Неукротима любов

Пролог

Древната страна, 1761 г.

Кор видя как убиват баща му едва пет години след като бе преминал през преобразяването си.

Случи се пред очите му и въпреки че беше съвсем близо, не можа да разбере какво стана.

Нощта започна като всяка друга — мрак се спусна над горските дървета и пещерата, а облаците скриха него и спътниците му от лунната светлина. Малката им групичка се състоеше от шестима воини на коне — Троу, Зайфър, тримата братовчеди и самият той. И разбира се — баща му.

Блъдлетър.

Някогашен член на Братството на черния кинжал.

Онова, което ги бе накарало да излязат в нощта, бе същото, което ги зовеше навън всеки път, щом слънцето залезеше — търсеха лесъри, бездушните оръдия на Омега, които избиваха вампирската раса. И ги откриваха. Често.

И все пак те седмината не можеха да се мерят с Братството.

В сравнение с онази прославена тайна група, тази шайка копелета, предвождана от Блъдлетър, не бе нищо повече от обикновени войници. Нямаха никакви церемонии. Не се радваха на преклонението на цивилното население. Никой не ги възхваляваше или възпяваше в песни. Във вените им може и да течеше благородническа кръв, ала те до един бяха отритнати от семействата си — родени с дефекти, или пък заченати извън благословени връзки.

Никога нямаше да бъдат нещо повече от пушечно месо във войната за оцеляване на расата.

Въпреки това, те бяха най-елитните войници, най-свирепите, с най-крепките мишци, онези, които се бяха доказали пред възможно най-строгия наставник на расата — бащата на Кор. Избрани лично от него, те бяха смъртоносно оръдие срещу врага; оръдие, за което законите на вампирското общество не важаха, дори когато ставаше дума за убийство. Нямаше значение дали набелязаната жертва беше лесър, човек, животно или вълче изчадие — неминуемо щеше да се лее кръв.

Бяха дали един-единствен обет — неговият баща беше техен повелител, той и никой друг. Където и да отидеше, те го следваха. Толкова по-просто от ненужно сложните измишльотини на Братството. Дори ако кръвта във вените му го позволяваше, Кор пак не би проявявал интерес към това да влезе в Братството. Не търсеше слава — какво бе тя в сравнение със сладкия екстаз на убийството. По-добре да остави подобни безполезни традиции и ненужни ритуали на онези, които отказваха да се въоръжат с друго, освен с черен кинжал.

Самият той би използвал всяко оръжие, което му попаднеше.

Също като баща си.

Тропотът на конски копита забави темпото си, а после съвсем затихна, когато бойците излязоха от гората и се озоваха на една просека, обградена от дъбове и шубраци. Вятърът разнасяше пушек от огнища, ала имаше и друго доказателство, че най-сетне са открили селището, което търсеха. Високо над тях, кацнал върху стръмна урва като орел, се издигаше укрепен замък, основите му — впити в скалата като хищни нокти.

Хора. Воюващи един с друг.

Колко скучно.

И все пак, постройката заслужаваше възхищение.

Ако Кор някога решеше да се установи някъде, можеше да избие онези, които живееха там, и да сложи ръка на крепостта. Много по-лесно бе да заграбва, отколкото да строи.

— Към селото — нареди баща му. — Напред към забавленията.

Говореше се, че там имало лесъри. Бледите чудовища се смесвали със селяните, които бяха завзели късчета земя и си бяха издигнали каменни къщи в сянката на замъка. Типично за начина, по който Обществото на лесърите набираше нови членове — проникваха в някое селище, привличаха мъжете в редиците си един по един, а жените и децата избиваха или продаваха в робство, след което слагаха ръка на конете и оръжията и се прехвърляха на следващото селище, още по-многобройни от преди.

В това отношение Кор мислеше като врага си. Когато приключеше някоя битка, той винаги вземаше всичко, което можеше да му е от полза, преди да продължи към следващата схватка. Нощ след нощ, Блъдлетър и войниците му напредваха през земята, която човеците наричаха Англия, а когато достигнеха границите на шотландските територии, се обръщаха и поемаха обратно на юг, извървявайки всички тези километри отново. И отново. И отново.

— Ще оставим провизиите си тук — заяви Кор и посочи едно дърво с дебел дънер, паднало до близкия поток.

