Непознатия от Индия

14. САТАНИНСКАТА РЕЦЕПТА

Дойде нов ден и донесе със себе си нови важни събития. Каретата на Ван Зом спря пред дома на банкера фон Хелфенщайн.

— Извинете, ваша светлост — каза слугата на банкера, — но милостивата госпожа внезапно се разболя.

— Тогава съобщете на господин банкера, че съм дошъл!

Отначало Франц фон Хелфенщайн се изплаши, защото си помисли, че все пак Непознатия от Индия е узнал за кражбата и идва заради нея. Ала след като разбра, че опасенията му не са основателни, си отдъхна, прие с благодарности поднесените от Ван Зом съжаления за заболяването на съпругата му и разказа как предишната вечер при връщането си от работа заварил жена си в странно и необяснимо състояние.

— Веднага наредих да извикат домашния лекар и един друг специалист… но мненията им толкова много се различават, че не се стигна до ясна диагноза.

Ван Зом го увери колко много съжалява, пожела скорошно оздравяване на жена му и се отправи към асесор Шуберт.

— Още вчера наредих да доведат при мен тази Лена Розенбаум — поде съдия-следователят — и я разпитах. Баща й е подпомогнал Бер-трам с пари.

— Собственикът на заложната къща е дал пари на този беден писар и поет, да, така е! — кимна Ван Зом. — Все пак това не става ежедневно. Доколкото разбирам от хорските приказки, старият евреин обикновено не е щедър.

Асесорът се усмихна.

— И аз така мисля. Ето защо предпазливо предприех разследване, за да узная причините за подобно великодушие. Стигнах до предположението, по-скоро до твърдото убеждение, че Лена Розенбаум е използвала своето влияние върху баща си. Изглежда тя изпитва влечение към поета Алмансор, който се оказа нашият Бертрам. Е, знаете как е с младите девойчета! А понякога любовта прави чудеса. За съжаление нашият случай потвърждава старото правило, че по света щеше да има по-малко бъркотия, неприятности и беди, ако не беше любовта.

— Да, но и много по-малко щастие! — подчерта Ван Зом.

После той се сбогува, за да посети Рихард Бертрам. Асесорът го увери, че подозренията към младежа окончателно са отпаднали. Князът постави този факт в графата най-големи успехи на своите усилия.

Горе-долу по същото време, когато каретата на Ван Зом спря пред дома на Хелфенщайнови, Лена Розенбаум седеше потисната в стаята си. През цялата нощ не беше мигнала. Разпитът от предишния ден я беше развълнувал дълбоко.

В този момент тя чу как баща й шумно се изкачваше по стълбите. Той влезе в стаята с очила, вдигнати на челото, и в ръка със сутрешния вестник. Майката го следваше по петите.

— Лена, можеш ли да отгатнеш защо идвам, дъще моя?

— Заради вестника — отвърна тя.

— Да, но к’во пише в него?

— Знам ли? Прочети ми го!

— Има нещо за твоя поет.

— Всемогъщи Боже! За Бертрам? Прочети го, татко, прочети го!

Розенбаум свали очилата на носа си и ги намести по-удобно.

— Тогава слушай! Заглавие: „Рихард Бертрам невинен!“ Удивителна. „В един нов разпит великанът Борман направи признание. Протоколирано е че писарят Рихард Бертрам не е имал каквото и да било участие във взломната кражба, извършена в дома на полковник фон Тифенбах. Напротив, Бертрам се опитал да защити нападнатата млада жена, ала в следващия миг бил повален на земята от нахълталите в стаята полицаи. Още вчера дадохме да се разбере, че се съмняваме във вината на Бертрам и с настоящето съобщение виждаме потвърдено нашето мнение. Бертрам бе освободен от ареста незабавно. За съжаление неговото състояние е такова, че се наложи да бъде откаран в болница.“ Съобщава се още, че „ключарят Арнолд, над когото тегнеше подозрение, че по собствена инициатива тайно е пуснал Борман от «Бастилията», е действал тю принуда. Както изглежда, самият той е станал жертва на престъпни машинации и изнудване. Освен това следствието установи, че Борман действително е член на шайката на тайнствения Капитан, че е нахълтал в дома на полковник фон Тифенбах по нареждане на Капитана.“ Лена изслуша тези новини със светнали очи.

— Значи е свободен… свободен! Не казах ли веднага, че Бертрам е невинен?

— Да, каза го. Нима може един поет да бъде разбойник? Кому ли дължи внезапното освобождаване?

— Е, кому?

— На теб! Нали вчера даде показания пред съда, за да докажеш невинността му. Та затуй са го освободили. Цял живот трябва да ти е благодарен и ще ти се отблагодари най-добре, като стане зет на Соломон Розенбаум! С труда на своите ръце Соломон Розенбаум е спечелил толкоз много, че единственото му дете може да си избере когото си поиска… дори и беден поет!

