Несправедливост за всички

36

Хана Милс, бившата Кейти Дийн, вдигна очи към водопада и се зачуди какво правеше. За първи път от години се мотаеше из планината и седеше в подножието на водопад Ред Форк в област Юникой. Бързо осъзна защо не го бе правила толкова отдавна. Спомените бяха неизбежни: дългите дни в националния парк, красотата на десетките водопади и потоци, горите с величествени дървета. Но тези хубави спомени събуждаха другите, които се опитваше да потисне.

Така й бе по-лесно да се преструва, че леля Мери и Люк никога не бяха съществували. Беше се научила да ги държи далеч от мислите си заедно с Лоти, фермата и животните. Все едно всичко това се бе превърнало в облаци, които бяха разнесени от вятъра.

След пожара, който Хана въобще не помнеше, животът й бе излязъл извън контрол за известно време. Тя се сдоби с ново име, заживя в Солт Лейк Сити в апартамент в центъра, през няколко сгради от гигантския мормонски храм. Агентите в Ноксвил й казаха, че това е единственият начин, по който могат да осигурят безопасността й, и по онова време тя нямаше сили и воля да се съпротивлява. Агент от ФБР на име Фриц стана новият й най-добър приятел в Юта, но Хана бързо започна да изпитва носталгия по любимите си планини. Един ден си събра нещата, качи се на автобуса и никога повече не погледна назад.

Озова се Ноксвил, сама и объркана. Единственият човек, с когото имаше връзка, бе агент Райдър, който при връщането й в Ноксвил й бе дал достатъчно пари, за да си наеме малък апартамент и да оцелее, докато се изправи на крака. После, няколко седмици след като се върна, адвокат от Гейтлинбърг, който искаше да се срещне с Хана, се свърза с агент Райдър. Той уреди срещата и там Хана научи, че леля Мери я бе направила не само изпълнителка на завещанието й, но и наследница. Хана и Лоти получаваха по равно от парите на леля й — малко над триста хиляди долара, инвестирани в ценни книжа. Хана също така получи фермата, но адвокатът й каза, че господин Торбет, съседът, предложил да я купи. Адвокатът посъветва Хана да приеме офертата и тя го направи. Нямаше желание да се връща там.

Хана прекара месеци в мъгла, вторачена в стените на малкия си апартамент, просната на леглото с дни. Нямаше нито желание, нито възможност да започне отначало. Проклинаше Господ или съдбата или каквато и да е друга сила, която бе решила да й стовари толкова много мъка и срам. Не й пукаше за парите. Те нямаха стойност и значение за нея, особено като се имаше предвид как ги бе получила.

Агент Райдър бе този, който най-после й помогна да се измъкне от дълбоката мъка и отчаяние. Идваше редовно в дома й и успя да я убеди да отиде на психиатър, жена на име Мати Рий. Доктор Рий й предписа серотонин и постепенно мъглата започна да се вдига. Хана се записа в университета през януари същата година. Не си създаде много приятели, тъй като се държеше настрани от хората, но рутината на живота в университетското градче и лекарствата й помогнаха бавно да загърби трагедиите. Шест години след като се записа в университета, взе магистърска степен по социология и си намери работа като координатор на жертвите и свидетелите в прокуратурата в Ноксвил. След като прекара още шест години в спокойна анонимност, като помагаше на хора като самата нея, станали жертви на престъпления, тя се запозна с Лий Муни на конференция в Нашвил и той я убеди да направи промяна.

Сега, докато стоеше вторачена във водопада, нечия ръка я докосна леко по рамото.

— Май няма да е лошо да се връщаме — каза Танър Джарет.

— Прав си — кимна Хана. — Наближава буря.

По-късно тази вечер няколко човека от службата се събраха в „Рауди“, бар в Джонсън, да отпразнуват двайсет и седмия рожден ден на Танър. Хана и той бяха станали добри приятели, но тя винаги внимаваше да не породи у него мисълта, че търси нещо повече. Разходката в планината по-рано през деня бе първият път, когато бяха само двамата. Понякога ходеха да обядват заедно, но винаги с още някой от службата.

Днес беше рожденият ден на Танър и когато той покани Хана на разходка до водопада, а после да го придружи в „Рауди“, тя не можа да му откаже. Щеше да й е много по-лесно да се държи на разстояние, ако Танър не беше толкова привлекателен. Беше хубав, забавен и чаровен и я караше да се чувства чудесно, когато беше с него. Но тя не можеше да се сближава прекалено. Просто не можеше. Не още.

На празненството присъстваха Хана и Танър, Джо и Каролайн Дилард, Лий Муни, Рита Джоунс и гаджето й — адвокат, когото Хана не познаваше — и двама млади прокурори от службата с приятелките си. Хана се забавляваше отлично. Джо и Каролайн Дилард й бяха станали добри приятели и тя често се чудеше какво ли бе да си толкова близък с някой мъж както Каролайн бе с Джо. Двамата бяха неразделни вън от службата и се отнасяха един с друг с любов и уважение, каквито според Хана можеха да се получат само след връзка, изграждана в продължение на много години.

Хана хапна малко, докато Танър се смееше и се шегуваше с Джо за някакъв случай на шофиране в пияно състояние, на който той бе обвинител.

— Трябваше да го видиш само! — каза Танър с пълна с пилешко уста. — Пуснах видеото на полицая и то показва как жената излиза от колата си. Гола от кръста надолу. Започва да се търка в ченгето и да пее „Хей, прахоснико“[9]. Стори ми се, че адвокатът й щеше да повърне пред съдията.

Смехът бе заразителен, разговорът — лек и приятен, и Хана реши да направи нещо, което никога не бе правила. Реши да пийне. Танър шофираше. Защо не? Тя се завъртя към Лий Муни, който седеше вдясно от нея, и прошепна:

— Моля те, не го споделяй с никого, но никога преди не съм пила алкохол. Какво да си поръчам?

Муни й се усмихна и се наклони към ухото й.

— Опитай „Водка Колинс“ — посъветва я той.

Коктейлът пристигна след няколко минути и Хана отпи. Леко горчив и леко лимонов вкус. Хладен в устата й и топъл, когато се спускаше надолу в гърлото й.

— Как е? — попита Муни.

— Хубаво.

Питието изчезна постепенно и Хана откри, че се развеселява все повече и повече. Никога не бе осъзнавала колко забавна и духовита може да бъде. След като първият коктейл свърши, Муни й поръча втори. След малко келнерката й донесе трети. Когато момичето оставяше питието на масата, Муни заяви пред всички, че Хана е девственица в пиенето и опитва алкохол за първи път.

— Наистина ли? — учуди се Танър. — Никога в живота си не си пила?

— Никога — отвърна Хана завалено.

Главата й беше замаяна и вече бе пияна.

— Не съм опитвала вкуса на алкохол нито веднъж.

Муни вдигна чаша.

— За девствениците — каза той. — Господ да благослови всяка една от тях.

Цялата група се разсмя, но вместо да се присъедини към тях, Хана започна да се цупи. Алкохолът замъгли разума й и срина самоконтрола й и тя започна да се ядосва. Не беше богородица все пак. Просто не можеше да приеме мисълта, че някой мъж щеше да види зловещата й гърда. Той щеше да й зададе въпроси и да събуди спомени за смърт и мъка. Как смееше Муни да й се подиграва?

Хана допи третата водка и удари с юмрук по масата.

— Аз съм девственица, да знаеш! — изкрещя тя в ухото на Муни и останалата част от групата занемя. — Истинска девственица! И не ми е приятно да ми се подиграваш!

37

Джак Дилард вървеше в полумрака по Уест Енд Авеню към общежитието. Беше почти осем вечерта в Нашвил и той чувстваше непрестанните пориви на вятъра, когато покрай него минаваха коли. Раницата му бе натъпкана с учебници и десеткилограмовата плоча, която бе пъхнал вътре. Допълнителната тежест го правеше по-силен и му помагаше да отслабне.

Учеше във „Вандербилт“ от три години. Когато започна, тежеше сто и четири килограма и се мислеше за силен. Сега бе деветдесет и пет кила и бе по-силен, откогато и да било преди — ходеща гранитна плоча. Отборът на Арканзас пристигаше този уикенд за три мача и Джак си представи набързо как удряше топката в лявото поле. Усмихна се на себе си. Беше го правил и преди и не се съмняваше, че ще успее и сега.

Мислите му се насочиха към разработката, която трябваше да напише тази вечер. Пет страници по антропология. Възнамеряваше да пише за разликата между еволюцията на човека и еволюцията на маймуните. Много учени смятаха, че хората са произлезли от маймуните. Грешаха. Докато обмисляше заключението на тезата си, Джак се зачуди колко ли разработки бе написал във „Вандербилт“. Поне стотина, реши той. Професорите държаха студентите да могат да се изразяват писмено.

Джак бе изморен и измъчван от мускулна треска, но бе свикнал с това. Във „Вандербилт“ имаше високи изисквания, а треньорът му по бейзбол бе като армейски сержант. Дните му често продължаваха дванайсет-четиринайсет часа. Ставаше рано и отиваше на училище до обяд. В дните, когато имаха мачове, пристигаше на игрището веднага след училище. След двучасовата тренировка играеше бейзбол два или три часа, после работеше на игрището, вземаше душ, грабваше нещо за ядене и се заемаше с учене. Свободните му дни бяха също така напрегнати, защото тогава отборът поддържаше форма и тренировките бяха брутални: вдигане на тежести, спринтове, упражнения за издръжливост. Почивните дни бяха за хората, които не спортуваха. Свободното време беше за лигльовците.

Нещо напред привлече погледа на Джак. Някакъв мъж се бе облегнал на дървото до оградата от ковано желязо, която отделяше комплекса от улицата. Джак не беше достатъчно близо, за да го познае, но мъжът очевидно го гледаше. Когато Джак се приближи, фигурата се скри зад дървото и изчезна.

Джак мина покрай дървото и огледа мястото, където бе стоял мъжът. От дясната страна имаше жив плет и той сигурно го бе прескочил. Може би беше студент, който просто бе излязъл да изпуши една цигара. Джак продължи напред. Заради размера и силата си, никога не се тревожеше, че може да го нападнат, но докато вървеше по улицата, не можеше да се отърве от чувството, че го наблюдават и дори следят.

Той зави към малкото площадче около статуята на Корнелиъс Вандербилт и погледна през рамо. Осветлението тук беше слабо и ако някой се канеше да го нападне, това бе най-подходящото място. Той забърза и тръгна по тротоара. Когато мина покрай храстите, мерна човек, който внезапно изчезна. В следващия миг загуби равновесие, когато някаква фигура се метна на гърба му и го Стисна за врата.

Джак бързо се окопити и се отпусна на лявото си коляно. Инстинктивно дръпна дясното рамо на нападателя си надолу и изви тялото му напред. Беше хватка от джудото която баща му му бе показал преди години. Използваше я всеки път когато се бореше със състудентите си и винаги му вършеше работа. Този път стана същото. Нападателят му прелетя през рамото му и се стовари на земята по гръб. Джак бързо го Възседна и тъкмо се готвеше да стовари юмрук в лицето му, когато чу познат смях. Спря и погледна лицето му внимателно.

— Дяволите да те вземат, Ти — боун! [10] — извика Джак и скочи на крака. — Изкара ми акъла!

— Какво става, Чук?

Мъжът на земята се надигна бавно и Джак видя измореното усмихнато лице на Томи Милър.

— Трябваше да знам, че ще ми приложиш някоя идиотщина от джудото — каза той.

Джак го прегърна здраво. Обичаше Томи като брат. Беше забавен и весел и вечно се шегуваше. Джак винаги го бе смятал за честен и лоялен приятел. А и беше свиреп съперник на бейзболното игрище. През годините се бяха състезавали доста пъти. Томи имаше невероятен удар и бързина, от които краката на Джак се бяха подгъвали повече пъти, отколкото му се искаше да си спомня.

— Какво, по дяволите, правиш тук? — попита Джак.

— Бягам с вятъра, човече. Да отидем да пием по кафе или нещо друго и ще ти разкажа всичко.

Джак знаеше, че Томи „бяга с вятъра“. Баща му се беше обадил предишната вечер и му бе съобщил, че е уволнен, защото отказал да убеди голямото жури да обвини Томи в убийство. Каза му, че Томи избягал от полицията в Дърам, а колата му изчезнала. Спомена също и че вероятно скоро ще повдигнат обвинения срещу него.

— Ченгетата те търсят, Тибоун.

— Да, сега знам как са се чувствали избягалите роби.

— Следвай ме.

Джак го поведе към купчината маси за пикник под смърча, близо до библиотеката. Всички маси бяха празни. Джак метна раницата си и седна на онази, която бе най-близо до дървото. Томи се настани срещу него.

— Как пристигна тук?

Бейзболната шапка на Томи бе нахлупена ниско на челото му. Джак забеляза, че очите му непрестанно се стрелкаха наоколо и наблюдаваха всичко внимателно.

— На автостоп.

— Защо избяга?

— Изкарах си акъла от шубе. Според мама ченгетата смятат, че аз съм убил съдията.

Джак се напрегна. Не искаше да задава въпроса, но се налагаше.

— А ти направи ли го?

Томи поклати глава отрицателно и си пое дъх.

— Дори не знаех къде живееше този тип — отговори той. — Отидох на гроба на татко в онази нощ. Носех шише бърбън от литър и половина. Не пия често, но май изгълтах цялото, защото последното, което си спомням, е как седя на земята и плача. Събудих се на задната седалка на колата около пет сутринта. Бях паркирал до малко магазинче на „Оукланд“ и нямах представа как съм стигнал дотам. Тресеше ме зверски махмурлук, човече. Главата ме цепеше и имах чувството, че Ще се издрайфам. Твоята къща беше по-близо от моята, затова дойдох у вас.

— Значи не помниш какво си правил? — попита Джак. — Не помниш как си стигнал до магазинчето?

— Не. И това е проблемът. Точно поради тази причина се страхувам от ченгетата. Ако ме попитат какво съм правил в определено време, не мога да им отговоря. Другото, което ме плаши, са думите на мама. Тя каза, че онзи, който е убил съдията, го е изгорил. Имах бензин по себе си, когато се събудих, и не помня как е станало. Сигурно съм се отбил някъде да сипя бензин, тъй като резервоарът ми бе почти празен, когато подкарах към гробището, а на следващата сутрин бе пълен.

— Значи сигурно си напълнил колата пред магазинчето и си се полял с бензин, а после си решил да се проснеш на задната седалка и да поспиш.

— Може би.

— Най-разумно е да се върнеш там и да видиш дали някой те помни. Трябва да си платил за бензина, а ако си бил толкова пиян, със сигурност си направил впечатление.

