Несправедливост за всички

13

Неприятно ми е да го призная дори пред себе си, но докато стоя и наблюдавам как санитарите развързват въжето и бавно спускат на земята онова, което е останало от съдия Грийн, не изпитвам никакво съчувствие към него. Практикувах право и като адвокат на защитата, и като прокурор в съдебната зала на Грийн в продължение на петнайсет години. Виждах го във фитнеса, където се правеше, че не ме познава, почти всяка сутрин през последните осем години. Би трябвало да чувствам нещо, особено като се има предвид ужасната му смърт, но не изпитвам никакви емоции. Унищожаването на кариерата и живота на Рей Милър бе просто последното от поредицата жестоки действия, които извърши от позицията на властта си, и почти изпитвам облекчение, че вече няма да го прави.

Лий Муни пъпли из местопрестъплението като мравка. Усещам, че е ядосан, когато се приближава към мен. Бузите му са зачервени, а челото му е покрито с едри капки пот. Той застава до мен, а съдебният лекар започва да оглежда трупа.

— Прекараха ме — казва Муни.

— Какво имаш предвид?

— Възложиха случая на нея — отговаря той, като завърта глава към чернокожа жена с черна бейзболна шапка и тъмносиньо яке, и двете украсени с надпис „ФБР“.

Името й е Анита Уайт.

— Е, и? Тя е умна. Корава. Опитна. Изборът ми се струва добър.

— Не ми харесва.

— Защо?

— Огледай се наоколо, Дилард. Какво виждаш? Увиснали курове. Бели увиснали курове. Имам убит съдия в района, а ФБР възлага разследването на чернокожа жена.

— Нови времена, шефе.

— Нови времена друг път! Не ми пука дали чернокож успя да стане президент. Разследването на убийство изисква сътрудничество между агенциите, особено когато участва и ФБР. А колко от местните ченгета според теб ще сътрудничат на чернокожа жена?

— Мисля, че ще се изненадаш.

Муни ме поглежда отвратено и се отдръпва от мен. И преди съм забелязвал следи от расизъм в поведението му, но за първи път е толкова прям. Докато го гледам как се отдалечава, се чудя дали досега е успявал да прикрие чувствата си добре, защото рядко му се налага да работи с хора от други раси. В областта, където живеем, афроамериканците са малко на брой, по-малко от три процента от населението. Няма черни адвокати, няма черни официални лица, само няколко черни ченгета в Джонсън. А в шерифството не присъства и един черен. Светът, в който работим, е населен само с бели.

Анита Уайт е в края на трийсетте. Дойде в областния офис на ФБР преди около година. Средна на ръст и слаба, с кожа с цвят на какао, абаносова коса с червени кичури и зелени очи. Има весела усмивка с едва забележима празнина между предните зъби и малка бенка на лявата буза. Зашеметяваща е и едва ли не те плаши с красотата си.

Досега съм работил с нея само по един случай, убийство в затвора в град Маунтин. Случи се малко след като тя пристигна тук. Беше жестоко и кърваво клане и всички свидетели бяха затворници, но работата с Анита бе удоволствие. Беше изключително интелигентна. Научих, че обича да чете и навремето мечтаела да стане пианистка. Имаше бакалавърска степен по наказателно право и правна степен от държавния университет в Мемфис.

Докато съдебният лекар продължава предпазливо да оглежда трупа на съдия Грийн, Анита се приближава. Аз също пристъпвам към носилката.

— Добро утро, адвокате — казва Анита.

— Агент Уайт.

— Неприятен начин да си отидеш от този свят, а?

— Мога да ти дам времето на смъртта.

— Наистина ли?

— Той идваше във фитнеса всяка сутрин в пет часа. Тренираше до шест, вземаше душ и си тръгваше в шест и петнайсет. Виждах го в съблекалнята почти всеки ден.

— Ти беше ли на фитнес тази сутрин? — пита Анита.

— Разбира се.

— Значи не си го видял?

— Не.

— В кой фитнес?

— Онзи на улица „Франклин“.

— Това е на около десет минути оттук, нали?

Кимвам.

— Значи излиза оттук към пет без десет и малко след това загива.

— Така изглежда.

— Бих искала да чуя кой според теб може да е извършил това — казва Анита. — Познаваш съдията много по-отдавна от мен.

Нещо изскача в мозъка ми, но го отпъждам бързо. Възможно ли е? Не. В никакъв случай.

— Кой го намери? — питам.

— Човек, когото наел да подстриже храстите. Пристигнал към осем сутринта.

Замислям се за кариерата на съдията. Биваше го страхотно в създаването на врагове.

— Предполагам, че списъкът със заподозрени е доста дълъг — отбелязвам. — През последните трийсет години Грийн изпрати хиляди хора в затвора. Решенията му често бяха по-емоционални, отколкото рационални, а и не можеше да се въздържи да не забие нож на всеки, който му предоставяше тази възможност. Прибави към това и факта, че бе извратеняк, и списъкът става още по-дълъг.

— Какво те караш да мислиш, че е бил извратеняк?

— Нещата, които е казвал и вършил през годините, поведението му. Вечно говореше как стоял буден до три-четири сутринта и четял правни документи по интернет. Използваше го като оправдание за мрачното си настроение. Но след като не знаеше чак толкова много за правото, значи е лъгал или просто е бил адски тъп. Освен това винаги проявяваше снизходителност при съденето на сексуални престъпници. Миналата седмица освободи един педофил заради дребна техническа подробност.

— Чух за това — изсумтява Анита. — Един от свидетелите беше дошъл чак от Канада, нали?

— Да, от Ванкувър. Грийн го направи на глупак. Предполагам, че отново не успя да се сдържи. Но що се отнася до заподозрените, може би Грийн е изнасилил някого и жертвата е решила да си отмъсти. Или пък някой се е опитвал да го изнудва, а той се е съпротивлявал. Това убийство е лично. Пребит, обесен, изгорен. Който и да го е извършил е бил адски ядосан.

— Сещаш ли се за определен човек?

Свивам рамене.

— Както ти казах, списъкът е дълъг. Предполагам, че можеш да започнеш, като разучиш дали някой, изпратен от него в затвора, е бил освободен наскоро.

— Вече работим по въпроса. Ами Рей Милър? Колко добре го познаваше?

— Рей е мъртъв. Не мисля, че е убил съдията от гроба.

— Но съвпадението е интересно, нали? Грийн уволнява Милър, после Милър се самоубива в съдебната зала, след като се опитва да простреля Грийн. Милър е погребан вчера, а съдията е намерен тази сутрин.

— Рей Милър е покойник, Анита. Тази история приключи.

— Е, та колко добре го познаваше?

Поглеждам я и тя присвива очи. Изпробва ме.

— Извини ме, но наистина не съм в настроение да ме разиграват в момента.

— Така ли? Въпросът беше съвсем безвреден. Просто се надявах, че можеш да ми помогнеш.

Усмихвам се за миг. Анита май е първото ченге, което съм чувал да използва думата „безвреден“.

— Съжалявам — извинявам се бързо. — Муни ме тормози от час и половина. Предполагам, че съм малко чувствителен. Познавах Рей добре. Синът му и моят играха бейзбол в продължение на години. Бяхме приятели.

Анита поглежда небето.

— Идва буря — отсъжда тя. — Няма да е зле да приключим тук.

Проследявам погледа й по посока на черните облаци над планината. Движат се бързо към нас. Новопоникналите листа на дърветата в планината блестят в златисто на фона на мрачното небе. Вятърът се засилва и пъхвам ръце в джобовете си.

— На колко години е синът на Милър? — пита Анита.

— Поредният безвреден въпрос?

— Дефинирай го както си искаш.

Свеждам очи надолу и разривам земята с обувката си. Осъзнавам, че Томи вероятно е един от заподозрените, но не мога да приема мисълта, че той е способен да убие някого, дори съдията. Мога да спомена на Анита как го намерих заспал на канапето по-рано, но знам, че ако го направя, аз и синът ми ще бъдем замесени в разследване на убийство. ФБР сигурно ще иска да говори и с Каролайн и Лили. Агентите ще ни разделят и разпитват. Всеки, който откаже да говори с тях, ще бъде смятан за заподозрян. А ако в историите ни има и най-дребна разлика, си помислят, че лъжем.

Но пък ако не й кажа, дали извършвам престъпление? Дали възпрепятствам правосъдието? Обмислям възможностите набързо и решавам следното: може и да съм задължен да споделя с Анита, че Томи е бил в къщата ми тази сутрин, но пък няма да наруша никакъв закон, ако запазя това в тайна. Хлапето преживя достатъчно и макар да знам, че тя ще направи всичко възможно да го разпита, съм наясно, че той има право да мълчи. Не е задължен да й проговори и дума.

— Той е на двайсет години и грешиш, ако подозираш, че Томи Милър е извършил това — казвам. — Познавам го от съвсем малък. Спал е у дома поне сто пъти през последните десет-дванайсет години. Ял е с нас, ходил е на кино и мачове с нас, прекарвал е ваканциите си с нас. Дори сме го водили на почивка няколко пъти. Той е най-добрият приятел на сина ми и жена ми и аз бихме го осиновили с радост. Чудесно хлапе е. По никакъв начин не би могъл да извърши това.

Чувам неприятния звук на ципа, когато санитарите затварят чувала с трупа. Анита и аз ги проследяваме как откарват останките на съдия Грийн към линейката.

— Това е страхотна подкрепа от страна на прокурор — казва Анита.

Познавам го и знам, че не е извършил престъплението.

— Значи ако го арестувам за убийство, някой друг ще бъде прокурор?

Чувам изтрещяването на гръмотевица в далечината. Анита ми обръща гръб и се отдалечава. Забързвам към джипа. Трябва да поговоря с Томи.

14

Вместо да отида в службата, потеглям обратно към къщи. Докато стигам до там, бурята се разразява с дива ярост.

Отбивам на частния път и забелязвам белите вълнички по реката. Младите брезички в края на гората се гънат под свирепо виещия вятър. Струи дъжд обливат предното стъкло, а плътните облаци превръщат утрото в здрач.

Хондата, която предполагах, че принадлежи на Томи Милър, е изчезнала. Отварям вратата, която води от гаража към кухнята, и Рио едва не ме събаря. Радва се да ме види, а и не е свикнал да се прибирам у дома толкова рано.

Каролайн стои до печката, а Джак седи на масата. Пред него има висока купчина палачинки и ухание на бекон изпълва ноздрите ми. И двамата ме поглеждат изненадано.

— Какво правиш тук? — пита Каролайн.

Пренебрегвам я и отивам до масата.

— Къде е Томи? — питам Джак.

— Какво?

— Чу ме. Къде е Томи? Видях, че спи на канапето, преди да изляза.

— Предполагам, че се е прибрал у дома.

— Говори ли с него? Какво ти каза?

Въпросите, които изстрелвам към Джак, са бързи, а тонът ми е напрегнат. Той не е свикнал да се отнасям така с него. Каролайн се приближава и поставя чиния бъркани яйца на масата.

— В колко часа се появи Томи?

— Не знам — отговаря Джак. — Защо си толкова ядосан?

— Зададох ти въпрос и искам точен отговор. В колко часа дойде Томи?

— Не му крещи — прекъсва ме Каролайн студено.

— Не се бъркай в това.

Джак ме гледа ококорено. Не сме разменили и една дума накриво от първата му година в колежа, когато попрекали с купоните в Нашвил. Каролайн не отговаря. Знае какво изпитвам към Джак и е наясно, че не бих се държал по този начин без основателна причина.

— Не знам в колко е дошъл — казва Джак, като поглежда чинията си. — Тази сутрин се събудих и той беше тук. Беше вече буден.

— Говори ли с него, преди да си тръгне?

— Малко. Каза, че се втрещил от пиене снощи.

— В колко часа си тръгна?

— Преди десет минути.

— Какво друго каза?

— Не много. Беше доста тих. Мисля, че не се чувстваше добре.

— Как изглеждаше?

— Какво имаш предвид? Изглеждаше като човек, който е погребал баща си вчера и се е опитал да удави мъката си в бутилка алкохол.

— Изглеждаше ли като човек, който се е бил?

— Не забелязах нищо такова.

— Рани? Кръв? Синини?

— Не видях такива. Какво става, татко?

— Ами дрехите му? Видя ли нещо по дрехите му?

— Всъщност не. Искам да кажа, той носеше моите дрехи.

— Какво, по дяволите, е станало с неговите?

— Не знам.

Поемам си дъх дълбоко и сядам срещу него. Каролайн оставя тигана на печката и се връща до масата.

— По-добре седни — казвам й.

През следващите няколко минути им описвам местопрестъплението, как някой очевидно е планирал убийството, чакал е в засада, после брутално е нападнал, обесил и изгорил човек. Когато свършвам, се вторачвам в Джак.

— Още не са идентифицирали трупа със сигурност. Но никой не се съмнява кой е.

— Кой? — пита Каролайн.

— Съдия Грийн — отговарям, все още вторачен в Джак. — И Томи Милър е начело в списъка със заподозрените. ФБР ще се заеме със случая адски сериозно.

Лицето на Джак бавно пребледнява, сякаш се е отворил някакъв кран и е източил кръвта му. Внезапно той се надига.

— Ще повърна — казва и се втурва към банята.

15

Каролайн и аз седим мълчаливо няколко минути, заслушани в драйфането в банята, което отеква по коридора.

— Не мислиш наистина, че Томи го е извършил — казва тя.

— Възможно е.

— Познаваше Рей. Познаваш и Томи. Ти си негов приятел, Джо.

— Не и ако е извършил убийство и ми го е донесъл вкъщи. Това не се покрива с идеята ми за приятелство.

— Томи не е убил никого и ти го знаеш. Насочват се към него само заради случилото се с Рей.

— О, да, наистина са се насочили към него. Бъди сигурна. Предполагам, че специален агент Анита Уайт ще потропа на вратата му през следващия час.

Каролайн се надига, отива до плота и взема телефона

— Ще се обадя на Тони — съобщава ми тя. — Трябва да я предупредя.

Ставам и се приближавам към нея с протегната ръка.

— В никакъв случай, Каролайн. Едно от първите неща, които ФБР ще направи, е да вземе запис от телефонните им разговори. Ако се обадиш, вероятно ще посетят и теб Дай ми телефона.

— Тя тъкмо погреба съпруга си. Мога да й се обадя да видя как е, ако искам.

— Но не можеш да й се обадиш и да я предупредиш, че ченгетата идват да разпитват сина й във връзка с убийство

— Защо не?

Тя ми обръща гръб и започва да набира.

— Защото може да те обвинят във възпрепятстване на правосъдието. Каролайн, бъди разумна. Стой далеч от това.

— Вече ми го каза два пъти през последните двайсет минути. В случай че си забравил, аз не съм един от подчинените ти в службата. Не изпълнявам заповедите ти.

— Моля те.

— Ако аз бях на нейно място, щях да искам тя да постъпи по същия начин.

Слагам ръка на рамото й и я завъртам към мен.

— Какво да направя, за да те накарам да осъзнаеш, че това не е игра? Каниш се да извършиш престъпление и ме принуждаваш да стана свидетел.

— Да се обадя на приятелката ми, не е престъпление. А ти не трябва да слушаш.

Погледът й ми казва, че е взела категорично решение. Тя тръгва към спалнята, залепила слушалката до ухото си. Завъртам се безпомощно и виждам Джак, който върви по коридора и бърше устата си с мокра кърпичка. Обичайната му самоувереност го е напуснала. Движи се с тежка походка и се просва на стола.

Заравям ръце в косата си и забелязвам, че треперят. Изпитвам див гняв. Гняв, че съдия Грийн ни причини всичко това. Гняв, че съм безпомощен да направя каквото и да било. Гняв, че жена ми се държи като упорита глупачка. Но също така изпитвам ужас. Знам на какво е способна системата. Знам как може да постъпи с виновните и какво може да причини на невинните. Представям си Томи, положен на носилка, с включени към ръцете му системи. Страхувам се за него, но не по-малко се страхувам и за сина си.

— Не мога да повярвам — промълвява Джак тихо, вторачен в масата, сякаш в транс.

— Мисли — казвам. — Припомни си всичко, което той каза и направи.

— Защо? Дори да си спомня нещо, което може да помогне на полицията, мислиш ли, че ще им кажа? Говорим за най-добрия ми приятел. За човек, чийто живот бе съсипан без причина. Човек, който не заслужава всичко това. Дори да е убил съдията, макар да не го вярвам и за секунда, проклет да съм, ако им помогна да го обвинят.

Думите му ме стряскат. Нахвърлям се върху него и гласът ми проехтява по-високо, отколкото възнамерявах.

— Какво, по дяволите, става тук? Да не би всички у дома да са се побъркали внезапно?

Той не отговаря, а аз поглеждам настрани мълчаливо. Нямам желание да разбера онова, което чувам. Джак работи усърдно от съвсем малък. Винаги е бил отличен ученик, великолепен спортист, страхотно хлапе. Очаква го обещаващо бъдеще. Ще вземе диплома от най-престижните университети в страната. Има шанс да постигне мечтата си да играе професионален бейзбол. А сега седи пред мен и ми казва, че е готов да рискува и да захвърли всичко заради някаква си криворазбрана лоялност. Завъртам се към него.

— Джак, чуй ме. Не знаеш с какво си имаш работа! Беше убит човек. И не какъв да е. Съдия! Не ми пука какво е било мнението ти за него, нито моето, нито чието и да било друго. Постът му бе не само важен, но и символичен. Той носеше съдийска тога, Джак. Помисли за това! Черна тога. Мислиш ли, че хората тук просто ще оставят някого да убие един от най-могъщите им символи и да се измъкне безнаказано? Някой ще изгори. Ако Томи го е извършил, ще го заловят и вероятно ще го екзекутират. А ако се замесиш, ще се провалиш заедно с него.

— За какво говориш? — изкрещява Джак. — Не съм направил нищо! Снощи си легнах и се събудих тази сутрин. Това е всичко.

— Томи е бил тук, когато си се събудил. Не е нужно нищо повече.

Джак се напряга. Мускулите на врата, рамената и гърдите му се раздвижват под кожата като вълни.

— Не е нужно нищо повече? За какво? За правителството да нахлуе в живота ми? Да ме завлече в участъка и да ме принуди да предам най-добрия си приятел, макар да нямам представа какво е правил снощи и да не вярвам, че е извършил престъпление?

