Неукротима любов

53.

Стиснал волана с всичка сила, Мани не откъсваше очи от пътя пред себе си. Направи рязък завой… и се натъкна точно на онова, което Вишъс му беше описал. Крайно. Време. Беше.

Цели три часа беше обикалял из шибаните улици, докато най-сетне открие проклетото място. Но да — именно това търсеше. На утринните лъчи, които струяха между сградите, паважът лъщеше, покрит с нещо мазно, оцапало и тухлените стени, и контейнера за боклук, и прозорците с метална мрежа.

Мани натисна съединителя, изключи от скорост и скочи върху спирачките. Отвори вратата и миг по-късно се дръпна рязко назад.

— Мамка му…

Вонята беше неописуема. Нахлу в носа му и накара мозъка му да изключи, толкова бе отвратителна. Но въпреки това я разпозна. Беше се излъчвала от порите на типа с шапката на «Ред Сокс» в нощта, когато беше оперирал ранените вампири.

Извади телефона си и набра свръхсекретния номер на Вишъс. Първото позвъняване още не бе отзвучало, когато близнакът на Пейн отговори.

— Намерих мястото — каза Мани. — Точно както ми го описа… човече, ама че смрад. Да. Аха. Ясно. Ще се чуем след малко.

Докато затваряше, част от него беше на път да полудее при мисълта, че Пейн може би е била замесена в нещо, което приличаше на истинска кървава баня. Въпреки това успя да се овладее, докато обикаляше наоколо, търсейки нещо, каквото и да било, което да му каже какво се бе случило…

— Мани?

— Мамка му! — докато се обръщаше рязко, той сграбчи разпятието… или може би сърцето си, за да му попречи да се пръсне в гърдите му. — Джейн?

Призрачната фигура на някогашната му колежка се материализира пред очите му.

— Здрасти.

Първата му мисъл беше: «Господи, слънцето…» Което красноречиво говореше колко много се беше променил животът му.

— Я, чакай! Светлината не ти ли пречи…

— Не — тя протегна ръка и го успокои. — Дойдох, за да помогна. Ви ми каза къде си.

Мани я стисна лекичко за рамото.

— Аз… страшно се радвам да те видя.

Джейн го прегърна за миг, бързо, но силно.

— Ще я намерим. Обещавам ти.

Да, но в какво ли състояние щеше да е?

Двамата обединиха усилията си и се заеха да претърсват уличката, като ту потъваха дълбоко в сенките, ту отново излизаха на слънцето. Слава богу, че все още беше рано и че се намираха в безлюдна част на града, защото Мани изобщо не беше в настроение да се занимава с усложненията, причинени от появата на хора (и особено на полицията).

През следващия половин час двамата с Джейн претършуваха всеки сантиметър от уличката, ала единственото, което намериха, бяха следи от употреба на наркотици, разни боклуци и немалко презервативи, които Мани нямаше никакво намерение да разглежда по-отблизо.

— Нищо — промърмори той. — Абсолютно нищо.

Е, добре. Все тая. Това нямаше да го спре — щеше да продължи да претърсва и да се надява…

Някакво тракане го накара да завърти рязко глава, а после да отиде до контейнера.

— Нещо вдига шум тук — извика той към Джейн, докато коленичеше. Макар че с техния късмет сигурно щеше да се окаже плъх, който тъкмо закусва.

Джейн се приближи точно когато Мани бъркаше под контейнера.

— Мисля… мисля, че е телефон — запъхтяно каза той, докато се протягаше и опипваше земята с пръсти, опитвайки се да… — Ето го!

Издърпа ръка и установи, че наистина държи телефон — строшен и сложен на вибрация, което обясняваше звука. За съжаление, който и да звънеше, беше прехвърлен на гласова поща преди Мани да успее да вдигне.

— Човече, целият е покрит с някаква мастилена гадост — той избърса ръката си в контейнера… което говореше колко отвратително бе онова, с което беше изцапан телефонът. — И освен това има парола.

— Трябва да го занесем на Ви… той може да хакне всичко.

Мани се изправи и я погледна.

— Не съм сигурен, че ми е позволено да отида там — рече и понечи да й подаде телефона. — Ето. Ти го занеси, а аз ще видя дали няма да намеря и други места като това.

Макар че, ако трябваше да бъде откровен, вече беше обиколил целия район.

— Не предпочиташ ли да научаваш какво се случва от първа ръка?

— По дяволите, разбира се, че предпочитам, но…

— А ако Ви открие нещо, не смяташ ли, че ще е по-добре да се изправиш срещу проблема, въоръжен както трябва?

— Ами… да, но…

— Е, никога ли не си чувал, че може просто да направиш нещо и след това да се извиниш? — едната вежда на Мани подскочи и Джейн сви рамене. — Именно така се оправях с теб в болницата години наред.

— Сериозно ли говориш?

— Ще се върнем в имението с колата ти и ако някой има проблем с това, аз ще се погрижа. И мисля, че няма да е лошо първо да се отбием у вас, за да си вземеш някои неща, в случай че се наложи да поостанеш.

Мани поклати бавно глава.

