Несправедливост за всички

1

Моментът, в който Кейти Дийн реши, че Господ я е изоставил, бе в неделя следобед през август, 1992 година.

Беше краят на лятото в Мичиган. Кейти, заедно с майка си, братята и сестра си, се бе върнала у дома от методистката църква в Каско. Седемнайсетгодишният Кърк беше най-големият й брат, следваше Кири, на шестнайсет, и накрая Кейти, която щеше да навърши тринайсет след два месеца. Коди беше „бебето“ в семейството, едва на десет години. Всички седяха около масата в трапезарията и чакаха майка им да донесе пърженото пиле от кухнята.

Свежото ухание на езерото нахлуваше през отворените прозорци и се смесваше със съблазнителния аромат на пилето и подправеното с чесън картофено пюре. След обяда Кейти и Кири планираха да си приготвят кошница с термос ледена вода, крем против слънце и списания и да отидат на дюните край езерото, където щяха да прекарат следобеда в печене и весели разговори за момчетата от семейство Нелсън, които живееха близо до тях. Това Щеше да е последното им посещение на дюните това лято. Училището започваше на следващия ден.

Ричард Дийн, бащата на Кейти, седеше отпуснато в Другия край на масата, вторачен в чаша уиски. Беше слаб и блед, с гъста тъмна коса. Изглеждаше разстроен, но това бе обичайно. Струваше им се, че вечно е разстроен.

Ричард Дийн бе дистанциран и отчужден, сякаш не бе част от света, където живееха всички останали. Никога не целуваше Кейти, не я прегръщаше, никога не й казваше, че я обича. Беше като бомба, която щеше да избухне всеки момент. Майката на Кейти бе обяснила на децата, че баща им е пострадал във войната във Виетнам. Бил ранен и пленен от виетконгските войници близо до границата с Камбоджа през 70-а и прекарал четири години в затвор в Ханой.

Бащата на Кейти не работеше, но тя знаеше, че семейството им живее с парите, които правителството му изплащаше всеки месец. Майка й не можеше да работи, защото трябваше да си стои у дома и да се грижи за него. Той непрекъснато се наливаше с уиски, палеше цигарите една от друга и понякога се заключваше в стаята си и не излизаше цяла седмица. От време на време Кейти го чуваше да крещи посред нощ.

Баща й ги бе взел от църковния паркинг по обед. Той самият не ходеше на църква, но караше семейството дотам и ги вземаше всяка неделя точно в дванайсет и петнайсет. Когато баща й пристигна на паркинга по-рано, майка й говореше с Джейкъб Олсън на стъпалата пред църквата. Кейти не мислеше, че в това има нещо необичайно — господин Олсън беше свестен човек, но веднага щом майка й се качи в колата, баща й избухна. Нарече я „курва“ и „бял боклук“. Крещеше като луд, а вените на врата му бяха изпъкнали толкова силно, сякаш щяха да изскочат от кожата. Когато семейството се прибра у дома, баща й веднага отвори бутилка уиски. Напълни висока чаша и седна на масата, докато Кейти, майка й и Кири готвеха в кухнята, а момчетата подреждаха масата. Всички минаваха внимателно покрай баща им. Не знаеха кога точно щеше да нападне, също като гърмяща змия, свита в тревата.

Кейти още беше облечена в роклята на цветя, ушита от майка й, която бе купила плата от магазин за дрехи втора ръка в Саут Хейвън. Това бе любимата лятна рокля на Кейти, лека и пъстра. Тя гледаше надолу към подгъва й и се опитваше да си представи как розовите карамфили оживяват, когато майка й влезе в трапезарията с подноса с пилето.

— Заповядайте — каза майка й с пресилена усмивка и остави подноса на масата.

От пилето се вдигаше пара и през нея Кейти видя лицето на баща си. Той вече преполовяваше третата си чаша уиски. Очите му се бяха зачервили, а клепачите му започваха да се притварят.

— Пиле — промърмори той над чашата си. — Проклетото пържено пиле е единственото, което ядем.

Майка й се опита да остане любезна.

— Мислех, че обичаш пържено пиле — каза тя. — А и ще съм ти благодарна, ако не използваш такъв език пред децата.

— Децата — изсумтя баща й. — Вероятно и бездруго не са мои.

— Ричард! — изкрещя майка й.

Тя рядко повишаваше глас и Кейти потръпна.

— Как смееш!

Баща й вдигна очи и се завъртя бавно към майка й.

— Как смея ли? — попита той. — Как смея? Ти как смееш, кучко! Откога чукаш Олсън, а?

— Престани, татко — обади се Кърк, седнал вляво от Кейти.

Кърк беше рус и синеок като Кейти и майка й. Висок, слаб и жилав, но леко несръчен като повечето тийнейджъри.

Баща й завъртя глава и се вторачи в Кърк.

— Дръж си езика, момче — кресна той. — И не ме наричай „татко“. Иди се погледни в огледалото. Не приличаш на мен.

После се обърна към майка й.

— Нали така, скъпа? Никое от децата не прилича на мен. Приличат… приличат на Олсън!

— Моля те, напусни масата, щом ще говориш така — каза майка й.

Кейти усети познатото присвиване в стомаха, причинено от страх. Лицето на баща й потъмня зловещо.

— Да напусна масата ли? — изрева той. — Мислиш си, че можеш да ми заповядваш като на проклет роб?

— Моля те, Ричард — прошепна майка й с отчаян поглед.

— „Моля те, Ричард“ — подигра й се злобно баща й. — Ще ти дам аз едно „моля те“!

Ричард се изправи, олюлявайки се, и събори чашата. Уискито се разля по покривката, а той се запрепъва към спалнята. Миризмата на алкохол изпълни ноздрите на Кейти и тя потръпна отвратено. Мразеше уиски. Мразеше всичко, свързано с него.

Кейти и останалите седяха около масата мълчаливо и чакаха майка й да каже нещо. И преди бяха виждали изблиците на баща й, но този бе най-лош. Много по-злобен и страшен от това, което бяха преживявали досега.

— Всичко е наред — каза майка й след известно време. — Той просто не се чувства добре днес.

— Не би трябвало да ти говори по този начин — отвърна Кърк.

— Не го мисли.

— Не би трябвало да го прави.

Кейти чу тежки стъпки откъм спалнята и се огледа. Баща й се движеше бързо към тях. Той вдигна пушката си, насочи я към майка й и натисна спусъка. Кейти си помисли, че тъпанчетата й се бяха спукали. Майка й се просна по гръб. Розов облак увисна във въздуха над масата. Кейти замръзна и се напика.

Изгледа ужасено как баща й завърта пушката към Кърк и чу втора ужасяваща експлозия.

После Кири.

Накрая нея…

2

Приставът обяви започването на съдебните дела в наказателния съд, а аз огледах залата и тревожните лица и долових познатия страх, който изпълва въздуха като плътна мъгла. Почти всеки в залата бе извършил някакво нарушение на закона. Фалшификатори на чекове, пияни шофьори, крадци, търговци на дрога, изнасилвани и убийци, всички свързани с един простичък факт — бяха заловени и скоро щяха да си понесат наказанието. По-малко от пет процента от тях щяха да продължат да настояват, че са невинни и да се явят на дело. Останалите щяха да молят адвокатите си да сключат възможно най-добрата сделка. Щяха да се признаят за виновни и да получат условни присъди или да бъдат заключени в областния или в щатския затвор.

Съдебната зала изглежда дело на дърводелец, лишен от чувство за хумор. Цветовете са монотонни и безжизнени, а портрети на съдии, живи и мъртви, украсяват стените зад мястото на съдията. Странна официалност цари сред адвокатите, приставите, чиновниците и съдията. Всички са противно учтиви. Подобно поведение се изисква от институцията, но под лустрото на любезността се крие враждебност, плод на дребнава завист, негодувание и омраза. Никога не се чувствам удобно в съдебната зала. Навсякъде има врагове.

До мен седи Танър Джарет, двайсет и пет годишен хлапак, начинаещ прокурор, тъкмо завършил право. Назначен по политически причини, той е син на щатски сенатор милиардер, който несъмнено скоро също ще се пренесе в Сената във Вашингтон. Танър изглежда не на мястото си в съдебната зала заради младежкото си лице и момчешко поведение. Той е хубавец, с ясно очертана челюст и трапчинка на брадичката под любознателни кафяви очи и гъста черна коса. Умен е, способен и изключително симпатичен. Изглежда сякаш вечно се усмихва. Танър ще се занимава с четирийсет и седем от четирийсет и осемте дела в днешния регистър. Ще приключи няколко от тях със споразумение за признаване на вина и ще се съгласи да продължи останалите. Аз съм тук само за да получа дата за дело за изнасилване с отежняващи вината обстоятелства.

Съдия Ленард Грийн заема мястото си. Той е на около шестдесет и пет, висок и слаб, с ястребово лице и сребриста коса. Движи се с женствената походка на травестит, качил се на сцената. Грийн е от най-проклетите копелета, които познавам. Седи и оглежда тълпата като лешояд, търсещ мърша. Можеше лесно да определи датата за делото ми и да я даде на Танър, но тъй като отговарям за случая от името на районната прокуратура, той настоя да се явя в съда. Знае, че нямам друга причина да съм тук, но няма да ме извика по-рано, за да мога да си тръгна и да отида да си върша работата. Ще ме накара да седя с часове просто защото може. Ако напусна залата, ще ме призове, а после ще ме обвини в неуважение към съда заради отсъствието ми. Ей такива игрички си играем.

Грийн се навежда наляво и прошепва нещо в ухото на чиновничката. Тя поклаща глава и му прошепва в отговор. Забелязвам загрижения й поглед, който съм виждал стотици пъти. Това означава, че Грийн е набелязал потенциална мишена и се кани да си достави удоволствие със садистичната си потребност да причини болка на нищо неподозиращата жертва.

— Случай номер трийсет и две хиляди четиристотин петдесет и пет, „Щатът Тенеси срещу Алфред Мълиган“ — съобщава чиновничката.

Завъртам се да видя как Алфред Мълиган, който изглежда в края на петдесетте, но вероятно е поне десет години по-млад, се надига от мястото си. Мълиган прилича на стотиците други изчадия на скамейките за подсъдими. Мършав поради липса на добра храна вследствие на бедност или злоупотреба с алкохол и наркотици. Мълиган ходи с помощта на бастун. Мизерните остатъци от черната му коса са мазни и залепнали по челото. Облечен е с най-хубавите си дрехи — черна фланелка с червен надпис „Дейл Ърнхард“ отпред и „Легендата“ отзад и чифт торбести джинси. Той се затътря до предната част на залата и се оглежда нервно.

— Господин Мълиган, обвинен сте в шофиране в нетрезво състояние. За седми път. Къде е адвокатът ви? — пита съдия Грийн.

— Каза ми, че ще се яви тук по-късно тази сутрин — отговаря Мълиган.

— Представлява ви господин Милър, нали? — пита съдията.

Става дума за приятеля ми Рей Милър. Забелязвам блясъка в очите на Грийн, който ми подсказва, че съдията предвкусва отмъщението си. Грийн мрази Рей най-вече защото приятелят ми въобще не се страхува от него и му го показва редовно. Воюват упорито от години, но напоследък враждебността им се засили. Преди две седмици с жена ми вечеряхме с Рей и жена му в ресторант в Джонсън, когато Рей забеляза съдия Грийн, който се хранеше сам на маса в ъгъла. Отиде при него и започна спор относно практиката на съдията да заключва съдебната зала точно в девет часа и да набутва в затвора всеки, който закъснее. Разговорът се разгорещи и всички в ресторанта се вторачиха в тях, като слушаха внимателно. Рей нарече съдията „грубиян в черна тога“ и изрази мнение, че Грийн вероятно е бил тормозен от съучениците си като малък и сега използва съдийската тога, за да осъществява символично отмъщение, когато изпита нужда. Казах на Рей, че тази разправия ще му струва скъпо. Отговорът му беше: „Майната му на тоя педал с нежни китки“.

Грийн се завърта към чиновничката.

— Господин Милър уведомил ли е съда, че ще закъснее тази сутрин?

Чиновничката поклаща глава тъжно.

— Значи той проявява неуважение към съда. Отбележете в протокола, че господин Милър не се е явил в съда в определеното време и не е уведомил съда, че ще отсъства или ще закъснее. Обвинен е в неуважение към съда в присъствието на съдията и ще бъде отведен в затвора веднага след явяването му.

Тъкмо когато се каня да кажа нещо в защита на Рей, Танър Джарет внезапно се изправя и се прокашля.

— Извинете ме, Ваша милост — казва Танър, — господин Милър ми се обади рано тази сутрин. Попълнил е иск до съда от името на господин Мълиган и изслушването трябва да е днес. Но тъй като съдът не изслушва исканията преди единайсет сутринта, господин Милър ми каза, че ще се погрижи за делото в Чансъри, преди да се яви тук. Сигурен съм, че в момента е в Чансъри.

— Но би трябвало да е тук, господин Джарет — изръмжава съдията. — Точно тук. В момента!

— Извинете ме, Ваша милост, но прокуратурата не е готова за изслушването сега. Казах на свидетеля ми да бъде тук в единайсет.

