Нещо свежо в Бландингс

I

Граф Емсуърт стоеше на прага на просторния ресторант в Клуба на заслужилия консерватор с унесена блага усмивка, отправена към близо двестате заслужили консерватори, които с енергично тракане на ножове и вилици се трудеха амбициозно да поддържат доволен дух в сито тяло. Имаше опасност да го вземат за модел, позиращ при ваенето на статуя на Любезността. Воднистосините му очи просвяткваха дружелюбно през предпазващите ги очила, слабохарактерните устни бяха извити в усмивката на човек, живеещ в мир със себе си и с околните, а слънчевите лъчи, самодоволно отразяващи се в плешивата глава, образуваха ореол над темето му.

Нямаше видими признаци някой да го е забелязал. Напоследък толкова рядко ощастливяваше Лондон с присъствието си, че в Клуба поголовно го бяха забравили, макар че от друга страна Заслужилият Консерватор, когато обядва, не губи време да отклонява погледа си извън чинията. За да ви обърнат внимание в ресторанта на Заслужилите консерватори между един и два и половина часа, е препоръчително да сте агнешки котлет, а не граф.

Имаше опасност милордът да прекара времето си в Лондон на прага на заслужило консервативния ресторант, тъй като му липсваше инициативността да преброди пътеката между масите и да си намери място за сядане, ако непресъхващата активност на главния сервитьор Адамс не го беше извадила от непреодолимото затруднение. Призванието на Адамс беше да пърха неуморно и да насочва, побутвайки, кандидат-обядващите към местата им.

Та думата ми е, че Адамс зърна лорд Емсуърт и се спусна към него с елегантния полет на лешояд.

— Маса, милорд? Насам, милорд.

Естествено, Адамс го помнеше. Адамс помнеше всичко и всички.

Лорд Емсуърт го последва сияещ и най-сетне пусна котва в дъното на залата. Адамс му подаде листа с менюто и се надвеси неумолимо над него като Провидение.

— Напоследък рядко се радваме на компанията на милорд в Клуба — словоохотливо започна той. Работата му беше да познава вкусовете и настроенията на петстотинте заслужили консерватори и да нагажда поведението си спрямо тях. На някои би подал менюто бързо, мълчаливо и делово като човек, разбиращ, че в живота има моменти, твърде сериозни за празни приказки. Други обаче обичаха да многословстват и на тях им плъзваше мотива с храната деликатно, за да не ги засегне.

Лорд Емсуърт разгледа менюто с кротко любопитство, остави го настрани и се впусна във философски размишления на любима тема.

— Прав си, Адамс, напоследък рядко се отбивам в Лондон. Лондон не ме блазни. Провинцията… полянките… горите… птичките…

Нещо в другия край на залата привлече вниманието му и гласът му замря. Разглежда нещото известно време с незлоблив интерес, след което отново се обърна към сервитьора.

— Та за какво говорех, Адамс?

— За птичките, милорд.

— Птичките ли? Откъде се взеха тези птички? Какви ги плещиш?

— Обяснявахте какво ви привлича в провинциалния живот, милорд. Вметнахте птичките в разсъжденията си.

— О, да, да, да. О, да, да. Да, естествено. Ходиш ли в провинцията, Адамс?

— Ходя на море, милорд, по време на годишния си отпуск.

Интересното нещо в другия край на залата повторно упражни магнетизма си. Милорд се вторачи в него всеотдайно и изключи от всички останали житейски сфери. С мъка се отскубна от транса си и изгледа с недоумение събеседника си.

— Какво каза, Адамс?

— Казах, че обикновено ходя на море, милорд.

— Тъй ли? Кога?

— По време на годишния си отпуск, милорд.

— По време на какво?

— На годишния си отпуск, милорд.

— Какво е станало с него?

Адамс никога не се усмихваше в работно време освен по професионални съображения, ако например преценеше, че някой от гостите се е опитал да пусне шега, но в дебрите на едрото му тяло бяха складирани неизмерими количества смях, споделян вечер с госпожа Адамс. На госпожа Адамс никога не й омръзваше да слуша за кукувщината на заслужилите консерватори. Адамс щастливо си отбеляза наум, че днес особено му е провървяло. За вечеря очакваше на гости група отбрани приятели, а тъй като беше суетен, предпочиташе да се изявява пред по многобройна публика от госпожа Адамс. Ако бяхте свидетели на поведението му единствено на професионалния подиум, никога не бихте допуснали, че в своя си кръг Адамс се радваше на репутацията на утвърден хуморист, дължаща се на съвършените му имитации на клубни членове. Имаше всички основания да съжалява, че напоследък възможностите да черпи материал от завеяния лорд Емсуърт бяха твърде ограничени. Голям късмет извади, че милордът се появи точно днес.

— Адамс, кой е господинът до прозореца? Онзи в кафявия костюм.

— Това е господин Симъндс, милорд. Стана наш член миналата година.

— Никога не съм виждал подобно лапане. Ти виждал ли си някой да се тъпче с такива големи залци, Адамс?

Адамс се въздържа от споделяне на мнение, но вътрешно се затресе от артистичен трепет. Хранещият се господин Симъндс бе една от коронните му имитации, въпреки че госпожа Адамс беше склонна да възразява срещу честите им изпълнения с довода, че не са подходящи за пред деца. Привилегията да наблюдава как лорд Емсуърт критикува господин Симъндс му даваше материал за двустранна студия върху характерите, което положително щеше да се превърне в гвоздея на вечерта.

— Този човек — продължи лорд Емсуърт — копае гроба си със зъби. Със зъби, Адамс. Ти големи залци ли лапаш, Адамс?

— Не, милорд.

— Правилно. Много разумно, Адамс. Много разумно. Много раз… За какво говорех, Адамс?

— За това, че не лапам големи залци, милорд.

— Браво. Никога не лапай големи залци, Адамс. Никога не нагъвай, Адамс. Имаш ли деца, Адамс?

— Две, милорд.

— Надявам се, че ще ги научиш да не се тъпчат. Това си казва думата по-късно в живота. На младини американците нагъват като невидели и си съсипват храносмилането. Моят американски приятел господин Питърс има големи неприятности с храносмилането.

Адамс понижи тон до поверително жужене.

— Ако милорд ме извини за фамилиарността… прочетох във вестниците…

— Писаха ли вече за храносмилането, на господин Питърс?

— За госпожица Питърс, милорд, и за Достопочтения Фредерик. Ще ми разрешите ли да поднеса поздравленията си?

— Ъ? А, да, годежът. Да, да, да. Да, естествено. Да, задоволително от всяка гледна точка. Крайно време беше да си седне на… такова… да му дойде умът в главата. Поставих въпроса ребром. Спрях му издръжката и го затворих вкъщи. Това го накара да се позамисли, магарето му с магаре мързеливо. Аз…

Лорд Емсуърт имаше своите моменти на просветление и един от тях непредвидено го споходи в момента. Осъзна, че не говори на себе си, както си беше въобразил, а поверява съкровени семейни тайни на главния сервитьор на клубния ресторант. Прехапа език и с леко снижена доза любезност се втренчи в менюто, за да си поръча бистър бульон. За секунда изпита негодувание спрямо Адамс, задето го бе подвел да се размногословства, но в следващия миг цялото му внимание бе запленено от чудната гледка, която представляваше господин Симъндс, унищожаващ парче сирене, та Адамс беше забравен.

Бистрият бульон набързо възкреси любезността на Негово благородие и когато Адамс в траекторията на полетите си отново се озова до масата му, графът пак беше готов за лек разговор.

— Значи си прочел новината за годежа, Адамс?

— Да, милорд, в „Дейли Мейл“. Имаше доста дълъг репортаж на тази тема. А в „Мирър“ бяха публикувани снимките на Достопочтения Фредерик и на младата дама. Госпожа Адамс си ги изряза и ги залепи в албума, защото знае, че милорд членува при нас. Ако ми позволи милорд, младата дама е извънредно красива.

— Дяволски привлекателна, Адамс, и още по-дяволски богата. Господин Питърс е милионер.

— И аз така прочетох във вестника, милорд.

— Проклятие, в Америка май всички са милионери. Бих искал да разбера как го правят. Надявам се господин Питърс да е честен човек, само дето храносмилането му за нищо не става. На младини е лапал, без да дъвче. Надявам се, че не лапаш храната, без да я дъвчеш, Адамс.

— Не, милорд. Много внимавам.

— Покойният господин Гладстоун дъвчеше всяка хапка по трийсет и три пъти, преди да я глътне. Дяволски добра рецепта, стига да не бързаш. Какво сирене ще ми препоръчаш, Адамс?

— Господата много хвалят горгонзолата.

— Добре, донеси ми от нея. Знаеш ли, Адамс, най уважавам у американците тяхната енергия. Господин Питърс ми разказа, че когато бил единайсетгодишен, печелел по двайсет долара седмично, като продавал джоджен на съдържателите на салуни, както наричат там кръчмарите. Само дето не мога да си спомня за какво им е бил този джоджен. Господин Питърс ми обясни и причината ми се стори напълно приемлива, но вече не я помня. Май беше за сос към агнешкото. Бях силно впечатлен, Адамс. Двайсет долара са четири лири. Дори аз не съм печелил четири лири седмично на единайсетгодишна възраст. Всъщност май никога не съм печелил четири лири седмично. Много ме впечатли тая история, Адамс. Всеки човек трябва да има потенциала да печели… Кажи ми, Адамс, изядох ли сиренето?

— Не още, милорд. Тъкмо щях да изпратя сервитьора да ви го донесе.

— Няма значение. Кажи му вместо това да донесе сметката. Сетих се, че имам среща. Не бива да закъснявам.