Лена засия от радост, от едно особено победоносно чувство. Но после по лицето й пак пробяга тъмна сянка. Тя припряно се изправи на крака и извика:

— Но той лежи в болница! Трябва да отида да го видя! Трябва да се грижа за него!

Бащата застана на пътя й.

— Боже справедливи! Отиваш сред болни? Искаш да се заразиш? И не помисляш ли за мен и майка си?

— Но това е мой дълг!

— Ще се побъркам! Що значи тук дълг? К’ва полза ще имаш като милосърдна сестра? Почакай още мъничко и ще станеш негова милостива жена! Туй е по-добро от сестра! А и още не си ни казала дали господин асесорът те пита що сме дали пари назаем на Бертрам.

— Защото беше изпаднал в голяма нужда. За щастие не са намерили в него разписката за заложената вещ.

— Туй е благоприятно!… А ти спомена ли за лихви?

— Не.

— Умно си направила. Така моят магазин ще си спечели добро име. На един поет не се дава заем с лихви. Ами каза ли нещо за онова, дето го заложи Бертрам при нас?

— Нито дума.

— Значи господин асесорът не знае за златната верижка?

— Да не съм луда да говоря за нея!

— Чудесно! Ти си достойна щерка на Соломон Розенбаум, дето е наследила от него целия му разум. За таз’ верижка не бива никой да узнае. Добре, добре… само не ходи в болницата!

Тя все пак отиде, разбира се, без знанието на родителите си, обаче не я пуснаха да влезе при Бертрам. Когато излизаше от болницата, видя княз Ван Зом да се качва в каретата си и да тръгва нанякъде.

Ван Зом се преоблече в жилището си. Отново сложи една от своите маски. Следващата му цел беше къщата на стария аптекар.

Макар да не беше ходил там, той все пак беше осведомен за всичко с най-големи подробности от Фридрих. Князът завари входната врата заключена и почука.

— Тук ли живее аптекарят Хорн? — попита той стария мършав човек с остри черти на лицето, който му отвори.

— Да. Аз съм.

— Трябва да си поговорим.

— Къде?

— Най-отзад.

— Аха, значи знаете!

— По-добре, отколкото си мислите. Заключете вратата! Никой не бива да ни смущава. Ето моля!

Ван Зом му показа полицейската значка. Старият не беше приятно изненадан, но съумя горе-долу да прикрие голямото си слисване.

— О, не знаех! Какво желаете от мен?

— Господин Хорн — започна Ван Зом, след като и двамата седнаха долу в избата, — сигурно много пъти сте чувал да се говори за тъй наречения Капитан, нали?

— Разбира се. Какво ли не разправят за него.

— Но все още не сте го виждали, така ли?

— Не, не съм.

— И не знаете кой е той?

— Не.

— И въпреки всичко сте негов личен аптекар? Старият подскочи като ухапан от пепелянка.

— Господине!… Какво искате да кажете?

— Моля седнете! Нека спокойно си поговорим. Като увод, а и за да си създадете вярна представа за мен, ще ви кажа някои ваши тайни, които знам.

— Господине, какви тайни бих могъл да имам от властите?

— Ами на първо място тази изба, но за нея ще си поприказваме друг път. Но по-лошо и опасно е, че се каните да продадете вашия зет на Капитана.

— Шегувате се, господине!

— Спомнете си за Фридрих, кандидат за вашата Йете! Вие сте го срещнали с Капитана.

— Кой ви е тръснал тази лъжа?

— Тогава нищо не знаете и за отровата, която се спазарихте да дадете на Капитана, а?

— Отрова ли? Боже мили, каква клевета!

— Да, отрова, и то за една жена. Коленете на аптекаря се разтрепериха.

— Господине, аз… аз нищо… нищо не схващам! — изпелтечи той.

— Бъдете разумен, господин Хорн, и престанете сам да се оплитате в лъжите си! По-добре ме изслушайте. Достатъчна е само една дума от мен, за да отидете в затвора. В ръцете ми са доказателствата за вината ви.

Хорн се свлече от столчето си на каменния под и заскимтя:

— Милост, милост!

— Може и да проявя милост към вас — каза Ван Зом, — но при условие, че отсега нататък ще ми се подчинявате, както сте се подчинявали на Капитана.

Старият бавно стана от земята и донякъде успя да се овладее. После направи няколко крачки.

— Добре — каза той, — ще направя всичко, всичко!

В същото време се отдръпна назад до зида. В очите му се появи особен блясък.

