Невинност

Първа глава

Понеделник

10 декември 2007 година

Трийсетгодишният Добсън седеше на твърдата дървена банка в дъното на малката съдебна зала на дванайсетия етаж на районния съд в Съфолк. Папийонката му беше завързана на тънкото му вратле, а костюмът и ризата му бяха закопчани до горе, за да не измръзне в студената и стара сграда. Зимно време в сградата на съда не беше никак уютно. Парното или беше спряно и от вътрешната страна на прозорците се образуваха ледени висулки, или пък беше усилено докрай, в резултат на което облечените като за декемврийски студ в Бостън усилено се потяха. В крайна сметка той реши, че ще издържи на студа.

На няколко метра от него седеше стар бездомник. Беше разгърнал мазен вестник от предния ден и ту поглеждаше към вчерашните новини, ту хвърляше по едно око към случващото се в съдебната зала.

— Не съм те виждал тук преди — прошепна старецът на Добсън по време на почивката.

— Не ходя често в съда — отвърна той. Стараеше се да е любезен, но щом старецът се наведе и се доближи до него, го блъсна неприятна миризма и той си каза, че вероятно ще е грешка да насърчава постоянно скитника.

Мъжът заби мръсния си палец в гърдите си.

— Аз съм тук всеки ден — каза той. — Спя в Дома на ветераните на Стейт Стрийт, но идвам тук всяка сутрин. Приставите ме познават и ме пускат. Аз не съм тук да създавам проблеми. Служил съм на страната си и затова мисля, че имам право да се полюбувам на плодовете от труда си. Освен това тук обикновено е по-топло отколкото на улицата.

— Сигурно има и други съдебни зали, в които парното е включено. — Добсън реши отново да прояви любезност и заедно с това да се отърве от човека, който го разсейваше.

— Така е, но аз проверявам списъка с делата всяка сутрин. — Мъжът посочи към един от адвокатите в предната част на залата. — Името му е Фин. Когато той се явява на дело, аз винаги присъствам на заседанието. Идвам тук вече почти десет години и мога да се обзаложа, че познавам всеки адвокат, който някога е практикувал в този град. Фин е един от най-добрите.

Добсън кимна.

— Аз съм дошъл да се видя с него. — Продължи да гледа в очите бездомния ветеран още секунда, след което отново насочи вниманието си към предната част на залата, където Скот Фин разпитваше свидетел.

— Били сте на петдесет и две, когато сте се оженили за госпожа Слокъм, така ли, господине? — попита Фин плешивия дебеловрат мъж на свидетелското място. Високият чернокос адвокат поглеждаше записките си, сякаш не знаеше отговора на въпроса. Беше слаб, изправен и разпитваше свидетеля с някаква особена увереност и спокойствие. В момента се провеждаше предварително заседание по дело за развод. От видяното Добсън можеше да прецени, че раздялата далеч не е безболезнена и безпроблемна. Понеже заседанието беше предварително, в залата нямаше съдебни заседатели.

— Да — отвърна свидетелят.

Фин мина зад масата на адвокатите и докосна по рамото клиентката си — красива жена на около трийсет години.

— А госпожа Слокъм беше на двайсет и шест?

— Струва ми се, да.

— Два пъти по-млада от вас.

Тук скочи и се намеси адвокатът на свидетеля:

— Възразявам, ваша чест. Това въпрос ли е изобщо?

— По-скоро математическо съждение, ваша чест — отговори Фин. — Но ще приема отговора, ако свидетелят предложи такъв.

Съдия Харолд Мейкомър се облегна назад в креслото си и се подсмихна. Имаше корем и разрошена коса, заради което в съдебните кръгове го наричаха „развихрения диригент“.

— Отхвърля се, господин Дюмондс. Въпросът си е съвсем нормален и свидетелят следва да отговори.

Слокъм се изчерви и стрелна недоволно с поглед Фин.

— Да, тя беше два пъти по-млада от мен — отвърна той накрая.

Адвокатът не се впечатли от погледа и продължи:

— Когато се оженихте, вече бяхте заможен, нали?

Слокъм се ухили:

— Зависи от гледната точка.

— О, не бъдете скромен — продължи Фин. — По онова време вече бяхте известен като „Бетонният крал“ на Масачузетс. В действителност тогава сте били от главните доставчици на бетон за строителни проекти в щата от повече от десет години.

— Да, бях богат — призна Слокъм.

Фин отиде до подиума.

— И понеже вече сте били богат, сте настояли да подпишете предбрачен договор, така ли?

— Доста съм си патил в живота и не съм наивен, сър — отвърна Слокъм и скръсти ръце.

— Мога ли да приема „да“ за отговор, господин Слокъм?

Онзи го изгледа недоволно отново и на Добсън му се стори, че сякаш улови агресия в погледа.

— Да, накарах я да подпишем предбрачен договор, както би сторил всеки разумен човек на мое място.

— Благодаря. Тя ли състави договора?

Слокъм изсумтя.

— Да не сте идиот? Накарах моите адвокати да изготвят договора, за да съм сигурен, че няма да има проблеми в бъдеще.

— Моля да ме извините. Стремя се да държа идиотизма до минимум. Позволихте ли на госпожа Слокъм неин адвокат да прегледа договора?

— Не, тя не можеше да си позволи да наеме адвокат. Освен това тя каза, че се омъжва за мен не заради парите и затова не я интересувало какво пише в договора. Поне така твърдеше тогава. — Слокъм насочи вниманието си към клиентката на Фин, но в погледа му се четеше омраза.

— Да, разбира се. Ясно — отвърна Фин. — Любовта кара хората да вършат глупости.

— Възразявам! — Адвокатът на Слокъм отново скочи на крака.

— Продължавайте, господин Фин — подкани го съдия Мейкомър, макар че по-скоро му беше забавно, отколкото да беше ядосан.

Фин кимна.

— Ваша чест, имам само още един въпрос. — Той вдигна и показа някакъв документ. — Ако позволите да се приближа… — Съдията кимна и Фин отиде до мястото на свидетелите. — Този документ е обозначен и идентифициран като предбрачния договор, който сте накарали жена ви да подпише. На втора страница, член тринайсет гласи, че договорът ще се смята за нищожен, ако по време на брака ви имате сексуална връзка с друго лице, различно от съпругата ви. — Той замълча за момент, остави присъстващите да асимилират уводната му реплика и в залата да се натрупа известно напрежение, след което продължи: — Имахте ли такава връзка по време на брака?

Зачервеното лице на Слокъм стана пурпурно.

— Много моля да си имаме уважението!

— Извинете, въпросът ми неясен ли беше? — Адвокатът отново тръгна към свидетелската банка и се спря само на метър и нещо от Слокъм. — Имахте ли сексуални отношения с друг освен със съпругата си по време на брака?

Слокъм се изпъна целият, сякаш ей сега щеше да скочи върху Фин.

— Не — накрая отговори, губейки и последните капки самообладание. — Не, не съм имал такава връзка.

Фин му се усмихна като на стар приятел след края на крайно оспорвана игра на шах.

— Благодаря ви, господин Слокъм. Аз бях дотук.

В дъното на залата старецът с вестника тихичко се изсмя.

— Това беше вкарването в капана — прошепна той на Добсън. — Скоро ще последва финалният удар.

Съдията погледна към адвоката на Слокъм, дребен мъж с тънък нос и с кокалести рамене, които сякаш щяха да скъсат сакото му.

— Господин Дюмондс, имате ли въпроси?

— Нямам, ваша чест.

— Вие, господин Фин?

— Да, ваша чест. Един последен свидетел. Искаме да призовем Абигейл Прудет.

Скот Фин обожаваше да създава драма в съдебната зала. Дори и сега, без да има съдебни заседатели, той знаеше как да задържи вниманието на съдията. Налагаше му да се изявява отчасти и като шоумен. Това беше едно от нещата, които го отличаваха от другите адвокати. То го правеше един от най-успешните съдебни адвокати в Бостън — способността му да привлича вниманието на публиката и да поддържа интереса й. Често обясняваше на клиентите си: „Един спор не може да е истински, ако хората не желаят да слушат.“ Това беше и една от причините той да предпочита самостоятелната практика пред работата в големи кантори. Така той имаше възможност да води сам битките си и да разчита изцяло на собствените си качества. Беше работил няколко години в уважаваната и лъскава кантора „Хауъри, Блек и Лонгботъм“ и там беше придобил безценен опит. Можеше да остане, ако беше поискал, но беше решил да поеме риска. Понякога, когато изпадаше в периоди на „суша“ и се налагаше да си изкарва хляба от дребни дела за разпространение на наркотици, средни телесни повреди или дела за изплащане на обезщетения за нанесени вреди, той се питаше дали е постъпил правилно, като се е отказал да бъде съдружник в предишната си кантора. Досега щеше да печели над половин милион годишно, да живее без финансови проблеми. А вместо това беше избрал работа, с която едва свързваше двата края.

Но пък работата, която вършеше в „Хауъри“, го задушаваше с монотонността си и не можеше да му даде емоцията и драмата, които постоянно получаваше благодарение на самостоятелната си практика. Като драмата, която се надяваше да разкрие сега.

Вратите в дъното на залата се разтвориха и Абигейл Прудет беше въведена вътре от Том Козловски. Двамата представляваха странна двойка. Тя беше млада и красива, със скъп марков костюм и предизвикателна походка, която накара дори съдия Мейкомър да се надигне в креслото си. Козловски наближаваше петдесетте и носеше стар и избелял костюм. Въпреки това изглеждаше страховито и внушаваше респект с широките си рамене, атлетичното си тяло и белега по цялата дължина на дясната страна на лицето му. Щом доближиха предната част на залата, той остана назад и само Прудет продължи към свидетелската банка.

Когато мина покрай него, Слокъм наведе глава. После се обърна към Дюмондс и го сграбчи за реверите, след което му прошепна нещо в ухото.

Прудет стигна до мястото на свидетелите и се закле да казва истината.

— Бихте ли казали името си за протокола? — обърна се към нея Фин.

— Абигейл Сюелън Прудет — отвърна тя със сексапилен югозападен провлачен акцент.

— Госпожо Прудет, бихте ли казали на присъстващите какво работите?

Тя скръсти крака.

— Персонална компаньонка съм.

— Проститутка сте — поправи я Фин.

— Предпочитам да ме наричат компаньонка. — Тя се намръщи към адвоката. — Но е вярно.

Дюмондс, който беше пуснат от клиента си, моментално стана.

— Ваша чест, надявам се господин Фин да задава на дамата въпроси, които биха могли да я уличат в престъпление. Тя има права, колкото и на господин Фин да не му се иска да се съобразява с тях.

— И през ум не би ми минало, ваша чест — отвърна Фин. — Мога ли да продължа?

Мейкомър се беше привел и едва не му потекоха лигите при вида на младата красавица. Дали не се опитваше да надникне в деколтето й?

— Моля ви — подкани съдията Фин.

— Госпожо Прудет, къде работите?

— Работя в „Силвестър Катхаус“ в Паръмп, Невада.

— Проституцията легализирана ли е в Невада?

— Легализирана е в единайсет общини. Работя само в лицензирани публични домове и всяка седмица се изследвам за предавани по полов път болести. Досега не са ми откривали. Чиста съм като сълза.

— Благодаря ви. — Фин се обърна към Дюмондс и повдигна въпросително вежди, да не би дребничкият му колега да направи възражение. Дюмондс седеше на мястото си, а клиентът му отново го сграбчи.

Фин се обърна отново Абигейл Прудет:

— Познавате ли човек на име Слокъм? Този човек на отсрещната банка? — Посочи към Слокъм.

— Познавам го.

— Бихте ли разказали на съда при какви обстоятелства се запознахте с него?

Тя кимна.

— Дойде в „Силвестърс“. Беше преди няколко месеца. Дойде да търси забавления и ме заведе в една от стаите. Там имахме сексуални взаимоотношения. — Фин потръпна, докато Абигейл Прудет говореше. Тя произнасяше думите с пресилена яснота и официалност, опитвайки се неуспешно да демонстрира класа и образование. Думите се нижеха механично — „сексу-ауни взъиму-утношения“ — и едва ли щяха да спечелят за каузата съдебен заседател. Пред Мейкомър обаче щеше да мине, тъй като той беше съсредоточен единствено върху гърдите на жената, които се повдигаха леко в тон с нейното говорене. Едва ли я слушаше. Но ако се стигнеше до открито заседание със съдебни заседатели, Фин трябваше да поработи с нея.

— Госпожо Прудет, само за да изясним, вие сте правили секс с много мъже за пари, нали?

— Да, така е. — Тя зае отбранителна поза.

— С какво запомнихте господин Слокъм?

— Той беше специален клиент, а специалните клиенти се помнят лесно, защото плащат повече.

— „Специален клиент“? Какво означава това.

— Имаше необичайни желания.

— Бихте ли конкретизирали какво имате предвид под „необичайни“? — На Фин му се стори, че съдия „Развихрен диригент“ всеки момент ще падне от катедрата.

— Амии, необичайни. Някои от момичетата ги наричат „перверзни“, но аз не ги съдя толкова строго. Искаше да го завържа, после ме накара да си сложа вибратор и после да направя…

— Възразявам! — Дюмондс сякаш щеше да експлодира всеки момент. — Това е възмутително! Ваша чест, относими ли са…

Фин се намеси и го прекъсна:

— Абсолютно справедливо, ваша чест. Нямам никакъв интерес да предизвиквам смут в момента. Ще перифразирам въпроса си. Госпожо Прудет, вярно ли ще е да се каже, че отношенията ви с господин Слокъм са били достатъчно необичайни, че да оставят у вас незабравими впечатления? Сигурна ли сте, че човекът в залата е този, когото сте срещнали в „Катхаус“?

Тя продължително изгледа Слокъм и отвърна:

— Да, напълно.

— Нямам повече въпроси, ваша чест — каза Фин и си седна на мястото. — Ред е на вашия свидетел — каза той на Дюмондс, докато минаваше покрай него. Не можеше да се сдържи да не го подразни. Дюмондс обаче изобщо не забеляза, защото беше зает да слуша това, което клиентът му говореше.

— Господин Дюмондс — обърна се след малко Мейкомър към него, — имате ли въпроси?

Дюмондс вдигна глава.

— Да, ваша чест. Секунда. — Той продължи да слуша клиента си още миг-два и накрая се изправи. — Госпожо Прудет, имам само няколко въпроса към вас. Съгласно вашите показания твърдяната от вас среща е станала преди няколко месеца, така ли?

— Така.

— Може ли да се конкретизирате?

— Не, но съм убедена, че е платил с кредитна карта, така че вероятно може да се направи разпечатка.

— Няма да се наложи — бързо отвърна адвокатът и се изчерви. — Мъжът, с когото бяхте… ако допуснем, че действително е бил господин Слокъм — каза ли ви, че от доста време живее разделен със съпругата си?

— Не помня да е говорил много. Беше доста делови, искаше да не си губим много времето. Изглежда го беше правил и преди.

— Възразявам, ваша чест. Това не е отговор. Моля да не се записва в протокола.

— Изтрийте въпроса от протокола — отвърна Мейкомър, чието внимание беше изцяло насочено към Абигейл Прудет.

— Нямам други въпроси. — Дюмондс си седна на мястото.

— Вие? — обърна се с надежда съдията към Фин.

— Нямам въпроси, ваша чест — отвърна той.

Абигейл вече си беше изпълнила предназначението.

Тя стана, заобиколи свидетелската банка и зае място в средата на залата. Мейкомър я загледа и след това се обърна към адвокатите:

— Имате ли други свидетели?

— Това бяха всичките ни свидетели, ваша чест — отвърна Фин.

Дюмондс само поклати глава.

— Много добре. Господин Фин, вие направихте искане предбрачният договор да бъде изключен от доказателствата. Бихте ли се аргументирали?

— Разбира се, ваша чест. — Той стана от мястото си. — Не искам да ви отнемам много време. Предбрачният договор е ясен: той ще се смята за нищожен в случай, че господин Слокъм преспи с лице, различно от госпожа Слокъм. Той го е сторил. Следователно договорът не следва да се приема като годно доказателство, а госпожа Слокъм има право на половината от съпружеската имуществена общност и издръжка, която да е достатъчна да й позволи да продължи да води досегашния си начин на живот. По наши изчисления това прави единайсет милиона долара от общото имущество и месечна издръжка в размер на двайсет хиляди долара.

Мейкомър погледна към Дюмондс:

— Предполагам, че възразявате срещу подобни искания?

— Възразяваме, ваша чест. Съпрузите Слокъм са разделени от повече от шест месеца. Дори и да кредитирате свидетелските показания на госпожа Прудет, въпросната среща се е състояла четири месеца след раздялата. В договора няма текст, според който клаузата за вярност се прилага и след като е започнало производството за развод. Договорът си остава в сила и според него госпожа Слокъм има право да получи само имуществото, с което тя е допринесла по време на брака, в това число и издръжка от две хиляди долара месечно, както е уговорено в договора.

— Извинете ме, ваша чест — намеси се Фин. — Може ли? В договора ясно пише, че той ще бъде нищожен, ако господин Слокъм преспи с друга, „докато трае бракът им“. Както добре ви е известно, официално двамата са женени към днешна дата. Дали въпросната среща в Невада е станала преди два месеца или преди два часа няма никакво значение, защото и в двата случая договорът се разваля. Ако има някакви съмнения по този повод, ще ви напомня какво каза господин Слокъм: че той изрично е накарал адвокатите му да съставят и прегледат договора изцяло в негов интерес, така че за в бъдеще да не може да има никакви неясноти и недоразумения. Те губят, ваша чест. И в двата случая губят.

— Ваша чест, това е абсурдно! — избухна Дюмондс. — Нали не мислите, че договорът специално е…

— Стига! — извика Мейкомър. — Достатъчно ви слушах. — Той погледна към двамата адвокати с чувство на отвращение и досада. — Ето какво ще направим. Ще се консултирам и ще се произнеса с решение след няколко седмици. В това време, господин Дюмондс, ако другата страна предложи вариант на споразумение, препоръчвам на клиента ви сериозно да го обмисли. Много е вероятно решението ми изобщо да не ви се понрави.

— Ваша чест, не можете…

— Напротив, мога, господин Дюмондс. Помислете си. Всяко разумно предложение за споразумение. — Мейкомър закри лицето си с длани и поклати глава. После удари с чукчето по масата. — Съдът се оттегля.

Втора глава

Фин излезе от залата през вратата в дъното и поведе клиентката си към асансьорите. Вече почти бившата госпожа Слокъм сияеше.

— Благодаря ви — каза тя и го целуна по устата, щом двамата влязоха в кабината на асансьора. Червилото й имаше вкус на ягода.

— Рано е да ми благодарите — отвърна той и погледна в очите клиентката си, когато вратите на асансьора се затвориха. „Имаме да извървим още доста дълъг път“ — каза си.

Мегън Слокъм съвсем не беше невинната жертва, за каквато умело се представяше в съдебната зала. Той го съзнаваше. Най-вероятно тя беше изпразнила банковите сметки на Слокъм, съдейки по това, което й беше дал при женитбата. Освен това Фин не желаеше да повдига чаршафите в спалнята й и да се рови в интимния й живот, защото се боеше от това, което можеше да открие. Госпожата обаче беше напълно в правото си да поиска от съда развод и Фин не можеше да си позволи лукса да остане безучастен. А пък и Слокъм не се беше оженил за два пъти по-млада от него сексбомба заради нейния интелект или пък богата душевност. Когато и от двете страни на съдебната зала на показ излезе мръсотията, Фин остана удовлетворен.

— Господин Фин!

Той се обърна и видя спретнато облечен мъж, който забързано вървеше към него. Изглеждаше седем-осемгодини по-млад от Фин — на двайсет и пет-трийсетина години — а лицето му се стори познато на адвоката. Но не можеше да се сети нито за името му, нито при какви обстоятелства се беше запознал с него.

— Скот Фин? — заговори го непознатият. — Аз съм Марк Добсън. — Адвокатът кимна и мълчаливо протегна ръка за поздрав. — От „Хауъри и Блек“ съм. Работя в отдела за наказателни производства. Не сме работили заедно, но когато вие напуснахте, аз едва бях направил три години във фирмата.

— Ама, разбира се — Фин се престори, че си припомни. — Мисля, че сме се срещали и преди.

Другият мъж кимна.

— Веднъж на едно вечерно парти на кантората. Хубаво е да те запомнят.

— Е, обикновено на тези събирания се лееха солидни количества алкохол — отвърна Фин. Младият му колега кимна отново мълчаливо и той се почувства неловко. — Какво ви води насам? Щом сте били трета година, когато напуснах, сега трябва да сте пета година. Не сте ли все още твърде млад, за да ви пускат без надзора на някой от партньорите в кантората? — Думите бяха изречени съзнателно. Фин искаше да намекне за липсата на отговорност у младите адвокати и прекалената свобода, която им се даваше в големите кантори. По изражението на Добсън разбра, че е уцелил болното място.

— Занимавам се с един казус безвъзмездно — беше лаконичният отговор на Добсън. — Имате ли минута да поговорим?

Преди Фин да отговори, се показаха Слокъм и адвокатът му. Слокъм видя Фин и се насочи право към него, подобно на тежък товарен кон, чул звука на звънеца. Дюмондс понечи да спре клиента си, но разликата в ръста и размерите на двамата беше толкова драстична, че жестът му не изигра никаква роля.

— Знаеш ли с кого си имаш работа, бе! — извика Слокъм в лицето на Фин.

Адвокатът запази спокойствие. Беше свикнал да се разправя с ядосани клиенти — както тези, които представляваше, така и опонентите му.

— Да. Ти си Бетонната глава, нали?

— Имаш ли представа кои са ми приятели? — въпросът прозвуча като заплаха.

Фин се обърна към Дюмондс:

— Колега, бихте ли обяснили на клиента си, че не е редно да разговарям с него? Също така му напомнете за последното ни предложение да уредим спора в замяна на осем милиона долара. Ще чакаме отговора ви.

— Нахален глупак! — изкрещя Слокъм. — Искаш шибан отговор, така ли? Ще ти завра моя отговор в задника, и то още сега!

Дюмондс задърпа клиента си назад.

— Сал — говореше му той, — това няма да помогне. Остави ме аз да се оправя.