— Да взема ли вилицата, милорд?

— Каква вилица?

— Милорд неволно пъхна вилицата в джоба на сакото си.

Лорд Емсуърт пребърка посочения джоб и с маниера на несръчен фокусник, чийто номер, напук на опасенията му, е успял, извади посребрена вилица. Изгледа я с изненада и учудено се взря в Адамс.

— Адамс, започвам да ставам много разсеян. Забелязвал ли си и преди някакви признаци на разсеяност от моя страна?

— О, не, милорд.

— Странна работа. Нямам никакъв спомен да съм я слагал в джоба си… Адамс, трябва ми такси.

И се огледа наоколо, като явно очакваше да види някое до камината.

— Портиерът ще свирне за такси, милорд.

— Не се и съмнявам, Адамс, не се и съмнявам. Всичко хубаво, Адамс.

— И на вас, милорд.

И граф Емсуърт добродушно се затътри към вратата, като остави Адамс с чувството, че денят му не е минал напразно. Гледаше гърба на бавно движещата се фигура почти с умиление.

— Пълно куку! — осведоми Адамс безсмъртната си душа.

Носещият се в таксито по облените със слънце улици граф Емсуърт благодушно се усмихваше на гъмжащите милиони лондончани. Беше толкова всеобхватно щастлив, колкото може да бъде само изкуфял старец с отлично здраве и големи доходи. Простосмъртните хорица се тревожат за стачки, войни, боркини за женски избирателни права, спадаща раждаемост, растящ материализъм и тям подобни. Тревогите се превръщаха в специалитета на двайсетия век. Лорд Емсуърт обаче никога не се тревожеше. Майката Природа го бе обзавела с мозък, крайно благоприятно устроен за понасяне на житейските несгоди. Щом някоя неприятна мисъл проникнеше в главата му, тя се чувстваше толкова неуютно там, че бързаше мигновено да я напусне. Изключение правеха няколко фундаментални факта: че чековата книжка е в горното дясно чекмедже на писалището, че Достопочтеният Фреди Трипуд е кръгъл идиот, който се нуждае от непрекъснато озаптяване, и че когато има някакви съмнения по какъвто и да било въпрос, трябва да се обърне към секретаря си Рупърт Бакстър. Извън тези основни неща не можеше да запомни нищо за период, по-дълъг от броени минути.

През шейсетте години в Итън му викаха Гламчо.

Животът му може и да беше лишен от възвишените чувства, издигащи Човека до божествените висоти, но безспорно беше безмерно щастлив. Не бе изпитал радостната тръпка на постигнатата амбиция, но и не познаваше агонията на нараненото самолюбие поради неосъществена цел. Когато умреше, името му нямаше да остане вписано за вечни времена в летописите на Англия, но болката от този факт му бе спестена от нежеланието да фигурира във въпросните летописи. Беше постигнал почти пълното доволство, достъпно за човека в този век на тревоги и превратности. И ако искате да знаете, докато се търкаляше с таксито из Лондон, той си мислеше, че едно наистина очарователно момиче, при това не балеринка в някой вариететен театър в Уест Енд, а разполагащо с много пари и отлично възпитание, се беше съгласило в ненадеен пристъп на малоумие да се сгоди за Достопочтения Фреди и благодарение на този факт, животът му най-сетне се бе посипал от долу до горе с цветя и рози.

Таксито спря пред къща, развеселена от саксии с цветя по прозорците. Лорд Емсуърт плати на шофьора и застана на тротоара, вирнал глава към веселата къща, като се напъваше да си спомни защо, за Бога, бе накарал шофьора да го докара тук.

Няколко секунди нехарактерно напрегната мозъчна дейност го доведоха до верния отговор на загадката. Това бе градската къща на господин Питърс, а той се бе отзовал на поканата да разгледа колекцията от скарабеи на господина.

Точно така. Вече беше сигурен. Колекция от скарабеи.

А дали не беше от араби? Или арабии? Не, курабии!

Усмихна се. От скарабеи, разбира се. Никой не колекционира курабии. Докато натискаше звънеца, бегло се запита какво ли е това скарабеи. Но тъй като се интересуваше повърхностно от всички форми на колекционерство, той с удоволствие се бе възползвал от случая да разгледа тези предмети, каквито и да бяха те.

Май бяха тропически риби, съобрази накрая графът.

II

На този свят има хора, които не могат да почиват и са така устроени, че отдихът им представлява смяна на една дейност с друга.

Към тази, слава Богу, многобройна класа принадлежеше и господин Престън Питърс — бащата на Фредевата Алин. И на това качество или недостатък се дължеше почти маниакалната му привързаност към тези недотам привлекателни антики — египетските скарабеи.

Преди пет години нервна криза изпрати господин Питърс при нюйоркски специалист.

Специалистът бе натрупал забележително състояние от подобни заболявания и даваше неизменно един и същ съвет. Настоя господин Питърс да си намери хоби.

— Какво хоби? — раздразнено попита господин Питърс. Храносмилането бе започнало отскоро да го мъчи и нравът му не се отличаваше с човеколюбие.

Самата дума хоби му се струваше празна и нелепа. Неговото хоби бе да избягва всякакви хобита и да се отдава страстно на бизнеса си. Което, изтъкна специалистът, било именно причината, поради която милионерът току-що беше подписал чек за сто долара, колкото струваше съветът. Това впечатли господин Питърс. Мразеше да подписва чекове и ако единственият начин да избегне тази дейност бе намирането на хоби, той щеше тутакси да си го намери.

— Какво да е хоби — поясни специалистът. — Стига да предизвиква у вас интерес, нямащ нищо общо с бизнеса ви.

Господин Питърс не можа да се сети какво би могло да го заинтересува извън бизнеса. Дори храната започна да губи за него неизменното си обаяние.

— Моето хоби например — отбеляза специалистът — е колекционирането на скарабеи. Защо не започнете и вие?

— Защото — отвърна господин Питърс — не бих разпознал скарабея дори ако ми го наврете под носа върху златен поднос с бродирана салфетка. Какво, по дяволите, е скарабей?

— Скарабеите — загря специалистът по темата — са египетски йероглифи.

— А какво значи — заинтересува се господин Питърс — египетски йероглиф?

Специалистът се заколеба дали не е препоръчително да посъветва господин Питърс да колекционира пощенски марки.

— Скарабей — обясни той — произлиза от латинската дума scarabeus и буквално означава бръмбар.

— Категорично отказвам да колекционирам бръмбари — отсече господин Питърс. — Ненавиждам ги. Присвива ме стомахът от тях.

— Скарабеите са египетски символи във формата на бръмбари — побърза да го утеши специалистът. — Най-простата форма на скарабея е пръстеновидната. Египтяните са ги използвали за печати. Употребявали са ги и като мъниста или украшения. На някои има надписи, отнасящи се до определени места, като например „Могъществото на Мемфис е вечно“.

Раздразнението на господин Питърс внезапно се преобразува в напрегнат интерес.

— Имате ли такъв?

— Какъв?

— Скарабей, възхваляващ Мемфис. Това е родният ми град.

— Струва ми се, че в случая става дума за друг Мемфис.

— Единственият Мемфис е в щата Тенеси — патриотично отсече господин Питърс.

Обстоятелството, че специалистът беше специалист по нерви и ги лекуваше, а не се лекуваше от тях, се дължеше на принципното му становище да не спори с платежоспособни пациенти.

— Не бихте ли желали да хвърлите един поглед на колекцията ми? В съседната стая е.

Ето как се отприщи верноподаничеството на господин Питърс към скарабеите. В началото ги колекционираше без особена обич, отчасти защото трябваше да избира между колекционерството и страданието, но най-вече благодарение на забележката, която специалистът направи, докато го изпращаше.

— Колко време ще ми отнеме създаването на подобна колекция? — попита той, след като разгледа най-безинтересната сбирка от предмети, които някога беше виждал, и вече се канеше да си тръгва.

Специалистът много се гордееше с колекцията си.

— Колко време? За колекция като моята? Много години, господин Питърс. Много, много години.

— Залагам сто долара, че ще я направя за шест месеца.

И от този момент нататък господин Питърс се хвърли в колекционирането на скарабей със същата бясна енергия, с която беше спечелил толкова много хубави долари и толкова много лошо храносмилане. Гонеше скарабеите като котката плъхове. Изкупуваше ги с килограми от всички краища на света, докато най-сетне една година по-късно разполагаше с колекция, която количествено можеше да се нарече рекордна.

Това отбеляза края на първия етап от скарабейния период от живота му, тъй да се каже. Колекционирането му беше станало навик, но още не се бе превърнало в страст. Хрумна му, че е дошло време да поокастри излишествата от колекцията. Извика експерт и му нареди да я прегледа и да оплеви това, което наричаше „мъртъв товар“. Експертът извърши съвестно работата си. Когато приключи, колекцията беше сведена до десетина бройки.

— Другите — обясни той — нямат абсолютно никаква стойност. Ако възнамерявате да създадете колекция, стойностна в очите на археолозите, бих ви посъветвал да ги изхвърлите. Останалите десетина са добри.

— Как така „добри“? Защо част от тия боклуци са ценни, а други не са? Всички ми изглеждат еднакви.

И тогава експертът близо два часа обяснява на господин Питърс за Новото царство, Средното царство, Озирис, Амон, Мут, Бубастис, династиите, Хеопс, кралете на Хиксос, цилиндрите, длетата, Аменофис III, царица Тая, принцеса Гилухипа от Митани, езерото Зарух, Наукратис и Книгата на мъртвите. Направи го с наслада. Обичаше да чете лекции.

Когато свърши, господин Питърс му благодари и отиде в банята да разтрие слепоочието си с одеколон.

