Несправедливост за всички

53

— Стой, момче, стой.

— Почти девет часът е и вече е тъмно.

Излизам на терасата и затварям вратата зад себе си. Рио стои от другата страна с блеснали очи и маха с опашка. Обича вечерния ни ритуал. Държа стара топка за тенис и я хвърлям колкото се може по-надалеч в задния двор. Отварям вратата и той изскача навън.

— Тичай да я донесеш, Рио.

Той се втурва надолу по стълбите, а аз се облягам на парапета и гледам. Едва го виждам, когато започва да търси топката. Тича напред-назад из двора, забил нос в земята. Винаги успява и след няколко минути се връща на терасата с топката в уста.

— Браво, Рио, добро момче.

Той пуска топката в краката ми и аз я вземам. Хвърлям я отново в тъмнината. Той ще тича и търси цяла нощ, ако остана тук с него. Докато го наблюдавам, Каролайн излиза на терасата и ми подава телефона. Обажда се Бейтс.

— Облечи костюм — казва той. — Ще мина да те взема след двайсет минути.

— Костюм? Къде отиваме?

— Да се видим с един важен човек.

— Кой?

— Просто се облечи. На път съм.

Неохотно изпълнявам нареждането му. Той спира пред къщи след малко и се качвам в БМВ-то. Бейтс дава на заден ход, без да каже и дума, и след няколко минути вече сме на път към Джоунсбъро.

— Е, кога ще ми кажеш къде отиваме? — питам.

— Очаква ни натоварена нощ. Просто се отпусни и се кефи на возенето.

След малко той отбива БМВ-то в скъп жилищен район, наречен „Хълмовете“. Кварталът представлява последен писък на модата сред богатите, пълен е с елегантни къщи, заобиколени от невероятно игрище за голф. Никога не съм влизал в някоя от къщите в „Хълмовете“, но познавам няколко човека, които живеят тук. Един от тях е Лий Муни.

Бейтс отбива на алеята пред огромен бял палат. Изключва двигателя и отваря вратата.

— Идваш ли, или задникът ти залепна за седалката? — пита той.

— Това къщата на Муни ли е?

— Разбира се.

— Не мисля, че съм добре дошъл тук.

— Никой от двама ни няма да е добре дошъл след няколко минути. А сега си извади задника от колата и ме последвай. Не искаш да пропуснеш това.

Качваме се на предната веранда и Бейтс звънва. Лий Муни отваря вратата след минута, облечен в тъмносин халат от коприна и пантофи. Мирише на алкохол. Видът на лицето му, когато познава Бейтс, е смесица от объркване и тревога.

— Какво искаш, шерифе?

В същия миг вижда и мен и побеснява.

— Какво прави той тук?

— Трябва да поговорим насаме — казва Бейтс.

— За какво?

— Важно е. Нямаше да съм тук, ако не беше.

— Тук сме достатъчно насаме. Кажи какво искаш.

— Ако ме накараш да стоя тук на верандата, ще ти кажа това, което трябва да ти съобщя, достатъчно високо, така че и съседите и жена ти да ме чуят — кресва Бейтс. — И повярвай ми, няма да е добре за теб.

Муни се оглежда нервно и отваря вратата. Отстъпва назад, за да минем, препъва се леко и се опира на вратата.

— Спомняш си къде е кабинетът ми, нали? — казва той.

— Да — отговаря Бейтс.

— Качвайте се. Идвам след секунда.

Муни изчезва по коридора, а Бейтс ме повежда по широко стълбище. Оглеждам се наоколо възхитено: мрамор, корнизи от черешово дърво, висок като в катедрала таван, скъпи картини, огромен полилей във фоайето. Винаги съм чувал, че съпругата на Муни е изключително богата, а като се съди по къщата, слухът се оказва верен. Влизаме в кабинет, обзаведен с меки кожени мебели и скъпо дърво. Вдясно от мен стои голямо черешово бюро, а вляво — кожено канапе. Бейтс и аз се настаняваме на канапето.

— Той е доста пиян — отбелязвам.

— Без майтап! Помислих си, че ще падне по задник, когато влязохме.

— Идвал си тук и преди?

— Веднъж. Доста отдавна.

— Какво става, Леон?

— Ще видиш. Просто ме остави да говоря.

Муни влиза след минута и затваря вратата зад себе си. Носи мартини в ръката си. Сяда зад бюрото, оставя питието си отгоре, сключва ръце зад тила си и се обляга.

— Какво, по дяволите, е толкова важно, че не може да изчака до сутринта? — пита той завалено.

Бейтс се навежда напред и подпира ръце на краката си. Вторачва се в Муни за минута, толкова дълго, че дори аз започвам да се чувствам неудобно.

— Най-после имаме развитие по случая с Хана Милс — заявява Бейтс.

— Ние? — пита Муни. — Какво имаш предвид с това „ние“?

— Аз и господин Дилард, който седи тук. Работихме заедно. Е, не съвсем. Аз свърших повечето работа, но господин Дилард ми помогна с една подробност. Но много важна подробност.

Муни сваля ръце от тила си, отпива от мартинито и отново скръства ръце.

— Защо Дилард е облечен в костюм? — пита той.

— Ще стигна до това след минута. Не искаш ли да узнаеш за Хана? Мислех, че ще се зарадваш, когато чуеш, че сме я намерили.

— Намерили сте я? Къде? Жива ли е?

— Беше в изоставена мина в планина Бъфало. Някой я е убил и е захвърлил трупа й там като чувал с боклук.

Муни поклаща глава и я свежда надолу. Протяга се за чашата с мартини, но пропуска, после успява да я вземе. Не знам в какво се цели Бейтс с всичко това, но усещам как стомахът ми се свива.

