерията. За нещастие трябваше да го използваме, за да те доведе при нас. Иначе изобщо нямаше да го безпокоим.

С нарастващо нетърпение Стен преодоля съпротивата й и я свали на земята. Краката й се подгънаха и Александра се облегна на него. Стен я вдигна на ръце и я отнесе в лагера. Сложи я близо до огъня. Джайлс сипваше храна в една чиния. След миг й я поднесе.

— Яж, ma chere. Сигурно си много изморена и гладна.

Подаде й и една чаша силно кафе, примесено с бренди. Искаше й се да откаже храната й кафето, но усещаше силен глад. Освен това, ако не събереше сили, нямаше да може да измисли начин да избяга от тях. Трябваше да се наяде и да се наспи, за да може да го направи.

Стен свали седлата и юздите от коня на лейтенанта и от мустанга на Александра. Радваше се, че щяха да позволят и на животните да си починат. Наблюдаваше го със сънено безразличие. Неочаквано ахна, щом го видя как удря силно животните по задниците, за да ги прогони в нощта.

Надигна се разтревожено.

— Защо прогони мустанга ми? — гневно попита тя, а очите й проблеснаха на светлината на огъня.

— Е, нали не можем да продължим с животно с клеймото на кавалерията? А и твоят мустанг не е много подходящ.

— Животните бяха добри — заинати се тя.

— Сигурен съм, скъпа — каза Стен, като се приближи към нея с парче въже. — А сега, би ли ми подала ръцете си, за да приключим.

— Какво?

— Ще ти вържа ръцете, Александра. Предполагам, не очакваш, че мога да ти имам доверие.

Александра се помъчи да избяга, да изпълзи от него, но тялото й беше толкова слабо, почти безжизнено. Стен я хвана, но тя продължи да мята ръце, крака, да се дърпа от него. Най-накрая той раздразнено повика Джайлс на помощ. Притиснаха я към земята и Стен завърза здраво ръцете й отпред.

Стен и Джайлс се изправиха доволни. Александра се надигна в седнало положение. Изгледа ги свирепо, докато се отдалечаваха от нея. Седеше напълно безпомощна до лагерния, огън. Ако можеше да си почине, щеше да измисли някакъв план, но в момента умът й отказваше да работи. Затвори очи, тъй като беше твърде изморена, за да се безпокои от онова, което правеха похитителите й.

Когато ги отвори отново, Джайлс и Стен стояха пред нея. Джайлс коленичи и я вдигна на ръце. Александра се замята, развика се, заудря го с вързаните си ръце. Не успя да му стори нищо. Джайлс я отнесе настрана от лагера, докато Стен гасеше огъня. Конете бяха готови за път, отпочинали през деня. Бяха силни, великолепни животни. Джайлс я отнесе до единия от тях, който беше с женско седло. Докато я вдигаше и й помагаше да оправи дрехите си, Александра най-сетне прозря плановете им. Възнамеряваха да пътуват през цялата нощ!

Александра изстена. Тялото й се разбунтува срещу мисълта за новите дълги часове езда.

— Не, Джайлс — каза тя. — Не мога да яздя повече. Трябва да си почина.

— Една Кларк казва, че е изморена! Не вярвам на ушите си, Александра. Можеш да спиш на седлото — намеси се Стен. — Ще водя коня ти, макар и да се забавим. Вече не ти вярвам.

Взе юздите на коня й и го поведе към своя. Трябваше да отиде с тях. Нямаше друг избор. Ръцете й бяха вързани, беше качена на седлото, а Стен водеше коня й. Вече го нямаше лейтенант Блейк, за да я спаси. Джейк също нямаше да дойде.

Насочиха конете в североизточна посока, към Корпус Кристи и поведоха Александра със себе си — отново тяхна плячка против волята си.

Двадесет и четвърта глава

Джейк се смъкна от коня и притича, като се снишаваше, към лагера, който Джайлс и Стен бяха изоставили. Разрови все още горещата пенел от лагерния огън и прецени, че едва ли имат преднина повече от час-два. За първи път разбра, че Александра е изпаднала в беда, щом намери двата коня, които се връщаха назад по следите си. Мустангът беше тръгнал обратно към „Бар Джей“ и кавалерийският кон го беше последвал. Сега ги водеше със себе си, завързани за мустанга си.