Този разговор превърна Престън Питърс от надменен купувач на случайни скарабеи в скарабеен маниак. Няма значение какво колекционира човек. Надарила ли го е Природата с колекционерски мозък, той неизбежно става фанатик. Би станал същият ентусиаст на пеперуди или старинен порцелан, ако специалистът бе насочил вниманието му към тях, но се случи така, че започна да събира скарабеи и те с всяка година го обсебваха все по-цялостно. Постепенно ги заобича с любов, неотстъпваща на любовта към жените и позната единствено на колекционера. Стана експерт по тези странни реликви от една мъртва цивилизация. Известно време скарабеите и бизнесът му се състезаваха рамо до рамо. Но когато се оттегли от бизнеса, беше свободен да ги превърне в основна страст на живота си. Трепереше над всеки скарабеи като скъперник над злато.

Колекционирането във формата, под която го практикуваше господин Питърс, не отстъпва на алкохолизма. Започва като развлечение и свършва като болест.

Когато прислужницата съобщи за появата на лорд Емсуърт, той се наслаждаваше на колекцията си.

Между двамата мъже, толкова противоположни в почти всяко отношение, бе възникнала особен вид търпимост, която трудно можеше да се нарече с гордото име приятелство. Всеки гледаше на другия с несекващото изумление, което ни спохожда при среща с хора, чиито възгледи и начин на живот коренно противоречат на нашите. Властната сила и клокочещата енергия на американеца хипнотизираха лорд Емсуърт. По свой си завеян начин лорд Емсуърт се любуваше на властната сила и клокочещата енергия. Те го интригуваха. Радваше се, че са чужди на самия него, но нямаше нищо против тях точно както човек не желае да бъде синя крава, но не възразява да срещне такава. Що се отнасяше до господин Питърс, нищо дори смътно наподобяващо графа не бе пресичало дългия му и разнообразен живот. Беше обикалял градове и срещал хора всякакви, но лорд Емсуърт бе новост за него. Всъщност всеки от тях бе за другия една безплатна клоунада. И ако нещо можеше да циментира съюза им, това бе фактът, че и двамата бяха колекционери.

Разбира се, както във всичко останало, те се различаваха радикално и в това отношение. Вече пояснихме, че колекционирането на господин Питърс беше кръвнишко и напрегнато. Лорд Емсуъртовото се отличаваше с благото слабоумие, което красеше всяка област от живота му. В музея на замъка Бландингс можете да откриете всякакви ценни и пет пари неструващи антики. Нямаше централна тема за събирането им и музеят наподобяваше на любителски вехтошарски магазин. Редом с Гутенберговата библия, за която запалени колекционери биха наддавали стръвно, можете да видите куршум от бойното поле на Ватерлоо — един от десетте хиляди, произведени от бирмингамска фирма за масовия турист. И двата експоната криеха еднаква привлекателност за притежателя си.

— Драги господин Питърс — изрече сияещият лорд Емсуърт, щом влезе в стаята. — Дано да съм точен. Обядвах в клуба си.

— Бих ви поканил на обяд — отвърна господин Питърс, — но знаете състоянието ми. Обещах на лекаря да направя честно усилие и да опитам от ядките и треволяците, които ми предписа. Успявам единствено когато съм само с Алин. Да седя на масата и да гледам как друг поглъща истинска храна, ще бъде прекалено тежко изпитание.

Лорд Емсуърт съчувствено промърмори нещо. Хорските хранителни смущения истински го трогваха. Самият той беше потомствен чревоугодник и затова можеше да си представи страданията на господин Питърс.

— Лоша работа — каза.

Господин Питърс насочи разговора в друга посока.

— А ето ги и моите скарабей — обяви той.

Лорд Емсуърт намести очилата си, а благата усмивка отстъпи място на съсредоточена напрегнатост. Всеки филмов режисьор би го разпознал — графът „регистрираше“ интерес, за който още от първия момент му беше ясно, че ще трябва да прояви максималната си артистичност.

Можем колкото щем да хулим английската аристокрация, можем да се кичим с червени вратовръзки и да крещим по социалистически сбирки, но не можем да отречем, че при определен род кризи синята кръв си казва думата. Повече от всеки друг чистокръвният английски благородник може да бъде отегчаван до степен, отвъд която дебне единствено смъртта, без да се издаде по някакъв начин. От невръстни години той свиква да вирее из английски провинциални имения, където въпреки безграничното си отвращение към конете всяка сутрин е принуден да придружава домакина в обиколката на конюшните и да се прави, че му харесва. Това спартанско възпитание си казва думата в зрелите години на живота.

Беше приятно да се види с каква решителна, макар и болнава вежливост лорд Емсуърт пое мъчителната роля на човек, който слуша маниак в дадена област да обсъжда любимата си тема. Умът му се рееше другаде, но от самото начало на процедурата ловко взе да пуска в обръщение едно многозначително „А!“, което, издавано на равни промеждутъци и с меняща се модулация, явно бе всичко, което господин Питърс очакваше от него.

Господин Питърс, у когото живееше душата на артист, се зае със задачата си с по-голяма жар от обикновено. Беше едновременно изчерпателен и изтощителен. Потокът на словото му шуртеше бърз и пълноводен. Говореше за Новото царство, Средното царство, Озирис и Амон. Лееше красноречие за Мут, Бубастис, Хеопс, царете на Хиксос, длетата и Аминофис III, а от време на време ставаше почти лиричен, когато засягаше темите за царица Тая, принцеса Галухипа от Митани, езерото Зарух и Книгата на мъртвите.

Времето беше спряло…

— Погледнете това, лорд Емсуърт.

Подобно на човек, унесен в любовни мечти или бизнес-проекти, който се блъсва в стълб и се връща към света с усещането за остра болка, лорд Емсуърт подрипна, премигна и дойде в съзнание. Мислите му бяха много далече или по-точно на стотина километра от Лондон при великолепните оранжерии и сенчестите градински алеи на замъка Бландингс. Върна се в столицата, за да открие, че домакинът му със смесица от гордост и почтителност протяга към него дребен, възмърляв и прегрозен предмет.

Пое го и го погледна. Очевидно това се очакваше от него. Дотук добре.

— А! — рече той.

Благословено възклицание. Повтори го, доволен, че се произнася тъй лесно.

— Хеопс от Четвърта династия — с пламенна многозначителност произнесе господин Питърс.

— А?

— Хеопс! От Четвърта династия!

Лорд Емсуърт започна да се чувства като подгонен елен. Не можеше да а-ка до безкрайност и все пак какво друго можеше да каже по адрес на тази гнусна вкаменена хлебарка?

— Боже мой! Хеопс?!

— От Четвърта династия!

— Не може да бъде! Четвърта?!

— Какво ще кажете, а?

В интерес на истината, лорд Емсуърт не хареса бръмбара и тъкмо се чудеше как да завоалира мнението си с дипломатични фрази, когато провидението, което неуморно бди над добрите хора, го спаси, като изпрати някой да почука на вратата.

В отговор на раздразнения крясък на господин Питърс влезе прислужницата.

— Извинете, сър. Господин Трипуд желае да говори с вас по телефона.

Господин Питърс се обърна към госта си.

— Извинете ме за момент.

— Разбира се — възкликна радостно лорд Емсуърт. — Разбира се, разбира се, разбира се. На всяка цена.

Вратата се затвори зад господин Питърс и лорд Емсуърт остана сам.

Няколко секунди стоя на мястото, където бе изоставен от домакина — фигура, почти недаваща признаци на живот. Но господин Питърс не се върна скоро. Бумтенето на гласа му приглушено долиташе от отдалечена част на къщата. Лорд Емсуърт отиде до прозореца и погледна навън.

Слънцето продължаваше да залива тихата улица. На отсрещния тротоар имаше дървета. Лорд Емсуърт обичаше дърветата и се загледа одобрително в тях: След това иззад ъгъла се появи цветар, бутащ пред себе си количка с цветя.

Цветя! Мислите на лорд Емсуърт се понесоха към Бландингс като гълъб, литнал към дома. Цветя! Беше ли дал на главния градинар достатъчно напътствия какво да нрави с хортензиите? И ако не, можеше ли да разчита на него да направи каквото трябва, като се отчетеше равнището на интелигентността му?

Лорд Емсуърт потъна в тревожни мисли за главния си градинар.

Усети в ръката си малък странен предмет и го подложи на моментно проучване. Не му говореше нищо.

Пусна го в джоба си и се върна към своите размишления.

III

Приблизително по времето, когато граф Емсуърт пътуваше с таксито за срещата си с господин Питърс, на ъглова маса в ресторант „Симпсън“ на улица Странд седнаха двама души: дребно хубаво момиче с добродушен вид на около двайсет години и млад здравеняк с тънки мустачки, червеникавокафява коса с прическа а ла таралеж и израз, съчетаващ преданост и решимост. Момичето беше Алин Питърс, а младежът се казваше Джордж Емерсън, по думите на Фреди работещ като полицай или нещо подобно в Хонконг. Ние обаче ще бъдем по-точни и ще поясним, че Джордж беше вторият човек в полицията на тази забравена от географията точка. Беше се върнал в родината да прекара тук годишната си отпуска. Имаше волево лице с упорита и неотстъпчива брадичка.

В Лондон ресторанти дал Бог — в едни се чувстваш като в Париж, в други съжаляваш, че не си там. Има заведения на Пикадили, чудати душегубки в Сохо и странни фабрикухни на улица Оксфорд и Тотнъм Корт Роуд. Има ресторанти, специализирали се в птомаинови храни и други, предлагащи злокобни зарзаватени смески. Но ресторант „Симпсън“ е единствен по рода си.