— Да, Сал — съгласи се Фин. — Остави Марти да се оправи.

Слокъм се остави Дюмондс да го издърпа назад, но преди двамата да тръгнат към асансьорите, едрият мъж се обърна към Фин и му се закани с пръст. Той любезно му помаха и отново се обърна към Добсън:

— Извинете ме за тази сцена. Говорехте за някакъв криминален случай.

— Да, така е. Занимавам се с този случай от известно време.

Фин се намръщи.

— Квалифициран ли сте да се занимавате с наказателни дела?

Добсън мигом придоби отбранително изражение.

— Господин Фин, член съм на адвокатската колегия от над четири години. Това означава, че имам право и съм лицензиран да се занимавам с наказателни дела.

— Лицензиран и квалифициран са две различни неща.

Добсън се опита да демонстрира самоувереност и напереност, но Фин съзря страха в поведението му и след миг младият адвокат свали маската.

— Точно затова съм дошъл. Имам нужда от помощ с този казус. Дори съм склонен официално да ви го предам, ако продължа да участвам под някаква форма в делото.

Фин се усмихна.

— Какво има? Партньорите в „Хауъри“ вече не се ли явяват в съда? Когато напуснах, в отдела за наказателни производства имаше над сто адвокати.

— Явяват се, но… — Добсън изглежда не можеше да намери подходящ отговор, който да мине пред Фин, а той пък се досети какво означаваше това.

— Но никой не иска да полага безвъзмезден труд по наказателно дело, което ще им коства стотици часове?

— Не, не — запротестира Добсън. — Просто някои от колегите в кантората казаха, че това е повече по вашата специалност.

— Предполагам, не са го казали като комплимент.

— Моля ви, господин Фин, грешите. „Хауъри“ биха се съгласили да ми окажат помощ, но всички са единодушни, че вие сте по-подходящ.

Фин изгледа внимателно Добсън, опитвайки се да отгатне мотивите му. Преди да е имал възможност да отговори, към него се приближи Абигейл Прудет, следвана от Том Козловски.

— Къде са ми парите? — попита тя със спокоен, но решителен тон.

— Тя поиска да те види — каза Козловски. — Опитах се да й обясня, но…

Фин се обърна смутено към Добсън:

— Марк, запознай се с Абигейл Прудет. А това е Том Козловски, частен детектив. С него работим по повечето от поверените ми случаи. Абигейл, това е Марк Добсън, адвокат от фирмата, в която работех преди.

Фин си мислеше, че едно официално запознанство ще накара Абигейл да смекчи тона си, но грешеше.

— Къде са ми парите? — попита отново.

Фин я хвана за лакътя.

— Детектив Козловски не ви ли обясни как стоят нещата?

Добсън се покашля.

— Може би трябва да ви оставя насаме за минута — предложи. — Не бих искал да участвам в…

Абигейл Прудет го изгледа остро.

— Аз никога не лъжа, господине — каза на изненадания Добсън. — Но за истината искам да ми се плати..

— Върни се в хотела, Абигейл — отвърна Фин. — Радвай се на вечерта. Хапни в някой добър ресторант, изгледай някое интересно предаване по телевизията. А утре ела в кантората ми и донеси документи за направените от теб разходи. Без документи по закон не мога да ти платя нито цент. Но ще ти възстановя личните разходи, както и ще ти платя хонорар за явяването в съдебната зала. — Той погледна към Добсън. — Нали не искаме някой да си помисли, че вършим нещо нередно?

Прудет се намръщи още повече.

— По-добре не се ебавай с мен — тихо произнесе.

— Явно тази реплика е на мода напоследък — отвърна Фин. — А и това, което предлагаш, е законно само в Невада. — Той кимна на Козловски и детективът я хвана под ръка и я придружи до асансьора. Вратите на асансьора се отвориха и тя влезе в кабината, като преди вратите да се затворят, се обърна към Фин:

— До утре.

— Не бих го пропуснал за нищо на света — отвърна той.

Очите на Абигейл не се откъсваха от Фин, докато не се затвориха вратите. Сега беше ред на Фин да се покашля.

— Както можа да се убедиш, след като напуснах кантората, работата ми стана много по-колоритна — каза на Добсън. — Та значи искаш от мен да ти помогна с делото?

— Да. — Добсън кимна и го погледна със смесица от завист и известно отвращение. — Да, мисля, че вие сте точно адвокатът, който ми трябва.

Трета глава

— Той се казва Винсенте Салазар.

Добсън извади папка от куфарчето си и я сложи на масата пред Фин. Бяха се преместили в една от стаите, предназначени за срещи на адвокати с техните клиенти. Обстановката беше семпла, с тъмнозелени стени, здрави дървени столове и също толкова солидна маса с ламиниран плот. Интериорът само засилваше още повече стреса и унижението, на които бяха подлагани онези, попаднали в ръцете на правосъдието, Фин, седнал до Козловски и срещу Добсън, разлисти папката.

— Може би си спомняте случая — продължи Добсън. — По него много се шумя в началото на деветдесетте години. Салазар е нелегален имигрант от Салвадор, част от имигрантската вълна, изсипала се от тази страна през последните години на гражданската им война. Значителна по брой и компактност маса салвадорци се засели в граничния район между Дорчестър и Роксбъри. През 1992 година беше създаден оперативен щаб, който да изкорени нелегалната имиграция в този район, формира се съвместна група между силите на бостънската полиция и Имиграционната служба. Салазар също беше в списъка за депортиране.

— Помня — кимна Фин. — Той не застреля ли полицай? Полицайка?

— В такова престъпление го обвиниха. Бил се опитал да я изнасили и после я застрелял със собствения й пистолет. Полицайката се казваше Мадлин Стийл. Тя беше част от съвместната група в полицейския участък на Роксбъри и на нея беше възложено да пипне Салазар. Това беше изтъкнато като мотив за убийството по време на съдебния процес. Тя го идентифицирала, а после по оръжието й открили негови отпечатъци. С тези доказателства го прибраха на топло. Осъдиха го на петдесет години лишаване от свобода, без никакво право на помилване или намаляване на присъдата.

Фин се обърна към Козловски:

— Ти по едно време не работеше ли също в участъка на Роксбъри? — Козловски кимна, но запази каменно изражение. — Познаваше ли Стийл? — Той отново кимна. Фин се обърна отново към Добсън: — Звучи ми като доста ясен казус. Тогава какъв е проблемът?

— Проблемът е, че много от останалите доказателства не отговарят. Салазар имаше солидно алиби. Освен това друг свидетел беше видял убиецът да бяга от местопрестъплението и свидетелства, че убиецът не е Салазар.

Фин сви рамене.

— Затова са съдебните заседатели. Ако те са преценили нещата по друг начин, кой съм аз да споря с тях?

— Тогава взеха проби за изнасилване от тялото на Стийл. Не откриха никаква семенна течност, но пък имаше частици кръв и кожа под ноктите на убитата.

— И?

— Изобщо не си направиха труда да установят дали кръвните проби ще съвпаднат. Дори не казаха на защитата, че има такива проби.

— Все още не виждам основа за нов процес — каза Фин. — С ДНК-проби или не, най-вероятно този тип е убиецът. Защо ми е да се замесвам в неприятности петнайсет години по-късно? И като стана дума, защо ти си се замесил?

Добсън се облегна назад.

— Аз полагам немалко безвъзмезден адвокатски труд, сътруднича на една организация, наречена „Проект за справедливост на Нова Англия“.

Фин замислено погледна нагоре.

— Чувал съм ги. Група филантропи, които са си поставили за цел да изкарат престъпниците от затвора.

— Грешите, господин Фин. Ние сме група филантропи, които искат да освободят невинните хора от затвора. Отделяме делата, по които са налице веществени доказателства, способни да докажат категорично дали осъдените са виновни или невинни. Ако според доказателствата човекът е виновен, спираме дотук с казуса. Но ако доказателствата показват, че човекът е невинен…

— И в конкретния случай кожата и кръвта, извадени изпод ноктите на полицай Стийл доказват, че Салазар е невинен?

Добсън сви рамене.

— Няма как да разберем, докато не се направи сравнителен анализ.

Фин бутна папката обратно към колегата си.

— Ами тогава сравнете ги. Аз за какво съм ви?

— Много бихме искали да го сторим, но от окръжната прокуратура и градската управа отказват да ни предоставят проби за изследване. Оправдават се, че случаят бил разрешен и че няма да започват ново разследване. След два дни ще поискаме пред съдия да ни предоставят образци от веществените доказателства, за да направим сами необходимите изследвания.

Фин поклати глава.

— Пак не мога да разбера за какво съм ви аз.

Добсън въздъхна тежко и допря длани като за молитва.

— Делото ни ще се гледа от съдия Кавана.

— Аха. — На Фин веднага му стана ясно защо са прибягнали до помощта му. — На изненадан ли ще се престорите, ако ви кажа, че Кавана беше мой учител и наставник и ми преподаваше по право в Съфолк?

Добсън поклати глава.

— Не бих оскърбил интелекта ви по такъв начин.

— Мислите, че спорът ще се реши по-справедливо, ако искането бъде направено от човек, когото съдия Кавана познава? От човек, на когото има доверие?

— Тази мисъл ми мина през ума.

Фин махна пренебрежително с ръка.

— Значи изобщо не познавате Кавана. Той веднага ще се досети каква е работата. И тогава ще е още по-стриктен и суров към мен, отколкото към някого, когото не познава. Вероятно ще се обиди и ще ме изхвърли от съдебната зала.

— В този случай какво ще загубите?

— Освен репутацията ми ли? Мисля, че по-уместен е въпросът какво ще спечеля.

— Възможност да направите добро.

Фин се засмя.

— Явно не сте ме проучили достатъчно добре.

Добсън се замисли.

— Още ли сте приятели с Престън Холанд? — Фин заинтригувано наведе глава настрани, но не каза нищо. — Той ме изпрати при вас. Пенсионира се миналата година, но от време на време се занимава с адвокатска работа. Каза, че отдавна не ви е виждал и не е разговарял с вас, но заяви, че сте един от най-добрите адвокати по наказателно право, които познава. Престън не е от хората, които лесно хвалят някого. Каза, че ако ви се удаде подходящ казус, ще се превърнете в един от най-великите представители на бранша, звезда на всички времена.

Добсън огледа семпло обзаведената конферентна зала.

— Доволен ли сте от това, с което се занимавате сега? Да плащате на проститутки да свидетелстват по време на бракоразводни дела, за да може заможните ви и осигурени клиенти да запазят къщата си в Уестън? Да издействате пускане под гаранция на наркодилъри и бандити, за да може да продължат да действат необезпокоявано, докато не ги осъдят и пратят в затвора в Конкорд? Да отървавате баровци, карали пияни? Това ли е смисълът на живота ви?

Фин се почувства така, сякаш го зашлевиха и затова реагира ядосано:

— Аз вече не работя в „Хауъри и Блек“. Придържането към принципи излиза скъпо, а аз трябва да се издържам по някакъв начин.

Добсън решително рече:

— Добре, ако се окаже, че Салазар е невинен, ще ви съдействам да го представлявате по делото му срещу градските власти за незаконно задържане и нарушаване на човешките му права. За подобни дела практиката е съдът да отсъжда обезщетения, стигащи до петстотин хиляди долара за всяка година, прекарана незаконно в затвора. Салазар е там от петнайсет. Това прави над седем милиона долара. Може би и повече, ако спечелите процеса, без да се съгласявате на споразумение с ответника. В най-лошия случай ще приберете доста над два милиона долара. Един съвсем нелош хонорар. — Той побутна папката обратно към Фин.

Фин отвори папката и отново я прелисти. Трябваше да си признае, че беше изкушен да се заеме с делото — не заради парите, а заради предизвикателството. От друга страна, задачата не беше от лесните. Щеше да се наложи да прекара безброй часове, за да излезе от този задънен лабиринт и да намери доказателства, които да покаже пред съда. За разлика от адвокатите от големите кантори той не можеше да си позволи да пилее така времето и усилията си. А трябваше да мисли и за Козловски. Частният детектив запазваше мълчание по време на сегашната среща, но беше дал да се разбере, че е познавал

Мадлин Стийл. Козловски беше най-близкият му бизнес-партньор и той не можеше да си позволи с лека ръка да рискува отношенията си с него. Нещо повече, макар и да не го признаваха, двамата бяха приятели, а приятелите на Фин се брояха на пръстите на едната му ръка.

Той вдигна поглед от папката.

— Имам един въпрос.

— Слушам ви — отвърна Добсън.

— Защо се вълнувате толкова много?

— Казах ви, работя за Проекта…

— Не ми излизайте с тези измислици — сряза го Фин. — Сигурно има стотици случаи като този, където шансовете човекът да бъде оправдан са почти нищожни. Защо си губите времето и енергията, а не се заемете със следващия подобен случай?

Добсън се замисли, после стана, облече си палтото и взе куфарчето си. Отиде до вратата и преди да излезе, се обърна към Фин и отговори:

— Утре ще можете сам да си отговорите на този въпрос.

— Как?

— Утре е ден за посещения в „Билерика“. Ще ви заведа да се запознаете с Винсенте Салазар.

— Ядосан ли си?

Фин седеше зад волана на старичкия си кабриолет Ем Джи и караше по улиците на Централен Бостън към реката, по магистрала „Монсиньор О’Брайън“ и оттам към Чарлстън. Небето беше сиво — от онова плътно и всепроникващо сиво, което само жителите на Ню Инглънд познават. Небето се сливаше със сградите и улиците в една огромна тъмносива стена, докато изключително непригодената за тези условия кола лавираше между замръзналите локви и дупки по пътя, а калта залепваше по гумите й.

— За какво? — попита Козловски, загледан през стъклото. Фин знаеше, че приятелят му мрази да се вози в миниатюрния автомобил, в който едва се побираше огромното му тяло. Мекият гюрук сякаш всеки момент щеше да изхвръкне под напора на раменете на Козловски, а вятърът свиреше в пролуките, където брезентът не покриваше плътно стоманата.

— Добре тогава, няма да поема случая.

— Ти решаваш.

Фин отмести поглед от пътя и погледна към приятеля си. Загледан в профила на детектива, адвокатът си каза, че някога той е бил красив младеж.

— Предполагам, че си спомняш за стрелбата срещу Стийл.

— Да — отвърна Козловски и продължи да гледа през стъклото.

— И само това ли? — попита го Фин. — Само едно „да“? Бъди така любезен да се конкретизираш.

Козловски скръсти ръце.

— Тогава за бостънската полиция времената не бяха добри. Мади — полицай Стийл — беше популярна. Беше млада и добро ченге.

— И?

— Като ченге ти не можеш да позволиш подобно нещо да мине безнаказано — още повече когато жертвата е жена-полицай. Никой не може да се измъкне, ако очисти един от нашите. Ако пуснат Салазар, хората от отдела ще станат враждебни към мен. Ще се отворят много стари рани.

— Значи искаш да не се занимавам?

— Не съм го казал. Вече не работя в полицията. Забрави ли, че те ме накараха да напусна? Единственият човек, към когото не изпитвам лоши чувства и обида, е Мади. Останалите да ходят да се гръмнат, не ми пука.

— Тя оживя ли?

— Да. За нея битката беше трудна и жестока. Куршумът уцели гръбначния й стълб. Сега е в инвалидна количка и ще си остане в нея до края на живота си. Не е лесно да се примириш с подобен удар на съдбата.

Фин повдигна вежди.

— Май я познаваш доста добре.

— Бяхме приятели.

— Приятели?

Козловски го изгледа недоволно.

— Само приятели.

— Добре и как искаш да постъпя?

— Както вече казах, не зависи от мен.

Фин паркира пред двуетажен тухлен бивш склад на Уорън Стрийт. Мазилката по стените беше започнала да се лющи, а и цялата сграда се беше наклонила на една страна. На стената до вратата беше поставена малка метална плоча от Историческото дружество, на която пишеше „Построена през 1769 година“. Един по-голям знак отстрани на пътеката, водеща към вратата, гласеше „СКОТ Т. ФИН, АДВОКАТ“, а под нея — „ДЕТЕКТИВСКА АГЕНЦИЯ „КОЗЛОВСКИ“.

Фин издърпа ръчната спирачка и отново погледна Козловски.

— Говориш глупости, Коз. Нямам никакъв интерес към този случай. Може да е интригуващ, както и печеливш, ако Салазар наистина е невинен. Но много лесно мога да откажа. Не искам да те ядосвам, особено ако ще ми трябва помощта ти за този случай, ако, разбира се, го поема. Така че ти ми кажи какво да сторя.

Детективът отвори вратата и слезе от колата, Фин го последва. Едрият мъж се подпря на покрива на колата и адвокатът се уплаши, че гюрукът може да не издържи и да хлътне.

— Запознай се с човека — каза след известно мълчание Козловски. — Виж какво мисли той.

Фин озадачено го погледна, мъчейки се да разбере какво си е наумил приятелят му.

— Мислиш, че трябва да се срещна с него ли?

Козловски кимна.

— Има още нещо.

— Какво?

— И аз искам да се срещна с него.

Фин отвори вратата на апартамента си, влезе вътре и постави куфарчето на пода. Както винаги започна да мърмори, че осветлението е изключено, и едва не се спъна в тъмното на път за леглото. Нямаше намерение да вечеря в дома си, а и мисълта да гледа стените на жилището си, докато се храни, го депресира. Даваше си сметка обаче, че мисълта да живее в свят на отрицание и пренебрежение го депресира още повече.

Всички лампи се включиха, щом Фин натисна ключа. Сякаш го бяха чакали през цялото това време, за да го стреснат, когато се върне. Светлината хвърли сенки към онези предмети, които най-много го гнетяха: диванът, който беше купил заедно с нея и който двамата едва бяха качили по тясното стълбище и оттам в апартамента, смеейки се по време на цялото нелепо преживяване; старинният глобус, който тя си беше купила, когато постъпи в колеж. На него чертаеха маршрутите на пътуванията, които планираха да проведат заедно. Акварелът, който тя беше купила по време на първата им почивка на Кейп. Сега той ги гледаше като някакви противници, с респект и тъга — чувства, изпитвани към достойни противници. Хрумнало му беше веднъж да ги изхвърли, да ги подари за благотворителна кауза, просто да ги остави на улицата… или да ги изгори. Но това щеше да означава признание на факта, че всичко е свършило, а той отказваше да вдига бял флаг.

Острият писък на телефона на стената прекъсна печалните му мисли и той се обърна с подозрение към апарата. Досети се обаче кой е, без да гледа дисплея на телефона. Когато тя се обаждаше, телефонът винаги звънеше някак различно.

След четвъртото позвъняване се включи телефонният секретар. Прозвуча записаното съобщение, след което се включи сигналът за запис.

Фин затаи дъх, питайки се дали тя ще му остави съобщение. В апартамента се възцари пълна тишина за няколко секунди и той си каза, че тя вероятно ще затвори. Но накрая тя проговори:

— Фин? Линда е. — Отново дълга пауза. — Фин, моля те, вдигни. Искам да поговорим.

Четвърта глава

Вторник

11 декември 2007 година

Учреждението за изпълнение на наказания „Билерика“ наподобяваше група от направени от тухли и бетон гърбици — образец на авангардната архитектура, разположен в края на една отбивка от шосе № 3, в отдалечена и изолирана част на предградията, на трийсет и шест километра северозападно от Бостън. Построен през двайсетте години на миналия век, комплексът първоначално беше проектиран за триста затворници. Това беше един от най-старите затвори в щата Масачузетс и в него в момента изтърпяваха наказанията си близо хиляда и двеста души. Онези, които имаха нещастието да познават отблизо системата за изпълнение на наказания, смятаха „Билерика“ за едно от най-лошите места, където могат да те изпратят, след като те осъдят. Червеникавокафявите му корпуси се простираха на площ от няколко акра и бяха добре скрити от средната класа, населяваща иначе живописния град. Местните бяха свикнали да не забелязват затвора и признаваха за съществуването му само когато някой много настойчиво ги попиташе. Това беше част от „неудобния пазарлък“, с който се занимаваха всички градове, в които имаше затвори, и които го правеха, за да могат да разчитат на добри работни места и на държавни субсидии.

Добсън прекара Фин и Козловски през охраната. Процедурата беше улеснена от факта, че и Добсън, и Фин носеха служебни адвокатски карти, а Козловски — на пенсиониран полицай. Всичко се ограничи само до минаване през металния детектор. И понеже Козловски беше оставил и заключил пистолета си в жабката на колата, нямаше никакви проблеми с влизането им.

Залата за свиждания беше голяма и претъпкана. Затворниците и техните близки седяха на открити маси, наблюдавани от няколкото надзиратели, разположени из залата. Щом влязоха, пред Фин се разгърна мащабна сцена с широк спектър от емоции. Съпруги и приятелки, наведени над масата, държаха дланите на мъже в затворнически облекла, стискаха ги силно, за да потиснат отчаянието си, самотата и гнева. Деца, някои от които се стесняваха, други бяха уплашени, на трети очевидно им беше безразлично, седяха в скутовете на бащите си, които виждаха много рядко, и то само пред очите на бдителната въоръжена охрана. Родителите на затворниците разговаряха с тях с привидно спокойствие и сякаш не се беше случило нищо нередно, за да не засегнат любимите си синове или внуци, които винаги щяха да обичат с цялото си сърце, независимо от прегрешенията им.

— Ето го там — обади се Добсън и посочи в другия край на залата.

Фин погледна в указаната посока и го видя. На пръв поглед той с нищо не се отличаваше от останалите затворници. Дългата му черна коса беше по-чиста от тази на другите, прибрана назад, разкриваща смуглото му чело. Затворническата му риза беше прилежно прибрана в панталона. С изключение на тези малки изключения той се сливаше с останалите обитатели на затвора. Ако човек обаче се вгледаше по-добре в него, щеше да види, че той излъчва сила и увереност, Фин не можа да определи на какво точно се дължеше това излъчване, но държеше главата си изправена с достойнство.

До него на масата беше седнало момиче на тийнейджърска възраст и двамата разговаряха. От другата страна на масата възрастна жена, по-пълна и по-уморена от събеседниците й, седеше и мълчаливо гледаше как Салазар разговаря с дъщеря си.

Фин направи крачка към масата, но Добсън го спря.