Докато прехвърляха скромните си запаси, не се чуваше нищо, освен поскърцването на кожа и от време на време — пръхтенето на някой от конете. Когато всичко бе струпано под падналия дъб, те отново се метнаха на седлата на чистокръвните си жребци — единственото ценно нещо, освен оръжията им, което притежаваха. Кор не виждаше ползата от красиви предмети и ненужни удобства — те можеха единствено да ги забавят. Ала силният кон и умело изработеният кинжал бяха безценни.

Седмината препуснаха в долината, без да се опитват да заглушат тропота от копитата на конете си. Бойни викове обаче нямаше. Те бяха прахосване на енергия — враговете им не се нуждаеха от особена покана, за да се покажат и да ги посрещнат.

Вместо поздрав за добре дошли, един-двама човеци надникнаха през вратите на къщите си, след което побързаха да ги заключат. Кор не им обърна внимание, а вместо това обходи с поглед ниските каменни постройки, площада и укрепените дюкяни, търсейки някоя двукрака фигура, бяла като призрак и воняща на труп, намазан със захарен петмез.

Баща му се приближи до него; жестока усмивка извиваше устните му.

— Може би след това ще имаме възможност да се насладим на плодовете на градините им.

— Може би — промърмори Кор, а жребецът му тръсна глава. В действителност, нямаше особено желание да бъде с жена, или пък да принуждава мъже да му се подчиняват, ала баща му не търпеше възражения дори в прищевките си за забавления.

С жестове, Кор нареди на трима от групичката да поемат наляво, където се издигаше неголяма постройка с кръст на островърхия покрив. Той и останалите щяха да поемат надясно, а баща му щеше да прави каквото си иска. Както винаги.

Да карат жребците да вървят бавно, можеше да затрудни и най-крепките мишци, но Кор бе свикнал да удържа юздите с желязна ръка и седеше сигурно в седлото, докато пронизващият му поглед обхождаше сенките, хвърляни от лунните лъчи, изпитателен, търсещ…

Групичката убийци, излезли изпод навеса на ковачницата, бяха въоръжени до зъби.

— Петима — изръмжа Зайфър. — Благословена да бъде тази нощ.

— Трима — поправи го Кор. — Двама от тях все още са хора… макар че да ги убием също ще бъде удоволствие.

— С кого ще се заемеш, господарю? — попита войникът до него, с почит, която бе извоювана, а не отдадена заради баща му.

— С хората — отвърна Кор и се приведе в седлото, подготвяйки се за мига, в който щеше да пришпори жребеца. — Ако наоколо има и други лесъри, това ще ги накара да се покажат.

След това, сякаш слял се със седлото, препусна към лесърите, които го очакваха, с ризници и въоръжени до зъби. Двамата човеци до тях обаче едва ли щяха да се покажат толкова безстрашни. Макар и не по-зле въоръжени, зърнеха ли проблясването на вампирски зъби, те щяха да се обърнат и да побегнат, като коне, подплашени от топовен изстрел.

Поради което Кор се спусна надясно още преди жребецът му да бе направил и три стъпки в галоп. Зад колибата на ковача той дръпна юздите и скочи на земята. Конят му беше буен, но му се подчиняваше, когато ставаше дума за слизане от седлото, и щеше да го изчака…

Една жена изскочи от задната врата; бялата й нощница се развяваше зад нея, докато тя се опитваше да се задържи на крака в разкаляната земя. Изведнъж го зърна и се вцепени ужасена.

Естествена реакция. Той бе поне два, ако не и три пъти по-едър от нея, облечен не за сън, а за битка. Ръката й се вдигна към гърлото. Кор долови миризмата й. Ммм, баща му може и да беше прав за вкусването на тукашните плодове…

При тази мисъл от гърдите му се откъсна гърлено ръмжене, което накара вкаменилата се жена да хукне панически. При вида на бягството й хищникът у Кор взе връх. Жажда за кръв стисна вътрешностите му и му напомни, че от седмици не се е хранил от своята раса. Вярно, тази девойка беше обикновено човешко същество, но все щеше да свърши работа.

За съжаление, точно сега нямаше време за забавления… въпреки че баща му несъмнено щеше да я залови по-късно. Ако Кор се нуждаеше от кръв, за да изкара до следващия път, щеше да си я набави от тази жена, или пък от някоя друга.