Той е просто неповторим. В него британецът, ако пожелае, може да се натъпче до оглупяване с храна срещу скромната сума от половин долар. Богът на Угоеното изобилие го е взел под свое покровителство. Провинциални духовници, дошли в Лондон за годишния свещенически конгрес, го посещават и си позволяват плътен обяд, който им държи влага до следващия годишен конгрес. Бащи и чичовци със синове и племенници, провесени на врата им, бързат към „Симпсън“ с безмълвни благословии на уста, отправени към гениалния основател на заведението, защото само там младите лами могат да се натъпчат до насита на прилична цена. Войнствени поборнички за женски избирателни права идват тук да компенсират поредната гладна стачка.

Приятно, успокояващо, сърдечно място. Кротък храм на чревоугодието. Никакви напористи оркестри не насилват хранещия се да дъвче говеждото в такт с рагтайма. Никакви дълги пътеки между масите не отвличат вниманието към потока новопристигащи. Човек остава насаме с храната си, а жреците в дългополи бели роби бутат пред себе си димящи колички, винаги готови със свежи попълнения.

В залата седят богомолците — някои на големи, други на малки маси, а в очите им се чете решимият съсредоточен израз, който е изключителен патент на британския обядващ, на човекоядците риби на експрезидента Рузвелт и на тиловия плъх от американската армия.

Разговорите в ресторанта нямат почва за цъфтеж. От всички присъстващи само двама показваха някакво предразположение към бъбривост и това бяха Алин и кавалерът й.

— Момичето, за което трябва да се ожениш — казваше Алин, — е Джоун Валънтайн.

— Момичето, за което ще се оженя — отвърна Джордж Емерсън, — е Алин Питърс.

Вместо отговор Алин вдигна от мястото до себе си вестник, отвори го на една от последните страници и му го подаде през масата.

Джордж Емерсън презрително му хвърли един поглед. На страницата имаше две снимки. Едната на Алин, а другата на тромав младеж с характерното изражение на тъпа изцъкленост, което Млада Англия неизменно надява пред окото на камерата.

Текстът под първата снимка гласеше: „Госпожица Алин Питърс, която ще се омъжи за Достопочтения Фредерик Трипуд през юни.“ Под другата: „Достопочтеният Фредерик Трипуд, който ще се ожени за госпожица Алин Питърс през юни.“ Над снимките имаше надпис: „Предстояща международна сватба. Синът на граф Емсуърт ще се жени за американска наследница.“ В единия ъгъл на страницата охранено амурче, омотано в американския флаг, се целеше със стрела в господина, а второ амурче, нагиздено с британския флаг, пускаше стрела към дамата.

Заместник-редакторът беше свършил добре работата си. Не търсеше двусмислици и не оригиналничеше. Целта му беше читателят да схване, че госпожица Алин Питърс от Америка ще се венчае за Достопочтения Фредерик Трипуд, син на граф Емсуърт, и точно това беше впечатлението, с което оставяше средния читател.

Ала Джордж Емерсън не беше среден читател. Трудът на заместник-редактора не го впечатли.

— Не можеш да вярваш на всичко, което пишат по вестниците — заяви той. — Какво правят тия преяли деца в бански костюми?

— Това са купидони, Джордж, които се целят в нас с малките си лъкчета — мила и оригинална идея.

— Откъде-накъде?

— Купидон е богът на любовта. Виждам, че не си посещавал вечерното училище.

— Че какво общо има с това богът на любовта?

Алин спокойно преглътна един пържен картоф.

— Само гледаш да ме ядосаш — рече тя. — Не бива. Прекрасно знаеш фаталните последици от ядосването по време на хранене. Яденето в лошо настроение съсипа храносмилането на татко. Джордж, един прекрасен сервитьор бута количката си насам. Кажи му да ми отреже още агнешко.

Джордж навъсено се огледа.

— Защо в Лондон хората толкова си приличат? — попита той. — Казваха ми, че всички китайци ще ми се струват еднакви, обаче в Хонконг няма китаец, когото да не разпозная с лекота. А тези нещастници… — Очите му обиколиха залата и се върнаха на пълничкия младеж, седнал на съседната маса и станал основна причина за гореизложената тирада поради факта, че му заприлича на Достопочтения Фреди Трипуд. Изгледа зверски невинния младеж, който доволно хрупаше рибен пай. — Виждаш ли онзи в сивия костюм? — продължи мисълта си. — Погледни само залоеното му лице. Забележи стъклените очички. Ако халоса твоя Фреди по главата и се появи в църквата вместо него, можеш ли да ми дадеш честната си дума, че ще разбереш подмяната? Няма ли да му кажеш само: „Ах, Фреди, колко естествен изглеждаш!“ и без никакво подозрение да минеш под венчило?

— Изобщо не прилича на Фреди. И не е редно да наричаш годеника ми Фреди. Ти дори не го познаваш.

— Познавам го. Нещо повече, той настойчиво ме помоли да го наричам Фреди. „По дяволите, старче, стига ми вика Трипуд. За приятелите съм Фреди.“ Това бяха буквалните му думи.

— Измисляш си, Джордж.

— Нищо подобно. Снощи се запознахме в Националния спортен клуб. Порки Джоунс игра двайсет рунда с Еди Флин. Предложих залог три към едно за Еди. Фреди, който седеше до мен, даде пет към едно за Порки. И ако ти трябва поредно доказателство за песоглавието на твоя възлюбен, отбележи следния факт. И кьоравият щеше да види, че Еди ще победи. След мача Трипуд се заприказва с мен и заяви, че за истинските си приятели е Фреди. Доколкото разбрах, аз съм му истински приятел, защото ще трябва да почакам за парите, които спечелих от залагането. Истината била, обясни ми той, че родителят му спрял келявата издръжка.

— Просто се опитваш да ме настроиш против него и смятам, че постъпваш некрасиво, Джордж.

— Как така те настройвам против него? Няма такова нещо. Просто ти изтъквам очеизбодващите истини. Прекрасно знаеш, че не го обичаш, няма да се венчаеш с него и ще се омъжиш за мен.

— Откъде знаеш, че не обичам моя Фреди?

— Ако ме погледнеш право в очите и заявиш, че го обичаш, ще зарежа тая работа, ще се издокарам като шафер и ще нося шлейфа ти в църквата. Хайде!

— Докато дрънкаш, сервитьорът ще си отиде — намуси се Алин.

Джордж махна на доброжелателния жрец, който обърна количката си към тях. Алин започна да направлява дисекцията на агнешката плешка с думи и жестове.

— Забавлявай се — хладно отсече Джордж.

— Разбира се, че се забавлявам, Джордж, истински се забавлявам. Какво прекрасно месо има в Англия.

— Бих желал да си малко по-възвишена. Не ми се обсъждат хранителни продукти.

— На мое място, Джордж, нямаше да говориш за нищо друго. Взетите мерки са крайно полезни за клетия ми татко, но понякога горчиво съжалявам, че започна тази реформа в храненето си. Не знаеш какво значи за едно младо и здраво момиче да дъвче само ядки и треви.

— И защо трябва да го правиш? — избухна Емерсън. — Откровено казано, Алин, отношението ти към баща ти е крайно нелепо. Естествено, не искам да кажа нищо лошо за него, но…

— Продължавай, Джордж. Какви са тези колебания? Можеш да кажеш всичко, каквото пожелаеш.

— Добре тогава, ще бъда прям. Много добре знаеш, че допускаш баща ти да те води за носа. Не твърдя, че грешката е твоя, негова или изобщо нечия. Само излагам факта. Предполагам, че е въпрос на темперамент. Ти си податлива, той е агресивен и се възползва от това. Вземи например тази история с храненето. Храносмилането на баща ти не е в ред и в резултат на това той трябва да живее на ядки, банани и тям подобни гадости. Защо допускаш да те принуждава да правиш същото?

— Не е въпрос на принуждение. Правя го доброволно, за да го насърча и да му покажа, че е възможно. Ако аз отстъпя, той веднага ще загуби решимостта си и ще се натъпче с гъши дроб и омари. А след това кой ще гледа агонията му? Пак аз. Цяло нещастие е, Джордж, че татко съчетава апетита на подрастващ с храносмилането на Рокфелер. Поотделно всяко от двете е поносимо, но комбинацията е ужасна.

Джордж, поукротен, но твърд, продължи атаката.

— Добре, щом си решила доброволно да гладуваш до смърт, нямам какво повече да кажа.

— Но все пак ще го кажеш, нали, Джордж?

— Стигнахме до брака ти с непрокопсаника Фреди. Баща ти те е насилил да се съгласиш. Лесно е да се твърди, че сме свободни хора и бащите вече не се налагат на дъщерите си. Лошото е, че на твоя са забравили да му го съобщят и той си го практикува. Оставяш го да прави с теб каквото си иска. И няма да прекратиш тази глупост с Фреди, защото не можеш да събереш смелост, но аз ще ти помогна. Когато в петък отидеш в Бландингс, аз също ще бъда там.

— В Бландингс?

— Снощи Фреди ме покани. Вместо лихвата върху парите, които ми дължи, и аз приех.

— Но, Джордж, не си ли чел книги по етикеция и статии по вестниците за поведението на безупречния джентълмен? Не са ли ти казали, че не можеш да се възползваш от гостоприемството на домакина, за да му задигнеш годеницата?

— Ти само ме гледай!

В очите на Алин се появи мечтателно изражение.

— Интересно как се чувства една графиня.

— Никога няма да разбереш — изгледа я съжалително Джордж. — Клето мое момиче — продължи той, — да не би да си се впуснала в тази авантюра, защото вярваш, че детето-идиотче Фреди един ден ще стане граф? Метнали са те. Фреди не е наследникът. Големият му брат, лорд Бошъм, е здрав като бик и има трима читави синове. Шансовете на Фреди да докопа титлата са колкото и моите.

