Непокорна страст

Двадесет и пета глава

Нощният бриз, който не носеше много прохлада, разлюля пердетата в стаята на Александра на втория етаж и довя звуците на летния Ню Йорк. Александра отиде до прозореца и дръпна пердетата, за да погледне към осветената улица. Вятърът беше влажен и с нищо не допринесе за доброто настроение на Александра, както и многолюдната улица.

Пусна пердетата и се приближи към голямото огледало. Помисли си колко различен беше Ню Йорк от горещия, сух въздух на Тексас, от безкрайните, открити равнини, от звуците на природата и на добитъка. Надяваше се да го забрави, да свикне отново с Ню Йорк. В края на краищата домът й беше тук. Но не успя. Не можа да забрави хасиендата, каубоите, тамошния начин на живот. Не можа да забрави и Джейк. Той постоянно беше в мислите й. Нощем тялото й копнееше за него, за докосването му, за близостта му. Успокояваше я само мисълта за тяхното дете, което растеше под сърцето й.

Погледна към корема си в огледалото. Бременността все още не й личеше. След като напуснаха Ню Орлиънс беше наддала малко. Пътуването с кораба беше дълго, а храната добра. Гърдите й бяха наедрели и придаваха закръглен вид на фигурата й. Усещаше в погледа на Стен желанията, които предизвикваше у него. Джейк я караше да се чувства жива, красива, чувствена и тогава искаше наистина да бъде такава заради него. Сега вече нямаше значение.

Бледозелената рокля, която носеше, беше дълбоко изрязана и разкриваше меките извивки на зрелите й гърди. Прилепваше плътно към тесния й кръст и се спускаше грациозно до пода. Роклята беше красива, а смарагдовата огърлица, останала от майка й, й подхождаше. Прическата й беше красиво оформена. Златисточервената й коса се виеше на къдрици покрай главата й. Стен щеше да остане доволен.

Той настоя тази вечер да изглежда особено красива, тъй като щяха за първи път да се представят официално пред нюйоркското общество. Искаше да я заведе на премиера в театъра. Сякаш я излагаше на показ — като нов кон или карета, като някаква придобивка, с която искаше да впечатли важните особи в нюйоркското общество. Е, нека, помисли си тя, защото по този начин щеше да осигури подобаващо място на детето й в обществото.

Когато се върна със Стен преди две седмици, не откри големи промени в къщата и роднините си. Икономката й беше много добра и всичко беше в ред. Братовчедите дойдоха да я видят заедно с омразните си синове. Всичките, вече сгодени, доведоха и глупавите си бъдещи съпруги. Александра търпеливо понесе присъствието им. Изтърпя дори собственическата гордост на Стен пред останалите. Стен незабавно обяви годежа им, приет с пълно одобрение от фамилията. Александра скри истинските си мисли и изигра ролята на покорна жена, но дълбоко в душата й плановете й останаха непроменени. Стен щеше да почувства острието на отмъщението й, веднага щом детето й се появеше на белия свят.

Дотогава трябваше да се примири с ролята си. Стен настояваше за бърз брак, но Александра продължаваше да отлага. Тормозеше я мисълта, че ще трябва да живеят под един покрив с него и дори да делят едно легло. Как щеше да понася близостта му, след като не можеше да забрави Джейк? Но Стен продължаваше да й напомня, че ако не се оженят скоро, бременността й ще започне да личи. Как щяха да обяснят преждевременното раждане на детето? Той беше прав, разбира се, но все още й беше трудно да приеме Стен за свой съпруг.

Продължаваше да обича Джейк с цялото си сърце. Той беше мъжът, който трябваше да бъде неин съпруг и да слее живота си с нейния. Не можеше да се примири с мисълта, че е мъртъв, макар че видя как Стен го застреля. Все още го чувстваше и усещаше. Като че ли беше жив и я викаше. Но това беше невъзможно. Джейк беше мъртъв. Трябваше да приеме този факт, за да може да продължи да живее.

Отново погледна образа си в огледалото. Лицето й беше пребледняло, а очите й блестяха ярко от мислите за Джейк. Разтърси глава, за да не позволи на сълзите да протекат по лицето й. Нямаше смисъл да мисли за него, да го желае, почти да го чувства в себе си. Трябваше да престане да мисли за него, иначе щеше да полудее.

