Непознат в огледалото

29

Провалът мирише. Това е смрад, която преследва като миризма. Също като кучетата, които надушват миризмата на страха в човека, хората усещат кога някой е тръгнал надолу.

Особено в Холивуд.

Всички в Бизнеса знаеха, че с Клифтън Лоурънс е свършено, дори преди самия него. Това се усещаше във въздуха около него.

Клифтън нямаше вест от Тоби и Джил вече седмица откакто се бяха върнали. Изпрати скъп подарък и остави три съобщения по телефона, на които не бе обърнато внимание. Джил. По някакъв начин тя успя да настрои Тоби срещу него. Клифтън знаеше, че трябва да сключи примирие. Той и Тоби означаваха твърде много един за друг, за да позволи на някого да се намърда между тях.

Клифтън пристигна с колата една сутрин, когато знаеше, че Тоби е на работа в студиото. Джил го видя на алеята и отвори вратата. Изглеждаше зашеметяващо красива и той й го каза. Беше приятелски настроена. Седнаха в градината да пият кафе, тя разказваше за медения месец и за местата, които посетиха.

— Съжалявам, че Тоби не ти се обади, Клиф, но нямаш представа каква лудница е тук.

Усмихна се извинително. Клифтън разбра, че е сгрешил в преценките си. Тя не бе негов враг.

— Искам да започнем отначало и да бъдем приятели — каза той.

— Благодаря, Клиф. Аз също.

Той почувства неизмеримо облекчение.

— Искам да дам вечеря във ваша чест. Ще наема частната зала в „Бистро“. Другата събота. Черна вратовръзка, стотина от най-добрите ви приятели, какво ще кажеш?

— Хубаво. Тоби ще се зарадва.

Джил изчака до деня на празненството и се обади по телефона.

— Толкова съжалявам, Клиф. Боя се, че няма да мога довечера. Малко съм уморена. Тоби смята, че е по-добре да остана в къщи.

Клифтън се опита да прикрие чувствата си.

— И аз много съжалявам, Джил. Разбирам те. Тоби ще дойде, нали?

Чу я как въздъхна.

— Боя се, че не, драги. Той не ходи никъде без мен. Но ти се забавлявай — и затвори.

Беше твърде късно да се отмени вечерята. Сметката беше три хиляди долара. Но Клифтън плати много по-висока цена. Беше останал без почетния си гост, единствения си клиент и всички събрани — шефове на студии, звезди, режисьори — всички, които означаваха нещо в Холивуд, го разбраха. Опита се да замаже положението като каза, че Тоби не се чувства добре. Точно това бе най-голямата му грешка. На другия ден взе броя на „Хералд Икзаминър“ и видя снимката на господин и госпожа Темпъл, направена предишната вечер на стадиона „Доджърс“.

Клифтън Лоурънс разбираше, че вече се бори за живота си. Ако Тоби го зареже, никой нямаше да го вземе. Нито една от големите агенции не го искаше, защото не им носеше клиенти, а той не можеше да понесе мисълта, че трябва да започне всичко отначало. Беше твърде късно. Трябваше да намери начин да се помири с Джил. Обади се по телефона и я помоли за среща в къщата на Тоби.

— Разбира се — каза тя. — Тъкмо снощи говорихме с Тоби, че не те виждаме напоследък.

— Пристигам след петнайсет минути — каза Клифтън. — Отиде до шкафчето с напитките и си наля двоен скоч. Вече твърде често го правеше. Лош навик е да се пие в работно време, но кого мамеше в края на краищата? Каква работа? Всеки ден получаваше важни предложения за Тоби, но не успяваше по никакъв начин да накара Величието да седне и да ги обсъди с него. В миналото говореха за всичко. Припомни си колко добре прекарваха заедно, купоните, смеха и момичетата. Бяха като близнаци. Тоби го търсеше, разчиташе на него. А сега… Клифтън обърна още една чаша и с удоволствие забеляза, че ръцете му вече не трепереха.

Когато пристигна в дома на Тоби Темпъл, Джил пиеше кафе на терасата. Като наближи, тя го погледна и се усмихна. „Сега си продавач — помисли Клифтън. — Продай й себе си.“

— Радвам се да те видя, Клиф. Сядай.

— Благодаря, Джил.

Той седна срещу нея на голямата украсена метална маса и я загледа. Носеше бяла лятна рокля и контрастът между черната коса и златистата, загоряла кожа бе потресаващ. Изглеждаше по-млада и — единствената дума, която му идваше наум бе — невинна. Гледаше го с топли, приятелски очи.

— Искаш, ли нещо за закуска, Клиф?

— Не, благодаря. Хапнах преди час.

— Тоби го няма.

— Знам. Исках да поговорим насаме.

— Какво мога да направя за теб?

— Да приемеш извиненията ми — настоя Клифтън. Никога не бе молил никого за нищо през живота си. Сега молеше. — Ние… Аз стъпих накриво. Може би е моя грешка. Сигурно е така. Тоби е мой клиент и приятел от толкова време — аз просто исках да го предпазя — нали разбираш?

Джил кимна. Кафявите й очи го пронизваха.

— Разбира се, Клиф.

Той пое дълбоко дъх.

— Не знам дали ти е казвал, но аз дадох старта на Тоби. Знаех, че ще стане голяма звезда още като го видях за пръв път — забеляза, че е привлякъл цялото й внимание. — Имах десетки важни клиенти, Джил. Оставих ги всички, за да се посветя изцяло на кариерата на Тоби.

— Тоби ми е разказвал колко много си направил за него — каза тя.

— Така ли? — ненавиждаше вълнението в гласа си.

Джил се усмихна.

— Разказа ми как е излъгал, че Сам Голдуин се е обаждал и как въпреки това си отишъл да го видиш. Много мило от твоя страна.

Клифтън се наведе напред.

— Не искам нищо да навреди на отношенията ни с Тоби. Вземи моята страна. Забрави всичко, което стои между нас. Извинявам се, че сгреших тогава. Мислех, че предпазвам Тоби. Е, добре, сбърках. Сега мисля, че двамата сте родени един за друг.

— Така искам да бъде. И то много.

— Ако Тоби ме остави, това… аз съм мъртъв. Не говоря само за бизнеса. С него имаме… той ми е като син. Обичам го — отново се презираше за думите си, но пак каза умолително: — Моля те, Джил, за Бога…

Гласът му изхълца.

Тя дълго задържа дълбоките си кафяви очи върху него и накрая протегна ръка.

— Аз нямам зъб на никого. Ще дойдеш ли утре на вечеря?

Клифтън пое дълбоко дъх, усмихна се щастливо и каза:

— Благодаря — усети как очите му се навлажняват. — Аз… няма да го забравя. Никога.

На другата сутрин, когато Клифтън пристигна в офиса си, получи нотариално заверено писмо, че услугите му са прекратени и той вече няма пълномощия да се представя за агент на Тоби Темпъл.

30

Джил Касъл Темпъл бе най-вълнуващото нещо, сполетяло Холивуд от „Синемаскоуп“35 насам. В малкото общество, където всеки играеше играта „възхищение от дрехите на краля“, Джил използваше езика си като коса. В града, в който ласкателството беше всекидневната валута на разговора, Джил безстрашно казваше какво мисли. Тоби беше зад нея и тя размахваше властта си като пика срещу всички по-високопоставени служители в студиите. Никога не бяха изпитвали нещо подобно. Не смееха да обидят Джил, защото не смееха да обидят Тоби. Той бе най-ценната холивудска звезда и те го желаеха, нуждаеха се от него.

Тоби бе по-голям от всякога. Телевизионното предаване все още оставаше на първо място в класацията „Нилсен“ всяка седмица, филмите му носеха огромни печалби, а когато играеше в казината на Лас Вегас, приходите им се удвояваха. Тоби бе най-ярката придобивка в шоу бизнеса. Искаха го за гост, с който да се снимат, за плочи, персонални участия, реклама, бенефисни събрания, филми, искаха, искаха, искаха.

Най-влиятелните хора в града даваха всичко от себе си, за да остане Тоби доволен. Бързо научиха, че за да се подмажат на Тоби, трябва да се подмажат пред Джил. Тя започна да записва всички срещи на Тоби, да организира живота му така, че в него имаше място само за онези, които тя одобряваше.

Издигна непроницаема барикада около него и никой, освен богатите, известните и имащите власт, не можеше да мине през нея. Тя бе пазителят на огъня. Малкото полякинче от Одеса, Тексас развличаше и беше развличано от губернатори, посланици, световно известни артисти и Президента на Съединените щати. Този град й беше сторил ужасни неща. Но никога повече нямаше да го прави. Не и докато тя притежаваше Тоби Темпъл.

Хората в най-голяма беда бяха тези, които Джил мразеше.

Лежеше в леглото и чувствено се любеше с Тоби. Когато накрая се отпусна изтощен до нея тя протегна ръце и каза:

— Скъпи, разказах ли ти, когато търсих агент и отидох при онази жена — как й беше името? А, да! Роуз Дънинг. Тя ми каза, че има роля за мен и седна на леглото да я четем заедно.

Тоби се обърна с присвити очи.

— Какво се случи?

Джил се усмихна.

— Каквато си бях невинна глупачка, седнах до нея и, докато четях, усетих ръката й по бедрото си — Джил отметна глава и се разсмя. — Толкова се уплаших. По-бързо не бях тичала през живота си.

Десет дни по-късно разрешителното на агенция Роуз Дънинг беше перманентно прекратено от Градската Лицензна Комисия.

Следващия уикенд прекараха в къщата на Тоби в Палм Спрингс. Той лежеше на масата за процедури върху дебела хавлия, докато Джил му правеше дълъг, отпускащ масаж. Тоби бе легнал по гръб, памучни тампони предпазваха очите му от силните слънчеви лъчи. Джил работеше по краката му с мек, течен лосион.

— Добре, че ми отвори очите за Клиф — каза Тоби. — Той беше само един паразит, който ме доеше. Чух, че обикалял града да търси съдружници. Никой не го искал. Без мен не може да бъде арестуван дори.

Джил замълча за миг и каза:

— Съжалявам за Клиф.

— Това е проклетият ти проблем, скъпа. Мислиш със сърцето, а не с главата си. Трябва да се научиш да бъдеш по-груба.

Джил нежно се усмихна:

— Нищо не мога да направя. Такава съм.

Продължи да масажира краката му, изкачваше се към бедрата с леки, чувствителни движения. Той започна да получава ерекция.

— О, Боже! — изстена.

Ръцете й се движеха по-нагоре, към слабините. Ставаше все по-твърд. Плъзна ръка между краката му, отдолу към ануса, и вкара мазния си пръст в него. Огромният му пенис не като камък.

— Бързо, бебчо! — каза той. — Качвай се върху мен.

Бяха на пристанището на „Джил“ — големия катер, който Тоби бе купил специално за нея. Първото телевизионно предаване на Тоби щеше да се записва на другия ден.

— Това е най-хубавата ваканция в целия ми живот — каза Тоби. — Мразя да се връщам на работа.

— Такова хубаво шоу — каза Джил. — Толкова се радвах, като играх там. Всички бяха толкова мили. — Помълча малко и добави: — Почти всички.

— Какво имаш предвид? — гласът на Тоби бе остър. — Кой не е бил добър с теб?

— Никой скъпи. Не трябваше да споменавам изобщо.

Накрая позволи на Тоби да го изтръгне от нея. На следващия ден Еди Бериган, директорът на продукция, бе уволнен.

В последвалите месеци Джил разправяше на Тоби разни измислици за другите директори на продукция, от списъка, и те изчезваха един по един. Всеки който я бе използвал, щеше да плати. Тя си мислеше, че това е като любовниците на пчелата-майка. Всички бяха получили удоволствието си и трябваше да бъдат унищожени.

Стигна до Сам Уинтърс, човекът, казал за нея, че няма талант. Никога не казваше дума срещу него, напротив, хвалеше го. Но винаги хвалеше повече другите шефове на студии. Те имаха по-подходящи материали за Тоби… Режисьори, които наистина го разбираха. Джил добавяше, че не може да спре да мисли, че Сам Уинтърс недооценява таланта на Тоби. Дълго след това Тоби започна да мисли същото. Клифтън Лоурънс го нямаше и Тоби не говореше с никого, освен с Джил. Когато реши да прави филмите си в друго студио, вярваше, че това е негово решение. Ни Джил направи така, че Сам Уинтърс да разбере истината.

Възмездие.

Имаше и такива, които смятаха, че Джил няма да се задържи, че е само временно нашествие, преходно увлечение. Те се отнасяха към нея с леко прикрито недоволство. Тяхна грешка. Джил ги елиминираше един по един. Не желаеше никой около Тоби да има по-голямо влияние или да го настройва срещу нея. Направи така, че Тоби смени адвоката си, рекламната си агенция и нае други по неин избор. Смени прислугата. Това бе вече нейната къща и тя бе господарката.

Купон у Темпъл бе най-значимото събитие в града. Всеки който значеше нещо, бе там. Актьорите се смесваха с политици, губернатори и шефове на мощни корпорации. Пресата бе винаги в пълен състав, така че някои от щастливите гости получаваха и допълнителна премия. Не само че бяха у семейство Темпъл и прекарваха чудесно, но и всеки знаеше, че са били у семейство Темпъл и са прекарали чудесно.

Когато не бяха домакини, бяха гости. Поканите прииждаха като наводнение. Канеха ги на премиери, благотворителни вечери, политически събрания, откривания на ресторанти и хотели.

Тоби предпочиташе да си стои в къщи с Джил, но тя обичаше да излиза. Някои вечери имаше по три-четири купона, и тя го мъкнеше от един на друг.

— Боже, защо не си станала директор по връзки с обществеността — смееше се Тоби.

— За теб го правя, скъпи — отвръщаше Джил.

Тоби снимаше филм в MGM и имаше тежка програма. Една вечер се върна късно, изтощен и видя вечерните си дрехи готови.

— Нали няма да излизаме пак, бебчо? През цялата шибана година не сме останали една вечер в къщи.

— Годишнината на семейство Дейвис. Ще бъдат страшно обидени, ако не отидем.

Тоби седна тежко на леглото.

— Мислех си за голяма гореща баня и спокойна вечер. Само ние двамата.

Но отиде на вечерята. Защото винаги трябваше да бъде „на линия“, винаги център на внимание. Пресушаваше целия си запас от енергия, докато всички започваха да се смеят, да ръкопляскат и да разказват на другите какъв брилянтен, забавен мъж е Тоби Темпъл. По-късно тази нощ, Тоби не можеше да заспи, тялото му бе изстискано, но умът преживяваше отново триумфа на вечерта — изречение по изречение, смях по смях. Беше много щастлив човек. Само заради Джил.

Как ли би я обожавала майка му?

През март получиха покана за фестивала в Кан.

— Няма да стане — каза Тоби, когато Джил му показа поканата. — Единственият Кан, на който отивам е в банята ми. Уморен съм, скъпа. Гъза си скъсах от бачкане.

Джери Гътман, рекламният агент на Тоби, каза на Джил, че има голям шанс филмът на Тоби да спечели наградата за най-добър филм, а присъствието му там ще натежи. Смяташе, че е важно Тоби да отиде.

По-късно Тоби се оплакваше, че е уморен през цялото време, че не може да спи. Взимаше приспивателни, които го караха да се чувства скапан на сутринта. Джил се бореше с умората, като го тъпчеше на закуска с бензедрин, за да може да има достатъчно енергия през целия ден. Сега изглеждаше, че целият този цикъл от възбудителни и успокоителни го бе срутил напълно.

— Вече приех поканата — каза Джил на Тоби, — но ще я откажа. Няма проблем, скъпи.