— Страхувам се да се върна там. Страхувам се да се доближа до Джонсън.

— Къде ти е колата? — попита Джак. — Татко каза, че ченгетата не са успели да я намерят.

— Това страшно ще ти хареса. Дадох я на един чернокож тип на около седемдесет километра от Дърам. Той работеше по вехтата си бричка пред къщата си, когато минах оттам. Живееше в малка барака. Отбих там, взех си куфара и раницата от багажника, свалих номерата и му подадох ключовете. Трябваше да му видиш лицето. После се върнах на автостоп в Дърам.

— Защо го направи?

— Защото знаех, че ченгетата ще търсят колата. Не исках да я набутам в езерото или нещо подобно и реших, че е по-добре да я дам на някой, който има нужда от нея.

— Слушай, Тибоун, трябва да се върнеш и да решиш проблема. Така сам се уличаваш.

Томи отпусна глава и се вторачи в масата.

— Може и да съм виновен, Чук. Господ знае, че ми се искаше да пребия онзи кретен с голи ръце поне сто пъти, откакто татко се самоуби. Може да съм се напил и да съм откачил, да съм научил къде живее, да съм отишъл там и да съм го убил.

— Не казвай такова нещо дори и на шега. Не си го и помисляй!

— Не мога да се върна там, човече. Поне не още. Ако го направя и разкажа на полицията, че не помня какво съм правил онази нощ, ще ме арестуват със сигурност. Мисля, че просто ще попътувам известно време, а после, когато нещата се поуспокоят, ще се върна. Може междувременно да открият кой е истинският извършител.

— Имаш ли достатъчно пари? Нуждаеш ли се от нещо?

— Добре съм. Мама ми даде хиляда и петстотин долара, преди да тръгна. Ще ми стигнат за известно време.

Джак се протегна и докосна ръката на приятеля си.

— Нямах възможност да ти кажа това, но наистина съжалявам за баща ти — сподели той. — Съжалявам за всичко.

Очите на Томи се навлажниха и Джак забеляза сълзите, които се стекоха по бузите му.

— Можеш ли да повярваш, че той се самоуби, защото вярваше, че ще сме по-добре с парите от застраховката, отколкото с него? — изхлипа Томи. — Сигурно го е боляло ужасно. Иска ми се да можех да го прегърна отново и да го уверя, че всичко ще се оправи.

Томи облегна глава на ръцете си и заплака тихо. Джак искаше да го утеши, но не знаеше как. Бе свикнал със закачките и шегите в съблекалнята, с хапливите реплики на приятелите и съотборниците си. Но да се опита да утеши приятел след подобна кошмарна трагедия, бе непозната територия за него. Той се протегна и стисна рамото на Томи.

— Какво ще кажеш за по едно кафе? — предложи той. — Ще изтичам до кафенето и ще го донеса тук.

Томи повдигна бавно глава и избърса очи с опакото на ръката си.

— Разбира се, Чук. Кафе звучи чудесно.

Джак се забави по-малко от десет минути. Докато бързаше по тротоара с кафетата в ръка, видя един от полицаите от университета да излиза от сенките край масите за пикник. Джак се усмихна и му кимна, когато мина покрай него, но знаеше какво ще намери на масата.

Оказа се прав. Раницата му лежеше на масата, където я бе метнал, но Томи бе изчезнал.

38

Хана Милс постави тънката дълга плочка върху хартиена кърпа до тоалетната и се заразхожда из къщата. Взе Пачес, кокерчето, което бе осиновила от приюта за животни преди няколко седмици, и го понесе със себе си.

— Не е възможно — каза му тя. — Просто не е възможно!

След всичко, което й се бе случило, Хана бе станала експерт в прогонването на неприятни мисли и точно така бе постъпила и със спомена за пиянската нощ в ресторанта. Какво друго можеше да направи? Да обвини Танър, че я бе изнасилил? Вероятно в пияно състояние тя просто се бе съгласила и не можеше да си спомни.

Танър й се обади на следващия ден, за да провери как се чувства. Тя небрежно го попита как се бе озовала в леглото и той й обясни, че я занесъл в къщата, поставил я на леглото, събул й обувките и я завил. Хана не можеше да се накара да вярва друго.

Умората започна след около седмица. Имаше моменти, когато й се струваше, че краката й бяха от бетон. Внезапно откриваше, че едва се движеше и й бе трудно да остане будна. На няколко пъти й се поиска да заплаче и се втурваше в тоалетната да го направи. Миналата седмица започна да повръща сутрин дори когато стомахът й бе празен. Гърдите й бяха прекалено чувствителни. Уринираше много по-често от обикновено. Мензисът й не дойде.

Хана се върна в банята. Тестът за бременност я очакваше. Знаеше какъв ще е резултатът, но нямаше представа как щеше да постъпи. Прегърна кученцето с лявата си ръка и се протегна надолу с дясната…

Хана реши да се обади на Лий Муни. Той я бе назначил и се бе отнасял с нея изключително мило откакто се бе преместила от Ноксвил. Освен това познаваше Танър добре и можеше да й даде някакъв съвет в това отношение. Тя се зачуди дали да звънне на Джо и Каролайн Дилард и да поиска съвет и от тях, но се срамуваше прекалено много. Не сподели проблема си с Муни по телефона, само му каза, че трябваше да говори с него колкото се може по-скоро. Той пристигна в дома й след по-малко от половин час и сега седеше в дневната.

— Надявам се, няма да ми съобщиш, че си решила да напуснеш — каза Муни, когато Хана му подаде чаша чай с лед.

— Не, не напускам — нервно отговори тя, но внезапно идеята й се стори привлекателна. — Поне не планирам да напусна. Не и в скоро време.

— Това не звучи много обещаващо — отбеляза Муни.

— Съжалявам. Просто това… просто това, което ще ти кажа, е адски трудно. Да не кажа срамно. Не трябва да го споделяш с абсолютно никого.

Муни засука мустак с дясната си ръка.

— Никога не съм те разпитвал за семейството ти, Хана — каза той. — Ако си спомням правилно, ти зададох няколко въпроса, когато се запознахме на конференцията, но те те накараха да се почувстваш неудобно. Няма ли човек от семейството ти, с когото можеш да поговориш?

— Нямам семейство. Родителите, братята и сестра ми бяха убити. Съвсем сама съм.

— Искаш ли да ми разкажеш какво се случи с тях?

— Благодаря, но не.

— Добре. Е, надявам се, знаеш, че можеш да ми се довериш.

— Ти винаги си бил мил с мен.

— Удоволствието е изцяло мое.

Хана отпи от чая си. Ръката й трепереше, затова тя остави чашата на масата пред себе си, скръсти ръце и се залюля напред-назад.

— Бременна съм — заяви тя.

Помъчи се да се овладее, но шокът от изричането на думите я срина. Тя покри лицето си с ръце и заплака тихо. След няколко секунди усети присъствието на Муни до себе си. Той седна на канапето и нежно хвана ръцете й.

— Няма проблеми — каза той. — Всичко ще е наред.

Хана го погледна с мокрите си от сълзи очи. Той се усмихваше топло. И гласът, и докосването му бяха успокояващи.

— Имаш ли желание да поговорим?

Хана се успокои, доколкото бе възможно. Господин Муни й подаде носна кърпа и тя му разказа за симптомите си от последните няколко седмици и за резултата от теста за бременност.

— Сигурно се е случило в нощта, когато се напих — изплака тя. — Трябва да е бил Танър.

— Нямаш ли спомени за това, което се случи, след като се прибра у дома в онази нощ? — попита Муни.

— Никакви! Абсолютно никакви.

— Е, определено има начини да узнаем дали Танър е бащата — каза той. — Тестове за бащинство. Можеш да го помолиш да си направи тест за бащинство.

— Знам. Помислих за това.

— Ако откаже, можеш да го принудиш.

— Да, знам. Но после какво? Ами ако направи теста и се окаже, че бебето е негово?

— Тогава предполагам, че можеш да поискаш да го арестуват за изнасилване.

— Не съм сигурна дали ме е изнасилил. Може да съм му позволила. Може да съм го искала.

— Хана — прекъсна я Муни, — бях там онази нощ. Видях колко беше пияна. Всъщност аз се чувствам виновен, задето допринесох за състоянието ти. Но сексът е нещо, което трябва да стане между двама зрели хора по взаимно съгласие, а ти по никакъв начин не бе способна да се съгласиш на каквото и да било. Ако Танър е правил секс с теб онази нощ, това си е било чисто изнасилване. А ако те е изнасилил, трябва да си понесе последствията.

— Не — възрази Хана, — не мога да го направя. Не искам. Работила съм с десетки жертви на изнасилвания през последните шест-седем години, господин Муни. Виждала съм през какво минават. Не мога да си причиня това.

— Разбирам, Хана. Наистина! Системата може да е по-тежка за жертвите, отколкото за престъпниците.

Муни разтърка нежно ръцете на Хана. Тя се зарадва задето бе решила да му се обади. Беше хубаво да има човек, с когото да поговори, особено човек, който бе опитен и изпълнен със съчувствие като господин Муни.

— Помисли ли за алтернативата? — попита той.

Хана го погледна тъпо и премигна. Не беше сигурна какво имаше предвид.

— Можеш да прекратиш бременността. Случва се по-често, отколкото си мислиш, особено в случаите с изнасилване.

Мисълта за аборт въобще не й бе идвала наум. Но абортът бе абсурдна идея. Не можеше дори да си помисли, че ще унищожи живото същество, което растеше в нея. Изнасилване или не, абортът не бе възможност.

— Не — тихо отговори Хана, — никога не бих го направила.

— Сигурна ли си? Това не е грях, Хана, особено като се има предвид какво ти се е случило.

— Не — прошепна тя, — не, господин Муни. Няма да унищожа собственото си дете.

— Разбира се, че не. Надявам се да ми простиш, че въобще заговорих по въпроса.

Хана замълча, потънала в лабиринта от мисли за последното си премеждие. Господин Муни продължи да разтрива ръцете й да я утешава нежно и тя нямаше нищо против. Мина около половин час, може би малко повече. Муни коленичи пред нея и отметна косата от лицето й.

— Става късно, Хана — каза той, — трябва да вървя. Защо не изчакаме ден-два и после да решим кой ще е най-разумният ход? Няма смисъл да се бърза прекалено много.

Хана кимна и след малко господин Муни си тръгна.

Навремето, когато реши да си смени работата, тя усети, че постъпва правилно. Вече не бе толкова сигурна в решението си, но се оказа права поне за едно.

Господин Муни бе мил и почтен човек.

39

Хана отвори хладилника и извади бутилка студена вода. Забеляза пакета с пилешко, който бе купила във вторник. Трябваше да го сготви довечера или щеше да се развали. Реши да си направи пържено пиле по китайски по-късно и затвори вратата. Пачес лаеше въодушевено в спалнята и Хана го повика. Сипа малко от водата си в купичката му, наведе се и го погали по главата. Беше го заобичала силно през краткото време, откакто го притежаваше. Беше толкова сладък и послушен. Щеше да е идеално другарче за бебето.

Седмицата бе тежка. След разговора с господин Муни миналата събота, той й се обади в неделя и каза, че напълно е забравил за предстоящата си ваканция. Помоли я да не споменава на никого за разговора им. Щяха да повикат Танър в кабинета му, когато се върнеше на работа в понеделник, да си поговорят с него, да преценят реакцията му и да действат нататък.

Хана избягва Танър цяла седмица. Той й се обади няколко пъти и остави съобщения на телефонния секретар. В последното питаше дали бе направил нещо, което я е обидило, но тя го пренебрегна. Очакваше с нетърпение понеделник и възможността да се изправи срещу него. Можеше да не хареса онова, което щеше да й каже, но поне щеше да се сдобие с отговори.

Тя се изправи и влезе в спалнята. Свали червеното си яке и го метна заедно с чантата на леглото.

Примката се уви около врата й, преди да успее да се отдръпне от леглото. Хана усети, че я дърпат назад и нагоре. Краката й се вдигнаха от пода. Ръцете й незабавно посегнаха към гърлото. Нещо я душеше. Не можеше да диша. Какво беше това? Кой беше?

Който и да беше, бе адски як, много по-силен от нея. Хана усети космите по брадата му, когато я придърпа плътно към себе си. Усети и гадния му дъх и въздуха от ноздрите му в дясното си ухо. Но не успя да се освободи. Риташе, гърчеше се и се бореше, правеше всичко възможно да се измъкне от хватката, но той я тръшна по лице на пода и я прикова там. Нещо мокро прокапа от устата й. Кръв, сигурно кървя, помисли си тя.

Хана се успокои, когато прие неизбежността на собствената си смърт. Видя усмихнатото лице на майка си, вълничките по езерото Мичиган, величествените планини. Лоти я повика от кухнята. Вечерята беше готова. Люк се загърчи в леглото си с блеснали очи, сигурен признак, че бе разбрал шегата й. Леля Мери я потупа по ръката. Двете седяха на люлката на верандата в осветената от луната лятна нощ.

Когато тъмнината я погълна и се появи бялата светлина, Хана се изненада от липсата си на страх. Дори си помисли, че вероятно трябваше да благодари на мъжа, който отнемаше живота й. Да, убиваше и нероденото й дете заедно с нея, но откакто бе научила за бременността си, тя неведнъж бе мислила, че бебето бе поредната й трагедия.

Сърцето й спря да бие и бялата светлина стана още по-ярка.

Последното чувство, което Хана изпита, бе облекчение.

40

Рокерът, който уби Хана Милс, вдигна кутията с бира към небето, — За добре свършената работа — извика той.

Сайръс Червения Маккини бе в настроение да празнува. Работата бе минала идеално. Момичето липсваше от две седмици, а ченгетата нямаха и идея. Беше сигурен, че никога нямаше да я намерят.

До масата срещу него седеше братовчед му, Рики Варела Рийд. Варела бе единственият човек, на когото Червения се доверяваше. Затова и го извика да му помогне със задачата. Сайръс знаеше, че онова, което правеха, бе категорично забранено от правилата на бандата, но също така знаеше, че Варела щеше да си държи устата затворена. Беше му дал пет от двайсетте хиляди долара, които бе получил от мексиканеца. Варела искаше равен дял, но след като Червения бе извършил убийството, реши, че си заслужаваше допълнителните пари.

Беше събота, последната вечер на рокерската седмица в Мъртъл Бийч, Южна Каролина. Сред „Воините на Сатаната“ бързо се бе разнесла новината, че водачите им са сключили изгодна сделка с банда в Шарлът, и алкохол и дрога се лееха щедро. Намираха се в бар „Данте“, скапана дупка в Гардън Сити, която превземаха за около седмица през пролетта всяка година. Гърмеше рок музика, кучките танцуваха полуголи по масите, а двама пияни Рокери вече бяха минали с моторите си през заведението. Червения бе изпил почти каса бира през деня и през последния час бе отишъл два пъти до тоалетната, за да смръкне малко метамфетамини. Чувстваше се като истински победител.