— Разполагате ли със заподозрени? — пита Муни.

— О, да, имам си заподозрян, разбира се. Всъщност знам кой точно е виновен за смъртта й.

— В такъв случай, предполагам, че вече си арестувал някого.

— Е, имаме малък проблем с това. Надявах се ти да ми помогнеш, но честно казано, се съмнявам.

— Какво имаш предвид?

— Ами не мисля, че ще си признаеш, нали?

Застивам за момент. Виждам как Муни си поема дълбоко дъх, сякаш се опитва да се стегне. От самото начало подозирах, че той е замесен в смъртта на Хана, но не исках да го повярвам. Бейтс очевидно бе получил резултатите от ДНК пробите. Муни сигурно бе бащата на бебето на Хана.

— Шегуваш ли се, шерифе? — извиква Муни. — Шегуваш се с убийството на Хана?

— О, не, не е шега. Просто ще ти кажа как според мен са се развили нещата. След като си напил Хана на рождения ден на Танър и тя е заявила, че е девствена, вероятно си се възбудил и не си могъл да се удържиш. Смятам, че си проследил Танър и Хана до дома й и си я изнасилил, след като е припаднала.

Муни се надига рязко. Лицето му е изкривено от гняв. Той сочи към вратата.

— Разкарайте се!

Бейтс не помръдва. Изглежда напълно спокоен, но аз започвам да побеснявам все повече с всяка изминала секунда.

— Няма да ходя никъде — отвръща Бейтс. — Не и докато не си кажа речта. А ти можеш или да върнеш проклетия си задник на стола, или аз ще сляза долу и ще споделя с жена ти онова, което се готвя да ти разкажа.

Муни сяда бавно. Челото му се покрива с едри капки пот. Той отпива мощна глътка от мартинито.

— Не си помисли, че тя можеше да забременее, нали? — пита Бейтс. — Проклет глупак. Нали разбираш, старият Дилард ми осигури проба от ДНК-то ти. Отговаря на ДНК пробата от ембриона, който патологът намери в трупа на Хана. Кофти късмет за теб, а? Ако Хана беше останала в онази дупка още няколко седмици преди да я намерим, нямаше да се сдобием с ДНК-то, а ти щеше да си на чисто. Единственото, което не знам, е как си разбрал, че тя е бременна, но това е без значение, нали? Обзалагам се, че си се паникьосал. Трябвало е да направиш нещо, при това адски бързо. Затова си отишъл при старото си другарче Стинет и си сключил сделка с Рамирез.

Муни не проговаря. В момента прилича на човек, който е бил принуден да изяде купчина лайна.

— Рамирез е отново в затвора — продължава Бейтс, — но този път никой няма да го освободи. Едно от другарчетата му наело двама рокери да убият Хана. Те са мъртви като нея. Стинет също е труп. Така че, можеш да се успокоиш, братко Муни. Не мога да докажа нищо от това.

Изражението на Муни бавно се променя към задоволство. Той се прокашля и отново се обляга на стола. Сърцето ми бие лудо. Усещам напрежение в слепоочията си и виждам само Муни. Представям си как се е вмъкнал в спалнята на Хана и се е потил над нея, докато тя е лежала безпомощно в безсъзнание. Мисля си какво гадно и извратено копеле е. Мечтая да прекърша врата му като клечка.

— Ставай — казвам.

— Разкарай се — промърморва той.

— Казах, ставай, шибан страхливецо!

Долавям движение вляво от мен и осъзнавам, че трябва да е Бейтс. Фрасвам Муни по носа с опакото на дясната си ръка, преди шерифът да успее да се добере до мен. Муни изквичава като пале и очите му се напълват със сълзи. Бейтс ме дръпва назад, шепне в ухото ми, но очите ми остават приковани в Муни. Изпитвам страхотен кеф, когато от ноздрите му потича кръв. Бейтс продължава да говори, но не чувам думите му. Не означават нищо за мен. Той ме бута на стола и кляка пред мен.

— Братко Дилард, с мен ли си?

Гласът му звучи някъде много отдалеч.

— Братко Дилард? Трябва да се съвземеш. Веднага. Имаме работа.

Гневът ми започва да утихва и бавно осъзнавам къде се намирам. Гади ми се и внезапно изпитвам непреодолимо желание да напусна това проклето място. Прилошава ми от присъствието на Муни в стаята. Той се изправя и се завърта към нас, притиснал скъпия халат към окървавения си нос.

— Нещата могат да се развият по два начина — казва Бейтс. — Мога да се затичам към медиите и да им съобщя, че Хана Милс е била бременна с детето ти, когато е била убита. Мога да го докажа. После ще поведа репортерите по същия път, по който се движех през последните няколко седмици. Предполагам, че те ще стигнат до същите изводи като мен. Адски срамно за теб. По никакъв начин няма да успееш да запазиш поста си, когато те приключат с теб. Но предпочитам да запазя всичко това между теб, мен и господин Дилард. Ти просто трябва да подпишеш оставката си още сега и да ми я връчиш. Аз ще се погрижа да я предам на губернатора. Той вече избра човека, който ще те замести. И подписа документите за назначаването му. Свършен си. Избери си отровата.

— Лъжеш — казва Муни.

Бейтс бръква в джоба си и вади лист. Мята го на бюрото пред Муни.

— Това е докладът от лабораторията — обяснява той. — Чети го и плачи.

После бръква отново в джоба си и вади химикалка.

— Оставката ти трябва да бъде подписана веднага.

