Неукротима любов

55.

Приседнала върху нещо меко, с ръце в скута си, Пейн предположи, че се намира в кола, заради лекото вибриране, много подобно на онова, което бе усещала, докато се возеше в поршето на Мануел. Не можеше обаче да види дали наистина е така, защото точно както войникът на Блъдлетър беше предупредил, очите й бяха завързани. Само че миризмата му долиташе точно до нея, така че някой друг трябва да шофираше.

Нищо не й се бе случило през часовете между сблъсъка им с водача, притиснала колене до гърдите си, и с двата пистолета до себе си. Никой обаче не я беше обезпокоил, така че след известно време тя бе престанала да настръхва и при най-слабия звук над себе си и се бе поотпуснала малко.

Постепенно мислите за Мануел бяха погълнали по-голямата част от вниманието й; отново и отново прехвърляше сцени от прекалено краткото време, което бяха прекарали заедно, докато сърцето не я бе заболяло. Преди да усети как е минал денят, предводителят се бе появил и я беше попитал дали иска да хапне нещо, преди да потеглят.

Не, не искаше.

След това беше завързал очите й с бяла кърпа… толкова чиста и красива, че Пейн се бе зачудила откъде ли я има, а после я бе уловил здраво над лакътя и бавно я бе повел по стълбите, по които я бе свалил на ръце по-рано.

Трудно й беше да прецени от колко време бяха в колата. Двайсет минути? Половин час?

— Тук — нареди предводителят най-сетне.

След неговата заповед, онова, в което се возеха, намали скоростта и спря. После се отвори врата и Пейн почувства свеж, хладен въздух, докато й помагаха да слезе, придържайки я за лакътя. Вратата се затвори, а после се чу звук от удар, сякаш някой беше потропал с юмрук по превозното средство.

Рязко завъртели се гуми вдигнаха пръстта и я запратиха в робата й. А после Пейн остана сама с предводителя.

Въпреки че мълчеше, тя го усети как минава зад нея, а после кърпата около очите й падна… и Пейн ахна.

— Реших, че след като ще бъдеш освободена, трябва да бъдеш посрещната от гледка, достойна за бледите ти очи.

Целият Колдуел беше под тях, блещукащите му светлинки и потокът на трафика — същинско пиршество за погледа й. Намираха се върху неголямо възвишение, а градът се разстилаше под краката им край бреговете на реката.

— Прекрасно е! — прошепна тя, обръщайки се към войника.

Застанал настрани, той изглеждаше така далечен, сякаш изобщо не беше там, а сенките, в които бе отстъпил, криеха обезобразяващия му дефект.

— Сбогом и на добър час, Избранице.

— И на теб… Все още не знам името ти.

— Така е — той се поклони лекичко. — Лека вечер.

И с тези думи се дематериализира, изчезвайки в нощта.

След миг Пейн отново се обърна към гледката и се зачуди къде ли се намира Мануел в града под нея. Трябва да беше в гората от високи сгради, така че ако се водеше по местоположението на моста, би трябвало да е… там.

Да, там.

Вдигна ръка и описа невидим кръг около високата постройка от стъкло и стомана, в която бе сигурна, че живее той.

Болката, стегнала гърдите й, беше толкова силна, че спря дъха й. Остана на възвишението още миг, а после се разпиля на североизток, към имението на Братството. Направи го без никакъв ентусиазъм, тласкана единствено от задължението да съобщи на брат си, че е жива и невредима.

Когато отново прие форма върху каменните стъпала на имението, усети, че изпитва странен ужас, докато отиваше към двукрилата врата. Беше благодарна, че отново си е у дома, ала отсъствието на нейния мъж й отнемаше всяка радост, която би трябвало да изпитва при мисълта за срещата, която й предстоеше.

Позвъни и вратата, въвеждаща във вестибюла, начаса се отвори. Тя пристъпи вътре, оставяйки нощта зад себе си…

Втората, вътрешна врата зейна още по-бързо, отворена от усмихнатия иконом.

— Господарке! — извика той.

Докато прекрачваше прага на фоайето, което я бе очаровало от мига, в който го бе видяла за първи път преди няколко дни, Пейн различи слисания си близнак да изскача от билярдната.