Излезе бързо от стаята, сякаш искаше да избяга от спомените, които непрекъснато я преследваха. Понякога се събуждаше нощем, плувнала в пот. Измъчваше я споменът за Джейк, който я прегръща. Образът му беше толкова истински, че й се струваше, че може да го докосне. Животът без него беше непоносим…

Когато слезе на долния етаж, Стен я очакваше във фоайето. Вдигна очи към нея и сивите му очи изведнъж омекнаха. Тръгна към нея и щом Александра слезе от последното стъпало, хвана ръцете й и нежно я притегли към гърдите си. Александра изтърпя кратката прегръдката, като си напомни, че щеше да се омъжва за този човек.

Той повдигна брадичката й и погледна в зелените й очи, които го наблюдаваха студено.

— Тази вечер си великолепна. Роклята е чудесна, а смарагдите… мисля, че нито една жена не може да се сравни с теб.

— Благодаря — каза решително Александра, измъкна се от ръцете му и се отдалечи.

Стен се намръщи, после я последва. Александра влезе в салона и замислено се загледа през прозореца. Стен се загледа в нея. Откакто се върнаха от пътуването беше все такава — далечна, отчуждена. В нея го нямаше вече предишният дух, предишният огън. Искаше отново да се върне предишната Александра, дори да му се наложи да се бори с нея през цялото време. Реакцията й не беше предизвикана от нещо, което беше казал или направил. Налагаше се да напряга цялата си воля, за да не обръща внимание на студените й, хапещи очи и просто да я събори на пода, да я обладае както първия път и да се увери, че под студената обвивка все още се крие предишната топла, жизнена жена. Но се боеше да не я изгуби, когато венчавката им беше толкова близо. Все още не беше съвсем сигурен в нея. Може би беше дори, по-малко сигурен от преди, тъй като Александра се беше превърнала в силна жена — жена, която не се боеше, не се притесняваше и просто изчакваше. Съмняваше се, че щеше да я склони да се омъжи за него, ако не беше бебето, което носеше в утробата си. Беше толкова отчуждена, сякаш нищо не я засягаше.

— Време ли е да тръгваме, Стен? — най-накрая попита тя.

— Да, разбира се, скъпа. Преценил съм точно кога ще се появим. Ти си жената, за която утре иде се говори най-много в Ню Йорк.

— Колко приятно — сухо каза Александра.

Стен й помогна да се качи в модерната открита карета. Видът му говореше, че се гордее с новата кола, но забеляза, че Александра само й хвърли един бърз поглед със студените си, пронизващи очи, докато се качваше в нея. Не изглеждаше ни най-малко впечатлена. Нищо от онова, което правеше, независимо колко го обмисляше, колко беше скъпо, не можеше да предизвика вниманието й. Дори самия Ню Йорк сякаш считаше за една мръсно, многолюдно стълпотворение. Та Ню Йорк беше перлата на Америка! Останалата част от страната изглеждаше варварска в сравнение с него. Нима не бе видяла сама упадъка на Юга и дивотията на Тексас?

Като се наклони към нея, Стен каза тихо, така че кочияшът да не го чуе:

— Александра, открих един малък прекрасен параклис. Мисля, че ще ти хареса да се венчаем там. Ще се венчаем без много шум и приготовления. По-късно можем да организираме великолепен бал, за да те представим на всички известни хора в Ню Йорк. Позволих си волността да насроча венчавката след една седмица.

— Какво? — прошепна тя, чувствайки как сърцето й започва да бие по-бързо.

— Изглежда, че не можеш да вземеш решение, скъпа, а знаеш, че не можем да отлагаме повече. Докторът…

— Знам. Знам, но…

— Никакво, но, Александра. Ще се оженим. Няма смисъл да отлагаме повече. Ще успееш ли да приготвиш роклята си за една седмица?

Александра така сви юмруците си от вълнение, че кокалчетата й побеляха. Стен беше прав. Трябваше да се омъжи за него и то скоро. Джейк беше мъртъв. Да, той беше мъртъв. О, защо не можеше да се примири с тази мисъл?

— Александра?

— Да? — прошепна тя.

— Съгласна ли си… след една седмица? — попита Стен с облекчение.