— Джордж, образованието ти е силно занемарено. Не знаеш ли, че наследникът на титлата неизменно тръгва на пътешествие с яхта, придружен от цялото си домочадие, и всички дружно падат зад борда и се издавят? Пише го във всеки английски роман.

— Слушай, Алин, нека си изясним въпроса докрай. Влюбен съм в теб от деня, в който те видях на кораба. Направих ти две предложения още там и едно във влака за Лондон. Оттогава минаха осем месеца и аз упорито през равни интервали ти правя предложения. Но те изпускам за няколко седмици от очи, докато отскачам до Шотландия да видя семейството си, и когато се връщам, що да видя? Заварвам те сгодена за клетника Фреди.

— Нрави ми се рицарското ти поведение спрямо Фреди. Повечето мъже в твоето положение биха злословили по негов адрес.

— Виж, нямам нищо против нещастника. Вярно, че за нищо не става и в лицето е като печена тиква, но иначе всичко му е наред. След време ще ми целуваш ръце, задето съм те отървал от него. Ще бъдеш прекрасна съпруга на работлив и енергичен мъж!

— И какво работи Фреди толкова енергично?

— Говоря не за Фреди, а за себе си. Ще се прибирам уморен вкъщи след изпълнен със служебни неприятности ден. Ще бъда капнал и обезсърчен. И тогава ще се появиш ти с хладните си бели ръце и ще ги положиш на челото ми…

Алин поклати глава.

— Не се хаби, Джордж. Най-добре е да го разбереш веднъж и завинаги. Много съм привързана към теб, но не си подхождаме.

— Защо?

— Ти си прекалено непредсказуем. Все едно да съм женена за бомба. Искаш всичко да става по твоему. Може би се дължи на факта, че непрекъснато се разпореждаш със съдбите на нещастните хорица в Хонконг. А Фреди блажено ще проспи живота си и ние ще бъдем най-щастливата двойка на света. Аз съм прекалено кротка и спокойна, за да те направя щастлив. Трябва ти жена, която да ти се опъва и да създава напрежение в ежедневието ти. Като Джоун Валънтайн.

— За втори път вмъкваш в разговора тази Джоун Валънтайн. Коя е тя?

— Моя съученичка. Аз се изучих в Англия, ако не знаеш, защото мама искаше да съм в тон или нещо подобно. Бяхме много близки приятелки. По-точно, аз я обожавах и бях готова на всичко за нея, а тя нямаше нищо против. След това се върнах в Америка и изгубихме връзка. Вчера случайно я срещнах на улицата и установих, че си е все същата. Преживяла е трудни времена. Баща й беше доста богат, но внезапно взел, че умрял и тя разбрала, че не й е оставил пукнат грош. През цялото време харчел целия си доход. Дори нямал застраховка живот. Тя дошла в Лондон и доколкото разбрах от краткия ни разговор, оттогава е работила къде ли не. Не е ли ужасно, Джордж?

— Ужасяващо — вяло откликна Емерсън. Госпожица Валънтайн изобщо не го интересуваше.

— Толкова е жизнена и храбра. Би ти се опъвала.

— Благодаря! Схващането ми за брака не е като за несекваща битка. Представата ми за съпруга е нещо уютно, съчувстващо и утешаващо. Точно затова те обичам. Ще бъдем най-щастливата…

Алин се засмя.

— Милият стар Джордж! Хайде, време е да платиш сметката и да ми извикаш такси. Вкъщи ме чака страшно много работа. Ако Фреди е в града, ще дойде да ме види. Попита ли кой е този Фреди, Джордж? Фреди е годеникът ми. Мъжът, за когото ще се омъжа.

Емерсън примирено поклати глава.

— Учудваш ме с това твое вкопчване във Фреди. Но няма значение. Ще дойда в замъка Бландингс в петък и ще видим. Все пак не забравяй простия факт, че ние с теб ще се оженим и нищо на света не може да ни попречи.

IV

Причината, поради която ние, писателите с високи чела и скъпо образование, зарязваме романите и се впускаме в писането на киносценарии е, че последните са безкрайно по-прости и приятни.

Например, ако това повествование беше филмова драма, в момента операторът щеше да пусне на екрана надпис:

и за кратък миг публиката щеше да зърне интериор, в който дребен сърдит човечец с остро лице и опулени очи ще регистрира с лицевите си мускули най-напред Откритие, а после Изумление. Цялата работа ще отнеме има-няма секунда.

Ала печатното слово изисква повече пот на чело.

Алин се оказа човекът, който трябваше да понесе бащините изблици на душевна агония, когато малко след като гостът му изчезна, той установи, че перлата на колекцията му от скарабей е сторила същото. Както винаги пострада невинният наблюдател.

— Проклет дърт крадец! — изръмжа господин Питърс.

— Татко!

— Стига си повтаряла само татко, та татко! Бих предпочел старият пират да отмъкне цялата къща вместо този скарабей. Вижда се, че си знае работата! Задигнал е най-доброто. Смятах, че мога да се доверя на бащата на мъжа, който ще се жени за дъщеря ми, и да го оставя за секунда сам с колекцията си. Тези колекционери са лишени от всякакъв морал. По-скоро бих се доверил на Джеси Джеймс, капитан Кид и Ал Капоне взети заедно, отколкото на колекционер. Моят Хеопс от Четвърта династия!

— Но, татко, не можеш ли да му пишеш и да си го поискаш? Той е такова мило старче. Сигурна съм, че не е искал да ти открадне скарабея.

Изтерзаната душа на господин Питърс изпусна пара под формата на страстно изсумтяване.

— Не бил искал! А какво според теб е искал? Да го прибере и да ми го пази да не го загубя? Не бил искал! Обзалагам се, че е виден столичен клептоман. Обзалагам се, че когато приятелите му чуят да се произнася името му, бързат да заключат лъжиците си и спешно викат полицейски отряд, който да се погрижи да не отнесе и входната врата. Разбира се, че е искал да го открадне. В провинцията има собствен музей: Моят Хеопс ще го разкраси. Ще дам пет хиляди долара само да си го върна. Ако намеря в провинцията крадец с висок дух, който да влезе в замъка, да вземе скарабея и да ми го върне, веднага ще му дам пет хиляди долара, а ако мимоходом цапардоса стария пират по главата, ще му платя допълнително.

— Но, татко, защо просто не отидеш при него и не му кажеш, че е твой и си го искаш обратно?

— И с това да го предизвикам да развали годежа? В никакъв случай! Не можеш да търчиш наоколо, да обвиняваш човека в кражба и да очакваш той да продължи да жени сина си за дъщеря ти, нали? Дори най-лекият намек ще го накара да разиграе Гордия Английски Аристократ, като сложи край на годежа. Не мога да го пипна с пръст.

— Не помислих за това.

— Ти въобще не мислиш, това ти е лошото — сряза я господин Питърс.

Сега разбирате защо предпочитаме киносценариите. За един изискан и чувствителен млад писател е болезнено да описва подобни сцени между баща и дете. Но какво да се прави? Годините на лошо храносмилане бяха направили характера на господин Питърс непоносим дори когато биваше в добро настроение, а при подобни кризи направо не ставаше за нищо. Както винаги изля гнева си върху Алин, тъй като тя имаше кротък и благ характер и роднинска връзка с него, което я правеше идеален гръмоотвод за изблиците на мрачните му настроения. Докато беше жива жена му, крещеше на нея. След смъртта й Алин зае овакантеното място.

Алин не заплака, защото не беше сълзлива, но въпреки уравновесеността и добросърдечието си се почувства наскърбена. Обичаше всичко да върви гладко и леко и подобни сцени с баща й винаги я потискаха. Възползва се от една пауза в тирадата и се измъкна от стаята.

Веселостта й бе получила удар под кръста. Имаше нужда от съчувствие. Търсеше утеха. За миг се замисли за Джордж Емерсън като утешител, но веднага в ума й възникнаха сериозни възражения. Алин беше свикнала да занася Джордж, но в дъното на душата си малко се боеше от него и интуицията й подсказа, че ще я утешава прекалено вулканично и суперменски, което не подхожда на момиче, сгодено да се жени през юни за друг. Джордж щеше да се юрне да я разтушава с действия, а не с кротки думи. Чувстваше, че представата на Джордж за изцеление на рана е да я набута в някое такси и да я закара в най-близкото гражданско.

Не, нямаше да се обърне към Джордж, но в такъв случай към кого?

Пред очите й изплува ликът на Джоун Валънтайн, която бе срещнала вчера — силна, весела, самоуверена и напук на всичките си трудности наперена и сърцата. Да, щеше да отиде при Джоун.

Сложи си шапката и тихо се измъкна от къщата.

Колкото и да беше странно, половин час преди нея и Р. Джоунс бе тръгнал на посещение при същия обект.

V

Приятно е след сцени на насилие и взаимни обвинения да се пренесем на място, изпълнено с мир и добра воля. С облекчение откривам, че орловият полет на разказа ни отнася далеч от господин Питърс и гневните му изблици към уютната пушалня на замъка Бландингс.

Почти в същия миг, когато Алин Питърс тръгна да посети приятелката си госпожица Валънтайн, в пушалнята се бяха разположили трима мъже.

Тройката бе погълната от различни занимания. Изтегнат в шезлонга най-близо до вратата Достопочтеният Фредерик Трипуд (Фреди) четеше книга. До него седеше млад мъж, чиито очи, проблясващи зад стъклата на очила без рамки, бяха съсредоточени върху няколко реда карти, подредени с фигурите нагоре. (Рупърт Бакстър, незаменимият секретар на лорд Емсуърт, нямаше пороци, но понякога разтоварваше преуморения си мозък с някой и друг пасианс.) Отвъд Бакстър с пура в уста и коктейл до лакътя отдъхваше лорд Емсуърт. След сцената, на която станахме свидетели преди малко, човек започва да се чувства добре само като погледне подобна картинка.