— Седнете, господин Джарет — студено казва Грийн и се обръща към Алфред Мълиган, който стои мълчаливо до масата. — Господин Мълиган, получавате отлагане на случая. Чиновничката ще ви уведоми за новата дата. Свободен сте да си тръгвате.

Седя и беснея безмълвно, докато Мълиган излиза от залата. Нищо не би ми доставило по-голямо удоволствие от това да издърпам съдия Грийн от стола му и да го набия, както си заслужава. Но това ще ми струва работата, правоспособността ми на адвокат и няколко месеца затвор. Вторачвам се в Грийн с надеждата да уловя погледа му и да му покажа презрението си, но той ме пренебрегва и започва да призовава подсъдимите, сякаш не се е случило нищо особено. Уплашен съм за Рей. Иска ми се да изляза в коридора и да му звънна, но знам, че ако го направя, Грийн ще ме призове и ще постъпи с мен по същия начин както с Рей.

Приятелят ми влиза през страничната врата малко преди десет. Веднага щом Грийн го вижда, той спира работата си и му нарежда да се яви при него.

— Проявихте неуважение към съда, господин Милър — триумфално изрича съдията. — Призовах подсъдимия по вашия случай в девет часа. Не бяхте тук и не бяхте уведомили съда за отсъствието си, както налагат местните правила. Пристав, отведете господин Милър в затвора. Определям му гаранция от пет хиляди долара.

Рей е облечен в кафяв костюм, а косата му е опъната назад в прочутата му опашка. Той поглежда съдията с омраза и открито пренебрежение в очите. Виждам как мускулите на челюстта му потръпват, а лицето му потъмнява. Надявам се, че ще прояви достатъчно разум и ще си държи устата затворена. В момента е напълно безпомощен. Не може да направи абсолютно нищо. Ако запази спокойствие и не направи или каже нещо глупаво, може да продължи битката по-късно. Ако го направи по правилния начин, ще бъде оправдан, а съдията ще трябва да отговаря за действията си. Но ако каже нещо, което не трябва…

В този миг Рей проговаря:

— От самото начало си бях прав за теб, безгръбначно лайно. Надявам се, че се кефиш на това, защото от днес нататък, ще проявя специален интерес към теб. Няма да е лошо да ти пораснат очи и на тила.

— Сложете му белезници! — изревава Грийн на един от приставите, който притеснено отива при Рей и се протяга към ръцете му.

— Дръж си шибаните ръце далеч от мен! — изръмжава Рей и приставът отстъпва назад.

Надигам се и отивам при приятеля ми. Хващам го нежно за ръката и го повеждам към коридора, който води към килиите.

— Хайде, Рей — казвам спокойно. — Само ще влошиш положението, ако останеш тук.

Яростта го напуска и той приковава очи в моите. Гневът му е заменен от отчаяние и объркване.

— В затвора ли отивам? — пита той озадачено.

— Ще отида да платя гаранцията ти веднага щом се измъкна от залата — казвам му. — Ще излезеш оттук след около час.

— Ще подпиша нареждане за временното ви отстраняване от длъжност, основано на заплахата ви, господин Милър — казва Грийн, докато излизаме. — И ще съобщя за вас на Комисията за професионална благонадеждност. Ще имате късмет, ако въобще някога ви разрешат да работите като адвокат.

3

Шест месеца по-късно седя на метален стол в секцията за посетители на осъдените на смърт в затвора „Ривърбенд“ в Нашвил. „Ривърбенд“ е това, което през 2010 година наричат модерна поправителна институция. Просторен и съвременен е, но опитът ми показва, че мъжете, които излежават известно време в затвор с максимална охрана, не излизат „поправени“. Всъщност излизат оттам много по-коварни и ловки.

От другата страна, зад дебелия прозорец от плексиглас седи трийсет и осем годишният Брайън Томас Гант. Бях назначен да го представлявам преди почти петнайсет години. Беше първият ми осъден на смърт клиент, обвинен в убийство на тъщата си и в изнасилване на петгодишната си племенница. Срещу него нямаше никакви доказателства от съдебна медицина — ДНК пробите още не бяха станали златният стандарт, освен това нямаше и мотив за престъплението. Но племенницата, хлапе на име Натали Буз, казала на полицията, че мъжът, който я изнасилил, „приличал на чичо Брайън“. Ченгетата незабавно съсредоточили разследването върху Гант, а историята на момиченцето бързо се променила от „приличал на чичо Брайън“ на „беше чичо Брайън“. Той бил арестуван седмица след извършване на престъплението. Положих всички усилия по време на делото, но не успях да се преборя с показанията на малкото момиченце. Гант беше обвинен в убийство първа степен и изнасилване с утежняващи вината обстоятелства година след ареста си. И оттогава очаква смъртната си присъда.

След като чичото влезе в затвора, Натали Буз си промени мнението. Каза на съпругата на Гант, че не е сигурна дали е бил чичо Брайън. Всичко се случило прекалено бързо. Тя спяла, когато изнасилвачът влязъл в стаята й. Било съвсем тъмно. Историята бе напълно различна от показанията й по време на делото. Но това се оказа без значение. Апелативните адвокати на Гант помолиха Натали да подпише клетвена декларация, удостоверяваща убедеността й, че се е объркала, когато е идентифицирала Брайън Гант на делото. Тя подписа декларацията и адвокатите я представиха в съда. Но и прокуратурата, и апелативният съд я пренебрегнаха.

Няколко години след като Гант бе осъден, а ДНК пробите — усъвършенствани, съпругата му плати на частна лаборатория почти четирийсет хиляди долара, за да вземат проби от трите улики на местопрестъплението: чифт гащи, които племенницата носила, найлонов чорап, носен от тъщата, и срамен косъм, намерен на чаршафа на момиченцето. Лабораторията изследва ДНК-то от трите проби и нито една от тях не отговаряше на ДНК-то на Гант. Въоръжени с новите доказателства, апелативните адвокати успяха да издействат изслушване пред съдия, който обаче отхвърли молбата им за ново дело. Апелативният съд на Тенеси подкрепи решението на съдията и Гант си остана в това ужасно място. Убеден съм, че е невинен, но след като съдебните заседатели признаят човек за виновен и той получи смъртна присъда, е невероятно трудно да опровергаеш присъдата.

— Какво правиш тук? — пита ме Гант учтиво.

Надебелял е откакто го видях за последен път и косата по слепоочията му е посивяла, но изглежда в добро настроение.

— Тук съм като свидетел на екзекуция, да не повярваш.

— Джонсън?

— Точно така. Убийството, за което беше осъден, стана в нашия район. Шефът ми го стовари на гърба в последната минута. Как върви обжалването ти?

— Не върви. Освен ако Дона не им занесе извършителя на сребърен поднос, аз съм следващият.

Дона е съпругата на Гант. Виждам я в бакалницата веднъж или два пъти месечно, но избягвам да говоря с нея. Въпреки факта, че майка й беше убита, Дона упорито твърдеше, че съпругът й е невинен, и е обзета от фикс идеята да го оправдае. Навремето, когато представлявах Брайън, тя ми се закле, че той си е бил у дома в леглото заедно с нея през нощта, когато е станало престъплението. Даде показания за това и на делото, но прокурорът убеди съдебните заседатели, че тя просто защитава мъжа си.

— За коя дата те насрочиха? — питам.

— След три седмици.

— Господи, Брайън, нямах представа! Вкарахте ли ДНК профила, който Дона получи от лабораторията в базата данни на отдела на затворите? Те може да открият извършителя.

— Опитахме, но ни отказаха.

— Адвокатите ти не можаха ли да ги принудят?

— Как биха могли да ги принудят?

— Трябва да получат заповед от съдия.

— Кой съдия? Всички съдии досега потвърдиха присъдата ми. Аз съм само един затворник, осъден на смърт. Никой не иска да помогне.

— Аз мога ли да направя нещо?

— Благодаря за предложението.

— Съжалявам за всичко, Брайън. Съжалявам, че не свърших по-добра работа.

Погледът му омеква и той се усмихва, а аз незабавно изпитвам още по-силно чувство за вина.

— Господ действа по загадъчни начини, приятелю — казва той. — Не се самообвинявай. Направи всичко възможно и не изпитвам лоши чувства към теб. Господ ще се погрижи за това. А ако не го направи, няма да се усъмня в решението му. Ако ме призове в рая, значи го прави с някаква цел. Спокоен съм и съм в мир със себе си.

— Трябва да продължиш да се бориш.

— Както вече ти казах, в мир съм със себе си. Оставих се в ръцете на Господ и ще приема съдбата си с песен на уста и любов в сърцето.

Седим няколко минути в неудобно мълчание. Не се сещам какво друго да кажа. Накрая Брайън се надига.

— Мисля да се прибера в килията, господин Дилард. Благодаря ти, че дойде. Наистина. Мисълта, че се интересуваш от мен, ме кара да се чувствам добре. Господ да те благослови.

Осем часа по-късно, точно преди полунощ, съм обратно в затвора, но сега седя на сгъваем стол, поставен върху излъскания циментов под пред кабината за екзекуции. Сива боя покрива циментовите стени, а от флуоресцентните крушки, скрити зад прозрачни пластмасови лампи, се процежда слаба светлина. Чувствам се леко замаян и обзет от клаустрофобия. Ужасно ми се иска да се разкарам оттук.

Осъденият на смърт е бял мъж на име Филип Джонсън. Преди дванайсет години Джонсън брутално изнасили и уби осемгодишната Таня Рийд на около петнайсет километра от дома ми. Причини кошмарни неща на детето, после изхвърли трупа му в дере и го покри с шума и клони. Няколко момчета, които ловяли жаби в потока, откриха Таня два дни по-късно.

Работех като адвокат едва от няколко години, когато стана престъплението. Отворих си собствена кантора в Североизточен Тенеси веднага щом завърших право и се захванах със защита на престъпници. Не участвах в делото на Джонсън, но съдейки по всичко, което чух и прочетох, нямаше никакво съмнение във вината му.

Беше сексуален маниак, вече излежал седем години за опипването на малко момиченце. Бе освободен условно и живееше в област Юникой в деня, когато отвлече Таня Рийд от дома й. Спермата му бе открита по тялото на момиченцето, а нейната кръв и косми — по задната седалка на колата му.

Изпратиха ме тук като свидетел от името на прокуратурата на първи съдебен район и на шефа ми — човека, когото бяха избрали за главен прокурор. Името му е Лий Муни и той трябваше да свърши работата лично, но вчера ме извика в кабинета си и каза, че трябвало да присъства на някаква конференция в Чарлстън и щял да отсъства до петък вечер. И после ме натовари с тази неприятна задача. Нямаше никаква възможност да откажа.

Семейството на Таня Рийд е тук — майка й, баща й и бабите и дядовците й. Усмихват ми се колебливо. Бях им се представил по-рано точно както шефът ми нареди. Семейството е облечено семпло и седи кротко и безмълвно. Определено не се чувстват добре на място като това, толкова близо до кабината на смъртта. Спомням си молбите на родителите по телевизията в деня, след като детето им бе отвлечено. Забелязвам, че са се състарили още повече за дванайсетте години, които бяха нужни, за да докарат убиеца на дъщеря им до справедливия край. Косите им са посивели, рамената им — отпуснати. Толкова са апатични, че изглеждат почти безжизнени.

Трябва да призная, че изпитвам смесени чувства относно смъртната присъда. Философски и интелектуално не мога да се примиря с идеята, че модерно, цивилизовано правителство, което забранява на хората да убиват, си позволява да наказва престъпниците с убийство. Но после си представям нещата от другата страна — ако знам, че някой е отвлякъл, измъчвал и убил някое от децата ми, Ще искам този човек да умре. Ще искам да страда. Освен това знам, че аз самият съм способен да го убия. Може би правителството трябва да обмисли закон, който да позволява на семейството на жертвата да убие осъдения. И да им дадат възможност да го убият по същия начин, по който е била убита жертвата. Вероятно подобна форма на отмъщение ще им даде утехата, за която копнеят.

На първия ред седят двама представители на местните медии, млади вестникарски репортерки, облечени в тъмни делови костюми. От престъплението е минало толкова дълго време, че щатските и националните медии вече са се прехвърлили на по-актуални проблеми. Таня Рийд е стара новина, излязла от употреба в бързо развиващото се общество. Гледам младите жени и се чудя какъв ли ефект ще има върху тях екзекуцията. Начинаещи журналистки, едновременно неопитни и арогантни. Снизходително подготвят „загрижения“ си вид за снимките пред затвора по-късно. Чудя се как ще се чувстват относно флирта си с професионалния воайоризъм, след като са гледали как човек умира на пет метра от бележниците им.

В точно определения момент довеждат Джонсън в кабината, облечен в бяла болнична нощница, с белезници на ръцете и окови на краката. Стоманена стена отделя свидетелите от осъдения. В нея има прозорец, който прилича на онези в родилните отделения, през които бащите гледат новородените си бебета. Размишлявам над тази ирония за миг, после я пропъждам от мислите си.

