Непознат в огледалото

1

През 1919 година Детройт, щата Мичиган беше безспорно най-развитият промишлен център в света. Първата световна свърши и Детройт бе допринесъл значително за победата на Съюзниците с доставките на танкове, камиони и самолети. След като швабите не представляваха вече заплаха, автомобилните заводи отново насочиха усилията си към преоборудване на мощностите за леки коли. И не след дълго четири хиляди автомобила на ден бяха произвеждани и експедирани. Квалифицирана и неквалифицирана работна ръка пристигаше от всички части на света да търси работа в автомобилното производство. Италианци, ирландци, немци — прииждаха като поток.

Сред новодошлите бяха Паул Темплархаус и съпругата му Фрида. Паул беше започнал като касапски чирак в Мюнхен. Със зестрата на Фрида той замина за Ню Йорк, там отвори месарница, която бързо излезе на загуба. След това се прехвърли в Сейнт Луис, после в Бостън и накрая в Детройт, като навсякъде се проваляше. В епохата, в която бумът на бизнеса и нарастващото благосъстояние означаваха увеличаване търсенето на месо, Паул Темплархаус успяваше да губи пари навсякъде, където отваряше магазин. Той беше добър месар, но безнадеждно невеж бизнесмен. Честно казано, интересуваше го повече писането на стихове, отколкото правенето на пари. Прекарваше часове замечтан над римите и поетичните образи. Пишеше и изпращаше стихотворенията си на вестници и списания, но те така и не вземаха нищо от творенията му. За Паул парите не бяха важни. Даваше всекиму на вересия и мълвата бързо се разнесе: ако нямаш пари и искаш най-хубавото месо, иди при Паул Темплархаус.

Жена му Фрида не бе хубавица и нямаше никакъв опит с мъже преди да се появи Паул и да й предложи — или по-точно — на баща й, да се ожени за нея. Фрида настоя пред баща си да приеме предложението на Паул, но той не се колебаеше изобщо. Плашеше го мисълта, че може да остане с Фрида до края на живота си. Дори увеличи зестрата, така че мъжът й да може да се махне от Германия и да отиде в Новия Свят.

Фрида свенливо се влюби в съпруга си от пръв поглед. Тя не бе виждала поет преди това. Паул бе слаб, с интелигентен вид, светли късогледи очи и оредяла коса. Минаха месеци преди тя да повярва, че този красив млад мъж наистина й принадлежи. Тя не хранеше никакви илюзии относно собствения си вид. Фигурата й бе безформена, приличаше на огромен недоварен картоф. Най-красивата й черта бяха живите сини очи с цвят на незабравки, но всичко друго в лицето й сякаш бе събрано от другаде. Носът й бе като на прадядо й, голям и буцест. От чичо си бе взела челото — високо и право, а долната челюст бе от бащата — квадратна и издадена. Дълбоко в себе си Фрида бе красива — девойка, заключена зад лице и тяло, с които Бог си бе направил някакъв небесен майтап. Но хората виждаха само външността. Освен Паул. Нейният Паул. Така мислеше Фрида, неразбираща, че той е привлечен единствено от зестрата, в която виждаше възможност за бягство от кървищата на говеждите и свински мозъци. Мечтата на Паул беше да започне собствен бизнес и да спечели достатъчно пари, за да се посвети изцяло на любимата си поезия.

Фрида и Паул прекараха медения си месец в една страноприемница край Залцбург, намираща се в запазен старинен замък на брега на красиво езеро, заобиколено от гори и ливади. Фрида преживяваше във въображението си стотици пъти сцената на първата брачна нощ. Как Паул ще заключи вратата, ще я прегърне и ще й шепне ласкави думи, докато я съблича. Устните му ще намерят нейните и после бавно ще се плъзнат по голото й тяло, както правеха в малките зелени книжки, които тя тайно четеше. Членът му ще бъде твърд и гордо изправен като германския флаг. Паул ще я занесе на ръце до леглото (или по-сигурно ще бъде, ако върви до нея) и нежно ще я сложи да легне. „Майн гот, Фрида — ще каже той. — Обичам тялото ти. Ти не си като онези кльощави момиченца. Ти имаш тяло на жена.“

Действителността я връхлетя като шок. Вярно, че като стигнаха в стаята, Паул заключи вратата. След това реалността и мечтата станаха съвсем чужди една на друга. Докато Фрида гледаше, Паул бързо си свали ризата и откри хилавите си, голи гърди. После си събу панталоните. Между краката му висеше тънък, безформен пенис, покрит от кожичка. По нищо не съвпадаше с картинките, които бе гледала. Паул се изтегна на леглото и зачака. Фрида осъзна, че той я чака да се съблече. Тя бавно започна да сваля дрехите си. „Е, големината не е всичко — каза си Фрида. — Паул сигурно ще бъде чудесен любовник.“ Миг по-късно тръпнещата младоженка се събра с младоженеца на сватбения одър. Докато тя чакаше да чуе нещо романтично, Паул се изтъркаля върху нея, направи няколко бода и се върна обратно. За смаяната булка всичко свърши преди да е започнало. Колкото до Паул, неколцината му сексуални изживявания бяха все с Мюнхенски курви и той посегна към портфейла, преди да се усети, че вече не трябва да си плаща. Отсега нататък беше безплатно. Дълго след като той заспа, Фрида остана будна. Опитваше да не мисли за разочарованието си. „Сексът не е всичко, — се утешаваше тя. — Моят Паул ще бъде чудесен съпруг.“ Както се оказа, тя отново бе сгрешила.

Малко след медения месец Фрида започна да вижда Паул в по-реалистична светлина. Тя бе възпитана според немските традиции за Hausfrau,4 и затова се подчиняваше на съпруга си безпрекословно, но изобщо не беше глупава.

Паул не се интересуваше от нищо друго освен от стиховете си и Фрида започна да осъзнава, че те просто бяха много лоши. Постепенно се убеди, че Паул е далеч от желаното във всички области, за които тя се сещаше. Там, където той бе нерешителен, Фрида бе твърда. В бизнеса, където Паул бе глупав, тя бе умната. В началото само седеше и тихо страдаше, гледайки как мъжът й пилее хубавата зестра за сърдоболните си идиотщини. Но когато се преместиха в Детройт, тя не издържа. Един ден нахълта в месарницата на мъжа си и седна зад касата. Окачи табела: „ВЕРЕСИЯ НИКОМУ“. Съпругът й се ядоса, но това бе само началото. Фрида вдигна цените, започна да рекламира, обсипа квартала с листовки и бизнесът потръгна за един ден. От този момент Фрида взимаше важните решения, а Паул ги изпълняваше. Разочарованието я бе превърнало в тиран. Откри в себе си дарба да се справя с хората и нещата и стана непреклонна. Фрида решаваше къде да се влагат парите, къде да живеят, къде да почиват и кога е дошло времето да имат дете.

Една вечер тя обяви решението си на Паул и го застави да работи по въпроса, докато нещастникът едва не получи нервна криза. Страхуваше се, че толкова секс ще навреди на здравето му, но Фрида бе решителна жена.

— Вкарай ми го — нареждаше тя.

— Не мога — протестираше Паул. — Не ще.

Фрида хващаше повехналия малък пенис и дръпваше кожичката назад. Когато нищо не ставаше, тя го поемаше в устата си — „Майн гот! Фрида! Какво правиш?“ — а той, напук на него, се втвърдяваше и тя го пъхаше между краката си, докато спермата на Паул не се излееше в нея.

Три месеца след като започнаха, Фрида каза на мъжа си, че може да отдъхне. Беше бременна. Паул искаше момиче, а Фрида — момче, така че никой от познатите им не бе изненадан, когато се роди момче.

По настояване на Фрида детето се роди вкъщи, с помощта на акушерка. Всичко мина нормално до самото раждане. Но след като детето бе извадено на бял свят, всички, събрали се около леглото останаха шокирани. Новороденото бе напълно нормално, с изключение на пениса. Членът на бебето бе огромен. Клатеше се като надут, несъразмерен придатък към невинните детски кълки.

„На баща му не е такъв“ помисли Фрида със страшна гордост.

Нарече го Тобиас, на името на един от общинските съветници, живеещ в техния квартал. Паул каза на Фрида, че той ще поеме възпитанието на момчето. Все пак, нали бащата е затова — да отгледа сина си.

Фрида слушаше с усмивка и рядко пускаше Паул близо до детето. Тя го отгледа. Направляваше го с тевтонска хватка и кадифената ръкавица нямаше място при нея. На пет години Тоби беше слабо, тънкокрако дете с хитро личице и майчините сини като незабравка очи. Тоби обожаваше майка си и копнееше за нейното одобрение. Обичаше тя да го вдига и да го слага на широките си бедра, така че да може той да притисне глава дълбоко в скута й. Но Фрида нямаше време за такива неща. Тя бе заета с прехраната на семейството. Обичаше малкия Тоби и бе убедена, че той няма да израсне слабохарактерен като баща си. Фрида искаше всичко, което Тоби прави да бъде идеално. Когато тръгна на училище, тя преглеждаше домашните му и ако имаше нещо, с което той да не може да се справи, майката казваше застрашително:

— Хайде момче, запретвай ръкави!

И стоеше над него, докато не реши задачата. Колкото по-строга бе към него, толкова повече той я обичаше. Изтръпваше при мисълта, че може да я разочарова. Наказанията й идваха светкавично, а поощренията — бавно, но тя вярваше, че това е за доброто на Тоби. От първия миг, когато взе момчето в ръце, тя знаеше, че един ден той ще бъде известен и уважаван мъж. Не беше наясно как и кога, но беше убедена, че ще стане точно така. Сякаш Бог шепнеше в ухото й. Още преди синът й да порасне толкова, че да разбира какво му казва, тя започна да приказва с него за великото му бъдеще и никога не престана. И така, още съвсем млад, Тоби заживя с убеждението, че ще стане известен, без да знае как и защо. Знаеше само, че майка му не може да греши.

Едни от най-щастливите мигове в живота на Тоби бяха, когато седеше в огромната кухня над домашните си, а майка му готвеше, изправена зад голямата старомодна печка. Оттам се разнасяха небесни ухания — на гъста черна бобена чорба с плуващи в нея цели наденици, на чинии със сочна кървавица, на картофени кюфтета с крехка кафява дантелена корица. Друг път стоеше над голямата готварска маса в средата на кухнята и месеше тесто с дебелите си здрави ръце. После ръсеше над него леки брашнени снежинки и като с магия превръщаше тестото в пай с ябълки или сливи, от който ти се пълнеше устата със слюнка. Тоби отиваше до нея, обгръщаше с ръцете си голямото тяло, а лицето му стигаше едва до кръста й. Възбуждащият мускусен женски мирис ставаше част от всички кухненски аромати и неизбликналата му сексуалност се пробуждаше дълбоко в него. В такива мигове Тоби с радост би умрял за нея. Оттук до края на живота му с миризмата на пресни ябълки в масло неминуемо идваше в съзнанието и образът на майката, ясен и жив.

Тоби бе на дванайсет години, когато един следобед при тях дойде махленската клюкарка госпожа Дъркин.

Тя бе костелива жена с палави, черни очи и неуморен език. Когато си тръгна, Тоби започна да я имитира, а майка му се заливаше от смях. Момчето като че ли за първи път я чу да се смее. От този миг нататък Тоби постоянно търсеше начини да я развесели. Правеше невероятни имитации на купувачите в месарницата, на учителите и съучениците си, а майка му гръмогласно, се смееше.

Тоби най-сетне бе открил как да спечели одобрението й.

Поиска роля в една училищна пиеса, „Нямаш сметка, Дейвид“, и получи главната. На премиерата майка му седна на първия ред, за да аплодира успеха на сина си. Тогава Фрида разбра, че Бог ще удържи обещанието си.

През 30-те, в началото на голямата депресия, кината в цялата страна опитваха всички възможни трикове, за да понапълнят празните салони. Раздаваха се храни и радиоапарати, правеха се викторини, бинго, наемаха се пианисти и се устройваха балове, на които публиката пееше.

Правеха се и конкурси за аматьори, Фрида внимателно преглеждаше кинорубриката във вестника и отбелязваше къде има такива конкурси. След това водеше Тоби, сядаше сред публиката и докато той имитираше Ал Джонсън, Джеймс Кагни и Еди Кантор, тя викаше: „Майн химел, какво талантливо момче!“ Тоби почти винаги печелеше първото място.

Израсна висок, но все така слаб. Възпитано момче с игриви яркосини очи и херувимско лице. Когато човек се вгледаше в него веднага си казваше: невинност. Когато гледаха Тоби, им се искаше да го грабнат в прегръдките си и да го защитават от Живота. Обичаха го и го аплодираха, докато бе на сцената. За първи път Тоби осъзна каква е съдбата му: щеше да стане звезда, първо заради майка си и второ заради Господ.

Либидото на Тоби започна да се събужда, когато бе на петнайсет. Мастурбираше в банята, единственото място, което му осигуряваше уединение, но това не бе достатъчно. Реши, че има нужда от момиче.

Една вечер Тоби беше излязъл в града с някакво поръчение от майка си и Клара Конърс, омъжената сестра на негов съученик, го закара с колата вкъщи. Клара бе хубава блондинка с големи гърди. Тоби седна до нея и получи ерекция. Нервно протегна ръка към бедрото й и започна да бърка под полата, готов да спре веднага, ако тя извика. На Клара й бе по-скоро забавно, отколкото неприятно, но щом Тоби измъкна пениса си и тя видя големината му, го покани на другия ден у тях, където въведе Тоби в радостите от половото сношение. Беше фантастично изживяване. Вместо сапунисаната ръка Тоби откри мек и топъл отвор, който тръпнещ грабваше пениса. Виковете и въздишките на Клара го втвърдяваха отново и отново и той получаваше оргазъм след оргазъм без да напуска топлото, влажно гнездо. Преди това Тоби тайно се срамуваше от размера на пениса си, но сега той се превърна в негова слава. Клара не можа да запази този феномен само за себе си и скоро Тоби се постави в услуга на половин дузина омъжени жени в квартала.

През следващите две години, Тоби успя да дефлорира почти половината момичета в класа. Някои от съучениците му бяха футболни звезди, изглеждаха по-добре от него, други бяха по-богати, но там, където те не успяваха, успяваше Тоби. Той бе най-готиното, най-забавно нещо, което момичетата бяха виждали. Беше невъзможно да кажеш „не“ на това невинно лице и тези хитри сини очи.

Осемнайсетгодишен, той караше последен срок в гимназията, когато бе повикан в директорския кабинет. Вътре седяха майка му, с намръщено лице, хлипащо шестнайсетгодишно момиче от католическо семейство на име Айлийн Хениган и нейният баща, полицейски сержант в униформа. В мига, в който влезе в стаята, Тоби разбра, че го чакат големи неприятности.

— Ще говоря направо, Тоби — каза директорът. — Айлийн е бременна. Тя твърди, че ти си бащата на детето. Имал ли си физически отношения с нея?

Устата на Тоби внезапно пресъхна. Всичко, което помнеше, бе как Айлийн стенеше от удоволствие и молеше за още. А сега, ето ти на!

— Отговаряй, копеле малко! — прогърмя бащата на Айлийн. — Докосвал ли си се до дъщеря ми?

Тоби хвърли бърз поглед към майка си. Това, че тя бе тук, свидетел на неговия срам, го разстрои повече от всичко. Той я бе наскърбил, беше я разочаровал. Тя щеше да се срамува от поведението му. Тоби реши, че ако някак си успее да се измъкне, ако Бог му помогне само този път с някакво чудо, няма да докосне момиче докато е жив. Ще отиде на лекар и ще се кастрира, за да не мисли никога повече за секс, и…

— Тоби… — говореше майка му. Гласът и бе строг и студен. — Бил ли си в леглото с това момиче?

Тоби преглътна, пое дълбоко въздух и каза под носа си:

— Да, мамо.

— Тогава ще се ожениш за нея. — Тонът й бе категоричен. Тя погледна хлипащото момиче в подутите от плач очи. — Това ли искаш?

— Д-да — проплака Айлийн. — Аз обичам Тоби. — Тя се обърна към него. — Те ме накараха да кажа. Аз не исках да им казвам, че си ти.

Баща й, сержантът високо обяви:

— Дъщеря ми е едва на шестнайсет. По закон това е изнасилване. Може да бъде пратен в затвора до края на мизерния си живот. Но ако ще се жени за нея…

Всички се обърнаха към Тоби. Той преглътна отново и каза:

— Да, сър. Аз… Аз съжалявам за това, което се случи.

Докато мълчаливо пътуваха с майка му към къщи, Тоби седеше до нея нещастен. Знаеше колко я е обидил. Сега трябваше да търси работа, за да издържа Айлийн и детето. Вероятно ще трябва да работи в месарницата и да забрави мечтите си, плановете си за бъдещето. Когато стигнаха у дома, майка му каза:

— Ела горе.

Тоби я последва до неговата стая като се подготвяше за лекцията. Видя я как изважда куфара и започва да слага вътре дрехите му. Погледна я объркан.

— Какво правиш, мамо?

— Аз ли? Аз — нищо, а ти заминаваш далеч от мен.

Тя спря и се обърна.

— Да не мислиш, че ще те оставя да си зарежеш живота за тая никаквица? Значи, легнал си с нея и тя ще ражда. Това доказва две неща: че ти си човек и че тя е глупава! О, не — никой не може да хване сина ми в капана с някаква сватба. Господ е отредил да бъдеш голям човек, Тоби. Сега заминаваш за Ню Йорк и като станеш голяма звезда, ще пратиш да ме вземат.

Той се просълзи и се хвърли в прегръдките й. Тя го сложи да легне в огромния й скут и Тоби изведнъж се почувства уплашен и объркан при мисълта, че трябва да я напусне. Но въпреки това в него пламна ново усещане — възбудата от началото на новия живот. Той отиваше в шоу бизнеса. Щеше да стане звезда, да бъде известен.

Нали майка му така каза.

2

През 1939 година Ню Йорк беше Мека за театъра. Депресията свърши. Президентът Франклин Рузвелт обяви, че няма нищо страшно, освен страха и че Америка ще стане най-проспериращата нация в света. Така и стана. Всеки имаше пари за харчене. Трийсет спектакъла се въртяха на Бродуей и почти всеки един от тях беше хит.

Тоби пристигна в Ню Йорк със стоте долара, които получи от майка си. Знаеше, че ще бъде богат и известен. Щеше да прати да я доведат и щяха да живеят в хубав апартамент. Тя щеше да ходи всяка вечер в театъра и да гледа как хората го аплодират. Но засега трябваше да си намери работа. Обходи всички театри на Бродуей, разказваше как е печелил аматьорските конкурси и колко е талантлив. Изхвърляха го. През дните, в които търсеше работа, Тоби се пъхаше по театрите и нощните клубове да гледа най-големите артисти, особено комедиантите. Видя Бен Блу, Джо Е. Люис и Франк Фей. Тоби знаеше, че един ден ще бъде по-добър от всички тях.

Парите му свършиха. Хвана се на работа като мияч. Телефонираше на майка си всяка неделя, рано сутрин, когато тарифата бе по-ниска. Тя разправяше за фурора, предизвикан от бягството му.

— Да беше ги видял само — каза майка му. — Полицаят идва тук всяка нощ с целия отряд. Държи се с нас като с гангстери. Постоянно пита къде си.

— Ти какво му каза? — попита Тоби нетърпеливо.

— Истината. Че си се измъкнал като крадец през нощта и че само да те пипна, ще ти извия собственоръчно врата.

Тоби се разсмя гръмко.

През лятото успя да се хване на работа като помощник при един фокусник, бездарен смешник с вечно сълзящи очи, подвизаващ се под името Великият Мерлин. Играха в няколко второкласни хотела в Кетскилс и работата на Тоби беше главно да товари и разтоварва тежкия реквизит от фургона на Мерлин, а също и да наглежда животинския състав, който включваше шест бели заека, три канарчета и два хамстера. Поради страха на Мерлин, да не „се изядат“ животинките, Тоби бе принуден да живее заедно с тях в стаи с размерите на влаков клозет. Накрая започна да му се струва, че цялото лято е изтъкано от непоносима смрад. Беше напълно изтощен физически от постоянното разнасяне на шкафчета с двойни дъна и преследването на гадинките, които от време на време побягваха. Чувстваше се самотен и разочарован. Седеше, загледан в мръсните малки стаички и се чудеше какво прави тук и как всичко това ще го вкара в шоу бизнеса. Репетираше имитациите си пред огледалото, а публика му бяха миризливите малки животни на Мерлин.

Една неделя в края на лятото Тоби както обикновено позвъни вкъщи. Този път вдигна баща му.

— Тоби се обажда, тате. Как си?

Тишина.

— Ало, чуваш ли ме?

— Чувам, Тоби — нещо в гласа на баща му го накара да замръзне.

— Къде е мама?

— Отведоха я в болница снощи.

Тоби стисна слушалката така, че тя едва не се счупи в ръката му.

— Какво й има?

— Докторът каза, че е инфаркт.

Не! Само майка му не!

— Тя ще се оправи, нали? — крещеше той в слушалката. — Кажи, че ще се оправи, да те вземат дяволите!

Сякаш на милион мили далеч, той чу баща си да плаче.

— Тя… Тя почина преди няколко часа.

Думите заляха Тоби като нажежена до бяло лава. Попариха го, изгориха го, тялото му бе изпепелено. Баща му лъжеше. Тя не можеше да е мъртва. Нали имаха договор. Тоби щеше да стане известен и майка му щеше да бъде до него. Хубавият апартамент я чакаше, и лимузината, и шофьорът, и кожите, и диамантите… Той плачеше толкова силно, че едва си поемаше дъх. Чу далечния глас да казва:

— Тоби! Тоби!

— Тръгвам към къщи. Кога е погребението?

— Утре — каза баща му. — Но не бива да идваш. Те ще те чакат, Тоби. Айлийн ще ражда скоро. Баща й иска да те убие. Ще те търсят на погребението.

Значи не можеше дори да се сбогува с единствения човек, когото обичаше на този свят. Тоби лежа цял ден на леглото, потънал в спомени. Образът на майка му бе толкова жив и ясен. Как готви в кухнята, как му казва какъв важен човек ще стане, как седи в театъра на първия ред и вика: „Майн химел! Какво талантливо момче.“

И как се смее на имитациите и шегите. Как стяга куфара. „Когато станеш голяма звезда, ще пратиш да ме вземат.“ Лежеше, онемял от мъка и мислеше. „Няма да забравя този ден. До края на живота си. Четиринайсети август 1939 година. Най-важният ден в живота ми.“

Беше прав. И не заради смъртта на майка си, а заради нещо, което ставаше в Одеса, щата Тексас, на хиляда и петстотин мили от него.

Болницата бе безлично четириетажно здание с цвят на милосърдие. Цял зайчарник с клетки, в които поставяха диагноза, облекчаваха, лекуваха, а понякога и погребваха. Медицински супермаркет, имаше по нещо за всеки.

Беше четири през нощта, час за тиха смърт или дълбок сън. Време, през което персоналът отдъхваше преди да се строи за битките на следващия ден.

Хирургичният екип в операционна номер 4 имаше проблем. Това, което започна като нормално раждане, изведнъж се превърна в непредвиден случай. До действителното излизане на бебето на госпожа Карл Чински всичко вървеше нормално. Госпожа Чински беше здрава жена в чудесно състояние с широки селски бедра, мечта за гинеколозите. Ускорените контракции започнаха и нещата вървяха както си му е реда.

— Седалищно раждане — обяви доктор Уилсън. Думите му не предизвикаха тревога. Въпреки че едва три процента от ражданията са такива — долната част на бебето излиза първа — те обикновено се извършват с лекота. Има три типа седалищни раждания: спонтанно, където няма нужда от помощ; асистирано, когато гинекологът подава ръка на природата и пълно „задръстване“, когато бебето се заклещи в утробата на майката.

Доктор Уилсън отбеляза доволно, че това щеше да е спонтанно раждане, от най-лесния вид. Видя как се подават ходилата на бебето, последвани от две малки крачета. Още една контракция на майката и се появиха бедърцата.

— Почти излязохме, — каза доктор Уилсън окуражаващо. — Хайде, напънете още веднъж.

Госпожа Чински го направи. Нищо не се случи. Той се намръщи.

— Хайде пак. По силно.

Нищо.

Доктор Уилсън хвана много внимателно краката на бебето и дръпна съвсем леко. Никакво движение. Плъзна ръката си покрай телцето към тесния проход до матката и започна да опипва. Капчици пот избиха по челото му. Акушерката се доближи и ги попи с кърпата.

— Имаме проблем — каза с нисък глас доктор Уилсън.

Госпожа Чински чу.

— Какво става? — попита тя.

— Всичко е наред — доктор Уилсън продължи по-надълбоко и се опита да изтика леко бебето надолу. Нямаше да стане. Напипа пъпната връв, прищипана между таза на майката и тялото на детето. Притокът на въздух към бебето бе спрян.

— Фетоскоп!

Акушерката взе прибора и го постави върху кръста на родилката, за да чуе сърцето на бебето.

— Паднал е на трийсет — докладва тя. — С ясно изразена аритмия.

Пръстите на доктор Уилсън бяха дълбоко в тялото на майката, като подвижна сонда, свързана с мозъка му. Търсеха, опипваха.

— Губя пулса на плода — в гласа на акушерката имаше тревога. — Изчезна!

Бебето умираше в утробата. Имаха някакъв малък шанс да го спасят, ако се оправеха навреме. Разполагаха с четири минути да го извадят, да прочистят дробовете му и да накарат крехкото му сърчице да забие отново. След четири минути мозъчният удар щеше да стане масивен и необратим.

— Засичай — нареди доктор Уилсън.

Всички в стаята инстинктивно погледнаха нагоре към електрическия часовник на стената, нулиран на дванайсет. Червената секундна стрелка започна първата си обиколка.

Хирургическият екип заработи. Аварийният дихателен апарат бе дотъркалян до масата, докато докторът се опитваше да отдели бебето от тазовото дъно.

Започна маневрата на Брахт, мъчеше се да обърне детето, извивайки раменцата му така, че да се освободи вагиналното отвърстие. Безполезно.

Една от сестрите стажанти, на която това й бе първото раждане, почувства как й прилошава и бързо излезе от стаята.