— Хайде да отидем за един месец в Спрингс и само да се излежаваме на сапуна.

Тя го погледна.

— Какво?

Той седеше неподвижно.

— Исках да кажа слънце. Не знам как излезе сапун.

Тя се засмя.

— Защото си смешен — Джил стисна ръката му. — Както и да е, Палм Спрингс ми харесва. Обичам да бъдем сами.

— Не знам какво ми става — въздъхна Тоби. — Нямам вече вкус към живота. Сигурно остарявам.

— Ти не можеш да остарееш. Ще ме износиш.

Той се захили.

— Вярно? Надявам се, че чукалото ми ще живее дълго след като умра — потри главата си отзад и каза: — Мисля да подремна. Да ти кажа, не съм много във форма. Нямаме ангажименти довечера, нали?

— Каквото и да е, мога да го откажа. Ще отпратя слугите и ще сготвя вечерята сама. Само за нас.

— Ей, че това е чудесно.

Проследи я с очи, докато излезе и си каза: „Боже, аз съм най-щастливият човек, живял някога.“

Късно през нощта още бяха будни в леглото. След топлата баня Джил направи на Тоби разпускащ масаж, разтри уморените му мускули и премахна напрежението.

— Ох, колко е хубаво — мърмореше той. — Как съм се оправял досега без теб?

— Не мога да си представя — тя се намести до него. — Тоби, разкажи ми за фестивала в Кан. Какво представлява? Никога не съм ходила.

— Това е една банда свалячи, които идват от целия свят да продават скапаните си филми един на друг. Най-голямото надлъгване в света.

— Звучи доста интересно — каза Джил.

— Ами? Всъщност, интересно е. Пълно е с капии — погледна я и каза: — Ти наистина ли искаш да ходим на тоя тъп фестивал?

Тя бързо поклати глава.

— Не. Отиваме в Палм Спрингс.

— По дяволите, в Палм Спрингс можем да идем винаги.

— Тоби, това няма значение. Наистина.

Той се усмихна.

— Знаеш ли защо съм луд по теб? Всяка друга жена на света щеше да се скъса да ме навива за фестивала. Ти просто умираш да отидеш, но казваш ли нещо? Не. Искаш да ходиш в Спрингс с мен. Отказа ли поканата?

— Не още, но…

— Недей. Отиваме в Индия — лицето му придоби объркан вид. — Индия ли казах? Исках да кажа — Кан.

Когато кацнаха на Орли, Тоби получи телеграма. Баща му бе починал в старческия дом. Твърде късно бе за погребението. Обади се и уреди да построят ново крило на дома, наречено на родителите му.

Целият свят се беше събрал в Кан.

Холивуд, Лондон и Рим, събрани заедно в лъскава, многоезична какофония от звуци и трескави движения, осигурени от „Текниколор“ и „Панавижън“. Филмаджии от всички точки на земното кълбо долитаха на ята във френската Ривиера, понесли, под мишница кутии с мечти — рулони от целулоид на английски, френски, японски, унгарски и полски, които щяха да ги направят богати и известни за една нощ. Залата бе пълна с професионалисти и аматьори, ветерани и новобранци, изгряващи и залязващи — всички в надпревара за престижните награди. Награда от фестивала в Кан означаваше пари в банката, договор за разпространение, ако нямаше такъв, а ако имаше — по-добри условия в договора.

Всички хотели в Кан бяха претъпкани, хорският приток се разливаше по брега до Антиб, Болио, Сен Тропе и Ментон. Жителите на малките селища хълцаха от вълнение, докато известните личности пълнеха техните ресторанти и барове.

Всяка стая бе запазена преди месеци, но за Тоби Темпъл не беше проблем да получи големия апартамент в „Карлтон“. Тоби и Джил бяха добре дошли навсякъде. Светкавиците на журналистите бляскаха постоянно, образите им се разпращаха по целия свят. Златната Двойка, Кралят и Кралицата на Холивуд. Репортерите интервюираха Джил и я питаха за мнението й по всичко — от френските вина до африканската политика. Джоузефин Чински от Одеса, Тексас бе някъде много далече назад.

Филмът на Тоби не получи награда, но две вечери преди края на фестивала, журито обяви, че присъжда на Тоби Темпъл специалната награда за принос в областта на развлекателното.

С фракове и папионки, гостите изпълваха банкетната зала в хотел „Карлтън“. Джил седеше на канапето до Тоби. Забеляза, че той не се храни.

— Какво има, скъпи? — попита.

Тоби разтърси глава.

— Сигурно съм стоял доста на слънце днес. Малко ми се вие свят.

— Утре искам да си починеш — Джил бе уговорила за другата сутрин интервюта с Тоби за „Пари Мач“ и лондонския „Таймс“, обяд с група телевизионни репортери, последван от коктейл. Реши, че ще отмени по-маловажните неща.

На края на вечерята, кметът на Кан стана на крака и представи Тоби:

— Mesdames, messieurs, et invites distingues c’est un grand privilege de vous presenter un homme dont l’oeuvre a donne plaisir et bonheur au monde entier. J’ai l’honneur de lui presenter cette medaille speciale, un signe de notre affection et de notre appreciation.36

Вдигна високо медала с лентата и се поклони към Тоби.

— Мосю Тоби Темпъл!

Избухна взрив от ентусиазирани аплодисменти, всички в залата станаха на крака и започнаха да ръкопляскат. Тоби седеше на стола неподвижен.

— Стани — прошепна Джил.

Тоби се изправи бавно, пребледнял. Олюля се за миг, усмихна се и тръгна към микрофона. По средата на пътя се препъна и се свлече на пода в безсъзнание.

Тоби Темпъл бе откаран в Париж с френски военен транспортен самолет и бе настанен в американската болница, където го подложиха на интензивен режим. Най-известните френски специалисти спешно бяха повикани. Джил седеше и чакаше в отделна стая на болницата. В продължение на трийсет и шест часа тя отказа да яде и пие, както и да отговаря на телефонните обаждания, които прииждаха в болницата от всички краища на света.

Седеше сама, загледана в стените. Нито виждаше, нито чуваше трескавата дейност около себе си. Умът и бе насочен към едно единствено нещо: Тоби трябваше да се оправи. Той бе нейното слънце, а когато слънцето залезе, сянката умира. Тя нямаше да позволи това.

Беше пет часът сутринта, когато доктор Дюкло, ръководител на екипа, влезе в стаята на Джил, която тя бе избрала в непосредствена близост до Тоби.

— Госпожо Темпъл, страхувам се, че няма смисъл да се опитвам да смекча удара. Съпругът ви преживя масивен инсулт. По всяка вероятност той никога повече няма да може да ходи и да говори.

31

Когато най-сетне допуснаха Джил до болничната стая на Тоби в Париж, тя бе потресена от вида му. За една нощ се бе състарил и изсъхнал, сякаш всички жизнени сокове са били изсмукани от него. Беше частично загубил контрол върху ръцете и краката си, не можеше, да говори, въпреки че издаваше гърлени животински звуци.

Изминаха шест седмици преди лекарите да разрешат Тоби да бъде преместен. Когато пристигнаха в Калифорния, върху тях се спусна тълпа от журналисти и стотици почитатели. Болестта на Тоби Темпъл се оказа главната сензация. По телефона постоянно звъняха приятели да питат за здравето и подобрението на Тоби. Телевизионни екипи се мъчеха да проникнат в къщата и да го снимат. Получиха се телеграми от Президента, сенаторите и хиляди писма и пощенски картички от почитателите, които обичаха Тоби Темпъл и се молеха за него.

Но поканите престанаха. Никой не се обади да попита как се чувства Джил, дали би желала да присъства на малка вечеря, да излезе на кино. Никой в Холивуд не даваше пукната пара за Джил.

Доведе личния лекар на Тоби, доктор Ели Каплан, повика двама големи невролози, един от клиниката на Калифорнийския университет в Лос Анджелис, а другият от центъра „Джон Хопкинс“. Техните диагнози се покриваха напълно с тази на доктор Дюкло от Париж.

— Важно е да разберете — каза доктор Каплан на Джил, — че умът на Тоби не е увреден по никакъв начин.

Той чува и разбира всичко, което му казвате, но речевите и двигателни функции за засегнати. Не може да отговаря.

— Той… завинаги ли ще остане така?

Доктор Каплан се поколеба.

— Невъзможно е да се твърди с абсолютна сигурност, разбира се, но по наше мнение нервната му система е твърде лошо увредена, за да се предприеме терапия с какъвто и да е положителен ефект.

— Но не сте сигурен.

— Не…

Джил обаче беше.

Освен трите сестри, които денонощно се грижеха за Тоби, Джил нае физиотерапевт да провежда всяка сутрин процедури с Тоби. Терапевтът занасяше Тоби в басейна, държеше го на ръце и разтягаше мускулите и ставите — му, докато той не започне да прави бегли опити да движи крайниците си в топлата вода. Никакво подобрение. На четвъртата седмица бе повикан и специалист по говора. Той прекарваше по един час всеки ден в опити да помогне на Тоби да се научи да говори отново, да образува звуците на думите.

След два месеца Джил не виждаше никаква промяна. Абсолютно никаква.

Повика доктор Каплан.

— Трябва да му помогнете някак — настоя тя. — Не можете да го оставите така.

Той я погледна безпомощно.

— Съжалявам, Джил. Опитах се да ви обясня…

Джил седеше в бибилиотеката, сама, дълго след като доктор Каплан си отиде. Усети как се задава едно от най-лошите главоболия, но нямаше време да мисли за себе си. Качи се горе.

Тоби бе превит на леглото, загледан в празнотата. Когато Джил наближи, дълбоките му сини очи светнаха. Следваха Джил, ярки и жизнени, докато тя стигна до леглото и го погледна. Устните му се раздвижиха, за да изпуснат някакви несвързани звуци. Сълзи на отчаяние изпълниха очите му. Джил си припомни думите на доктор Каплан: „Важно е да разберете, че умът не му е увреден по никакъв начин.“ Тя седна на края на леглото.

— Тоби, искам да ме слушаш. Ти ще станеш от това легло. Ще ходиш и ще говориш — сълзите се спускаха по бузите му. — Ще го направиш. Ще го направиш заради мен.

На другата сутрин Джил уволни сестрите, физиотерапевта и речевия терапевт. В мига, в който научи, доктор Каплан побърза да се срещне с нея.

— Съгласен съм за физиотерапевта, Джил, но защо сестрите?! Тоби трябва да бъде под двайсет и четири часово…

— Аз ще бъда с него.

Той поклати глава.

— Нямаш представа какво те чака. Сам човек не може…

— Ще се обадя, ако имам нужда от вас.

И го отпрати.

Изпитанието започна.

Джил щеше да опита това, което лекарите я убеждаваха, че е невъзможно. Първият път, когато го взе на ръце и го сложи в количката, бе уплашена от лекотата му. Свали го долу със специално инсталирания асансьор и започна да работи с него в басейна, както бе гледала да прави физиотерапевтът. Но сега всичко бе различно. Там, където терапевтът бе нежен и ласкав, Джил беше твърда и безмилостна. Когато Тоби се опитваше да проговори, за да каже, че е уморен и не издържа повече, Джил казваше:

— Още можеш. Само веднъж Заради мен, Тоби.

И го заставяше да се мъчи още веднъж.

И още, докато не започнеше да плаче от изтощение. Следобед започваше да учи Тоби да говори.

— Оо… Оооооооо.

— Аа… Ааааааааа…

— Не! Оооооооо. Устните като кръгче, Тоби. Накарай ги да се подчинят. Оооооооо.

— Ааааааааа…

— Не, по дяволите! Ще говориш! Сега кажи — ооооооооо!

И той опитваше отново.

Джил го хранеше всяка вечер, лягаше до него и го прегръщаше. Бавно прокарваше безполезните му ръце нагоре и надолу по тялото си, по гърдите и по меката цепка между краката.

— Почувствай ги, Тоби — шепнеше тя. — Всичко това е твое, скъпи. То ти принадлежи. Искам те. Искам да се оправиш и да се любим отново. Искам да ме чукаш, Тоби.

Той я гледаше с живите си, блеснали очи и издаваше несвързани, хленчещи звуци.

— Скоро, Тоби, скоро.

Джил бе неуморима. Разпусна слугите, защото не искаше никого наоколо. След това започна да готви сама. Поръчваше продуктите по телефона и никога не напускаше къщата. В началото бе постоянно заета да отговаря на обажданията, но после те скоро намаляха и престанаха. Новините вече не включваха бюлетин за състоянието на Тоби Темпъл. Светът знаеше, че той умира. Бе просто въпрос на време.

Но Джил нямаше да остави Тоби да умре. Ако си отидеше, тя щеше да умре с него.

Дните се сляха в дълъг, безкраен кръг от тежка, монотонна работа. Джил ставаше в шест сутринта. Първо измиваше Тоби. Той бе напълно безпомощен. Въпреки катетъра и подлогата, понякога се изпускаше нощем и завивките трябваше да се сменят заедно с пижамата на Тоби. Вонята в стаята бе почти убийствена. Джил пълнеше леген с топла вода, взимаше гъба и хавлия и почистваше изпражненията и урината от тялото му. След като го почистваше, подсушаваше и напудряше, тя го бръснеше и сресваше косата му.

— Ето. Виж колко красив изглеждаш, Тоби. Сега трябваше да те видят почитателите ти. Но скоро и това ще стане. Президентът ще дойде. Всички ще пристигнат да видят Тоби Темпъл.

После приготвяше закуската. Правеше попара или каша от сметана или брашно, пържени яйца — храна, която лесно може да подава в устата му. Хранеше го като бебе, говореше през цялото време, обещаваше му, че ще се оправи.

— Ти си Тоби Темпъл — натъртваше. — Всички те обичат, всички те искат обратно. Почитателите ти те чакат отвън, Тоби. Заради тях трябва да се оправиш.

След което започваше нов ден на изтезания.

Караше на количката безполезното му, осакатено тяло към басейна за упражнения. После го разтриваше и започваше речевата терапия. След това идваше време за обяд, а следобед всичко започваше наново. През цялото време не спираше да му приказва колко е велик, колко е обичан. Той бе Тоби Темпъл, а светът го чакаше да се завърне. Вечер взимаше някой от многото албуми и го разгръщаше пред очите му.

— Ето ни тук с Кралицата. Помниш ли как те поздравяваха цяла нощ? Пак ще бъде така. Ще бъдеш по-голям от всякога, Тоби, по-голям от всякога.

През нощта го напъхваше в леглото и пропълзяваше на дюшека, който бе поставила до него, изцедена. Посред нощ се будеше от непоносимата воня на стомашната дейност на Тоби в леглото. Измъкваше се от дюшека, сменяше подлогата и го почистваше. След това вече беше време за приготвяне на закуската и новият ден започваше.

След него друг. В безкрайна върволица от дни. Всеки ден Джил тласкаше Тоби малко по-далече, малко по-силно. Нервите й бяха толкова съсипани, че ако не чувстваше как той се напряга, щеше да го удари по лицето.

— Ще ги бием — казваше яростно. — Ще се оправиш.

Тялото на Джил бе изтощено от мъчителната програма, на която се бе подложила сама, но нощем сънят бягаше от нея. Твърде много видения танцуваха из главата й като сцени от стари филми. Тя и Тоби, обкръжени от репортери на фестивала в Кан… Президентът в дома им в Палм Спрингс казва на Джил колко е красива… Почитателите около Тоби и нея на премиерата… Златната двойка… Тоби, който тръгваше да получи ордена и падаше… падаше… Накрая заспиваше.

Понякога Джил се будеше от внезапно, страшно главоболие, което не искаше да отмине. Лежеше в самотата на мрака, опитваше се да преодолее болката чак до изгрев слънце, когато идваше време да става на крак.