— Ако тя не се върне…

— Не. Дори не го изричай на глас — Джейн прикова очи в неговите. — Когато тя се върне, независимо колко дълго ще отнеме, ти ще бъдеш там. Ви спомена, че си напуснал работата си… Пейн му е казала. Ще поговорим за това по-късно…

— Няма какво да говорим. Бордът на «Свети Франсис» само дето не ме помоли да си подам оставката.

Джейн преглътна мъчително.

— О, господи… Мани…

Исусе, дори на него му беше трудно да повярва на думите, излезли от устата му:

— Няма значение, Джейн. Стига тя да се върне невредима, нищо друго няма значение.

Джейн кимна към колата.

— Тогава защо още говорим?

Абсолютно основателен въпрос.

Двамата изтичаха до поршето, качиха се, затегнаха коланите и потеглиха с Джейн зад волана. Докато се носеха към «Комодор», Мани се почувства преобразен, сега, когато имаше цел. Веднъж вече беше пропилял шанса си с жената, която обичаше. Нямаше да го допусне отново.

Джейн спря пред луксозния блок и остана в колата, докато Мани влезе тичешком във фоайето, втурна се в асансьора и влетя в апартамента си. Движейки се светкавично, той грабна лаптопа си, зарядното за мобилния…

Сейфът.

Отиде на бегом до дрешника в спалнята, въведе комбинацията и отвори малката вратичка. С бързи ръце и остър като бръснач ум извади акта си за раждане, седем хиляди долара в брой, два златни часовника на «Пиаже» и паспорта си. Издърпа първия попаднал му сак и натъпка вътре всичко това, както и лаптопа и зарядното. След това взе още два сака, пълни с дрехи, и изхвърча от апартамента.

Докато чакаше асансьора, си даде сметка, че напуска хотела на собствения си живот. Завинаги. Независимо дали щеше да се събере с Пейн или не, нямаше да се върне тук… и не ставаше дума само за «Комодор» и апартамента.

В мига, в който за втори път даде ключовете от колата си на Джейн, той метафорично казано сякаш сви зад ъгъла и пристъпи в снежна буря: нямаше представа какво има пред него, ала връщане назад нямаше. И той нямаше нищо против.

Когато слезе на улицата, метна саковете в багажника и на задната седалка и заяви:

— Е, да го направим.

Около трийсет и пет минути по-късно, Мани отново се намираше в потъналата в мъгла планина на вампирите. Погледна към почти съсипания телефон в ръката си и горещо се помоли по някакъв начин да ги свърже с Пейн… и да му даде втори шанс за онова, което бе захвърлил…

— Мили… Боже… — пред тях, изникнала внезапно от странната мъгла, се появи огромна каменна камара с размерите на планински връх. — Това е… шибана къща.

«Мавзолей» беше друга дума, с която би могла да бъде наречена.

— Братството гледа много сериозно на сигурността — обясни Джейн, докато паркираше пред стълбище, достойно за катедрала.

— Или е това — промърмори Мани, — или семейството, в което си се омъжила, притежава каменоломна.

Слязоха заедно от колата и преди да извади саковете, Мани се огледа наоколо. Стената, която се губеше в далечината и в двете посоки, се издигаше на поне шест метра над земята. По цялото й протежение бяха вградени охранителни камери, а отгоре й имаше бодлива тел. Самата къща беше огромна, разпростряла се във всички посоки, и висока четири етажа. И като стана дума за крепост — всички прозорци бяха закрити с метални капаци. А двукрилата врата? На човек сигурно щеше да му трябва танк, за да премине през нея.

В двора имаше доста коли (по някои от които при нормални обстоятелства Мани здравата би точил лиги), както и още една, далеч по-малка къща, построена от същите камъни, както и замъкът. Шадраванът в центъра беше спрян, но Мани можеше да си представи успокояващия звук на водата, изливаща се в него.

— Насам — каза Джейн, докато отваряше багажника и вадеше един от саковете.

— Аз ще го взема — Мани го пое от ръцете й, а след това грабна и другите два. — Първо дамите.

Докато влизаха, Джейн се обади на мъжа си, затова Мани бе почти сигурен, че хората на Пейн няма да го убият още щом го зърнат. Почти, но не напълно.

Добре че в момента изобщо не го беше грижа за самия него.

Когато се изкачиха до величествения вход, Джейн натисна звънеца и отвътре се разнесе изщракване на ключалка. Мани прекрачи прага заедно с нея и се озова във вестибюл без прозорци, от който в съзнанието му изникнаха мисли за затвор… страшно стилен и луксозен затвор, с ръчно резбована дървена ламперия и аромат на лимон във въздуха.

По никой начин нямаше да излязат от това място, освен ако някой не ги пуснеше.

— Ние сме — каза Джейн в една камера.

Начаса двукрилата врата пред тях започна да се отваря и Мани трябваше да примига няколко пъти. Яркото, пъстроцветно фоайе от другата страна изобщо не беше това, което бе очаквал — великолепно и шарено, то бе в пълен контраст с външния вид на къщата. Мили боже, изглеждаше сякаш бяха използвали всички възможни видове декоративни камъни и мрамор… да не говорим пък за купищата кристал и позлата.