Отвън стоеше Карл Чински и нервно мачкаше шапката си с едрите, луничави ръце. Това бе най-щастливият ден в живота му. Беше дърводелец, прост човек и вярваше в ранната женитба и голямото семейство. Това щеше да е първото им дете и той не можеше да овладее вълнението. Обичаше много съпругата си и знаеше, че бе загубен без нея. Точно за това си мислеше, когато стажантката изхвърча от операционната. Той я повика.

— Как е тя?

Замаяната млада сестра, замислена за бебето проплака:

— Тя е мъртва. Мъртва е! — и се затича да повърне. Лицето на господин Чински побеля. Той се хвана за гърдите и започна да се задавя. Когато успяха да го закарат в отделението за спешни случаи, всякаква помощ вече бе излишна.

В операционната доктор Уилсън работеше трескаво в надпревара с часовника. Той успя да стигне навътре, да докосне пъпната връв, но нямаше начин да я освободи. Всичко в него крещеше да измъкне полуроденото бебе със сила, но той бе виждал какво става с деца, извадени по този начин. Госпожа Чински вече само въздишаше, полуобезумяла.

— Хайде напънете, госпожо Чински. Още! Хайде!

Нямаше смисъл, доктор Уилсън погледна часовника.

Две безценни минути изтекоха без капка кръв да стигне до мозъка на бебето. През главата му мина другият проблем: какво щеше да стане, ако извади бебето след четирите минути? Да го остави да живее като растение или да му причини милостива и бърза смърт? Прогони мисълта от ума си и започна да работи по-бързо със затворени очи, опипом, съсредоточен само върху това, което ставаше вътре в женското тяло. Опита маневрата на Морисо-Смелие-Вайт, сложна поредица от движения, целящи да охлабят и освободят тялото на бебето. И изведнъж нещо помръдна. Той почувства как поддаде.

— Тръбен форцепс!

Акушерката мигновено подаде специалната пинцета, която доктор Уилсън пъхна и хвана с нея главицата на бебето. След миг тя се показа.

Бебето бе родено.

Това винаги е било истински триумф, чудото на новосъздадения живот, червенолик и писклив, оплакващ се от непочтеното изтръгване от тихата, тъмна утроба навън при светлината и студа.

Но не и това бебе. То беше синкавобяло и неподвижно. Беше момиче.

Часовникът. Минута и половина оставаше. Всяко движение вече беше бързо и механично, резултат на дългогодишна практика. Обвит с марля пръст прочисти фаринкса на бебето, за да може въздухът да влезе в ларингиалния отвор. Доктор Уилсън постави бебето по гръб. Акушерката подаде малък ларингоскоп, свързан с електрошоков апарат. Той го постави на място и кимна, сестрата натисна бутона. Разнесе се ритмичният всмукващ шум на машината.

Доктор Уилсън погледна часовника.

Още двайсет секунди. Пулс няма.

Петнайсет… Четиринайсет… Пулс няма.

Мигът на решението бе настъпил. Вероятно вече беше късно да се предотврати мозъчният удар. Никой никога не може да бъде сигурен за тези неща. Беше виждал болнични дворове, пълни с жалки създания с тела на възрастни и мозъци на деца, че и по-зле.

Десет секунди. И никакъв пулс, дори най-малка надежда.

Пет секунди. Той взе решението и се помоли Бог да го разбере и да му прости. Щеше да издърпа щепсела и да каже, че детето не може да бъде спасено. Никой не ще оспори действията му. За сетен път почувства кожата на бебето. Беше хладна и хлъзгава.

Три секунди.

Погледна към новороденото и поиска да заплаче. Толкова жалко. Тя бе хубаво дете. Сигурно щеше да стане красива жена. Чудеше се какъв ли живот я чакаше. Щеше ли да се омъжи и да има деца? Или може би щеше да стане художник, учител или висш чиновник? Богата или бедна щеше да бъде? Щастлива или нещастна?

Една секунда. Никакъв пулс.

Нула.

Протегна ръката си към ключа и в този миг сърцето на бебето започна да бие. Започна като несигурен, неравен спазъм и после още един и след това се стабилизира в силен, ритмичен пулс. Спонтанен възглас изпълни залата и поздравленията започнаха да се сипят. Доктор Уилсън не чуваше.

Той гледаше часовника на стената.

Майка й я нарече Джоузефин, на бабата от Краков. А второ име щеше да бъде твърде претенциозно за дъщеря на полска шивачка от Одеса, Тексас.

По неразбираеми за госпожа Чински причини доктор Уилсън настоя Джоузефин да бъде водена в болницата на преглед веднъж на всеки шест седмици. Заключението всеки път бе едно и също: тя изглеждаше нормално.

Само времето щеше да покаже.

3

В Деня на труда завърши и летният сезон в Кетскилс. Великият Мерлин остана без работа, а заедно с него и Тоби. Беше свободен да си върви. Но къде? Без дом, без работа и без стотинка. Решението бе взето, когато една от настанените в хотела му предложи двайсет и пет долара на ръка, ако закара с колата нея и трите й деца до Чикаго.

Тоби тръгна, без да се сбогува с Великия Мерлин и миризливите му гадинки.

През 1939 Чикаго беше процъфтяващ, отворен град със собствени цени, и тези, които ги знаеха, можеха да купуват всичко — от жени и наркотик чак до политици. Имаше стотици нощни клубове за всеки вкус. Тоби обиколи всичките, от големия шумен „Ше Паре“ до малките барове на улица Ръш. Отговорът бе навсякъде един и същ. Никой не искаше да наеме някакъв малък боклук за комик. Пясъците поглъщаха Тоби. Дошло бе времето да започне да се сбъдва мечтата на майка му. Беше почти на деветнайсет.

Един от клубовете, около които се въртеше Тоби бе „До коляно“. Там програмата бе съставена от уморено джаз трио, съсипан, възрастен комик-пияница и две стриптийзьорки, Мери и Джери, обявявани като сестрите Пери. Колкото и странно, те бяха наистина сестри, около двайсетгодишни, с някаква евтина, гаменска привлекателност. Джери седна една вечер на бара до Тоби. Той се усмихна и каза учтиво:

— Твоят номер ми харесва.

Джери се обърна и видя едно наивно хлапе с детински вид, твърде младо, за да я заинтересува. Кимна безразлично и започна да се обръща, когато Тоби стана и тя забеляза необичайно издутите му отпред панталони. Отново се извърна да погледне невинното младо лице.

— Господи — каза тя. — Това всичкото ли е твое?

Той се усмихна.

— Има само един начин да се разбере.

В три часа на същата сутрин Тоби беше в леглото с двете сестри Пери.

Всичко бе прецизно подготвено. Един час преди началото на програмата Джери заведе комика, който бе страстен комарджия, в един апартамент на булевард „Дивърси“, където играта на зарове бе в разгара си. Когато видя какво става, той облиза устни и каза:

— Я да останем за минутка.

След трийсет минути Джери се изниза и остави комика, който бясно хвърляше заровете и крещеше като луд: „Още един осмак, бе копеле с копеле…“, отнесен в някакъв въображаем свят, в който успехът, славата и богатството висяха на въртящите се зарове.

А в „До коляно“ Тоби седеше на бара чист и спретнат, и чакаше.

Когато дойде време за представлението — и комикът не се появи, собственикът започна да беснее и да псува.

— Това копеле вече го чупих, чу ли! Няма да го пусна до клуба повече.

— Не си виновен ти — каза Мери. — Но все пак имаш късмет. Ей там на бара седи един нов комик. Току-що е дошъл от Ню Йорк.

— Какво? Къде? — притежателят хвърли един поглед на Тоби. — За бога, а бавачката му къде е? Това е някакво бебе!

— Той е велик — каза Джери.

И наистина смяташе така.

— Защо не опиташ — добави Мери. — Какво губиш?

— Шибаните си клиенти! — но накрая сви рамене и се отправи към Тоби. — Комик си бил, а?

— Аха — каза Тоби спокойно. — Тъкмо свърших едно шоу в Кетскилс.

Собственикът го изгледа.

— На колко си години?

— На двайсет и две — излъга Тоби.

— На баба ти фърчилото. Добре. Излизай. И ако се издъниш, няма да доживееш до двайсет и две.

Ето, че стана. Мечтата на Тоби Темпъл накрая се сбъдна. Той стоеше в светлината на прожектора, докато оркестърът свиреше туш за него, а публиката, неговата публика, седеше там в очакване да го открие, за да му се възхити. Изведнъж почувства такъв прилив на вълнение, че нещо заседна в гърлото му. Сякаш той и публиката бяха едно, свързани с някаква чудна вълшебна нишка. За миг помисли за майка си с надеждата, че го гледа, където и да се намира сега. Музиката спря. Тоби започна програмата си.

— Добър вечер, щастливи хора. Моето име е Тоби Темпъл. Вашите си ги знаете, предполагам.

Тишина.

Той продължи.

— Чухте ли за новия шеф на мафията в Чикаго? Той е обратен. Отсега нататък Целувката на Смъртта включва вечеря и танц.

Никакъв смях. Гледаха го хладно и враждебно. Тоби почувства острите нокти на страха, впити в стомаха му. Тялото му изведнъж плувна в пот. Чудната връзка с публиката изчезна.

Подкара нататък.

— Точно се връщам от една програма в Мейн. Театърът беше толкова забутан в гората, че собственикът бе мечка.

Тишина. Те го мразеха.

— Никой не ми каза, че сте дали обет за мълчание. Чувствам се като рекламния директор на „Титаник“. Това тук е все едно да тръгнеш по стълбичката и да видиш, че няма кораб.

Започнаха да дюдюкат. Две минути след като бе започнал, собственикът трескаво даде знак на музикантите, които започнаха да свирят високо, за да заглушат гласа на Тоби. Той стоеше там, широко усмихнат със сълзи на очи.

Искаше да им се накрещи.

Виковете събудиха госпожа Чински. Високи и пронизителни, раздиращи нощната тишина. Едва когато седна на леглото, тя осъзна, че бебето пищи. Изтича до другата стая, превърната набързо в детска спалня. Джоузефин се въртеше в леглото, с посиняло от конвулсии лице. Лекарят в болницата й би венозна инжекция с успокоително и тя отново потъна в дълбок сън. Доктор Уилсън, който я бе извадил на бял свят, й направи основен преглед без да открие нищо. Но той не бе спокоен.

Не можеше да забрави часовника на стената.

4

Водевилът процъфтя в Америка през 1881 и угасна окончателно през 1932, когато театър „Палас“ затвори врати. Всички амбициозни млади комици минаха през школата на водевила — бойно поле, на което усъвършенстваха остроумието си срещу враждебната, присмехулна публика. Но тези, които победиха, спечелиха слава и богатство. Еди Кантор, У. К. Фийлдс, Джолсън и Бени, Абът и Костело, Джесъл и Бърнс, братята Маркс и десетки други. Водевилът означаваше постоянна работа, стабилна заплата, но когато западна, комиците трябваше да се насочат другаде. Големите имена бяха наети от радиостанциите за водещи или даваха представления в скъпи нощни клубове из цялата страна. Но за борещите се за място под слънцето като Тоби, нещата стояха другояче. Те също играеха в нощни клубове, но в съвсем различен свят, наречен „Тоалетната писта“, и то доста ласкаво. Състоеше се от мръсни салони, в които отдавна некъпани зрители ходеха да гълтат бира, да уригат по стриптийзьорките и да провалят комиците за кеф. Гримьорни бяха смрадливите тоалетни, вонящи на развалена храна и разлят алкохол, на урина и евтин парфюм и над всичко това — застоял мирис на страх: потта на освиркан артист. Тоалетните бяха толкова мръсни, че жените от програмата пикаеха над мивките в съблекалнята. Заплащането се движеше от несмилаемо ядене до пет, десет и дори петнайсет долара на вечер, в зависимост от реакцията на публиката.

Тоби Темпъл игра във всички тях и това бе неговата школа. Имената на градовете бяха различни, но местата бяха същите, миризмите бяха същите, същите бяха и враждебно настроените зрители. Ако не харесваха изпълнителя, го замеряха с бирени бутилки, прекъсваха го по време на представлението и го изпращаха с освиркване. Това бе тежка, но добра школа. Тя научи Тоби да оцелява. Научи го да се оправя с пияни туристи и трезви млади хулигани, без да ги бърка един с друг. Научи го да разпознава потенциалния освирквач и да спира порива му, като моли за глътка от неговата чаша или за носна кърпа, за да попие челото си.

Тоби се хващаше на работа в места с имена като „Езеро Киамеша“, „Хижа Шауанга“ или „Ейвън“.5 Игра в Уайлдууд, щата Ню Джързи, в Б’най Б’рът6 и в зали с имена „Синовете на Италия“ или „Еленът“.

И продължаваше да се учи.

Номерът на Тоби се състоеше от пародии на популярни песни, имитации на Гейбъл, Грант, Богарт и Кагни, а също и от материал, откраднат от големите комици, които си позволяваха скъпо платени автори. Всички прохождащи комици крадяха текстове и блъфираха: „Сега ще направя Джери Лестър“ — тоест щеше да ползва неговите реплики — „обаче два пъти по-добре от него.“. „Ще направя Милтън Бърл.“. „Трябва да видите какво правя с Ред Скелтън.“

Текстът бе ключа, затова крадяха само най-доброто.

Тоби опитваше всичко. Вторачен в безмълвната публика с хитрите си сини очи, казваше:

— Виждали ли сте как пикае ескимос? — и слагаше ръце на дюкяна, откъдето започваха да се търкалят кубчета лед.

Обвит в чаршаф и с тюрбан на главата, обявяваше:

— Абдул, змиеукротителят.

Засвирваше на флейта, и от тръстиковата кошница се надигаше кобра, клатеща се в такта на музиката, докато Тоби дърпаше нишките. Тялото и бе шланг от душ, а главата — пръскало. Винаги се намираше някой, който смяташе, че това е смешно.

Шегите му бяха всякакви — стандартни, дебелашки и дървеняшки, от ония дето казваш къде им е смешното.

Разполагаше с десетки „иглички“. Беше винаги готов да скача от една „хапка“ на друга, преди да започнат да хвърчат бирените шишета.

Но където и да играеше, по време на представлението винаги се чуваше звукът на тоалетен сифон.

Тоби пътуваше из страната с автобус. Пристигнеше ли в нов град, проверяваше къде е най евтиният хотел, спалня или конюшня. Слагаше картон на подметките и триеше с тебешир яките на ризите, за да спести прането. Градовете бяха винаги мрачни, а храната — лоша. Но все пак, самотата го гризеше най-много. Нямаше никой до себе си. Нямаше и един човек сред огромната вселена, който да се интересува дали Тоби е жив или мъртъв. Пишеше от време на време на баща си, но повече от чувство за дълг, отколкото от обич. Имаше отчаяна нужда от някого, с когото да поговори, който да го разбира, да споделя мечтите му.

Гледаше преуспелите актьори да излизат от големите клубове със свитата си, с красивите класни мацки, да карат лъскавите си лимузини и им завиждаше. Някой ден…

Най-лошите мигове бяха, когато се проваляше, когато бе освиркван по средата на представлението, когато го изхвърляха преди още да е започнал. Тогава Тоби мразеше хората в публиката. Искаше да ги избие. Не само че се бе провалил — бе на дъното. Нямаше накъде по-надолу. Беше там. Криеше се в хотелската стая и молеше Бог да го остави на мира, да му отнеме желанието да стои пред публиката и да я забавлява.

„Боже — казваше, — нека бъда обущар или касапин. Всичко друго, но не и това.“ Майка му бе сгрешила. Бог не бе избрал него. Никога нямаше да стане знаменит. На другия ден щеше да намери друга работа. Ще седи някъде от девет до пет и ще живее като нормален човек.

А на следващата нощ Тоби бе отново на сцената с имитациите си, с шегите си, с намерението да спечели хората преди да се обърнат към него и да го нападнат.

Усмихваше им се невинно и казваше:

— Та този човек бил влюбен в патката си и я завел на кино. Да, ама разпоредителят го видял и го спрял: „Не може да влезеш с тая патка в салона.“ Човекът се скрил зад ъгъла и натъпкал патката в панталона. Купил си билет и влязъл. Но не щеш ли, патката се размърдала. Той си отворил дюкяна и тя си подала главата навън. До него седяла някаква жена със съпруга си. „Ралф, този мъж до мене си е извадил пениса.“ казала тя. „Прави ли ти нещо?“ „Не.“ „Не му обръщай внимание тогава и си гледай филма.“ След пет минути жената пак сръгала съпруга. „Ралф, пенисът му…“ А той й казал: „Нали ти казах да не му обръщаш внимание.“ А тя: „Не мога. Яде ми пуканките!“

Игра за по една нощ в „Триста шейсет и пет“ в Сан Франсиско, „Релсата на Руди“ в Ню Йорк и „Кин Уа Лоу“ в Толедо. Игра по вечеринки на водопроводчици, еврейски банкети и боулинг турнири.

И се научи.

А едно от последните неща, които разбра, беше, че като нищо може цял живот да си играе по „Тоалетната писта“, безименен и неизвестен. Докато едно събитие не превърна школата в академия.

Един студен неделен ден в началото на декември 1941 Тоби трябваше да играе в представление, повтарящо се пет пъти дневно на сцената на театър „Дюи“ на Четиринайсета улица в Ню Йорк. Програмата се състоеше от осем номера и част от ролята му беше да ги обявява. Първия път мина добре. По време на второто представление Тоби обяви „Летящите Канадзава“ — японско семейство акробати и публиката започна да свири. Той се върна зад кулисите и попита:

— Какво, по дяволите, им става на ония там?

— Божичко, ти не чу ли? Джапанките са нападнали Пърл Харбър преди няколко часа — отвърна сценичният уредник.

— Какво от това? Я ги виж тия — те са страхотни.

На следващото представление, щом дойде ред на японската трупа, Тоби излезе на сцената и каза:

— Дами и господа, за мен е чест да ви представя току-що завърнали се след триумфа в Манила — „Летящите филипинци“.

В мига, в който видяха японците, започнаха да свирят. До края на деня Тоби ги прекръсти „Веселите хавайци“, „Лудите монголци“ и накрая „Ескимоските ракети“, но така и не успя да ги спаси. А и себе си, както по-късно се оказа. Когато вечерта телефонира на баща си, разбра, че в къщи го чака писмо. Започваше с „Поздрав“ и завършваше с подписа на Президента. Шест седмици след това Тоби се закле в Армията на Съединените Щати. В деня на клетвата главата му щеше да се пръсне и той едвам произнасяше думите.

Главоболията зачестиха и тогава Джоузефин усещаше как две великански ръце стискаха слепоочията й. Опитваше се да не плаче, защото това дразнеше майка й. Госпожа Чински откри религията. Вътре в себе си тайно вярваше, че тя и дъщеря й са отговорни за смъртта на нейния съпруг. На една от врещите на вярата проповедникът прогърмя: „Всички сте потънали в грях и пороци. Господ, който ви държи над Адските порти като някакво гнусно насекомо над огъня, се отвращава от вас. Всички вие прокълнати, висите на тънка нишка и пламъците на гнева Му ще ви погълнат, ако не се покаете!“ Изведнъж, госпожа Чински се почувства по-добре, защото разбра, че чува словото Божие.

„Това е наказание Божие, за това, че убихме баща ти“, говореше тя на Джоузефин, която, още твърде малка, за да разбере какво означават тези думи, заживя с мисълта че е направила нещо ужасно лошо. Искаше да разбере какво е то, за да може да каже на майка си, че съжалява.

5

В началото войната бе кошмар за Тоби Темпъл.

В армията той беше никой, пореден номер в униформа, също както милиони други. Безличен, безимен, анонимен.

Първо бе изпратен в базов тренировъчен лагер в щата Джорджия, а после замина за Англия, където неговата част бе разположена на лагер в Съсекс. Тоби каза на сержанта, че иска да говори с командващия. Успя да стигне до капитана. Той се казваше Сам Уинтърс. Беше мургав, интелигентен мъж, започнал трийсетте.

— Какъв ти е проблемът, редник?

— Ами става въпрос за това, господин капитан — започна Тоби. — Аз съм артист. От шоу бизнеса. Забавлявал съм хората в цивилния живот.

Капитан Уинтърс се усмихна на откровението му.

— Какво точно си правил? — попита.

— От всичко по малко — отвърна Тоби. — Правя имитации, пародии и… — забеляза изражението на капитана — такива неща.

— Къде си работил?

Отвори уста, но се спря. Беше безнадеждно. Капитанът щеше да се впечатли само от имена като Ню Йорк или Холивуд.

— Едва ли сте чували за тия места.

Знаеше, че си губи времето. Капитан Уинтърс каза:

— Не зависи от мен, но ще видя какво мога да направя.

— Ясно. Благодаря ви много, господин капитан.

Капитан Сам Уинтърс седна зад бюрото и се замисли за Тоби след като момчето излезе. Уинтърс се бе записал доброволец, защото чувстваше, че тази война трябва да се води и да се спечели. Същевременно мразеше това, което тя бе направила от деца като Тоби Темпъл. Но ако Темпъл наистина имаше талант, той рано или късно щеше да се прояви, защото талантът е като крехко цвете, покълнало под тежък камък. Накрая нищо не можеше да го спре да се покаже и да разцъфне. Сам Уинтърс остави добра работа като кинопродуцент в Холивуд, за да отиде в армията. Беше продуцирал десетки успешни филми за „Пан Пасифик Студиоус“ и бе виждал как десетки млади надежди като Тоби Темпъл идват и си отиват. Най-малкото заслужаваха шанс. По-късно поговори с полковник Бийч за Тоби.

— Мисля, че може да го изпратим на прослушване в Специалната част — каза капитан Уинтърс. — Имам чувството, че може да е добър. Господ знае каква нужда от развлечение имат момчетата.

Полковник Бийч изгледа капитана и каза хладно:

— Добре, капитане. Изпрати ми бележка за него.

Проследи с поглед излизащия офицер. Полковникът беше професионален военен, завършил Уест Пойнт.7 Презираше всички цивилни, а за него капитан Уинтърс бе такъв. Униформата и капитанският пагон не правеха от човека войник. Когато получи бележката на Уинтърс за Тоби, той я погледна и нервно надраска отгоре: „МОЛБАТА СЕ ОТХВЪРЛЯ“, след което се подписа.

Почувства се по-добре.

Това, което най-много липсваше на Тоби, беше публиката. Имаше нужда да работи върху чувството си за време, върху уменията си. Разказваше вицове и правеше имитации при всяка възможност. Нямаше значение дали публика му бяха двама разузнавачи, тръгнали с него на задача някъде из пустошта или автобус войници на път към града, или миячът на чинии в командния пункт. Той трябваше да ги разсмее, да спечели аплодисментите им.

Капитан Сам Уинтърс случайно видя едно от представленията на Тоби в залата за почивка. След края отиде до него и каза:

— Съжалявам, че не се уреди прехвърлянето, Темпъл. Мисля, че имаш талант. Като свърши Войната, ако имаш път към Холивуд, обади се.

Намръщи се и добави:

— Ако, разбира се, още работя там.

На следващата седмица, батальонът на Тоби бе пратен на бойното поле.

Години след това, Тоби си припомняше войната, но не и боевете. В Сен Ло направи бум с буфонада на Бинг Кросби. В Аахен се промъкна в болницата и два часа разправяше вицове на ранените, преди сестрите да го изхвърлят. С удоволствие се сещаше за един войник, на който шевовете се отвориха от смях. При Мец ги бомбардираха, но Тоби усещаше, че това е защото публиката прекалено много се нервираше от прелитащите немски самолети.

В бой влизаше рядко. Отличиха го за превземането на германски команден пункт. Тоби така и не разбра как стана. Играеше Джон Уейн8 и толкова се увлече, че всичко свърши преди да има време да се изплаши.

За него важно бе единствено шоуто. В Шербур отиде в публичен дом с двама другари, но докато те се качваха нагоре с момичетата, той изигра един номер в салона пред Мадам и още две курви. Щом свърши, тя го изпрати горе за сметка на заведението.

Такава беше войната на Тоби. Общо взето, това не бе лоша война и времето мина много бързо. Когато свърши през 1945, той беше на двайсет и пет. Външно не беше остарял и с един ден. Същото сладко личице, същите лукави очички и неизменното невинно излъчване.

Всеки говореше за връщане у дома. Един го чакаше булка в Канзас сити, друг — баща и майка в Бейон, трети — работа в Сейнт Луис. Никой не чакаше Тоби. Освен Славата.

Реши да отиде в Холивуд. Беше дошло време Бог да спази обещанието си.

— Познавате ли Бога? Видели ли сте лицето на Христа? Аз Го видях, братя и сестри, и чух гласа Му, но Той говори само на онези, които коленичат пред Него и признаят греховете си. Бог ненавижда непокаялите се. Лъкът на Божия гняв е опънат, огнената стрела на праведния Му гняв е насочена към порочните ви сърца и Той всеки миг ще пусне острието на възмездието да ги прониже. Обърнете се с лице към Него, преди да е станало твърде късно.

Джоузефин погледна към тавана на шатрата ужасена, очакваща да види пламтящата стрела, изстреляна към нея. Тя стисна ръката на майка си, но майка й не усещаше. Лицето й бе алено, а очите блестяха от опиянение.

— Слава на Исуса! — изрева сборището.

Срещите на вярата се състояха в огромна шатра на края на Одеса и госпожа Чински Водеше Джоузефин на всяка една от тях. Подиумът на проповедника бе дървена платформа, издигната на два метра от земята. Непосредствено пред него беше кошарата на покаялите се, където хората се отричаха от греха и познаваха Вярата. Зад нея стояха редици от твърди дървени пейки, претъпкани с пеещи, фанатични търсачи на спасение, ужасени от заплахата за Ада и Проклятието. За едно шестгодишно дете това бе страшно. Евангелистите бяха наричани фундаменталисти, холи роулърс, петдесетници, методисти и адвентисти9 и всички до един дишаха Адски огън и бяха прокълнати.

— На колене, грешници, тръпнете пред мощта на Йехова! Затуй, че пороците ви наскърбиха сърцето на Исуса Христа, ще понесете възмездие от гнева на неговия Отец! Вгледайте се в лицата на малките деца около вас, заченати в похот и пълни с грехове.

И малката Джоузефин изгаряше от срам, чувстваше как всеки я гледа. Когато идваха онези страшни главоболия, тя знаеше, че са наказание от Бога. Тя се молеше всяка нощ да се махнат, да разбере, че Бог е простил. Искаше да знае какво толкова лошо е направила.