Обърна й гръб, разкрачи се и извади любимото си оръжие. Въпреки че кинжалите си имаха своите плюсове, той предпочиташе косата — с дълга дръжка и пригодена за ножницата, която препасваше през гърба си. Въпреки тежестта й, той я владееше до съвършенство и сега с усмивка на уста размаха жестокото извито острие, докато чакаше то да изиграе ролята на мрежа, която щеше да улови двете риби, които несъмнено щяха да доплуват…

О, да! Колко хубаво е да се окажеш прав.

Броени мигове след като откъм главната улица се разнесе пукащ звук, придружен от ярка светлина, двамата човеци изхвърчаха иззад ковачницата, пищейки, сякаш по петите ги гонеха убийци.

Само че грешаха. Убиецът им ги очакваше тук.

Кор не извика, нито изруга, нито дори изръмжа. Просто се втурна да бяга, стиснал косата в двете си ръце, докато яките му крака стопяваха разстоянието. Един поглед към него и двамата мъже рязко спряха, размахали ръце, за да запазят равновесие, досущ като патоци, пляскащи с криле, докато кацат върху водата.

Времето сякаш забави ход, когато Кор връхлетя отгоре им. Любимото му оръжие описа огромен кръг, улавяйки и двамата на нивото на шията.

Главите им бяха отсечени с един-единствен замах и Кор зърна изумените им лица за миг, преди да се преметнат във въздуха. Бликналата от шиите им кръв го оплиска, а после двете тела, освободени от увенчавалите ги доскоро глави, рухнаха на земята с причудливо, плавно изящество, свличайки се в неодушевена бъркотия от крайници.

Сега вече Кор изкрещя.

Обърна се, стъпи здраво в калта, пое си дълбоко дъх и го изпусна в гръмогласен рев, докато въртеше косата пред себе си, аленото й острие — гладно за още. Въпреки че жертвите му бяха обикновени хора, възбудата от убийството бе по-мощна от оргазъм; чувството, че бе отнел живот и бе оставил след себе си бездушни трупове, се разля из вените му като медовина.

Подсвирквайки през зъби, той повика коня си, който начаса се втурна към него. Един скок и ето че беше в седлото, вдигнал косата с десницата си, докато с лявата ръка държеше юздите. Усетил шпорите в хълбоците си, жребецът полетя в галоп и само след няколко мига двамата изскочиха насред битката.

Останалите копелета от отряда му здравата се бяха развихрили. Дрънчене на мечове и гръмки крясъци отекваха в нощта, докато вампирите се биеха с враговете си. И точно както Кор беше предсказал, още половин дузина лесъри връхлетяха отгоре им, възседнали чистокръвни жребци, като лъвове, излезли да бранят територията си.

Кор препусна към приближаващия враг, прикрепвайки юздите към седлото, размахал косата си, докато конят му се носеше към останалите коне, оголил зъби. Черна кръв и парчета месо се разхвърчаха във въздуха, когато започна да посича убийците, работейки в съвършен синхрон с жребеца си, сякаш в нападението си двамата се бяха слели в едно.

Докато острата стомана се впиваше в тялото на поредния лесър, прерязвайки го през гърдите, Кор почувства, че бе роден именно за това. Нямаше по-добър начин да използва времето си на този свят. Той беше убиец, не бранител.

Биеше се не за своята раса… а заради себе си.

Всичко свърши прекалено бързо. Много скоро нощната мъгла вече се вихреше около падналите лесъри, гърчещи се в локви от собствената си черна като катран кръв. Нараняванията, понесени от малобройния му отряд, не бяха съществени. Рамото на Троу беше срязано от някакво острие, а по крака на накуцващия Зайфър се стичаше кръв и засъхваше върху ботуша му. Ала това не забавяше, нито тревожеше някой от двамата.

Кор дръпна юздите на коня си, скочи от седлото и прибра косата в ножницата. След това извади кинжала си и започна да пронизва падналите лесъри в гърдите, като докато ги изпращаше обратно при създателя им, бе обзет от съжаление. Искаше му се да има повече врагове, с които да се бие, не по-малко…

Пронизителен писък го накара да обърне глава. Жената с нощницата се носеше по чакълестия път, белите й крака се движеха с ужасена бързина, сякаш някой я бе изкарал от скривалището й. Плътно зад нея, седнал странично в седлото, препускаше бащата на Кор. Масивното му тяло се приведе напред, когато я настигна, слагайки край на обреченото й бягство. Сграбчи я с една ръка и я метна на скута си.