— Ако те питат дали си го видял, трябва да им кажеш истината. И повярвай ми, ще те попитат.

— Не съм задължен да говоря с тях! Чуй се! Звучиш като шибан нацист! Не забравяй, татко, израснах в тази къща заедно с теб. Хиляди пъти съм те чувал да казваш: „Хората не са задължени да говорят с полицията.“ Също така неведнъж съм те чувал да казваш: „Ако той си беше държал устата затворена, никога нямаше да го заловят.“

— Това е различно.

— Как така? — предизвикателно пита той. — Как така е различно? Ако полицията дойде да тропа по вратата ми, мога да им кажа да вървят на майната си, нали? Мога да им кажа да вървят по дяволите. Всъщност не съм задължен да им казвам абсолютно нищо.

Той е прав до известна степен. Обикновен гражданин не трябва да говори с полицията, ако не иска. Освен ако е обект на криминално разследване и бъде призован да даде показания в съда. Ако откаже да отговори на въпросите, съдията може да го хвърли в затвора, докато си промени мнението или докато изтече мандатът на съдебните заседатели. Виждал съм как ФБР използват съдебните заседатели за подобни неща.

От друга страна, местните ченгета никога не са използвали голямото жури като инструмент за разследване. Доколкото знам, нито веднъж. Голямото жури е в ролята на официален печат за полицаи и прокурори, най-вече защото единствените хора, които се появяват пред тях, са полицаи и прокурори. Прокурорите задават въпроси, а ченгетата предоставят всички отговори, което означава, могат да уредят процедурата така че да отговаря на нуждите им. За съжаление, старата поговорка, че местен прокурор може да осъди и сандвич с шунка, отговаря на истината.

— Могат да те принудят да отговаряш на въпроси, ако искат — обяснявам. — А ако откажеш, могат да те хвърлят в затвора.

— Ами правото ми да запазя мълчание?

— Фактът, че си израснал вкъщи с адвокат, не те прави адвокат. Има много неща за законите, които не знаеш.

— Просвети ме.

Вдигам ръце безпомощно.

— Какво искаш да направя, Джак? Аз съм заместник районен прокурор. Преди да отида на работа тази сутрин, открих Томи Милър заспал в къщата ми. А след като отидох на работа, научих, че съдия Грийн е бил убит и Томи е заподозрян. Прибирам се у дома да разбера какво става и жена ми решава да се намеси в историята, а синът ми заявява, че ще се крие зад конституционните си права. Постави се на мое място.

— Да се крие? — повишава глас отново Джак. — Смяташ, че изборът ми да упражня правото си да остана извън всичко това е криене? Наистина си се променил! Какво стана с бащата, който винаги ми повтаряше: „Никога не допускай правителството в живота си, сине. Не можеш да му имаш доверие.“ Какво стана с бащата, който вечно ми казваше, че истинските приятели трябва да бъдат ценени, че лоялността е важна? Какво се случи с този човек?

— Трябва да се успокоиш.

Той става от стола. Бледото му преди малко лице сега е червено от гняв. Никога не съм го виждал в такова състояние.

— Знаеш ли от какво се нуждая, татко? — процежда той през зъби. — Знаеш ли от какво се нуждая точно в този момент?

— Кажи ми.

— Нуждая се от адвокат! Добър адвокат! Адвокат, който да е на моя страна! Ще ми помогнеш ли или не?

16

— Какво мислиш? Успях ли да разчупя леда? Кажи ми истината.

На трийсет и осем годишна възраст, след дванайсет години усърдна работа като специален агент във филиала на ФБР в Тенеси, Анита Уайт най-после стана водещ следовател във важен случай с убийство. Тя погледна Майк Норкрос, колегата й, който приличаше на супергерой, седнал в колата до нея, докато пътуваха в дъжда.

— Не знам — отговори той. — Зависи защо шефовете са ти го възложили. Имам предвид, че шефът беше един от първите на местопрестъплението. Наясно е, че работата ще е изключително тежка. Радвам се, че не ми го възложи на мен.

Анита се замисли за момент. Тя и Норкрос бяха станали приятели през последната година и Анита знаеше, че той бе споделил с нея честното си мнение, незасегнато от расизъм, шовинизъм или завист. Тя харесваше колегата си изключително много. Зад масивното му физическо присъствие се криеше чудесна личност — той беше умен, искрен и трудолюбив, нежен и внимателен човек, който някак си успяваше да балансира стреса в работата с нуждите на семейството си.

— Значи смяташ, че съм жертвеното агне? — попита Анита.

— Мисля, че ще потеглиш по доста неравен път. Местопрестъплението е кошмарно. Няма да открием абсолютно никакви улики. Така че освен ако някой не проговори или не извадим страхотен късмет, ще сме прецакани.

Норкрос беше прав. Местопрестъплението беше ужасно. Като за начало бе на открито и сега бе удавено от бурята. Съдията очевидно бе убит извън колата си, което означаваше, че вътрешността на мерцедеса нямаше да разкрие нищо ценно. Убиецът бе останал основно на тревата, освен когато бе влачил съдията по асфалта, а това означаваше, че нямаше отпечатъци от обувки. Мерцедесът бе откаран за преглед още преди дъжда, но Анита се съмняваше, че щяха да намерят отпечатъци, които да им помогнат да идентифицират заподозрения.

Съдията явно бе попаднал в засада, когато се бе опитал да премести дървото от пътя. По ствола имаше кръв, а от тревата покрай пътя бяха взети проби, но Анита предполагаше, че кръвта щеше да се окаже тази на съдия Грийн. Бяха взели и проби от почвата, която миришеше на керосин, както и от въжето, използвано за обесването на съдията. Взеха и части от ствола на крушата, за да се опитат да определят какъв трион бе използван за прерязването й. Откриха и два фаса от марлборо в тревата до пътя. Това беше всичко. Анита вярваше, че Грийн бе ударен с тъп предмет, но не намериха нищо такова.

Следователно въз основа на уликите търсеха мъж, достатъчно силен да завлече съдията и да го окачи на дървото. Мъж, който може би пушеше марлборо лайте. Също така търсеха трион и туба, която бе съдържала керосин. Нямаше много, за което да се захванеш. Всъщност не разполагаха почти с нищо.

Анита бе научила, че двама свидетели дали показания, че видели малка бяла кола в зоната на престъплението горе-долу по времето, когато е било извършено убийството. На четири пресечки от дома на съдията негов съсед, пенсиониран полковник от Военновъздушните сили на име Робинс, не могъл да спи и излязъл на разходка между пет и петнайсет и пет и двайсет. Видял как колата излиза от квартала. Не се движела бързо и май криволичела. Робинс не обърнал внимание на номера, нито видял шофьора. Знаел само, че колата била малка и бяла. Май един от задните фарове не работел, но полковникът не бил сигурен кой точно.

Друг свидетел, жена на име Дикънс, се обадила на 911 в пет и двайсет и шест, за да съобщи, че малка бяла кола отбила към средното платно на магистрала 36 близо до Бунс Крийк и едва не я ударила челно. Колата пътувала на юг към Бунс Крийк. Изчезнала, преди полицаите да реагират на обаждането на свидетелката.

На Анита бяха нужни по-малко от петнайсет минути, за да установи, че един от основните й заподозрени по случая, Томас Реймънд Милър, двайсетгодишният син на мъртвия адвокат Рей Милър, е собственик на бяла хонда сивик, модел 1995 година.

Анита паркира служебната кола на частния път на Парк Драйв номер 1411, адреса, който й бяха предоставили за Томи Милър. Къщата беше голяма, от тъмночервени тухли. Агентката се почувства неудобно задето се появяваше тук по-малко от двайсет и четири часа след като Рей Милър бе погребан, но ставаше дума за разследване на убийство и бързината бе важна. Фактът, че Норкрос я придружаваше, я успокояваше. Едрият мъж беше повече от добър агент — имаше заплашителен вид, без да се опитва да заплашва когото и да било. Свидетелите бяха склонни да проговорят, когато той бе наоколо. Понякога не му се налагаше да каже и дума.

Анита спря колата и си погледна часовника. Десет и половина, вероятно около пет часа и половина след убийството. Ако Томи Милър бе убил съдията, със сигурност Щеше да се изненада да ги види толкова рано.

Докато агентите вървяха към предната врата, Анита забеляза, че на частния път не бе паркирана бяла хонда. Тя надникна през прозореца в гаража. Вътре бе паркирана само черна тойота. Анита се приближи до вратата, звънна и зачака.

След минута червенокоса жена, облечена в розов анцуг и бяла фланелка, отвори вратата. Беше красива, но изглеждаше съсипана. Косата й не бе сресана, не носеше грим, а кожата около очите й бе подута. Очевидно бе плакала.

— Госпожо Милър? — каза Анита и двамата с Норкрос показаха значките си. — Аз съм специален агент Уайт, а това е специален агент Норкрос. Работим за филиала на ФБР в Тенеси. Може ли да влезем?

— Какво искате?

Жената не изглеждаше готова да им сътрудничи.

— Просто искаме да ви зададем няколко въпроса — отговори Анита.

— За какво?

— Моля ви, госпожо Милър, няма да отнеме много време.

— Не знаете ли, че тъкмо погребах съпруга си? Това не може ли почака?

— Съжалявам, че ви безпокоим в такъв тежък момент, но е изключително важно.

— Кажете ми какво искате.

Явно жената не възнамеряваше да ги покани в къщата, затова Анита реши да я подтикне.

— Всъщност, надявахме се да поговорим със сина ви, госпожо.

— Защо?

— Предпочитаме да обсъдим това с него. Тук ли е?

— Не мисля, че това е ваша работа.

— Отговорете ми с „да“ или „не“, госпожо Милър. Тук ли е синът ви или не?

— Предпочитам да не отговарям на въпроса.

Анита забеляза треперенето в гласа на Тони Милър. Лицето й беше строго и безизразно, но очевидно бе уплашена. Стоеше зад открехнатата врата така че само главата й се виждаше. Вероятно бе чула за смъртта на съдията и си бе направила извода.

— Има ли причина да ни затруднявате толкова? — попита Анита.

Норкрос се отдалечи от вратата и тръгна към задната част на къщата.

— Аз ли? Аз ли ви затруднявам? Идвате в дома ми без предупреждение, по-малко от ден след погребението на мъжа ми, опитвате се да нахлуете вътре, задавате ми въпроси за сина ми и дори не ми обяснявате защо сте тук — извика Тони и посочи Норкрос. — А сега той се разхожда без разрешение из имота ми!

— Можем да се върнем със заповед за обиск — отвърна Анита.

— За какво? Ще ме арестувате ли за нещо? Забравихте ли какво работеше съпругът ми? Агент… Как ви беше името?

— Уайт.

— Мъжът ми беше адвокат. Знам си правата.

— Добре, госпожо Милър. Ще ви кажа защо сме тук. Разследваме престъпление и смятаме, че синът ви разполага с информация, която би могла да ни помогне.

— Синът ми не знае нищо за никакво престъпление.

— Бихме искали да чуем това от него.

— Е, пожелавам ви късмет — отвърна Тони Милър и затръшна вратата в лицето на Анита.

17

Анита Уайт осъзна, че тук не можеше да направи нищо повече, но не беше склонна да седи бездейно и да чака нещо да се случи. Тя потегли към съседите от източната страна на къщата на Милър и изпрати Норкрос при тези на запад. Двамата агенти започнаха да тропат по вратите и след час се върнаха в колата.

В подобен квартал винаги има някой, който вечно се бърка в работите на хората — каза тя, като подкара по мократа от дъжда улица към офиса на ФБР. — А тази съседка е безценна. Живее на отсрещната страна на улицата и използва бинокъл. Името й е Гудин. Труди Гудин.

— И какво каза Труди Гудин? — попита Норкрос.

— Томи не се е прибирал у дома снощи. Появил се половин час преди нас и излязъл петнайсет минути по-късно. Изпуснахме го за малко.

— Тази любопитна съседка имаше ли представа къде може да е той?

— Каза, че бързал. Влязъл и излязъл от къщата няколко пъти, метнал купчина неща в колата си и изфучал. Тя смята, че вероятно се е върнал в колежа.

— Къде учи?

— Дърам, Северна Каролина. Учи в „Дюк“.

— Добре, да помислим — каза Норкрос. — Бащата на заподозрения се самоубива в залата на съдия Грийн преди седмица, след като публично обвинява съдията за правните и финансовите си проблеми. Погребват бащата вчера. Заподозреният не си остава у дома да тъгува като нормален човек. Не остава у дома да утешава майка си или да се грижи за нея в този тежък момент. Прекарва нощта навън. Съдията е убит късно през нощта или рано тази сутрин. Отиваме в дома на заподозрения, а майка му отказва да ни сътрудничи и се кара с нас. Дори ни затръшва вратата под носа. Започваме да обикаляме квартала и научаваме от любопитна съседка, че заподозреният се прибрал у дома тази сутрин, бързо нахвърлял вещите си в колата и заминал. Какво мислиш? Достатъчно ли е за съдебна заповед?

— Не е достатъчно за заповед за арест, но може би за заповед за обиск. Особено когато прибавиш факта, че бяла кола е забелязана два пъти в околността на убийството, горе-долу по времето на престъплението, заподозреният кара бяла хонда, а жертвата ни е съдия.

— Значи ще претърсим къщата на майката и колата на хлапето?

— Къщата със сигурност. Но колата може да се окаже проблем. Ще я впишем в заповедта, но ако той се е върнал в колежа, е вън от щата. Ще се наложи да се свържем с ченгетата там и да накараме съдия в Северна Каролина да издаде заповед.

Анита се завъртя към Норкрос.

— Колко добре познаваш Джо Дилард?

— Не сме приятели, но съм работил с него. По случая на Наташа Дейвис, онзи, при който убиха Фрейли. Фрейли обичаше Дилард. Защо питаш?

— Чудя се какво мислиш за него.

— Имам добро мнение за него. Винаги е бил точен с мен. Отличен адвокат. Суров, но справедлив и честен. Чух, че бил рейнджър в армията.

— Знаеш ли нещо за сина му?

— Типичното американско хлапе. Толкова добро, че направо не е истина. Няколко пъти го видях да играе бейзбол, докато беше в гимназията. Защо разпитваш за Дилард?

— Тази сутрин усетих нещо странно в него — отговори Анита. — А любопитната съседка каза, че Томи Милър бил облечен с яркочервена фланелка с надпис „Тайгър Бейзбол“ отпред и номер 35 на гърба. Познай какво било името под номера.

— Нямам идея.

— Дилард.

18

Оставям Джак у дома с прости инструкции. Нареждам му да си събере багажа веднага и да се върне в Нашвил. Съветвам го да избягва полицията на всяка цена. Казвам му да ми се обади веднага ако се опитат да се свържат с него. Не знам какво точно Каролайн е казала на Тони Милър и не искам да знам.

Не бързам да се върна в службата. Отбивам се да обядвам в ресторант „Дикси“, едно от любимите ми места, и прекарвам известно време на приказки със собственика, готин тип на име Алан Уайът. След това потеглям по дългия път към Джоунсбъро. Не изпитвам нетърпение да видя или чуя Муни. Наясно съм, че ще ми се наложи да изслушам хленченето му за ужасното събитие да убият съдия в района ни. Промъквам се покрай Рита Джоунс, седнала величествено на рецепцията, и тъкмо се каня да потъна в работа, когато Муни ми звънва.

— Трябва да дойдеш тук — казва той.

Тръгвам неохотно към кабинета му и заставам до вратата. Нямам желание да вляза вътре и да се подложа на неизбежното.

— Мисля, че трябва да оттеглиш обвиненията срещу Рафаел Рамирез — заявява той.

— Моля?

Не мога да повярвам, че дори мисли за Рамирез.

— Спомням си, че съвсем наскоро се разправяше с мен относно това как обществеността приема службата ни.

— Случаят е проблемен. Стинет защитава Рамирез. Отново ще ни изложиш, както стана с Карвър. Ще направим изявление пред пресата, че доказателствата са недостатъчни да започнем дело, но ще продължим разследването. Може пък и да открием още нещо.

Поклащам глава невярващо. Рафаел Рамирез е престъпник с дълга кариера, при това доста опасен. От няколко години е наблюдаван от наркоченгетата, но тъй като действа светкавично и убива всеки, когото заподозре, че е готов да доносничи, полицаите не успяха да отработят случая. Казаха ми, че бил мексиканец и бил в страната нелегално. Започнал кариерата си като помощник на фермер в Пиджън Фордж в началото на 80-те години. Фермерът, мъж на име Дънкан, бил намерен застрелян в обора си преди двайсет години. Според ченгетата, той научил Рамирез как да отглежда марихуана в планината близо до Гейтлинбърг. След като Рамирез овладял занаята, осъзнал, че можел да продава на едро на мексиканските си приятелчета. Те пък разпространявали дрогата из цялата страна. Рамирез е мултимилионер, който живее като просяк и често спи с месеци в гората край реколтата си. Голяма част от парите му потеглят нелегално към семейството му в Мексико. Полицаите казват, че членовете на семейството му живеят като царе в гигантско ранчо близо до Гуадалахара, докато той си стои най-вече в гората и върши цялата работа.

Рамирез контролира група от около двайсет фанатични последователи, които му помагат с реколтата и поддържат мрежата му за продажби на едро. Освен това се занимава с поръчкови убийства, поне според информаторите, които обаче твърдо отказват да свидетелстват срещу него. Не мога да ги обвиня. Рамирез е категоричен и постоянен в действията си. Ако някой от организацията прекрачи границата, умира на мига. Ако някой извън организацията се опита да го прекара, първо бива жестоко измъчван, а после убит.

Преди около четири месеца Рамирез допусна първата голяма грешка в кариерата си. Ченгетата научиха от информаторите, че младият племенник на Рамирез, Рамон, пристигнал миналата година от Гуадалахара, за да научи всичко за производството и продажбата на марихуана от чичо си. Може би Рафаел се бе изморил и мислеше за пенсиониране или пък дейността му се бе разраснала толкова много, че се нуждаеше от член на семейството, на когото имаше доверие да му помага. Както и да е, Рамон бе избраникът.

През зимата, когато бизнесът вървеше слабо, племенникът се настанил в блок в град Джонсън и решил да се възползва от местната купонджийска сцена. В колежански бар, наречен „Платон“, той се запознал с търговец на кокаин на име Роберто Санчес. Санчес си падал по показността — шофирал порше, пръскал пари като луд и навсякъде го следвали група красавици. Колкото повече Рамон пиел, толкова по-силна завист изпитвал към Санчес. Когато търговецът на кокаин отишъл до тоалетната късно през нощта, Рамон го последвал и го пребил с щека за билярд.

