13. ДУШЕВНИ ТЕРЗАНИЯ

Когато се прибра у дома, Фридрих завари господаря си в работния му кабинет.

— Новини ли ми носиш?

Фридрих разказа сбито, но без да пропуска нищо, за срещата си с червенокосия. Ван Зом го изслуша внимателно до края, без да го прекъсва.

— Какво мислиш за този архитект? — попита най-сетне князът.

— Мисля, че е самият Капитан.

— Точно така. Той е бил. Сключил е много важно споразумение с теб, приел те е в бандата си. Бъди сигурен, че това само Капитана може да го направи. Каква ли работа е имал при стария отровител?

— Не стана дума за това, а и аз не биваше да го питам, за да не си навлека подозренията му.

— Няма значение… мога да се досетя. Да разсъждаваме логично — Капитана не е никой друг освен банкерът Франц фон Хелфенщайн, склонен съм да вярвам, че е поръчал на аптекаря да му направи някакво средство, с което да предизвика у жена си умствени смущения. Просто е принуден да го направи, ако иска да изпълни моето условие и да отведе в лечебно заведение госпожа Нора, която безспорно ще се възпротиви.

— Не е лошо. А не е ли наш дълг да предотвратим подобно злодеяние?

— Не. По-скоро наш дълг е да не му попречим.

Фридрих направи такава физиономия, сякаш беше захапал лимон.

— Фридрих, не се терзай! — засмя се Ван Зом. — Предизвиканата по изкуствен начин невменяемост на жената е много важна част от моя план. Съзнателно измислих условието жената да бъде поставена под лекарско наблюдение. Естествено, че тя ще се съпротивлява със зъби и нокти. Ето защо банкерът ще се постарае тайно или открито, но насила да я накара да се подчини. И какви ще са последствията?

— Милостивата госпожа ще побеснее.

— Правилно. И точно това ще е онова душевно състояние, което искам да предизвикам, за да постигна целите си. Тя е най-важният съюзник на банкера. Успея ли още повече да я озлобя срещу него, тогава играта е спечелена.

— Ами ако онова средство се окаже опасно?

— Няма веднага да умре от него. Старият отровител ще внимава да не стане съучастник в предумишлено убийство, което ще му струва главата. Освен това аз съвсем навреме ще се появя на сцената.

Броени минути по-късно каретата на княз Ван Зом спря пред дома на Хелфенщайнови. Важно беше да направи обещаното посещение на жената на банкера, като се държи приятелски и непринудено, за да не позволи на Франц фон Хелфенщайн и на Нора да заподозрат къде да търсят най-опасния противник на Капитана и на цялата му банда.

Ван Зом напълно постигна своята цел. Жената на банкера го посрещна най-любезно, за което разбира се тя призова на помощ цялата си воля, понеже от вълненията, преживяни през последната нощ, все още се намираше в трескаво състояние. С отчаяни усилия се мъчеше непрекъснато да бъбри със своя посетител, а пък Ван Зом се преструваше, че не забелязва силната й тревога, прозираща от всичко.

С усмивката на най-добър приятел той напусна дома на враговете си, за да отиде веднага при Тифенбахови, където Хедвиг вече го очакваше.

Наближаваше часът, когато старият Бертрам щеше да бъде погребан. С каретата си Ван Зом поведе младата девойка към гробището. Последната част от пътя двамата изминаха пеша.

На входа, точно до портата, те намериха място и скоро видяха как пристигнаха служебните лица заедно с Рихард и Мари Бертрам. Докато Рихард минаваше покрай тях, Хедвиг стисна ръката на княза и промълви:

— Това е той!

— Да, познах го. Младият поет, когото Щикрод изгони от книжарницата си. Нима прилича на престъпник?

Тя безмълвно поклати глава.

В този момент се появи и асесорът Шуберт, съдия-следователят. Пристъпи към двамата и учтиво ги поздрави.

— Благодаря ви, че се отзовахте на молбата ми. Ще имате ли добрината — обърна се той към Хедвиг, — да застанете така, че на връщане погледът му неизбежно да падне върху вас?

Хедвиг безмълвно кимна. После траурната церемония започна. Много любопитни хора бяха надошли, макар че беше кучешки студ. Гробището едва ги побираше.

Мъртвецът беше изложен в залата за поклонение. Щом видяха баща си, малките започнаха да плачат. Рихард равнодушно беше свел поглед. Мари не откъсваше очи от лицето на любимия покойник.