— Да — потвърди тя по-силно. — След една седмица, Стен. Прав си. Не можем да отлагаме повече. Трябва да мисля за детето си.

Стен сложи големите си ръце върху юмруците й.

— Няма да съжаляваш. Ще съм добър към теб. Ще бъда прекрасен съпруг. Обичам те, Александра — добави той, за да й покаже, че иска нещо повече от парите й. — Знам, че не ми вярваш, но наистина те обичам. Нима мога да не те обичам?

Александра замълча, наблюдавайки сградите, които отминаваха. Какво повече искаше Стен от брака си с нея?

— Надявам се, че някой ден ти също ще ме обикнеш — добави той, а в гласа му се прокрадна надежда.

Най-накрая Александра се обърна към него, като се опита да смекчи изражението, което знаеше, че е изписано на лицето й.

— Още е рано за това, Стен. Ще се оженим, а после ще видим.

Стен кимна. Започваше да признава, че трябва да се примири с онова, което Александра му дава от себе си. Можеше да обладае тялото й със сила, но не и същината й. Единствено в нейната власт беше да му се отдаде изцяло.

Изминаха останалата част от пътя в мълчание, всеки потънал в собствените си мисли.

Каретата спря пред една великолепна, внушителна сграда. Александра я погледна любопитно и почти се разсмя при мисълта колко глупаво би изглеждала, ако я поставят насред Тексас. Ами богатите, издокарани хора наоколо? Те ще изглеждат дори още по-абсурдни. Стен й помогна да слезе от каретата и я поведе през тълпата хора, които сплетничеха и оглеждаха останалите, докато бавно си пробиваха път към театъра.

Стен я преведе през тълпата с властен и решителен вид, стиснал здраво ръката й. Поздравяваше познатите, но не спираше, за да разговаря. Тази вечер искаше да видят Александра. Утре вестниците щяха да са пълни с описания за нейната красота и неговия триумф, но засега не искаше да я запознава с никого, докато не организираше разкошния бал в техния дом, където щеше да я представи като своя съпруга. Тогава първата точка от плана му щеше да бъде изпълнена.

Стен беше амбициозен човек. Винаги беше такъв. Може би се дължеше на начина, по който беше роден, но винаги бе искал нещо повече от пари. Искаше високо положение в обществото. Тогава щеше да добие истинската мощ и пари, за които копнееше. Можеше да осъществи всичките си мечти, щом красивата Александра Кларк беше до него. А скоро, съвсем скоро, тя щеше да бъде негова, изцяло негова.

Залата на театъра беше украсена с орнаменти и позлата, а креслата в ложите и партера — тапицирани с плюш. Александра, без да иска сравни това излишество с простата функционалност на мебелите в Тексас. Разбира се, един ден може би Тексас също щеше да се поддаде на леността и удобствата, които идваха с натрупването на богатства, но засега не беше така. Театърът наистина беше красив, мислеше си Александра, докато Стен я водеше към ложата им нагоре по украсените стълби. Тази ложа струваше доста, но трябваше да има съвършен фон за прекрасната Александра.

Щом се настаниха в ложата Стен огледа публиката покрай тях и в партера. Доволно забеляза множеството лица, обърнати към тях. Усмихна се любезно на Александра и хвана ръката й. Много добре осъзнаваше каква великолепна двойка са.

— Харесват ли ти местата, скъпа? — попита тихо той.

Александра го изгледа студено.

— Местата са превъзходни. Надявам се пиесата да е добра, ако изобщо заслужава да се гледа.

— Сигурен съм, че ще е добра.

Александра кимна и заразглежда хората. Никога не бе се чувствала по-самотна и отчуждена, въпреки че в момента седеше на едно от най-добрите места в театъра, в деня на премиерата на нова пиеса в Ню Йорк. Смарагдовата й огърлица струваше цяло състояние, роклята й беше просто мечта, а самата тя — по-красива от всякога. Но поне в момента нито красотата й, нито богатството й, нито театърът имаха някаква стойност за нея. Видя скъпоценностите, които носеха жените наоколо, в пълен контраст с беднотията на Юга и Тексас. Откри, че вече нищо не я свързва с тези хора. Сърцето й беше с хората от Тексас — онези мъже и жени, които се бореха, за да оцелеят. Тексас беше жив, трепетно жив. Хората край нея не можеха да я впечатлят, щом знаеше как тексасци се борят с природата, с индианците, с крадците на добитък.