Веднага след като Санчес излязъл от болницата, устроил засада на Рамон. Чакал пред кооперацията му до три сутринта и когато Рамон се появил след поредната бурна вечер в бара, Санчес го прострелял два пъти. Първият куршум се забил в челюстта на Рамон. Вторият го уцелил, докато се опитвал да избяга. Минал през дясната му ръка, но не го убил. Вместо да отиде в болницата, Рамон се обадил на чичо си.

На Рафаел били нужни два месеца, за да подготви отмъщението. Привикал от Мексико друг член на семейството, който започнал да посещава баровете и убедил Санчес, че е търговец на кокаин на високо ниво. Предложил му две кила за смешно ниската сума от седемнайсет хиляди долара. Когато Санчес отишъл на селския път в област Вашингтон, за да купи кокаина, мнимият търговец го чакал в компанията на Рафаел и Рамон Рамирез. Планът им бил прост. Възнамерявали да убият Санчес и да вземат седемнайсетте хиляди. Не се нуждаели от парите, но ставало дума за принципи. Санчес проявил страхотно неуважение към Рамон, когато го прострелял в гърба.

Но Санчес не паднал без борба. Успял да изстреля почти трийсет куршума от „Мак-9“, преди да го уцелят два пъти в главата. Три от тези куршуми се забили в Рафаел Рамирез: един във врата, друг в лявото бедро и трети — до бъбрека му. Мнимият търговец на кокаин, който никой не успя да идентифицира, бил прострелян в сърцето и умрял на място. Младият Рамон също бил уцелен, но не знаем колко пъти. Оставил кървава диря от мястото, откъдето стрелял — дясната предна седалка на колата, до шофьорската седалка, откъдето се метнал и побягнал. Сигурно е бил паникьосан, защото зарязал отзад чичо си и седемнайсетте хиляди долара.

Чичо Рафаел оцеля. Милостивият Господ и опитен хирург му помогнаха да продължи да споделя талантите и реколтата си с нас. След като лежа две седмици в болницата, на наши разноски, той бе транспортиран в областния затвор. Убедих съда да го обвини в убийство въз основа на уликите, намерени на местопрестъплението.

— Разполагаме с достатъчно да го осъдим — най-после казвам на Муни. — Имаме балистична експертиза, която доказва, че куршумите в главата на Санчес отговарят на тези от пистолета на Рамирез, намерен до него. Разполагаме с отпечатъците на Рамирез по оръжието, както и със следи от барут по ръцете му. Също и с парите от багажника на Санчес. Някои от доказателствата са косвени, но са достатъчни.

— Не съм съгласен — отвръща Муни, но отново е прекъснат от интеркома.

Той говори за минута, после ме поглежда.

— Не е типично за нея.

— Какво?

— Хана — казва той. — Не е типично за нея.

— Хана Милс?

— Не дойде на работа тази сутрин и не се е обадила. Какво ще кажеш да отидеш до дома й и да провериш?

Да бе, сякаш си нямам друга работа. Понякога Муни разчита на мен за какво ли не, но това вече е прекалено.

— Защо пък аз? — питам. — Аз адвокат ли съм или момче за всичко? Ако мислиш, че нещо не е наред, защо не помолиш шерифа да изпрати някого?

— Просто иди там и се огледай. Може да се е успала.

— До един следобед?

— Моля те, иди. Имам си достатъчно проблеми в момента.

Въздъхвам и тръгвам към вратата.

— Какъв е адресът?

— Откъде, по дяволите, да знам? — излайва Муни. — Никога не съм ходил в дома й. Вземи го от Рита. И оттегли обвиненията срещу Рамирез!

19

Хана Милс координира работата с жертвите и свидетелите в прокуратурата. Разправя се с жертви на престъпления и семействата им, предлага им съчувствие и уверения, помага им в трудната работа с правосъдната система. Уведомява ги за новото развитие по случаите, както и кога трябва да се явят в съда, попълва молбите им за помощ, ако имат право на такава, и седи с тях в съдебната зала.

Хана работи при нас едва от няколко месеца. Муни я открадна от прокуратурата в Ноксвил, след като се запозна с нея на конференция в Нашвил. Тя е на трийсет и една години, има магистърска степен по социология и е отдадена на работата си. Освен това е зашеметяващо красива, с невероятни сини очи, стегнато тяло и дълга гъста тъмноруса коса.

Още когато я видях за първи път, осъзнах, че имаме нещо общо. Беше дружелюбна и открита, но зад сините й очи се криеше болка, същата болка, която виждах в огледалото. Сигурно и тя бе усетила нещо подобно, тъй като незабавно се сближихме. Седмица след като се запознахме, я поканих у дома да се запознае с Каролайн. Двете станаха приятелки. И аз, и Каролайн забелязахме, че Хана никога не говореше за детството си. Животът й сякаш бе започнал след колежа.

Адресът, който рецепционистката ми даде, е близо до Бугабу Спрингс, на няколко километра извън Джоунсбъро. Малка тухлена къща, оградена от тополи. Дворът е спретнат, а от двете страни на застлания с чакъл път има лехи с червени и жълти лалета. Идилична гледка, особено след като бурята премина, а слънцето грее весело. Паркирам джипа зад синята тойота камри на Хана и отивам до вратата.

Чукам няколко пъти и веднага чувам скимтене на кученце. Слагам ръце до лицето си и надничам през прозореца. Малко кученце — кокер-шпаньол с клепнали уши — дращи по долната част на вратата отвътре. Хана ми спомена, че си е взела куче от приюта за животни, но не мога да си спомня дали ми каза как го бе кръстила. Чукам още няколко пъти и после изпробвам вратата. Заключена е.

Заобикалям къщата, като викам името й, надничам през прозорците и чукам. Вътре няма никакво движение, с изключение на палето, което следва звука от гласа ми и продължава да скимти. Задната врата е отключена. Зачудвам се за миг дали да вляза. Решавам, че Хана може да е болна или наранена и отварям вратата. Миризма на урина и фекалии ме посреща заедно с кученцето. Вдигам малкото животинче и то се загърчва възбудено. Почесвам го зад ушите и тръгвам бавно през кухнята, като продължавам да викам името на Хана.

Нужни са ми само няколко минути да обиколя къщата. Зад кухнята има малка трапезария и всекидневна, спалня, превърната в кабинет, друга спалня и баня. Очаквам да открия нещо ужасно зад всеки ъгъл. Влизам в спалнята и виждам, че леглото е оправено. Малка кожена чанта лежи върху розовия юрган заедно с червено яке. В мивката в кухнята има празна чаша, но с изключение на нея и екскрементите на палето до задната врата, къщата е безукорно поддържана.

Отварям вратата към мазето и надниквам надолу в тъмнината.

— Хана? Хана? Там ли си?

Никой не ми отговаря, затова светвам лампата и слизам надолу по стълбите. Подът е циментов, а стените са от небоядисан бетон. В единия ъгъл има пералня и сушилня, а в другия — градинарски инструменти, но като цяло мазето е празно. Връщам се в кухнята и отварям хладилника. Гнусна воня ме кара да потръпна. Оглеждам се внимателно и бързо намирам източника й — пакет развалени пилешки гърди.

Тръгвам отново из къщата, като търся следи от това, което може да се е случило със собственичката й. Вдигам телефона и преглеждам номерата на хората, които са я търсили. Хана е пропуснала пет обаждания през уикенда. Не ми е познат нито един от номерата. Виждам, че има оставени съобщения, но не мога да се принудя да ги изслушам. Бездруго вече имам чувството, че съм натрапник.

Нищо не изглежда не на мястото си, но определено нещо не е наред. Изоставеното кученце, гнусната воня, чантата на леглото, разваленото пиле, колата отпред. Оставям палето на земята с надеждата, че може да ме отведе до нещо или някого. Иска ми се да можеше да говори, но то само слага предните си лапи на коленете ми и заскимтява.

Вдигам го, излизам навън и звънвам на мобилния на шерифа.

20

Шериф Леон Бейтс се появява след по-малко от двайсет минути. Бейтс е много популярен сред гласоподавателите в област Вашингтон. Сега тече последната година от първия му четиригодишен мандат, но на хоризонта няма политическа опозиция, която да му попречи да бъде избран отново. Толкова е популярен, че когато гостуващи политици идват при нас, веднага се отправят при него. Всичките искат да му целунат задника и да се снимат с него. Искат да си спечелят благосклонността и услугите му с надеждата, че ще ги подкрепи на изборите. Той има страхотни политически връзки и дори губернаторът на Тенеси е един от най-близките му приятели. Политическите му мераци надхвърлят службата на областен шериф, но засега е доволен да седи кротко и да чака подходящата възможност.

Бейтс е най-трудолюбивият полицай, когото някога съм познавал. Спи в службата — навик, който му струва брака, но дори бившата му съпруга го харесва. Познава всеки вестникарски и телевизионен репортер наоколо, печели доверието им с честността и откровеността си и е достатъчно хитър да ги убеди мило да пишат истории, които представят него и службата му в положителна светлина. Преподава наказателно право в щатския университет, при това безплатно, и държи речи в Църкви, училища и на какви ли не сбирки. Никога не съм го виждал, но съм убеден, че помага на възрастни дами да прекосят улицата. Бейтс е приятен спомен от миналото, когато шерифите са били уважавани в малките си общности. Но освен това често се сблъсква с истински престъпления в област, която продължава да се разраства и да се развива. Бях настроен подозрително към него, когато се запознахме — по природа съм си такъв, но през последните няколко години започнах да го уважавам страхотно като човек и да му се възхищавам като на добър полицай.

— Е, в какво се е замесило старото ми другарче Дилард днес? — пита Бейтс, докато излиза от ново черно БМВ и слага каубойската шапка на главата си.

— Хубаво возило — отбелязвам, докато той отива до багажника и вади чифт латексови ръкавици. — Кога започна да го караш?

— Миналата седмица. Взех го от търговец на дрога в Сулфър Спрингс — усмихва се Бейтс и оглежда доволно колата. — Човек би си помисли, че търговците на дрога ще имат достатъчно акъл да вземат коли на лизинг, но този кретен е платил в брой, а всичко негово сега е собственост на шерифската служба — засмива се той. — Обичам да им конфискувам нещата.

— Къде е типът, от когото го взе?

— Предадох го на федералните, което означава, че вероятно ще си почива в затвора в Бекли, Западна Вирджиния, през следващите трийсет години. Чувам, че затворниците там имат чудесна гледка към планините. Това твоето кученце ли е?

— Не, на Хана е.

Последвам Бейтс към къщата. Той е на около четирийсет и пет години, два-три сантиметра по-висок от мен и с мощната фигура на фермер. Светлокестенявата му коса е средно дълга под бежовата каубойска шапка. Носи вечната си бежова униформа с кафяви еполети и каубойски ботуши. Вече му обясних подробностите по телефона. Той спомена, че бил говорил с Хана Милс няколко пъти и я намирал за „мило момиче“.

Бейтс спира до задната врата.

— Каза, че вече си обиколил къщата, нали?

— Да.

— Докосна ли нещо?

Замислям се за секунда. Пипах ли нещо?

— Само дръжката на хладилника. А, и бравата на задната врата, както и тази към мазето, както и ключа за осветлението. И телефона.

Шерифът поклаща глава.

— Не докосвай нищо друго — нарежда ми той и влиза вътре. — Господи, каква е тая смрад?

— Развалено пиле.

— Може да те откаже от ядене за известно време.

Следвам го безмълвно, докато обикаля из къщата и мазето. Сумти от време на време, но не проговаря. Когато приключва с къщата, обикаля целия имот, но не намира нищо. Накрая се опитва да отвори шофьорската врата на тойотата. Заключена е. Той влиза в къщата и се връща с връзка ключове.

— Извадих ги от чантата й — съобщава ми той, като ги държи внимателно с облечените си в ръкавици пръсти.

Бейтс отваря вратата и оглежда вътрешността на колата, после отваря багажника.

— Това не е хубаво — казва той.

— Какво?

Не забелязах нищо необикновено.

— Погледни това.

Отивам до него и проследявам пръста му към тъмно петно на мокета в багажника. Окръжността на петното е горе-долу с размера на чаша за кафе.

— Кръв — заявява шерифът. — Залагам си значката.

— Може да е нещо друго — възразявам.

— Не е друго. Кръв е.

— Защо си толкова сигурен!

— Ела тук и виж това.

Заобикаляме колата и той ми сочи седалката на шофьора. Поглеждам го тъпо. Нямам представа какво се опитва да ми каже.

— Добре, че си адвокат, а не ченге — ухилва се той. — Неразкритите престъпления в областта щяха да се умножат безкрайно.

— Значи мислиш, че е имало престъпление?

— Мисля, че ще имаме проблеми да намерим момичето — отговаря той. — А когато го намерим, обзалагам се, че ще е мъртво.

21

След малко оставям Леон Бейтс в къщата, която той смята за местопрестъпление. Не мога да направя абсолютно нищо. Той вече повика служителите от криминалната лаборатория, която също е финансирана с пари, иззети от търговците на дрога. Бейтс нае и обучи специалисти, така че да не му се налага да се тръшка на ФБР всеки път когато се озове изправен пред сериозно престъпление. Отделът има дори мобилна минилаборатория. Няма да се изненадам, ако Бейтс успее да финансира собствена, отлично оборудвана лаборатория в близко бъдеще. Усъвършенствал се е в арестуването на търговци на наркотици до такава степен, че се съмнявам дали в областта са останали някакви. Но предполагам, че те са като плъховете и се размножават в тъмнината, докато светът около се тях се преструва, че положението е под контрол.

Намирам Муни в кабинета му. Отпива кафе, играе си с мустака си и чете вестник. Сигурно чете всяка дума, включително некролозите и обявите, тъй като прекарва часове наред с него всеки ден.

— Никакъв късмет — съобщавам, като почуквам на вратата.

— Никакъв късмет? Какво имаш предвид?

— Колата й е там, чантата й е на леглото заедно с якето, но нея я няма.

— Прегледа ли навсякъде?

— Два пъти.

Муни се обляга на стола си и разтърква брадичка.

— Господи, предполагам, че трябва да започнем да разпитваме наоколо, за да видим дали някой се е чувал с нея.

— Не си прави труда — възпирам го. — Бейтс се зае със случая.

— Бейтс? Какво искаш да кажеш?

— Обадих му се.

— Защо, по дяволите, го направи?

— Защото в къщата има кученце, което очевидно е било само доста време. В хладилника има развалено месо. А къщата се намира извън града в територията на Бейтс. Нещо не е наред, Лий. Бейтс смята, че в багажника на колата й има кръв.

— Бейтс е селяндур.

— Бейтс е добро ченге.

Муни се навежда напред и обляга глава на ръцете си.

— Мили боже — изохква той. — Тя е толкова сладко хлапе. Никога няма да си простя, ако й се е случило нещо. А и след онова, което стана със съдия Грийн…, какво ще си помислят хората?

Какво ще си помислят хората? Имаме убит съдия и изчезнала млада жена, а този кретен обмисля политическите последици. Отвращението ми към него расте по-бързо от градински плевел.

— Трябва да има разумно обяснение — казвам.

— Аз съм човекът, който я убеди да дойде тук — замислено процежда Муни. — Чух я да говори на семинар в Нашвил на тема съчувствието към жертвите. Беше толкова убедителна. Умна, весела, привлекателна. Когато свърши, имах чувството, че съм възкръснал. Малко по-късно я видях в хотелското фоайе. Представих й се и я поканих на кафе. Говорихме няколко часа и я убедих, че Североизточен Тенеси много ще й хареса и ще й е приятно да работи тук.

— Не се обиждай, ама това, което ми разказваш, звучи повече от професионален интерес.

— He! — извиква Муни, като удря силно по бюрото, ококорил очи. — Защо всички вечно си мислят за мръсотии? Нямаше нищо подобно. Просто смятах, че тя ще внесе нещо свежо тук. Освен това, не съм педофил. Достатъчно стар съм да й бъда баща. И точно така се чувствах. Като баща. Имах желание да я защитавам и предпазвам, разбираш ли?

— Съжалявам, не исках да те разстроя. Просто исках да знаеш как изглежда.

Оставям го облегнал глава на ръцете си. Изненадан съм от дълбочината на чувствата му и съм облекчен, че не заговори отново за Рамирез. Но нещо, което Муни каза, определено ме притеснява: „Така се чувствах. Като баща. Имах желание да я защитавам и предпазвам…“

„Чувствах се.“

Говореше за нея в минало време.

Може би бе просто грешка.

Но може би знаеше нещо, което аз не знаех.

22

Анита Уайт седеше срещу съдия Айвън Глас, докато той четеше молбите й за издаване на заповеди за обиск на къщата на Тони Милър и колата на Томи Милър. Беше ги изготвила внимателно, излагайки всичко, което знаеше за отношенията на Рей Милър със съдия Ленард Грийн, самоубийството в съдебната зала, погребението, убийството на съдията и причините да вярва, че има основание за обиск с цел намиране на улики.

Анита се бе върнала в квартал „Езерно пристанище“ и се бе сдобила с подписана декларация от полковник Робинс, съседа видял бялата кола. Беше накарала и любопитната съседка, Труди Гудин, да подпише декларация, че бе видяла Томи Милър да се прибира рано тази сутрин с бялата си хонда. Освен това бе изискала запис на обаждането в полицията на мотоциклетиста, който едва не бе изхвърлен от пътя от бяла кола горе-долу по времето на убийството. Беше се сдобила и с копия от регистъра на отдела за превозни средства, които удостоверяваха, че Томи Милър е собственик на бяла хонда сивик. И бе прикачила цялата документация към молбата за обиск. Беше свършила абсолютно всичко. Сега бе ред на съдията да подпише заповедите, за да й даде възможност да продължи разследването.

Тя бе последвала съвета на Дилард и бе взела компютъра на съдията. Беше го изпратила в Ноксвил, но щяха да минат поне две седмици, преди техниците да пресеят цялата информация и да й докладват. Проучването на хората, които Грийн бе изпратил в затвора, разкри, че само двама бяха освободени през последните шест месеца — крадец на име Уейн Тимънс и Мелани Бюфорд, безопасна, пристрастена към наркотиците фалшификаторка на чекове. Анита смяташе, че нито един от двамата не е вероятен заподозрян.