Ето че се появи свещеникът. По негов знак прозвуча песента на църковния хор:

„Исусе, мое упование…“ После хорът замлъкна. Свещеникът прочете името, професията, рождената дата и датата на смъртта на покойника. След това вдигна очи и погледът му се плъзна по насъбралата се тълпа.

Той беше обичан от всички оратор и имаше сериозни намерения. Добре знаеше защо е доведен сина при гроба на баща си и му се искаше да допринесе нещо, та дано успее да трогне и стопи ледената обвивка на тази закоравяла душа. Предполагаше също, че сред слушателите му се намираха и хора на Капитана, дошли да присъстват на погребението на стария Бертрам, за чиято смърт бяха виновни единствено те. Свещеникът се опитваше да размекне техните каменни сърца.

Словото му действително направи голямо впечатление на слушателите. Мнозина дори се разплакаха. Не заплака само онзи, към когото всъщност с особена сила бяха отправени покъртителните думи на духовника — Рихард. Той стоеше безучастен към всичко, което ставаше. Накрая над трупа бе изречена благословия и хорът отново започна да пее.

Докато траеше песента, ковчегът трябваше да се затвори и изнесе навън. Няколко души вдигнаха капака му и… тогава проехтя вик, толкова силен и пронизителен, че заглуши песента. Беше го надала Мари.

— Татко! Татко мой!

Сдържаната от два дни душевна мъка, която не бе намаляла нито с променената обстановка, нито с големите грижи полагани за девойката, изведнъж бе помела всички задръжки. Облекчителни ридания разтърсиха цялото й тяло.

Траурната церемония завърши и след като мъртвецът бе спуснат в земята, хората се разотидоха. Полицаите застанаха от двете страни на Рихард Бертрам и го поведоха обратно. Той не се възпротиви и остана спокоен със забит в земята поглед. Ясно беше за всички, че той присъства само тялом.

Загърната с палто от много скъпа кожа, недалеч от княз Ван Зом, чернокоса девойка с чуждестранни черти на лицето си пробиваше път напред, за да може по-добре да огледа задържания младеж. Рихард беше вперил поглед безизразно право пред себе си. В този миг обаче непознатата се промъкна още по-напред и погледът на Рихард падна върху лицето й, потопи се в тъмните й огнени очи. Крачките му се забавиха, зениците му се разшириха, а чертите му се оживиха.

— Пари, пари! — каза той така, че всички го чуха. — Цял куп пари! Неволно князът направи движение, изразяващо изненадата му. Така привлече вниманието на Рихард върху себе си. Изглежда младежът се опитваше да си спомни нещо, после внезапно сграбчи ръката на Ван Зом и промърмори думи на подкрепа и благодарност.

Въпреки умопомрачението си, той позна човека, който му помогна в неговата най-страшна мизерия и беда. А ето че веднага след това видя и Хедвиг. Руменина покри страните му, очите му заблестяха, той изпъна снага и… с полувисок глас започна да говори.

Като по нечия заповед шепотът наоколо заглъхна. Кръгът от хора около Рихард се стесни още повече. Никой не искаше да пропусне и една дума. Ван Зом също наостри слух. …със знак един-единствен на ръката възпира вятъра, огънал дървесата…

Това беше всичко, което князът разбра. Говорът на Рихард премина в неясно мърморене, после се чуха по-ясно думите „нощ, нощ, моя нощ“ и млъкна.

Наоколо се възцари дълбоко мълчание. По израза на лицето му личеше, как в него се борят различни чувства. Той отваряше и затваряше очи, сякаш се опитваше да задържи по-дълго някакво съновидение, или пък се мъчи да си припомни нещо забравено. В този момент към него се приближи съдебният лекар, хвана го за ръката и посочвайки към Хедвиг, попита:

— Познавате ли тази дама?

Лицето на Рихард изведнъж придоби друго изражение.

— Назад, подлецо! — изкрещя той с глас, в който личеше внезапно обзелият го страх.

Вдигнатите му ръце се отпуснаха, погледът му угасна и коленете му се подкосиха. Строполи се на земята в безсъзнание. Хедвиг понечи да му помогне, обаче Ван Зом я задържа.

— Моля ви, оставете го! — каза той. — Благоприятният момент отмина.

— Боже Господи! — завайка се тя. — Невъзможно е този млад човек да е виновен!

— Убеден съм в това и ние ще направим за него всичко, което е по силите ни.

