Непознат в огледалото

19

Тоби Темпъл стана суперзвезда по съвпадение от процес за бащинство, спукан апендикс и Президента на Съединените Щати.

Вашингтонският прес-клуб организираше ежегодната си тържествена вечеря. Почетен гост беше Президентът. Престижно събрание, на което присъстваха вицепрезидентът, членове на кабинета, сенатори, върховни съдии и всеки, който можеше да купи, да вземе на заем или да открадне покана. Поради неизменното отразяване на срещата в международен мащаб, мястото на конферансие бе страшно ценен залък. Тази година бе избран един от водещите комедийни актьори на Америка. Седмица след като прие да участва, той бе призован като обвиняем в процес за бащинство на петнайсетгодишно момиче. По съвет на адвоката си актьорът напусна незабавно страната за безсрочна ваканция. Организационният комитет се обърна към резервния вариант — популярна филмова и телевизионна звезда. Той пристигна във Вашингтон в нощта преди вечерята. На другия ден агентът му се обади да съобщи, че актьорът е в болница, поради неотложна операция на спукан апендикс.

Оставаха едва шест часа до вечерята. Организаторите трескаво прехвърляха всички възможни замени. Големите имена бяха или заети във филми и телевизионни предавания, или се намираха прекалено далече от Вашингтон, за да дойдат навреме. Един по един отпадаха всички кандидати, докато някъде в дъното на списъка не се появи името на Тоби Темпъл. Един от членовете на комитета поклати глава:

— Темпъл е комик за нощен клуб. Прекалено е необуздан. Може да му хрумне да се изпусне пред Президента.

— Може да стане, ако го убедим да смекчи леко материала.

Председателят на комитета се огледа наоколо и каза:

— Аз ще ви кажа защо е най-подходящ, приятелчета. Намира се в Ню Йорк и може да пристигне за един час. А проклетата вечеря е довечера.

Ето така комитетът избра Тоби Темпъл.

Тоби огледа претъпканата банкетна зала и си каза, че ако сега падне бомба, федералното правителство на Съединените щати ще остане обезглавено.

Президентът седеше в средата на председателската маса, издигната на подиум. Половин дузина хора от тайните служби стояха зад него. В суматохата, настъпила в последната минута, докато бъдат настанени всички, забравиха да представят Тоби на Президента. Тоби не се притесни. „Президентът ще ме запомни“ мислеше си той. Сети се за разговора с Дауни, председателя на комитета.

— Ние обичаме чувството ти за хумор, Тоби. Много смешно нападаш хората. Обаче — той прекъсна, за да си прочисти гърлото — това тук е ъ-ъ, група доста чувствителни хора. Разбери ме правилно. Не че не могат да понесат малко майтап за себе си, но всичко, което се каже в тази зала довечера, ще бъде разнесено по новините из целия свят. Естествено, ние не бихме искали Президентът или членовете на Конгреса да изглеждат смешни в нечии очи. С други думи, искаме да бъдеш забавен, без да изваждаш никого от равновесие.

— Можеш да разчиташ на мен — усмихна се Тоби.

Чиниите от вечерята бяха разчистени и Дауни се изправи пред микрофона.

— Господин Президент, уважаеми гости, за мен е удоволствие да ви представя нашето конферансие, един от най-ярките ни млади комедианти, господин Тоби Темпъл!

Учтиви ръкопляскания придружиха излизането на Тоби пред микрофона. Той погледна публиката и се обърна към Президента на Съединените щати.

Президентът беше обикновен, домашно тъкан човек. Не вярваше в това, което наричаше „дипломация на цилиндрите“. „Като хора с хора — бе казал в реч пред нацията — ето това ни трябва. Стига сме зависили от компютрите, време е да се осланяме отново на собствените си инстинкти. Когато седна да преговарям с главите на другите световни сили, аз искам да усещам дъното на панталона си.“ Това бе станало популярна фраза.

Сега Тоби гледаше Президента и говореше с тръпнещ от гордост глас:

— Господин Президент, не мога да ви кажа колко се вълнувам да стоя тук, на същия подиум с човека, успял да свърже целия свят със задника си.

За миг се спусна гробна тишина, предизвикана от шока. След това Президентът се захили, изхъмка и публиката изведнъж изригна в смях и ръкопляскания. Оттук нататък Тоби не можеше да обърка нищо. Нападаше сенаторите в залата, Върховния съд, пресата. Те оставаха възхитени. Викаха и виеха, защото знаеха, че Тоби не мисли сериозно нищо от това, което казва. Беше покъртително смешно да слушат подобни нападки от това детинско, невинно лице. Присъстваха и чужди министри. Тоби се обръщаше към тях на двуезична смесица от собствената им реч, която звучеше толкова правдоподобно, че те кимаха одобрително. Той бе учен идиот, който бръщолевеше с еднаква сила похвали и обиди, а смисълът на безумните му дрънканици бе толкова прозрачен, че всеки в залата разбираше за какво става въпрос.

Накрая станаха на крака да го аплодират. Президентът, отиде до него и каза:

— Това беше брилянтно. Абсолютно брилянтно. Даваме малка вечеря в Белия дом в понеделник, Тоби и аз ще бъда доволен, ако…

На следващия ден всички вестници писаха за триумфа на Тоби Темпъл. Забележките му бяха цитирани навсякъде. Беше канен да играе в Белия дом. Там направи още по-голяма сензация. Важни предложения заваляха от целия свят. Тоби игра в „Палейдиъм“, Лондон, изнесе представление пред Кралицата, канеха го да дирижира симфонични оркестри на благотворителни концерти, да влезе в Националната комисия по изкуствата. Често играеше голф с Президента, беше отново и отново канен на вечери в Белия дом. Срещаше се със сенатори, губернатори и шефове на най-големите американски компании. Бъзикаше се със всички и колкото повече ги нападаше, толкова повече бяха очаровани от него. Обожаваха Тоби, когато бе с тях, когато обръщаше остроумието си срещу гостите им. Дружбата с Тоби се превърна в символ на престиж сред кастата на Брамините.

Предложенията, които постъпваха, бяха феноменални. Клифтън Лоурънс бе също толкова развълнуван от тях, колкото и Тоби. Вълнението на Клифтън нямаше нищо общо с бизнеса или парите. Тоби Темпъл беше най-хубавото нещо, случвало му се от години, защото го чувстваше като син. Бе отделил много повече време за кариерата на Тоби, отколкото за който и да е от другите си клиенти, но си струваше. Тоби работи здраво, шлифова таланта си до брилянтен блясък. Беше благодарен и щедър, нещо рядко срещано в тоя бизнес.

— Всички големи хотели в Лас Вегас те преследват — каза Клифтън на Тоби. — Парите не играят. Искат теб, точка. На бюрото ми чакат сценарии от „Фокс“, „Юнивърсъл“, „Пан Пасифик“ — само главни роли. Можеш да направиш Европейско турне — всички градове са отворени. Можеш да поемеш собствено телевизионно шоу в която искаш телевизия. И пак ще ти остане време за Вегас и по един филм годишно.

— Колко мога да изкарам от мое телевизионно предаване, Клиф?

— Мисля, че няма проблем да ги изцицам за десет хиляди седмично при едночасово вариететно шоу. Ще трябва да ни подпишат твърдо за две, даже и три години. Ако наистина така примират за теб, ще се навият.

Тоби се отпусна на креслото, възбуден. Десет хиляди на предаване, кажи го четиридесет предавания годишно. За три години се събират един милион долара, за да казва на света какво мисли за него! Погледна към Клифтън. Дребничкият агент се мъчеше да говори спокойно, но Тоби виждаше възбудата му. Искаше да сключи договора с телевизията. И защо пък не? Щеше да отнесе сто и двайсет хиляди комисионна за таланта и потта на Тоби. Дали заслужаваше наистина тези пари? Той никога не си бе късал задника из мръсните малки клубчета, не бе играл пред пияниците, които те замерят е бирени бутилки, не бе ходил при разни шарлатани в малки безименни села да се лекува от трипер, защото единствените достъпни мадами бяха курвите от „Тоалетната писта“. Какво знаеше Клифтън Лоурънс за бъкащите от хлебарки стаички, за мазната храна, за безкрайните нощни пътувания с автобуса от една адска дупка до друга? Никога не би го разбрал. Един критик бе нарекъл Тоби „успех от ден до пладне“, на което Тоби се бе изсмял гръмогласно. Сега, седнал в кабинета на Клифтън Лоурънс той каза:

— Искам собствено предаване.

Шест седмици по-късно бе сключен договор с „Консолидейтед Броудкастинг“.

— Компанията иска някоя студия да поеме част от дефицита — каза Клифтън на Тоби. — На мен това ми харесва, защото така мога лесно да постигна договор за филм.

— Коя студия?

— „Пан Пасифик“.

Тоби се намръщи.

— Сам Уинтърс?

— Точно така. Залагам си всичките пари, че той е най-добрият шеф на студия в бизнеса. Освен това притежава един сценарий, който съм харесал за теб — „Хлапето тръгва на запад“.

Тоби каза:

— Бях в армията с Уинтърс. О’кей. Обаче ми дължи нещо. Изстискай го докрай, копелето!

Клифтън Лоурънс и Сам Уинтърс седяха в задушния гимнастически салон на „Пан Пасифик Студиоус“ и вдишваха аромата на евкалиптите заедно с горещия въздух.

— Такъв е животът — въздъхна дребния агент. — На кого са му притрябвали тия пари?

Сам се ухили.

— Защо не говориш така, когато преговаряме, Клиф?

— Не искам да те развращавам, драги.

— Чух, че си изчукал договорче за Тоби с „Консолидейтед Броудкастинг“.

— Аха. Най-големият им договор досега.

— Кой ще обере дефицита за шоуто?

— Защо питаш, Сам?

— Може да се заинтересуваме. Може даже да стане и договор за филм. Тъкмо купих една комедия — „Хлапето тръгва на — запад“. Още не е обявено. Мисля, че Тоби е идеален за нея.

Клифтън Лоурънс се намръщи и каза:

— Дявол да го вземе, защо не се обади по-рано, Сам? Вече съм уредил нещо с „Метро Голдуин Майер“.

— Подписа ли?

— Практически. Обещах им…

След двайсет минути Клифтън Лоурънс договори суперизгодна сделка за Тоби Темпъл, в която „Пан Пасифик“ продуцира „Шоуто на Тоби Темпъл“ и му дава главната роля в „Хлапето тръгва на запад“.

Преговорите можеха да продължат и по-дълго, но в задушния салон стана непоносимо горещо.

Едно от условията на договора беше, че Тоби Темпъл няма да ходи на репетиции. Дубльорът му щеше да работи с гостуващите артисти по скечовете и танцовите номера, а Тоби трябваше да отива само на генералната репетиция и записа. По този начин той запазваше свежестта и интереса към участието си.

В следобеда преди премиерата през септември 1956 Тоби влезе в залата на улица „Вайн“, където се записваше предаването. Седна и се загледа в подготовката. Когато тя приключи, той зае мястото на дубльора. Изведнъж залата се наелектризира. Шоуто тръгна с трясък и искри. Когато бе записано и излъчено в ефир на същата вечер, четиридесет милиона зрители го гледаха. Изглеждаше сякаш телевизията е създадена за Тоби Темпъл. След това той стана още по-обожаван, всеки желаеше да го има у дома си. Предаването пожъна светкавичен успех. Отскочи право на първо място в рейтингите „Нилсен“ и остана твърдо там. Тоби Темпъл вече не беше звезда.

Беше суперзвезда.

20

Холивуд се оказа далеч по-вълнуващ, отколкото Джил Касъл си представяше. Обиколи града на длъж и шир и видя фасадите по домовете на звездите. Знаеше, че един ден ще живее в красива къща на Бел Еър или Бевърли Хилс. Засега отседна на квартира в стара дървена постройка, превърната от грозна двуетажна къща в още по-грозна спалня, разделена на дванайсет отделни стаи. Квартирата й не беше скъпа, тоест можеше да остане в нея по-дълго време със спестените си двеста долара. Намираше се на улица „Бронсън“, на пет минути пеша от „Холивуд“ и „Вайн“ — сърцето на Холивуд, близо до филмовите студия.

Още нещо в тази къща привлече Джил. Всичките й обитатели се опитваха или да получат роля във филм, или играеха като статисти, работеха като помощници, или бяха пенсионери от Бизнеса.

Старите „кримки“ се разхождаха из къщата с пожълтели ризи и ролки, с развлечени костюми и смачкани обувки, които повече нямаше да видят вакса. Наемателите изглеждаха по-скоро износени, отколкото стари. Имаше обща трапезария с олющени, издънени мебели, в която се събираха вечер да обменят клюки. Всички даваха съвети на Джил, повечето противоречиви.

— За да влезеш в киното, скъпа, трябва да си намериш АР, който те харесва — това я посъветва една жена с кисел вид, наскоро уволнена от телевизията.

— Какво е това АР? — попита Джил.

— Асистент-режисьор — отговори жената. Гласът й се присмиваше над невежеството на момичето. — Той е този, който подбира „съповете“.

Джил бе твърде смутена, за да попита какво е „съп“.27

— Ако питаш мен, намери си някой заблуден директор на продукция. АР може да те ползва само в негов филм, а директорът на продукция може да те вкара навсякъде — това пък й каза беззъба жена, която изглеждаше към осемдесетте.

— Да, ама повечето са педали — плешивеещ второразреден актьор.

— Каква е разликата, нали може да те пробута? — припряна, очилата жена, горяща от желание да стане сценарист.

— Дали да не пробвам като статист — попита Джил.

— „Сентрал Кастинг“…

— Това го забрави. „Сентрал Кастинг“ не приема. Няма и да те регистрират, ако не си спецка.

— Извинявай, какво е спецка?

— Ами ако например си без ръка. Тогава плащат 33.58 вместо нормалното 21.50. Ако имаш собствен вечерен тоалет или можеш да яздиш кон, плащат 28.33. Ако можеш да бъркаш карти или да събираш жетони на ролетка, пак плащат 28.33. Ако играеш футбол или бейзбол, плащат 33.58 като на инвалид. Ако можеш да яздиш камила или слон, ще взимаш 55.94. Статистите ги остави, по-добре хвани епизодична роля.

— Не съм сигурна каква е разликата — призна Джил.

— Епизодичната роля има поне едно изречение, статистът не говори, освен ако не е омни.

— Какво?

— Омни, дето правят фоновия шум.

— Първата ти работа е да си намериш агент.

— Как става това?

— Изброени са всичките в „Скрийн Актър“ — списанието на киноактьорската гилдия. Имам един брой в стаята. Ще го донеса.

Заедно прегледаха списъка и отделиха десетина от по-малките агенти. Единодушно решиха, че в по-големите агенции няма шанс.

Въоръжена със списъка, Джил започна да обикаля. Първите шест изобщо не я приеха. Седмият тъкмо излизаше от кабинета си.

— Извинете — каза Джил, — търся си агент.

Той я изгледа и каза:

— Дай да ти видим фолиото.

— Да ми видите кое? — попита с празен поглед.

— Ти май сега слизаш от рейса. Не можеш да се движиш в тоя град без класьор. Направи си няколко снимки. Различни пози. Само най-лъскавото. Цици и гъз.

Джил намери фотограф в Кълвър Сити, до „Дейвид Селзник Студиоус“, който й направи класьора за трийсет и пет долара. Взе снимките след седмица и остана много доволна. Изглеждаше красива. Всичките й настроения бяха уловени от обектива. Имаше я замислена, гневна, любяща и секси. Бяха подвързани в книжка с отделящи се целофанени страници.

— Тук, отпред слагаш участията — обясни фотографът.

Участия. Това беше следващата стъпка.

След две седмици, тя бе обиколила всички възможни агенти. Никой не бе дори малко заинтересован. Един от тях й каза:

— Ти нали беше вчера тук, скъпа.

Тя поклати глава:

— Не съм.