Всичко се повтаряше наново. Сякаш тя и Тоби бяха единствените оцелели след някаква отдавна забравена катастрофа. Нейният свят бе свит до размерите на една къща, една стая, един мъж. Напрягаше се безмилостно от зори до след полунощ.

Напрягаше и Тоби, нейния Тоби, пленник в ада, в свят, в който имаше само Джил, на която трябваше сляпо да се подчинява.

Седмици, мрачни и болезнени, се влачеха и ставаха месеци. Тоби вече се разплакваше, като видеше, че Джил наближава. Знаеше, че ще бъде изтезаван. С всеки ден тя ставаше все по-безмилостна. Караше увисналите му, безполезни крайници да се движат, докато той не изпадаше в непосилна агония. Издаваше ужасни, гърлени молби тя да спре, но Джил казваше:

— Още не. Не и преди да станеш отново мъж, не и преди да им покажем.

Месеше като тесто похабените му мускули. Той бе безпомощно, пораснало бебе, растение, нищо. Но когато Джил го погледнеше, тя виждаше какво ще стане от него и заявяваше:

— Ще ходиш!

Изправяше го и го придържаше, докато местеше крак след крак в някаква гротескна пародия на движение, като някаква пияна, отвързана марионетка.

Главоболията й зачестиха. Ярка светлина, силен шум или рязко движение ги предизвикваха. „Трябва да ида на лекар — мислеше тя. — После, като се оправи Тоби.“ Сега нямаше време и място за нея.

Само за Тоби.

Джил бе обладана от някакъв дух. Дрехите й висяха свободно, но тя не знаеше изобщо колко е отслабнала и как изглежда. Лицето и бе слабо и изпито, очите хлътнали. Някогашната лъскава коса бе потъмняла и станала на клечки. Не знаеше и не я бе грижа.

Един ден намери пред вратата си телеграма, в която доктор Каплан я молеше да се обади. Нямаше време. Програмата трябваше да върви.

Дните и нощите станаха кафкианска мътилка от къпане, упражнения, смяна на дрехи и хранене.

И всичко се повтаряше отново и отново.

Намери патерици за Тоби, притискаше пръстите му към тях движеше краката му и го държеше изправен. Опитваше се да му покаже движенията и го разкарваше напред-назад из стаята, докато заспиваше права в неведение коя е тя и какво прави.

Най-после дойде денят, в който Джил видя края на всичко.

Прекара, половината нощ с Тоби и накрая се прибра в спалнята си. Потъна в полудрямка едва призори. Когато се събуди, слънцето бе високо в небето. Бе спала до следобед. Тоби не бе нахранен, изкъпан, преоблечен. Той лежеше в леглото си, безпомощен, очакващ, вероятно изпаднал в паника. Бе изпълнена с бездънна, пронизваща до мозъка на костите умора. Тялото й не се подчиняваше. Лежеше безпомощна, разбираше, че е загубила, че всичко е отишло на вятъра — всички дни и нощи в ада, месеците на агония, нищо нямаше смисъл. Тялото й я предаде, тъй както тялото на Тоби бе предало него. Джил нямаше сила да направи каквото и да е за него и това я накара да заплаче. Всичко свърши.

Чу звук откъм вратата на спалнята и вдигна очи. Тоби стоеше, подпрян на рамката, сам. Треперещите ръце стискаха патерицата, устата му издаваше несвързани бълбукащи звуци, опитваше се да каже нещо.

— Джиииии… Джиииии…

Искаше да каже „Джил“. Тя започна да плаче с глас и не можа дълго да престане.

От този ден подобрението на Тоби бе невероятно. За първи път той осъзна, че ще се оправи. Вече не се противеше, когато Джил го тласкаше извън пределите на неговата издръжливост. Напротив, радваше се. Искаше да се оправи заради нея. Джил стана неговата богиня. Това, което преди бе любов, се бе превърнало в преклонение.

Нещо стана и с Джил. Преди тя се бореше за собствения си живот; Тоби бе само инструмент. Но сега нещата някак си се обърнаха. Тоби сякаш бе станал част от нея. Бяха едно тяло, един разум, една душа, обладани от една и съща цел. Бяха минали заедно през чистилището. Животът му се намираше в ръцете й, тя го бе поддържала, беше му вляла сили, беше го спасила. От всичко това се породи нещо като любов. Тоби й принадлежеше, също както и тя на него.

Джил смени диетата на Тоби, за да навакса изгубеното тегло. Той излизаше на слънце всеки ден и правеше дълги разходки из двора с патерица, после с бастун, натрупваше сила. Когато дойде денят, в който Тоби проходи сам, отпразнуваха събитието с вечеря на свещи в гостната.

Накрая Джил почувства, че Тоби може да бъде показан. Обади се на доктор Каплан и сестрата я свърза незабавно.

— Джил! Ужасно се притесних. Опитах се да се свържа с теб, но никой не отговаряше. Изпратих телеграма, но не получих нищо. Помислих, че си завела Тоби някъде. Той… как…

— Ела и виж сам, Еди.

Доктор Каплан не можеше да скрие учудването си.

— Това е невероятно — каза на Джил. — Това е чудо.

— Наистина е чудо — отвърна Джил. „Само в този живот можеш да правиш собствени чудеса, защото Господ е вечно някъде зает.“

— Хората продължават да ми звънят и да питат за Тоби — каза доктор Каплан. — Никой не е успял да се свърже с теб. Сам Уинтърс се обажда поне веднъж седмично. Клифтън Лоурънс се обажда.

Джил пропусна Клифтън Лоурънс. Но Сам Уинтърс! Това беше добре. Джил трябваше да намери начин да уведоми света, че Тоби Темпъл е все още суперзвезда, че те са все още Златната Двойка.

Джил се обади на Сам Уинтърс на другата сутрин и го попита дали не би желал да посети Тоби. Сам пристигна в къщата след час. Джил отвори вратата да го посрещне, а Сам се опита да прикрие шока от вида й. Джил изглеждаше десет години по-стара от последния път, когато я беше видял. Очите й бяха празни кафяви ями, а лицето й бе прорязано от дълбоки бръчки. Бе отслабнала дотам, че приличаше на скелет.

— Благодаря ти, че дойде, Сам. Тоби ще се зарадва да те види.

Сам се бе приготвил да види Тоби на легло, но изведнъж се стъписа от изненада. Тоби лежеше на матрак до басейна и когато видя Сам се изправи бавно, но уверено и протегна ръка. Изглеждаше загорял и здрав, по-добре отколкото преди удара. Като по някаква странна алхимия, здравето и жизнеността на Джил се бяха прелели в тялото на Тоби, а вълните на опустошаващата го болест, се бяха стоварили върху нея.

— Хей, страхотно се радвам да те видя, Сам.

Тоби говореше малко по-бавно и по-внимателно от преди, но гласът му бе ясен и силен. От парализата не бе останала и следа. Същото момчешко лице с яркосини очи. Сам прегърна Тоби и каза:

— Господи, наистина ни изплаши.

Тоби се усмихна и каза:

— Когато сме сами, можеш и да не ме наричаш „Господи“.

Сам погледна Тоби по-отблизо и остана удивен.

— Честно, не мога да повярвам. По дяволите, изглеждаш по-млад. Целият град се готвеше за погребение.

— Само през трупа ми — засмя се Тоби.

Сам каза:

— Фантастични неща правят лекарите днес…

— Не лекарите — Тоби се обърна към Джил и очите му блеснаха от обожание. — Знаеш ли кой го направи? Джил. Само Джил. С двете си голи ръце. Изхвърли всички и ме изправи на крака.

Сам погледна Джил объркан. Никога преди не беше смятал, че тя е способна на подобно себеотрицание. Вероятно бе сгрешил в преценките.

— Какви са ти плановете? — запита той. — Предполагам, че ще почиваш…

— Връща се на работа — каза Джил. — Тоби е прекалено талантлив, за да седи тук и да бездейства.

— Умирам да започна — потвърди Тоби.

— Сам вероятно има нещо предвид за теб — предположи Джил.

И двамата го гледаха. Сам не искаше да обезсърчи Тоби, но пък и не желаеше да дава фалшиви надежди. Не беше възможно да се направи филм със звезда, която не е застрахована. Никоя компания нямаше да застрахова Тоби Темпъл.

— Засега в склада няма нищо — внимателно започна Сам. — Но непременно ще се ослушвам.

— Страх те е да го използваш, нали? — тя все едно четеше мислите му.

— Разбира се, че не — но и двамата знаеха, че лъже.

Никой в Холивуд не би рискувал да използва отново Тоби Темпъл.

Тоби и Джил гледаха някакъв млад комедиант по телевизията.

— Скапан е — промърмори Тоби. — По дяволите, искам да се върна обратно в ефира. Може да си намеря агент. Някой трябва да се огледа из града и да ми каже какво става.

— Не! — гласът на Джил бе твърд. — Повече никой няма да те продава на дребно. Не си някой пройдоха, който си търси работа. Ти си Тоби Темпъл. Ще ги накараме да дойдат при теб.

Тоби се усмихна унило и каза:

— Не са строшили вратите, бебчо.

— Ще ги строшат — обеща Джил. — Те не знаят в каква форма си. Сега си по-добър от всякога. Просто трябва да им го покажем.

— Дали да не позирам гол за някое от ония списания?

Джил не го чу.

— Имам идея — каза тя бавно. — Моноспектакъл.

— А?

— Моноспектакъл — вълнението в гласа й нарастваше. — Ще ти уредя да играеш в салона „Хънтингтън Хартфорд“. Всички в Холивуд ще дойдат. А след това ще започнат да трошат вратите!

И наистина, целият Холивуд бе там; продуценти, режисьори, звезди, критици — всички имена, които означаваха нещо в шоу бизнеса. Местата в салона на улица „Вайн“ бяха продадени отдавна, хиляди хора останаха отвън. Огромната тълпа пред вратите избухна, когато Тоби и Джил пристигнаха в лимузина с шофьор. Той беше техният Тоби Темпъл, завърнал се от света на мъртвите. Обожаваха го повече от всякога.

Публиката в салона бе дошла отчасти от уважение към човека, който някога е бил известен и велик, но най-вече от любопитство. Бяха дошли да отдадат последна почит на един умиращ герой, на една угаснала звезда.

Джил подготви сама представлението. Отиде при О’Ханлън и Рейнгър, които написаха брилянтен материал, започващ с монолог, осмиващ града, приготвил се да погребе Тоби Темпъл приживе. Свърза се с екип автори на песни, спечелил три награди „Грами“. Те никога не бяха писали специално за някого, но когато Джил им каза: „Тоби настоява, твърди, че вие сте единствените автори на света, които…“

Дик Ландри, режисьорът, долетя от Лондон да постави спектакъла.

Джил събра най-ярките таланти, които успя да открие, за да работят с Тоби. Но все пак всичко зависеше само от звездата. Това бе моноспектакъл и той щеше да бъде сам на сцената.

Мигът настъпи. Осветлението намаля, салонът се изпълни с шепота на очакващите, предхождащ вдигането на завесата, като тиха молитва тази нощ да се случи чудо.

Случи се.

Когато Тоби Темпъл излезе на сцената с твърда и стабилна походка, с познатата на всички дяволита усмивчица, огряваща момчешкото лице, за миг се спусна тишина, последвана от дива експлозия от аплодисменти и викове. Станаха на крака, овациите разтърсваха салона цели пет минути.

Тоби стоеше и чакаше шумотевицата да утихне. Когато салонът най-после се успокои, той каза:

— Вие на това ли му казвате посрещане?

И те гръмнаха отново.

Беше брилянтен. Разказваше истории, пееше и танцуваше, нападаше всички, сякаш никога не си е отивал. Публиката не можеше да му се нарадва. Беше все още суперзвезда, но вече и нещо повече — жива легенда.

„Варайъти“ писа на другия ден: „Дойдоха да погребат Тоби Темпъл, а останаха да го хвалят и поздравяват. А как го заслужаваше! В шоу бизнеса няма друг, който да притежава вълшебството на стария майстор. Беше вечер на овации и всеки, имал късмета да бъде там едва ли някога ще забрави това запомнящо се…“

„Холивуд Рипортър“ писа: „Публиката бе там да види завръщането на голямата звезда, а тя доказа, че никога не си е отивала…“

Всички останали отзиви бяха в същия панегиричен стил. От този миг нататък телефоните на Тоби звъняха постоянно. Писма и телеграми с покани и предложения заливаха отвсякъде дома му.

Строшиха вратите.

Тоби повтори моноспектакъла в Чикаго, Вашингтон и Ню Йорк. Където и да отидеше, бе сензация. Интересът към него бе по-голям от всякога. Вълна от прочувствена носталгия заля кината и университетите — старите филми на Тоби се показваха навсякъде. Телевизионните станции обявиха седмица на Тоби Темпъл и излъчиха старите му предавания.

Имаше кукли Тоби Темпъл, игри Тоби Темпъл, мозайки Тоби Темпъл, книжки с вицовете на Тоби Темпъл, тениски. Образът му стоеше на кафето и пастата за зъби.

Тоби направи скеч в музикален филм на „Юнивърсъл“ и подписа договори за гостуване във всички големи вариететни програми. Телевизиите бяха настъпили всичките си автори да се състезават за новия „Час на Тоби Темпъл“.

Слънцето отново изгря, този път за Джил.

Отново имаше вечери, приеми, и този посланик, и онзи сенатор, частни прожекции и така нататък. Всеки ги търсеше за всичко. Дадоха в тяхна чест вечеря в Белия дом, чест, обикновено запазена за държавни глави. Обираха аплодисментите където и да идеха.

Но сега вече аплодираха Джил толкова, колкото и Тоби. Чудната история за това, което бе направила, нейният подвиг — с двете си ръце възвърнала здравето на Тоби напук на всичко — възбудиха въображението на света. Пресата я обяви за любовната история на столетието. Списание „Тайм“ публикува снимка на двамата на корицата, с гореща почит към Джил в съпътстващия материал.

Тоби сключи договор на стойност пет милиона долара, за да участва в ново седмично телевизионно вариететно предаване, започващо през септември, след дванайсет седмици.

— Ще отидем в Палм Спрингс да отдъхнеш дотогава — каза Джил.

Тоби поклати глава.

— Достатъчно дълго стоя затворена. Сега малко ще си поживеем — обгърна я с двете си ръце и добави: — Не ме бива много по думите, бебчо, освен ако не са лафове. Не знам как да ти кажа какво изпитвам към теб. Аз… Аз просто искам да знаеш, че не съм живял до деня, в който те срещнах.

И бързо се обърна назад, за да не види Джил сълзите в очите му.

Тоби уреди да направи турне с моноспектакъла си в Лондон, Париж и — най-големият му удар — Москва. Всеки се бореше за представленията му. Беше също такава култова личност в Европа, както в Америка.

Плаваха на катера „Джил“ към Каталина. Бе слънчев, топъл ден. На борда имаше десетина гости, сред които Сам Уинтърс, О’Ханлън и Рейнгър, спечелили конкурса за автори на новото му телевизионно предаване. Всички бяха събрани в салона, играеха карти и говореха. Джил се огледа и забеляза, че Тоби липсва. Излезе на палубата.

Той стоеше на перилата, загледан в морето. Джил отиде при него и каза:

— Добре ли си?

— Просто гледам водата, бебчо.

— Хубава е, нали?

— Ако си акула… — той потръпна. — Не бих искал да умра там. Винаги съм се ужасявал от давенето.

Тя хвана ръката му.

— Какво те притеснява?

