Непознатия от Индия

25. ИГРАТА СВЪРШИ

Първото нещо, което предприе Ван Зом на следващото утро, беше на отиде до къщата на Франц фон Хелфенщайн, чиито входове се охраняваха от полиция. С дебела папка под ръка се отправи към сградата на съда. Времето се промени. Силен фьон духаше над града и превръщаше снега в киша и мръсотия. Хората, вече свикнали с кучешкия студ, отваряха прозорците си. Беше като предвестие на пролетта, до която оставаше още малко време.

Изглежда асесорът Шуберт очакваше посещението на Ван Зом, защото щом князът се появи, очите на съдебния чиновник радостно светнаха и той се втурна да го посрещне.

— Благодаря ви, ваша светлост, че вчера ме поканихте да присъствам на онова странно превъплъщение! Много неща имаме да поправяме и да компенсираме относно обявения извън закона Герхард Бург, който сега носи княжеска титла, а и за много неща трябва да благодарим на Непознатия от Индия. Колкото повече се задълбочавам в досието на делото по Капитана, толкова по-откровено трябва да призная, че без вашето съдействие никога нямаше да открием следите на този хитър и изпечен престъпник! Знае ли ваша светлост, че във връзка с този случай господин министърът е на доклад при краля?

Ван Зом пренебрежително махна с ръка и каза:

— Не забравяйте, драги господин асесор, че успях да постигна целта си толкова бързо само защото получавах от страна на тукашните власти помощ и подкрепа! Затова по-добре да говорим за други неща! Днес ще имате добрината да доведете стария ковач, нали?

— Всичко е подготвено. Нека ваша светлост ми позволи да кажа още нещо! Досегашното поведение на ковача показва, че той храни към Капитана стара ненавист, както и че на времето е бил принуден да извърши онова престъпление.

Ван Зом замислено поклати глава.

— И аз подозирам същото. Само ми липсва ключът към загадката. Възможно е тогавашната… но ще видим. Може би той ще каже на Герхард Бург, отдавна смятан за безследно изчезнал, онова, което досега е премълчавал пред съдия-следователя.

Князът седна до асесора Шуберт зад писалището му.

— Ако ви помоля да го доведете?

Съдебният писар седеше очаквателно пред своята масичка малко по-настрани, а асесор Шуберт си беше приготвил молив и листове хартия.

Шуберт позвъни и след като се появи един съдебен служител, той му даде съответните нареждания. След известно време вратата се отвори и с тежки, провлечени стъпки в стаята влезе старият Волф. Цялата му фигура изглеждаше приведена. Дясната му ръка, която при задържането беше изкълчена от Ван Зом, висеше на бинт. Очите под гъстите му рунтави вежди бяха дълбоко хлътнали в орбитите си. Някаква горчива мъка го разяждаше.

Ван Зом едва не скочи на крака, за да го подкрепи, толкова го потресе физическото рухване на силния някога мъж.

Старият Волф се приближи до писалището като сомнамбул, като човек, който не се интересува от заобикалящия го свят.

— Господин асесор — каза той полувисоко, — каквото и да съм направил… пуснете моето момче да си върви! Той е невинен… наистина нищо не знае…

Насред изречението той млъкна, внезапно забелязал Ван Зом, който не носеше вече маска, и в когото разпозна Герхард Бург, макар че двайсетте години не бяха минали, без да оставят следи във външността на тежко препатилия и изстрадал човек.

— За Бога! — извика той. — Господ да се смили над мен… това е Бург! Герхард Бург!

Потръпвайки, той закри лице с лявата си ръка.

— А-а, значи не сте ме забравил, Волф? — развълнувано каза Ван Зом. — Това е хубаво. Седнете! Аз съм тук, стари приятелю, за да ви изкажа благодарността си, защото ако не бяхте вие, сега нямаше да съм жив!

Бавно, като че не можеше да схване добре думите му, Волф отпусна ръка и втренчи поглед в човека зад писалището. Краката му се подкосиха и се строполи на един стол, който силно изпращя и замалко да се счупи.

— Да… благодарите? — с тих глас заекна ковачът. — Без мен… е нямало… да сте жив… вие…

— Така е, приятелю Волф. Ако на времето не ме бяхте измъкнали и от купето на влака, нямаше да мога да си върна свободата и отдавна да съм изгнил във вонящата килия, или невинен щях да бъда екзекутиран като убиец.

При тези думи Ван Зом се изправи, заобиколи писалището и се приближи до някогашния ковач на Хелфенщайн.

— Герхард Бург! — повтори старият човек отнесено. — Наистина, той знае всичко… да, знае всичко!

— Да, Волф. Ако не всичко, то поне достатъчно, за да предпазя момчето ви от затвора… а и вас също!

— Боже Господи!… Момчето ми!

— Най-напред ще ви кажа следното: подпалването на замъка Хелфенщайн…

Арестантът понечи да скочи и да възрази, ала с болезнен стон се отпусна върху облегалото на стола.