— Това са майка му и дъщеря му — каза той. — Разрешено му е да ги вижда само по четирийсет и пет минути на месец. Като негови адвокати ние имаме право да се срещаме по всяко време. Да изчакаме няколко минути.

— Аз още не съм негов адвокат — отбеляза Фин, но после съжали за думите си.

Младият му колега го изгледа недоволно.

— Само няколко минути.

Фин погледна въпросително към Козловски, който кимна утвърдително. Тримата се подпряха на стената и зачакаха. От мястото си Фин наблюдаваше Салазар и дъщеря му. Момичето скоро щеше да разцъфти и да се превърне в красива жена. Все още се намираше в неприятната сянка на пубертета. Държеше главата си наведена, което я правеше да изглежда много стеснителна. Но чертите на лицето й бяха изтънчени и правилни, характерни за испаноезичната раса. Веднъж щом набереше увереност да се сблъска с живота, нямаше да се намери мъж, който да устои на красотата и чара й.

След още няколко секунди Фин осъзна, че не срамежливостта й е привлякла вниманието му, а нещо друго. Движенията й бяха предпазливи и ограничени, а самата тя сякаш беше изолирана от всичко заобикалящо я освен от баща й.

Фин сбърчи замислено чело.

— Какво й има?

Добсън го изгледа, после отново се обърна към масата, на която седяха представители на три поколения на фамилията Салазар. Седяха и провеждаха единствения разговор, на който имаха право през този месец, обзети от неудобство и силен копнеж. Фин също погледна натам. Единственото, което ясно и отчетливо забеляза у Салазар, беше безграничната любов и нежност, които демонстрираше с всяко свое движение към дъщеря си.

Добсън остави Фин да наблюдава още секунда-две, след което отговори:

— Тя е сляпа.

— Жена ми Мария беше най-красивата жена на света. — Салазар говореше английски по-добре и от много адвокати, с които на Фин му се налагаше редовно да си има работа. В говора му се долавяше много лек акцент, но той му придаваше повече чара на европейската култура и цивилизация. — Когато ми се усмихваше или когато я погледнех в очите, ми се струваше, че всичко се нарежда идеално — че тя изпълва живота ми със смисъл и значение. — Той се надигна в стола си, за да се отърси от блаженството на спомените, след което продължи: — Нейното семейство беше от елита на Салвадор — управляващата олигархия — която води произхода си още от първата вълна европейци, покорили местните племена и заселили се по тези земи. Земята винаги е била най-важният ресурс в тази страна. Баща ми беше известен търговец, натрупал състояние през петдесетте и шейсетте години от износ на кафе и дървесина. Но аз произхождам не от покорителите, а от покорените. Независимо че родителите ми се постараха да ми дадат отлично образование, семейството на Мария така и не ме прие като равен, връзката ни беше скандална. За тях аз бях лекар и си мислех, че това ще улесни нещата, но уви. Въпреки това тя ме обичаше и когато й предложих, се съгласи да се оженим. Баща й, един от най-заможните земевладелци в страната, неохотно даде съгласието си, защото си даде сметка, че е безсмислено да разубеждава дъщеря си. Той ни организира пищна сватба и дори даде зестра — нова къща в престижен квартал на удобно разстояние от дома на родителите й. Но ни даде ясно да разберем, че ще бъдем изолирани от семейството и няма да получим нито цент от парите им.

— Страхотен тъст, няма що — коментира Фин.

Салазар поклати глава.

— Постъпката му беше логична — продължи той. — А и аз не очаквах нещо по-различно. Вие не можете да го разберете, но Салвадор си остава страна на сегрегацията, и то на най-високо ниво — както расова, така и социална. Освен това и за мен така беше по-добре. Доволен бях, че са ми спестили одумванията, които щяха да ме съпътстват, ако ми беше разрешен достъп до висшите кръгове и обкръжението на фамилията. Бях млад лекар и печелех прилично. С Мария бяхме заедно и за нея това беше най-важното. За мен — също.

— Щом е било толкова хубаво, тогава защо заминахте? — Въпросът дойде от Козловски и в тона му имаше известно предизвикателство.

— В моята родина щастието е само илюзия.

— Заради войната ли? — попита Фин.

— Заради войната. Аз никога не съм имал определени политически убеждения. Но все пак бях лекар, лекувах болните, ранените. Никога не съм питал пациентите си какви политически възгледи изповядват. Мислех си, че съм неутрален, но очевидно съм бил наивен.

— Лекували сте не когото трябва?

— Лекувах всички. За мен нямаше подходящи или неподходящи пациенти. — Докато говореше Салазар, в очите му загоряха пламъчета и Фин за първи път почувства нотка на гняв в тона на салвадореца. После, също така бързо, както и се появиха, гневът и обидата изчезнаха.

— Никога не съм връщал пациент, не съм отказвал да лекувам някого, а това означаваше да лекувам партизаните и от двата враждуващи лагера. — Той погледна към Фин.

— Какво знаете за войната в Салвадор?

Адвокатът помисли и отговори:

— В интерес на истината, не много. — В действителност той си даде сметка, че не знае почти нищо. В главата му изплуваха смътно вестникарски заглавия, но същинската информация беше доста оскъдна.

— През осемдесетте години правителството беше под здравия контрол на военните и богатия елит. По онова време имаше опити да се състави реформаторско правителство, но всичко беше за заблуда на народа.

— Поредната илюзия? — попита Фин.

— Именно. Създаде се партизанско движение от комунисти-марксисти, подкрепяни най-вече от селското население извън градовете и от полуграмотната средна класа. Партизаните не разполагаха със сили и средства да организират мащабна фронтална атака и затова разчитаха повече на тактиката на отвличанията и спорадичните набези, насочени главно към елита, живеещ в градските райони, като тези в Сан Салвадор.

— Тероризъм — изръмжа Козловски.

— Да, тероризъм — съгласи се Салазар и за първи път погледна детектива в очите. — Аз не оправдавам, но и не осъждам тактиката, прилагана и от двете страни по време на войната. Просто се опитвах да спася ранените.

Фин се намеси отново в разговора, усетил напрежението, възникнало между двамата мъже:

— Предполагам, военните са проявявали големи жестокости, за да потушат партизанското движение?

Салазар продължи да гледа Козловски.

— Да, може да се каже. Макар че правителството се стремеше да не вдига много шум в действията си срещу левите. Причината е, че преобладаващото мнозинство на населението — над деветдесет процента — живееше в бедност. Много от хората изпитваха симпатии към бунтовниците. Правителството си даваше сметка, че седи върху буре с барут, и осъзнаваше, че винаги има риск една искра да взриви всичко, което онези с власт и пари се мъчеха да запазят. За да избегне катастрофата, правителството възложи на трети лица голяма част от мръсната работа.

— На кого? — попита Фин, искрено заинтригуван от разказа.

— На Ескадроните на смъртта.

— На Ескадроните на смъртта?

Салазар кимна.

— Малобройни военизирани групи от наемници, бандити и най-обикновени престъпници, вербувани да извършват най-пъклени дела. Те бяха ръководени от военните и финансирани от богатите земевладелци: елитите, които се стремяха да не позволят на левите партизани да се укрепят в страната.

— Сега си спомням, че съм чел за тях — коментира Фин.

— Със сигурност. През 1980 година Ескадроните на смъртта убиха три американски монахини, които помагаха на селското население. Това предизвика голяма суматоха в американската администрация, защото именно тя подкрепяше дясното правителство, стоящо зад ескадроните.

— Монахини? Но защо ще убиват монахини?

Салазар мрачно се изсмя.

— Войната не познава приличие дори и с Божиите служители. Освен това католическата църква в Салвадор подкрепяше партизаните, или най-малкото провеждането на политическа реформа в страната. Много от онези, които се занимаваха с мисионерска работа, признаваха, че реформа — или дори революция — е крайно необходима и че това е единственият начин да се спаси голяма част от населението от лапите на мизерията. Дори архиепископът на Салвадор беше критик на правителството и непрекъснато настояваше за истинска реформа — докато не беше убит. — Фин не успя да прикрие ужаса си. — Да, господин Фин. Такъв беше Салвадор и никой не беше застрахован от подобна участ.

— И какво стана с вас? — попита Козловски, незаинтригуван от досегашния разказ.

— Една нощ на вратата се почука. Беше мой стар приятел, Алберто Дуерте. Подпираше се на рамката, а от рамото му течеше кръв. Каза, че са го обрали и че има нужда от помощ. Знаех, че лъже, но без да задавам въпроси, както обикновено го заведох в клиниката и обработих раните. Той си тръгна същата вечер и повече не го видях.

— И? — подкани го Фин.

— По-късно разбрах, че е бил ранен от взрив — терористичен атентат, както би го определил приятелят ми. — Салазар кимна към Козловски. — Алберто бил един от тези, които поставили бомбата. Експлозията уби богат индустриалец и съпругата му. Алберто обаче бил на прекалено малко разстояние от взрива, поради което го уцелил шрапнел. Ескадроните на смъртта го откриха и го ликвидираха.

— Сигурно не е било много приятно за него — отбеляза Козловски.

— Не, господин Козловски, сигурен съм, че не е било. — Салазар се обърна отново към Фин: — След няколко дни тъстът ми дойде в клиниката. Не го бях виждал няколко месеца и затова разбрах, че се е случило нещо лошо. Той ми каза да се прибера у дома, с дъщеря му да си съберем багажа и да заминем. Каза ми, че Алберто е бил изтезаван, преди да го убият, и че е издал имената на много хора, които са сътрудничели с него. Казал им е, че аз съм обработил раните му. В резултат на това аз също бях мишена на Ескадроните на смъртта и те щяха да дойдат за главата ми същата нощ.

— И какво направихте? — попита Фин.

— Първо се опитах да обясня на тъста ми, че не знам нищо за заниманията на Алберто и че не се интересувам от политика. Мисля, че той ме разбра, но ми каза, че е безсилен да се намеси. Защото ако го направел, това щяло да изложи на опасност останалите членове на семейството. Каза ми, че се притеснява за дъщеря си и че е уредил да напуснем страната.

— Но как, след като сте били издирвани от властите? — настоя да разбере Козловски.

Салазар сви рамене.

— Не беше трудно. Тъстът ми познаваше хора, които да ни помогнат. В началото на осемдесетте, когато бандите в Лос Анджелис бяха в разцвета на могъществото си, в Източен Ел Ей се роди новата престъпна организация от обединението на „Крипс“ и „Блъдс“. Тя попълваше редиците си главно от салвадорски бежанци, населяващи този район. Много от тях бяха бивши членове на Ескадроните на смъртта. Организацията беше наречена „Венганца дел Салвадоран“ (ВДС) и въпреки че беше по-малобройна от другите банди, бързо си спечели репутацията на най-жестоката и безпощадната. С течение на времето някои от членовете й бяха депортирани обратно в Салвадор и там те създаваха „дъщерни“ банди. Набираха нови членове и продължиха да се занимават с работата на Ескадроните на смъртта. Когато набраха опит и акъл, започнаха да създават клонове и на други места. Производство на наркотици и наркотрафик, нелегална търговия с оръжия, рекет — както в родината им, така и в други страни. Използваха гангстерските си връзки със Съединените щати, за да организират канал за трафик на наркотици от Салвадор и другите държави в Латинска Америка. Тъстът ми познаваше такива хора и знаеше, че те ще направят всичко за пари — тяхната мотивация изобщо не се базираше на политически убеждения. Той им плати добре, за да ни изкарат невредими и да ни доведат в Америка.

— Незаконно — вметна Козловски.

— Да, незаконно. Имах ли друг избор? Какво бихте сторили вие на мое място?

— И щом пристигнахте в Щатите, решихте, че вече сте в безопасност — каза Фин.

— Да. — Салазар се поизправи и се огледа из залата. После наведе глава и тежко въздъхна. — Излиза, че съм се заблуждавал.

Джозая (Мак) Макинтайър седеше на бюрото си в кабинета на третия етаж на Управлението на бостънската полиция в Роксбъри. Сградата, която беше завършена през 1997 година, представляваше паметник на съвременните полицейски практики, с компютърна мрежа и инфраструктура, от които полицейските служби на другите градове биха се засрамили. Разполагаше и с кабинети на психолози и социолози, които да помагат на полицаите при разследването на престъпления и да облекчават последиците.

Мак мразеше това място. Той така и не свикна с модерните полицейски тактики, остана си едно старомодно ченге. Съжаляваше за дните, когато на полицаите се даваше картбланш да използват всякакви средства, за да си свършат работата.

„А виж ме сега“ — каза си той. Наближаваше петдесетте и все повече време прекарваше в търкане на бюрото. Коремът му увисваше над колана все повече и повече. Темето му беше почти напълно плешиво. Бръснарят му още прокарваше ножицата отгоре, но повече от куртоазия, отколкото от необходимост. Мак подозираше, че бръснарят би си спестил всички тези преструвки, ако не се страхуваше толкова много. За това ли се беше борил със зъби и нокти толкова години Мак и това ли беше искал да постигне?

— Сержант? — повика го женски глас от едно от бюрата в другия край на стаята. Беше детектив Сара Кунц. Фамилията й беше зарадвала силно Мак, когато тя постъпи в полицията, защото това му даде възможност да изрази презрението си към всички жени-полицайки^[1], като произнася изопачено фамилията й, без да бъде наказан от началството за това. — Има обаждане за вас, което погрешно е насочено към мен. Прехвърлям ви го.

Мак нямаше проблем с това. Приемането на телефонни обаждания беше най-отговорното, което би трябвало да позволяват на жените да вършат в полицията. Той натисна бутона на телефонния апарат и вдигна слушалката.

— Мак на телефона.

— Мак, здравей. Дейв Джонсън е.

— Джонсън? — Двамата бяха работили заедно преди години. Мак винаги го беше смятал за мекушав и те така и не станаха приятели. — Как ти понася животът на пенсионер? — Джонсън беше напуснал полицията след двайсет години служба — решение, което Мак смяташе за предателство. Той беше сигурен, че Джонсън се е преместил на друга работа, както правеха повечето бивши ченгета, когато разбираха, че човек на четирийсет години няма да издържи дълго само с полицейска пенсия.

— Пенсията ли? — Джонсън се изсмя нервно. — Да, щеше да е чудесно, ако не беше работата ми. Още ли се събирате да играете покер всяка седмица? Малко пари в брой няма да ми навредят.

— По-скоро през седмица, но да, играя. — Мак нарочно не покани Джонсън. Лично той беше на мнение, че полицейският покер е само за действащи ченгета.

— Звънни ми, когато се съберете следващия път. Ще се радвам да видя теб и момчетата. А и както казах, вашите пари ще ми дойдат добре.

— Какво искаш, Джонсън? — Мак дори не си направи труда да се престори на любезен.

Другият замълча, после отново се засмя:

— Все същият си, Мак. Виж, ти нали беше един от участниците в разследването на стрелбата срещу Мадлин Стийл през деветдесетте?

Мак застана нащрек.

— Това беше преди да ме направят сержант, така че случаят не беше мой. Но да, участвах в разследването.

— Знаех си. Затова ти се обаждам. Аз сега съм в „Билерика“ и съм помощник-началник на затворническата охрана.

Каза го с такъв тон, сякаш Мак щеше да се впечатли. Джонсън обаче беше удостоен с желаното внимание.

— Така ли?

— Да, не е зле. По-добре е от работата на улицата. Поне за мен е по-лесно да разбера кои са лошите — те обикновено са облечени в затворнически дрехи.

— Много остроумна шега. — В тона на Мак нямаше и намек за хумор, само нетърпение да приключи разговора. — Ще трябва да я запомня.

— Както и да е. Чуй ме сега, при Салазар дойдоха някакви хора на свиждане. Приличаха на адвокати. Говори се, че иска да преразгледат делото му.

— Всеки затворник иска да разгледат отново делото му.

— Да, знам. През последните петнайсет години Салазар писа писма на всеки, който би му повярвал. Досега без голям успех. Но, изглежда, двама-трима са му повярвали. Просто си казах, че трябва да знаеш. Голям резил ще е, ако някакъв си латинос, вкарал полицай в инвалидна количка за цял живот, се измъкне на свобода.

Мак се замисли върху думите му.

— Да, така е. — Силно се развълнува, но гласът му остана спокоен: — Вероятно не е нищо особено. Никой съд няма да се съгласи да пусне човек като Салазар на свобода. Не и след това, което е направил.

— Да, вероятно имаш право — разочаровано отвърна Джонсън, сякаш съжаляваше, че се е обадил. — Просто исках да знаеш и ти. Понеже участва в разследването. Не исках да ти причинявам главоболия.

— Нямам никакви главоболия, Джонсън. Винаги се радвам да разбера какво е развитието по предишните ми случаи. Особено когато се отнася за престъпник, прострелял един от нас.

— Да, така си казах и аз. Но вероятно си прав, че не е нищо особено.

— Вероятно е така.

— Добре тогава. Приятно ми беше да си побъбрим отново, Мак. Тук при мен не е толкова зле, но не и като на предишната ми работа. Понякога ми липсват момчетата от участъка. Предай им много поздрави от мен.

— Сам им предай. Следващата сряда ще се събираме у Хендерсън да играем покер. Сигурен съм, че никой няма да е против и ти да дойдеш.

— Наистина ли? — Мухльото май наистина се развълнува. Колко жалък беше. — Ще бъде страхотно. Тогава ще се видим там.

— До скоро. — Мак затвори телефона, преди Джонсън да е продължил. Не можеше да го слуша нито секунда повече.

Остана да седи на бюрото, размишлявайки върху новата информация. Повечето от това, което той каза на Джонсън, беше вярно. Вероятно това посещение при Салазар нямаше да доведе до нищо. Затворниците винаги се стремяха делото им да бъде преразгледано от съда. За бога, та те нямаше какво друго да правят зад решетките. И вероятността който и да било съд да изслуша молбата на човек, излежаващ доживотна присъда, беше близка до нулата. Така че наистина нямаше за какво да се тревожи.

Но въпреки това беше разтревожен. Беше обзет от онова шесто чувство, което спохожда ченгетата, когато нещо не е наред. Интуиция. Майната им на компютрите. Силициевите чипове никога не са имали предчувствие, а именно вярното предчувствие правеше един полицай ефективна единица.

Той вдигна слушалката и набра по памет един номер.

— Трябва да говорим — каза, когато му отговориха.

— Мария беше бременна, когато пристигнахме в тази страна — каза Салазар. — Беше толкова щастлива. И за двама ни беше трудно и мъчително да напуснем дома и родината си, но бяхме обзети от приятно вълнение, когато пристигнахме в Америка, защото можехме да започнем живота си наново, далеч от смъртта и насилието.

Докато Салазар говореше, Фин потъна за кратко в собствените си мисли. От опит знаеше какво е да те подмятат непрекъснато от домове за сираци в домове на приемни родители и оттам на улицата. Добре знаеше какво е трудно съществуване. Сам си беше изградил сегашния си живот, но все още се чувстваше самотен. Салазар, от друга страна, беше минал и през деветте кръга на ада: откъснат от дома си и напъхан в метална кутия, където е прекарал петнайсет години. И въпреки това този човек му се изглеждаше спокоен и в пълен мир с душевния си свят. Показваше силен и непобедим дух. За разлика от него не се чувстваше самотен. Салазар имаше семейство.

— Когато бащата на Мария ни каза, че трябва да заминем, аз го помолих да уреди с нас да дойдат майка ми и брат ми Мигел. Ако ги оставех в Салвадор, Ескадроните на смъртта щяха да избият и тях. Баща ми умря една година след като с Мария се оженихме, а брат ми тогава беше само на седемнайсет. Затова той и майка ми живееха при нас с Мария.

ВДС — бандата, която ни съдейства да избягаме през Мексико и оттам през границата, е много добре организирана. Контролира голяма част от наркотрафика през Централна Америка и поддържа контакти в много градове в Щатите: Лос Анджелис, Ню Йорк, Вашингтон, Бостън. С част от моите пари аз уредих да ни докарат тук.

— Защо в Бостън? — попита Фин.

— Тук има значителна салвадорска общност. Освен това аз съм лекар, а Бостън се слави като център на медицинските науки. А тогава бях млад и глупав. Мислех си, че ще успея да си намеря работа в някоя болница, може би дори да си намеря някой наставник, който да ми помогне да се сдобия с лиценз да практикувам като лекар тук.

Козловски подигравателно се изсмя.

— За да практикуваш медицина тук, трябва първо да си американски гражданин или поне чужденец, пребиваващ законно в страната.

— Както казах, господин Козловски, тогава бях глупав и наивен. В страни като Салвадор Америка все още се възприема с твърде романтичен образ. Почти никой не говори за трудностите, с които имигрантите се сблъскват тук. Разбира се, и аз не си бях дял сметка за това колко предпазливи са управите на болниците при наемането на персонал. Те изискват свидетелство за съдимост, а без него не можеш да започнеш работа и като чистач на тоалетни. В резултат на това се наложи да приема работа в един магазин за хранителни стоки срещу заплата, по-ниска и от минималната. — Той погледна към Козловски. — Поне не трябваше да плащам данъци.

Детективът кимна.

— Едно на нула за вас.

— Живеехме в малък апартамент в Роксбъри, но чакахме с нетърпение бебето, а и аз припечелвах допълнително, като лекувах другите имигранти в квартала.

— Практикуването на медицина без разрешително е углавно престъпление — отбеляза Козловски. Фин се намръщи. Вече се питаше дали е трябвало наистина да взима детектива със себе си.

— А отказът да окажеш лекарска помощ на болен човек е грях — отвърна Салазар. — Освен това аз не продавах лекарства, които се изписват само с рецепта. Само преглеждах хората, давах им лекарствени препарати, които се продаваха свободно, понякога израждах бебета. Ако някой се нуждаеше от по-сериозно лечение, го съветвах да отиде в отделението за спешна помощ. — Той въздъхна. — Те обаче никога не ме слушаха. Ако си нелегален имигрант и отидеш в болницата, винаги има опасност да съобщят за теб в полицията или на имиграционните служби. Има риск да те депортират. Мнозина смятаха, че имат по-голям шанс да оцелеят болни, отколкото ако ги депортират.

— Марк ни каза, че така полицията ви е открила — като сте завели Мария в болницата — обади се Фин.

