Непознатия от Индия

16. НА БЪДНИ ВЕЧЕР

Често когато Рихард Бертрам отваряше очи в болничната стая, забелязваше пред себе си лицето на Ван Зом. Понякога само като бегло съновидение зърваше наведена над него миловидна главица на усмихната девойка.

— Нощ! Моя нощ! — промълвяше той тогава и затваряше очи, сякаш се боеше да не прогони красивата гледка.

Тъй минаваше ден след ден. Рихард отдавна вървеше към подобрение. Той узна какво се беше случило и възприе всичко спокойно и сдържано. Беше превъзмогнал вестта за смъртта на своя пастрок, признак, че нямаше повече опасност от рецидив на неговото заболяване. Чувстваше се вече достатъчно силен, за да излезе от болницата, обаче лекарите все още не му даваха необходимото разрешение.

На големия стенен календар се виждаше датата двадесет и четвърти декември, Бъдни вечер. Преди обед се появи Ван Зом и, както обикновено, попита Рихард дали има някакви желания.

— Само да се махна оттук! — гласеше отговорът. — Да изляза на свобода! Не искам нищо друго!

— А нима знаете какво да правите с тази свобода, как да я използвате? Наистина ли се чувствате достатъчно силен, че да подновите борбата с живота?

Рихард взе няколко листа хартия от малката масичка между леглото и прозореца.

— Отскоро работя пак. Пиша стихове. Втория том на „Картини от родината и тропиците“.

— Хонорар шейсет марки! — допълни Ван Зом.

— О, за втория том Щрикрод ми обеща седемдесет и пет! Мисля, че ще удържи на думата си.

Князът се усмихна.

— Сега виждам, че отново сте в добра форма, приятелю, Постарайте се да издържите до вечерта. Тогава ще сложите черта под миналото си!

Този ден се превърна за Рихард в цяла вечност. Най-сетне се стъмни и болногледачката му донесе няколко пакета.

— Господин Бертрам, бъдете така добър да облечете тези дрехи! Учуденият младеж отвори пакетите и в тях намери един хубав нов костюм, както и всичко необходимо към него. Кой ли му го беше изпратил? Сигурно коледен подарък от благодетеля му…

Рихард едва се позна в огледалото… а на прага на вратата се появи усмихнатият Ван Зом.

— Идвам, за да изпълня обещанието си. Свободен сте! Готов ли сте вече?

— Как… какво… защо…?

— Малка изненада, нищо повече!

Навън чакаше карета. Рихард се качи в нея.

— Към дома на полковник фон Тифенбах! — подвикна князът на кочияша, след като се настани до Рихард. Веднага се понесоха в бърз галоп.

— Че какво ще правя аз там? — попита младежът.

— Поканени са гости, между тях и вие. Хайде, елате с мен, господин Бертрам!

Ван Зом го поведе по стъпалата. Минаха покрай слуги, които се кланяха, и през врати, които като по таен знак безшумно се отваряха. Рихард имаше чувството, че сънува. Най-накрая князът спря пред една врата и почука.

— Ето тук! — каза той. — По-късно ще се видим.

Преди Рихард да се усети, беше прекрачил прага и вратата се затвори зад гърба му Слисан, младежът се огледа в уютната малка стая. От близкото кресло се изправи една девойка — Хедвиг фон Тифенбах.

Кръвта нахлу в лицето на Рихард. Той се ядоса малко на княза, който го беше поставил в толкова неловко положение. Започна отчаяно да търси подходящи думи — ала напразно. Но ето че девойката с готовност му се притече на помощ и му подаде ръка, която младежът едва посмя да докосне.

— Най-после! — радостно възкликна тя. — Господин Бертрам, добре дошъл след толкова тежки изпитания! Седнете за малко при мен! Родителите ми все още не са готови.

Рихард продължаваше да търси думите, подходящи за тази приказна обстановка и за тази девойка. Какво търсеше той тук? Просто не бе в състояние да възприеме действителността. Огледа се наоколо, сякаш търсеше помощ.

Тя разбра смущението му.

— Днес исках да изпълня своето задължение — да ви благодаря, господин Бертрам — предпазливо поде тя. — Заради мен в последно време изживяхте тежки дни и нощи. Тук в този дом започнаха вашите страдания и тук трябва да им бъде сложен край. Вместо благодарност за вашата жертвоготовност да ми помогнете, с вас се отнесоха нечувано несправедливо, Отначало Рихард беше доста пообъркай, постепенно си възвърна душевното равновесие.

— Никой не бива да получава упреци заради мен, скъпа госпожице. Нещастието ми се дължи на пагубно стечение на обстоятелствата… на нищо друго.

Тя го погледна в очите и кимна.

— Мисля — каза Хедвиг след кратка пауза, — че родителите ми са готови. Хайде да отидем при тях!