Книгата, която четеше Достопочтеният Фреди, беше джобен формат. Корицата й бе ярко оцветена в червено, черно и жълто и показваше напрегнати моменти от живота на мъж с черна брада, мъж с жълта брада, мъж без брада и млада жена, която на пръв поглед изглеждаше само очи и коси. Мъжът с черната брада, с оглед постигането на някаква своя цел, бе вързал младата жена към сложна машинария, състоящи се предимно от колела и скрипци. Мъжът с жълтата брада беше в процес на бутане или дърпане на лост. Мъжът без брада, проточил шия през отворен на пода капак към подземие, насочваше непропорционално голям пищов към гореописаната компания.

Под картинката бяха изписани думите „Горе ръцете, негодяи с негодяи!“ Над нея, с къдрав шрифт бе напечатано „Гридли Куейл. Приключението на тайната шесторка. От Феликс Клоувли“.

Достопочтеният Фреди не просто четеше, а направо поглъщаше приключението на тайната шесторка. Лицето му бе поморавяло от напрежение, косата му беше разчорлена, а очите — оцъклени. Беше изцяло обсебен от четивото.

Живеем в епоха, когато всеки от нас, ако потърси добросъвестно, ще намери литературата, отговаряща на умствените му възможности. Солидни и сериозни мъже в Итън и на други места се бяха опитвали да заинтригуват Фреди Трипуд с гръцкия, латинския и английския език, но овчата упоритост, с която той отклоняваше всеки опит да бъде приобщен към шедьоврите, написани на въпросните три езика, ги бе оставила с убеждението, че Фреди няма да отвори книга до края на живота си.

Ала години по-късно той внезапно разцъфна като читател. В интерес на истината като читател на „Приключенията на Гридли Куейл“, но все пак читател. Водеше скучен живот и Гридли Куейл бе единственият вносител на романтика в него. За Достопочтения Фреди съществуванието представляваше пустиня, изпъстрена с ежемесечни оазиси под формата на новите приключения на Куейл.

Мечтата на живота му бе да се запознае с автора им.

Лорд Емсуърт седеше, пушеше, посръбваше и пак пушеше. Беше в мир със света. Умът му бе толкова празен, колкото изобщо може да бъде празен човешкият ум.

Ръката, незаета със задачата да държи пурата, почиваше в джоба на панталона му. Пръстите и си играеха с някакъв малък твърд предмет.

Постепенно в мозъка на милорд се филтрира усещането, че малкият твърд предмет му е непознат. Не беше нито ключ, нито молив, нито дребни пари.

Налегна го нарастващо любопитство и той го извади.

Разгледа го.

Беше нещо дребно и приличаше на вкаменен бръмбар. Не събуди никакъв спомен у него. Гледаше го с благодушно отвращение.

— Какво ли търси в джоба ми? — изрече.

Достопочтеният Фреди не обърна внимание на въпроса. Намираше се в най-заплетената част на интригата, където всеки нов ред увеличаваше напрежението. Инцидентите валяха един през друг. Тайната шесторка сновеше неуморно навсякъде, подобно на рояк досадни юнски буболечки. Главната героиня Анабел изживяваше скапан период от живота си — кой откъдето минеше я отвличаше и час по час я затваряше в мрачни и влажни тъмници. Гридли Куейл следваше неотстъпно горещата следа, без да спира да насочва револвера си ту към един, ту към друг злодей. Достопочтеният Фреди нямаше време за празни приказки с баща си.

За Рупърт Бакстър не можеше да се каже същото. Приказките с лорд Емсуърт бяха част от нещата, за които получаваше заплата. Той вдигна очи от картите.

— Да, лорд Емсуърт?

— Намерих странен предмет в джоба си, Бакстър. Тъкмо се питах как е попаднал там.

Подаде го на секретаря си. Очите на Рупърт Бакстър светнаха от внезапен прилив на възторг. Той ахна.

— Забележително! — извика. — Страхотно!

Лорд Емсуърт го загледа въпросително.

— Това е скарабей, лорд Емсуърт, и ако не греша, а смея да твърдя, че съм експерт в тази област, е Хеопс от Четвърта династия. Прекрасно попълнение за музея ви.

— Божичко, тъй ли? Не думай, Бакстър!

— Наистина. Ако въпросът ми не е груб, колко платихте за него, лорд Емсуърт? Сигурно е бил перлата на нечия колекция. Следобед имаше ли разпродажба в „Кристис“?

Лорд Емсуърт поклати глава.

— Не съм го взел от „Кристис“, тъй като си спомням, че имах важна среща, която ми попречи да отида там. Трябваше да… разбира се. Бях обещал да се отбия у господин Питърс и да разгледам колекцията му от… по дяволите, какво колекционираше той?

— Господин Питърс е един от най-известните колекционери на скарабей.

— Скарабей! Прав сте, Бакстър. И сега, като си припомням епизода, мога да потвърдя, че това е скарабей и че ми го даде господин Питърс.

— Дал ви го е, лорд Емсуърт?

— Да. Цялата сцена е пред очите ми. Господин Питърс, след като ми разказа доста интересни неща за скарабеите — които, със съжаление трябва да призная, че не мога да си припомня — ми даде това. Твърдите, че наистина е ценно, Бакстър?

— От колекционерска гледна точка стойността му е неизмерима.

— Виж ти! — Лорд Емсуърт засия. — Това е извънредно интересно, Бакстър. Толкова бях слушал за кралското гостоприемство на американците. Колко мило от страна на господин Питърс. Високо ценя жеста му, въпреки че трябва да призная — от чисто визуална гледна точка подаръкът му някак не ме вълнува. Както и да е, на харизан кон зъбите не се гледат, а, Бакстър?

Отдалеч долетя бумтежът на гонг. Лорд Емсуърт се изправи.

— Кога стана време да се преобличаме за вечеря? Нямах представа, че е толкова късно. Бакстър, нали ще минеш покрай музея? Бъди добро момче и остави това при експонатите. Ти най-добре знаеш какво се прави с него. Винаги съм гледал на теб като на уредник на малката ми колекция. Внимавай къде стъпваш, докато си в музея. Вчера боядисвах един стол и май оставих кутията с боя на пода.

Хвърли към ученолюбивия си син доста по-хладен поглед.

— Ставай, Фредерик, и върви да се преобличаш за вечеря. Какъв е тоя боклук, дето го четеш?

Достопочтеният Фреди се откъсна от книгата с вид на сомнамбул, събуден със силен удар по главата. Гледаше нагоре с жално изумление.

— Ъ?

— Побързай. Бийч удари гонга преди пет минути. Какво четеш?

— А, нищо. Една книга.

— Чудя се как можеш да си губиш времето с такива боклуци. Побързай.

Обърна се към вратата и благодушното изражение отново изплува на лицето му.

— Колко мило от страна на господин Питърс! — рече. — По разточителната си щедрост американските ни братовчеди наистина се доближават до Ориента.

VI

На Р. Джоунс му трябваха само шест часа да открие адреса на Джоун Валънтайн. Този факт беше доказателство за неговата енергичност и за отличните източници на информация, с които разполагаше. Когато Р. Джоунс решеше, че си струва, можеше да бъде безкрайно енергичен, а и много го биваше да изнамира туй-онуй.

Изсипа се от таксито и натисна звънеца на № 7А. На звъненето му неохотно реагира разчорлена прислужница.

— Госпожица Валънтайн?

— Да, господине.

Р. Джоунс извади визитна картичка.

— Кажете й, че идвам по важна работа. Почакайте, ще й напиша сам.

Надраска посланието си на картичката и посвети чакането на внимателно разучавате на околната среда. Погледна навън към двора и надникна, докъдето му стигна взорът, в неприветливия коридор. Видяното го наведе на положителни мисли за госпожица Валънтайн.

„Ако това момиче беше от онези, дето биха запазили писмата на Фреди“, разсъждаваше той, „нямаше да живее в тази дупка. Ако беше изнудвачка, щеше да има повече пари от наличните в момента. Следователно не е изнудвачка и съм готов да се обзаложа, че е унищожила писмата още щом ги е получила.“

Такива приблизително бяха мислите на Р. Джоунс, докато стоеше на прага на № 7А и тези мисли бяха важни, защото предопределиха отношението му към Джоун в предстоящия разговор. Реши, че трябва да пристъпи деликатно към въпроса, като истински джентълмен. Щеше да му струва известно напрежение, но нямаше как.

Прислужницата се върна и го упъти към стаята на Джоун едносрично, но затова пък с красноречив жест.

— Ъ? — рече Р. Джоунс. — На първия етаж?

— Предната стая — поясни прислужницата.

Р. Джоунс покори с усилие немногото стъпала. Стълбището беше тъмно като в рог и той се препъна. Най-сетне съзря светлина от една открехната врата. Надникна вътре и видя момиче, застанало до една маса. Излъчваше очакване и той отгатна, че е стигнал до целта на пътешествието си.

— Госпожица Валънтайн?

— Влезте, моля.

Р. Джоунс се търкулна вътре.

— Стълбището ви е доста тъмничко.

— Да. Ще седнете ли?

— Благодаря.

Един поглед към момичето беше достатъчен да се увери, че е бил прав в предположенията си. Обстоятелствата го бяха направили проницателен и бърз в преценките, защото първият принцип на нападението и защитата, задължителна част от професията да се препитаваш в големия град от собствената си интелигентност, се състои в точната преценка на хората, и то от пръв поглед. Това момиче не беше изнудвачка.