Джонсън е нисък и дебел, с късо подстригана черна коса, двойна брадичка и гладко избръснато лице. Чудовището е на четирийсет и една години, но изглежда на не повече от трийсет. Прекарал е почти половината от живота си в затвора, но ако замениш болничната нощница със сако, панталон и вратовръзка, ще прилича на съседа, който събира подаянията в църквата в неделя сутрин.

Представителите на затвора също са тук. Директор Томи Джо Тестър въвежда Джонсън в кабината, следван от двама огромни пазачи в черни униформи. Свещеникът, лекарят и двама медицински техници с каменни лица и бели престилки влизат след тях.

Джонсън спира и се вторачва тъжно в публиката. Никой от собственото му семейство не е дошъл да го гледа как умира. До този момент той поне се опитваше да запази спокойствие, но устните му затреперват и рамената му увисват. Пазачите му помагат да се качи на носилката и той се разплаква. Свалят белезниците и оковите му и ги заменят с кожените каиши, закачени към носилката. После пазачите отстъпват назад към стената.

— Точно така, плачи, копеле — чувам бащата на Таня да мърмори от мястото си. — Отиди си като истински страхливец, какъвто си.

Директорът, облечен в тъмносин костюм, пристъпва напред с лист хартия в ръка.

— Филип Тод Джонсън — казва той с провлечен южняшки акцент. — Чрез властта, възложена ми от щата Тенеси, нареждам изпълнението на смъртната присъда, определена от наказателния съд в област Вашингтон по дело „Щата Тенеси срещу Филип Тод Джонсън“, да бъде извършено веднага. Имаш ли последни думи?

Следва кратко мълчание, после жалостив вой.

— Съжалявам — изплаква Джонсън. — Ужасно съжалявам! Не можах да се удържа. Господ да ми прости!

Не знам какво ще е отношението на Господ към него, но щатът Тенеси определено не е в настроение да прощава.

— Господ да се смили над душата ти — казва директорът, докато медиците включват системата към лявата ръка на Джонсън.

Три различни лекарства ще бъдат инжектирани в тялото му: петте грама натриев тиопентал ще го накарат да изпадне в безсъзнание, после стоте милиграма панкурониев бромид ще блокират нервната и мускулната му система и ще прекратят дишането му. И накрая стоте милилитра калиев хлорид ще спрат сърцето му. И трите дози са смъртоносни поотделно, но щатът иска да се увери, че осъденият е мъртъв и не чувства нищо. Хората, които са наясно с подобни неща, смятат това за най-хуманния метод за убиването на човешко същество.

Джонсън продължава да плаче, докато свещеникът се моли. Внезапно микрофонът в кабината бива изключен. Сега можем само да гледаме. Лекарят пристъпва напред, а единият техник отива зад стената, вероятно за да пусне първата доза смъртоносно лекарство. Искам да затворя очи, но не мога. Макар да смятам всичко това за връх на лицемерието и да изпитвам погнуса, съм омагьосан. Трийсет секунди след като техникът изчезва зад стената, гърдите на Джонсън се повдигат, очите му потрепват и той застива. Мисля си, че смъртта, дарена му току-що, е много по-спокойна и чиста от зверствата, които той бе причинил на малката Таня. Но въпреки това се чудя дали случилото се би могло да бъде наречено правосъдие.

Оставам на мястото си за момент. Чувствам се неудобно и не знам какво да направя. После семейството се надига и аз ги последвам. Шоуто приключи — преносно за семейството и буквално за Джонсън. Излизам навън в нощта.

4

Спя дълбоко в хотелската стая. Гласовете, които ме тормозят насън, са тези на Филип Джонсън и на малко момиченце. И двамата ме молят да ги спася. Но аз съм замръзнал от ужас и не мога да помръдна и да проговоря. Будя се три пъти, облян в пот. Най-после, в пет и половина, се надигам сковано от леглото, влизам в банята и наплисквам лицето си със студена вода. Поглеждам в огледалото и се чудя дали кошмарите някога ще приключат.

Тези отрязъци от насилие и ужас, избухващи снаряди и отчаяни викове ме преследват цял живот. Започнаха, когато бях малък и се сблъсках с изнасилване. Чичо ми, тийнейджър, изнасилваше сестра ми, която бе само година по-голяма от мен. Опитах се да го спра, но той ме надви и ме изхвърли от стаята. Лежах безпомощен на пода в коридора и слушах приглушените викове на сестра ми.

По-късно се записах в армията в неразумен опит да усетя близост с баща ми, който бе убит във Виетнам шест месеца след зачеването ми. Озовах се спуснат с парашут в Гренада с два батальона рейнджъри. Нещата, които видях и направих там, изплуват в подсъзнанието ми от време на време, най-вече когато спя. Напоследък не ме измъчват толкова често като преди, но когато се случи, са в ярки цветове и силен звук, живи като в деня, когато ги преживях.

Ако имах мозък, щях да си избера по-спокойна и кротка професия — счетоводство или фармация например. Но някаква непреодолима сила винаги ме е тласкала към самобичуване и в началото на двайсетте си години взех злощастното решение да стана адвокат и впоследствие, подтикван най-вече от нуждата да издържам семейството си, влязох в света на наказателното право, изпълнен със социопати, откачалки, нарцисисти и идиоти. Практикувах защита на престъпници повече от десет години, докато накрая бях прострелян от полуделия син на жертва на убийство. Взех си година отпуск, но после започнах работа като прокурор. Първият ми случай бе с група боготворящи сатаната готи[1], убили шест човека. Лидерката им, психопатка на име Наташа Дейвис, едва не ме уби. Сега, докато разглеждам в огледалото лице, което изглежда доста по-старо, отколкото трябва, ми се иска да можех да повдигна горната част на черепа си, да извадя с лъжица мозъка си и да започна отначало.

Излизам от банята и нахлузвам анцуг, горнище с качулка и вехти маратонки. Хотелът, където съм отседнал, е на една пресечка от университета „Вандербилт“. Прекарвам следващия час в тичане из университетското градче и парка отсреща. В шест и половина съм изкъпан, облечен и седнал в хотелския ресторант. След няколко минути виждам как синът ми влиза.

Джак вече е метър и деветдесет, точно колкото мен. Косата му е тъмна като моята, но подстригана по-късо. Очите му са шоколадовокафяви и отразяват вроден интелект и любознателност. Вече е на двайсет години, трети курс във „Вандербилт“ и член на бейзболния отбор, който се гордее с дисциплина и издръжливост. Джак се движи със самоувереността на добър спортист и когато се изправям да го прегърна, гърдите ми се изпълват с любов и гордост.

— Големия Джак — казвам, като обвивам ръце около врата му. — Изглеждаш великолепно.

— А ти изглеждаш изморен — отвръща той и се настанява срещу мен.

— Не спах добре.

— Как си? Искаш ли да поговорим?

— За какво?

— За екзекуцията. Как ти действа?

— Още не съм сигурен — отговарям честно. — Трудно ми е да повярвам, че седях и гледах как убиват човек.

— Човек, който е убил жестоко безпомощно малко момиченце.

— Знам. Просто не съм сигурен какво да мисля.

— Ами тогава не мисли — ухилва се Джак. — Да поговорим за бейзбол.

Облекчен съм, че той не иска да чуе подробностите от събитието, на което бях свидетел преди няколко часа. Започваме да си бъбрим по любимата ни тема, докато той омита четири яйца, две препечени филии, две ябълки и банан. Говорим за треньорите, съотборниците и противниците, за перспективата Джак да бъде поканен в отбор от главната лига през юни. Лично аз предпочитам да остане във „Вандербилт“ през последната си година, но той е зашеметяващо добър играч и е съвсем възможно професионалистите да му предложат сериозни пари тази година.

Един час отлита бързо и в осем без петнайсет Джак поглежда часовника си и допива остатъка от портокаловия сок.

— Трябва да вървя, татко — казва. — Имам лекция след петнайсет минути.

— Разбира се — кимам унило.

— Нещо не е наред ли?

— Не. Просто не очаквам с нетърпение останалата част от седмицата.

— Какво става?

— Утре сутрин имам дело, което мисля, че няма да мине добре, а майка ти покани Рей и Тони на вечеря в събота. Тя се страхува, че те са на ръба на развода.

— Вчера говорих с Томи — казва Джак.

Томи Милър и Джак останаха близки приятели, макар да се намират на стотици километри един от друг. Говорят по телефона често и са заедно през ваканциите — единствените моменти, които прекарват у дома. Последният път, когато видях Томи, бе по Коледа. Той ми спомена, че страшно му харесвало в „Дюк“ и се справял добре и в аудиторията, и на бейзболното игрище.

— Да? Какво каза Томи?

— Казва, че положението е лошо. Тревожи се за баща си. Освен това щяло да му се наложи да се прехвърли есента, защото вече не можели да си позволят таксите за „Дюк“.

— Знам. Майка ти ми каза.

Положението на Рей Милър се влоши сериозно откакто съдия Грийн го хвърли в затвора заради неуважение към съда преди шест месеца. Съдията изпълни обещанието, което даде, докато Рей и аз напускахме съдебната зала през онзи ден. По-малко от двайсет и четири часа след като Рей бе задържан, съдията издаде заповед, която му забраняваше да упражнява право в наказателните съдилища на Първи район. После изпрати дузина оплаквания срещу Рей в Комисията за професионална благонадеждност. Тъй като оплакванията идваха от съдия, комисията — безполезно сборище на бюрократи в Нашвил — отстрани Рей от длъжност, без дори да го изслуша.

Гнусната кампания на Грийн лиши Рей от възможността да си вади хляба, което пък му попречи да си плаща вноските по ипотеката, а това несъмнено ще доведе до загубата на къщата му в скоро време. Две от колите му вече бяха прибрани от банката, Томи е принуден да напусне „Дюк“, а с влошаване на положението Рей изпадна в дълбока депресия. Пусна си брада, пие юнашки и качи петнайсет кила. Открих, че се отбивам да го видя все по-рядко, защото сърцето ми се къса, като виждам как се съсипва.

— Защо мама ги е поканила? — пита Джак. — Опасявам се, че вечерята ще е доста тегава.

— Знаеш каква е майка ти — отговарям. — Винаги мисли, че може да помогне, а дори когато не може, смята, че трябва да опита.

Джак се надига и ме прегръща отново.

— Кажи на мама, че я обичам. И й кажи, че има неща, в които човек не трябва да се бърка.

— Ще й кажа.

— А ти? — усмихва ми се той. — Мога ли да ти споделя нещо, без да побеснееш?

— Зависи какво е.

— Научих нещо, откакто съм тук. Вероятно ще ти прозвучи странно, но единственото истинско нещо е настоящето. Ако помислиш за това, наистина няма бъдеще и минало. Има само настояще и трябва да се съсредоточим върху него.

— Не предполагах, че ще станеш философ.

— Няма да е лошо да опиташ, татко. Ще ти се отрази добре да спреш да се тревожиш толкова много за бъдещето, а още по-добре ще е, ако забравиш миналото.

— Не е лъжа.

— Сериозно ти говоря. Знам, че си ми баща и съм предубеден, но мисля, че си най-свестният човек, когото някога съм срещал. Би трябвало да си по-снизходителен към себе си.

— Благодаря ти, сине. Ще се опитам.

Той се обръща и тръгва, а аз го наблюдавам как излиза от ресторанта. Внезапно усещам как по бузата ми се търкулва сълза.

5

— Бихте ли си казал името за протокола? На следващата сутрин стоя до катедрата в наказателния съд в Джоунсбъро, Тенеси, седалище на област Вашингтон и най-стария град в щата. По пейките има десетки зрители, всички нетърпеливо очакващи резултата от изслушването. Свидетелят е интелигентен, крехък двайсет и пет годишен младеж с белези от акне и права, дълга до раменете кестенява коса, вчесана на път по средата. Той се навежда към микрофона.

— Казвам се Дейвид Дилинджър — заявява.

Долавям треперенето на гласа му. Притеснението му е обяснимо, тъй като е пътувал хиляди километри и е чужденец сред нас, но при него нервността изглежда начин на живот. Когато го разпитвах преди изслушването, му се наложи да напусне стаята десетина пъти, за да пуши.

— Къде живеете, господин Дилинджър?

— 401 Западна Пета улица, Ванкувър, Британска Колумбия, Канада.

— И какво работите?

— Компютърен програмист за Национална банка „Ванкувър“.

— Познавате ли обвиняемия?

Дилинджър се намества на стола си и поглежда мъжа, седнал до масата на защитата.

— Не, не го познавам. Никога не съм го виждал. Дъглас Бъди[2] Карвър седи вторачен напред до масата на защитата. По шейсет и една годишното му лице няма и следа от емоция. Оредяващата му бяла коса е сресана настрани и зализана с някакъв лепкав гел. Облечен е в крещящо червено сако. Карвър е наемодател, един от най-богатите земевладелци в Североизточен Тенеси. Освен това е изключително популярен църковен настоятел в една от най-големите методистки църкви в Джонсън. Карвър води местно телевизионно предаване под надслов „Доведи светлината“, което се излъчва в пет часа всяка неделя следобед. Повечето хора в залата са поддръжници на църквата му. Те се вторачват в мен студено, когато влизам вътре.

— Бихте ли обяснили на съда как се замесихте в този случай, господин Дилинджър? — питам.