— Волф, бъдете разумен и изслушайте внимателно онова, което ще ви кажа! Опожаряването на замъка има давност. Никой съдия не може да ви осъди заради това престъпление!

Като се с помощта на невидима сила старият ковач се надигна от стола. Очите му неестествено се разшириха. Тежките му, съсипани от работа ръце затрепериха като листа на трепетлика.

— Давност ли? — със задавен глас изрече той. — Давност?… О-о… иска ми се… веднага… да го кажа… на… моето момче!

— Недейте, Волф! Само ще събудите в него лъжливи надежди.

— Лъжливи надежди ли?

— Да, Волф, поне на първо време. От вас зависи дали синът ви, а и вие самият, окончателно ще се спасите от затвора. А сега внимавайте! Само по себе си вашето подпалвачество е покрито с давност… но към него се прибавя нещо много лошо. Ако при умишлен палеж се унищожи човешки живот, срокът за давност става двайсет години. А този срок изтича след четири месеца… просто нямате късмет, драги Волф. Ето виждате ли, ако малкият Роберт фон Хелфенщайн не беше загинал в пламъците, тогава…

— Не, не, не! — изкрещя Волф и стъклата на отворения прозорец издрънчаха и над минаващите по улицата хора прелетя мощният му глас. — Никой не изгоря тогава! Жив човек не е изгарял! Само мъртвото дете на гърбавата Грете, разсилната!

— На гърбавата Грете ли?

— В името на моето душеспасение! Банкерът искаше малкият Роберт да загине в пламъците и ние… не, тогава аз спасих малкия Роберт. Просто сърце не ми даваше да… и затова взех детския труп…

Ковачът направи движение с ръце, сякаш захвърляше нещо надалеч. Разтреперан от глава до пети, той отново се строполи на стола си.

— Спокойно, Волф! — опита се да го успокои Ван Зом. — Спокойно! И това го знам, но ни е необходимо вашето откровено признание. Иначе върху вас ще тегне подозрението, че на съвестта ви тежи човешки живот… Не, останете си седнал на стола, Волф! Ще ви задам няколко въпроса и вие ще ми отговаряте само с „да“ или „не“. И така: банкерът Франц фон Хелфенщайн настоятелно поиска от вас да подпалите замъка, нали?

— Да.

— За него най-важното беше в този пожар да изгори наследникът на стария Бернхард фон Хелфенщайн, малкото момче Роберт, така ли?

— Да.

— Недвусмислено ли го заяви?

— Мога да се закълна… а и момчето ми…

Ван Зом махна с ръка и побърза да го прекъсне:

— Вие сте искали да спасите малкото момче. Разбирам. Затова малко след погребението, докато сте празнували рождения ден на гробаря Зебалдус, сте откраднали от ковчега мъртвото дете на разсилната Грете от Хелфенщайн, нали?

— Да, на гърбавата Грете.

— Малко преди пожара сте извели тайно от замъка малкия Роберт и сте го довели в града, подхвърляйки го пред сиропиталището?

— Да.

— Оставили сте му неговата златна верижка на врата заедно с медальона и инициалите на името му, нали?

— Да, господин Бург! Но откъде знаете…

— Задоволете се с факта, че го знам. И се радвайте… защото иначе вратите на затвора завинаги щяха да се затворят зад вас! По друг начин не бихте доказали истината… А сега — по-нататък! Имате ли сведения от сиропиталището какво е станало с подхвърленото дете?

— Не съм питал, но все пак узнах. Един шивач на име Бертрам, който беше и музикант, го е осиновил. Нарекъл го Рихард според онова „Р“ на медальона.

— Значи детето се казва сега Рихард Бертрам и е син на шивач, така ли?

— Да.

— За Бога, ваша светлост! — прекъсна ги асесор Шуберт. — Тогава нашият Алмансор, нашият поет Рихард Бертрам, е единственият законен наследник. — … на имението Хелфенщайн. Така е, господин асесор, и след всички дадени показания, след всички доказателства и признания няма нещо което да пречи на официалното признаване на Роберт фон Хелфенщайн за истински наследник.

При тези думи старият селски ковач сключи ръце като за молитва. Ъгълчетата на устата му конвулсивно потръпваха, сякаш в душата му бушуваше буря и сякаш се мъчеше да удържи и преглътне напиращите сълзи.

— Точно това — дрезгаво каза той — ме преследваше ден и нощ, на сън и наяве. Виждах пред себе си Роберт като подхвърлено дете… и вас, господин Бург, как се скитате немил недраг по далечни земи!… О-о, все пак Бог е милостив, макар и късно ме дари с този хубав час!… Той ми е простил!