— Е, значи е изглеждала точно като теб. Това ви е проблемът. Всички изглеждате като Елизабет Тейлър, Лана Търнър или Ава Гарднър. Ако търсехте работа в някой друг град, щяха веднага да ви лапнат. Всичките сте красиви, секси, имате страхотна фигура. Но в Холивуд външният вид е като подправките на пазара. Красиви момичета идват тук от целия свят. Играли в някаква училищна пиеса, спечелили конкурс за красота или гаджето им казало, че трябва да станат актриси и — айде-е-е! Тълпят се тук с хиляди, всичките еднакви. Повярвай ми, скъпа, ти беше тук вчера.

Съквартирантите помогнаха на Джил да състави друг списък от агенти. Офисите им бяха по-малки и в по-евтините квартали, но резултатите си оставаха същите.

— Ела пак, като изиграеш няколко роли, дете. Доколкото виждам, може и да си най-великото нещо след Гарбо, обаче аз нямам време да проверявам. Натрупай малко опит и аз съм твой агент.

— Как да получа роля, като никой не ме взима на работа?

— Видя ли? Точно там е проблемът. Желая ти успех.

Остана само една агенция, препоръчана й от някаква жена с която се редиха заедно пред кафе-магазина „Мейфлауър“ на булевард „Холивуд“. Агенция „Дънинг“ се намираше в малко бунгало до „Ла Сиенга“ във вилната зона. Джил помоли по телефона за среща и жената й каза да дойде в шест часа.

Влезе в стая, която някога е била нечия дневна, а сега беше офис. Олющено бюро, затрупано с хартия, диван от изкуствена кожа, лепен тук-там с бели лепенки и три плетени стола безразборно разхвърляни из стаята. От съседната стая излезе висока, едра жена с лице, белязано от дребна шарка.

— Здравей. С какво мога да ти помогна?

— Казвам се Джил Касъл. Имам среща с господин Дънинг.

— Госпожица Дънинг — каза жената — това съм аз.

— О, извинете — изненадано каза Джил, — аз помислих…

Смехът на жената бе сърдечен и приятелски.

— Няма значение.

„Значение“ — помисли Джил, развълнувана. Как не се бе сетила по-рано. Жена агент. Някой, изпитал всичко на гърба си. Някой, който знае какво означава младо момиче, едва започващо кариерата си. Тя би трябвало да изпитва повече симпатия от който и да е мъж.

— Виждам, че си донесла класьора си — каза госпожица Дънинг. — Мога ли да го видя?

— Разбира се — Джил го подаде.

Жената седна, разтвори класьора и започна да разглежда снимките, като кимаше одобрително.

— Камерата те обича.

Джил не знаеше какво да каже.

— Благодаря.

Агентката спря погледа си върху снимките на Джил по бански.

— Имаш добра фигура. Това е важно. Откъде си?

— От Тексас — каза Джил. — Одеса.

— От колко време си в Холивуд, Джил?

— Около два месеца.

— При колко агенти си ходила?

За момент Джил се изкуши да излъже, но в очите на жената се четеше само разбиране и съчувствие.

— Към трийсет, предполагам.

Агентката се засмя.

— И накрая стигна до Роуз Дънинг, така ли? Е, можеше и по-лошо. Не съм Ем Си Ей или Уйлям Морис, но хората ми имат работа.

— Нямам никакъв актьорски опит.

Жената кимна. Не беше изненадана.

— Ако имаше, щеше да си при Ем Си Ей или Уйлям Морис. Аз съм нещо като гара разделна. Взимам талантливи начинаещи деца, а после големите агенции ми ги отмъкват.

За първи път от седмици насам Джил почувства надежда.

— Мислите ли… че може да ме поемете?

Жената се усмихна.

— Имам работещи клиенти, които не са и наполовина красиви като теб. Мисля, че мога да ти намеря работа. Това е единственият начин да натрупаш опит, нали така?

У Джил се надигна вълна от благодарност.

— Бедата в този проклет град е, че не ви дават шанс. Всички студии крещят, че отчаяно търсят нови таланти, а после издигат голямата стена и не пускат никого. Добре, ще ги изработим. На ум ми идват три неща, подходящи за теб. Дневен сериал, епизод във филм на Тоби Темпъл и малка роля в новия филм на Теси Бранд.

Главата на Джил се завъртя.

— Но те дали ще…

— Ако аз те препоръчам, ще те вземат. Аз не пращам лоши клиенти. Ясно ти е, че това са само малки роли, но е някакво начало.

— Не мога да ви кажа, колко ще ви бъда благодарна — каза Джил.

— Май имам един сценарий на сапунена опера някъде тук — Роуз Дънинг стана от стола и тръгна към другата стая. Махна към Джил да я последва.

В стаята имаше двойно легло в единия ъгъл под прозореца и метален шкаф в другия. Роуз Дънинг се заклатушка към шкафа, издърпа едно чекмедже и даде на Джил сценария.

— Ей го на. Директорът на продукция ми е добър приятел и ако се оправиш с това, той ще ти намира работа.

— Ще се оправя — обеща Джил въодушевено.

Агентката се усмихна и каза:

— Естествено, аз не мога да пратя котка в чувал. Имаш ли нещо против да почетеш?

— Не, разбира се.

Жената отвори сценария и седна на леглото.

— Дай да прочетем тази сцена — Джил се настани до нея и погледна листа. — Ти играеш Натали. Тя е богато момиче, женено за несретник. Иска да се разведе, но той не я пуска. Влизаш оттук.

Джил бързо прегледа сцената. Искаше й се да има възможност да я проучи поне за една нощ. Бе отчаяно решена да направи добро впечатление.

— Готово?

— Мисля, че да — каза Джил.

Затвори очи и се опита да мисли като героинята. Богата жена. Като майките на хората, с които бе израснала. Жени, приемащи за даденост възможността да получават всичко, което пожелаят. Хора, вярващи, че другите са създадени само за тяхно удобство. Сиси Топинг-ите на света. Отбори очи, погледна листа и започна да чете:

— Искам да говоря с теб, Питър.

— Не може ли да почака? — Роуз Дънинг я следваше.

— Страхувам се, че чака вече прекалено дълго. Следобед взимам самолета за Рино.

— Така изведнъж?

— Не. Опитвам се да го хвана от пет години, Питър. Този път смятам да успея.

Джил почувства ръката на Роуз Дънинг върху бедрото си.

— Много добре — одобрително каза агентката. — Продължавай — ръката й остана върху крака на Джил.

— Твоят проблем е, че още не си пораснал. Още си играеш игри. Е, отсега нататък ще си играеш сам.

Ръката на Роуз Дънинг галеше бедрото й. Това я разконцентрираше.

— Добре е. Давай нататък — каза тя.

— Не искам повече да се опитваш да ме откриеш. Ясно ли е?

Ръката я галеше все по-бързо, спускаше се към слабините. Джил отпусна сценария и погледна към Роуз Дънинг. Лицето на жената бе зачервено, очите й блестяха.

— Чети — каза приглушено.

— Не мога — отвърна Джил. — Ако вие…

Жената започна да движи ръката си още по-бързо.

— Това е, за да се настроиш, скъпа. Сцената е сексуална битка, нали виждаш? Искам да почувствам секса в теб — ръката я притискаше по-силно, движеше се между краката й.

— Не! — Джил се изправи, разтреперана.

От крайчето на устата на жената се стичаше слюнка.

— Бъди добра с мен и аз ще бъда с теб — гласът й бе умолителен. — Ела, детето ми.

Разтвори ръце да я прегърне и Джил избяга от кабинета.

Вън, на улицата повърна. Дори когато спазмите престанаха и стомахът й се успокои, тя не се почувства по-добре. Главоболието започна отново.

Не беше честно. Главоболията не бяха за нея. Бяха за Джоузефин Чински.

През последвалите петнайсет месеца, Джил Касъл стана пълноправен член на Оцелелите, племе от хора, живеещи на подстъпите към шоу бизнеса, прекарали години, а понякога и целия си живот в опити да влязат в Бизнеса, работейки от време на време на други места. Това, че временните работи траеха по десет или петнайсет години не ги обезсърчаваше ни най-малко.

Тъй, както древните племена са сядали в миналото около огъня, заслушани в саги за храбри постъпки, така и Оцелелите седяха из заведението „Шваб“, разказваха и преразказваха героични истории за шоу бизнеса, сърбаха студено кафе, докато обменяха последните кухненски клюки. Бяха вън от Бизнеса, но по някакъв тайнствен начин се намираха винаги в самото му сърце. Можеха да ти кажат коя звезда ще бъде заменена, кой продуцент спи с режисьора, кой телевизионен шеф ще бъде повишен. Узнаваха тези неща преди всички, посредством собствената си оповестителна система от тарамбуки. Защото Бизнесът беше джунгла. Не хранеха никакви илюзии за това. Илюзиите им бяха в друга посока. Смятаха, че ще могат да намерят път през портите на студията, да се изкатерят по стените им. Те бяха актьори, бяха Избранници. Холивуд бе техният Йерихон, Исайя щеше да надуе златната си тръба, тежките порти ще се сринат пред тях, враговете им ще бъдат пометени. После Сам Уинтърс ще махне с вълшебния си жезъл и те ще се облекат в копринени одежди, ще станат филмови звезди, обожавани до края на живота си от благодарната публика, Амин. Кафето в „Шваб“ бе жертвеното вино, те бяха Апостолите на бъдещето, държаха се заедно, грееха се един друг с мечтите си, на косъм от целта. Бяха срещнали асистент режисьор, който казал, продуцент, който споменал, директор на продукция, който обещал и всяка секунда мечтите щяха да паднат в скута им, осъществени.

Дотогава щяха да работят в супермаркети, в гаражи, във фризьорски салони и автомивки. Живееха помежду си, женеха се помежду си, развеждаха се помежду си и не забелязваха как времето ги предава. Не обръщаха внимание на новите редици, на сивеещите слепоочия, на половин час по-дългото гримиране всяка сутрин. Износени, без да бъдат употребявани, презрели, без да са цъфнали, твърде стари за кариера в пластична хирургия, твърде стари, за да имат деца, твърде стари за всички онези съкровени младежки роли.

Ставаха само за роли на старци. Но все още мечтаеха.

По-младите и по-красиви момичета взимаха така наречените креватни пари.

— Защо да си късам задника от работа цял ден, като само трябва да легна по гръб за пет минути и да прибера двайсетачка? Докато агентът ми се обади.

Джил не желаеше това. Бе увлечена единствено от кариерата си. Бедното полско момиче никога няма да се омъжи за Дейвид Кениън. Вече го знаеше. Но Джил Касъл, звездата, можеше да има всеки и всичко, което пожелае. Ако не го постигне, щеше да се превърне пак в Джоузефин Чински.

Нямаше да позволи да стане.

Първата си роля Джил получи чрез Хариет Маркъс, една от Оцелелите, която имаше трети братовчед, чийто бивш шурей бе асистент-режисьор в телевизионен лекарски сериал на „Юнивърсъл Студиоус“. Той се съгласи да даде шанс на Джил. Ролята се състоеше от едно изречение, за което Джил щеше да получи петдесет и седем долара минус удръжките за социално осигуряване, като се извадят данъците и вноската за почивната база на филмовите дейци. Джил трябваше да играе сестра. По сценарий тя стоеше в болничната стая до леглото на пациента и мереше пулса му, когато докторът влизаше.

ДОКТОРЪТ: Как е, сестра?

СЕСТРАТА: Страхувам се, че не е добре, докторе.

Това беше всичко.

Дадоха й само един лист, циклостилно копие от сценария в понеделник следобед и й казаха да се яви за гримиране в шест сутринта на другия ден. Прочете сцената стотици пъти. Как очакваха от нея да разбере ролята от една единствена страница! Джил се опита да анализира какъв тип жена бе сестрата. Омъжена или не? Дали тайно е влюбена в лекаря? Може би са имали връзка, която е приключила. Какво мисли за пациента? Дали не може да понесе смъртта му? Или бе благодарна за нея?

— Страхувам се, че не е добре, докторе — опита се да придаде загриженост на гласа си.

— Страхувам се, че не е добре, докторе — опита отново.

— Страхувам се, че не е добре, докторе — обвинително.

Беше грешка на доктора. Ако не беше тогава с любовницата си…

Джил не мигна цяла нощ, работеше по ролята. Въпреки това, на сутринта се яви в студиото възбудена и жизнена. Още по тъмно пристигна пред кабинката на пазача на булевард „Ланкършим“, с кола, взета назаем от приятелката Хариет. Джил каза името си, пазачът провери на дъската и я пусна да влезе.

— Сцена седем — каза той. — Две скели по-надолу, вдясно.

Името й бе на дъската. „Юнивърсъл Студиоус“ я чакаха. Беше като чуден сън. Докато караше към сцената, Джил реши да обсъди с режисьора ролята, да му каже, че е готова да я интерпретира както той пожелае. Остави колата на широкия паркинг и тръгна към Сцена седем.

Тя бе пълна с хора, които трескаво монтираха прожектори, мъкнеха електрооборудване, поставяха камери, даваха разпореждания на някакъв неразбираем чужд език.

— Бутни тънката джаджа и ми пусни брум… Тук дай дървото… Малкото го махни…

Джил стоеше, гледаше и попиваше образа и звука на шоу бизнеса. Това бе нейният свят, нейното бъдеще. Щеше да намери начин да впечатли режисьора, да му покаже, че е нещо особено. Той трябваше да я открие като личност, не само като някаква си актриса.

Вторият асистент-режисьор поведе Джил заедно с десетина други към гардероба, където й дадоха бяла престилка и я пратиха обратно на сцената да се приготвя в ъгъла с другите епизодични актьори. Тъкмо привърши и асистент-режисьорът извика нейното име. Джил се спусна към декора на болничната стая, където режисьорът стоеше до камерата и разговаряше със звездата на сериала. Името на звездата бе Род Хансън. Играеше хирург, изпълнен с мъдрост и състрадание. Когато Джил наближи го чу да казва:

— Знам един немски овчар, който може да изпърди по-добър диалог от тези лайна. Защо тия сценаристи не могат да направят една роля, за Бога?

— Род, това го въртим вече пета година. Публиката те обича такъв, какъвто си. Няма какво да подобряваш.

Операторът тръгна към режисьора.

— Всичко е готово, шефе.

— Благодаря, Хал — каза режисьорът и се обърна отново към Род Хансън. — Дай да направим това, скъпи. По-късно ще приключим спора.

— Някой ден ще си избърша гъза с това студио — отсече Хансън и се отдалечи.

Джил се обърна към режисьора, останал сам. Това беше възможността да обсъди интерпретацията на ролята, да покаже, че разбира проблемите й, че може да помогне на сцената да стане страхотна. Тя се усмихна приятелски топло и каза:

— Аз съм Джил Касъл, играя сестрата. Мисля, че може да бъде много интересно и имам някои идеи…

Той кимна отсъстващо.

— Отивай до леглото — и тръгна към оператора. Джил стъписано го изгледа. Вторият асистент-режисьор, ексшурея на третия братовчед на Хариет, изтича до Джил и каза с тих, едва сдържан тон:

— За Бога, не чу ли? До леглото!

— Исках да го попитам…

— Не се дъни! — прошепна той безмилостно. — Отивай там!

Джил отиде до леглото на пациента.

— Добре. Хайде тихо сега, всички — асистент-режисьорът погледна режисьора. — Ще правим ли репетиция, шефе?

— На това? Снимаме направо.

— Дай звънец. По местата. Тихо и кротко. Снимаме. Камера.

Джил чу звънеца и не повярва на ушите си. Погледна режисьора с обезумял поглед. Искаше да го попита как да пресъздаде сцената, каква е връзката с умиращия, какво трябваше…

Чу се глас:

— Действие!

Всички гледаха към Джил с очакване. Тя се чудеше дали да не помоли да спрат камерата за секунда и да обсъдят сцената или…

Режисьорът — извика:

— Боже! Сестра! Това е болница, не е морга. Премери му пулса преди да е умрял от старост!