Джоун Валънтайн беше висока, с пшениченоруса коса и очи с цвета на ноемврийско небе, когато слънцето осветява вледенената земя. В тях имаше и малко от хладния блясък на ноември, защото през последните години Джоун бе видяла и патила, а опитът, дори когато не вкоравява сърцето, издига защитна бариера между рожбите си и света. Очите и гледаха прямо и предизвикателно. Можеха да се разтопят в копринената синева на Средиземно море, където то мърка около селцата на Южна Франция, но не за всеки. Изглеждаше такава, каквато беше — момиче, което Животът е направил едновременно храбро и предпазливо. Предпазливо към приятелските жестове и храбро, когато трябваше да предприеме нещо.

Очите, които срещнаха погледа на Р. Джоунс, бяха студени и предизвикателни. И тя беше усвоила бързото поставяне на диагноза и това, което от пръв поглед откри у Р. Джоунс, не я заплени.

— Искали сте да ме видите по работа?

— Да — потвърди Р. Джоунс. — Госпожице Валънтайн, разрешете ми да започна с молбата да разберете, че нямам намерение да ви засягам.

Джоун вдигна вежди. За миг през ума й мина несправедливото подозрение, че гостът е попрекалил с напитките по време на обяда си.

— Не ви разбирам.

— Нека ви обясня. Дойдох тук — продължи Р. Джоунс, който с всяка изминала секунда ставаше все по-подчертан джентълмен — да изпълня, мисията, възложена ми от един приятел. Нали ще имате добрината да не забравяте, че каквото и да ви кажа, го казвам от негово име?

Джоун вече бе изоставила идеята, че този дебел мъж е застрахователен агент и бе склонна да реши, че събира средства за благотворителност.

— Дойдох по молба на Достопочтения Фредерик Трипуд.

— Не ви разбирам.

— Вие не сте го виждали, госпожице Валънтайн, но разполагам със сведения, че когато сте участвали в балета на театъра на Пикадили, той ви е писал няколко извънредно глупави писма. Възможно е да сте забравили за тях.

— Разбира се, че съм забравила.

— Значи сте ги унищожили?

— Естествено. Твърде рядко пазя писма. Защо питате?

— Ами разбирате ли, госпожице Валънтайн, Достопочтеният Фредерик Трипуд ще се жени и смята, че, общо взето, ще е по-добре писмата… и стиховете, които ви е писал, да не виждат много-много бял свят.

Цялото джентълменство на Р. Джоунс, а по време на гореописаното слово, той го излъчваше като вълни от мощен парфюм, не можа да прикрие неприятния смисъл на думите му.

— Опасява се, че ще го изнудвам ли? — запита Джоун със забележително спокойствие.

Р. Джоунс повдигна и размаха с упрек дебелата си ръка.

— Скъпа госпожице Валънтайн!

Джоун се изправи и той последва примера й. Очевидно разговорът беше приключил.

— Моля ви, предайте на господин Трипуд да спи спокойно. Не го грози никаква опасност.

— Точно така, точно така, съвсем точно. Уверявах Трипуд, че посещението ми тук ще е чиста формалност. Бях сигурен, че нямате никакво намерение да го безпокоите. Значи мога определено да му заявя, че сте унищожили писмата?

— Да. Приятна вечер.

— Приятна вечер, госпожице Валънтайн.

Затворилата се зад гърба му врата го остави в пълен мрак, но не му се искаше да се връща и да моли Джоун да я отвори, за да му освети пътя. Радваше се, че вече не е в компанията й. Беше свикнал хората, с които общува, да го гледат с неприязън, но в очите на Джоун прочете още нещо, което странно го обезпокои. Заопипва пътя си надолу, доволен, че всичко е свършило, и то добре. Вярваше на думите й и с чиста съвест можеше да увери Фреди, че перспективата да сподели съдбата на клетия стар Пърси е малко вероятна. Вярно, щеше да добави в доклада си, че унищожаването на писмата е било постигнато с усилен труд и е струвало точно петстотин лири, но това беше само делова формалност.

Почти беше стигнал последното стъпало, когато звънецът на входната врата иззвъня. С нещо, което по-късно беше склонен да нарече прозрение, той изприпка обратно нагоре с нетипична пъргавина, докато почти стигна до вратата на Джоун. Облегна се на перилата и наостри уши.

Чорлавата прислужница отвори вратата. Проговори момичешки глас.

— Тук ли е госпожица Валънтайн?

— Да, ама е заета.

— Бих желала да се качите и да й предадете, че искам да я видя. Кажете и, че я търси госпожица Питърс. Госпожица Алин Питърс.

Перилата се разтресоха, защото Р. Джоунс рязко се вкопчи в тях. За миг му се стори, че ще изгуби съзнание. След това започна трескаво да размишлява. Осени го ярка светлина и на преден план в главата му изникна мисълта никога да няма вяра на мъж или жена само въз основа на сетивата си. Можеше да се закълне, че това момиче Валънтайн е на ниво. Безусловно повярва на изявлението й, че е унищожила писмата. А тя през цялото време беше разигравала тънка игричка, каквато не бе срещал през цялата си професионална кариера. Почти й се възхити. Как го беше изпързаляла само! Играта й вече му беше ясна. Преди идването му си беше уредила среща с годеницата на Фреди, за да започне преговори за продажбата на писмата. Беше пратила него, Р. Джоунс, за зелен хайвер, защото смяташе да ги продаде на лицето, което би й дало най-добрата цена. Ако случайно не беше се оказал на място при появата на госпожица Питърс, Фреди и годеницата му щяха да започнат да наддават един срещу друг и да вдигат цената. Самият той беше правил този номер десетки пъти и възнегодува срещу конкуренцията на жени в област, която имаше за изконно мъжка.

Когато прислужницата затрополи по стълбите, той продължи да се оттегля нагоре. Чу вратата на Джоун да се отваря и снопът светлина освети чорлавата прислужница.

— Хъ! Мислех, че при вас е онзи господин, госпожице.

— Току-що си тръгна. Защо?

— Една дама иска да ви види. Името й е госпожица Питърс.

— Би ли я помолила да се качи?

Чорлавата не беше излъскана майсторка на церемониите. Наведе се през перилата и извика на Алин.

— Каза да се качите.

Крачките на Алин се чуха по стъпалата. Последваха поздрави.

— Какво те води насам, Алин?

— В неудобен момент ли идвам, миличка?

— Не. Влез. Просто се учудих, като те видях толкова късно. Не знаех, че правиш късни посещения. Случило ли се е нещо? Влез.

Вратата се затвори, прислужницата се оттегли в дълбините и Р. Джоунс предпазливо слезе надолу. Чувстваше се почти объркан. Очевидно вторичният поток на мисълта, който го споходи, не беше на ниво и в крайна сметка Джоун си оставаше честният човек, който му се стори от пръв поглед. Двете момичета разговаряха като стари приятелки. Това озадачи Р. Джоунс.

Със стъпка на индиански вожд той се доближи до вратата и залепи ухо за нея. Откри, че подслушването няма да го затрудни.

Очите на Джоун бяха променили изражението, което излъчваха по време на последния разговор. Сега бяха нежни, а нежността им криеше съчувствие, но и малко презрение. Животът дава компенсации на хората, към които се отнася грубо, и те се състоят в това, че могат да гледат с известно пренебрежение на дребнавите грижи на осигурените. Джоун помнеше Алин от едно време и знаеше, че е вечна жертва на несъществени несгоди. Още като ученички тя винаги имаше нужда някой да бди над нея и да я утешава. Благият й характер бе притегателна мишена за стрелите на свирепата Съдба, както се изразява Хамлет. Алин беше момиче, което будеше у част от близките си желанието да я закрилят. Това беше качеството, което не даваше сън и покой на Джордж Емерсън, то допадна и на Джоун сега. Джоун, чийто живот бе непрестанна борба да се задържи на прилично разстояние от финансовата бездна и за която денят, в който можеше да плати седмичния си наем и да й остане нещичко за бленуваната шапка или чифт обувки, бе щастлив, не можеше да не почувства, като гледаше Алин, че собствените й грижи са дреболия и че в момента се налага да я поглези и утеши. Познаваше Алин достатъчно добре, за да знае, че вероятно страда по изгубена брошка или някой я е смъмрил, но знаеше също така, че подобни дреболии са истинска трагедия в очите на Алин. Тревогата, също като красотата, зависи от очите на гледащия и в този смисъл Алин беше много по-неспособна да понесе загубата на една брошка, отколкото Джоун загубата на работа, чието възнаграждение можеше да значи разликата между едно прилично хранене и гладна смърт.

— Изглеждаш разтревожена — рече тя. — Седни и ми разкажи всичко.

Алин седна и огледа мизерната стаичка. Благодарение на необяснимото качество на човешкия разум да намира утеха в гледката на чуждото нещастие, вече се чувстваше странно успокоена. Мислите й не бяха ясно формулирани и не можеше да ги анализира, но се свеждаха до това, че може да е неприятно да бъдеш ругана от баща с киселини в стомаха, но все пак в живота има доста по-тъжни неща, които други качества на баща и, като например богатството му, й помагаха да избегне. В този момент в главата й започна смътно да се формулира нещо като философия. Нещата се подреждаха почти като в уравнение. Ако татко нямаше лошо храносмилане, нямаше да й се кара. Ако татко не беше забогатял, нямаше да има лошо храносмилане. Следователно, ако татко не беше забогатял, нямаше да й се кара. На практика се получаваше, че за да не й се кара татко, трябва да не е богат. Но ако не беше богат… Изгледа със сравняващо око протрития килим, покритите с петна тапети, прашните пердета… Всеки медал явно имаше две страни. Започна малко да се срамува от грижите си.