— Хората също ще ви простят, Волф, и ще можете да започнете в Хелфенщайн нов живот, ако признаете всичко и действително се разкаете. — Всичко ще кажа, всичко! Но да започна нов живот? Не, господин Бург, твърде е късно. Да се върна пак в Хелфенщайн? Никога! Виждате ли, господин Бург — разприказва се неудържимо старият Волф, сдържал се толкова години да разкрие сърцето си пред някого, да свали целия непоносим товар от своята душа, влачен в продължение на двайсет дълги години… — виждате ли, господин Бург, когато на времето ви измъкнах от влака…

— Значи го признавате?

— Разбира се!

— Но защо го направихте? Един осъден за двойно убийство не се освобождава само от добро сърце! Сигурно е имало нещо друго, което ви е решило на тази стъпка!

Старият Волф заби поглед пред себе си и мълча известно време. После продължи:

— Запишете всичко, господин асесор, запишете! Това е нещо като разчистване на сметки от миналото и искам да сваля от себе си всяка вина. Е, имам на моя сметка не едно и две прегрешения, господин Бург, и направо ще си призная: бях контрабандист… о-о, такива като мен има… исках да кажа, такива като мен на времето имаше колкото щеш по границата, а и около Хелфенщайн… и не винаги се е пипало с велурени ръкавици! И така, в една нощ… при самоотбрана, господин асесор… между юмруците ми попадна един граничар — при тези думи ковачът огледа загрубелите си ръце — и се наложи граничарят да лежи няколко седмици в болницата. Но всичко беше съвсем честно, мъж срещу мъж, макар че заради черната ми маска той не ме позна. След това никой не знаеше, че старият Волф е свършил тази работа. Само един-единствен човек го подразбра. И аз самият не знам как! И този човек беше… — … банкерът Франц фон Хелфенщайн! — подхвърли Ван Зом.

— Правилно. Той беше. И оттогава ме държи в ноктите си като самия сатана. Аз затъвах все по-надълбоко. А когато не исках повече да участвам в игрите му, той ме заплашваше, че ще ме издаде на полицията. Ами да, той бе в състояние да докаже всичко, което бях извършил, а аз не можех да му направя абсолютно нищо. Така всичко си продължаваше по старому. Веднъж се разхождах в Боровата клисура и видях как банкерът застреля ротмистър фон Тифенбах…

— Какво? — извика Ван Зом, прекъсвайки го. — Видели сте убийството, Волф?

— Да, господин Бург. Много добре го видях.

— Но защо тогава допуснахте да ме осъдят?

— Нали вече ви казах: той ме държеше в ръцете си! А Капитана не знае що е милост! Щеше да ме погуби. Освен това, ако се бях явил като обвинител в съда, съдията щеше да си помисли, че това е жалък опит да си отмъстя на банкера. Аз, простият ковач, срещу негово високоблагородие банкера! И после, господине, аз се заклех: ако действително ви осъдят, да направя всичко възможно, за да ви спася. Е, изпълних клетвата си!

— Да ме спасите ли, Волф? — попита Ван Зом с меланхолична усмивка. — Да, разбира се, спасихте ме… но аз загубих дом и отечество, както и честта си.

Старият Волф се удари с юмрук в широките си гърди и те глухо изкънтяха.

— Повярвайте ми, аз съм платил за вината си ей тук вътре… ден след ден, нощ след нощ. Животът ми се превърна в ад! Имах чувството, че съм вързано за верига куче. Всеки час копнеех този негодник да ми падне в ръцете! Обаче винаги когато имаше да ми казва нещо, той ме посрещаше с револвер в ръката, с пръст на спусъка, тъй че нямаше как да го сграбча за гърлото… о-ох… или пък ми изпращаше нареждането си писмено.

Дълбок стон се откъсна от гърдите на стария човек.

— Навярно така се стигна до подпалването на замъка, нали Волф? — продължи да го разпитва Ван Зом.

— Да.

— Доскоро банкерът твърдо е вярвал, че наследникът на Хелфенщайн е загинал в пламъците, нали?

— Да.

— Ще повторите ли всичко това на съдебното дело?

— Да. Имам само още една молба, господин Бург.

— И каква е тя?

— Иска ми се още веднъж да се изправя срещу този мерзавец, който ми съсипа живота!

— И това ще стане, Волф. Очната ставка между двама ви е дори необходима — бързо подхвърли асесорът и след като се разбраха с Ван Зом с един поглед, той направи тайно знак на ключаря, застанал прав до вратата.

— Иска ми се да застана срещу него и да му кажа право в гадното мошеническо лице колко го презирам! Само веднъж още…

Останалите му думи се загубиха в неясно мърморене, защото старият Волф закри лице с лявата си длан и безволево се отпусна на стола, сякаш внезапно го бяха напуснали всичките му съпротивителни сили.

Ван Зом реши да не му досажда повече и го остави сам с голямата му мъка. Тихичко го заобиколи и заставайки нарочно с гръб към вратата, сложи върху папките с делата пред съдия-следователя дебелата сметководна книга, която беше взел от тайното чекмедже в писалището на Капитана.