В съседната стая Бертрам бе сърдечно посрещнат и поздравен от полковника и неговата жена в присъствието на княз Ван Зом. Той почувства, че думите им не бяха празни, общоприети фрази и им отговаряше по своя простичък начин.

Постепенно прииждаха повече и повече гости. Сред тях младежът забеляза красива, но вече не дотам млада дама, към която изпита странно влечение. Тя бе облечена изцяло в черно. Рихард неколкократно усещаше, че неволно погледът му се отклонява към нея. Имаше чувството, че е виждал някъде това лице, с тези меки, нежни черти, сините очи, както и златисторусата коса. Но колкото и да напрягаше паметта си, не стигна до резултат.

Дамата беше Улрике фон Хелфенщайн.

Ето че в момента се отвори двукрилата врата, водеща към салона за гости и… с целия си блясък ги посрещна богато украсена коледна елха. Под нея лежаха коледни подаръци, предназначени за членовете на семейството. За всеки от гостите също имаше по нещичко, малък знак на внимание.

Хедвиг се приближи до Рихард.

— Елате, господин Бертрам! Дядо Коледа не ви е забравил. Ще ми позволите ли да ви водя?

Тя го придружи до мястото, където беше оставено красиво подвързано томче. Върху него със златни букви блестеше надпис: „Картини от родината и тропиците. От Алмансор“.

— Второто издание! — учудено възкликна той. — Каква радост… о, благодаря ви!

Трогнат, той стисна ръката й.

— Не сте ли виждали още това издание?

— Не.

— Ами че разгърнете го по-бързо!

Той разтвори книгата. Зад титулната страница бяха поставени няколко едри банкноти.

— Какво значи това? — слисано попита Рихард и отправи към девойката поглед, в който имаше малко упрек.

— Вашият напълно заслужен хонорар, и то значително повишен! — засмя се Хедвиг. — Ей там е застанал човекът, на когото го дължите.

Изглежда Ван Зом чакаше тъкмо този момент, защото бързо се приближи до двамата и подаде на Рихард документ.

— Промененият договор между Алмансор и фирмата Щрикрод. Вие бяхте болен и затова се заех само да свърша тази работа.

Скоро Рихард разбра, че действително става въпрос за неговия заслужен хонорар. Обзе го чувство на сигурност, каквото не бе изпитвал дотогава. Нима не придобиваше макар и малка значимост сред многобройната маса от същества, които в своята целокупност се наричаха със събирателното име човечество? Да, той не беше вече непознат драскач, принуден да продава продукта на духовното си творчество срещу шепа дребни пари. Беше обърнал вниманието на хората върху себе си.

После седнаха на трапезата. Рихард се настани до Улрике фон Хелфенщайн. Отново усети, че невидими нишки го свързват с нея и само след няколко разменени думи той я възприемаше като близка позната.

Цяла вечер сборникът със стиховете минаваше от ръка на ръка и не след дълго домакините го помолиха да рецитира стихотворенията си.

— Да, господин Бертрам! — насърчи го Хедвиг. — Заради мен! Той размисли кратко и каза:

— Днес предиобед в болницата написах едно коледно стихотворение. Ще се опитам него да рецитирам.

С тези думи той стана и се дръпна малко встрани. Няколко секунди остана със забит в земята поглед, мъчеше се да си припомни началото, после вдигна глава и очите му особено заблестяха.

Рихард имаше звучен изразителен глас. Личеше си, че поетът бе работил над него неуморно и упорито и че в някои часове на самота го беше упражнявал, рецитирайки стихове. Езикът му беше истинска музика. Всички погледи бяха отправени към него, всички внимателно го слушаха.

Така той стигна до призива на ангелите: „Почитай Бога в небесата!“ Единствено ако се вслушва в това напомняне, смъртният истински ще вярва. А другата повеля „Мир на земята!“ — предполага отворени за любовта сърца на онези, които желаят да й се подчинят, сърца за любовта, която побеждава всяка омраза и вражда.

Накрая рециталът се издигна до тържествените звуци на химн:

Последвалото мълчание възнагради поета по-достойно от шумни овации. Също тъй мълчаливо Улрике фон Хелфенщайн се приближи до него и му стисна ръката.

— Е, тържествено честван, Мой поете — шеговито каза Ван Зом, след като двамата с Рихард Бертрам отново седяха в каретата, — размислихте ли за вашето бъдеще? И какво решихте?

Рихард опипом потърси своя портфейл и нежно го погали.

— Хонорарът, който получих днес, благодарение на вашата добрина, ми дава възможност да изпълня едно свое сърдечно желание, Искам да помогна на моите клети братчета и сестричета в голямата им нищета!

— Очаквах подобно нещо. Но всъщност те не са ви родни братчета и сестричета, господин Бертрам. Та нали вие сте само хранениче в тяхното семейство.