— Получих съобщение, че господин Карвър е свалил някои изображения на компютъра си.

— Казвате, че сте получил съобщение? Как бяхте уведомен?

— Чрез компютъра.

— Можете ли да обясните на съда точно как стават тези неща?

— Прикачих вирус „Троянски кон“ към някои порнографски материали в интернет, в които участват деца. Когато изображенията бяха свалени, вирусът ме уведоми. Тогава успях да проникна в компютъра на човека, свалил изображенията. Оттам успях да открия кой сваляше изображенията.

— Колко порнографски изображенията на деца бяха свалени?

— Дванайсет в деня, когато узнах за това, но после, след проверка на компютъра, установих, че са свалени още около хиляда и петстотин.

— И какво направихте, господин Дилинджър?

— Обадих се в „Педофайнд“. Това е организация с нестопанска цел, която издирва педофили в Съединените щати и Канада. Предадох им информацията, с която разполагах.

— И след това?

— Знам само че арестуваха господин Карвър и аз съм тук днес.

„Педофайнд“ се бяха свързали с полицията в Джонсън, а те бяха проучили случая. Бяха събрали достатъчно информация, за да получат заповед за обиск, бяха извършили обиска в дома на Карвър седмица по-късно, бяха прибрали компютъра му и го бяха арестували няколко дни след това.

— Имахте ли контакт с някоя от правните агенции в Тенеси относно господин Карвър, преди да откриете изображенията в компютъра? — питам.

— Не.

— Имахте ли някакъв контакт с някоя правна агенция където и да било относно господин Карвър, преди да откриете изображенията?

— Не.

— Благодаря ви, господин Дилинджър.

Фасулска работа, мисля си. Всичко е повече от ясно. Няма какво да оспорят. Но знам, че в наказателното право нищо никога не е фасулска работа. Освен това съм наясно, че съм изправен пред съдия, който изпитва странно съчувствие към сексуалните престъпници, и особено към педофилите. Подозирам, че той и подсъдимият имат доста общи неща.

Съдия Грийн си водеше бележки и слушаше показанията внимателно, спуснал очила върху дългия си тънък нос. Адвокатът на Бъди Карвър, петдесетгодишен тип на име Уилям Кей, който се подмазва на съдиите толкова безсрамно, че всички го наричат „Мазника“, подаде молба до съдията да отхвърли всичките ни доказателства (порнографските изображения), защото правата на клиента му според Четвъртата поправка към конституцията били нарушени. Мазника твърди, че Дейвид Дилинджър е проникнал незаконно в компютъра на Карвър, следователно съдът трябва да отхвърли намерените и впоследствие предадени на „Педофайнд“ доказателства.

Ако Дейвид Дилинджър бе полицай, аргументът на Кей щеше да има основание. Но Дилинджър е обикновен гражданин, решил да се намеси в гнусен случай, който го засягал лично. Правата според Четвъртата поправка не се отнасят до издирвания, проведени от частни лица, а само до такива, проведени от правителствени служители. Мазника спори, че тъй като Дилинджър се свързал с властите веднага след като открил порнографските материали и искал Карвър да бъде подведен под отговорност, той е действал като агент на правителството и следователно е трябвало да се сдобие със съдебно нареждане, преди да прегледа файловете в компютъра на Карвър. Мазника греши, но това не означава нищо.

— Кръстосан разпит, господин Кей? — пита съдия Грийн и Кей се надига.

Той е нисък и дебел. Кестенявата му коса е сплъстена и му придава вид на човек, току-що станал от сън.

— Господин Дилинджър — започва Кей, като се понася тромаво от масата към катедрата, — защо прикачихте вируса към този материал?

— Защото ме засяга и обижда.

— Откъде знаехте къде да го намерите?

— Моля?

Наблюдавам Дилинджър напрегнато. Той седи върху ръцете си и се черви. Вече е притеснен, затова се надигам.

— Възражение. Няма връзка — казвам. — Как господин Дилинджър е открил материала няма нищо общо с това дали господин Карвър го е свалил на компютъра си.

— Възражението е отхвърлено — излайва съдия Грийн. — Седнете, господин Дилард.

— Ето каква е работата, господин Дилинджър — казва Кей. — Аз лично не знам как да намеря детско порно, а предполагам, че и всички останали в съдебната зала също не знаят. Имам предвид, че надали можете просто да влезете в „Гугъл“ и да напишете „Детска порнография“, нали? Това ми се струва сигурен начин да бъдете посетен от федералните агенти. Така че откъде знаехте как да намерите порното, за да прикачите вируса към него?

— Не е толкова трудно — отговаря Дилинджър.

— Обяснете ни.

Дилинджър ме поглежда за помощ, но съдията вече демонстрира ясно чувствата си, когато отхвърли възражението ми. Дилинджър се е замесил в тази история и Грийн и Уилям Кей искат да се уверят, че ще му се наложи да живее с последствията.

— Хората го намират най-вече чрез различните чатове — отговаря Дилинджър неохотно.

— И вие имате личен опит с това?

— Да.

— Защо? Да не сте някакъв извратеняк?

Мога да стана и да възразя, но не искам Дилинджър да изглежда безгръбначен. Решавам да го оставя да се справи сам. Той присвива очи и се навежда напред.

— Мисля, че извратенякът в тази зала е вашият клиент — казва той ядосано.

Браво, момчето ми! Не го оставяй да те сплаши.

Кей незабавно поглежда съдията.

— Съдът ще нареди ли на свидетеля да отговори на въпроса?

— Отговорете на въпроса — нарежда Грийн грубо.

— Не помня въпроса — отговаря Дилинджър.

— Въпросът е защо знаете — казва Кей — как да намерите детско порно в интернет?

Дилинджър замълчава. Изпитвам съчувствие към него. Аз съм му задавал същия въпрос, разбира се, по време на подготовката ни за делото. Отначало и на мен ми се струваше странно, както и на Кей, но след като чух отговора, разбрах. Кей трябваше да научи отговора, преди да зададе подобен опасен въпрос. Думата „защо“ може да се превърне в буре с барут в съдебната зала.

— Знам как да го открия, защото като дете бях изнасилен от човек, който ми показа същите гадости като онези, свалени от вашия клиент на компютъра му.

Тонът на Дилинджър е изпълнен с негодувание и отвращение. Той повдига брадичка и скръства ръце, после се вторачва в Кей, който е изненадан, но успява да се съвземе бързо.

— Значи мотивацията ви в издирването на детско порно и прикрепянето на вирус към него е израз на гняв, така ли? — пита Кей.

— Не знам.

— Гняв и може би желание за отмъщение? Смятате се за някакъв киберотмъстител?

— Не се смятам за нищо. Просто намирам извратеняците и ги докладвам.

— Значи сте го правили и преди? Колко пъти?

— Не знам точно. Няколко.

— Повече от десет?

— Не толкова много.

— Повече от пет?

— Може би пет или шест. Не си водя дневник.

— И тези доклади обикновено попадат ли в ръцете на полицията?

— Предполагам, че понякога попадат.

— Значи помагате на полицията да открие хора, които може да са педофили, така ли?

— Това, което правя, е да уведомя „Педофайнд“, когато някой свали детска порнография от интернет.

Издишам бавно и дълбоко. Дилинджър се справя чудесно. Не позволява на Кей да го набута в ъгъла с въпроса дали работи специално за полицията.

— Но „Педофайнд“ докладва вашата информация на полицията, нали? Не е ли в това смисълът?

— Правят, каквото правят.

— Разбира се, че това е смисълът — казва Кей. — Не бихте ги уведомили, ако смятахте, че ще пренебрегнат информацията ви, нали, господин Дилинджър?

— Не знам.

— Позволете ми да ви запитам нещо. Какво ви пречи да прикачите вирус „Троянски кон“ към някакъв друг файл, напълно безвреден, а после да проникнете в компютъра на господин Карвър и да свалите тези изображения?

Скачам на крака.

— Възражение! Липса на основание. Нищо в делото не насочва на мисълта, че господин Дилинджър е извършил подобно нещо.

— Отхвърлено.

— Господин съдия, той се опитва да внуши, че господин Дилинджър е избрал господин Карвър случайно сред всички хора по света, които имат достъп до интернет, и нарочно го е накиснал. Няма доказателства, които да подкрепят подобно обвинение. Това е абсурдно.

— Да не би да не бях ясен, господин Дилард? Казах, че възражението се отхвърля.

— Не съм го направил по този начин — обажда се Дилинджър, който очевидно е на ръба на нервен срив.

— Но би могло, нали? — настоява Кей, вкопчил се във въпроса като булдог.

— Казах, че съм го направил по този начин.

— Това е всичко — казва Кей и сяда.

— Нещо друго, господин Дилард? — пита ме Грийн.

— Нямаме въпроси.

— Можете да напуснете свидетелското място, господин Дилинджър. Искате ли да кажете нещо, преди да отсъдя, господин Дилард?

Вече съм изложил аргументите и законовите положения по случая в доклад, който предадох преди две седмици. Призовах двама свидетели преди Дилинджър: първият бе президентът на „Педофайнд“, който обясни с какво се занимава организацията, как си вършат работата и какво точно бе станало в този случай. Вторият бе детективът от Джонсън, в случая жена, която проучила доклада, сдобила се със съдебното нареждане за обиск и арестувала Бъди Карвър. И двамата дадоха показания, че Дилинджър не е работил от тяхно име, когато е проникнал в компютъра на Карвър. Детективът каза, че никога не е чувала за „Педофайнд“ или Дилинджър преди разследването. Президентът на „Педофайнд“ призна, че и преди са получавали информация от Дилинджър, но той не е получавал компенсация за това, нито насоки, нито окуражаване от организацията. Просто се появявал от време на време в полезрението им и давал информация за заподозрени педофили, които активно сваляли детско порно от интернет. Шефът на „Педофайнд“ също така обясни, че организацията им не получавала пари от правителството — нито дарения, нито заеми, нито стипендии, абсолютно нищо. Била дотирана само с частни дарения.

В допълнение напомних на съдията, че Дилинджър не е поданик на Съединените щати и не е бил в страната, камо ли в щата, когато е уведомил „Педофайнд“. Следователно не е можел да действа от името на която и да е американска правителствена агенция. А поправките към конституцията не се отнасят до подобни случаи.

Изправям се и обяснявам всичко това пред съдията за последен път. Той не ме поглежда, което винаги е лош знак.

Кей става и отново защитава случая си. Твърди, че „Педофайнд“ очевидно е правителствен агент. Докладват за незаконни действия на полицията винаги когато имат повод. Дейността им е довела до осъждането на повече от десетина педофили. А пък Дилинджър бил агент на „Педофайнд“. Давал им е информация в миналото, която те предавали на правителството, а това довеждало до наказателни дела. Тъй като и „Педофайнд“, и Дилинджър действали от името на правителството, проучването на компютъра на Карвър се покривало от Четвъртата поправка. Нужно било съдебно нареждане. А тъй като нямало такова, проучването било незаконно. И доказателствата трябвало да бъдат отхвърлени.

Когато Кей приключва, изпитвам същото лошо предчувствие, което съм изпитвал много пъти като адвокат на защитата. Ще загубя. Отношението на съдията, маниерите му по време на делото, интересът му, когато Кей говори, и пренебрежението, когато аз говоря, издават предубеждението му. Знам, че ще отсъди срещу мен със същата сигурност, с която знам, че ще вали, когато чуя гръмотевици.

— Настоявате ли за заключения, господин Дилард?

Оставам седнал. Не желая да стана и да му окажа уважението, изисквано по традиция, тъй като го смятам за нищожество в интелектуално и морално отношение. Въпреки факта, че седи над мен на трона си и вероятно би могъл да ми причини същото като на Рей Милър, не мога да се принудя да се поклоня.

— Има ли смисъл? — промърморвам от мястото си.

— Говорете високо!

Повдигам глава и се вторачвам в него.

— Мисля, че взехте решение още преди да влезем в залата.

Съдия Грийн застива за миг, но успява да овладее гнева си. Знае, че в залата има представители на пресата. Знае, че това е сериозен случай. Знае, че има рядката възможност да нанесе удар на прокуратурата и лично на мен, и си умира от кеф.

— Аз съм избран служител на закона — казва той. — Основната ми отговорност е да тълкувам и да съблюдавам закона. Хората в тази област ме избраха, защото имаха доверие в мен. Доверяват ми се от много години и аз им служа вярно.

Отпускам глава в ръцете си, сигурен, че това е прелюдията към решение, което само той може да оправдае. Вече реших как ще действам, ако отсъди срещу мен, и се примирявам с факта, че тази битка ще се води другаде.

— Както и да е — продължава Грийн, — от време на време съдията взема непопулярни решения. Той трябва да спазва закона. Да защитава законите и правителството ни, да спазва конституцията на Съединените щати.

Грийн прави драматични паузи, докато говори. Иска ми се да повърна.