Лицата на тези хора тук бяха бледи, мускулите им отпуснати, а инстинктите им притъпени. Ако един мъж и една жена с такива качества живееха в Тексас, нямаше да оцелеят дълго. Тук живееха сред разкош, но всъщност не бяха живи. Едва ли бяха в състояние да изпитват някакви чувства, когато седяха тук и чакаха други хора да ги забавляват? В Тексас, в ранчото, при стадото, между говедата и мустангите, хората разбираха, че са живи по енергията, която изразходваха всеки ден, за да оцелеят. А развлеченията? Те се развличаха сами. Хората живееха там от находчивостта си, от собствената си сила и решителност. Тук човек би могъл да преживее с наследени пари или с богатството на съпругата си, или като ограбва по-малко богатите. Знаеше, че вече не иска да живее в Ню Йорк. Вече не принадлежеше към тези хора. И не искаше да принадлежи към тях.

Завесите се вдигнаха и пиесата започна. Александра се опита да се съсредоточи, но мислите и скоро се отклониха, тъй като историята й се стори нереална. Стен я задържа в ложата по време на антракта. След като пиесата свърши, побърза да я отведе във фоайето. Поздравяваше, усмихваше се и кимаше на много хора, но не направи опит да ги спре и да я запознае с тях.

Луната грееше с бледа сребърна светлина, а улиците бяха тъмни. Александра беше доволна, че е тъмно. Тъмнината й предлагаше укритие от немигащия поглед на Стен, докато пътуваха към дома й.

Каретата се движеше доста бързо. Една възрастна жена излезе на улицата. Александра изпищя. Каретата изви, за да я заобиколи, но за съжаление прекалено късно. Блъснаха жената, която падна по гръб на бордюра.

— Стен! Стен, спри каретата. Ударихме една жена — извика Александра със загрижен глас. — Не видя ли? Трябва да се върнем.

— Нощният пазач ще се погрижи за нея. Няма смисъл да се замесваме. Във всеки случай почтените хора не се разхождат по това време на нощта. Сигурно е някоя пияница.

— Стен, трябва да се върнем — повтори тя по-твърдо, без да се изненада от безчувствието му.

— Но, Александра…

— Моля те. Заради мен — приближи се тя към него и го хвана за ръката.

— Добре. Ще се върнем — съгласи се той. Не можа да й откаже, когато беше толкова близо до него, че можеше да вдъхне сладкия й аромат и да почувства мекотата на ръцете й, които го умоляваха. Когато беше близо до нея, винаги губеше самообладанието си.

Извика на кочияша и скоро бяха при старата жена. Лежеше точно там, където беше паднала — една човешка купчина в дрипава дрехи. Александра се надигна да излезе от каретата.

— Къде отиваш? — попита Стен, като я хвана за ръката.

— Искам да видя дали е жива. Може би се нуждае от лекар.

Стен изпъшка мислено. Нареди на кочияша да слезе. Той отиде до сгърчената фигура на улицата, вдигна жената и я отнесе до каретата. Постави я на седалката срещу Александра и Стен, и се върна на капрата.

— Карай — заповяда му миг по-късно Стен.

Щом отново потеглиха, Александра се приведе над неподвижното тяло, провери пулса й и се обърна облекчена към Стен.

— Все още е жива. Ще я откараме в къщи. Само това можем да направим засега. След това ще изпратим да извикат доктора. Не можем просто така да я изоставим.

Стен погледна объркано Александра, след това реши, че сигурно има някаква връзка с бременността й. Вероятно би се погрижила за всяко наранено същество, било то дори някое животинче. Определено щеше да си отдъхне, когато детето се роди.

— Добре — съгласи се Стен с досада, — но ти поемаш отговорността.

— Съгласна съм.

Мълчаливо продължиха към дома й. Александра загрижено наблюдаваше жената, докато Стен си мислеше, че тази случка беше неприятен завършек на прекрасната вечер. Надяваше се, че ще си легне, вместо да слугува на някаква скитница. Е, щом искаше да я направи щастлива, трябваше да се съобразява с нея. Не можеше да си позволи да я разочарова.