Успя да го зърне само за миг, защото след това някаква огромна сила го помете с такава мощ, че Вишъс политна настрани, изпускайки чашата си, която разплиска съдържанието си на всички страни.

Мануел изхвърча във фоайето и се втурна към нея, а по лицето му се четяха едновременно неверие, ужас и облекчение.

Само че нямаше никакъв смисъл в това, че той тичаше към нея; никакъв смисъл в присъствието му тук, в…

Сграбчи я в обятията си още преди тя да е успяла да довърши мисълта си и, о, съдби — онова негово ухание на тъмни подправки, съвсем същото, което помнеше, нахлу в ноздрите й. Раменете му също бяха точно така широки, както ги помнеше; кръстът му — все така тесен. А прегръдката му — също толкова прекрасна.

Силното му тяло се тресеше, докато я притискаше към себе си, а после се отдръпна, сякаш се боеше, че може да й причинява болка.

Погледът му беше трескав.

— Добре ли си? Какво мога да направя за теб? Имаш ли нужда от лекар? Ранена ли си… задавам твърде много въпроси… съжалявам. Господи… какво стана? Къде беше? Мамка му, трябва да престана…

Като за романтично събиране след раздяла, това навярно не бяха изящните слова, които някои жени биха предпочели да чуят, ала за Пейн те означаваха всичко на света.

— Защо си тук? — прошепна тя, улавяйки лицето му между дланите си.

— Защото те обичам.

Това не обясняваше нищо… и в същото време й казваше всичко, което й трябваше да знае. Изведнъж тя отдръпна ръце.

— Ами онова, което причиних на тялото ти?

— Не ме е грижа. Ще се справим някак… ще измислим нещо… но не бях прав за нас двамата. Държах се като шибан… като страхливец… сгреших и ужасно съжалявам. Мамка му — той поклати глава. — Трябва да престана да ругая. О, господи, роклята ти…

Пейн погледна надолу и видя черните петна от кръвта на лесърите, които беше убила, както и алените петна от нейната собствена кръв.

— Аз съм цяла и невредима — увери го с ясен глас. — И те обичам…

Мани я прекъсна, целувайки я тържествено по устните.

— Кажи го още веднъж. Моля те.

— Обичам те.

Той простена и когато обви ръце около нея, Пейн почувства как гърдите й се изпълват с топлина и благодарност, и се притисна до него. Докато се прегръщаха, тя погледна над рамото му и видя брат си, застанал със своята шелан до себе си.

Срещна очите му и в тях прочете всичките му въпроси и страхове.

— Невредима съм — каза тя, както на своя мъж, така и на брат си.

— Какво стана? — попита Мануел, заровил лице в косата й. — Открих телефона ти строшен.

— Търсил си ме?

— Разбира се! — той отстъпи лекичко назад. — Брат ти ми се обади щом се съмна.

Изведнъж Пейн беше наобиколена от народ, сякаш някой беше ударил гонг и бе повикал всички във фоайето… без съмнение шумът около появата й ги беше довел, но досега бяха стояли настрани от уважение.

Очевидно имаше да успокоява повече от двама души. Което я накара да се почувства част от това семейство.

— Бях край реката — започна Пейн на висок глас, така че всички да могат да чуят, — когато долових мириса на врага. Привлечена от него, започнах да кръстосвам улиците и се натъкнах на двама лесъри — усети как Мануел настръхна и видя брат си да прави същото. — Беше чудесно отново да се бия…

Тук тя се поколеба, но кралят кимна. Както и една силна на вид жена с късо подстригана коса… сякаш и тя се биеше във войната и познаваше и порива, тласкащ в битка, и задоволството от успеха. Ала братята изглежда се чувстваха неловко.

Пейн продължи:

— Междувременно пристигнаха няколко вампири — със здрави мишци и въоръжени до зъби, същински ескадрон. Водачът им беше много висок, с тъмни очи, тъмна коса и… — тук тя докосна устата си, — с дефект на горната устна.

Това отприщи цял порой от ругатни… и на Пейн й се прииска преди да беше напуснала Другата страна, да беше използвала кристалните купи малко повече. Очевидно мъжът, когото описваше, не им беше непознат.