— Добре — повтори той, — съгласен съм с това условие, защото… Тук той млъкна и вдигна ръка. Над главата му от ниския сводест таван се спускаше шнур. Но князът не го изпускаше из очи и преди още старият да докосне шнура, Ван Зом с един скок се озова при него и сграбчи вдигнатата му ръка.

— Стой, негоднико!… Тези номера не минават! Сядай си на мястото!

В десницата на Ван Зом проблясна револвер и още в следващия миг старият почувства студеното му дуло върху челото си.

— Милост! — дрезгаво простена той, отново обзет от смъртен страх, и се отпусна върху малкото столче.

— Не мърдай! — заплаши го князът. — Светът няма да загуби, ако те гръмна!

После внимателно огледа шнура, който, проточвайки се по тавана, водеше до мястото, където бе седял до преди малко. Там беше монтирана тенекиена кутия, под чиито капак шнурът изчезване.

— Какво има в онази кутия? — попита Ван Зом.

— Нищо, абсолютно нищо!

— Хубаво. Толкоз по-добре за вас, драги ми Хорн. Я седнете за малко на моето място, ей тук, точно под кутията!

— Защо, господине?

— Иска ми се малко да подърпам този шнур. Хайде, по-бързо!

Цялото тяло на стария се разтрепери. Погледът му зашари наоколо в търсене, ала не намери нищо, което да го спаси. Може би той би се впуснал в схватка със своя противник, но страхът от заплашително насочения револвер го възпря да рискува с подозрителни движения.

— Всичко ще си призная! — най-после каза той. — Кутийката съдържа една смес… смес за мирисане.

— Аха! Значи ако се дръпне ей този шнур, тя се отваря и сместа се изсипва върху седналия отдолу човек.

— Да, така е.

— И миризмата на това средство е с такова действие, че упоява жертвата и тя пада в безсъзнание, нали?

— Да.

— Доволен съм от тези отговори. Но както виждате, не съм хлапе в училищна възраст. Затова ви заявявам: още една коварна постъпка, и куршумът ми ще прониже черепа ви! Седнете си пак на мястото!

Аптекарят незабавно се подчини.

— А сега отговаряйте! И така, вече казах, че за да се спасите, ще трябва да ми служите безпрекословно както сте служили досега на Капитана. Съгласен ли сте?

— Да.

— Капитана не бива да узнава нищо за уговорката ни.

— Ще мълча.

— От този миг нататък сте под постоянно наблюдение. Не го забравяйте! Моите хора знаят, че съм при вас. Ако се беше случило нещо лошо с мен, щяхте да си изпатите. Имате ли от онази отрова, която приготвихте за Капитана?

— Малко. Тя е отвън в преддверието на избата.

— Ще ми я дадете… ще ви я платя. Как действа тя?

— Човек изпада в пълно вцепенение.

— Това го знам. Искам да науча друго. Невъзможно е това средство да въздейства върху духа толкова бързо, нали?

— Не. То действа само върху тялото. Парализира определени нерви.

— Значи болният лежи парализиран и не може да говори, обаче вижда и чува всичко, което става около него?

— Да.

— И неизбежно ще умре? Стария се поколеба.

— Не — каза най-сетне неохотно.

— Това ще рече — продължи Ван Зом, — че няма да умре само ако му се налее в устата своевременно противоотрова, нали?

— Да.

— Разполагате ли с противоотровата?

— Да.

— Какво количество е необходимо от едното и от другото средство?

— Зависи от организма и съпротивителните сили на… пациента.

— Разбирам. В случай на нужда ще ми обясните подробностите. Значи ще получа и двете смеси, нали?

Стария разбра, че човекът действително има нужда от неговите сатанински знания и умения. Това до известна степен му възвърна самочувствието.

— Ако ми се заплати добре! — нахално отвърна той.

— А кой ще ми гарантира, че няма да бъда измамен?

— Аз.

По устните на Ван Зом заигра особена усмивка.

— Добре, господин Хорн — отвърна той със странна готовност. — Приемам вашата гаранция. Отровата е известна на Капитана. Ами противоотровата?

— Не е.

— Толкова по-добре. Достатъчно ли е за двете средства да ви платя двеста марки?

Очите на стария алчно светнаха.

— Разбира се.

— Ето, вземете! А сега ми дайте течностите. Аптекарят пъхна в джоба си банкнотите.

— Благодаря, господине! Елате с мен! Ще получите двете лекарства.

В предното помещение старият извади един камък от зида, а от отвора измъкна дървена кутия, пълна с малки шишенца. Избра две от тях.

— Бялото съдържа отровата, а зеленото — противоотровата. И в двете има достатъчно количество, за да направите опита десетина пъти.

— Сега-засега няма какво друго да си кажем — отсече Ван Зом. — Ако ми служите вярно, Хорн, ще останете доволен от мен. Но веднъж само да ви спипам във вероломство, спукана ви е работата!