— Да, в много отношения нещата се развиваха добре. Постепенно си стъпвахме на краката. Брат ми Мигел се справяше добре в училище — едно от малкото места, в които на имигрантите и местните се предоставяха равни възможности. И той като мен беше учил английски в частно училище в Салвадор, и беше един от най-умните ученици. Положението се влоши, когато Мария започна да ражда. — Салазар си пое дълбоко дъх, преди да продължи: — На трийсет и седмата седмица Мария започна да изпитва силни болки. Което не е необичайно в този напреднал стадий на бременността. Затова не се притесних особено. Казах й да лежи, но не искахме да ходим в болницата, защото се бояхме. Мислех си, че всичко ще бъде наред. Тогава не знаех, но се оказа, че е имала фиброиден тумор, който запушвал родилния канал. Малко след като тя започна да ражда, получи силен кръвоизлив. — Гласът му постепенно утихна. Около масата се възцари мълчание. — Бързо я закарах в спешната помощ, но вече беше много късно. Тя остана жива по време на цезаровото сечение и дори чу как Росита изплака за първи път. Умря от голяма загуба на кръв.

— И дъщеря ви се роди сляпа? — попита Фин.

— Не, роди се напълно здрава.

— Тогава какво стана?

— Стана, когато полицията нахлу и ме арестува. Когато заведох Мария в болницата, властите разбраха, че живеем нелегално в страната. В продължение на няколко месеца не се случи нищо, но тогава полицията започна програма за идентифициране и депортиране на нелегалните имигранти — и по-специално на имигрантите от Южна и Централна Америка. Името ми беше включено в списъка и започнаха разследване срещу мен. Целта беше да ни депортират. Полицай Стийл, жената, която беше нападната, отговаряше за моя случай.

— Значи много добре сте разбирали, че дните ви в тази страна са преброени, ако не спрете по някакъв начин разследването на Стийл — намеси се Козловски. — Ако има по-добър мотив да я очистите, здраве му кажи.

— На тази теза се базираха и обвинението срещу мен. С тази подробност, че сигурно нямаше да ме депортират. Бях започнал процедура по кандидатстване за политическо убежище. Ако можех да докажа, че при връщането ми в Салвадор ще бъда подложен на политическо преследване, щяха да ми разрешат да остана законно в Америка. Предвид обстоятелствата мисля, че щях да успея.

— Не знам. Доколкото знам, критериите за предоставяне на политическо убежище са много строги. Щеше да е много трудно да предоставите доказателства, че ще бъдете изложен на опасност — отбеляза Фин.

— Възможно е. Но процедурата отнема дълго време. Така ми казаха. Освен това каква полза щях да имам да очистя полицай Стийл, както цветисто се изрази господин Козловски? Та нали случаят щеше да бъде възложен на друг неин колега.

— Имате право.

— Така или иначе аз бях започнал процедурата легално и дори не бях чул за нападението над полицай Стийл. Една вечер полицията нахлу в апартамента ни. Мигел за щастие не беше вкъщи. Той беше на осемнайсет и изпълнен с характерните за тази възраст гняв и недоволство. Вероятно щеше да се опита да окаже съпротива и това само щеше да влоши положението ни. По време на ареста ми счупиха ръката и носа и ме пребиха. Но най-много пострада Росита.

— Какво се случи?

Салазар наведе глава и разтърка слепоочията си. Когато отново вдигна глава, очите му бяха зачервени.

— Тя беше безпомощно бебе. Когато нахлуха, събориха детското й столче и тя си удари главата в пода. Опитах се да се добера до нея. Казах им, че съм лекар, че тя се нуждае от помощ, но те изобщо не ме слушаха. — Салазар избърса сълзите си и се изкашля. — Тя претърпя мозъчна травма. Подобно нещо се случва, когато раздрусате силно едно бебе. Загуби зрението си и получи ментални увреждания. Тя обаче е великолепна и, слава на Бога, много е щастлива.

— Как оцеля семейството ви, след като ви арестуваха? — попита Фин. — Без пари, с дете, което се нуждае от специални грижи?

— Ето в това беше голямата ирония на съдбата. Росита беше родена в тази страна и е американски гражданин. Благодарение на това тя можеше да се ползва от безплатно здравно обслужване и от друга блага на социалното осигуряване. Когато социалните работници разбраха какво се е случило, те настояха пред имиграционните служби майка ми и брат ми да останат в страната. А и Мигел, той винаги е бил най-умният в семейството. Работеше на две места и въпреки това завърши училище с най-висок успех от випуска си. Дори спечели стипендия да следва в Масачузетския университет. Там също показа отличен успех, като през цялото време поддържаше финансово майка ми и Росита. На практика той се превърна в неин баща, след като ме вкараха в затвора. Сега е лекар и натурализиран американски гражданин. — Салазар засия от щастие, докато говореше за брат си. — Сега той е пример на сбъдналата се американска мечта.

— Сигурно таите в себе си много гняв и злоба — обади се Козловски.

Салазар се намръщи.

— Защо мислите така?

Детективът погледна Фин, който отговори вместо него:

— Когато човек се замисли за блестящото бъдеще, което сте можели да имате, и за всичко онова, което сте изтърпели вие и дъщеря ви — как е възможно да не изпитва обида и злоба?

Салазар погледна първо единия, после другия.

— Вие нямате деца, нали? — Двамата поклатиха глави.

— Когато полицаите щурмуваха апартамента ми, аз с очите си видях как главата на Росита се удари в пода. Чух я да пищи и след малко писъците спряха. Аз съм лекар и имам представа какви увреждания може да причини подобно падане на едно новородено. Помислих си, че е мъртва.

Фин и Козловски продължиха да го гледат с любопитство, без да разбират накъде бие.

— Когато си родител и си помислиш, че детето ти е умряло, вътрешно ти умираш заедно с него. Не можех да си представя живота си без дъщеря ми. Всичко в един миг изгуби смисъл за мен. Когато разбрах, че е жива — че ще оцелее — сякаш се преродих. Дали съм сърдит на хората, които ослепиха дъщеря ми ли? Да, сърдит съм и съм обиден. Дали съм ядосан на хората, които ме вкараха тук? Да. Но гняв и злоба? — Той поклати глава. — Дъщеря ми е жива. Да, сляпа е, но е щастлива, здрава е и е красива. Сега е в безопасност и знае колко много я обичам. Докато е така и докато тази мисъл ми дава сили, злобата никога няма да вземе връх в мен. — Той се приведе и напрегнато се вгледа във Фин. На адвоката му се стори, че Салазар ще пробие дупка с погледа си в него. — А сега, господин Фин — продължи салвадорецът бавно. — Бихте ли искали да изслушате подробностите и детайлите, свързани с моя казус?

Фин усети как Козловски се напрегна на стола до него, но нарочно избягна погледа му. Изобщо не се поколеба в отговора си:

— Да, господин Салазар. Ще ви изслушам.

Пета глава

— Забележителен човек, нали? — попита Добсън, щом излязоха от затвора „Билерика“.

— Да, определено е различен — отвърна Фин.

— Освен това заради медицинското му образование са го назначили като санитар в лазарета. Лекарите казват, че е един от най-добрите медици, които са виждали. Обикновено се налага да си затварят очите, когато той лекува, защото е затворник и защото няма разрешение да практикува медицинска професия в Щатите, но нито един от лекарите няма да каже лоша дума за него, нито ще се усъмни в качеството на неговото лечение.

— Впечатлен съм.

— Достатъчно впечатлен да поемете случая?

Фин погледна към Козловски, който не беше казал нито дума, след като си тръгнаха от залата за свиждания.

— Трябва да си помисля — отвърна адвокатът. — Във всички случаи ще ви се обадя по телефона този следобед, за да ви съобщя решението си.

Добсън видимо беше разочарован, но само каза:

— Ще чакам обаждането ви. — Тръгна към колата си.

Фин се обърна към другия край на огромния паркинг, където беше неговата кола. Вятърът вееше из откритите полета, заобикалящи затвора. Козловски мълчаливо настигна приятеля си и тръгна редом до него.

— Какво мислиш? — попита го Фин. Козловски продължи да мълчи и да върви до него, без дори да го погледне. — Мисълта ми е, трябва да му го признаеш на човека — доста е изпатил. Знам, че това не изключва вероятността да е вършил някои незаконни дела в миналото. Но ако ме попиташ дали е способен да изнасили и да убие полицай… не мисля, че би могъл да го направи. И по това, което чух, определено излиза, че в разследването има доста бели петна. — Фин хвърли поглед крадешком към едрата фигура на детектива. — Ти каза, че сте били приятели със Стийл.

— Така казах.

Фин искаше да разбере нещо повече за мнението на Козловски, но да измъкнеш информация от него беше като да се опитваш да измъкнеш пари от евреин-староверец.

— Добре. Може би имаш по-различна гледна точка за този човек. Аз просто се опитвам да разбера дали случаят ще си струва отделеното от мен време. Ако той е невинен, с удоволствие ще му помогна. Освен това, ако го изкарам от затвора, наистина ще ударим джакпота с един иск за претърпени вреди срещу градската управа. Искам да кажа… да прекараш петнайсет години в тази дупка… На колко ли ще го оценят съдебните заседатели? Десет милиона? Може би петнайсет?

Фин направи отново пауза, с надеждата, че Козловски ще запълни тишината.

— Разбира се, ако е виновен и аз поема случая, а после и ДНК пробите съвпаднат, ще го зарежем на секундата. Поне така ще сме сигурни, че ченгетата са хванали истинския престъпник. И вълкът ще е сит, и агнето цяло. — Фин се запита дали детективът долавя колко силно иска да се заеме с този казус.

Козловски вдигна яката на шлифера си — стар и измачкан, в цвят каки, който беше много подходящ да имитираш инспектор Коломбо, но абсолютно безполезен срещу зимния студ на Ню Инглънд. Миналата година Фин му беше подарил за Коледа ново палто от хубав черен плат — от вълна и кашмир, но детективът така и не го облече. Козловски пъхна ръце в джобовете си и застана до колата на Фин.

Адвокатът отключи вратата на колата и се вгледа в приятеля си, който се беше свил от студ.

— Няма да поема случая — каза. — Ясно ми е, че това те притеснява. Не съм сигурен напълно, но си мисля, че не си заслужава труда и усилията ми. Ще ми трябва помощта ти. А ако ти не го искаш, няма да е честно спрямо Салазар.

— Заеми се със случая — отвърна Козловски.

Фин замълча за миг.

— Сигурен ли си?

— Да. А сега отвори скапаната врата, много е студено.

— Защо?

— Казах ти — адски е студено.

— Не, защо искаш да се заема със случая?

— Не му вярвам на този. Да, от разказа му излиза, че е невинен, но дори и да не е стрелял по Мади, той е прекарал зад решетките петнайсет години. Никой, който е несправедливо обвинен, не би седял и мълчал толкова време в място като „Билерика“. Този тип крие нещо. Не знам какво е то, но определено не ни казва цялата истина.

— Но…

— Но аз бях приятел с Мади Стийл. Може да не съм убеден в невинността на Салазар, но не мисля и че е виновен. А ако Салазар действително не е стрелял по Мади, тогава негодникът, който го е сторил, все още се разхожда на свобода. Това никак не ми харесва. Докато не получа отговори на някои въпроси, няма да имам покой. А сега отвори проклетата врата, преди да съм изтръгнал брезента на гюрука, за да си отворя сам.

Фин седна на шофьорското място и отключи вратата на Козловски. Той едва намести огромното си тяло в тясното пространство на колата.

— Знаеш ли — каза Фин, — ти наистина си много странен човек.

— Не — отвърна Козловски. — Просто ми е много студено.

На път за кантората се отбиха да обядват в кръчма в Чарлстън: наденички с картофено пюре за Козловски и сандвичи за Фин. Храната беше страхотна, но от обслужването имаше какво да се желае. Когато прекрачиха прага на старата сграда, в която се намираха офисите им, вече наближаваше два следобед, Фин беше платил авансово наема благодарение на щедрите хонорари, които получаваше като партньор-съдружник в „Хауъри“. Козловски плащаше символична сума за ползването на двете стаи в дъното на етажа.

— Мили скапани Боже, къде бяхте досега? — нападна ги Лиса Кранц още от вратата, Фин все още свикваше с острия й език и цветистите ругатни. Не че за един адвокат беше необичайно да прибавя към всяка втора дума по някоя и друга ругатня, но от нейната уста тези думи звучаха шокиращо. Тя беше дребна, на трийсет и две години, студентка по право в Североизточния университет, с гъвкаво тяло, изваяно от часовете, прекарани на фитнес уредите и бягащите пътечки. Имаше черна коса и смугла кожа, грижливо поддържана чрез редовни посещения в скъпите козметични салони на Нюбъри Стрийт. А дрехите и обувките й със сигурност струваха повече от неговата кола. Тя работеше като стажант при Фин от осем месеца и беше демонстрирала впечатляващи теоретични познания и организационни качества. Затова Фин постепенно свикваше и се примиряваше с ругатните й.

— Ходихме да обядваме — отвърна той. — Защо, да не би да ти липсвахме?

— Както винаги. — Тя примигна уж влюбено с миглите си.

Козловски й кимна вместо поздрав и отиде в кабинета си, като затвори вратата след себе си.

— Отново проблеми с контактните лещи ли имаш? — попита адвокатът.

— Не, само се опитвам да флиртувам — отвърна тя.

— Е, трябва да се стараеш повече. Аз вече съм зает.

— От коя? От онази чудо-жена от Вашингтон ли? Браво на теб. Нещата между вас вървят доста добре — от осем месеца съм тук, а дори не съм я срещала досега.

Фин стисна зъби и заби поглед в писмата на бюрото му.

— Говори си каквото искаш, но аз съм ангажиран.

— Браво на теб. Не мислиш ли, че е прекалено егоистично да си въобразяваш, че ще пърхам с мигли на теб? Не си мой тип.

Фин вдигна очи от пощата. Замислено посочи с палец себе си, после наведе глава и посочи с пръста си към вратата, която водеше към кабинета на Козловски.

— Не може да бъде — каза той. — Шегуваш ли се?

Тя сви рамене.

— Някои жени харесват по-възрастни от тях мъже.

— Да, ама той не е мъж като мъж. Той е праисторическо изкопаемо, което полицията извади от ледника преди двайсет години и го пусна по улиците на Бостън, за да се бори с лошите.

— Млъкни, че още повече се възбуждам. Освен това белезите са секси.

— Не ме разбирай погрешно. Той е най-близкото до приятел, което имам в момента, и аз бих застанал пред него, за да го предпазя от куршум, ако куршумът би могъл да го засегне изобщо. Но Том Козловски и романтика? Говорим за две коренно противоположни неща.

— Както и да е. — Лиса се обърна към бюрото си и взе от там купчина листа, след което ги остави на бюрото на Фин. — Ето проучването, което поиска.

— Вече си готова? Толкова бързо?

Тя изненадано вдигна вежди.

— А ти какво очакваше? — Лиса се върна при бюрото си и отново се обърна към Фин: — Наистина ли искаш да вземеш този за клиент? Имаш ли представа колко е трудно да се отмени присъда, постановена от съдебни заседатели?

— Не съвсем. Точно затова поисках от теб да направиш проучване на съдебната практика.

— И аз го направих. Адски е трудно. Трябва да докажеш, че е налице съществено нарушение на материално-правните норми, отявлена несправедливост. Знаеш ли, че е това адски шибано трудно за доказване?

— Адски шибано трудно?

Козловски отново се появи и младата жена се обърна към него с думите:

— Съгласен ли си с последните планове на шефа?

— Той не е мой шеф — отвърна детективът.

— Добре де. Коя съм аз та да се оплаквам. Почти съм сигурна, че съм най-толерантният човек в тази стая. Просто не си ви представях вас двамата като хора, които ще искат да се борят с вятърни мелници.

Фин погледна първо Лиса, после Козловски и накрая отново помощничката си.

— Днес всички сме пълни с изненади.

— Майната ти — отвърна му Лиса.

— И аз това казвам.

— Исусе мили, не, аз това казвам.

Адвокатът отново се зае с пощата си.

— Трябва да внимаваш, като споменаваш толкова често имената на богове. Добре че не съм мюсюлманин. На теб би ли ти харесало, ако непрекъснато повтарям името на Мойсей?

— Мойсей е от Стария завет и на теория е бог и на християните, и на юдеите.

Фин отвори едно от писмата.

— Тогава Барбара Стрейзанд.

— Внимавай какви ги говориш.

— Ето, виждаш ли?

— Разбрах. Просто трябва да си наясно, че ти предстои много трудна битка. Като да изкачиш Еверест. Прегледах буквално всяко едно дело, за което пред Кавана е било поискано преразглеждане. Произнесъл се е в дванайсет от случаите. Познай колко пъти е позволил ново представяне и събиране на доказателства?

— Май по-добре да не знам, а?

— Именно. Нито веднъж.

— Тринайсет е щастливото ми число.

— Дано да е така. — Тя взе дамската си чантичка. — Аз отивам да хапна нещо. Някои от нас днес още не са имали удоволствието да похапнат бавно и обилно. Ще се върна… ако имате късмет.

Тя затръшна вратата след себе си, а Фин се зае да преглежда проучването.

— Доста добра работа върши — каза след малко на Козловски.

— Сигурен съм, че е така — отвърна той. — Още ли се пазиш от нея?

— Знаеш, че сега имам Линда.

Козловски кимна скептично.

— Знам, че я е имаше, но сега не съм сигурен кой от двама ви какво точно има.

— Тя замина заради работата си, не заради мен.

Приятелят му вдигна ръце.

— Не ме замесвай във вашите работи. Казах ти, когато наех офиса, че не искам да знам каквото и да става между вас двамата. Тя беше мой партньор в полицията цели пет години. Никога няма да ме убедиш да застана срещу нея.

— Че кой те кара да заемаш страна? Доколкото ми е известно, двамата с нея още сме заедно.

— Кога за последно говори с нея?

— Тя се обади снощи — призна Фин.

— Ти вдигна ли й?

Фин поклати глава.

— Но мислих за това.

— Мислил си за това? Сериозно ли говориш? Явно връзката ви е здрава тогава.

— Ще измислим нещо.

— Добре. Докато го измислиш, аз на твое място бих стоял далеч от всякакви служебни романи.

— Благодаря за съвета, но не аз би трябвало да се притеснявам за Лиса. — Фин се усмихна ехидно на детектива.

Козловски се изсмя.

— Че на колко е тя? На двайсет и пет-шест? Мога да й бъда баща.

— На трийсет и няколко е. Можеш да бъдеш нейният перверзен чичо.

— Добре е да го знам. Ще го запомня.

— Освен това може би тя търси точно бащинска фигура.

— Ако беше така, предполагам, че щеше да търси банкер, който кара голям чисто нов мерцедес, а не някакво недодялано бивше ченге с десетгодишен линкълн. Убеден съм, че съм в безопасност.

Фин сви рамене.

— Човек никога не може да бъде сто процента сигурен, нали?

Шеста глава

Сряда

12 декември 2007 година

Почитаемият съдия Джон Б. Кавана, седемдесет и пет годишен, имаше здравословни проблеми с гърба и коленните стави, които не му позволяваха да седи продължително. Заболяванията бяха изострили още повече заядливия нрав на съдията. Дори и като по-млад да беше проявявал някакво търпение към страните в съдебния спор, сега от такова нямаше и помен. Благодарение на ръста си от почти метър и деветдесет, макар и слаб, Кавана имаше внушителен вид. Леката прегърбеност създаваше впечатление, че не изпуска от поглед адвокатите, които се явяваха по неговите дела — впечатление, което не беше далеч от истината.

В момента беше насочил изцяло вниманието си към Фин и Добсън, които седяха срещу него на масата на адвокатите. Фин се запита дали не е прибързал и постъпил неразумно, като се съгласи да вземе Салазар за клиент.

— Господа — произнесе бавно Кавана, поглеждайки ту към Фин, ту към Добсън и към заместник-окръжния прокурор Албърт Джаксън. Фин познаваше добре Джаксън от предишни наказателна дела, по които се беше явявал, и го харесваше. Джаксън беше метър и осемдесет, но тежеше над сто и петдесет килограма, Фин често се беше питал дали родителите на прокурора не бяха кръстили сина си на името на пълничкия герой от анимационния филм с Косби. Джаксън обаче понасяше неизбежните закачки добре и беше един от най-добрите прокурори в окръжна прокуратура.

Кавана се покашля и продължи:

— Прочетох молбата ви, но бих искал да чуя и аргументите ви. Господин Фин, вие сте инициаторът, ще имате ли удоволствието да ни поведете към тази бездна?

— Благодаря, ваша чест. — Фин се изправи. — Както знаете, днес сме се събрали, за да намерим правна възможност да накараме окръжна прокуратура да ни предаде проби от кожата и кръвта, взети изпод ноктите на полицай Мадлин Стийл през вечерта, в която е била нападната. Убедени сме, че един нов анализ на ДНК от тези проби определено ще докаже, че клиентът ни не е бил човекът, нападнал полицай Стийл.

— Сериозно ли, господин Фин? Убедени сте? — Съдията се наведе. — И на какво точно се основава тази ваша убеденост? Доколкото разбирам, по време на съдебния процес веществените доказателства, показанията на пострадалата и сравнението на пръстовите отпечатъци са потвърдили обвинението. Какво е това магическо нещо, което ви вдъхва увереност?

— Ваша чест, фактът, че от окръжна прокуратура отказват да изпълнят молбата ни, е едното от тези неща. В края на краищата, ако господин Салазар действително е виновен, въпросните доказателства само ще потвърдят неговата вина. Защо тогава от прокуратурата ще се противопоставят толкова яростно на молбата ни? Освен това господин Салазар има алиби. По времето на нападението господин Салазар, който по професия е лекар и е работил като такъв в страната си, е оказвал медицинска помощ на една жена, живееща на неговата улица. Свидетелят, който може да потвърди алибито му, е съгласен да се яви пред съда и да свидетелства. В резултат на всичко това не е възможно лицето, нападнало полицай Стийл, да е Салазар. Прокуратурата разполага с веществените доказателства, които по категоричен начин могли да потвърдят дали клиентът ни е виновен или невинен. В интерес на правосъдието е да предоставят тези доказателства и не виждам защо те биха предпочели да не го сторят.

Кавана се замисли и след малко се обърна към прокурора:

— Господин Джаксън?