Джил погледна ядосано към кръга от светлини. Пое дълбоко дъх, вдигна ръката на пациента и му измери пулса. Щом не й помагаха, тя щеше да направи ролята както сметне за добре. Пациентът бе баща на доктора. Двамата бяха скарани. Бащата бе претърпял катастрофа, а докторът бе разбрал едва сега. Джил вдигна глава и видя Род Хансън да приближава. Той стигна до леглото и каза:

— Как е той, сестра?

Тя го погледна в очите и прочете загриженост. Искаше да каже истината, че баща му умира, че е твърде късно да поправят свадата. Но заедно с това тя трябваше да го каже по начин, който да не го съсипе…

Режисьорът крещеше:

— Стоп! Стоп! Стоп! Тая проклета идиотка има едно изречение, а не може да си го спомни. Къде я намерихте, в телефонния указател?

Джил се обърна към гласа, гръмнал от тъмното, пламнала от смущение.

— Знам си изречението, но… Опитах се само… — каза с треперещ глас.

— Щом си го знаеш, за Бога, ще имаш ли нещо против да го кажеш? През тая пауза може влак да мине. Когато ти зададе шибания си въпрос, отговори му. О’кей?

— Просто се чудех, дали…

— Хайде пак. Бързо. Звънеца.

— Звънец. Задръж. Снимай.

— Камера.

— Действие.

Краката на Джил трепереха. Изглежда само тя се тревожеше за тази сцена. Искаше само да направи нещо красиво. Греещите прожектори я замайваха, чувстваше как потта се стича под мишниците й по снежнобялата изгладена престилка.

— Действие! Сестра!

Джил се наведе над пациента и хвана китката му. Ако обърка отново сцената, никога вече няма да й дадат шанс. Мислеше за Хариет и за приятелите си в квартирата. Какво щяха да кажат…

Докторът влезе и се отправи към нея.

— Как е той, сестра?

Никога няма да бъде една от тях. Ще стане за посмешище. Холивуд бе малък град. Новините се разпространяваха бързо.

— Страхувам се, че не е добре, докторе.

Нито една студия нямаше да я вземе. Щеше да бъде последната й работа. Краят на всичко, на целия й свят. Докторът каза:

— Искам този човек да бъде поставен незабавно на интензивен режим.

— Добре! — извика режисьорът. — Режи и пускай за монтаж.

Джил не забелязваше хората, пъплещи около нея. Размонтираха декора, за да отворят място за нов. Направи първата си роля, докато мислеше за друго. Не можеше да повярва, че всичко свърши. Колебаеше се дали да намери режисьора и да му благодари за възможността, но той говореше с група хора на другия край на сцената. Вторият асистент-режисьор дойде при нея, стисна й ръката и каза:

— Добре се справи, дете. Следващия път само си научи думите.

Участва във филм; името й за първи път се появи.

„Оттук нататък — помисли Джил — ще работя постоянно.“

Следващата работа дойде след тринайсет месеца. Епизодична роля в „Метро Голдуин Майер“. Дотогава смени редица други работни места. Хвана се като касиерка, работи на автомат за сода и за кратко кара такси.

Парите й намаляха и тя реши да наеме апартамент заедно с Хариет Маркъс в него имаше две спални — тази на Хариет бе постоянно в употреба. Тя работеше в един централен супермаркет като модел. Привлекателно момиче с къса черна коса, момчешка фигура на манекен и несекващо чувство за хумор.

— Ако идваш от Хобокен — каза тя на Джил, — по-добре да имаш чувство за хумор.

В началото Джил бе леко отблъсната от хладната самоувереност на Хариет, но скоро долови, че под излъсканата фасада, тя бе любвеобилно, уплашено дете. Постоянно беше влюбена. На първата им среща каза:

— Искам да се запознаеш с Ралф. Другия месец се женим.

След седмица Ралф потъна вдън земя, заедно с колата на Хариет.

Няколко дни след това бе заменен от Тони. Той се занимаваше с внос-износ и Хариет бе луда по него.

— Много е важен — сподели тя с Джил.

Но явно някой друг не бе на същото мнение, защото Тони бе открит да плава по течението на река Лос Анджелис с ябълка, натъпкана в устата.

Алекс бе следващата любов на Хариет.

— Той е най-добре изглеждащото същество, което си виждала.

Алекс беше красив. Обличаше се със скъпи дрехи, караше лъскав кабриолет и прекарваше много време на хиподрума. Романът продължи, докато Хариет започна да свършва парите. Джил се гневеше, че приятелката й има толкова малко нюх за мъжете.

— Нищо не мога да направя — призна Хариет. — Привличат ме само мъже, изпаднали в беда. Вероятно това е майчинският ми инстинкт — намръщи се и добави: — Майка ми бе идиот.

Джил наблюдаваше процесията идващи и заминаващи годеници. Ник и Боб, Джон, Реймънд, а накрая изобщо не им помнеше имената.

Няколко месеца след като заживяха заедно Хариет обяви, че е бременна.

— Мисля, че е Леонард — сви рамене тя. — Но нали знаеш, че всички изглеждат еднакво в тъмното.

— Къде е Леонард?

— Някъде в Омаха28 или Окинава. Никога не съм била добра по география.

— И какво ще правиш сега?

— Ще си родя детето.

Заради стройната фигура, бременността на Хариет пролича за няколко седмици и тя бе принудена да напусне работата си като модел. Джил си намери място в супермаркет и започна да изкарва прехраната и на двете.

Един ден се върна от работа и намери бележка от Хариет: „Винаги съм искала да родя детето си в Хобокен. Връщам се у дома при своите хора. Обзалагам се, че там ме чака някой чудесен млад мъж. Благодаря за всичко.“ Отдолу се бе подписала: „Хариет, монахинята“.

Апартаментът изведнъж опустя.

21

Беше времето на Тоби Темпъл. На четиридесет и две години той притежаваше целия свят. Шегуваше се с крале, играеше голф с президенти, но милионите му бирени почитатели знаеха, че бе един от тях. Техният избраник, който доеше свещените крави, осмиваше високопоставените и разклащаше основите на установения ред. Обичаха го и също така вярваха, че той ги обича.

Говореше за майка си във всичките интервюта, все повече я оприличаваше на светица. Само така можеше да сподели успеха си с нея.

Тоби се сдоби с красиво имение в Бел Еър. Къща в стил Тюдор с осем спални, огромно стълбище и ръчно изработена английска облицовка. Вътре имаше киносалон, игрална зала, винарска изба, голям басейн, къщичка за прислугата и две постройки за гости. Купи разкошна къща в Палм Спрингс, стадо състезателни коне и трио лакеи. Тоби ги наричаше и тримата „Мак“, а те го обожаваха. Изпълняваха поръчения, возеха го, намираха му момичета по всяко време на денонощието, пътуваха с него, правеха му масажи. Каквото и да пожелаеше господарят, тримата „Мак“ бяха винаги готови да го доставят. Бяха шутовете на Националния Шут. Тоби имаше четири секретарки, които се занимаваха само с огромния поток писма на почитатели.

Личната му секретарка беше двайсет и една годишна русокоса хубавица на име Шери. Тялото й бе правено от секс маниак. Тоби настояваше тя да ходи е къси поли и нищо под тях. Спестяваше им много време.

Премиерата на първия му филм мина изключително добре. Сам Уинтърс и Клифтън Лоурънс бяха в залата. След прожекцията всички отидоха в „Чейсън“ да обсъдят филма.

Тоби се зарадва на първата си среща със Сам след подписването на договора.

— Щеше да ти излезе по-евтино, ако тогава беше отговарял на обажданията ми — каза Тоби на Сам и обясни как се е мъчил да се свърже.

— Това ми бил късметът — отвърна Сам със съжаление.

Сега в „Чейсън“ Сам се обърна към Клифтън Лоурънс.

— Ако не искаш майка си и баща си, съм готов да направя нов договор за три филма с Тоби.

— Само майка си. Ще ти се обадя утре сутринта — каза агентът и погледна часовника си. — Трябва да бягам.

— Къде отиваш? — попита Тоби.

— Имам среща с друг клиент. Имам още клиенти, драги.

Тоби го погледна странно и каза:

— Разбира се.

Отзивите на другия ден бяха потресаващи. Всички критици предричаха, че Тоби Темпъл ще бъде също толкова голяма звезда в киното, каквато беше в телевизията.

Тоби изчете всичко и се обади на Клифтън Лоурънс.

— Поздравления, драги — каза агентът. — Видя ли „Рипортър“ и „Варайъти“? Това не са статии, а любовни писма.

— Аха. Светът е буца кашкавал, а аз съм голям дебел плъх. Какво повече бих могъл да искам?

— Казах ли ти, че един ден светът ще бъде твой, Тоби? Ето, че стана. Имаш го целия — в гласа на Лоурънс се четеше дълбоко задоволство.

— Клиф, искам да поговорим. Можеш ли да дойдеш?

— Разбира се. В пет съм свободен и…

— Имам предвид сега.

Леко колебание, след което Клифтън каза:

— Имам ангажименти до…

— Е, щом си толкова зает, зарежи — и Тоби затвори.

След минута секретарката на Клифтън Лоурънс се обади и съобщи:

— Господин Лоурънс е на път към вас, господин Темпъл.

Клифтън Лоурънс седеше на дивана в къщата на Тоби.

— За Бога, Тоби, знаеш, че никога не съм толкова зает, щом става въпрос за тебе. Откъде да знам, че искаш да ме видиш днес? Нямаше да поемам други ангажименти.

Тоби мълчеше и го гледаше как се поти. Клифтън прочисти гърлото си и продължи:

— Хайде! Знаеш, че си любимият ми клиент, нали така?

„Това е истина — помисли си Клифтън. — Аз го направих. Той е мое създание. Радвам се на успеха му повече от самия него.“

Тоби се усмихна.

— Наистина ли, Клиф? — виждаше напрежението, което се излъчваше от цялото тяло на агента. — Тъкмо бях започнал да се съмнявам.

— Какво говориш?

— Имаш страшно много клиенти. Понякога ми се струва, че не отделяш толкова внимание за мен.

— Не е вярно. Отделям повече време…

— Искам да работиш само с мен, Клиф.

Клифтън се усмихна.

— Шегуваш ли се?

— Не. Говоря сериозно — видя как усмивката напуска лицето на Клифтън. — Смятам, че съм достатъчно важен да имам собствен агент. И като казвам собствен агент, нямам предвид някой, който няма време за мен, защото трябва да се грижи за дузина други. Това е като групов секс, Клиф — някой винаги артисва надървен.

Клифтън го изгледа за момент и каза:

— Налей по нещо за пиене.

Докато Тоби отиде до бара, Клифтън разсъждаваше. Знаеше къде е истинския проблем. Не беше нито егоизма на Тоби, нито чувството му за собствена значимост.

Всичко се дължеше на самотата. Тоби бе най-самотният човек, когото Клифтън познаваше. Беше го гледал как купува десетки жени, как се опитва да купи приятели с разточителни подаръци. Никой не можеше да вади портфейл в негово присъствие. Клифтън си спомни как един музикант веднъж каза:

— Няма нужда да купуваш любов, Тоби. Всички те обичат и така.

Тоби намигна и отговори:

— Струва ли си да рискувам?

Музикантът никога повече не бе нает за шоуто на Тоби.

Искаше всичко от всички. Имаше потребност, която нарастваше заедно с успеха му.

Клифтън чуваше, че Тоби лягал едновременно с шест момичета, за да удовлетвори жаждата си. Но, естествено, не се получаваше. На Тоби му трябваше едно момиче, което не можеше да открие. Затова играеше с количество.

Постоянно имаше изгаряща нужда от хора около себе си.

Самотата. Нямаше я само, когато се изправеше пред публиката, когато слушаше аплодисментите и чувстваше любовта. „Всичко е толкова просто, наистина — помисли Клифтън“. Когато не бе на сцената, Тоби мъкнеше публиката със себе си. Постоянно бе заобиколен от музиканти, клоуни, писатели, танцьорки, пропаднали комици — всички, които успееше да привлече в орбитата.

Сега желаеше Клифтън Лоурънс. Целия.

Клифтън имаше десетина други клиенти, от които не печеше общо толкова, колкото от участието на Тоби в нощни клубове, телевизионни предавания и кино, тъй като договорите, които успя да сключи бяха феноменални. Въпреки това, той не взе решението си заради парите. Направи го, защото обичаше Тоби Темпъл, който имаше нужда от него. Същата нужда изпитваше и Клифтън. Спомни си колко еднообразен бе животът му преди Тоби да влезе в него. Нямаше никакви нови предизвикателства от години. Осланяше само на стари величия. Мислеше за електричеството около Тоби, за веселието и смеха, за дълбоката дружба, която ги свързваше.

Когато Тоби се върна с чашите, Клифтън вдигна своята и каза:

— За нас двамата, драги.

Настъпи сезон на успехи, веселие и забави. Тоби бе вечно „на линия“. Хората очакваха от него да ги забавлява. Актьорът може да се скрие зад думите на Шекспир, Шоу или Молиер, певецът може да разчита на помощ от Гершуин, Роджърс, Харт или Коул Портър. Но комедиантът бе гол. Единственото му оръжие бе собственото остроумие.

Импровизациите на Тоби Темпъл скоро станаха известни в цял Холивуд. На парти, посветено на един от най-старите основатели на студио, някой попита Тоби:

— Наистина ли е на деветдесет години?

Тоби отвърна:

— Да. Когато стане на сто, ще го разделят на двама по петдесет…

На друга вечеря, известен лекар, обслужващ много от звездите разказа дълъг и скучен виц пред група комедианти.

— Докторе — примоли се Тоби, — не ни забавлявай, спасявай ни!

Един ден в студиото докараха лъвове за някакъв филм. Когато Тоби ги видя в камиона, се провикна:

— Християни, имате още десет минути!

Номерата му станаха легенда. Негов приятел католик попаднал в болница за дребна операция. Докато се възстановявал, красива сестра спряла до леглото му и го погалила по челото.

— Изглеждате толкова добре. Такава нежна кожа.

— Благодаря ви, сестро.

Тя се навела над него и започнала да оправя възглавниците. Гърдите й се търкали в лицето му. Човекът пряко волята си започнал да получава ерекция. Когато стигнала до одеалата, сестрата го докоснала с ръка. Щял да умре от срам.

— Какво е това? — казала тя. — Боже!

Отметнала завивките и извадила твърдия му пенис.

— Ужасно съжалявам, сестро — започнал да заеква той. — Аз…

— Няма защо да съжалявате. Това е страшен кур — казала тя и се плъзнала надолу.

След шест месеца разбрал, че курвата била пратена от Тоби.

Като слизал от асансьора един ден, се обърнал към един от големите шефове в телевизията с думите:

— А, между другото, Уил, как се оправи с онова обвинение за разврат?

Вратата се затворила и шефът останал вътре с пет души, които го изгледали мрачно.

Когато дойде време за преговори по новия договор, Тоби взел една дресирана пантера със себе си. Отворил вратата на Сам Уинтърс по средата на някаква среща.

— Агентът ми иска да говори с теб — казал, набутал пантерата вътре и затворил вратата.

Когато по-късно разправяше историята, каза:

— Трима от пичовете вътре почти получили инфаркт. Цял месец се бориха с миризмата на пантерска пикня в стаята.

Разполагаше с екип от десет автори, работещи за него. Шефове им бяха О’Ханлън и Рейнгър. Постоянно се оплакваше от текстовете. Веднъж назначи курва в авторския екип. Когато разбра, че писателите прекарват повече време в спалнята, отколкото на работа, я уволни. Друг път докара латернаджия с маймунка на работно съвещание. Това бе унизително и обидно, но О’Ханлън и Рейнгър го преглъщаха, защото Тоби превръщаше материала им в чисто злато. Бе най-добрият в бизнеса.

Щедростта му бе безбожна. Подаряваше на служителите и приятелите си златни часовници и запалки, пълни гардероби и пътувания до Европа. Винаги мъкнеше огромни суми със себе си, плащаше всичко в брой, включително и за двата Ролс-Ройса. Имаше лека ръка. Всеки петък пред къщата му се редяха десетки начинаещи, за да се ръкуват. Веднъж Тоби каза на един от редовните:

— Какво правиш тук? Тъкмо прочетох във „Варайъти“, че са ти дали филм.