Късно сутринта Джейк остави за малко стадото, за да види как е Александра. Мислеше, че ще е в безопасност, но не знаеше как ще постъпи Пекос. Той се беше измъкнал жив и съществуваше възможност да се върне за Александра.

Това беше първата му мисъл, когато откри, че хасиендата е празна и Александра я няма. Все пак беше странно, че нямаше следи от борба и беше взет само един кон. Не можеше да я остави в ръцете на Пекос или някой от бандитите му. Написа кратка бележка на Ламар, за да му съобщи, че тръгва след нея. Добави, че ще се опита да настигне стадото по пътя към Сан Антонио. Не можеше да понесе мисълта, че ще изостави стадото в такъв критичен момент, но знаеше, че Ламар и каубоите могат да тръгнат без него.

Едва привечер започна да се съмнява в предположението си. Следата водеше на изток, към залива, а не на юг към Мексико. В това нямаше никаква логика.

Попадна на двата коня по мръкнало и бързо провери подковите им. Това бяха двата коня, които беше следил през целия ден, но сега бяха без седла. Още бяха разгорещени и заменени от дългия, труден ден. Видя кавалерийското клеймо на единия кон и разпозна в другия един от собствените си мустанги. Разбра, че Александра е тръгнала с младия лейтенант. В кръвта му се надигна нещо тъмно и зловещо. Погледът му проблесна свирепо в тъмната нощ. Трябваше на всяка цена да ги открие.

Но какво ли се беше случило с тях? Защо бяха пуснали конете? Най-накрая първоначално обзелият го кипящ гняв отстъпи място на тревогата за безопасността на Александра. Продължи бързо напред, като привърза двата коня за своя, в случай че по-късно му потрябват.

Следите свършваха при лагера. От следите и остатъците разбра, че двама други мъже са очаквали през целия ден лейтенанта и Александра. Джейк забеляза кървави петна по земята. Проследи ги и откри тялото на лейтенанта в един мескитов гъсталак.

Картината се изясняваше. Александра му беше казала, че я преследва един мъж от Ню Йорк — Стен, а също и Джайлс. Двамата се бяха обединили, за да я заловят. Бандитите не биха отишли толкова далеч на изток, а тук нямаше стада, които да примамват крадците на добитък. Сигурно бяха Стен и Джайлс.

В него се надигна мрачна решителност. Проклет да е, ако позволи на двамата мошеници да отвлекат Александра, само за да вземат богатството й. Стадото можеше да почака. Трябваше да ги настигне, преди да са се добрали до Корпус Кристи и да са отплавали обратно за Ню Орлиънс.

Бързо привърза тялото на лейтенанта за седлото на кавалерийския кон. Нямаше защо да оставя нещастното момче на лешоядите. Той само беше се опитал да помогне на Александра и беше убит, заради усилията си.

Метна се на мустанга си и поведе двата коня след себе си. Отново тръгна по следите, твърдо решен да настигне групичката преди зазоряване.

В гърдите му бушуваше ледена ярост. Пришпорваше коня си, за да застигне ездачите пред себе си. Не познаваха прерията и Тексас, а той знаеше как да се движи през тази местност, като извлича от конете всичко, на което са способни. Яздеше, а в мислите си виждаше зелените очи на Александра, понякога нежни и усмихнати, друг път студени и сурови, но винаги привързани към него. Тя винаги беше с него, независимо от настроението си. Почти можеше да почувства гъстата й, мека коса в ръцете си, гъвкавото й, стегнато тяло под своето. Ето затова всъщност се беше върнал в хасиендата. Искаше да я помоли да дойде с него заедно със стадото, независимо колко глупаво и безразсъдно изглеждаше. Не можеше да разсъждава или да действа разумно, когато ставаше дума за Александра.

Нощта отминаваше, а Джейк се приближаваше все повече и повече към тримата ездачи пред себе си. Започна да се зазорява и прерията се обагри в розово от първите слънчеви лъчи. Скоро щяха да спрат за почивка. Трябваше да спрат. Не бяха привикнали да прекарват дълги часове на седлото като него. Тогава щеше да ги спипа.