54

Бейтс и аз пътуваме мълчаливо в тъмнината. Зашеметен съм от случилото се. Не толкова от факта, че Муни е виновен, а от мисълта, че копелето ще се измъкне безнаказано. Загубата на поста му ще го съсипе — той е пристрастен към властта и престижа, — но не мога да спра да мисля, че трябва да бъде наказан. Трябва да преживее кошмара на публично дело, да бъде осъден и изпратен в затвора. А там трябва да бъде изнасилван в продължение на десет години, преди най-после да забият иглата в ръката му.

Знам, че Бейтс е прав. Единственият начин да докажем, че Муни е бил замесен в смъртта на Хана, бе да докараме купчина свидетели в съда, които да дадат показания как е била дадена поръчката и как е била изпълнена. Но единствената пряка връзка с Муни — Роско Стинет — е мъртъв. Мъртви са и двамата рокери, извършили убийството. Рамирез е във федерален затвор, но прокуратурата не може да го принуди да свидетелства по делото. Дори и да даде показания, Стинет очевидно никога не е споделил с него кой точно е поръчал убийството на Хана. Просто няма категорично доказателство за участието на Муни, единственото косвено доказателство е, че той е бащата на бебето на Хана. А това не е достатъчно.

Спомням си деня, когато отидох в къщата на Хана, открих, че е изчезнала, а после се върнах в службата и говорих с Муни. Беше толкова емоционален, такъв добър актьор. Какво точно ми каза? А, да, че имал желание да я защити като баща. Но после каза: „Това изпитвах към нея.“ Знаеше, че Хана е мъртва. Знаеше го.

— Не мога да повярвам, че ще се отърве безнаказано — казвам на Бейтс.

— Няма да влезе в затвора, но и няма да се отърве.

— Какво имаш предвид?

— Не си падам по лъжите, но се страхувам, че го поизлъгах малко. Вече изпратих копие от доклада с ДНК-то на всеки вестник и телевизионна станция в щата. След не повече от три дни ще се нахвърлят върху него като чакали. Ще му се наложи да си намери пещера, където да живее.

— Исках да го убия там, на място.

— Не мога да кажа, че те виня за това. Е, поне го фрасна едно хубаво.

Поглеждам ръката си и свивам юмрук. Кокалчетата ми са леко насинени. Малко ми поолеква.

— Не искаш ли да узнаеш къде отиваме сега? — пита Бейтс.

— Нямам търпение.

— Ти ставаш новият главен прокурор на Първи правен район.

Завъртам се и го поглеждам шашнато. Той се хили, сякаш е спечелил от тотото.

— За какво, по дяволите, говориш?

— Муни е вън, а това означава, че някой трябва да заеме мястото му. Губернаторът е този, който избира заместника му. При нормални обстоятелства щяха да назначат временен прокурор, после да номинират останалите кандидати и накрая губернаторът щеше да избере този, когото смята, че ще му е от най-голяма полза при следващите избори. А тъй като ние с губернатора сме добри приятели, вече уредих работата за теб, братко. Сега отиваме на летището да се видим с него. Трябва само да кажеш „да“.

— Ти си луд! Аз не съм политик, Леон. Не искам да бъда главен прокурор.

— Разбира се, че искаш. Ще бъде чудесно. Дори не трябва да се кандидатираш. Вместо някакъв кретен да взема важните решения, ти ще го правиш. Ще изкарваш сто и петдесет бона на година. И знаеш ли кое ще е най-хубавото? Ще разполагаш с истинска власт. Можеш да се ебаваш със съдиите колкото си искаш.

— Аз… аз съм ти страшно благодарен. Оценявам вярата ти в мен. Наистина. Но това е прекалено… прекалено бързо, Леон. Прекалено много отговорности.

— Какво друго ще правиш, Дилард? Ще седиш у дома и ще си мърдаш проклетите пръсти на краката? Ти си подходящият човек за работата и държа да я поемеш. Аз и ти ще създадем страхотен екип. Ако се окаже, че не ти харесва, не се кандидатирай, когато мандатът ти изтече след четири години.

— Можеше поне да ме предупредиш за това и да ми дадеш възможност да поговоря с Каролайн.

— Тя ще се зарадва да си вън от къщи отново. Освен това вече нямаш избор. Губернаторът подписа заповедта за назначаването ти и пристига чак от Нашвил, за да се запознае с теб. Самолетът му трябва да се приземява в момента. Затова те накарах да облечеш костюм, братко. Не искам да приличаш на скитник, когато се видиш с губернатора.

— Той знае ли за Муни?

— Разказах му всичко.

Облягам глава на седалката и затварям очи. Въпреки протестите ми, намирам идеята за интересна. Винаги съм критикувал мъжете, заемащи поста „главен прокурор“, а това щеше да ми даде възможност да ръководя службата така, както трябва. По правилния начин. Щях да контролирам всички решения в областта относно това кой да бъде обвинен и в какво точно да бъде обвинен. Но това, което ме интересуваше най-силно, бе положението на Томи Милър. Щях да получа възможност да се уверя, че с него нямаше да се случи същото като с Брайън Гант. А и Каролайн и унищожените от нея доказателства. Ако някога това излезе на бял свят, ако Анита Уайт или Ралф Хармън се опитат да образуват разследване срещу нея, ще трябва да минат през мен. Отварям очи и се завъртам към Бейтс.

— Добре, Леон — казвам. — Убеди ме. Да отидем да се видим с губернатора.

55

Частният самолет, докарал губернатора на Тенеси до местното летище, бе прибран в хангар на около половин километър от главния терминал. Бейтс влиза бавно в огромното помещение. Трима мъже в костюми — охраната на губернатора — ни очакват. Говорят с нас кратко, размахват металодетектори над телата ни и ни повеждат към стъпалата, които водят към вътрешността на самолета.