Вече се бе свързала с детектив в Дърам, Северна Каролина, ветеран на име Хакийм Рамакришна, когото наричаха „Рама“, и му бе изпратила копие от молбата си. Рама помоли съдия от Северна Каролина да издаде заповед за обиск на колата на Томи Милър и заповед, която да позволи на полицията да вземе ДНК проба от него. Според Анита Томи Милър вероятно се бе върнал в университета „Дюк“.

Съдия Глас приключи с четенето, свали очилата си и започна да разтърква носа си. Анита посещаваше кабинета на съдията за първи път. Всъщност говореше с него за първи път. Репутацията му бе на заядлив и нестабилен човек, измъчван от безбройните си болести. Но също така бе прочут като поддръжник на полицията, съдия, който би разширил границите на основанието за обиск.

Той спря да разтрива носа си и я изгледа свирепо.

— Слаба работа — каза той. — В основата на тази молба е бяла кола. Но не се казва какъв модел кола, а само че е бяла и че може би е била видяна в околността на убийството горе-долу по времето, когато престъплението е било извършено, както и че заподозреният притежава бяла кола. Крайно недостатъчно.

— Да, Ваша милост — потвърди Анита.

Тя знаеше, че Глас е съдия от дълги години и вероятно е видял всеки номер, който ченгетата използваха, когато се опитваха да се сдобият със заповед за обиск. Нямаше смисъл да се мъчи да го залъгва.

— Но ако съберете всичко — каза тя, — вижте сбора на уликите. Мисля, че имаме основателна причина поне за обиск.

— Сбора на уликите? — повтори Глас. — На това ли ви учат в академията на ФБР?

— Завършила съм право, господине — каза Анита.

— Не харесвах копелето — изсумтя Глас.

— Моля?

Глас се облегна на стола си и се вторачи в тавана.

— Грийн. Никак не го харесвах. Знаеш ли, че проведе открита кампания срещу мен по време на последните избори? Завиждаше ми, защото бях старши съдия, а той искаше да е голямата клечка. Но беше тъп като пън и привлекателен като червей. А пък зъбите му… Мили боже! Невероятно гнусна история! Не знам как продължаваха да го избират.

Анита се опита да се държи професионално. Никога не бе чувала съдия да говори по този начин. Е, репутацията му си бе заслужена, поне тази част относно заядливостта му.

— Каквито и да са били недостатъците му, Ваша милост, убедена съм, ще се съгласите, че не е заслужавал подобна смърт.

— Чух, че бил обесен и изгорен — каза Глас. — Вярно ли е?

— Да, господине.

— На няколко пъти и на мен самия ми се искаше да обеся копелето.

Глас се ухили леко.

— Е, що се отнася до изискванията за основанието за обиск, мисля, че молбата е достатъчна — каза Анита, която не възнамеряваше да слуша как Глас дрънка гадории за жертва на убийство.

— Той беше и педал, нали знаеш — добави Глас. — Никога не съм го виждал с жена. Нито веднъж. Човек би си помислил, че някой с неговото положение поне би трябвало да се преструва. Но не и Грийн. Беше прекалено арогантен. Но пък вероятно не би могъл да се престори, дори и ако бе опитал. Беше абсолютно явен.

Анита изпита желание да си бе донесла касетофон. Норкрос и останалите агенти щяха да умрат от смях, ако можеха да чуят думите на съдията.

— Има ли още нещо, което искате да чуете от мен? — попита Анита. — Някаква допълнителна информация, която да ви помогне да решите?

— Омъжена ли сте?

— Не, господине. Никога не съм се омъжвала.

— Лесбийка ли сте?

Анита се надигна. Достатъчно. Тя протегна ръка и взе молбата от бюрото на Глас.

— Благодаря ви за отделеното време, господин съдия.

— Чакай малко — отвърна Грийн, като грабна документите от ръката й. — Ще подпиша молбата ти. Защо си толкова чувствителна, по дяволите?

23

Късно следобед ми се обади Роско Стинет. Той е адвокатът на Рафаел Рамирез, убиеца и търговец на наркотици, който Муни иска да пусне на свобода. Стинет е от Ноксвил и той и Муни са добри приятели. И двамата са завършили университета А&М в Тексас, и двамата са участвали дейно в програмата за запасни офицери. Муни завършил право в Тексас и после се записал в морската пехота, а Стинет се преместил в университета в Тенеси и останал в Ноксвил. Той си изкарва хляба като защитава търговци на кокаин и крек в съда, но Рамирез го нае заради убийството. По време на няколкото ни разговора, Стинет направи всичко възможно да се увери, че знам колко близък е с началника ми.

— Какво мога да направя за вас, господин Стинет?

— Клиентът ми разполага с важна информация за вас. Иска лична среща с вас в затвора. Предполагам, че възнамерява да сключи сделка.

— Предполагате, че иска да сключи сделка? Искате да кажете, че не знаете?

— Не иска да ми каже нищо. Мисля, че ми няма доверие.

— Представи си само! Клиент, който не се доверява на адвоката си. С каква информация разполага?

— Не иска да ми каже.

— И кога искате да уредите срещата?

— Веднага.

— Веднага? Къде се намирате?

— В затвора. Чакам ви.

В момента очевидно няма нищо, свързано с разследването на убийството на съдия Грийн, което да изисква вниманието ми, затова потеглям на кратко пътешествие до затвора. По пътя си мисля колко е странно Стинет да ми се обади и да иска да сключи сделка, след като Муни ми нареди да оттегля обвиненията срещу клиента му. Разбира се, не възнамерявам да оттегля обвиненията. Реших, че ако Муни иска това да бъде свършено, може да отиде в съда и да го направи лично.

След като минавам през лабиринта от сиви коридори и плъзгащи се стоманени врати, се озовавам седнал срещу Стинет и клиента му, петдесет и три годишния Рафаел Рамирез, познат на улицата като „Лудия“. Рамирез има груба мургава кожа. Косата му е посивяла и къса, очите му — черни като безлунна нощ, а от косата до лявата му вежда се спуска белег с форма на полумесец.

Рамирез изглежда непокорен, очите му гледат с гняв и омраза. Мирише на пот и цигари. Стинет се е навел към него и шепне енергично в ухото му. Колкото по-дълго работя в прокуратурата, толкова по-ужасен съм, че навремето съм вършил същото, което Стинет прави сега. Рамирез е с белезници, окови на краката и верига през кръста. Той свива рамене и се отдръпва от Стинет. Белегът на челото му изпъква, когато се намръщва ядно.

— Не, шибаняко! — изкрещява той. — Искам да изляза оттук! Веднага. Не искам да прекарам и минута повече в затвора. Това е сделката.

— Ако той смята, че ще излезе оттук, само ми губиш времето, Роско — казвам на Стинет.

— Той твърди, че разполага с информация, която е много ценна.

— Може да ми каже кой е убил Патриша Джон Бенет Рамзи[6] и пак няма да излезе на свобода.

— Моята информация е по-добра — ухилва се Рамирез.

— Може да те заинтересува лично.

— Така ли? И какво може да е това?

— Искам да го кажеш.

— Какво да кажа?

— Че ще оттеглиш скапаните си обвинения срещу мен, ако ти разкажа какво знам.

— В никакъв случай.

Рамирез ми намига.

— Тя може да е още жива — казва той.

Занемявам за миг. Дали говори за Хана Милс?

— Вече сте разбрали, че е изчезнала, нали? — пита той.

— Липсва от около четирийсет и осем часа. Тик-так.

Опитвам се да се овладея. Иска ми се да го разкъсам на парчета.

— За какво точно говорите, господин Рамирез?

— Говоря за малката курва, която работи в службата ти. Нещо лошо може да й се е случило, а аз може да знам нещо по въпроса.

— Жива ли е?

— Възможно е. Не мога да кажа със сигурност.

— Знаеш ли къде е?

— Може би.

Започвам да премислям възможностите трескаво. Рамирез очевидно знае нещо за Хана. Но как? В затвора е от сума ти време. Дали е била отвлечена? Може би с цел да ни отмъстят, задето обвинихме Рамирез в убийство? Или пък хората му я държат за откуп? Ако го освободим, те ще освободят нея. Това е. Просто трябва да е.

— Няма да позволя на клиента ти да ме изнудва — казвам на Стинет. — Ако знае нещо, трябва да ми каже веднага. Ако информацията се окаже вярна, ще помоля съдията да вземе предвид помощта му, когато определя присъдата за убийство.

— Сделката е следната: ще ти кажа какво знам за момичето, а ти ще оттеглиш обвиненията в убийство — намесва се Рамирез. — Няма да се пазаря.

Надигам се.

— Не се интересувам. Може ли да поговорим навън за минута, Роско?

Натискам бутона на стената, за да уведомя пазачите, че искам да изляза. Докато чакам да отворят вратата, Рамирез решава да ме подразни за последно.

— Някой страшно иска тя да умре — заявява той. — И може да знам кой е той.

Ключалката изщраква и Стинет тръгва след мен през лабиринта. Излизаме на паркинга. Не казвам и дума, докато не се отдалечаваме от всички. После се завъртам към него.

— Какво, по дяволите, беше това?

Стинет изглежда така, сякаш е видял сатаната. По лицето му се стича обилна пот и е пребледнял страхотно.

— Кълна се, че не знам какво се канеше да каже — заявява той. — Звънна ми на мобилния вчера и каза, че иска да ме види днес. Било спешно. Като се има предвид сумата, която ми плаща, реших да отида до затвора. Когато ми каза, че искал да се види с теб, го посъветвах да не го прави, но той настоя. Не знаех с каква информация разполага. И все още не знам.

— Помниш ли Хана Милс? Работи в прокуратурата в Ноксвил от известно време. Координира връзките с жертвите и свидетелите.

— Да, да, помня я — отвръща Роско.

Доста разсеян е и почти паникьосан.

— Тя изчезна. Научихме това едва преди няколко часа и твоето момче вече ни предлага информация. Сигурен съм, че говори за Хана. Никой не я е виждал от петък.

— Съжалявам. Както ти казах, нямах представа.

— Искам да се върнеш там и да му предадеш съобщение. Кажи му, че ако я намерим мъртва, а той не е споделил информация, която би могла да я спаси, няма да му се наложи да се тревожи за делото за убийство. Ще пусна слух, че е доносник и е дрънкал за всичките си познати. Няма да преживее и седмица.

Роско Стинет забързва към затвора през стоманените врати и мрачните коридори. Рафаел Рамирез още седи до масата. Стинет влиза и драматично удря с юмруци по масата.

— Какво ти става? Да не си полудял? Казах ти, че съм се погрижил за всичко.

Рамирез се вторачва в него студено. Въпреки факта, че Рамирез е окован, Стинет се страхува от него. Мексиканецът е по-страшен от всички престъпници, които адвокатът някога е представлявал, а той е защитавал безброй социопати и психопати.

— Трябва само да си търпелив — казва Стинет. — Ще стане.

— Седни, адвокате — нарежда му Рамирез. — И никога вече не ми повишавай тон.

Стинет се настанява уплашено на стола, като внимава да е достатъчно далеч от престъпника.

— Това не беше умно, Рафаел. Можеше да провалиш цялата работа.

— Ти дойде при мен със задача — отвръща Рамирез. — Каза, че се нуждаеш работата да бъде свършена бързо и чисто. Свързах те с подходящия човек. Работата е свършена, нали?

— Да.

— Не те карах да си търпелив, нали? Не се опитах да те мотая. Не отказах молбата ти. Просто направих това, което ме помоли, и сега е твой ред да спазиш обещанието си. Искам да изляза оттук веднага.

— Това е деликатен проблем. Трябва да се свърши по определен начин. И трябва да изглежда законно. Просто ще отнеме известно време.

— Не мога да си губя времето тук — изсумтява Рамирез. — Имам си работа.

— Още малко.

— Давам ти, една седмица. Ако не изляза до една седмица, ти си следващата мишена.

24

Кейти Дийн остави бастуна настрани, свали раницата си и седна да похапне на едно паднало дърво. Беше съботен следобед през юни, 1998 година. Слънцето грееше, планинският въздух бе ясен и мек, вятърът разлюляваше клоните на дърветата. Тя извади плик с фъстъци, стафиди, сушени банани и шоколад и задъвка бавно.

— Искаш ли малко? — попита тя Маги, колито, което бе станало постоянният й придружител през последните пет години.

Времето минаваше светкавично за Кейти. Животът й в малката ферма до Гейтлинбърг бе прост. Дните бяха дълги, а работата — тежка, но тя заобича животните, земята и най-вече хората, които я заобикаляха. Майка й, братята и сестра й си останаха в сърцето й, но вече бе приела, че леля Мери, Люк и Лоти бяха нейното семейство сега.

Кошмарният спомен за онази ужасна неделя я тормозеше от време на време. Няколко седмици след като се нанесе при леля си, Лоти приготви пържено пиле за вечеря в петък. Уханието накара Кейти да избяга от къщата и да се втурне по пасбището с писъци. Леля Мери я настигна със стария си пикап и след като се успокои, Кейти й разказа всичко, което си спомняше за деня, когато семейството й бе убито. Никога вече не усети аромата на пържено пиле в къщата.

Имаше и други неща, които я караха да сънува кошмари. Дребни неща като звъненето на църковни камбани, човек, който й напомняше за братята или за майка й, звуците от изстрели през есента, когато започваше ловният сезон. Но най-честото напомняне за ужаса бе огледалото, защото в него Кейти виждаше зловещ розов белег на мястото, където би трябвало да е дясната й гърда. Тя се научи да се прикрива с хавлия преди да се погледне в огледалото след къпане, но бе невъзможно да превъзмогне срама си. В гимназията се справи с деформацията като носеше протеза. Стоеше настрани от момчетата и избягваше лични разговори с момичетата, докато един ден най-добрата й приятелка Ейми й каза, че всички в училище знаят за случилото се с нея. Ейми й обясни, че живеят в малък град, където няма тайни.

Въпреки липсващата гърда и спомените, Кейти превъзмогна ужасите. Съсредоточи се върху хубавите неща в живота си, а те бяха много. Люк беше най-добрият й приятел. Четеше му с часове, гледаха телевизия заедно и се грижеше за него. Къпеше го, хранеше го и сменяше пелените му. Той се разтреперваше развълнувано всеки път когато тя се прибереше от училище или от работа във фермата. Лоти беше права. Люк беше умен младеж. Общуваше като издаваше различни звуци и чрез изражението на очите си. Имаше великолепно чувство за хумор и Кейти го смяташе за най-сладкото и мило същество на земята.

Кейти получи възможност да продължи образованието си в колеж, тъй като леля Мери бе взела значителна сума пари, когато съпругът й загина при трудова злополука. Никога не й бе казала колко точно, само че са повече от достатъчно да стигнат за нея, Люк и Лоти до края на живота им. Кейти се записа в университета в Тенеси. Щеше да започне в края на август. Вдъхновена от красотата, която я заобикаляше в планините, тя възнамеряваше да учи лесовъдство и градинарство и някой ден да работи за горската служба.

Леля Мери й бе дала и друг подарък — най-хубавия, който някога бе получавала. За седемнайсетия й рожден ден тя я заведе в Ноксвил при пластичен хирург. Той постави разширител за тъкани под кожата, където би трябвало да е гърдата й. През следващите няколко месеца лекарят вкара увеличаващи се количества вода в разширителя, за да разпъне кожата и да направи място за имплант. Когато постави импланта, той изработи и зърно от парченце кожа от задника на Кейти, татуира зърното и околната кожа в розово, за да съвпадат с другата гърда. После инжектира пигмент, за да осветли кожата, която покриваше импланта. Работата не беше идеална, но за първи път от години Кейти се почувства нормална.

Тя лапна няколко фъстъка и продължи разходката си. Всяка година Кейти се отдалечаваше все повече от „Ръмжащо разклонение“ и навлизаше по-дълбоко в гората. Беше изкачила връх Леконт, бе посетила хижите и фермите на първите заселници и се бе възхищавала на красотата на водопадите и стотиците видове растения и животни.

Беше станала експерт в ориентирането и къмпирането. Нужна й бе почти година, за да убеди леля си, че е способна да се справи с пренощуването в парка. И вече бе направила няколко дълги престоя в гората. Беше се сблъсквала с мечки и змии и дори с див глиган, но се чувстваше в безопасност, особено когато Маги я придружаваше.

Планът й за уикенда бе да се отправи на изток към Грийнбрайър, после на юг към Лоръл Топ. Стигна до Грийнбрайър бързо и изпита облекчение, когато се отклони от туристическата пътека, посещавана от все повече хора всяка година. Кейти превали билото и погледна картата си. Щеше да достигне целта си преди здрач, а утре да се прибере у дома.

Докато се спускаше от другата страна на билото, Кейти внезапно спря. Нещо не беше наред. Тя надникна през клоните на дърветата и видя, че гората в подножието бе разчистена и заменена от огромно поле с… Какво беше това? Каквото и да беше, беше яркозелено, почти блестящо. Тя се промъкна към процепа сред дърветата и бръкна в раницата си, за да извади бинокъла.

Полето с марихуана беше огромно, почти пет акра. Растенията бяха високи поне метър и двайсет и се полюляваха леко на вятъра. Кейти се огледа наоколо с бинокъла и видя две бъгита в края на пътеката. В другия й край, на около сто метра вдясно от нея, трима мъже седяха на градински столове и ядяха. И тримата приличаха на мексиканци.

Маги сигурно бе усетила миризмата им, защото започна да ръмжи.

— Шшшт, Маги — прошепна Кейти.

Тя коленичи до кучето и стисна нашийника му с лявата си ръка. Ушите на Маги бяха щръкнали, както и козината по врата й. Тя излая леко.

— Не, Маги, не.

Кейти погледна през бинокъла. Мъжът с белега стоеше прав и сочеше към нея. Беше я видял.

— Да вървим, Маги.

Кейти се завъртя и се затича с всичка сила нагоре по билото. Маги я последва, но продължи да лае.

Когато Кейти стигна до върха, чу звук от двигатели. Преследваха я. Тя навлезе в гъсталака и запрескача дънери и клони, запълзя под рододендроните. Дори ако я видеха, не можеха да я последват с бъгитата си, а тя бе убедена, че можеше да надбяга всекиго в планината.