Разбра, че са наблизо, щом забеляза, че следата се променя. Ездачите бяха спрели, сякаш да обсъдят какво да правят по-нататък. Бързо се огледа. Да, той също видя какво бяха избрали. Една мескитова горичка наблизо предлагаше добро място за лагеруване. Ето там са отишли. Добре! Лесно щеше да се промъкне до тях.

Продължи да язди, после зави на север, докато лагерът се изгуби от очите му. Завърза трите коня за един бодлив храст. След това бързо се отправи крадешком към лагера. Щом чу гласовете им, залегна. Не искаше да рискува да бъде забелязан.

Пропълзя оставащото разстояние до мескитовия гъсталак. Денят обещаваше да бъде горещ и ясен. Джейк вдигна глава и огледа лагера. Челюстите му се стегнаха, щом видя Александра на земята, близо до лагерния огън със завързани пред себе си ръце. Джайлс беше наблизо, безупречно облечен в дрехи за езда. Беше нервен и крачеше напред-назад. Другият мъж, по-слаб и по-стар, сигурно беше Стен. Седеше на петите си близо до огъня, пиеше кафе и наблюдаваше Александра.

Джейк се изправи и с гъвкава, безшумна походка влезе в лагера с готов за стрелба револвер.

Александра вдигна глава и се ококори, без да вярва на очите си, щом видя Джейк да стои насреща — висок, як и смъртно опасен.

Джайлс забеляза сепването на Александра и се обърна. Изруга и посегна за пистолета си. Фаталната му грешка беше, че пренебрегна извадения четиридесет и петкалибров револвер на Джейк. Куршумът се заби в гърдите на Джайлс, а силата на смъртоносния му удар го отхвърли назад.

Но преди да отекне ехото от първия изстрел на Джейк, преди той отново да успее да стреля, в ръцете на Стен се появи пистолет. Стен стреля. Александра изпищя, щом видя кръвта, която бликна от главата на Джейк. Пистолетът му изгърмя и куршумът се заби в твърдата, отъпкана земя. Джейк залитна. Падна на колене. За миг погледът му срещна очите на Александра. След това очите му се затвориха и Джейк падна на земята, все още стиснал револвера си в ръка.

Александра продължаваше да пищи, а гласът й прорязваше безмилостно хладния утринен въздух.

Изправи се на крака, без да откъсва очи от Джейк, без да престава да пищи.

Стен й удари силен шамар. Александра падна по гръб. От устните й потече кръв. Писъците й преминаха в хленч, но очите й оставаха приковани в Джейк.

Стен се наведе и грубо я изправи, като я хвана за разранените, подути китки. Приближи се до лицето й и я подразни:

— Тук свършва историята за двамата герои. Проблемите ми са напълно решени. Вече си моя, скъпа Александра.

— Не! Не, Стен. Мразя те.

Стен се разсмя дрезгаво, след което я повлече към очакващите ги коне.

— Не виждам смисъл да губим повече време тук. В Ню Йорк ни чакат по-хубави неща.

— Не, Стен. Можеш да вземеш компанията. Не ме засяга. Само ме остави тук — изпъшка Александра, а очите й все още не можеха да се откъснат от останалото зад тях, неподвижно тяло на Джейк.

— Преди много време ти казах, че ще се оженя за теб. И ще го направя. Отиваме в Ню Йорк.

Вдигна я и стовари изтръпналото й тяло на седлото.

„Късно вечерта — помисли си той — ще бъдем в Корпус Кристи.“ Оттам щяха да наемат шхуна до Ню Орлиънс. След като веднъж излезеха от Тексас, нямаше да има повече безпокойства. Лешоядите щяха да свършат работата си с тези двамата. Само щяха да му помогнат да изпълни плана си. Бързо разседла коня на Джайлс и с един хубав удар по задницата го изпрати да тича из прерията.

Качи се на коня си, погледна назад към Александра и тънките му, жестоки устни се изкривиха в усмивка.