Леко шашнат съм от лукса и обширното пространство в самолета. Привлекателна млада жена ни представя набързо на пилота, показва ни кухнята, бара и меките кожени седалки — три от всяка страна на пътеката. На стената отпред има огромен телевизор с плосък екран, а отзад — два компютърни работни плота. Жената ни повежда по къс коридор покрай тоалетните към задната част на самолета, отваря врата, поканва ни да влезем вътре и затваря вратата зад нас.

Джеймс Линкълн Донър III, губернаторът на Тенеси, стои зад голямо дъбово бюро. Никога не съм се запознавал с него, но знам, че е мултимилионер от Нашвил, изкарал парите си по старомодния начин — наследство. Донър е първият губернатор демократ от шестнайсет години, но не бе избран поради благородните си идеи или солидна политическа платформа. Беше избран, защото двамата републикански администратори преди него бяха използвали щатската хазна за лични нужди. Помня как четох изявление на Донър по време на кампанията, в което казваше, че корупцията в Нашвил е толкова ужасяваща, че първата му задача ще бъде да влезе в администрацията с маркуч в ръка и да я изчисти.

Изненадан съм от размера на губернатора, когато заобикаля бюрото, за да прегърне Бейтс. Изглежда много по-едър по телевизията. Доста по-нисък е от метър и осемдесет и е облечен в елегантен сив костюм и тъмносиня вратовръзка. Кестенявата му коса е късо подстригана. Бузите му са странно хлътнали. Очите му са сиви като на Лий Муни.

— Леон, толкова се радвам да те видя — казва той, като прегръща шерифа. — Това ли е твоят човек?

— Точно той — отговаря Бейтс. — Джо Дилард, запознай се с губернатор Джим Донър.

— Губернаторе — казвам, а той разтърсва ръката ми радушно.

— Удоволствие е за мен, господин Дилард — отвръща той. — Или да кажа генерал Дилард?

— Наричайте ме Джо, моля ви. Бездруго не успях да се изкача над сержант.

— Да, ветеран — кима той. — Изготвихме досие за вас. Надявам се, че нямате нищо против. Узнах, че сте бил рейнджър, имате боен опит и сте получил орден „Сребърна звезда“ в Гренада.

— Това беше много отдавна, господине.

— Леон ми каза, че сте най-честният човек, когото познава. Твърди, че сте и страхотен адвокат. Точно от такъв човек се нуждаем в момента.

— Честно казано, имам известни опасения, но съм готов да опитам.

Губернаторът се връща зад бюрото си и сяда на кожения стол. Поканва ни да направим същото и забелязвам, че ни гледа отвисоко. Очевидно под стола му е инсталирана платформа, която да го прави да изглежда по-висок. Изпитвам желание да се захиля или да кажа нещо, но знам, че Бейтс ще ме срита в топките, ако го направя. Губернаторът взема папка от бюрото.

— Да видим. Роден си в град Джонсън, баща ти е загинал във Виетнам и си отгледан от майка ти. Една сестра, Сара, която изглежда е имала известни проблеми със закона.

Той поглежда към Бейтс, после свежда очи обратно към папката.

— След завършване на гимназията се записваш в армията. Получаваш медал и се оттегляш с почести. Завършваш право в щатския университет. Работиш като адвокат на защитата и после като прокурор. Женен си за една и съща жена от двайсет и две години. Две деца, и двете в колеж. С изключение на сестра ти, всичко е идеално.

— Сестра ми няма да бъде проблем, господине.

— Да се надяваме.

Той се обръща към Бейтс.

— Говори ли със сегашния районен прокурор?

— Тъкмо идваме от дома му, губернаторе — отговаря Бейтс.

— Някакви проблеми?

— Беше прекалено пиян, за да ни създаде проблеми. Оставката му е тук.

Бейтс подава документа на губернатора, който го прочита на глас.

„С настоящето заявявам, че подавам оставка като главен прокурор на първи район. Оставката ми влиза в действие незабавно. “

— Кратко и ясно, подписано и датирано. Чудя се какво ли ще обясни на жена си.

— Това е най-малкият му проблем — отвръща Бейтс. — По времето, когато аз приключа с него, ще му се наложи да си намери пещера, в която да живее.

— Републиканци — изсумтява губернаторът. — Просто не могат да си държат пишките в панталона, а?

Иска ми се да кажа нещо. Нещо за Хана и какъв чудесен човек беше тя, нещо, което да му напомни за какво всъщност става дума. Не е заради сексуални извращения, нито за републиканци и демократи, а за това, че обществено лице е отговорно за убийство и не харесвам безцеремонното му държане. Но това е шоуто на Бейтс и трябва да си държа устата затворена.

— Не мисля, че неспособността да си държат пишките в панталона е присъща само на републиканците — отвръща Бейтс. — Някога чувал ли си за Бил Клинтън? Елиът Спицър? Гари Харт?

— Предавам се, приятелю, предавам се.

Губернаторът се обръща към мен.

— Е, Джо, чувам, че не се интересуваш много от политика.

— Винаги съм бил зает с това да си изкарвам хляба и да си гледам семейството — отговарям. — Никога не съм се стремил да ръководя нещо.

— Е, сега ще ръководиш нещо. Районната прокуратура. Имаш ли план как да реабилитираш службата, след като обществеността научи за оттеглянето на Муни?

— Наистина не съм имал възможност да правя планове, губернаторе. Шериф Бейтс тъкмо ми стовари всичко това преди около половин час. Но все пак не става дума за мозъчна хирургия. Хората извършват престъпления, полицията ги арестува, а районната прокуратура ги съди според закона.

— Значи виждаш всичко в черно и бяло, а?