После князът сякаш непреднамерено плъзна поглед из избата и след малко попита:

— Какво има в тези големи бурета? Вино ли?

— Не, но нещо друго, не по-малко хубаво — отлежала, висококачествена ракия.

— Не е лошо, стига само да не е менте. Имате ли чаши?

— Ето. Желаете ли една глътка?

— Разбира се. Спокойно можем да пийнем по приятелски за нашия нов съюз. Налейте, моля!

Стария напълни две чаши.

— Всъщност на хубавата ракия се пада и по една пура, нещо като лула на мира — каза посетителят, изпаднал в добро настроение.

— Да ви донеса ли пура?

— Нямам нищо против! Но по-бързо! Нали знаете, моите хора стоят на пост и ме очакват!

Стария се изкачи нагоре по стъпалата. Точно това беше целял Ван Зом. Той бързо капна няколко капки от бялото шишенце в едната чаша с ракия. Едва успя да прибере шишенцето обратно в джоба си и Хорн се върна с пури в ръката.

Непознатият посетител си запали предложената пура и посегна към едната чаша. Така за Хорн остана другата, където имаше от гибелната отрова. Аптекарят изпразни чашата си на един дъх, докато Ван Зом отпи само глътка.

— Сетих се още нещо — отново поде князът. — Отровата с вода ли се взема?

— Както искате! С вода, чай, шоколад, вино, а може и с ракия.

— Имате ли още от противоотровата?

— Нито капка.

— И е вярно, каквото предполагах, а именно, че болният вижда и чува всичко, което става около него, нали?

— Ще чува, вижда и чувства всичко, ала способността му да се движи ще бъде напълно отнета. Ще изглежда така, сякаш е изпаднал в безсъзнание.

— Тогава това средство направо цена няма… Ще ми сипете ли още една чашка ракия?

Ван Зом допи ракията си и макар че тя ужасно му гореше на езика, подаде чашата си, за да я напълнят отново. После изслуша доста дълъг разказ на Хорн за приготвянето на неговите „лекарства“. Постепенно гласът на стария ставаше все по-вял и по-немощен. Езикът му сякаш натежаваше все повече и повече, като при тежко пиянство, Внезапно аптекарят бе скован от ужасяващ страх.

— Господине — заекна той, а очите му се изцъклиха — вие сте… сте…

— Какво? — попита Ван Зом, без да откъсва от него изпълнения си с напрежение поглед.

— Вие сте ми… сипали… моята… моята отрова…?

— Ами да! Не казахте ли, че самият вие лично гарантирате за доброто й качество?

— Това е… е… е…

Останалата част от изречението се изгуби в неразбираемо хъхрене. Стария се свлече от стола си на земята като чувал с картофи и остана да лежи неподвижно прострян. Ван Зом се надвеси над него и освети лицето му с фенера.

— Така, негоднико, изпитвам моите хора! Ти ме виждаш и чуваш какво ти говоря. Сипах ти в чашата няколко капки от бялото шишенце. Резултатът е добър. Доволен съм. Но, приятелче, дали противоотровата ще подейства тъй безпогрешно? Утре ще дойда пак и ще ти налея в устата няколко капки, Ако няма резултат, тогава значи си ме излъгал и сам ще си понесеш лошите последствия. На първо време си взимам парите обратно. Ако противоотровата действа добре, пак ще си ги получиш.

Ван Зом измъкна банкнотите от джоба му и излезе от избата. Лесно отвори пътната врата като дръпна резето, а после се отдалечи, без да го види някоя от петте дъщери на аптекаря.

След като стария дълго време не се появяваше, едното от момичетата слезе в избата и тревожните й писъци накараха и другите да се притекат, Всички помислиха, че баща им е получил удар. Измъкнаха го от мазето, занесоха го до кревата му и повикаха лекаря.

В ранното утро на следващия ден един възрастен човек си купи няколко пури от магазина на Хорн, Там той научи, че аптекарят се е разболял и помоли да го пуснат да го види. Застанал пред леглото на болния, човекът извади от джоба си едно зелено шишенце, отвори устата му и капна в нея три капки от миниатюрното шишенце. Само след около четвърт час болният леко се пораздвижи и след не повече от трийсетина минути отвори уста и се опита да проговори. Но на първо време това не му се удаде. Издаваше само неразбираемо ломотене, ала непознатият посетител изглеждаше доволен. За най-голямо удивление на момичетата той бръкна в джоба си и остави върху леглото две банкноти по сто марки.

— Кажете на вашия баща, скъпи дами — обясни им непознатият дружелюбно, — че лекарството е добро! Той ще разбере какво искам да кажа, а когато му дойде времето ще се видим пак.