— И аз ще пея Алилуя, и ти ще пееш Алилуя, и всички ний ще пеем Алилуя, щом се върнем у дома.

— Алкохолът е кръвта на Дявола, тютюнът — неговият дъх, а прелюбодейството е неговата радост. Виновни ли сте за сделки със Сатаната? Тогава ще горите вечно в Ада, прокълнати навеки, защото Луцифер идва да ви вземе!

А Джоузефин трепереше и се оглеждаше с ужас; стиснала до болка дървената пейка, за да не я отнесе Дяволът.

Те пееха:

— Аз искам да отида в Рая за своя дълготраен отдих.

Но малката Джоузефин не разбираше и пееше:

— Аз искам да отида в Рая със своя дълго краден потник.

След гръмогласните проповеди идваха Чудесата. Джоузефин гледаше с плахо учудване процесията от сакати и болни мъже и жени, които се тътреха и се тълпяха на инвалидните си колички към кошарата за покаяние, където проповедникът протягаше ръце над тях и призоваваше Небесните сили да ги изцелят. Те захвърляха патерици и бастуни, някои от тях бръщолевеха нещо непонятно, а Джоузефин умираше от ужас.

Срещите на вярата винаги завършваха с паничката за дарове. „Исус ви гледа, а Той мрази скъперника.“ След това всичко свършваше, но страхът оставаше с Джоузефин за дълго.

През 1946, градчето Одеса, щат Тексас, бе пропито от мрачнокафяв дъх. Преди много време, когато индианците са живели там, това е бил дъхът на пустинния пясък. Сега беше дъхът на петрола.

Два типа хора живееха в Одеса: Петролните хора и Останалите. Петролните хора не поглеждаха надолу към Останалите, те просто ги съжаляваха. Защото Бог сигурно бе предвидил за всички частни самолети, кадилаци, басейни и шампанско на купони за сто души. Нали затова бе закопал петрола в Тексас.

Джоузефин Чински не съзнаваше, че беше от Останалите. На шест години тя беше красиво дете с лъскава черна коса и дълбоки кафяви очи на хубавото си овално лице.

Майката на Джоузефин беше опитна шивачка, работеща за богатите граждани. Взимаше дъщеря си, когато ходеше да пробва на Петролните жени, за да превърне метри скъпи платове в зашеметяващи вечерни рокли.

Петролните хора харесваха Джоузефин, защото беше възпитано, дружелюбно дете. Харесваха и себе си за това, че харесват нея. Смятаха, че е демократично да позволят на едно бедно дете от другата част на града да се събира с техните деца. Джоузефин беше полякиня, но не изглеждаше като полякиня. Тя не можеше да стане член на Клуба, но те бяха доволни като й даваха посетителски привилегии. Разрешаваха на Джоузефин да играе с Петролните деца и да ползва техните колела, понита и стодоларови кукли, така че тя заживя двойнствен живот. Живееше у дома в малката съборетина с олющени мебели, външна тоалетна и увиснали на пантите врати. Живееше и в красивите колониални имения, разположени на огромни извънградски парцели. Когато оставаше да преспи при Сиси Топинг или Линди Фергюсън, я настаняваха в широка спалня само за нея, а закуската бе поднасяна от прислужници и камериерки. Джоузефин обичаше да става посреднощ, когато всички спяха и да разглежда красивите неща в къщата — хубавите картини, тежкото гравирано сребро и антиките, потъмнели от времето и историята. Изучаваше ги подробно, галеше ги и си казваше, че един ден и тя ще има такива неща, ще живее в страхотна къща и ще бъде обкръжена от красота.

Но и в двата свята тя се чувстваше самотна. Страхуваше се да говори с майка си за главоболията и страха от Бога, защото майката бе станала отчаяна фанатичка, обсебена от мисълта за божието наказание дотам, че вече го приветстваше. Джоузефин не искаше да обсъжда тревогите си с Петролните деца, защото те очакваха от нея да бъде като тях — палава и усмихната. Трябваше да пази ужасите за себе си.

На седмия рожден ден на Джоузефин магазинът на Брубейкър обяви състезание по снимка за най-красивото дете в Одеса. Детето трябваше да бъде снимано във фотографското ателие на магазина. Наградата бе златна купа с гравирано името на победителя. Купата бе изложена на витрината и Джоузефин всеки ден минаваше оттам да я гледа. Желаеше да я притежава повече от всичко друго в живота си. Майка й не я пусна да се състезава. „Суетата е огледалото на Дявола“ каза тя, но една от Петролните жени обичаше Джоузефин и плати за снимката. От този миг нататък момичето знаеше, че златната купа ще бъде нейна. Дори я виждаше как стои на шкафчето. Щеше да я лъска всеки ден. Когато разбра, че е във финалите, бе твърде развълнувана и не отиде на училище. Цял ден лежа в леглото с разстроен стомах, неспособна да понесе щастието. Щеше да бъде първата й красива придобивка.

На следващия ден разбра, че състезанието е спечелено от Тина Хъдсън, едно от Петролните деца. Тя не бе толкова красива като Джоузефин, но баща й бе член на управата на търговската верига, притежаваща магазина на Брубейкър.

Когато чу новината, получи такова главоболие, че й се искаше да вие от болка. Тя се страхуваше да не би Бог да разбере колко много означава за нея тази купа, но Той явно знаеше, защото главоболията продължиха. През нощта плачеше във възглавницата, за да не я чуе майка й.

Няколко дни след състезанието бе поканена в къщата на Тина за уикенда. Златната купа стоеше на поставка в детската стая. Джоузефин дълго я гледа.

Когато се прибра в къщи, купата беше скрита в пътната й чанта. Там я откриха и когато майката на Тина дойде да я прибере.

Госпожа Чински нашиба здраво Джоузефин с дълга зелена тръстикова пръчка. Но детето не й се разсърди.

Петте минути, през които държа купата, си струваха цялата болка.

6

През 1946 Холивуд, щат Калифорния беше филмовата столица на света. Привличаше като магнит талантливите, алчните, красивите, надяващите се и измамниците. Това бе страната на палмите и Рита Хейуърт,10 светият храм на Универсалния дух и Света Анита.11 Агентът бе този, който може да те направи звезда за една вечер. Беше комарджийница, бардак, портокалова горичка и гробница едновременно. Вълшебен калейдоскоп, в който всеки виждаше това, което иска.

За Тоби Темпъл Холивуд бе място, където бе решил да отиде. Пристигна в града с войнишка мешка и триста долара в джоба. Отседна в евтин пансион на булевард „Кауенга“. Трябваше да действа бързо преди да остане без пари. Тоби знаеше всичко за Холивуд. Това бе град, в който трябва да имаш фасада. Подстрига се в бръснарницата на улица „Вайн“, поръча си нов гардероб и с двайсетте долара, останали в джоба му, се отправи към „Холивуд Браун Дерби“, където вечеряха всички звезди. Стените там бяха покрити с карикатури на най-известните актьори в Холивуд. Тоби чувстваше пулса на шоу бизнеса. Усещаше силата на тази зала. Видя сервитьорката, която вървеше към него. Красива, червенокоса, със смайваща фигура. Тя се усмихна на Тоби и каза:

— Мога ли да ви помогна?

Тоби не издържа. Протегна ръце и я сграбчи за големите като дини гърди. Шокът се изписа на лицето й. Когато отвори уста да извика, Тоби направи неподвижен поглед и каза с нотка на извинение:

— Простете, госпожице. Аз не съм зрящ човек.

— О, съжалявам! — тя се укори вътрешно за мислите си и почувства внезапна симпатия към Тоби. Поведе го за ръка към масата, помогна му да седне и взе поръчката. След няколко минути се върна и го хвана да разглежда карикатурите по стената. Тоби се обърна към нея и каза лъчезарно:

— Чудо! Отново виждам!

Той изглеждаше толкова невинен и беше така забавен, че тя не издържа и се разсмя. Смя се на шегите по време на вечерята с Тоби и по-късно същата нощ — в леглото.

Тоби работеше какво ли не в Холивуд, само да бъде близо до шоу бизнеса. Паркираше коли в „Сиро“, а когато знаменитостите слизаха, той отваряше вратата с широка усмивка и отработен жест. Не му обръщаха внимание. Той бе само момчето на паркинга и не ги бе грижа дали изобщо е жив. Гледаше красавиците, които слизаха от колите със скъпите си прилепнали по тялото рокли и си казваше: „Ако знаехте каква звезда ще стана, веднага щяхте да зарежете тия отрепки.“

Тоби обиколи агентите, но бързо разбра, че си губи времето. Всички агенти бяха чукачи на звезди. Не трябваше да търси тях. Те трябваше да го търсят. Най-често чуваше името на Клифтън Лоурънс. Той държеше само най-големите таланти и правеше най-невероятните сделки. „Един ден — казваше си Тоби — Клифтън Лоурънс ще стане мой агент.“

Абонира се за двете библии на шоу бизнеса: „Дейли Варайъти“ и „Холивуд Рипортър“. Караха го да се чувства в свои води. „Вечната Амбър“ бе закупена от „20 Сенчъри фокс“ и Ото Премингер беше режисьор. Ава Гарднър беше наета да играе в „Свирка за край“ с Джордж Рафт и Джорджа Къртрайт, а „Живот с татко“ бе откупен от „Уорнър Брадърс“. След това видя заглавие, което накара сърцето му да изхвръкне. „Продуцентът Сам Уинтърс избран за вицепрезидент по продукцията в «Пан Пасифик Студиоус»“

7

Когато Сам Уинтърс се завърна от войната, работата в „Пан Пасифик Студиоус“ го очакваше. Шест месеца по-късно се получи разместване. Шефът на студиото бе уволнен и Сам беше помолен да поеме работата до намирането на нов шеф на продукция. Сам се справи толкова, добре, че търсенето спря и той официално бе назначен за вицепрезидент по продукцията. Това бе късаща нервите, язвотворна работа, но Сам я обичаше повече от всичко на света.

Холивуд беше тройно ограден цирк, пълен с диви, безумни личности — минно поле, върху което танцуваше парад на идиотите. Повечето актьори, режисьори и продуценти бяха егоцентрични мегаломани — неблагодарни, похотливи и зловредни. Но за Сам важното бе да имат талант. Другото нямаше значение. Талантът бе вълшебен ключ.

Вратата на кабинета се отвори и Люсил Елкинс, секретарката на Уинтърс, влезе с дневната поща. Люсил беше твърда сплав, един от малкото компетентни професионалисти, които оставаха вечно и гледаха как шефовете им идват и си отиват.

— Клифтън Лоурънс е тук и иска да ви види.

— Покани го да влезе.

Сам обичаше Лоурънс. Той имаше стил. Фред Алън бе казал: „Цялата искреност на Холивуд би се побрала в пъпа на комар и пак ще остане място за четири сусамени зрънца и едно сърце на театрален агент.“

Но Клиф Лоурънс беше по-искрен от другите агенти. Той беше холивудска легенда, и списъкът на клиентите му представляваше каймака на „Кой кой е“ в областта на шоу бизнеса. Държеше самостоятелен офис и беше постоянно в движение. Обслужваше клиенти в Лондон. Швейцария, Рим и Ню Йорк. Беше на „ти“ с всички важни холивудски чиновници и всяка седмица играеше карти с шефовете на три студия. Два пъти годишно наемаше яхта, събираше половин дузина красиви „модели“ и канеше най-високопоставени лица от студията на едноседмичен „риболов“. Клифтън Лоурънс държеше напълно мебелирана и вечно заредена вила край брега в Малибу, която беше на разположение на приятелите му по всяко време. Клифтън живееше в ползотворна за всички симбиоза с Холивуд.

Сам вдигна поглед, когато вратата се отвори и Лоурънс се вмъкна вътре, елегантен в прекрасно ушития си костюм. Той отиде до Сам, протегна ръка с идеално поддържани нокти и каза:

— Минах просто да кажа здравей. Как вървят нещата, драги?

— Да кажем, че ако дните бяха кораби, днес щеше да е „Титаник“.

Клифтън Лоурънс издаде състрадателен звук.

— Какво мислиш за снощния преглед? — попита Сам.

— Отрежи първите двайсет минути, сложи друг край и ще имаш голям хит.

— Печелиш дъвка — усмихна се Сам. — Точно това правим в момента. Имаш ли да ми продадеш някой от клиентите си днес?

Лоурънс се намръщи.

— Съжалявам. Всички работят.

Беше вярно. Отбраната листа на Клифтън Лоурънс от суперзвезди, гарнирана с режисьори и продуценти, се радваше на постоянно търсене.

— Ще се видим на вечеря в петък, Сам — каза Клифтън. — Чао.

Обърна се и излезе.

Гласът на Люсил се разнесе от интеркома.

— Далас Бърк е тук.

— Прати го насам.

— Мел Фос също иска да ви види. Казва, че е спешно.

Мел Фос беше шеф на телевизионната секция към „Пан Пасифик Студиоус“.

Сам погледна настолния календар.

— Кажи му, че го чакам на закуска утре в осем. В зала „Поло“.

Телефонът в другата стая из звъня и Люсил го вдигна.

— Кабинетът на господин Уинтърс.

Непознат глас каза:

— Здравейте, големия там ли е?

— Кой се обажда, моля?

— Кажете му, че го търси едно старо другарче — Тоби Темпъл. Заедно служихме в армията. Каза ми, ако мина към Холивуд, да се обадя и аз се обаждам.

— Господин Уинтърс има среща. Да му кажа ли да ви се обади по-късно?

— Може — даде й телефонния си номер, а Люсил го изхвърли в коша за боклук. Номерът със старото другарче от армията беше твърде стар за нея.

Далас Бърк беше един от пионерите-режисьори в киноиндустрията, филмите му се прожектираха във всеки колеж, който има киноспециалност. Половин дузина от ранните му филми бяха обявени за класика и като че ли нямаше някой от тях, който да не е наречен брилянтен или новаторски. Бърк вече прехвърляше седемдесетте години и някога солидната му фигура се бе смалила дотам, че дрехите сякаш се ветрееха около него.

— Радвам се да те видя отново, Далас — каза Сам на влизащия възрастен мъж.

— Да, хубаво е, че се виждаме, момче.

Бърк посочи човека до себе си.

— Познаваш ли агента ми?

— Разбира се. Как си, Питър?

Тримата седнаха.

— Чух, че ще ми разправяш нещо — обърна се Сам към Далас Бърк.

— Това е нещо прекрасно — в гласа на стареца се прокрадваше вълнение.

— Умирам да го чуя, Далас — каза Сам. — Давай.

Далас Бърк се облегна и започна да говори.

— Кое вълнува най-много хора по света, момче? Любовта — така ли? Добре. Тук става дума за най-святата любов — на майката към детето.

Гласът му ставаше все по-силен, докато задълбаваше в историята.

— Значи, откриваме в Лонг Айланд с деветнайсетгодишно момиче, което работи като секретарка за едно богато семейство. Парите — от едно време. Отваря ни възможност за лъскаво минало, ясно ти е за какво говоря? Висшето общество — това, онова. Мъжът, за когото работи е женен за плоскогъза аристократка. Той харесва секретарката и тя — него, въпреки че е по-стар.

Сам слушаше с половин ухо и се чудеше какво е заглавието — „Задната улица“ или „Имитация на живот“. Не, че имаше значение, защото каквото и да беше, щеше да го купи. Бяха минали двайсет години откакто никой не беше дал на Далас Бърк да режисира нещо. Сам не винеше индустрията. Последните три филма на Бърк бяха скъпи, старомодни, на пълна загуба. Далас Бърк бе завинаги свършен като режисьор. Но беше човек, жив човек и някой трябваше да се грижи за него, защото не бе спестил нито цент. Предложиха му стая в Почивния дом на кинодейците, но той гордо отказа. „Не ми трябват шибаните ви подаяния! — изкрещя. — Говорите с човека, който направи Дъг Феърбанкс, направи Джак Баримор, Милтън Силс и Бил Фарнъм. Аз съм великан, бе, пигмейски кучи синове!“

И беше прав. Беше легенда, но дори легендите трябва да ядат.

Когато стана продуцент, Сам телефонира на един познат агент и му каза да доведе Дълас Бърк с идея за сценарий. Оттогава всяка година купуваше от Бърк неизползваеми истории за сума, достатъчна на стареца да живее. Дори от армията се погрижи този ангажимент да продължи.

— И сега виж, — продължаваше Далас Бърк — детето расте, без да познава майка си. Но майка й я следи. Накрая, когато дъщерята се омъжва за богатия доктор, правим голяма сватба. И знаеш ли къде е хватката? Слушай, велико е. Не пускат майката в църквата. Минава отзад, за да види как се омъжва собствената й дъщеря. Няма да остане сухо око в публиката. Е… това е. Какво ще кажеш?

Сам не беше познал. „Стела Далас“. Погледна агента, който извърна поглед и се зае смутено да изследва върха на скъпата си обувка.

— Велико — каза Сам. — Точно такъв филм търсехме.

Обърна се към агента.

— Питър, обади се в деловодството и направи договор. Ще им кажа да те чакат.

Агентът кимна.

— Кажи им да платят както се полага, иначе отивам в „Уорнър Брадърс“ — каза Далас Бърк. — Първо при теб минах, защото си приятел.

— Ще го оценя — отвърна Сам.

Изгледа двамата мъже, излизащи от кабинета. Строго погледнато, нямаше право да харчи парите на компанията за подобни сантиментални жестове, но от друга страна киноиндустрията дължеше нещо на хора като Далас Бърк. Без тях и такива като тях просто нямаше да има индустрия.

В осем на следващата сутрин Сам Уинтърс паркира до входа на хотел „Бевърли Хилс“. Няколко минути по-късно прекосяваше зала „Поло“ като усмихнато кимаше на приятели, познати и конкуренти. В тази зала се правеха повече сделки по закуски, обеди и вечери, отколкото във всички кабинети по всички студии, взети заедно. Мел Фос забеляза Сам и вдигна поглед.

— Добро утро, Сам.

Двамата мъже си стиснаха ръцете и Сам седна в креслото срещу Фос. Беше назначил Фос преди осем месеца за шеф на телевизионната секция на „Пан Пасифик Студиоус“. В света на развлекателното телевизията беше новото дете, което растеше с неимоверна скорост. Всички студия, които едно време не й обръщаха внимание, сега бяха вътре в нея.

Сервитьорката дойде да вземе поръчката и щом се обърна, Сам попита:

— Кажи добрите новини, Мел?

Мел Фос поклати глава.

— Няма добри новини. Загазихме.

Сам не каза нищо. Чакаше.

— Няма да ни дадат да продължим „Завоевателите“.

Сам го погледна с изненада.

— Рейтингът е страхотен. Как ще го спират? Хем знаят колко е трудно да намериш хит шоу.

— Не е заради шоуто — каза Фос — а заради Джак Нолан.

Джак Нолан беше звездата на „Завоевателите“. Постигна мигновен успех според критиката, а и според публиката.

— Какво става с него? — попита Сам. Мразеше навика на Мел Фос да го кара да вади информацията с ченгел от устата му.

— Чете ли тазседмичния брой на списание „Пийк“?

— Нито тазседмичния, нито който и да е друг. Това е кофа с помия.

Изведнъж усети накъде бие Фос.

— Сгепцали са Нолан!

— Черно-бяла снимка — отговори Фос. — Тъпото копеле с най-красивата си дантелена рокля отишло на хава. Някой го снимал.

— Докъде е стигнало?

— По-лошо не може. Поне десет души от телевизията се обадиха вчера. Спонсорите и ръководството настояват за спиране. Никой не иска да бъде свързван с някакъв креслив педал.

— Травестит — каза Сам.

Разчиташе много на силния си доклад върху телевизията, който щеше да чете на управителен съвет в Ню Йорк следващия месец. Новината на Фос слагаше край на всичко. Загубата на „Завоевателите“ означаваше провал.

Освен ако не предприемеше нещо.

Когато се върна в кабинета, Люсил му подаде една купчина бележки.

— Спешните са най-отгоре — каза тя. — Търсят ви…

— После. Свържи ме с Уйлям Хънт от Ай Би Си.

След две минути говореше с шефа на „Интернешънъл Броудкастинг Къмпани“. Сам познаваше Хънт случайно от няколко години и го намираше приятен. Започнал като надежден млад юрист, той бе изминал целия път до върха на телевизионната компания. Рядко се срещаха по работа, защото Сам не участваше пряко в телевизионния бизнес. Сега съжаляваше, че на времето не бе отделил повече време, за да спечели Хънт. Когато го чу на телефона, опита да говори съвсем безгрижно.

— Добро утро, Бил.

— Каква приятна изненада — каза Хънт. — Доста време не сме се чували, Сам.

— Вярно, доста. Това му е кофтито на бизнеса, Бил. Никога нямаш време за хората, с които ти е приятно.

— Точно така.

Сам говореше със съвсем безразличен тон.

— Между другото, попадна ли ти оная глупост в „Пийк“?

— Знаеш, че ми попадна — каза спокойно Хънт. — И за това сваляме шоуто, Сам.

Думите му звучаха категорично.

— Бил, — започна Сам — какво ще помислиш, ако ти кажа, че Джак Нолан са го накиснали?

От другата страна се чу смях.

— Ще ти кажа да се пробваш като писател.

— Сериозно говоря — каза Сам твърдо. Аз познавам Джак Нолан. Той е толкова нормален, колкото ние двамата с теб. Снимката е направена на маскиран купон. Това бил рожденият ден на неговото гадже и той си навлякъл роклята на майтап.

Усети как се потят дланите му.

— Не мога…

— Сега, за да разбереш колко вярвам на Джак — продължи Сам — ще ти кажа, че току-що го избрах за главната роля в „Ларидоу“, големия ни уестърн за догодина.

Пауза.

— Сериозно ли говориш, Сам?

— По дяволите, знаеш, че говоря сериозно. Три милиона отиват за филма. Ако Джак Нолан се окаже педал, ще му се хилят на екрана. На никой фестивал няма да го пуснат. Щях ли да рискувам по такъв начин, ако не бях сигурен?

— Добре де… — в гласа на Бил Хънт се прокрадна колебание.

— Хайде, Бил. Няма да оставиш тоя въшлив клюкарски парцал „Пийк“ да провали кариерата на един способен човек. На теб нали ти харесва шоуто, а?

— Даже много. Добро е, да го вземат дяволите. Обаче спонсорите…

— Тая телевизия е твоя. Знаеш, че имаш повече спонсори отколкото телевизионно време. Дадохме ти един хит. Хайде да не се бъзикаме с успеха.

— Добре де…

— Мел Фос каза ли ти за новите „Завоеватели“ през следващия сезон?

— Не…

— Значи е искал да те изненада — каза Сам. — Чакай да чуеш какво му е дошло на акъла! Гостуващи звезди, големи автори на уестърни се снимат на мястото на действието — изобщо цялата работа! Ако „Завоевателите“ не изхвърчат до първото място, аз нищо не разбирам от тоя бизнес.

Имаше кратко колебание. После Бил Хънт каза:

— Кажи на Мел да се обади. Май се паникьосахме малко повече тоя път.

— Ще ти се обади — обеща Сам.

— И още нещо, Сам. Ти нали разбираш в какво положение съм. Никого не съм искал да обидя.

— Знам, че не си, Бил — каза великодушно Сам. — Твърде добре те познавам и знам, че не си. Ето затова почувствах, че трябва да ти кажа истината.

— Благодарен съм ти.

— Какво ще кажеш да обядваме другата седмица?

— С удоволствие. Ще ти се обадя в понеделник.

Казаха си дочуване и затвориха.

Сам се чувстваше като изцеден. Джак Нолан беше обратен като арабско писмо. Някой е трябвало да го разкара преди много време, но сега бъдещето на Сам зависеше изцяло от такива маниаци. Да управляваш студия беше като да ходиш по въже над Ниагарския водопад във виелица. „Трябва да си луд, за да се занимаваш с това.“ мислеше Сам. Вдигна прекия телефон. След миг говореше с Мел Фос.

— „Завоевателите“ остава в програмата.

— Какво? — гласът на Фос изведнъж се изпълни с недоверие.

— Точно така. Искам да проведеш един бърз разговор с Джак Нолан. Кажи му, че ако още веднъж кривне от пътя, аз лично ще го изхвърля от този град, а после ще го пратя обратно на Файър Айланд! Кажи му, че говоря сериозно. Ако му се прииска да смуче нещо, да пробва банан.

Сам трясна слушалката. Облегна се на стола и се замисли. Забрави да каже на Фос за промените, които импровизира пред Бил Хънт. Трябваше да открие автор, който да напише уестърн със заглавие „Ларидоу“.

Вратата се отвори с гръм и Люсил се появи, пребледняла.

— Може ли веднага да слезете до Десета площадка? Някой я е подпалил.

8

Тоби Темпъл се опита пет-шест пъти да стигне до Сам Уинтърс, но така и не успя да прескочи оная кучка, секретарката. Накрая се отказа. Обиколи безуспешно нощните клубове и студията. Следващата година вече работеше каквото падне, за да се издържа. Продаваше имоти, застраховки и козметика. Вън от това играеше в разни забутани барове, но така и не успя да влезе в някоя студия.

— Имаш грешен подход към нещата — каза му един приятел. — Накарай ги те да дойдат при теб.

— И как да стане това? — попита Тоби иронично.

— Запиши се в „Актърс Уест“.

— В театрално училище?

— Това не е само училище. Те изнасят представления и всички студии ги следят.

В „Актърс Уест“ се носеше дъх на професионализъм. Тоби го усети в мига, в който прекрачи вратата. На стената висяха портрети на випускниците на училището. Тоби разпозна доста известни имена. Русото момиче на рецепцията каза:

— Мога ли да ви помогна с нещо?

— Да. Аз съм Тоби Темпъл. Искам да се запиша.

— Имате ли някакъв опит като актьор?

— Всъщност, не — каза Тоби. — Но аз…

Тя поклати глава.

— Съжалявам, но госпожа Танър не изпитва хора без професионален опит.

Тоби я изгледа.

— Вие майтап ли си правите с мен?

— Не. Такива са нашите принципи. Тя никога…

— Нямам това предвид — каза Тоби. — Вие явно не знаете с кого говорите?

Русата го погледна и каза:

— Не.

Тоби бавно изпусна въздух.

— Боже, Леланд Хейуърд бе прав. Ако работиш в Англия, Холивуд дори не знае, че съществуваш — погледна я още веднъж и се усмихна. — Пошегувах се. Мислех, че ме познавате.