— Предполагам, че да, но колкото повече остарявам, толкова повече сиво започвам да виждам.

Губернатор Донър отваря чекмедже и вади официален лист. Вдига го и става.

— Това е копие от заповедта за назначение, която ще бъде подадена във Върховния съд утре сутрин. Тя те прави новия главен районен прокурор. Вече я подписах. Мислех, че може да искаш да я рамкираш. Поздравления.

Той протяга ръка отново и Бейтс и аз ставаме и се ръкуваме с него.

— Благодаря ви, губернаторе, благодаря ви.

— Благодари на Леон — отвръща той. — Прочетох досието ти, но все пак въобще не те познавам.

Бейтс и аз се завъртаме да си тръгнем. Тъкмо когато стигам до вратата, чувам как губернаторът се прокашля.

— Господин Дилард — казва той.

Обръщам се към него.

— Да, господине?

— Не ме карайте да съжалявам за това.

56

Събужда ме звук. Отварям очи в тъмната спалня и поглеждам дигиталния часовник на нощното шкафче. Почти три сутринта е.

Чувам го отново. Гърлено ръмжене откъм долната част на леглото. Рио. Нещо го е стреснало.

— Шшшт, Рио, заспивай.

Отпускам глава на възглавницата и затварям очи. Чувам ритмичното дишане на Каролайн до мен. Започвам да се унасям, но Рио изръмжава отново, този път по-силно. Сядам и спускам крака от леглото. Чувал съм го да ръмжи хиляди пъти, но сега е различно.

Светвам лампата до леглото и се надигам. Рио също става и стои близо до затворената врата на спалнята. Ушите му са прилепнали до главата и трепери. Отивам до него и го потупвам по врата, за да го успокоя, но той не ми обръща внимание. Нещо не е наред. Определено не е наред. Хващам нашийника му и поглеждам Каролайн. Тя седи и търка очи. Притискам пръст до устата си и отварям вратата на спалнята.

— Тичай да ги хванеш! — прошепвам и пускам нашийника.

Кучето се хвърля в тъмнината, сякаш е изстреляно от оръдие.

Чувам оглушителен изстрел след три секунди, последван от жалостиво квичене. Каролайн изпищява. Първото, което ми идва наум, е, че някой от семейството на Брайън Гант е дошъл да си отмъсти. Мятам се на леглото и гася лампата. Чувам кучето да скимти някъде в къщата. Хващам Каролайн за ръка.

— Не издавай и звук — прошепвам й и я дръпвам към гардероба между спалнята и банята.

В ъгъла на гардероба стои полуавтоматична пушка „Ремингтън“. Винаги я държа заредена. Пръстите ми я намират и свалят предпазителя.

Помагам на Каролайн да се скрие под дрехите и кашоните с лице към вратата. Подавам й оръжието.

— Остани тук. Пушката е готова за изстрел. Трябва само да натиснеш спусъка. Когато се върна, ще кажа нещо, преди да вляза. Ако влезе някой друг, пръсни му черепа.

— Къде отиваш? — отчаяно прошепва тя.

Не иска да я оставям сама.

— Отивам да очистя копелето, което нахлу в дома ми и застреля кучето ми.

Кипя от гняв. Това е моята къща. Късна нощ е. Жена ми е ужасена. Проклет да съм, ако позволя на нападателя да се измъкне жив. Промъквам се тихо в спалнята и вземам деветмилиметровата берета от чекмеджето. Проверявам пълнителя и го пъхвам обратно вътре. Пистолетът е зареден, а аз съм готов, макар че сърцето ми бие лудо и ръцете ми треперят леко. Поемам си дълбоко дъх и се опитвам да се съсредоточа.

Остави ги да дойдат при теб. Който е стигнал чак дотук, ще измине и останалата част от пътя, за да се добере до теб.

Клякам на пода до тоалетката и се вслушвам. Чувам трясък, после мърморене. Идват от кухнята. Престъпникът се е ударил в ъгъла на масата.

Още една минута, която ми се струва цяла вечност в тъмнината, и чувам скърцането на пода. Майната му. Не мога да чакам повече. Запълзявам по корем към звука. Надниквам зад ъгъла и виждам чифт крака — две тъмни сенки встрани от кухненската маса. Но нищо друго. Ако се изправя, ще се изложа на куршумите му. Изчаквам още няколко секунди, за да се уверя, че е сам. Облягам лакти на пода и се прицелвам между краката на стол. Човекът отново си мърмори. Намира се на около пет метра от мен.

Пламъчето от дулото е ослепяващо, а трясъкът раздрусва тъпанчетата ми. Мъжът изкрещява и се просва на пода. Чувам как оръжието му изтраква на плочките и се изплъзва от него. Скачам и се втурвам към нападателя. Протягам ръка и светвам лампата, когато профучавам покрай нея. Пистолетът му лежи до крака ми и аз го изригвам настрани. Кретенът е проснат на пода и стене. Стиснал е коляното си с ръце и пръстите му са почервенели от кръвта. Обзема ме диво желание да притисна беретата към слепоочието му и да натисна спусъка. Пристъпвам към него. Вдигам крак, забивам го в рамото му и го обръщам по гръб.

— Ти?!

Завъртам се към спалнята и изкрещявам:

— Каролайн, ела тук!

Тя пристига след няколко секунди, стиснала пушката, и тръгва предпазливо към мен. Поглежда мъжа на пода и ченето й увисва.

— Способна ли си да простреляш това лайно, ако помръдне?

Тя кима утвърдително. Погледът й ми показва, че е решена на всичко.

Завъртам се и излизам в коридора, който води към стаята на Джак. Рио лежи на няколко стъпки от вратата. Под гърдите му се е образувала малка локвичка кръв. Коленича до него. Дишането му е затруднено, но очите му са отворени. Погалвам го по ушите и той изстенва.