— Той ме залови… — при тези думи се разнесе не едно, а две изръмжавания: от гърдите на близнака й и от тези на Мануел. Тя погали успокоително мъжа до себе си и погледна към брат си. — Живееше със заблудата, че съм причинила голямо зло на неговата плът и кръв. Вярваше, че е син на Блъдлетър… и с очите си бе видял как погубих нашия баща. В продължение на векове ме е търсил, за да ми отмъсти.

Изведнъж тя млъкна, давайки си сметка, че току-що бе признала, че е извършила отцеубийство. Ала никой не изглеждаше впечатлен… което говореше красноречиво не само какви мъже и жени се бяха събрали наоколо, но и какво копеле е бил баща й. Пропусна да спомене, че я беше ударил и бе доволна, че следите вече не се виждаха по лицето й. Имаше чувството, че не е нужно някой друг да научава за това.

— И той ми повярва. Не ме нарани… всъщност, защити ме от останалите мъже и ми даде леглото си…

Горната устна на Мануел се повдигна, сякаш за да разкрие вампирски зъби… и това адски я възбуди.

— Сама. Спах сама. Той и подчинените му бяха на горния етаж — още едно успокояващо докосване за Мануел… поне докато не си даде сметка, че той е напълно възбуден, точно както би станало с един вампир, обзет от порива да маркира своята жена. Което беше невъобразимо еротично. — Ъъъ… след това ми завърза очите и ме откара до една скална тераса, от която се разкриваше прекрасен изглед към града. А после ме остави да си вървя. Това е всичко.

Пръв проговори Рот:

— Отвлякъл те е против волята ти.

— Смяташе, че има основателна причина. Вярваше, че съм убила баща му. И в мига, в който разбра, че не е така, беше готов да ме освободи, ала слънцето беше изгряло, така че не можех да отида никъде. Бих ви позвънила, но си бях изгубила телефона, а те, мисля, не можеха да ми услужат със свой, тъй като не видях такъв. Всъщност, живееха по древния начин — колективно и скромно, в една подземна стая, осветявана от свещи.

— Някаква представа къде са отседнали? — попита близнакът й.

— Никаква. Бях в безсъзнание, когато ме… — многогласен разтревожен вик огласи фоайето и тя поклати глава. — Бях простреляна.

— Какво, по…

— Била си какво?

— Пистолет…

— Простреляна с…

— … ранена?

Хм. Това май не помогна особено.

Докато братята говореха един през друг, Мануел я взе на ръце с лице, изкривено от сляпа ярост.

— Това беше. Приключихме тук. Сега ще те прегледам — той се обърна към брат й. — Къде да я отнеса?

— На горния етаж. Третата врата вдясно. Там ще откриеш стая за гости. Ще накарам да ви изпратят храна. Кажи ми, ако ти трябват някакви медицински материали.

— Добре.

И с тези думи мъжът й се заизкачва по стълбите, носейки я на ръце. Добре че в общи линии беше приключила с разказа си — ако се съдеше по начина, по който Мануел беше стиснал устни, Пейн скоро нямаше да говори отново за преживяното.

Освен ако не искаше да го докара до състояние на абсолютна ярост.

В действителност, видът му дори сега беше такъв, че ако онзи войник някога го срещнеше, щеше да има сериозен повод за тревога.

— Толкова се радвам да те видя — дрезгаво каза тя. — Ти беше единственото, за което мислех, докато бях…

Той затвори очи за миг, сякаш връхлетян от болка.

— Наистина ли не те нараниха?

— Да.

И тогава Пейн си даде сметка за какво всъщност се тревожи той. Докосна лицето му и заяви:

— Не ме докосна. Никой от тях не го стори.

Тръпката, пробягала по силното му тяло, беше толкова мощна, че той едва не се препъна… ала бързо се овладя… и продължи напред.

Докато гледаше как човекът вдига сестра му на ръце и я отнася по величественото стълбище, Вишъс си даде сметка, че вижда как бъдещето се разкрива пред очите му. Двамата щяха да разрешат каквото и да се бе случило между тях, а после хирургът с крайно съмнителния музикален вкус щеше да стане част от живота й… и от този на Ви… завинаги.