След малко чу двигателите на билото, може би на около три-четиристотин метра назад. Клекна зад масивен дънер, обви ръка около муцуната на Маги и зачака. Минаха двайсетина секунди, преди да види двама мъже в бъгита, които спряха в края на гъсталака, изключиха Двигателите и се заслушаха.

— Шшт — прошепна Кейти, като притисна носа на Маги до себе си. — Шшт!

След дълга агонизираща минута, бъгитата потеглиха нагоре по билото. Веднага щом изчезнаха от погледа й, Кейти се затича на запад. Звукът от двигателите замря постепенно.

Кейти непрестанно си повтаряше, че вече е в безопасност.

Беше в безопасност.

25

Кейти се прибра у дома късно в неделя. Маршрутът, по който пое след сблъсъка с мъжете на полето с марихуана, се оказа по-дълъг, отколкото бе очаквала. Теренът бе доста тежък, по-труден от всичко, което бе виждала в парка. Веднага щом Кейти влезе, леля Мери се втурна към нея.

— Кейти, добре ли си? — извика тя, като я прегърна.

Съвсем добре.

Леля Мери отстъпи назад и я огледа.

— Виж се само. Цялата си издрана.

По пътя към къщи Кейти се чудеше дали да разкаже на леля си какво бе видяла. Мери мразеше и презираше „дрогистите“ както ги наричаше. Всяка година през есента те превозваха реколтата си от планината покрай фермата, предвождани от кола на шерифството. Няколко години след като Кейти дойде да живее тук, леля й най-после й бе обяснила какво съдържаха камионите, които ежегодно минаваха покрай тях.

— Крият се дълбоко в планината, където никой не може Да ги види, вършат си гнусната работа и плащат рушвети на шерифа — обясни й Мери. — Всички се страхуват от тях. Най-разумно е да ги оставиш на мира, но кълна се, това направо ме подлудява. Изкарват милиони нелегално и никой не прави нищо по въпроса.

— Защо закъсня толкова? — попита леля Мери. — Тревожехме се за теб.

Кейти не обичаше да лъже.

— Наложи ми се да направя отбивка. Голяма. Оказа се много по-дълга, отколкото очаквах.

— Каква отбивка? Защо?

— Натъкнах се на нещо, което не би трябвало да видя. Изкачвах се към Лоръл Топ. Стигнах до разчистено място в подножието, засято с марихуана. Там имаше няколко човека, които се втурнаха да ме преследват.

— Мили боже! — извика Лоти, която тъкмо бе влязла в кухнята. — Преследваха те? Искаш да кажеш, че те видяха?

— Мисля, че може да са ме видели отдалеч — отговори Кейти. — Преследваха ме с бъгита, но аз се скрих в гъсталака и не ме видяха отново.

— Слава богу, че си добре — изохка леля Мери. — Казах ти да внимаваш в гората.

— Съжалявам — отвърна Кейти. — Не съм ги търсела или нещо подобно. Просто се натъкнах на тях.

— Колко голямо беше полето? — попита леля й.

— Огромно.

Трите замълчаха за няколко секунди. Кейти се зачуди какво ли мислеха леля й и Лоти.

— Как е Люк? — попита тя с надеждата да отклони вниманието от приключението си.

— Спи като ангелче — отговори Лоти. — Вчера му липсваше много, когато гледаше анимационни филмчета.

— И той ми липсваше — призна Кейти, като свали раницата си.

— Кейти — каза леля Мери. — Знаеш ли къде е това поле с марихуана? Имам предвид, можеш ли да обясниш на някого как да го намери?

— Разбира се. Знам точно къде е.

— Госпожице Мери, искам да помислиш малко — намеси се Лоти. — Нямаме нужда да се замесваме в нещо подобно. Знаеш, че държат шерифа в джоба си.

— Не мислех за шерифа — обясни Мери. — Мислех си за Агенцията за борба с наркотиците. Вечно ги показват по новините как арестуват наркодилъри. Обзалагам се, че имат офис в Ноксвил. Може да се заинтересуват. Време е някой да спре тази гадост.

— Не знам — каза Лоти замислено. — Не вярвам, че човек трябва да се бърка в работите на другите. Никога не се получава нищо добро.

В понеделник следобед, веднага щом леля Мери се прибра от работа, тя и Кейти потеглиха към Ноксвил. Офисът на Агенцията за борба с наркотиците се намираше в задната част на пазарския център близо до Кингстън Пайк. Леля Мери обясни на Кейти, че се е обадила в офиса сутринта и говорила с един агент. Той я помолил да го посети незабавно и да доведе Кейти със себе си.

На вратата имаше панел с клавиши и тежко резе. Леля Мери почука и след няколко секунди вратата се отвори. Показа се млад мъж с къса тъмна коса. Беше среден на ръст, мускулест, и носеше презраменен кобур и пистолет. Кейти веднага забеляза дълбоката трапчинка на брадичката му.

— Аз съм Мери Клинтън — представи се леля й. — А това е племенницата ми Кейти. Тя е момичето, за което ви разказах по телефона.

Мъжът се представи като агент Райдър и ги поведе през просторна открита стая, пълна с бюра. На пода нямаше мокет и се виждаха стоманените греди, които поддържаха сградата. Мястото приличаше на склад. Няколко човека се мотаеха наоколо, говореха по телефона и помежду си. Повечето бяха мъже и почти всички бяха въоръжени. Минаха покрай шкаф с пушки и стигнаха до малък кабинет с ламперия по стените и фалшива папрат в ъгъла. На стената зад бюрото имаше карта на Източен Тенеси. Агент Райдър ги покани да седнат.

— Кейти, нали? — каза агентът. — На колко години си?

— На осемнайсет.

— Агент Райдър сключи ръце на бюрото. Пръстите му бяха дебели и груби, а вените по ръцете му приличаха на реки.

— Леля ти ми спомена, че разполагаш с определена информация.

— Преди да се захванем — обади се Мери, — искам да ме уверите, че това няма да се обърне срещу нас. Не знам дали сте наясно или не, но шерифът защитава тези хора. Той знае какво става. Ако му кажете откъде имате информация, той ще уведоми престъпниците. А аз не изпитвам желание да разбера как ще постъпят с нас.

— Шерифът няма да има нищо общо с тази операция — отвърна агентът. — Ние сме федерална агенция. В групата ни има хора от щатските и местните агенции, но споделяме информация само когато се наложи. Шерифът определено не трябва да научава нищо. От известно време сме наясно с някои от дейностите му. Просто още не сме успели да попаднем на сериозен случай срещу него. Но ви уверявам, че ако предприемем действия въз основа на информацията, която вие или племенницата ви споделите, няма да споделяме това с шерифа.

— Сигурен ли сте? — попита леля Мери.

— Необходима е доста смелост, за да се направи това, което правите в момента, госпожо Клинтън — отвърна агент Райдър. — Нуждаем се от хора като вас и полагаме всички възможни усилия да защитим свидетелите си.

— Свидетели? Не казвате, че Кейти ще трябва да даде показания в съда, нали?

— Не, госпожо. По телефона ми съобщихте, че племенницата ви разполага с информация относно голямо поле с марихуана. Шансът въобще да заловим някого по време на проверката е минимален. Вероятно само ще ожънем марихуаната и ще я изгорим на полето. Ако наистина е толкова голямо, колкото ми казахте, това ще струва на собственика стотици хиляди, ако не милиони долари. Ще ги ударим там, където ги боли най-много. Право в джоба.

— Знаете ли кой е собственикът? — попита леля Мери.

— Имам идея, но колкото по-малко знаете, толкова по-добре.

— Добре, Кейти — кимна леля Мери, — разкажи му какво си видяла.

Кейти разказа подробно на агента за разходката си в националния парк и как се бе натъкнала на полето с марихуана. После, използвайки картата на парка, която бе донесла със себе си, му показа точното местоположение на полето.

— Пет акра? Сигурна ли си? — попита агент Райдър, когато тя свърши.

— Да. Може да е малко по-голямо или по-малко — отвърна Кейти.

— Това е впечатляващо! Изглежда, ще трябва да се спуснем там с хеликоптер заради терена, което означава, че ще ни чуят, но това ще бъде най-големият улов на марихуана в областта.

След няколко минути агент Райдър поведе Кейти и леля Мери обратно през залата с бюра към вратата. Кейти усети любопитни погледи върху себе си и, докато агентът им благодареше за последен път и се сбогуваше, тя си мислеше дали някой от тези, които я гледаха, може да научи коя е и дали може да й направи нещо.

26

Искам да проверя какво ставаше със сина ми и Томи Милър, но след срещата ми с Рамирез, първото ми обаждане е до шериф Бейтс.

— Трябва да се срещнем — казвам му. — На уединено място.

— Къде си?

— Тъкмо излизам от затвора.

— Знаеш ли къде е църквата „Хайланд“?

— Да.

— На паркинга след десет минути.

Той ме чака, когато пристигам там. Излизам от джипа и се настанявам в БМВ-то. Разказвам му за срещата с Рамирез.

— Той каза, че било момиче, което работело в службата ни — обяснявам му. — Знаеше откога е изчезнала. Преди да си тръгна, каза, че някой я искал мъртва. А той може би знаел кой е този човек.

Бейтс обмисля информацията.

— Мисля, че първият въпрос, който трябва да си зададем, е откъде. Откъде Рамирез знае? Нищо не се е появявало по вестниците. По дяволите, ние самите разбрахме за това едва преди няколко часа. А след като Рамирез знае, че тя е изчезнала и къде се намира, трябва да е замесен по някакъв начин, нали?

— Мисля, че той е наредил на хората си да я отвлекат и я държи за откуп. Ако го пуснем на свобода, той ще пусне Хана. Това е сделката, която иска.

— Така ли ти каза? Каза ли, че ще я пусне?

— Не. Обеща само да ми каже това, което знае. Но промърмори едно „тик-так“, което ме кара да мисля, че тя е още жива.

— Защото така ти се иска, братко Дилард.

— Наистина ли мислиш, че е мъртва? Не мога да си представя, че някой би искал да я нарани.

— Положението не изглежда добро.

— Как според теб Рамирез се сдобива с информация? Трябва да е или по телефона, или чрез посетител. Не мисля, че би рискувал да подслушат телефонните му разговори в затвора, а ще е прекалено рисковано да говори с посетител за нещо подобно.

— За умно момче, понякога си ужасно наивен — ухилва се Бейтс. — Отвори си очите.

— За какво говориш?

— Кой е единственият човек, с когото той може да говори, без да се притесни, че някой ще подслушва?

Внезапно загрявам. Стинет! Адвокатът му. Стинет е човекът, който предава информация. Затова се държеше толкова странно.

— Гадно копеле — изсумтявам.

— Не се изненадвай толкова. Ти правеше същото навремето.

— Ако съм го правил, не е било нарочно.

Седим за миг мълчаливо, а аз обмислям положението. Някой вероятно е звъннал на Стинет и му е предал съобщение за Рамирез. Може би Стинет дори не знае какво означава съобщението. Или поне ми се иска да мисля така. Но пък…

Питам Бейтс какво е научил досега.

— Съвсем малко — отговаря той. — Който и да е шофирал колата й за последен път, е бил мъж или адски висока жена. Когато те накарах да погледнеш шофьорската седалка, се опитвах да ти покажа, че бе бутната назад Докрай. Хана е дребно момиче. Забелязах и още нещо. Сменила е маслото на колата в петък следобед. Малкият етикет на предното стъкло ми показа това заедно с километража. А когато погледнах одомера, видях, че след смяната на маслото са изминати над сто и шейсет километра. Значи или тя е попътувала, преди да изчезне, или някой я е отвлякъл със собствената й кола, захвърлил е трупа и после е върнал колата на мястото й.

— Прав беше — признавам. — Добре, че не съм ченге.

— Ключът за колата беше почистен идеално. Абсолютно никакви отпечатъци, дори нейните. Вътрешността на колата също е била почистена, но открихме частичен отпечатък от вътрешната част на вратата. По пода около педалите имаше доста глина, както и още нещо. Моите момчета казват, че още не са сигурни, но предполагат, че може да е вар. Намерихме същото и по мокета от страната на пътника. Също така събрахме косми и влакна от колата и все още оглеждаме къщата. Може и там да открием нещо.

— По дяволите, Леон, не си губиш времето, а?

— Следите изстиват адски бързо. Ще се занимавам усърдно със случая, докато разбера какво е станало с нея или се проваля. Нашият отдел не се занимава с много убийства. Забавно е в известен смисъл.

Забавно. Образът на Хана пробяга през ума ми. Красивата й усмивка. Болката в очите й. Начинът, по който косата й се разлюляваше, когато поклатеше глава. Обезобразеното й тяло захвърлено някъде, разлагащо се бавно, покрито с насекоми. Въздъхвам тежко.

— Съжалявам, братко — казва Бейтс. — Познаваше я по-добре от мен. Предполагам, че това не е твоята идея за забавно, нали?

— Не съвсем. Е, какво мислиш за Рамирез? Дали да сключа някаква сделка с него?

— Това зависи от теб и от шефа ти, нали?

— Рано тази сутрин, шефът се опита да ме накара да оттегля обвиненията срещу Рамирез.

Бейтс замълчава за няколко секунди. Започва да се чеше по главата ожесточено. Знам, че по този начин показва объркването си.

— Защо пък ще иска да постъпиш по този начин?

— Каза, че нямаме солиден случай и не иска прокуратурата да се изложи, ако загубя делото.

— Колко сериозен е случаят?

— Не е най-солидният, който някога съм виждал, но според мен разполагаме с достатъчно доказателства.

Бейтс ме поглежда и повдига вежди.

— Искаш ли да ми кажеш още нещо?

— Не, вероятно е само съвпадение. Но нещо у Муни ме притеснява. Нещо не е наред с него.

— И ти го откри чак сега? Той определено си пада по жени. Мислиш, че е преследвал Хана, а?

— Не. Хана не изглежда заинтересувана от мъжете. Е, какво ще кажеш за Рамирез?

— Дай ми малко време. Остави ме да намеря семейството и приятелите на Хана, да поговоря с тях, да проверя дали някой може да е искал да я нарани. Ако не открием нищо през следващите четирийсет и осем часа, може би ще трябва да посетиш Рамирез отново.

Мобилният на Бейтс засвирва „Когато светците влизат в рая[7]“. А той поглежда екрана, после се завърта към мен.

— Това е едно от моите момчета от лабораторията — казва той. — Трябва да отговоря.

Бейтс говори тихо няколко минути и накрая казва:

— Е, проклет да съм! Значи познаваш момичето добре, а?

— Да. Приятели сме.

— Моите момчета разровили боклука и намерили нещо интересно. Тя споменавала ли ти е някога, че е бременна?

27

Обаждам се на Каролайн и я каня да вечеряме в „Несравним“ в Джонсън. Ресторантът е прочут с великолепните си пържоли и гръцки салати, но аз се интересувам повече от частните стаи, които предлагат. Каролайн не споменава по телефона нищо за изчезването на Хана, затова предполагам, че не знае. Новината ще я разстрои ужасно, затова решавам да я споделя по-късно у дома. Искам да поговорим за нещо друго в ресторанта.

На вратата ме посреща собственикът, възрастен гръцки господин на име Стенопулос, който притежава заведението от четирийсет години и все още ходи на работа всеки ден. Повежда ме по коридора към малка частна трапезария. Поръчвам две бири. Каролайн се появява след по-малко от пет минути. Носи червено сако, черно поло и къса черна пола, която разкрива невероятните й крака. Сяда срещу мен без поздрав и отпива солидна глътка от бирата. Винаги пие бира направо от бутилката и й се възхищавам за това.

Келнерката влиза и поръчваме вечеря. Не съм гладен — стомахът ми бе свит цял ден, но все пак си поръчвам пържола. Ако не я изям, ще я занеса на Рио.

— Ядосана си — казвам, след като келнерката излиза.

Няма смисъл да се будалкаме. По-разумно е да поговорим откровено.

— Не съм ядосана. Страхувам се за Томи — отговаря тя.

— Какво каза на Тони?

— Мислех, че не искаш да знаеш.

— Промених си мнението. Какво й каза?

Каролайн отпива от бирата и се протяга към кошничката със соленки. Избягва погледа ми, което е сигурен признак, че е разстроена.

— Казах й, че вероятно ще бъде посетена от агентите на ФБР — отговаря Каролайн. — И я посъветвах да разкара Томи оттам.

— И тя направи ли го?

— Да. Той се върна на училище.

— Агентите появиха ли се?

— Двама. Чернокожа жена и едър бял тип.

Уайт и Норкрос.

— Какво им каза Тони?

— Нищо. Изгонила ги. Тя също беше омъжена за адвокат. Не беше нужно да й казвам как да действа.

— Разпитваха ли я за Томи?

— Разбира се.

Тонът й е раздразнителен и изпълнен с нетърпение. Откривам, че силно ми се иска просто да прекараме една приятна вечер в незначителни разговори. Но събитията през последните двайсет и четири часа ни подействаха ужасно. Единственото, за което мога да се надявам сега, е никой друг да не пострада.

— Каролайн, трябва да ти задам няколко въпроса и ще съм ти адски благодарен, ако си честна с мен.

— Винаги съм честна с теб.

Жена ми е права. Дрънкам тъпотии.

— Видя ли Томи тази сутрин?

Тя кимва утвърдително.

— Говори ли с него?

— Той каза, че трябвало да се прибере у дома. Направих му сандвич с яйце.

— Как изглеждаше?

— Вече разпита Джак за това сутринта. Не ми е приятно да ме каниш на вечеря, а после да се опитваш да ме разпитваш. Каза, че не искаш да знаеш нищо за участието ми. Защо просто не оставим нещата така?

— Чудесно. Хайде тогава да опитаме старата адвокатска игра на котка и мишка. Да поговорим хипотетично.

— Хипотетично? Какво имаш предвид?

— Аз ще направя предположение и после ще ти задам въпрос.

— Знам какво означава „хипотетично“, Джо. Просто не разбирам какво искаш от мен.

— Да предположим, че Томи е отишъл в нечия друга къща снощи. В дома на друг приятел. И да предположим, че майката на приятеля случайно е видяла Томи тази сутрин. И може би го е чула да казва къде е ходил снощи и какво е правил. Като говорим хипотетично, какво мислиш, че може да й е казал?

Забелязвам леко повдигнатите ъгълчета на устата й. Каролайн е склонна да си поиграе.

— Хипотетично? — пита тя.

Кимам.

— Може да й е споменал нещо за това, че не си спомня какво е правил предишната нощ. Може да се е напил здраво.