— Господин асесор — каза той, — струва ми се, че ловът свърши. Остава да дадем сигнала за неговия край. Затова искам да прибавя към вашата преписка и тази книга. От нея ще разберете, че Франц фон Хелфенщайн е не само безскрупулен престъпник, а и че е от най-пропадналите негодници. Всяко човешко изкупление е нищо в сравнение с безграничните физически и душевни страдания, които е носил със себе си. Той е такъв подлец и мерзавец, какъвто за щастие човечеството не ражда толкова често.

Князът млъкна, а асесорът вдигна глава, сякаш очакваше допълнително още обяснения.

— Погледнете ей тук! — тихо продължи Ван Зом и посочи към един ред в книгата. — Тук ще намерите имена на мъже и жени заедно с адресите им… а срещу тях и ролята, в която Капитана се е появил пред съответното лице, за да го постави в противоречие със закона.

— Но защо му е бил целият този маскарад, който му е отнемал толкова много време?

— Ще ви обясня. Зловещата сила на неговата банда се е състояла в това, че тя се е попълвала най-вече от хора, които в същината си са били свестни и почтени.

— Свестни и почтени ли?

— Да, господин асесор. Какъвто човек е бил и старият Волф, защото за пограничното население контрабандата е нещо като страст, също каквото е бракониерството за някои планинци. А аз съм убеден, че на времето Хелфенщайн е изпратил онзи граничар на пътя на контрабандистите, за да бъде пребит от ковача и така завинаги да има с какво да го държи в ръцете си… И така Капитана е предпочитал да избира почтени чиновници, търговци и занаятчии, които по един или друг начин поставял в затруднено положение. Принуждавал ги е да се провинят пред закона, господин асесор — гневно каза Ван Зом. — Не ви ли е ясно, че истинският негодяй и престъпник много по-лесно ще издаде престъпление или свой съучастник, отколкото по природа свестният и почтен човек, който се бои от полиция, съдилища и обществен позор като от чума?… И който дори при най-малкото непокорство е заплашен Капитана да го съсипе заедно със семейството му за цял живот?

— Наистина е така.

— И всеки един от тези хора той е държал в ръцете си и всеки един от тях той непрекъснато е тласкал към гибел!

— Наистина сатанинска идея!

— Е, тогава разбирате молбата ми, господин асесор, да използвате съдържанието на тази дебела книга внимателно и предпазливо… с нея предавам в ръцете ви щастието или нещастието на не един и двама души. Може би ще върнете някои клетници към нормален и почтен живот. Но внимателно и предпазливо! Ще ви дам за пример два случая — Ван Зом разлисти няколко страници и посочи едно място: — Ето, вижте тук! „Вилхелм Фелс, техник, улица Васерщрасе 10“. И след това: „Англичанин, машина“. Отдолу е датата. „Предаден на полицията от оптика Хартвиг заради злоупотреби и присвояване“.

— А-а, знам го този случай, защото съм клиент на майстор Хартвиг! Да, Вилхелм Фелс още седи в ареста на следствието… По дяволите! — подскочи асесорът. — Кой би си помислил? Значи в бъдеще и този Фелс е щял да стане член на бандата му, нали?

— Че какво друго да излезе от него, господин асесор? Наказан заради злоупотреба или кражба… отритнат от човешкото общество… безработен, гладуващ… и то след като е единственият човек, който изхранва сляпата си майка?… А после погледнете тук! „Ключарят Арнолд, улица Васерщрасе 4. Гаранция за Менерт сто марки!“ После следват датите на многократните посещения при Арнолд и неговата жена под маската на възрастен господин с парализиран ляв крак, сини очила и с настоятелното искане: „Борман да бъде освободен за три часа. Триста марки възнаграждение за риска“. Първо е поставил човека в затруднено положение с гаранцията, за да го направи отстъпчив за главната си цел — при нужда да освобождава Борман… Е, струва ми се, господин асесор, Aq на първо време това ви е достатъчно.

С мрачно изражение Шуберт сбърчи вежди и шумно затвори дебелата сметководна книга. В същия момент влезе ключарят и по военному удари токове пред своя началник.

— Нека да влезе! — подвикна му съдия-следователят.

Вратата се отвори. Въведоха Франц фон Хелфенщайн с белезници на извитите си на гърба ръце. Зад него се появи як и широкоплещест вахмистър с револвер на колана.

Междувременно Ван Зом се оттегли зад големия шкаф, пълен с папки, дела и преписки, а асесор Шуберт се настани на мястото си на съдия следовател.

С нахално изражение на високомерното си лице Капитана се приближи до самото писалище, без да удостои стария Волф дори с поглед.

— Настоятелно ви моля — веднага поде той, — да свалите тези позорни белезници! Комедията и без друго продължи достатъчно дълго и ще се оплача от вас, господине, пред министъра на правосъдието!