Щом се прибраха Александра веднага позвъни на прислужницата си. Когато тя се появи, Александра й нареди да отнесат жената в съседна на апартамента й стая, да я изкъпят и да й намерят някакви чисти дрехи.

Прислужницата поведе кочияша, който носеше изпадналата в безсъзнание жена, нагоре по стълбите.

Наложи се Стен да спре Александра, за да не ги последва. Дръпна я в салона.

— Скъпа, няма нужда да се притесняваш. Прислужницата ти е добра жена и ще се погрижи за всичко. Сега ще наредя да доведат лекаря. Той ще прегледа жената за някакви наранявания.

Александра кимна, но мислите й останаха с групичката на втория етаж. С нетърпение очакваше Стен да си тръгне.

— А сега ми дай една целувка за лека нощ.

Без да мисли, Александра доброволно се приближи до него и вдигна меките си устни към лицето му. Просто искаше по-бързо да се отърве от Стен.

Почувства, че езика му разделя устните й и се промушва в устата й. Дръпна се назад, но ръцете му я държаха като железни обръчи. Плъзна ръка по тялото й, а бедрата му потриваха твърдата му мъжественост в стомаха й. Александра се опита да се отблъсне от гърдите му, пъшкайки под свирепата му настойчивост.

Накрая Стен почувства, че губи контрол над себе си. Пусна Александра и отстъпи назад. Кръвта шумеше в главата му, а очите му потъмняха и станаха мътносиви. С мъка успяваше да мисли. Александра прогонваше всички мисли от главата му, с изключение на представата за нежното й тяло и за копнежа му да проникне в нея, да я обладае, да я превърне в специален съд, в който да излее своето желание.

Успя да се овладее. Вдигна глава към пламтящите й, зелени очи.

— Съжалявам. Трудно се сдържам, когато съм с теб.

Лицето й остана студено и непроницаемо.

— Сега се качвам горе. Моля те, погрижи се да извикат доктора.

След това побърза да се качи на горния етаж, в стаята при ранената жена.

— Изглежда, че само главата й е наранена — заяви прислужницата.

— Може би раната не е лоша — Александра пристъпи към леглото. Жената все още лежеше неподвижно. Тъмната й кожа, сивата й коса и слабото й тяло говореха, че отдавна не се е хранила както трябва.

— Можеш да си вървиш — обърна се Александра към прислужницата си. — Щом докторът пристигне, кажи му да се качи горе.

Взе лампата и я отнесе до един стол близо до леглото. Задържа светлината над жената.

Ахна от изненада и почти изтърва лампата.

— Ейба? — колебливо прошепна тя, като остави лампата на близката маса. — Ейба — повтори тя с по-голяма увереност, като хвана слабите ръце на жената. — Аз съм, Александра. Вече си в безопасност при мене. Чуваш ли ме, Ейба?

Клепачите на жената бавно премигнаха, после се отвориха, разкривайки големите й, тъмни очи, изпълнени с болка и страдание. На гладкото й чело се появи бръчка.

— Мис Александра? — колебливо попита тя. — Ти ли си, дете?

— Да, аз съм, Ейба. Аз съм, Александра. Аз съм — разсмя се тя, а по бузите й потекоха сълзи. Беше толкова щастлива, че не можеше да повярва. Вече не беше сама. Имаше някого, когото обичаше. Някой, с когото да живее.

По бузите на старата жена също потекоха сълзи.

— Радвам се да те видя, сладка моя — каза тя с по-силен глас. — Почти бях предала Богу дух.

— О, не, Ейба. Сега си в безопасност. У дома сме. Вече няма нужда да се безпокоиш за нищо.

— Наистина ли, мис Александра? Не мога да се върна на улицата. Просто не мога.

— О, не. Ще останеш при мен. Нуждая се от теб, Ейба. Нуждая се отчаяно. Чуваш ли ме? Трябва да се оправиш.

— Нуждаеш се от мен ли, дете? Мислех, че вече никой няма нужда от старата Ейба. Не виждах вече защо да живея. Без приятели, без семейство…

— Ти нарочно се хвърли под каретата, нали? — попита с недоумение Александра.