Албърт Джаксън се изправи.

— Да, ваша чест. Това, което господин Фин пропусна да спомене, е, че на господин Салазар вече е било дадено правото на справедлив процес, както и възможност да докаже своята невинност. Отказът ни да предоставим отново доказателствата на този етап от процеса срещу Салазар няма нищо общо със страх, че сме пратили в затвора невинен човек. И действително, вината на господин Салазар беше категорично установена от дванайсет съдебни заседатели. Главен и необходим принцип на нашето наказателно правосъдие е окончателността на съдебната присъда, постановена от съдебни заседатели. Ако спрем да се уповаваме на този принцип, системата ще бъде парализирана и ще изпадне в колапс.

Кавана се изпъна като струна на стола си, очевидно от болки в гърба. Погледна Фин от височината на внушителния си ръст:

— Господин Фин, трябва да призная, че след като изчетох преписката, съм склонен да се съглася с държавното обвинение. Не виждам нищо нередно в това дело и ако дам на клиента ви втори шанс, как после ще откажа такъв втори шанс на всеки един обвиняем, направил в съдебната зала подобно искане?

— Най-напред, ваша чест, това дело не е като другите. Разполагаме със свидетел, който е съгласен да се яви в залата и да потвърди алибито на господин Салазар.

— И къде е бил този свидетел преди петнайсет години, когато се гледаше делото срещу господин Салазар? Предполагам, че обвиняемият и тогава е знаел за алибито си, нали?

— Да, ваша чест, но по онова време свидетелката се е страхувала да даде показания. По онова време тя е пребивавала нелегално в страната и се е бояла да не я депортират. Впоследствие е получила американско гражданство и вече не се страхува да свидетелства в съда.

— Господин Фин… — Съдията поклати глава. — Подобно искане и сценарий могат да бъдат скалъпени буквално от всеки един престъпник, който е зад решетките. Продължавам да мисля, че ако се съглася, ще създам съдебен прецедент, който ще даде възможност на всеки един затворник да твърди, че ДНК анализ ще го оневини.

— И какво лошо ще има в това? — с рязък тон попита Фин. Той не беше планирал словесният сблъсък да достигне такъв етап, но думите му неволно излязоха от устата и той усети как съдията се ядоса на подобно оспорване на правомощията му. Фин се изкуши да отстъпи, но си каза, че няма какво да губи. — Ако невинни хора са пратени в затвора, няма ли по този начин да получим възможност да открием кои са те? Не искаме от щата да плати нито цент за новите анализи — анализи, които дори не са били допустими като доказателство в съдилищата на щата Масачузетс по времето, когато е бил съден господин Салазар. През последните няколко години ДНК пробите са помогнали да получат свобода стотици несправедливо осъдени невинни хора. Не виждам причина защо щатът ще се съпротивлява на възможността да се провери дали всеки, който е зад решетките, действително е виновен. Още повече, след като на щата това няма да му струва нищо.

— Господин Джаксън? — подкани Кавана.

— Без да струва нищо? — Прокурорът погледна опонента си осъдително. — Окръжната прокуратура е длъжна по закон да разгледа всяка една смехотворна молба, подобна на тази. Само това дело струва на щата хиляди долари от моето време и от вашето, ваша чест.

— Господин Джаксън има право — каза Кавана. — Освен това клиентът ви е осъден на основание на показанията на свидетел и на пръстови отпечатъци. Как ще обясните това?

— Първо, ваша чест, колкото до разходите на щата, единствените разходи, за които се вълнуват господин Джаксън и шефовете му в прокуратурата, са тези, които ще се платят като обезщетение при един евентуален граждански иск, ако действително се докаже, че господин Салазар е бил несправедливо осъден. Що се отнася до другите доказателства, на базата на които е бил осъден господин Салазар, практиката показва, че свидетелските показания са недостатъчно надеждно доказателствено средство. В молбата ни също така сме поискали пръстовите отпечатъци отново да бъдат проверени, за да сме сигурни и в това веществено доказателство. Но както много добре ви е известно, сравнението на пръстови отпечатъци е далеч от точните науки. ДНК анализите, от друга страна, са деветдесет и девет на сто категорични и неопровержими.

— Ваша чест! — протестира Джаксън — Та те искат да обърнат цялото дело с главата надолу, не е ли така?

— Театърът е излишен, господин Джаксън — скастри го Кавана. — Виждам какво става. — Отново погледна към Фин. — Още не сте ми дали основателна причина да мисля, че тази ваша проучвателна експедиция си заслужава изгубеното време на тук присъстващите. Това, което не виждам, е разумен аргумент в подкрепа на вашата теза.

— Ваша чест, не е налице документ, с който защитата да е била уведомена, че по време на процеса е имало събран ДНК материал. Само това трябва да е достатъчно да оправдае усилията ни.

Кавана присви очи.

— Да не би да намеквате, че прокуратурата е укрила потенциално оневиняващо доказателство? Надявам се, давате си сметка, че това е доста сериозно обвинение.

— Давам си, ваша чест. — Кулминацията наближаваше. — Нека да бъда ясен. Ние не отправяме обвинение за процесуални нарушения, извършени по времето на процеса. Но ДНК материалът е бил взет изпод ноктите на пострадалата. Когато полицай Стийл е била нападната, тя се е съпротивлявала яростно и очевидно е одраскала доста сериозно нападателя. Затова и под ноктите й са останали частици кожа и кръв. Този факт изобщо не е бил разкрит на защитата и тук можем да говорим за оневиняващо доказателство. Само на това основание господин Салазар има право на нов съдебен процес. Ние обаче не се стремим към това. Искаме само да се направи нов анализ на ДНК материала.

— Доказателството не е оневиняващо, ваша чест — реагира Джаксън. — Когато окръжният прокурор разбра, че този материал не е бил разкрит, направихме анализ и типът на кръвта съвпадна с този на Салазар.

— Нулева положителна група, ваша чест — опонира Фин. — Най-разпространената група кръв. Във всеки случай прокуратурата не е направила никакви проби по време на процеса.

— Това е нечувано — протестира Джаксън. — По време на процеса ДНК пробите дори не бяха допустими като доказателства в съда, както господин Фин вече спомена. И тези доказателства, състоящи се от кожа и кръв, събрани изпод ноктите на полицай Стийл, изобщо не бяха приложени към доказателствения материал по делото!

— Именно — отвърна на удара с удар Фин. — Който и да е бил нападателят на полицай Стийл, по тялото му трябва да са останали доста видими белези, а когато господин Салазар е бил задържан от полицията, той не е имал такива белези. Ако защитата знаеше, че под ноктите на полицай Стийл е имало кожа и кръв, това несъответствие и противоречие със сигурност е щяло да бъде изтъкнато в съда.

— Може полицаите просто да не са забелязали драскотините — предположи Джаксън.

И направи грешка. По този начин отвори фланга и даде възможност на Фин да атакува. И Фин, и Кавана погледнаха прокурора изненадано.

— Ваша чест — продължи адвокатът със спокоен тон, — можете ли да си представите по-смехотворно оправдание? Полицайка бива пребита и простреляна, а колегите й пропускат да съберат всички възможни улики, за да пратят зад решетките престъпника? Ако разследването и досъдебното производство наистина са били извършени толкова немарливо, тогава имаме основание да поставим под съмнение обективността и законосъобразността на издадената присъда. Възникват прекалено много въпросителни. А ние искаме само да получим отговори на тези въпроси и ДНК пробите, които в момента са притежание на прокуратурата, могат да ни дадат тези отговори.

Кавана се умълча.

— Ваша чест — понечи да продължи Джаксън, но Кавана го спря, като вдигна ръка.

— Замълчете, господин Джаксън, освен ако нямате разумно обяснение защо полицията не е докладвала за драскотините по време на процеса. — Джаксън млъкна. Кавана се облегна в удобното си кожено кресло, след което първо погледна към високия таван на съдебната зала, после към Фин. — Моите поздравления, господин Фин. Вие успяхте да привлечете любопитството ми. Ще ви дам ДНК пробите, които искате.

— Ваша чест! — противопостави се прокурорът.

— Изпуснете парата, господин Джаксън. Имам добри новини и за вас. — Съдията отново се обърна към Фин: — Притеснен съм обаче доколко тези доказателства са още годни. Много е възможно вече да са прекалено стари, за да имат някаква доказателствена стойност пред съда. С това не искам да кажа, че щатските власти са длъжни да поддържат доказателствения материал в годно състояние за вечни времена. Така че, макар че ви разрешавам да получите достъп до тези прословути проби, това не означава непременно, че ще допусна или няма да допусна преразглеждане на делото само на базата на резултатите от ДНК анализите. — Той се наведе напред и се вгледа в адвоката. — Колко време ще отнемат тези анализи?

Фин нямаше отговор на този въпрос и се обърна към Добсън.

— Самият анализ отнема ден-два, но списъкът на клиентите на лабораторията е доста дълъг. Ако е спешно, анализите могат да бъдат направени в рамките на две седмици, ваша чест — отвърна Добсън.

— Много добре, господа, значи имате две седмици. — Съдията погледна календара си. — Насрочвам следващото заседание за понеделник, двайсет и четвърти декември. Бъдни вечер. До тогава очаквам да ми дадете разумни отговори. Някои от вас ще бъдат зарадвани с интересен коледен подарък. — Отново погледна към Фин: — Но държа да бъда разбран правилно и ясно, господин Фин. Само ДНК анализите няма да свършат никаква работа в моята зала. Докато не ми изложите обяснение защо отпечатъците от пръстите на клиента ви са били открити по пистолета на полицай Стийл и защо свидетелят е разпознал господин Салазар, клиентът ви ще остане в затвора.

Седма глава

Фин и Добсън стояха в коридора пред съдебната зала и чакаха да дойде асансьорът. Никой от тях не искаше да погледне в очите другия.

— Поне ни разрешиха да вземем ДНК материала — накрая проговори Добсън.

— Да — отвърна Фин. — Предполагам, пирова победа е по-добре от никаква победа.

— Човек не знае. Разполагаме с две седмици да видим какво ще излезе.

Фин го изгледа.

— Шегуваш ли се? Знаеш ли, Добсън, ти ми се виждаш свестен. Сигурен съм, че изпитваш голямо вълнение от „борбата за правда и справедливост“, ако си мислиш, че с това се занимаваме. Но трябва да погледнеш реалността.

— И каква е реалността?

— Реалността е, че току-що загубихме битката и че нямаме буквално никакъв шанс да измъкнем Салазар от затвора. Не чу ли какво каза Кавана? Заяви, че дори и да получим ДНК и те да не съвпадат с тези на Салазар, той пак няма да допусне нов процес. Ако не убедим Стийл да се откаже от свидетелските си показания и не измислим разумно обяснение как пръстовите отпечатъци на Салазар са се озовали върху пистолета на полицайката, твоето момче ще остане зад решетките до живот. И знаеш ли какво? Нито Стийл ще се откаже от показанията си, нито ще измислим разумно обяснение.

— Значи ще се откажеш просто така?

— Имаш ли по-добър план?

— Да, да повярваш в успеха. Ще започнем наше собствено разследване. Ще проверим всичко, което се съдържа в онази папка, и ще видим какво можем да измислим. Разполагаме с две седмици и ако не си губим времето, кой знае, може и да ни хрумне нещо.

— Няма да измислим нищо. А в това време разходите ми по делото ще набъбнат толкова, че ще бъда принуден да затворя кантората. Зад мен не стои голяма адвокатска кантора, която е готова да ми плати за няколко седмици благотворителен труд. Работата ми трябва, за да си изкарвам хляба, а това означава да имам клиенти, които си плащат. Да не споменавам факта, че — от което не ми става по-добре, разбира се — той най-вероятно е виновен, така или иначе.

Добсън остана потресен от последното изречение.

— Кой е виновен?

— Салазар. — Фин забеляза, че с предположението си е засегнал дълбоко младия си колега. — Съжалявам, че аз ти го казвам, но повярвай ми, колкото и да ми се иска той да е прав, в действителност най-вероятно е извършил престъплението. — Фин натисна бутона на асансьора неколкократно.

Добсън гледаше Фин и не можеше да повярва.

— Тогава защо изобщо си направи труда днес да дойдеш в затвора? — попита. — Защо изобщо се замесваш?

Фин се замисли. Отговорът не беше очевиден дори за него. Накрая сви рамене.

— Не знам. Самият аз имах трудно детство и младост и имаше голяма вероятност да свърша зад решетките. Може би ми се иска да вярвам, че ако това се беше случило, щеше да се намери човек, който да ме изслуша. Може би този тип е убедителен в разказите си дотам, че дори и аз донякъде му се вързах. — Той заби поглед в пода и поклати глава. — Или може би просто ми се искаше да участвам в тази мелница при съдията.

Вратата на асансьора се отвори най-накрая и двамата влязоха вътре.

— Постъпи както намериш за добре — отвърна Добсън. — Но аз нямам намерение да се отказвам. Нямам право да се откажа.

— Възхищавам се на твоята решимост, но преценката ти не е добра.

— Направи ми услуга. — Добсън го погледна в очите. — Не подавай молба за оттегляне още. Дай ми една седмица и ако измисля нещо, обещай ми, че ще ме изслушаш и тогава ще решиш окончателно.

Фин се изкуши да откаже. Просто да остави проблема зад гърба си и да продължи напред. Но Добсън беше толкова настойчив и толкова ентусиазиран. Ако откажеше, щеше да е като да ритне малко кутре. А Фин отдавна не риташе малки кутрета. Освен това какво щеше да му коства да отложи оттеглянето си? Той натисна бутона за първия етаж.

— Добре — каза. — Давам ти една седмица.

— Благодаря — отвърна Добсън поуспокоен. Де да имаше Фин неговия оптимизъм.

Двамата зачакаха асансьорът да потегли надолу, но точно преди вратите да се затворят плътно, една длан с мръсни и дебели пръсти ги спря.

— Извинете — каза мъжът и влезе в асансьора. На ръст беше колкото Фин, но по-възрастен, с корем, увиснал над колана му. Малкото му останала коса беше прошарена в сиво и много късо подстригана. Костюмът му беше доста тесен, сякаш го е купувал, когато е бил с десетина килограма по-слаб. Под мишница държеше папка.

Той с усилие се промъкна в тясното пространство, допускайки по-малка дистанция с останалите от нормално приетото. Наклони глава към Фин, оглеждайки го доста обстойно. Адвокатът се почувства неловко и си отдъхна, когато мъжът спря да го зяпа и го заговори:

— Ти ли си Фин?

— Да. Аз съм Скот Фин. Познаваме ли се?

Мъжът отправи поглед към дланта на адвоката, но не помръдна от мястото си.

— Не, не се познаваме. — Наведе се още по-близо до него. — Ама наистина ли си Фин? — Представях си те по-едър.

— Мога да разбера разочарованието ви. Мога ли да ви помогна с нещо?

Мъжът продължи да го зяпа.

— Да, мислех те за по-едър. За адвокат, който поема дело на човек, прострелял ченге, си доста дребен. Не си представях такъв като тебе така спокойно да се ебава с ченгетата по дело като това.

Фин усети как косата му настръхна, както често се случваше в младостта му на улицата, когато някой го предизвикаше.

— А вие сте?

— Макинтайър. Приятелите ми викат Мак. Ти може да се обръщаш към мен с „детектив“.

— Приятно ми е да се запознаем, детектив. — Фин се усмихна студено. — Мога ли да направя нещо за вас по това дело?

Макинтайър продължи да го зяпа с черните си очички.

— Не — отвърна. — По-скоро си мислех, че аз мога да направя нещо за теб. Нещо, което би ти спестило доста време и усилия.

— Много благодаря — отвърна Фин. — Привърженик съм на икономията на време и усилия.

— Стой далеч от този Салазар — каза Макинтайър с тих, но твърд и сериозен тон. — Не си струва да си навличаш проблеми.

— Благодаря за съвета. Ще го взема под внимание.

Детективът тикна пръст в гърдите на Фин.

— Сериозно ти говоря. Той е кофти човек. — Показа папката, която носеше. — Не ми е разрешено да ти показвам това, но… Преди петнайсет години го държахме под наблюдение. Чувал ли си за уличната банда ВДС?

Фин хвърли поглед към Добсън.

— Говори ми нещо.

— Шайка отрепки. Много големи негодници. Членове на бандата бяха изнасилили сакатото момиче на Портър Скуеър преди няколко години. Вашият Салазар беше един от водачите им в Бостън. Така и не можахме да съберем достатъчно доказателства срещу него, за да го обвиним за участие в организирана престъпност, въпреки че винаги беше в центъра на събитията. Така че той не само че стреля по полицайката, но стоеше и зад много други техни пъклени дела. — Макинтайър отвори папката. — Ето, погледни. Не мога да ти я дам, но само искам да добиеш представа кого искаш да измъкнеш от затвора.

Фин хвърли поглед на досието. Вътре имаше записи от полицаи, участвали във външно следене на Салазар. Той погледна към Добсън.

— Марк, запознай се с детектив Макинтайър. Макинтайър, това е Марк Добсън. Моето участие в делото ще е минимално, ако изобщо участвам. Човекът, когото трябва да убедите, детективе, е той. — Фин посочи към Добсън и забеляза страх по лицето му.

Макинтайър погледна първо към единия, после към другия адвокат.

— Сериозно ли? — попита той. — Отказваш се?

— Да — отвърна Фин. — Макар че официално това ще стане другата седмица. Младият Марк ще води разследването. Ако наистина смятате, че господин Салазар не заслужава да му бъде даден втори шанс, господин Добсън е човекът, с когото трябва да говорите. — Вратите на асансьора се отвориха и той потупа Добсън по рамото. — Значи твоят Салазар в крайна сметка не е бил само доктор. Бил е и тартор на ВДС. Мнението ми за твоята преценка става все по-високо и по-високо. Желая ти късмет. — Поклати глава и излезе от кабината на асансьора.

— Господин Фин — повика го Добсън и Фин се обърна. Младият адвокат тръгна след него и се отдалечи от Макинтайър, за да не може ченгето да го чуе. — Грешите за Салазар, както и този детектив. Дайте ми седмица и аз ще ви докажа, че съм прав.

Фин кимна.

— Вече ти дадох седмица. За мен обещанието е закон. Само не очаквай прекалено много от себе си. Колкото и да се стараеш, невинаги можеш да оправиш света.

Фин тръгна към изхода. Щом стигна до вратата, наметна палтото си и хвърли за последно поглед назад. Макинтайър се беше приближил до Добсън и двамата оживено разлистваха досието, което детективът беше донесъл. Фин отвори вратата и излезе навън. Понякога му се искаше да е още млад и да вярва в чудеса.

Осма глава

Същата вечер Том Козловски се разходи около Бостън Комън. Това беше най-близкото до терапия, на което някога се беше подлагал. Валеше лек снежец върху дебелата няколко сантиметра снежна покривка, образувала се от Деня на благодарността насам. Постепенно изчезваха и последните белези на есента. Той обожаваше да се разхожда из Бостън по време на зимните празници. Когато се чувстваше унил и потиснат, тези разходки му повдигаха духа. В момента Козловски ужасно много се нуждаеше от висок дух.

Днес Фин му беше казал, че ще се оттеглят от случая на Салазар. След като чу условията, които им беше поставил съдия Кавана, той и не помисли да оспори решението на приятеля си. Щом само ДНК доказателствата не бяха достатъчни да бъде оневинен човекът, значи съдията в действителност и не възнамеряваше изобщо да произнесе оправдателна присъда. И двамата го знаеха. Фин не можеше да си губи времето, да го прахосва по случай с близки до нулевите шансове за успех. А и както Фин му беше казал: „И теб не бих те молил да си губиш времето“

„Добре — беше му отговорил Козловски — Твоя воля.“

Реплика, на която напоследък прекалено много разчиташе. „Твоя воля“. Как беше стигнал дотук?

От друга страна, би трябвало да е по-спокоен, след като Фин беше взел решение и за двамата. Каква полза имаше да се рови в миналото? Така само щяха да наранят жената, която някога беше обичал. Жената, която беше подвел. Жената, която вече беше минала през ада. Не би могъл да позволи тя отново да премине през подобно нещо.

И въпреки всичките тези аргументи „против“, се изкушаваше да разкаже на Фин това, което знаеше. Докато адвокатът му обясняваше, че се отказва от случая, Козловски си замълча и не проговори от страх, че ако си отвори устата, ще признае за тайната, която пазеше толкова дълго време. Накрая само каза „Твоя воля“ — неговата нова мантра.

Вървейки по пътеката, успоредна на Бийкън Стрийт, той се спря, погледна към езерото Фрог Понд, което беше замръзнало преди две седмици. Дърветата бяха окичени с бели приказно красиви светлини, които се сливаха със снежинките. Той прогони натрапчивата мисъл от главата си, докато се вслушваше във виковете на децата, които се пързаляха по ярко осветената заледена повърхност на езерото. Въодушевените гласчета го изпълниха с топли чувства поне за кратко.

Неговото детство беше преминало по коренно различен начин. Беше дете на имигранти от първо поколение, бежанци от Полша, избягали от комунистическите репресии, обхванали страната през петдесетте и шейсетте години на двайсети век. Родителите му обаче бяха успели да се доберат до Бостън, където бяха подложени на мъчително оцеляване. В град, разделен ясно на територии на брамини, ирландци и италианци, поляците често биваха изтиквани в ъглите. Баща му беше опитен работник-металург, но никой в Бостън не би го наел на толкова високо платена работа. Като резултат от това в семейството работеха всички, колкото да изкарат прехраната. Том Козловски започна работа още на шест години, като помагаше за почистването на сергиите за риба на Северния пазар, където майка му продаваше дребна треска за грошове. „Щом може да ходи, ще работи“, спомняше си той думите, произнесени от баща му на развален английски, когато собственикът на сергиите го попита дали е честно и морално толкова малко дете да работи.

Когато сърцето на баща му отказа на четирийсет и пет, Коз беше само на седемнайсет. Никой не знаеше дали семейството ще оцелее. Нощта, в която баща му почина, Коз, който не беше набожен, влезе в кварталната католическа църква и отправи молитва към господ за напътствие. Отговорът дойде от млад свещеник, чийто брат беше сержант в Бостънската полиция. Братът съжали Козловски и му уреди да стане полицай на осемнайсетия му рожден ден. От този ден, макар и да не се водеше за вярващ, Козловски остана предан на Църквата. В края на краищата, кой беше той да спори, след като господ се беше отзовал на молитвата му?