Служителката изглеждаше смутена. Очевидно не знаеше на кое да вярва.

— Значи сте работили професионално, така ли?

Тоби се засмя.

— Бих казал, да.

Блондинката извади формуляр.

— Какви роли сте играли и къде?

— Тук нищо — бързо отвърна Тоби. — През последните две години бях в Англия със собствен репертоар.

Момичето кимна.

— Добре. Отивам да кажа на госпожа Танър — след което изчезна в другата стая. След няколко минути се върна. — Госпожа Танър ще ви приеме. Успех.

Тоби намигна, пое дълбоко дъх и влезе в кабинета на госпожата.

Алис Танър беше тъмнокоса жена с привлекателно, аристократично лице. Изглеждаше в средата на трийсетте, около десет години по-възрастна от Тоби. Бе седнала зад бюрото, но това, което бе видно, загатваше страхотната й фигура. „Тук изглежда ще бъде чудно“ — реши той.

Тоби се усмихна победоносно и каза:

— Аз съм Тоби Темпъл.

Алис Танър се изправи и тръгна към него. Левият й крак бе стегнат в тежка метална протеза и тя накуцваше с тренираната въртелива походка на човек, живял дълго време по този начин.

„Полиомиелит“ — каза си Тоби. Не знаеше дали да говори за това или не.

— Значи искате да влезете в нашия курс?

— Много — отвърна Тоби.

— Мога ли да попитам защо?

Гласът му звучеше искрено.

— Защото навсякъде хората говорят за вашето училище, госпожо Танър, и за великолепните ви пиеси. Обзалагам се, че не подозирате каква репутация има това място.

Тя го изгледа за миг.

— Не подозирам, а знам. И затова внимавам да не допускам манкьори.

Тоби почувства как се изчервява, но веднага се усмихна детински и каза:

— Бас държа, че доста се навъртат наоколо.

— Не много, но ги има — съгласи се тя и погледната картичката в ръката си. — Тоби Темпъл.

— Възможно е да не сте чували името ми, — заобяснява той — защото през последните години аз…

— „…играх репертоара си в Англия.“

Той кимна.

— Точно така.

Алис Танър го изгледа и каза спокойно:

— Господин Темпъл, на американците не им е позволено да играят в английски театри. Британският актьорски синдикат „Справедливост“ не разрешава.

Тоби изведнъж почувства безтегловност в дъното на стомаха си.

— Трябваше първо да проверите и да спестите това неудобство и на двама ни. Съжалявам, но тук приемаме само професионални таланти — тя тръгна обратно към бюрото. — Изпитът приключи.

— Чакайте! — гласът му изплющя като камшик.

Тя се обърна с учудване. В този момент, Тоби изобщо не знаеше какво трябва да направи. Разбираше само, че цялото му бъдеще виси на косъм. Тази жена бе бариерата пред всичко, което желаеше, всичко, за което бе работил с пот на челото и той не биваше да й позволи да го спре.

— Талантът не се измерва с принципи, госпожо! Е, добре — не съм играл, но защо? Защото хора като вас не ми даваха възможност. Разбирате ли за какво говоря?

Това бе гласът на У. К. Фийлдс.12 Алис Танър отвори уста да го спре, но Тоби не я остави. Вече беше Джими Кагни,13 който я убеждаваше да даде шанс на горкото момче, после Джеймс Стюарт се съгласяваше с него, Кларк Гейбъл14 страстно обясняваше, че умира да работи с тоя момък, а Кари Грант добави, че това е момче-брилянт. Цяло съзведие холивудски величия присъстваше в стаята и всеки казваше неща, които Тоби Темпъл не бе чувал преди. Думите, шегите се сипеха от него в отчаяно опиянение. Беше човек, потънал в мрака на собственото си забвение, хванал се за словото като удавник за сламка и то единствено го крепеше на повърхността. Плувнал в пот, той препускаше из стаята, имитираше движенията и жестовете на всеки от персонажите, които играеше. Беше обезумял, изцяло вън от себе си, забравил къде се намира и какво върши докато не чу как Алис Танър казва:

— Стига! Стига!

Сълзи от смях се стичаха по лицето й.

— Стига! — повтори тя и си пое дъх.

Тоби бавно се върна на земята. Госпожа Танър извади кърпа и избърса очите си.

— Ти си луд — каза тя. — Знаеш ли?

Тоби я погледна, почувства как полека се изпълва с окриляваща гордост.

— Хареса ви, а?

Алис. Танър поклати глава и пое дълбоко дъх, за да овладее напиращия смях.

— Не… не чак толкова.

Той я изгледа, ядосан. Тя се смееше на него, а не с него. Беше се правил на глупак.

— Тогава защо се смяхте? — попита настоятелно.

Тя се усмихна и каза спокойно:

— Заради теб. Това беше най-безумното представление, което съм гледала някога. Някъде под всичките тези звезди има един младеж с голям талант. Не бива да имитираш другите. Ти си забавен по природа.

Тоби усети как гневът му се изпарява.

— Мисля, че един ден ще станеш наистина добър, ако си готов здраво да работиш върху себе си. Готов ли си?

Той й хвърли бавен, чаровен поглед и каза:

— Да запретваме тогава ръкавите и — на работа.

Джоузефин работеше много всяка неделна утрин, когато помагаше на майка си да чисти къщата. След обед Сиси и другите приятелки я взимаха да я водят на пикник.

Госпожа Чински гледаше как Джоузефин се отдалечава в дългата лимузина, пълна с деца на Петролните хора. Мислеше как някой ден нещо лошо ще се случи на момичето. „Не трябваше да я пускам сред тези хора. Те са деца на Дявола.“ Тя се чудеше дали и в Джоузефин има дявол. Щеше да пита преподобния Демиан. Той знае какво трябва да се направи.

9

„Актърс Уест“ беше разделен на две секции: Сценичната група, в която бяха по-опитните актьори и Работната група.

Актьорите от Сценичната играеха в пиесите, следени от търсачите на таланти от студията. Тоби беше в Работната група. Алис Танър каза, че ще минат от шест месеца до една година преди да бъде готов за участие в Сценична пиеса.

Тоби беше увлечен от уроците, но я нямаше вълшебната съставка: публиката, аплодисментите, смеха, хората, които те обожават.

През изминалите седмици той рядко виждаше ръководителката на училището. От време на време Алис Танър влизаше в уроците на Работната група да каже няколко окуражителни думи, друг път Тоби се сблъскваше с нея на път за училище. Но той очакваше по-голяма близост. Забеляза, че доста често мисли за Алис Танър. Тя съвпадаше с неговите схващания за дама от висока класа, а това го привличаше. Чувстваше, че заслужава да я има. Мисълта за сакатия крак го смущаваше в началото, но после се превърна в допълнително сексуално влечение.

Тоби говори с нея няколко пъти за влизането си в Сценичната група, където критиците и търсачите на таланти биха го забелязали.

— Не си готов още — каза Алис Танър.

Стоеше на пътя му. Отделяше го от успеха. „Нещо трябва да направя по въпроса“ — реши той.

Сценичните поставяха пиеса и на премиерата Тоби седна в средата на залата до една от съученичките си на име Карен. Тя бе от неговия клас и играеше роли на ниски дебели жени. В някои сцени участваха заедно и той знаеше две неща: не носеше бельо и имаше лош дъх. Правеше какво ли не, за да може Тоби да разбере, че тя иска да легне с него, но той се правеше на ударен. „Боже — мислеше — да я ебе човек е все едно да бъде хвърлен в бъчва с разтопена мас.“

Докато седяха в очакване да се вдигне завесата, Карен възбудено сочеше критиците от лосанджелеския „Таймс“ и „Хералд Експрес“, търсачите на таланти от „20 Сенчъри фокс“, „Метро Голдуин Майер“ и „Уорнър Брадърс“. Това го разяри. Те бяха дошли да видят актьорите на сцената, а той седеше в публиката като простак. Едва овладя импулса да стане и да направи някой номер, да ги смае, да им покаже как изглежда истинският талант.

Публиката хареса пиесата, но Тоби бе обзет от търсачите на таланти, които седяха на един пръст от него, хората, които държаха неговото бъдеще в ръцете си. Е, щом „Актърс Усет“ може да ги съблазни да дойдат, той щеше да го използва. Но нямаше намерение да чака шест месеца, нито дори шест седмици.

На другата сутрин Тоби влезе в кабинета на Алис Танър.

— Хареса ли ти пиесата? — попита го тя.

— Беше чудесна — каза Тоби. — Тези артисти са наистина страхотни.

Усмихна се самосъжалително.

— Виждам какво имате предвид като казвате, че още не съм готов.

— Те имат повече опит от теб и това е всичко. Но ти пък имаш неповторимо излъчване. Ще стане. Само имай търпение.

Той въздъхна.

— Не знам. Май е по-добре да зарежа всичко и да отида да продавам застраховки или каквото и да е.

Тя го погледна изненадана.

— Недей.

Тоби поклати глава.

— Като ги видях тия професионалисти снощи… Не. Не мисля че ставам.

— Разбира се, че ставаш, Тоби. Няма да ти позволя да говориш така.

В гласа й се четеше онази нотка, която той чакаше. Тя вече не беше учител, говорещ на ученик, а жената, която говори на мъжа, насърчава го, грижи се за него. Тоби почувства тръпка на удовлетворение.

Безпомощно сви рамене.

— Не, вече не знам. Аз съм съвсем сам в този град. Нямам с кого да си поговоря даже.

— Винаги можеш да говориш с мен, Тоби. Бих желала да бъда твой приятел.

Той вече усещаше приглушения сексуален тембър в гласа й. Когато я погледна, в сините му очи се спотайваха всички чудеса на света. Тя продължаваше да го гледа, докато той стана и заключи вратата. После падна на колене и зарови главата си в скута й. Почувства как пръстите й докосват косата му и бавно започна да вдига полата, докато оголи нещастното бедро, стегнато в металната гривна. Внимателно откопча пластината и целуна нежно червените следи върху кожата. Бавно разкопча колана на полата, като през цялото време говореше на Алис за любовта си към нея, за това, колко много му е нужна тя, покриваше с целувки тялото й чак до долу, където се откриха пред него влажните устни. Взе я на ръце и я занесе до кожения диван, където я облада.

Същата вечер Тоби заживя с Алис Танър.

По-късно в леглото той откри, че тя е състрадателна, самотна жена, отчаяно търсеща някого, с когото да си говори и да се обича. Бе родом от Бостън. Баща й, богат индустриалец, й беше дал огромна издръжка и след това не се бе интересувал от нея. Алис обичаше театъра и бе учила за актриса. В колежа заболяла от полиомиелит и това сложило край на мечтите. Тя разказа на Тоби как болестта бе съсипала живота й. Момчето, за което била сгодена, я напуснало като разбрало новината. Алис избягала от дома си и се омъжила за психиатър, който след шест месеца се самоубил. Сякаш до този момент всичките й чувства бяха заключени в нея. Изригнаха мощно, като вулкан, след което се почувства изцедена, умиротворена и удовлетворена като по чудо.

Тоби се любеше с Алис, докато тя почти припадаше от възбуда, изпълваше я с огромния си пенис и бавно въртеше бедрата си, като усещаше как докосва всяка част от нейното тяло. Тя въздишаше „О, скъпи, толкова те обичам. Господи, колко ми е хубаво!“

Но в училище Тоби откри, че няма никакво влияние върху Алис. Увещаваше я да го пусне в следващата пиеса на Сценичната група, да говори за него с директорите на продукция, с важните клечки в студията, но тя бе непреклонна.

— Ще те боли, ако се натягаш прекалено много, скъпи. Правило номер едно: първото впечатление е най-важно. Ако не те харесат от първия път, няма изобщо да дойдат на втория. Трябва да си готов.

В мига, в който произнесе тези думи, тя стана Врагът. Тя бе против него. Тоби преглътна яда си и се напрегна да се усмихне.

— Ясно. Значи аз съм нетърпелив. Искам да го почувстваш и ти толкова силно, колкото аз.

— Така ли? О, Тоби, толкова те обичам!

— И аз те обичам, Алис — той се усмихна пред възхитения й поглед. Знаеше, че трябва да я разиграе тази кучка, застанала на пътя му. Мразеше я и искаше да я накаже.

В леглото я караше да прави неща, които не бе правила преди. Неща, които и от курва не бе искал. Караше я да ги прави с уста, с пръсти и език. Тласкаше я все по-далеч и по-далеч, в нова поредица от унижения. И всеки път, когато тя вършеше нещо още по-мръсно, я награждаваше, както се награждава куче, научило нов номер. А тя бе щастлива, защото мислеше, че му доставя удоволствие. Колкото повече я унижаваше, толкова по-унизен се чувстваше. Наказваше себе си, без ни най-малко да знае защо.

Тоби имаше план и възможността да го осъществи дойде по-рано от очакваното. Алис Танър обяви, че Работната група ще изнася представление за напредналите класове и за гости следващия петък. Всеки ученик трябваше да участва със собствен проект. Тоби подготви монолог и започна трескаво да го репетира.

На сутринта преди представлението Тоби изчака края на уроците и отиде при Карен, дебелата актриса, която седеше до него по време на спектакъла.

— Ще ми направиш ли една услуга? — попита той нехайно.

— Разбира се, Тоби — гласът й бе изненадан и възбуден.

Тоби се отдръпна от лошия й дъх.

— Смятам да врътна номер на един стар приятел. От теб искам да се обадиш на секретарката на Клифтън Лоурънс, да кажеш, че си секретарката на Сам Голдуин и че господин Лоурънс е канен на представлението довечера да види един брилянтен млад комик. Билетът ще го чака на касата.

Карен го изгледа.

— Боже, старицата Танър ще ми откъсне главата. Нали знаеш, че не пуска външни хора на представленията на Работната група.

— Всичко ще бъде наред, повярвай ми — той я хвана за ръката и я стисна. — Днес следобед заета ли си?

Тя преглътна и дишането й се учести.

— Не… Не, ако искаш да правим нещо.

— Искам да правим нещо.

Три часа по-късно превъзбудената Карен се обади по телефона.

Аудиторията бе пълна с актьори от различните класове и техни гости, но Тоби виждаше само човека, седнал сам в средата на третия ред. Беше се паникьосал, че може номерът да не мине. Умен човек като Клифтън Лоурънс сигурно щеше да прозре измамата. Обаче стана. Той бе тук.

На сцената бяха момче и момиче. Играеха епизод от „Чайката“. Тоби се надяваше да не изгонят Клифтън Лоурънс. Най-после епизодът свърши, те се поклониха и излязоха.

Беше ред на Тоби. Изведнъж зад кулисите се появи Алис и прошепна „успех, скъпи“, без да знае, че успехът му седеше в залата.

— Благодаря ти, Алис.

Тоби каза молитвата си на един дъх, изпъна рамене, излезе на сцената и се ухили момчешки на публиката.

— Здравейте. Аз съм Тоби Темпъл. Хей, замисляли ли сте се за имената си, и как са ви ги избрали родителите. Шантава работа. Аз питах майка си защо ме е нарекла Тоби, а тя каза, че щом видяла муцуната ми и веднаха й блеснало.15

Погледът му бе това, което предизвика смях. Изглеждаше толкова невинен и хитър едновременно, застанал на сцената, че веднага го обикнаха. Шегите, които разправяше бяха ужасни, но това някак си нямаше значение. Той бе толкова уязвим, че те искаха да го защитят и го правеха със смях и аплодисменти. Сякаш по този начин изпращаха любовта си като подарък към него, а това го пълнеше с неудържимо вдъхновение. Играеше Едуард Дж. Робинсън и Джими Кагни, който казваше: „Мръсен плъх! На кого заповядваш, бе?“

Робинсън: „На теб, боклук такъв. Аз съм Малкия Цезар. Аз съм господарят. А ти си нищо. Знаеш ли какво значи това?“

„Знам, мръсен плъх! Значи, че си господар на нищо.“

Рев. Публиката го обожаваше.

Появи се и Богарт, който промърмори: „Бих се изплюл в лицето ти, боклуко, ако устната ми не покриваше зъбите.“

Бяха като омагьосани.

Тоби им изигра Питър Лори: „Видях момиченцето да си играе с това нещо в нейната стая и се развълнувах. Не знам какво ми стана. Не можах да се сдържа. Промъкнах се в стаята и опъвах все по-силно и по-силно, докато не скъсах ластика на топката й.“

Страхотен смях. Прииждаше на вълни.

Прехвърли се на Лаурел и Харди, когато някакво движение привлече погледа му. Клифтън Лоурънс излизаше от театъра.

Останалата вечер мина като в мъгла.

След края на представлението Алис Танър отиде при Тоби.

— Беше чудесен, скъпи! Аз…

Не можеше да понесе погледа й. Не можеше да понесе ничий поглед. Искаше да остане сам с нещастието си, насаме с болката, която го разкъсваше. Светът се срина около него. Беше получил шанса си и се бе провалил. Клифтън Лоурънс излезе на неговия номер, без да го изчака да свърши. Клифтън Лоурънс — човекът, който познаваше таланта, професионалистът, който работеше само с най-доброто. Ако той не бе открил нищо у Тоби… Почувства как стомахът му се обръща.

— Отивам да се поразходя — каза на Алис.

Вървеше надолу по улица „Вайн“, после по „Гауър“. Мина покрай „Кълъмбия Пикчърс“, покрай НКО и „Парамаунт“. Всички врати бяха заключени. Тръгна по булевард „Холивуд“ и погледна нагоре към огромния ухилен надпис: „ХОЛИВУДЛЕНД“. Нямаше никакъв холивудленд. Всичко това беше състояние на духа, лъжовен блян, примамил хиляди иначе нормални хора към безумния опит да станеш звезда. Думата Холивуд бе станала магнит от вълшебства, капан с примамка от чудни обещания за сбъднати мечти, песен на сирена. Съблазняваше хората, за да ги унищожи.

Тоби вървя по улиците цяла нощ, замислен какво да прави с живота си. Вярата в собствените му сили бе разбита, чувстваше се без път и опора. Никога не бе си представял, че ще прави нещо различно от това да забавлява хората. Другото беше тъпата, монотонна работа, която чакаше да го затвори до края на живота в клетката си. Господин Неизвестен. Никой никога не ще узнае кой е той. Мислеше за дългите мрачни години, за горчилката и самотата в хилядите гадни безименни градчета, за хората, които го аплодираха, смееха се и го обичаха. Тоби заплака. Плачеше за миналото и за бъдещето.

Плачеше, защото бе мъртъв.

На разсъмване се прибра в бялото бунгало, което делеше с Алис. Влезе в спалнята и погледна към спящата й фигура. Нали бе решил, че тя е магическата дума, отваряща портите към вълшебното царство. Но не и за него. Той си тръгваше. Не знаеше къде отива. Беше почти на двайсет и седем и нямаше бъдеще.

Легна изтощен на кушетката. Затвори очи, заслушан в звуците на пробуждащия се град. Сутрин всички градове звучат еднакво и той се сети за Детройт. За майка си. Тя стоеше в кухнята и му правеше ябълков пай. Усещаше тръпчивия женски мирис, примесен с аромата на ябълки в масло. Тя казваше: „Бог иска да станеш известен.“

Стоеше сам на огромна сцена, заслепен от прожекторите. Мъчеше се да си припомни репликите. Опита се да проговори, но гласът му изчезна. Разнесе се тътнещ шум и той успя да види през ослепителната светлина как зрителите стават от местата си и се спускат към сцената да го нападнат. Да го убият. Любовта им се бе превърнала в омраза. Обкръжаваха го, дърпаха го и скандираха: „Тоби! Тоби! Тоби!“

Изведнъж се събуди с пресъхнала от уплаха уста. Надвесена над него, Алис Танър го разтърсваше.

— Тоби! На телефона. Клифтън Лоурънс.

Офисът на Клифтън Лоурънс се намираше в елегантна малка постройка на „Бевърли Драйв“, право на юг от Уилшайър. Картини от френски импресионисти висяха върху богато украсената с резба ламперия. Пред тъмнозелената мраморна камина стояха няколко старинни стола и канапе, подредени около изкусно направена маса за чай. Тоби никога не бе виждал нещо подобно. Приятна, червенокоса секретарка поднесе чай.

— Как ще желаете чая, господин Темпъл?

Господин Темпъл!

— С една бучка захар, ако обичате.

— Ето, заповядайте — бърза усмивка и вече я нямаше. Тоби не подозираше, че чаят е специален сорт, доставен от „Фортнъм и Мейсън“, нито, че бе сервиран в порцелан „Айриш Балийк“, но усети чудесния му вкус. Всъщност в този кабинет всичко бе чудесно, а най-вече спретнатият дребен човек, седнал в креслото срещу него. Клифтън Лоурънс бе по-нисък, отколкото очакваше Тоби, но за сметка на това излъчваше авторитет и власт.

— Не мога да ви кажа колко съм благодарен за тази среща — каза Тоби. — Съжалявам, че ви подведох така…

Клифтън Лоурънс отметна назад глава и се засмя.

— Мен ли си подвел? Между другото вчера обядвах с Голдуин. Отидох да видя само дали талантът ти съответства на куража. Оказа се, че е така.

— Но вие излязохте — възкликна Тоби.

— Драги момко, не е необходимо да изядеш цял буркан хайвер, за да кажеш дали е добър, нали? На шейсетата секунда вече знаех какво представляваш.

Тоби усети отново как еуфорията се надига отвътре. След мрачното отчаяние през нощта да се издигнеш толкова високо, да ти върнат отново живота…

— Имам някакво предчувствие за теб, Темпъл — каза Клифтън Лоурънс. — Мисля, че би било забавно да хвана някой от младите и да изградя кариерата му. Реших да те взема за свой клиент.

Радостта избухна в Тоби. Искаше да стане и да крещи. Клифтън Лоурънс щеше да бъде негов агент!

— Ще се занимавам с теб при едно условие — продължаваше Лоурънс. — Да правиш точно, каквото ти кажа. Не го правя от увлечение. Мръднеш ли само веднъж, свършваме. Ясно ли ти е?

Тоби кимна бързо.

— Да, сър. Разбирам.

— Първото нещо е да погледнеш истината в очите — той се усмихна на Тоби и продължи. — Играеш ужасно. Последна дупка си.

Все едно, че го ритна в стомаха. Клифтън Лоурънс го бе довел тук, за да го накаже за глупавия номер с телефона. Нямаше да го вземе…

Но дребничкият агент каза:

— Миналата вечер беше аматьорска. И ти си точно това — аматьор.

Клифтън Лоурънс стана от стола и започна да се разхожда.

— Ще ти кажа какво имаш в себе си и какво още ти трябва, за да станеш звезда.

Тоби седеше и слушаше.

— Да започнем от материала — продължи Клифтън. — Можеш да го намажеш с масло, да го поръсиш със сол и да ходиш да го предлагаш по ложите в театъра.

— Да, сър. Всъщност някои неща са малко изтъркани. Но…

— Второ. Нямаш стил.

Тоби усети ръцете си да изтръпват.

— Но публиката като че ли…

— Трето. Не знаеш как да се движиш. Абсолютно дърво си.

Дребничкият агент се приближи до него, погледна го и каза меко, прочел мислите му:

— И като си толкова лош, какво правиш тук, така ли? Тук си, защото имаш нещо, дето не се купува с пари. Като застанеш там, на сцената, публиката иска да те изхруска. Обичат те. Ясно ли ти е колко струва това?

Тоби пое дълбоко въздух и се отпусна.

— Кажете ми.

— Повече, отколкото си мечтал някога. С подходящ материал и добър наставник, ти можеш да станеш звезда.

Тоби седеше, унесен от топлината в думите на Клифтън Лоурънс. Сякаш животът му бе минал през всичко това и той вече беше звезда. Точно както майка му бе обещала.

— Ключът към успеха на актьора е индивидуалността — продължаваше агентът. — Нея нито можеш да я купиш, нито можеш да я подправиш. Трябва да си роден с нея. Ти си късметлия, момчето ми.

Погледна златния си часовник „Пиаже“ и каза:

— Уредил съм ти среща с О’Ханлън и Рейнгър в два. Това са най-добрите комедийни автори в бизнеса. Работят за всички големи комици.

Тоби рече притеснено:

— Страхувам се, че нямам достатъчно па…

Клифтън Лоурънс го прекъсна с щедър жест.

— Няма страшно, момчето ми. Ще ми ги върнеш после.

Дълго след като Тоби излезе, агентът, мисли за него. Усмихваше се при спомена за онова открито, невинно лице с доверчивите, непокварени очи. Не бе представял неизвестен — актьор от много години. Всички негови клиенти бяха звезди и всяка студия се домогваше до услугите им. В това отдавна нямаше тръпка. Началото бе къде-къде по-интересно и по-стимулиращо. Чисто предизвикателство бе да вземе това необработено, младо момче и да го издигне. Да направи от него една свежа придобивка. Клифтън имаше чувството, че това преживяване ще му донесе радост. Харесваше му това момче. Наистина много му харесваше.

Срещата се състоя в студиото на „20 Сенчъри фокс“ на булевард „Пико“ в западната част на Лос Анджелис. Там беше офисът на О’Ханлън и Рейнгър. След кабинета на Клифтън Лоурънс Тоби отново очакваше нещо разкошно, но стаята на авторите бе малка и разхвърляна. Намираше се в едно дървено бунгало в дъното на снимачната площадка. Невзрачна секретарка на средна възраст, с плетена жилетка, въведе Тоби в кабинета. Стените бяха мръсно зелени и единственото нещо върху тях бе олющена черна дъска с надпис „НАСРЕЩЕН ПЛАН“, като трите последни букви бяха сгъчкани една в друга. Изпочупена щора частично спираше слънчевите лъчи, падащи върху мръсния кафяв килим, протрит до канавата. Двете издраскани бюра, долепени едно до друго, бяха покрити с хартия, моливи и полупразни картонени чашки с кафе.

— Здрасти, Тоби. Извинявай за бъркотията. Чистачката има почивен ден — поздрави го О’Ханлън. — Аз съм О’Ханлън. А това е… — той посочи съдружника си. — Това е ъ-ъ…

— Рейнгър.

— А, да. Това е Рейнгър.

О’Ханлън беше едър, закръглен и носеше очила с рогови рамки. Рейнгър бе дребен и слаб. Двамата бяха в началото на трийсетте и от десет години представляваха успешен писателски тандем. През времето, в което работи с тях, Тоби Винаги ги наричаше „момчетата“.