Човекът го погледна и каза:

— По дяволите, не изпращат ли известие две седмици преди това?

Милиони истории се разказваха за него, почти всички бяха истина. Веднъж един от авторите закъснял за съвещание — непростим грях.

— Съжалявам за закъснението — извинил се той. — Детето ми бе прегазено от кола тази сутрин.

Тоби го погледнал и казал:

— Донесе ли вицовете?

Всички били шокирани. След съвещанието един от авторите споделил с О’Ханлън:

— Това е най-студенокръвното копеле на света. Огън да те гори — вода ще ти продава.

Тоби изпратил самолет за най-голямото светило в мозъчната хирургия да оперира момчето и платил всички болнични сметки. На бащата казал:

— Ако споменеш за това пред някого, излиташ моментално.

Работата единствена помагаше на Тоби да забрави самотата. Само тя му носеше истинска радост. Ако представлението вървеше добре, Тоби бе най-забавната компания на света. Обратно — ако нещо не вървеше, той бе демон, нападаше всичко, което му попаднеше, с изригвания на дивашкото си остроумие.

Имаше ужасно чувство за собственост. На едно съвещание хвана главата на Рейнгър с две ръце и каза:

— Това е мое. Принадлежи на мен.

В същото време мразеше писателите, защото имаше нужда от тях, а не искаше да изпитва нужда от никого. Отнасяше се към тях с презрение. На заплата правеше ракетки от чековете им и ги хвърляше във въздуха. Уволняваше ги при най-малкото провинение. Веднъж един от тях влезе загорял от слънцето. Тоби го уволни незабавно.

— Защо го направи? — попита О’Ханлън. — Той е един от най-добрите.

— Ако беше работил както трябва, нямаше да има време да почернее.

Друг донесе вицове за майката и изхвърча веднага. Ако някой гост в предаването му получеше големи овации, Тоби казваше:

— Ти си страхотен! Искам те всяка седмица в това предаване — после поглеждаше към продуцента. — Чу ли?

Продуцентът разбираше, че този актьор не бива да се появява никога повече там.

Тоби беше кълбо от противоречия. Бе ревнив към успеха на другите комици, докато не се случи следното събитие. Един ден излезе от залата за репетиции и мина покрай гримьорната на Вини Търкъл, едновремешен комедиен актьор с повече от западаща кариера. Бяха го взели да води първата, драматична част на телевизионно предаване и той вярваше, че това е връщането му на екрана. Когато Тоби влезе в гримьорната, видя Вини да лежи мъртвопиян на пейката. Режисьорът на предаването се приближи и каза:

— Остави го, Тоби. Той е свършен.

— Какво е станало?

— Нали знаеш, че запазената му марка е високия, писклив глас. Започнахме репетиции и всеки път, когато си отвореше устата, всички започваха да се смеят. Това го съсипа, стареца.

— Той разчиташе на тази роля, нали? — попита Тоби.

Режисьорът сви рамене.

— Всеки разчита на всяка роля.

Тоби заведе Вини Търкъл в къщата си и остана със стария актьор, докато изтрезнее.

— Това е най-добрата роля, която си имал в живота си. Не мислиш да я провалиш, нали?

Вини нещастно поклати глава.

— Вече я провалих, Тоби. Не мога да я заснема.

— Кой ти каза, че не можеш? — настояваше Тоби. — Ти ще я направиш по-добре от който и да е в тоя свят.

Старецът отново поклати глава.

— Те ми се смяха.

— Много ясно. И знаеш ли защо? Защото си ги карал да се смеят през целия си живот. Те очакват от теб да бъдеш смешен. Но ако издържиш, ще ги спечелиш. Ще ги утрепеш.

Прекара целия ден да възстанови самочувствието на Вини Търкъл. Вечерта се обади на режисьора в дома му.

— Търкъл е готов. Няма за какво да се тревожиш.

— Знам, че няма — отвърна режисьорът. — Аз го смених.

— Ще го върнеш пак — каза Тоби. — Трябва да го снимаш.

— Не мога да рискувам, Тоби. Пак ще се напие и…

— Знаеш ли какво ще направим — предложи Тоби. — Ти го задръж. Ако след първата репетиция пак не го искаш, аз ще го заместя без пари.

Настъпи пауза, след която режисьорът каза:

— Ей, сериозно ли говориш?

— Заложи си задника.

— Това е сделка — бързо отговори режисьорът. — Кажи на Вини да бъде на репетиция в девет сутринта.

Когато шоуто бе излъчено, стана хитът на сезона. Критиците отличиха само играта на Вини Търкъл. Той спечели всички награди, които даваше телевизията и пред него се откри нова кариера на драматичен актьор. Изпрати скъп подарък на Тоби, за да изрази благодарността си. Тоби го върна с бележка „Не го направих аз. Ти го направи.“ Това беше Тоби Темпъл.

След пет месеца Тоби подписа с Вини Търкъл договор за скеч в неговото предаване. Вини парира една от смешните фрази на Тоби, и от този миг Тоби започна да му подава грешни реплики, да спира шегите му и да го унижава пред четиридесет милиона зрители.

Това също беше Тоби Темпъл.

Някой попита О’Ханлън що за човек е Тоби Темпъл, а той отговори:

— Помниш ли филма на Чарли Чаплин, където се среща с милионера. Когато милионерът е пиян, е първо приятелче на Чаплин. Когато е трезвен, го изхвърля на улицата. Това е Тоби Темпъл, само че без пиенето.

По време на съвещание с шефовете на телевизията, един от младите служители не промълви дума. По-късно Тоби каза на Клифтън Лоурънс:

— Мисля, че той не ме харесва.

— Кой?

— Онова момче на съвещанието.

— Какво ти пука? Той е трийсет и втори асистент. Никой.

— Не ми каза и дума — проплака Тоби. — Не ме харесва и това е.

Тоби бе така разстроен, че Клифтън Лоурънс си направи труда да открие служителя. Обади се на стъписания човек посред нощ и каза:

— Какво против имаш Тоби Темпъл?

— Аз? Та аз мисля, че той е най-забавният човек в целия свят!

— Ще ми направиш ли тогава една услуга, драги. Обади се и му го кажи.

— Какво?

— Обади се на Тоби и му кажи, че го харесваш.

— Ама, разбира се. Утре първо това ще направя.

— Обади се сега.

— Три часът сутринта е!

— Няма значение. Той те очаква.

Когато служителят се обади на Тоби, слушалката бе вдигната веднага. Чу гласът на Тоби да казва:

— Здрасти.

Младежът преглътна и каза:

— Аз… Аз се обаждам да ти кажа само, че си страхотен.

— Благодаря ти, приятел — каза Тоби и затвори.

Свитата на Тоби нарасна. Понякога се обаждаше посред нощ на приятелите си да играят карти, будеше О’Ханлън и Рейнгър за извънредни съвещания. Често прекарваше цяла нощ у дома в гледане на филми с тримата „Мак“, с Клифтън Лоурънс и половин дузина начинаещи звезди и кандидати.

И колкото повече хора събираше около себе си, толкова по-самотен се чувстваше.

22

Беше ноември 1963 и есенното слънце отстъпи пред слабата, небесна светлина, която не топлеше. Ранните утра бяха мъгливи и мразовити, започнаха първите зимни дъждове.

Джил Касъл продължаваше да се отбива всяка сутрин в „Шваб“, но разговорите там вече й се струваха едни и същи. Оцелелите говореха кой е загубил роля и защо. Злобно се радваха на всяка унищожителна статия и отхвърляха всяка хвалебствена. Това бе оратория на неудачниците и Джил се чудеше дали е станала една от тях. Все още вярваше, че ще стане Нещо, но като виждаше все същите лица около себе си, осъзна, че и те си мислеха същото. Бе ли възможно всички те да са изгубили връзка с реалността, да залагат на мечта, която никога няма да се сбъдне? Не можеше да понесе мисълта за това.

Превърна се в изповедника на групата. Идваха при нея с проблемите си, тя ги изслушваше и се опитваше да помогне със съвет, с някой долар или с подслон за седмица две. Ходеше рядко на срещи, защото изцяло бе погълната от кариерата си, а и не бе срещнала някой, който да я привлече.

Когато й се удаваше, да спести малко пари, ги пращаше на майка си с дълго, прочувствено писмо, в което казваше колко добре се оправя. В началото, майка й отвръщаше на писмата, като настояваше Джил да се покае и да стане булка на Бога. Но след като Джил участва в няколко случайни филма, тя започна неохотно да изпитва определена гордост от кариерата на дъщеря си. Вече не бе против това Джил да стане актриса, но я увещаваше да играе в религиозни филми. „Убедена съм, че г-н ДеМил ще ти даде роля, ако му обясниш религиозния си произход — пишеше тя.“

Одеса бе малък град. Майка й още работеше за Петролните хора и Джил мислеше, че няма начин Дейвид Кениън да не узнае за кариерата й. Във всичките си писма поместваше измислени истории за работата си с големите звезди, като внимаваше да използва само малките им имена. Научи номера на епизодичните актьори — караше сценичния фотограф да я снима застанала до някоя звезда, взимаше две снимки и изпращаше едната на майка си. Писмата звучаха сякаш бе на косъм от големия успех.

В южна Калифорния, където не вали сняг, има обичай три седмици преди Рождество, да се състои парад на дядо Коледа по булевард „Холивуд“. След това до самата коледна вечер, той се повтаря всеки ден. Гражданите на Холивуд отдават също такова голямо значение на парада, както и северните им съседи. Не ги беше грижа, че по къщите и колите от радиото се лееха „Слава на Бога във висините“, „Тиха нощ“ или „Рудолф еленът с червения нос“,29 докато жителите се пържеха в трийсетградусовите жеги. Копнееха за старата бяла Коледа, както всички останали родолюбиви американци, но знаеха, че Бог няма да им я осигури. Затова се бяха научили да си я създават сами. Украсяваха улиците с коледни лампички, пластмасови коледни елхи и фигури на дядо Коледа с елена и шейната от папие-маше. Звезди и второкласни актьори се бореха за привилегията да влязат в коледния парад не за да доставят радост на хилядите деца и възрастни, наредени по пътя на шествието, а защото парадът се предаваше по телевизията и те искаха лицата им да бъдат видени по цялата страна.

Джил Касъл стоеше на ъгъла сама и гледаше преминаващото шествие — звездите махаха отгоре на почитателите си. Тази година командващ парада бе Тоби Темпъл. Обожаващите го тълпи изпаднаха в буен възторг, когато мина неговата каляска. Джил за момент зърна грейналото му, одухотворено лице, преди да отмине.

Последваха духовата музика на Холивудската гимназия, каляската на Масонския храм и оркестърът на морската пехота. После ездачите в каубойски дрехи, оркестърът на Армията на спасението, последван от Поклонниците. Имаше пеещи групи, развяващи знамена и транспаранти, каляската на ферма „Нот Бери“ с животни и птици, направени от цветя, пожарни коли, клоуни и джаз оркестри. Може и да не беше в духа на Коледа, но си беше чист холивудски спектакъл.

Джил познаваше някои от второстепенните актьори в каляските. Един от тях се наведе към нея и извика:

— Айе, Джил! К’во става?

Няколко души от тълпата я изгледаха завистливо. Изпита приятното чувство на собствена значимост, хората виждаха, че тя е в Бизнеса. Дълбок, плътен глас зад нея каза:

— Извинете, вие актриса ли сте?

Джил се обърна. Гласът принадлежеше на висок, рус, добре изглеждащ младеж в средата на двайсетте. Лицето му бе загоряло, а зъбите — бели и равни. Носеше чифт стари джинси и сако от син туид с кожени кръпки на лактите.

— Да.

— И аз съм. Актьор, имам предвид — усмихна се и добави: — Борещ се.

Джил посочи себе си и каза:

— Бореща се.

Той се засмя.

— Мога ли да ви купя чаша кафе?

Името му бе Алън Престън, бе дошъл от Солт Лейк Сити, където баща му бе старейшина на мормонска църква.30

— Израснах с твърде много религия и почти никакви забавления — призна той пред Джил.

„Това е почти знамение — помисли Джил. — Ние имаме съвсем еднакъв произход.“

— Добър актьор съм — каза Алън със съжаление, — но това е труден град. У дома всеки иска да ти помогне. Тук изглежда всеки иска да те хване.

Разговаряха, докато кафенето затвори и накрая станаха като стари приятели. Когато Алън попита:

— Искаш ли да отидем у дома?

Джил се поколеба само за миг.

— Добре. — Алън Престън живееше на квартира в общежитие до булевард „Хайланд“, близо до зала „Холивуд Боул“. Държеше малка стая на гърба на сградата.

— Наричат това място „Утайките“ — каза той на Джил. — Трябва да видиш какви шемети живеят тук. Всички си мислят, че ще станат нещо голямо в шоу бизнеса.

„Като нас — помисли Джил.“

Мебелировката в стаята на Алън се състоеше от легло, бюро, стол и малка сгъваема маса.

— Само чакам да се преместя в двореца си — обясни Алън.

— И аз съм така — засмя се Джил.

Алън тръгна да я прегръща, но тя се отдръпна.

— Моля те, недей.

Той я погледна и каза нежно:

— Добре.

Джил изведнъж се смути. Какво правеше в стаята на този мъж, в края на краищата? Знаеше и отговора.

Тя бе отчаяно самотна. Беше жадна за някой, с когото да говори, жадна да усеща мъжки ръце около себе си, да бъде прегръщана, успокоявана. Някой, който да й казва, че всичко ще бъде чудесно. Мина толкова време. Мислеше за Дейвид Кениън, но той бе в друг живот, в друг свят. Малко по-късно, когато Алън Престън отново обви ръце около Джил, тя затвори очи и той се превърна в Дейвид Кениън, който я целуваше, събличаше и любеше.

Прекара нощта с Алън, а след няколко дни той се премести в нейния малък апартамент.

Алън Престън беше най-обикновения човек, който бе срещала. Караше я както дойде, винаги спокоен, ден за ден, без да го е грижа за утре. Когато Джил се опитваше да обсъди начина му на живот, той казваше:

— Помниш ли „Среща в Самара“? Ако е писано, ще стане. Съдбата ще те открие. Няма защо ти да я търсиш.

Алън оставаше да спи дълго след като Джил излизаше да търси работа. Вечер го заварваше седнал на стола да чете или да пие бира с приятели. Не носеше никакви пари в къщи.

— Ти си пълен шемет — каза й една приятелка. — Той спи в леглото ти, яде ти храната, пие ти пиенето. Разкарай го.

Но Джил не го направи.

За пръв път, Джил разбра Хариет, разбра всичките си приятелки, които отчаяно се държаха за мъже, които не обичат, дори мразят.

Това бе страхът да останеш сам.

Джил беше без работа. Коледа беше след няколко дни, тя бе останала с два-три долара, а трябваше да изпрати и коледен подарък на майка си. Алън реши проблема. Излезе рано една сутрин без да каже къде отива. Когато се върна, каза на Джил:

— Имаме работа.

— Каква работа?

— Актьорска, разбира се. Нали сме актьори?

Джил го погледна, изведнъж изпълнена с надежда.

— Сериозно ли говориш?

— Сериозно. Срещнах един приятел, режисьор. Утре започва да снима филм. Има роли и за двамата. По стотачка на глава, за един ден работа.

— Чудесно! — възкликна Джил. — Сто долара!

С тях можеше да купи на майка си някаква хубава английска вълна за зимно палто и пак щяха да й останат достатъчно за кожена чанта.

— Това е малко независимо студио. Снимат зад някакъв гараж.

Джил каза:

— Какво губим? Нали е роля.

Гаражът беше на юг от Лос Анджелис в зона, преминала за едно поколение от лукса на висшата класа, през невзрачността на средната, за да стигне накрая до бордеите.

На вратата ги посрещна нисък, мургав мъж, който се здрависа с Алън и каза:

— Браво, приятел. Това е.

Обърна се към Джил и подсвирна одобрително.

— Баш, както го каза, мой човек. Пълни окото.