— Значи не смяташ, че Томи би й признал участието си в престъпление?

— Не. Не смятам, че би го направил.

— Мислиш ли, че тази жена, майката на приятеля му, би забелязала някакви наранявания по него?

— Не мисля, че би забелязала нищо подобно.

— Ами дрехите му? Тя би ли забелязала нещо необичайно в дрехите му?

Келнерката влиза в стаята с поднос с две гръцки салати и още две бири. Каролайн замълчава и я изчаква да излезе.

— Тя би забелязала, че дрехите му миришат лошо. Ризата, панталоните и обувките му.

Облягам се назад и се замислям. Навлизаме в опасна територия. Би трябвало да променя темата, да замълча, да запея, каквото и да е, но да спра разпита. Но ми се налага да продължа. Ако жена ми е направила нещо нередно, трябва да я защитя, а не мога да го направя, ако не знам истината. Припомням си дните, когато работех като защитник. Бутам салатата настрани и се облягам на масата.

— И на какво може да са мирисали дрехите му? — питам.

— Не съм сигурна. Може би на бензин.

Мамка му. Стомахът ми се свива. Устата ми пресъхва. Отпивам няколко глътки бира.

— Добре, да си останем на хипотезите. Изцяло в света на хипотетичното. Та ако Томи отиде в къщата на приятеля си и майката на приятеля му забележи, че дрехите му миришат на гориво, мислиш ли, че тя би го попитала защо?

— Може да го е попитала какво е станало. Той може да е отговорил, че май е спрял да сипе бензин някъде, когато е бил пиян, и е разлял малко по дрехите си, но не си спомня.

— И какво друго мислиш, че е било казано?

Каролайн приковава очи в мен. Изглежда съвсем спокойна, сякаш изпитва духовно пробуждане. Гласът й е стабилен.

— Първо, мисля, че тази жена му е повярвала. После може да го е попитала защо не си свали дрехите и не вземе на заем дрехи от сина й. Може да е възнамерявала да изпере неговите, тъй като той и майка му са съсипани от мъка напоследък. Може да се е опитвала да бъде мила с него. Може да се е опитвала да помогне.

— И какво може да е направила с дрехите му?

Каролайн поднася бирената бутилка към устата си, после я оставя на масата, без да отпие.

— Може да е сложила всичко в чувал за боклук и да го е занесла в пералното помещение в мазето.

Отпускам се леко. Не е толкова лошо, колкото си мислех. Дори ако дрехите на Томи са в дома ни, Каролайн ги е взела, преди да узнае за убийството на съдия Грийн.

Това не я прави виновна в престъпление. Въпросът е дали сега е задължена да уведоми полицията за дрехите и да им ги предаде. А и сега, след като ми разказа, макар и хипотетично, се чудя дали и аз съм задължен да говоря с ченгетата.

— Значи тези хипотетични дрехи в хипотетичното перално помещение… — казвам. — Мислиш ли, че още са там?

— Не мисля така.

— Защо не?

— Ами тази жена може да е сложила дрехите в пералнята веднага след като момчето си е тръгнало. А после може да е приготвила закуска за сина си. Съпругът й се появява неочаквано и започва да сипе откачени обвинения срещу Томи. И след като съпругът излиза, може би тя извършва нещо, което вероятно не би трябвало да прави. Но може би обича момчето като собствен син и вярва, че не е извършило престъпление. Може би иска да се увери, че дрехите му не могат да бъдат използвани срещу него.

Вдигам ръка да я спра. Виждам истината в очите й. Знам какво е направила.

— Не казвай нищо повече — помолвам я.

— След като съпругът й излиза, може би тя взема решение, за което знае, че може да съжалява някой ден. Но тя разчита на сърцето си. Не иска да нарани съпруга си по никакъв начин, но знае със сигурност, че момчето, което обича толкова много, не може да е извършило това ужасно нещо. Затова тя може би отива в пералното…

— Моля те, Каролайн, престани.

— И слага дрехите в сушилнята. По-късно се връща там, взема дрехите, занася ги до варела при пристройката и ги запалва.

28

Три дни след като Кейти Дийн посети агента, леля Мери я извика във всекидневната.

— Тъкмо съобщиха, че ще излъчат репортаж за голям успех в борбата с наркотиците — каза й леля й. — Мисля, че може да е това, което очакваме.

Кейти седна на ръба на леглото на Люк. На екрана се появи репортер, облечен в камуфлажна униформа, с микрофон в ръка. Зад него се виждаше стена от сив дим.

— Местните власти твърдят, че това поле с марихуана е най-голямото, откривано досега в националния парк — заяви репортерът. — Агенти от Агенцията за борба с наркотиците се спуснаха с хеликоптери на петакровото поле рано тази сутрин, след като получиха информация от анонимен източник. Повече от две хиляди и петстотин растения бяха ожънати и изгорени. Според полицията цената на реколтата за продажба на едро щяла да бъде около три и половина милиона долара. Уличната й стойност е близо десет милиона. Шериф Хобарт Бракенс от област Севие казва, че марихуаната вероятно е била предназначена за купувачи извън щата.

Едър мъж с бузи на булдог се появи на екрана. Носеше каубойска шапка със сребърна звезда върху нея. Под образа му имаше надпис „Шериф Хобарт Бракенс“.

— Операция като тази трябва да е била за продажба на едро — каза шерифът. — Навремето се сдобихме с информация, че някой отглежда марихуана в планината, но досега все не успявахме да намерим полетата.

Леля Мери спря телевизора.

— Готово — каза тя спокойно. — Свършеното е свършено. Не искам никой в тази къща да говори повече за това.

Запалителната бомба влетя в спалнята на Кейти следващата седмица. Беше два сутринта в четвъртък. Кейти беше гледала бейзболния мач с Люк, преди да си легне около единайсет. Сънуваше, че плува в подножието на огромен водопад, заобиколена от пъстри риби, когато звукът от разбито стъкло и силната миризма на гориво я изтръгнаха от съня й.

Нужни й бяха няколко секунди да осъзнае, че спалнята й гореше. „Коктейлът Молотов“ се бе ударил в стената до вратата и бе експлодирал. Пламъците вече бушуваха, когато Кейти отметна завивките и скочи. Чу пред прозореца й да крещят мъже, после чу и разбиването на прозорци на долния етаж. Изпищя. Пламъците поглъщаха лилавия юрган, който леля Мери бе ушила саморъчно и й бе подарила за Коледа преди три години. Димът вече я караше да се дави. Жегата обгаряше кожата и гърлото й.

Люк! Трябва да се добера до Люк!

Не можеше да отиде към вратата, която водеше към стълбите. Беше прекалено горещо. Пламъците щяха да я погълнат, но й се налагаше да излезе. Тя отвори разбития прозорец. Покривът над предната веранда бе на около три метра под нея. Кейти се изкатери на перваза, поряза левия си крак на счупено стъкло и скочи. Стръмният наклон на покрива я запрати към ръба. Лактите и коленете й се удариха в грубите керемиди и тя се търколи настрани веднъж, два пъти, три пъти…, после падна. Приземи се на дясната си страна в тревата в предния двор. Лакътят й се заби в ребрата й и тя чу кошмарния звук от чупещи се кости. Опита се да се изправи, но откри, че дори не може да диша.

Кейти погледна предната част на къщата. Тъмен дим излизаше изпод стряхата, пламъци обгръщаха завесите. Тя се принуди да коленичи. Жегата беше толкова силна, че опърли веждите й. Търколи се по гръб и се отблъсна с крака от пламтящия ад.

29

Кейти усети влажен език по лицето си и отвори очи. Беше нощ, но небето бе ярко осветено.

— Маги — прошепна тя. — Добро момиче.

Звукът, който изпълни ушите й, приличаше на тътен от локомотив или торнадо. Внезапно осъзна къде се намира. Опита се да седне, но болката в ребрата й бе толкова силна, че спря дъха й. Оранжеви пламъци изскачаха от покрива поне на петнайсет метра височина и хвърляха огнени въглени наоколо. Кейти бе успяла Да се отблъсне на около трийсет метра от къщата, преди да изгуби съзнание, но заради кошмарната жега имаше чувството, че я пекат на бавен огън.

Маги се втурна към къщата и изчезна.

Сигурно отива да провери другите. Трябва да са избягали от къщата.

Кейти заби пети в земята и започна да се отблъсква отново. Дишаше затруднено. Зачуди се колко от ребрата й бяха счупени при падането, тъй като всеки път когато си поемеше дъх или раздвижеше горната част на тялото си, имаше чувството, че забиват касапски нож в гърдите й.

Замисли се за миг за страхливците, които бяха извършили това. Сигурно бяха търговците на наркотици. Някой им бе казал за посещението й в агенцията. Припомни си очите, които я наблюдаваха, когато си отиваше, и се зачуди дали чифт от тях бе виновен за случващото се в момента.

Леля Мери. Лоти. Дали са избягали? Дали са изкарали Люк навън? Наранени ли са? Мъртви? Не! Моля те, Господи, не и мъртви. Не отново.

Не трябваше да се отбива от туристическата пътека в парка. Не трябваше да позволява на „дрогистите“ да я видят. Не трябваше да споделя с леля Мери. Сега къщата им гореше заради нея.

Кейти забеляза фарове, които се приближаваха по пътя. Чу затръшване на врата и тежки стъпки. Някой коленичи до нея. Тя вдигна очи към лицето му. Господин Торбет, най-близкият им съсед, дружелюбен белокос фермер с най-дългите пръсти, които Кейти бе виждала някога. От другата й страна бе коленичила съпругата на господин Торбет, Роуз.

— Кейти! — извика господин Торбет. — Мили боже, Кейти! Добре ли си? Какво стана?

Той се протегна към врата й и повдигна главата й.

Не! Не! Не ме движете!

Остра като бръснач болка прониза тялото на Кейти.

— Останалите… — прошепна тя, преди отново да загуби съзнание.

Следващият път когато Кейти отвори очи, жената, застанала над нея, бе непозната. Беше хубава жена на средна възраст с остри черти и кафяви очи. Черната й коса бе опъната в кокче, а тя самата бе облечена в бяло. Кейти я помисли за ангел. Жената си играеше с торба с някаква течност, която висеше от система до леглото.

— Къде съм? — попита Кейти.

Устата й бе пресъхнала, а езикът й бе като шкурка, но се чувстваше адски спокойна.

— В рая ли съм?

— В болницата си, скъпа — отговори сестрата, като застана до леглото и я хвана за ръката, — но ще се оправиш.

Кейти й се усмихна и погледна табелката й. На нея пишеше „Джун“.

— Болна ли съм? — попита Кейти. — Как се озовах тук?

— Не помниш ли?

Тя се замисли за миг, но не можа да си припомни нищо. Но честно казано, не й пукаше. Имаше чувството, че се носи из облаците. Поклати глава бавно.

— Преживя инцидент — каза сестра Джун. — Поспи сега. Ще се погрижим добре за теб.

— Познаваш ли леля Мери? — попита Кейти. — Тя работи в болницата.

Ангелът се извърна настрани за няколко секунди. Когато се завъртя обратно към нея, Кейти забеляза сълзи по бузите на сестрата и се зачуди защо жената плачеше.

— Да, скъпа, познавам я.

— Тя тук ли е?

— Почини си сега — каза сестрата. — Леля ти Мери винаги ще е край теб.

30

След полунощ е. Вече съобщих на Каролайн за изчезването на Хана. Тя се разстрои ужасно, затова реших да не споделям с нея информацията, която бях научил от Бейтс, и не й казвам нищо за Рамирез. Тя си легна, но се съмнявам, че спи. И двамата сме в полушок от емоционалния и психическия тормоз през последната седмица. Самоубийството на Рей, убийството на Грийн и възможността Томи да е бил замесен в него, изчезването на Хана и продължаващата битка на Каролайн с рака ни карат да се чудим дали сме били заразени с някакво зловещо космическо заболяване, което неволно предаваме на приятелите си.

Седя в кабинета си и преглеждам ръководството за наказателно правосъдие в Тенеси. Намирам частта, която търся:

Параграф 39-16-503: Фалшифициране или фабрикуване на улики.

Незаконно е за човек, който знае, че тече или се очаква да започне официално разследване да:

1. Променя, унищожава или крие документ или вещ с цел да накърни достоверността и законността им като доказателство в разследването.

2. Нарушението на този параграф е углавно престъпление клас „С“.

Положението е ясно. Изгаряйки дрехите и обувките на Томи Милър, след като е научила, че той е заподозрян в убийство, Каролайн е извършила престъпление. Тя не осъзнава колко е сериозно това. Наказанието за углавно престъпление клас „С“ в Тенеси е минимум три и максимум шест години затвор. Ако заловят Каролайн, не се съмнявам, че ще се озове в затвора. Ще получи минималната присъда, защото никога не е имала неприятности със закона, но в целия щат няма съдия, който да й даде условна присъда за унищожаването на доказателства, важни за разследването на убийството на колегата им. А дори и да получи минималната присъда и да я освободят предсрочно, пак ще й се наложи да изтърпи поне година в женския затвор.

Мисля си за присъдата, която жена ми още изтърпява. Рак на гърдата. Тя оцеля, но прекара шест месеца химиотерапия, почти два месеца радиация и пет операции в рамките на двайсет и два месеца. Убеден съм, че ще победи рака, но сега е изправена срещу закона и хората, които го поддържат. Ако разберат за извършеното от нея, няма да проявят никакво съчувствие.

Знам, че жена ми не е възнамерявала да извърши нещо незаконно, когато е взела дрехите на Томи и му е дала тези на Джак, и съм сигурен, че тя оправдава изгарянето на дрехите, като си казва, че просто е елиминирала възможността те да бъдат използвани за накисването на Томи. Вярва твърдо, че той не е убил съдията. Всъщност, толкова е сигурна в това, че се чудя дали има и още нещо, например прочутата женска интуиция. Каролайн винаги е била интуитивна, а преценките й за хората — абсолютно точни. Но дори и да е права по отношение на Томи, това не променя факта, че сега е уязвима за системата. Ако погрешният човек открие какво е направила и успее да го докаже, направо ще я смачкат.

Другият ми проблем е собствената ми уязвимост. След като Каролайн ми разказа за изгарянето на дрехите, поради поста си като заместник районен прокурор, мога да бъда обвинен в официално нарушаване на закона. А това е углавно престъпление, макар и не така тежко като подправянето на доказателства. Но пък вероятно мога да използвам защитата на съпружеската привилегия. Каролайн е моя съпруга. Не могат да ме принудят да им кажа нещо, което тя е споделила с мен, а и аз самият не съм видял дрехите.

Седя в полумрака и най-после вземам решение. Правилно или не, законно или не, ще направя това, което трябва.

По никакъв начин няма да позволя жена ми да влезе в затвора. Нито пък аз.

Качвам се по стълбите и лягам на канапето в кабинета. Държа старо одеяло на облегалката, защото спя или подремвам тук често. В нощите, когато знам, че няма да успея да заспя или се е случило нещо, което може да ми докара кошмар, се отправям към канапето. Няма смисъл да държа Каролайн будна, докато се въртя нервно, и няма смисъл да я плаша с бълнуванията си посред нощ.

Рио се изкатерва в другия край на канапето и се свива на топка. Включвам телевизора на спортния канал и се заслушвам разсеяно в дрънканиците на говорителите, които обсъждат за милионен път ефекта върху бейзбола от стероидите, използвани от типове като Бари Бондс и Роджър Клемънс. Мисля си за Джак и за усърдната му работа през годините и се надявам, че стресът от конкуренцията на най-високото ниво никога няма да го поведе по тази пътека.

Мислите ми за Джак се насочиха към затрудненото положение, в което се намираше сега. Разговорът с Каролайн ми показа, че Джак не е имал представа какво е станало с Томи тази сутрин. Томи се е събудил преди него. И когато Джак най-после го е видял, Каролайн вече е била взела Дрехите и обувките му и му е дала вещите на сина ми.

И все пак съм сигурен, че Анита Уайт ще иска да говори с Джак. Ще иска да узнае дали е видял Томи и дали е говорил с него след погребението. А ако го е направил, ще иска да узнае какво точно е казал и направил Томи. Ще настоява да разбере дали Джак е забелязал нещо необичайно в него. Ще зададе на сина ми същите въпроси, които аз му зададох, а ако излъже, ще се озове в същата лодка като Каролайн. Даване на фалшиви показания на полицай относно материална улика също е углавно престъпление клас „С“.

Ключът към всичко това, разбира се, е Томи Милър. Дали ще действа против всичко, научено от баща му, и онова, което майка му със сигурност му е казала, и ще говори с полицията? Дали агентите от ФБР, които са експерти в това да накарат хората да говорят с тях, ще успеят да го подлъжат, притиснат или просто надхитрят? Ще могат ли да го подложат на достатъчно стрес и чувство за вина, за да му развържат езика? И ако успеят, какво ли ще им каже? Дали ще им каже, че е бил в нашата къща по време на убийството, надявайки се да ни използва като алиби? Дали ще им признае, че е дал дрехите си на Каролайн? Дали в колата му има улики, които полицията би могла да използва срещу него? И ако има, ще прояви ли достатъчно разум да се отърве от хондата по начин, който полицията не може да проследи? Какво бих направил на негово място? Дали ще изгоря колата и ще съобщя, че е открадната? Дали ще повредя мотора, ще я закарам в гробище и ще я смачкам за скрап?

Мили боже, каква бъркотия!

Последният път, когато поглеждам часовника, е три сутринта. Заспивам и се озовавам тичащ сред лабиринт от огледални стени, подове и тавани. Някой ме преследва. Стигам до задънен край и се поглеждам. Измършавял съм, почти не мога да се позная. Нещо е изцедило тялото ми, вероятно дори и душата ми. Кожата ми е напукана, бледа и така опъната по костите, че приличам на скелет. Отдръпвам се ужасено от образа си и се завъртам обратно в посоката, от която дойдох.

Пристъпвам и ги виждам. Анита Уайт и Майк Норкрос идват иззад ъгъла с пистолети в ръце. Обръщам се и отново поглеждам огледалото. Разбивам го с юмрук.