— Не ми се умира, предполагам — той вдигна очи към нея. — Страх ме е от онова там. Тук аз съм голям човек. Всеки познава Тоби Темпъл. Но там…? Знаеш ли как си представям ада? Място, където няма публика.

Клубът „Фрайърс“ даде вечеря с почетен гост Тоби Темпъл. Дузина от най-известните комици седяха на трапезата, заедно с Тоби, Джил, Сам Уинтърс и шефът на телевизионната компания, сключила договора с Тоби. Джил бе помолена да стане и да се поклони. Всички се изправиха и я аплодираха.

„Поздравяват мен — помисли си тя. — Не Тоби. Мен!“

Церемониалмайстор бе водещият на едно от най-гледаните нощни предавания на живо.

— Не мога да ви кажа колко се радвам, че Тоби Темпъл е сред нас тази вечер — каза той, — защото ако не го почитахме тук, днешният банкет трябваше да се състои на гробищата.

Смях.

— А вярвайте ми, храната там е ужасна. Яли ли сте някога на „Форест Лаун“? Поднасят остатъците от Тайната вечеря.

Смях.

Обърна се към Тоби.

— Наистина се гордеем с теб, Тоби. Говоря сериозно. Разбрах, че са те помолили да дариш част от тялото си на науката. Щели да я поставят в буркан в Харвардската Медицинска Академия. Досега единственият проблем е, че не могат да намерят толкова голям буркан.

Викове.

Когато Тоби се изправи, за да отвърне, ги затапи всички.

Всеобщо бе мнението, че това е най-добрата вечеря, давана някога от „Фрайърс“.

Клифтън Лоурънс бе сред публиката онази вечер.

Седеше на малка маса в дъното на залата, близо до кухнята, заедно с други маловажни личности. Бе принуден да се моли на стари познайници, да припомня минали приятелства, за да се добере дори до тази маса. Откакто Тоби Темпъл го уволни, Клифтън Лоурънс носеше на гърба си етикет „Неудачник“. Опита се да влезе в съдружие с голяма агенция. Без клиенти, обаче, той нямаше какво да предложи. После опита по-малките агенции, но те не се интересуваха от минали величия на средна възраст, имаха нужда от агресивни млади мъже. Накрая Клифтън се задоволи с работа на заплата в малка нова агенция. Седмичната надница бе по-малка от онова, което харчеше някога за една вечер в „Романоф“.

Припомни си първия работен ден в новата агенция. Собственици бяха трима агресивни млади мъже, по-скоро деца, всички малко под трийсет години. Клиентите им бяха рок звезди. Двамата от агентите имаха бради, а всички носеха джинси, тениски и маратонки на бос крак. Караха Клифтън да се чувства хиляда години по-стар. Говореха неразбираем за него език. Наричаха го „Татенце“ или „Деде“, а той си мислеше за уважението, което някога получаваше в този град, и му се доплакваше.

Някогашният спретнат, приветлив агент сега изглеждаше запуснат и вечно кисел. Тоби Темпъл бе целия му живот и Клифтън непрестанно приказваше за отминалите дни. Мислеше само за това. За това и за Джил. Клифтън я обвиняваше за всичко, което бе преживял. Тоби не можеше да се владее, той бе под влиянието на тая кучка. Как само я мразеше Клифтън.

Седеше в дъното на залата и гледаше тълпата, аплодираща Джил, когато един от мъжете на масата каза:

— Тоби верно е късметлия копеле. И на мен ми се иска това парче. Страхотна е в леглото.

— Ами? — попита някой цинично. — Ти пък откъде знаеш?

— Играе в оня порнаж, дето го дават в кино „Пъсикет“. Дявол да я вземе, щеше да изсмуче далака на оня пич.

Устата на Клифтън започна изведнъж да пресъхва, не можеше да изговаря думите.

— Т-ти сигурен ли си, че е Джил Касъл? — попита той.

Непознатият се обърна към него.

— Сигурен съм, разбира се. Там е с някакво друго име — Джоузефин еди коя си. Шантаво полско име — вгледа се в Клифтън и каза: — А бе, ти не беше ли едно време Клифтън Лоурънс?

Има една част от булевард „Санта Моника“ между „Феърфакс“ и „Ла Сиенга“, която е общинска територия. Като остров, заобиколен от град Лос Анджелис, той се подчинява на общинските закони, доста по-хлабави от тези в Града. На площ от шест постройки там са събрани четири кина, даващи само твърда порнография, половин дузина книжарници, в които купувачите могат да ползват отделни кабини и да гледат филми през прозорчето и дузина зали за масаж, пълни е привлекателни млади момичета, които са експерти във всичко, освен масаж. Кино „Пъсикет“ се намира в средата.

Имаше двайсетина души в салона, само мъже, с изключение на две жени, които си държаха ръцете. Клифтън се огледа и зачуди, какво кара тези хора да се бутат в тъмни дупки посред слънчевия ден и да прекарват часове в гледане на други хора, които се съвокупляват на филм.

Главната прожекция започна и Клифтън забрави за всичко останало. Облегна се на предната седалка и се съсредоточи върху лицата на всички играещи актриси. Интригата беше млад преподавател в колеж, който замъкваше ученичките си в спалнята за нощни уроци. Всички те бяха млади, изненадващо привлекателни и невероятно надарени. Минаваха през цяла серия сексуални упражнения, орални, вагинални и анални, докато професорът не останеше доволен от постиженията.

Но нито едно от момичетата не беше Джил. „Трябва да е тук — мислеше Клифтън.“ Това бе единственият шанс да си отмъсти за Всичко, сторено от нея. Можеше да уреди Тоби да гледа филма. Щеше да го нарани, но Тоби ще го преодолее. Джил ще бъде унищожена. Когато Тоби научи каквя курва има за жена, ще я изхвърли с шутове по задника. Джил трябваше да бъде в тоя филм.

И изведнъж тя се появи — на широкия екран, в чуден, лъскав, жив цвят. Доста се беше променила. Сега бе по-слаба, по-красива и по-изискана. Но беше Джил. Клифтън седеше, попиваше сцената, опиваше се от нея, сетивата му тръпнеха от удоволствие, изпълнени с наелектризиращо чувство на триумф и отмъщение.

Клифтън остана седнал, докато започнаха надписите. Ето я, Джоузефин Чински. Изправи се и тръгна към кабината на оператора. Той четеше със запретнати ръкави спортния бюлетин. Вдигна очи към Клифтън и каза:

— Никой няма право да влиза тук, приятел.

— Искам да купя копие от филма. Мъжът поклати глава.

— Не се продава — и потъна отново в надбягванията.

— Давам ти стотачка за едно копие. Никой няма да разбере.

Човекът дори не помръдна.

— Две стотачки — каза Клифтън.

Операторът отгърна страницата.

— Триста.

Вдигна глава и се вгледа в Клифтън.

— На ръка?

— На ръка.

В десет сутринта на другия ден Клифтън пристигна в къщата на Тоби Темпъл с кутия от филм под мишница. „Не, не е филм — мислеше той щастлив. — Динамит. Достатъчно, за да вдигне Джил Касъл чак до ада.“

Вратата отвори английски портиер, когото Клифтън не познаваше.

— Кажете на господин Темпъл, че Клифтън Лоурънс е дошъл да го види.

— Съжалявам, сър. Господин Темпъл го няма.

— Ще почакам — настоя Клифтън.

Портиерът отвърна.

— Боя се, че няма да бъде възможно. Господин и госпожа Темпъл заминаха за Европа тази сутрин.

32

Европа бе поредица от триумфи.

В нощта на премиерата на Тоби в театър „Палейдиъм“, площад „Оксфорд Съркъс“ бе задръстен от тълпи, трескаво опитващи се да зърнат Тоби и Джил. Цялата околност на улица „Аргил“ бе опасана с кордон от градски полицаи. Когато тълпата вече стана неуправляема, бе повикана на помощ и областната полиция. Точно когато удари осем, кралското семейство пристигна и представлението започна.

Тоби надмина и най-смелите очаквания. Лицето му грееше от невинност, брилянтно атакуваше британското правителство с цялата му колежанска закостенялост. Обясни им как е направило страната по-слаба от Уганда, и как това не би се случило в някоя по-заслужила страна. Всички се скъсваха от смях, защото знаеха, че Тоби Темпъл само се шегува. Не мислеше и дума от всичко това. Тоби ги обичаше.

Както и те него.

Париж ги прие още по-шумно. Джил и Тоби бяха гости в президентския дворец и се движеха из града с правителствена лимузина. Снимките им се появяваха всекидневно на първа страница, а когато се появиха пред театъра, допълнителни полицейски части бяха повикани за да усмирят тълпите. След представлението двамата с Джил бяха ескортирани до чакащата лимузина, когато тълпата проби кордона и хиляди французи се спуснаха върху тях с викове: „Тоби, Тоби… on veut Toby!“37 Нахлулата тълпа подаваше писалки и бележници за автографи, натискаше се да докосне великия Тоби Темпъл и неговата чудесна Джил. Полицията не бе в състояние да ги спре. Тълпата я помете. Дърпаха дрехите на Тоби, бореха се за сувенир. По чудо не ги смачкаха, но Джил не се уплаши. Това бе почит към нея. Тя бе направила всичко това за тези хора; бе им върнала Тоби.

Последната спирка бе Москва.

Москва през юни е един от най-красивите градове на земята. Красиви бели брези и липи с жълти цветове, наредени покрай широките булеварди, пълни с местни жители и чужденци, разхождащи се на слънце. Сезон за туристи. Освен официалните посетители, всички туристи в Русия се поемат от „Интурист“, държавната туристическа агенция, която осигурява хотели, транспорт и гидове за панорамните обиколки. Но Тоби и Джил пристигнаха на международното летище „Шереметьево“, където ги посрещна грамадна лимузина „Зил“, която ги откара до хотел „Метропол“, където обикновено отсядаха VIP-ове от сателитните държави. Апартаментът им бе пълен с водка „Столичная“ и черен хайвер.

Генерал Юрий Романович, високопоставен партиен служител, дойде в хотела да ги поздрави с пристигането.

— Ние не прожектираме много американски филми в Русия, господин Темпъл, но вашите ги пускаме често. Руският народ знае, че геният не признава граници.

Тоби бе договорил три представления в Большой театр. На премиерата Джил раздели с него овациите. Поради езиковата бариера, Тоби превърна по-голямата част от представлението си в пантомима, а публиката остана възхитена. Направи остро изстъпление на псевдоруски, а смехът и аплодисментите отекнаха в огромния театър като благословия с любов.

През следващите два дни генерал Романович придружи Тоби и Джил на частно разглеждане на забележителностите. Отидоха до парка Горки, където се возиха на гигантското виенско колело, разгледаха църквата „Василий Блаженний“. Посетиха Московския градски цирк и дадоха банкет в „Арагви“, където им бе поднесен „Золотая икра“, най-редкият от осемте вида хайвер, закуски, което буквално означава „малки хапки“ и паштет, деликатесен пастет приготвен в гърне. За десерт ядоха яблочная, невероятно вкусна ябълкова торта „Шарлота“ с кайсиев сироп.

И отново забележителностите. Посетиха Пушкинския музей, мавзолея на Ленин и „Детский мир“, Очарователния магазин за играчки в Москва.

Водеха ги на места, за чието съществуване повечето руснаци не подозираха. Улица „Грановска“, задръстена от чайки и волги с шофьори. Там, зад обикновена врата с надпис „Служба спецдоставки“, те откриха склад, претъпкан с луксозни вносни храни и напитки от цял свят. Там привилегията да пазарува имаше „Начальство“, руският елит.

Влязоха в луксозна дача, където западни филми се прожектираха в салон, отделен за неколцината привилегировани. Беше вълнуващ поглед отвътре към Държавата на Народа.

В деня на последното представление семейство Темпъл се готвеше да пазарува. Тоби каза:

— Защо не отидеш сама, скъпа? Аз искам да подремна малко.

Тя се вгледа в него за миг.

— Добре ли се чувстваш?

— Чудесно. Само съм малко уморен. Ти излез и изкупи цялата Москва.

Джил се колебаеше. Тоби изглеждаше пребледнял. Когато това турне свърши, тя щеше да се погрижи да осигури дълга почивка за Тоби преди телевизионното предаване.

— Добре — съгласи се тя. — Поспи.

Джил Вървеше през фоайето към изхода, когато чу мъжки глас да я вика:

— Джоузефин — и преди да се обърне, тя вече знаеше кого ще види. За част от секундата вълшебството отново се появи.

Дейвид Кениън приближаваше към нея усмихнат.

— Толкова се радвам да те видя — каза той, а тя почувства как сърцето й спира. „Той е единственият мъж в живота ми, който е способен на това“ — помисли Джил.

— Ще пийнеш ли нещо с мен? — попита Дейвид.

— Да — отговори тя.

Хотелският бар бе голям и претъпкан, но те откриха сравнително спокойна маса в един ъгъл.

— Какво правиш в Москва? — попита Джил.

— Нашето правителство ме помоли да дойда. Искаме да изработим една сделка за петрол.

Отегчен келнер се насочи към масата и взе поръчката им.

— Как е Сиси?

Дейвид я погледна за момент и каза:

— Разведохме се преди няколко години — и набързо смени темата. — Следях всичко около теб. Почитател съм на Тоби Темпъл от дете.

Това някак си звучеше, сякаш Тоби бе много стар.

— Радвам се, че се оправи. Когато прочетох за удара, се притесних за теб — в очите му се четеше нещо, което Джил помнеше от отдавна. Желание, нужда.

— Мисля, че Тоби беше страхотен в Холивуд и Лондон — каза Дейвид.

— Ти беше ли там? — попита Джил изненадано.

— Да — и бързо добави. — Трябваше да свърша някои работи там.

— Защо не дойде зад сцената?

Той се поколеба.

— Не исках да ти се натрапвам. Не знаех дали ще искаш да ме видиш.

Питиетата им пристигнаха в тежки, ръбести чаши.

— За теб и за Тоби — каза Дейвид.

В тона му имаше нещо прикрито, подземен поток от тъга, от жажда…

— Винаги ли отсядаш в „Метропол“? — попита Джил.

— Не. Всъщност доста време ми отне да намеря… — усети клопката твърде късно. Усмихна се тъжно. — Знаех, че ще бъдеш тук. Трябваше да напусна Москва преди пет дни. Стоях и чаках. Надявах се да те срещна.

— Защо, Дейвид?

Мина много време преди да отговори.

— Вече е твърде късно, но все пак ще ти кажа, защото смятам, че имаш право да знаеш.

И той разказа за брака си със Сиси, какви номера му бе погодила тя, за опитите за самоубийство, за нощта, в която Джил го чакаше на езерото. Едно изригване на чувства, които разтърсиха Джил.

— Винаги съм те обичал.

Тя седеше и слушаше. Вълна от щастие се вля в тялото й като топло вино. Сякаш красив сън се бе сбъднал наяве. Това бе всичко, което тя искаше, за което се молеше. Джил се вгледа в мъжа, седнал срещу нея, припомни си силните му ръце, твърдото му, копнеещо тяло. Изпита възбуда. Но Тоби бе част от нея, нейна плът и кръв, а Дейвид…

Един глас отстрани я сепна.

— Госпожо Темпъл! Търсихме ви навсякъде.

Беше генерал Романович.

Джил погледна към Дейвид.

— Обади ми се утре сутрин.

Последното представление на Тоби в Большой театр бе по-вълнуващо от всичко друго, представяно там. Зрителите хвърляха цветя и ръкопляскаха, тропаха с крака — не искаха да си отиват. Напълно подобаващ завършек за всичките триумфи на Тоби. Голямо празненство бе насрочено за след представлението, но Тоби каза на Джил:

— Скапан съм, богиньо. Защо не отидеш ти? Аз ще се върна в хотела да затворя за малко очи.