Алън ги запозна:

— Джил, това е Питър Тералио. Джил Касъл.

— Здравейте! — каза Джил.

— Пит е режисьорът — обясни Алън.

— Режисьор, продуцент, главен мияч на бутилки. По малко от всичко. Влизайте.

Поведе ги през гаража към коридор, в който някога са живели слугите. Имаше две спални. Вратата на едната бе отворена. Когато наближиха, чуха гласове. Джил погледна през вратата и се спря. Не можеше да повярва на очите си. В средата на стаята четирима голи се въргаляха на леглото: негър, мексиканец и две момичета — бяло и черно. Операторът държеше прожектора, докато едното момиче правеше минет на мексиканеца. Момичето спря за момент, останало без дъх и каза:

— Хайде бе, хуй такъв, надървяй се.

На Джил и премаля. Обърна се да излезе през вратата, когато почувства, че краката й омекват. Алън я подхвана с ръка.

— Добре ли си?

Не можеше да отговори. Главата й изведнъж се разцепи, а стомахът и сякаш бе пълен с ножчета.

— Чакай тук — нареди Алън.

Върна се след минута с шишенце червени хапчета и бутилка водка. Изсипа две таблетки и ги даде на Джил.

— Това ще те оправи.

Джил сложи хапчетата в уста. Главата й се късаше.

— Прекарай ги с това — каза Алън.

Послуша го.

— Ето — Алън й даде още едно хапче. Изпи го с водка. — Трябва да полегнеш малко.

Заведе я в една празна спалня. Тя легна на леглото с много бавни движения. Хапчетата започваха да действат. Почувства се по-добре. Горчивата каша спря да се катери нагоре по гърлото й.

След петнайсет минути главоболието престана. Алън й даде друго хапче. Джил го глътна без да мисли. Изпи още една глътка водка. Бе цяло чудо, че болката изчезна. Алън се държеше странно, обикаляше леглото.

— Седни мирно — каза тя.

— Аз съм седнал.

Джил сметна, че е много забавно и се засмя. Смя се, докато сълзите започнаха да текат по лицето й.

— Какво… Какви бяха тези хапчета?

— За главоболието ти, скъпа.

Тералио надникна в стаята и подхвърли:

— Как сме? Забавляват ли се всички?

— Всички… Всички се забавляват — промърмори Джил.

Тералио погледна към Алън и кимна.

— Пет минути — каза и излезе.

Алън се наведе над Джил и започна да я гали по гърдите и бедрата. Вдигна полата и плъзна пръстите си между краката й. Беше страшно възбуждащо. Джил изведнъж поиска да влезе в нея.

— Виж, скъпа — каза той. — Не искам да правиш нищо лошо. Само се люби с мен. Този път, обаче, ни плащат за това. Двеста долара. Всичките са за теб.

Тя поклати глава. Стори й се, че мина цяла вечност между тези две движения.

— Не мога да го направя — каза замаяно.

— Защо не?

Трябваше да се съсредоточи и да си спомни.

— Защото… Ще ставам звезда. Не мога да правя порно филми.

— Искаш ли да те еба?

— О, да! Искам те, Дейвид.

Алън отвори уста да каже нещо, но после се усмихна.

— Разбира се, скъпа. И аз те искам. Хайде — хвана я за ръката и я изведе от стаята. Джил усещаше, че лети.

Минаха през коридора и влязоха в спалнята.

— О’кей — каза Тералио, като ги видя. — Същия декор. Свежи сили пристигат.

— Да сменя ли чаршафите? — попита един от екипа.

— Ти за какви ни мислиш, бе, да ти го… Да не сме „MGM“?

Джил се притисна към Алън.

— Дейвид, тук има хора.

— Ще се махнат — увери я Алън. — Ето тук.

Извади още едно хапче и го даде на Джил. Поднесе бутилката с водка към устните й, тя го изгълта. От този миг всичко бе като в мъгла. Дейвид я събличаше и говореше нежно, за да я предразположи. След това се оказаха в леглото. Той приближи голото си тяло до нея. Ярка светлина я заслепи.

— Вземи го в устата си — говореше Дейвид.

— О, да — тя го погали с любов, и го поднесе към устата си.

Някой в стаята каза нещо, което Джил не разбра. Дейвид се отдръпна, и тя извърна глава към ослепителната светлина. Усети как някой я слага по гръб и после Дейвид влезе в нея, любеше я, докато пенисът му бе все още в устата й. Толкова го обичаше. Светлините я смущаваха, говорът отзад… Искаше да му каже да ги спре, но бе в делириум, в екстаз. Получаваше оргазъм след оргазъм, докато почувства как тялото й ще се разкъса на парчета. Дейвид любеше нея, а не Сиси. Беше се върнал, бяха женени. Прекарваха такъв великолепен меден месец.

— Дейвид… — каза тя.

Отвори очи и видя мексиканеца върху себе си. Минаваше с език по цялото й тяло. Помъчи се да попита къде е Дейвид, но думите не искаха да излизат. Отново затвори очи, докато мъжът правеше приятни неща по тялото й. Когато отново погледна, мъжът се бе превърнал в момиче с дълга червена коса и огромни гърди, което се спускаше към корема й. Жената започна да прави нещо с език, Джил затвори очи и изпадна в безсъзнание.

Двамата мъже гледаха фигурата на леглото.

— Ще се оправи ли? — попита Тералио.

— Разбира се — отвърна Алън.

— Много те кльопат — каза Тералио с възхищение. — Страхотна е. Най-готината досега.

— Удоволствието беше мое — Алън протегна ръка.

Тералио извади дебела пачка от джоба си и отдели две банкноти.

— На. Ще се отбиеш ли за малка коледна вечеря? Стела ще ти се зарадва.

— Не мога — каза Алън. — Ще прекарам коледа с жената и децата. Хващам следващия самолет за Флорида.

— Жестоко филмче ще стане — Тералио кимна към безчувственото момиче. — Как да я пишем?

Алън се ухили.

— Що не ползваш истинското й име? Казва се Джоузефин Чински. Като пуснат филма в Одеса, приятелите й ще паднат по гръб.

23

Всичко беше лъжа. Времето не бе приятел, лекуващ всички рани, а враг, който напада и убива младостта. Сезоните се сменяха и с всяка смяна нова реколта от Продукти прииждаше към Холивуд. Конкуренцията пристигаше на стоп, на мотоциклет, с влак или самолет. Бяха осемнайсетгодишни, както някога беше и Джил. Стройни и дългокраки със свежи, амбициозни млади лица и светли усмивки, нямащи нужда от грим. С всяка нова реколта Джил остаряваше с една година. Един ден погледна в огледалото и видя, че е дошла 1964 и тя бе станала на двайсет и пет.

В началото участието в порнографския филм я ужасяваше. Живееше с кошмара, че някой директор на продукция ще научи и ще я изнудва. Но седмиците преминаха в месеци и Джил постепенно забрави страховете си. Но вече не бе същата. Всяка година оставяше своя отпечатък върху нея, покриваше я с твърда патина като годишните кръгове по ствола на дървото. Намразваше всички онези, които не й даваха шанс да играе, хората, даващи обещания, които никога не удържаха.

Разпиляваше се по монотонни, неблагодарни дейности. Работи като секретарка, на рецепция в хотел, готвачка в закусвалня, гледачка на деца, модел, келнерка, телефонистка и продавачка. Само докато дойде Обаждането.

А то не дойде никога. Горчилката нарастваше. Случайно й попадаха епизодчета, редчета, които не водеха никъде. Гледаше в огледалото и приемаше съобщението на Времето: Бързай. Отражението й я връщаше към кадри от миналото. Имаше следи от някогашното свежо младо момиче, пристигнало в Холивуд преди седем безкрайни години. Но там бяха и малките бръчици в ъгълчето на очите, по-дълбоките черти, тръгващи от края на носа към бузите, предупредителните сигнали за отлитащото време, за пропуснатия успех, спомени от неизброимите малки, гадни пораженийца. Бързай, Джил. Бързай!

И когато Фред Капър, осемнайсетгодишен асистент режисьор във „Фокс“, каза на Джил, че има добра роля за нея, ако се съгласи да легне с него, тя реши, че е време да каже „Да“.

Срещна се с Фред Капър в студиото по време на обедна почивка.

— Имам само половин час — каза той. — Чакай да помисля къде можем да останем сами.

Постоя малко, замислен и изведнъж светна.

— Сетих се. Хайде. В озвучителната.

Беше малка стая със звукоизолация, където всички записи се монтираха на една лента.

Фред Капър се огледа наоколо и каза:

— Ега ти, едно време имаха кушетка! — погледна часовника си. — Трябва да се оправяме. Събличай се, скъпа. Тоноператорите ще нахълтат след двайсет минути.

Джил го изгледа. Караше я да се чувства като курва. Ненавиждаше го, но не се издаде. Нали опита по своя начин и се провали. Сега щеше да го прави по техния начин. Свали си туниката и панталона. Капър не се потруди да се съблече. Дръпна ципа и извади набъбналия си пенис. Погледна Джил и се ухили:

— Това е хубав гъз. Наведи се.

Джил потърси нещо, на което да се опре. Пред себе си видя смях-машината, конзола на колелца, пълна с ленти със записан смях, които се управляваха от бутони, разположени отвън.

— Хайде, наведи се.

Джил се поколеба за миг, после се наведе напред и се опря на ръце. Капър мина отзад и тя почувства как пръстите му разтварят бузите й. След миг усети върха на пениса му притиснат към ануса.

— Чакай! — каза Джил. — Не там! Аз… Не мога…

— Викай, викай ми, скъпа! — и той вмъкна члена си в нея, като я разкъсваше от болка. С всеки вик забиваше по-дълбоко и по-силно. Джил опита отчаяно да се измъкне, но той я стисна здраво за бедрата и продължи да ръга. Като се опитваше да запази равновесие, неволно докосна един от бутоните на машината и стаята се изпълни с умопомрачителен, смях. Джил се мяташе в изгаряща агония, ръцете й удряха по машината. Жена се изкиска, малка тълпа се изхили, момиченце се изкикоти, стотици гласове се заливаха от смях, ревяха и се смееха на някакъв мръсен, неизвестен виц. Истеричното ехо се блъскаше в стените, докато Джил плачеше от болка.

Изведнъж тя почувства серия леки тласъци и миг по-късно парчето чужда плът се измъкна от нея, а смехът бавно угасна. Джил стоеше неподвижно, със затворени очи. Бореше се с болката. Когато накрая успя да се изправи и обърне, видя Фред Капър да си вдига ципа.

— Беше страхотно, сладурче. Тия писъци ме подлудяват.

А Джил се чудеше какво ли животно ще излезе от него като стане на деветнайсет. Той забеляза, че й тече кръв.

— Измивай се и пристигай на Сцена 12. Започваш днес следобед.

След този първи опит, останалото бе лесно. Джил започна да работи редовно във всички студии: „Уорнър Брадърс“, „Парамаунт“, „MGM“, „Юнивърсъл“, „Кълъмбия“, „Фокс“. Всъщност, навсякъде с изключение на „Дисни“, където сексът не съществува.

Ролята, която играеше в леглото, беше фантастична. Правеше я умело, подготвяше се като за истински филм. Четеше книги по източна еротика, купуваше мехлеми и стимуланти от секс-магазина на булевард „Санта Моника“. Имаше лосион с лек аромат на хвойна, донесен от Изтока от нейна приятелка стюардеса. Научи се да масажира любовниците си бавно и чувствено.

— Легни и мисли какво правя с тялото ти — шепнеше им тя. Втриваше лосиона в гърдите на мъжа, надолу към стомаха и слабините, с нежни, въртеливи движения. — Затвори очи и се наслаждавай.

Пръстите й бяха леки като крилца на пеперуда, пърхащи по тялото му. Милваха го, докато получи ерекция. Тогава взимаше порасналия пенис в ръка и нежно го галеше. Играеше с език надолу между краката му, докато той не започваше да се гърчи от удоволствие. Продължаваше още по-надолу, чак до пръстите, след което го обръщаше и повтаряше всичко отначало. Когато членът на мъжа бе мек, поставяше главичката му между устните на влагалището и бавно го вмъкваше в себе си. Чувстваше го как расте и се втвърдява. Учеше ги на „водопада“, как да стигат до върха и да спират точно преди оргазма, после отново и отново да се изкачват, до самото-изпразване, превърнало се в експлозия на екстаза, Те получаваха своето удоволствие, обличаха се и си тръгваха. Никой не оставаше по-дълго, за да изпита с нея петте най-хубави минути от секса, нежната прегръдка след акта, мирния оазис в ръцете на любимия.

Ролите, които даваха на Джил, бяха твърде евтина цена за удоволствието, с което даряваше директори на продукция, асистенти, режисьори и продуценти. Стана известна като „горещото дупенце“ и всеки искаше да вземе своя дял. Джил им го даваше. След всеки път у нея оставаше все по-малко себеуважение и любов и все повече горчивина и омраза.

Не знаеше как и кога, но бе убедена, че един ден този град ще плати за всичко, което й бе сторил.

През последвалите няколко години Джил се появи в десетки филми, телевизионни предавания и реклами. Играеше секретарката, поздравяваща с: „Добро утро, господин Стивънс“; детегледачката, която казваше: „Не се безпокойте. Прекарайте една приятна вечер. Аз ще сложа децата да спят.“, момичето от асансьора: „Шести стаж“; красавицата със скиорския екип, която доверяваше: „Всичките ми приятелки носят «Дейнтис»“. Но нищо не се случваше. Беше безименно лице от тълпата. Беше в Бизнеса, но извън него. Не можеше да понесе мисълта, че ще прекара живота си така.

През 1966 майката на Джил почина и тя отиде в Одеса за погребението. В късния следобед присъстваха по-малко от десетина души и нито една от жените, за които майка й бе работила цял живот. Някои от вярващите бяха там, мълвяха клетви за пришествието. Джил помнеше ужаса на тези събирания. Все пак майка й бе открила някакво убежище в тях, тамян за измъчващите я демони.

Познат глас каза тихо:

— Здравей, Джоузефин.

Обърна се и застана пред него. Гледаше я сякаш никога не са се разделяли, сякаш винаги са принадлежали един на друг. Годините бяха отпечатали на лицето му зрелост, доукрасена със сиви шарки по слепоочията. Но въпреки това, той беше същият Дейвид, нейният Дейвид. И все пак бяха чужди.

Той каза:

— Много съжалявам за майка ти.

— Благодаря ти, Дейвид — тя чу собствения си глас. Като реплики от пиеса.

— Искам да говоря с теб. Ще може ли да се срещнем довечера? — в гласа му се четеше напрегната молба.

Тя мислеше за последната им нощ заедно, за копнежа му, за обещанията и мечтите. Отговори:

— Добре, Дейвид.

— На езерото? Имаш ли кола?

Тя кимна.

— Ще те чакам там след час.

Сиси стоеше пред огледалото гола, готова да се облече за вечеря, когато Дейвид се върна. Влезе в спалнята и започна да я гледа. Можеше да оцени жена си напълно безстрастно, защото не изпитваше никакви чувства към нея. Беше красива. Сиси се грижеше за тялото си, поддържаше го с диети и упражнения. То беше нейното най-голямо богатство и Дейвид имаше причини да смята, че тя е достатъчно либерална да го споделя с други — с учителя по голф, с инструкторите по ски и пилотаж. Не я винеше за това. Много време мина, откакто не беше лягал с нея.

В началото наистина вярваше, че ще получи развод, когато мама Кениън умре. Но мама Кениън бе жива и здрава. Дейвид не можеше, да разбере дали са му свили номер или е станало чудо. Година след сватбата каза на Сиси:

— Мисля, че е време да поговорим за развода.

Сиси попита:

— Какъв развод? — и когато забеляза сащисания му поглед се разсмя. — На мен ми харесва да бъда госпожа Дейвид Кениън, скъпи. Наистина ли мислиш, че ще те отстъпя на оная малка полска курва?

Той й отпра шамар.