— Толкова по-голяма е вината ми. Моят пастрок е правил жертви заради мен, а когато храната не им достигаше, неговите деца честно деляха залъка си с мен. Никога не съм чувствал, че идвам от сиропиталище. Това ме задължава.

— Само така! Може би иде съм в състояние да ви дам добър съвет. Ще видим!

Кочияшът спря пред малката къща на улица Зигесщрасе. Читателят вече я знае. Тя бе построена в стила на обикновена селска къщица и сред заобикалящите я внушителни вили много приличаше на малко дете, пръкнало се сред възрастни. На табелката до входната врата беше написано името на нейните обитатели — Грубе.

— Стигнахме целта си — каза князът и скочи от каретата на земята. Рихард не попита нищо повече. Мълчаливо последва своя благодетел, тъй като изпитваше към него сляпо доверие.

Отвори им старец с побеляла брада и приветливо лице. Заведе ги във всекидневната, където ги посрещна възрастна жена, излъчваща майчинска доброта.

— Добре дошли, господине! — каза тя на Рихард с подкупваща сърдечност. — Влезте, очакват ви с огромно нетърпение!

— Очакват ли ме? — учудено попита той.

Усмихната, жената отвори вратата към съседната стая. И ги посрещна силна светлина — горяха многобройните свещички на коледна елха, а близо до нея, около отрупана с подаръци маса, стояха малките братчета и сестричета на Рихард и Мари.

— Рихард, скъпи Рихард! — извика голямата сестра и го прегърна. После дойде ред на малките. Подскачаха около него и протягаха ръчичките си, за да го пипнат. Колко често беше разпитвал своя благодетел за тези малки същества, когато идваше да го посети в болницата! Князът винаги му даваше уклончиви отговори, утешаваше го, че по-късно ще ги види, и го успокояваше с обещанието, че ще се погрижи да са добре.

При тази неочаквана среща очите на Рихард се просълзиха. Той коленичи на земята, придърпа децата до гърдите си, запрегръща ги и заплака от радост. Помисли си за своя пастрок, помисли си… но не, сега нямаше време да се отдава на тъжни спомени, защото малчуганите му донесоха подаръци и той трябваше внимателно да гледа всеки един от тях и да изказва възхищението си.

— И кой ви даде всичко това? — попита ги той.

— Татко — каза едното.

— Мама — отвърна другото.

— Ами кои са те, къде са мама и татко? Малчуганите тържествено посочиха възрастните хора.

— Правилно ли разбирам? Те са… — …да, взехме децата да се грижим за тях — кимна старият човек. — Доволен ли сте, млади господине? Бъдете сигурен, че са попаднали в добри ръце. А кой съм аз…е, това ще ви обясня малко по-късно на спокойствие…

— Значи не е необходимо малките да отидат в сиропиталището? — прекъсна го Рихард.

— Какви ги говорите! Те живеят при нас от онзи фатален ден!

— Колко се радвам! И за всичко това трябва да благодаря само на вас…

При тези думи Рихард се обърна, ала благодетелят му беше изчезнал.

— Ха! — той направи няколко крачки към вратата. — Веднага трябва да отида при него!

— Чакайте, господин Бертрам! — обади се старецът. — Спокойно останете тук! Няма да го намерите. Тръгна си вече, защото не обича благодарствените излияния. А сега ме последвайте!

Грубе закрачи напред, за да осветява пътя. Минаха през едно преддверие и се изкачиха по стъпалата. Спряха пред врата с емайлирана табелка, на която смаяният младеж прочете:

— Рихард Бертрам! Това да не би да означава… — ще живеете тук в тези две мансардни стаи. Влезте!

Старецът отвори вратата и Рихард се озова в една уютна стая, до която се намираше спалнята. В първото помещение имаше писалище, а на етажерката до стената — книги. Младежът огледа всичко безмълвно. Усети, че в очите му напират сълзи.

— Ван Зом ли подреди стаята така?

— Да.

Рихард извърна глава и дълбоко си пое дъх. С усилие овладя обзелото го вълнение. Поиска да каже още нещо на пастрока на своите малки братчета и сестричета, ала беловласият човек беше изчезнал. Старецът добре знаеше, че в мигове на разтърсващи душевни преживявания трябва да останеш сам.

Малко по-късно се състоя обяснителен разговор с дружелюбните възрастни хора и когато най-сетне късно вечерта Рихард си легна да спи, бе изпълнен с такова щастливо чувство, каквото от дълги години не беше изпитвал. Имаше усещането за абсолютна сигурност и надеждна закрила, също като дете под покрива на бащината си къща, защото вече знаеше къде беше подслонен и кой се беше заел да полага родителски грижи за децата на неговия покоен пастрок. Рихард заспа спокойно и скоро потъна в хубави сънища, чиито радостни сцени го накараха да забрави страданията си от последните седмици.