От другата страна на огледалото има тъмен тунел. Виждам мъждива светлина в далечината. Втурвам се към нея, но след няколко крачки започвам да падам. Падам през тъмнината надолу към нещо, което смятам за бездънна пропаст. Внезапно над мен се отваря парашут. Приземявам се несръчно и се търкулвам, а парашутът се спуска меко около мен. Освобождавам се от него и се изправям. В пълна тъмнина съм, но усещам тежест на раменете. Прокарвам ръце по корема и гърдите си и осъзнавам, че нося войнишки обувки и каска. На рамото ми е окачена пушка Ml6. На колана ми е закачен фенер и аз го включвам. Намирам се в пещера. Чувам слаб глас и насочвам лъча на фенера към него.

— Наааааааааааамееееееееее…

Виждам дълга издутина. Насочвам оръжието към нея и се прицелвам. Тръгвам бавно към нея. Подът на пещерата започва да трепери под краката ми. Мятам пушката на рамо. Звукът се усилва.

— Наааааааааамееееееееее…

Гласът е женски. Внезапно осъзнавам, че го познавам.

Подутината започва да се разпада, когато треперенето на пода се засилва. Внезапно глината, която я покрива, се разцепва и виждам лице. И тяло в начален етап на разлагане. Устните се движат.

— Нааааааааамееееееееериииииии меееее…

Треперенето на пода спира, тялото се сгъва в кръста и сяда. Главата се завърта към мен и откривам, че гледам онова, което е останало от милото лице на Хана Милс.

— Намери ме — прошепва тя. — Намери ме.

31

Планът на Анита Уайт бе да проведе обиските в Тенеси и Северна Каролина едновременно, рано сутринта. Детектив Рама от Дърам бе взел изпратените му от нея документи и бе изготвил собствената си молба за заповед за обиск. Основната разлика в двете молби бе, че Рама разполагаше с информация (предадена му от Анита, колежка от правна агенция). Тази информация бе, че Томи Милър се е върнал в Дърам, тъй като е студент в университета „Дюк“, а колата му се намираше в момента в Северна Каролина. Рама се обади на Анита късно предишния следобед и я уведоми, че съдията е издал заповеди за обиск и за колата, и за апартамента на Томи. От своя страна, Рама бе открил адреса на Томи и бе заседнал пред блок „Белмонт“ близо до университетското градче. Рама й се обади отново към единайсет през нощта, за да й каже, че Томи бе в дома си, но колата му не бе на паркинга. Анита му каза, че дори и да не успее да намери колата, иска да задържат Томи за разпит.

Тя затвори телефона в седем сутринта.

— Рама е на мястото си — съобщи тя на Норкрос. — В момента влиза в апартамента.

Паркира на алеята на Тони Милър. Норкрос седеше в колата до нея, а още двама агенти бяха в друга кола зад тях. Анита загаси мотора и излезе. Другите двама агенти минаха отзад, а Анита и Норкрос тръгнаха към предната врата. Агентката почука рязко.

— Полиция! Заповед за обиск! — извика тя и отново потропа.

След няколко минути Анита чу глас от другата страна на вратата. Беше Тони Милър.

— Какво искате?

— Полиция, госпожо Милър! Имаме заповед за обиск. Отворете вратата.

— Разкарайте се оттук!

Гласът звучеше измъчено, сякаш Тони Милър бе смъртно ранена.

— Отворете вратата, госпожо Милър, или ще я разбием!

— Нямате работа тук! Идете си! Моля ви! Махнете се оттук!

— Последна възможност, госпожо Милър! Отворете вратата!

Последва дълго мълчание, преди Анита да чуе изщракването на ключалката. Тя бутна вратата и влезе в антрето. Таванът бе почти седем метра, а подът — застлан с мрамор. Огромен полилей висеше над главата й.

Тони се бе отдръпнала до парапета на стълбището. Анита ахна, когато я видя. Беше гола — халатът й лежеше в краката й — и плачеше истерично. Тя разтвори ръце широко и изпищя:

— Давайте! Търсете! Нямам какво да крия!

— Мини отзад и пусни другите да влязат — нареди Анита на Норкрос, който бе обърнал гръб на Тони.

Агентката пристъпи към Тони, протегна ръка към пода, взе халата и нощницата й. Уви халата около раменете й и я поведе към кабинета встрани от антрето. Тони хлипаше кротко. Анита изпита дълбоко съчувствие към измъчената жена. Жена, която вероятно не бе извършила нищо нередно. Жена, чийто съпруг, а сега и син, я бяха изтормозили повече, отколкото заслужаваше.

Анита помогна на Тони да седне на канапето и коленичи пред нея.

— Съжалявам, че се налага да ви подложим на всичко това, госпожо Милър, но трябва да си свършим работата. Имаме съдебна заповед, която ни позволява да претърсим дома ви, както и имота ви. Ще го направим колкото се може по-бързо и тихо. А когато свършим, бихме искали да ви зададем няколко въпроса.

Анита се вгледа в очите на Тони. Бяха празни и отнесени, сякаш се бе пренесла мислено на друго място и в друго време.

— Свършете си работата и изчезнете оттук — прошепна Тони.

Обискът продължи четири часа и обхвана три спални, две бани, кухня, кабинет, трапезария, перално помещение, стая за игри, мазе и гараж. Агентите не откриха абсолютно нищо, което би могло да се нарече улика. Когато Анита прегледа мобилния на Тони, откри, че тя не бе звъннала и веднъж на Томи през последните двайсет и четири часа. Имаше няколко обаждания до „Каролайн“ обаче. Това не беше ли съпругата на Дилард?

Анита звънеше на Рама всеки половин час по време на обиска, за да провери как вървяха нещата с Томи Милър, но детективът не вдигаше мобилния си. Анита реши, че той или претърсваше колата, или разпитваше Томи.

Тя каза на другите агенти да изчакат навън и се върна в кабинета, където Тони Милър бе седяла по време на обиска, без да промълви и дума.

— Приключихме, госпожо Милър — съобщи й Анита.

Тони не отговори.

— Бих искала да поговорим за минута, ако е възможно — продължи тя.

— Разкарайте се от къщата ми — отговори Тони със студен, пълен с презрение глас.

Анита се завъртя и излезе навън. Докато вървеше към колата си, мобилният й звънна. Обаждаше се Рама.

— Говори — каза Анита.

— Лоши новини — отвърна Рама. — Томи ни забеляза веднага когато влязохме в комплекса тази сутрин. Не знам какво, по дяволите, е правил навън толкова рано, но побягна като заек. Загубихме цяла сутрин да го търсим, но досега нямаме късмет.

— А колата? — попита Анита.

— Няма и следа от нея. Ще продължим да я издирваме.

Анита затвори телефона. Единственият й заподозрян, някакво си смотано хлапе, бе непрестанно една крачка пред нея. Сега и той, и колата му бяха изчезнали. Анита не разполагаше с нищо солидно, което да свързва Томи Милър с убийството на съдията, но пък ако той нямаше какво да крие, защо бягаше?

Мобилният й звънна, докато се качваше в колата. Тя погледна номера и се завъртя към Норкрос.

— Шефът.

— Както казах и преди — ухили се той, — радвам се, че не ми стовари случая.

32

Убийството на съдия Грийн бе основната тема по новините, докато шофирах към Джоунсбъро на следващата сутрин. Изчезването на Хана Милс обаче бе споменато съвсем бегло. Излязох от къщи по-късно от обикновено, защото не бях в настроение да тренирам. Реших да се отбия в къщата на сестра ми. Тя е на няколко километра встрани от пътя ми, но не съм я виждал и чувал от Коледа, когато тя внезапно съобщи на всички, че е бременна в четвъртия месец. Тъй като тя е на четирийсет и четири години, неомъжена и никога не е била съвсем примерна личност, новината ни изненада страхотно. Проведохме кратък спор, който я накара да се изнесе с гръм и трясък от къщи, и оттогава не съм говорил с нея.

Сара живее в къщата, която принадлежеше на майка ми, преди да умре от Алцхаймер преди няколко години. Сестра ми е година по-възрастна от мен, красива жена със зелени очи и тъмна коса, която никога не успя да се съвземе след тежкото си премеждие — чичо ми я изнасили, когато беше съвсем малка. Прекара по-голямата част от живота си пристрастена към алкохола, наркотиците и непочтените мъже. И влиза в затвора пет-шест пъти.

След като майка ни почина, Сара се стегна за около година, макар да замени пристрастяването си към дрогата с религиозен плам, на който и папата можеше да завиди. По това време се запозна с един тип на име Робърт Годси и двамата се преместиха в Гросвил, Тенеси, на около двеста километра от Джонсън. Годен се оказа кретен и я преби ужасно на два пъти. По време на втория побой Сара се защити, като го халоса с ръжена от камината, и бе обвинена в опит за убийство. Обвинението бе оттеглено и тя се върна в града, но не се виждаме често. Работи в закусвалня в Джонсън, където прави сандвичи за колежаните.

Отбивам по алеята на улица „Бартън“ и виждам огромен мотор, паркиран пред гаража. Първото, което ми идва наум, е, че Сара се е захванала с ново хоби. Харлито е боядисано в черно и има лъскави хромирани колела и кожени странични чанти. Не е възможно да принадлежи на Сара. Тя е силна, но е бременна в осмия месец, а моторът тежи повече от половин тон. По никакъв начин не би могла да се справи с него.

Качвам се на верандата и звънвам. Минава осем. Знам, че тя трябва да е на работа в девет и реших, че сигурно е станала. Сестра ми идва до вратата, облечена в огромна черна фланелка с надпис „Рокерска кучка“. Лицето й е пълно и розово, а коремът й опъва фланелката.

— Какво правиш тук? — пита тя равнодушно.

— Реших да се отбия да ти кажа „здрасти“. Не съм те виждал много напоследък. Мамка му, огромна си като къща.

— Благодаря. Много ти благодаря.

— Не, не, не исках да кажа нищо лошо. Просто се изненадах. Изглеждаш добре. Наистина. Здрава. Леко изморена може би, но здрава.

— Наблюдателните ти способности винаги ме изумяват — отвръща тя саркастично и недружелюбно.

— Липсваш на Каролайн. И на мен.

— Виждам се с Каролайн от време на време.

— Така ли? Не го е споменавала.

— Предполагам, че не ти казва всичко, нали?

— Направил ли съм нещо, което да те ядоса?

— Напоследък не.

— Е, ще ме поканиш ли на чаша кафе, или ще ме оставиш да вися тук на верандата?

— Имам компания.

— Ами представи ме.

Тя свива рамена и отваря вратата. Последвам я през всекидневната в кухнята. До мивката стои един от най-огромните мъже, които някога съм виждал. Поне дванайсет сантиметра по-висок от мен и около сто и трийсет килограма. Има огромен корем, но иначе изглежда като щангист. Облечен е в бяла фланелка под черен кожен елек, сини джинси и ботуши. Има кафява брада, която стига до ключиците му, а и двете му мускулести ръце са покрити с татуировки. Кестенявата му коса е хваната на опашка, която се спуска до средата на гърба му.

— Това е моят приятел Рой — представя го Сара.

Той ме поглежда с безизразни сини очи. Макар да съм стреснат от размера му, пристъпвам напред и му протягам ръка.

— Джо Дилард. Братът на Сара.

Ръката му е корава, мазолеста и огромна като свински бут. Стисва моята здраво, сякаш да ми покаже, че може да я размаже, ако иска.

— Наричат ме Планината — заявява той басово.

— Разбирам защо. Онзи мотор отпред трябва да е твой. Готин е.

Той кимва и допива кафето си, докато аз се отдръпвам бавно от него. Поглежда Сара и казва:

— Трябва да вървя, бебчо.

Сестра ми пристъпва към него, а той се навежда да я целуне. И докато я целува, сграбчва задника й.

— Ще дойда по някое време довечера — съобщава и той, после минава покрай мен и излиза.

Докато се отдалечава, виждам кръпката на гърба на кожения му елек. Червен скелет с крива усмивка и червена заострена опашка. Носи барета и пушка. Под скелета са изписани думите: „Воини на Сатаната“.

„Воини на Сатаната“ са прочута рокерска банда. Знам, че се занимават с търговия и производство на амфетамини. Също така търгуват с оръжие и експлозиви. Трябва да призная, че сестра ми знае как да избира мъжете.

Отивам до кафеварката, наливам си чаша и сядам на масата. Сара тръгва по коридора към спалнята. Отпивам от кафето и чувам ръмженето на мотора по улицата. След няколко минути сестра ми се връща с жълта блуза и черни джинси.

— Откога ходиш с Рой?

— От около година.

— Изискан тип. Особено ми хареса стискането на задника ти. Къде се запознахте?

— В „Тонто“.

„Тонто“ е рокерски бар в покрайнините на Джонсън. Никога не съм бил там, но съм минавал покрай него нощем през уикенда. Десетки или може би стотици мотори паркират отпред.

— Не знаех, че висиш в „Тонто“ — отбелязвам.

— Има много неща, които не знаеш. Да не би да се отби тук, за да ме съдиш?

— Не, просто се отбих да те видя. Не очаквах да намеря гангстер в къщата на мама.

— Сега къщата е моя. И мога да каня всеки, когото поискам.

— Той знае ли, че аз съм заместник районен прокурор?

— Да, споменах му.

— Знаеш ли с какво се занимава тази банда, Сара? Произвеждат и продават мета…

— Не искам да те слушам! — излайва тя. — Гледай си Работата. А и трябва да свикнеш с присъствието му тук. Той е бащата на бебето, което ще родя.

Ченето ми увисва и се вторачвам в нея изумено. Тя се надига.

— Трябва да вървя на работа.

Сара стои над мен, докато най-после се изправям неохотно. Иска ми се да поговоря с нея и да й вдъхна малко разум, но годините опит ме научиха, че със същия успех мога да си бия главата в стената. Оставям чашата си в мивката и се завъртам към нея, но тя вече върви по коридора.

— Знаеш откъде да излезеш — извиква тя през рамо и аз се отправям към джипа.

33

Имам среща със заместник-прокурора в Грийнвил в десет сутринта. Нося му досието на Бъди Карвър, любителя на детско порно. Колегата се съгласи да представи случая пред федералното голямо жури[8]. Убеден съм, че те ще обвинят Карвър, както и че адвокатът му няма да има същия успех с тях като със съдия Грийн. Скоро Карвър ще прекарва дните и нощите си във федерален затвор, вероятно в Кентъки или Западна Вирджиния.

Отбивам се за няколко минути в службата, за да взема досието на Карвър и да проверя телефонните си съобщения, но първо набирам номера на мобилния на Анита Уайт. Надявам се тя да ми каже нещо ново от разследването на убийството на съдия Грийн. Трябва да съм една стъпка пред нея, ако мога. Анита не отговаря. Оставям й съобщение и набирам номера на шериф Бейтс, за да чуя последните новини за Хана Милс. Той също не отговаря.

Проверявам гласовата си поща. Имам съобщение от Том Пикъринг, колегата, с когото трябва да се срещна след по-малко от час. Иска да му се обадя, преди да тръгна. Набирам номера му.

— Тази сутрин ми се обади агент от Агенцията за борба с наркотиците в Ноксвил — съобщава ми той. — Иска да Дойде и да се види с теб, докато си тук.

— Агенцията за борба с наркотиците? — учудвам се. — Имаш ли представа какво иска?

— Има нещо общо с момичето от службата ви, което е изчезнало.

— Как се казва агентът?

— Райдър. Морис Райдър. Всички го наричат Мо. Добро момче. Работи тук от доста време.

— Знаеш ли какво иска?

— Не. Обади ми се рано. Спомена, че прочел за момичето тази сутрин във вестника. Каза, че разполагал с информация за човека, който се занимавал със случая, но искал да говори с някого, на когото може да се довери. Попита дали познавам подходящ човек. Казах му, че шерифът изглежда сериозен тип, но той не се доверява на шерифи. Затова споменах теб. Когато му казах, че тази сутрин ще идваш при мен, той попита дали имам нещо против да дойде и да се види с теб.

— Разбира се — отвръщам. — Ако знае нещо, което може да ни помогне, ще се радвам да поговоря с него. В момента сме абсолютно на тъмно.

Успявам да избегна среща с Лий Муни и излизам от службата към девет и петнайсет. В главата ми се въртят толкова много мисли, че изминавам трийсетминутното пътуване до Грийнвил, без да се усетя. Паркирам джипа пред съда на улица „Дипо“ и минавам покрай бетонните колонки, поставени, за да пречат на шофьорите да паркират на по-малко от сто метра от сградата. Колонките винаги ми напомнят за онова извратено копеле Тимъти Маквей и експлозията в Оклахома, която уби десетки невинни хора.

Кабинетът на Том Пикъринг се намира на третия етаж. Изкачвам широките мраморни стъпала, след като се отбивам да си побъбря малко с щатските шерифи в будката до предната врата. Излагам случая с Карвър пред Пикъринг, кротък и старателен човек в средата на трийсетте. Секретарката му звънва по интеркома тъкмо когато привършваме.

Покани го да влезе — казва Пикъринг.

Мо Райдър влиза и Пикъринг ни запознава. Първото, което забелязвам, е дълбоката трапчинка на брадичката му. Той е на около петдесет години, носи бежов панталон и кафява риза. Късо подстриганата му коса е посивяла. Очите му са зелени и има обветрения вид на човек, който прекарва доста време на открито. Той сяда на масата, където аз и Пикъринг работехме.

— Искам да ви разкажа кратка история — казва Райдър, след като се уверява, че аз не съм доносник за наркокартел. — Започва преди около четиринайсет-петнайсет години, когато едно младо момиче и леля му дойдоха в службата. Момичето е планинарка на име Кейти Дийн. Живее извън Гейтлинбърг и прекарва доста време в националния парк. Мило хлапе, уплашено до смърт в деня, когато дойде при мен. Та значи тя отива да се катери в планината, отбива се встрани от туристическата пътека и се натъква на огромно поле с марихуана. Най-голямото, което сме виждали в района. Леля й я довежда в службата и тя ми показва къде точно се намира полето. След няколко дни отиваме и го изгаряме.

— Звучи като щастлив край за теб и момчетата ти — казвам, — но какво общо има това с Хана?

— Беше всичко друго, но не и щастлив край — възразява Райдър. — Хлапето, Кейти, бе едва на осемнайсет години. Както вече казах, тя и леля й бяха уплашени, но ги уверих, че никой извън службата ни няма да узнае за срещата ми с тях. Някой обаче се раздрънка. В групата ни имаше един тип от областния шерифски отдел и той сигурно е открил коя е Кейти и е предал информацията. Никога не успяхме да го докажем, но знам, че трябва да е бил той. Корумпирано копеле. Целият шерифски отдел бе в джоба на производителя на марихуана. Той изкарваше милиони и раздаваше достатъчно пари наоколо, за да си купи лоялност. Та както и да е, няколко дни след като изгорихме марихуаната, къщата на момичето бе подпалена — Кейти и още една жена — чернокожа, която живееше със семейството — се измъкнаха, но в пожара изгоряха леля й и синът й, който бе инвалид.