След това пристъпи вътре и видя изрисувания с фрески таван, който се издигаше през три етажа… и стълбище, пред което това в «Отнесени от вихъра» приличаше на подвижна стълба.

В мига, в който вратата се затвори зад гърба им, братът на Пейн излезе от нещо, което приличаше на билярдна, заедно с Ред Сокс. Докато идваше към тях, повдигайки черните си кожени панталони и лапнал ръчно свита цигара, вампирът имаше адски сериозен, динамичен вид. Спря пред Мани и прикова поглед в него… толкова продължително, че той започна да се чуди дали всичко няма да свърши, преди да е започнало… като го превърнат в ястие.

Само че в този миг вампирът протегна ръка.

Разбира се… мобилния телефон.

Мани пусна саковете и извади блекберито от джоба на сакото си.

— Ето го…

Вампирът взе апарата, но не го погледна. Вместо това го премести в другата си ръка и отново протегна десницата си. Жестът беше толкова простичък; значението му — толкова дълбоко.

Мани сграбчи ръката му със своята, ала никой от тях не каза нищо. Нямаше нужда, защото всичко беше ясно и без думи — всеки от тях предлагаше своето уважение на другия и в отговор приемаше неговото.

Когато най-сетне се отдръпнаха, Мани каза:

— Телефонът?

Вампирът се справи с апарата само за миг.

— Исусе… наистина си бърз — промърмори Мани.

— Не. Това е телефонът, който аз й дадох. Обаждах й се на всеки час. Джипиесът е развален… иначе щях да ти дам координатите на мястото, където си го намерил.

— Мамка му — Мани потърка лице. — Там нямаше нищо друго. Двамата с Джейн претърсихме уличката сантиметър по сантиметър. А преди това обикалях из района в продължение на часове. Сега какво?

— Сега ще чакаме. Нищо не можем да направим преди залез-слънце. Ала в мига, в който се стъмни, Братството ще изхвърчи оттук като рояк разярени стършели. Ще я намерим, не се тревожи…

— Аз също идвам — заяви Мани. — Да сме наясно.

Братът на Пейн понечи да поклати глава, но Мани нямаше намерение да слуша никакви възражения и увещания да бъде разумен.

— Съжалявам. Тя може и да е твоя сестра… но е моята жена. Което означава, че ще бъда част от всичко това.

При тези думи типът с бейзболната шапка я свали и поглади косата си.

— Дяволите да…

Мани се вцепени и така и не чу остатъка от думите му. Лицето му… мили боже… лицето му. Беше сбъркал за това къде го е виждал преди.

— Какво? — попита типът, свеждайки поглед и оглеждайки се.

Мани смътно си даде сметка, че братът на Пейн се бе намръщил, а Джейн беше придобила притеснен вид, ала цялото му внимание беше погълнато от другия мъж. Погледът му обхождаше лешниковите очи, устата, брадичката, търсейки нещо, което да не пасва, да не е на място… нещо, което да опровергае натрапчивата теория, която бе започнала да се оформя в главата му.

Единственото, което бе съвсем мъничко различно, беше носът… но то бе, защото очевидно беше чупен.

Истината беше изваяна в чертите на това лице. А връзката не беше болницата, нито дори катедралата «Свети Патрик» (където, като се замислеше сега, определено беше виждал този мъж… вампир… какъвто и да беше).

— Какво, по дяволите? — измърмори Бъч, поглеждайки към Вишъс.

Вместо обяснение, Мани се наведе и започна да рови из саковете си. Докато търсеше онова, което беше взел със себе си напълно несъзнателно, беше сигурен, че ще го намери. Съдбата беше подредила този пъзел прекалено точно, за да може този момент да не се случи.

— Да — ето я.

Когато се изправи, ръцете му трепереха толкова силно, че стойката на рамката се удряше в гърба на снимката. Тъй като гласът му бе изчезнал, единственото, което можа да направи, бе да обърне стъклото към тях, така че тримата с очите си да видят черно-бялата снимка.

Която беше истинско копие на мъжа на име Бъч.

— Това е баща ми — дрезгаво заяви Мани.

Незаинтересованото, отегчено изражение на другия мъж в миг беше изместено от неподправен шок, който изцеди кръвта от лицето му и накара ръцете му да затреперят, когато ги протегна и внимателно взе старата снимка. Не си направи труда да се опитва да отрече каквото и да било. Защото не беше в състояние.

Братът на Пейн издиша облаче прекрасно ухаещ дим.

— Страхотно. Направо страхотно. Което прекрасно обобщаваше всичко.

Мани погледна към Джейн, а после се обърна към мъжа, който като нищо му беше полубрат.

— Познаваш ли го?

Когато другият мъж поклати бавно глава, Мани премести поглед върху близнака на Пейн.

— Вампирите и хората могат ли…

— Да.

Докато отново се взираше в лицето, което не би трябвало да му е така познато, Мани се зачуди как да зададе следващия си въпрос.

— Значи ти си…

— Наполовина вампир? — довърши другият. — Да. Майка ми беше човешка жена.

— По дяволите! — бе единственото, което Мани успя да каже.