— Надявам се, че хората, които прочетат за това в утрешния вестник или гледат вечерните новини, ще разберат, че това решение засяга всички вас. То ще ви предпази от бъдещи незаконни прониквания в частния ви живот. Този съд не се съмнява, че главният свидетел на прокуратурата, господин Дейвид Дилинджър, е действал като агент на правителството, когато е проникнал в компютъра на обвиняемия. Господин Дилинджър даде показания, че е бил изнасилен като дете от човек, когото смята за педофил, и затова се е нагърбил с мисията да издирва и да изправя пред съда други педофили. За да изпълни мисията си, господин Дилинджър нарушава правата на гражданите, като тайно прониква в компютрите им с намерението да бъдат наказани според законите на страната ни. Съдът намира за неуместен факта, че агенцията, замесена в този случай, не е била наясно с действията на господин Дилинджър. Важното е желанието на господин Дилинджър да се прави на полицай или на киберотмъстител, както посочи господин Кей. Очевидно господин Дилинджър се смята за доброволен наемник, работещ от името на правителството, но всъщност той не се различава от обикновените крадци. Вместо бижута, краде информация, прониквайки тайно в компютрите на жертвите си. После очаква те да бъдат съдени, което според този съд го прави агент на правителството. Проникнал е незаконно в компютъра на господин Карвър и следователно всички Доказателства, добити в резултат на това, са отхвърлени.

Кей се надига. Сигурен съм, че иска да напусне съдебната зала колкото се може по-бързо. Аз също се изправям и се завъртам да погледна Дилинджър. Искам да му се извиня от името на щата Тенеси и цялата американска юридическа система. Но той вече е станал от мястото си и се е отправил към вратата. Затръшва я, когато излиза, и трясъкът отеква из залата като изстрел.

— Пристав! — изкрещява Грийн. — Спрете този човек и го върнете тук.

Вторачвам се в съдията, докато приставът забързва към вратата. Чувам викове в коридора. След трийсет секунди, приставът влиза, хванал Дилинджър за лакътя. Погледът на Дилинджър е изпълнен със страх и унижение.

— Доведете го до съдийската маса — нарежда Грийн.

Дилинджър застава пред него и свежда очи.

— Обвинен сте в неуважение към съда, господин Дилинджър. Наказанието ви е глоба от сто долара. Платете я на чиновничката, преди да напуснете сградата. Ако не платите, ще наредя да ви арестуват и да ви вкарат в затвора. Върнете се в Канада, където ви е мястото. Канадското правителство може да ви позволява да нарушавате правата на гражданите колкото си искате, но тук са Съединените Американски щати. Ние не търпим подобно поведение.

Дилинджър отпуска рамене и излиза от залата като осъден на смърт. Веднага щом вратата се затваря, аз заговарям.

— Господин съдия, като имаме предвид решението ви, прокуратурата предлага прекратяване на делото срещу господин Карвър.

— Наистина ли, господин Дилард? Искате да кажете, че не възнамерявате да обжалвате?

Грийн се ухилва самодоволно. Знае, че обжалването ще отнеме две години. И дори ако отхвърлят решението, а аз съм убеден, че ще стане така, за две години могат да се случат много неща. Улики се губят. Свидетели умират или се местят. Отказват да сътрудничат. А след всичко, през което Дилинджър премина днес, съм убеден, че няма да се върне тук след две години.

— Не, господин съдия, няма да обжалвам.

— Много добре. Случаят е прекратен. Прокуратурата ще плати таксите. Господин Карвър, свободен сте да си вървите.

6

Кейти Дийн прекара два месеца в болницата, след като бе почти убита от баща си. Куршумът проникна в дясната част на гърдите й, натроши гръдната й кост и няколко ребра и откъсна голяма част от десния й бял дроб. Тя не си спомняше какво се бе случило поне две седмици след стрелбата. Имаше само тъмнина и огромна дупка в живота й. Дори не си спомняше да е сънувала.

Когато най-после оздравя достатъчно, за да напусне болницата, леля й Мери я заведе на гробищата. Беше средата на октомври, 1992 година. Времето бе застудяло, откъм езерото Мичиган духаше силен вятър, а листата падаха от дърветата и се въртяха из въздуха като огромни пъстри снежинки. Майката на Кейти, заедно с братята и сестра й, бяха погребани един до друг. Тя коленичи и положи свежи цветя пред плочата, която бележеше гроба на майка й, и заплака толкова силно, че я заболя стомахът. Не можеше да повярва, че никога вече нямаше да ги види. Не можеше да повярва какво ужасно нещо бе извършил баща й. Искаше й се да бе убил и нея.

Гробът на баща й не беше там. Леля Мери й каза, че бил положен в друго гробище. Кейт не попита къде се намираше. Майка й винаги бе твърдяла, че баща й е болен, но Кейти не можеше да му прости за онова, което им бе причинил.

Леля Мери бе по-възрастната сестра на майка й и страшно приличаше на нея. Беше слаба, не много висока с руса коса, сини очи и мило лице. Изглеждаше изморена, сякаш никога не си доспиваше. Веднъж майка й бе завела Кейти и братята и сестра й в Тенеси, на гости на леля Мери, малко след като мъжът й бе загинал при сечене на дървета. Тя живееше във ферма в подножието на планина близо до място, наречено Гейтлинбърг. Кейти беше малко момиченце, но си спомняше, че отидоха там в края на май, веднага след като Кърк и Кири приключиха училище. Леля Мери беше бременна.

Тогава Кейти видя за първи път планините Гранд Смоуки и лилавата мъгла, която се стелеше над тях вечер. Бяха толкова красиви! Тя излизаше на предната веранда на свечеряване и седеше там с часове, като гледаше масивните планини и зелените хълмове, потънали в мараня. Понякога, след като съвсем се стъмнеше, в планините проблясваха малки светлинки, сякаш хиляди феи летяха сред листата на дърветата. Тази картина караше Кейти да си мисли за вълшебни царства, изпълнени с чудеса и загадки.

Леля Мери отведе Кейти във фермата в Тенеси в деня, след като посетиха гробовете на семейството. Кейти предположи, че леля й бе единственият човек на света, който я искаше. Родителите на баща й бяха умрели от рак още преди тя да се роди. Майката на майка й бе починала от аневризъм, когато Кейти бе на девет години. Дядо й Патрик беше още жив, но се бе оженил повторно и живееше в Орегон.

Кейти седеше на предната седалка на колата до леля си на път към дома й. Влязоха в Тенеси близо до град на име Джелико. Дъжд плющеше по предното стъкло, а изпод гумите на камионите изригваха гейзери води. Стъмваше се.

— Кейти — каза леля Мери, — не разполагаме с много, но всичко, което имаме, е и твое. Сега си моя дъщеря.

Кейти се приближи до нея, зарови лице в рамото й и се разплака.

— Хайде, хайде — каза леля й. — Всичко ще е наред. Не мога да си представя колко ти е трудно, дете, но трябва да продължиш живота си. Господ реши да живееш. Той те избра, Кейти, и то по определена причина. Не знаем все още каква е тази причина, но трябва да си силна. Господ иска така и майка ти също би го искала.

Кейти бе мислила много за Господ, докато лежеше в болницата, след като леля Мери й каза, че всички от семейството са мъртви. Беше му ядосана. Кейти, майка й, братята и сестра й бяха ходили на църква всяка неделя сутрин, а вечер откакто се помнеше, тя коленичеше до леглото си и се молеше, преди да заспи.

В края на молитвата тя винаги молеше Господ да благослови майка й, баща й, братята и сестра й. А ако познаваше човек, който бе болен или имаше проблеми, молеше Господ да благослови и него. Никога не го бе молила да благослови самата нея — мислеше си, че е ужасно егоистично. Никога не го бе молила за нищо. Може би трябваше да го моли да пази семейството й в безопасност.

Когато най-после пристигнаха в Тенеси посред нощ, леля Мери и Кейти внесоха нещата си вътре. Къщата беше тъмна, с изключение на лампата над предната врата. Дървеният под скърцаше под стъпките им, а вятърът блъскаше капаците на прозорците. Къщата миришеше странно като лекарски кабинет.

В коридорчето вдясно от Кейти проблесна светлина и се отвори врата. Чернокожа жена излезе в коридора и тръгна към тях. Тя спря и се вгледа в Кейти. Усмихна се. Имаше най-тъмните очи и най-белите зъби, които Кейти някога бе виждала. Лицето й бе лъскаво и кръгло като чиния. Беше много по-едра от леля Мери. Косата й бе прибрана със синя кърпа, а жената бе облечена в избелял син фланелен халат.

Кейти чу приглушени звуци от другата страна на вратата. Стори й се, че чува блеенето на овца.

— Добре дошла у дома, Мери — обърна се чернокожата жена към леля й и двете се прегърнаха.

— Хубаво е да си у дома — отговори леля й, после сложи ръка на рамото на Кейти. — Това е Кейти — представи я тя. — Кейти, това е Лоти, най-добрата ми приятелка.

— Приятно ми е да се запознаем, госпожице Кейти — каза Лоти с мек южняшки акцент, като коленичи и я прегърна. — Ще бъдеш много щастлива тук. Истински щастлива.

Кейти отново чу звуците иззад затворената врата.

— Ннаааааааааааааааааааааааааааааа.

Тя погледна леля си нервно.

— Той знае, че си тук — каза Лоти на леля й. — Липсваше му ужасно.

— Защо не заведеш Кейти горе и не я настаниш? — попита леля Мери. — Аз ще отида да го видя.

Лоти взе куфара на Кейти, хвана момичето за ръка и го поведе към стълбите. Кейти погледна през рамо и видя как леля Мери влезе в същата стая, откъдето бе излязла Лоти. Отново чу блеенето, но този път по-силно.

— Това е Люк — каза Лоти, докато се качваха по стълбите. — Той е специално момче. Сигурно ще се запознаеш с него утре.

7

— Отказах се от проклетите неща преди дълго време — казва Рей Милър, като издиша облачета дим към нощното небе и се обляга на парапета на терасата. — Я ме виж сега.

Вечерята беше неловка. Каролайн приготви лазаня и салата и двете с Тони си бъбриха, докато ние изпихме по чаша вино. След десерта Рей излезе навън да пуши, а аз отидох да му правя компания. Не знам колко бе пил, преди да дойде тук, но изглеждаше апатичен и разсеян. Не бе изрекъл и едно завършено изречение откакто влезе.

Аз също се облягам на парапета. Нямам представа как да отговоря. Знам всичко за проблемите в живота му, но не съм наясно дали иска да говори за тях. Накрая решавам да хвана бика за рогата.

— Е, как се справяш? — питам небрежно, като оглеждам нощното небе.

Чувам как Рей си поема дъх, сякаш съм го стреснал.

— Не искаш да знаеш — отговаря той.

Рей е мощен тип, малко по-нисък от мен, но с по-широки гърди и гръб. Гласът му е плътен баритон.

— Разбира се, че искам, Рей. Приятели сме, не помниш ли?

Рей дръпва силно от цигарата. Димът се издига бавно около измореното му лице, обрамчвайки го призрачно за момент, преди да се стопи в тъмнината.

— Днес следобед получихме предизвестие, че банката ще ни вземе къщата — казва той. — Не сме си плащали вноските три месеца.

— Защо не ми спомена нищо? Ще ти дам малко пари на заем.

— Благодаря ти, но не вземам пари от приятелите си.

— Ще ги върнеш.

— Не разбираш, Джо. Сега съм изостанал с три месеца. Но ще минат поне още шест, докато получа ново изслушване пред комисията. Ако ми върнат правоспособността, което не е гарантирано, ще минат още шест месеца, докато се изправя на крака. Ипотеката ми е две хиляди и петстотин на месец. Да не би да искаш да ми заемеш трийсет хиляди, които няма да мога да ти върна в следващите една-две години?

— Разбира се, че искам. Каролайн се грижи добре за парите ни. Мога да се справя с трийсет хиляди.

— Благодаря ти, приятелю — казва той, — но не мога да приема. Просто не мога. Иска ми да се имах твоята предвидливост. Да спестя малко пари, нали разбираш? Господ знае, че изкарах доста през последните петнайсет години. Но израснах беден и винаги исках Тони и Томи да имат най-доброто. Хубав дом, скъпи коли, елегантни дрехи, добра храна. А по Коледа? По Коледа съм абсолютен глупак. Тони ме нарича Дядо Коледа.

— Знам — усмихвам се.

Рей харчи хиляди за храна и подаръци за бедни семейства всяка година. Дарява пари на църквите и благотворителните организации.

— Виждал съм какво правиш по Коледа — добавям.

— Не съм потънал в дългове, с изключение на ипотеката, но разходите по колежа на Томи изядоха повечето ни спестявания.

Бейзболната програма на „Дюк“ отпусна на Томи стипендия, която плати половината от обучението и учебниците му. Но Рей плати останалото: другата половина от обучението, храната и дрехите на Томи, колата, застраховката и бензина, наема за апартамента, джобните му пари. Рей ми е споменавал, че образованието на Томи в „Дюк“ му струва почти четирийсет хиляди на година.

— Ако не беше работата на Тони, щяхме да умрем от глад — казва Рей.

Поклащам глава и въздишам.

— Невероятно, нали? Властта, която човек може да има над друг само защото носи грозна черна тога.

— Не мога да ти кажа колко пъти съм си мечтал да го очистя. Иска ми се да го убия бавно.

Тонът му е зловещ. Решавам да променя темата.

— Няма ли нещо друго, с което да се занимаваш известно време? Само заради парите?