Не спря, нито накара коня си да забави крачка, но въпреки това я беляза. Въпреки че жребецът му препускаше в галоп, а жената се мяташе отчаяно, бащата на Кор успя да впие зъби в тънката й шия, сякаш искаше да я прикове на място само със захапката си.

Това щеше да я убие. Несъмнено щеше да я убие.

Ако Блъдлетър не бе умрял пръв.

От гъстата мъгла изведнъж изникна призрачна фигура, изтъкана сякаш от влагата, която тегнеше във въздуха. В мига, в който я зърна, Кор присви очи и подуши, осланяйки се на острото си обоняние.

Като че ли беше жена. От неговата раса. Облечена в бяла роба.

А миризмата й му беше позната, макар да не можеше да се сети за какво точно му напомня.

Бе застанала на пътя на баща му, но сякаш изобщо не се боеше нито от коня, нито от садистичния воин, който всеки миг щеше да връхлети отгоре й. Баща му обаче изглеждаше поразен от появата й. В мига, в който я забеляза, той пусна човешката жена, сякаш бе агнешка кост, от която вече бе оглозгал месото.

Нещо тук не беше наред, помисли си Кор. Та той беше могъщ и енергичен мъж, който не се боеше от никоя жена… ала всичко в тялото му го предупреждаваше, че това ефирно създание е опасно. Смъртоносно.

— Хей! Татко! — извика Кор. — Върни се!

Кор подсвирна на жребеца си и животното начаса пристигна. Метна се на седлото и го пришпори, понасяйки се напред така, че да пресече пътя на баща си, подтикван от странна паника.

Не успя да стигне навреме. Баща му връхлетя върху жената, която бавно беше приклекнала.

О, боже, тя се готвеше за скок върху…

С едно съвършено премерено движение, бялата фигура се издигна във въздуха и сграбчи крака на баща му, използвайки го, за да се метне върху коня. След това улови едрия мъж за гърдите и се прехвърли от другата страна, сваляйки го от седлото с един мощен тласък, който бе в рязък контраст както с пола й, така и с ефирния й вид.

Значи бе изтъкана от плът и кръв; не беше призрак.

Което означаваше, че може да бъде убита.

Докато Кор се готвеше да връхлети върху тях, жената нададе вик, в който нямаше нищо женско. Всъщност, той много повече приличаше на собствения му боен вик и се вряза в тропота от копитата на коня и шума на останалите от групичката им, които се събираха, за да отблъснат тази неочаквана атака.

Ала всъщност нямаше непосредствена нужда да се намесват.

Баща му, преодолял първоначалния шок от това, че го бяха свалили от седлото, се претърколи по гръб и извади камата си, разкривил лице в животинска гримаса. Кор изруга и дръпна юздите. Нямаше защо да го спасява — баща му несъмнено щеше да се оправи сам. Блъдлетър не беше някой, комуто се притичваш на помощ. В миналото го беше бил за това и Кор си бе научил урока.

Все пак слезе от седлото и зае позиция наблизо, готов за действие, в случай че наоколо се навъртат и други като тази валкирия*.

[* В скандинавската митология — войнствени девици, които решават кой да умре в битка и кой — не. — Бел.прев.]

Ето защо съвсем ясно я чу да изрича едно име.

— Вишъс.

Яростта на баща му бе заменена от мимолетно объркване. Преди той да успее отново да заеме отбранителна позиция, жената засия с нещо, което несъмнено беше нечестива светлина.

— Татко! — изкрещя Кор и се втурна напред. Ала беше твърде късно. Тя го бе докоснала.

Пламъци изригнаха около суровото брадато лице на баща му и обгърнаха тялото му, сякаш бе сено. Със същата грация, с която го бе смъкнала от седлото, жената отскочи назад и загледа как той трескаво се мъчи да потуши огъня. Напразно. Нечовешките писъци на Блъдлетър отекнаха в нощта, докато пламъците, срещу които кожените му дрехи бяха безсилни, го изгаряха жив.

Неспособен да се приближи до огнения ад, Кор се закова на място и вдигна ръка пред себе си, опитвайки да се предпази от горещината, която бе много по-силна, отколкото би трябвало да бъде.