Лицето на Ейба придоби смутено изражение.

— И аз се срамувам, дете, но, разбираш ли, когато ме остави в Ню Орлиънс, аз взех онзи кораб. Всичко беше наред, докато не стигнах до този град. Преди да пристигна при приятелите си ме ограбиха, набиха ме, взеха ми всичко, което имах. Това място е ужасно, дете. С нищо не е по-добро от Юга. Мислех, че е място за нас, но не е така. По-добре да се върнем на юг. Там поне всеки си знае мястото. Приятелите ми са зле като мен. Не могат да намерят работа, няма откъде да потърсят помощ. Те умират тук, дете. Нямат къде да живеят и през зимата студът ги мори. Повече не можех да издържам. Приятелите ми даваха тяхната храна. Не можех да се съглася. Не беше справедливо. Просто повече нямаше за какво да живея.

Александра се наведе към Ейба и нежно погали лицето й.

— Изслушай ме, Ейба. Изпратих да доведат лекар. Той ще дойде скоро. Не можеш да умреш просто така. Нямам никого другиго. Чуваш ли? Само ти си ми останала, Ейба, бременна съм от Джейк — от Джейкъб Джермън. Детето му има нужда от теб. Аз също имам нужда от теб.

— Какво каза, дете? — сепна се Ейба и я погледна със сериозните си черни очи.

— Бременна съм от Джейк.

— Слава Богу. Значи ще има още един Джермън. О, мила, нищо не може да ме направи по-щастлива — каза Ейба и щастливо погледна към Александра. — Сега вече нищо не може да ме убие. Трябва да ставам от това легло и да се залавям за работа. Има много неща за вършене. Приготвила ли си някакви бебешки дрехи?

Александра поклати отрицателно глава през смях.

— Не? Вие, младите, нищо не разбирате. Бебетата идват по-бързо, отколкото си мислите. Още един Джермън — продължи сияещата Ейба. — Колко се радвам за теб и Джейкъб. За мен винаги е бил истински мъж. Какво хубаво бебче ще си имате!

Александра се усмихна, доволна, че отново вижда светлинка в очите на Ейба.

— Но къде е оня мошеник? Къде е този Джейкъб? Нима не се е оженил за теб? — строго попита Ейба.

Александра бързо стана, прекоси стаята, след това се върна при Ейба.

— Той е мъртъв, Ейба — каза тя съвсем тихо. — Видях как го убиха.

— Божичко! Бог да го прости. Можеш ли да ми разкажеш, дете?

— О, Ейба — изплака Александра, като се отпусна в креслото. — Не мога! Все още…

— Разбирам, дете. Ейба разбира всичко. Ще ми кажеш, когато можеш. А сега трябва да се погрижим за теб. Повече не ми трябват никакви доктори. Ти си ми най-доброто лекарство. Виждаш ли, вече съм по-добре — усмихна се Ейба.

Александра избърса сълзите си.

— Ще останеш в леглото, докато не дойде доктора. След това ще хапнеш малко бульон…

— Бульон ли? — изпъшка Ейба. — О, дете. Гладувам толкова дълго. Имам нужда от малко истинска храна.

Александра се разсмя, чувствайки как щастието нахлува в душата й.

— Добре, ако докторът разреши, можеш да ядеш каквото поискаш.

— О, това звучи добре, мис Александра. Дано по-скоро да дойде.

— Ще дойде, Ейба, и всичко ще бъде наред, съвсем наред.

Двадесет и шеста глава

Идеален ден за женене, мрачно си помисли Александра, докато Ейба оправяше красивата й, бяла булчинска рокля. Слънцето грееше ярко, а хладният ветрец повяваше през отворения прозорец, но Александра не се радваше. Всъщност беше се надявала, че ще завали. Дъждът повече щеше да подхожда на мрачното й настроение.

— Сигурна ли си, че си добре, дете? — попита Ейба, наблюдавайки загрижено Александра. — Скръбта за друг мъж не е най-добрия начин да започнеш брака си.

— Знам, Ейба, но бебето ми трябва да има име.

— Има нещо в този човек…

— Той е единственият, когото имам — прекъсна я Александра.