— Ние с теб сме двама проклети шибаняци — извика той.

— Мамка му, прав си! — отвърна Варела.

— Онази кучка бе само началото. Ние ще сме следващите „Корпорация убийства“! Наемни убийци, мамка му! Винаги съм искал да съм наемен убиец. Майната им на тия дреболии дето вършехме досега. Ставаме важни клечки, бебчо!

— По-тихо, Червен! Хората те чуват.

— Не ми пука!

Червения се надигна от стола си и вдигна юмруци във въздуха.

— Докато вървя през сянката на долината на смъртта, няма да се страхувам от злото — изкрещя той, — защото аз съм най-злият шибаняк в долината!

Мина по-малко от седмица, преди водачите на бандата да чуят новината. Направиха проучвания, проведоха няколко срещи. И сега Червения се намираше в обор в област Юникой, здраво завързан за метален стол, заобиколен от мъже, които смяташе за приятели. Варела седеше до него и хлипаше като дете.

Червения загледа мъжа, който обикаляше около него. Беше познат като Мечката и бе президент на „Воините на Сатаната“. Беше висок метър и осемдесет и бе як като бик. Огромни мускули изпъваха тесния му черен потник. Целият бе покрит с гъсти черни косми — главата му, лицето, рамената, гърба и гърдите. Носеше униформената черна кърпа на бандата. Останалите водачи се бяха облегнали на едно от отделенията за животни на около три метра от него и го гледаха как си играе с каиш от сурова кожа с дебел възел в края. Те бяха познати като Костенурката, Планината и Рейнмен.

— Знаеш ли защо си тук? — попита Мечката.

— Не сме направили нищо — отговори Червения.

Възелът на каиша се стовари върху слепоочието му.

Червения видя звезди, когато болката прониза главата му и се спусна по гърба.

— Не ме лъжи, Червен! Искаш да се отнеса по-снизходително с теб, нали? Момичето, което уби, работи за прокуратурата. Да не мислиш, че ще спрат да го търсят, глупак проклет? Сега ние трябва да почистим бъркотията, която създаде.

— Не е бъркотия — възрази Червения. — И никой няма да открие нищо.

— Имаме правила. Ако ги нарушиш, засягаш всички нас. Какво, по дяволите, си мислеше? Самостоятелна работа, а? При това момиче! И то момиче, което не ни е направило абсолютно нищо. И сега жегата ще е върху нас.

— Няма да има жега. Няма да открият нищо.

— Няма да има жега? Как мислиш, че ние разбрахме за това? Защото си прекалено тъп, за да си държиш шибаната уста затворена ли? Ти и тлъстото лайно до теб.

— Няма да кажем и дума, Мечка — извика Варела. — Кълна се в Господ, че няма да кажем и дума.

Червения чу изплющяването на камшика и глухия тътен, когато възелът удари братовчед му. Варела изпищя.

— Затвори си устата, тлъстако! — изкрещя Мечката. — Познавам и двама ви от дълго време и знам, че дъртият Варел няма достатъчно акъл, за да се скрие от дъжда. Значи ти трябва да си уредил работата, нали, Червен?

Червения кимна и затвори очи. Вслуша се в шума от ботушите на Мечката по мръсния под.

— Кой ти плати?

— Някакъв мексиканец в Мористаун.

— Какъв мексиканец? Как се свърза с теб?

— Не му знам името. Научих за договора за убийство от друг мексиканец, с когото купонясвам. Казах му, че се интересувам и той ми даде номер, на който да се обадя. Уредих среща и отидох в Мористаун.

— Колко? Колко ти платиха, за да ни предадеш?

— Не съм ви предал, човече. Просто свърших една работа. Прибрах петнайсет бона и не навредих на никого. Както ти казах, няма да я намерят.

— Какво направи с нея?

Разпитът продължи още петнайсет минути. Колкото повече Червения говореше, толкова по-дружелюбен ставаше гласът на Мечката. Червения му разказа всичко: как наблюдавали дома й, как я убили, къде скрили трупа, какво направили след убийството.

Мечката клекна пред него и постави ръце на колената му.

— Още нещо, за което да се сещаш?

— Не, човече, разказах ти всичко.

— Добре.

Мечката се изправи и се завъртя.

— Рейнмен, ти и Психопата качете дърворезачката в пикапа и я закарайте до кочината. Искам да застреляте тези двама лайнари, после да ги нарежете на парчета. Прасетата ще се погрижат за останалото.

41

Трийсет и шест часа след убийството на съдията и двайсет и четири часа след изчезването на Хана Милс — две от най-големите загадки, които мога да си спомня в района, се озовавам вън от всичко.

Уволнен. Изритан. Свършен.

Каролайн твърди, че не е изненадана. Казва, че никога не е харесвала Муни — факт, който е държала в тайна, защото работех за него. Гледал я похотливо и дори се опитал да я сваля на миналогодишния служебен купон на Коледа. Не ми го споменала, тъй като смятала, че може да направя нещо неразумно, например да сритам гнусния му задник. Беше права.

Кампанията на Муни срещу мен бе напълно лишена от деликатност. Следобеда, когато ме уволни, всички местни телевизионни канали ме показаха по вечерните новини. Муни отказваше интервюта, но Рита Джоунс ми се обади няколко часа след като напуснах службата и ми съобщи, че бил изпратил прес изявление до медиите, което бил изготвил лично.

Репортерите незабавно се появиха пред дома ми. Паркираха на алеята и се опитаха да ме накарат да изляза и да говоря с тях, но аз просто отворих задната врата и пуснах Рио. Те се разпиляха като уплашени гъски. Вечерта показаха кратка история за кариерата ми като адвокат на защитата и после като прокурор. Като се изключи фактът, че телефонът звънеше непрестанно, положението не беше толкова лошо. На следващата сутрин във вестника имаше история за мен със заглавие „Прокурор, уволнен за неподчинение“. Журналистът споменаваше уволнението ми, но не казваше нищо лошо за мен.

Седмица по-късно репортерите побесняха отново, когато Танър Джарет се яви в съда и заяви, че прокуратурата оттегля всички обвинения срещу Рафаел Рамирез. Муни каза пред медиите, че моето преследване на Рамирез било „фанатично“. Дори се извини на мексиканеца по вечерните новини. Толкова се ядосах, че метнах обувка по телевизора и спуках екрана.

Измина още една седмица. Връщам се към рутината, която имах, преди да започна работа в прокуратурата. Каролайн и аз шофираме до Нашвил, за да гледаме как Джак играе бейзбол. Мотая се из къщи. Тичам, тренирам и си играя с Рио.

Говоря с Бейтс ежедневно, но няма развитие по случая Хана Милс/Кейти Дийн. Същото е и положението с убийството на съдия Грийн. Мълчание. Няколко пъти се опитвам да звънна на Анита Уайт, за да попитам дали са обвинили Томи Милър, но тя отказва да говори с мен. По новините обаче не казват и дума по въпроса, което ме кара да мисля, че Муни се е отказал от тази дивотия. Все някой щеше да сподели информацията с пресата. Ченге, прокурор, член на голямото жури. Подобна пикантна новина щеше да възбуди репортерите.

После, в четвъртък вечер, се връщам у дома след дълго тичане край езерото в компанията на Рио и виждам кола на алеята. Здрач е и едва забелязвам очертанията на облегнатата на колата фигура. Рио залайва и опъва каишката си, но докато се приближавам, познавам човека. Бейтс, издокаран с каубойска шапка и ботуши, облегнат на конфискуваното БМВ.

— Не мислех, че ще искаш да те видят с мен — казвам.

Рио подушва шерифа набързо и се успокоява, затова свалям каишката му.

— Не искам, поне не на обществено място. Затова дойдох чак тук.

— Искаш ли да влезеш? Имам бира и чай, вода, безалкохолни, каквото поискаш.

— Знаеш ли какво? Една бира ми звучи добре.

Бейтс ме следва в къщата. Грабвам две бири от хладилника и го повеждам към терасата.

— Къде е госпожата?

— Преподава в курс по танци.

— Добре ли е напоследък?

— Да, добре е. Благодаря, че попита. Е, какво те води тук?

Бейтс сяда на масата и отпива от бирата. Времето е топло, а лунната светлина се отразява меко в канала под нас. В далечината се чува басовото ръмжене на моторна лодка. Идеална вечер да се напия с Бейтс и да послушам историите, но той изглежда прекалено сериозен.

— Имам лоша новина, братко Дилард. Намерихме Хана.

— Тя…

— Мъртва е. Съжалявам.

Свеждам глава мълчаливо. Мисля си за нея всеки ден откакто изчезна, а след като научих за миналото й от агент Райдър, не мога да се освободя от опасенията си. Горкото хлапе. Семейство, избито от луд баща. Леля и братовчед, избити от наркодилър. Знаех, че виждам болка в очите й, но нямах представа колко е дълбока.

— Къде я намерихте?

— В изоставена мина в планината Бъфало.

— Как е умряла?

— Удушена. Стар мой приятел, съдебен патолог, прави аутопсията в момента.

— Стар приятел? Защо не я прави съдебният лекар?

— Никой още не знае, че сме я намерили. Само аз, моят заместник, който работи под прикритие, и приятелчето ми патолог. Сега и ти. Възнамерявам да пазя тайна известно време. Приятелят ми ще я задържи при него, докато успея да се ориентирам.

— Къде?

— В голям фризер в гаража си. Каза ми, че имал там още няколко части от трупове.

— Да не е някакъв откаченяк?

— Повечето патолози са такива, нали? Малко е странен, но е адски умен и способен. Не се тревожи. Много по-добре е от мястото, където я намерихме.

Нужна ми е минута да обмисля новината. Никой не знае, че са я намерили? Как е възможно това? Когато е открит труп, всички се появяват на мястото. Полиция, съдебни лекари, криминолози, зяпачи. Никога не съм чувал за човек, който работи за закона, да покрие откриването на труп.

— Какво става, Леон?

— Да кажем само че определени хора не трябва да знаят за това.

— Сподели.

Бейтс отпива щедра глътка от бирата, сваля си шапката и я оставя на масата пред себе си. Прокарва пръсти през косата си и си поема дълбоко дъх.

— Едно от момчетата ми работи под прикритие от няколко години — започва той. — Опитваме се да се справим с рокерската банда „Воините на Сатаната“. Предполагам, че си чувал за тях.

Не само съм чувал за тях, но и сестра ми е бременна от един от воините — подробност, която решавам да запазя за себе си. Кимвам на Бейтс.

— Доста опасна банда — продължава той. — Снощи, момчето ми идва при мен и ми разказва интересна история. Един от членовете на бандата чул, че има обявена поръчка за убийството на някакво момиче. Решил да поработи на свободна практика, нали разбираш, извън нормалната търговия с дрога и оръжие. Да прибере малко пари настрани. И се видял с някакъв мексиканец, който му възложил поръчката. Прибрал десет бона, взел братовчед си и двамата отишли да свършат работата. Момичето било Хана. Удушили я в спалнята й, набутали я в багажника и я закарали в планината. Захвърлили трупа й в старата мина и изсипали няколко чувала с вар през дупката върху нея. Аз и момчето ми едвам я извадихме оттам. Беше кошмарна свинщина. Та когато приключили, двамата гении купили шише алкохол и се повозили в колата й няколко часа. преди да я върнат пред къщата й. Два дни по-късно прибрали още десет бона и успели да си държат устите затворени цяла седмица, но после единият се напил и се раздрънкал. Трябва да разбереш, че това е нарушение на законите на бандата. Не скиташ наоколо да убиваш хора без одобрението на водачите, а и със сигурност не убиваш жени, които не са направили нищо да обидят бандата. Лошо е за бизнеса. Тази новина се разчула сред бандата, водачите провели събрание и решили, че двамата гении трябва да бъдат наказани за провинението си. Не за убийството на Хана, а задето са изпълнили поръчка без знанието и одобрението на водачите.

— И какво е наказанието?

— Смърт. И двамата са мъртви. Простреляни в главата, разчленени и прекарани през дърворезачка. После били захвърлени в кочина във ферма в област Юникой.

— Знаеш ли кои са?

— Знам кои бяха. Не че това ми върши някаква работа.

— И защо пазиш в тайна намирането на Хана?

— Поръчката е направена от мексиканец, който е свързан със старото ти приятелче Рафаел Рамирез. Моето момче казва, че поръчката не е от човека на Рамирез, той само я предал. Момчето ми се издигна в йерархията до ковчежник на бандата. Имат му доверие. Присъствал на разпита на двамата идиоти. Шефът на бандата искал да узнае какво още са правили освен убийството, затова ги поизмъчвал. Оказало се, че не са се занимавали с нищо друго странично, но онзи, който се срещнал с мексиканеца, казал нещо интересно. Човекът, възложил поръчката на мексиканеца, бил важна клечка.

— Важна клечка? Но не споменал кой е?

— Мексиканецът не споделил това.

— Някакви идеи?

— Няколко, но първо трябва да ти задам няколко въпроса. Помниш ли как те питах дали Хана ти е споменавала за бременността си? Ти ми отговори, че била девственица. Откъде знаеш подобно нещо?

Веднага се сетих за вечерта в бара.

— Вероятно трябваше да ти го кажа преди, но четири-пет седмици преди изчезването на Хана, отидох на тържеството за рождения ден на Танър Джарет в бар „Рауди“. Муни непрестанно поръчваше питиета за Хана и преди да се усетим, тя се насвятка. И после неочаквано издрънка, че била девствена.

— Кой беше на тържеството? — пита Бейтс.

— Аз и Каролайн, Танър, Муни, Рита и гаджето й и още няколко човека.

— Кой заведе Хана у дома?

— Танър.

— Е, не е била девствена. Криминолозите намериха тест за бременност в боклука пред къщата й. ДНК-то по него отговаря на това на Хана, а тестът беше положителен. Била е бременна.

— Добре — кимвам, — значи е била бременна. Какво общо има това с поръчката за убийство?

— Мексиканецът, който платил на рокера, казал, че Хана е бременна и изнудвала важен човек. Затова, преди да съобщя новината за намирането й, има няколко неща, които искам да проверя. Моето другарче, патологът, смята, че може да вземе проба от ДНК-то на ембриона. Трябва да направим всичко възможно да научим кой е бащата. Вероятно това ще ни насочи към убиеца. Другото е да намерим господин Рамирез и да се опитаме да изтръгнем някои отговори от него.