Джил отиде на празненството сама, но Дейвид сякаш бе до нея през цялото време. Водеше разговори, танцуваше и приемаше почитания, но умът й непрестанно изживяваше срещата с Дейвид. „Ожених се по погрешка. Сиси се разведе с мен. Никога не съм преставал да те обичам.“

В два часа сутринта ескортът остави Джил пред апартамента в хотела. Тя влезе и видя Тоби в безсъзнание, легнал на пода в средата на стаята, с ръка протегната към телефона.

Тоби Темпъл бе откаран спешно в линейка до Дипломатическата поликлиника на „Проспект Сверчкова“ №3. Тримата най-големи специалисти бяха повикани посред нощ да го прегледат. Всички съчувстваха на Джил. Шефът на болницата я придружи до самостоятелна стая, където тя стоеше в очакване. „Като повторение — помисли Джил. — Всичко това се случи преди.“ Усещане за нереалност замъгляваше сетивата й.

След няколко часа вратата се отвори и вътре влезе нисък, дебел руснак. Беше облечен в лошо ушит костюм, в който изглеждаше като неуспял водопроводчик.

— Аз съм доктор Дуров — каза той. — Натоварен съм със случая на съпруга ви.

— Искам да знам как е той.

— Госпожо Темпъл, седнете, моля ви.

Джил дори не усещаше, че стои права.

— Говорете!

— Съпругът ви преживя удар — научно казана церебрално-венозна тромбоза.

— Колко лошо е това?

— Това с най-… Как да ви кажа, сериозно увреждане, опасно е. Ако съпругът ви оживее, а сега е още рано да се говори, той няма да може да ходи и да говори. Умът му ще бъде ясен, но той ще е изцяло парализиран.

Преди Джил да отлети от Москва, Дейвид й позвъни.

— Не мога да ти кажа колко съжалявам — каза той. — Аз съм на разположение. По всяко време. Когато се обадиш, идвам веднага. Моля те, запомни това.

Беше единственото нещо, което помогна на Джил да запази разсъдъка си за кошмара, който едва започваше.

Пътуването до в къщи бе deja vu38 от ада. Болничната носилка в самолета, линейката от летището до дома, стаята на болния.

Само, че сега имаше нещо различно. Джил го разбра в мига, в който й разрешиха да Види Тоби. Сърцето му биеше, жизнените му органи работеха, от всяка гледна точка той бе жив организъм. И въпреки това не беше. Той бе дишащ, пулсиращ труп, мъртвец с кислородна маска, с тръби и игли, забити в тялото му като антени, вливащи жизнени сокове в него, осигуряващи продължението на живота. Лицето му бе застинало в изкривена ухилена гримаса, устните му — вдигнати нагоре, венците — оголени.

„Боя се, че не мога да ви дам никаква надежда“ бе казал руският лекар.

Това бе преди седмици. Сега бяха в къщи, в Бел Еър. Джил незабавно повика доктор Каплан, а той от своя страна събра специалисти, които водеха други специалисти, но отговорът бе винаги един и същ: масивен инсулт, тежко увредени или унищожени нервни центрове, много малък шанс за възстановяване след нанесените поражения.

Имаше денонощно дежурещи сестри, физиотерапевт, който работеше с Тоби, но те бяха само жестове, лишени от съдържание.

Предметът на цялото това внимание бе гротеска. Кожата на Тоби бе пожълтяла, косата му капеше на едри кичури. Парализираните му крайници бяха изкривени и отънели. На лицето му стоеше постоянната гримаса. Изглеждаше чудовищно — лицето на смъртта.

Но очите му бяха живи. И то колко живи! Хвърляха огньове с яростната сила на ума, хванат в капана на тази безполезна черупка. Когато Джил влезеше в стаята, те я проследяваха жадно, трескаво, умолително. За какво? Да го накара да ходи отново? Да говори отново? Да го превърне отново в мъж?

Тя седеше и безмълвно се вглеждаше в него. Мислеше: „Част от мен лежи в това легло, в капан.“ Бяха свързани един за друг. Би дала всичко, за да, бъде спасен Тоби, а с него и тя. Но сега знаеше, че няма начин. Не и този път.

Телефоните звъняха непрестанно, повторение на същите обаждания, всички предлагащи съчувствие.

Само едно от тях бе различно. Дейвид Кениън се обади.

— Искам само да знаеш, че каквото е по силите ми, каквото и да е… Чакам.

Джил си помисли как изглеждаше той — висок, красив и силен и се сети за нещастната човешка карикатура в съседната стая.

— Благодаря ти, Дейвид. Наистина съм ти благодарна. Засега нищо няма. Все още.

— В Хюстън39 има няколко много добри лекари. Някои от тях са най-добрите в света. Мога да ги докарам със самолета.

Джил усети как гърлото й се свива. Как искаше да каже на Дейвид да дойде при нея. Да я отведе от това място! Но не можеше. Бе свързана с Тоби и знаеше, че няма да го остави.

Не и докато бе жив.

Доктор Каплан завърши прегледа на Тоби. Джил го чакаше в библиотеката. Обърна се към него, когато той влезе и опита да се пошегува непохватно:

— Е, Джил, имам добри и лоши новини.

— Кажи ми първо лошите.

— Боя се, че нервната система на Тоби е засегната твърде тежко, за да може да се възстанови. Не може да става въпрос за това. Никога повече няма да ходи и говори.

Тя го изгледа дълго и накрая каза:

— А добрите новини?

Доктор Каплан се усмихна.

— Сърцето на Тоби е изключително силно. С подходящи грижи, може да издържи още двайсетина години.

Джил го погледна невярващо. Двайсет години. Това били добрите новини! Видя се как седи до ужасното плашило на горния етаж, затворена в кошмар без изход. Никога няма да се разведе с Тоби. Не и докато е жив. Защото никой няма да я разбере. Тя бе героинята, спасила живота му. Всеки би се почувствал предаден, измамен, ако тя го напусне сега. Дори Дейвид Кениън.

Дейвид и звънеше всеки ден, като говореше за нейната чудна преданост и себеотрицание. И двамата усещаха дълбокия поток от чувства, течащ между тях.

Неизказаната фраза беше: когато Тоби умре.

33

Три сестри се грижеха за Тоби денонощно на смени. Бяха пъргави, способни и безлични като машини. Джил бе благодарна на присъствието им, защото не понасяше да се приближава към Тоби. Онази отвратителна, ухилена маска я отблъскваше. Постоянно намираше извинения да стои по-далеч от стаята му. Когато все пак се принуждаваше да отиде при него, дори сестрите усещаха незабавната промяна, настъпваща у болния. Тоби лежеше обездвижен и безсилен, замразен в клетката на спазъма. И само когато Джил влезеше в стаята, яркосините очи започваха да преливат от жизненост. Тя можеше да прочете мислите на Тоби, все едно че бяха извикани на глас: „Не ме оставяй да умра. Помогни ми. Помогни ми!“

Джил стоеше, гледаше надолу към тялото-развалина и мислеше: „Не мога да ти помогна. Ти не искаш да живееш така. Искаш да умреш.“

Намеренията на Джил започнаха да добиват все по-определена форма.

Вестниците бяха пълни с разкази за неизлечимо болни мъже, освободени от болката от съпругите си. Дори някои лекари признаваха, че умишлено са оставили определени пациенти да умрат. Това се наричаше евтаназия. Милостиво лишаване от живот. Джил обаче знаеше, че това може също така да се нарече и убийство, въпреки че у Тоби нямаше нищо живо, освен тези проклети очи, преследващи я навсякъде.

През последвалите седмици Джил не напусна къщата нито веднъж. Повечето време прекарваше затворена в спалнята си.

Главоболията се върнаха. Нямаше отърване от тях.

Вестници и списания публикуваха сърцераздирателни истории за парализираната суперзвезда и преданата съпруга, върнала някога здравето му. Всички периодични издания спекулираха с предположения дали Джил ще успее да повтори чудото. Но тя знаеше, че повече чудеса няма да има. Тоби никога нямаше да се оправи.

Двайсет години бе казал доктор Каплан. А Дейвид я чакаше съвсем близо. Трябваше да открие път за бягство от този затвор.

Всичко започна една мрачна, унила неделя. Сутринта започна да вали и продължи през целия ден. Капките трополяха по покрива и прозорците и караха Джил да мисли, че полудява. Четеше в спалнята, опитвайки се да прогони от главата си дъжда, безмилостно жигосващ мозъка й. Влезе нощната сестра, вечно сериозна скандинавка на име Ингрид Джонсън.

— Котлонът горе не работи — обяви Ингрид. — Трябва да сляза в кухнята, за да приготвя вечерята на господин Темпъл. Бихте ли останали с него за няколко минути?

Джил долавяше неодобрението в гласа й. Сестрата явно намираше за странно поведението на съпругата, която не желаеше да стои до леглото на болния си мъж.

— Ще го наглеждам — каза Джил.

Остави книгата и слезе в спалнята на Тоби. В мига, в който прекрачи прага, ноздрите й се изпълниха с познатата миризма на болест. Изведнъж всяка фибра от тялото й затрептя при спомена за дългите, страховити месеци на нейната борба за спасението на Тоби.

Главата му бе опряна на широка възглавница. Когато зърна Джил, очите му оживяха и започнаха да излъчват трескави послания: „Къде беше? Защо стоиш далеч от мен? Имам нужда от теб. Помогни ми!“ Тези очи сякаш говореха на глас. Джил погледна към ненавистното, изкривено тяло с ухилената мъртвешка маска и потръпна: „Никога няма да се оправиш, дявол да те вземе! Трябва да умреш! Искам да умреш!“

Докато се взираше в него, забеляза как изражението на очите му се променя. Първо показаха шок, после недоверие и накрая се изпълниха с такава омраза, такава злоба, че Джил неволно отстъпи крачка назад. После разбра какво се бе случило. Беше изрекла мислите си на глас.

Обърна се и избяга от стаята.

На сутринта дъждът престана. Старата количка на Тоби бе извадена от мазето. Дневната сестра, Франсис Гордън, изкарваше Тоби към градината да поеме малко слънце. Джил се вслушваше в звука на колелцата, търкалящи се по коридора към асансьора. Изчака няколко минути, после слезе долу. Минаваше покрай библиотеката, когато телефонът позвъни. Беше Дейвид, от Вашингтон.

— Как си днес? — гласът му излъчваше топлота и загриженост.

Никога не бе била по-радостна да го чуе.

— Добре съм, Дейвид.

— Бих искал да бъдеш до мен, скъпа.

— И аз. Толкова те обичам. Искам те. Искам да ме прегръщаш отново. Ох, Дейвид…

Инстинктът я накара да се обърне. Тоби бе в коридора, където сестрата го бе оставила за момент, привързан към количката. Сините му очи блестяха към Джил с такава злоба и ненавист, че тя ги почувства почти физически. Умът му говореше през очите, крещеше й: „Ще те убия!“ Джил затвори телефона, уплашена.

Избяга от стаята нагоре по стълбите, усещаше как омразата на Тоби я преследва като някаква зла, невидима сила. Остана в спалнята си цял ден, отказа да се храни.

Седеше на стола като упоена, умът й прехвърляше отново и отново епизода с телефона. Тоби знаеше. Знаеше. Тя вече не можеше да го гледа в очите.

Накрая настъпи нощта. Бе средата на юли и дневните жеги все още стояха във въздуха. Джил отвори широко прозорците, за да може да улови и най-малкия повей на вятъра.

Дежурна в стаята на Тоби бе сестра Галахър. Влезе на пръсти, за да хвърли поглед на пациента. Сестра Галахър искаше да може да чете мислите му, може би тогава щеше да знае как да помогне на горкия човек. Оправи завивките на Тоби.

— Спете спокойно — каза тя бодро. — Ще мина после да ви проверя.

Не последва никаква реакция. Дори очите му не се обърнаха към нея.

„А може би е по-добре, че не чета мислите му“ — каза си тя. Хвърли му последен поглед и се оттегли в малката стая да гледа нощната програма на телевизията. Сестра Галахър харесваше предаванията на живо. Обичаше да гледа как филмовите звезди говорят за себе си. Това ги правеше толкова човешки, точно като обикновените хора. Намали звука, за да не смущава пациента си. Макар че Тоби Темпъл едва ли щеше да чуе. Мислите му бяха другаде.

Къщата спеше спокойно сред охраняваните гори на Бел Еър. Само няколко едва доловими звука от движението по булевард „Сънсет“ нарушиха тишината. Сестра Галахър гледаше най-късния филм. Искаше й се да пуснат някой от старите филми на Тоби Темпъл. Би било толкова вълнуващо да го гледаш на екрана и да знаеш, че се намира само на няколко метра от плът и кръв.

В четири сутринта сестра Галахър захърка по средата на филм на ужасите.

В спалнята на Тоби цареше дълбока тишина.

В стаята на Джил единственият звук бе тиктакането на будилника. Джил спеше гола, прегърнала възглавницата. Тялото й се открояваше върху белотата на чаршафите. Уличните шумове идваха отдалече, приглушени.

Джил се обърна рязко в съня си и потрепера. Сънуваше, че прекарва медения си месец с Дейвид в Аляска. Стояха на огромна замръзнала равнина, когато ги връхлетя внезапна буря. Вятърът духаше ледения въздух в лицата им и те дишаха трудно. Обърна се към Дейвид, но той бе изчезнал. Беше сама в мразовитата. Арктика, кашляща, бореща се за глътка въздух. Шум от задавяне я събуди. Чу някакъв ужасен, хриптящ звук, нечия убийствена кашлица. Отвори очи и разбра, че звукът идва от собственото й гърло. Не можеше да си поеме дъх. Облак от леден въздух я обвиваше като неприличен покров, галеше голото й тяло, милваше гърдите й, целуваше я по устните с мразовит, зловонен дъх, намирисващ на гроб. Сърцето на Джил биеше бясно, докато тя се мъчеше да диша. Белите й дробове сякаш се бяха свили от студа. Опита се да седне, но някаква невидима тежест я притискаше надолу. Знаеше, че това е сън, но в същото време ясно чуваше отвратителното гъргорене в гърлото си. Умираше. Но може ли човек да умре от кошмар? Джил усещаше студените пипала да опипват тялото й, да се спускат между краката й, да влизат в нея, да я изпълват. С внезапна, караща сърцето да спира яснота, тя разбра, че това е Тоби. Някак си това беше Тоби. Бързият прилив на ужас й даде сили да допълзи до ръба на леглото, задъхана, бореща се с тяло и ум да оживее. Докосна пода, изправи се с мъка на крака и се спусна към вратата, все още чувстваща как студът я преследва, обгражда, протяга ръце към нея. Пръстите й напипаха дръжката и отвориха вратата. Тя побягна в коридора и започна да гълта въздух, да изпълва отмалелите си дробове с кислород.

Коридорът бе топъл, тих и спокоен. Джил стоеше и се олюляваше. Зъбите й тракаха, неподчиняващи се. Обърна се и погледна към спалнята си. Изглеждаше съвсем нормално. Бе преживяла кошмар. Поколеба се за миг и бавно влезе през вратата. В спалнята бе топло. Нямаше нищо, от което да се страхува. Тоби, разбира се, не можеше да й стори нищо лошо.

Сестра Галахър се събуди в стаята си и тръгна да провери пациента.

Тоби Темпъл лежеше в същата поза, в която го бе оставила. Очите му бяха обърнати към тавана, съсредоточени върху нещо, което тя не можеше да види.