На другия ден отиде при адвоката си. Когато завърши, адвокатът каза:

— Мога да го направя, Дейвид, но ако Сиси е решила да ти виси, ще отидат много пари.

— Направи го.

Когато получи документите за развода. Сиси се заключи в спалнята на мъжа си и изгълта свръхдоза приспивателно. Дейвид и двама слуги трябваше да разбият вратата. Сиси лежа в болницата два дни на косъм от смъртта. Той я посети в частната клиника.

— Съжалявам, Дейвид — каза тя. — Не искам да живея без теб. Това е толкова просто.

На сутринта той оттегли иска за развод.

Това се бе случило преди близо десет години. Оттогава бракът бе станал нелеко бреме за Дейвид. Вече владееше изцяло империята на Кениън и влагаше цялата си енергия в нейното управление. Откри чисто физическо облекчение сред множеството момичета, които държеше в разни градове по света, където бизнесът му го отвеждаше. Но никога не забрави за Джоузефин.

Дейвид нямаше представа какво изпитва тя към него. Искаше да разбере и все пак се плашеше от това. Тя имаше пълно право да го мрази. Когато научи за смъртта на майка й, отиде на погребението само за да я види. В мига, в който я погледна, разбра, че нищо не се е променило. Не и за него. Годините изведнъж се свиха и той бе все така влюбен, както и преди.

„Искам да говоря с теб… да се срещнем довечера…“

„Добре, Дейвид.“

„Езерото.“

Сиси се обърна и видя съпруга си, който я наблюдаваше.

— Най-добре побързай и се преоблечи, Дейвид. Закъсняваме.

— Имам среща с Джоузефин. Ако тя се съгласи, ще се оженя за нея. Крайно време е да приключим с този фарс, не мислиш ли?

Гледаше го изправена, голата й фигура се отразяваше в огледалото.

— Остави ме да се облека — каза тя.

Дейвид кимна и излезе от стаята. Ходеше напред-назад из огромния хол и се готвеше за скандала. След всички тези години Сиси не би трябвало да се държи така за един брак, който не бе повече от куха черупка. Щеше да й даде каквото…

Чу звук от колата на Сиси. Тя запали и гумите й изсвириха надолу по алеята. Дейвид се спусна към предната врата. Видя как мазератито летеше към магистралата. Бързо влезе в неговата кола, запали двигателя и се понесе по алеята да я настигне.

Като стигна до магистралата, колата й тъкмо изчезваше в далечината. Настъпи здраво газта. Мазератито бе по-бързо от неговия Ролс-Ройс. Натисна до дупка педала: 110… 120… 130. Колата й не се виждаше.

140… 150… никаква следа от нея.

Стигна до върха на малко възвишение и оттам забеляза колата като малка играчка, която взимаше завой далеч пред него.

Центробежната сила носеше колата на една страна, гумите се бореха с нея, опитващи се да запазят сцеплението с пътя. Мазератито се завъртя и изрева отново към магистралата, влезе в завоя, изгуби изведнъж равновесие, удари се в мантинелата, политна във въздуха като катапулт и се затъркаля надолу през полето.

Дейвид измъкна безчувственото тяло на Сиси и от купето миг преди резервоарът да избухне.

Беше шест часът на следващата сутрин, когато главният хирург излезе от операционната и каза на Дейвид:

— Ще живее.

Джил пристигна на езерото точно преди залез слънце. Спря на брега. Изключи мотора и се унесе в звуците на вятъра, изпълващи въздуха. „Не знам дали съм била по-щастлива някога — помисли тя и веднага се поправи. — Не, била съм. Тук, с Дейвид.“

Припомни си как тялото му се бе спуснало върху нейното, как й премаляваше от желание. Всичко онова, което рушеше щастието им, свърши. Почувства го в мига, в който видя Дейвид. Все още бе влюбен в нея. Знаеше го.

Гледаше кървавочервеното слънце как потъва бавно в далечните води. Падна мрак. Желаеше Дейвид да побърза.

Измина час, после два и въздухът се охлади. Седеше в колата тихо и неподвижно. Гледаше как мъртвешки бледата луна изплува в небето. Слушаше нощните звуци наоколо и си казваше: „Дейвид пристига.“

Седя цяла нощ и на сутринта, когато слънцето започна да залива хоризонта, тя запали колата и се прибра у дома, в Холивуд.

24

Джил седна пред тоалетната си масичка и се загледа в огледалото. Откри едва забележима бръчка в ъгъла на окото си и се намръщи. „Не е честно — помисли. — Мъжът може да не се грижи изобщо. Може да има сива коса, шкембе и лице като пътна карта, но никой няма да му каже нищо. Но ако жената има само една малка бръчица…“

Започна да се гримира. Боб Шифър, най-големият гримьор на Холивуд, я бе научил на някои от техниките си. Джил нанесе подложка с фон дьо тен, вместо с пудра, както правеше някога. Пудрата изсушава кожата, а фон дьо тенът я държи влажна. После се спря на очите, гримът на долния клепач трябваше да бъде с три-четири тона по светъл от останалия грим, по този начин сенките се омекотяваха. Сложи съвсем малко сенки, за да придаде повече цвят на очите си. След това постави изкуствените мигли върху собствените си, като зави крайчетата им под четиридесет и пет градуса. Съвсем лек слой лепило „Дуо“ крепеше изкуствените мигли, които правеха очите да изглеждат по-големи. За да им придаде по-завършен вид, нарисува малки точици под естествените си мигли. После си сложи червило, напудри устните си и постави втори слой червило. Бузите си покри с руж, напудри лицето си, като избягваше местата около очите, където пудрата щеше да подчертае бръчките.

Джил се облегна назад и огледа ефекта в огледалото. Изглеждаше красива. Някой ден щеше да прави номера с лентата, но слава Богу, имаше още години дотогава.

Джил познаваше по-възрастни актриси, които го използваха. Залепваха парчета скоч точно под линията на косата. Към тях прикрепваха конци, които връзваха около главата и прикриваха под косата. Ефектът беше, че набръчканата кожа на лицето изглеждаше изпъната без скъпите и болезнени пластични операции. Друг вариант се използваше за увиснали гърди. Скоч, залепен в единия край под гърдата, а в другия горе, на по-здравата кожа, осигуряваше просто временно решение на проблема. Гърдите на Джил бяха все още твърди.

Привърши с ресането на меката си черна коса, хвърли последен поглед в огледалото, после към часовника и осъзна, че трябва да побърза.

Имаше прослушване за „Шоуто на Тоби Темпъл“.

25

Еди Бериган, директор на продукция 6, „Шоуто на Тоби Темпъл“, бе женен. Уговаряше си апартамента на един приятел три пъти седмично. Един ден бе запазен за любовницата на Бериган, а другите два — за това, което наричаше „стари таланти“ и „нови таланти“.

Джил Касъл беше нов талант. От неколцина приятели чу, че тя прави страхотно „пътешествие около света“ и разкошен минет. Еди бе навит да я опита. Тъкмо се бе появила роля в скеч точно за нея. Всичко, което се искаше, беше да изглежда секси, да каже няколко изречения и да излезе.

Джил прочете ролята пред Еди и той остана доволен. Не беше Кейт Хепбърн, но и ролята не го изискваше.

— Взимаш я — каза той.

— Благодаря ти, Еди.

— Ето ти сценария. Репетициите започват утре сутрин, десет нула нула. Бъди на време и си научи думите.

— Разбира се — тя чакаше.

— Ъ-ъ… Какво ще кажеш да се видим днес следобед за по едно кафе?

Джил кимна.

— Един приятел има апартамент на „Аргайл“ 9513. Алертън.

— Знам го къде е — казва Джил.

— Апартамент шест О. В три часа.

Репетициите минаха гладко. Щеше да стане добро предаване. Тази седмица сред дарованията бяха ефектен танцов състав от Аржентина, популярна рок група, фокусник, който караше всичко наоколо да изчезва и една голяма певица. Липсваше само Тоби Темпъл. Джил попита Еди Бериган за отсъствието му.

— Да не е болен?

Еди изсумтя.

— Болен като лисица. Селяндурите да репетират, докато старият Тоби купонясва. Ще дойде в събота, ще запише предаването и ще изчезне.

Тоби Темпъл се появи в събота сутринта. Развяваше се из студиото като крал. От ъгъла на сцената Джил гледаше как влиза; следван от тримата си лакеи, Клифтън Лоурънс и двама-трима стари комици. Спектакълът я изпълваше с напрежение. Знаеше всичко за Тоби Темпъл. Беше егоист, който, според слуховете, се хвалеше, че е спал с всяка по-красива актриса в Холивуд. Никоя не му бе отказала. О, да, Джил бе слушала за Великия Тоби Темпъл.

Режисьорът, нисък, нервен човек на име Хари Дъркин, запозна участниците с Тоби. Той бе работил с повечето от тях. Холивуд бе малко селце и лицата скоро ставаха познати. Тоби не бе срещал Джил Касъл. Изглеждаше красива в бежовата ленена рокля, хладна и елегантна.

— Ти какво играеш, скъпа? — попита Тоби.

— Аз съм в космонавтския скеч, господин Темпъл.

Той я удостои с топла усмивка и каза:

— Приятелите ме наричат Тоби.

Актьорите започнаха работа. Репетицията вървеше необичайно гладко и скоро Дъркин разбра защо. Тоби се фукаше пред Джил. Беше спал с всички останали момичета в шоуто, а Джил беше предизвикателство.

Скечът, който направи Тоби, беше върхът на шоуто. Той даде на Джил още две изречения и набързо й изработи още една смешна част. Когато репетицията приключи, Тоби й каза:

— Какво ще кажеш за едно питие в моята гримьорна?

— Благодаря, не пия — Джил се усмихна и се отдалечи. Имаше среща с директора на продукция, която бе по-важна от Тоби Темпъл. Тоби беше само един изстрел. Директорът на продукция означаваше стабилна работа.

Когато записаха предаването на вечерта, то стана страхотен успех. Едно от най-добрите шоута на Тоби Темпъл.

— Още един хит — каза Клифтън на Тоби. — Космонавтският скеч беше върхът на всичко.

Тоби се ухили.

— Да. Харесва ми малката. В нея има нещо.

— Хубавка е — каза Клифтън.

Всяка седмица беше различно момиче. Всички имаха по нещо, всички лягаха с Тоби и се превръщаха във вчерашен повод за разговор.

— Уреди да дойде да вечеря с нас, Клиф.

Това не беше молба. Беше заповед. Преди години Клифтън щеше да каже на Тоби да си го направи сам. Но в тези дни, когато Тоби искаше нещо от теб, ти беше длъжен да го направиш. Той бе крал, това бе неговото кралство, и ако не искаш да бъдеш в изгнание, трябваше да си на услугите му.

— Разбира се, Тоби — каза Клифтън. — Ще го уредя.

Клифтън слезе долу в съблекалните, където танцьорките и жените участнички се преобличаха. Почука веднъж на вратата и влезе. Вътре имаше десетина момичета в различни фази на събличане, които изобщо не му обърнаха внимание, освен да го поздравят. Джил бе свалила грима и тъкмо си слагаше всекидневните дрехи. Клифтън се приближи и каза:

— Беше много добра.

Джил го погледна в огледалото с безразличие.

— Благодаря.

Едно време щеше да се развълнува от такава близост с Клифтън Лоурънс. Той би могъл да отвори пред нея всяка врата в Холивуд. Сега всички знаеха, че е само един от лакеите на Тоби Темпъл.

— Имам добри новини за теб. Господин Темпъл желае да се види с теб на вечеря.

Джил леко докосна косата си с пръсти и каза:

— Кажете му, че съм уморена. Отивам да си легна — и излезе.

Тази вечеря бе ужасна. Тоби, Клифтън Лоурънс и режисьорът Дъркин седяха на първата маса в „Ла Рю“. Дъркин предложи да поканят две-три от танцьорките, но Тоби гневно отхвърли идеята. Оберкелнерът попита:

— Готови ли сте с поръчката, господин Темпъл?

Тоби посочи към Клифтън и каза:

— Да. Поръчайте нов език за този идиот тук.

Клифтън се присъедини към смеха на останалите. Лъжеше се, че Тоби просто се шегуваше. Тоби го сряза:

— Помолих те за най-простото нещо — да поканиш момичето на вечеря. Кой ти каза, че трябва да я плашиш?

— Беше уморена — обясни Клифтън. — Каза, че…

— Няма курва, която да е толкова уморена, че да не иска да вечеря с мен. Нещо си й казал и си я разкарал — Тоби повиши тон. Хората на съседната маса се обърнаха да гледат. Той им пусна момчешката си усмивка и продължи. — Това е прощална вечеря, момчета — и посочи към Клифтън. — Дарява си мозъка на зоопарка.

От масата се разнесе смях. Клифтън се насили да се усмихне, но под масата ръцете му бяха свити в юмруци.

— Знаете ли колко е тъп? — Тоби попита хората на съседната маса. — В Полша се разправят вицове за него.

Смехът се усили. Клифтън искаше да стане и да си тръгне, но не посмя. Дъркин седеше смутен, но предвидливо мълчеше. Тоби вече бе привлякъл вниманието на няколко близки маси. Отново извиси глас, като чаровно им се усмихваше:

— Клиф приема глупостта си с достойнство. Когато се пръкнал, родителите му едва не се сбили за него. Майка му претендирала, че не е неин син.

Слава Богу, вечерята най-накрая приключи. Но утре историите за Клифтън Лоурънс щяха да се разнасят из целия град.

Клифтън лежеше в леглото си и не можеше да заспи. Питаше се защо позволява на Тоби да го унижава. Отговорът бе прост: пари. Доходите му от Тоби Темпъл бяха в размер на четвърт милион годишно. Клифтън живееше разточително и щедро и не бе спестил нито цент. При липсата на други клиенти, той имаше нужда от Тоби. Там беше проблемът. Тоби знаеше това и го държеше на въдицата със зъби и нокти. Клифтън трябваше да напусне преди да бе станало твърде късно.

Страхуваше се, че вече е твърде късно.

Озова се в капана на това положение, заради привързаността си към Тоби: наистина го обичаше. Бе наблюдавал как Тоби погубва другите — жени, излъгали се да се влюбят в него, комици, осмелили се да го конкурират, критици, посмели да го хулят. Но те бяха други. Клифтън никога не бе мислил, че Тоби ще се обърне срещу него. Двамата бяха толкова близки, Клифтън бе направил толкова много за него.

Ужасяваше се при мисълта за това какво крие бъдещето.

При нормални обстоятелства, Тоби не би удостоил Джил Касъл с нещо повече от още един поглед. Но той не бе свикнал да му бъде отказвано каквото и да е. Отказът на Джил бе само допълнителна примамка. Покани я на вечеря отново. Когато Джил отклони поканата, Тоби прие, че тя играе някаква глупава игра и реши да я забрави. Но все пак оставаше иронията, че ако това бе само игра, тя едва ли би могла да го надхитри. Той познаваше жените твърде добре. Не, Тоби усещаше, че Джил наистина не желае да излезе с него и тази мисъл го дразнеше. Не можеше да я избие от главата си.

Уж случайно. Тоби спомена пред Еди Бериган, че може да се окаже добре да използват Джил Касъл в следващото шоу. Еди й телефонира. Тя му отговори, че е заета с роля в Уестърн. Когато Еди докладва на Тоби, комедиантът бе бесен.

— Кажи й да отмени всичко друго — отсече той. — Ще й платим повече. За Бога, това е предаване номер едно в ефира. Какво й става на тая въртоглава курва?

Еди отново се обади и каза на Джил за намеренията на Тоби.

— Наистина те иска пак, Джил. Не можеш ли да го направиш?

— Съжалявам. Имам роля в „Юнивърсъл“. Не мога да я зарежа.

Не можеше и да опита дори. Актрисите в Холивуд не напредват като се махат от студиото, когато им скимне. Тоби Темпъл не означаваше нищо, освен еднократна работа. На следващата вечер Големият Мъж лично й телефонира. Гласът му бе топъл и ласкав.

— Джил? Обажда се твоят малък стар съактьор, Тоби.