— Ще се оправиш, приятелю. Всичко ще е наред.

Преглеждам го набързо. Куршумът е влязъл в рамото му и е счупил крака. Трябва да спра кървенето. Свалям си фланелката и я увивам стегнато около раната. Кървенето намалява, но трябва да заведа кучето на ветеринар.

Ставам и той изскимтява.

— Веднага ще се върна. Не ни напускай.

Втурвам се обратно в кухнята, където Каролайн все още стои, насочила пушката към нападателя. Грабвам мобилния и набирам номера на доктор Джеймс Крук. Той се грижи за животните ми от години и е свикнал да го будят. Вдига на петото позвъняване и му разказвам какво е станало. Той обещава да дойде веднага.

Връщам се бързо в кухнята. Мъжът се е търколил настрани, но сега гледа към мен. Ръцете му още са обвити около лявото му коляно. Каролайн стои с насочена към главата му пушка.

— Кървя — тихо казва Лий Муни.

Усещам силната миризма на алкохол във въздуха. По-рано, когато посетихме дома му, вече беше пиян, но сигурно е продължил да се налива, което е довело до малоумното му решение, че аз трябва да умра.

— Не ми пука дали кървиш — отговарям.

— Трябва… трябва да отида в болницата.

— А какво ще кажеш за моргата?

Коленича до него и притискам дулото на беретата към челото му. Главата му се мърда с треперенето на ръката ми.

— Не можа да се примириш, а? Трябваше само да се скриеш в някоя дупка някъде.

— Не разбираш — отвръща той с хленчещия глас, който съм чувал повече пъти, отколкото ми се иска да си припомня.

Сега обаче гласът му е предрезнял от пиене. Разширените му зеници приличат на черни дупки.

— Ти си човекът, който не разбира — възразявам.

Изпитвам нещо, което никога преди не съм чувствал, и внезапно осъзнавам, че е безразличие. Не ми пука за него. Не ми пука, че кърви.

— Ти нахлу в дома ми, гадно копеле. Знаеш какво казва законът относно самозащитата в собствения ти дом, нали?

Очите му проблясват разбиращо. Знае какво имам предвид.

— Точно така. Имам право да използвам смъртоносна сила. Мога да се защитя срещу всеки, който нападне дома ми.

Отстъпвам назад и мислите ми запрепускват лудешки.

Ако го огледат отблизо, ще видят количеството кръв на пода и ще разберат, че е кървял известно време, преди да бъде прострелян за втори път. Ще анализират траекторията на куршума и ще узнаят, че си стоял над него, когато си го застрелял. Ще те обвинят в убийство.

Той е боклук. Изнасили Хана и поръча убийството й, а ще се отърве безнаказано. Той застреля кучето ти. Трябва да умре.

Запъвам ударника и си поемам дълбоко дъх.

Нежна ръка стисва дулото и го бута леко надолу. Излизам от транса и познавам гласа.

— Недей — казва Каролайн. — Ти не си като него.

Отпускам пистолета настрани и кимам. Осенява ме интересна мисъл, нещо, което Бейтс ми каза за Рамирез. Отстъпвам назад, вдигам крак и го стоварвам върху нараненото коляно на Муни с всичка сила. Той изпищява агонизиращо. Набирам 911 и им съобщавам, че е имало престрелка. Кавалерията е на път насам.

— Погрижи се за Рио, моля те — казвам на Каролайн.

Отивам до чекмеджето до мивката, вадя чиста кърпа и се връщам при Муни.

— Ето — казвам, като я мятам на челото му. — Отиваш в затвора. Опитай се да не кървиш до смърт, преди да те откарат там.

57

Следващата седмица мина като в мъгла. Първата ми работа бе да уверя служителите в прокуратурата, че няма да правя драматични промени и всеки ще си запази работата. Разказвам им колкото мога за оставката на Муни и назначаването ми. Не виждам смисъл да пазя тайна. Все пак искам хората да ми се доверяват. Всички са шокирани от новината за жестоката смърт на Хана, особено Танър Джарет. Когато чува, че е била бременна с бебето на Муни и той е платил да я убият, но ние не можем да го съдим, тъй като всички свидетели са мъртви, Танър се извинява, излиза от стаята и не се връща.

Натискът от страна на медиите е толкова силен първия ден, че се съгласявам на пресконференция в една от съдебните зали в един часа на обяд. Новината за смъртта на Хана се е разчула, вероятно благодарение на Бейтс, и конференцията е брутална. Разпитват за Хана. Как е била убита? Кой я е убил? Кога е била убита? Кога е била намерена? Вярно ли е, че е била бременна? Отпращам всички тези въпроси към шерифа. Разпитват за Муни, въпрос след въпрос, въпрос след въпрос. Отказвам да им кажа друго, освен че е подал оставка снощи и губернаторът ме е назначил на мястото му до края на мандата. Един от репортерите дори пита дали е вярно, че кучето ми е било застреляно. Преглъщам затруднено и му казвам да говори с шерифа.

По-късно следобед, съдията, назначен от губернатора да замени съдия Грийн, ме заклева в службата. Шейсетгодишният Тери Брек натрупа цяло състояние от дела за лекарска небрежност. Вече е пенсионер, но губернаторът очевидно го е придумал да поеме работата. Има репутация на почтен и умен човек. Надявам се това да е вярно. Ще бъде приятна промяна от онова, с което се разправях преди.