— Охо! — невъзмутимо рече асесор Шуберт. — Още ли продължаваме същата песен? Залавят ви в момента на очевидно нахлуване в чужд дом с цел кражба и опит за убийство и на всичко отгоре…

— Я мълчете! Да не сте дръзнали да ме обиждате! Че какво друго да направи един истински мъж с чувство за чест, когато разбере че без знанието и одобрението му, неговата жена е отвлечена в чужда къща? Нахлух в дома на този съмнителен княз само защото там крие моята съпруга… това ли наричате кражба с взлом и опит за убийство?

— Чакайте! — прекъсна го асесорът. — Преместването на жена ви се извърши със знанието и съгласието на полицията, а по времето, когато нахлухте при княз Ван Зом, госпожата не беше вече там, а беше настанена в държавна болница. Но да оставим този случай! Може би предпочитате да си поговорим за друго деяние — за загадъчното изчезване на Роберт фон Хелфенщайн. Досега отричахте. А може би ще отречете също така, че в онази нощ сте нападнали и убили вашия кръвен роднина, стария господин Бернхард фон Хелфенщайн…

— Нима съм попаднал сред луди? — гръмко се изсмя обвиняемият.

— … макар собствената ви жена — неумолимо продължи съдията и повиши глас — ясно и недвусмислено да каза пред свидетели, между които министърът на вътрешните работи, префектът на полицията Вреде, че вие… вие съвсем сам… сте убили Берхард фон Хелфенщайн с бръснача на Герхард Бург!

Зачервилото се от ярост лице на обвиняемия изведнъж пребледня като платно. Той раздвижи устни, ала от устата му не се отрони дума.

— Освен това… ще отречете ли и че по ваше нареждане тогавашният ковач Волф подпали замъка Хелфенщайн, за да загине в пламъците на пожара истинският наследник — Роберт фон Хелфенщайн?

Асесорът отново направи пауза.

— Освен това… ще отречете ли, че предумишлено сте застреляли ротмистър фон Тифенбах?… Свидетели: ковачът Волф, който е кръчмар в Хелфенщайн!

— Лъжи на побъркани! — пронизително изкрещя Франц. — Искат да ме погубят!… Но цялото е просто една смешна игра!… Преди двайсет години заради двете убийства беше арестуван престъпникът и напълно законно осъден. На път за затвора той избяга и повече не се е мяркал насам… Това е най-убедителното доказателство, че е осъден справедливо! Невинният няма да допусне такъв позор да тегне над неговото име! А сега изведнъж някой решава да заподозре един виден и уважаван член на обществото в извършването на гадно и долно деяние, за което виновникът отдавна е открит и осъден!…

Нечувано!

— Може би — сериозно каза асесорът — Герхард Бург просто не е имал възможността да се защити срещу тази присъда. Капитана гръмко се изсмя.

— Ами тогава нека дойде той самият, сам да си оправя работите! А после ще видим! Но докато законно осъденият след произнасянето на присъдата си трае или бяга, с което я признава, никой няма право да повдига срещу мен подобни обвинения! — добре — разнесе се в този момент звучен глас откъм шкафа с преписките и съдебните досиета. — Нека бъде вашата воля, Франц фон Хелфенщайн, ето ме!

Престъпникът замръзна като вкаменен. Очите му се опулиха и той втренчи поглед във високия снажен мъж, който бавно, крачка по крачка се приближаваше към него, заобикаляйки писалището.

— Бург — изломоти той с натежал език и всичко случило се през последната нощ със светкавична бързина премина през съзнанието му, — Герхард Бург…

— Да, аз съм — каза Ван Зом. — Дойдох, за да си разчистя сметките с вас. Най-накрая се оплетохте в собствената си мрежа… аз съм княз Ван Зом!

В очите на Капитана припламнаха подозрителни искри — той изрева като диво животно и се опита с десния си крак да ритне своя враг, понеже ръцете му не бяха свободни. Ван Зом отскочи настрани, но това движение се оказа излишно, защото някогашният селски ковач изведнъж се озова зад Капитана. С рязък замах старият освободи изкълчената си ръка от бинта и мигновено сграбчи разбеснелия се негодник отзад за ръцете над лактите.

Асесорът посегна към звънеца, а вахмистърът се втурна към двамата.

— Не е нужно! — извика Волф. — Аз ще го укротя!

Той приближи уста до ухото на Капитана и с дива ярост изкрещя:

— Не искаш да се изповядаш и да признаеш, гад такава, покварител на човешки души, така ли? Добре, тогава ще си намериш такъв съдия, при когото тия работи не минават! Моят живот и без друго е погубен, поне ще те отнеса със себе си. Хайде, ела!

С енергично и мощно движение той го вдигна от земята… последва мощен скок, ужасен нечовешки вик… и двамата изчезнаха през отворения прозорец, политайки надолу от високото.

В първите мигове присъстващите останаха заковани. После вахмистърът се завъртя на пети, втурна се през вратата и изтрополя надолу по стълбите. Съдебният писар се изтръгна от мястото си така, че столът му шумно падна на пода. Асесорът с един скок се приближи до прозореца.