Александра едва успяваше да се задържи на седлото, докато Стен неуморно я водеше към Корпус Кристи през горещата, суха местност. Цялото тяло я болеше, но тази болка не можеше да се сравни с болката в сърцето й. В мига, в който видя Джейк изправен в лагера — толкова горд, толкова неустрашим, толкова предизвикателен — Александра разбра, че го обича безумно. Искаше да се хвърли в ръцете му и да му каже, че би отишла навсякъде с него, стига само да я вземе. А сега беше мъртъв, изгубен завинаги. Разбра, че го е обичала от самото начало, но упоритата й гордост не й бе позволила да го признае. О, сега беше толкова късно!

А той дойде при нея. Беше изоставил стадото си, за да дойде при нея. Можеше да означава само едно — той също беше разбрал, че я обича. Бе дошъл да я спаси и да я отведе обратно, за да бъде с него докато прекарват добитъка до Ейбилийн. Щеше да тръгне с него. Щеше да преодолее с радост всички трудности, само и само да бъде с него. Но сега Джейк беше мъртъв. Мъртъв! Сякаш животът изтичаше от нея. Вече не съществуваше нищо нито за нея, нито за Джейк.

Не, напротив! Тя имаше бебето, тяхното бебе. Детето на Джейк растеше в нея. Усмихна се нежно на себе си. Щом бе преживяло последните няколко дни и нощи, значи искаше да живее. Беше силно и смело като Джейк, като самия Тексас. Тя щеше да продължи да живее, за да роди детето. То беше наследството на Джейк. Можеше да продължи да живее с мисълта, че част от Джейк е все още жива в нея.

Денят отново премина в нощ, но те продължаваха да пътуват. Конете бяха изморени и отпаднали като ездачите си. Александра се отпусна напред в седлото. Бореше се със съня, който я завладяваше. Боеше се, че може да падне от коня и да нарани детето, което растеше в нея. И продължаваше да язди, преодолявайки болката, безсънието, болезнените спомени.

Скоро започна да се усеща разликата във въздуха. Приближаваха океана — Корпус Кристи. Надушваше соления морски въздух, чувстваше влагата му върху кожата си. Колко различно бе тук от сухия, прашен въздух на Южен Тексас.

Преди да влязат в града, Стен спря коня си, за да се изравни с Александра.

— Ще те развържа, но не се опитвай да избягаш, защото такъв опит може да се окаже много болезнен за теб. Не ми причинявай неприятности. Разбра ли?

Александра кимна безмълвно. Гърлото й беше сухо и я болеше.

Стен бързо преряза въжето и го хвърли на земята.

— А сега ще яздиш до мен. Тук сигурно е голяма навалица. Не казвай нищо на никого. Ако си отвориш устата, обещавам ти, че всичко, което си преживяла досега, ще ти се стори приятно.

Отново тръгнаха напред. Навлязоха из прашните улици на Корпус Кристи. Стен яздеше право към единствения добър хотел в града. Спряха пред входа. Вътре беше почти тъмно. Само една лампа светеше на бюрото на съдържателя. Александра се облегна на бюрото. Стен натисна звънеца. Изчака малко. След това нетърпеливо позвъни още няколко пъти. Най-сетне собственикът слезе по стълбите с намръщено лице.

— Дамата е изморена. Цял ден сме яздили. Искаме стая за една нощ — каза Стен.

— Трябва да платите предварително и да се разпишете тук — каза мъжът, като бутна към Стен тежката, подвързана с кожа книга за регистрация.

Александра го видя, че написа „Мистър и мисис Смит“.

„Винаги е предпазлив, дори в Тексас“ — помисли си тя. Не искаше да започнат да го преследват заради убитите мъже, когато се върнеше в Ню Йорк. Точно в стила на Стен, точно в стила на предпазливия, пресметлив Стен Луис.

Парите бяха платени, имената на посетители записани. Съдържателят му подаде ключа от стаята и тръгна по стълбите пред тях.

Щом влязоха в стаята, Стен заяви:

— Излизам, за да подготвя утрешното пътуване, Александра. Мисля, че си достатъчно изморена, за да не ми създаваш неприятности.

Обърна се и излезе от стаята, като я заключи отвън.

Александра чу как неясните му стъпки се отдалечават по коридора. Всъщност нищо нямаше значение за нея. Сънят я погълна, за да й донесе дълбоката забрава, за която копнееше.