— Всъщност не е нещо особено — започна тя. — Май правя от мухата слон.

Джоун си отдъхна. Изпълненият с борба живот води до пристъпи на депресия и точно такъв пристъп я бе налегнал преди посещението на Алин. В момента животът се простираше пред нея като прашен уморителен път без никакъв хоризонт. Беше й писнало да се бори. Мечтаеше за пари, спокойствие и отдих от задъханото състезание със седмичните разходи. Депресията й беше донякъде в резултат на джентълменски завоалираните намеци на Р. Джоунс, но предимно, макар да не го съзнаваше, на вчерашната й среща с Алин. Господин Питърс може би не мереше думите си, когато разговаряше с дъщеря си, може би в много отношения беше истински тиранин, но не се скъпеше по отношение на парите, които й даваше за дрехи, защото, когато се срещна с Джоун, Алин носеше толкова парижка на вид шапка и костюм, с такава очебийно скъпа кройка на изискано премерена простота, че зеленооката завист едва не отрови радостта на Джоун от срещата с приятелката от безоблачните дни. Беше сподавила завистта си, но тя й отмъсти, като я нападна отново под формата на най-тежкия пристъп на тъга, който беше имала през последните две години. Беше предано готова да потисне депресията, за да повдигне духа на Алин, но когато чу, че това не е необходимо, изпита определено облекчение.

— Все пак — отвърна тя, — разправи ми за мухата.

— Баща ми — простичко отвърна Алин.

— Сърдит ли ти е?

— Не на мен. Просто му се мярнах пред очите.

Депресията на Джоун се поразсея. Зашеметяващото терзание при внезапната среща с шапката и костюма я бе накарало да забрави, че парижките шапки и костюми често са съпровождани от съответни недостатъци. В края на краищата тя беше независима. Можеше да издевателства над красотата си с шапки и рокли, които не бяха помирисвали Париж, но поне никой не я правеше на маймуна само защото е попаднала в полезрението му, когато е в лошо настроение.

— Ама че безобразие! — възкликна тя. — Разкажи ми по-подробно.

С встъпителната забележка, че всъщност всичко е крайно нелепо, Алин се впусна в повествование за събитията от следобеда.

Джоун я слушаше и едва сдържаше кикота си. Гледната й точка беше на Нормален човек, а Нормалният човек не е в състояние да проумее епохалното значение на скарабея в житейската схема. Мнението, което си състави за господин Питърс, беше за ексцентричен дъртофелник, който вдига много врява за нищо. Загубите трябваше да притежават конкретна стойност, за да впечатлят Джоун. Никога нямаше да проумее, че господин Питърс по-скоро би се простил с диамантена огърлица (стига да имаше такава), отколкото със своя Хеопс от Четвърта династия.

Едва когато Алин завърши разказа си и добави още един щрих към него, тя започна да гледа сериозно на нещата.

— Татко обеща да даде хиляда лири на всеки, който успее да му го върне.

— Какво!

Цялата история придоби за Джоун друга окраска. Парите имат красноречив език. Обещанието на господин Питърс може и да беше само реторичен изблик, дължащ се на моментна разгорещеност, но дори така в работата имаше хляб. Човек, който крещи, че ще даде за нещо хиляда лири, може би щеше да даде сто, когато се поуспокои, а финансите на Джоун бяха неизменно в толкова силна депресия, че при вида на сто лири биха хвърляли шапка до втория етаж.

— Не може да е говорил сериозно!

— По-сериозно няма накъде — увери я Алин.

— Но това са хиляда лири!

— За татко хиляда лири не са пари. Той ежегодно дарява по сто хиляди на някакъв университет.

— Но за някакъв мърляв скарабей!

— Не разбираш любовта му към скарабеите. Откак се оттегли от бизнеса, направо е омаян от тях. Такива са колекционерите. Не четеш ли непрекъснато по вестниците за хора, които дават луди пари за щуротии?

Отвъд вратата Р. Джоунс, притиснал ухо в дървото, жадно попиваше всяка дума. Би останал до безкрайност в тази поза, само и само да получеше повече специализирана информация, но точно когато Алин изговори горните думи, над главата му се отвори врата и някой, който си свиркаше с уста, заслиза по стълбите.

Р. Джоунс разбра, че е време да изчезва. Озова се долу и натисна дръжката на входната врата с чевръстост, в която малко случайни наблюдатели на обема му биха го заподозрели.

Миг по-късно беше на улицата и спокойно крачеше към площад Лестър, разсъждавайки над подслушаното.

Голямата част от значителния годишен доход на Р. Джоунс се формираше въз основа на разсъждения върху подслушано.

В стаята Джоун гледаше Алин с разширените очи на човек, който има халюцинации или го е осенило вдъхновение. Изправи се. Има случаи, когато трябва да се говори на крак.

— Значи твърдиш, че баща ти наистина ще даде хиляда лири на всеки, който му върне бръмбара?

— Сигурна съм, че ще даде. Но кой би могъл да му го върне?

— Аз — отвърна Джоун. — Нещо повече — възнамерявам да го сторя.

Алин се втренчи безпомощно в нея. В ученическите им дни Джоун винаги я смайваше. Тогава живееше с мисълта, че за Джоун няма невъзможни неща. Гледаше Джоун с поразяващото усещане на човек, задвижил, без да иска, мощна машина.

— Ама, Джоун!

Това бе всичко, което можа да издума.

— Мило дете, нещата са съвсем прости. Оня твой граф е отмъкнал бръмбара в замъка си като същински разбойник. Ти каза, че в петък отивате да му гостувате. От теб се иска само да ме вземеш със себе си.

— Ама, Джоун!

— Какъв е проблемът?

— Не виждам как бих могла да те взема.

— Защо?

— Ами не знам.

— Какви са възраженията ти?

— Не разбираш ли… Ако дойдеш като моя приятелка и те хванат да крадеш скарабея, ще възникнат… тъкмо неприятностите, които татко иска да избегне във връзка с годежа ми.

Този аспект беше убягнал на Джоун. Намръщи се замислено.

— Разбирам. Има нещо такова. Но все ще намерим начин.

— Не, Джоун, не бива. Не мисли повече за това.

— Да не мисля повече за това! Дете мое, имаш ли макар и най-бегла представа какво значат за мен хиляда лири или дори една четвърт от тях? Готова съм да направя всичко, за да ги получа, абсолютно всичко. Освен това ще бъде и забавно. Ти май не можеш да го схванеш. Искам някаква промяна. Нещо ново. Крея тук от години, живея от гол въздух и е време да си позволя малко отдих. Трябва да има начин да ме вземеш със себе си… Ами да, разбира се! Как не се сетих! Ще ме представиш за своя камериерка!

— Не, Джоун, не мога!

— Защо?

— Ами…

Джоун се приближи до нея и стисна здраво раменете й с каменно лице.

— Алин, котенце, няма смисъл да се опъваш. Все едно да спориш със сибирски вълк, хукнал по петите на тлъст мужик. Имам нужда от тези пари. Трябват ми повече, отколкото на всеки друг за каквото и да било. И ще ги имам. От днес до второ нареждане съм твоя камериерка. Можеш да дадеш отпуск на сегашната.

Алин колебливо я погледна в очите. Духът на ученическите дни, когато нямаше нищо невъзможно рамо до рамо с Джоун, я сграбчи в ноктите си. Нещо повече, забавната страна на плана започна да я привлича.

— Джоун — рече тя, — знаеш, че говориш глупости. Никога не можеш да минеш за камериерка. Другите прислужници ще те разобличат. Предполагам, че има цял куп неща, които камериерките бива и не бива да вършат.

— Скъпа ми Алин, знам ги всичките. Не можеш да ме стреснеш с етикета на обществото под стълбите7. Работила съм като камериерка!

— Джоун!

— Самата истина. Преди три години закъсах, финансовата бездна се лепна за врата ми като пощенска марка, тъй че откликнах на една обява и се цаних за камериерка.

— Има ли нещо, което да не си вършила?

— Съмнявам се. Лесно ви е на вас, богатите безделници, да седите и да се оплаквате от живота. Ние, затъналите десет процента, сме принудени да работим.

Алин се засмя.

— Знаеш ли, Джоун, навремето винаги ме въртеше на пръста си. Предполагам, че въпросът е вече решен?

— Напълно. Има нещо, което не бива да забравяш. Не ме наричай Джоун, докато съм в замъка. Викай ми Валънтайн8. — Тук тя млъкна. Навести я споменът за Достопочтения Фреди. И Валънтайн не ставаше. — Не — продължи след кратък размисъл, — и Валънтайн не става. Много е наперено. Използвах го преди три години, но не звучеше както трябва. Трябва ми нещо по-солидно, по-подходящо за положението ми в обществото.

Алин потъна в размисъл.

— Симпсън?

— Симпсън! Точно така. Трябва да се поупражняваш. Симпсън! Произнеси го вежливо, но хладно, като че ли съм червей, към когото изпитваш лека симпатия. Завърти го около езика си.

— Симпсън.

— Прекрасно! Хайде пак… малко по-надменно.

— Симпсън… Симпсън… Симпсън…

Джоун я изгледа с обич и одобрение.

— Чудесно — каза тя. — Сякаш си го правила цял живот.

— Защо се смееш? — попита Алин.

— Просто така — отвърна Джоун. — Сетих се за нещо. На горния етаж живее един младеж, на когото вчера изнесох лекция по предприемчивост. Казах му да тръгне и да открие нещо вълнуващо, с което да се захване. Питам се какво ли би казал, ако знаеше колко буквално се придържам към проповедите си.