— Рамирез вече го няма, Леон. Няма да го намериш. А дори и да го намериш, няма да чуеш нищо от него. Не разполагаш с нищо срещу него.

— Казах „ние“. Ние ще го намерим. Говорих с Райдър. Той ще ми помогне. Мрази Рамирез с дива страст.

— Аз мога ли да направя нещо?

— Всъщност, да, но искам да действаш внимателно и да свършиш работата добре. Никакви грешки. Ако нещата се окажат такива, каквито си мисля, тук ще настъпят големи промени. Много големи. И искам ти да участваш в тях.

— Предполагам, че имаш заподозрян.

— Двама заподозрени, братко. Двама.

42

Малко след като Бейтс си тръгва, преглеждам мобилния си, за да намеря номера на Майк Норкрос. Той вдига на второто позвъняване.

— Екранчето ми показва, че се обажда бивш прокурор — казва Норкрос.

— Как си?

— Боря се за истина, правосъдие и американския начин на живот. А ти?

— Не мога да се оплача. Слушай, първо искам да ти се извиня, задето ти се наложи да изгледаш скандала в кабинета на Муни.

— Да се извиниш? Шегуваш ли се? Това беше най-интересното шоу, което съм виждал в живота си. Имаш страхотни топки, адвокате.

— Чувал съм го и преди. Всеки път е било, защото съм направил нещо тъпо.

— Е, между мен, теб и мухата на стената, мисля, че постъпи правилно. По никакъв начин нямаше да успеем да окомплектоваме случая с това, с което разполагахме. Хармън просто се опитваше да раздвижи нещата

— Хармън? Искаш да кажеш, че идеята не беше на Муни?

— Не, беше на Хармън. Той принуди мен и Анита да говорим с Муни. Шефовете от Нашвил го подлагат на сериозен натиск с този случай.

— Да, представям си. Слушай, трябва да поговоря с Анита. Тя не вдига, когато й звъня. Оставих й няколко съобщения, но не ми се обади.

— Знам — отговаря Норкрос. — Малко е шашната от случилото се с теб. Мисля, че й се иска да бе казала на Хармън същото, което ти каза на Муни.

— С нея ли си? Работите ли тази вечер?

— Не, приключихме преди около час. Честно казано, няма много, по което да работим.

— Знаеш ли къде е Анита?

— Тя не е купонджийка. Предполагам, че си е у дома.

— Имаш ли нещо против да ми кажеш адреса?

— Ще се явиш там без покана?

— Може би. Тормози ме една мисъл. Искам да поговоря с нея.

Норкрос замълчава за няколко секунди.

— Разбира се, защо не? Стига да не й кажеш откъде си взел адреса й.

— Няма да й кажа. Стига ти да не й звъннеш, за да й съобщиш, че отивам там.

— Договорихме се — засмива се Норкрос и ми дава адреса й.

Оставям бележка на Каролайн и се качвам в джипа. Адресът, който Норкрос ми даде, е нов комплекс с апартаменти, наречен „Точка 24“. Намира се отвъд шосе „Бристол“, срещу парк „Бързата сърна“. Сградите се издигат на хълм над езерото, само на няколко километра от моя дом. Намирам нейната без проблеми. Тя отваря вратата няколко секунди след като звънвам.

— Извини ме, че идвам без покана, но трябва да поговоря с теб — казвам.

Анита е облечена в износен син анцуг с качулка и джинси. Светлината от уличния стълб навън улавя зелените й очи и те проблясват. Притеснявам се, че ще затръшне вратата под носа ми, но тя се усмихва.

— Влез.

Следвам я през осветено от полилей антре и незабавно усещам приятен аромат. На жасмин може би. Вляво има стълбище и кухня с уреди инокс. Влизаме в дневна с огромна библиотека, която покрива половината стена вдясно от мен. До другата половина стои пиано. Стаята е меко осветена от лампа в ъгъла и е обзаведена с вкус. Носи се нежна класическа музика. По стените и малките масички има рамкирани снимки. Забелязвам, че няма телевизор.

— Заповядай, седни — казва Анита, като ми посочва канапето.

— Чела ли си всички тези книги?

— Да. Повечето съм чела и по два пъти.

— Какво харесваш най-много?

— Падам си по класиката, но и по модерните романи. Особено полицейските.

— Имаш ли любим автор?

— Десетки. Да не си тук да проучваш литературните ми предпочитания?

— Дойдох да споделя нещо с теб, но честно казано, чувствам се малко неудобно.

— Искаш ли чаша вино? Може да ти помогне. Аз вече пих една, но като се имат предвид последните няколко седмици, нямам нищо против още една.

Изпих две бири с Бейтс, но мина повече от час. Не мисля, че чаша вино ще повиши нивото на алкохол в кръвта ми достатъчно, за да превиши законната норма, но последното, което искам, е да се зашеметя и да се раздрънкам. Стаята е адски уютна. Топла. А Анита е приятна гледка.

— Разбира се. Чаша вино ще ми дойде добре.

— Пия шабли. Обичаш ли шабли?

— Нямам представа. Не съм ценител.

— Ще се върна след минута.

Анита влиза в кухнята, а аз се размотавам из стаята и разглеждам снимките. Повечето показват хубав чернокож мъж. На няколко от тях той е млад, облечен в униформата на военновъздушните сили. Забелязвам сребърните нашивки. Капитан. На друга снимка мъжът е по-възрастен и е облечен в полицейска униформа.

— Това баща ти ли е? — питам, когато Анита се връща в стаята.

— Да. Тъкмо се пенсионира от полицията в Мемфис. Работи там повече от трийсет години.

— А майка ти? Това ли е тя? — соча снимката на жена на средна възраст, седнала на люлка на веранда.

— Това е баба ми. Мама ни напусна, когато бях малка.

— Съжалявам. Не исках да любопитствам.

— Няма проблеми. По онова време ми беше трудно, но се научих да се справям. Не я чух, докато завърших право. Оказа се, че не е отишла много надалеч. Живееше с някакъв мъж в Колиервил. Баща ми никога не се разведе с нея обаче. Мисля, че още я обича.

— Защо ви напусна?

— Предполагам, че беше самотна. Татко вечно работеше. Мислеше, че върши каквото трябва.

Анита се връща до креслото си и сяда. Отпивам от виното. Спуска се меко в гърлото ми.

— Харесва ли ти? — пита тя.

— Отлично е.

— Обичаш ли Шопен? — махва тя с ръка. — Намирам го за великолепен.

— Харесвам класическа музика в малки дози. Предпочитам ритъм енд блус.

— Е, какво дойде да ми кажеш?

Отпивам още една глътка и я поглеждам. Боря се със себе си вече от седмици. Преди да проговоря, повдигам чашата към устата си и отпивам отново. Оставям я на масата, облягам лакти на колената си и скръствам ръце.

— Видях Томи Милър сутринта, когато бе убит съдия Грийн. Намерих го да спи на канапе в дома ми, когато излязох за работа. По онова време не си помислих абсолютно нищо. Реших, че вероятно не е искал да се прибере у дома в нощта след погребението на баща си. Но по-късно, след като научих за случилото се със съдията и след като говорих с теб на местопрестъплението, реших че е трябвало да ти кажа.

Анита държи чашата с вино под носа си. Залюлява я леко и вдъхва аромата.

— Е, сега ми каза — отвръща тя меко. — Но това не променя нищо, нали?

— Има и още нещо. По-късно открих, че дрехите му миришели на бензин. Той имал логично обяснение по онова време, затова не споделих факта с никого.

— Какво беше обяснението му?

— Бил пиян и се полял с бензин, когато се отбил да си напълни резервоара.

— Това може да се потвърди лесно, при положение че ни каже в коя бензиностанция се е отбил.

— Казва, че не помни.

— Той ли ти разказа всичко това?

— Не, не съм говорил с него. Знам го от друг човек.

— И какво е станало с дрехите му? — пита Анита.

— Не съм сигурен. Мисля, че може да са били унищожени.

— Нарочно унищожени?

— Не съм сигурен.

— От кого?

— Не мога да ти отговоря.

— Защо?

— Защото може да навреди на човек, когото много обичам.

— На сина ти?

— Човек, когото обичам силно. Това е всичко, което мога да ти кажа.

Анита се навежда напред, все още стиснала чашата с тънките си пръсти.

— Осъзнаваш ли, че като ми казваш това, изглеждаш уличен в престъпление? А човекът, когото обичаш толкова силно, също може да е виновен.

— Знам.

— Какво искаш да направя?

— Не знам.

Поколебавам се няколко секунди.

— Все още не мисля, че Томи е убил съдията, но просто исках да ти се извиня, задето не бях откровен с теб.

Анита замълчава за минута, после прави нещо, което ме изненадва страхотно. Надига се от креслото, приближава се и сяда до мен на канапето. Стомахът ми се свива развълнувано. Лицето ми се зачервява и незабавно изпитвам чувство за вина.

— Аз също ти дължа извинение — казва тя.

Ухае на люляк.

— Наистина ли? За какво?

— За уволнението ти. Обвинението на Томи Милър бе идея на шефа. Но докато седях в кабинета на Муни и слушах как разкостваш случая и крещиш на началника си, осъзнах, че и аз трябваше да се възпротивя на моя. Предполагам, че се чувствах доста отчаяна, тъй като бях подложена на напрежението да арестувам някого. Съдиите и политиците от целия щат звъняха на шефа ми, а той притискаше мен. Знаеш какви са ченгетата. Последното, което искаш, е да признаеш, че не разполагаш с нищо и не можеш да докажеш нищо. Затова, когато Хармън бе осенен от откачената си идея да отидем при Муни, се съгласих с него. Не трябваше да го правя. Съжалявам.

— Не си първото ченге, поддало се на изкушението да използва силата на голямото жури необмислено и прибързано — успокоявам я. — И съм сигурен, че няма да си последното.

— Не си помислих и за миг, че това може да ти струва работата — казва тя.

Анита поставя ръка на бедрото ми и аз потръпвам. Отпивам от виното.

— Добре съм — казвам. — Ние сме добре. Не се тревожи. Слушай, трябва да вървя. Каролайн вече сигурно си е у дома. Благодаря, че поговори с мен.

Оставям празната чаша на масата и се изправям. Анита ме повежда към вратата. Отваря я и аз излизам навън в нощта. Обзема ме облекчение. Избягах. Но се завъртам назад.

— Мога ли да ти задам един личен въпрос?

— Разбира се.

— Защо не си омъжена? Имам предвид, ти си умна, красива, талантлива. Не мога да повярвам, че мъжете не чакат на опашка да им обърнеш внимание.

— Чакам мъж като баща ми — отговаря тя. — Но засега познавам само един такъв, а той е женен.

Тя ми се усмихва, намига ми и бавно затваря вратата.

43

На следващата сутрин съм в магазина, където сравнявам цените на пилешкото, когато внезапно ми става неудобно. С периферното си зрение забелязвам някой, който стои на три метра вдясно от мен. Поглеждам и виждам пълна руса жена на средна възраст, която ми се струва позната. Тя ме гледа вторачено. Опитвам се да сетя коя я, но не мога. Погледът й е изпълнен с презрение. Обръщам се обратно към пилешкото с надеждата, че тя ще се отдалечи.

Избирам малък пакет пилешки гърди и ги слагам в кошницата, после поглеждам назад към жената. Все още е там и все още е вторачена в мен. Завъртам се и тръгвам в обратната посока. Правя едва пет стъпки, когато чувам глас зад себе си.

— Липсваше ни на екзекуцията.

Продължавам да вървя.

— Хей, великият адвокат! Казах, че ни липсваше на екзекуцията!

Внезапно осъзнавам коя я и гърлото ми се стяга. Съпругата на Брайън Гант, Дона. Преди няколко дни прочетох във вестника репортажа за екзекуцията му и бях обзет от дълбоко съжаление. Заради всичко, което стана напоследък, напълно бях забравил за Брайън. Помня как говорих за него с Муни на сутринта, когато съдия Грийн беше убит, но след това Гант избледня от съзнанието ми. Спирам и се завъртам към нея.

— Съжалявам, Дона. Наистина съжалявам.

Тя пристъпва към мен с разгневени очи.

— Прав си! — казва тя. — Ти си най-жалкото извинение за адвокат, което някога съм виждала. Как се чувстваш като знаеш, че си отговорен за смъртта на невинен човек?

— Не мога да ти обясня как се чувствам — отговарям честно. — Иска ми се да бях направил повече.

— Брайън ми каза, че преди няколко седмици си ходил в затвора и си се опитал да разтовариш вината си върху него. Казал си му, че много съжаляваш. Вечно съжаляваш, а?

— Какво искаш от мен, Дона? Направих всичко възможно.

— Знаеш ли кое е най-лошото? Единствената причина Брайън да се озове с адвокат като теб бе, че сме бедни. Кажи ми нещо. Когато съдията ти възложи да го представляваш, защо не обясни, че нямаш достатъчно опит да се справиш с дело, по което се иска смъртна присъда?

— Мислех, че съм готов.

— Мислеше, че си готов? Е, сгреши, нали? Задникът ти бе сритан от объркано петгодишно момиченце. А сега съпругът ми е мъртъв.

Свеждам очи засрамено. Същата мисъл ми е минавала милиони пъти. Бях млад и нетърпелив и исках да се отлича като адвокат. Но Дона беше права. Не бях готов.

— Погледни ме, копеле!

Вдигам глава бавно и я поглеждам в очите. Няма сълзи, само дива омраза.

— Съпругът ми беше невинен. Кажи го!

— Съпругът ти беше невинен.

Думите ми излизат бавно от устата. Чувствам такъв силен срам, че едва говоря.

— И ти го уби. Кажи го!

— Аз го убих.

Тя се приближава към мен. Толкова е близо, че усещам дъха й по бузата си. После се изплюва в лицето ми.

— Надявам се да гориш в ада!

Дона се завърта и си тръгва.

44

На някакво ниво осъзнавам, че сънувам, но мозъкът не ми позволява да се събудя.

Скачам от вратата на „Херкулес 130“ и се завъртам. Въжето се опъва, сваля покривалото на раницата ми и парашутът се отваря. Поглеждам набързо зеленото платнище, после насочвам очи надолу. Спускам се към тесен полуостров на хиляди километри от къщи. Самолетна писта се простира под мен. Зеленикавият океан се удря в назъбените скали на не повече от десет метра от двете страни на пистата.

Допреди час не бях и чувал за Гренада. Единственото, което ни казаха, когато напуснахме Джорджия, бе, че отиваме на война.

По време на дългия полет ни инструктираха накратко. Гренадското правителство било свалено от леви радикали. Руски, кубински и севернокорейски съветници били забелязани на острова. Довършвали трикилометрова самолетна писта. Имало подозрения, че се готвели за военни действия. В Гренада имало стотици американци, повечето студенти в медицинския университет „Гранд Анзи“. Президент Роналд Рейгън бе издал заповед за нападение. Нахлувахме в страната.