Оттук нататък кошмарът започна да се повтаря редовно, като черна поличба за проклятие, знамение за предстоящ ужас. У Джил бавно започна да се заражда страх. Където и да идеше, чувстваше присъствието на Тоби. Джил чуваше кога сестрата го извежда. Количката бе започнала да стърже пронизително и късаше всеки път нервите на Джил. „Трябва да я оправя“ — помисли тя. Избягваше да минава покрай стаята на Тоби, но това бе безсмислено. Той бе навсякъде. Чакаше я.

Главоболията бяха постоянни. Нечовешко, ритмично биене, което не я оставяше на мира. Джил копнееше болката да престане поне за час, за минута, за секунда. Тя трябваше да спи. Пренесе се в стаята на камериерката до кухнята — най-отдалеченото от Тоби място. Стаята бе топла и тиха. Джил легна и затвори очи. Заспа почти мигновено.

Събуди се от вонящия хладен въздух, изпълнил стаята. Той се протягаше към нея, искаше да я погребе в себе си. Джил скочи и избяга в коридора.

Дните бяха достатъчно страшни, но нощите бяха ужасяващи. Следваха една и съща схема. Джил отиваше в стаята, въртеше се в леглото, опитваше се да остане будна, но накрая изтощеното й тяло се предаваше и тя заспиваше.

Будеше я студът. Лежеше трепереща в леглото, чувстваше как леденият въздух пълзи към нея, злото му присъствие я обгръщаше като страшно проклятие. Скачаше и бягаше, обзета от тих ужас.

Беше три сутринта.

Джил бе заспала в креслото с книга в ръка. Постепенно се пробуди, бавно отвори очи и сред катранения мрак на стаята усети, че нещо ужасно се е случило. После разбра — тя бе заспала без да изгаси лампите. Почувства как сърцето й започва да препуска и помисли: „Няма нищо страшно. Сестра Галахър сигурно е дошла и ги е загасила.“

После чу звука. Идваше от антрето, крииик… крииик… Количката на Тоби се движеше към вратата на спалнята й. Джил почувства как косъмчетата на врата й се изправят. „Сигурно някой клон стърже по покрива“ — успокои се тя. Но все пак знаеше, че не е така. Бе слушала този звук толкова пъти. Крииик… крииик…, сякаш музиката на смъртта идваше към нея. „Не може да е Тоби — помисли тя. — Той е в леглото, безпомощен. Сигурно полудявам.“ Но продължаваше да го чува все по-близо и по-близо. Беше пред вратата. Спря, чакаше. И изведнъж се разнесе трясък, после настана тишина.

Джил прекара остатъка от нощта свита на стола, в тъмното. Бе твърде уплашена, за да помръдне.

На сутринта намери пред вратата си разбита ваза, бутната от масичката в антрето.

Говори с доктор Каплан.

— Вярвате ли, че… че умът може да направлява тялото? — попита Джил.

Той я погледна объркан.

— В какъв смисъл?

— Ако Тоби иска… много иска да излезе от леглото, дали ще може?

— Имате предвид, без чужда помощ? В сегашното си състояние? — погледна я с недоверие. — Той е изгубил всякаква мобилност. Всякаква.

Джил не беше доволна.

— Ами ако… Ако наистина е убеден, че трябва да стане, че има нещо, което трябва да свърши…?

Доктор Каплан поклати глава.

— Нашият разум дава заповеди на тялото, но ако моторните импулси са блокирани, ако няма мускули, които да ги изпълнят, нищо не може да се получи.

Тя трябваше да разбере.

— А вярвате ли, че предмети могат да бъдат движени от ума?

— Искате да кажете психокинеза? Правени са много експерименти, но нито един от тях не е успял да ме убеди досега.

А счупената ваза в коридора?

Джил искаше да му каже за това, за студения въздух, който я преследваше, за количката на Тоби пред вратата, но той щеше да я сметне за луда. Беше ли? Имаше ли й нещо? Дали не губеше ума си?

Когато доктор Каплан си отиде, Джил се погледна в огледалото. Бе шокирана от видяното. Бузите й бяха хлътнали, а очите й изглеждаха огромни върху бледото, изпито лице. „Ако продължавам така — помисли тя — ще умра преди Тоби.“ Вгледа се в потъмнялата си сплъстена коса и изпочупените нокти. „Не трябва да позволя Дейвид да ме вижда такава. Трябва да започна да се грижа за себе си. Отсега нататък — реши тя — веднъж седмично отиваш на козметик, храниш се три пъти на ден и спиш по осем часа.“

На другия ден Джил си взе час за козметичния салон. Бе изтощена, заспа под топлия, отпускащ шум на сешоара. Кошмарът започна отново. Спеше в леглото си. Чуваше как Тоби влиза в спалнята с количката… крииик… крииик… Той бавно се изправи и тръгна към нея, ухилен. Костеливите му ръце се протегнаха към гърлото й. Джил се събуди е безумен вик и хвърли целия салон в паника. Избяга без дори да среше косата си.

След този случай Джил се боеше вече да напусне къщата.

Боеше се и да остане.

Нещо ставаше с главата й. Не бяха само главоболията. Започваше да забравя. Слизаше за нещо, влизаше в кухнята и стоеше без да може да си спомни защо е дошла. Паметта започна да й играе странни номера. Джил се зачуди какво прави тази сестра тук и изведнъж си спомни. Режисьорът я чакаше на сцената. Тя трябваше да си припомни думите. „Страхувам се, че не е добре, докторе.“ Трябваше да говори с режисьора за това как е най-добре да го каже. Сестра Гордън я хвана за ръката и я разтърси.

— Госпожо Темпъл, госпожо Темпъл! Добре ли сте?

И Джил отново се върна сред обкръжението си, в настоящето, завладяна от ужаса на това, което ставаше с нея. Знаеше, че не може да продължи така. Трябваше да открие дали нещо не бе наред с нейния мозък или Тоби е открил някакъв начин да се движи, да я напада, дали се опитваше да я убие.

Трябваше да го види. Застави се да прекоси дългия коридор до стаята на Тоби. Постоя малко отвън, докато събере кураж и влезе в стаята му.

Тоби лежеше в леглото, а сестрата го къпеше с гъба. Тя вдигна очи, видя Джил и каза:

— Какво има? Това е госпожа Темпъл. Ние тук си правим една хубава баня, нали така?

Джил се обърна към фигурата в леглото.

Краката и ръцете на Тоби се бяха превърнали в съсухрени придатъци към свитото му, изкривено тяло. Между краката, като някаква дълга, противна змия, лежеше безполезният му пенис, немощен и грозен. Жълтият цвят бе изчезнал от лицето му, но идиотската гримаса стоеше. Тялото му бе мъртво, но очите живееха трескаво. Проникващи, търсещи, претеглящи, планиращи, мразещи, хитри сини очи, пълни с тайни намерения, със смъртоносни цели. Тя виждаше ума на Тоби. „Важно е да разберете, че умът му е незасегнат“ — бе казал докторът. Той можеше да мисли, чувства и мрази. Този ум нямаше за какво друго да мисли, освен да планира отмъщението си, да търси начин да я унищожи. Тоби искаше да я види мъртва, също както и тя него.

Докато гледаше надолу към очите, изгарящи от ненавист, в главата й отекна гласът му: „Ще те убия“. Тя почувства вълните на омразата да се блъскат в нея като юмруци.

Джил се вгледа в очите, спомни си разбитата ваза и разбра, че нищо от кошмарите не е илюзия. Той бе открил начин.

Вече знаеше, че животът на Тоби е заложен срещу нейния.

34

Доктор Каплан привърши прегледа на Тоби и потърси Джил.

— Мисля, че трябва да спрем терапията в басейна — каза той. — Чиста загуба на време. Надявах се, че ще постигнем някакво подобрение на мускулатурата, но не става. Аз ще говоря с терапевта.

— Не! — извика тя остро.

Доктор Каплан я погледна с изненада.

— Джил, знам какво си направила с Тоби миналия път, но сега е безнадеждно. Аз…

— Не можем да се предадем. Още не — в гласа й се четеше отчаяние.

Докторът се поколеба и сви рамене.

— Е, щом мислиш, че има такова значение, но все пак…

— Има.

В този миг това бе най-важното нещо на света. Това щеше да й спаси живота. Вече знаеше какво да направи.

Следващият ден бе петък. Дейвид се обади и каза, че заминава за Мадрид по работа.

— Няма да мога да се обадя до края на седмицата.

— Липсваш ми — каза Джил. — Много.

— И ти ми липсваш. Добре ли си? Гласът ти е особен. Да не си уморена?

Джил се опитваше да държи очите си отворени, да забрави за ужасните болки в главата. Не можеше да каже кога за последен път бе яла или спала. Беше толкова слаба, че едва стоеше на крака. Опита се да влее енергия в гласа си.

— Добре съм, Дейвид.

— Обичам те, скъпа. Грижи се за себе си.

— Ще се грижа, Дейвид. Обичам те. Моля те не го забравяй.

Каквото и да се случи.

Чу как колата на терапевта завива по алеята и се спусна по стълбите. Главата й щеше да се пръсне, треперещите й крака едвам я държаха. Отвори вратата, точно преди терапевтът да натисне звънеца.

— Добро утро, госпожо Темпъл — каза той. Опита се да влезе, но Джил му препречи пътя. Погледна я изненадан.

— Доктор Каплан реши да преустанови терапевтичните процедури на господин Темпъл — каза тя.

Физиотерапевтът се намръщи. Значи напразно беше бил път до тук. Някой можеше да го уведоми по-рано. При други обстоятелства би възразил за начина, по който се отнасят с него. Но госпожа Темпъл бе такава славна жена, с такива големи проблеми. Той се усмихна и каза:

— Няма проблеми, госпожо Темпъл. Разбирам.

И се върна в колата.

Джил изчака да се отдалечи. След това тръгна обратно нагоре по стълбите. По средата на пътя й се зави свят и трябваше да се хване за перилата, докато се оправи. Не можеше да спре. В противен случай щеше да умре.

Отиде до стаята на Тоби, натисна дръжката и влезе. Сестра Галахър седеше на табуретка и бродираше. Погледна изненадано към Джил, изправена в рамката на вратата.

— Я! — каза тя. — Кой е дошъл да ни посети? Не е ли много мило?

Обърна се към леглото.

— Знам, че господин Темпъл се радва. Нали така, господин Темпъл?

Тоби седеше подпрян с възглавници на леглото. Очите му изпращаха своето съобщение към Джил: „Ще те убия!“

Джил отведе поглед и си приближи до сестра Галахър.

— Реших, че не прекарвам достатъчно време със съпруга си.

— Всъщност, точно така мислех и аз — изчурулика сестра Галахър. — Но като видях, че и вие не се чувствате добре, си казах…

— Сега съм доста по-добре — прекъсна я Джил. — Бих искала да остана сама с господин Темпъл.

Сестра Галахър събра бродерийните си принадлежности и стана.

— Разбира се — каза тя. — Сигурна съм, че ще се радваме — обърна се към фигурата на леглото. — Нали така, господин Темпъл?

А на Джил добави:

— Тъкмо ще сляза до кухнята да си направя една хубава чаша чай.

— Не, не. Дежурството ви свършва след половин час. Можете да си тръгвате направо. Аз ще изчакам сестра Гордън — Джил и хвърли бърза, уверяваща усмивка. — Не се тревожете. Аз ще бъда с него.

— Е, предполагам, че бих могла да напазарувам нещо…

— Чудесно. Отивайте си.

Джил остана права и не помръдна преди да чуе как входната врата се затваря и колата на сестра Галахър потегля по алеята. Когато звука на мотора се изгуби в летния въздух, тя се обърна и погледна към Тоби.

Очите му бяха втренчени в лицето й, нетрепващи и немигащи. С усилие се приближи до леглото, отметна завивките и погледна непотребния скелет, отпуснатите, безполезни крака.

Количката стоеше в ъгъла. Джил я приближи до леглото и я сложи така, че да може да вкара Тоби в нея. Протегна ръце към него и се спря. Бе й необходима цялата воля, за да го докосне. Ухиленото, мумифицирано лице бе на сантиметри от нея, устата се хилеше идиотски, а очите бълваха отрова. Джил се наведе и се застави да вдигне Тоби за ръцете. Той бе почти безтегловен, но в изтощеното си състояние, тя едва се справи. Когато докосна тялото му, почувства как леденият въздух започва да я обвива. Вътре в главата й натискът бе непоносим. Пред очите й затанцуваха цветни петна, все по-бързо и по-бързо, докато й се зави свят. Почувства как припада, но знаеше, че не бива да позволи това да се случи. Не и ако искаше да живее. Със свръхчовешко усилие тя домъкна тялото на Тоби до количката и го върза. Погледна към часовника си. Имаше само двайсет минути.

Пет минути й отне да отиде до стаята си и да си сложи банския.

Освободи спирачката и започна да бута Тоби по коридора към асансьора.

Стоеше зад него, докато слизаха, за да не гледа очите му. Но все пак ги чувстваше. Усещаше и влажния студ на убийствения въздух, изпълващ кабината, лепкав, галещ, пълнещ дробовете й с гнилоч. Започна да се задавя. Не можеше да диша. Падна на колене, разхълца се, бореше се да остане в съзнание, хваната в неговия капан. Точно когато започна да й причернява, вратата се отвори. Тя изпълзя на топлото слънце и легна на поляната. Дишаше дълбоко, всмукваше чистия въздух, възвръщаше бавно силите си. Обърна се към асансьора. Тоби седеше в количката, гледащ, чакащ. Джил бързо я измъкна от асансьора. Тръгна към басейна. Беше чудесен, безоблачен ден, топъл и ласкав, слънцето се отразяваше в синята, пречистена вода.

Джил докара количката до дълбокия край на басейна и пусна спирачката. Мина отпред. Очите на Тоби я гледаха объркано. Джил посегна към ремъка, който го придържаше и го стегна доколкото можеше. Опъна го, почти увисна на него с всичко, което бе останало от силата й, почувства как отново й се зави свят от напрежение. В един момент успя. Джил видя как очите на Тоби се промениха, когато той разбра какво щеше да се случи и се изпълниха с дива, демонична паника…

Джил освободи спирачката, стисна дръжката на количката и започна да я бута към водата. Тоби се опита да раздвижи парализираните си устни, да извика, но не излезе никакъв звук. Резултатът бе ужасен. Тя не можеше да понесе погледа му. Не искаше да знае нищо.

Блъсна количката в самия край на басейна.

Но тя увисна. Бе закачена за ръба на циментовия бордюр. Джил натисна по-силно, но не можеше да я помръдне. Тоби сякаш я удържаше само с усилие на волята. Джил виждаше как се напряга да се измъкне, как се бори за живота си. Щеше да се освободи, да се измъкне, да протегне костеливите си пръсти към гърлото й… Чуваше гласа му. Той крещеше „Не искам да умра… Не искам да умра…“. Тя не разбра дали се дължи на въображението й или бе наистина, но в прилив на паника изведнъж откри още енергия в себе си. Натисна с всичка сила гърба на количката. Тя се хлъзна напред, обърна се във въздуха и застина там неподвижно, стори й се цяла вечност. После падна във водата със силен плясък. Сякаш плаваше дълго време на повърхността преди да започне да потъва. Вълните преобърнаха количката още веднъж и последното нещо, което Джил видя бяха проклинащите очи на Тоби, вперени в нея преди водата да ги залее.

Стоя там дълго, трепереща под топлото обедно слънце. Силата бавно се вливаше отново в тялото и ума й. Когато най-после усети, че може отново да се движи, тръгна към стъпалата на басейна, за да намокри банския си.

После се върна в къщата и позвъни на полицията.