Вдигнаха изпадналия в безсъзнание младеж и го отнесоха до колата. Ван Зом се обърна с учтива молба към непознатата чернокоса девойка и заедно с нея и с Хедвиг фон Тифенбах бързо закрачи към портата на гробището. Скоро тримата излязоха навън. Когато се отдалечиха от другите хора, князът се спря и свали шапка пред непознатата, която макар в голямо недоумение, го беше последвала, без да каже дума.

— Извинете ме, госпожице! На гробището нямах време за дълги обяснения. А сега преди всичко искам да ви се представя. Името ми е Ван Зом.

— Казвам се Лена Розенбаум. Князът явно се изненада.

— Да не би да живеете на Васерщрасе?

Момичето кимна. Ван Зом разбра, че тя беше дъщеря на евреина, собственик на заложната къща, когото предишната вечер беше разпитвал за откраднатия диамант.

— Познавате задържания, нали? — продължи Ван Зом. Почти незабележимо в израза на лицето му се примеси оттенък на недружелюбност. Въпреки това Лена забеляза промяната и гордостта й се възбунтува. Какво искаше този човек от нея, и защо изведнъж стана хладен и резервиран?

— Не — кратко отвърна тя.

— И все пак Ми се струва, че той не ви е непознат. Бъдете искрена! Тази дама е госпожица Хедвиг фон Тифенбах.

Лена сбърчи вежди. В очите й пламна омраза и тя отправи към Хедвиг убийствен поглед.

— Хедвиг фон Тифенбах? — попита тя. — Онази, която направи срещу него донесение в полицията?

— Не, тя не е правила донесение. Тази дама не носи вина за това, че младежът изпадна в тежко положение.

— Ами че кой друг тогава?… Той, един поет, арестуван, честта му — окаляна, а самият младеж — умопобъркан! И кой друг е виновен, освен тази тук?

Тя възмутено им обърна гръб, ала Хедвиг я хвана за ръката и я задържа.

— Заблуждавате се, госпожице Розенбаум — спокойно каза Хедвиг. — Аз съм тук, за да му помогна.

Лена бавно се извърна и невярващо я погледна в очите.

— Да му помогнете? На него, който заради вас изпадна в такава беда?… Мразя ви!

— В момента не мога да направя нищо, за да променя чувствата ви — невъзмутимо отвърна Хедвиг, — но ще използвам всички средства, за да докажа невинността му. Вие го познавате… и може би ще ни помогнете да съберем доказателствата!

— Той е невинен, знам го! — самоуверено каза Лена.

— В такъв случай ви моля да ни съдействате! Ще ви бъдем много благодарни!

— Отказвам се от благодарностите ви. Не са ми нужни. Моите усилия са достатъчни, за да го освободя.

С тези думи Лена им обърна гръб и си тръгна.

— Оставете я да си върви! — каза Ван Зом. — Е, след като вече я познавам, няма къде да ни избяга. Ако откаже да ни даде исканите сведения, то пред съда ще говори. Видяхте ли, че щом я зърна, младежът веднага спря, забелязахте ли, че я позна?

— Беше очевидно.

— А разбрахте ли думите, които каза тогава?

— Пари, пари! Колко много пари!

— Да, така беше. Сега си спомням какво разправяха — че полицаите, които след арестуването на младия човек направили обиск в дома на Бертрамови, намерили пари у тези бедняци. Не били кой знае колко, ала все пак за тези доведени деца на щастието били значителна сума. Полицията установила, че малко преди да бъде извършена взломната кражба у вас Бертрамови платили закъснелия си наем на собственика на къщата, както и някои други по-малки дългове. Това накарало властите да се замислят, тъй като в последно време Бертрамови нямали приходи. Думите на младия Бертрам към Лена Розенбаум ме навеждат на мисълта, че той е получил пари от бащата на девойката. А баща й е вехтошарят и собственикът на заложната къща Соломон Розенбаум, живущ на Васерщрасе.

— И смятате, че този млад човек е правил тъмни сделки с евреина? — изплашено попита Хедвиг.

— Не. Това не говори в полза на взетия под нашата закрила младеж, когото смятам за почтен и порядъчен човек, По-скоро мисля, че е получил заем, а защо не и подарък.

— Заем или подарък! — замислено повтори Хедвиг, — Следователно Рихард Бертрам се намира в по-близки отношения със семейство Розенбаум. Това съвпада с моите наблюдения. Струва ми се, че… Лена Розенбаум обича този клет затворник.