Бяха прекарали една натоварена седмица. Пазаруваха за сватбата и за бебето. Гощаваха се с най-различни вкусни ястия и си разказваха за всичко, което бяха преживели, след като се разделиха в Ню Орлиънс. Не говореха много за бъдещето, а когато ставаше дума за него, централната тема беше бебето — единствената им връзка с миналото.

— Е, искаше ми се да те видя по-щастлива, мила. Но времето лекува. Винаги е така — заяви Ейба, доволна от вида на Александра.

— Надявам се, Ейба, надявам се.

— Време е, дете. След като сме се заловили с нещо, по-добре да приключваме. Бебето няма да чака никакви свещеници, когато реши, че е време да се появи на този свят.

— Да — разсмя се Александра, — обзалагам се, че моето бебе няма да ги чака.

Пое дълбоко дъх и се насочи към вратата. Ейба я последва, облечена в шумоляща копринена пола.

Стен чакаше в салона на долния етаж, облечен подобаващо за случая. Венчавката беше предстояща и беше станал нервен. Ами ако Александра откаже в последния момент? Ами ако й прилошее? Ами ако се случи нещо непредвидено? Толкова дълго бе чакал този миг, че просто му се искаше да я хване за косата, да я завлече пред олтара и да приключи с всичко. Нежностите можеха да почакат за по-късно. Всички тези приготовления го изнервяха, а Александра се държеше още по-хладно, откакто беше открила Ейба. Докато крачеше напред-назад си каза, че веднага след сватбата трябва да се отърве от тази жена.

Видя, че Александра се приближава към него, следвана от Ейба. Забрави за чакането. Цялата му нервност изчезна при появяването й. Помисли си, че никога не я е виждал по-красива, но така мислеше при всяка тяхна среща.

Приближи се до нея и й целуна ръка. Александра остана безразлична към любезността му. Почувства нервността й. Сякаш беше някъде далеч от него. Е, всъщност нямаше значение. Щеше да се омъжи за него, независимо от настроението си. Той самият преживя твърде много, уби твърде много мъже, за да я изгуби в този момент. Александра просто се боеше от мисълта за женитбата. Щеше да се погрижи за това. Не трябваше да й оставя повече време за размисли.

— Хайде, Александра, време е — каза той, като й предложи ръка.

Каретата се придвижваше бързо по улицата, отнасяйки бързо тримата си пътници към църквата. Всичко изглеждаше някак нереално на Александра, макар да чувстваше тежките ръце на Стен върху своята. Улиците бяха изпълнени с хора, които бързаха, заети със своята работа. Не можеха да знаят, а и едва ли щяха да се заинтересуват, че щеше да се омъжи за човек, когото не обичаше или че сърцето й се късаше от любов по мъжа, загинал от ръката на годеника й. Но тя не можеше да не мисли за него. О, Джейк, защо не можеш да застанеш до мен?

Каретата продължаваше да се движи безмилостно, доближавайки ги все повече и повече към параклиса. Свещеникът нямаше да ги чака. Стен нямаше да я чака. Само Александра искаше да задържи бързо приближаващия миг, в който щеше да застане със Стен Луис пред олтара. Докато седеше и мислите й скачаха в търсене на изход, досущ пеперуда, която се блъска в прозорец, каретата зави и спря пред входа на малка каменна сграда, близо до величествена църква.

Стен се обърна към нея и се усмихна.

Не можеше да понася победоносното му изражение. Александра извърна поглед към улицата. Измъчените й очи се разшириха при вида на една самотна мъжка фигура, която се виждаше в далечината. Сърцето й сякаш спря за миг, след това започна да бие бързо и всеки удар отекваше в ума й — Джейк, Джейк, Джейк!

Ръката й сама затвори устата й, за да заглуши името, което искаше да изкрещи. Нямаше никакъв Джейк. Той беше мъртъв. Имаше само Стен Луис!

Тръсна глава, за да прогони тези мисли. Очите й блестяха от сълзи и болка, а сърцето й щеше да се пръсне. Не можеше да си поеме дъх.

— Александра, идваш ли? — нетърпеливо попита Стен.

Опита се да превъзмогне замайването си. Стен беше слязъл от каретата и протягаше ръце към нея. Беше време. Трябваше да отиде с него. Защо й трябваше да поглежда към онзи самотен мъж, който се приближаваше с широки крачки. Джейк беше мъртъв.