— Боже мой! Боже мой! — извика той.

— Да — обади се потресеният Ван Зом. — Бог сам го осъди.

На улицата от всички страни се стичаха хора. Старият Волф лежеше мъртъв на паважа с изпотрошени кости от падането си от третия етаж, ала противникът му беше още жив.

Ван Зом и съдия-следователят побързаха да слязат долу.

— Ама че неприятна история! — каза асесор Шуберт, докато повиканият лекар внимателно опипваше тежко пострадалия банкер. — Раните му сигурно няма да позволят да се яви на съдебното дело, а може би и следствието ще бъде прекратено.

— Ще изчакаме — отвърна князът. — Във всеки случай му предстои да изпита страшни болки и се надявам, че именно тези мъки ще го принудят да направи откровени признания. Приближихме се с една голяма крачка към целта си.

Онова, което още се случи, може да се разкаже съвсем накратко.

Предсказанието на Ван Зом излезе вярно. Това, което не успяха да постигнат никакви разпити и очни ставки, бе постигнато благодарение на мъченията, на които Божието провидение подложи престъпника след двайсетгодишно търпеливо изчакване. Бенкерът направи пълни признания, които всъщност не разкриха нищо ново и едва ли имаха значение за предварителното следствие освен да го ускорят.

Много съвестно Непознатия от Индия се погрижи да се възстанови напълно честта на Герхард Бург, да се хвърли обилна светлина върху цялостната дейност на Капитана и на неговата банда. В тази важна работа и на него, и на прокуратурата големи услуги направи дебелата сметководна книга, която Ван Зом намери в писалището на банкера и връчи на асесор Шуберт.

Князът откри важни неща в къщата, където се състояха тайните срещи на подчинените на Капитана: голяма, добре замаскирана ракла, вградена в пода, точно под ораторския пулт, а вътре в нея какви ли не документи, скици и чертежи, които обясняваха много неща и утежняваха допълнително положението на банкера. Впрочем във въпросната къща се беше приютил филиалът на една търговска организация, финансирана от Франц фон Хелфенщайн, която нямаше нищо общо с престъпната дейност на Капитана. Именно това закриляше този адрес от подозренията на властите. Избените помещения обаче бяха изцяло на разположение на собственика на имота, а той говореше, че ги е отстъпил за ползване на някакво дружество, за да прави там събранията си. Всички му бяха повярвали, докато с енергичните си действия един човек, който знаеше какво върши, намери по-доброто и истинско обяснение на нещата.

Ван Зом попълни и сведенията за отровителя Хорн. Този човек по-рано преподавал химия в някаква гимназия, но по-късно бил освободен от работа. След това опитал късмета си като аптекар, ала не се съобразявал със законовите разпоредби и изгубил правоспособността си за тази професия. Оттогава се препитавал със знахарство и други повече или по-малко тъмни дейности, с които си спечелил прозвището „Отровителя“. Хората разправяха, че бил пътувал до Южна Америка, стигнал до бреговете на Шингу и там изучил индианските отрови за стрели. Но сега бе сложен край на безчинствата му. Беше от лицата, въвлечени в съдебния процес на Капитана. И така не след дълго, пред настоятелното искане на обществеността, се даде ход на главното дело срещу Франц фон Хелфенщайн, който почти не беше в състояние да се явява на заседанията на съда. Присъдата бе произнесена само след броени дни. Тъй нареченият Капитан се осъждаше на смърт чрез обезглавяване. Ала не се стигна до нейното изпълнение. Провидението предопредели за него по-лош край. Вечерта след произнасянето на присъдата здравословното състояние на Франц фон Хелфенщайн много се влоши. Обзет от силна треска в ужасните си кошмари, той се боричкаше ту с една, ту с друга от безбройните си жертви. А в малкото часове, когато будуваше и бе в ясно съзнание, го връхлиташе панически страх от очакващия го край. Така Франц фон Хелфенщайн умря от хилядократна смърт.

Синът на ковача се отърва със сравнително лека присъда. Баща му беше поел цялата вина върху себе си, така че Ван Зом се застъпи с успех за сина. Аптекарят Хорн отиде за дълги години в затвора. Неговите пет прелестни дъщери бяха настанени в приют, а неговата „отровителница“ бе подложена на унищожение. Както вече споменахме, с помощта на дебелата сметководна книга, открита от Ван Зом, доказаха вината на почти всички членове от бандата на Капитана и неколцина от тях отидоха зад решетките за много години. Присъдата засегна и великана Борман, който естествено не можеше да бъде освободен от отговорност, но все пак имаше изгледи да бъде помилван след известно време, ако прояви добра воля и се поправи. Подобна бе и участта на ключаря Арнолд, обвинен във вземане на подкуп и в злоупотреба със служебното си положение. Нямаше как да не бъде наказан, ала наказанието му беше леко, понеже се доказа, че е действал под заплаха и принуда от страна на Капитана. И за него съществуваха изгледи да бъде помилван, ако имаше добро поведение в затвора. А докато излежаваше присъдата си, неговите близки щяха да получават грижи, също както и жената и детето на Борман.