Райдър замълча за минута и поклати глава. Инцидентът, който описваше, може да се бе случил преди повече от десет години, но очевидно все още го измъчваше силно чувство за вина.

— Групата, която подпали къщата, се състоеше от мексиканци, ръководени от тип на име Руди Меха — продължи Райдър, като ме погледна в очите. — Меха бе убит след около месец от друг търговец на наркотици, който се опитваше да завладее изцяло бизнеса с марихуана. Името на този търговец бе Рафаел Рамирез. Мисля, че той е заключен при вас, нали?

— Да, прибрах го заради обвинение в убийство, което обаче не е много солидно. Всъщност той се свърза с мен вчера. Каза, че знаел какво е станало с Хана, момичето от службата ни, което изчезна. Но иска да го освободим в замяна на информацията.

— Не съм изненадан — кимва Райдър. — През последните години той започна да изпълнява и поръчки за отвличания и убийства. Страхотен сладур е.

— И какво общо има това с Хана?

— След пожара, чувствах, че трябва да направя всичко възможно, за да предпазя Кейти, затова уредих да постъпи в програмата за защита на свидетели. Получи ново име, нова социална осигуровка, всичко необходимо. Леля й бе спестила доста пари и тя наследи половината, плюс фермата, където живееха. Но Кейти мразеше програмата за защита на свидетелите. Прекара няколко месеца в Юта и после изчезна, но поне запази името си. Върна се тук, продаде фермата и завърши университета в Тенеси. И се озова на работа в прокуратурата в Ноксвил. Остана тук допреди няколко месеца. Виждаш ли накъде отивам?

Така ми се струва. Казваш ми, че не познавам Хана Милс толкова добре, колкото си мислех.

— Това е само върхът на айсберга — отвръща Райдър. — Споделяла ли ти е някога, че баща й е убил майка й, братята и сестра й? Случило се е в Мичиган, когато била на дванайсет или тринайсет години. Точно поради тази причина дойде да живее тук с леля си.

— Никога не го е споменавала. Значи момичето, което познавам като Хана Милс, всъщност е Кейти Дийн?

— Точно така — потвърждава Райдър. — Името й е Кейти Дийн. Едно от най-милите момичета, които някога съм виждал.

34

Анита Уайт побесняваше с всяка изминала минута. Чувстваше се като ученичка, извикана в кабинета на директора, който я оставяше да се поизпоти, преди да влезе да й се накара. Ралф Хармън бе специалният агент начело на ФБР офиса в Джонсън. Той не беше капитан, лейтенант или командир. Беше начело. Тя се зачуди за момент кой ли идиот бюрократ бе измислил тъпата титла.

Седеше в кабинета на Хармън вече двайсет минути. Той й звънна по телефона, когато излизаше от дома на Тони Милър, поиска да го уведоми за развитието на разследването, после я помоли да се види с него веднага щом се върне. В мига, когато Анита влезе в службата, Хармън излезе навън с обещанието, че веднага ще се върне. През отворената врата тя го чуваше как си бъбри и се смее с една от секретарките. Шефът й не бе зает с важна работа, а просто я обиждаше по уникалния си враждебен начин.

Хармън оглавяваше офиса от две години, когато Анита пристигна в града. По време на първата им среща, тя откри, че той е прозрачен човек, който не може да прикрие предразсъдъците си под фалшива усмивка. Беше споменал липсата на „цветнокожи агенти“ в Тенеси и че подсилил обидата, като изрази мнението си, че тази работа бе по-подходяща за мъже. И оттогава я пренебрегваше напълно освен когато й възлагаше случаи, които никой от другите агенти не искаше.

Анита се огледа из стаята. Стената бе покрита с дипломи, сертификати и снимки. Никога не ги бе разглеждала отблизо преди, но част от изложбата привлече вниманието й. Имаше няколко снимки на Хармън във военна униформа: официална, камуфлажна и пилотски костюм. Усмихваше се широко на всички снимки и позираше с други войници. На една от снимките носеше каска и седеше в пилотската кабина на хеликоптер. Снимките обграждаха малка рамка с три медала върху тъмносиньо кадифе. Очевидно шефът й искаше всички да знаят, че е бил в армията. Анита си припомни думите на баща си относно мъжете, които излагаха на показ спомените от войнишката си кариера.

— Подобни мъже само се преструват, Нита — каза баща й. — Войници, които са участвали в битка и са видели истинското лице на войната, няма да си окачат снимки по стените. Те дори не искат да мислят за това, а още по-малко нещо да им напомня за него непрестанно.

Тя се усмихна на себе си. Мислите за баща й винаги я караха да се усмихва, а идеята, че Хармън бе преструвко, щеше да улесни несъмнено трудния им разговор.

Шефът й влезе след няколко минути и затвори вратата зад себе си. Анита винаги бе смятала, че той имаше маниери на филмов мафиот. Беше няколко години по-възрастен от нея, среден на ръст, с голямо шкембе. Костюмите му винаги бяха тесни, а тъмната му коса бе зализана назад с гел.

— Знаеш ли колко обаждания относно разследването получих през последните двайсет и четири часа? — започна Хармън.

— Предполагам, че няколко.

— Десетки. Началниците в Ноксвил се заровиха толкова дълбоко в задника ми, че усещам гъделичкане в гърлото. Искат да знаят какво вършим по въпроса.

— Правим всичко възможно.

— Но не постигаме никакви резултати. Хората искат резултат, когато е убит съдия, агент Уайт. Искат някой да бъде арестуван. Искат някой да бъде наказан. Смятат, че ако някой убие съдия и се измъкне безнаказано, никой от нас не е в безопасност. Хората се обаждат на конгресмените си и ги питат защо никой още не е бил арестуван. И настояват да узнаят каква скапана работа вършим ние.

— Мина едва ден и половина — отвърна Анита.

— Няма значение. Когато хората тук се обадят на политиците, те от своя страна звънят на шефовете в Нашвил и ги питат защо никой не е бил арестуван. А познай на кого се обаждат шефовете? На мен. Питат ме какво правим. Питат на кого съм възложил разследването. Питат ме дали сме арестували заподозрения и ако не, защо не сме. И знаеш ли какво трябва да им кажа? Лъжи, ето това. Казвам им, че съм възложил разследването на най-добрия си агент. Обяснявам им, че тази агентка е способна и работлива. Добавям, че тя вече има заподозрян и се е сдобила със заповед за обиск. Обещавам им, че тя ще арестува някого до края на деня. А после й се обаждам и тя ми казва, че не разполага с абсолютно нищо. И не само това, ами ми обяснява, че единственият й заподозрян е изчезнал като пръдня в ураган. Извиках те тук, защото искам да ми обясниш действията си, за да мога да ги докладвам на шефовете. И се надявам да имаш добро обяснение.

Анита се замисли за думите на Норкрос вчера в колата. Как шефът бе първият агент на местопрестъплението и как е бил сигурен, че разследването ще е адски тежко.

— Защо ми възложи случая? — попита Анита.

Хармън я изгледа изненадано. После сключи ръце и облегна лакти на бюрото си.

— Тъкмо ти казах. Ти си моята способна и работлива агентка. Мислех, че си подходящият човек за работата.

— Знаеш ли какво мисля аз? Всъщност ти не ми възложи случая, а го окачи на врата ми като хомот. Ти беше на местопрестъплението. Знаеше, че е извършено на открито. Знаеше, че времето се разваля. Огън и вода са две от най-лошите неща, които могат да се случат на местопрестъпление, а в нашия случай имаме и двете. Уликите, останали незасегнати от огъня, бяха отмити от водата. Ти просто стовари случая върху мен. Когато шефовете се обадят, защо не им кажеш истината? Обясни им как си знаел, че случаят ще е адски тежък, почти невъзможен за разрешаване, затова си го стоварил върху агентката, чието съществуване те вбесява. Защо не им кажеш, че си се нуждаел от жертвено агне и затова си излял помията върху агентката, която с удоволствие би обвинил, ако всичко се обърка?

Анита си пое дъх. Едва успя да се сдържи да не каже какво точно мислеше: „Защо не им обясниш, че всички ще могат да хвърлят вината върху жената? Чернокожата жена!“ Но тя отказваше да хвърли тази карта на масата. Баща й я бе предупредил никога да не изиграва този коз.

„Трябва да се справиш с живота, като се трудиш усърдно и се посветиш на работата си — бе казал той. — Стараеш се повече и надхитряш изпълнените с предразсъдъци хора, макар да знаеш, че те мразят и ще направят всичко възможно да те унищожат. Оставаш вярна на себе си и принципите си. Приспособяваш се и превъзмогваш нещата. Така трябва да действаш.“

Лицето на Хармън се зачерви. Сключените му пръсти порозовяха, когато ги стисна силно.

— Да не би да ме обвиняваш в сексуална дискриминация и расизъм, агент Уайт? Да не намекваш, че решението ми да ти възложа случая е мотивирано от пола и цвета на кожата ти?

Анита знаеше, че върви по тънък лед. Не искаше да отстъпи, но си обичаше работата и искаше да я запази. Затова подбра думите си внимателно.

— Казвам само, че се държиш с мен като с парий от първия ден, когато влязох тук. Трудно ми е да повярвам, че внезапно си решил, че съм някаква жена-чудо.

Хармън се облегна и се залюля напред-назад на стола. Затвори очи и разтърка слепоочията си, преди да проговори.

— Надявам се, разбираш, че и двамата сме в тежко положение — каза той. — Мислех, че след като съдията имаше репутацията на първокласен гадняр, никой нямаше да обърне особено внимание. Подцених политическите последици. И си права. Възложих ти разследването, защото знаех, че случаят е тежък и не те харесвам. Студена си, агент Уайт, и мислиш, че твоите лайна не миришат. Но трябва да се държим един за друг. Възрастни хора сме. Може просто да се споразумеем, че не сме съгласни един с друг.

— Това ли е всичко? Мога ли да тръгвам?

— Можеш. Веднага след като ми обясниш как смяташ да заковеш копелето, извършило престъплението.

— Честно казано, нямам представа. Вероятно ти имаш някои идеи.

— Всъщност имам една. Идея, която може да позволи и на двама ни да запазим работата си.

35

Прекарах още половин час в разговор с Райдър за Хана Милс/Кейти Дийн, произхода й и връзката й с Рамирез. След десетминутен спор го убедих да сподели информацията си с шериф Бейтс. Докато шофирах обратно към Джоунсбъро, няколко пъти опитах да се свържа с шерифа, за да го уведомя какво бях научил и да му кажа, че трябва да поговори с Райдър. Той обаче още не вдигаше мобилния си. Отбих се да обядвам набързо в малко ресторантче, наречено „Планинска гледка“, и се върнах в службата към дванайсет и половина. Рита е отишла да обядва, както и всички други, но докато минавам покрай бюрото й и тръгвам по коридора, чувам гласове от кабинета на Муни. Един от тях звучи като гласа на Анита Уайт, затова решавам да проверя какво става.

— Джо, влез, влез — кани ме Муни, когато заставам до вратата.

Той се усмихва широко, което незабавно ме кара да си помисля, че ще ми иска услуга.

Анита и Майк Норкрос седят срещу Муни, който е настанен зад бюрото си.

— Провеждаме кратка стратегическа сесия.

— Някакъв прогрес в убийството на съдията? — питам Анита.

— Правим всичко възможно.

— Разполагате ли с някакви солидни следи?

— Точно за това говорим — прекъсва ме Муни. — Бихме искали да представим някои доказателство на голямото жури, а ти си най-подходящият човек за това

— Нима?

Веднага се настройвам скептично. Муни говори с тона си на политик, сигурен признак, че разумът е захвърлен през прозореца.

— Какви доказателства?

— Доказателство за бягство в друг щат, за да се избегне отговорност, доказателство за възпрепятстване на правосъдието, доказателство за убийство.

— Значи разполагате със заподозрения?

Чудя се какво ли е открила Анита от вчера? Безмълвно се проклинам, задето не се постарах повече да се свържа с нея.

Муни ми маха към стола в ъгъла.

— Дръпни си стола тук, Джо. Позволи ми да те уведомя за развитието на нещата.

Грабвам стола, завъртам го и го възсядам. Муни говори десет-петнайсет минути. Анита му помага от време на време. Той ми дава подробно описание на всичко, направено по време на разследването, и заключенията, които си е извадил. Когато свършва, съм почти сигурен, че или се шегува по гаден начин, или напълно се е побъркал.

— Искам да представиш всичко това пред голямото жури и да ги убедиш да издадат обвинение за убийство първа степен — казва Муни.

— Не говориш сериозно.

Той изглежда зашеметен, сякаш не може да си представи, че бих могъл да се усъмня в него.

— Напълно сериозен съм — отвръща той. — И мисля, че не харесвам тона ти.

Поглеждам Анита, после Норкрос.

— И вие подкрепяте това?

— Да — отговаря Анита.

— Позволи ми да ти разкажа кратка история — казвам на Анита. — Преди няколко години в тази служба имаше един тип на име Дийкън Бейкър, който вършеше подобни неща. Обвиняваше хора в убийство без достатъчно доказателства, пресилваше обвиненията и изискваше смъртна присъда в почти всички случаи с убийства. И знаеш ли какво правех аз? Работех като адвокат на защитата и изкарвах добри пари, като вземах тактиките, които той използваше, и ги набутвах в глупавия му дебел задник.

Муни се прокашля.

— Надявам се, не намекваш, че съм глупак — казва той.

— Това, което предлагаш, е ирационално. Доколкото разбирам от доказателствата ви, не разполагате с нищо. Нула! Имате млад мъж, заподозрян, че може да е убиецът. Теорията ви за мотива е, че е убил съдия Грийн, за да отмъсти за самоубийството на баща си. Един свидетел видял бяла кола в квартала, друг видял бяла кола на три-четири километра от квартала, но дори не знаем дали е същата кола. Вашият заподозрян притежава бяла кола. И какво? Някой от свидетелите може ли да идентифицира колата? Видели ли са шофьора? Не разполагате с оръжие, кръв, отпечатъци, косми, влакна, нито свидетел на престъплението, нито категорични показания от никого. Както ви казах, не разполагате с нищо.

— Майка му отказа да сътрудничи — обажда се Муни. — Той напусна щата и избяга от полицията в Дърам тази сутрин. Всичко това са косвени доказателства за вина.

— Не, не са — възразявам решително и грубо.

Раздразнен съм и започвам да се ядосвам. Поглеждам

Анита и Норкрос, които, оказва се, внезапно страшно са заинтересувани от пода.

— Това въобще не са доказателства — продължавам. — Първо, той има право да напусне щата. От това, което ми казахте, никой дори не е говорил с него. Как дори би трябвало да знае, че е заподозрян?

— Майка му сигурно го е предупредила — отговаря Муни. — Съседка го видяла да излиза и да изчезва бързо.

— И мислиш, че това е доказателство за вина за убийство? Хайде, Лий. Не си толкова тъп. И не ми ли каза преди малко, че полицията е претърсила дома на майката и апартамента на хлапето в Дърам и не е намерила абсолютно нищо? Ще си късметлия, ако не тръгнат да те съдят.

Ето как ще действаме — казва Муни. — Ще свикаш голямото жури. Ще призовеш агент Уайт и тя ще изложи всичко: враждата между съдия Грийн и Рей Милър, самоубийството, откриването на трупа на съдията на сутринта след погребението, факта, че Томи Милър не се е прибрал в дома си тази нощ. Тя ще им разкаже как майката затръшнала вратата под носа й, как не й дала никаква информация, как съседката видяла Томи да се прибира рано сутринта, а после да излиза бързо. Ще им разкаже как Томи избягал от полицията в Дърам, как колата му е изчезнала и как той сега е беглец от закона.

Очевидно Муни не е чул и една от думите ми.

— Беглец от закона? Как може да е беглец, ако дори няма заповед за арест?

— Търсен е за разпит.

— Ти каза току-що, че бил заподозрян в убийство. Не е задължен да отговаря на никакви въпроси, забрави ли?

— Престани да се разправяш с мен — отвръща Муни. — Прави каквото ти казвам и голямото жури ще го обвини. Ще издадем заповед за издирването му из цялата страна. И ще го заключим след няколко дни.

— И после какво? Знаеш не по-зле от мен, че няма да можеш да представиш нищо от този боклук пред съдебните заседатели. Никое от тези доказателства не е приемливо. Ако той си държи устата затворена, всички вие ще заприличате на идиоти.

— Той е дете, за бога! — казва Муни. — А агентите са професионалисти. Ще се срине по време на разпита.

— В никакъв случай. Не искам да участвам в това.

Ставам и тръгвам към вратата, като си мърморя под носа. Виждал съм Муни да върши идиотщини през последните години, но това надминава всичко.

— Чакай малко — чувам гласа му зад себе си.

Тонът му е заплашителен. Спирам и се завъртам към тях. Усещам накъде отиват нещата, но не ми пука.

— Това не е молба — казва Муни. — Ще представиш случая пред голямото жури. Ще представиш доказателствата чрез агент Уайт и ще се върнеш с обвинение.

— Не, няма да го направя. Ако си твърдо решен на тази глупост, направи го сам — отговарям и се вторачвам в очите му, тъй като знам какво ще последва.

— Аз съм ти началник — напомня ми Муни. — Работиш за мен. Отказваш да изпълниш пряка заповед пред двама свидетели. Това е стопроцентово неподчинение.

— Не ми пука кой си и какъв е постът ти. Не мога да изпълня подобна дивотия. Няма да участвам във фалшиво обвинение.

— В такъв случай, не ми оставяш избор. Събери си нещата. Уволнен си.

Завъртам се към вратата, но не мога да устоя и да не му кажа още нещо. Още не съм се отървал от странното усещане, което изпитах вчера, когато Муни спомена Хана в минало време. Обръщам се обратно към него.

— Между другото — казвам, — Рафаел Рамирез казва, че някой искал смъртта на Хана Милс и твърди, че знае кой е той.

Дребна лъжа. Майка ми би го нарекла „благородна“ лъжа.

— Той ще ти каже кой е, ако го освободиш от затвора.