— Не е изключено — кимна Ван Зом. — Добре, че я познаваме. Незабавно ще уведомя съдия-следователя.

Те отидоха с каретата до съда, където ги прие асесор Шуберт в присъствието на съдебния лекар.

— За съжаление очакванията ни не се оправдаха, ваше сиятелство — поде асесорът разговор за случилото се след погребението. — Тъкмо Бертрам беше започнал да си припомня, и отново изпадна в предишното състояние на умопомрачение.

— Може би по-добре да не го бяхме прекъсвали — каза Ван Зом. — Но това са безполезни разсъждения вече. Да обмислим по-нататъшните си действия! Не може ли да го посетим в килията му? Може би появяването на моята придружителка ще окаже въздействие върху него.

— От моя страна нямате никакви пречки — откликна съдия-следователят. — Ако нямате нищо против, можем веднага да отидем в килията му.

Докато Хедвиг крачеше из мрачните коридори, минавайки покрай зарешетени прозорци и врати, обковани със железа, тя почувства как някаква тежест стегна сърцето й, а когато прекрачи прага на килията, в която арестантът лежеше върху изпокъсания сламеник блед и със затворени очи, от устните й се изтръгна дълбока въздишка.

— Боже мой! И това ли е Алмансор?

— Действително е той — заяви Шуберт. — Потвърди го и издателят Щрикрод.

— Значи открихме едно лице, което може да докаже невинността му — подхвърли Ван Зом, После разказа за срещата си с Лена Розенбаум, както и за своите предположения. Асесорът го увери, че незабавно ще разпита еврейката като свидетелка.

— Моля ви, госпожице фон Тифенбах, не искате ли да кажете поне думичка на задържания? — посъветва князът.

Тя се надвеси над младежа.

— Господин Бертрам! Той не й отговори.

— Повикайте го със собственото му име! Но и този опит остана безрезултатен.

— Алмансор! — извика тя тогава, — Алмансор!

Мъжете стояха в напрегнато очакване. И ето… наистина, младият човек бавно отвори очи. Лицето му изгуби своята безизразност. После пак затвори очи.

— Алмансор! Чувате ли ме? — повтори още по-настоятелно девойката.

По устните му заигра лека усмивка.

— Нощ — прошепна той, — нощ, моя нощ!

— Има предвид вас, госпожице — обърна се асесорът към Хедвиг. — Той ви обожава. Сега наистина го вярвам — в онази нощ Бертрам е дошъл да ви защити.

Хедвиг кимна и в очите й изплуваха сълзи. Безкрайно състрадание изпълни сърцето й. Тя пъхна длан под главата на младежа, за да му бъде по-удобно, ала Рихард сви юмруци и изскърца със зъби като човек, който е изпаднал в дива ярост.

Изплашена, девойката рязко се изправи.

— Какво беше това?

— Неговото заболяване! — обясни съдебният лекар. — Както си лежи напълно спокойно, изведнъж започва да удря около себе си като побеснял.

Князът замислено поклати глава. Той се наведе над него и се опита да пъхне ръка под главата на болния. Рихард енергично се възпротиви. Тогава Ван Зом внимателно го обърна на едната му страна и старателно огледа главата му.

— Как стана залавянето му? — попита той. — Остави ли се безропотно да му сложат белезниците?

— О, не! Повалили са го на земята с удар на палка.

— Е, тогава нима е чудно, че не позволява да се докосват до главата му? Господин докторе, преглеждал ли сте черепа му дали е здрав?

— Черепа ли? — отвърна докторът с въпрос. — Като го докараха в затвора, направих общ преглед и тогава не установих друго освен тежко мозъчно сътресение. Но ей сега веднага ще го прегледам по-обстойно.

При внимателното опипване на главата му действително се оказа, че черепът му е наранен, което не беше опасно за живота му, но налагаше преместването му в болнично отделение. Лекарят незабавно се погрижи.

— Ще направя всичко, което е по силите ми — заяви и асесорът при по-нататъшния им разговор. — Още днес ще разпитам Лена Розенбаум. И ако нейните показания не са достатъчни, тогава… — Той се замисли за миг-два. — Но все пак има един човек, чиито показания начаса биха могли да му върнат свободата.

— И кой е този човек? — припряно попита Хедвиг фон Тифенбах.