Изведнъж сякаш се върна назад във времето, дванайсет месеца по-рано, и копчето за превъртане спря точно в момента, когато бе отишъл да изтрие спомените на хирурга за времето, което самият Ви беше прекарал в «Свети Франсис».

Брат.

В главата му беше отекнала думата брат.

Тогава не бе имал никаква представа какво означава това, защото… е, сякаш нещо такова би могло да се случи! А ето че сега действителността отново пасваше на едно от виденията му.

Макар че, ако трябваше да е наистина точно, то би трябвало да извика думата «мъж на сестра ми» в ума му.

После обаче погледна към Бъч, който също се взираше след хирурга. Мамка му, май «брат» си беше най-подходящата дума. Което беше добре. Манело беше от онези, с които никой не би имал нищо против да бъде сроден.

Сякаш прочел мислите му, Рот заяви:

— Хирургът може да остане. Колкото пожелае. И може да поддържа връзка с човешкото си семейство… стига да иска. Като някой, в чиито вени има от моята кръв, той е добре дошъл в дома ми без никакви ограничения.

Думите му бяха посрещнати с шумно одобрение — както ставаше винаги в Братството, тайните не оставаха такива за дълго, така че вече всички знаеха за връзката между Манело, Бъч и Рот. По дяволите, нали всички бяха видели снимката. Особено Ви.

Само че Ви бе направил малко повече от това. Името Робърт Блъф се бе оказало фалшиво… което можеше да се очаква. Освен това със сигурност трябва да беше вампир само наполовина, в противен случай по никой начин не би могъл да работи в която и да било болница през деня. Въпросът беше дали и колко знаеше за вампирската си наследственост… и дали все още беше жив.

Джейн положи глава на гърдите му и той обви ръце около нея още по-здраво. А после погледна към Рот.

— Кор, нали?

— Аха — потвърди кралят. — Ето че е бил видян. И не за последен път чуваме за него. Това е само началото.

«Кралят е напълно прав», помисли си Ви. Появата на шайката копелета не вещаеше добро за никого… и най-вече за Рот.

— Господа — обяви кралят на висок глас — и дами. Гозбите за Последното хранене изстиват.

Което беше знак за всички да се отправят към трапезарията и да се заловят с онова, което дотогава упорито бяха избягвали.

Сега, когато Пейн беше в безопасност у дома, апетитите отново можеха да се развихрят… макар че проклет да бе, ако допуснеше да мисли за онова, което хирургът и сестра му без съмнение щяха да правят много скоро.

Той простена и Джейн го прегърна по-здраво през кръста.

— Добре ли си?

Ви погледна надолу към своята шелан.

— Не мисля, че сестра ми е достатъчно голяма, за да прави секс.

— Ви, с нея сте на една възраст.

Той се намръщи за миг. Така ли беше наистина? Или той беше роден пръв?

Е, имаше само един начин да получи отговор на този въпрос.

По дяволите, дори не се беше замислил за мястото на майка си във всичко това. А сега, когато се беше сетил за нея… нямаше абсолютно никакво желание да цъфне там и да й съобщи, че Пейн се чувства страхотно и че тя може да върви на майната си.

Не. Ако Скрайб Върджин искаше да знае какво се случва с децата й, винаги можеше да погледне в една от шибаните си кристални купи, които толкова обичаше.

Ви целуна своята шелан.

— Не ме е грижа какво казва календарът, нито пък редът на раждане. Това е малката ми сестричка и тя никога няма да е достатъчно голяма, за да… ъъъ, да.

Джейн се засмя и отново се намести в прегръдките му.

— Страшно си сладък.

— Не.

— Да.

Ви я отведе до масата в трапезарията и галантно задържа стола й, а после се настани от лявата й страна, така че тя да е до десницата му.

Трапезарията се изпълни с глъчка и докато Джейн се смееше на нещо, което Рейдж беше казал, Вишъс погледна към Бъч и Мариса, които се усмихваха един на друг и се държаха за ръце.

Да, точно в този миг животът си го биваше.

Ама наистина.