— Здравейте, господин Темпъл.

— Ей! Я, стига. Това с „господина“ от кой филм е? — никакъв отговор. — Обичаш ли бейзбол? — попита Тоби. — Имам две места в ложата…

— Не, не обичам.

— И аз — той се засмя. — Изпитвах те. Слушай, какво ще кажеш да вечеряш с мен в събота? Откраднах готвача на „Максим“ от Париж…

— Съжалявам. Имам среща, господин Темпъл — нямаше и намек на заинтересованост в гласа й.

Тоби усети как стиска слушалката по-силно.

— А кога си свободна?

— Аз работя много и не излизам често, но все пак ви благодаря за поканата.

Линията прекъсна. Кучката му затвори — някаква шибана статистка затвори на Тоби Темпъл! Нямаше жена, която да не даде година от живота си за една нощ с него, а тая тъпа путка го разкара! Обзе го страшна ярост, която се изля върху всички наоколо. Нищо не беше както трябва. Сценарият — боклук, режисьорът — кретен, музиката — ужасна, актьорите — въшкари. Повика Еди Бериган, директора на продукция, в гримьорната си.

— Какво знаеш за Джил Касъл? — натърти Тоби.

— Нищо — Еди отговори светкавично. Не беше глупак. Както и всички останали от предаването, той знаеше съвсем точно какво става. Както и да се обърнеха нещата, нямаше да го хванат натясно.

— Чука ли се?

— Не, сър — твърдо каза Еди. — Ако го правеше, щях да знам.

— Искам да я провериш — нареди Тоби. — Разбери дали си има приятел, къде ходи, какво прави — ясно ти е какво искам, нали?

— Да, сър — каза Еди сериозно.

В три часа на другата сутрин Еди бе събуден от телефона в спалнята.

— Какво научи? — попита гласът.

Еди седна на кревата и се помъчи да се събуди.

— Кой, по дяволите… — изведнъж разбра кой е на другия край. — Проверих — каза бързо. — Има чисто медицинско.

— Не те питах за шибаното й медицинско — сряза го Тоби. — Спи ли с някого?

— Не, сър. С никого. Разпитах всичките си приятели в града. Всеки я харесва, защото е добра актриса — говореше бързо, мъчеше се да убеди мъжа на другия край. Ако Тоби Темпъл научи, че е спал с Джил, че тя е предпочела него пред Тоби, Еди нямаше да има повече работа в този град. Наистина бе говорил с останалите директори на продукция. Всички бяха на същото мнение. Никой не желаеше Тоби Темпъл за враг. Дадоха си обет за мълчание. — Не ходи с никого.

Гласът на Тоби се смекчи:

— Ясно. Значи, че е просто малко луда, а?

— Предполагам — каза Еди с облекчение.

— Ей, ама аз да не те събудих?

— Не, не. Всичко е наред, господин Темпъл.

Всичко беше наред, само дето Еди не заспа повече.

Разсъждаваше какво щеше да го сполети, ако истината излезе наяве.

Защото това бе градът на Тоби Темпъл.

Тоби и Клифтън Лоурънс обядваха в парк-клуба „Хилкрест“. Той бе създаден поради обстоятелството, че съвсем малко от луксозните парк-клубове приемаха евреи. Това ограничение се спазваше толкова строго, че веднъж десетгодишната дъщеря на Гручо Маркс, Мелинда, бе извадена от басейна в клуб, в който бе поканена от техни приятели италианци. Когато разбра за случилото се, Гручо телефонира на управителя на клуба, и каза:

— Слушай, дъщеря ми е само половин еврейка. Ще я пуснеш ли до кръста във водата?

Като резултат от подобни инциденти, няколко влиятелни евреи, които обичаха да играят голф, тенис, карти и най-вече да дразнят антисемитите, се събраха и основаха собствен клуб, в който допускаха само евреи. „Хилкрест“ бе изграден в красив парк на няколко мили от Бевърли Хилс, и бързо се прочу с най-добрия бюфет и най-сладката приказка в града. Италианците даваха мило и драго да влязат в жест на толерантност, управата разреши няколко не-евреи да бъдат допускани.

Тоби винаги сядаше на комедийната маса. Там зевзеците на Холивуд се събираха да обменят вицове и да се затапват един друг. Обаче днес Тоби имаше друго наум. Заведе Клифтън на по-отдалечена маса.

— Имам нужда от съвет, Клиф — каза той.

Дребният агент вдигна изненадано очи. От дълго време Тоби и не бе искал съвети от него.

— Разбира се, драги.

— Това момиче — започна Тоби и Клифтън изведнъж разбра всичко. Половината град вече знаеше историята. Най-големият виц в Холивуд. Един журналист дори го описа със сменени имена. Тоби прочете статията и изкоментира:

— Чудя се кой ли е тоя дрисльо?

Големият любовник хлътнал по маце, което го разкарало. Имаше само един начин да се овладее положението.

— Джил Касъл — продължи Тоби, — помниш ли я? Хлапето от телевизията?

— А, да, много привлекателно момиче. Какъв е проблемът?

— Да ме вземат дяволите, ако знам — призна Тоби. — Всеки път, когато я каня на среща, ми казва „не“.

Клифтън рискува:

— Защо не спреш да я каниш?

— Ей това му е шантавото, приятел. Не мога. Само между мен, теб и кура ми, никога не съм искал повече друга курва в живота си. Стигнах до там, че не мога да мисля за нищо друго — усмихна се самоуверено и продължи. — Казах ли ти, че е шантаво? Бил си достатъчно в течение, Клиф. Какво да правя?

За един кратък миг Клифтън се изкуши да му каже истината. Но не можеше просто така да го осведоми, че момичето на неговите мечти спи с всеки помощник директор на продукция, който й дава работа за един ден. Не и ако държеше на Тоби като клиент.

— Имам една идея — предложи Клифтън. — Тя сериозно ли гледа на играта си?

— Да. Амбициозна е.

— Добре тогава. Направи й предложение, което не може да не приеме.

— Какво имаш предвид?

— Дай купон у вас.

— Нали ти казах, че не иска…

— Чакай да свърша. Покани шефовете на студиите, продуценти, режисьори — хора, които могат да й помогнат. Ако наистина иска да стане актриса, би трябвало да умира да се срещне с тях.

Тоби набра номера й.

— Здрасти, Джил.

— Кой се обажда? — попита тя.

Всеки в тая страна познаваше гласа му, а тая питаше кой се обажда?

— Тоби. Тоби Темпъл.

— О — този звук можеше да значи всичко.

— Слушай, Джил, давам малка вечеря в къщи другата сряда и… — чу я как се готви да откаже и забърза — и съм поканил Сам Уинтърс, шефа на „Пан Пасифик“, още някои други шефове, някой друг продуцент, режисьори. Мисля, че за теб ще бъде добре да се срещнеш с тях. Свободна ли си?

След възможно най-кратката пауза Джил Касъл каза:

— Сряда вечерта. Да, свободна съм. Благодаря ти, Тоби.

Никой от тях не подозираше, че това е съдбовна среща.

На терасата свиреше оркестър, келнери в ливреи разнасяха табли с ордьоври и чаши шампанско.

Когато Джил пристигна с четиридесет и пет минути закъснение, Тоби нервно се втурна да я посрещне. Носеше семпла копринена рокля, а черната й коса меко се спускаше върху раменете. Изглеждаше страхотно. Тоби не можеше да откъсне очи от нея. Джил съзнаваше, че изглежда красива. Изми и много внимателно среса косата си, а после отдели много време на грима.

— Има много хора, с които искам да те запозная.

Хвана я за ръката и я поведе през огромната приемна към символичния хол. Джил спря на входа и огледа гостите. Почти всички лица й бяха познати. Срещаше ги по кориците на „Тайм“, „Лайф“, „Нюзуик“, „Пари Мач“, „Оджи“ или на екрана. Това беше истинският Холивуд. Това бяха тези, които правеха филмите. Джил си представяше хиляди пъти този миг, как ще бъде с тях, ще разговаря. Сега, в действителност й беше трудно да повярва, че всичко това е истина.

Тоби й поднесе чаша шампанско. Хвана я за ръката и я заведе до един мъж, окръжен от цяла група хора.

— Сам, искам да се запознаеш с Джил Касъл.

Сам се обърна.

— Здравей, Джил Касъл — гласът му бе приятелски.

— Джил, това е Сам Уинтърс, Вождът на „Пан Пасифик Студиоус“.

— Знам кой е господин Уинтърс — каза Джил.

— Джил е актриса, Сам, дяволски умна актриса. Можеш да я използваш. Изобщо, защо не вкараш малко класа сред твоите вагабонти?

— Ще го имам предвид — каза учтиво Сам.

Тоби стисна силно ръката на Джил.

— Хайде, ела, скъпа. Искам всички да те видят.

До края на вечерята Джил се запозна с трима шефове на студии, половин дузина важни продуценти, трима режисьори, няколко писатели и репортери от вестниците и телевизията, десетки звезди. По време на вечерята седна отдясно на Тоби. Слушаше различните разговори, погълната от чувството да бъде вътре за пръв път…

— … бедата с епичните продукции е, че една да се провали и съсипва цялата студия, Фокс се държи на нокти и чака какво ще стане с „Клеопатра“.

— … видя ли новия филм на Били Уайлдър? Сензация!

— Ами? Повече ми харесваше, когато работеше с Бракет. Бракет си беше класа…

— Били е талантлив.

— … и изпратих аз на Пек сценария миналата седмица, а той пощуря като го видя. Обеща да ми отговори до ден-два.

— … получих покана да видя новия гуру — Криши Прамананада. И, драги, оказа се, че съм го срещал. Бях на неговата бармицва.31

— … проблемът с бюджета на филма е, че когато предложиш два, докато получиш отговора напечатан, ръстът на инфлацията плюс проклетите профсъюзи го вдигат на три или четири.

„Милиона — помисли Джил, развълнувана. — Три или четири милиона.“ Припомни си безкрайните разговори за центове в „Шваб“, където постоянните клиенти, Оцелелите трескаво се тъпчеха един друг с огризки информация за това какво правят студията. А хората на тази маса бяха истински оцелелите, тези, които правеха всичко в Холивуд.

Това бяха хората, които затваряха вратите пред Джил Касъл, които не й даваха шанс. Всеки от тях би могъл да промени живота й, но никой нямаше и пет минути да отдели за нея. Погледна към продуцента, който летеше из облаците с голям нов музикален филм. Той й бе отказал дори прослушване.

На другия край на масата известен комедиен режисьор въодушевено приказваше със звездата на последния си филм. Той дори не бе пожелал да я види.

Сам Уинтърс говореше с шефа на друга студия. Джил бе пратила телеграма на Уинтърс с молба да я гледа в телевизионното предаване. Той не си бе направил труда да отговори.

Щяха да платят за всички удари и обиди. Те и всички останали в този град, отнесли се с нея толкова кално. Точно сега тя не означаваше нищо за хората тук, но един ден щеше. О, да. Един ден щеше да значи.

Храната бе превъзходна, но Джил бе твърде заета, за да забележи какво яде. Когато вечерята свърши, Тоби се изправи и каза:

— Хей! Да побързаме, ако не искаме да изтървем началото на филма.

Хванал Джил за ръката, той я поведе към широкия киносалон, където щяха да гледат филм.

Салонът бе подреден така, че шейсет души спокойно можеха да гледат към екрана от фотьойли и канапета. Отворен бюфет със сладки стоеше в единия край, а в другия имаше пълна машина за пуканки.

Тоби седна до Джил. Тя усещаше очите му върху себе си по време на цялата прожекция. Когато филмът свърши и лампите светнаха, поднесоха кафе и кекс. След половин час купонът взе да се разотива. Повечето гости имаха работа рано на другия ден.

Тоби бе застанал на пътната врата и се сбогуваше със Сам Уинтърс, когато Джил мина покрай него.

— Хей, къде отиваш? Ще те закарам у вас.

— Аз съм с кола — мило отговори Джил. — Благодаря за хубавата вечер, Тоби.

И си тръгна.

Тоби остана като гръмнат. Не можеше да повярва как тя се отдалечава. Имаше планове за вечерта. Щеше да заведе Джил горе в спалнята и… Дори бе избрал музиката! „Всяка жена тази вечер с благодарност би скочила в леглото ми — помисли си той.“ Всяка звезда, не някаква тъпа статистка. Джил Касъл бе адски, адски тъпа да се откаже от подобно нещо. Доколкото разбираше Тоби, всичко приключи. Получи урок.

Никога повече нямаше да говори с Джил.

Тоби телефонира на Джил в девет на следващата сутрин. Отговори му телефонен секретар: „Здравейте, това е Джил Касъл. Съжалявам, но не съм вкъщи. Ако оставите името и телефонния си номер, ще ви позвъня като се върна. Моля изчакайте сигнала. Благодаря.“ Чу се остър звук.

Тоби стоеше, стиснал слушалката. Затвори с трясък без да остави съобщение. По дяволите, как щеше да говори с механичен глас? Миг по-късно набра отново. Изслуша записа и каза:

— Имаш най-добрия дублаж в града. Трябва да го използваш. Обикновено не търся втори път момичета, които кльопат и бягат, но в твоя случай ще направя изключение. Какво ще кажеш за вечеря в… — линията прекъсна. Бе говорил твърде дълго за проклетата лента. Стоеше замръзнал на мястото си, чувстваше се като глупак. Вбеси се, че трябва да набира отново, но го направи за трети път и продължи:

— Както казах преди професорът да ме прекъсне, какво ще кажеш за тази вечер? Ще чакам да се обадиш.

Остави телефона си и затвори.

Тоби чака неспокойно цял ден, но тя не се обади. Около седем си каза „Майната ти. Това беше последният шанс, скъпа.“ Този път вече — край. Грабна тефтерчето с телефоните и започна да го прелиства. Вътре нямаше никой, който да го заинтересува.

26

Това беше най-голямата роля в живота на Джил.

Нямаше представа защо Тоби я иска толкова, след като може да има всяко момиче в Холивуд, а и нямаше значение, факт беше, че я желае. Дни наред Джил не беше в състояние да мисли за нищо друго освен за вечерята и как всички там — всички тези важни хора — се тълпяха около Тоби. Биха направили всичко за него. Джил трябваше някак да открие начин Тоби да направи нещо за нея. Разбираше, че трябва да бъде много умна. Слуховете за Тоби говореха, че веднъж легнал с някое момиче, той губеше интерес към него. Забавляваше го преследването, предизвикателството. Джил прекарваше много време в мисли за Тоби и за начина, по който трябваше да го обработи.

Той се обаждаше всеки ден, но чак след седмица Джил се съгласи да вечеря с него отново. Беше се побъркал от радост, всички в екипа говореха само за това.

— Ако имаше изобщо такова животно — каза Тоби на Клифтън, — щях да кажа, че е любов. Всеки път, когато се сетя за Джил, получавам ерекция — захили се и добави, — а когато получа ерекция, пич, все едно закачам обява на булевард „Холивуд“.

В нощта на първата им среща Тоби взе Джил от апартамента й.

— Запазил съм маса в „Чейсън“ — каза той, убеден, че ще я впечатли.

— О? — имаше нотка на разочарование в гласа й.

Той примигна.

— Някъде другаде ли предпочиташ? — Беше събота вечер, но Тоби знаеше, че може да намери маса навсякъде — „Перино“, „Амбасадор“, „Дерби“. — Само кажи къде.

Джил се поколеба и каза:

— Ще ми се смееш.

— Няма.

— „Томи“.

Един от Мак-овете масажираше Тоби до басейна, когато Клифтън Лоурънс дойде, да го види.

— Няма да повярваш — чудеше се Тоби. — Стояхме при тия хамбургери двайсет минути. Знаеш ли къде е „Томи“? В центъра на Лос Анджелис. Знаеш ли кои ходят там? Бачкьорите. Тя е луда. Бях готов да гръмна двеста долара за нея, с френското шампанско и всичките там салтанати, а цялата вечеря ми струва два долара и четиридесет цента. После исках да я заведа в „Пип“. Знаеш ли какво стана вместо това? Разхождахме се по плажа на Санта Моника. Напълних си „Гучи-те“32 с пясък. Кой ходи по плажа нощем — да те утрепе някой водолаз? — поклати глава с възхищение. — Джил Касъл. Какво ще кажеш?