Навън все още беше тъмно, когато Стен се приведе над нея с лампа в ръка, за да я вижда по-добре. Светлината и присъствието му я събудиха. Александра се размърда, мислейки си, че й се иска вечно да остане в леглото.

— Събуди се. Продадох конете и купих билети за една шхуна, която отива до Ню Орлиънс. Това беше най-доброто, което можах да намеря. Ще бъдеш в една каюта с няколко други жени. Ще можеш да си починеш по пътя. Ставай. Не трябва да закъсняваме.

— О, Джейк. Аз…

Гневът на Стен избухна. Удари я силно по лицето. Александра просто остана да лежи, усещайки как я обзема вцепенение.

— Никога, никога не ме наричай отново с неговото име. Чуваш ли, Александра? — свирепо изсъска той, приведен над изнуреното й тяло.

Тогава Александра си спомни. Сънуваше Джейк и без да съзнава, бе промълвила името му.

— Разбра ли ме? — изсъска отново Стен, като сграбчи отпуснатото й тяло и го разтърси.

— Да. Да, Стен.

— Добре. А сега ставай. Шхуната вдига котва призори. Дотогава трябва да сме на борда.

Александра се надигна. Сякаш в тялото й се забиха хиляди игли. Стен стоеше отстрани и я наблюдаваше. Изпъшка от досада. Взе една бутилка и чаша и седна до нея. Наля чашата догоре и я поднесе до устните й.

— Пий! Евтиното уиски ще те ободри. Изпий го всичкото.

Александра се подчини. Взе чашата с треперещи ръце и я поднесе към устните си. Стен измъкна чашата от ръцете й и наля уискито в гърлото й. Александра преглътна и се задави от парещата течност. Щом изпи цялата чаша, Стен наля и на себе си. Изпразни чашата и остави шишето настрана.

Върна се при Александра и я вдигна на крака. За миг стаята се разлюля пред очите й, но се почувства по-добре. Тялото вече не я болеше толкова. Пълната чаша уиски на гладен стомах я удари право в главата.

— Така е по-добре — рече Стен, хвана я за ръката и я поведе към вратата. — Няма да разговаряш с пътниците. Престори се, че ти е лошо или нещо подобно. Не искам да имам неприятности с тебе.

— Добре, Стен — несигурно отвърна тя, усещайки как краката й треперят.

Слязоха по стълбите. Стен хвърли ключа на бюрото на съдържателя, хвана здраво ръката на Александра и я поведе навън. Докато вървяха, не поглеждаше встрани. Александра едва успяваше да го следва.

Най-накрая стигнаха кея. Случилото се след това й приличаше повече на кошмар, отколкото на истина. Стен я качи на борда и я настани в една стая с три други жени, които спяха. Те само промърмориха недоволно, докато Стен неволно се буташе в леглата им, за да настани Александра. Тя се отпусна на леглото си както беше облечена и потъна в дълбок сън, който продължи през цялото пътуване, с изключение на кратките будни моменти, когато спазмите на стомаха й търсеха облекчение. Ядеше малко. Спеше през повечето време.

В Ню Орлиънс се наложи Стен да я свали на ръце на кея. Беше толкова отслабнала, че не можеше да вдигне глава. Отидоха в най-добрия хотел в Ню Орлиънс. Стен я внесе на ръце. Във великолепното фоайе на хотела Александра се почувства притеснена от мръсния си, раздърпан вид, но всъщност беше цяло щастие, че изобщо е жива след всичко преживяно. Стен я отнесе по стълбите до една просторна, луксозна стая и внимателно я остави на леглото. Александра се огледа удивена. С изненада откри, че напълно е отвикнала от подобен лукс.

— Александра, аз излизам. Имам доста работа, преди да тръгнем. Ще се обадя да ти изпратят храна и гореща вода. Ще се върна веднага щом мога. Не се опитвай да избягаш междувременно — спря за миг и погледна пребледнялото й, изпито лице и отпуснатото и тяло. — Всъщност, мисля, че няма нужда да се притеснявам, че ще избягаш. Не вярвам, че можеш да станеш.