35

Смъртта на Тоби Темпъл се появи в заглавията на вестниците по целия свят. Ако Тоби бе станал фолклорен герой, то Джил бе героиня. Стотици хиляди думи бяха отпечатани за тях, снимките им се появяваха по всички медии. Голямата любовна история бе разказвана и преразказвана, а трагичният завършек й придаваше още по-голям патос. Съболезнователни писма и телеграми прииждаха от държавни глави, домакини, политици, милионери, секретарки. Светът бе понесъл лична загуба. Тоби бе споделил дарбата да разсмива с почитателите си и те щяха да му бъдат вечно благодарни. Ефирът бе изпълнен с хвалебствия, всяка телевизионна и радио станция му отдаваше последна почит.

Никога повече нямаше да има друг Тоби Темпъл.

Разследването на смъртта се водеше в сградата на углавния съд на „Гранд Авеню“ в центъра на Лос Анджелис. Следователят, натоварен с изслушванията, стоеше прав пред шестимата заседатели.

Стаята бе претъпкана до пръсване. Когато Джил пристигна, бе обградена от фотографи, репортери и почитатели. Облечена в семпъл костюм от черно трико, без грим, тя никога не бе изглеждала по-красива. През малкото дни, изминали от смъртта на Тоби, Джил като по-чудо бе разцъфтяла отново. За първи път от месеци насам можеше да спи дълбоко без да сънува. Имаше страхотен апетит, главоболията й изчезнаха. Демонът, изсмукващ живота й си бе отишъл.

Говореше всеки ден с Дейвид. Той желаеше да присъства на разследването, но тя настоя да стои по-далеч. Щяха да имат достатъчно време да бъдат заедно.

— До края на живота си — бе казал Дейвид.

Имаше шестима свидетели. Сестра Галахър, сестра Гордън и сестра Джонсън дадоха показания за общото състояние на пациента и неговото развитие. Сестра Галахър бе на скамейката.

— По кое време трябваше да свършите дежурството си въпросната сутрин? — попита следователят.

— В десет.

— А кога си тръгнахте?

Колебание.

— Девет и половина.

— Често ли напускахте пациента си преди края на смяната, госпожо Галахър?

— Не, сър. Това беше за първи път.

— Бихте ли обяснили защо си тръгнахте по-рано точно този ден?

— По молба на госпожа Темпъл. Тя искаше да остане насаме със съпруга си.

— Благодаря ви. Свърших.

Сестра Галахър слезе от скамейката. „Разбира се, че смъртта на Тоби Темпъл е нещастен случай — мислеше тя. — Жалко, че трябва да подложат такава чудесна жена като госпожа Темпъл на такива мъки.“ Сестра Галахър погледна към Джил и почувства внезапен прилив на вина. Припомни си нощта, в която влезе в стаята на госпожа Темпъл и я намери да спи на стол. Тя тихо бе загасила лампите и затворила вратата, за да не смущават съня й. В тъмния коридор сестра Галахър бе закачила вазата, която падна и се разби. Мислеше да каже на госпожа Темпъл, но вазата изглеждаше много скъпа, а и след като госпожа Темпъл не повдигна въпрос, сестра Галахър бе решила да си мълчи.

На скамейката застана физиотерапевтът.

— Вие обикновено провеждахте лечението на господин Темпъл всеки ден, нали?

— Да, сър.

— Лечението в басейна ли се провеждаше?

— Да, сър. Първо водата бе затопляна до трийсет и седем градуса и…

— На въпросната дата проведохте ли лечение на господин Темпъл?

— Не, сър.

— Бихте ли обяснили защо?

— Тя ме отпрати.

— Под „тя“ имате предвид госпожа Темпъл?

— Точно така.

— Каза ли ви някаква причина?

— Каза, че доктор Каплан не желае процедурите да продължат.

— И вие си тръгнахте без да видите господин Темпъл?

— Точно така. Да.

Доктор Каплан бе следващият.

— Госпожа Темпъл ви е телефонирала след злополуката, доктор Каплан. Прегледахте ли покойния веднага след като пристигнахте?

— Да. Полицията бе измъкнала тялото от басейна. Бе все още привързано към количката. Заедно с полицейския лекар прегледахме тялото и заключихме, че е твърде късно за какъвто и да е опит за реанимация. И двата дроба бяха пълни с вода. Не открихме признаци на живот.

— Какво направихте след това, доктор Каплан?

— Погрижих се за госпожа Темпъл. Тя бе изпаднала в остра хистерия. Бях много загрижен за нея.

— Доктор Каплан, вие обсъждали ли сте преди с госпожа Темпъл евентуално преустановяване на терапията?

— Да. Казах й, че според мен това е загуба на време.

— Как реагира госпожа Темпъл?

Доктор Каплан погледна към Джил Темпъл и каза:

— Реакцията й бе доста необичайна. Тя настоя да продължим с опитите — поколеба се и продължи. — Тъй като съм под клетва и тъй като уважаемият съдебен състав е заинтересуван да чуе истината, аз смятам, че има нещо, което съм длъжен да кажа.

Пълна тишина се спусна в залата. Джил го гледаше. Доктор Каплан се обърна към съдебните заседатели.

— Искам да се протоколира, че госпожа Темпъл е може би най-добрата и най-смела жена, която съм виждал някога — всички погледи се отправиха към Джил. — Първия път, когато нейният съпруг получи удар, никой от нас не смяташе, че има и най-малък шанс за възстановяване. Да, но тя го върна към живот с двете си голи ръце. Тя направи за него това, което никой от познатите ми лекари не би успял да направи. Не бих могъл да ви опиша нейната вярност и преданост към съпруга й — погледна отново към Джил и продължи. — За всички нас тя е пример за подражание.

Зрителите избухнаха в аплодисменти.

— Това е всичко, докторе — каза следователят. — Бих искал да повикам госпожа Темпъл на скамейката.

Всички гледаха как Джил става и бавно тръгва към мястото на свидетелите да се закълне.

— Знам какво мъчение е това за вас, госпожо Темпъл и ще се опитам да свърша колкото може по-бързо.

— Благодаря ви — гласът и бе тих.

— Когато доктор Каплан ви е казал, че желае да прекрати терапевтичното лечение, защо вие сте поискали то да продължи?

Тя вдигна очи към него и той видя в тях дълбоко спотаената болка.

— Защото исках съпругът ми да използва всяка възможност, за да се оправи отново. Тоби обичаше живота и аз исках да му го върна. Аз… — гласът и потъна, но тя продължи — трябваше да му помогна сама.

— В деня на смъртта на съпруга ви физиотерапевтът е посетил къщата, но вие сте го отпратили.

— Да.

— Но по-рано, госпожо Темпъл, вие сте твърдели, че желаете терапията да продължи. Бихте ли обяснили постъпките си?

— Много е просто. Чувствах, че любовта единствена може да излекува Тоби. Тя го направи преди… — Замлъкна, неспособна да продължи. После, с видимо усилие, продължи с треперещ глас. — Трябваше да го накарам да почувства колко го обичам, как искам да се оправи отново.

Всеки в залата се бе навел напред, напрегнато попиваха всяка дума.

— Бихте ли ни казали какво точно се случи на злополучната сутрин?

Тишината продължи цяла минута, преди Джил да събере сили и да проговори.

— Влязох в стаята на Тоби. Той изглеждаше толкова радостен, че ме вижда. Казах му, че ще го закарам сама до басейна, че ще го излекувам отново. Сложих си банския, за да мога да работя с него във водата. Когато започнах да го вдигам от леглото, за да го поставя в количката, ми премаля. Предполагам, разбирате, че аз не съм дотам физически силна, че да мога леко да се справям с това. Но не можех да се откажа. Не и ако исках да му помогна. Сложих го в количката, говорих му през целия път до басейна. Докарах го до ръба…

Тя спря. В залата не се чуваше и дъх. Единствено писалките на репортерите дращеха трескаво по джобните бележници.

— Посегнах да откопчея каишките, които придържаха Тоби към количката, когато отново ми се зави свят и започнах да падам. Аз… Вероятно съм освободила спирачката. Количката започна да пада в басейна. Опитах се да я сграбча, но… но тя потъна в басейна… заедно с Тоби, който бе привързан към нея — тя изхълца. — Скочих след него и се опитах да го освободя, но каишките бяха прекалено стегнати. Опитах се да измъкна количката от водата, но… тя бе много тежка. Тя… просто… беше… твърде… тежка.

Затвори очи за момент, за да скрие дълбоката мъка. След това почти прошепна:

— Опитах се да помогна на Тоби, а го убих.

На заседателите им трябваха по-малко от три минути да се произнесат: Тоби Темпъл бе починал при злополука.

Клифтън Лоурънс седеше в дъното на залата и слушаше заключението. Той бе убеден, че Джил е убила Тоби. Но нямаше начин да го докаже. Тя се измъкна. Случаят бе приключен.

36

Погребението се състоя на „Форест Лаун“ в слънчева августовска утрин, в деня, в който Тоби Темпъл трябваше да започне снимките за новия сериал. Около красивите зелени поляни се бяха струпали хиляди хора, събрани да погледат знаменитостите, дошли да отдадат последна почит. Телевизионните оператори снимаха процесията в общ план и от време на време фокусираха някоя звезда, продуцент или режисьор, застанал до гроба. Президентът на Съединените Щати бе изпратил емисар. Присъстваха губернатори, шефове на студии, президенти на големи корпорации, представители на всички организации, в които Тоби членуваше — Актьорската гилдия, Съюзите на музикантите и артистите, академията. Президентът на клон Бевърли Хилс от организацията на ветераните от задграничните войни бе дошъл в пълна парадна униформа. Имаше поделения от местната полиция и пожарна.

И малките хора бяха там. Каскадьори, статисти, гримьори, техници, работили с Тоби Темпъл. Гримьорни любовници, любимци, асистент режисьори, „гафаджии“ и „железни момчета“. И много други, дошли да отдадат почит на един велик американец. О’Ханлън и Рейнгър бяха там, спомняха си как слабото малко момче бе влязло в офиса им в „20 Сенчъри фокс“. „Разбрах, че вие, момчета ще ми напишете малко вицове… Маха ръцете си, сякаш цепи дърва. Дали да не му напишем дърварски номер… Много се напъва… Господи, ти нямаше ли да се напъваш с такъв материал?… Комикът отваря смешни врати, комедиантът отваря вратите смешно…“ И Тоби Темпъл работеше, учеше се и стигна до върха. „Беше голям — мислеше Рейнгър. — Но ние го направихме.“

Клифтън Лоурънс бе там. Дребният агент бе отишъл на фризьор, дрехите му бяха току-що изгладени, но очите го издаваха. Очи на неудачник, застанал сред връстниците си. Клифтън също бе потънал в спомени. Припомняше си оня първи абсурден телефонен разговор. „Има един млад комик, който Сам Голдуин иска да видиш.“ Представлението на Тоби в школата. „Не трябва да изяждаш целия буркан с хайвер, за да разбереш, че е добър, нали?… Реших да те взема за клиент, Тоби… Ако успееш да сложиш бираджиите в джоба си, ония с шампанското са фасулска работа… Мога да те направя най-голямата звезда в бизнеса.“ Всеки искаше Тоби Темпъл: студиите, телевизионните компании, нощните клубове. „Имаш толкова много клиенти, че понякога си мисля, че не отделяш достатъчно време за мен… Това е като групов секс, Клиф. Някой винаги артисва с надървен… Трябва ми съвет, Клиф… Това момиче…“

Клифтън Лоурънс имаше много да си спомня.

До Клифтън стоеше Алис Танър.

Тя бе потънала в спомена за първото прослушване на Тоби в нейния кабинет. „Някъде, скрит под всичките тези звезди, има един младеж с голям талант… След като видях тия професионалисти снощи, Аз… Аз не мисля, че го имам.“ Как се влюби в него. „О, Тоби, толкова те обичам… И аз те обичам, Алис…“ След това си отиде. Но тя бе благодарна, че някога е била с него.

Ал Карузо бе дошъл да го почете. Бе превит и посивял, а кафявите му, като на Дядо Коледа, очи бяха пълни със сълзи. Спомняше си колко добър бе Тоби към Мили.

Сам Уинтърс бе тук. Мислеше за цялата радост, която Тоби бе доставил на милиони хора по света и дали би могла да се сравни с болката, причинена на малцина.

Някой побутна Сам и той се обърна, за да види красиво, тъмнокосо момиче на около осемнайсет години.

— Вие не ме познавате, господин Уинтърс — усмихна се тя, — но чух, че търсите жена за новия филм на Уйлям Форбс. Аз съм от Охайо и…

Дейвид Кениън бе тук. Джил го помоли да не идва, но той настоя. Искаше да бъде до нея. Накрая тя се съгласи, убедена, че вече едва ли би станало нещо. Тя бе изиграла представлението си.

Пиесата свърши, а с нея и ролята й. Джил бе толкова радостна и така уморена. Сякаш огненото изпитание, през което бе минала, бе изгорило твърдата кора на горчилката в нея, бе разяло всички болки, разочарования и омраза. Джил Касъл бе изгоряла в пожар, а Джоузефин Чински бе възкръснала от пепелта. Тя бе отново умиротворена, изпълнена с любов към всички, с удовлетворение, неизпитвано от детските й години. Никога не бе била по-щастлива. Искаше да сподели щастието си със света.

Погребалните ритуали приключиха. Някой хвана Джил под ръка и я поведе към лимузината. Когато стигна до колата видя до себе си Дейвид. Очите му искряха от обожание. Джил се усмихна. Дейвид взе ръцете й в своите и те обмениха няколко думи. Един фотограф ги снима.

Джил и Дейвид решиха да изчакат пет месеца преди да се оженят, за да не засегнат общественото чувство за благоприличие. Дейвид прекара голяма част от това време извън страната, но всеки ден се чуваха по телефона. Четири месеца след погребението на Тоби, Дейвид се обади на Джил и каза:

— Току-що проведох мозъчна атака. Няма какво да чакаме повече. Трябва да заминавам другата седмица на конференция в Европа. Хайде да отплаваме за Франция на „Бретан“. Капитанът ще ни ожени. Ще прекараме медения месец в Париж и оттам заминаваме където поискаш и ще стоим, докато ни омръзне. Какво ще кажеш?

— Да, Дейвид, да!

Тя хвърли последен дълъг поглед към къщата, замислена за всичко онова, което се бе случило там. Припомни си първата вечеря, всички последвали страхотни купони, болестта на Тоби, борбата за възвърнатото му здраве. И след това… толкова много спомени. Радваше се, че заминава.

37

Частният самолет на Дейвид закара Джил до Ню Йорк, където я чакаше лимузина, за да я откара в хотел „Риджънси“ на „Парк Авеню“. Лично управителят на хотела настани Джил в огромен апартамент на последния етаж.

— Хотелът е изцяло на вашите услуги, госпожо Темпъл — каза той. — Господин Кениън ни инструктира да осигурим всичко, от което се нуждаете.

Десет минути след като Джил влезе в стаята, Дейвид се обади от Тексас.

— Удобно ли е? — попита той.

— Малко е претъпкано — засмя се Джил. — Има пет спални, Дейвид. Какво да ги правя?

— Ако бях там, щях да ти покажа — каза той.

— Обещания, обещания — пошегува се тя. — Кога ще се видим?

— „Бретан“ отплава утре на обяд. Тук имам още някои неща да свърша. Ще се видим на кораба. Запазил съм младоженския апартамент. Щастлива ли си, скъпа?

— Никога не съм била по-щастлива — каза Джил.

Това беше самата истина. Миналото бе изчезнало, цялата болка и агония си струваха. Сега бяха далеч назад, замъглени като полузабравен сън.

— Колата ще те вземе сутринта. Шофьорът ще ти даде билета за кораба.

— Ще бъда готова — обеща Джил. Утре.