— Александра!

— Да. Да. Идвам, Стен — прошепна тя.

Почувства как Стен хваща ръката й. Дали онзи мъж все още я наблюдаваше? Не трябваше да се обръща. Не трябваше!

Високите, резбовани врати на параклиса се разтвориха и Стен я въведе в светата обител. Вътре беше прохладно. Вървяха един до друг, а Ейба ги следваше. Пътят до олтара й се стори невероятно къс.

Свещеникът и жена му бяха усмихнати, сивокоси хора, които им кимнаха окуражително, щом ги видяха, че се приближават. Отнякъде се появиха цветя. Александра ги държеше в ръка и вдъхваше аромата на цветовете. Колко ли дълго щяха да останат свежи?

Говореха шепнешком. Не можеше да чуе думите им. Дали самотният мъж все още беше отвън?

Стен държеше ръката й. Неговата длан беше гореща, а нейната — студена. Чувстваше близостта на Ейба от дясната си страна. Не можеше да почувства Стен, който стоеше от лявата й страна. За нея той не съществуваше. Жената на свещеника им се усмихваше с топли очи. Свещникът отвори библията. Започна да говори. Какво казваше? Като че ли не можеше да го чуе.

Зад тях се чу шум. Вратата на параклиса се отвори. Чуха се стъпки. Сърцето й подскочи. Наложи си да гледа свещеника.

Той гледаше някъде зад тях. Лицето му беше смутено. Намръщи се леко, преди да се върне към библията. Изкашля се, преди да продължи четенето.

— И ако има някой човек, който може да представи причина, поради която този мъж и тази жена не могат да се свържат в свещен брак, нека да говори сега или завинаги да мълчи.

Тишина.

Сърцето й заби по-бързо. Параклисът беше тих. О, Господи, моля те, нека да има някаква причина! Има причина, има много причини. Не мога да се омъжа за този човек. Той уби моя любим. Как мога да се омъжа за него? Никой ли няма да каже нещо?

Тишина.

Свещеникът отново се изкашля, погледна покрай тях и продължи с обреда.

— Александра?

Нейното име! Свещеникът беше спрял да говори. Александра го погледна. Какво искаше от нея?

— Вземаш ли този мъж…

Ето това е. Нейният отговор. Трябваше да се съгласи. Бяха само две думи. Две къси думи, които щяха завинаги да я свържат със Стен Луис. Две малки думи, които щяха да я направят съпруга на Стен.

Свещникът гледаше към нея. Стен гледаше към нея. Александра отвори уста. Какви бяха думите?

— Аз… аз…

— Не го взема! — изгърмя един познат глас в задната част на параклиса.

— Джейк! — извика Александра, а сърцето й заби така, сякаш щеше да се пръсне от щастие.

Но докато се обръщаше да види любимия си, Стен бръкна в джоба си. Беше дошъл подготвен. Измъкна пистолета си докато се обръщаше. Свещеникът го видя и посегна да го спре. Движението му закачи пръста на Стен, който вече беше на спусъка.

Последва изстрел. Куршумът се заби в ръката на свещеника. Бликналата червена кръв напръска бялата рокля на Александра. Съпругата му изпищя и се хвърли към падналия човек.

Стен пренебрегна ранения и продължи движението си. Револверът му все още димеше, а в следващия патрон се криеше живота на Джейк.

Но Джейк беше готов.

Ръката му беше спокойна, а очите му сурови. Стреля само веднъж. Беше нужен само един-единствен изстрел. Куршумът на Джейк се заби в гърдите на Стен и го отхвърли назад към олтара. Стен падна назад, докато животът му го напускаше. Сивите му очи ги погледнаха объркано, а после се затвориха, за да не видят нищо повече.

Александра се втурна към Джейк и се хвърли в обятията му, а по лицето й се стичаха щастливи сълзи.

Наистина ли беше жив? Нима беше истина? Погледна сериозното му, мъжествено лице. На слепоочието му се виждаше пресен розов белег. Александра прекара пръсти по него. Да, беше истина!

Джейк я притисна към себе си.

— Обичам те, Александра! Обичам те!

Александра нетърпеливо притисна устни към неговите.

Вече нищо не можеше да ги раздели.