Александра безизразно погледна доволната му физиономия. Не беше способна на чувства или разсъждения. Единственото, което искаше, беше да я остави да лежи. Може би така гаденето щеше да отмине. Замъгленото й съзнание почти не реагира, когато Стен излезе от стаята и я заключи отвън. След малко потъна в дълбок сън.

По-късно я събуди прислужницата, която внесе поднос с храна. Мъже от персонала донесоха гореща вода, за да напълнят ваната. Прислужницата остави подноса, приближи се до Александра и колебливо попита:

— Това ли е всичко, мадам?

Александра отвори очи и втренчи поглед в момичето. Мина известно време преди да разбере какво я питат.

— О, да. Да, това е всичко, благодаря.

Прислужницата направи лек реверанс и побърза да излезе. Останалите я последваха.

За нейна изненада, Александра се почувства по-добре. Вече не й беше толкова лошо. Стомахът й почти се бе успокоил. Би било чудесно да вземе една продължителна, гореща баня.

Започна бавно, внимателно да съблича изпокъсаните си, прашни дрехи. С големи усилия успя да събуе ботушите си. Стана и прекоси стаята. Мярна образа си в огледалото и спря. Не можа да се познае.

Беше слаба, болезнено слаба, а зелените й очи изглеждаха толкова големи, че изпълваха лицето й. Косата й беше прашна и с полепнали сламки. От предишната красавица беше останала само една сянка.

Пренесе подноса с храна до ваната и се отпусна в успокояващата вода. Къпеше се и ядеше по малко, докато водата не изстина, а храната не свърши.

Изплакна косата си и я уви с една хавлиена кърпа. Не можеше да направи нищо повече, докато не намереше гребен. След това подсуши тялото си и се върна в леглото. Скоро сънят отпусна напрегнатите черти на лицето й. Тя отново заприлича на някогашното невинно момиче.

Вече бе тъмно, когато се събуди. Стен тъкмо палеше лампите.

— По-добре ли се чувстваш, Александра? — попита Стен, щом видя, че очите й са отворени.

— Да.

Стен седна на ръба на леглото. Александра се отдръпна от него и придърпа завивката до шията си.

— Успях да купя билети за един параход, който тръгва утре за Ню Йорк.

— Утре?

Очите му потъмняха.

— Няма смисъл да се бавим тук. Ще се възстановяваш, докато пътуваме през океана. Морският въздух ще ти подейства добре. Освен това трябва да се връщам в Ню Йорк. И без това отсъствах твърде дълго. Купих дрехи за двама ни. Разбира се само най-необходимото. Ще можеш ли да се облечеш сама?

Александра кимна.

— Добре. За себе си съм наел отделна каюта. Ще пътуваме под собствените си имена. Не искам да опетня репутацията ти, тъй като отсега нататък името ти ще се свързва с моето. За нещастие — добави той и прекара ръка по голото й рамо, — това налага да сдържам желанията си. Но вярвам, че ще успея да издържа, докато стигнем до Ню Йорк.

Александра вдигна очи към лицето му. Стен се усмихваше жестоко, а сивите му, вълчи очи преценяваха формите й, прикрити от одеялото. Наклони се към нея с горящи очи, но Александра вдигна ръка, за да се предпази. Мисълта, че друг мъж може да я докосва след Джейк, беше отблъскваща. Нещо повече — беше непоносима.

Стен се отдръпна, а очите му потъмняха.

— Значи така ще бъде. Добре. Засега ще останем на това положение, но щом веднъж стигнем в Ню Йорк, ще се наложи да споделяш леглото си с мене.

Александра мълчаливо извърна глава и Стен излезе от стаята, като не пропусна да заключи вратата след себе си.

Александра стана и започна да оглежда покупките, донесени от Стен, Намери онова, което търсеше — гребен. Започна да разресва косата си.

Отне й доста време, за да възвърне предишното й великолепие, но когато привърши, образът й само наподобяваше предишната Александра. Лицето, което я гледаше от огледалото, вече не беше нежно и уязвимо. Зелените очи гледаха строго и решително, с разбиране за живота. Тази Александра би могла да получи онова, което би поискала. Би могла да направлява собствената си съдба. Щеше да се ожени за Стен, за да даде име на детето на Джейк. А след това щеше да дойде времето за отмъщението й.