Мисията ни бе да скочим едва от двеста метра над самолетната писта на място, наречено Пойнт Салинас. Трябваше да неутрализираме съпротивата и да обезопасим пистата, за да могат да се приземят самолетите ни. След като свършехме това, трябваше да евакуираме студентите от медицинския университет. Казаха ни, че на острова вече се намират малък брой членове на „Делта Форс“ и морски тюлени. Част от флотата бе отклонена от мисия в Ливан и щеше да участва в нападението. Военновъздушните сили изпращаха бойни самолети „АС- 130. Два батальона рейнджъри щяха да нахлуят на острова, а бойни самолети от 82-ра ескадрила щяха да се приземят веднага след като разчистехме пистата. Казаха ни, че Гренада е грубо триста и десет квадратни километра, но боевете щяха да са съсредоточени около град на име Сейнт Джордж. Населението на страната било сто хиляди души. Спомням си как поклатих глава, когато лейтенантът ни съобщи този факт. Всичко това за страна, чието население бе като това в Ноксвил?

Аз съм само на двайсет и една години и въпреки факта че изкарах школата на рейнджърите и се чувствам неуязвим, веднага щом звукът от картечници под мен стига до ушите ми, ме обзема страх. Десет секунди по-късно се приземявам на асфалта, търкулвам се, отървавам се от парашута, вадя оръжието си и се втурвам към мястото на срещата на изток от пистата.

Скривам се зад ниска бариера, а покрай главата ми просвистяват куршуми. Солидният трясък на противосамолетни оръдия отеква по хълмовете отвъд пистата. Запълзявам по корем към края на бариерата и окачвам оръжието на рамото си. Другите рейнджъри тичат и крещят около мен. Оглеждам се за мишена и тъкмо се каня да стрелям, когато нещо пада на гърба ми. Оказва се един от колегите ми рейнджъри. Бутам го от себе си, а когато се претъркулва, виждам, че лицето му е отнесено от куршум. Изкрещявам, скачам, започвам да стрелям и тичам право срещу врага.

— Джо! Джо! Събуди се! Джо!

Отварям очи. Каролайн седи в леглото и ме друса за рамото.

— Крещеше. Добре ли си?

Клатя глава невярващо. Всичко изглеждаше толкова реално.

— Да, бебчо, добре съм. Просто сънувах кошмар.

— Просто кошмар? Вир-вода си.

Сядам на ръба на леглото, а Каролайн разтрива гърба ми.

— Защо не отидеш да се изсушиш и да се върнеш в леглото? — предлага ми тя.

Поглеждам часовника. Почти четири сутринта е. Ставам и заобикалям леглото. Заставам над Каролайн, завивам я и я целувам по челото.

— Заспивай — казвам. — Мисля, че ще остана буден.

Отивам на канапето в дневната, пускам телевизора и се опитвам да не мисля за съня си. Но той не иска да ме напусне. Година след като скочих в Гренада, научих, че Държавният департамент е бил предупредил гренадското правителство за идването ни. Те от своя страна предупредили руснаците и севернокорейците, които незабавно напуснали острова. Бяха останали само кубински инженери и гренадски войници, но те бяха въоръжени до зъби и ни очакваха.

Това бе денят, когато разбрах, че ще напусна армията. Това бе денят, когато осъзнах, че никога вече няма да се доверя на правителството ни.

45

Анита Уайт вярваше, че Томи Милър щеше да се появи в къщата на майка си скоро. Все пак, дете беше. Баща му бе погребан наскоро. Сигурно искаше да е близо до майка си, а и се нуждаеше от пари. Анита изготви прост, но ефективен план, за да открие дали Томи се е появил. Даде номера на мобилния си на любопитната съседка Труди Гудин и я помоли да държи къщата на Милър под око.

Госпожа Гудин й се обади късно във вторник вечер.

— Видях го през прозореца — заяви тя. — Сигурна съм, че е той.

Анита и трима други агенти заловиха Томи в шест часа на следващата сутрин, когато той и майка му излизаха от гаража. Тони Милър шофираше, а Томи седеше до нея. Агентите изиграха обичайното си шоу с демонстриране на сила при арест — извадени пистолети, викове, заплахи. Когато Ралф Хармън откри, че Томи имаше билет до Сан Франциско и пет хиляди долара в брой в раницата си, побесня и арестува Тони за възпрепятстване на правосъдието. И Томи, и майка му, бяха оковани в белезници, заведени в офиса на ФБР и поставени в отделни стаи за разпит. Агент Хармън се опита да разпита Тони Милър първо, но тя незабавно настоя да говори с адвокат.

— Какво ще правим с нея? — попита го Анита, когато той излезе от стаята.

— Остави я да поседи там. Можем да я задържим седемдесет и два часа, преди да я изправим пред съдия. По никакъв начин няма да й позволя да се доближи до телефон. Първото, което ще направи, е да повика адвокат и да го натовари със случая на момчето.

Анита загледа екрана, на който Хармън влезе в стаята за разпит и прочете на Томи правата му. За нейна изненада, Томи не спомена нищо за адвокат. После Хармън го остави сам три часа. Тони Милър още седеше в другата стая. През трите часа единственото, което агентите чуха от Томи, бе молбата му да отиде до тоалетната. През останалото време просто седя, облегнал глава на масата.

Тъкмо преди Анита, Норкрос и Хармън да влязат в стаята, за да разпитат Томи, Хармън извика агентите в кабинета си.

— Аз ще ръководя разпита — съобщи им той. — Вие двамата само ще наблюдавате и ще се учите. Единственият задоволителен резултат от разпита ще бъде подписано признание и арест за убийство първа степен и възнамерявам да го постигна.

Когато влязоха в стаята, Хармън седна точно срещу Томи. Анита се настани вдясно от него, а Норкрос — вляво. Анита огледа момчето внимателно. Видя уплашено хлапе, което страшно приличаше на баща си. Тя бе виждала снимки на Рей Милър във вестника и незабавно забеляза приликата. Томи беше млад и хубав, с тъмна коса и очи, леко гърбав нос, високи скули и чудесни черти.

— Къде беше, синко? — попита Хармън дружелюбно. — Търсихме те навсякъде.

— Пътувах известно време — отговори Томи.

— Искам да разбереш нещо от самото начало, Томи — каза Хармън. — Мога ли да те наричам Томи? Искам да знаеш, че сме тук, за да ти помогнем. Готови сме да направим всичко, за да ти помогнем да помогнеш на себе си. Вярваш в това, нали? Вярваш, че сме тук, за да ти помогнем? Ние сме твои приятели, синко. Не искаме да ти се случи нищо лошо.

Томи кимна безмълвно. Анита си помисли, че видя облекчение по лицето му. Искаше й се да му каже, че Хармън не бе негов приятел. Искаше й се да го посъветва да изиска адвокат, но остана на мястото си мълчаливо, както й бе наредил Хармън.

— Прочетох ти правата по-рано, нали? — продължи Хармън. — Знам, че баща ти беше адвокат, така че би трябвало да си запознат с правата си. Но в закона настъпиха някои промени. Върховният съд казва, че вече нямаш конституционно право да изискаш адвокат по време на разпит. Но все още имаш право на адвокат и не си задължен да говориш с мен, ако не искаш. Разбираш ли това?

— Разбирам — отговори Томи.

— Сигурен ли си, че не искаш адвокат по време на този разпит?

— Мислех си за това откакто ме арестувахте — каза Томи. — Нямам какво да крия. Просто искам да оставя всичко това зад себе си.

— Естествено, че искаш. Освен това само човек, извършил нещо лошо, се нуждае от адвокат, прав ли съм? Само виновните се нуждаят от адвокати.

— Къде е майка ми?

— В друга стая в този коридор. Добре е.

— Тя ще влезе ли в затвора?

— Всичко зависи от това как ще мине разговорът ни — отговори Хармън. — Имаш ли нужда от нещо? Нещо за пиене? Или за ядене? Цигара?

— Малко вода — каза Томи.

Хармън кимна на Анита.

— Донеси вода на момчето.

Тя се върна бързо с бутилка вода, засегната от грубия начин, по който Хармън й бе заповядал. Томи поднесе шишето към устата си. Ръцете му трепереха леко. Разбираемо, като се имат предвид обстоятелствата.

— Предполагам, знаеш защо си тук — възобнови разпита Хармън.

— Да, господине. Мисля, че искате да говорите с мен за убийството на съдия Грийн.

През следващите двайсет минути Томи даде на Хармън същите отговори, които бе дал на Джак Дилард преди две седмици. Припомни си вечерта доколкото можеше, но не успя да отговори на въпросите относно действията му, след като бе напуснал гробището. Съобщи на Хармън, че се събудил пред магазин и отишъл с колата до дома на семейство Дилард. Каза му как дрехите му миришели на бензин и госпожа Дилард му предложила да ги изпере. Призна, че избягал от дома си, защото майка му му казала, че полицията го подозира в убийството на съдията. Но не знаел откъде тя е научила за това. Веднага щом се върнал у дома през онази сутрин, майка му го посъветвала да замине. Избягал от полицията в Дърам по същата причина — страх. Не мислел, че полицията ще повярва на историята му, че просто не си спомня. Обясни как дал колата си на непознат в Северна Каролина, защото знаел, че полицията ще я издирва, как пътувал на автостоп и с автобуси, отсядал в евтини мотели по пътя. Когато свърши, Хармън се облегна назад и скръсти ръце.

— Казваш, че дрехите ти миришели на бензин? — попита той.

— Трябва да съм се полял с бензин, когато пълнех резервоара. Но не си спомням.

— Къде е магазинчето, пред което си се събудил?

Томи му обясни и Хармън и Норкрос излязоха в коридора за няколко минути.

— Агент Норкрос ще отиде до магазина още сега, за да провери дали някой те помни — каза Хармън, когато се върна. — Междувременно, разкажи ми как се почувства, когато чу какво е причинил на баща ти съдия Грийн.

— Не знам — отговори Томи. — Объркан, изненадан.

— Беше ли ядосан?

— Не наистина. Когато татко ми разказа това, каза, че ще оправи положението. Каза, че всичко ще бъде наред, а аз просто трябва да си продължа ученето и да не се тревожа. Така и направих.

— Но нещата се влошиха, нали? Как се почувства тогава?

— Татко не ми каза много по въпроса. Не знаех колко лошо е положението, докато мама не ми се обади и не ми каза, че ще ми вземат колата. Тогава ми купиха хондата.

— Какво шофираше преди нея?

— Джип.

— Нов ли?

— На две години. Татко ми го подари, когато завърших гимназията.

— Значи минаваш от нов джип на стара хонда — отбеляза Хармън. — Това сигурно те е разстроило.

— Свикнах с хондата.

— Томи — каза Хармън, — ако искаш да ти помогна, трябва да си откровен с мен. Моля те, не се опитвай да ме залъгваш, че не си изпитвал абсолютно никакъв гняв към съдия Грийн.

— Не мога да кажа откровено, че не съм изпитвал гняв към него, особено след като татко се самоуби — отвърна Томи.

— И това е съвсем естествено — кимна Хармън. — Всеки в твоето положение би се чувствал по същия начин. По скала от едно до десет, колко бе ядосан?

— По скала от едно до десет? Дванайсет.

Анита потръпна. Томи очевидно не осъзнаваше това, но като проявяваше честност, просто си окачваше примката на врата.

— Значи беше достатъчно ядосан, за да го убиеш?

— Не казах нищо подобно. Не съм го убил.

— Наистина ли? Откъде знаеш? Казваш, че не помниш какво е станало. Казваш, че си бил ядосан. Знам, че ако някакъв кретен бе принудил баща ми да се самоубие, бих искал смъртта му. Може би си се подкрепил солидно с течен кураж и си отишъл да отмъстиш.

— Не съм. Не бих могъл. Никога не бих могъл да извърша нещо такова.

— Разполагаме с двама свидетели, които са видели колата ти в квартала на съдията малко след убийството. Един от тях е видял шофьора и описанието му съвпада с твоето.

Анита се размърда неудобно на стола. Хармън лъжеше. Законно бе полицай да лъже заподозрения, но тактиката обикновено водеше до нежелани резултати.

— Наистина ли? — учуди се Томи. — Има хора, които твърдят, че са ме видели?

— Ще ти кажа какво ще направя. Томи — продължи Хармън. — Агент Уайт и аз ще си починем малко, за да проверим докъде е стигнал агент Норкрос. А ти помисли какво става. Помисли усърдно. Томи. Изглеждаш добро момче и не искам да те видя как тръгваш по грешния път. Ако ни разкажеш какво се е случило през онази нощ, ще говорим с прокурора в твоя полза. Ще му обясним, че си ни сътрудничил и си изпълнен със съжаление и разкаяние. Това може да е разликата между дълга присъда и смъртна присъда. Кой знае? След всичко, което си преживял, може да те защитят с обяснение за психични отклонения. Намалена способност за преценка или нещо подобно. Така че, обмисли нещата грижливо, а ние ще се върнем след малко.

Разпитът продължи по същия начин цяла нощ. Анита бе наясно какво правеше Хармън. Изтощаваше момчето, опитваше се да го накара да признае, че то може да е извършило убийството. Отиването на Норкрос до магазинчето разкри, че никой от работещите там не си спомняше да е видял Томи. Норкрос дори бе посетил един от служителите, който работел нощна смяна. Показал му снимката на Томи, описал колата му, но служителят не си спомнял човек, който да прилича на момчето. Нямаше и документация за транзакция с кредитна карта на името на Томи.

Хармън оставяше Томи да седи в продължение на часове, после се връщаше в стаята и отново го разпитваше. С всяко посещение той разкриваше нова подробност как точно е бил убит съдията, как някой го е причаквал прерязал е дърво и го е поставил напряко на пътя, как е ударил съдията с тъп предмет, завлякъл го е до клена, полял го с бензин и го обесил. Напрежението в разговора се увеличаваше всеки път. Анита забеляза физическите и психическите промени у Томи, когато разпитът стана по-настойчив и обвинителен. Момчето беше изтощено. Тъмни кръгове се бяха образували под очите му, които гледаха измъчено и празно. Речта му се забави, сякаш му се налагаше да си търси думите. Лесно бе да го объркаш.

Най-после, около три и десет сутринта, след почти двайсетчасов разпит, Хармън се наведе към Томи.

— Току-що говорих с майка ти — каза той. — Тя смята, че ти си извършил убийството.

Томи избухна в сълзи и Анита осъзна, че Хармън го бе пречупил.