И през цялото време жената стоеше над гърчещото се, потръпващо тяло; красивото й, свирепо лице, се осветяваше от треперливото оранжево сияние.

Кучката се усмихваше.

А после вдигна глава и го погледна. В първия миг Кор отказа да повярва на очите си. Ала светлината на пламъците не лъжеше.

Взираше се в женско копие на Блъдлетър. Същата черна коса, бледа кожа и светли очи. Същата структура на костите. И най-вече — същата отмъстителна светлина в свирепите очи, същата смесица от екстаз и задоволство, причинени от отнемането на чужд живот, която самият Кор познаваше толкова добре.

Изчезна миг по-късно, потъвайки в мъглата по начин, различен от този, по който се дематериализираше расата му.

Веднага щом можа, Кор се втурна към баща си, но не беше останало нищо, което да спаси… и почти нищо, което да погребе. Рухнал на колене, пред димящите кости и вонята, за миг той бе обзет от срамна слабост — в очите му се появиха сълзи. Блъдлетър беше истински звяр, ала като единствен признат негов син, двамата с Кор бяха близки… всъщност, те сякаш бяха едно.

— В името на всичко свято — дрезгаво се обади Зайфър. — Какво беше това?

Кор примига няколко пъти, преди да хвърли яростен поглед през рамо.

— Тя го уби.

— Аха. И още как.

Докато шайката копелета се приближаваше към него, Кор помисли какво да каже, какво да стори.

Изправяйки се сковано, той се опита да повика коня си, ала устата му бе твърде пресъхнала, за да подсвирне. Баща му… негов отколешен съперник, но и опора, беше мъртъв. Мъртъв. И всичко бе станало толкова бързо, прекалено бързо.

Баща му си беше отишъл.

Убит от жена.

Когато най-сетне можа, Кор огледа мъжете пред себе си един по един: двамата върху конете, двамата на земята и онзи от дясната му страна. Внезапно осъзна, че съдбата им, каквато и да бе тя, зависеше от онова, което щеше да направи в този миг, тук и сега.

Не беше готов за подобна отговорност, ала нямаше да обърне гръб на онова, което трябваше да стори.

— Чуйте ме добре, защото ще го изрека само веднъж. Ще запазите случилото се в тайна. Баща ми загина в битка с врага и аз изгорих тялото му, за да го почета и да го задържа до себе си. Закълнете ми се.

Копелетата, заедно с които бе живял и воювал толкова дълго, се подчиниха и след като плътните им гласове отлетяха в нощта, Кор се наведе и като зарови пръсти в пепелта, ги поднесе към лицето си и ги прокара по бузите си, оставяйки черни дири чак до вените от двете страни на шията си. После взе единственото, останало от баща му — димящия, овъглен череп — и като го вдигна над главата си, заяви правата си върху войниците пред себе си.

— Сега аз съм единственият ви повелител. Вречете ми се, тук и сега… или сте мои врагове. Е, какво ще бъде?

Нямаше никакво колебание. Мъжете паднаха на едно коляно, извадиха кинжалите си и като нададоха гръмък боен вик, забиха остриетата в земята пред себе си.

Кор се загледа в сведените им глави и му се стори, че усеща как върху плещите му ляга мантия на отговорност. Блъдлетър беше мъртъв. Напуснал света на живите, той щеше да се превърне в легенда, водеща началото си от тази нощ.

И точно както бе правилно и подобаващо, синът щеше да поеме по стъпките на баща си и да поведе тези войници, които нямаше да служат на Рот, краля, който не искаше да властва, нито на Братството, което отказваше да се принизи до това… а само и единствено нему.

— Ще поемем натам, откъдето дойде жената — заяви той. — Ще я открием, дори да ни отнеме векове, и ще я накараме да се разкайва за стореното тук — сега вече Кор подсвирна на жребеца си пронизително и ясно. — Лично аз ще я накарам да заплати със собствената си кожа тази смърт.

След това се метна на седлото, улови юздите и пришпори огромния жребец в нощта. Шайката копелета препусна след него, готова да го последва дори в смъртта.

Докато излизаха от селището с гръм и трясък, Кор пъхна черепа на баща си в кожената бойна риза, точно над сърцето си.

Щеше да си отмъсти, дори това да го убиеше.