Нора фон Хелфенщайн остана вярна на намерението си да отмъсти на своя мъж и с пълните си признания отстрани някои трудности от пътя на следствието, и то без да я е грижа, че по този начин признава съучастничество с престъпника. В болницата тя бързо вървеше към подобрение. Въпреки всичко в деня на произнасянето на присъдата на делото на Франц фон Хелфенщайн вестниците съобщиха, че на сутринта са намерили госпожа Нора мъртва. Беше умряла внезапно от сърдечен удар. Когато Ван Зом чу новината, си помисли: „Мир на духа й. Спести си големи неприятности.“ Първоначално прокурорът я привлече като свидетел на обвинението срещу Капитана и съучастниците му. Съдебният процес срещу Нора бе само временно отложен заради здравословното й състояние. Тя подозираше какво я очаква след оздравяването, така че смъртта, една последица от неприятните и толкова силни вълнения, дойде като избавление за нея.

От доста дълго време Непознатия от Индия отделяше внимание на нечистите и забулени в тайна далавери на собственика на заложната къща Соломон Розенбаум. Той безспорно установи, че евреинът е подчинен на Капитана и негов съучастник. Към това се прибавяше и фактът, че Розенбаум, подозирайки истинския произход на Рихард Бертрам, направи опит да го измами за онази златна верижка, която представляваше единственото предметно доказателство за произхода на младия човек. Ван Зом добре знаеше, че зад това престъпно деяние се криеше дъщерята на Розенбаум, темпераментната Лена, която се стремеше да спечели за себе си поета Алмансор.

Всичко това изпълваше княза с дълбоко отвращение към евреина и към цялото му семейство. И ако отначало бе пощадил Розенбаумови, постъпи така поради две причини: първо, желаеше да се съобрази с чувството за благодарност, което таеше покровителстваният от него Рихард Бертрам към Лена, тъй като на времето със сумата за заложената верижка тя му помогна да се избави от най-страшната мизерия. Князът пазеше фалшивата верижка, сериозна улика срещу Розенбаумови. Второ, защото Ван Зом предпочиташе да остави евреина известно време спокойно с далаверите му, внимателно да го следи какво върши, за да придобие по-ясна представа за личността му и за неговата дейност.

Така направи и… постигна смайващ успех. В хода на тези издирвания се оказа, че евреинът, когото князът смяташе за дребен, нечестен вехтошар, занимаващ се с различни нечисти сделчици, е долен търгаш и мошеник от голяма класа. Той беше замесен навсякъде, където с лукавство и брутална безогледност можеха да се присвоят нечувани печалби от лихварство. Пътят на този подъл кожодер минаваше през разрушено човешко щастие, дори и през трупове. Това продължаваше вече десетилетия и Соломон Розенбаум отдавна беше станал богат човек. Богатството, към което той се домогваше с алчната упоритост, типична за хората като него, се беше стичало в джобовете му от всички страни. Съдбата му отказваше само едно нещо — обществено уважение, както и влизането в кръговете на видната буржоазия и на знатната аристокрация. Въпреки многото си пари той беше и си оставаше вехтошар и собственик на заложна къща, едно влечуго, ласкател и подмазвач, който лесно превиваше гръбнак. Соломон Розенбаум си мислеше, че на това положение все някога ще се сложи край. Надяваше се да постигне целта си с помощта на дъщеря си Лена, която разполагаше с парите на баща си, с външните прелести на млада ориенталка, както и с едно сносно образование. Тя трябваше да завоюва мъж, който да отвори и на нея, и на близките й вратите на салоните в големия град. Обаче Розенбаум беше направил сметка без кръчмар. Роберт фон Хелфенщайн беше далеч от мисълта да попадне в мрежите на Лена. Неуморният Ван Зом надуши и разкри в онези избени помещения, където ставаха тайните събрания на Капитана и бандата му, работилница за фалшифициране на пари. Разбра и доказа, че не някой друг, ами самият евреин е пускал в обръщение фалшивите пари, обстоятелство, което принуди Ван Зом да не се съобразява с Розенбаум. Не стига и това, ами самата Лена, която до този момент князът считаше за по-добра от родителите си, с едно деяние на престъпно сляпа омраза доказа, че с кръвта на Соломон Розенбаум и на жена му тя беше наследила и всички лоши качества на тази кръв и не заслужаваше нито състрадание, нито пощада.

Един ден Роберт фон Хелфенщайн, вече официално признат за законен наследник на стария Хелфенщайн, заедно с Хедвиг фон Тифенбах и баща й се връщаше от разходка с карета до дома на полковника. Когато конете спряха, Хедвиг слезе от колата. Роберт й помагаше. Полковникът беше стигнал до градинската порта. Точно тогава забулена жена внезапно изскочи отнейде, втурна се към Хедвиг и рязко вдигна дясната си ръка, сякаш се канеше да я удари с нещо.