— Разбрах, момчета, че ще пишете някакви смешки за мен — каза той.

О’Ханлън и Рейнгър си размениха погледи. Рейнгър каза:

— Клиф Лоурънс смята, че ще бъдеш новият секс символ на Америка. Дай да видим какво можеш. Играл ли си досега?

— Разбира се — отвърна Тоби.

Изведнъж си спомни какво бе казал Лоурънс за неговата игра и се почувства несигурен.

Двамата автори седнаха на канапето и скръстиха ръце.

— Забавлявай ни — каза О’Ханлън.

Тоби ги погледна.

— Така направо?

— А ти какво искаш? — каза Рейнгър. — Интродукция от шейсетчленен оркестър?

После се обърна към О’Ханлън и каза:

— Добре, свържи се с музикалния отдел.

„Ега ти чвора — помисли си Тоби. — И двамата сте пълни лайна за мен.“

Беше ясно какво искат — да го накарат да се скапе, за да се обадят на Клифтън Лоурънс и да кажат: „Не можем нищо да направим. Той е схванат.“ Е, нямаше да им мине номерът. Лепна си усмивката и влезе в пародията на Абът и Костело.

— Хей, Лу, не те ли е срам. Превърнал си се на отрепка. Защо не си намериш работа?

— Аз си имам работа.

— Какво работиш?

— Търся работа.

— И на това работа ли му викаш?

— Естествено. Цял ден съм зает, имам си работно време и се прибирам вкъщи за вечеря.

Двамата го изучаваха, претегляха и анализираха. По средата на номера започнаха да си говорят все едно, че го нямаше в стаята.

— Не знае как да стои.

— Маха с ръце като че цепи дърва. Да вземем да му измислим някой дърварски номер.

— Много се напъва.

— Боже, ами с тоя материал ти нямаше ли да се напъваш?

Тоби се разстройваше все повече и повече. Нямаше защо да стои и да слуша обидите на тия маниаци. Може би и материалът им не струваше в крайна сметка.

Накрая не издържа и спря. Гласът му трепереше от гняв.

— Хич не съм умрял за вас, копелета. Благодаря за гостоприемството.

И тръгна към вратата.

Рейнгър се изправи искрено изненадан.

— Хей, какво ти става, бе?

Тоби се обърна побеснял.

— Какво няма да ми става, бе, да ви го забия? Вие… вие сте… — беше толкова раздразнен, че сълзите му напираха.

Рейнгър се обърна към О’Ханлън с шашардисано изражение.

— Май сме му наранили сърцето.

— Айде стига!

Тоби пое дълбоко дъх.

— Вижте какво, вие двамата. Не ми пука дали ме харесвате или не…

— Ние те обичаме! — възкликна О’Ханлън.

— Ти си душица! — добави Рейнгър.

Тоби гледаше ту единия, ту другия, напълно зашеметен.

— Какво? Държахте се като…

— Знаеш ли какво ти куца, Тоби? Не си уверен в себе си. Отпусни се. Вярно е, че има още много да учиш, но нали ако беше Боб Хоуп, нямаше да си сега тук?

О’Ханлън добави:

— И знаеш ли защо? Защото Боб днес е в „Кармел“.

— Да играе голф. Ти голф играеш ли? — попита Рейнгър.

— Не.

Двамата автори се спогледаха безпомощно.

— Айде-е. Отидоха всичките вицове за голфа. Мамка му!

О’Ханлън вдигна телефона.

— За За, моля те донеси малко кафе.

Затвори и се обърна към Тоби.

— Знаеш ли колко бъдещи комици има в тая никаква работа дето я вършим ние, а?

Тоби поклати глава.

— Ще ти кажа точно. Три милиарда седемстотин двайсет и осем милиона по данни от вчера в шест вечерта. Без да броим братчето на Милтън Бърл. По пълнолуние всички те изпълзяват от дърветата. А големите комици са само пет-шест. Другите никога няма да станат такива. Комедията е най-сериозната работа на света. Да бъдеш смешен — това е прокълнат, тежък труд, без значение дали си комик или комедиант.

— Каква е разликата?

— Огромна. Комикът отваря смешни врати. Комедиантът отваря вратите смешно.

Рейнгър попита:

— Замислял ли си се какво прави един комедиант велик, а друг — скапан?

— Материалът — каза Тоби, за да ги изчетка.

— На! Последният виц е измислен от Аристофан. Всички майтапи са еднакви в основата си. Джордж Бърнс може да каже същите шест вица, които е казал предишният актьор, но пак ще изкара повече смях. И знаеш ли защо? Индивидуалността.

Така му говореше и Клифтън Лоурънс.

— Без нея си нищо, никой. Започваш от индивидуалността и я превръщаш в роля. Да вземем Хоуп. Ако излезе и каже монолог на Джак Бени, ще гръмне. Защо? Защото е изградил образ. Защото публиката очаква от него точно това. Когато видят Хоуп, те искат да слушат бързи майтапи. Той е готиният наперен тежкар, градският пич, който си търси боя. Джак Бени е точно обратното. Той може да не знае какво да прави с монолог на Боб Хоуп, но може да направи две минути пауза и да накара публиката да крещи. Всеки от братята Маркс има свой облик. Фред Алън е единствен. Сега да се върнем към теб. Знаеш ли къде ти е проблемът, Тоби? Ти си по малко от всичко. Имитираш всички големи. Това върви, ако искаш да играеш в „Лосовете“ до края на живота си. Но ако си тръгнал към големите игри, ще трябва да си изградиш собствен образ. Като излезеш на сцената, още преди да си отворил уста, те трябва да знаят, че това е Тоби Темпъл. Разбираш ли ме?

— Да.

О’Ханлън взе думата.

— Знаеш ли какво имаш Тоби? Любвеобилно лице. Ако не бях вече сгоден за Кларк Гейбъл, щях да съм луд по теб. Ти си наивно сладък. Ако успееш да го вържеш както трябва, това може да ти донесе цяло шибано богатство.

— Да не говорим за богатото шибане — вметна Рейнгър.

— Ти може да се оправяш с неща, които другите не могат. Като момче от детски хор, което произнася четирибуквени думи и ти си мислиш, че е сладко, защото не вярваш да разбира какво говори. Като влезе, ти нали попита дали ние ще ти пишем вицовете? Отговорът е не. Това тук не е магазин за вицове. Това, което ще направим, е да ти покажем с какво разполагаш и как да го използваш. Ще ти скроим образ. Е, какво ще кажеш?

Тоби отново ги изгледа един по един, ухили се щастливо и каза:

— Да запретваме ръкави и — на работа.

След това Тоби обядваше всеки ден с О’Ханлън и Рейнгър в студията. Столовата на „20 Сенчъри фокс“ беше огромна зала, вечно пълна със звезди. Всеки божи ден Тоби се сблъскваше с Тайрън Пауър, Лорета Янг, Бети Грабъл, Дон Амичи, Алис Фей, Ричард Уидмарк, Виктор Мечър, братята Риц и десетки други. Някои седяха по масите в голямата зала, други обядваха в малката служебна стая до главната столова. Тоби обичаше да ги гледа. След време щеше да бъде един от тях, хората щяха да го молят за автограф. Вече бе поел по своя път и щеше да стане по-велик от всеки друг.

Алис Танър бе очарована от това, което се случваше с Тоби. „Знаех, че ще успееш, скъпи! Толкова се гордея с теб.“

Той се усмихваше и не казваше нищо.

Тоби водеше дълги разговори с О’Ханлън и Рейнгър за новата роля, която трябваше да направи.

— Значи той си мисли, че е добре възпитан и подготвен за живота, обаче всеки път, когато се сблъска с нещо, оплесква всичко — каза О’Ханлън.

— Какво да работи? — попита Рейнгър. — Да разбърква метафори?

— Този тип трябва да живее с майка си. Обича едно момиче, но го е страх да напусне дома си и да се ожени. Сгоден е за нея от пет години.

— Десет е по-смешно.

— Точно така! Десет години. Майка му би спряла и бесен пес. Всеки път, когато Тоби иска да се жени, тя се разболява от нова болест. Списание „Тайм“ й звъни всяка седмица, за да чуе новостите в медицината.

Тоби седеше и слушаше, очарован от бързия поток на диалога. Никога не бе работил с истински професионалисти и сега това му доставяше удоволствие. Особено след като бе станал център, на внимание. На О’Ханлън и Рейнгър им трябваха три седмици да напишат текст за Тоби и когато му го показаха, той бе потресен. Беше добър. Направи няколко предложения, добави един-два реда, зачеркна други два и Тоби Темпъл беше готов. Клифтън Лоурънс го повика.

— Правиш премиера събота вечер в „Боулинг Бол“.

Тоби го изгледа. Очакванията му бяха за „Сиро“ или „Трокадеро“.

— Какво представлява „Боулинг Бол“?

— Малък клуб на юг от „Западен Булевард“.

Тоби посърна.

— Никога не съм чувал за него.

— И те не са чували за теб. Това е целта, момчето ми. Ако там изгърмиш, никой няма да разбере.

Освен Клифтън Лоурънс.

„Боулинг Боул“ беше дупка. Не можеше да се опише иначе. Точно копие на десетките хиляди мръсни малки барчета, разпръснати из цялата страна. Пристан за неудачници. Тоби бе играл там хиляди пъти. Собствениците бяха все мъже на средна възраст, а посетителите — работници с дочени дрехи, отишли да изпълнят ритуалното събиране с приятелчетата си, да обсъдят уморените келнерки с дълбоките деколтета и да си кажат два-три мръсни вица над чаша евтино уиски или бира. Представлението се изнасяше на малко разчистено място в далечния край на стаята, където свиреха трима уморени музиканти. Програмата откри певец-хомосексуалист, последваха го акробатка в трико и накрая стриптизьорка със сънлива кобра.

Тоби бе седнал на маса в дъното на салона заедно с Клифтън Лоурънс, О’Ханлън и Рейнгър. Гледаше другите номера, слушаше публиката и се опитваше да прецени настроението й.

— Бираджии — каза презрително.

Клифтън отвори уста да го среже, но като видя изражението му, се въздържа. Тоби бе уплашен. Клифтън знаеше, че е играл преди на такива места, но сега беше друго. Беше изпит.

Лоурънс каза тихо:

— Ако успееш да сложиш бираджиите в джоба си, ония с шампанското са фасулска работа. Тези хора бачкат цял ден, Тоби. Когато излязат навън искат да получат нещо за париците си. Ако накараш тях да се смеят, ще можеш да накараш всеки.

В този момент Тоби чу конферансието да обявява неговото име.

— Избий ги, тигре! — каза О’Ханлън.

Тоби излезе.

Стоеше на сцената, напрегнат и съсредоточен. Изследваше публиката като разтревожен звяр, надушил опасност в гората.

Публиката бе хилядоглава ламя. Всяка глава бе различна и той трябваше да накара ламята да се смее. Пое дълбоко дъх. „Обичайте ме“ помоли се наум.

Започна да играе.

Никой не го слушаше. Никой не се засмя. Тоби почувства студена пот да избива на челото му. Номерът не ставаше. Задържа усмивката си и продължи да надвиква шума и говора. Не можеше да им привлече вниманието. Искаха си голите курви. Бяха ги залъгвали прекалено много вечери с бездарни, невесели комедианти. Тоби продължи да говори лице в лице с безразличието им. Продължаваше, защото нямаше какво друго да прави. Вдигна поглед и видя Клифтън Лоурънс и момчетата, които гледаха с угрижен вид.

Тоби говореше. В салона нямаше публика, просто хора, които говореха един с друг, обсъждаха проблемите си, живота си. Те не се интересуваха дали Тоби е там или на милион мили от тях. Дали е жив или мъртъв. Гърлото му пресъхна от страх и вече трудно изваждаше думите. С крайчеца на окото си видя как управителят тръгва към оркестъра. Щеше да започне музиката, да му изключат микрофона. Всичко свърши. Дланите му бяха мокри, а червата — пихтия. Имаше чувството, че по крака му се стича топла урина. Беше толкова нервен, че започна да бърка думите. Не му пукаше за Клифтън Лоурънс или за авторите. Бе изцяло обзет от срам. Управителят стоеше до оркестъра и говореше с музикантите. Те гледаха към Тоби и един от тях кимна. Тоби продължи отчаяно да говори, искаше да свърши час по-скоро, да избяга оттам и да се скрие.

Жена на средна възраст, седнала на масата точно пред Тоби се изхили на една от шегите. Компанията й спря и се заслуша. Тоби продължаваше да говори в транс. Другите на масата вече слушаха и се смееха. След това другата маса.

И другата. Бавно, разговорите стихнаха. Те го слушаха. Смехът започна да се чува все по-често. След това стана постоянен. И все по-силен. И по-силен. Хората в салона се бяха превърнали в публика. И той ги хвана. Хвана ги, мамицата им! Вече нямаше значение, че е в евтина кръчма, пълна с бирени търбуси. От значение бе само смехът им, любовта им. Те прииждаха към Тоби на вълни. Първо ги накара да се смеят, после — да викат. Никога не бяха виждали нещо подобно, нито в това унило място, нито някъде другаде. Ръкопляскаха и крещяха. Още преди да свърши, проклетниците направиха всичко на пух и прах. Бяха свидетели на раждането на феномен. Естествено, не подозираха. Но Клифтън Лоурънс, О’Ханлън и Рейнгър знаеха. И Тоби Темпъл го знаеше.

Господ най-после се бе проявил.

Преподобният Демиан замахна с горящата факла към лицето на Джоузефин и извика: „О, Всемогъщи Боже, изгори навеки злото в това грешно дете“, а сборището изрева: „Амин!“ Джоузефин чувстваше как пламъците близват лицето й, а преподобният Демиан извиси глас: „Помогни на тази грешница да прогони Дявола, о Боже. С молитвите си ний ще го изтръгнем, ще го изгорим, ще го удавим.“ Ръце я хванаха и потопиха лицето й в студената вода. Тя започна да се мята, да се бори за глътка въздух, докато гласовете припяваха в нощта и молеха Всемогъщия за помощ. Когато я извадиха, тя бе почти безчувствена. Преподобният Демиан обяви: „Благодари ти, Исусе мили, за твоята прошка. Тя е спасена! Тя е спасена!“ Настана голямо оживление, всички бяха с приповдигнат дух, освен Джоузефин, чиито главоболия станаха още по-лоши.

10

— Уредих ти договор в Лас Вегас — каза Клифтън на Тоби. — Говорих с Дик Ландри да поработи върху програмата ти. Той е най-добрият режисьор за нощни клубове в бизнеса.

— Фантастично! В кой хотел? „Фламинго“ или „Тъндърбърд“?

— „Оазис“.

— „Оазис“? — Тоби погледна да види дали Клиф не се шегува. — Никога не…

— Знам — усмихна се Клиф. — Никога не си чувал за него. Всичко е точно. И те не са чували за теб. Освен това те не наемат теб, а наемат мен. Разчитат на думата ми, че си добър.

— Не се безпокой — обеща Тоби. — Ще бъда.

Тоби каза новината на Алис Танър, точно преди да тръгне за Лас Вегас.

— Знам, че ще станеш голяма звезда — каза тя. — Твой ред е. Ще те обожават, скъпи.

Прегърна го и каза:

— Кога ще тръгваме и какво да облека на премиерата на младия гений-комик?

Тоби поклати съжалително глава.

— Бих искал да ще взема с мен, Алис. Лошото е, че ще работя през нощта, а през деня ще репетирам новия материал.

Тя се опита да прикрие разочарованието си.

— Разбирам — притисна го още по-силно. — Колко време ще те няма?

— Не знам още. Виждаш ли, това е някакъв открит договор.

Алис почувства някаква тревога, но усети, че се държи глупаво.

— Обаждай се, когато можеш — каза тя.

Тоби я целуна и излезе с танцова стъпка през вратата.

Лас Вегас сякаш бе създаден единствено за удоволствие на Тоби Темпъл. Почувства го в мига, в който влезе в града. Той бе зареден с енергия, пулсираща в резонанс със силата, изгаряща Тоби отвътре. Летя заедно с О’Ханлън и Рейнгър. Когато кацнаха на летището, там ги чакаше лимузина от хотел „Оазис“. Тоби усети за първи път вкуса на града, който скоро щеше да бъде негов. С удоволствие се отпусна в огромната черна кола, а шофьорът го попита:

— Как мина полетът, господин Темпъл?

„Малките хора са винаги тези, които подушват успеха, преди действително да се появи“ помисли си Тоби.

— Обичайната скука — отвърна безгрижно.

Видя как О’Ханлън и Рейнгър си размениха бързи усмивки и им се ухили насреща. Чувстваше ги много близки. Бяха един екип. Най-добрият дяволски екип в шоу бизнеса.

„Оазис“ бе вън от бляскавата алея. Доста далеч от по-известните хотели. Когато лимузината наближи, Тоби видя, че той не е така голям и лъскав като „Фламинго“ или „Тъндърбърд“, но с нещо бе по-добър, много по-добър. Имаше гигантски светещ надпис над входа:

Името на Тоби бе изписано с огромни букви, които изглеждаха сто стъпки високи. Нито един надпис не бе по-красив от този в целия проклет свят.

— Виж само! — каза възхитен.

О’Ханлън погледна надписа и каза:

— Я виж ти, Лили Уолъс! — и се разсмя. — Не се безпокой, Тоби. След премиерата ще бъдеш отгоре й.

Тоби бе посрещнат и лично изпратен до апартамента за него от Паркър, управителя на „Оазис“, човек на средна възраст с пожълтяло лице. През целия път повтаряше:

— Не мога да ви кажа какво удоволствие за нас е, че сте тук, господин Темпъл. Ако имате нужда от нещо, каквото и да е, само ми позвънете.

Тоби усещаше, че това посрещане е за Клифтън Лоурънс. За първи път знаменитият агент договаряше клиент за този хотел. Управителят се надяваше, че може по-късно да получи някоя от големите звезди на Лоурънс.

Апартаментът бе огромен. Състоеше се от три спални, хол, кухня, бар и тераса. На масата в хола стояха бутилки отбрани питиета, цветя и огромна купа с пресни плодове и сирена, подарък от управата.

— Надявам се, че това е задоволително, господин Темпъл? — каза Паркър.

Тоби се огледа и помисли за всички малки мръсни, бъкащи от хлебарки и дървеници хотелчета, в които бе живял.

— Да. Добре е.

— Господин Ландри се обади преди час. Наредих да разчистят Огледалната стая за репетициите ви в три часа.

— Благодаря.

— Пак ви казвам, ако нещо ви потрябва… — повтори управителят и излезе.

Тоби поглъщаше обстановката. Щеше да живее в такива места до края на живота си. Щеше да има всичко — курви, пари, аплодисменти. Най-вече аплодисменти. Хората щяха да седят там, да се смеят, да го поздравяват и да го обичат. Това беше неговата храна и питие. Нямаше нужда от нищо друго.

Дик Ландри беше в средата на трийсетте си години. Слаб, висок оплешивяващ мъж с дълги, стройни крака. Започна като циганин на Бродуей и от статист стана първи танцьор, после хореограф и накрая режисьор. Ландри имаше нюх и усет за това какво искаше публиката. Не можеше да превърне лош номер в добър, но можеше да го направи да изглежда добър, а от добър номер можеше да направи сензация. Преди десетина дни не беше и чувал за Тоби Темпъл, но се съгласи да прекъсне претоварената си програма само защото Клифтън Лоурънс го бе помолил. А Клифтън бе този, който даде първия старт на Ландри.

Петнайсет минути след срещата с Тоби, Дик Ландри бе убеден, че работи с талант. Слушаше монолога на Тоби и от време на време се улавяше да се смее високо — нещо, което рядко му се случваше. Не беше заради вицовете, а от хитрия начин, по който Тоби ги разправяше. Бе толкова патетично искрен, че ти разбиваше сърцето. Беше миличкото Малко Пиленце, ужасено, че небето може да падне върху главата му. Искаше ти се да изтичаш, да го прегърнеш и да му кажеш, че всичко е наред.

Когато Тоби свърши, всичко, което Ландри успя да направи, бе да се удържи да не изръкопляска. Качи се на сцената и каза на Тоби с ентусиазъм:

— Добър си. Наистина си добър.

Тоби отвърна, доволен:

— Мерси. Клиф каза, че ти можеш да ми покажеш как да стана велик.

— Ще опитам. Първото нещо е да се научиш да разграничаваш талантите си. Ако само стоиш и разправяш вицове, никога няма да станеш повече от най-обикновен комик. Дай да те чуя как пееш.

Тоби се намръщи.

— Купи си канарче. Аз не мога.

— Опитай, опитай.

Тоби опита. Ландри бе доволен.

— Гласът ти не е кой знае какво, но имаш ухо. С подходящи песни можеш да ги избудалкаш, че си Синатра. Ще се обадим на някой композитор да ти напише малко специален материал. Не искам да пееш това, което пеят всички. Дай да видим как се движиш.

Тоби тръгна.

Ландри го изучаваше внимателно.

— Добре, добре. Няма да станеш танцьор, но ще те направя да изглеждаш като такъв.

— Защо? — попита Тоби. — Танцьори и певци под път и над път.

— Комици също — сряза го Ландри. — Аз ще те превърна в артист.

Тоби се ухили и каза:

— Да запретваме ръкави и — на работа.

Работата започна. О’Ханлън и Рейнгър присъстваха на всички репетиции, добавяха изречения, измисляха нови текстове и гледаха как Ландри направлява Тоби. Беше убийствен цикъл. Тоби репетираше, докато не го заболи и последният мускул, но за сметка на това свали пет килограма и стана здрав и пъргав. Взимаше уроци по пеене всеки ден и накрая започна да пее насън. Разучаваше новите номера с момчетата, после новите песни, написани специално за него и накрая отново идваше време за репетиция.

Почти всеки ден Тоби намираше в кутията съобщение, че Алис Танър се е обаждала. Припомни си как тя искаше да го задържи. „Не си готов още.“ Но той бе вече готов, и то въпреки нея. Да върви по дяволите. Изхвърляше бележките и те накрая престанаха. А репетициите продължиха.

Така изведнъж дойде и премиерата.

Има някаква мистика около раждането на нова звезда. Все едно, че изведнъж се изпраща телепатично послание към четирите краища на света на шоу бизнеса. Чрез някаква магическа алхимия, новината се разнася до Лондон и Париж, до Ню Йорк и Сидни. Където има театър, за това се говори.

Пет минути след като Тоби Темпъл излезе на сцената на хотел „Оазис“, се понесе мълвата за нова звезда на хоризонта.

Клифтън Лоурънс долетя за премиерата на Тоби и остана за вечерното представление. Тоби бе поласкан. Клифтън пренебрегваше другите си клиенти заради него. Когато Тоби завърши, двамата се отправиха към денонощното кафене на хотела.

— Видя ли ги всичките тия знаменитости? — попита Тоби. — Без малко да пукна, когато дойдоха в гримьорната да ме поздравяват.

Клифтън се усмихна на неговия ентусиазъм. Толкова приятна разлика от всичките останали разглезени клиенти. Тоби бе котенце. Сладко, синеоко котенце.

— Те познават таланта като го видят — каза Клифтън. — „Оазис“ също. Искат да подновят договора с теб. От шестстотин и петдесет на хиляда на седмица.

Тоби изпусна лъжичката.

— Хиляда на седмица? Това е фантастика, Клиф!

— Освен това имам и две предложения от „Тъндърбърд“ и „Ел Ранчо“.

— Вече? — Тоби вече летеше.

— Хайде, не се подмокряй. Искат те за малката зала — той се усмихна. — Започва старата песен, Тоби. За мен вече си име, за себе си вече си име, но за имената — име ли си?

Изправи се.

— Трябва да хвана самолета за Ню Йорк. Утре летя, за Лондон.

— Лондон? Кога се връщаш?

— След няколко седмици. — Надвеси се над него и каза: — Слушай сега, момчето ми. Имаш още две седмици тук. Все едно си на училище. Искам всяка вечер, когато застанеш на тая сцена да мислиш как да бъдеш по-добър. Досега навивах О’Ханлън и Рейнгър да останат. Готови са да работят с теб ден и нощ. Използвай ги. Ландри ще идва всяка седмица да види как вървят нещата.

— Добре — каза Тоби. — Благодаря ти, Клиф.

— О, щях да забравя — каза нехайно Клифтън Лоурънс.

Извади от джоба си малък пакет и го подаде на Тоби.

Вътре имаше чифт диамантени копчета за ръкавели с формата на звезда.

Когато имаше свободно време, Тоби почиваше край огромния басейн на гърба на хотела. В програмата участваха двайсет и пет момичета и десет-петнайсет от тях винаги ходеха да се пекат там по бански. В следобедната жега изглеждаха като късно разцъфтели цветя, кое от кое по-хубаво. Тоби никога не бе имал проблем с момичетата, но сега за него това бе напълно ново преживяване. Те никога не бяха чували за Тоби Темпъл преди, но името му бе изписано с големи букви над входа. Това бе достатъчно. Той бе Звезда и те се състезаваха една с друга за привилегията да легнат с него.

Последвалите две седмици бяха чудесни. Тоби се събуждаше по обяд, закусваше в трапезарията, където раздаваше автографи и после час-два репетираше. Накрая взимаше една-две дългокраки красавици от басейна и се качваше да се потъркаля с тях в леглото.

Той научи нещо ново. Заради оскъдните костюми, които носеха, те бръснеха цялото си окосмяване отдолу, като оставяха само малка къдрава ивица по средата и по този начин отворът бе по-достъпен.

— Това е като любовен еликсир — сподели с Тоби едно от момичетата. — Няколко часа в тесни панталони и ставаш буйстваща нимфоманка.

Тоби не се мъчеше да запомни имената им. Всички бяха „мила“ или „скъпа“ и се сливаха в чудна, чувствена смесица от бедра, устни и тръпнещи тела.

През последната седмица на Тоби в „Оазис“ при него дойде посетител. Тъкмо бе завършил първото шоу и сваляше грима от лицето си, когато на вратата в гримьорната се почука, камериерът влезе и каза приглушено:

— Господин Ал Карузо ви кани на масата си.

Ал Карузо беше едно от големите имена в Лас Вегас. Притежаваше изцяло един хотел, а се носеха слухове, че има дял и в един-два други. Говореше се, че е свързан с мафията, но това не засягаше Тоби. Важното бе, че ако се хареса на Ал Карузо, ще може да разчита на твърди ангажименти в Лас Вегас до края на живота си. Набързо се облече и влезе в салона да се срещне с него.