Решението бе взето. Александра се върна в леглото и потъна в спокойния сън на човек, който няма грижи.

Повече нищо не се случи до сутринта на следващия ден, когато я събуди Стен. Беше доста притеснен, че още не се е облякла. Изглеждаше както обикновено в строгия си делови костюм. Подкани я да побърза и излезе от стаята, за да поръча закуска.

Александра започна да се облича припряно. Сложи си бельото, което Стен й беше избрал и облече тъмна, семпла рокля. Прибра косата си на плитка на врата и си сложи една обикновена шапка. Беше й топло с тези дрехи и се чувстваше непривлекателна. Набута излишните дрехи в чантата си, остави я на леглото и слезе при Стен за закуска.

Беше избрал малка маса близо до прозореца, прикрит от тънка, бяла завеса. Току-що бяха сервирали храната. Огледа я критично, докато й помагаше да седне, после кимна одобрително.

Александра започна да си сервира от закуските. Стен я изгледа подозрително, после се усмихна, а сивите му очи доволно проблясваха.

— Човек би помислил, че ядеш за двама — каза той многозначително.

Александра се изчерви и избягна погледа му.

— Доста се учудих, докато пътувахме с шхуната от Корпус Кристи. Никой друг не се разболя от морска болест. Помислих, че е от изтощението, но сега ми хрумна нещо друго. Детето от Джейк ли е, Александра?

Александра тъкмо вдигаше чашата с шоколад и ръката й трепна.

— Понякога се случва, както знаеш — промърмори тя.

Стен кимна, без усмивката да слиза от лицето му.

— Не бих могъл да съм по-доволен, колкото и да те изненадва това. Разбираш ли, сега трябва да се омъжиш за мен по своя воля, ако не искаш детето да се роди копеле. А ние знаем какво се случва с копелетата, нали? Едва ли семейство Кларк биха изтърпели още едно, нали?

Александра спокойно срещна погледа му. Стен си мислеше, че прави хитър ход, като използва бременността й, докато всъщност направо падаше в ръцете й.

— Да, не биха го изтърпели.

— Значи ще се омъжиш за мен, за да дадеш име на детето си, по липса на други причини?

— Може би — отговори Александра, като се опита да прикрие нетърпението си.

— Трябва да помниш. Александра, че нито един почтен мъж не би се оженил за теб, ако разбере за детето.

Александра сведе глава, след това отново го погледна, мислейки си колко сладко ще бъде отмъщението й.

— Кажи, ще се омъжиш ли за мен?

— Не те обичам, Стен.

— По дяволите! Това никога не е имало значение за мен. Изобщо не е важно. А ти се нуждаеш от мен. Да, за Бога, този път ти се нуждаеш от мен. Би трябвало да ме молиш да се оженя за теб. Но аз съм добър. Сам те моля да се омъжиш за мен, Александра. Ще го направиш ли?

Александра въздъхна, след това заяви съвсем ясно.

— Да, мисля, че ще го направя, Стен Луис.

Стен се усмихна на победата си и взе вилицата.

— Яж. Ню Йорк ни очаква.

Приключиха закуската си в пълно мълчание. Стен я придружи до очакващия ги отвън файтон. Багажът вече беше натоварен от портиера. Александра хвърли един прощален поглед към огрения от светлината на утринното слънце Ню Орлиънс. Изглеждаше по-красив и романтичен от преди. Този път не беше нито гладна, нито я преследваха, но по някаква причини й липсваше предишния оптимизъм. Младостта й беше останала някъде по пътя.

Стигнаха на кея. Придружиха ги с големи церемонии до каютите им. Знаеше, че това пътуване ще бъде съвсем различно от предишното. Стен я остави сама в приятна, чиста каюта. Александра седна на койката. Помисли си, че независимо от това колко хубаво щеше да бъде това пътуване, на края му не я очакваше Джейк. Срещна го при първото си пътуване и вече нищо не можеше да я накара да забрави Джейк и онова, което бяха преживели заедно.

Любов. Страст. И едно дете. Щеше да направи така, че детето й никога да не изпита болките, които тя беше понесла. А Джейк щеше завинаги да остане в сърцето и в ума й. И в тяхното дете.