— Великанът Борман. Той представи Бертрам за свой съучастник. И поддържа показанията си. Знам, че лъже, обаче не мога да го докажа. Представете отказа на Борман от показанията му и незабавно ще пусна Бертрам на свобода! Ала Борман е закоравял злодей без чувства и сърце. Доколкото съм осведомен той има едно слабо място, където човек би могъл да го притисне, и то е… детето му.

Хедвиг наостри слух.

— Да — продължи асесорът Шуберт. — Детето на Борман е хубаво, здраво хлапе. Майката всеки ден идва тук с него и настоява да посети мъжа си. Преди малко Борман пак ми досаждаше с вечното си искане да му разреша да види детето си.

— Значи досега още не сте му позволили?

— Не. Трябва да позабавя това разрешение, защото то е единственото средство, с което го държа натясно и мога да разтърся закоравялата му душа и сърце.

— Знаете ли къде живее жена му?

— На улица Уфергасе 9, на четвъртия етаж. Жена му е свестен човек. Един Господ знае как е попаднала на този негодник!

— Ако се застъпя за нея, ще й дадете ли разрешение да види мъжа си?

— Досещам се — кимна асесорът, — и с удоволствие ще изпълня желанието ви! — После замълча и като хвърли поглед по коридора, продължи: — Ето, вече идват болногледачите, за да вземат Бертрам. Докторът се е разбързал. Очевидно този случай го е притеснил.

Когато малко по-късно Хедвиг се качи в каретата заедно с Ван Зом, тя попита с умолителен глас:

— Отиваме на Уфергасе 9, нали?

Той се усмихна и даде на кочияша съответното нареждане.

След десетина минути спряха пред врата, на която бе залепено невзрачно листче с надписа: „Аугусте Борман. Гладачка.“ Ала ютията стоеше на масата в пълно бездействие. На стола — млада жена с измъчено лице държеше в ръцете си малко момченце. То беше в онази възраст, когато децата правят първите си забавни и смешни опити да говорят. Хлапенцето бодро бърбореше, от време на време спираше за малко, сякаш да поразмисли, вдигаше поглед към майка си и питаше за хиляден път:

— Де тати?

— Отиде си, миличко!

Това беше вечният й отговор, С тъжна усмивка тя милваше малкото по бледите бузки.

— Пак доди? — искаше да узнае по-нататък дребосъкът.

— Сигурно пак ще си дойде, само че няма да е днес, В този момент се почука и жената се стресна. Дали отново идваше някой от съда или пък от полицията?

— Влез! — пресипнало извика тя.

На прага застана стройна девойка с дружелюбна усмивка.

— Търся госпожа Борман. Вие ли сте?

— Да.

— Гладачката?

— Да, госпожице!

— Имате ли много работа в момента?

Ъгълчетата на устата на съсипаната от мъка жена се смъкнаха надолу.

— Хайде, тръгнете си като всички други! — с горчивина в гласа каза тя. — Аз съм жената на крадеца Борман! Да ви кажа да го знаете! Никой не ми дава за гладене, откакто.

Сълзи задавиха гласа й.

— Клета жена! — състрадателно каза Хедвиг. И на нея й беше трудно да овладее обзелите я чувства. — Че какво сте виновна вие?

— Какво казахте? — учудено попита тя.

— Намирам, че това е отвратително от страна на хората! — смело продължи Хедвиг. — Вие не можете да отговаряте за злодеянията на мъжа си. Ще приемете ли от мен работа?

И тъй като жената продължаваше да я гледа недоверчиво, тя бързо добави: — Ще ви предплатя десет марки!

Боязливо Хедвиг сложи парите в ръката на жената и последните останки от гордост и упорство, от враждебна резервираност в госпожа Борман се стопиха. Тя покри лицето си с длани и се разхълца.

— Де тати? — в този миг малкият отново почна да пита. Той поглеждаше въпросително ту непознатата посетителка, ту разплаканата си майка, Хедвиг стоеше безпомощно пред тази жалостива сцена. Най-сетне тя събра кураж, каза няколко мили думи на детето и накрая прегърна с ръка раменете на хълцащата жена.

— Успокойте се! — опита се тя да утеши госпожа Борман. — Ще дойдат по-добри времена. Аз ще се погрижа за вас и за детето ви!

Жената отпусна ръце и втренчи в Хедвиг пълните си със сълзи очи.

— Коя сте вие, че се наемате да ми помогнете?