Ал Карузо беше нисък, около петдесетгодишен човек със сива коса, блестящи топли кафяви очи и коремче. Напомняше някакъв миниатюрен Дядо Коледа. Когато Тоби приближи масата, Карузо стана, протегна ръка, усмихна се сърдечно и каза:

— Ал Карузо. Просто исках да ти кажа какво мисля за теб, Тоби. Вземи си стол.

На масата седяха още двама мъже в тъмни костюми. Изглеждаха еднакво безлично, пиеха кока кола и не обелиха дума през цялото време.

Тоби така и не научи имената им. Обикновено вечеряше по това време, но Карузо току-що бе привършил с яденето, а той, въпреки стържещия глад, не искаше да изглежда като че ли храната го интересува повече от срещата с големеца.

— Дълбоко съм впечатлен от теб, момче — каза Карузо и погледна Тоби с игривите си кафяви очи. — Наистина.

— Благодаря, господин Карузо — каза щастливо Тоби. — Това означава много за мен.

— Наричай ме Ал.

— Да, сър… Ал.

— Имаш бъдеще, Тоби. Виждал съм много други да идват и да си отиват, обаче талантливите остават. Ти имаш талант.

Почувства как приятна топлина залива тялото му. За момент се поколеба дали да не каже на Карузо да обсъди деловите въпроси с Клифтън Лоурънс, но после реши, че е по-добре сам да направи сделката. „Ако Карузо е толкова впечатлен от мен, — помисли Тоби — аз мога да се оправя по-добре от Клиф.“ Реши да остави Ал Карузо пръв да направи предложение, а после здраво да се пазари.

— Почти се напиках от смях — каза Карузо. — Оня маймунският номер е най-смешното нещо, което съм чувал.

— От вашите уста това е истински комплимент — каза Тоби с искрен глас.

Очите на малкия Дядо Коледа сълзяха от смях. Избърса ги с копринена кърпа и се обърна към придружителите си.

— Казах ли, че е страшно смешен?

Двамата кимнаха.

Ал Карузо отново погледна Тоби.

— Та да ти кажа защо дойдох да те видя.

Това бе вълшебен момент — той прекрачваше прага към славата. Клифтън Лоурънс бе някъде из Европа, зает с разни сделчици за така наречените си клиенти, а трябваше да бъде тук за тази сделка. Е, голяма изненада щеше да го чака като се върне.

Тоби се наведе напред, усмихна се заинтригувано и каза:

— Слушам те, Ал.

— Мили те обича.

Примигна, зачуден да не е пропуснал нещо. Възрастният мъж го гледаше с искрящи очи.

— Извинявай — рече Тоби смутено. — Какво каза?

Ал Карузо се усмихна топло.

— Мили те обича. Тя ми каза.

Мили? Това съпругата на Карузо ли беше? Или дъщеря му? Тоби отвори уста, но бе прекъснат.

— Тя е страхотно дете. Имам я от три, четири години — погледна към ония двамата. — Четири години?

Те кимнаха.

Ал Карузо се обърна отново към Тоби.

— Аз го обичам това момиче, Тоби. Луд съм по нея.

Почувства как в лицето му не остава и капка кръв.

— Господин Карузо…

— Ние с Мили имаме уговорка. Аз не й изневерявам, освен със съпругата си, и тя не ми изневерява, освен, ако не ми каже — прониза го е поглед и този път Тоби видя нещо скрито зад ангелската усмивка, което вледени кръвта му.

— Знаеш ли какво, Тоби? Ти си първият мъж, с когото ми изневерява — обърна се към другите двама на масата. — Вярно ли е?

Те кимнаха.

Когато Тоби проговори, гласът му трепереше.

— Кълна се в Бога, не знаех, че Мили е Ваша приятелка. Дори да го бях сънувал, нямаше да я докосна. Щях да минавам на една миля от нея, господин Карузо…

Дядо Коледа го погледна.

— Ал. Викай ми Ал.

— Ал — гласът му хриптеше. Тоби почувства как потта се стича под мишниците му. — Виж, Ал. Никога повече няма да я видя, повярвай ми. Никога. Аз…

Карузо продължаваше да го наблюдава.

— Ей, ама ти май изобщо не ме слушаш.

Тоби преглътна.

— Не е вярно. Слушах те. Чух всяка твоя дума. Не трябва да се тревожиш за…

— Казах, че детето те обича. Ако тя те иска, трябва да те има. Искам да бъде щастлива. Разбираш ли?

— Аз… — мислите му препускаха. В момент на умопомрачение реши, че човекът срещу него търси отмъщение. Вместо това Ал Карузо му предлагаше приятелката си. Тоби почти се засмя от облекчение. — Божичко, Ал, разбира се. Както искаш.

— Както иска Мили.

— Да. Както иска Мили.

— Знаех си, че си хубав човек — каза Карузо и се обърна към другите двама. — Казах ли, че е хубав човек?

Те кимнаха и безшумно отпиха от колите си. Ал Карузо се изправи. Двамата мигновено станаха и заеха местата си от двете му страни.

— Аз ще уредя сватбата. Ще наемем голямата банкетна зала в „Мароко“. Ти нямаш грижа за това. Аз ще оправя всичко.

Думите сякаш идваха към Тоби от много далеч. Когато мозъкът му успя да ги регистрира и обработи, те изглеждаха безсмислени.

— Чакай малко — възрази той. — Аз не мога…

Карузо сложи силната си ръка върху рамото му.

— Ти си късметлия. Имай предвид, че ако Мили не ме беше убедила, че вие двамата се обичате, ако бях решил, че си я забърсал като някаква курва за два долара, всичко това можеше да има съвсем друг край, ясно ли ти е?

Тоби се улови, че неволно гледа към двамата мъже в черно, които му кимнаха.

— В събота приключваш тук — каза Ал Карузо. — Ще направим сватбата в неделя.

Тоби почувства как гърлото му отново пресъхва.

— Аз… Всъщност работата е там, Ал, че… Аз имам някои ангажименти.

— Ще почакат — ангелското лице светна. — Аз лично ще избера сватбената рокля на Мили. Лека нощ, Тоби.

Тоби стоя, загледан към трите фигури, дълго след като те изчезнаха.

Нямаше и най-малко понятие коя бе Мили.

На другата сутрин страховете му се изпариха. Изненадата от случилото се го беше заварила неподготвен. Но това не беше времето на Ал Капоне. Никой не можеше да го застави да се ожени против волята си. Ал Карузо не беше някакъв долнопробен, мускулест негодник, а уважаван собственик на хотел. Колкото повече мислеше за положението, толкова по-забавно изглеждаше то. Започна да го очертава в главата си като разказ и да си представя смеха, който щеше да предизвика. Всъщност той не се бе изплашил от Карузо, но смяташе да представи всичко, все едно че е бил ужасен. „И отивам аз, значи, на оная маса, а там седи Карузо с шест горили, разбираш ли? Всички с подутини под мишницата, където си държат пищовите.“ О, да, това щеше да стане страшна история. Можеше и върховен номер да направи от него.

До края на седмицата Тоби стоеше далеч от басейна и казиното, избягваше всички момичета. Не че го беше страх от Карузо, но защо да поема излишни рискове? По план трябваше да напусне Лас Вегас в неделя следобед със самолет. Вместо това се обади да докарат кола под наем на паркинга на хотела в събота през нощта. Събра нещата си още преди последното представление, така че да може да тръгне към Лос Анджелис веднага след края. За известно време щеше да стои далеч от Лас Вегас. А пък ако Ал Карузо бе упорит, Клифтън Лоурънс можеше да оправи нещата.

Последното представление бе сензация. За пръв път станаха на крака да му ръкопляскат. Стоеше на сцената и чувстваше как вълни от обич прииждат откъм публиката и го обливат с мека, приятна топлина. Направи един бис, извини се и бързо тръгна към стаята си. Това бяха най-великите три седмици в живота, му. За този кратък период той се издигна от никой, който спеше с келнерки и сакати до Звезда, която свали любовницата на Ал Карузо. Красиви жени го молеха да легне с тях, публиката го обожаваше, а големите хотели го искаха. Успя, но знаеше, че това е само началото. Извади ключа и отключи вратата на стаята. Тогава чу един познат глас:

— Влизай, момчето ми.

Тоби бавно влезе вътре. Ал Карузо стоеше там с двамата си приятели. Моментна тръпка пробяга по гърба на Тоби. Но всичко бе наред. Лицето на Ал Карузо отново грееше и той каза:

— Беше страхотен тази вечер. Тоби. Наистина страхотен.

Тоби започна да се отпуска.

— Публиката беше добра.

Кафявите очи на Карузо блеснаха.

— Ти ги направи добра публика, Тоби. Нали ти казах — имаш талант.

— Благодаря ти, Ал — желаеше да си отидат час по-скоро, за да може да си тръгне.

— Работиш много — Карузо се обърна към двамата си адютанти. — Казах ли, че не съм виждал друг да работи толкова много?

Двамата кимнаха.

Карузо отново се върна към Тоби.

— Хей, Мили беше доста разстроена, че не си се обадил. Казах й, че е защото работиш много.

— Точно така — отвърна Тоби бързо. — Радвам се, че разбираш, Ал.

Ал се усмихна широко.

— Разбира се. Но знаеш ли какво не разбирам? Защо не се обади да попиташ в колко е сватбата?

— Щях да се обадя утре сутрин.

Ал Карузо се разсмя и каза язвително:

— От Лос Анджелис?

Тоби почувства лек прилив на гняв.

— За какво говориш, Ал?

Карузо го наблюдаваше внимателно.

— Стегнал си целия багаж, а? — плесна го леко по бузата. — Нали ти казах, че ще убия онзи, който посмее да нарани Мили.

— Чакай малко. Честно, за Бога, аз не…

— Ти си добро момче, обаче си глупав, Тоби. Предполагам, че такива са всички гении, а?

Тоби гледаше закръгления, развеселен мъж без да знае какво да каже.

— Повярвай ми — каза сърдечно Ал Карузо. — Аз съм ти приятел. Не искам нищо лошо да ти се случи. Заради Мили. Но щом не ме слушаш, кажи какво да правя? Знаеш ли как се кара магаре да слуша?

Тоби поклати безмълвно глава.

— Първо го удряш с юмрук по главата.

Тоби почувства как страхът се надига в гърлото му.

— Коя ти е по-добрата ръка? — попита Карузо.

— Д-дясната — процеди Тоби.

Карузо кимна мило и се обърна към двамата.

— Счупете я.

Сякаш от въздуха в ръката на единия се появи желязо. Двамата се приближиха до Тоби. Страхът вече го заливаше като река и караше цялото му тяло да трепери.

— За Бога — чу се как казва, обезумял. — Не можеш да направиш това.

Единият го удари силно в стомаха. В следващата секунда Тоби изпита разкъсваща болка, когато автомобилната щанга се стовари върху дясната ръка и строши костите му. Свлече се на пода в непоносима агония. Опита се да извика, но не можа да си поеме дъх. През сълзящите си очи той видя Ал Карузо да се навежда над него, усмихнат.

— Е привлякох ли ти вниманието?

Тоби мъчително кимна.

— Добре — каза Карузо и се обърна към един от мъжете. — Отвори му панталона.

Той се наведе и свали ципа. Взе щангата и извади пениса му.

Карузо за миг спря погледа си на него.

— Късметлия си, Тоби. Наистина важиш.

Тоби бе обладан от непознат дотогава ужас.

— Боже… моля… недей… недей прави това… — изхриптя.

— Няма да ти сторя нищо — каза Карузо. — Докато си добър към Мили, аз съм твой приятел. Но ако някога чуя, че си я обидил с нещо — с каквото и да е, разбираш ли?

Настъпи леко счупената ръка с върха на обувката си и Тоби изкрещя силно.

— Радвам се, че се разбираме — Карузо отново грееше. — Сватбата е в един часа.

Гласът на Карузо изплуваше и потъваше. Тоби почувства как изпада в безсъзнание, но се мъчеше да издържи.

— Не м-мога… Ръката ми…

— Не се притеснявай — каза Карузо. — Докторът е тръгнал насам. Той ще се погрижи за ръката и ще ти даде нещо да не те боли толкова. Момчетата ще дойдат утре да те вземат. Ще се приготвиш, нали?

Тоби лежеше в кошмарна агония, гледаше усмихнатото лице на Дядо Коледа и не вярваше, че всичко това се е случило. Забеляза кракът на Карузо да тръгва отново към ръката му.

— Д-да — изстена. — Ще се приготвя…

И загуби съзнание.

11

Сватбата беше гала-събитие. Състоя се в балния салон на хотел „Мароко“. Изглеждаше, сякаш половината Лас Вегас бе там. Имаше актьори, собственици от всички хотели, танцьорки. А в центъра на всичко това седеше Ал Карузо с двайсетина приятели, тихи, консервативно облечени хора, повечето от тях не пиеха. Пищна украса от цветя покриваше всичко, музиканти ходеха по масите, а до гаргантюанския бюфет имаше два фонтана, от които се лееше шампанско. Ал Карузо се бе погрижил за всичко.

Всички съчувстваха на младоженеца, чиято ръка бе гипсирана поради падане по някакви стълби. Но всички коментираха каква чудесна двойка са с булката и каква великолепна сватба е това.

Тоби бе като замаян от опиатите, които му даде докторът. Цялата церемония сякаш мина покрай него, но когато ефектът от лекарствата започна да отслабва, болката се върна и той отново бе залят от гняв и омраза. Искаше да стане и да крещи пред всички на какво унижение е подложен.

Обърна се към младоженката, застанала в другия край на стаята. Спомни си я. Беше красиво двайсетгодишно момиче с медноруса коса и хубава фигура. Припомни си, че тя се смееше по-високо от другите на неговите истории и го следваше навсякъде. Сети се и за нещо друго. Тя бе една от малкото, които отказаха да легнат с него. Това само изостри апетита му. Вече си спомняше всичко.

— Луд съм по теб — каза й той. — Не ме ли харесваш?

— Разбира се, че те харесвам — отвърна тя. — Но аз си имам приятел.

Защо не я послуша тогава! Вместо това я заведе в стаята си на чашка и започна да й разказва весели истории. Мили се смя толкова много, че не забелязваше какво прави Тоби, докато не се озова в леглото съблечена.

— Моля те, Тоби, недей. Приятелят ми ще се разсърди.

— Забрави го. После ще се погрижа за тоя тъпак. Сега ще се грижа за теб.

Прекараха умопомрачителна любовна нощ. На сутринта, когато Тоби се събуди, я видя да седи на леглото и да плаче. В прилив на благоразположение той я прегърна и попита:

— Ей, скъпа, какво има? Не ти ли хареса?

— Знаеш, че ми хареса, но…

— Хайде, стига — каза Тоби. — Обичам те.

Тя се подпря на лакти, погледна го в очите и каза:

— Наистина ли, Тоби? Искам да кажа наистина?

— Наистина, по дяволите — на нея й трябваше само онова, което щеше да получи след малко. Оказа се истински освежител.

Тя го гледаше как излиза от банята, как бърше косата си и тананика песента от неговото шоу. Искреше от щастие, когато каза:

— Мисля, че те обикнах от първия миг, в който те видях, Тоби.

— Ей, ами това е чудесно. Да си поръчаме закуска.

И така всичко свърши… Докато не започна пак.

Заради тъпата курва, която бе чукал само една нощ, целият му живот стана на гъз.

Сега, изправен там, гледаше как Мили върви усмихната към него в дългата си бяла рокля и се псуваше, псуваше си кура, псуваше и деня, в който бе роден.

Човекът на предната седалка на лимузината цъкна с език и каза възхитено:

— Трябва да ти кажа, че страхотно го изигра, шефе. Тъпото копеле така и не разбра откъде му дойде.

Карузо се усмихна широко. Всичко стана както трябва. Откакто жена му, която имаше амазонски нрав, научи за връзката с Мили, той знаеше, че трябва да открие начин да се отърве от русата танцьорка.

— Напомни ми да проверя дали се отнася добре с нея — каза Карузо меко.

Тоби и Мили се преместиха в малка къща в Бенедикт Кениън. В началото Тоби прекарваше часове да прави планове как да се отърве от брака. Мислеше да направи Мили толкова нещастна, че тя да поиска развод. Или да я натопи с някой друг и сам да поиска развод. Или просто да я остави и да предизвика Карузо да направи нещо. Но един разговор с Дик Ландри промени намеренията му.

Обядваха в хотел „Бел Еър“ няколко седмици след сватбата и Ландри попита:

— Колко добре познаваш Ал Карузо?

Тоби го погледна.

— Защо?

— Не се забърквай с него, Тоби. Той е убиец. Ще ти кажа нещо, което знам със сигурност. По-малкият брат на Карузо се ожени за едно деветнайсетгодишно девойче, излязло направо от девическото. След една година я хванал в леглото с някакъв младеж. Казал на Ал.

Тоби слушаше, а очите му бяха вперени в Ландри.

— Какво е станало?

— Дебилите на Карузо взели месарски сатър и отсекли парчето на младежа. Полели го с бензин и го, запалили пред очите му. След това го оставили, докато му изтекла кръвта и умрял.

Тоби си спомни как Карузо каза: „Отвори му панталона“ и твърдите ръце, които дърпаха ципа. Обля го студена пот. Стомахът му се обърна. Вече знаеше с ужасна сигурност, че изход няма.

Джоузефин откри изхода, когато стана на десет години. Това бе врата към друг свят, където можеше да се крие от наказанията на майка си, от постоянната заплаха на Адския огън и Проклятието. Свят, изпълнен с вълшебство и красота. Седеше в тъмния киносалон с часове и гледаше бляскавите хора на екрана. Всички живееха в красиви къщи, носеха красиви дрехи и бяха толкова щастливи. Мислеше си: „Един ден ще отида в Холивуд и ще живея така.“ Надяваше се майка й да разбере.

Майка й вярваше, че филмите са мислите на Дявола и Джоузефин трябваше да се промъква към киното с пари, изкарани от гледане на малки деца. Днешният филм бе любовна история и тя седеше облегната напред в радостно очакване да започне. Първо се появиха надписите. На тях се четеше: „Продуцент Сам Уинтърс“.

12

Имаше дни, в които Сам Уинтърс чувстваше, че не ръководи филмова студия, а приют за душевноболни, в който прибраните вътре изведнъж излизат и го подгонват. Този ден бе такъв — кризите се трупаха една след друга. Миналата нощ имаше още един пожар, четвъртият поред; спонсорът на „Моят приятел Петкан“ бе обиден от звездата на сериала и искаше да спре снимките; режисьорът Бърт Файърстоун, детето-чудо на студията прекъсна продукцията по средата на филм с пет милиона долара бюджет, а Теси Бранд отказа да играе в друг, който трябваше да започне да се снима след няколко дни.

Шефът на противопожарната охрана и комендантът на студията седяха в кабинета му.

— Какви са поразиите от снощния пожар? — попита Сам.

Комендантът отговори:

— Декорите са напълно разрушени, господин Уинтърс. Сцена 15 трябва да се изгради изцяло, 16 може да се поправи, но ще отидат три месеца.

— Нямаме три месеца — отряза Сам. — Обади се по телефона и вземи нещо под наем от Голдуин. През почивните дни започвай да строиш нови декори. Мобилизирай всички.

Обърна се към пожарникаря, на име Рейли, който му напомняше актьора Джордж Банкрофт.

— Някой адски ви мрази, господин Уинтърс — каза Ре или. — Всеки пожар е явно умишлен. Проверихте ли мрънльовците?

Мрънльовците бяха недоволни работници, уволнени или имащи зъб на работодателя си.

— Два пъти прегледахме досиетата на целия персонал — отговори Сам. — Нищо не открихме.

— Този, който слага играчките, знае много добре какво прави. Използва часовников механизъм, прикрепен към саморъчно направен възпламенител. Трябва да е електричар или механик.

— Благодаря ти — каза Сам. — Ще проверя и това.

— Роджър Тап се обажда от Таити.

— Свържи ме — нареди Сам.

Тап беше продуцентът на „Моят приятел Петкан“ с водещ Тони Флечър.

— Какъв е проблемът? — попита Сам.

— Еби му майката, няма да повярваш, Сам. Филип Хелър, шефът на управата на компанията, която спонсорира шоуто, почива тук със семейството си. Вчера дойдоха да погледат снимките, а Тони Флечър по средата на една сцена се обърна към тях и ги наруга.

— Какво им каза?

— Каза да се махат от неговия остров.

— Боже мой!

— Виждаш ли го за какъв се мисли? Хелър е толкова побеснял, че иска да свали шоуто.

— Отивай при Хелър да се извиниш. Веднага. Кажи му, че Тони Флечър изживява нервна криза. Изпрати на госпожата цветя, покани ги на вечеря и така нататък. Аз ще говоря с Флечър.

Разговорът продължи трийсет минути. Започна с думите на Сам: „Слушай какво, педераст глупав…“ и завърши с „И аз те обичам, скъпи. Ще долетя да те видя веднага щом се поосвободя. И за Бога, Тони, не лягай с госпожа Хелър!“

Следващият проблем беше режисьорът Бърт Файърстоун — генийчето, което побърка „Пан Пасифик Студиоус“. Неговият филм „Утрото винаги настъпва“16 се снимаше вече сто и десети ден и бе — надхвърлил бюджета с един милион долара. Сега Бърт Файърстоун бе прекъснал продукцията, което означаваше, че освен звездите, още сто и петдесет гърла седяха на задниците си, без да правят нищо. Бърт Файърстоун. Трийсетгодишното дете-чудо, което започна с поголовно награждавани телевизионни предавания в Чикаго и стигна до режисиране на филми в Холивуд. Първите три кинопродукции на Файърстоун постигнаха умерен успех, но четвъртият бе касов удар. Това му донесе слава на „златен пръст“ и го превърна в „гореща придобивка“. Сам си припомни първата им среща. Файърстоун изглеждаше голобрад петнайсетгодишен хлапак. Беше блед, свит мъж с тъмни рогови очила, прикриващи малки късогледи розови очички. Тогава изпита съжаление към момчето. То не познаваше никого в Холивуд и някой трябваше да го води по вечери и да му урежда покани за партита. Сам отдели доста време за това. Когато обсъждаха за първи път „Утрото винаги настъпва“, Файърстоун, се отнасяше с голямо уважение към Сам. Изпитваше пламенно желание да се учи. Държеше на всяка дума, казана от Уинтърс. Не можеше да бъде по-сговорчив. Каза, че ако получи договор за филма, ще се опира изцяло на опита на господин Сам Уинтърс.

Но това бе преди да подпишат договора. След това пред него Адолф Хитлер изглеждаше като Алберт Швайцер. Малкото розовобузо момченце за една нощ се превърна в убиец. Прекъсна всякакви връзки. Напълно отхвърли предложенията на Сам, поиска цялостна преработка на чудесния сценарий, лично одобрен от Сам, а накрая промени всички места на снимките, които също бяха предварително договорени. Сам искаше да го изхвърли, но от Ню Йорк му казаха да си трае. Рудолф Хергерсхорн, президентът на компанията бе хипнотизиран от огромните печалби на последния филм на Файърстоун. Така, че Сам бе заставен да седи кротко и нищо да не прави. Нахалството на Файърстоун сякаш растеше с всеки изминат ден. Седеше кротко на съвещанията, докато най-опитните шефове на отдели говореха, а накрая ставаше и правеше всички на пух и прах. Сам го слушаше със стиснати зъби. За нула време си спечели прякора „Императора“, а когато не го наричаха така, сътрудниците му обикновено казваха „Малкия Курчо от Чикаго“. Някой веднъж се изказа: „Той е хермафродит. Вероятно може да се ебе сам и да роди двуглаво чудовище.“

А сега, по средата на снимките, Файърстоун бе хлопнал вратата.

Сам отиде да се види с Девлин Кели, шефът на художествения отдел.

— Казвай бързо какво стана — каза Сам.

— Добре. Малкия Курчо нареди…

— Това да го махнеш. Той е господин Файърстоун.

— Извинявай. Господин Файърстоун поиска да му построя декор на замък. По негови скици. Ти си ги одобрил.

— Да, добри бяха. После?

— После му построихме точно каквото Малкия… каквото той искаше, и когато вчера го видя, реши, че повече не му трябва. Половин милион камъка изтекоха в…

— Ще говоря с него — каза Сам.

Бърт Файърстоун бе навън. Играеше баскетбол с хората от екипа на гърба на Сцена 23. Бяха си направили игрище с прясно боядисани линии и два коша.

Сам застана за момент, загледан в играта. Тя костваше на студията две хиляди долара на час.

— Бърт!

Файърстоун се обърна, видя Сам, усмихна се и продължи. Топката попадна в него, той дриблира, скочи и заби кош. След това тръгна към Сам.

— Как върви? — попита все едно, че нищо не се бе случило.

В момента, в който погледна детински ухиленото младежко лице, Сам разбра, че Бърт Файърстоун е психо. Талантлив, гений може би, но доказуем луд. А петте милиона долара на компанията бяха в ръцете му.

— Чух, че има някакъв проблем с новия декор — каза Сам. — Дай да го оправим.

Бърт Файърстоун се усмихна лениво и каза:

— Нищо няма за оправяне, Сам. Просто не става.

Сам избухна:

— Какви ги плещиш, по дяволите! Получи точно каквото искаше, скиците бяха твои. Казвай сега какво му има!

Файърстоун примигна.

— Нищо му няма, защо? Просто си промених решението. Не ми трябва замък. Не е подходяща среда. Разбираш ли? Това е прощалната сцена на Елен и Майк. Бих искал Елен да отиде при Майк на палубата на неговия кораб, точно преди да отплава.

Сам го изгледа.

— Ние нямаме корабен декор, Бърт.

Бърт Файърстоун разпери ръце, усмихна се лениво и каза:

— Хайде, Сам, направи ми един.

— Разбира се, и аз съм скапан — каза Рудолф Хергерсхорн от другата страна на линията, — но ти не можеш да го смениш, Сам. Вече сме много вътре. Нямаме никакви звезди във филма. Бърт Файърстоун е звездата.

— Знаеш ли колко сме над бюджета заради…

— Знам. И както казва Голдуин: „Никога няма да използвам това копеле, докато не ми потрябва.“ На нас той ни трябва, за да завърши филма.