— Майка ми вярва, че аз съм го извършил? — бавно попита Томи.

— Собствената ти майка — отговори Хармън и поклати глава.

Томи отпусна глава на масата. Рамената му потръпнаха и той заплака.

— О, Господи! — извика той. — О, Господи! Аз съм убиец!

46

Роско Стинет отби на застлания с чакъл път към малък бар извън Мористаун. Беше идвал тук и преди, но това не означаваше, че се чувства удобно. Мястото беше истинска дупка. Намираше се сред нищото. Но Рафаел Рамирез го притежаваше и отказваше да се срещнат другаде. Тъй като отношенията на Стинет с Рамирез бяха печеливши, той пренебрегна отвращението си, излезе от ягуара и тръгна по чакъла. Носеше си и куфарчето, за всеки случай. Не знаеше какво иска Рамирез, но се надяваше да е нещо, което да му осигури поредната тлъста сума. Вероятно се нуждаеше от помощ да раздвижи парите си. Стинет притежаваше известен опит в това отношение, но никога не си бе имал работа с наркодилър, толкова богат като Рамирез.

Стинет бутна тежката предна врата и влезе в бара. Рамирез го чакаше в ъглово сепаре, на същото място, където адвокатът се бе срещнал с човека, когото познаваше само като Мексиканеца. В това сепаре Стинет бе уредил убийството на Хана Милс. Той сложи ръце на масата, която се намираше до вратата, и изчака двамата мъже да го обискират и проверят за звукозаписни устройства. Когато свършиха, той пристъпи към сепарето на Рамирез.

— Какво ще кажеш за един скоч с лед? — помоли Стинет, като се настани в сепарето.

— Тук няма скоч — отвърна Рамирез.

— Бира тогава.

Рамирез кимна на белия мъж зад бара и му каза да донесе на Стинет халба наливна бира. Мъжът донесе бирата и я постави пред адвоката.

— Е, как е животът навън? — попита Стинет.

— Искам си парите обратно — изръмжа Рамирез.

Стинет едва не се задави с бирата и бързо остави чашата на масата.

— Не разбирам.

— Парите, които ти платих за убийството. Сто и петдесет хиляди долара. Не ги спечели. Искам си ги обратно.

— Но аз изпълних задълженията си по договора! — възрази Стинет. — Обвиненията срещу теб бяха оттеглени. Спечелих си сумата.

— Съгласен съм да ти позволя да запазиш двайсет хиляди — каза Рамирез, — но си искам останалите.

— Това е абсурдно — отвърна Стинет. — Нечувано! Подписа договор. Таксата не може да бъде върната. Почти всички такси в наказателни случаи са невъзвръщаеми. Не мога да водя бизнеса си по друг начин. Трябва да си плащам сметките, да си планирам бюджета…

— Живееш като цар — прекъсна го Рамирез. — Видях ягуара ти отвън.

— Не виждам той какво общо има с всичко останало.

— Мисля, че проявих щедрост — отбеляза Рамирез. — Повече от справедлив бях.

— Не разбирам как можеш да наречеш справедливост настояването си да ти дам сто и трийсет хиляди долара от моите пари, пари, за които имам договор и законно право. Договорът изискваше от мен да те представлявам до разрешаването на случая, независимо дали ставаше дума за дело, сключване на сделка, оттегляне на обвиненията или каквото и да било друго. Уредих да оттеглят обвиненията.

— Аз бях отговорен за оттеглянето на обвиненията — опроверга го Рамирез, — а не ти.

Стинет чу отварянето на вратата и се огледа. Друг мексиканец бе влязъл в бара. Той погледна Рамирез и поклати глава.

— Но аз бях човекът, който ти направи предложението! — извика Стинет.

— И заради това ти плащам двайсет хиляди долара.

— Но когато първо ти споменах за сделката, ти не каза нищо за връщане на хонорара за убийството. Останах с впечатлението, че това няма да е проблем.

— Е, сгрешил си.

Стинет се облегна назад и прокара ръце през къдравата си коса. Истината бе, че вече не разполагаше с парите. Беше ги използвал за начална вноска за купуването на използвана „Чесна“. Летеше през по-голямата част от живота си и бе харесал самолета отдавна. Рамирез му бе дал възможност да направи покупката.

— Това не е правилно — каза Стинет. — Ами ако откажа?

— Не е добра идея.

— Ами ако ти кажа, че не разполагам с парите? Че вече съм ги изхарчил?

— Ще си помисля, че или си лъжец, или си адски тъп. Искам си парите и ги искам през следващите двайсет и четири часа.

— Това е невъзможно! Казвам ти, че не разполагам с тях!

— Ами ако животът ти зависи от това?

— Значи сега ме заплашваш? Не мисля, че осъзнаваш с кого си имаш работа. Не съм някакъв смотан престъпник, когото можеш да убиеш, без на някого да му пука. Ако ми направиш нещо, ще платиш прескъпо.

Рамирез се разсмя.

— Чухте ли това, момчета? Ще платя прескъпо.

Стинет се размърда притеснено. Смехът продължаваше. Той се опита да стане, но Рамирез го хвана за ръката.

— Успокой се, приятелю. Успокой се. Трябваше да проявя повече разум и да не си искам парите от адвокат.

— Не разбираш — нервно каза Стинет.

Кракът му затрепери неконтролируемо. Догади му се.

— Просто ние с теб имахме договор. Договор, нали разбираш?

— Да, да, договор — кимна Рамирез.

Мексиканецът се протегна под масата и Стинет внезапно се озова вторачен в дулото на пистолет със заглушител.

— Като говорим за договори — каза Рамирез, — страхувам се, че ти си единственият човек, който може да ме свърже с договора за убийство на момичето. Или поне единственият, на когото нямам доверие.

— За какво говориш? — извика Стинет и усети как по вътрешността на бедрото му се стече топла урина. — Никога не бих направил подобно нещо. Помисли малко! Ако някога проговоря и дума за теб, аз самият ще се озова забъркан във всичко това. Ще е професионално самоубийство. Ще ме напъхат в затвора.

— Приятелят ти, онзи от прокуратурата, който ти даде парите за договора — прекъсна го Рамирез, — той знае кой съм. Също знае и че аз съм уредил убийството.

— И какво от това? Не си докосвал парите, не си говорил с хората, които убиха момичето. Чист си, Рафаел.

— Не обичам нерешени проблеми.

— Ще разкараш ли този пистолет от лицето ми?

Стинет се опитваше да запази спокойствие, но усети, че ще заплаче всеки момент.

— Ще ти върна парите — изломоти той.

— Не, няма да ги върнеш. Лъжеш.

Рамирез натисна спусъка.

Последните думи, които Роско Стинет чу, бяха:

— Всичките сте еднакви. Шибани адвокати!

47

Специален агент Мо Райдър усети прилив на адреналин, когато хеликоптерът зави и започна да се спуска към долината. Беше тъкмо преди разсъмване. Имаше достатъчно светлина, но слънцето още не се бе изкачило над планинските върхове на изток. Вятърът свиреше, перките биеха като бойни барабани, а Райдър изпита благодарност, че някой в министерство на правосъдието най-после се бе вслушал.

Чрез мрежата от информатори, която бе разработвал повече от двайсет години, Райдър успя да събере достатъчно информация, за да убеди шефовете си, че ако вложеха малко пари и труд, щяха да направят успешен удар. Бяха направени сателитни снимки, което бе рядкост в планините на Източен Тенеси. Изображенията потвърдиха информацията. Полето бе там. Техният човек също.

Двата хеликоптера пристигнаха от Форт Камбъл, Кентъки, в пет сутринта. Бяха оборудвани с най-новите уреди за термални изображения. И сега деветнайсет мъже: седем агенти на ФБР, единайсет агенти от Агенцията за борба с наркотиците и шериф Бейтс от област Вашингтон, се канеха да сринат света на Рафаел Рамирез. Всеки от тях носеше черен шлем и бронирана жилетка, черна униформа и ботуши. Както и любимото си оръжие.

Райдър бе планирал мисията и бе провел инструктажа за нападението. Беше уверен, че всеки бе наясно със задачата си. Знаеха къде точно спяха мексиканците. Райдър дори знаеше къде в палатката се намираше Рамирез.

Хеликоптерите се снижиха бързо, по един от всяка страна на малкия къмпинг. Мексиканците тъкмо започваха да излизат от палатките, когато пилотът приземи хеликоптера. Райдър скочи навън и се втурна към палатката на Рамирез. Носеше берета с отрязана цев. Нямаше време да се прицелва внимателно. Ако му се наложеше да използва оръжието, просто щеше да го насочи и да стреля.

Той чу виковете на агентите зад себе си. Нареждаха на мексиканците да се проснат на земята. Някакъв тип изскочи от палатката на Рамирез, спъна се и падна. Двама агенти се хвърлиха върху него, преди да успее да стане. Друг мъж внезапно се появи в отвора на палатката. Носеше пистолет в дясната си ръка.

Райдър се закова на място. Нямаше как да сбърка белега. Рамирез.

— Хвърли оръжието! — изрева Райдър.

Мексиканецът се поколеба.

— Хвърли оръжието!

Рамирез присви очи. Пистолетът се вдигна и Райдър натисна спусъка. Пушката изгърмя, десният крак на Рамирез се подгъна и той падна по лице на земята. Райдър се приближи светкавично до него и срита пистолета настрани. Двама агенти влязоха в палатката. Райдър дръпна ръцете на Рамирез зад гърба му, свали чифт белезници от колана си и ги щракна около китките на мексиканеца.

— Трябваше да ти пръсна шибаната кратуна — каза Райдър и наистина го мислеше.

Знаеше, че Рамирез е жесток престъпник и вярваше, че е отговорен за поне дузина убийства, но двете, които тормозеха агента най-много, бяха убийствата на лелята на Кейти Дийн и сина й. А сега според шериф Бейтс Рамирез бе замесен в убийството и на Кейти. Бейтс разполагаше само с косвени доказателства и бе признал на Райдър, че надали щяха да успеят да осъдят Рамирез, но мексиканецът не знаеше това. Също така не знаеше докъде бе готов да стигне Райдър, за да го накара да говори. Скоро щеше да разбере.

Рамирез пристъпи към него и клекна. Притисна ботуша си в кървавия кратер в бедрото на мексиканеца. Той изстена.

— Май ще оживееш — каза Райдър. — При положение че решиш да говориш с мен, разбира се — допълни той и се наведе към ухото на престъпника. — Но се кълна в Господ, че ако не ми кажеш точно каквото искам да знам, ще те завържа за някое дърво и ще те оставя на животните.

48

Сънувам, че седя на електрически стол с качулка на главата, а Брайън Гант стои с ръка на ключа и се смее лудо, когато мобилният ми звънва. Вземам го и виждам, че е е 4:12 сутринта. Екранчето ми показва, че се обажда Анита Уайт.

— Трябва да поговорим — казва тя, когато отговарям.

— Сега?

— Да. Може ли да се видим?

Надигам се от леглото, обличам се и подкарвам към ресторант „Пъркинс“ в Джонсън. Анита седи в сепаре в ъгъла. Сама. Пие кафе и изглежда изтощена и измъчена.

— Не исках да чуеш това по новините — казва тя, след като сядам и си поръчвам кафе и ледена вода. — Томи Милър призна, че е убил съдия Грийн преди малко.

Думите ме зашеметяват, сякаш съм бил халосан по лицето с лопата. Вторачвам се в Анита и не мога да проговоря. Когато усещанията ми започват да се възвръщат, се чувствам предаден и объркан. Как можах да преценя Томи толкова погрешно? Защо трябваше да въвлича семейството ми в тази бъркотия? Сещам се за Тони Милър и се чудя колко още поражения можеше да понесе.

— Разкажи ми — едва успявам да промълвя, — разкажи ми всичко.

Анита говори почти час. Разказва ми подробно за разпита на Томи. Обяснява ми тактиката, използвана от Хармън, която включвала насаждане на подробностите от местопрестъплението в мозъка на Томи. Казва ми, че

Хармън написал признанието лично, а Томи сложил инициалите си на всяка страница и го подписал. Когато свърши, открих, че съм ужасно ядосан.

— Струва ми се, че признанието е било изтръгнато принудително — казвам рязко.

Тонът ми я изненадва и тя скръства ръце отбранително.

— Може би.

— И какво ще направиш по въпроса?

— Какво имаш предвид? Какво мога да направя? Сигурна съм, че Хармън вече се е свързал с всички медии в околността, за да ги уведоми, че сме арестували заподозрения и сме получили писмени признания. Шефовете в Нашвил ще узнаят за това веднага щом отидат на работа. Свършеното е свършено.

— Свършеното е свършено? Това е всичко, което можеш да кажеш? Би трябвало да го спреш по някакъв начин.

— Какъв например? Хармън не би момчето. Не го заплашва. Не го лиши от вода и храна.

— Ами от сън? Каза, че сте го арестували в шест сутринта и в три на следващата сутрин още сте го разпитвали. Това са двайсет и четири часа. Минава всички граници.

— Хармън правеше почивки. Томи можеше да поспи през почивките.

— Спомена, че Хармън излъгал Томи. Това е принуждаване.

— Не, не е и ти го знаеш. Съдилищата поддържат упорито, че полицията може да излъже заподозрян по време на разпита.

— И предполагам, че нищо не е записано на видео, нали?

Клонът на ФБР в Тенеси не използва видео- и аудиозаписи по време на разпити. Доколкото знам, останалите им офиси също не използват. Това дава на агентите повече свобода при разпитите. Също така им позволява да прекрачат някои граници. Ако заподозреният се оплаче, че е бил принуждаван да направи признания, съдът разполага само с неговата дума срещу тази на полицията.

— Хармън е професионалист — казва Анита. — Направи това, което е обучаван да прави.

— Така ли? Кога ФБР започна да обучава агентите си да изтръгват насила признания от невинни момчета?

— Може би наистина го е извършил и просто не си спомня. Алибито му не бе потвърдено. Норкрос отиде до магазина на „Оукланд“, където твърди, че се е събудил онази сутрин. Никой там не го помни.

— Сигурна ли си в това?

— Норкрос не би излъгал.

— Какво каза Томи за дрехите си?

— Каза, че сигурно се бил полял с бензин, когато пълнел резервоара. Каза, че дал дрехите си на жена ти да ги изпере.

— А това означава, че Каролайн ще бъде призована в съда, ако има дело срещу Томи. И тя трябва да бъде свидетел срещу него.