— Какво например? Вече се появих четири пъти на първа страница на вестниците. Грийн накара всички да мислят, че съм някакъв престъпник, откачалник, който си е поставил за цел да провали цялата система. Никой в щата няма да ме назначи. Освен това единственото, което знам, е правото.

— Чух, че Томи е трябвало да напусне „Дюк“ — признавам и поглеждам Рей. — Съжалявам, Рей, ужасно съжалявам.

Рей отпуска рамене и свежда глава. Чувам бавното му дишане.

— Това е най-лошото — казва той. — Ефектът от цялата история върху жена ми и сина ми. Томи се държи, сякаш няма проблем. Не се е оплаквал, не е казал и дума. Само ме увери, че според него не съм извършил нищо нередно.

— А Тони? Всичко наред ли е с нея?

— Мисля, че започва да й писва. Не съм много забавен за съвместен живот напоследък, а и тя обича къщата. Загубата ще я съсипе. А мисълта, че тя ще е съсипана, направо ме убива.

Поглеждам го и виждам сълзи по бузите му. Той ги избърсва бързо с опакото на ръката си.

— Господи — изсумтява Рей. — Държа се като дете.

— Не се извинявай. Аз сигурно щях да съм си посегнал досега.

Рей се завърта към мен. Очите му се приковават в моите за миг, после се свеждат към земята.

— Помниш ли преди няколко години? — казва той, все още свел глава. — Мисля, че ти тъкмо бе започнал работа в прокуратурата. Съдия Глас обвини шериф Бейтс в неуважение към съда заради нещо адски тъпо и службата ти отказа да го накаже. Не се ли справихте с това в съда?

Спомням си историята ясно. Айвън Глас, заядлив седемдесет и няколко годишен съдия, председателстваше изслушването преди две години, когато стана дума за политиката в отдела на шерифа. Глас нареди на пристава да звънне на шериф Леон Бейтс и да му нареди да се яви в съда и да изясни въпроса. Шериф Бейтс учтиво обясни на пристава, че е зает. Съдия Глас нареди на пристава да звънне отново и да предупреди шерифа, че ако не се яви в съда веднага, ще бъде обвинен в неуважение. Шерифът посъветва пристава да каже на съдията да се целуне отзад. Съдията веднага го обвини в неуважение към съда. В деня на делото отидох в съдебната зала и от името на районната прокуратура обясних на съдия Глас, че не разполага с властта да заповядва на шерифа да се яви в съда. Добавих, че обвинението не е основано нито на закона, нито на фактите, и че прокуратурата отказва да повдигне иск. Залата бе претъпкана с политически поддръжници на Бейтс и съдия Глас бе принуден да отстъпи и да се откаже от обвинението.

— Да, аз работих по случая — отговарям.

— Никак не ми се иска да те моля, но какви са шансовете да направиш същото за мен? Трябва да се явя пред копелето в понеделник.

— Пред кого? Съдия Грийн?

— Да. Трябва да се призная за виновен в обвинението в неуважение. Единственото, което ти трябва да направиш, е да се явиш и да кажеш, че прокуратурата отказва да повдигне иск. Обвинението е пълен боклук и всички го знаят.

— Вече говорих с Муни за това. Молих му се. Но не иска да се замесва.

— Защо? — пита Рей. — Каква е разликата между мен и Бейтс? Каква е разликата между Глас и Грийн?

— Помисли малко.

Рей изтърсва пепелта от цигарата си и прибира фаса в джоба си. Не проговаря за момент.

— О, мислил съм по въпроса, повярвай ми — казва той накрая.

— Бейтс вероятно е най-популярният шериф, който някога сме имали в областта — обяснявам му. — Муни помогна на Бейтс с надеждата, че ще извлече политически облаги по-късно. Това беше всичко.

— А Грийн вече заяви, че няма да се кандидатира за друг мандат, при положение че някой не го очисти, преди този мандат да приключи. И Муни няма полза да се замесва.

— Точно така. Съжалявам, Рей.

— Забрави.

— Иди на делото. Съдебните заседатели ще видят какво става и ще гласуват в твоя полза.

— Благодаря за съвета — отвръща Рей. — Но щом не можеш да помогнеш, имам наум нещо по-драматично.

— Какво по-точно?

— Ще видиш в понеделник — отговаря той, като се завърта и влиза обратно в къщата.

8

— Няма ли да дойдеш да изгледаш представлението?

Вдигам очи от папката със случай на опит за убийство и ги насочвам към Танър Джарет. Той се усмихва както винаги.

— Кое представление?

— Рей Милър в съдебната зала. Съдия Грийн заяви, че ще призове Милър първи.

— Да, планирах да дойда в съда.

През целия уикенд бях мислил за думите на Рей, че ще направи нещо драматично.

— Мразя това — казва Танър. — Случаят е гаден и Милър е свестен човек. Понякога е тъпа работа да си новото хлапе в службата.

— Защо не влезеш в залата и не кажеш на Грийн, че случаят му е неоснователен и отказваш да повдигнеш иск? Покажи на всички, че имаш топки, синко.

— Муни и баща ми ще ги отрежат веднага щом изляза от залата — отвръща Танър. — Оставям тези гадости на вас, старците.

Ставам и се усмихвам на Танър.

— Муни ще дойде ли?

— Взе си седмица отпуска.

— Шегуваш се. Миналата седмица ходи на конференция. Не ми спомена и дума, че ще си вземе отпуска тази седмица.

— Той е шефът. Предполагам, че може да прави каквото си иска.

Танър и аз слизаме долу до съдебната зала и аз се настанявам в отделението за съдебни заседатели. Залата е пълна с адвокати на защитата и прокурори, повечето от които нямат работа в съда, но са дошли само да видят дали ще се разрази битка. По пейките седят около трийсет души, два телевизионни екипа с камери и тълпа репортери. Атмосферата е напрегната. Оглеждам се и виждам Рей. Тони не е с него. Той не й е позволил да дойде. Каза ми, че се срамувал и не искал тя да го вижда така.

Съдия Грийн влиза в залата и чиновничката му призовава случая на „Щатът Тенеси срещу Реймънд Милър“. Рей върви бавно, малко нестабилно, към предната част на залата. Облечен е в черен костюм, черна риза и черна вратовръзка. Косата му, посивяла значително през последните шест месеца, е стегната в неизменната опашка. Челото му е силно набръчкано, а очите — тъмни и напрегнати. Опитва се да застане до масата на защитата, но забелязвам, че се олюлява леко. Вторачва се в съдия Грийн. Танър се надига безмълвно от стола си зад масата на обвинението.

— Господин Милър — започва Грийн, — бяхте обвинен в неуважение към съда в присъствието на съдията въз основа на провала ви да се явите в определеното време, при това без да уведомите персонала на съда. Днес сте тук, за да се признаете за виновен. Виждам, че не сте си наел адвокат.

— Нямам нужда от адвокат — грубо отговаря Рей.

— Знаете какво казват за човека, който представлява сам себе си в съда — казва съдията. — Че клиентът му е глупак.

В залата се възцарява тишина. Седя, наблюдавам и си представям, че цялата сграда потръпва, сякаш се опитва Да се отърси от напрежението вътре. Челюстите на Рей се стягат, а брадичката му щръква напред. Той заговаря бавно.

— Заради вас изгубих почти всичко, за което съм работил цял живот.

Речта му е леко завалена, но само човек, прекарал толкова много време като мен с Рей, би забелязал. — Освен това загубих работата си, репутацията си…

— Вие сте си виновен за всичко, което ви се случи — прекъсва го Грийн.

— НЕ СЪМ СВЪРШИЛ! — изревава Рей и Грийн, внезапно уплашен, потъва назад в кожения си стол. — Това, което ми причинихте, е непростимо. Направих всичко възможно да го спра, но вие просто не искате да се откажете. Вие сте жалко подобие на човешко същество, срам за правосъдната система! Проклет да съм, ако остана тук и ви позволя да ме наричате глупак!

— Отново сте обвинен в неуважение към съда — казва Грийн, като безуспешно се опитва да си придаде смел вид. — Пристав, отведете господин Милър в затвора.

— Прав сте — ухилва се Рий саркастично. — Не само не ви уважавам, но ви и презирам повече, отколкото можете да си представите.

Дясната ръка на Рей се плъзва бързо в сакото му. Когато се появява отново, държи пистолет. Без да каже и дума, той насочва оръжието към Грийн.

— БУМ!

Изстрелът е оглушаващ. Виждам дима от дулото и замръзвам. Не мога да повярвам на очите си. Рей натиска спусъка втори път и още един оглушителен изстрел отеква из залата. Поглеждам съдия Грийн. Той се мъчи да се пъхне под масата. Осъзнавам, че около мен пищят жени, мъже крещят, а приставите тичат към съдийската маса. Закатервам се по пейките пред мен, като крещя името на Рей.

Един от приставите застава на два метра от Рей и насочва пистолета си в главата му.

— Пусни оръжието! Веднага! — изкрещява приставът.

Рей го поглежда, после се завърта към масата, където съдия Грийн, жив, мъртъв, ранен или просто уплашен, е изчезнал.

После поглежда към мен.

— Сбогом, приятелю — спокойно казва той. — Не заслужавах това.

Отваря широко уста, пъхва вътре дулото на пистолета и преди да успея да стигна до него, натиска спусъка.

9

Кейти Дийн се събуди в къща, изпълнена с уханието на чисти памучни чаршафи и възглавници, кафе и пържена наденица. Слънцето нахлуваше през прозореца й на горния етаж и когато повдигна глава, за да погледне навън, дъхът й спря от гледката. Планините на изток бяха изпъстрени с умопомрачителни цветове — тъмночервено, блестящо оранжево и златно. Стори й се, че бяха покрити с гигантски шарен юрган. Тя срита завивките и огледа новата си спалня. Стените бяха боядисани в златисто. Дървеният под до леглото бе покрит с тъмнооранжев килим. Встрани имаше малък гардероб, а до вратата — скрин. Рамкирани снимки на майката на Кейти, братята и сестра й украсяваха скрина и нощното шкафче до леглото й. Някои от рисунките й бяха закачени на стената до прозореца. Тя се приближи до гардероба и видя, че дрехите й вече висяха спретнато там.

Кейти слезе бавно по стълбите. Когато бе на половината път, го видя за първи път. Леглото му бе преместено във всекидневната. Главата му бе извърната настрани от нея към телевизора. Беше покрит от врата надолу с чаршаф и одеяло. Кейти видя само косата му, която бе същият цвят като яркочервените катерици, обитаващи дърветата в двора им в Мичиган. Тя спря, седна на стълбите и го загледа през парапета.

Лоти влезе в стаята след няколко секунди и веднага забеляза Кейти.

— Знаех си, че миризмата на наденица ще те изкара от леглото. Ела тук и се запознай с господин Люк.

Лоти протегна ръка към нея, но Кейти се поколеба.

— Не се страхувай, дете. Снощи ти казах, че Люк е специално момче.

Гласът и маниерите на Лоти бяха успокояващи и Кейти стана и пое ръката й. Лоти я заведе до леглото. Кейти забеляза, че то бе същото като онова в болницата, в което бе лежала два месеца.

— Господин Люк — каза Лоти, — това е госпожица Кейти. Не е ли красива като ангел?

Кейти се вгледа любопитно в кафявите очи на Люк. Той беше дребен и невероятно слаб, а кожата му бе бледа като пясъчните плажове по брега на езерото Мичиган. Очите на момчето се разшириха, тялото му затрепера и той издаде странен гърлен звук.

— Виждаш ли? Той се радва да се запознае с теб — каза Лоти.

— Здрасти — каза Кейти меко, докато Люк продължаваше да се гърчи.

Тя се почувства неудобно, защото никога не бе виждал човек като него. Люк очевидно не можеше да говори, нито да се движи сам. Звуците, които издаваше, бяха притеснителни, а гърченето — почти плашещо, но Кейти продължи да се усмихва.

— Гледай си телевизията — обърна се Лоти към Люк.

— Аз ще приготвя закуска за тази млада дама. После ще ти донеса твоята. А вие двамата можете да се опознаете по-късно.

Лоти отново хвана Кейти за ръка и я въведе в малката кухня, чийто многобройни прозорци гледаха към задната част на имота и планините.

— Знаеш ли къде се намираш, скъпа? — попита Лоти.

— В Тенеси — тихо отговори Кейти.

— Гейтлинбърг, Тенеси. Едно от най-красивите места по зелената божия земя — посочи Лоти през прозореца.

— Това е улица „Фучащо разклонение“, а на няколко километра отвъд билото е град Гейтлинбърг.

Лоти махна с ръка към планините.

А всичко това, докъдето ти виждат очите, е национален парк „Гранд Смоуки“. Живеем точно на границата. А сега седни и ми позволи да те нахраня. Тук вярваме в добрата закуска.

Кейти загледа с интерес как Лоти струпа две яйца, две наденици, пържени картофи и домат в чинията й. В друга чиния имаше питка, а до нея — малка купичка със сос, чинийка с масло и буркан с конфитюр от къпини. В следващата чиния имаше парчета банан, ябълка и зърна грозде, а до тях стоеше висока чаша портокалов сок.