И в свят, в който принципът „услуга за услуга“ беше водещ, неговата преданост към полицията не остана невъзнаградена. В продължение на двайсет и пет години той беше кръстоносец, посветил живота си на реда и закона. На него. „Да защитавам и служа“ за него беше не само полицейски девиз, а призвание. И винаги когато се налагаше да жертва личния си живот, той се обръщаше към сцени като тази на Фрог Понд. Това му даваше утеха и увереност, че благодарение на неговия труд в обществото цари спокойствие и мир, благодарение на това децата имаха възможност да се радват на детство, от каквото самият той беше лишен. И това му беше напълно достатъчно. В края на краищата, не може да ти липсва нещо, което никога не си имал.

Но тази вечер утехата беше илюзорна. Случаят на Салазар непрекъснато го измъчваше, Фин вероятно беше прав — този човек си беше заслужил наказанието. Тези разсъждения със сигурност бяха позволили на Козловски да погребе собствената си вина за петнайсет години, но сега плиткият гроб на неговата съвест беше разровен и разложението беше на път да обхване душата му.

Той отново хвърли поглед към децата, които се пързаляха в кръг по осветената ледена площадка в подножието на хълма. Смехът им достигна до него. За миг се запита какъв ли е бил смехът на Росита Салазар. Опита се да прогони тази мисъл, но тя упорито се промъкваше отново в съзнанието му. Против волята си той подсъзнателно се запита какво ли е да растеш, без да познаваш баща си, какво е да се бориш с живота напълно сляп. И в сянката на тези жестоки мисли се таеше главният въпрос, който беше избягвал толкова дълго време. Правилно ли беше постъпил той?

Въпросът продължи да го преследва и когато пъхна ръце в джобовете си и си тръгна. Вината не беше негова, утешаваше се той. В крайна сметка, не беше станало по негова воля.

Девета глава

Петък

14 декември 2007 година

Фин не размисли за случая на Салазар. Все пак беше успял да убеди съдия Кавана да нареди да им предоставят ДНК доказателствата за нов анализ, което не беше никак малко. Първоначално именно затова се бяха обърнали към него. Не беше негова вината, че на съдията му беше безразлично какво ще покажат новите анализи на ДНК и че нямаше намерение да пуска на свобода Салазар.

И ако на Марк Добсън му се прекарваха няколко безплодни седмици, това си беше негова работа. Фин беше реалист и имаше твърде много други задачи, на които трябваше да обърне внимание. Той беше изключителен адвокат по наказателни дела и беше способен на чудеса в съдебната зала, но, от друга страна, мразеше търговската част на професията. Законът изискваше адвокатът редовно да издава на клиентите си фактури за извършените услуги и тези услуги да бъдат заплащани също така редовно. Кантората трябваше да получава пари, за да не затвори вратите, за да може компютрите в офиса да не спират да работят. А Фин трябваше да се грижи и Козловски и Лиса да имат здравни осигуровки поне с минимално покритие. Имаше и асистентка, която идваше два дни в седмицата, за да му помага в работата, но това беше несъмнено най-лошата страна на самостоятелната му практика. В предишната кантора отговаряше само за възложените му задачи. Кантората разполагаше с щатни служители и отдели, които се грижеха и за най-малката административна подробност. Тогава не си беше давал сметка какво невероятно улеснение е това.

Но така или иначе, административните задачи му отнеха по-голямата част от четвъртъка и петъка на същата седмица. Той обеща отстъпки на няколко клиенти, които не бяха доволни от изпратените сметки, провери дали няма фактури, закъснели с повече от трийсет дни, и прекара два часа в търсене на нов софтуер, който да му помогне в работата и да я направи по-ефикасна. В петък следобед вече беше капнал от умора и с изчерпан трудов ентусиазъм за нови казуси. Вместо това предложи да почерпи колегите си в, О’Доулс“.

— Звучи ми добре — отвърна Лиса. Бирата за нея беше по-привлекателна от проучването, с което се занимаваше целия ден.

— Коз! — провикна се Фин към кабинета в дъното.

— Какво? — изръмжа от там Козловски, което напомни на Фин за мрачното му настроение през последните няколко дни.

— Отиваме на по бира. Може да дойдеш с нас, ако се държиш по-възпитано.

Козловски излезе от кабинета си и се подпря на вратата.

— Само жените пият бира. Мъжете пият истински алкохол.

— Аз съм жена — отвърна Лиса и го погледна, Фин разбра намека, който беше адресиран към детектива, но той, изглежда, не го забеляза.

— Значи и той също — Козловски кимна към Фин.

— Ааа, разбрах — каза адвокатът. — Щом пия бира, значи съм жена. Много остроумно. Знаеш ли, когато аз съм в скапано настроение, поне се опитвам да съм забавен за другите.

— Поне?

— Видя ли, така е по-добре. — Фин взе палтото си. — Защо не дойдеш с нас. Ще ти поръчам уиски и с Лиса ще гледаме да не те дразним много. Става ли?

Козловски поклати глава.

— Сега не мога. Имам да свърша още малко работа.

— Сигурен ли си? — попита го Лиса. — Ще ти вземем уиски, а аз ще се постарая да те превъзбудя.

Козловски отново не схвана намека.

— По-късно — отговори той. — Дайте ми час да приключа и после ще дойда при вас. — След тези думи той се върна в кабинета си.

— Ммм-да. — Лиса въздъхна и погледна към Фин. — Мамка му. Знаеш ли? Искам да кажа…

— Знам — отвърна той. — Майната му. Ела с мен. Обещавам да почерпя.

— Ще почерпиш и още как. Мисля да се напия от мъка. — Тя поклати глава и взе чантичката си.

— Звучи ми добре. Досега не съм те виждал добра и пияна. Как е?

Тя сви рамене.

— Не съм много по-различна. Само са ми казвали, че ругая много повече, когато съм пияна.

— В сравнение с какво?

— В сравнение с обичайното.

— Сериозно? — Фин отвори вратата пред нея. — По дяволите, ама сериозно ли?

— Козловски беше прав. — Тя го изгледа накриво. — Ти си едно момиченце. — Лиса мина покрай него и излезе навън, последвана от Фин.

Източен Бостън беше съвсем различен от останалата част на града. Сгушен до международното летище „Логан“, районът изглеждаше мрачен и самотен от другата страна на залива, от другата страна на центъра, Саути, Чарлстън и всички останали райони на града, които обществото смяташе за част от цивилизацията. Тук преобладаваха работническите дъсчени бараки. Както във всяка друга част на Бостън, и тук през годините бяха минали не един и два потока от имигранти. В началото бяха ирландците, после италианците и германците. През последните години обаче новодошлите бяха предимно от Азия, Южна и Централна Америка.

Марк Добсън седеше зад волана на своето БМВ 325 от другата страна на улицата, срещу църквата „Сейнт Джуд“, на няколко пресечки от брега и на един хвърлей разстояние от летище „Логан“. Църквата беше кръстена на светец, покровител на изгубените каузи. Името се стори на Добсън пророческо, когато погледна на дъските, заковани на прозорците. Построена в началото на двайсети век с помощта на пожертвувания от бедните обитатели на квартала, църквата някога беше издигната върху заливана от приливите земя, с изглед към покритите с бетон писти на старото летище, простиращи се върху блатистата територия по крайбрежието на залива.

През годините тези земи бяха пресушени и летището се беше разраснало, а с него и броят на складовете и промишлените обекти. Църквата беше оцеляла цял век, подкрепяна от местното паство, което даваше пари, когато имаше възможност, и полагаше доброволен труд, когато нямаше възможност да дава пари. През 2004 година обаче бостънската архиепископия, изправена пред финансова криза заради неумело ръководство и многобройни задължения за изплащане на присъдени обезщетения по дела за педофилия, обяви, че ще затвори църквата. От бизнес гледна точка имаше логика. Оскъдните средства, събирани от църковния десятък на бедните, не оправдаваха икономически запазването на църквата, а в Източен Бостън имаше и друга църкви, които биха приютили вярващите. Разгневените жители обаче организираха седяща стачка и заведоха дела срещу Църквата. Но в крайна сметка нямаше какво повече да направят и вратите на молитвения храм бяха затворени завинаги. Сега сградата стоеше върху самотния терен и чакаше да бъде продадена, чакаше да бъде погълната от светските бизнес интереси на икономическото развитие на града.

Добсън нямаше представа защо е дошъл тук, но това беше единствената му следа и той не се отказа да помогне на Салазар. След като запомни и трайно запечата в съзнанието си всичко прочетено от досието на Макинтайър, Добсън се насочи първо към „Билерика“, за да зададе няколко въпроса на клиента си. И получи отговори. Отговори, които не беше очаквал. Отговори, в които не знаеше да вярва или не. Но не можеше просто така да се откаже. Щеше да продължи до края дори и това да означаваше, че ще трябва да седи в колата си на тази пуста улица, наблюдавайки празната църква, докато не умре от студ.

Странно, но тази мисъл го развълнува. Прекарал няколко години в библиотеката на кантората, правейки правни проучвания и пишейки искови молби от името на мегаклиенти в данъчни и финансови дела, той се почувства добре в истинския свят, където вършеше истинска работа за истински клиент от плът и кръв.

Щом зъбите му затракаха, той се усмихна на себе си и се загърна по-плътно с палтото си. Може би все пак адвокатската професия се доближаваше до основните му планове за живот. „И освен това — каза си — едва ли точно студът ще ме убие.“

Фин не беше изпил още първата си бира, когато Лиса довърши втората. Тя можеше да пие като човек с два пъти по-голям ръст от нейния и алкохолът й понасяше доста добре. Той си помисли дали да не се престори на шокиран, но си даде сметка, че вече не може да го изненада почти с нищо.

— Кво става, бе? — попита го тя и вдигна ръка, за да си поръча трета халба.

— Съжалявам, не знаех, че ще се състезаваме — отвърна Фин и допи бирата си, след което кимна на бармана.

Тя поклати глава.

— Не говоря за теб, макар че сега, след като спомена, добре е да си надигнеш полата, за да не я изцапаш в калта. Не, ядосана съм на онзи неандерталец, когото държиш в кантората си.

— Коз ли?

— А кой друг? — Тя с досада вдигна очи и надигна с малката си длан халбата бира, след което пресуши една трета от нея. Остави чашата на масата и избърса устни с опакото на дланта. Много красиви устни, отбеляза Фин, пък дори и от тях да излизаха предимно нецензурни слова. — Мътните да го вземат, какво трябва да направя, да се хвърля направо на врата му ли, за да се сети?

— Повече, отколкото сега го правиш ли?

— Майната ти. — Тя изгледа накриво Фин. После стана и оправи пуловера и полата си. — Погледни ме. — Вдигна ръце, за да подчертае стройните извивки на тялото си.

Той закри очи с ръка.

— Така ще нарушим всички норми на трудовото законодателство.

— Майната ти, няма да те съдя. Вече видях какви хонорари ти плащат. Не си заслужава да си губя времето. Само ме погледни. В мен има ли нещо плашещо или уродливо?

— Определено не — отвърна Фин, гледайки през пролуките на пръстите си, с които продължаваше да закрива очите си.

Тя свали ръце и ги постави на талията си, после леко и прелъстително раздвижи бедра, по подобие на Мерилин Монро. Усмихна се и изкусително облиза устни.

— Честно ми кажи, ще се намери ли нормален хетеросексуален мъж от тази страна на Саут Енд, който не би убил човек, за да опита от тези?

Фин забеляза, че неколцина от мъжете на бара я бяха зяпнали замечтано.

— Не, не мисля — отговори. — Но ще ти кажа, че няколко типа на бара изглеждат така, сякаш биха убили човек, за да опитат от тези. И не бих искал да съм аз този човек.

Лиса седна на мястото си.

— Тогава какво, по дяволите, му има на този Том Козловски, че не иска да ми обърне внимание? — Тя взе бирата си и тогава, сякаш я осени някаква мисъл, се наведе напред и със заговорнически тон добави: — Според теб той гей ли е?

Фин се задави от чутото, с което привлече възмутения поглед на бармана. След като избърса устата си със салфетка, той се разтревожи, че броят на враждебно настроените към него в бара се увеличава, и се запита дали ще може да си тръгне оттук, без някой да е посегнал да го удари.

— Коз — гей! Не, определено не е гей.

— Ами тогава какво, по дяволите?

Фин сложи ръка на рамото й.

— Причината не е в това как изглеждаш — успокои я. — Повярвай ми. Просто Коз е мъж от деветнайсети век. Ако кажа, че е традиционалист, ще е прекалено слабо да го опиша. Чест, честност и уважение — и стоицизъм най-вече — това са принципите, които го движат в живота. Той си е такъв.

— Знам. Точно това ми харесва в него. Той е твърд като скала, непоклатим. Другите мъже се преструват на такива и когато се сближиш с тях, виждаш, че всичко е било само мираж. Можеш да прокараш ръка през въображаемия им образ, също като през въздух. При Том няма поза, няма преструвки.

— Моля те, може ли да го наричаме Коз?

— Само казвам, че той е такъв, какъвто изглежда.

— Подозирам, че искаш да кажеш и нещо повече.

— Именно. Та къде, по дяволите, бъркам с него?

— Трябва да разбереш, че в този свят нещата са доста прости, черно-бели. Мисля, че той възприема ситуацията като „аз-момчето“ и „ти-момичето“. Просто не знам какви мисли предизвиква у него жена като теб.

— Какво, по дяволите, искаш да кажеш с това жена като мен? Много любезно, няма що!

— Много добре знаеш какво имам предвид. Ти си интелигентна, разкрепостена и модерна жена. Не съм сигурен дали ще паснеш на калъпа, с който е свикнал да борави неговият мозък.

— Кой е казвал, че ме интересува мозъкът му?

— Ето, виждаш ли за какво говоря? Например не съм сигурен дали идеята за жена с либидо е нещо, за което той е подготвен.

Тя поклати глава.

— Грешиш. Жените ги усещат тези работи. Подготвен е.

Фин сви рамене.

— Освен това имаме проблем и с речника ти.

— За какво говориш, мамка му?

— Ето, точно за това.

Тя замълча и адвокатът виждаше, че си повтаря наум думите, които беше произнесла. После вдигна халбата и замислено отпи от бирата.

— Майната ти. Според мен ти подценяваш Коз — каза тя унило.

Гласът му прозвуча зад тях, по-точно зад гърба й:

— Ето с този проблем се сблъсквам цял живот. Хората винаги ме подценяват.

Двамата се обърнаха и видяха Козловски, който се настани помежду им. Фин забеляза как лицето на Лиса пребледня.

— Коз? Отдавна ли стоиш зад нас? — попита той.

— Току-що влязох. Защо? Нещо лошо ли говорехте за мен?

Лиса се изчерви. На Фин му беше трудно да се сдържи да не се засмее въпреки неловкостта на ситуацията.

— О, да, откакто сме дошли, все за теб говорим.

— Така ли? Има ли нещо важно, за което трябва да знам?

— Ами не. Само се чудехме дали не си гей — отвърна Фин.

Лиса го ритна толкова силно по кокалчето, че той изохка.

— Иска ти се — изръмжа Козловски на адвоката.

— Несъмнено — съгласи се Фин.

— Какво ще пиеш? — попита го младата жена, очевидно се опитваше да смени темата.

— Уиски — отвърна Козловски.

— Каква марка?

Детективът погледна към Фин.

— Този ли задник черпи? — попита, Фин кимна. — Тогава да е от най-скъпото.

Десета глава

Тримата останаха в бара още около час, след което Фин реши, че е време да тръгват. Трябваше да се отбие до кантората, за да си вземе малко работа за вкъщи, и не искаше да се бави много. Мислеше си, че той е душата на компанията и ако си тръгне, групата ще се разпадне, но се оказа, че не е бил прав.

— Искаш ли да останем за по още едно? — попита Лиса Козловски, когато Фин стана да си ходи. Адвокатът сметна въпроса за твърде агресивен ход и очакваше да последва отказ и извинения от страна на частния детектив. „Трябва да се прибера у дома, защото замразената ми вечеря ще се развали. По „Хистъри Ченъл“ ще повтарят любимия ми епизод от „Оръжията на Първата световна война“. Тази вечер ще каня у нас членовете на читателския клуб на частните детективи.“

— Да, защо не — обаче отговори Козловски.

— Сериозно ли? — Фин не можа да скрие изненадата си, заради което Лиса го прониза с нажежения си поглед.

— Защо, проблем ли има? — попита детективът.

— Не. — На адвоката му се стори, че сякаш езикът му внезапно се уголеми и изтръпна.

— Приятен уикенд тогава.

— Благодаря. Приятен уикенд и на вас.

Фин постоя няколко секунди като идиот, след което се обърна и тръгна към вратата.

Докато вървеше към кантората, той клатеше глава. Възможно ли беше през цялото време да се е заблуждавал за Козловски? Мисълта за детектива и Лиса като двойка беше прекалено нереална. Но защо? Козловски беше по-възрастен, но не чак скандално стар. И в много отношения двамата може би си подхождаха. Но нещо просто му се струваше странно. Не, нямаше начин нещата между двамата да се получат. Или пък щяха да се получат?

Фин все още се чудеше, когато доближи сградата на кантората. В Ню Инглънд през декември рано се стъмняваше. Беше тъмно като в рог, въпреки че едва минаваше шест часът. Когато извади ключа и го пъхна в ключалката, една сянка се появи иззад ъгъла на малката сграда.

— Ти ли си Фин?

Адвокатът вдигна очи към непознатия. Мъжът стоеше встрани от светлината на уличната лампа, което позволяваше да се види само тялото му, но не и лицето. Тялото му беше едро.

— Аз съм.

— Трябва да говоря с теб.

— За какво?

— За делото. Но не тук, вътре.

Фин примижа, опитвайки се да различи по-добре човека. Изкуши се да му каже да дойде в понеделник в нормалното приемно време, но предните два дена беше изгубил време в организационни проблеми. Няколкото години самостоятелна практика го бяха научили, че трябва да грабне всяка нова потенциална поръчка. Човек не знае откъде ще изскочи заекът. Светкавичната реакция и експедитивността бяха седемдесет процента от качествата, необходими за оцеляването на адвокат на самостоятелна практика.

— Добре — отвърна той. — Ела вътре и ще поговорим. — Отвори вратата и влезе в кантората, като направи път на непознатия да мине. — Значи ти трябва адвокат? — Фин свали палтото си и го метна на закачалката на стената.

— Не точно — отговори мъжът.

Фин го погледна отблизо. Тук непознатият изглеждаше още по-внушително. Беше направо огромен. Ръстът му беше поне метър и деветдесет и пет. Имаше масивни рамене, огромни бицепси и длани с големината на бейзболни ръкавици. Вратът му беше дебел и здрав. Щом свали шапката си, се разкри бледо лице с червеникава коса. Беше млад, най-много на двайсет и три-четири години. Но погледът му беше на зрял и възрастен човек.

— Изглеждаш ми познат — каза Фин. — Срещали ли сме се преди?

— Не — отговори младежът.

Фин сви рамене.

— Е, щом нямаш нужда от адвокат, тогава с какво да ти помогна?

— Господин Слокъм ме изпрати.

В главата на Фин заби тревожен сигнал. Това не беше добър знак.

— Защо? — попита.

— Каза, че е обмислил вашето предложение да уреди развода си.

Фин остана прав в средата на просторния офис, само на около метър от гиганта. Онзи излъчваше някаква странна решителност и спокойствие. Не беше нито развълнуван, нито притеснен.

— И? Какъв е отговорът му?

Мъжът кимна, после направи две бързи крачки към Фин — изненадващо бързо и ловко, почти като балетни стъпки, предвид ръста му — и го удари в корема толкова силно, че адвокатът усети как смачка вътрешностите му и едва ли не стигна до гръбначния му стълб.

Фин се преви на две и падна на колене, а великанът направи две крачки назад. В продължение на повече от минута адвокатът не можеше нито да помръдне, нито да говори и сериозно се уплаши, че ще умре. В младостта си беше претърпявал достатъчно и всякакви побои и самият той си го беше изкарвал на другите, но толкова силно не го бяха удряли досега. Беше чувал истории как някой бил умрял от удар в главата и сега се запита зали е възможно да има същия резултат от удар в корема.

Постепенно възвърна способността си да се движи, белите му дробове се разшириха достатъчно, за да може да произнесе поне някакви звуци. Устата му се разтвори, но от нея не излезе звук и той отново се уплаши, че ще си умре тихо и безмълвно. Ако вниманието му не беше насочено към възможностите за оцеляване от ситуацията, той щеше да се изуми от реакцията на нападателя му. Непознатият гледаше адвоката със загриженост и изглежда се успокои, когато Фин отново показа признаци на живот.

Трябваше да мине още минута-две, преди Фин да се поизправи и да възвърне способността си да говори.

— Приемам това като знак, че предложението ми е отхвърлено — каза адвокатът и се изкашля, след което избърса устата си и провери дали няма кръв по лицето му.

— Не искам да го правя — тихо каза младежът.

— Добре, значи ставаме двама.

— Сериозно говоря.

Фин се беше убедил, че е така.

— Тогава не го прави — каза.

— Нямам избор. Господин Слокъм иска проблемът да се реши. Готов е да удвои сумата на имуществото, което госпожа Слокъм би получила по силата на предбрачния им договор. Наредено ми е да се погрижа вие да приемете това условие. Тази вечер.

По челото на Фин изби пот и той я избърса.

— Четири хиляди на месец? — попита.

— Повече, отколкото аз печеля — отвърна младежът. — А и тя няма да си мръдне пръста, за да ги спечели.

Фин поклати глава.

— Няма да се съгласи.

— Сигурен съм, че можеш да я убедиш. Ако не, аз мога. — Младежът скръсти ръце. — Така трябва да стане. Ти се съгласяваш сега и аз спирам да те притеснявам. Мамка му, дори ще те заведа в бара на ъгъла, ще те черпя бира, за да видиш, че не съм толкова лош човек.

Фин кимна и се подпря с ръка на пода.

— Помогни ми да стана — каза и изпъшка.