— Казвал се Хедвиг и съм дъщеря на полковник фон Тифенбах.

— Фон Тифенбах?… О, Боже!… Хора, на които не съм сторила и най-малкото зло, ме отблъскват… а вие, на която моят мъж причини такива неприятности, вие идвате при мен, за да ми помогнете?

— Нали вече ви казах, че не сте отговорна за престъпленията на вашия мъж! Ако знаех колко сте нещастна, отдавна да съм дошла при вас. Сигурно много сте страдала от мъжа си в съвместния живот!

— Много, ах, колко много! — пак заплака жената. — Обикнах го още преди да разбера, що за човек е той. А после беше твърде късно. Вие обичала ли сте някога?

Хедвиг се изчерви и поклати глава.

— Тогава не можете да ме разберете — продължи жената на великана Борман. — Той ме е бил… той ме е мамил… той е престъпник… и все пак не мога да престана да го обичам. Понякога сама се презирам заради това… и въпреки всичко, въпреки всичко! Той също ме обича, макар по свой начин. Никога не съм имала влияние над него и нищо не съм могла да променя. После се появи детето… то е единственото същество, което… как да го кажа?… което е в състояние да му повлияе.

— Наистина ли?… О, ами тогава може би е възможно да се облекчи участта на вашия съпруг и същевременно да се спаси един човек, който без вина лежи в затвора!

Изглежда жената възприе само първата част от изречението.

— Да се облекчи участта му ли?

— Да. Ако продължи да се инати както досега, наказанието му ще бъде много сурово. А едно откровено признание ще настрои съдиите състрадателно. Обаче мъжът ви си остава груб и опърничав. Това е ужасно, защото иска да повлече със себе си към гибел един невинен човек.

— Кой е той?

— Някой си Рихард Бертрам.

— Кой, той ли бил невинен? Както чух, той е съучастник на моя мъж и са го задържали заедно с него. Нали?

— Не, той е влязъл през прозореца малко по-късно от вашия мъж, за да ме спаси. А за да си отмъсти, съпругът ви е дал показания, че Бертрам е негов съучастник.

— Но това е ужасно!

— В резултат на своето физическо и душевно състояние в момента Бертрам не може да докаже невинността си, тъй че съдбата му е изцяло в ръцете на вашия мъж.

— Да, такъв е, познавам го. Унищожава всеки, който му попречи да извърши веднъж замисленото. Не, госпожице, нищо няма да постигнете.

— Но нали преди малко споменахте за детето му! Ако бащата прегърне сина си, тогава може би закоравялото му сърце ще се зат-рогне.

— Не е изключено. Но той дълго няма да види детето си. Вече няколко пъти молих съдия-следователя да ми разреши да посетя мъжа си заедно с малкия… получавам само отказ.

— Е, съдия-следователят е асесор Шуберт. Познавам го. Ако го помоля и добре обоснова молбата си, сигурно ще ви разреши.

— О, ако бъдете така добра да го направите!

— Защо не? Но би трябвало час по-скоро. Тъкмо се канех да отида при него. Искате ли да дойдете с мен?

Младата жена вдигна умолително сключените си ръце.

— Ах, милостива госпожице!

— Не желая никакви благодарности — махна с ръка Хедвиг, — правя го преди всичко заради невинно задържания младеж. Побързайте да се приготвите!

Жената взе голям шал, наметна се с него, загърна детето, а след това последва Хедвиг на улицата, където чакаше каретата на Ван Зом. При вида на изисканото и луксозно превозно средство жената на великана Борман се поколеба, но Хедвиг я побутна да влезе. Князът й заговори дружелюбно и благо, така че лека-полека спечели доверието й.

Когато ключарят отвори килията, за да пусне жената и малкото да влязат вътре, Борман лежеше проснат върху нара си.

Хлапето протегна ръчички към баща си и ликуващо изпищя. Ат-летическата фигура на великана силно трепна. С един скок той се озова на крака. — Густел, ти тук!? — извика той. — А, и малкият?… Ела при мен, сладкото ми момченце!

Той грабна детето, притисна го до гърдите си и покри личицето му с целувки. В същото време като диво животно с големи крачки започна да обикаля тясната килия, доколкото му позволяваха веригите. Наричаше момченцето си с най-галените имена.

Накрая той се спря пред жена си и попита:

— Значи асесорът, този пес, най-сетне ти позволи да ме посетиш, а? Изляза ли на свобода, ще му строша всичките кокали!