— Хапвай, хлапе. Не се срамувай.

Кейти започна да яде, отначало бавно, после по-решително. Не си спомняше последния път, когато бе яла нещо хубаво.

— Вкусно ли е? — попита Лоти, като пусна пържено яйце и две наденици в блендера.

— Да, госпожо — отговори Кейти. — Това е най-хубавата наденица, която някога съм яла.

— Почти всичко е прясно — каза Лоти. — Купуваме пресни наденици от господин Торбет. Той е най-близкият ни съсед, живее по-нагоре по улицата. Яйцата идват направо от кокошарника отзад. Картофите и доматите са от градината. А леля ти Мери прави най-хубавите питки от тази страна на Мисисипи.

— Къде е леля Мери? — попита Кейти.

— На работа. Тя е медицинска сестра в болницата. Позволяват й да работи специална смяна, за да може да прекарва повече време с Люк. Излиза оттук в три сутринта и се прибира у дома по обед.

Люк нададе силен вой от всекидневната.

— Идвам, бебчо — извика Лоти, като натисна копчето на блендера. — Само секунда.

— На колко години е той? — попита Кейти.

— Люк? На седем.

— Какво не е наред с него?

— Церебрална парализа — отговори Лоти. — Болест, която му пречи да живее като останалите. Но ние не смятаме, че нещо не е наред с него. Той просто е едно от красивите създания на Господ. И не го оставяй да те заблуди. Той не ходи и не говори като другите, но е умен млад джентълмен. И много сладък. По-сладък от гроздето, което ядеш.

— Ще се оправи ли? — поинтересува се Кейти.

— Не, скъпа. Леля ти и съпругът й, Господ да го прости, водиха Люк по лекари из цялата страна. Заведоха го чак в университета „Дюк“ и клиника „Майо“ и на безброй други места. Никой не може да направи нищо по въпроса.

Докато Лоти говореше, тя изсипа смлените от блендера яйца и наденица в чиния. Чернокожата жена вдигна очи и видя любопитния поглед на Кейт.

— Той обича вкуса на месото — обясни й Лоти, — но не може да го сдъвче, а и не преглъща много добре. Просто го смилам, за да му помогна. Правим същото с плодовете и зеленчуците, всъщност с всичко, което яде.

— Значи е като бебе? — попита Кейти.

— Предполагам, че да. Безпомощен е като бебе. Носи пелени и го къпем всеки ден. Никога не става от леглото. Но не му говорим като на бебе. Отнасяме се с него както с всяко друго седемгодишно момче. Що се отнася до звуците, които издава…, опитва се да говори, но мускулите на устата му не работят достатъчно добре, за да му позволят да оформи думите. Но аз и леля ти Мери го разбираме. Ти също скоро ще започнеш да го разбираш.

Кейти отхапа последната хапка от плода и остави вилицата си в чинията.

— Приключи ли? — попита Лоти.

— Да, госпожо. Благодаря.

— Ела с мен. Ще ти покажа как да храниш Люк.

Кейти прекара останалата част от първата си сутрин във фермата в проучване на новата обстановка. За нейно удоволствие, тя откри, че хамбарът отзад бе дом на Маги, черно-бяло коли, три шарени котки на име Уинкин[3], Блинкин[4] и Нод[5] и козле на име Хенри. В ограденото пасбище се разхождаха пет крави, а кокошарникът се обитаваше от пет кокошки и петел на име Ърни. Всяко животно в имота си имаше име, с изключение на кравите.

Леля Мери се прибра у дома малко след дванайсет на обяд и след като нахрани Люк, разведе Кейт из целия имот. Всеки път когато Кейти я погледнеше, виждаше майка си. Откриваше я в маниерите на леля си, в говора й, в начина, по който се движеше. Дори си помисли, че ако Мери не бе толкова мила и сърдечна жена, приликата с майка й щеше да е болезнена.

Имотът беше великолепен. Двайсет и пет акра зелени пасбища и още пет акра гори, които граничеха с националния парк. Кристалночист поток ромолеше през земите, а планините наоколо се издигаха като величествени стражи.

— Красиви са, нали? — попита леля Мери, когато забеляза, че Кейти се бе вторачила във върховете.

Двете се носеха по пасбището във вехтия зелен пикап, който леля Мери бе изкарала от хамбара.

— Да, госпожо — отговори Кейти.

— Но могат да са и много опасни. Трябва да уважаваш планините, Кейти.

— Да, госпожо.

Изкачиха се по малко било, водещо обратно към къщата, и Кейти забеляза движение вляво. Погледна пътя към гората, по който обикновено минаваха дървосекачи, и видя няколко камиона, отправили се към „Фучащо разклонение“. Начело се движеше джип със звезда на вратата и няколко лампи на покрива.

— Какво е това? — попита Кейти, като посочи конвоя.

Лицето на леля Мери застина.

— Нищо — отговори тя. — Ако ги видиш отново, дръж се все едно не са тук.

10

Непосредственият резултат от публичното самоубийство на Рей Милър бе объркване, последвано от ужаса на осъзнаването. Изтръпнал и безмълвен, аз минах през залата към мястото, където лежеше тялото му, и коленичих до него. Рей се бе проснал между масите на защитата и обвинението. Отворените му очи гледаха празно, а лицето му бе замръзнало във вечно неподчинение. Пистолетът лежеше до него, а тъмна локва кръв се разпростираше бавно по сивия мокет под главата му.

Съдия Грийн изскочи от скривалището си след няколко секунди. Първият куршум бе уцелил облегалката на стола му, на около два сантиметра от дясното му ухо, вторият бе пробил ръкава на тогата му. Но съдията бе невредим и скоро започна да мърмори сам на себе си, докато вървеше сковано към кабинета си. Забелязах, че никой не му се притече на помощ, поне докато не се появиха санитарите. Един от тях го откри по-късно в тоалетната, седнал на клозета, напълно облечен, бърборещ несвързано за чудесата и загадките на живота.

Шерифският отдел бързо научи, че Рей успял да вкара пистолета в залата, тъй като избегнал проверката на охраната. Просто минал през задната врата на съда, често използвана от адвокати и правителствени служители, и се качил по стълбите покрай данъчната служба Сега тази врата е заключена и всеки, който влиза в съда, трябва да мине през металодетекторите. Прекалено късно.

Патоанатомът намери бележка в джоба на Рей. Беше дълго и несвързано сбогуване с Тони и Томи, в което се излагаше причината за самоубийството, поне според представите на приятеля ми. Той вярваше, че двата милиона долара застраховка, която жена му щеше да получи, щяха да обезпечат семейството му много по-добре, отколкото той самият. Тони обясни на Каролайн, че Рей имал застраховката от десет години, така че двугодишната клауза за самоубийство при стандартните договори била изтекла отдавна. Тони стана милионерка на мига, но знам, че с радост щеше да се лиши от всяка стотинка, за да върне времето назад и да спаси съпруга си.

Сега стоя зад катафалката в безупречно поддържаното гробище „Ветерани в планинския си дом“. Два следобед е в неделя и хора на групи се мотаят наоколо под покритото със сиви облаци небе. Над гроба на Рей е издигнат кафяв навес. Аз съм един от осемте носачи на ковчега. Джак пристигна от Нашвил и стои до мен, а срещу него е Томи Милър. Томи, висок, слаб и тъмнокос, има вид на зомби. Не съм го чул да проговори и дума откакто дойдохме. Лицето му е бледо, тъмните му очи — празни и приковани в земята.

Групата носачи стои безмълвно, докато шефът на погребалното бюро плъзва ковчега на Рей вън от катафалката. Понасяме покрития със знаме ковчег тържествено през тълпата към навеса. Оставяме го до гроба на Рей и чувам хлипането на Тони под черния воал. Джак и аз отстъпваме назад и заставаме до Каролайн и Лили. Каролайн подсмърча в розовата си кърпичка.

— Това е ужасно — прошепва тя. — Толкова безсмислено.

През последните няколко дни в правното общество бушува упорит спор. Основният въпрос е кой е виновен за самоубийството на Рей Милър. Много хора обвиняват самия него, като твърдят, че агресивният му стил в съдебната зала и перченето му пред съдиите са го направили неизбежна мишена за хора като съдия Грийн. Ако си беше държал главата наведена и бе кротувал като всички останали, нямаше да се озове в подобно отчайващо положение. Те май вярват, че той си получи заслуженото.

Други, разбира се, винят съдията. Няма съмнение, че гнусната му кампания срещу Рей бе неоснователна и мотивирана от лична омраза. Почти всички смятат, че ако друг адвокат бе допуснал същата грешка като Рей, никой извън съда нямаше и да чуе за нея. Но Рей бе уволнен, затворен и докаран до фалит. Местните медийни акули го заръфаха свирепо и съсипаха репутацията му.

Имаше и хора, които наричаха Рей страхливец. Настояваха, че не било нужно да се самоубива. Можел да изпие горчивото хапче, да се извини на съдията, да изтърпи изслушването пред комисията и да се върне към правото след една година. Аз обаче съм съпричастен с Рей в това отношение. Горд човек съм, също като него. Ако някой съдия бе отнел възможността ми да си печеля хляба и да се грижа за семейството си, а медиите бяха съсипали репутацията ми, без да ми дадат шанс да се защитя, може би щях да постъпя по същия начин като Рей. Единствената разлика е, че нямаше да пропусна, когато стрелях по съдията.

Свещеникът дрънка дивотии за някаква си кошница, представляваща живота на Рей, която била препълнена с любов към семейството и приятелите му, служба в полза на клиентите му и искрени чувства към хората. Банални дивотии. Очевидно не е познавал Рей.

— Следвайте примера му — казва той. — Напълнете кошницата си.

Продължава да дрънка как не трябвало да съдим Рей, че отнел собствения си живот, защото Господ никога не ни давал повече, отколкото можем да изтърпим, а куршумът, приключил живота на Рей, бил инструмент на божията любов. Иска ми се да кажа на свещеника да млъкне и да ни позволи да погребем приятеля ми достойно.

Но стоя кротко и тъгувам за него, като в същото време изпитвам благодарност, че съм още жив и обграден с хората, които обичам. Отново си помислям колко нестабилен е животът, колко крехък и несигурен. В един момент Рей бе прекрасен човек, силен и с мъжествен дух, изправил се смело срещу онези, които го преследваха, а в следващия бе проснат на земята труп, а духът му бе изчезнал в някакво загадъчно място.

Навеждам се и целувам Каролайн нежно по бузата. От година и половина тя се бори с рак на гърдата, както и с прилошаванията и обезобразяването, придружаващи лечението. Обичам я толкова много, че почти ме боли и не мога да си представя как бих продължил живота си, ако тя бе онази, която спускаха в гроба.

— О, смърт, къде е жилото ти? — казва свещеникът. — О, гроб, къде е победата ти? Жилото на смъртта е грях, а силата на греха е закон. Следователно, мои скъпи братя, бъдете непоколебими и твърди, винаги почитайте делото на Господ, защото трудът ви не е напразен.

Оглеждам мъжете и жените от моята професия, хора, които всеки ден преценяват живота на останалите, решават какво е добро и лошо и какво наказание да бъде отсъдено, и си мисля колко безплодни са усилията ни. Човек като Рей допуска дребна грешка и плаща за нея с живота си, докато много други извършват зловещи престъпления и се отървават безнаказано. Как да се примиря с това? Защо да искам да продължа по тази пътека?

Най-после свещеникът казва последната молитва и разпуска тълпата. Хващам Каролайн подръка, а Джак прегръща Лили и се отдалечаваме от гроба, като оставяме Тони и Томи да тъгуват в уединение.

11

Тази вечер се качвам по стълбите към кухнята, след като съм прекарал няколко часа в кабинета си. Рио, немската ми овчарка, се опитва да мине покрай мен и едва не ме събаря. Почти десет часът е и емоциите от последните няколко дни са ме изтощили напълно. Чувам гласове, докато вървя към кухнята, но когато влизам, те заглъхват. Джак, Лили и Каролайн седят около масата.

— Добре, аз съм параноик — казвам. — За какво говорехте?

— За Рей — отговаря Каролайн.

Великолепната й червена коса опада по време на химиотерапията, но вече расте отново и блести на светлината от лампата над масата. Руменината й също се завърна заедно с аурата, която я огражда като ореол. Лечението все още не е приключило, но вече не прилича на осъдена на смърт.

— Мама каза, че си бил в съдебната зала, когато Рей се е самоубил — казва Джак.

Кимам мълчаливо. Не ми се иска да преживявам отново онзи кошмарен момент.

— Значи си видял? Гледаше ли го, когато натисна спусъка?

— Да.

— Какво каза?

Сядам до масата и се вглеждам в тях.

— Говореше със съдия Грийн за това как е съсипал живота му. После Грийн отново го обвини в неуважение и в следващия миг Рей извади пистолета и започна да стреля по съдията.

— Жалко, че е пропуснал — обажда се Лили.

— Лили! — сгълчава я Каролайн, но тонът й е изненадан и развеселен, а не ядосан.

— Наистина го мисля — казва Лили. — Това, което съдия Грийн направи, беше жестоко. Нямаше право.