— Нищо — каза Клифтън сухо.

— Не искаше да дойде при мен за през нощта и аз реших, че ще спим у тях, нали така?

— Така.

— Ама не е така. Не ме пусна даже да вляза. Цунка по бузката и чао. Прибрах се сам-самичък. А кажи сега, това не е ли адска нощ за Чарли-суперзвездата?

— Ще се видиш ли пак с нея?

— Ти чуваш ли се какво говориш? Ще се видя, разбира се. Можеш да се обзаложиш на сладкия си задник!

Тоби и Джил бяха заедно почти всяка вечер. Когато Джил казваше, че не може да се срещнат, защото бе заета или имаше работа рано сутрин, Тоби изпадаше в отчаяние. Телефонираше й десетки пъти на ден.

Той я водеше в най-лъскавите ресторанти и най-изтъкнатите частни клубове в града. Тя се отплащаше със стария кей на Санта Моника, страноприемница „Транкас“, малък френски семеен ресторант, наречен „Тес“, водеше го в „Папа Де Карлос“ и всички останали незабележими места, с които се запознава една бореща се актриса без пари. Тоби не го беше грижа къде ходят, стига да бъде с Джил.

Тя бе първият човек в живота му, който караше чувството за самота да изчезва.

Тоби вече почти се страхуваше да легне с Джил. Мислеше, че така може вълшебството да си отиде. Въпреки това я желаеше повече от всяка друга жена в живота си. Веднъж на края на една среща, когато получи целувката си за лека нощ, той спусна ръка между краката й и каза:

— Господи, Джил, ще полудея, ако не бъда с теб.

Тя го отблъсна и каза хладно:

— Ако само това ти е в главата, можеш да го получиш навсякъде за двайсет долара.

Блъсна вратата под носа му. После се облегна от другата страна, трепереща. Боеше се, че е стигнала твърде далеч. Стоя будна цяла нощ, разтревожена.

На другия ден Тоби й изпрати диамантена гривна и Джил разбра, че всичко е наред. Върна я с внимателно обмислена бележка: „Все пак, благодаря. Караш ме да се чувствам твърде красива.“

— Струва три бона — каза гордо Тоби на Клифтън, — а тя ми я върна.

Поклати глава с недоверие.

— Какво ще кажеш за такова момиче?

Клифтън можеше да му каже точно какво мисли, но се задоволи само с репликата:

— Определено не е като другите, драги.

— Не била като другите! — възкликна Тоби. — Всички курви в тоя град гледат да не изпуснат да докопат каквото могат. Джил е първото момиче, което не дава пет пари за материалните неща. Ти да не ме обвиняваш, че съм луд по нея?

— Не — каза Клифтън. Но вече започваше да се тревожи. Знаеше всичко за Джил и се чудеше дали не е дошло време да поговори с нея.

— Нямам нищо против да вземеш Джил за клиент — каза Тоби на Клифтън. — Бас държа, че може да стане голяма звезда.

Клифтън парира предложението меко, но безкомпромисно:

— Не, благодаря, Тоби. Една суперзвезда ми е достатъчна.

Същата нощ Тоби повтори забележката пред Джил.

След първия си неуспешен опит с Джил, Тоби внимаваше да не засяга повече въпроса с леглото. Всички други момичета, с които излизаше, гледаха да му угодят. Не и Джил. Ако Тоби правеше нещо, което тя смяташе за ненормално, Джил му казваше. Една нощ Тоби отряза някакъв мъж, който го помоли за автограф. По-късно Джил каза:

— Забавно е да бъдеш саркастичен на сцената, Тоби, но този човек остана обиден.

Тоби се върна и се извини.

Джил каза, че многото пиене е вредно за него. Той спря алкохола. След една случайна забележка за дрехите му, той смени шивача. Разрешаваше й да говори неща, за които би скочил, срещу всеки друг на света. Никой нямаше право да го командва или поучава.

Освен майка му, разбира се.

Джил отказваше пари и скъпи подаръци. Тоби знаеше, че тя не разполага с много пари и бе още по-горд с нея. Една вечер в апартамента й, докато чакаше да се облече за вечеря, видя на масичката куп сметки. Пъхна ги в джоба си и нареди на Клифтън да ги плати. Почувства го като победа. Все пак желаеше да направи нещо голямо за Джил, нещо важно.

И изведнъж разбра какво точно.

— Сам, смятам да ти направя голяма услуга!

„Пази се от звездите, носещи дарове“33 — помисли Сам с насмешка.

— Нали си пощурял да откриеш момиче за филма на Келър? — попита Тоби. — Е, аз ти намерих.

— Познавам ли я? — попита Сам.

— Срещал си я в къщи. Джил Касъл.

Сам си спомняше Джил. Красиво лице и фигура, черна коса. Доста възрастна за тийнейджърската роля във филма на Келър. Но щом Тоби Темпъл искаше да я пробва за ролята, Сам бе длъжен да му угоди.

— Кажи й да дойде днес следобед.

Сам се погрижи пробните снимки да бъдат внимателно направени. Осигури най-добрия оператор на студиото, а Келър лично ги режисираше.

На другия ден прегледа филма. Както бе предположил, Джил бе прекалено зряла за ролята на младо момиче. Иначе не беше лоша. Липсваше й единствено чар, магията, която струи от екрана.

Обади се на Тоби Темпъл.

— Погледнах пробата на Джил тази сутрин, Тоби. Снима се добре, чете правилно, но не е водещ тип. Може да печели добре от по-малки роли, но ако е решила да става звезда, няма да е в тоя бизнес.

Тоби заведе Джил на вечеря, посветена на току-що пристигнал в Холивуд английски режисьор. Джил стоеше в очакване.

Отвори вратата и в мига, в който той влезе, тя усети, че нещо не е наред.

— Научил си нещо за пробните снимки — каза.

Кимна неохотно.

— Говорих със Сам Уинтърс — разказа й какво бе чул от Сам, като се опита да смекчи удара.

Джил стоеше и слушаше без да промълви дума. Беше толкова сигурна. Ролята беше толкова добра. Някъде от дълбините на спомена изплува златната купа във витрината на магазина. Малкото момиче, което болезнено изживяваше копнежа и загубата; Джил усети същото чувство на отчаяние.

Тоби говореше:

— Виж, скъпа, не се притеснявай за това. Уинтърс не знае какви ги говори.

Но той знаеше! Тя нямаше да успее. Всички терзания, болки и надежди бяха напразни. Майка й сякаш бе права — отмъстителният Бог я наказваше за нещо, което тя не знаеше. Чуваше виковете на проповедника: „Виждате ли това момиченце? То ще гори в ада за греховете си, ако не посвети душата си на Бога и не се покае.“ Пристигна в този град с любов и мечти, а той я погуби.

Обгърна я непоносима мъка, не осъзнаваше, че плаче, докато не усети ръката на Тоби върху рамото си.

— Шшт. Всичко е наред — каза той, а нежността му я разплака още повече.

Стоеше до него и докато той я прегръщаше, му разказа за баща си, умрял в деня на раждането й, за златната купа, за протестантите, за главоболията и нощите, изпълнени с ужас, с очакване Бог да я порази. Разказа му за безкрайната мръсна работа, която вземаше, за да бъде актриса, за всички провали. Някакъв дълбоко спотаен инстинкт й подсказа да не говори за мъжете в живота си. Въпреки че бе започнала тази игра с Тоби, вече не претендираше за нищо. В този миг именно нейната открита уязвимост го трогна. Тя докосна вътре в него струна, която никой не бе достигал. Той извади кърпичка от джоба си и попи сълзите й.

— Ако мислиш, че ти е било трудно, защо не чуеш сега това. Баща ми беше месар и…

Говориха до три сутринта. За първи път Тоби приказваше с момиче като с човек. Разбираше я. И как не — тя бе той.

Никой от двамата не разбра кой направи първата стъпка. Започнало като нежно, предразполагащо разбирателство, всичко се превърна в чувствено, животинско желание. Целуваха се жадно, той я прегръщаше силно. Тя усещаше мъжката му твърдост, притисната до себе си. Имаше нужда от него, той я събличаше, тя му помагаше и тогава го видя гол в мрака, съвсем близо до нея. И двамата горяха от желание. Легнаха на пода. Тоби влезе в нея и Джил простена от големината му. Той бавно го измъкна. Джил го притисна по-силно към себе си, вкопчи се яростно в него. Започна да я люби, да я изпълва, да я обгръща, да се слива с нея: Правеше го нежно, с любов, все по-силно, до безумно, обсебващо, надхвърлящо всичко движение. Беше екстаз, непоносимо разкъсване, бездушно животинско съвокупление. Джил викаше:

— Люби ме, Тоби! Люби ме, люби ме!

Разтърсващото му тяло бе върху нея, вътре в нея, част от нея, едно цяло с нейното.

Любиха се цяла нощ — говориха, смееха се, сякаш цял живот са били заедно.

Ако Тоби бе само привлечен от Джил преди, сега мислеше, че е луд по нея. Лежаха в леглото, той, я обгръщаше грижовно, учудено мислеше „Ето това е любовта“. Обърна се да я погледне. Тя изглеждаше топла, безпомощна и умопомрачително красива. Никога не беше обичал някого толкова много.

— Искам да се оженя за теб.

Каза го, сякаш бе най-естественото нещо на света. Тя се притисна силно към него и отговори:

— Да, Тоби — обичаше го и щеше да се омъжи за него.

Часове по-късно Джил си спомни как бе започнало всичко. Тя се нуждаеше от силата на Тоби. Искаше да го върне на всички онези, които я използваха, обиждаха, погубваха. Копнееше за отмъщение.

Сега вече щеше да го получи.

27

Клифтън Лоурънс бе в беда. По някакъв начин сам си бе виновен, че остави нещата да стигнат дотам. Седеше на бара у Тоби и слушаше.

— Предложих й тази сутрин, Клиф, а тя каза „да“. Чувствам се като шестнайсетгодишно хлапе.

Опита се да не изписва шока на лицето си. Трябваше много внимателно да отработи положението. Знаеше едно: не можеше да допусне тая малка уличница да се омъжи за Тоби Темпъл. Щом се обявеше сватбата, всеки Холивудски ебач щеше да изскочи, за да каже, че е минал пръв оттам. По чудо Тоби не бе разбрал досега, но това нямаше да трае вечно. Когато научеше истината, щеше да убива. Щеше да посече всички наоколо, които му бяха докарали това на главата, а Клифтън щеше да го отнесе пръв. Не, Клифтън нямаше да допусне този брак. Изкуши се да посочи на Тоби двайсетгодишната разлика между него и Джил, но се спря. Погледна го и каза внимателно:

— Може да се окаже грешка цялото това бързане. Дълго време минава преди да опознаеш някого. Може и да промениш…

Тоби махна с ръка.

— Ти ще ми станеш кум. Мислиш ли, че тук е по-добре или горе във Вегас?

Клифтън разбра, че говори напразно. Имаше само един начин да предотврати катастрофата. Трябваше да спре Джил.

Същия ден се обади на Джил и я помоли да дойде в офиса му. Пристигна с един час закъснение, поднесе му бузата си за целувка, седна на края на дивана и каза:

— Нямам много време. Трябва да се видя с Тоби.

— Няма да трае дълго.

Клифтън я гледаше изпитателно. Беше друга Джил. Нямаше и следа от момичето, което бе срещнал преди няколко месеца. Стоеше уверено, излъчваше сигурност, каквато не притежаваше преди. Е, и с такива момичета си бе имал работа.

— Джил, смятам да говоря направо. Ти не ставаш за Тоби. Искам да се махнеш от Холивуд — извади бял плик. — Тук има пет хиляди долара в брой. Достатъчно да отидеш, където поискаш.

Погледна го с изненадано изражение, след това се облегна назад и се разсмя.

— Не се шегувам — каза Клифтън Лоурънс. — Мислиш ли, че Тоби ще се ожени за теб, ако разбере, че си спала с всички в този град?

Тя го изгледа продължително. Искаше да му каже, че той е виновен за всичко това. Той и всички останали властни хора, които не и даваха шанс. Те я накараха да плаща с тяло, с гордост, с душа. Но знаеше, че няма как да я разбере. Той блъфираше. Не можеше да посмее да каже на Тоби: неговата дума срещу нейната.

Джил се изправи и излезе от офиса.

Час по-късно Тоби се обади.

Никога не бе говорил по-развълнувано.

— Не знам какво си й говорил, приятел, обаче трябва да ти отдам заслуженото. Не може да чака. Тръгваме към Лас Вегас да се женим!

Частният самолет летеше на трийсет и пет мили от международното летище в Лос Анджелис със скорост 250 възела. Дейвид Кениън се свърза с диспечерския пункт и предаде координатите си.

Беше вън от себе си. Отиваше към Джил.

Сиси се възстанови от травмите след катастрофата, но лицето й бе лошо повредено. Дейвид я изпрати при най-добрия пластичен хирург в Бразилия. Шеста седмица получаваше от нея горещи сведения за доктора.

Преди едно денонощие Сиси се обади по телефона, за да каже, че няма да се връща. Беше се влюбила.

Дейвид не можеше да повярва на късмета си.

— Това… Това е чудесно — опита се да не падне. — Желая ви щастие на двамата с доктора:

— О, не е докторът, Дейвид — отвърна Сиси. — Това е един мъж, който притежава малка плантация тук. Изглежда точно като теб с единствената разлика, че ме обича.

Пукотът на радиостанцията прекъсна мислите му.

— Частен Три Алфа Папа, тук е Лос Анджелиското управление на полета. Открита за кацане писта 25 ляво. Зад вас е 707 на „Юнайтед“. След кацане незабавно се изтеглете до дясната рампа.

— Роджър.34

Дейвид започна да се спуска, сърцето му се разтуптя. Беше на път към Джил. Щеше да я намери, да й каже, че още я обича, че иска да се ожени за нея.

Мина през терминала, после на павилиона за вестници едно заглавие привлече вниманието му: „ТОБИ ТЕМПЪЛ СЕ ЖЕНИ ЗА АКТРИСА“. Прочете статията два пъти, обърна се и се запъти към бара на летището.

Три дни беше пиян, след това отлетя обратно в Тексас.

28

Меденият месец бе приказка. Тоби и Джил отлетяха с частен самолет за Лас Хадас, където бяха гости на семейство Патино в тяхната резиденция, разположена между мексиканската джунгла и брега. Младоженците се настаниха в частна вила, обкръжена с кактуси, хибискус и разноцветни бръшляни, а екзотичните птици им пееха серенади цяла нощ. Прекараха десет дни в скитане, плаване с яхта и купони. Хранеха се с деликатеси в „Легаспи“, приготвени от майстори кулинари, плуваха в басейни със свежа вода. Джил пазаруваше в изисканите бутици на „Плаза“.

От Мексико отлетяха за Биариц, където отседнаха в „Л’Отел дю Пале“, грандиозния дворец, построен от Наполеон Трети за Императрица Евгения. Новобрачната двойка играеше в казината, ходеше на борби с бикове, ловеше риба и се любеше по цели нощи.

От Баския бряг тръгнаха с кола към Гщаад, хиляда метра над морското равнище, в Бернезе Оберланд. Направиха панорамни полети над върховете, видяха Мон Блан и Матерхорн. Караха ски по Стръмните склонове, возеха се на кучешки впрягове, гощаваха се със сладкиши по алпийските забави и танцуваха. Тоби никога не се бе чувствал по-щастлив. Откри жената, която изпълни живота му. Вече не беше самотен.

Тоби би продължил медения месец вечно, но Джил копнееше да се върне у дома. Нито тези места, нито тези хора я интересуваха. Тя се чувстваше като току-що коронована кралица, държана далеч от кралството си. Джил Касъл изгаряше от желание да се върне в Холивуд. Госпожа Тоби Темпъл имаше сметки за уреждане.