Тя поклати глава.

— Не, асесорът не искаше, но госпожица фон Тифенбах се застъпи за мен.

— Госпожица… фон… Тифенбах ли? Дъщерята на полковника? Слушай, внимавай!… Тук има нещо гнило!…

Борман остави детето на земята и тежките му юмруци се свиха.

— Какво ли цели с това тази фуста, а?

— Лудвиг! — умолително каза тя. — Бъди разумен! Само от състрадание!

— От състрадание ли? Глупава си като овца!… Или… — малките му очи заблестяха особено, — или си пропаднала дотам, че да ме мамиш?

Той отстъпи назад, сякаш се канеше да се засили, за да се нахвърли върху нея и да я пребие. Жената погледна мъжа си твърдо в очите.

— Ти за каква ме мислиш?… Сам знаеш, че винаги съм била с теб… следвам те през огън и вода… трябваше само да дам дума да не говоря с теб за забранени неща. И ще удържа на обещанието!

— Забранени неща ли? Ха-ха-ха!…Да не би да ми предадеш тайна бележка или пък да ми осигуриш пила за тези мои гривни, а?… Я ми подай пак момчето!… Тъй!… А сега да чуем какво имаш да ми казваш!

Тя заговори за всичко, което й идваше на ум, само не и за бедственото си положение — той не обичаше да слуша подобни неща. По едно време я прекъсна, грубо отблъсна и момченцето от себе си.

— Ями кажи, Густел,… нали си разговаряла с онази маймуна, имам предвид асесора. Колко годинки ще ми тръснат този път?

— Боже мой, ужасно е! Той спомена за петнайсет години строг тъмничен затвор. Колко често съм те…

— Затваряй си устата! — грубо я прекъсна той. — Нали за да ме затворят и да си изседя цялото наказание трябва да имат и моето съгласие. Ами какво ще правиш през тези петнайсет годинки?

— Че какво да правя?… Ще работя!

— Ще работиш ли?… Слушай, я ме погледни в очите… право в очите! Той! Аз ще ти кажа какво ще направиш — ще се омъжиш!

Великанът разтърси окованите си ръце, тъй че веригите издрънчаха.

— Ще поискаш развод, проклета вещице! Но те предупреждавам! Още преди моето момченце, моето скъпо момченце, ей това тук, да получи друг баща, ти знаеш ли какво ще…

Очите му засвяткаха като очи на тигър, на който искат да отнемат малките.

— Лудвиг! — изкрещя тя. — Не влизай в грях! О, самият ти най-добре знаеш, че не мога да се откажа от теб… даже и да искам! О, Господи, въпреки всичко аз те обичам… и ще те чакам! Не, не, нашето дете не бива да има друг баща! Заклевам ти се с всички възможни клетви, че това няма да стане!

След тези думи някаква невидима кърпа изтри от душата на великана всички зли помисли. Опасният огън, който гореше в очите му, угасна, а юмруците му се отпуснаха.

— За твое щастие! — процеди през зъби той. — За твое щастие, жено. Ела тук! — Той я прегърна с една ръка и продължи: — По дяволите, все пак ти си най-добрата измежду всичката паплач, дето носи фусти!

Мъжът й се извърна настрана и изтри с пръсти очите си.

— Това проклето разкисване! Ама така става, когато човек се занимава с женуря. А сега пък тази работа с Тифенбахови… а-а, Густел, не каза ли, че онова женище те е докарало дотук?

— Да, Лудвиг.

— Но хич не ме убеждавай, че го е направила само от едно голо състрадание!

— Прав си, Лудвиг. Не е само от състрадание към мен… иска да помогне на един друг човек.

— На друг човек ли? Е, ами хайде най-сетне изплюй камъчето! Този копой тук, новият ключар де, е голям подлец. Той може да те изгони оттук преди да си свършила с дрънканиците си. Арнолд беше друг човек. Жал ми е, че натопих и него. Ах, Лудвиг, на един друг си докарал къде-къде по-голяма беда на главата! И ако си разумен, госпожица фон Тифенбах ще направи всичко възможно, за да облекчи наказанието ти.

— Е, ами говори най-сетне де!

— Става дума за Бертрам, когото заловиха заедно с теб. Борман гръмко се изсмя.

— Ах, значи онова момченце! Голям късметлия излезе, че се намесиха копоите! Иначе, казвам ти, щях да му светя маслото.