Радвам се на прекъсването. Не искам да им обяснявам, че аз бях последният човек, с когото Рей говори. Не искам да им разказвам за сбогуването му.

— Рей щеше да влезе в затвора, ако не се беше самоубил — казвам. — И колкото и да ми е неприятно да го призная, може би сега е по-добре. Говори ли с Томи? — обръщам се към Джак.

— Обадих му се пет-шест пъти, изпратих му и няколко съобщения, но не ми отговори. Чудех се дали да отида до тях, но ако не иска да говори с мен по телефона, вероятно няма да иска да го направи и в мое присъствие.

— Кога се връщаш в училище?

— Вдругиден. Трябва да тръгна рано.

— Опитай се да го хванеш по телефона утре, а ако не отговори, иди у тях. Сигурен съм, че в момента има нужда от приятел.

Бъбрим си още известно време и потъвам в разговора щастлив, че мога да общувам с децата си. Те са любима част от живота ми, а сега имам късмет, ако ги видя за трийсетина дни годишно. Възхищавам се на интелекта им, честността и зрелостта, и се гордея с мисълта, че съм участвал в създаването им.

Около единайсет Лили протяга слабите си ръце към тавана и се прозява.

— Изморена съм — казва. — Леглото ме зове.

Тя се надига, целува ме по бузата и излиза. Джак тръгва след нея и ние с Каролайн оставаме сами.

— Нещо те измъчва — казва тя.

— Защо мислиш така?

— Познавам те.

Край на загадките в отношенията ни. Когато бях по-млад, имаше неща, които не й казвах. Оправдавах се с мисълта, че не й трябваше да ги знае, вероятно дори не искаше да ги знае и бе по-добре да не навлиза в най-тъмните ниши на мозъка ми. Но тя събори всички бариери преди години и сега, на четирийсет и три години, се чувствам почти гол в нейно присъствие, сякаш може да види абсолютно всичко. Вярвам, че ме разпитва само за да провери честността ми.

— Непрестанно го виждам пред очите си — признавам.

— Кого? Рей ли?

— Беше невероятно. Случи се светкавично. Мисля, че трябваше да стигна до него по-бързо, но след първия изстрел замръзнах за момент.

— Пак започваш — казва Каролайн. — Обвиняваш се за нещо, което не можеше да промениш.

— Непрестанно виждам как задната част на главата му експлодира.

Сцената със самоубийството на Рей се прибави към дългия списък клипове в подсъзнанието ми. Изгледах я поне сто пъти през последните няколко дни.

Каролайн става и заобикаля масата. Обвива ръце около мен и ме притиска към себе си.

— Мислех си за теб по време на погребението днес — прошепвам. — За рака и за това какво щеше да е, ако ти…

— Шшшт — спира ме тя и притиска пръст до устните ми. — Когато ми поставиха диагнозата, ти казах, че няма да те изоставя.

Докосването й е успокояващо. Затварям очи и целувам ръката й.

— Трябва да почистим раната — казва тя.

— Добре.

След няколко минути седя на ръба на леглото ни, а Каролайн лежи по гръб. Ризата й е метната настрани, а аз съм вторачен в обезобразеното място, където навремето бе гърдата й. Хирургът, който се опита да изгради гърдата отново, трансплантира парче кожа и мазнина, взети от корема й. Каролайн бе в операционната дванайсет часа. Отначало всичко изглеждаше наред, но веднага щом започна радиацията, по кожата се появиха големи открити рани. После парчето кожа започна да се свива.

Хирургът ни обясни, че радиацията унищожавала тъканта в парчето. Нарече това „некроза на мазнината“. Три месеца по-късно той отново вкара жена ми в операционната. Този път взе голямо парче мускул от гърба й и го премести на гърдата. Резултатът от тази операция бе стафилококова инфекция, която едва не я уби. Когато най-после се съвзе от нея, върху новото парче се образува огромен мехур. И върху него се появи голяма открита рана.

Отговорността за почистване на раната падна върху мен. Каролайн се отпуска назад и затваря очи, а аз си слагам чифт латексови ръкавици. Свалям превръзката, бръквам предпазливо в раната с размера на монета и започвам да вадя марлята, която съм поставил там по-рано същия ден. Марлята е лепкава, покрита с кръв и мъртва тлъстина, която мирише на развалени яйца. Хвърлям я в кошчето до леглото.

Всеки път когато правя това, питам Каролайн как се чувства. Отговорът й са сълзите, които се стичат по бузите й. Протягам ръка, вадя салфетка и избърсвам сълзите.

— Още няколко минути, бебчо.

Промивам раната със стерилен натриев хлорид, после разопаковам дълъг апликатор, обвит в памук, и го натапям в смес от кислородна и обикновена вода. Вкарвам апликатора в раната и започвам да попивам. Той стига десет сантиметра навътре под кожата.

— Раната се смалява, Каролайн. Наистина.

В най-лошия момент дупката под кожата бе с размера на юмрука ми. Вече заздравява, но напредъкът е болезнено бавен. Приключвам поливането, вкарвам чистата марля и правя новата превръзка. Обезопасявам я с лепенки и погалвам челото на Каролайн.

— Готова ли си?

Тя кима, а аз започвам трудната задача да масажирам остатъците от гърдата й. Тъканта около белезите е твърда като глина. Масажът е необходим, за да омекотим тъканта и да подобрим обсега на движение на лявата ръка на Жена ми, която сега тя не може да вдигне над главата си. Каролайн потръпва няколко пъти, но не се оплаква. Мисълта, че й причинявам болка, е кошмарна за мен, но лекарят твърди, че работата трябва да се свърши, а тя отказва да я върши сама.

След няколко минути спирам и прибирам превръзките.

— Готово. Мога ли да ти донеса нещо?

Каролайн става и се отправя към банята. Събличам се, закачам дрехите си в гардероба, нахлузвам долнището на пижамата си и се просвам в леглото. Каролайн се връща след няколко минути и загасва лампата. Сгушвам се в прегръдките й и оставам в тях цяла нощ.

12

На следващата сутрин ставам рано.

— Понеделник е и искам да съм във фитнеса в шест и да поспортувам, преди да отида на работа. Винаги се чувствам по-свеж и бодър и се справям по-добре с безумията, с които си имам работа ежедневно.

Докато излизам от гаража, виждам непозната кола, паркирана в двора. Бяла хонда сивик, вехта и леко ръждясала. Изскачам от джипа и поглеждам в колата, но нищо не ми подсказва кой е собственикът й.

Обикалям къщата и не виждам нищо странно. Влизам вътре и се качвам горе. Лили спи дълбоко и не виждам никой от приятелите й на пода или някъде другаде. Слизам в стаята на Джак и когато стигам до последното стъпало, разбирам кой е притежателят на колата. Томи Милър спи на канапето. Колата навън е символ на финансовия срив на семейството му. Последния път когато видях Томи, той шофираше чисто нов джип. Връщам се долу и потеглям към фитнеса.

Няколко часа по-късно стоя пред кабинета на шефа ми. Лий Муни тъкмо се е завърнал от поредната си едноседмична ваканция, която реши да вземе веднага след конференцията в Чарлстън. С ваканциите и времето, което прекарва по конференции и семинари, той е вън от службата поне два месеца и половина годишно.

Напоследък ми е трудно да го погледна в очите, защото осъзнах, че съвсем не е това, на което се прави. Преди известно време изпратих племенника му, колега прокуpop на име Александър Дън, в затвора, тъй като изнудваше комарджии за пари. Александър твърди, че и Муни бил замесен. Вярвам му, но не мога да го докажа.

След това идва напредващият алкохолизъм. Виждал съм шефа да се напива до припадък на две служебни сбирки през последните шест месеца, а и често усещам миризма на водка в дъха му. Носят се упорити слухове, че и бракът му се разпада. Сигурен съм, че ще загуби много, ако богатата му съпруга го изрита, но похотливостта му е станала легендарна. Той си вярва, че е дар, който трябва да бъде щедро раздаван на жените от всички раси, възрасти, форми и размери. Преследва ги по празненства в офиса и събрания на адвокатската асоциация с твърда решимост и пълна липса на дискретност. Поведението му става все по-откачено и животът му излиза извън контрол, но той очевидно въобще не го осъзнава.

Муни седи зад бюрото си, ограден от знамената на Съединените щати и щата Тенеси. Зад гърба му виси огромна рамкирана снимка на бившия президент Джордж Буш. Шефът ми има хубави черти и здрава челюст, която очертава слабо лице, но под очите му са се оформили огромни тъмни торбички, а бузите му са леко лилави. Косата му е посивяла, а горната му устна е украсена с мустак, с който си играе непрестанно. Облечен е в кафяво сако от туид, бяла риза и бежова вратовръзка. Сивите му очи гледат ядосано.

— Какво, по дяволите, ти става? — излайва той гневно. — Заминавам за известно време, а ти прекратяваш дело веднага след като са ти сритали задника в съда. Имаш ли представа какво е общественото мнение за прокуратурата?

Муни има предвид случая с Бъди Карвър, педофила, на когото съдия Грийн позволи да се измъкне безнаказано. Прави се на голям началник в понеделник сутрин, а това не ми се нрави.

— Ще отнеса случая с Карвър към федералните — отговарям. — Федералните закони са по-сурови, затворническите присъди — по-дълги, а и те нямат съдия, който симпатизира на педофилите.

— Трябва да се уверим, че обществеността ще узнае всичко, когато федералният съд издаде присъда — казва Муни. — Ще направя изявление пред пресата.

— Спомняш ли си Брайън Гант? — променям темата. — Беше осъден за убийството на тъщата си и изнасилването на племенницата си преди дълго време. Предполагам, че стана, преди ти да започнеш работа тук.

— И какво за него?

— Ще го екзекутират, а мисля, че е невинен. Чудех се дали може да се заинтересуваш да прегледаш случая. Може би трябва да се намесим.

Муни отваря уста, за да отговори, но го прекъсва звъненето на интеркома. Той заговаря тихо, после ме поглежда.

— Да вървим — нарежда ми той.

— Къде?

— Казах, да вървим!

Свивам рамене и излизам от кабинета след него. Когато стигаме до паркинга, той ми нарежда да го последвам в джипа. Напрегнат е и разстроен, повече от обикновено. Повежда ме към горист имот в скъп квартал, наречен „Езерно пристанище“. Частният път е асфалтиран и се вие около половин километър през кленова гора към масивна тухлена къща в колониален стил. Завиваме и се изкачваме по хълм, а когато се спускаме в падината към къщата, виждам познатата дейност на местопрестъпление. Коли, проблясващи светлини, жълти ленти, униформени мъже, които обикалят наоколо. Муни паркира на тревата на стотина метра от лентата и аз постъпвам по същия начин. Веднага щом излизам от джипа, миризмата ме удря в носа. Уникалната зловеща воня на изгорена плът. Втурвам се да настигна Муни, който бърза към група полицаи и санитари.

— Мили боже — промърморва той и проследявам погледа му към едно от дърветата.

Почернял труп виси обесен на въже, увито около клон на три метра от земята и завързано към дънера на клена. Трупът изглежда мъжки, но отвъд това е неразпознаваем. Парчета обгорена плът висят от крайниците и торса. Устните и по-голямата част от лицето са напълно изгорени.

На три метра вдясно по-малко дърво — круша — лежи напряко на пътя. На два метра от него е паркиран черен мерцедес. Агент от ФБР снима колата. Познавам го и отивам при него.

— Агент Норкрос — казвам, — отдавна не сме се виждали.

Запознах се с Норкрос, когато работихме заедно по случай — убийството на Наташа Дейвис.

— Ха, проклет да съм — отвръща Норкрос, като се изправя в целия си ръст от метър и деветдесет и пет и се протяга да се ръкува с мен. — Джо Дилард.

— Радвам се да те видя. Какво можеш да ми кажеш?

В лявата буза на Норкрос има голяма буца — дъвче тютюн. Той отстъпва настрани и изплюва кафява струя на земята.

— Твой ли е случаят? — пита той.

— Ще бъде веднага щом заловиш убиеца.

— Изглежда, някой се е крил сред дърветата известно време — обяснява Норкрос, като ми посочва мястото, където обикалят други двама агенти. — Не съм сигурен колко дълго е стоял тук, но май се е движил доста наоколо, преди да реши къде точно да устрои капана си.

— Капан?

— Дървото. Убиецът го е отсякъл, или май е използвал трион, а то е паднало напряко на пътя. След това е зачакал в горичката. Когато жертвата се появила, й се наложило да спре точно тук. Убитият е живеел сам и достатъчно далеч от съседите си, така че никой не е чул или видял нещо. Или поне ние още не сме открили никого, жертвата се приближава до дървото и започва да го дърпа, а някой го халосва по главата. По ствола има кръв, а по тревата — следи от влачен труп към другото дърво. После убиецът залива жертвата с керосин, овързва го и го запалва.

— Кой е жертвата? — питам.

Норкрос се ухилва.

— Не знаеш ли?

— Не. Откъде да знам?

— Сериозно ли говориш? Никой още не ти е казал? Той е почти толкова прочут, колкото теб.

Свивам рамена.

— Името му е Грийн — казва Норкрос и по гърба ми пропълзява тръпка. — Ленард Грийн. Съдия Ленард Грийн.