Младежът свали ръце и пристъпи напред, след което се наведе да помогне на Фин да се изправи. Адвокатът надигна едното си коляно от пода и рязко удари с глава в лицето младежа, който полетя назад от изненадващата атака.

Фин беше сигурен, че ще може да се справи сам. Беше участвал в предостатъчно схватки и знаеше, че хубавият удар с глава в носа на противника е достатъчен да укроти дори и най-непоправимите скандалджии. Понякога трябваше да се нанесат няколко довършващи удара — бърз ритник в слабините или може би удар с тежък предмет в тила — но това бяха само подробности.

Фин стана и тръгна към непознатия, чакайки го да падне на пода и така да се превърне в лесна мишена. Но се случи нещо забележително: мъжът не падна. Олюля се, хванал се за лицето, но остана на крака. След няколко секунди свали ръце и Фин видя кръвта, която течеше от носа му. С изключение на това великанът изглеждаше невъзмутим. Тогава адвокатът осъзна, че си е навлякъл големи неприятности.

— Направи грешка — каза мъжът.

— И аз имам такова впечатление.

— Голяма грешка.

— Да, мисля, че и двамата сме съгласни по тази точка.

Този беше невероятно бърз за толкова едър човек. Той сграбчи Фин за гърлото с едната ръка, а с другата го хвана за ризата и го повдигна във въздуха.

— Почакай — запротестира адвокатът. — Не си изслушал предложението ми.

Младежът го хвърли над бюрото в тухлена стена, Фин падна и изглежда си нарани коляното. Но нямаше време да оценява травмите, тъй като нападателят му заобиколи бюрото и понечи да го вдигне отново. Фин се почувства като герой в някаква откачена приказка, когато отново се озова във въздуха. Само дето липсваше бобеният стълб към небето.

Гигантът го метна отново, той полетя в другия край на помещението и отново се удари в стената. Мъжът го вдигна с едната ръка, а с другата, свита в огромен юмрук, замахна да го удари в лицето, Фин мобилизира всичките си сили и успя да отклони главата си настрани така, че юмрукът на нападателя му се заби в стената и направи дупка в мазилката и боята.

Докато младежът вадеше ръката си от дупката, Фин си даде сметка, че това е последният му шанс и го удари два пъти в корема. Беше като да удряш чувал с пясък. Мъжът с нищо не показа, че е засегнат от ударите му. Хвана го и го вдигна отново, като този път го държеше под брадичката, Фин зърна за миг зейналата дупка в стената, причинена от удара, и потрепери, като си представи, че този човек може да удари лицето му. И съжали, че е икономисвал за здравни осигуровки.

Външната врата на кантората се отвори със скърцане.

— Какво, по дяволите…

Никога досега Фин не се беше чувствал толкова щастлив да чуе гласа на Том Козловски.

Младежът изглежда не се притесни ни най-малко от промяната в обстановката, но поне вниманието му беше отвлечено и той отложи временно нападението си. И това беше нещо.

— Изчезвай оттук, старче — каза младежът на Козловски. — Това не е твоя работа.

— Аз работя с него — отвърна Козловски, — а значи е и моя работа. Освен това си забравих ключовете в моя кабинет, а ти си застанал на пътя ми, така че определено е моя работа.

Великанът пусна Фин на земята.

— Добре — каза и бързо тръгна към бившето ченге. Толкова бързо, че Козловски нямаше време да извади пистолета си. „Това не е добре“ — помисли си Фин. Коз беше скала, но поне с петнайсет сантиметра по-нисък от този колос и поне с петдесет килограма по-лек и с четвърт век по-стар. Адвокатът се усъмни, че Козловски едва ли ще издържи много по-дълго от него в една ръкопашна схватка с младия мъж.

Фин видя как младежът замахна с юмрук към главата на Козловски. Той обаче лесно избягна удара, след което силно изрита нападателя с пета в дясното коляно. Чу се зловещо изпукване и мъжът се олюля, после извика от болка. Падна на здравото си коляно пред Козловски и го погледна с гняв. Бившето ченге не си губи времето. Удари мъжа с юмрук в адамовата ябълка. Онзи сякаш онемя, отвори широко очи от страх, понечи да се хване с ръце за гърлото и се стовари на пода. Там започна да се мята безпомощно като риба на сухо, докато Козловски застана над него.

Фин се изправи и отиде до детектива.

— Мъртъв ли е?

Козловски поклати глава.

— Още не.

— Ще бъде ли?

— Не знам. Едва ли. — Коз се наведе и понечи да свали дланите на непознатия от гърлото. — Дай да видя. — Мъжът отблъсна ръцете му и продължи панически да се опитва да си поеме въздух. Козловски извади пистолета и го опря в челото на мъжа. — Трябва да преценя дали ще има нужда от линейка — обясни. — А сега си свали ръцете или ще те гръмна. — Мъжът неохотно се подчини и свали дланите си от гърлото. Козловски се наведе по-близо и огледа мястото. — Не — каза и се изправи. — Няма нищо счупено. Трахеята е само временно притисната. — Той се обърна към непознатия на пода: — Успокой се. Ако се напрягаш, ще е по-зле. Ще си дишаш пак нормално след минута-две. — Козловски не свали пистолета, нито погледа си от мъжа на пода, който тъкмо започваше да се възстановява от удара и да поема първите глътки въздух. — Недоволен клиент или сърдит съпруг? — попита той Фин.

Адвокатът поклати глава.

— Пратеник от Слокъм.

Козловски кимна.

— Аха, значи е решил да играе грубо? Доколкото разбирам, не е приел последното ти предложение?

— Очевидно.

— Е, и? Да извикаме ли полиция или просто да взема да го застрелям? Така ще му върнем нашето послание.

Мъжът на пода се подпря на лакът и изрече:

— Не, моля ви!

Фин поклати глава.

— Приятелят ми се шегува. — Погледна към Козловски. — Шегуваш се, нали?

Той само сви рамене.

— Нека първо да поговорим с него — предложи Фин. — После ще решим какво да правим.

— Нямам против. Той направи дупка в твоята стена, не в моята. Аз съм само наемател. — Коз погледна към младежа. — Можеш ли сам да се изправиш и да седнеш на стола? — Мъжът кимна. — Добре. Надявам се разбираш, че ако направиш някое прибързано движение, ще те застрелям, без да се церемоня? — Мъжът отново кимна.

— Добре, тогава бавно се изправи.

Мъжът стана и седна на стола до стената.

— Как се казваш? — попита го Фин, подпрял се на бюрото си.

— Чарли.

Адвокатът поклати глава.

— Как ти е пълното име?

Чарли се поколеба.

— Чарли О’Мали — отвърна накрая.

Фин се засмя.

— Знаех си, че те познавам отнякъде. Ти си роднина на Майкъл О’Мали, нали?

Чарли кимна.

— Помниш ли Големия Мик? — обърна се Фин към Козловски. Той поклати глава. — Големия Мик О’Мали — повтори адвокатът. — Имаше своя банда в Чарлстън. Голям пич. Спасявал ми е задника поне десетина пъти, когато бях хлапе и обикалях в бандата на Тай Маклуън през осемдесетте. — Фин погледна към Чарли. — Баща ти ли е?

Младежът поклати глава.

— Чичо.

— Как е той?

— Умря.

— По дяволите. Как?

— От рак.

— Много съжалявам. Предполагам е по-добре от куршум в главата. А сега ти си тръгнал по стъпките му, като се занимаваш с рекет?

Чарли поклати глава.

— Вече ти казах, че не исках да се занимавам с това. Но нямах избор.

— Защо?

Той скръсти ръце.

— Преди три години карахме с един приятел. Дори не ми беше истински приятел, просто познат. Той влезе в някаква препирня и накрая полицаите ни преследваха и ни спряха. Откриха половин кило дрога в чанта в багажника на колата. За това нещо излежах две години.

— Защо?

— Колата беше моя. Онзи излъга и каза, че чантата не била негова. Ченгетата нямаше как да знаят, а и на тях им беше все тая. Достатъчно им беше само, че ще окошарят някого. Сега съм освободен под пробация и Слокъм е един от малкото, които биха се застъпили за човек като мен. Даде ми работа, а да имам работа е едно от условията на пробацията ми. Той спонсорира доста бивши затворници.

— Сякаш е някакъв крал — коментира Козловски.

Чарли кимна.

— Направо е като шибания Ганди. Но всичко си има цена. Казва ми да свърша някаква задача, аз отивам и изпълнявам.

Фин се почеса по главата.

— Кой ти е гарант за пробацията?

— Хектор Санчес.

Адвокатът погледна към Козловски.

— Говори ли ти нещо името?

Детективът кимна.

— Имал съм си работа с него. Не е лош човек. Прекалено много работи, под голям стрес е, но е разумен тип.

Фин се замисли.

— Ти наистина ли искаш да започнеш наново живота си или ме будалкаш?

— Кълна се, не искам да се занимавам с това.

— А какво искаш?

Чарли ги погледна смутено. Фин си каза, че е доста странна реакция за толкова едър мъж.

— Искам да бъда музикант.

— Музикант? — Фин едва сдържа смеха си.

— Звучи откачено, нали? Обаче съм доста добър. В миналото пеех в църковния хор, а дядо ми като малък ме научи да свиря на китара.

— Глупости, ти никога не си бил малък.

— Когато бях в пандиза, единственото хубаво нещо беше, че ми разрешаваха да си държа китарата и имах възможност да се упражнявам. Нямам намерение да ставам звезда или нещо подобно. Само искам да свиря по баровете. В това съм добър.

Фин направо онемя от изненада. Погледна към Козловски, който сви рамене.

— Добре — накрая рече адвокатът, — ето какво ще направим. Ще се обадим на Санчес. Освен това ще ти намеря друга работа. В замяна ти ще стоиш настрана от Слокъм и няма да се връщаш при него.

— И защо ще го правиш?

— Както вече казах, чичо ти ме е спасявал от доста неприятни ситуации, когато бях млад. Може би това е шансът ми да му се отплатя за добрините. А и тоя скапан развод не те засяга, а засяга мен и Слокъм. Дай си телефонния номер и ще ти се обадя утре.

Чарли изгледа първо единия, после и другия.

— Наистина ли? И само това? Ще ме пуснете да си тръгна свободно?

— Можеш да останеш, ако искаш, но ще е доста странно — отвърна Фин.

— Слокъм ще се ядоса много. Ще изпрати друг при теб.

Адвокатът се замисли.

— Има ли и други момчета като теб, които не са доволни от естеството на работата при Слокъм? — попита.

Чарли сви рамене.

— Има няколко.

— Трябва да ме запознаеш с тях. После ме остави сам да се оправя със Слокъм и чакай да ти се обадя.

Младежът се изправи и тръгна към вратата.

— Скапана работа.

— Когато пораснеш, все по-често ще се убеждаваш в това — отговори Фин. — Когато съдбата е на твоя страна, радвай се.

Единайсета глава

Събота

15 декември 2007 година

В събота вечерта Лусинда Гомес запали свещите на прозореца на скромното си жилище — малка стаичка на първия етаж с изглед към една от опустелите улици на Източен Бостън. Беше й се превърнало в ритуал. Тя беше чакала с нетърпение повече от месец да дойде време за този ритуал. Всяка година се захващаше с коледната украса на втората събота преди Коледа и първата символична стъпка беше да запали свещите на прозореца. Щеше да ги пали всяка вечер до втори януари. Три седмици празненства бяха достатъчно според нея. Но не споделяше ентусиазма, с който някои окичваха домовете си с червени и зелени лампички още след Хелоуин и комерсиализираха по този начин раждането на Спасителя. Тези хора вероятно дори не бяха истински вярващи християни, а и тя беше сигурна, че ако Христос ги видеше, щеше да остане крайно възмутен.

Лусинда седна в любимото си кресло, обърнато към прозореца, облегна се назад и отпи от шерито си. Алкохолът загря гърлото й. Вечери като тази бяха едно от последните удоволствия на седемдесет и осем годишната вдовица. Беше прекарала почти целия ден в църквата и сега се чувстваше пречистена. Ако през нощта дойдеше и нейният час да напусне този свят, както често се молеше, щеше да се срещне с Господ с увереността на човек, който поне по нейно убеждение беше извършил и изповядал последния си грях преди много-много време.

Беемвето не беше мръднало от мястото си, забеляза тя, докато удобно седеше в креслото си. Младежът зад волана отпиваше от поредната си чаша кафе. Виждаше го там вече няколко вечери, поне от четвъртък вечерта, когато го видя за първи път. Той изчезваше през деня, но когато слънцето се скриваше зад хоризонта, отново се появяваше, което по това време на годината ставаше най-късно към четири следобед. Тя се изкуши на втората вечер да се обади в полицията, но след като го понаблюдава известно време, реши, че на нейната улица скоро не е имало толкова чисто и прилежно облечен господин.

По някакъв странен и необясним начин благодарение на непознатия тя дори се чувстваше в по-голяма безопасност. Започна да го възприема като някакъв ангел-пазител и мисълта, че вниманието му беше насочено към „Сейнт Джуд“ — църквата от другата страна на улицата, й даваше утеха. Тъмната и застрашителна постройка, която щеше да опустее напълно в продължение на седмици, а после щеше да бъде подложена на радикални промени, беше единствената й утеха в продължение на повече от петдесет години. Липсваха й дните, когато това място все още беше Божи храм. И сега искаха да й я отнемат. Тайните работи, които се вършеха там, само потвърждаваха подозренията, че затварянето на църквата е дело на Дявола и тя многократно беше подавала оплаквания до полицията, но служителите на реда не й обръщаха много внимание. Сигурно сега, каза си тя, накрая бяха приели тревогата й сериозно. Може би младият мъж беше полицай, изпратен да разследва случая. Едва ли, но щеше да е много хубаво, ако наистина беше така.

Във всеки случай тя беше доволна от присъствието му на улицата, като преграда между нея и злото, което дебнеше оттатък улицата, каквото й да беше то. Докато отново отпиваше от шерито си, беше обзета от необяснимо предчувствие за опасност. Не за нея, а за момчето в колата. Възможно беше да е само някаква старческа халюцинация, предизвикана от самотата и алкохола. Затова тя се опита да прогони тревожната мисъл от съзнанието си, но предчувствието се оказа по-упорито от повечето й фантазии. Тя поклати глава, щом изпи шерито си, и тръгна към леглото. Тази вечер щеше да се моли за него. Хрумна й, че младежът наистина може да има голяма нужда от Божията помощ.

Марк Добсън се прозя и отново отпи от кафето. Беше ужасно уморен от липсата на сън и от многото кофеин. Трябваше да полага големи усилия, за да бодърствува. Макар разследването да беше нова дейност за него, ентусиазмът му премина след третата нощ. А и започваха да го обземат съмнения. Може би Фин все пак беше прав. Може би Салазар беше виновен. Добсън отхвърли тази мисъл. Той имаше потребност Салазар да е невинен. Нуждаеше се от това повече от който и да било друг.

Прозя се отново и изскубна един косъм от ръката си, за да остане буден. Беше научил този номер като студент по право: болката стимулираше жлезите, които произвеждаха адреналин, и заедно с това даваха малък заряд енергия, за да се пребори човек със съня. Така той беше успял да изкара изпитите. Единственият проблем беше, че като всяко химическо вещество организмът постепенно привикваше и адреналинът започваше да губи ефекта си с всяка следваща доза. Така въздействието му ставаше все по-краткотрайно. Добсън беше стигнал на етапа, когато всеки изскубнат косъм му даваше около пет минути бодрост. Да не говорим, че космите на ръцете му вече бяха на привършване.

Мислите му се върнаха към университета и той отново се замисли за трудностите на добре планирания живот. Единствен син на амбициозни и свръхмотивирани родители, наследник на голямо богатство, от раждането си беше програмиран да успее в живота и неговият успех се определяше в тесния смисъл на материално богатство и професионално признание и репутация. Едва когато отиде в колеж, започна да поставя под съмнение приоритетите на родителите си… и своите. Но тогава вече беше твърде късно за промяна. Съревнованието, състезанието се беше превърнало до голяма степен в неотменна част от неговото собствено „Аз“. Опита се да промени курса, дори да се откаже от следването си, но нищо не стана. Завърши един от първите във випуска по успех. След университета възнамеряваше да започне работа в някоя обществена институция — някъде, където няма да печели много, но работата му ще има по-голямо значение за хората. Но тогава от „Хауъри и Блек“ му направиха предложение да започне при тях, а никои нормален човек не отклонява подобно предложение така лесно.

Сега Добсън беше на кръстопът и си мислеше, че това е последният му шанс да намери себе си. След три години обслужване на престижни и претенциозни клиенти беше осъзнал, че макар и да не получава тръпка и дори удовлетворение от работата си в кантората, умее да върши добре тази работа и затова има гарантирано препитание и най-вероятно ще се наложи да върши тази работа още четирийсет години. Тогава обаче се зае със случая на Салазар. Усещането беше като ученическо влюбване в гимназията. Толкова се вълнуваше, че възприе делото като изпит. Обеща си, че ако успее да изчисти името и честта на Салазар, ще напусне кантората и ще започне живота си наново. Ако се провалеше обаче… Е, тогава поне щеше да има златен часовник и вила във Флорида, където да изкара пенсионерските си години.

Остави чашата с кафето на поставката между предните седалки и понечи да извади тефтера си от куфарчето на задната седалка. Когато се обърна обаче, неволно бутна чашата и тя падна върху седалката отпред. Пластмасовият капак се отвори и кафето се изля върху новата кожена гарнитура на колата. Добсън изруга и взе салфетки от жабката, за да почисти.

Когато отново вдигна глава, за малко не изсипа отново кафето си, този път от изненада. Два микробуса бяха паркирали до църквата от другата страна на улицата. Един мъж отключваше предната порта. След четири дни Добсън вече беше започнал да си мисли, че от наблюдението му няма да излезе нищо. Седна неподвижно, уплашен, че и най-малкото му движение ще разсее картината подобно на мираж.

След секунда остана доволен, че микробусите не са мираж. Колите потеглиха и завиха зад църквата, към къщата на свещеника и грозноватата постройка, която някога беше служила за приют към църквата. В къщата светна лампа и веднага след това някой отвътре спусна завесата и сградата отново потъна в тъмнина.

Добсън седя така няколко минути; не знаеше как да постъпи. От информацията, която му беше дал Салазар, имаше представа какво се върши в къщата в момента, но да знаеш и да докажеш бяха различни неща. Не беше обмислил какви да са следващите му ходове. Само за всеки случай беше взел със себе си смартфона с камерата. Просто се беше надявал нещо да му хрумне, щом се увери, че клиентът му не го лъже. Сега, след като сам видя движението, му се прииска, да е имал по-подробен план за действие.

Тъкмо се накани да слезе от беемвето, когато към комплекса от църковни постройки се приближи кола от другата посока. Беше нов модел американски автомобил. Колата спря до входа, от нея слезе друг мъж и с гръб към Добсън отвори портата. Преди да влезе вътре, се спря за секунда и се обърна.

От изненада Добсън изтърва телефона си и не успя да направи снимка. Не, това не можеше да е истина.

Пипнешком потърси телефона си на пода на колата, но когато го намери, мъжът се беше върнал в колата си и беше потеглил също по маршрута на микробусите.

Изведнъж всичко застана на мястото си. Добсън слезе от колата, пресече улицата и се покатери по оградата.

Карлос Вилегас стоеше в тъмната стая на втория етаж и гледаше през прозореца навън. Приличаше на сокол, с масивен нос и изпъкнали вежди. Очите му шареха из мрака навън.

Вдигна телефона до ухото си и дръпна от цигарата си.

— Кога ще ги изкараме? — попита.

— След два часа.

— А парите?

— По десет на парче. Общо сто хиляди. Ще ви чакат там.

— Само седем, не десет.

— Моите хора ми казаха десет. Да не сте изгубили три?

— Три от тях бяха поръчани от други клиенти — отвърна Карлос. — Така поискаха те.

— И ти ли искаш така? — попита зловещият глас от другата страна на линията.

— Казах ти, поръчаха ги други клиенти. Аз държа на думата си.

От другата страна последва смях.

— Разбира се, че държиш. Никой не го оспорва. Но това означава, че ще вземеш с трийсет по-малко.

— Съгласен, седемдесет. — Карлос затвори телефона и отново дръпна от цигарата. Другите двама мъже в стаята запазиха мълчание. Те знаеха добре, че не е желателно да говорят, когато Карлос мисли.

— Готово ли е всичко? — попита той.

— Си, Падре — отговори един от мъжете.

„Падре“! Кога беше остарял толкова много? Сякаш беше вчера, когато започваше, когато се бореше за оцеляване по улиците на Източен Лос Анджелис, притискан от мексиканците — „Чиканос“ — на изток, и от чернокожите — „Крипс“ — на запад. Беше като месомелачка, почти като в Салвадор в разгара на гражданската война. Единственият начин да оцелее беше да е още по-луд от останалите. „Локо“. Това беше уличният му прякор в онези времена и той си го беше получил заслужено. Скоро след като излезе на улицата, никой не искаше да се сблъсква с неговата банда. Не си струваше да се лее толкова кръв. И така те продължиха да размахват ножове, докато въпросът вече беше не на оцеляване, а на господство.

И ето го сега, две десетилетия по-късно, старецът, Падре. Лидер на една от най-страшните престъпни организации в света. Имаха в редиците си над сто хиляди души — от Салвадор чак до Мичиган. И нищо не беше непосилно за тях. Всичко беше достъпно. Предан отряд от наемници и неизчерпаем източник на пари в брой. Карлос, мислеше си той, беше като много от великите водачи в историята. Рокфелер, Кенеди, Фидел. Всички те си бяха извоювали властта в сянката на закона, докато в един момент бяха станали достатъчно могъщи, за да се превърнат в самия закон. И той вървеше по техния път.

Не че ако някой го видеше, щеше да го свърже с тях. Беше висок метър и осемдесет, тежеше малко над осемдесет килограма. Тялото му беше здраво като стоманен кабел. Вените изпъкваха на ръцете му, краката му, врата му, давайки живот на татуировките. Неговите официални отличителни знаци. Те покриваха всеки квадратен сантиметър от тялото му, от краката до обръснатата му глава. Змии и дракони, ацтекски божества, които пълзяха из цялото му тяло. Той имаше чувството, че изпълват душата му. Но единственото изображение, което имаше значение за него, заемаше целия му гръден кош: артистично изписана абревиатура, която представляваше истинската му принадлежност. „ВДС“. Това съкращение беше неговата личност, неговата същност.