— Защо искаш да съсипеш и него? Госпожицата каза, че съдиите…

— Я ме остави намира с тези съдии!

— Добре — решително каза жената. — И така, госпожицата заяви следното: ако помогнеш на Бертрам да се измъкне оттук, тя ще помисли за малкото и ще се грижи за него!

— За малкото ли? — изръмжа той помирително. — Би било много добре, ако отдели за него нещо от голямото изобилие, в което живее. Ами защо толкова държи на този Бертрам? Да не би да има нещо по така помежду им, а?

— Не, Лудвиг. По време на взломната кражба тя го е видяла за пръв път в живота си… И още нещо Лудвиг. Тя ми обеща работа и дори ми даде пари в аванс!

— Работа ли? За да си намериш работа, нямаш нужда от тази благородническа паплач.

— Ах, Лудвиг, откакто стана тази история, никой от старите ми клиенти не желае да ми дава за гладене! Ние гладувахме, и малкият, и аз…, той все плаче, сърцето ми се къса… о, Господи!

Сълзи потекоха по страните й. Борман се навъси.

— Не реви! Знаеш, че не понасям да ми ревеш… Е, хайде, от мен да мине, ще изпълня желанието на тази Тифенбах, Но само заради малкия. А на онзи тип, на Бертрам, с радост бих осигурил няколко годинки зад решетките!… А на старите си клиенти им предай следното от мен: изляза ли пак на свобода, така ще им изгладя кирливите ризи, че пушек ще се вдигне!

Само след десетина минути великанът, жена му и малкото им дете се намираха в кабинета на съдия-следователя.

— И така, Борман, искате да направите признание, нали? — поде асесорът Шуберт със спокоен тон — Ще е само за ваше добро. Може ли и жена ви да чуе онова, което имате да ми казвате?

— И то всичко.

Съдебният писар седна на мястото си и потопи перото в масти лото. Ключарят остана прав до вратата.

— Тогава давай, Борман! Какво искате да ми съобщите?

— Че Бертрам е невинен.

— Не е ли ваш съучастник?

— Не. Никога преди това не съм го виждал.

— Как тогава се озова с вас в къщата на Тифенбахови?

— Не знам. Навярно се е изкачил по стълбата подир мен. Изведнъж чух зад гърба си вик: „Назад, подлецо!“… Подлец ми каза, господин асесор. Обърнах се и видях онзи младок, дето още мирише на мляко. Той ми изтръгна златната верижка от ръката, а аз си помислих: е, това момченце ще да го пипна за врата и ще се помайтапя с него! Точно тогава нахълтаха проклетите копои… и всичко свърши!

— Но защо го посочихте като ваш съучастник?

— Е, господин асесоре! Нека цял живот да ям катран, в моето положение и вие щяхте да побеснеете от яд! Всичко си вървеше като по мед и масло и тъкмо тогава ли трябваше да ми се размотае в краката този жив скелет? Ако не се беше появил нещастника, сега великанът Борман щеше да е на палубата на кораб на път за Америка!

Перото на писаря усърдно драскаше по хартията.

— Няма ли да ни кажете нещо за ключаря Арнолд? Борман започна да си играе с белезниците.

— Е, ами щом толкова искате! Още едно признание за мен няма никакво значение.

— Какво искате да кажете? Да не би и той да е невинен? Борман се ухили.

— Ако ви се ще да натопите и него, вместо да изпишете вежди, ще извадите очи, съвсем незаслужено е. Този клетник беше попаднал във фатално положение. Пуснете го да си върви и го поздравете сърдечно от мен! И ако отново има честта да обслужва великана Борман в тази долнопробна странноприемница, нека не ми крещи по същия начин!

— Но как тогава се измъкнахте от затвора, щом ключарят не е замесен? — попита Шуберт.

— С помощта на Капитана!

— И как стана? Борман махна с ръка.

— Нищо няма да издам! Положил съм клетва и не я ли спазя, плащам с главата си!

— Но признавате, че сте помагач на Капитана, нали?

— Да, макар че не искам нито да го видя, нито да го чуя този подъл негодник!

— Познавате ли го?

— Не.

— Но често сте се срещали, нали?

— Да.

— Къде? И как ставаше това?

— Не, господин асесоре, Борман може да е опасен тип… за него може нищо да не значат удар с нож или пък куршум… ама да издава и да топи другарите си, да става клетвопрестъпник… пфу, по дяволите… не, никога!

Загрузка...