Вероятно всичко бе започнало със снимката на Джил и Дейвид, продадена на някой вестник. Може и някой от хотелските служители или член на екипажа на „Бретан“ да е изпуснал някъде неволна забележка. Както и да е, няма начин да се укрият брачните планове на толкова известна личност като Джил Темпъл. Първото сведение за предстоящата сватба се появи в бюлетина на „Асошиейтед прес“. Последваха го първите страници на вестниците от цялата страна и Европа.

Публикация се появи също в „Холивуд Рипортър“ и „Дейли Варайъти“.

Лимузината пристигна пред хотела точно в десет. Портиерът и трима пиколо натовариха багажа на Джил в колата. Сутрешното движение не бе натоварено и пътят до Кей 90 отне по-малко от половин час.

Старши корабен офицер чакаше Джил на мостика.

— За нас е чест да ви посрещнем на борда, госпожо Темпъл — каза той. — Всичко е готово за вас. Ако обичате, оттук.

Придружи Джил до панорамната палуба и я въведе в огромен, просторен апартамент със собствена тераса. Стаите бяха пълни със свежи цветя.

— Капитанът ме помоли да ви предам почитанията му. Ще се запознае с вас на вечеря. Каза да ви уведомя, че с нетърпение очаквал сватбената церемония.

— Благодаря ви — каза Джил. — Знаете ли дали господин Кениън е пристигнал на борда?

— Току-що получихме съобщение по телефона. Тръгнал е от летището насам. Багажът му вече пристигна. Ако се нуждаете от нещо, моля уведомете ме.

— Благодаря ви — отвърна Джил. — Засега няма нищо. Беше самата истина. Нямаше нищо на света, което да искаше и да не бе получила. Тя бе най-щастливият човек на земята.

На вратата се почука и влезе стюард, носещ още цветя. Джил погледна картичката. Бяха от Президента на Съединените Щати. Спомени. Прогони ги от главата си и започна да разопакова.

Той стоеше на перилата на главната палуба й се вглеждаше в пътниците, пристигащи на борда. Всеки бе в празнично настроение, готвеше се за ваканция или среща с любимия на борда. Някои от тях му се усмихнаха, но мъжът не им обърна внимание. Той гледаше мостика.

В единайсет и четиридесет, двайсет минути преди отплаване, сребрист Ролс-Ройс с шофьор пристигна до Кей 90 и спря. Дейвид Кениън изскочи от колата, погледна часовника си и каза на шофьора:

— Перфектно време, Ото.

— Благодаря ви, сър. Мога ли да пожелая на вас и госпожа Кениън приятен меден месец?

— Благодаря — Дейвид Кениън побърза към мостика, където показа билета си. Придружи го същият офицер, който бе посрещнал Джил.

— Госпожа Темпъл е в каютата си, господин Кениън.

— Благодаря ви.

Дейвид си представи как го чака в стаята на младоженците и сърцето му се разтуптя. Тъкмо тръгна натам, когато един глас го спря:

— Господин Кениън…

Дейвид се обърна. Човекът, тръгнал от перилата към него, се усмихваше. Не беше го срещал преди. Дейвид притежаваше присъщата на милионерите неприязън към дружелюбни непознати. Почти неизменно те искаха нещо.

Мъжът протегна ръка и Дейвид я пое предпазливо.

— Познаваме ли се? — попита той.

— Аз съм стар приятел на Джил — каза човекът и Дейвид се успокои. — Казвам се Лоурънс. Клифтън Лоурънс.

— Здравейте, господин Лоурънс — беше нетърпелив да си тръгне.

— Джил ме помоли да ви посрещна — каза Клифтън. — Подготвила ви е малка изненада.

Дейвид го погледна.

— Каква изненада?

— Елате ще ви покажа.

Дейвид се поколеба за миг.

— Добре, дълго ли ще трае?

Клифтън Лоурънс го погледна и се усмихна.

— Не мисля.

Слязоха с асансьора до палуба С. Минаха покрай групи пристигащи пътници и изпращачи. Тръгнаха по коридора към голяма двукрила врата. Клифтън я отвори и въведе Дейвид вътре. Озоваха се в огромен празен салон. Той се огледа, объркан.

— Тук?

— Тук — усмихна се Клифтън.

Обърна се, погледна към оператора и кимна. Операторът бе алчен. Клифтън трябваше да му бутне двеста долара, за да го уговори.

— Нали ако разберат, ще ми изстине мястото — бе измърморил той.

— Никой няма да разбере — уверяваше го Клифтън. — Това е шегичка. От теб се иска само да заключиш вратата след като влезем с моя приятел и да пуснеш филма. След десетина минути ще излезем.

Накрая операторът се бе съгласил. Дейвид гледаше Клифтън с учуден поглед.

— Филм? — попита.

— Седнете само, господин Кениън.

Дейвид седна на крайния стол и протегна настрани дългите си крака. Клифтън седна срещу него. Гледаше лицето на Дейвид, когато светлините угаснаха и ярките образи започнаха да трепкат на екрана.

Чувстваше се като че ли някой го удря в слънчевия сплит с железни чукове. Дейвид гледаше неприличните сцени и умът му отхвърляше видяното. Джил, младата Джил, изглеждаща точно както когато се влюби в нея, лежеше гола на леглото. Виждаше ясно всички подробности. Гледаше, онемял и невярващ, как един мъж се доближава отстрани и вкарва пениса си в устата й. Тя започна да го смуче ласкаво, с любов. Друго момиче влезе в кадър, разтвори краката на Джил и вкара езика си дълбоко в нея. Дейвид помисли, че му прилошава. В един безумен миг реши, че всичко това може да е трикова снимка, монтаж, но камерата следеше всяко движение на Джил. После в сцената се появи мексиканец, качи се върху Джил и пред очите на Дейвид се спусна червена пелена. Отново бе на петнайсет години и там на екрана бе сестра му Бет, седнала върху мексиканския градинар на леглото, охкаща: „О, Боже, обичам те, Хуан. Продължавай, еби ме. Не спирай!“ Дейвид стоеше на вратата, гледаше любимата си сестра и не вярваше на очите си. Изведнъж бе обладан от сляпа, неудържима ярост. Грабна стоманен нож за писма от бюрото, блъсна сестра си настрана и заби ножа в гърдите на градинаря. После отново и отново, докато стените се покриха с кръв, а Бет пищеше: „О, Боже, не! Стига, Дейвид! Аз го обичам! Ще се женим!“ Имаше кръв навсякъде. Майка му влезе в стаята и го изпрати вън от града. После научи, че е позвънила на областния прокурор, близък приятел на семейство Кениън. Говорили дълго в кабинета, а после тялото на мексиканеца било откарано в затвора. На другата сутрин било обявено, че се е самоубил в килията. Три седмици по-късно Бет била приета в заведение за душевноболни.

Всичко това отново заля Дейвид, непоносимата вина за стореното. Той обезумя. Хвана мъжа, седнал срещу него, стовари юмрук в лицето му и започна да го удря, крещейки безсмислени, несвързани думи. Наказваше го заради Бет и заради собствения си срам. Клифтън Лоурънс се опита да се защити, но нямаше как да спре ударите. Друг юмрук срещна носа му и той усети как нещо се чупи. Следващият избухна в устата му и кръвта започна да шурти като река. Стоеше безпомощен, очакващ следващите удари. Но изведнъж те спряха.

Нямаше други звуци в салона освен мъчителното му задавено дишане и страстните въздишки от екрана.

Клифтън извади носна кърпа и се опита да попие кървенето. Излезе с олюляване от салона, покрил с кърпичката устата и носа си. Тръгна към кабината на Джил. Като мина покрай столовата, вратата на кухнята се открехна за момент и той влезе вътре, мина покрай готвачите, стюардите и сервитьорите. Откри машина за лед и изсипа няколко парчета върху носната си кърпа, с която отново покри устата и носа си. Тръгна да излиза. Пред себе си видя огромната сватбена торта с бели захарни фигурки на булка и младоженец на върха. Клифтън посегна, изби главата на булката и я строши между пръстите си.

После отиде да открие Джил.

Корабът бе потеглил. Джил усети движението, когато петдесет и пет хиляди тонният лайнер започна да се отдалечава от кея. Чудеше се какво ли е задържало Дейвид.

Когато привърши с разопаковането, на вратата се почука. Джил се спусна към вратата и извика:

— Дейвид!

Отвори я и протегна ръце.

Там стоеше Клифтън Лоурънс с разбито и окървавено лице. Джил отпусна ръце и го погледна.

— Какво правиш тук? Какво… Какво е станало с теб?

— Просто минах да ти кажа „здравей“, Джил.

Тя не можеше да разбере нищо.

— И да ти предам послание от Дейвид.

Джил го погледна, съвсем объркана.

— От Дейвид?

Клифтън влезе в каютата. Джил започваше да се изнервя.

— Къде е Дейвид?

Клифтън се обърна и каза:

— Помниш ли какви бяха филмите едно време? Тези са добрите момчета с белите шапки, тези са лошите с черните шапки и накрая винаги знаеш, че лошите ще си получат заслуженото. Аз израснах с тези филми, Джил. Вярвах, че животът е точно такъв, че момчетата с белите шапки винаги побеждават.

— Не знам за какво говориш.

— Хубаво е да знаеш, че поне веднъж в живота става точно както в старите филми — усмихна се към нея през разбитите кървящи устни и продължи. — Дейвид си отиде. Завинаги.

Тя го погледна с недоверие.

В този момент и двамата усетиха как корабът спира. Клифтън излезе на верандата и я повика:

— Ела.

Джил се поколеба за миг, но го последва, изпълнена с някакъв нарастващ ужас. Погледна през терасата. Далече надолу, Дейвид се качваше на влекача и напускаше „Бретан“. Тя се хвана за перилата, за да не падне.

— Защо? — попита невярващо. — Какво стана?

Клифтън Лоурънс се обърна към нея и каза:

— Пуснах му твоя филм.

Тя изведнъж разбра какво има предвид и простена:

— О, Боже мой, Не! Моля те, недей! Ти ме уби!

— Значи сме квит.

— Вън! — извика тя. — Махай се оттук!

Спусна се към него, ноктите й се впиха в бузите му и оставиха дълбоки драскотини. Клифтън замахна и я удари силно по лицето. Тя падна на колене и се хвана за главата.

Клифтън постоя над нея. Искаше да я запомни така.

— Сбогом, Джоузефин Чински.

Клифтън излезе от каютата на Джил и се изкачи към палубата като не преставаше да държи кърпичката до лицето си. Вървеше бавно, изследваше лицата на пътниците, търсеше някое по-свежо лице, нещо непознато, необикновено. Никога не знаеш кога може да налетиш на някой нов талант. Чувстваше се готов да започне да работи отново.

Кой знае? Може да има късмет и да открие някой нов Тоби Темпъл.

Малко след като Клифтън излезе, Клод Десар почука на вратата на каютата на Джил. Нямаше отговор, но главният интендант чуваше звуците отвътре. Изчака малко после повиши глас и каза:

— Мадам Темпъл, аз съм Клод Десар, главният интендант. Искам да знам мога ли с нещо да ви помогна.

Никакъв отговор. Вътрешната алармена система на Десар вече пищеше. Инстинктът му подсказа, че се е случило нещо ужасно лошо и той имаше твърдото предчувствие, че то е свързано по някакъв начин с тази жена. През главата му минаха ред безумни, невъзможни мисли. Тя е убита, отвлечена или… Натисна дръжката на вратата. Не беше заключена. Десар отвори бавно. Джил Темпъл стоеше в другия край на каютата и гледаше през люка с гръб към него. Десар отвори уста да проговори, но нещо в ледената й неподвижност го спря. Той постоя несигурно, помисли дали да не се измъкне безшумно, когато изведнъж каютата се изпълни с неземен пронизващ звук, като от ранено животно. Безпомощен пред такава самотна агония, Десар се измъкна като внимателно затвори вратата след себе си.

Постоя пред каютата за момент, заслушан в нечленоразделните вопли зад вратата. След това, разтърсен от видяното, забърза към киносалона на главната палуба.

Същата вечер имаше две свободни места на капитанската маса. По средата на яденето капитанът даде знак на Десар, който бе домакин на група от по-малко важни пътници две маси по-встрани. Десар се извини и побърза към капитанската маса.

— А, Десар — каза капитанът добродушно. Понижи глас и смени тона си. — Какво е станало с госпожа Темпъл и господин Кениън?

Десар огледа другите гости и прошепна:

— Както знаете господин Кениън напусна кораба с пилотния катер при фара Амброуз. Госпожа Темпъл е в каютата си.

Капитанът изпсува под мустак. Той бе методичен човек, който не обичаше смущения в програмата.

— Merde! Всички приготовления за сватбата са направени — каза той.

— Знам, капитане — Десар сви рамене и завъртя очи нагоре. — Американци.

Джил седеше сама в тъмната каюта, свита на стола, колената й опрени в гърдите, загледана в нищото. Тя тъгуваше, но не заради Дейвид Кениън или Тоби Темпъл, а зароди едно малко момиче на име Джоузефин Чински. Джил искаше да направи толкова много за това момиченце, а сега всичките й чудни вълшебни мечти за нея бяха свършени.

Джил седеше, невиждаща, занемяла от неописуема омраза. Само преди няколко часа тя притежаваше света, имаше всичко, което желаеше, а сега нямаше нищо. Усети как главоболието й бавно се връща. Не бе го забелязала преди, заради другата болка, убийствената агония, раздираща вътрешностите й. Сега усети как ремъкът около слепоочията й се затяга. Дръпна колената си по-близо до гърдите, зае положението на плода в утробата, опита се да заглуши всичко. Бе толкова уморена, толкова страшно уморена. Единственото й желание бе да седи тук вечно и да не мисли. Може би така болката щеше да престане поне за малко.

Джил допълзя до леглото, легна и затвори очи.

Тогава го почувства. Вълна студен, миришещ на гнило въздух, прииждаше към нея, обвиваше я, милваше я. Тя чу неговия глас, викащ името й. „Да — помисли си. — Да.“ Бавно, като в транс, Джил се изправи и излезе от каютата. Тръгна към гласа, който я зовеше.

Когато Джил излезе, беше два през нощта и палубата бе празна. Тя погледна надолу към морето, загледана във вълните, нежно плискащи кораба, режещ водната повърхност. Слушаше гласа. Главоболието бе станало още по-страшно, неудържим пристъп на агония. Но гласът й казваше да не се тревожи, всичко щеше да бъде наред. „Погледни надолу“ — каза той.

Джил се вгледа във водата и видя нещо да плава там. Лице. Лицето на Тоби, усмихнато. Удавените сини очи гледаха към нея. Леденият ветрец отново повя, блъскаше я по-близо до перилата.

— Трябваше да го направя, Тоби — прошепна тя. — Виждаш, че трябваше, нали?

Главата във водата кимаше, бълбукаше, подканяше я да иде при нея. Вятърът стана по-студен и Джил започна да трепери. „Не се страхувай — каза гласът. — Водата е дълбока и топла… Ще бъдеш с мен… Завинаги. Ела, Джил.“

Тя затвори очи за миг, а когато ги отвори, лицето бе все още там. Движеше се наравно с кораба. Неподвижните крайници се поклащаха. „Ела при мен“ — каза гласът.

Тя се наведе да обясни на Тоби, че трябва да я остави на мира, но изведнъж студеният вятър я блъсна отзад и тя политна в нежната кадифена нощ като правеше пируети във въздуха. Лицето на Тоби приближаваше, идваше да я посрещне. Тя почувства парализираните ръце как се обвиват около тялото й в прегръдка. И бяха заедно. Во веки веков.

Останаха само нежният нощен ветрец и вечното море.

И небесата, където всичко това е било писано.