Анита кимва бавно. Внезапно я намирам крайно непривлекателна, дори противна. Тя ме остави с впечатлението, че не вярва искрено във вината на Томи, но въпреки това е седяла там бездейно и не е направила абсолютно нищо, докато шефът й го е принудил да признае. Томи се озовал в кошмарно положение. Няма нищо по-трудно от това да защитаваш фалшиво признание, защото съдебните заседатели намират за почти невъзможно да повярват, че някой би се признал за виновен в престъпление, което не е извършил, особено убийство. Но те не разбират изключителното психологическо напрежение, на което полицията може да подложи заподозрения по време на разпита. Не са наясно, че психиката на човек може да бъде систематично срината до такава степен, че той да започне да вярва, че сигурно е извършил престъплението, макар да е напълно невинен.

— Къде е Томи сега? — питам.

— Вероятно в затвора.

Навеждам се напред и я поглеждам в очите.

— Защо ми се обади и ме извика тук, Анита? И не ми казвай, че си искала да чуя лошата новина от теб вместо да я прочета във вестниците или да я чуя по радиото. Защо наистина ми се обади?

Тя забива очи в масата и прокарва пръст по ръба на чашата си. Изглежда няма отговор.

— Не мислиш, че Томи го е извършил, нали? Реши да ми кажеш, защото искаш аз да направя нещо по въпроса. Искаш да му помогна.

Очите й си остават приковани в масата и аз ставам.

— Трябваше да проговориш — казвам. — Той се е нуждаел от теб в стаята за разпити и ти трябваше да му помогнеш. Но да запазиш скъпоценната си служба, означава повече за теб от това да постъпиш правилно. Не те прецених, Анита. Мислех, че си една от добрите.

Обръщам се и излизам от ресторанта. Докато вървя към джипа, поглеждам през витрината. Анита още седи до масата, подпряла глава на ръцете си. Плаче.

Няколко часа по-късно чукам по евтината алуминиева врата на малък фургон в „Каш Холоу“. Вече съобщих лошата новина на Каролайн и се отбих в затвора да видя Томи. Каролайн сега е с Тони Милър. ФБР я държа повече от двайсет часа заради фалшивото обвинение за възпрепятстване на правосъдието. Веднага щом Томи призна, я освободиха.

Разговорът ми с Томи в затвора потвърди убеждението ми, че е бил принуден да признае. Отначало не можех да повярвам, че е разказал всичко на Хармън, но скоро се уверих, че решението му е било смесица от умора и объркване, причинени от бягството и наивната вяра на младеж, че ако каже истината на полицията, всичко ще бъде наред.

Анита ми спомена, че Хармън е излъгал Томи относно свидетелите, които са го видели близо до местопрестъплението, но не ми каза как Хармън просто е разбил Томи с думите, че майка му е убедена във вината му. След като поговорих с Томи и го утеших доколкото можах, подкарах към магазинчето на „Оукланд“, където ми дадоха указания как да стигна до фургона. Сигурен съм, че Норкрос е идвал тук по-рано, но Томи бе категоричен относно факта, че се е събудил в колата си пред магазина, затова се чувствам задължен да дойда до тук.

Дебела млада жена с бебе на ръце отваря вратата. Има безнадеждния примирен поглед на бедните. Представям се и помолвам да говоря с Елис Холмс.

— Полицаите вече бяха тук — казва тя с омраза.

— Не съм от полицията, госпожо. Съжалявам, че ви притеснявам, но е изключително важно.

Тя се извръща от вратата.

— Елис! Довлечи си задника тук!

Млад мъж на около двайсет и пет години се появява след няколко секунди. Нисък е, може би не повече от метър шейсет и пет, и изключително слаб. Облечен е в оранжеви шорти, бял потник и джапанки. Тъмнорусата му коса оредява. Прилича на сираче, на мършаво гаменче от улицата.

— Господин Холмс? — казвам.

— Да. Какво искаш?

Гласът му е носов и неприятен. Откривам, че изпитвам съчувствие към него. Животът може да е жесток в много отношения и през няколкото секунди, в които опознавам Елис Холмс, забелязвам, че у него няма и едно привлекателно нещо.

Държа снимка на Томи Милър в ръка и му я показвам.

— Виждали ли сте някога този младеж? — питам.

— Друго ченге вече ми зададе този въпрос.

— Не съм ченге. Знам, че полицаите вече са били тук. Но искам да погледнете по-внимателно и да помислите.

— Офицерът, който бе тук вчера, каза ли ви защо ви разпитва за младежа?

— Не. Просто искаше да знае дали някога преди съм го виждал. Спомена нещо, че май бил пред магазина, където работя, преди няколко седмици.

— Следите ли новините, господин Холмс?

— Всъщност не. Не се интересувам много от тях.

— Чухте ли нещо за убийството на съдия преди известно време? Той беше обесен и изгорен в двора си.

— О, да, да. Чух за това.

— Този младеж от снимката, казва се Томи Милър, бе арестуван и обвинен в убийството на съдията. Познавам Томи едва ли не от раждането му и не мисля, че би могъл да убие някого. Баща му се самоуби около седмица преди да стане убийството. Томи погреба баща си в деня преди да убият съдията. Казва, че се напил през онази нощ и се е събудил в колата си, паркирана пред магазина, където работите. Не си спомня как е стигнал дотам. Смята, че се е полял с бензин, докато е пълнел резервоара си, но не помни и това. Ако е бил пред магазина, това означава, че казва истината и може да докаже, че е невинен. Затова, моля ви, разгледайте снимката внимателно. Ще ви попитам още веднъж. Видяхте ли Томи Милър през онази нощ?

Холмс поглежда нервно през рамо навътре във фургона.

— Да поговорим в двора — казва той, като затваря вратата и слиза по стълбите.

Отиваме до джипа ми, който е паркиран на десетина метра.

— Може и да съм го видял — признава Холмс, — но не мога да се замесвам в убийство.

— Моля ви! Животът му може да зависи от това.

— Мога да си загубя работата.

— Защо бихте си загубили работата, ако кажете истината?

— Нуждая се от работата, човече. Заплатата е мизерна, но нямам нищо друго, а трябва да се грижа за онова бебе там.

— Аз съм адвокат, господин Холмс. Обещавам ви, че ще направя всичко възможно да ви помогна да запазите работата си. Ако ви уволнят заради показанията ви, аз ще ви осигуря работа. Можете да работите в дома ми. Имам десет акра и вечно се нуждая от помощ. И ще ви плащам повече, отколкото изкарвате в магазина.

Той ме поглежда подозрително.

— Без майтап? Заклеваш ли се в живота си?

— Давам ви думата си.

— Добре — казва той. — Не искам да видя как бесят някого за убийство, което не е извършил. Момчето пристигна в магазина около единайсет вечерта. Нямаше никаква работа, затова тътрех чувал с боклук към контейнера. Връщам се към магазина и виждам малка бяла хонда сивик, която спира на около метър от колонката за бензин. Чудя се дали маркучът ще стигне чак дотам. После момчето ви излиза от колата и се клатушка като патица. Виждал съм доста пияни, но този тип бе пиян като мотика. Връщам се в магазина, пускам колонката и си казвам, че той няма да успее да си налее бензин. Стоя, гледам го и се хиля. Той дръпва маркуча от колонката, но минава известно време, докато се усети какво иска да направи. Най-после натиска бутона и се препъва към колата. Отваря капачката на резервоара, но губи равновесие и залита назад. Шибва се в колонката и отново губи равновесие. Решавам, че трябва да изляза и да му помогна. Та тъкмо стигам до вратата и виждам, че сипва бензин. Но е забравил да свали капачката на резервоара и бензинът се лее наоколо. Когато стигам до него, вече е прогизнал. Уплашвам се, че ще взриви проклетото място. Грабвам маркуча от него и го облягам на колата. Толкова е пиян, че едва говори. Питам го дали има пари, но не може да ми отговори. Затова вадя портфейла му от задния му джоб. Има около петдесет кинта и напълвам резервоара му. Сипвам бензин за двайсет и пет долара. Вадя парите от портфейла му и го връщам в задния му джоб. Той вече спи, облегнат на колата. Отварям задната врата и го набутвам на задната седалка. И ще ви кажа нещо — никак не беше лесно. Той е едър тип. После паркирам колата му до сградата, вземам ключовете му и го оставям да се наспи. Проверявам го на всеки час, за да се уверя, че не се е задавил в собственото си драйфане или нещо подобно. Около четири сутринта виждам, че се размърдва. Решавам, че е достатъчно трезв, за да шофира, затова вадя ключовете и ги оставям на волана.

— Значи си е тръгнал към четири?

— Не, остана пред магазина поне до пет и петнайсет. Оскар, колегата от следващата смяна, дойде в пет часа. Побъбрих си с него десет-петнайсет минути. Видях как момчето ви излиза от паркинга, докато вървях към моята бричка.

— Сигурен ли сте, че минаваше пет, когато си тръгна?

— Да. Абсолютно сигурен съм.

Иска ми се да го прегърна и разцелувам. Томи казваше истината и това го доказа. Но знам, че не трябва да се радвам прекалено много. ФБР няма да пусне Томи въз основа на думите на продавач от бензиностанция. Разполагат с подписани признания.

— Защо не разказахте това на агента от ФБР, който ви посети? — питам.

— Той не спомена, че момчето е обвинено в убийство — отговаря Холмс. — И не исках да се върне тук да шпионира.

— Защо?

— Помните ли двайсетте и пет долара, които извадих от портфейла му, за да платя бензина?

— Да.

— Ами те не стигнаха до касата.

49

На следващата вечер влизам в ресторант „Чоп Хаус“ в Кингстън и се оглеждам. Колата й е на паркинга, но не я виждам. Минавам бързо между масите. Няма я. Влизам в лобито и поглеждам в бара. Тя седи до малка масичка в тъмен район на заведението. Приближавам се и сядам срещу нея. Тя се усмихва съблазнително.

— По дяволите, изглеждаш чудесно в тези джинси — казва тя.

— Благодаря. Ти също изглеждаш великолепно.

Тя е облечена в кървавочервена рокля, която подхожда на косата й. Деколтето е толкова дълбоко, че разкрива почти целите й гърди. Наведена е напред, което влошава нещата още повече. Или ги подобрява, в зависимост от гледната точка. Лицето й блести на светлината от свещите и изглежда гримирано от професионалист. Устните й са пълни, скулите — високи.

Рита Джоунс, рецепционистката от прокуратурата, е една от най-сексапилните жени, които някога съм познавал. Помолих я да ми направи услуга. Огромна услуга. И тя се съгласи, но при нея всичко си има цена. Тази вечер цената е скъпа вечеря. Тя ще направи всичко възможно да ме съблазни, но и двамата знаем, че нищо няма да се получи. Рита се опитва да ме свали от петнайсет години, от първия път когато се запознахме. Напоследък това е само шега, но я познавам достатъчно добре, за да знам, че ако не съм нащрек и за секунда, тя ще ми свали дрехите и ще ме вкара в леглото си, преди да се усетя какво става.

— Каза ли на жена си къде отиваш? — пита тя усмихнато.

— Не. Държа си на брака.

— Това не е ли лъжа?

— Бих казал, че по-скоро е проява на здрав разум.

— Ще се напиеш ли с мен?

— Надали.

— Няма ли поне да пийнеш едно?

Келнер застава до масата и ни подава две менюта. Поръчвам си водка с мартини, най-вече за да успокоя нервите си. Тревожа се, че някой ще ме види тук с Рита и ще каже на Каролайн. Притеснявам се, че някой от службата може да влезе. Не трябваше да се срещаме тук, но Рита настоя.

— Това е чудесно — казва Рита. — Любимият ми ресторант и любимият ми мъж.

— Радвам се, че се забавляваш. Успя ли да свършиш това, за което те помолих?

— Разбира се.

— Къде е?

— Не и докато не приключим.

Прекарвам един час в ядене и бъбрене с Рита. Тя ме развлича с истории за безбройните си завоевания и се оплаква, че не можела да търпи мъжа, с когото ходи сега, адвокат на име Стив Уилис. Когато я питам защо ходи с него, тя ми отговаря по типичен за нея начин:

— Бъкан е с мангизи и е надарен като катър.

Рита е забавна и красива, но когато започва четвъртата си чаша вино, очите й се замъгляват и речта й се заваля. Промяната е внезапна и не е приятна гледка.

— Та к’во ще правиш с онова? — пита тя.

— Какво имаш предвид?

Чудя се дали във въпроса й има сексуален намек.

— Онова, което ти донесох.

— Съжалявам, Рита, не мога да ти кажа.

— Е, надявам се да му заковеш кожата за стената на обора с него. Той е шибан извратеняк, нали знаеш?

— Не, не знам. Би ли говорила по-тихо?

— Ооооо — изкикотва се тя. — Шшшшг!

— Хайде, Рита, да се махаме оттук.

Плащам сметката и успявам да я изкарам навън, преди да стане късно. Тя се разхълцва.

— Не можеш да шофираш — отбелязвам.

— Разбира се, че мога.

— Не, не можеш. Ще те заведа у дома. Стив може ли да те докара тук, за да си вземеш колата утре?

— Мързеливото копеле вероятно ще плати на някого да дойде да я вземе — отговаря тя. — Има повече пари, отколкото здрав разум.

— Да, споменавала си ми.

— Но има фантастичен пенис. Ох, чакай малко, сладурче. Почти забравих.

Тя се препъва по паркинга към колата си, луксозен кабриолет крайслер кросфайър, който съм сигурен, че си е спечелила със секс. Чувам изщракване и багажникът се отваря. Тя бръква вътре и вади кафяв хартиен плик, после се запрепъва към мен. Помагам й да се настани в джипа и излизам от паркинга.

— Запечатах вси… — хълцането я кара да замълчи за миг. — Запечатах всичко в найлонови пликове и им сложих етикети, точно както ме помоли.

— Благодаря.

Вземам плика и го прибирам в жабката. Рита се плъзва на седалката, сгушва се в мен и обляга глава на рамото ми.

— Нямаш нищо против, нали? — пита тя.

После изхълцва отново и след трийсет секунди вече спи дълбоко.

50

Бейтс ме чака в шест на следващата сутрин във „Вафлената къща“ близо до Бунс Крийк. Навън е още тъмно.

Занасям му плика и го оставям на масата пред него.

— Как го направи? — пита той, като отваря плика и надниква вътре.

— Възползвах се от стар приятел.

— Всичко ли има етикети?

— Точно както докторът поръча. Как мина с Рамирез?

— Чудесно приключение, братко Дилард. Наистина великолепно. Повозих се в хеликоптер и носех пушка. Напомни ми за отминалите дни. И трябва да ти кажа, че започнах да изпитвам искрено уважение към федералните момчета. Знаят какво правят.

— Значи Рамирез беше там?

— Беше там и получи куршум още в самото начало.

— Куршум? Мъртъв ли е?