Полковникът сграбчи непознатата отзад.

— Какво искате? Полудяхте ли?

Роберт хвана вдигнатата ръка на жената. Тя яростно се съпротивляваше.

— Отмъщение!… Отмъщение! — задъхано извика тя. Пребледнялата Хедвиг се отдръпна настрани, а Роберт с лявата си ръка рязко смъкна воала от лицето на нападателката.

— Лена… — заекна той, — Лена… Розенбаум!

Междувременно кочияшът скочи от капрата. Притича и един слуга. Те усмириха еврейката и изтръгнаха от ръката й малко шишенце със солна киселина.

— Да, да! — изкрещя Лена. — Не отричам. Исках да залея с киселина сладникавата й кукленска муцунка и да я обезобразя, за да не може той да се ожени за нея!… О, Боже на моите деди, защо ми попречи да изпълня намерението си!

Роберт потръпна от ужас. Забеляза, че Хедвиг цялата трепереше. Той се сепна, приближи се до девойката и я отведе в къщата. Полковникът уведоми полицията и Лена беше арестувана.

На същия ден задържаха и Соломон Розенбаум заедно с жена му като съучастничка въз основа на донесение, направено от Ван Зом в полицията. Така вместо в големите салони на града пътят на евреина го заведе в „Бастилията“.

Междувременно Вилхелм Фелс беше освободен от затвора. Министерството го помилва, понеже недвусмислено се установи, че подлостта на Капитана и безизходното положение, в което е бил изпаднал, са го принудили да се провини пред закона. Неговият стар майстор пак го прие на работа, а и князът не забрави да се погрижи за него и за майка му. Една жена му беше останала вярна докрай през мрачното и тежко време за него и това беше Мари Бертрам, която след ареста на Франц фон Хелфенщайн се освободи веднъж завинаги от зловещия си преследвач. И когато Вилхелм Фелс я отведе в дома си като своя жена, целият квартал на града сподели голямото щастие на младата брачна двойка.

По-големи бяха интересът и съучастието на градското население към участта на други две двойки, които описаните в тази книга събития събраха. Тези четирима души стояха много повече в центъра на всеобщото внимание, отколкото Вилхелм Фелс и Мари Бертрам. Както вече споменахме, Рихард Бертрам, известен като поета Алмансор, носеше вече законното си име Роберт фон Хелфенщайн. И така, той поиска ръката на Хедвиг фон Тифенбах, станала преди време обект на дръзката взломна кражба, извършена от великана Борман, и тя с радост се отдаде на мъжа, който пламенно я обожаваше още като беден писар и поет в сурова борба за своя насъщен хляб. А Герхард Бург под името княз Ван Зом отведе в дома си като съпруга младежката си любов Улрике фон Хелфенщайн И понеже в качеството си на наследник от женски пол тя не можеше да влезе във владение на имението, то се падна на нейния намерил се брат Роберт.

Роберт се зае да издигне нов замък Хелфенщайн на старото място. Княз Ван Зом стана негов съсед. Той закупи Боровата клисура и значителна част от земите, които заобикаляха гористата долина. Там, на открито възвишение построи нов замък, наречен Таненщайн. Двамата с Роберт незабавно и енергично се захванаха с осъществяването на един отдавнашен план — още от времето, когато Ван Зом вярваше, че ще разобличи кумеца Хайденрайх като най-големия престъпник в околността. Той се разпореди да каптират водата на лековития извор в мочурището и целият терен наоколо да бъда отводнен. По този начин даде възможност на малкото планинско селище бързо да се развие като курорт. Всеки път, когато срещаше стария Хайденрайх, кимваше му приятелски и казваше:

— Помози Бог, кумец! Сега тук е хубаво, нали?… Да, да! Ора ет лабора! Все пак иманярството си заслужаваше!

След щастливо извоюваната си победа Ван Зом си спомняше и за кумеца Хайденрайх, и за някогашния си неуспех, за продължителните си борби да постигне желаната цел. Той не забрави многобройните бедняци, с чиято мизерия се сблъскваше по време на издирванията си в големия град. Князът остана за тях същият великодушен благодетел.

В замъка Таненщайн освен новобрачната двойка Улрике и Герхард живееха възрастните Грубе, при които беше намерила подслон Мари Бертрам заедно с малките си братчета и сестричета, а по-късно и Рихард Бертрам. На стари години с официалното разрешение на общинските власти, те си възвърнаха предишното име Бург, защото то беше очистено от позорното петно. На тях, на родителите, завърналият се син разкри много преди другите хора да заподоз-рат нещо кой се крие зад маската на Непознатия от Индия. Зад маската на човека, който като легендарен герой се появи, за да освободи страната от тайнственото чудовище в човешки образ, смятано от всички за непобедимо, както и да извоюва победата за правото и справедливата кауза.