— Това е грешка — възрази Сам. — Не бива да му угаждаме и този път.

— Сам, на теб харесва ли ти това, което е заснел досега?

— Страхотно е — Сам трябваше да бъде искрен.

— Направи му кораба.

Декорът бе готов за десет дни и Бърт Файърстоун продължи да работи, филмът стана абсолютен рекордьор за годината.

Следващият проблем беше Теси Бранд.

Теси бе най-нашумялата певица в шоу бизнеса. Сам направи истински удар, когато я уговори да подпише договор за три филма на „Пан Пасифик Студиоус“. Докато другите студии преговаряха с агентите й, Сам отлетя за Ню Йорк, отиде на едно от представленията й и след това я заведе на вечеря, която продължи до седем на другата сутрин.

Теси Бранд бе едно от най-грозните момичета, които Сам бе виждал някога. И може би най-талантливото от тях. Това беше всепобеждаващият талант. Дъщеря на бруклински шивач, Теси не бе взела и един урок по пеене. Но когато излезе на сцената и започна да извива песента си с глас, от който се тресяха полиците, публиката полудя. Теси започна като резерва в един провален бродуейски мюзикъл, който издържа едва шест седмици. На последното представление титулярката направи грешката да позвъни, че е болна и да остане в къщи. Теси дебютира тази вечер, пееща с цялото си сърце пред малобройната публика. Сред нея се оказа Пол Варик, продуцент. Той покани Теси в следващия си мюзикъл. От общо взето приличен, тя го направи хит. Критиците се скъсаха да сипят хвалебствия за невероятната, грозничка Теси и нейния великолепен глас. Записа първия си сингъл, който за една нощ стана номер едно. Направи албум, който се продаде в два милиона тираж само през първия месец. Беше Кралица Мидас — всичко, до което се докосваше, ставаше златно. Продуценти от Бродуей и звукозаписни компании натрупаха състояние от Теси Бранд и Холивуд искаше да влезе в оборота.

Ентусиазмът им бе помрачен като видяха лицето й, но касовите отчети бързо му придадоха неустоима красота.

След първите пет минути, прекарани с нея, Сам знаеше как да я спечели.

— Изнервя ме само това — призна Теси пред Сам, — как ще изглеждам на тоя огромен екран. Без това съм достатъчно грозна в естествен ръст, нали така? Всички студии ми казват, че могат да ме направят красива, но за мен това са дивотии.

— Наистина са дивотии — каза Сам. Теси го погледна изненадано. — Не им позволявай да те променят, Теси. Ще те съсипят.

— Да?

— Когато MGM сключи договор с Дани Томас, Луи Майер поиска от него да си направи операция на носа. Вместо това, Дани напусна студията. Той знаеше, че трябва да продава себе си. Това трябва да продаваш и ти — Теси Бранд, а не някаква чужда пластика.

— Ти си първият, който ми допада — каза Теси. — Ти си истински Mensch.17 Женен ли си?

— Не.

— Сваляш ли ме?

— Певици не мога, нямам слух — засмя се Сам.

— Не ти трябва слух — усмихна се Теси. — Харесваш ми.

— А харесвам ли ти достатъчно, за да направиш няколко филма с мен?

Тя го погледна и каза:

— Да.

— Чудесно. Ще направя договора с твоя агент.

Тя погали Сам по ръката и каза:

— Сигурен ли си, че не ме сваляш?

Първите два филма на Теси Бранд свалиха покрива на касата. За първия бе номинирана за Оскар, а на втория го получи. Публиката по целия свят се редеше на опашка да види Теси и да чуе невероятния й глас. Имаше всичко. Беше забавна, можеше да пее и можеше да играе. Грозотата й се превърна в предимство, защото публиката се идентифицираше с нея. Теси Бранд стана нарицателно за всички непривлекателни, необичани, нежелани.

Теси се омъжи за звездата от първия си филм, разведе се по време на снимките и се омъжи за звездата от втория. Сам чуваше да се говори, че и този брак се разпада, но Холивуд беше люлка за клюки. Не им обърна внимание, защото мислеше, че не му влиза в работата.

Оказа се, че не е така.

Сам говореше по телефона с Бари Хърман, агентът на Теси.

— Какъв е проблемът, Бари?

— Новият филм на Теси. Тя е нещастна.

Сам повиши тон:

— Чакай, чакай! Теси одобри режисьора, продуцента и сценария. Направихме декорите и сме готови да въртим. Не може да се откаже. Аз…

— Тя не иска да се откаже, Сам.

Удар изотзад.

— Какво, по дяволите, иска тогава?

— Тя иска нов продуцент.

Сам изкрещя в слушалката.

— Тя какво?

— Ралф Дастин не я разбира.

— Дастин е един от най-добрите продуценти в бизнеса. Трябва да бъде щастлива, че го има.

— Аз мога само да се съглася с теб, Сам. Тук, обаче химията е объркана. Тя няма да играе във филма, ако той не си отиде.

— Тя подписа договор, Бари.

— Знам, бе, скъпи. И ако щеш вярвай, Теси е напълно готова да го изпълни. Стига да е в състояние. Когато е нещастна, става нервна и не може да си спомни репликите.

— Ще ти се обадя пак — каза Сам подивял.

Трясна слушалката.

Проклетата кучка! Нямаше причина да уволнява Дастин от филма. Сигурно е отказал да спи с нея или нещо още по-смешно. Каза на Люсил:

— Помоли Ралф Дастин да дойде.

Ралф Дастин беше симпатичен петдесетгодишен мъж. Започна като писател и изведнъж стана продуцент, филмите му излъчваха добър вкус и очарование.

— Ралф — започна Сам, — не знам как да…

Дастин вдигна ръка.

— Няма нужда да го казваш, Сам. Тъкмо бях тръгнал да ти кажа, че напускам.

— Какво, по дяволите, става там?

Дастин сви рамене.

— Нашата звезда я сърби нещо и иска някой друг да го начеше.

— Искаш да кажеш, че вече ти е избрала заместник? Боже, ти от Марс ли падаш? Не четеш ли клюкарските рубрики?

— Ако мога, не ги чета. Кой е той?

— Не е той.

Сам бавно се свлече на стола.

— Какво?

— Това е дизайнерката на костюмите във филма на Теси. Нарича се Барбара Картър — като хапчетата за черния дроб.

— Сигурен ли си?

— Ти си единственият в цялото Западно полукълбо, който не го знае.

Сам поклати глава.

— Винаги съм мислил, че Теси е нормална.

— Сам, животът е сладкарница, а Теси е гладно момиче.

— Добре, ама аз не мога да туря някакъв проклет женски дизайнер да отговаря за филм, струващ четири милиона долара.

Дастин се намръщи.

— Току-що каза нещо, което не бива да казваш.

— Това пък защо?

— Теси освен всичко друго смята, че на жените не се дава равен шанс в тоя бизнес. Малката ти звезда е станала голям феминист.

— Няма да го направя — каза Сам.

— Ти си решавай. От мен имаш един безплатен съвет — това е единственият начин да стане тоя филм.

Сам телефонира на Бари Хърман.

— Кажи на Теси, че Ралф Дастин напуска филма.

— Ще й бъде приятно да го чуе.

Сам стисна зъби и процеди:

— Тя има ли предвид някой друг за продуцент?

— Всъщност, да — каза безстрастно Хърман. — Теси е открила едно много талантливо младо момиче. Смята, че тя е готова да поеме предизвикателството. Под ръководството на такъв брилянтен като теб…

— Рекламите ги отрежи — каза Сам. — Това ли е последната й дума?

— Страхувам се, че да, Сам. Съжалявам.

Барбара Картър имаше красиво лице и хубава фигура. Сам я намираше съвсем женствена. Гледаше я как сяда на коженото канапе в кабинета му и съблазнително кръстосва дългите си, добре оформени крака. Когато проговори, гласът й звучеше възбуждащо приглушен, но това вероятно се дължеше на факта, че самият той търсеше някакъв знак. Тя го огледа с нежносивите си очи и каза:

— Изглежда съм в ужасно положение, господин Уинтърс. Нямах никакво намерение да измествам когото и да било. А сега — тя вдигна безпомощно ръце — госпожица Бранд казва, че просто нямало да направи филма, ако аз не го продуцирам. Какво бихте ме посъветвали да направя?

За миг Сам се изкуши да й каже. Вместо това обаче попита:

— Имате ли някакъв опит в шоу бизнеса? Освен като дизайнер на костюми?

— Учила съм се. Гледала съм много филми.

Страшно!

— Какво кара госпожица Бранд да смята, че вие можете да продуцирате филм?

Все едно бе докоснал някаква скрита струна. Барбара Картър изведнъж се въодушеви.

— Теси и аз говорихме много за този филм — нямаше вече „госпожица Бранд“, отбеляза Сам. — Чувствам, че има много сгрешени неща в сценария и когато казах на Теси, тя се съгласи с мен.

— Смятате ли, че знаете повече за сценариите от един носител на Оскар, който има половин дузина успешни филми и Бродуейски постановки зад гърба си?

— О, не, господин Уинтърс. Просто смятам, че знам повече за жените. — Сивите очи вече гледаха по-строго, а тонът бе станал по-твърд. — Не мислите ли, че е смешно мъже да пишат женските роли? Само ние наистина знаем какво чувстваме. Това не ви ли се струва разумно?

Сам се умори от играта. Знаеше, че ще я наеме, ненавиждаше себе си за това, но управляваше студия и работата му беше да прави така, че филмите да стават. Ако Теси Бранд желаеше катеричката й да продуцира филма, той щеше да поръчва лешници, филм на Теси Бранд с лекота носеше двайсет-трийсет милиона долара печалба. Освен това Барбара Картър не можеше да навреди сериозно. Не и сега. Снимките започваха толкова скоро, че не можеха да се правят големи промени.

— Убедихте ме — каза Сам с ирония. — Получавате работата. Поздравления.

На следващата сутрин „Холивуд Рипортър“ и Варайъти обявиха на първа страница, че Барбара Картър е продуцент на новия филм на Теси Бранд. Докато изхвърляше вестниците в кошчето, вниманието на Сам бе привлечено от малка бележка в дъното на страницата: „ТОБИ ТЕМПЪЛ ПОДПИСВА ЗА ЗАЛАТА в ХОТЕЛ «ТАХУ»“.

Тоби Темпъл. Сам си спомни за амбициозния млад комик в униформа и се усмихна. Мислено отбеляза да отиде да го види как играе, ако се появи в града.

Чудеше се защо Тоби Темпъл не се е обадил досега.

13

По странен начин именно Мили допринесе за издигането на Тоби Темпъл като звезда. Преди брака той бе само един от дузината изгряващи комици. Сега се прибави още нещо; омраза. Тоби бе принуден да се ожени за момиче, което ненавиждаше, и това изпълни живота му с такава ярост, че можеше да я убие с голи ръце.

Въпреки че Тоби не го осъзнаваше, Мили бе чудесна, предана съпруга. Тя го обожаваше и правеше всичко, за да му достави удоволствие. Сама украси къщата в Бенедикт Кениън и го направи прекрасно. Но колкото повече се опитваше да го зарадва, толкова повече той я намразваше. Винаги се държеше с пресилена учтивост, внимаваше да не направи или каже нещо, което да я разстрои дотолкова, че да се обади на Ал Карузо. До края на живота си не можеше да забрави автомобилната щанга, строшила ръката му и погледа на Ал Карузо, когато каза: „Ако някога нараниш Мили…“

Тъй като не можеше да избие гнева си върху Мили, той го обърна към публиката. Всеки, дръзнал да тропне по чинията, да тръгне към тоалетната или да говори, докато Тоби играеше, ставаше обект на унищожителна тирада. Тоби го правеше с широко отворени очи, с такава чаровна невинност, че публиката го обожаваше. Когато накълцваше поредната си нищо неподозираща жертва, те се смееха до сълзи. Комбинацията от невинното, непокварено лице и мръсния, забавен език го правеха неустоим. Можеше да говори най-невъобразими неща и да минава метър. Тоби Темпъл се превърна в мярка за остър език. Жертвите му изобщо не подозираха, че той мисли нещата, които казва. Появил се някога само като обещаващ млад комедиант, той вече бе новината в света на шоуто.

Когато Клифтън Лоурънс се върна от Европа, бе учуден, че Тоби се е оженил за танцьорка. Някак не се връзваше. Но Тоби отговори на въпроса му просто:

— Какво има за разправяне, Клиф? Срещнах Мили, влюбих се в нея и това е всичко.

Не звучеше много искрено. Още нещо обърка агента. Един ден в кабинета си той каза на Тоби:

— Вече ставаш доста търсен. Уредих ти договор с „Тъндърбърд“ за четири седмици. Две хиляди на седмица.

— А турнето?

— Забрави го. Лас Вегас плаща десет пъти повече и всички ще те видят.

— Отмени Вегас. Искам турнето.

Клифтън го погледна с изненада.

— Но Лас Вегас…

— Искам турнето — в гласа на Тоби нямаше нито нахалство, нито настойчивост, а нещо повече — дълбока, контролирана ярост.

Плашещо беше само това, че я излъчваше лице, станало по-добродушно и по-детско от всякога.

Оттук нататък Тоби беше постоянно на път. Това бе единственият изход от неговия затвор. Играеше в нощни клубове, театри и зали, а когато те свършиха, накара Клифтън да го уреди в колежите. Където и да е, но по-далеч от Мили.

Имаше безброй възможности да спи с пламенни, привлекателни млади жени. Във всеки град бе едно и също. Чакаха в гримьорната преди и след представленията, дебнеха го във фоайето на хотела.

Тоби не легна с никоя. Мислеше за пениса на мъжа, откъснат и изгорен и за думите на Ал Карузо: „Наистина важиш… Няма да ти направя нищо. Ти си ми приятел. Докато бъдеш добър с Мили…“ Отказваше на всички.

— Влюбен съм в жена си — казваше свенливо. И те му вярваха и се възхищаваха. Мълвата се разнесе, точно както желаеше Тоби: Тоби Темпъл не кръшка, той е истински семеен мъж.

Но красивите, привлекателни млади момичета продължаваха да ходят след него и колкото повече им отказваше, толкова повече го желаеха. А Тоби бе дотам зажаднял за жена, че усещаше постоянна физическа болка. Слабините го боляха толкова, че понякога му бе трудно да работи. Започна отново да мастурбира. Всеки път, когато го правеше, мислеше за красавиците, които искаха да легнат е него. Псуваше и се ядосваше на съдбата си.

Постоянно мислеше за секс, тъкмо защото не можеше да го прави. Когато се връщаше в къщи след турне, Мили го очакваше, пламенна и любяща. В мига, в който я виждаше, цялото му желание се изпаряваше. Тя бе врагът и той я ненавиждаше за всичко, което му бе причинила. Насилваше се да ляга с нея, но задоволяваше Ал Карузо. Когато я обладаваше, го правеше с дивашка бруталност, която изтръгваше болезнени стонове от нея. Лъжеше себе си, като мислеше, че тя стене от удоволствие. Ръгаше все по-силно и по-силно, докато не стигаше до яростна експлозия, караща ядовитото му семе да се излива в нея. Той не правеше любов.

Правеше омраза.

През юни 1950, севернокорейците пресякоха 38-ия паралел и нападнаха южнокорейците. Президентът Труман изпрати там американски войници. Без значение какво мислеше светът, за Тоби Корейската война беше най-доброто нещо, случвало се някога.

В началото на декември „Дейли Варайъти“ обяви, че Боб Хоуп се готви да направи коледно турне пред войниците в Сеул. Трийсет секунди след като го прочете, Тоби вече говореше по телефона с Клифтън Лоурънс.

— Трябва да ме вкараш в него, Клиф.

— За какво? Ти си почти на трийсет години. Тези турнета не са никак забавни, момче, повярвай ми. Аз…

— Хич не ми пука, по дяволите дали са забавни или не — извика Тоби в слушалката. — Онези войници са там и рискуват живота си. Най-малкото, което мога да направя, е да ги поразсмея.

Клифтън не познаваше досега тази черта от характера на Тоби. Бе трогнат и доволен.

— О’кей. Щом си толкова запален, ще видя какво мога да направя.

След час позвъни на Тоби.

— Говорих с Боб. Ще се радва да те вземе. Но ако решиш да не…

— Няма начин — каза Тоби и затвори.

Клифтън Лоурънс седя и мисли дълго време за момчето. Беше много горд с него. Той бе чудесно човешко същество, а Клифтън Лоурънс бе радостен, че е негов агент, че е човекът, който му помага да направи кариерата си.

Тоби игра в Тайгу, Пусан и Чонджу. Намери убежище в смеха на войниците. Мили остана назад в мислите му.

Коледа мина. Вместо да се върне, отиде в Гуам. Момчетата там го обичаха. Замина за Токио — забавляваше ранените в болницата. Но накрая дойде време да се прибира у дома.

През април се върна от десетседмично турне в Средния запад. Мили го чакаше на летището. Първите й думи бяха:

— Скъпи, ще имам бебе!

Гледаше я като парализиран. Тя си помисли, че е от щастие.

— Не е ли чудесно? — възкликна. — Сега бебето ще ми прави компания, докато те няма. Надявам се да бъде момче, за да го водиш на бейзбол и…

Тоби не изслуша последвалите глупости. Думите й сякаш пристигаха от много далеч. Някъде дълбоко в душата си той вярваше, че някой ден, някак ще успее да се измъкне. Бяха женени вече две години — почти цяла вечност. Сега вече Мили никога нямаше да го остави.

Никога.

Бебето се очакваше около Коледа. Тоби уреди да отиде в Гуам с трупа артисти, но не бе сигурен дали на Ал Карузо ще се хареса отсъствието му по време на раждането. Имаше само един начин да разбере. Свърза се с Лас Вегас.

Познатият бодър глас на Карузо долетя от другата страна.

— Здрасти, момче. Радвам се да те чуя.

— И аз се радвам, Ал.

— Разбрах, че ще ставаш баща. Сигурно си доста развълнуван.

— Развълнуван не е точната дума — каза искрено Тоби. Придаде на гласа си нотка на загриженост. — Това, за което те търся, Ал, е, че бебето ще се роди около Коледа, а аз — сега трябваше да пипа внимателно — не знам какво да правя. Искам да бъда тук с Мили, когато се роди детето, но ме помолиха да се върна в Корея и Гуам да играя пред войниците.

Дълга пауза.

— Завързана работа.

— Не искам да разочаровам нашите момчета, но не искам да разочаровам и Мили.

— Да-а — още една пауза. — Ще ти кажа какво мисля аз, момче. Всички ние сме добри американци, нали така? А тези момчета са там да се бият за нас, нали?

Тоби почувства как тялото му изведнъж се отпуска.

— Разбира се. Но не бих искал…

— Мили ще се оправи — каза Карузо. — Жените раждат деца от адски много време. Ти иди в Корея.

След шест седмици, в навечерието на Коледа, Тоби слезе от сцената на армейския пост в Пусан сред оглушителни овации. Чакаше го телеграма, в която го уведомяваха, че Мили е починала след раждане на мъртво дете. Тоби бе свободен.

14

На 14 август 1952 беше тринайсетият рожден ден на Джоузефин Чински. Мери Лу Кениън, която бе родена на същия ден я покани на парти. Майка й не разреши да отиде. „Това са порочни хора — предупреди я тя. — По-добре е да си стоиш в къщи и да изучаваш Библията.“

Обаче Джоузефин нямаше намерение да остава у дома. Приятелите й не бяха порочни. Надяваше се някак да успее да убеди майка си. Когато тя излезе, Джоузефин взе петте долара, спечелени от гледане на деца, и тръгна към центъра, откъдето купи чудесен бял бански костюм. После се отправи към къщата на Мери Лу. Имаше чувството, че ще бъде прекрасен.

Мери Лу Кениън живееше в най-хубавото от именията на Петролните хора. Къщата й бе пълна с антики, безценни гоблени и красиви картини. По цялата площ имаше вили за гости, конюшни, тенис корт, частна писта за самолети и два басейна — огромен, за семейство Кениън и гостите, и по-малък, за персонала.

Мери Лу имаше по-голям брат, Дейвид, когото Джоузефин бе зървала няколко пъти. Тя не бе срещала по-красиво момче в живота си. Изглеждаше около два метра висок, с широки футболистки рамене и присмехулни сиви очи. Като полузащитник на сборния отбор на Америка, бе получил стипендия „Родос“. Мери Лу имаше и по-голяма сестра, Бет, която бе починала, когато Джоузефин беше още малка.

Оглеждаше се постоянно за Дейвид, но не можеше да го види никъде. Преди това той бе спирал да говори с нея няколко пъти, но тя винаги се изчервяваше и стоеше все едно си е глътнала езика.

Партито беше много успешно. Бяха четиринайсет момчета и момичета. Току-що бяха изяли огромна закуска от телешко печено, пиле, лютив сос, доматена салата и лимонада, поднесена на терасата от униформени прислужници и прислужнички. После Мери Лу и Джоузефин отвориха подаръците си, а всички стояха и ги обсъждаха.

Мери Лу каза:

— Хайде да поплуваме.

Всички се спуснаха към съблекалните от близката страна на басейна. Когато се облече в новия си бански, Джоузефин реши, че никога не е била толкова щастлива. Беше чудесен ден, прекаран с приятели. Тя бе една от тях и споделяше наравно с останалите цялата заобикаляща ги красота. В това нямаше нищо лошо. Искаше времето да спре и този ден никога да не свършва.

Джоузефин излезе на яркото слънце. Когато тръгна към басейна, усети как другите я наблюдават, момичетата с неприкрита завист, а момчетата с лукави, потайни погледи. През последните няколко месеца тялото й съзря невероятно бързо. Гърдите й опъваха банския, твърди и пълни, а бедрата напомняха за пищните, заоблени линии на жена. Джоузефин се хвърли в басейна при останалите.

— Хайде да играем на „Марко Поло“ — извика някой.

Джоузефин обичаше играта. С удоволствие, обикаляше из топлата вода със затворени очи. Трябваше да извика „Марко!“, а другите отговаряха „Поло!“. Хвърляше се към звука от гласовете им и преди да се разпръснат гледаше да докопа някого. Тогава той ставаше „онова“.

Започнаха да играят. Сиси Топинг беше „онова“. Тя се хвърли към момчето, което харесваше, Боб Джаксън, но не успя и пипна Джоузефин. Тя стисна здраво очи и се заслуша в унасящия шум на пръските.

— Марко! — извика.

Чу се хор: „Поло!“. Джоузефин се хвърли към най-близкия глас. Опипа наоколо. Нямаше никой.

— Марко! — извика отново.

Пак същия хор: „Поло!“. Джоузефин размаха ръце на сляпо, но хвана само въздух. За нея нямаше значение, че са по-бързи. Искаше тази игра да продължи вечно, а денят да се удължи до безкрайност.

Стоеше неподвижно и се опитваше да чуе плясък, хихикане или шепот. Тръгна да обикаля басейна с разперени ръце и докосна стъпалата. Изкачи се по-нависоко, за да заглуши звука от собствените си движения.

— Марко!

Нямаше отговор. Тя стоеше неподвижно.

— Марко!

Тишина. Все едно се намираше сама в някакъв топъл, влажен, изоставен свят. Те си правеха майтап с нея. Бяха решили да не отговарят. Джоузефин се усмихна и отвори очи.

Беше сама на стъпалата на басейна. Нещо я накара да погледне надолу. Дъното на белия и бански бе напоено с червено, а малка струйка кръв се стичаше между бедрата й. Всички останали стояха на перилата на басейна и я гледаха. Джоузефин вдигна очи, стресната.

— Аз… — спря, без да знае какво да каже.

Бързо се спусна по стъпалата във водата, за да прикрие срама си.

— Ние не го правим в басейна — каза Мери Лу.

— Поляците го правят — изхили се някой.

— Ей, я да си вземем по един душ.

— Аха. Чувствам се гадно.

— Кой иска да поплува в това?

Джоузефин отново затвори очи и чу как всички се отправят към банята, как я изоставят. Стоеше със затворени очи, здраво притиснала едно към друго бедрата си, за да спре срамното течение. Дотогава не бе имала цикъл. Беше напълно неочаквано. Ей сега щяха да се върнат, да й кажат, че всичко е било на шега, че са все още нейни приятели, че щастието им няма да свърши. Щяха да се върнат и да обяснят, че всичко е било игра. Може би вече бяха тук, готови да започнат пак. Със здраво стиснати очи тя прошепна:

— Марко — и ехото угасна в следобедния въздух.

Нямаше представа колко дълго стоя във водата със затворени очи.

„Ние не го правим в басейна.“ „Поляците го правят.“

Главата й започна жестоко да се надува. Почувства как се задъхва, а стомахът й започна изведнъж да се свива. Но Джоузефин знаеше, че требва да стои там със затворени очи. Докато те се върнат и кажат, че е било на шега.

Чу стъпки и шумолене над главата си. Изведнъж реши, че вече всичко е наред. Бяха се върнали. Отвори очи и погледна нагоре.

Дейвид, по-големият брат на Мери Лу, стоеше до басейна с хавлия в ръка.

— Извинявам се заради всички — каза с напрегнат глас. Подаде й хавлията — Ето. Излез и облечи това.

Но Джоузефин затвори очи и остана вътре, гипсирана. Искаше да умре, колкото може по-скоро.

15

Беше един от добрите дни на Сам Уинтърс. Отзивите за филма на Теси Бранд бяха чудесни. Разбира се, причината за това беше донякъде самата Теси Бранд, която щеше да си счупи врата, за да оправдае поведението си. Но каквото и да ставаше, Барбара Картър явно щеше да се окаже най-новата звезда сред продуцентите. Голяма година се случи за дизайнерите на костюми.

Телевизионните предавания, продуцирани от „Пан Пасифик“ вървяха добре, а „Моят приятел Петкан“ беше най-успешното от всички. Телевизията преговаряше със Сам за нов петгодишен договор за поредицата.

Тъкмо излизаше да обядва, когато Люсил влетя в стаята.

— Хванали са някой да пали огън в сектора на статистите. Водят го насам.

Човекът седна на стола и се вгледа безмълвно в Уинтърс. Двама от охраната стояха зад него. Сам все още не се беше отърсил от шока.

— Защо? — попита той. — Защо, за Бога?