В сряда Леон Бейтс се появява пред голямото жури заедно с Танър Джарет. Внасят обвинения срещу седемнайсет члена на „Воините на Сатаната“. Обвиненията варират от търговия с метамфетамини до убийство. Бейтс и екипът за бързо реагиране провеждат внезапно нападение рано на следващата сутрин и до момента, шест от седемнайсетте гангстери са арестувани. Никой от обвиняемите не се казва „Рой“ или има прякора „Планината“ и се чудя какво ли е истинското име на гаджето на Сара и дали той е успял да избяга.

Късно в четвъртък следобед Танър Джарет, Каролайн и аз се качваме на самолет до Ноксвил. Там се запознаваме с чернокожа жена на около шейсет и пет години на име Лоти Антоан. След като смъртта на Хана стана обществено достояние, адвокат от Гейтлинбърг се свърза с мен и ми каза, че Хана Милс имала завещание и Лоти била изпълнителка на завещанието.

След кратко емоционално запознанство, четиримата се качваме на самолет за Каламазу, Мичиган. Лоти мълчи по време на полета. Държи се достойно, но в тъмните й очи забелязвам дълбока мъка. Наемаме ван и потегляме към Саут Хейвън на следващата сутрин. Провеждаме кратка церемония за Хана и я погребваме до майка й, братята и сестра й в гробище „Макдауъл“. Лоти говори за нежната душа на Хана, любовта й към семейството и планините, обичта й към Люк Клинтън и почти свръхчовешката й способност да понася нечовешки трагедии. Думите й трогват всички ни до сълзи и отново си помислям колко несправедлив е животът. Качваме се на друг самолет следобед и се прибираме у дома. По пътя Лоти ми обяснява, че Хана е завещала солидна сума на националния парк в планината.

В неделя вечер Каролайн кани около двайсетина души у дома, за да отпразнуваме назначаването ми като районен прокурор. Изпитвам смесени чувства за това. Очаквам с нетърпение предизвикателствата, но обстоятелствата, при които наследих работата, не ме настройват празнично. Рио куца наоколо гипсиран. Куршумът бе раздробил горната част на десния му крак, но доктор Крук поправи щетите и обеща, че Рио ще е като нов след няколко месеца.

Към осем часа стоя на терасата. Слънцето тъкмо е залязло зад хълмовете на запад и вечерният въздух е хладен. Говоря с Джим Бомонт, уважаван местен адвокат на защитата и близък приятел, когато мярвам сестра ми през прозореца в кухнята. Каролайн сигурно я е поканила. Сара прилича на кърлеж, който всеки момент ще си има малки. Над нея се издига Рой, гаджето рокер.

— Мамка му — промърморвам на Бомонт. — Извини ме за минута.

Забързвам към кухнята, хващам Сара за лакътя и я набутвам в коридора, където бе прострелян Рио.

— Да не си откачила? — викам. — Не знаеш ли, че шерифът е тук? Гаджето ти ще влезе в затвора.

Сара ме поглежда любопитно.

— Защо?

— Защо ли? Не четеш ли вестници? Не слушаш ли новините? Бейтс внесе обвинения срещу повечето членове на бандата. Гаджето ти със сигурност е един от тях.

— Така ли мислиш? — ухилва се тя.

— Точно така мисля, по дяволите. Разкарай го оттук, преди Бейтс да го види и да избухне престрелка.

— Прекалено е късно — казва тя и кима към кухнята.

Завъртам се и виждам как Бейтс се приближава към гаджето на Сара и го плясва по гърба. Втрещявам се от учудване. Влизам в кухнята и се вторачвам в тях. Бейтс ме забелязва и се ухилва.

— Ела тук, братко Дилард — казва той. — Позволи ми да ти представя Рой Уокър, най-добрият агент под прикритие, с когото някога съм имал удоволствието да работя.

Стоя и гледам тъпо, а Уокър ми намига и протяга масивната си ръка.

— Здрасти отново — казва той. — Наричат ме Планината.

58

В понеделник седя зад новото си бюро в седем сутринта. Сам съм. Останалите ще дойдат след около час.

Разкарах от кабинета всичко, което ми напомняше за Лий Муни: бюрото, мебелите, снимките по стените. Прибрах вещите му в кашони и му ги изпратих. Американското знаме и това на Тенеси, които обграждаха бюрото му, бяха преместени на рецепцията. Огромната снимка на Джордж Буш бе заменена от рамкирано копие на увода на конституцията на САЩ. Аз лично боядисах стените. Каролайн ми каза, че любимият цвят на Хана Милс бил златният и ми помогна да избера нюанс, който да не е прекалено крещящ. Донесох няколко малки рамкирани снимки на семейството ми, но с изключение на тях, реших да запазя кабинета си в по-спартански вид.

На бюрото пред мен лежи голям запечатан плик. Вдясно има дебела папка, която взех от къщи.

Миналата седмица направих две важни телефонни обаждания. Едното бе до апелативния адвокат на Брайън Гант, а другото до директора на затворите в Тенеси. Впечатлих се от лекотата, с която успях да се свържа с директора. Постът на главен прокурор определено си има предимства. Адвокатът на Брайън ми изпрати копие от ДНК профила от местопрестъплението, където тъщата на Брайън бе убита, а племенницата му — изнасилена. Директорът се съгласи да проверят профила в тяхната база данни. Нуждаеше се само от номер на случая и щеше да си погрижи за всичко. След по-малко от четирийсет и осем часа ми се обади ДНК специалиста от министерството на затворите. Открила беше съвпадение с профила. ДНК-то принадлежало на някой си Ърл Гейнс. Бил осъждан два пъти за изнасилване и в момента излежавал трийсетгодишна присъда. Помолих я да ми изпрати копие от досието на Гейнс и тя обеща да го направи веднага.