— Не, но ти гарантирам, че му се искаше да бъде. Никога не съм виждал разпит, като онзи, на който Райдър го подложи вчера. Не мисля, че ти би го одобрил.

— Какво те кара да мислиш така?

— Да кажем само, че конституционните права на Рамирез не бяха спазени. Ударихме ги на зазоряване. Пристигнахме там с гръм и трясък като в онази сцена с хеликоптерите в „Апокалипсис сега“. Райдър се втурна право към Рамирез, но той бе достатъчно тъп да насочи пистолет към него, така че нашето момче отнесе част от крака му с пушката си с отрязана цев. Едно от другите момчета превърза крака на Рамирез, но не му даде нищо за болката. Натовариха шестима мексиканци и купчина агенти в единия хеликоптер, а всички останали се настаниха в другия. На земята останахме само пилотът на нашия хеликоптер, аз, Райдър, друг агент на име Лукас и Рамирез. Вече бяха сложили белезниците на Рамирез, но го завлякоха до едно малко дърво, облегнаха го на него и закопчаха ръцете му около дънера. После оковаха и глезените му и започнаха да го обработват. Райдър му задаваше въпроси и ако не харесаше отговора, Лукас забиваше крак в раната на Рамирез. Кълна се, Дилард, накараха ме да повярвам, че ще убият гадняра още там. Той сигурно също го е повярвал, защото се разприказва.

— Какво каза за Хана?

— Стинет дошъл при него в затвора седмица преди убийството й и му казал, че иска да му се свърши една работа. Казал му, че човек от прокуратурата, много богат човек със сериозни политически връзки, преспал с момичето, което сега било бременно и го изнудвало. Обещал на Рамирез, че ако уреди да очистят момичето, обвиненията за убийство срещу него ще бъдат оттеглени. И така, Рамирез свързал Стинет с някакъв друг мексиканец, който работел за него, тип на име Артуро Гутиерез. Мексиканецът се свързал с рокера и Хана загинала.

— Кой е бил? Кой е платил парите?

— Рамирез се закле, че Стинет не споделил това с него. Казал му само, че бил човек от прокуратурата. А повярвай ми, ако знаеше кой е, щеше да си каже.

— Значи можеш да разпиташ Стинет.

— Това е проблем.

— Защо?

— Стинет е мъртъв. Рамирез го прострелял в лицето.

— Той си призна това?

— Призна ами, къде ще ходи? Райдър и Лукас го вкараха в правия път.

Припомням си деня, когато Рамирез се опита да ме накара да оттегля обвиненията срещу него. Ако вече е имал сделка със Стинет, защо тогава се опита да ме изнуди? После се сещам как изглеждаше Стинет, когато излязохме навън. Рамирез го бе изненадал, може би дори се бе опитал да го прекара. Питам Бейтс за това.

— Предполагам, че не е имал доверие на Стинет — отговаря той. — Затова се е опитал да те изнуди да го освободиш, като ти е казал, че знае къде е Хана и кой иска смъртта й. Просто те е излъгал.

— А после Муни го освободи седмица след като ме уволни.

— Точно така. Но ние не знаем дали Муни е платил поръчката, дали е направил услуга на някого или просто е получил пари, за да освободи Рамирез. Не знаем дори дали наистина е смятал, че доказателствата ви не са достатъчно солидни.

— Случаят беше достатъчно солиден, Леон.

— Това, което се намира в плика, ще ни помогне да се сдобием с отговори. Патологът ще успее да вземе ДНК проба от ембриона. Тревожех се, че трупът на Хана може да е прекалено разложен…

Той се задавя леко, което ме изненадва. Но после осъзнавам, че Бейтс лично бе видял нечовешкия начин, по който Хана бе убита. Вложил е душата си в този случай, а той и информаторът му се бяха спуснали в изоставената мина и бяха изнесли обезобразения труп на Хана. Случаят е въпрос на чест за него.

Той попива очите си със салфетка и продължава.

— Ако една от пробите в този плик отговаря на тази от ембриона, някой ще трябва да даде доста обяснения. Е, какво имаш за мен?

— Няколко чаши от кафе от кошчето на Муни и кутия от безалкохолно от бюрото на Танър. Надявам се, че Танър няма нищо общо с това.

— Може и да няма. Дори ако се окаже, че той е бащата Хана може да се е опитвала да изнуди баща му.

— Хана не би изнудвала никого. По никакъв начин.

— Сигурен ли си? Толкова добре ли я познаваше, че да твърдиш това без съмнение?

— Сигурен съм.

Бейтс допива кафето си, става и взема плика.

— Ще видим, братко Дилард. Ще те уведомя какво са казали момчетата от лабораторията веднага щом получа отговор.

51

Час по-късно съм обратно у дома, седнал на ръба на леглото, и почиствам раната на Каролайн. Тя почти не ми говори откакто вечерях тайно с Рита и тази сутрин не ми е казала и дума още.

— Нещо не е наред ли? — питам, като започвам да попивам. — Адски си мълчалива.

— Не, Джо. Всичко е прекрасно. Обичам да лежа тук, а ти да се ровиш в кошмарното място, което навремето бе гърдата ми. Особено обичам миризмата. Много е секси, нали?

— Не е толкова лошо, бебчо. Нямам нищо против.

— Нямаш нищо против? Много мило, Джо. Толкова се радвам, че ти нямаш нищо против.

Гласът й е саркастичен, което определено е лош знак, тъй като Каролайн рядко се държи саркастично. Продължавам да се трудя по раната безмълвно и се чудя дали ще ми каже какво има наум, или ще трябва да я подтикна. Не ми се налага да чакам дълго.

— Къде беше снощи? — пита тя.

Има неща, които понякога не споделям с нея, но никога не съм я лъгал. Решавам се на компромис.

— Вечерях с приятел.

— Кой приятел?

— Стар приятел. Има ли значение?

— Ами онзи ден? Също като снощи. Прибрах се у дома, а теб те нямаше. Имаше само кратка бележка: „Ще се върна след малко.“

— Отидох да се видя с някого. Какво ти става?

— А тази сутрин? Излезе рано, но не отиде във фитнеса.

— Пих кафе с Бейтс.

— Защо?

— Защо не?

— Защото вече не работиш за прокуратурата. Защо тогава ще пиеш кафе с шерифа?

— Не знам. Нямах какво друго да правя.

— Престани!

Каролайн е разстроена. Завърта се настрани и бута ръката ми. Стиска ме за китката с всичка сила.

— Защо не можеш да ми отговориш? Какво криеш?

— Не крия нищо, Каролайн.

— Престани да ме лъжеш!

— Не лъжа.

— Любовна връзка ли имаш?

Едва не падам от леглото. Не мога да повярвам на ушите си. Каролайн и аз сме женени повече от двайсет години и никога дори не ми е идвало наум да й изневеря.

— Да не си откачила? Разбира се, че нямам връзка.

— Тогава къде беше снощи?

— Казах ти. Вечерях с приятел.

— Кой приятел, по дяволите? Кой приятел?

Свеждам очи. Налага се да й кажа.

— Рита Джоунс.

Тя скача от леглото и изфучава в банята.

— Знаех си! Знаех си!

Ставам бавно и я последвам. Ако й обясня вечерята с Рита, ще се наложи да й обясня много повече неща.

Не знам защо още не съм й казал за Хана. Предполагам, че просто не исках да я разстройвам. Тя се бори с рака от толкова дълго време, че вероятно прекалено много я защитавам. Но трябваше да съм наясно, че ме познава доста добре.

Вратата на банята е заключена. Чувам я да плаче вътре.

— Каролайн, не е каквото си мислиш.

— Стой далеч от мен! Мразя те!

— Отвори вратата и ми позволи да ти обясня.

— Какво да ми обясниш? Как чукаш друга жена?

— Хана е мъртва, Каролайн. Опитвам се да помогна на Бейтс да разбере кой я е убил. Рита ни помогна, това е всичко. Нуждаехме се от ДНК проби от няколко човека в службата. Обадих й се и я помолих да ги събере за мен. Снощи се срещнах с нея и взех пробите. Това е всичко. Съжалявам, че не ти казах досега. Моля те, отвори вратата.

Плачът спира и след няколко секунди чувам как Каролайн се движи от другата страна на вратата.

— Хана е мъртва? — изплаква тя.

— Бейтс я намери онзи ден. Но няма да го сподели с никого, докато не разберем какво е станало.

— Знаех си, че е мъртва. Знаех го още в нощта, когато ми каза, че е изчезнала.

— Отвори вратата, Каролайн! Моля те.

— Защо трябваше да вечеряш с Рита? Защо просто не взе пробите от нея?

— Знаеш каква е Рита. Черпих я вечеря и я заведох у дома. Това е всичко, кълна се.

— Завел си я у дома?

— Беше прекалено пияна, за да шофира.

— Опита ли се да те свали?

— Няколко пъти.

— Обеща ми, че няма да пазиш тайни от мен, Джо. Обеща ми!

— Знам. Съжалявам.

— Не бих те винила, знаеш — казва тя през вратата. — Имам предвид, че ще те убия, но няма да те виня. Аз съм изрод.

— Обичам те, Каролайн. И нищо никога няма да промени това.

Чувам изщракването на ключалката и вратата бавно се отваря. Каролайн седи с отворен халат и сълзи по бузите й. Толкова е красива и уязвима, че и аз едва не се разплаквам.

— Заклеваш ли се, че ме обичаш такава, каквато съм? — пита тя. — Обезобразена…

Пристъпвам към нея и я прегръщам.

— Обичам те точно такава, каквато си, бебчо. Не бих променил абсолютно нищо!

52

Анита Уайт влезе бързо в лабораторията на ФБР. Дилард бе оставил съобщение на мобилния й в същия ден, когато Томи Милър бе арестуван, в което й казваше, че бе говорил с човека от нощната смяна в магазина. Продавачът идентифицирал Томи и казал, че той бил спал на паркинга цяла нощ и си тръгнал чак след пет сутринта. На следващия ден Анита научи, че ДНК пробата, която бяха взели от Томи Милър, не съвпада с ДНК-то от цигарите, намерени до трупа на съдия Грийн. С всеки изминал час вярата на Анита, че бяха арестували погрешния човек, се засилваше.

Тя бе наранена и ядосана след разговора с Дилард в ресторанта, но след като чу съобщението му, прочете доклада за ДНК-то и изкара дълга безсънна нощ, потънала в размисъл, осъзна, че Дилард е прав. Трябваше да заяви притесненията си относно тактиката на Хармън по време на разпита. Трябваше да помогне на момчето. Но както каза на Дилард, свършеното бе свършено. Не можеше да промени признанията му, но можеше да продължи да работи и да се рови. Ако някой друг бе убил съдията, Анита възнамеряваше да го намери.

Тя влезе в малък офис на третия етаж. Там се помещаваше Харълд Телър, компютърен анализатор криминолог. Телър й бе казал рано сутринта, че е приключил анализа на компютъра на съдия Грийн и щеше да й изпрати копие от доклада си. Когато Анита го попита дали в доклада имаше нещо интересно, той й отговори, че открил няколко неща. Тя го помоли да се видят по-късно през деня и измина сто и петдесетте километра до Ноксвил за малко повече от час.

— Агент Уайт, предполагам — каза Телър иззад купчината доклади на бюрото си.

Телър наближаваше трийсетте, много по-млад, отколкото звучеше по телефона. Светлокестенявата му коса бе методично подстригана и разделена на път. Очите му бяха ясносини, а ъгловатото му лице бе озарено от мила усмивка.

— Моля, седнете — покани я той, като се хързулна със стола си към ъгъла, взе купчина документи и се върна зад бюрото. — Защо толкова се интересувате от този доклад? Нали вече разполагате с признания по случая?

— Да кажем само че не съм напълно убедена в признанията — отвърна Анита.

— А, значи подозирате фалшиви признания. Колко интересно.

Очите на Телър пробляснаха закачливо и Анита се усмихна. Беше очаквала компютърен фанатик с акне и дебели очила, толкова умен, че му бе трудно да говори с простосмъртните. Но пред нея седеше хубав младеж, който очевидно притежаваше чувство за хумор. Приятна изненада.

Телър плъзна доклада по бюрото и Анита го взе.

— Тук има някои доста гнусни изображения — каза Телър. — Съдията е имал особен вкус в порнографията. Предпочитал е малки момченца и гей садомазо за възрастни.

Анита остави доклада на бюрото. Нямаше желание да разглежда зловещите порнографски изображения.

— Казахте, че сте открили няколко интересни неща в компютъра — започна тя. — Какви неща?

— Съдията е посещавал много порнографски сайтове. Имаше и няколко странни имейла — отговори Телър. — Но това, което вероятно най-много ще ви заинтересува, особено след като още ловувате, е, че някой е проникнал в компютъра му пет дни преди убийството. Някой, който е знаел какво прави. Използвал е четири различни пълномощни.

— Какво са пълномощни? — попита Анита.

— Сложно е — отвърна Телър. — Но простичко казано, пълномощното е това, което хакерите използват, за да скрият самоличността си. Всеки компютър в интернет има идентификационен номер, наречен „ай пи“, съкращение за „интернет протокол“. Всеки е уникален като отпечатък от пръст. По принцип хакерът изпраща вирус, за да намери ай пи адрес. После открива начин да експлоатира програмата за компютърна сигурност. След като изпълни това, вече има пълен контрол. Сега ще използва компютъра, за да проникне в друг по абсолютно същия начин.

— Значи този човек е проникнал в четири различни компютъра, преди да се добере до съдията?

— Точно така. Бил е доста добър.

— Значи трябва да е някой, познавал съдията, или поне някой, с когото си е кореспондирал с имейли?

— По принцип, да. Но областта поддържа сайт, който съдържа имейл адресите на всички съдии. Съдията проверявал този имейл редовно от домашния си компютър. Точно така е проникнал хакерът.

— И какво е направил след като е проникнал?

— Нищо, което да е странно. Не е свалил никакви вируси, не е копирал или унищожил файлове. Не е използвал компютъра като пълномощно. Изглежда, че само се е огледал и е излязъл.

— Все пак ми се иска да поговоря с него — каза Анита. — Знаете ли кой е?

— Ако предположим, че е „той“, знам къде е компютърът му — отговори Телър. — Не си направих труда да търся собственика на адреса, защото знаех, че вече сте арестували заподозрения.

— Телър отвори доклада, намери страницата, която търсеше, и я постави пред Анита.

— Ето го — посочи той.

Анита изпита познатия прилив на адреналин, който получаваше винаги, когато разрешаваше някой случай.

— Благодаря ви — каза тя, като се надигна и взе доклада.

— Какво? Тръгвате ли си? — извика Телър. — Просто така? Толкова добре се разбирахме.

— Трябва да вървя. Предстои ми работа.