— Защото не исках шибаните ти подаяния — отвърна Далас Бърк. — Мразя теб, студията ти и целия мухлясал бизнес. Аз изградих този бизнес, копеле такова. Аз плащах за половината студия в тоя въшлив град. Всички забогатяха за моя сметка. Защо не ми даде да режисирам филм, вместо да се опитваш да ме разкараш, като купуваш тая купчина пикливи, откраднати от тук и там приказчици? И телефонния указател ли щеше да купиш от мен, Сам? Не ти исках услугите, исках работа. Ти ме накара да умра като несретник, хуй такъв, и аз никога няма да ти го простя.

Сам седя и мисли дълго след като Далас Бърк бе отведен. Спомни си за големите неща, направени от Далас, чудесните му филми. Във всеки друг бизнес той щеше да бъде герой, председател на управителен съвет или пенсионер с хубава, тлъста пенсия и заслужена слава.

Но това бе чудният свят на шоу бизнеса.

16

В началото на 50-те години, успехът на Тоби Темпъл се разрастваше. Играеше в най-големите нощни клубове — „Ше Паре“ в Чикаго, казино „Латин“ във Филаделфия, „Копакабана“ в Ню Йорк. Играеше в благотворителни представления, в детски болници, на възпоменателни сбирки. Играеше за когото и да е, където и да е, когато и да е. Публиката бе животворната му сила. Имаше нужда от аплодисменти и любов. Бе изцяло погълнат от шоу бизнеса. Големи събития ставаха по света, но за него те бяха само захапка за номерата му.

През 1951, когато генерал МакАртър18 бе уволнен и каза: „Старите бойци не умират — те избледняват и изчезват“, Тоби репликира: „Боже, трябва да използваме същата пералня.“

През 1952 бе пусната водородната бомба, а отговорът на Тоби бе: „Нищо работа. Трябваше да видите моята премиера в Атланта.“

Когато Никсън19 произнесе речта си за „играта на морски шах“, Тоби каза: „Веднага бих гласувал за това. Не за Никсън — за морския шах.“

Айк20 стана президент, Сталин умря, американската младеж носеше шапки „Дейви Крокет“ и в Монтгомъри имаше стачка на автобусните шофьори.

Всичко това бе материал за представленията на Тоби.

Когато сипеше лафове с широко отворени очи, с невинно учуден поглед, публиката крещеше.

Целият му живот се състоеше от остри двусмислици. „… и той каза: «Минутка. Взимам си шапката и идвам с нея…» или «…толкова добре изглеждаше, че я изядох!» или «… това е сладкарница, но има телефон…» или «… Шаро да ми е името…» или «… най-накрая те хванах, но къде е корабът?» или «Въпрос на късмет. Просто ми се падна хапливата част от тортата…»“ и така нататък, докато публиката се смееше до сълзи. Зрителите му го обичаха и той се хранеше с любовта им, пълнееше от нея и се издигаше все по-високо.

Но дълбоко в него се спотайваше диво неудовлетворение. Винаги очакваше повече. Никога не бе доволен, опасяваше се, че е изпуснал някъде по-готин купон, по-добра публика или по-красиво момиче. Сменяше жените като ризи. След преживяното с Мили се страхуваше от някоя по-дълбока връзка. Припомняше си как играеше в „Тоалетната писта“ и завиждаше на комиците за големите им лимузини и красивите жени. Това го постигна, но беше все така самотен, както и тогава. Кой беше казал: „Когато го достигнеш, вече го няма…“.

Бе решил да стане Номер едно и знаеше, че ще успее. Съжаляваше само, че майка му не беше там да види как се сбъдва предсказанието й.

Единственият спомен за нея бе баща му.

Старческият дом в Детройт бе грозна тухлена сграда от друг век. Стените и носеха сладникавия мирис на стари времена, на болест и смърт.

Бащата на Тоби Темпъл бе преживял инфаркт и живееше почти като растение. Човек с безизразни, апатични очи и ум, загрижен единствено за посещенията на Тоби. Синът стоеше посред подтискащата, застлана със зелен килим зала на дома, приютил баща му. Сестрите и старците се събираха около него с обожание.

— Гледах те на шоуто на Харолд Хобсън миналата седмица, Тоби. Беше просто чудесен. Как ги измисляш всичките тия умни неща?

— Авторите ми ги мислят — казваше Тоби, а те се усмихваха на скромността му.

Санитарят, бутащ количката на баща му, се показа от коридора. Беше свежо избръснат, с пригладена коса. Беше ги накарал да го облекат в костюм за посещението на сина си.

— Я, че това е Бо Брумел! — извика Тоби и всеки се обърна завистливо към господин Темпъл, с желание да има и той такъв чудесен, известен син като него, който да идва на свиждане.

Тоби отиде до баща си, наведе се и го прегърна.

— Я стига си се будалкал — каза и посочи към санитаря. — Ти него трябва да разкарваш с тая количка, а не той — теб.

Всички се засмяха. Попиваха думите му, за да разказват после на приятелите си: „Бях с Тоби Темпъл оня ден и той каза… Бях толкова близо до него, колкото съм сега до теб и го чух…“

Ходеше наоколо и ги разсмиваше, леко се майтапеше с тях, а те го обичаха. Будалкаше ги за техния полов живот, за здравето и децата им и те за малко успяваха да се надсмеят над собствените си проблеми. Накрая казваше със съжаление:

— Мразя да си тръгвам оттук. Вие сте най-добрата публика, която съм имал от години, — те и това щяха да запомнят — но трябва да остана за малко насаме с татко. Обеща да ми каже няколко нови вица.

Те се смееха и го обожаваха.

Тоби стоеше сам с баща си в малката стая за свиждане. Дори от нея се носеше мирисът на смърт. „Нали за това е всичко тук“ — мислеше той. Беше пълно с изхабени майки и бащи, поели натам. Бяха изтръгнати от малките си спални, от трапезариите и холовете, където предизвикваха неудобство, особено ако имаше гости. Бяха изпратени в този дом от децата или племенниците си. „Повярвай ми, за твое добро е, тате, мамо, чичо Джордж, лельо Бес. Ще бъдеш сред много други добри хора на твоята възраст. Ще си имаш компания през цялото време. Разбираш за какво става дума, нали?“ А ставаше дума за това: „Изпращам те там да умреш заедно с другите стари, непотребни хора. Писна ми да ти текат лигите по масата и да разправяш все едни и същи истории, да дразниш децата и да подмокряш леглото.“ Ескимосите бяха по-почтени. Те изкарваха старите си хора на леда и ги изоставяха там.

— Наистина се радвам, че дойде днес — каза бащата на Тоби бавно. — Исках да говоря с теб. Имам добри новини. Старият Арт Райли от съседната стая умря вчера.

— Това ли са добрите новини? — погледна го Тоби.

— Значи, че мога да се преместя в стаята му — обясни бащата. — Тя е единична.

Ето за какво се грижеше възрастният човек: да оцелее, вкопчен за малкото останали удобства на съществуването. Тоби бе виждал много хора, за които бе по-добре да са мъртви, но продължаваха свирепо да стискат живота си. „Честит рожден ден, господин Дорсет. Как се чувства човек на деветдесет и пет години днес? Като си помисля за алтернативата, направо ми става хубаво.“

Най-после дойде време да си тръгва.

— Ще се върна да те видя веднага, когато мога — обеща Тоби. Остави на баща си малко пари и раздаде щедри бакшиши на сестрите и санитарите. — Ще се грижите добре за него, нали? Старецът ми трябва за номерата.

И излезе. В мига, в който прекрачи вратата, забрави за всички тях. Мислеше единствено за спектакъла довечера.

А те седмици наред щяха да говорят за неговото посещение.

17

На седемнайсет години Джоузефин Чински беше най-красивото момиче в Одеса, Тексас. Имаше златист тен, дългата й черна коса, огряна от слънцето, хвърляше лек меден отблясък, а в дълбоките й кафяви очи просветваха златни прашинки, фигурата й бе великолепна, с пълна, заоблена гръд, тънка талия, нежно преливаща в примамливо извити бедра и дълги стройни крака.

Джоузефин не общуваше вече с Петролните хора. Излизаше само с Останалите. След училище работеше в „Златния Дерик“, известно открито кино. Мери Лу и Сиси Топинг често ходеха там с момчета. Джоузефин винаги ги посрещаше вежливо, но вече всичко бе различно.

Вечно изпълнена с безпокойство, тя копнееше за нещо непознато. То все още нямаше име, но се усещаше. Искаше да напусне този грозен град, но не знаеше къде да отиде и какво да прави. От прекаленото мислене за това главоболията зачестиха отново.

Излизаше с дузина различни момчета и мъже. Любимецът на майка й бе Уорън Хофман.

— Уорън ще бъде чудесен съпруг. Ходи редовно на църква, печели добре като водопроводчик и е почти луд по теб.

— Да, обаче е на двайсет и пет и е дебел.

Майка й я изгледа.

— Бедните полски момичета не попадат на рицари с блестящи доспехи. Нито в Тексас, нито където и да е. Стига си се залъгвала.

Джоузефин позволяваше на Уорън Хофман да я води на кино веднъж седмично. През целия филм стискаше ръката й в едрите си, потни, луничави длани. Джоузефин не обръщаше внимание. Тя бе погълната от това, което ставаше на екрана. А то бе продължение на живота сред прекрасните хора и неща, с които бе израснала, само че бе по-голямо и още по-вълнуващо. С някаква замъглена част от мозъка си тя усещаше, че Холивуд може да й даде всичко, което, иска: красотата, забавленията, смеха и щастието. Освен да се омъжи за богат съпруг, тя чувстваше, че няма друг начин да постигне всичко това. А всички богати момчета бяха заети от богатите момичета.

Освен едно.

Дейвид Кениън. Джоузефин често мислеше за него. Веднъж, преди доста време открадна негова снимка от къщата на Мери Лу. Криеше я в гардероба си и я вадеше да я погледа само, когато се чувстваше нещастна. Тя викаше отново и отново спомена за Дейвид, застанал на ръба на басейна, който казваше: „Извинявам се заради всички“ и болката постепенно отстъпваше място на неговата благородна топлина. От онзи ужасен ден в басейна, когато й донесе хавлията, тя го бе виждала само веднъж. Беше в колата със семейството си и тя после чу, че отивал към гарата. Заминаваше за Оксфорд, в Англия. Беше преди четири години, през 1952. Дейвид се връщаше за летните ваканции, но пътищата им така и не се пресякоха. Джоузефин често чуваше другите момичета да говорят за него. Освен имението, наследено от майка си, той бе получил от своята баба пет милиона долара, намиращи се под попечителство. Това се казваше партия. Но не и за дъщеря на полска шивачка.

Джоузефин не разбра, че Дейвид Кениън се е върнал от Европа. Беше късна неделна вечер през юли. Джоузефин бе на работа в „Златния Дерик“. Струваше й се, че половината население на Одеса е дошло да се спасява от горещината с галони лимонада, сладолед и газирана вода. Джоузефин не можеше да си поеме дъх. Колелото от автомобили21 се въртеше около неоново-осветеното кино като пръстен от метални животни, строени около сюрреалистична яма с вода. Тя тъкмо занесе до прозореца на автомобила това, което й се струваше като милионната поръчка от хамбургери и кола, извади менюто и се отправи към следващата бяла спортна кола.

— Добър вечер — бодро каза Джоузефин. — Ще желаете ли да погледнете менюто?

— Здравей, непознатата.

Като чу гласа на Дейвид Кениън, сърцето и се разтуптя. Изглеждаше точно какъвто го помнеше, само че още по-красив. Животът в чужбина му бе придал зрялост и увереност. До него седеше Сиси Топинг, хладно красива в скъпата си копринена пола и блуза.

Сиси каза:

— Здрасти, Джози. Не бива да работиш в такава гореща нощ, скъпа.

Все едно, че сама го бе предпочела пред ходене на кино с климатична инсталация или разходка в спортна кола с Дейвид Кениън.

Джоузефин отвърна:

— Така стоя далеч от улицата — видя как Дейвид Кениън й се усмихна. Той разбираше.

Дълго след като си тръгнаха, тя мислеше за Дейвид. Припомняше си всяка дума: „Здравей, непознатата… Ще взема «прасе в одеяло» и безалкохолна бира, не, по-добре кафе. Студените напитки са нещо лошо в гореща нощ… Харесва ли ти да работиш тук? Това е… Задръж рестото… Радвам се, че те видях отново, Джоузефин.“ Търсеше скрити намеци, пропуснати нюанси. Разбира се, той не би могъл да каже нищо пред Сиси Топинг, но всъщност нямаше нищо за казване. Тя бе изненадана, че си спомни дори името и.

Стоеше пред малката мивка в кухнята, потънала в мислите си, когато Пако, младият мексикански готвач, се появи зад нея и каза:

— Ке паса,22 Хосита? Какъв е тооз пооглед?

Тя харесваше Пако. Беше малко под трийсетте, строен, тъмноок мъж с вечна усмивка и готова шега по-всяко време, особено когато работата се натрупваше и всеки бе напрегнат.

— Кой е той?

Джоузефин се усмихна.

— Никой, Пако.

— Буено.23 Защото отвън шеес’ гладни коли ще побесняват. Вамос!24

Той се обади по телефона на другата сутрин, а Джоузефин знаеше кой е, още преди да вдигне слушалката. Тя не престана да мисли за него през цялата нощ. Това обаждане беше като продължение на съня й.

— Ти си цяла картинка. Докато ме нямаше си пораснала и си станала красавица.

Щеше да умре от щастие.

Заведе я на вечеря същата вечер. Тя очакваше някой крайпътен ресторант, където Дейвид не би искал да бъде забелязан, но вместо това те отидоха в неговия клуб, където всеки се спираше до масата да го поздрави. Той не само, че не изглеждаше засрамен от Джоузефин, а дори бе горд с нея. Тя го обичаше за това, а и за сто други неща. За погледа му, за благородството и разбирането, за чистата радост от общуването с него. Никога не бе подозирала, че може да съществува друг някой, толкова прекрасен като Дейвид Кениън.

Щом Джоузефин свършваше работа, те бяха заедно. От четиринайсетгодишна трябваше да се бори с мъжете, поради неустоимия си сексапил. Те постоянно я хващаха, натискаха, опитваха се да сграбчат гърдите й или да бръкнат под полата й. Смятаха, че така ще я възбудят, без да знаят колко отблъскващо беше всичко това.

Дейвид Кениън бе различен. Той сякаш случайно слагаше ръка върху раменете й или неволно я докосваше. Тогава цялото й тяло отвръщаше. Никога не се бе чувствала така с друг. Ако някой ден не се видеше с него, не можеше да мисли за нищо друго.

Тя осъзна, че е влюбена в него. Изминаха седмици, те прекарваха все повече време заедно и Джоузефин усети, че чудото се е сбъднало. Дейвид бе влюбен в нея.

Обсъждаше проблемите си с нея, трудностите в семейството.

— Майка ми иска да поема бизнеса, но аз не съм убеден, че така желая да прекарам остатъка от живота си.

Кениън владееха освен петролните кладенци и рафинерии и една от най-големите ферми за добитък в югозападните щати, хотелска верига, няколко банки и голяма застрахователна компания.

— Не можеш ли просто да кажеш „Не“, Дейвид?

— Не познаваш майка ми — въздъхна той.

Джоузефин бе виждала майка му. Беше дребна жена (струваше й се невъзможно Дейвид да е излязъл от нея), родила три деца. Винаги бе боледувала дълго по време на всяка бременност, а след третото раждане получи инфаркт. През годините тя непрекъснато описваше на децата страданията си, за да им внуши, че е рискувала собствения си живот заради техния. Това й донесе решителна власт над цялото семейство, която тя безогледно използваше.

— Искам да живея живота си — каза Дейвид на Джоузефин, — но не мога да причиня болка на майка ми. Доктор Янг смята, че тя няма да бъде още дълго време с нас.

Една вечер Джоузефин каза на Дейвид за мечтите си да отиде в Холивуд и да стане звезда. Той я погледна и каза тихо:

— Няма да те пусна.

Тя почувства сърцето си да бие лудо. Всеки път, когато бяха заедно, чувството за интимност се засилваше. Произходът на Джоузефин нямаше никакво значение за Дейвид. Той не притежаваше и грам снобизъм. Затова и инцидентът, който се случи една нощ в киното, изглеждаше още по-шокиращ.

Беше време за затваряне. Дейвид паркира колата си и я чакаше вътре. Джоузефин беше в малката кухня с Пако и припряно изнасяше последните табли.

— Важна среща, а? — каза Пако.

— Откъде знаеш? — усмихна се Джоузефин.

— Изглеждаш като Кооледа. Хубавото ти личице свеети ли свеети. Кажи му, чее според мен той е един късметлия омбре.25

Джоузефин се усмихна и каза:

— Ще му кажа — и по някакъв импулс се наведе и целуна Пако по бузата.

След миг чу рев на двигател и свирене на гуми. Обърна се точно навреме, за да види как белият кабриолет на Дейвид смачка бронята на друга кола и изчезна от киното. Стоеше, загледана в бързо потъващите в мрака фарове и не можеше да повярва.

В три часа сутринта тя бе все още будна. Чу как колата спира под спалнята й. Изтича до прозореца и видя Дейвид зад кормилото, много пиян. Набързо се наметна с пеньоар над нощницата и излезе навън.

— Влизай — нареди Дейвид.

Джоузефин отвори вратата и седна до него. Дълга, тягостна тишина. Когато накрая проговори, гласът му бе дебел, но в него имаше нещо повече от уиски. Гняв, дива ярост, караща думите да избухват една след друга като малки бомби.

— Аз не те притежавам — каза Дейвид. — Свободна си да правиш к’вото щеш. Но докато излизаш с мен, бих искал да не се целуваш с проклетите мексиканци. Ра’йш ли?

Тя го погледна безпомощно и каза:

— Целунах Пако, защото… защото каза нещо, което ме зарадва. Той ми е приятел.

Дейвид пое дълбоко въздух. Опитваше се да овладее напиращите чувства.

— Ще ти кажа сега нещо, което никога не съм казвал на някой друг.

Джоузефин стоеше в очакване. Не знаеше какво още ще последва.

— Имах по-голяма сестра — каза Дейвид. — Бет. Обожавах я.

Тя имаше смътни спомени за Бет — руса красавица със светла кожа. Виждаше я от време на време, когато ходеше на гости у Мери Лу. Джоузефин беше осемгодишна, когато Бет си отиде. Дейвид е бил към петнайсет.

— Помня кога почина Бет — каза тя.

Следващите думи на Дейвид дойдоха като шок.

— Бет е жива.

Тя вдигна очи към него.

— Но аз… всички смятаха…

— Тя е в приют за душевноболни — обърна се към нея и гласът му потъна. — Беше изнасилена от един от мексиканските ни градинари. Нейната спалня беше от другата страна на хола. Чух я да вика и се спуснах към стаята й. Беше й разкъсал нощницата, лежеше върху нея… Бих се с него, докато майка ми не влезе и не извика полицията. Пристигнаха и го откараха в затвора. Самоуби се в килията си същата нощ. Но Бет си изгуби ума. Никога няма да излезе оттам. Никога. Не знаеш колко я обичам, Джози. Толкова ми липсва, по дяволите. От оная нощ аз… аз не мога… да понасям…

Тя сложи ръката си върху неговата и каза:

— Толкова съжалявам, Дейвид. Сега разбирам. Радвам се, че ми каза.

По някакъв странен начин този инцидент ги сближи още повече. Обсъждаха неща, за които никога не бяха говорили преди. Дейвид се усмихваше, когато Джоузефин разправи за религиозния фанатизъм на майка си.

— Имах един чичо, същата история — каза той. — Замина в някакъв манастир в Тибет.

— Другия месец ставам на двайсет и четири — продължи Дейвид. — Стара традиция в рода Кениън е мъжете да се женят на двайсет и четири години.

Сърцето и подскочи.

На другата вечер той беше купил билети за театър. Когато дойде да я вземе, каза:

— Остави театъра. Дай да поговорим за бъдещето си.

В този миг Джоузефин разбра, че всичко, за което се бе молила, се сбъдваше. Прочете го в очите на Дейвид, пълни с любов и желание.

Тя каза:

— Да отидем до езерото Дюи.

Искаше и се това да бъде най-романтичното предложение, за да го разказва един ден на децата си, отново и отново. Искаше и се да запомни всеки миг от тази нощ.

Езерото Дюи беше малка водна площ на около четирсет мили от Одеса. Нощта бе прекрасна, небето обсипано със звезди, а луната — кръгла, нежна и ласкава. Звездите танцуваха във водата, въздухът бе изпълнен с тайнствените звуци на един незрим свят, микрокосмос сред вселената, в който милиони мънички, невидими създания се любеха, ловяха, биваха улавяни и умираха.

Джоузефин и Дейвид седяха в колата тихо, заслушани в звуците на нощта. Тя го гледаше как седи зад волана с красиво, напрегнато, сериозно лице. Никога не го бе обичала повече от този миг. Искаше да направи нещо чудесно за него да му покаже колко го обича. Изведнъж се сети.

— Да отидем да поплуваме, Дейвид.

— Нямаме бански.

— Няма значение.

Обърна се да каже нещо, но Джоузефин вече тичаше към брега. Докато се събличаше, тя чу как Дейвид идва отзад. Хвърли се в топлата вода. След миг той бе до нея.

— Джози…

Тя се обърна и се долепи до него, тялото й гореше от желание, от жажда. Прегърнаха се във водата и тя усети мъжката му твърдост, притисната до нея. Той каза:

— Не можем, Джози — а тя спусна ръка надолу и отвърна:

— Да. О, да, Дейвид.

Обратно на брега, той беше върху нея, вътре в нея, двамата се сляха в едно — бяха част от звездите, от земята и кадифената нощ.

Лежаха дълго, прегърнати. Малко след като я откара у дома, Джоузефин се сети, че той не й направи предложение. Но вече нямаше значение. Това, което споделиха, бе по-обвързващо от всяка брачна церемония. Щеше да й предложи на другия ден.

Джоузефин спа до обяд. Събуди се усмихната. Така я завари майка й, когато влезе в стаята, понесла красива стара булчинска рокля.

— Веднага отивай до „Брубейкър“ и ми донеси единайсет метра тюл. Госпожа Топинг току-що остави сватбената си рокля. Трябва да я преправя за Сиси до събота. Тя и Дейвид Кениън се женят.

Дейвид Кениън отиде да види майка си, веднага след като закара Джоузефин. Тя лежеше в стаята си, дребна, крехка жена, която някога е била много красива.

Майка му отвори очи, когато Дейвид влезе в слабо осветената спалня. Усмихна се като го видя.

— Здравей, синко. Закъсняваш.

— Бях с Джоузефин, мамо.

Тя не каза нищо. Гледаше го с проницателните си сиви очи.

— Ще се женя за нея — продължи Дейвид.

Тя бавно поклати глава.

— Не мога да те оставя да направиш такава грешка, Дейвид.

— Ти не познаваш Джоузефин, тя е…

— Сигурно е красиво момиче. Но не става за жена на Кениън. Сиси Топинг ще те направи щастлив. А и аз ще бъда щастлива, ако се ожениш за нея.

Той хвана крехката и ръка и каза:

— Аз много те обичам, майко, но мога сам да вземам решенията си.

— Наистина ли? — попита спокойно тя. — Винаги ли постъпваш както трябва?

Той я погледна и тя продължи:

— Винаги ли може да ти се вярва, Дейвид? Никога ли не вършиш глупости? Никога ли не правиш ужасни…

Той бързо отдръпна ръката си.

— Винаги ли знаеш какво правиш, сине? — гласът й бе още по-спокоен.

— Майко, за Бога!

— Достатъчно направи за това семейство, Дейвид. Не ме затруднявай още повече. Не мисля, че ще го понеса.

Лицето му бе пребледняло.

— Знаеш, че не… Не можех да…

— Твърде възрастен си, за да си губиш ума отново. Вече си мъж и се дръж като такъв.

Гласът му се изпълни с мъка:

— Аз… Аз я обичам.

Тя се сви от спазъм. Дейвид позвъни на лекаря. По-късно докторът му каза:

— Страх ме е, че на майка ти не й остава много, Дейвид.

Решението бе взето вместо него. Отиде да види Сиси Топинг.

— Влюбен съм в друга — каза Дейвид. — Майка ми смята, че ти и аз…

— И аз така смятам, скъпи…

— Знам, че звучи ужасно, но би ли се омъжила за мен, докато майка ми почине, а после да се разведем?

Сиси го погледна.

— Щом така искаш, Дейвид…

Той почувства непоносимата тежест да се свлича от раменете му.

— Благодаря ти, Сиси, не мога да ти кажа…

Тя се усмихна и каза:

— Нали за това са приятелите?

Единственото нещо, което не очакваше, бе, че Джоузефин ще научи за сватбата преди да й обясни всичко. Когато пристигна в дома й, бе посрещнат на вратата от госпожа Чински.

— Искам да говоря с Джоузефин.

Тя го погледна с очи, изпълнени със злорад триумф.

— Бог Исус ще се възнесе и ще помете враговете Си, а порочните ще бъдат проклети навеки.

Дейвид търпеливо повтори:

— Бих искал да видя Джоузефин.

— Замина — каза госпожа Чински — Замина далече!

18

Прашният „Грейхаунд“26 по линията Одеса — Ел Пасо — Сан Бернардино — Лос Анджелис пристигна в Холивуд и спря на улица „Вайн“ точно в седем сутринта. Някъде посред хиляда и петстотинте мили, по време на двудневното пътуване Джоузефин Чински стана Джил Касъл. Външно бе същата. Сам отвътре нещо се бе променило. Нещо си бе отишло. Смехът бе мъртъв.

В мига, в който научи новината, Джоузефин разбра, че трябва да избяга. Без да разсъждава започна да хвърля дрехите си в куфара: Нямаше представа къде щеше да иде, нито какво щеше да прави там. Знаеше само, че трябва да се махне незабавно.

Едва когато излизаше от стаята си, тя видя снимките на филмовите звезди на стената и разбра къде отива. Два часа по-късно се качи на автобуса за Холивуд. Град Одеса и всички в него потъваха все по-бързо и по-бързо в мозъка й, докато автобусът я отвеждаше към новата й съдба. Застави се да забрави за жестокото главоболие. Вероятно трябваше да отиде на лекар за ужасните болки в главата си. Но вече не я интересуваше. Те бяха част от миналото и трябваше да си отидат заедно с него. Оттук нататък животът щеше да бъде приказка. Джоузефин Чински бе мъртва.

Да живее Джил Касъл.