Пакетът пред мен съдържа досието на Гейнс. Папката вдясно е досието на Брайън Гант. Отварям пакета, вадя дебелата купчина документи и започвам да ги чета внимателно. Гейнс бил роден през 1966 година. За първи път бил осъден за изнасилване на деветнайсетгодишна възраст. Излежал десет години и го освободили през февруари 95-та, само два месеца преди убийството на тъщата на Брайън Гант.

Намирам частта, която съдържа документацията за освобождаването му. Виждам, че през февруари 95-та, той заживява с някаква жена на име Клара Стутс. Когато проверявам адреса й, в главата ми зазвънява аларма. Грабвам папката на Брайън Гант и бързо откривам копие от официалния полицейски доклад за убийството. Търся адреса на тъщата. Когато го намирам, бавно започвам да клатя глава.

— Не — казвам високо. — Не.

Адресът на Клара Стутс през април 95-та е бил „Олд Оук“ номер 136 в Джоунсбъро, Тенеси. Шърли Лагуардия, тъщата на Брайън Гант, живееше на „Олд Оук“ номер 134 в Джоунсбъро, Тенеси. По времето на убийството Ърл Гейнс е живял в съседната къща.

Заравям се отново в досието на Гейнс и намирам снимките от ареста му. Скръствам ръце, отпускам глава върху тях и започвам да удрям с юмрук по бюрото, обзет от гняв и безпомощност.

Както малката Натали каза на полицията в самото начало — Гейнс приличаше много на чичо Брайън.

59

Анита Уайт влиза в кабинета ми след час и половина, облечена в елегантен тъмносин костюм с панталон, но с леко изморен вид. Настанява се срещу мен, без да каже и дума. Звънях й няколко пъти след разговора ни в ресторанта на сутринта, когато арестуваха Томи, но тя не отговаряше и не ми се обаждаше обратно. Чудя се дали иска да й се извиня.

— Опитвах се да се свържа с теб — казвам.

— Бях извън страната.

— На почивка?

— Взех си няколко дни отпуск, но работих през цялото време.

— Така ли? По какво?

— Започна се с анализа на компютъра на съдия Грийн. Нашият човек откри, че някой бе проникнал в него, преди да убият съдията. Започна да проучва случая внимателно, както правят добрите агенти, и откри, че използваният от хакера компютър се намираше в друга страна.

— В коя страна?

— Канада.

Изражението на лицето й е почти самодоволно. В очите й има блясък, който ми подсказва, че тя знае нещо, което аз не знам. Не съм сигурен дали си умира да го сподели с мен, но първо иска да се наслади на малката си игра.

— Канада е голяма страна — отбелязвам.

— Да, а Ванкувър е голям град.

Осенява ме интересна мисъл. Ванкувър. Канада. Съдия Грийн. Компютърен хакер. Какво общо имат? Внезапно се сещам, но се страхувам да се предам на прекаления си оптимизъм. Какво ли е научила Анита? Докъде е стигнала?

— Разкажи ми — помолвам я.

— Когато видях адреса във Ванкувър, си спомних случая срещу педофила, който бе освободен от съдия Грийн поради незначителна техническа подробност. Затова се зарових из интернет и проверих всичко. Дейвид Дилинджър бе свидетелят, обвинен в неуважение към съда в онзи ден. Затова се заех да си свърша работата. Проверих всички авиолинии и открих, че Дейвид Дилинджър се е върнал тук три дни преди убийството на Грийн. Взел самолет към дома си на сутринта, когато съдията бе намерен. Проверих агенцията за коли под наем на летището. Познай каква кола бил наел Дилинджър? Бяло субару. После проверих хотелите и открих, че бил отседнал в „Двойно дърво“, същия хотел, където бил настанен, когато бе призован да даде показания по делото. В хотела има камери по всички коридори и входове. Когато изгледах записите, научих за склонността на Дилинджър да спи през деня и да остава навън цяла нощ. В деня на убийството се върнал в хотела в пет и дванайсет сутринта. Да продължавам ли?

— Разбира се — отговарям. — Дотук чух за добри косвени доказателства, но не съм сигурен, че са достатъчни за дело.

— Споменах ли как проверих кредитната му карта и научих, че е купил някои неща от „Уолмарт“ в Джонсън в нощта преди убийството? Хм, чакай да си спомня какви бяха. А, да, трион, въже и пластмасов петнайсетлитров контейнер за бензин. „Уолмарт“ също имат камери. Лесно бе да познаеш Дилинджър на записа.

Вълнението ми се засили. Представям си погледа на Томи Милър, когато вляза в съда и помоля съдията да оттегли обвиненията срещу него.

— Значи отиде в Канада да го арестуваш?

— Първо се свързах с полицията във Ванкувър и въз основа на предоставената от мен информация, те го арестуваха и взеха ДНК проба. Тя отговаря на двата фаса, намерени на местопрестъплението. Отлетях за Ванкувър и го разпитах. Веднага щом му показах съвпадението на ДНК пробите, той осъзна, че е разкрит. Каза, че когато се върнал в Канада, проникнал в компютъра на Грийн. Бил пълен с детска порнография. Дилинджър побеснял страхотно и започнал да планира убийството на съдията в същия миг. Призна си всичко, имам видеозапис. В момента е в затвора в област Вашингтон. Доведох го тук с мен.

Анита се хили широко. Ставам, отивам до нея и протягам ръце.

— Прегърни ме, агент Уайт.

Тя се надига и обвива ръце около врата ми.

— Благодаря ти — казвам. — Благодаря ти от цялото си сърце.

— Искаш ли да узнаеш кое бе най-хубавото? — пита тя. — Хармън не знае нищо по въпроса. Смята, че съм на почивка.