Той погледна през прозореца към сградата на църквата и се успокои. Странно, но винаги се беше смятал за набожен човек. Католическата църква беше силна и влиятелна в Салвадор и майка му също беше вярваща. Беше се опитала да приучи децата си на уважение към Църквата и нейното учение. В крайна сметка не някой друг, а радикално настроените свещеници бяха причина за смъртта й, тъй като поставиха беззащитните селяни на фронтовата линия на войната. Когато убиха майка му, Карлос насочи гнева си към комунистите, като се присъедини към Ескадроните на смъртта. Но по някаква причина никога не намрази истински Църквата — или поне не онази част от нея, която беше толкова важна за майка му.

Може би затова беше избрал това място. Тук се чувстваше по-близо до нея, отколкото се беше чувствал от десетки години. Щеше да му е мъчно да я напусне, но от дългогодишния си опит знаеше колко е опасно да останеш на едно място по-продължително време. Още една седмица и щяха да тръгнат отново, но тази седмица беше съдбоносна за него. Доставката беше уговорена за следващата събота. От нея щеше да спечели повече отколкото беше спечелил предишните десет години. След това щеше да нареди на хората си да си намерят ново място за щаб, както бяха правили петнайсет години поред. Но определено щеше да му е мъчно за това място.

Той се обърна към другите.

— Два часа — каза. — Ще чакаме.

— Приятелят ни е тук — обади се един от подчинените му.

— Добре. Имаме да обсъдим с него доста неща. — Карлос отново се обърна към прозореца, премисляйки в същото време всички възможни варианти. Той беше добър в обмислянето и планирането и благодарение на това в момента беше жив. Докато обмисляше сложните сценарии, забеляза една сянка да се движи бързо върху циментовата площадка пред къщата на свещениците. Той дръпна леко завесата, за да види по-добре. Присви очи и мислено добави към плановете още един, неочаквано появил се фактор. — Изглежда, тази вечер ще имаме още един гост. — Той се обърна към двамата мъже: — Посрещнете подобаващо гостите.

Марк Добсън стоеше с гръб към къщата. „Дотук добре“ — каза си. Постоя, докато дишането му се нормализира. Пресичането на паркинга пред църквата беше единствената по-рискована част от разузнавателната му мисия и изглежда я беше изпълнил успешно. Сега оставаше само да направи една снимка. Изчака още няколко минути, да не би някой да изскочи от къщата да го сграбчи. Беше готов да бяга, ако се наложи, но по всичко личеше, че няма да е необходимо.

Бавно и тихо започна да заобикаля сградата и да върви към фасадата. Два пъти, докато минаваше покрай прозорците на първия етаж, предпазливо подаваше глава и надникваше вътре, за да провери дали ще може да направи снимка и веднага да се върне в колата си. Но прозорците бяха затъмнени и той трябваше да продължи напред.

Когато стигна до ъгъла, се наведе и приклекна. Пред него имаше автомобилна алея, която водеше до двуместен гараж, пристроен към къщата. Микробусите и седанът бяха минали по тази алея. Тогава му мина през ума, че излага живота си на голяма опасност. Ако казаното от Салазар беше истина, тогава тези хора бяха съумели да опазят бизнеса си десетилетия наред. И те нямаше да се отнесат великодушно към неговото натрапване. Но какво толкова щяха да му направят? Да му теглят един хубав бой? За Добсън, който в момента се намираше на прага на нов живот, рискът напълно си заслужаваше.

Той се промъкна и се скри зад един варел до стената. От мястото си видя микробусите с отворени задни врати. Нещо с ужасна миризма капеше от тях. Миризмата нямаше как да се предаде на снимката. Трябваше му нещо повече. Той се надигна леко, в готовност да продължи.

Тогава я видя.

Не беше на повече от шест години, с черна коса, сплъстена на кичури пред очите, с изцапани от кал и мръсотия дрехи. Стоеше на вратата до гаража, надничаше иззад ъгъла право към него. Тя не каза нищо и погледът й беше празен, лишен от детско излъчване.

Той допря пръст до устните си. После извади телефона си от джоба и го вдигна, за да й го покаже. Тя сбърчи чело от любопитство и проточи вратле иззад вратата. Той насочи камерата на телефона към нея и се концентрира върху това да го задържи неподвижно. Натисна бутона с разтреперани ръце. Светкавицата на камерата блесна и той доближи дисплея до очите си, за да види снимката.

Образът й беше запечатан от камерата и сърцето му заби по-силно от вълнение. Сега разполагаше с необходимото му доказателство. Със снимката и историята на Салазар със сигурност имаха шанс да се преразгледа присъдата.

Докато беше коленичил зад варела, вгледан в снимката на момиченцето, което не без преувеличение можеше да се каже, че държеше ключа към свободата на неговия клиент — той забеляза нещо странно. За онази част от секундата, която му отне да направи снимката, нейното изражение се беше променило. То вече не беше изражение на любопитство, а на непресторен страх и ужас. Очите и устата й бяха широко отворени, сякаш беше онемяла от страх от нещо невидимо.

Докато разглеждаше снимката, той забеляза още нещо необичайно: очите й не бяха фокусирани върху камерата, а върху нещо друго. Нещо над камерата, зад нея. От това разкритие той едва не изгуби равновесие и не падна. Понечи да се обърне назад, но така и не успя. За последно погледна към малкия екран на телефона. После всичко потъна в мрак.

Дванайсета глава

Понеделник

17 декември 2007 година

— Слушам ви, господин Фин — каза Дюмондс. — Вие поискахте срещата.

Фин седеше в единия край на голяма маса в луксозно обзаведената конферентна зала в офиса на Дюмондс. Намираха се на четирийсетия етаж на огромен небостъргач от стъкло и стомана. Дюмондс беше настоял срещата да се състои в неговата кантора и Фин разбираше защо. Той искаше да има предимството да е на свой терен. Много адвокати даваха мило и драго да са на собствен терен, когато водеха съдебни битки. Това им даваше чувство за контрол на ситуацията.

Фин нямаше нищо против. Израснал като сирак, той никога не беше имал свой дом и като резултат от това никога не се беше чувствал особено застрашен, когато беше на чужд терен. Всяка игра за него беше игра в полето на противника. Но в тези игри имаше нещо много удовлетворително — ако успееш да победиш някого на негов терен, той биваше покорен от теб завинаги.

От двете му страни седяха Козловски и Лиса. Срещу него — Дюмондс и Слокъм. Слокъм изглеждаше изненадан от това, че Фин е цял и невредим. В същото време беше очаквал Фин да поиска среща за извънсъдебно уреждане на спора. Слокъм излъчваше арогантност, убеден, че е недосегаем. Е, Фин имаше намерение да го засегне.

— Да — започна Фин. — Исках да поговорим с вас и с клиента ви за евентуално извънсъдебно споразумение. Преразгледахме ситуацията и бихме искали да направим ново предложение.

На лицето на Слокъм се разля широка усмивка.

— Готови сме да изслушаме всяко разумно предложение от ваша страна — отвърна Дюмондс със спокоен и привидно покорен тон.

— Разбира се — каза Фин. Бръкна и извади от джоба на сакото си плик, който постави на масата и закри отгоре с длан. После побутна плика към Слокъм.

Усмивката на Слокъм стана още по-широка, докато посягаше към плика. Той взе плика и хвърли към Фин поглед, сякаш за да му каже: „Видя ли, казах ти, че ще се оправя с теб, смотано адвокатче такова.“ Вдигна го като трофей и го отвори.

Фин едва се сдържа да не се засмее, докато наблюдаваше физиономията му. Усмивката се смени с изненада, после с объркване и накрая с гняв. Изведнъж срещу него гледаше сърдит трол, когото са измамили.

— Какво, по дяволите, е това? — попита Слокъм и хвърли листа на масата.

— Новото ни предложение за уреждане на спора — отговори Фин. — Не бях ли достатъчно ясен?

Дюмондс, който още не знаеше какво се случва, сграбчи листа и го прочете.

— Не разбирам — каза след малко.

— Мисля, че клиентът ви разбира.

Дюмондс обърна листа към Фин, сякаш вярваше, че той погрешно му е дал друго писмо.

— Господин Фин, последното ви предложение беше за осем милиона долара. А новото ви предложение е за осем милиона шестстотин петдесет и два долара.

— И трийсет и два цента — добави адвокатът.

Дюмондс погледна листа.

— Да, виждам. И трийсет и два цента. — Озадачено вдигна очи от писмото. — Бихте ли обяснили, моля?

— Разбира се. Вчера правих ремонт на кабинета си. Шестстотин петдесет и два долара и трийсет и два цента ще ми струва да оправя щетите.

— Моля? — попита Дюмондс.

— Ах, ти, гадно нищожество — обади се Слокъм. — Мислиш, че няма да стигна до теб ли?

— Разбира, че можете — отвърна Фин. — Дори съм пуснал реклама на моята кантора в „Жълти страници“. Това, което не можете да направите, е да ме сплашите.

— Не мога ли? Къде е онази твойта клиентка, пачаврата?

— Внимавайте кого наричате пачавра, господин Слокъм. Имам пълно описание на срещата ви с госпожа Прудет в Лac Вегас. Не мисля, че е във ваш интерес да започвате тази битка. — Слокъм стана червен като домат от яд. — Прецених, че ще е по-добре клиентката ми да не присъства на днешната среща, за да можем да обсъдим по-открито някои въпроси.

Дюмондс погледна първо към Фин, после към клиента си.

— Някой ще ми обясни ли какво става тук?

Фин погледна към Слокъм.

— Наистина ли искате да знаете? Оставете тази чест на мен тогава. — Слокъм седеше мълчаливо, кипнал от ярост. — Много добре — продължи адвокатът. — В петък имах посещение от един от служителите на господин Слокъм. Чарлз О‘Мали. Той дойде да ми предаде отговора на господин Слокъм на последното ни предложение.

Лицето на Дюмондс пребледня и погледна към клиента си.

— Сал, кажи ми, че не си го направил. След разговора ни…

— Затваряй си устата, Марти — сряза го той.

— Ето това не го разбирам — каза Фин. — Плащате за съветите на адвоката си колко, шестстотин долара на час? А не се вслушвате в него. — Поклати глава. — Този път ще ви излезе солено.

— Майната ти! — отвърна Слокъм и отново се ухили, вече не от чувство за победа, а от желание за реванш. — Добре, погрижил си се за О‘Мали. И мислиш, че това ти дава нещо? Не ти дава нищо. Ще пратя друг. И ти изобщо няма да можеш да докажеш, че аз съм го пратил. О‘Мали никога няма да застане на твоя страна.

— Всъщност мисля, че ще застане. — Фин сложи куфарчето си на масата и го отвори с капака към Слокъм, така че той да не види какво има вътре. Извади оттам документ от пет страници. Прегледа го и го подаде на Слокъм. — Това е писмена декларация, подписана от Чарлз О‘Мали, в която подробно се описва „работата“, която е вършил за вас, след като сте го взели под крилото си по време на пробацията му. Параграфи седем до петнайсет се отнасят пряко до инструкциите, които сте му дали, преди да посети офиса ми в петък.

— Ще го убия! — изръмжа Слокъм.

— Клиентът ми използва метафора — бързо се намеси Дюмондс.

Слокъм само го изгледа сърдито.

— Няма да си имате повече работа с господин О‘Мали, уверявам ви — продължи Фин. — Моят колега, господин Козловски — мисля, че сте се виждали и преди — е полицейски детектив в оставка. Той е предприел необходимото, за да уреди господин О‘Мали на нова работа.

— И въпреки това ще го убия.

— Пак е метафора. — Дюмондс сякаш се мъчеше да поддържа темпото на бягащата пътечка, зададено от клиента му. Но не успяваше.

Фин каза на Слокъм:

— Разбирам как се чувствате. — Отново бръкна в куфарчето и извади още два документа. — Това също са декларации. Едната е подписана от господин Козловски, а другата — от мен. С тях потвърждаваме написаното от господин О‘Мали относно събитията, случили се в петък.

Слокъм ги прегледа набързо и ги хвърли към Фин.

— Мислиш, че ще ме уплашиш с това ли? Че тримата ще ме уплашите? Всеки ден ми се налага да решавам много по-големи проблеми от този. Ти сега си подписа смъртната присъда.

— Мога ли да остана за малко насаме с клиента си? — намеси се Дюмондс. — Сал?

— Млъквай.

Фин продължи:

— Знаете ли, мина ми през ума, че това можа да не е достатъчно, за да ви убедя. Затова накарах господин Козловски да си поговори хубаво с господин О‘Мали — да поразрови вашия бизнес, така да се каже. Оказа се, че службата за пробация ви върши идеална работа. По наши изчисления във вашите фирми в момента работят двайсет и седем души, които се опитват да започнат наново живота си, след като са прекарали определено време в затвора. Възхитително. Свързахме се с всеки един от тях. — Слокъм побледня. — Много от тях — в интерес на истината, повечето от тях — отказаха да говорят с нас. Шестима обаче бяха много отзивчиви. — Фин извади от куфарчето още два документа. — Това са декларациите на Джеръми Джеферсън, Рандъл Хес, Тимъти Монро и Салваторе Гонзалес. Въпреки че, разбира се, са признателни за това, че сте им помогнали да изпълнят условията на пробацията им, те в същото време са недоволни от повечето служебни задачи, които сте им давали. В декларациите посочват подробно какви са били тези задачи — широк кръг от дейности, като се започне от изнудване и мамене при хазарт и се свърши с хулиганство и нападения. Тези господа смятат, че биха били по-полезни в една по-различна работна среда и господин Козловски вече е уредил да започнат нова работа. — Фин предаде декларациите на безмълвния Слокъм.

И отново бръкна в куфарчето.

— Разполагам също така с декларации и писмени показания на други две лица, с които се свързахме. Те са доволни от работата си и охотно биха продължили да работят на същите места. Не биха желали обаче да продължат да се занимават с незаконна дейност — дейност, която също са описали подробно в декларациите си и която са вършили по ваши указания. — Той извади тези декларации, пъхна ги в една папка, запечата я и я прибра обратно в куфарчето. — Няма да разкрия имената на последните двама. Трябва обаче да разберете, че ако продължите да принуждавате бивши затворници, които работят при вас, да извършват незаконни деяния, ще си имате работа с един от тези двама души, който ще подаде сигнал срещу вас в компетентните органи.

В залата настъпи тишина.

— Не разбирам — предпазливо изрече Дюмондс. — Нали няма да съобщите за това в полицията?

Фин се престори на шокиран:

— Разбира се, че не.

Дюмондс и Слокъм се спогледаха объркани.

— Не се ли изразих достатъчно ясно? — попита Фин. — Аз представлявам и двамата и съм техен адвокат. Те ме наеха, за да разреша трудовоправните им казуси, както и да ги представлявам пред службата за пробация. Информацията в тези декларации разкрива, че клиентите ми са извършвали незаконни деяния, но под принуда. Сигурен съм, че многократно сте разяснили на клиента си, господин Дюмондс, тази информация е поверителна и адвокатът не може да я разкрива. Не съм упълномощен да я разкрия на властите без съгласието на доверителите ми.

— И какво следва оттук нататък? — попита Слокъм.

— Копия от тези декларации са прибрани на сигурно място в един трезор, като мой пълномощник има ключ от касетката. Ако нещо се случи с мен, с господин Козловски или с който и да било от авторите на клетвените декларации, този човек е инструктиран да изпрати всичко на полицията. И като стана дума, добавих и декларация-писмени показания от госпожа Прудет по повод вашата среща с нея в Лac Вегас. Там няма нищо, което е против закона, освен ако не говорим за законите на природата, но пък е вълнуващо четиво.

Слокъм се замисли, Фин продължи да го гледа.

— А какво ще стане с мен? — накрая попита Слокъм.

— Вие, господин Слокъм, сега имате възможността да пречистите бизнеса си. Съветвам ви да го сторите. — Адвокатът затвори куфарчето си, стана и тръгна към вратата, последван от Козловски и Лиса.

— И само това? — попита изненадан Слокъм.

Фин се обърна и отново го погледна.

— Не, не е само това — отвърна. — Също така ще подпишем споразумение за развода за сумата от осем милиона шестстотин петдесет и два долара и трийсет и два цента. Още днес.

— Беше едно от най-забавните представления, които съм гледала — изсмя се Лиса. Бяха се върнали в офиса на Фин. Върху дългата маса до стената бяха наредени три сандвича и няколко пакета с чипс. Беше време за празнуване. — По дяволите, видя ли физиономията му?

Адвокатът сияеше от радост.

— Да, видях я.

— За миг си помислих: ами ако наистина скочи? Уплаших се, че ще ти връхлети още там. Какво щеше да направиш тогава?

Фин поклати глава.

— Нямаше как. Той нямаше избор. Може би щеше да се оправи с един или двама от нас, но няма как да премахне няколко души, без да се размирише. Освен това той е скъперник. Направихме справка, активите му възлизат на двайсет и два милиона. Сигурен съм, че ако бяхме направили по-задълбочено проучване, щяхме да открием още. Повечето от тези активи са скрити или недекларирани пред данъчните. Дори и като олекне с осем милиона, пак ще му останат достатъчно за старините. В крайна сметка, ние не му дадохме избор.

Козловски се прокашля.

— Това е тайната на успешното изнудване, нали така? — рече. Въпросът беше риторичен.

Фин се обърна към него:

— Така ли гледаш на това? Изнудване? Та ние от дни тъпчехме на едно място. Постъпихме по единствения възможен начин. Така или иначе, не разполагахме с достатъчно улики да отидем в полицията. Не и без съдействието на бившите затворници. А те нямаше лесно да си признаят за нещата, които Слокъм ги е карал да вършат. В противен случай автоматично щяха да се върнат в затвора. А аз не можех да седя безучастно и да чакам Слокъм отново да ми прати биячи.

Детективът кимна.

— Вярно е, че това беше единственият възможен начин. Но пак си остава изнудване. Просто го наричам с истинското му име.

Фин поклати глава и се обърна към Лиса:

— Виждаш ли го хубостника? Днешният ден е най-светлият в кратката история на тази кантора, а на него му дай само да се заяжда. Благодарение на Слокъм спечелихме седем клиенти. Сериозно подкопахме криминалния му бизнес, аз лично поех голям риск за живота си, а и да не пропусна, спечелихме дело за осем милиона, а той пак не е доволен.

— Извинявай — изръмжа Козловски. — Казах ти, това беше единственият възможен начин. Само дето нарушаването на законите, макар и от благородни подбуди, може да доведе до лоши последици.

— Чакай малко, не съм нарушавал никакви закони. Може само леко да съм ги заобиколил.

Козловски взе сутрешния вестник и го отвори, като по този начин постави бариера между себе си и Фин. Обаче нищо не можеше да развали удоволствието на адвоката.

— Колко ще спечелиш от този случай? — попита го Лиса.

— Една трета.

— От осем милиона?

Фин кимна.

Лиса подсвирна.

— Мамка му. Това е… Това е над два милиона и половина.

Фин отново кимна.

— Разбира се, около милион ще отиде за данъци, а ще трябва да платя на теб и на Коз, но пак ще останат достатъчно пари кантората да продължи да работи още известно време.

— Надявам се — отвърна тя. — Та ти може дори да си наемеш адвокат на пълно работно време още това лято. — Тя многозначително размърда вежди.

Фин й се закани с пръст.

— Концентрирай се върху дипломирането си и адвокатските изпити. Ако го направиш, през август ще видим какво ще можем да уредим.

— Слава Богу — отговори тя. — Перспективата да си търся истинска работа доста ме плашеше.

Фин й се усмихна, облегна се назад и отхапа от сандвича. За тези мигове живееха адвокатите. Тръпката от победата. Парите също не бяха за подценяване, както и чувството за сигурност, които те даваха — поне в краткосрочен план — но това за Фин бяха само административни подробности. За него, както и за повечето добри адвокати, правото беше силов спорт и тръпката да надвиеш противника си беше неговият главен мотивиращ фактор. Той никога нямаше да има възможност да играе бейзбол за Суперкупата или Световните серии. Но тези професионални победи бяха най-близкото до тях и усещането беше неповторимо и не можеше да се купи с никакви пари.

Той огледа тесния си офис със задоволство. Нямаше махагон или произведения на изкуството. Нямаше дебели килими или дъбов паркет. Имаше само няколко шкафа от сива стомана, две функционални бюра, компютър втора употреба и някои основни офисни устройства. И въпреки това той беше победил, Фин беше класически парий и толкова по-сладка беше победата му като парий.

Той погледна към Козловски, който продължаваше да се крие зад вестника си, и се изсмя. Коз беше много досаден и голям темерут. Но той също беше най-добрият в своя занаят. Във всяка битка, във всеки случай, Фин би предпочел Козловски и Лиса пред армия от свръхобразовани, високоплатени, но неопитни адвокати. Тези двамата бяха неговото тайно оръжие.

Той се усмихна отново, забавлявайки се от вида на приятеля си — чудака с вестника. О, не, поведението на Козловски нямаше да помрачи настроението му. Решен беше да се наслади на мига напълно и нищо не беше в състояние да му попречи.

Но се намери нещо, което му попречи. Не беше заяждането на Козловски, а нещо, което привлече вниманието му върху челната страница на сутрешния вестник, който детективът държеше като щит. Заглавието. Не беше много дълго, за да е рекламен слоган, но все пак в горния десен ъгъл, с големи черни букви. То сякаш се наби в очите му. Фин беше обзет от пристъп на гадене и скочи от стола. Прекоси офиса с три крачки и грабна вестника от ръцете на Коз.

— Какво ти става? — възпротиви се Козловски. — Нали ти казах, постъпи правилно.

Но Фин не му обърна внимание и той замълча, когато видя изражението му.

— Какво има? — попита Лиса, като напрежението по лицето на Фин неминуемо се отрази в тона й.

Фин прочете набързо първия параграф. Това му беше достатъчно. Изведнъж му стана трудно да диша. Свлече се изнемощял в стола до масата, а вестникът падна на земята. Лиса и Коз прочетоха заглавието, което гласеше: БОСТЪНСКИ АДВОКАТ ЗВЕРСКИ УБИТ.